Димитър Подвързачов
Басни

Николай Лилиев
Предговор

Десетилетия вече минават, откакто в Стара Загора срещнах за пръв път Димитър Подвързачов. Той идеше от Шумен, носеше със себе си най-новата книга на К. Д. Балмонт — „Литургия красоты“, „стихийни химни“, които се откриват със следните смели слова на Аполония Тиански: „Вся земля — моя, и мне дано пройти по ней“.

Беше се появил вече — в „Българска сбирка“, мисля — възторженият отзив на Иван Вазов за „музикалността“ в стиховете на младия поет, а Георги Кирков му пишеше: „Научете се да дирите комичното в положенията — не в думите“. На Димитър Подвързачов се възлагаха надежди, каквито са будили малцина български поети.

Млад, хубав — с този остър поглед, който проникваше в същността на нещата, той приличаше на някакъв странен княз, пратен в изгнание при нас, на земята — някакъв нов Хамлет, който не бе намерил още своето второ име. Той четеше вече „Parerga u Paralipomena“, и сладката отрова на гениалния немец разяждаше младата му душа. Усвояваше философия, на която остана верен до своята смърт; пронизваха го светкавици, които го придружиха до залеза на неговия живот. Той пишеше стихове, превеждаше стихове, разкази, романи, секретарствуваше в една училищна инспекция, сякаш искаше да ни убеди, че и най-ценният дар има нужда от труд, за да се прояви.

Десетилетия вече минават, откакто се видях с Подвързачова за първи път в живота си, а все още не съм срещал друг българин с такова безпогрешно, с такова живо чувство за стих и за стихотворен размер. И макар да не се числи към никоя литературна група, със съвършенствата на своя стих преди всичко, „с мрачните удоволствия на това меланхолно сърце“, за което бе писал:

Ах, ти нямаш съдба, твоят гений е глух!

той принадлежи към своето време — времето, което обединява Яворова с Траянова, приближава го до тях и го озарява с някакво скръбно величие.

И не е ли някак странно, най-самотният поет, който сме имали, бе станал нещо като духовен „баща“ на неколцина млади, на които внуши някои от своите добродетели, които възпита в своето училище за скромност. „Бащата“ съпътствуваше, и в Стара-Загора, и в София, Георги Райчев; от „бащата“ диреше съвети Димчо Дебелянов; „бащата“ чакаха да чуят тогавашните най-млади: Константин Константинов, Никола Янев, Йордан Мечкаров, Петко Атанасов, Георги Машев, Коста Кнауер… За какво не говореше тоя „баща“ — за поезия, за театър, за политика — с какво не се шегуваше най-безобидно, в стихове и в проза, сякаш искаше да оправдае паметните думи на Бомарше: „Аз се смея над човешките деяния, за да не плача над тях“. За преграда между себе си и другите Подвързачов постави своя хумор — оня „нежен смях и весело безволие“, с които изгради, сред нашата действителност, своя свят, наситен с най-печални съзвучия. Защото Димитър Подвързачов обичаше живота, но той беше влюбен в смъртта. От всички загадки на живота, загадката на смъртта го занимаваше най-много. Той гореше в някакво неуморимо любопитство да спусне по-скоро завесата и да премине отвъд. И в това трагично раздвоение между живота и смъртта той виждаше сънища, чуваше химни, улавяше мисли, които записваше с мъдрото си перо, които бъдещето бездруго ще приеме и запомни. Ще ги приеме преди всичко заради тяхната съвършена форма — заради тая чудна игра на размери и рими, която би могла да стане непрекъснат извор на естетическа наслада. Тя трепти в неговите лирически стихотворения и басни и оживява в прекрасните му, ненадминати преводи.

Ето един поет, един истински поет, който се боеше да не бъде „признат официално“, сякаш бе повярвал в истината, която е изрекъл Гийом Аполинер: „Мъчно можем да си представим, доколко успехът прави хората глупави и спокойни“.

Баснописец и басня

Измъчван от безкрайна скука,

един ден баснописецът-ипохондрик

        свил в чантата един сварен език

        и рекъл: — Днеска не оставам тука!

        Ще ида да се поразведря из гората,

                да ми олекне на душата,

                далеч от всякаква тревога

                и от контрола строга,

        далеч от мрачни мисли за съдбата

        на туй ужасно нескопосно племе! —

Зер, чувствувам, че… дявол ще ме вземе.

 

Отишел баснописецът в гората,

зазяпал се във туй, в онуй дърво,

докат наскочил — мислите, какво?

        Наскочил Баснята самата!

Там, скрита във една хралупа,

тя, Баснята, безпомощно се свила.

 

И почнало сърцето му да тупа…

        — Що търсиш тука, моя мила? —

извикал баснописецът тогава —

        затуй ли толкоз време става

при мене не дохождаш във града?

Или ти се е случила беда?

Ти нямаш право ни на йота

        да бягаш от живота!

По-скоро тръгвай пак със мен назад

        към столичния град —

за теб там има работа премного,

макар че днес е доста строго…

 

Усмихнала се Баснята печално

        и рекла: — Много жално,

но няма смисъл да дохождам там!

        Какво ме чака — отсега си знам.

Бе време, аз бях рядкост видна

и между вас се мярках безобидна,

но днеска няма кой да ме пожали,

        или да ме похвали

за образите мои,

полупрозрачни или ясни,

че виждам — всички сте станали

        герои

        на басни…

И тъй, бай Ганьо…

И тъй, бай Ганьо, ти си работлив,

        и добродетелен, и търпелив,

        и скромен, умен, и дори мъдрец,

така поне те хвали всеки чужденец!

Подписвам се и аз, с една бележка

(„особно мнение“ се казва туй по книга):

        аз мисля, тука има малка грешка:

        понякога не ум ти не достига,

                а, струва ми се — памет!

        Затуй накрай все тебе мамят,

благата ти издърпват от устата,

                заграбват ти земята

редовно, неусетно, метър подир метър,

и пак накрай все теб държат виновен!

Затуй, бай Ганьо, дълг ми е синовен,

да ти припомня нещичко за Хитър Петър!

 

                Веднъж, докато спял, през сън,

        бай Петър чул гълчавица навън.

Пред неговата порта някакви си хора

                разправяли се нещо

                разпалено, горещо.

— Ще ида — рекъл той, — да видя, в що е спора!

— Недей! — рекла жена му. — Тука стой!

— Не може! Аз ще ги оправя! — казал той.

        Станал и както разсъблечен бил,

                с юрганя се увил

        и озовал се вънка пред вратата…

 

        След две минути ето че се връща

        и някакси смутен преглъща.

        — Що има? — го запитала жената.

        — За нашия юрган била кавгата!

Кат го видяха, дръпнаха ми го веднага

        и търтиха да бягат!

 

И тъй, бай Ганьо — виждам през дене-си,

посрещаш гости, влизаш във конгреси

        междубалкански и световни.

        Та искам на ухо да те помоля:

        — не се увличай от слова лъжовни,

        не давай на наивността си воля:

        помни, че всичко туй е за юрганя

                на бае Ганя!

Агнето и вълкът
модерна басня

Познатото на всички агне бяло,

безкрайно хилаво, изпусталяло —

едвам го носели краката, —

                веднаж се спряло

водица да си пийне от реката.

Но като дигнало глава случайно —

какво да види: Кумчо-Вълчо сам,

издебнал го потайно

и наредил се близичко ей-там,

водица уж да пие сиромаха,

ала опашката зловещо маха,

очите му лъщят почти трагично

и зъбите поскърцват неприлично…

 

        Тогава агнето (какво помисли ти:

                ще се изплаши и смути?)

        О, не! То сторило дълбок поклон

и взимайки най-благия си тон,

тържествено изблеяло: — О-о! Бе-е-е!

Добре дошел и живио, бре Куме!

Сполай на милостивото небе,

                че най-подире чу ме

и те изпрати днеска на реката!

Ела да се прегърнем брат със брата,

отдавна както подобава…

 

Вълкът, обаче, взел да се смущава…

и слисан от чудатата покана,

той сериозна реч подхванал:

 

Ти, агънце, изглеждаш малко диво:

то бива, ама толкоз чак не бива!

Нима не знаеш ти, че аз налитам?

О, санта симплицита!…

Но позволи ми, впрочем, да попитам:

какво си учило? Не ти ли е позната

поне оная басня на Крилова

за агънцето на вълка в устата?

На мойте срещи с вас тя вечна е основа!

 

Но агнето разсмяло се със глас

и викнало: — Крилов? О, чел съм го и аз!

Но той е автор стар. Днес никой не чете

такъв писател слаб и посен!

Днес аз чета Михалчев, Петка Росен,

затуй постъпвам както пишат те —

и казвам ти: в наш общ е интерес

                да ме изхрускаш сладко днес.

И още: тук наблизичко пасат спокойно

сестра ми, майка ми и моят брат —

за теб ще бъде недостойно

да ги оставиш… знам, че имаш вечен глад.

Не се диви на таз теория чудата,

тя теб ще те прослави в двата свята:

до днес ти просто бе кръвник нахален,

но глътнеш ли ме — ставаш ин-те-гра-лен!

Разбра ли? Прочие, отваряй си устата!

 

Вълкът пристъпил: — Щом е тъй, тогава —

                приемам твоята отсъда!

Когато агнето самичко настоява,

бездруго интегрален аз да бъда,

ще го изям, та щото ще да става…

 

Но тук дошел овчарят със кривака

и Кумчо-Вълчо, без да чака,

                изчезнал из шумака…

Гост на България

— Бонжур! Добре дошел! От дека?

— От София далека!

— Но по какъв случай?

— Бях на конгреса за правата на човека.

— Що има ново-вехто в онзи край?

— Условията идеални!

Вред посрещачи мили,

цветя, банкети и автомобили…

Държах три сказки музикални…

— А друго нещо, тъй, по-важно?

— И там е времето тъй влажно,

но климатът все пак

е благ.

Така и хората — гостолюбиви,

засмени, приветливи,

живеят весело, студентски,

а някои дори говорят френски!

Видях окичени салони,

чух речи и приех поклони…

И там си ходят с панталони,

като у нази всичките мъже.

По влаковете само пише БДЖ.

Локомотивът кат у нас пищи.

А кухнята им — нашата почти.

Държах пространна сказка за Бетховен

и за човечното у компониста —

слушателите бяха повече от триста!

 

— Но — казват — там живее цял народ, отровен

от безчовечното на нашата антанта,

която го притиска и дои

чрез договора от Ньои —

и цял народ живее в ад, като у Данта?

Туй нещо не видя ли ти у тях?

— Нима така? Виж, туй пък не видях!

 

Така Иван Андреич, баснописец мил,

със свойта мисъл честна,

би преработил баснята известна

за онзи любопитен, който посетил

веднъж зоологически музей

и уверявал своите другари,

че видял чудеса — е-хей! —

Какви мухички, бръмбари, комари,

чак да ти зайде свят!

— А слона там видя ли, брат? —

да го попита някой се досетил.

— Но той нима е там? Ну, братец, виноват:

слона-то я и не приметил!

Магаре, петел и овца

Магарето, петелът и овцата

дружели си из долините влашки.

Веднаж им текнал план юнашки:

        да минат през реката,

зад Дунава: да видят там що има

и как се във България живее

        и по-добре къде е.

Преплували със лодка трима

и щом на наш се бряг качили —

три пътища различни уловили…

 

Минало се, речи, една седмица —

и ето, връща се несретната овчица,

        оклюхнала, измършавяла,

        като че с месеци не яла.

        Минават още ден и два,

        и ето: иде петльо, но, уви —

        оскубан, с клюмнала глава,

                едвам върви.

 

— Що има, петльо? Що те слети там?

— Не питай ме, че даже ме е срам.

Забравил бях, че през войните

там власите нахлуха по хайдушки

и като не нашли мъже и пушки,

сразили се с кокошките, с петлите.

Сега заради тях изпатих зле:

        подгониха ме цели банди

        от плимутроци, родайланди —

и връщам се без гребен и криле!

А ти, овчице, ти на що попадна?

        — И аз така: овцете много там,

        та нямаше дори какво да ям.

Стояла съм току-речи все гладна,

        без стрък тревица —

отвърнала нещастната овчица.

— Но Марко? Още ли не се е върнал той?

— Ба, той привикнал е на глад и бой!

 

Минали дни, седмици, месец, два,

година, две — и три… Тогава чак

пристигнал Марко — със цилиндър на глава,

        със ордени и фрак.

— Бре, Марко! Ти ли си, не си ли?

— Разбира се, че аз съм! Още как! —

отвръща той и дяволски се хили…

— Но разправи ни, толкоз време где бе?

        Не биха ли те зле и тебе?

        Туй облекло що значи?

И тез дрънкулки кой ти ги окачи?

— Почакайте да си поизрева,

че толкоз съм мълчал, шега ли е това?

И той се търколил на меката трева,

        надал ужасен рев.

        Поритал, поиграл,

направил си магарешкия кеф

и чак след туй пак думата вземал:

— Какво да ви разправям? Беше славно!

        Прекарах предоволно и забавно.

        Страната е чудесна! Кой да знай!

                Бях там като във рай.

                Банкети, тостове, приеми,

                заплати, дневни, тантиеми,

                безкрайни водопади

                от почести, награди.

                Прекрасни балерини —

        по-сладки от кори от дини…

И всичко разпореждах както аз си знам!

        — Постой! Кажи, какъв бе там? —

        рекла овчицата със завистливо чувство.

                — Заемах пост голям:

        директор на изящните изкуства!

        — Бре, дявол взел те! — рекъл петльо мрачен —

         от всичко туй съм просто озадачен;

        я ни кажи — нали сме тук другари —

как току-тъй можа туй всичко да ти мине?

        И в продължение на цели три години,

        как не познаха те, че си магаре?

        — Е, право да ви кажа, то се знай —

започнаха да ме познават най-накрай…

        Но докат се досетят и сговорят,

                какво да сторят —

        аз плюх на мойте петали завчас,

                и ето ме при вас!

Два гълъба

Два гълъба — разказва дядо ви Крилов —

живели дружно, братски, със любов.

Един за други се тревожели,

един без друг, речи, не можели.

Не щеш ли ти, кой знае по каква причина,

внезапно текнало му на едина,

да литне по света.

„Влече ме — казва — да отида по чужбина,

тук мисля, че загивам в пустота

и простота.

Ще видя там забележителни неща,

ще се разсея на простор,

ще разширя и своя кръгозор!“

Напразно увещавал го със жар

отчаяният му другар:

„Недей отива… Кой знай що те чака…

Тъй сам-самин… неопитен и млад…“

Не искал нищичко да чуй смелчака

и литнал към широкий свят.

Обаче скоро си изпатил зле —

рояк беди го връхлетял.

Тук буря покосила гордите криле,

там ястреб, пък, едва не го изял.

На друго място някой си хлапак

го шибнал във главата с прашка —

докато най-подир душата му юнашка

се свила, и тогаз се върнал пак —

оскубан, мокър и пребит,

във родний край честит.

О, вий, които си таите блян,

света да пообиколите

и столиците знаменити —

не бързайте със своя план!

Най-първо тази басня прочетете

и разберете

морала, скрит във нея:

добре е да поскиташ из чужбина,

дори не само за една година —

за две, за три, за осем най-добре е,

но трябва здрава подготовка

и сигурна екипировка —

по-просто казано: командировка!

Вълкът в кошарата

Една нощ, премалял от глад,

кумецът Вълчо дълго разсъждава

за свойто тежко положение:

презиран вред от хора и от гад,

как ще живее с тази лоша слава?

И взе отчаяно решение:

ще каже, уж че си оставя нрава,

че питомен и хрисим става

без никакво съмнение —

та хората дано тогава

да го повярват и сближат с овцете,

а той със плячка пак ще се снабдява,

но тайничко, без никой да усети.

 

Така отиде той до близката кошара

и се представи на овчара:

— Я чуй, приятелю овчарко!

Покаях се, решил съм отсега

да стана твой помощник и слуга,

послушен, кротък, като твоя Марко.

На стадото ще бъда верен страж —

ти знаеш, че от нищо се не плаша —

ще го предвождам винаги на паша,

изобщо, искам да съм ваш…

 

Овчарят се усмихна под мустак,

погледна дългия кривак,

но възрази все пак:

— Ти, Вълчо, си налучкал смешна тема:

как мога да приема

аз предложение от този род —

та всички ще ме сметнат идиот!

 

— О, не! — извика Вълчо с увлечение. —

Ти гледаш ме с предубеждение!

Ти тук живееш, в тази пустота,

не знаеш, как напреднал е света

в туй отношение!

Ти стадото на мене остави,

стегни царвулите и в София върви,

да видиш, как там вече процедират —

повярвай, че не е шега това:

там вълците се канят и се дирят

от всички дебри, даже от Москва!

Макар че тебе те напушва смях,

но там подписват договори с тях,

при клетви и миролюбиви речи —

назад останал си, човече!

 

— Защо ми трябва в София да хода —

овчарят рече, —

аз зная вашата природа!

Ти казваш, че станала по-добра,

затуй приемам твойто предложение.

Но с вълк аз влизам във споразумение,

след като кожата му одера!

 

И той подсвирна, кучетата сбра,

и Вълчо наш, със воля Божа,

остана тутакси без кожа…

Но туй е само басня — то се знай —

и няма никого да озадачи,

защото в нашия наивен край

наистина постъпват другояче…

Магаретата пожелали цар…

        Магаретата пожелали цар

и заявление до Зевса чак подали.

Прочел го Зевс и рекъл: — А, така ли?!

        Позната ми е тази дългоуха твар,

                която вечно рита и реве —

                ще имам с нея само ядове!

                Но все пак сложил резолюция:

        „Не само цар, но даже конституция!“

И тутакси възложил царската корона —

                Кому, ще кажете? — На слона!

 

        Но минал някой ден и друг — и ето,

магаретата рев надали до небето:

                — Не щеме тоя цар! Махнете го оттук!

                Наистина, че той не рита,

                но всичко върши нам напук —

                не ни зачита

        по никакъв въпрос;

напротив, с нас шеги си прави:

                с вода напълня дългия си нос

и пръска върху нас и вика ни: „Наздраве!“

 

— Да бъде тъй! — рекъл им Зевс, и слона

                свалил от трона,

а цар им назначил — елена:

животно кротко, умно, благородно,

                по дух — свободно и народно…

                Но минали пет-десет дена —

                магаретата рев надали пак:

— И този цар не щем! Не ни е драг!

                Таз кротост прекалена

                ни дразни — чак

                да хвърляме чифтета!

Уж дал си му рога — не знае да боде,

от нашия локум — бодила — не яде —

нима такъв цар ни е бил късмета?!

 

        Тогава Зевс се разгневил ужасно

        и викнал: — Млък, проклето семе,

                че дявол ще те вземе!

        Отдавна е за цял свят ясно:

        магаре ли е — все си е магаре!

        Самите вие сте нищожни твари,

                а злото дирите у други:

                ту конституцията крива,

                ту царят го не бива…

        За вашите неизлечими шуги

        не цар, а сопа трябва по-чепата,

        да ви налага ден и нощ ребрата!

 

                И коронясал им за цар

        на вечни времена — един магаретар.

Магарета и конституция

                В Господне лето

                седемдесет-девето,

веднъж над Търновграда буря се извила,

        развихрила се със ужасна сила

        и дигнала, отнесла где що свари:

                парцали стари,

        калпака вехт на кмета,

        различни там книжа, книжлета,

                а в тяхното число,

                като за зло —

        и Конституцията клета…

 

        В туй време някъде в полето —

                в Господне лето

                седемдесет-девето —

пасяло стадо мълчаливо, строго,

                четириного:

        осли, осленца и ослици,

                осличета, ослюги,

                ослища и ослета

                и разни други —

        не пет и десет, а стотици! —

        И върху тях — каква несрета! —

        Ведно с парцалите, с книжата,

        паднала, сякаш че от небесата,

                и Конституцията клета…

 

        И ето, взел я Сивчо Куция —

        полуграмотен, хрисим магарец

                и самоук певец —

        и що да види: Конституция!

Зачел се в нея той и се унесъл цял.

        И от възторг накрая заревал:

        — Насам, при мен, ослюги,

        осли, осленца и ослици,

                съпрузи и съпруги,

        магарета и магарици —

                и всички други:

        дебелоглави, тръбогласни,

        късоопашни, дългоухи,

        носители на разни шуги,

        герои на безбройни басни,

        сакати, слепи, глухи —

при мене тутакси елате —

да чуйте, Бог какво ни днес изпрати!

От вас, охлузени дебелошийци,

той днес създава истински белгийци!

        Достойни вече ни намира той,

        да бъдем тука господари,

                да нямаме над нас магаретари,

        нито тояги, ритници и бой!

Магарщината, според тоз закон основен,

        на таз земя е господар върховен!

                Туй всичкото наоколо е наше —

                съвсем законно,

                безапелационно:

                нивя, лози и паши,

                жита, ливади и градини,

                марули, пъпеши и дини!

И тъй, от днес свободни вий бъдете —

        кому каквото се доще — правете.

Най-важното: да не стоите никак гладни —

        затуй скубете где каквото ви попадне!

Тогава втурнали се храбро всички —

                осли, осленца и ослички,

                ослюги и ослища,

        и хвърляйки възторжени чифтета

        напуснали безславните стърнища,

        нахлули в плодородните полета

                нивя, лозя, бостани,

        магарешката химна изревали:

        „След нас каквото ще да стане!“

        И на полезен труд се там отдали.

        С една реч — казано накратко —

        захрупали свободно, лакомо и сладко,

        еднакво ревностни и старци и младежи —

                та даже Сивчо Куция

        изхрускал, без да забележи,

                самата Конституция…

 

        Таз басня в същност няма край —

        и никой, Бога ми, не знай,

        дали и днеска тя не продължава,

        а също и: кому вина се пада —

        дали на бурята във Търновграда,

        или пък на магарешката неоправа,

                на нови навици, или на стари —

                дали на Сивчо Куция,

        дали на дяволската Конституция,

        или на злополучните магаретари…

Министър и оставка

        Прегърбен, претоварен,

                с огромния човал —

с товара на държавната управа;

безкрай измъчен и като попарен,

министър-председателят вървял

към министерския съвет направо

        вървял, ала едвам-едвам,

        със потно и набърчено чело,

        и пъшкал и си шепнел сам:

 

        — Ужасно е туй моето тегло!

                Не мога вече да изтрая,

                решил съм да му туря края!

Що значи туй! И стар, и млад,

                и беден, и богат,

                и гърбав, и сакат,

                и прост, и очилат —

прострял ръце къмто хазната!

А в нея… миша трупа се премята…

        Навън — въпроси нерешени,

        астрономически платежи,

а вътре — хулигани и невежи,

        и всичко чака ред от мене!

        Във цялата страна раздори,

        и всеки ръкомаха и дърдори,

        и никой никого не слуша!

 

Кой би могъл да тури ред в една държава,

където всеки само рита, хапе, джавка?

        Не! Вече ми дойде до гуша.

        Едно спасение за мен остава:

оставка час по-скоро! Да, оставка!

 

        Внезапно, там, на тротуара,

        изскочила изпод земята дама —

                ни млада, нито стара,

        към четирийсет има-няма.

        И рекла: — Аз, със извинение,

съм госпожа Оставка. Ето ме и мене!

                Повикахте ме — и дойдох.

                Готово нося заявление,

                приемам подписи без ох…

                Сложете името си тука —

        и сте свободен, за добра сполука!

 

        Министърът се просто слисал.

        Но — то се знае — не подписал.

                Усмихнал се приятно

                и твърде деликатно. —

Като че ни лук ял, нито мирисал —

отвърнал: — Как казахте? Заявление?

О, туй е просто недоразумение!

        Наистина, че аз ви споменах,

        повиках ви и пожелах —

        но то бе, прелюбезна дамо,

да ми помогнете в товара само!

 

        Не щеш ли, близко там

било партиен клуб. И отведнъж

изкочил някой си държавен мъж.

        Той също шеф бил сам —

почти напълно луд от скомина за власт.

        И викнал: — Аз, аз, аз!

        Да ви помогна на товара?

                Готов съм на превара!

        И със условията съм готов:

финанси, вътрешно, благоустройство, пощи,

        и друго някое ресорче още,

        което ще отстъпите с любов, за коалиция!

 

Министърът се окончателно свестил

        и неочаквано се отморил,

огледал се, повикал за полиция,

предал ги двама на стражара

и лекичко подхукнал сам с товара…

 

Таз басничка е много стара.

За да я разбереш добре завчас,

        не трябва много ерудиция:

макар че тежко е да носиш власт,

триж по̀ е тежко да си опозиция!

Слон и мъниче

Сред улицата крачеше самин

на джунглите най-хрисимият син —

        дългохоботен слон — грамада,

        голям като същинска сграда,

подвижна жилищна кооперация…

Пристъпваше със слонската си грация

и мислеше за своя бащин край,

        за плетениците лиани,

между които чудно се играй,

        за умните урангутани

        и веселите шимпанзета

        по родните дървета…

 

Но в този миг, за подигравка,

отнякъде изскочи малко псе,

        залая го, заджавка,

от злоба взе да се тресе,

        нахвърля се ужасно

        и като бясно

        завря му се в краката…

Ще кажеш — ей-сегичка смята

да го събори на земята,

        без капка срам,

и да го глътне още там…

 

        Тогава някой се намеси

и слона спря със тоз въпрос:

— Ти много умен ли си или много прост —

или пък се уплаши и те втресе?

Защо оставяш туй кутренце жалко,

        като играчка малко,

        със теб да се издява,

        без нищо да му кажеш?

        Така ли подобава?

 

Ритни го с крак — на място ще го смажеш!

 

Така е — рече слонът, — ти си прав!

Ала макар че съм гигант, и як, и здрав,

        дългохоботен и дебелошиен —

но що да сторя — аз съм безпартиен!

                Пък даже малко опозиция!

                Затуй не смея —

ще дойде тутакси полиция,

иди да се разправяш с нея!

 

                — Така ли?

Страхуваш се от краставото пале?

 

— Но чуй! Макар и да изглежда май на хъш,

                но то отдавна е държавен мъж

и стар член на младежката дружина…

 

                Тъй рече слонът и отмина…

 

И слон да си — недей се перчи яко,

щом нямаш зад гърба си нещичко по-яко!

Велможи и магарета

Веднъжки трима български велможи

във Цариград дойдоха на разходка.

Там скитаха пешком и плуваха със лодка,

правиха кой що знай и може,

най-сетне спомниха си времената стари

        и взеха всеки по едно магаре.

Но не да ги пасат — пази ти Боже! —

А само да се гездердисат с тях

(пък може и скрит смисъл в туй да има)

но за да пукнат и България от смях,

извадиха се на портрет шестима.

То беше кулминация неудържима

        на творчески стремеж

и на душевен свръхсърбеж…

 

        И рече първото магаре,

със тон сдържан, но иронически:

— Недейте да се смеете, другари!

Тез срещи с нас са политически!

Вземете по-благообразни морди

и чувствувайте се днес горди!

 

А второто помаха опаш и глава

и каза: — Колкото и да е странно,

        но види се, че навик е това,

магарета да яздат непрестанно!

 

А третото: — О, да!

И любопитното е, господа,

че даже ний да сме отгоре,

        а те под нас,

пак ще излезе сполучлив портрет.

Защото, според както се говори —

отколе време слушам аз,

че във велможеския си съвет,

така те помежду си се тренират.

 

Таз басня е за тез, които я разбират…

Орел, рак и щука

Така уж станало веднъжки:

        орелът, щуката и ракът,

наместо току-тъй да се разтакат,

        решили и се заловили мъжки,

        кола да возят, за беда.

Кой дявол ги е тикнал, навсегда

тъй зле да се изложат — не се знай.

(Аз мисля: дядо ви Крилов комай…)

И накъде да возят — неизвестно

Тъй или инак, те разбрали най-накрай,

че туй занятие съвсем не е тъй лесно,

        и злополучната кола, за срам,

        до днес била все там…

 

Таз басня от дете я знам,

дори колата виждал съм я сам.

        Но според най-последни данни,

        най-добросъвестно събрани

        от криминалната полиция —

                въпросните хайвани

са всъщност още там и… в коалиция!

        Те никога не са и пожелали,

да возят накъдето и да е колата:

        те още от началото разбрали,

че туй е труд съвсем на вятър.

И бързо разменили мисли здрави:

 

— На всички баснописци много здраве!

        Да ни описват, колко щат,

                под път, над път,

        да ни осмиват и клеймят!

        За техния хатър не щеме

кола да теглим — нямаме туй време.

Наистина, пред нази е колата,

        препълнена до край,

със всякакви неща за ядене богата,

преизобилна — същи рай.

За гола слава нямаме амбиция,

затуй навлизаме в колата трима —

                за всички има! —

        И правим коалиция —

        ще кажат: безидейна! —

        Възможно е; но — дейна!

 

Така орелът, щуката и ракът,

без повече да чакат

                ни ден, ни час —

качили се, и там са от тогаз:

кълват и мляскат, гълтат, хрупкат —

        зърна, месце и животинки

        с черупка, без черупка,

        и бръмбарчета, и калинки —

        каквото падне!

И до сега са там, и все са гладни!

Басня за брадата на Абдул-ходжа

Абдул-Юмер-аа-ходжа цял подскочи

сред двора със порутените плочи,

                удари феса във земята

                и като луд се запремята:

        — Вай ярабим! Айше! Ела! Ела!

        Да видиш таз газета що хортува!

        — Какво, Абдул? Пак някоя бела? —

        Затича се добрата му ханъма

                и почна да изува,

                за бързина, налъма.

 

Абдул-Юмер-аа-ходжа — правоверен

        над всички правоверни; кротък, благ,

безкрайно честен, беден и умерен,

познат надлъж и шир приятел драг,

наречен с право „брат на Мохамеда“ —

                днес викаше сред двора:

                — Айше! Победа!

        Най-сетне падишахът сам разбрал,

                че трябват само честни хора

        и ето на: за тях ферман издал —

                ще ги сбере от близо и далече,

                от тях акъл ще иска вече!

 

Айше! Ти знаеш ме, че открай време

                все туй приказвам! Ето най-подир

                и честните потърси нашто племе,

                и не да гледат, само тъй, сеир,

                а всеки грижа да поеме

и в царщината да разцъфне семе

                на правда, чест и мир!

 

Изгледа го добрата му ханъма

и чукна го в главата със налъма!

— Вай завалла! Все нещо му не стига!

Ти остави таз глупавата книга,

                а образа си погледни:

                брадясал си като коза —

иди там, при комшията Хамза,

                та най-напред се обръсни!

        — Айше! И то ще бъде, ама там:

във славния Стамбул, със салтанат —

        ти колкото за туй, бъди рахат:

        днес-утре ще получа, сигур знам,

хабер от падишаха: сам Абдул

        да тръгне незабавно за Стамбул,

зер мен ако не викнат, та кого ли?

        И ходжата повлече скъсан чул

        и в одаята влезна да се моли…

 

                Така зачака дни и нощи

        Абдул-Юмер-аа, брат на Мохамеда,

                и шепнейки унесено: победа! —

        престана да се бръсне, да се пощи:

                той знаеше, че много скоро там,

        В Стамбул, ще иде даже на хамам…

 

        Летяха дни и месеци, години,

        Абдул се попрегърби, сиромах,

        не стига туй, но стана май за смях:

закачаха го кой от где помине,

и от Абдул-Юмер-аа — име честно,

Абдал-Кашмер-аа стана много лесно.

                А пък в туй време и Резил-Ахмед,

                и Пис-Осман, та и Ахмак-Мехмед,

все отбор прякоросани момчета,

познати хаймани във мемлекета,

повикаха ги във Стамбул отдавна,

за някаква потреба вседържавна…

 

        Така Абдул, година след година

        по-зле, най-сетне тихичко премина

                във царството на вечния пилаф.

                Но тамо бе посрещнат горд и прав,

                с особни гала-тържества,

        и цял рояк небесни същества

                му носеха брадата,

        на дължина до двайсетина метра,

        която завист будеше в душата

        на Мохамеда и на Свети Петра…

Лисица и грозде

Веднъжки хитрата кума лисица,

дор скиташе прехрана да си дири,

        наскочи на една лозница.

Подуши гроздето, и нос като навири,

        тозчас позна, че то е бяло,

        но още неузряло.

По навик, пак огледа се насам-натам:

        Проклети хора — стълбата прибрали!

        Кумата се смути от яд и срам,

        но чак пък толкоз не пожали…

 

Напротив. Тя поседна под лозата,

преглътна слюнките си във устата

        и гледайки усмихнаха нагоре,

започна сам-сама да си говори:

        — Да, виждам го… Но несъмнено —

        съвсем зелено.

Обичам грозде, сладко като мед,

а туй е кисело като оцет,

за нищо на света не бих го яла!

Но… аз не съм като онази хубосница,

        наивната лисица,

        която някога признала,

че гроздето уж кисело видяла —

та всички й се смеят чак до днес!

Аз ще запазя слава, род и чест —

        Разбира се, и интерес!

                Защото знам

                на тоя свят

        един едничък град,

                красив, голям,

                дори богат,

където хората се хранят лете

                със плодовете,

        достойни за свинете.

Туй грозде още щом видях,

                си рекох: тъкмо е за тях!

 

И хитрата кума лисица

закупи гроздето и рано-рано

        продаде го на „Позитано“ —

                във нашата столица…

Пенсионер и магаре

Двамината многострадални твари

се срещнаха и поздравиха,

и като истински другари,

беседа тиха подловиха:

— Е, как отива вашата ревизия? —

магарето започна. —

Прочухте се из Тракия и Мизия!

— Да, да — но пък ще бъде точна,

подробна и задочна,

като модерна телевизия…

— Кога ще свърши, знайте ли поне?

— Ех, тя ще е безсрочна!

Пък който няма писани дене

и не успей да я дочака —

над гроба му ще дойде да потрака!

— Разбрах! И ти си, брате, като мене прост.

И мен по сватбите не викат ме за гост,

ами — водата да донасям…

— А аз — одръжките да внасям,

а най-накрай: смирение и пост…

— Така, но все пак има друг въпрос,

все пак ти различаваш се от мен:

подир година, две, ти някой ден

ще вземеш пенсията криво-ляво.

А аз — което си е право —

така ще си умра несретник цял:

пенсионирано видял ли си магаре?

— Ба, има и таквиз! Приятели уж стари,

но себе си нареждат, както Господ дал,

а дойде ли за мен — нехаят,

не искат и да знаят…

Но ти пък, Марко, затова

на тоз свят имаш друга чест:

от древността, та чак до днес

за теб са казани най-умните слова.

В литературата си влязъл ти отдавна —

от таз съдба каква по-славна?

Без тебе баснописецът ни става,

ни ляга —

недей ропта тогава!

— Що полза, друже мой, от тая слава?

И мене като теб животът стяга.

А баснописецът — той и от теб не бяга,

и за сюжет те взема,

особно ако няма друга тема…

 

Така приказваха си двамата другари —

пенсионер и вечното магаре.

Не щеш ли, баснописецът мина край тях —

обзе го едновременно и скръб и смях,

но без да се премного разтревожи,

беседата им в басня сложи…

Петел и бисер

Червеният петел, красавец и гигант —

        порода Родайланд,

        прочута по света —

един ден ровел яростно сметта

и къткал своите госпожи,

        да лапнат кой що може —

ту червейче, ту пръсната храна

        ечмичени зърна…

 

Не щеш ли, той изровил там едно

същинско бисерно зърно!

Събрали се кокошки, квачки,

една от друга по̀ глупачки,

        да разсъждават,

какво ли да го правят.

Решили най-подир единогласно:

        не е за ядене зърното!

И петльо потвърдил: това е ясно!

Но все пак скрил го под крилото —

        и при слугинята се озовал…

 

Там между четири очи

        на нея го предал —

        като подарък — не рушвет! —

        с условие, че ще мълчи,

        но занапред

        ще носи повечко храна,

        остатъци от кухнята, зърна —

        и въобще трапеза по-богата

        на неговата задруга перната…

 

Таз басничка не би разбрал

        самият Ла Фонтен,

        да мисли и цял ден —

ако не би му авторът казал,

че днешните петли са умни, подражават

на туй, що господарите им правят,

        а аз не ще да скрия,

че във случая петльовият господар

        бил опитен и стар

        доставчик-рушветчия…

Кокошката със златните яйца

Таз басня знаем още от Езопа,

а сетне любопитният читател

бездруго я е чел у не един писател

на източна и западна Европа.

Ала за първи път сега у нас

ще кажа истината върху нея аз.

 

Живеел някога на тоя свят

скъперник някой-си, човек ленив,

и прост наглед и саможив,

но ставал всеки ден все по-богат,

макар че имал страшно отвращение

към всеки вид деятелност човешка…

За съжаление,

съдбата прави често тази грешка:

от мързеливеца създава туз богат,

а работливия — да мре от глад!

Но тука работата не била случайна —

тук имало дълбока тайна,

която знаят днес и малките деца:

човекът някаква кокошка имал

и всеки ден от нея взимал

безценни, златнички яйца!

Каква порода е била —

и сам Езоп не знае,

и аз не се наемам да гадая —

знам само, че си имала крила,

а също и пера,

и че носачка е била добра…

 

Но нашият щастливец птицевъд,

макар че авторите го клеймят,

като последен на света глупак,

бил доста опитен все пак.

Един прекрасен ден той забелязал,

че златната кокошка застарява

и вече май не ще да носи!

Замислил се хитрецът и си казал:

— Изглежда, че ще спре съвсем. Тогава?

Дали ще поднови — въпрос е.

Какво да правя с мойта дърта кокошана?

Да я заколя и изям —

за смях на баснописците ще стана…

Не! Друго разрешение аз знам!

 

Тук вече ни Езоп, ни някой друг

Езопов праправнук

ще се досети някой път,

какво направил наший птицевъд

със златната носачка…

А то е просто, като някаква играчка.

 

Той влязъл в тихи преговори

със хора от надлежните ресори,

завчас комисия събрали,

подписали, оформили, без дума —

и на държавата продали

срещу една почтена сума

безплодната перната —

да си я трие на главата…

Щурец и мравка

Класическата мравка — същата онази,

        възпявана от древно време

        във басни и поеми,

която вечна слава ще запази

на най-трудолюбива животина,

дори от хората за пример взета —

веднъж, в една неслучава година,

без зрънце жито останала, клета!

(Недейте мисли туй за подигравка:

случаят е описан от самата мравка!)

 

След дълго мислене тогава

        над свойта участ тежка —

тя спомнила си мъдростта човешка:

        приятел в нужда се познава!

        Но где приятел в труден час?

        Нали го знаете по вас?!

Все пак си спомнила един познат —

        речи го ти, дори приятел —

        той често немотия патил,

        та знаел що е глад:

        безгрижния шурец!

Тоз палав полски хубавец,

лирически поет, дамолетец

и виртуозен оперен свирец.

        Но той е съвършен бохема!

        В нехайството велик,

        на мързела теоретик,

той нищо никому не дава, само взема.

Макар че външността му е красива,

        ала за нищо го не бива…

 

Но що да стори, бедната? Все пак

        поела път да го подири.

Вървяла цели дни, по дъжд, по мрак,

разпитвала по стъгди, панаири —

дали не се е нейде пазарил да свири?

        Най-сетне чула и разбрала:

ей-там, в оная сграда бяла,

        на третия етаж, чак горе,

ще го намери и ще му говори.

Със мъка тя до тамо изпълзяла

и влязла в стаята му…

                Ала — Боже мой! —

        Нима това е той —

щуреца, що го толкоз време дири?

Сред маси, столове, бюра, фурнири,

        там нейният приятел,

в едно кресло се полегатил,

        с перото

        на ухото —

        поглежда я, мълчи и чака

        и сучи си мустака…

 

Най-сетне проговорва тежко и студено

        на гостенката си смутена:

— Що искаш? Представи ми документи!

        — Как, Щурчо? Не позна ли мен ти?

Аз мислех пък… като приятел стар

да искам нещо помощ… Влязох на сполука —

        не знам дори какъв си тука?

        — Не знаеш? Туй то! Аз съм надничар!

Държавен мъж и частен секретар,

аз разрешавам всичките въпроси!

        — Прости ми, аз не знаех ти какво си,

        ала изпаднах във неволя —

дойдох за малко житце да те моля,

пък ако не дадеш — пак твоя воля…

        — Аха! За житце! Имаш ли партийна книжка?

        — Що рече? Книжка? Аз не знам…

        — Щом нямаш — нищо няма да ти дам!

Тук членска книжка има всяка мишка!

Тогава — хайде вън! Дома си пак иди

        и мързела си победи,

за други път да се научиш

как можеш житце да получиш!

 

И като станал прав, сърдит, Щуреца

        натиснал яростно звънеца.

         Дотичал мазен и ухилен

чер бръмбар — стар разсилен

и блъснал мравката с метлата

надолу чак по стъпалата…

Съвременна басня

Страстно жаждаща обнова

в черен труд да прояви —

госпожа Муха Крилова

над булвара се изви.

Както баснята нарежда,

кацна върху волски рог

и прекръсти се с надежда,

шепнейки: — Помози Бог

 

И замислена тогава

върху трудовий закон,

който щедро приравнява

крава, гражданин и кон,

тя не виде, как до нея

кацна дружка: — Добър ден!

В кланницата ми додея,

та реших… — И мен, и мен.

 

— Но за де пътуваш моля?

— Ти не знайш? И тази добра!

С тоя вол — и с Божа воля,

аз отивам да ора!

— Що говориш? Имаш грешка!

Виж: рогата са рога,

но главата е човешка!

— Тъй ли? Скътах я сега!

 

И сърдита — в миг тя впи се

в бузи, във чело и нос

и смути, възспря и слиса

веселия рогонос;

бодна долната му бърна,

ноздрите му навони,

па си литна, та се върна

в баснята — до други дни…

 

А съпругата, смирено

стиснала го под ръка,

гледаше го вдъхновено

и се глезеше така:

— Миличък, безцен и рядък!

Любя те кат никой път!

Виж как много ти си сладък:

и мухите те ядат!

Поет и лов

Тоз, който дири, изучава, пита,

той ще узнае от Тацита,

пък може би да види

и у Овидий

(а истината ако му е мила,

ще провери и у Есхила) —

че нашия класик, професор, юбиляр,

любим учен, всеобщ другар,

Хер Балабанов —

е стар поклонник на Диана:

горещ ловец на зайчета, сърнички,

на патици и птички,

и майстор при това голям:

наслука много му върви —

по лов си ходи вечно сам

и всичко със ръце лови…

 

Така веднъж, зад никаква си драка

той скри се и зачака.

Внезапно: фррр! — и ето че самичка

на рамото му кацна

една любезна птичка

и по уста го бацна…

Но — пусто! — нашия приятел

е стопроцентов стар поет

и преди всичко и над всичко.

(На пенклуб даже председател)

и от вълнение червено-блед,

той викна: Мила птичко!

Аз… аз… Не знам какво говоря —

разсеян, трогнат и смутен,

усещам мозъка си разтопен…

Кажи, какво за теб да сторя?

— Ах, драгий мой! — отвърна тя —

не искам вече тука да летя,

по-скоро в столицата да вървим,

там ще запея тъй, че всички ще смутя,

а ти ще ми измислиш псевдоним!

— За теб, готов съм! Боже правий!

Какъв ти псевдоним! Та ти си просто славей!

 

Отидоха в града тогава

и птичката зачурулика,

но песента й вместо слава —

недоумение извика.

И хората зашепнаха отвред:

— Вари, печи го — пак поет:

нещата вижда другояче,

когато другите се смеят — плаче.

А смее се, когато плачат.

За него славеите грачат,

а врабците го хвърлят във забрава…

 

Хе… Господ ум дано му дава! —

И хората се много смяха,

защото тутакси разбраха,

че птицата от паметната драка

не беше друго, освен сврака…

 

Ловджийството е занаят чудесен,

ала съвсем не е тъй лесен —

не е като да дрънкаш лира,

или да правиш демагогия.

Ловецът трябва да разбира

от зоология!

Три изхода

Вий знайте, още Пенчо даде

съвет на авторите — стари, млади:

— Попадне ли ти хубав цвят,

макар в градина чужда,

не се стеснявай, брат —

щом имаш нужда,

откъсай го и се кичи,

па си мълчи!

 

И аз послушах днеска тоз съвет!

Зер, как да се явя без басня?

                                        Олле, майко —

ще се разсърди пустият му Райко!

Въртях се тъй-онъй, назад-напред —

па току пипнах чужд един сюжет!

Ех, други пипат чак в държавния бюджет!

 

Във някоя страна далечна, непозната —

населена с индийци или кюрди —

живял щастливият Муарадурди,

облагодетелствуван от съдбата:

сандъкът му пращял от злато,

харемът му — от хубавици;

а слонове, слоници —

току-речи, стотици.

Живял си Муарадурди пребогато.

 

Не щеш ли, колелото на съдбата

един ден се обърнало назад!

Ужасен мор изтръшкал му стадата,

а щом Муарадурди обеднял —

нали я знаете каква е гад

жената! —

харемът му за два дни опустял:

избягали му всички хубавици!

А вместо купища жълтици,

останала в сандъка

една пара — и тя фалшива!

 

Какво да прави бедният тогива?

Обзет от нечовешка мъка —

решил да търси някакъв изход.

Помислил малко — и дори

намерил три:

да се прости със земния живот,

с кинжал като се ръгне;

да се смири и за фалит да мине,

докато на срама обръгне;

и най-подир: да пише на роднини

за помощ — па дано му тръгне!

Ала кое от трите сам да избере?

Муарадурди сметнал, че е най-добре,

все пак съвета да подири

на стария мъдрец Кармаушнири.

 

Тогаз мъдрецът, като го изслушал,

почесал се по сбърчената гуша

и рекъл: — Сине мой злочест!

Тук мойто мнение не важи,

парата дръж, тя изход ще ти каже.

Вземи я от сандъка още днес

и подхвърли я нанагоре.

Щом падне със орела — тя говори,

че трябва да употребиш кинжала.

Щом видиш я със цифрата паднала —

веднага обяви се за банкрут

и се прави на луд.

Но ако пък парата

не падне никак на земята,

като я хвърлиш трети път —

а някъде във въздуха застине —

тогаз пиши на своите роднини

и те бездруго ще се притекат…

 

Какво е станало след туй, не знам,

но мога нашенски съвет да дам:

не слушай ти такива мъдреци —

роднините ти гледай да са големци!

Какъвто и да си несретник,

банкрут по всички направления —

все пак ти ще получиш назначение:

я депутат, я някъде съветник…

Настрадин-ходжа и Хитър Петър

Прочутия през вековете

дълбокоумен ходжа Настрадин,

мъдрец и философ кескин,

поет над всичките поети,

веднъжки нужда го сполети,

при Хитър Петра да отиде,

на гости, уж, да го навиди,

като комшия.

Макар и в дългове до шия,

бай Петър влезе в нов масраф,

да срещне Настрадина както подобава

зарад таквиз човеци:

със баници, кадън-гьобек, пилаф,

със банди и кючеци…

Когато най-подир останаха двамина,

мъдрецът ходжа реч побърза да подхване:

— Бай Петре, рекох и при тебе да намина,

хатър да ти не стане,

и да ти кажа: ние със кир Яни

ортаци станахме във търговия.

И ти си наш комшия,

та рекох, с воля Божа,

да ти предложа:

да влезнеш с нас ортак на честни начала,

да станем трима…

 

Наш Петър само кима

и се почесва по тила…

 

Повярвай, Петре, ний и двама

с комшията кир Яни

от твоя честен дух сме обладани —

зер, като тебе други няма

на нашите Балкани!

Дай дума, ортаклъкът ни да стане!

 

Бай Петър се почеса пак

там, гдето хич го не сърбеше вече

и рече:

— Добре, но имате ли си контракт?

— О, то се знай — повярвай мен:

предвидили сме всичко член по член.

Побързай, Петърчо, не ми прави кахър,

а подпиши за мой хатър

тоз договор тристранен —

за моя чест и радост задушевна.

Ти знаеш нашта мъдрост древна:

приятел стар не става никога душманин!

 

Тук Хитър Петър се почеса пак

и рече: — Ходжа, много си ми драг,

благодаря на Бога, който те е пратил —

но знам аз друга мъдрост жива:

и от душманин стар не става хич приятел!

Кир Яни, вярно е, за всичко май го бива,

затуй… Но слушай: за да те не бавя,

сега ще ти разправя

чудесна басня — стара, кратка,

по мъдрост рядка.

 

Веднъж случило се така да стане,

че лъвът — цар на всичките хайвани —

ударил на кокошките мерак.

Развъдил си ги той

в един нечуван брой

и ги ядял от сутрин, та до мрак.

Ала не щеш ли, скоричко съзрял,

че губят се кокошки всяка нощ:

злосторник някой лош

редовно ги крадял.

И царят заповед издал:

веднага курник нов да се направи,

модерен, здрав, широк, спокоен,

за премия достоен!

Тогаз лисицата дошла да се представи

за майстор-архитект.

Без търг успяла,

и струпала постройка цяла

за курник със ефект —

удобен, вред запазен, як…

Ала кокошки губели се пак!

 

Една нощ там завардили пазачи

и най-подире хванали крадеца:

 

Сам архитектът две кокошки влачи!

 

А той хитреца,

наистина, че курник здрав направил,

ала за себе малка дупчица оставил…

Така и ние: от кир Яни

веднъж ли бивали сме изиграни?

 

Тук ходжата започна да се стърже,

където хич го не сърби —

заряза предложения, молби

и си отиде бърже-бърже…

Магаре и славей

Магарето, вървейки из гората,

съзря славейка сам между листата —

                запря се под дървото

и рече: — Бре, да те забрави злото,

комай не съм се до сега за тебе сетил,

нито пък съм те някой път сполетил,

                да чуя изнадезби твоя глас.

Все слушам, че те хвалят там по нас

                че с музика и ти се занимаваш

                и доста фокуси и ти продаваш.

                Ала, прощавай ме, певецо мил,

                че до сега не съм те преценил!

Знайш, толкова таланти и концерти,

                маестровци и виртуози —

                и… таквози…

Изобщо, като тебе нови, кой ги керти?

                Но днеска, виж, късмета ти работи:

                попей сега един откъслек кратък,

                да видя знаеш ли какво е ноти

                и контрапункт — и тъй нататък!…

Тогава славеят се поусмихна

и почна…

                Мигом цялата гора затихна,

                дървета, насекоми, птички,

                влечуги, зверове, мушички,

        унесоха се и замряха всички…

 

        Славейко се прехласна, заизвива

безкрайни тръпни трели — чудни песни

        за красота, за похот дива,

за младост, похабена в дни несвесни,

за ревност, за любов на луди-млади,

за смърт, за рицарство и слава…

 

                        Но ето че тогава

магарето отдолу се обади:

 

— Достатъчно! Недей ме изморява:

Спри песента си, да не ми досади!

Сега аз имам цялостна представа,

                дали от тебе нещо става.

                Не съм в особно възхищение —

зер, много слушал съм певци таквиз —

                но все пак точното ми мнение

търси във моя орган меродавен:

                „Литературен маневрист“…

 

Така биде Славейко обезславен…

Той секна песента между листата

и на ценителя си над главата

                след като цвъкна —

        разочаровано подхвръкна…

Жаба и вол

Сред локвата, във малката речица,

бе седнала на припек жаба кекерица.

                Опулила очи

        към топлите лъчи,

тя гръмовито кряскаше: ква-ква!

И с отбор свои жабешки слова,

унесена дори във творческо блаженство,

        възпяваше — не слънцето благато,

                ни чудно хубавото лято,

        а собствените свои съвършенства

        и дивното, божественото блато.

И тъй говореше на своята съседка:

        — Я погледни ме, госпожа —

        това не е ни басня, ни лъжа:

        нали за мрамор и за четка

                ме бива,

защото съм нечувано красива?

Ти виж, какви очи! Какви нозе!

И талия, и пъстра, влажна кожа!

Аз чудя се, отгде се просто взе,

                по воля Божа,

такава красота, и ум, и грация —

        единствено за нашта нация!

Ти знаеш ли, аз четох неотдавна

        оная приказка безславна

за вола — жрец презрян на труд и пот,

        тъй грозен, глупав, свит, нищожен,

        по ум — същински идиот,

        по изглед — просто невъзможен, —

че той веднъжки се наел без страх

със жабата, горкия, да се мери!

        Ха-ха! Да си умреш от смях!

И що направил? Почнал да трепери,

        да се надува, перчи и кокори —

дано на жаба уж да се престори!

Надувал се, ха-ха-ха, докато накрай

се пук…

        Но в тоя миг — без тя да знай —

        наистина там волът сам нагази,

        огромен, тъжен, морен, жаден…

        и — равнодушно-безпощаден —

                без никаква дистанция да спази,

        той нашата ораторка-квакачка

        със тежката си стъпка просто смачка…

Басня за брадата

Човешката душа е чудна и богата,

но все пак мъничко саката —

        пазете се да й внушите

идея някаква и мисъл чудновата:

        току виж, кръшнала, горката,

        вместо из пътя — из горите,

        търсавищата и блатата.

В това бездруго ще се уверите,

щом чуйте тази басня за брадата.

 

        Седял си кротко в кафенето

                и пиел си кафето

стар и брадат, почтен човечец — т.е.

                със буйна, руйна

                и белоструйна

                брада до пояс.

Внезапно, някъде откъм кюшето

                на кафенето

към него доближил се някой непознат

                и небрадат —

и рекъл: — Господине, вий ще извините,

                но ние от оная маса

                спор водиме два часа:

когато вечер легнете да спите,

                къде си слагате брадата?

                Изпратен съм от господата,

                да ви поканя,

да разрешите препирнята:

дали завивате брадата под юрганя,

или пък я оставяте отгоре?

Човекът се смутил: какво да отговори?

Погладил девствената си брада

и рекъл: — Право да ви кажа, господа,

освен брада, аз имам и глава,

ала до днес не съм и мислил за това!

 

        Така останал спорът нерешен…

 

        Но още вечерта на този ден,

брадатият щом легнал във кревата,

кат никога, се сепнал: а брадата?

        Къде, наистина, да я положи?

Завил я под юрганя, рекъл да заспива —

                не може!

        Брадата го смущава и тревожи!

Ай, дяволе! Добре, щом тъй не бива —

                извадил я отвън —

пак неудобно някак — не отива!

Ту вътре, ту отвън — брадата все му пречи!

Така се мятал, бедният, без сън,

докат погледнал: съмнало се вече!

 

Така вървяло втора нощ и трета,

                а може и десета!

Човекът хлътнал зле, измършавял,

отпаднал — ни ядял, ни спял,

хванал и болест някаква проклета —

и най-подире, казват, полудял!

Бай Влади

Бай Влади е известен веселяк,

познат певец, общителен и драг.

                Поскитва със другари,

                похапва си месце,

                посръбва си винце

        и пуши хубави цигари.

По бирариите усмихнат шета,

из халите туризъм прави,

щастлив е със чудесно здраве

и се бои от болестта „диета“.

Поканят ли го, той хатър не кърши:

яде, посръбва, пее и лудува…

И други още работи бай Влади върши,

        но тук за тях се не хортува.

 

Но ето че един добър приятел,

        редовен мъж, всевъздържател,

                един ден му се плаче:

                — Закъсал съм я лошо, братче,

                доскоро бях уж здрав,

но тези дни съм зле, усещам се болнав.

— Какво ти е? — бай Влади го запита.

                — Снагата ми като пребита,

                главата ми залита…

                — Ха, ясно е: ти ще умреш! —

                бай Влади му отсече.

— И таз добра! Вместо кураж да ми дадеш,

                каква я рече!

— Кураж ли? Я кажи ми ти какво пиеш?

— Нали ме знаеш: рилската водица.

— И сигурно се храниш със тревица?

                Ти ще умреш!

— Но слушай, Владе! — Не, не искам да те зная.

                Не пушиш, рано лягаш,

от карти и жени като от чума бягаш —

ти ще умреш! Това ще ти е края!

— Но, Владе, аз съм зле, не е шега!

 

Тогаз бай Влади рече:

                — Слушай ме сега,

        какво ще ти разправя аз.

Мъж без пороци винаги е зле изложен,

живот без болест е за него невъзможен.

Пороци трябва да си имаш във запас,

        във жизнений балон са те торби баласт!

Почувствуваш ли се неразположен —

болежки тук и там, замаена глава —

прости се временно с един порок,

                пък може и със два —

        но пак не бивай много строг! —

        Оправиш ли се — пак ги дръж!

                Това се вика умен мъж.

А ти си, да прощаваш, цял глупак:

        живееш като плевненско теле —

        преживяш си спанак

        и разни зеленчуци. —

        Не само ще изпаднеш зле,

но от водата ще ти станат буци!

И ни един порок в случай на нужда

смъртта да се отлага и прокужда!

        И аз ти казвам: щеш не щеш,

                ти скоро ще умреш!

        Затуй не бивай толкоз див —

ела да вземем тук един аперитив!

 

Но другият не влезе: бе го смях

                и страх —

страх от смъртта — великата измама…

 

А тя ги, впрочем, дебнеше и двама…

Баснописец и грамофонни плочи
автобиографична басня

Известен баснописец нов

обичал страстно грамофона.

Избрал си доста плочи от „Кремона“

и си ги свирел със любов.

Бетовен, Шуберт, куп фокстроти,

певци, певици цели роти,

Супе и Цезар Франк,

симфонии, танга, —

и важното е, че не дал за тях ни франк

и до сега.

(Но не че ги изтръгнал със просия,

а взел ги на юнашка вересия).

 

Години минали току-речи,

а баснописецът си свири,

главата вири

и за дълга си искрено мълчи…

(Понявга сещал се — но тайно).

И ето че веднъж, съвсем случайно,

из улицата докато вървял,

насреща си съзрял

самия господин Кремон:

ръка помахва и се хили.

Здрависали се със поклон,

приятелски въпроси разменили

за здравето, за времето, за туй-онуй,

а на раздяла бай Кремон рекъл:

                                        — Я чуй! —

ти пишеш басни, знам.

Отдавна искам да ти дам

един сюжет добър —

използувай го зарад мой хатър!

— На драго сърдце! — рекъл оня. — Бива!

И тутакси извадил си молива.

Ти пишеш за животни там и прочие —

вземи та напиши за мойте плочи!

Тук баснописецът се малко сепнал —

в ума си нещо силничко пошепнал —

ала запазил пак присътствие духа.

Засмял се с глас и викнал: — Уха!

Бездруго! Че сюжетът е прекрасен

и даже със дълбок морал!…

 

Разсмели се и всеки пътя си хванал.

 

А пък моралът тук е много ясен —

четецът вярвам да го е разбрал:

съзреш ли кредитор насреща ти че иде —

и да те види и да те не види —

веднага се стори на лук не ял

и бързай в друга улица да тръгнеш…

 

А най-добре е: да обръгнеш…

Разговор

        Вървяха двамата писатели:

„реакционният“ — Несретко Кривокрачев

и „трудоборческият“ — Еремия Плачев,

        отколешни добри приятели.

 

И дума първият:

                        — Понявга ме е гняв,

        че ме наричате „реакционен“…

        Разбира се, че аз съм непреклонен

                и безусловно прав,

        че врагове на нашата държава

сте вие, левите, и — сърбите…

 

                                Тогава

другарят му изсмя се и пресече:

— На вашата държава? Туй не пречи,

но теб, кажи ми, що ти става?

Какво ли ще изгубиш ти самия?

 

— О, тъй ли? Слушай, Еремия:

        буквално тези думи чух веднъж

        да ми ги казва „буржоазен“ мъж,

                и политик, и правник,

                        дори държавник.

        Аз знам отдавна: той и вие

        едно сте. Аз съм нейде по средата.

        Вий дружни сте във тая поразия,

        жреци на българската дивотия —

        вам трябва робско иго над главата —

                натам и водите страната…

 

— Ти пак: страната! Остави я!

        Ти знаеш: тя е гнила —

не виждам пък защо ли ти е толкоз мила…

 

        — Не! Тежко болна е страната и зове

        достойните си синове…

 

Несретко! Да ти кажа право,

ти, според мен, си луд наздраво!

Не виждаш, че в света промяна става,

ами си се запънал с таз „държава“…

        Ний с тебе няма да се разбереме,

пък и сега зает съм, нямам време…

„Държавата“! Ха-ха! Да си умреш от смях!…

 

И той се вмъкна във една врата пред тях —

във някаква Дирекция на рахатлъка,

подписа разписка, получи си айлъка

        и накриви калпак…

 

А Кривокрачев — истински глупак —

        понесе по-нататък свойта мъка:

        отиде някъде да моли за отсрочка…

 

Таз басня е съвсем прозрачна. Точка.

Къпач

Любител някой на води, на бани,

        години дълги все се канил,

        щом „Овча купел“ се отвори

        и лятото настъпи,

        да почне да се къпи.

Зер, зарад таз вода премного се говори,

        че стари клетки подмладява,

        нов устрем за живот внушава —

        дори мъртвец от нея се привдига

        и почва да намига…

 

Най-сетне „Овча купел“ се открила!

        Любителят се втурнал бързишком,

        зарязал работа, деца и дом,

        и вместо да наема вила —

трамвайна карта евтина си купил

        и всеки ден,

        горещ, студен, —

започнал да се къпи в „Овча купел“:

цамбуркал се, поливал се и плискал

и от доволство ритал и се кискал.

А щом го пита някой: как отива? —

отвръщал със гримаса най-щастлива:

— Ах, братко! То не е вода! Каймак!

Приятна, хладка, нежна… Буди сили млади,

        като съм вътре, струва ми се чак,

че Евелина Холт по кожата ме глади!…

 

        Вървяло тъй ден, два и пет —

        най-сетне нашият любител клет

на Евелина Холт и на студени бани

веднъж като си легнал, не можал да стане.

        Вдървил се, почнал странно да се хили

и — няма нито млади, нито стари сили!

 

Та доктори, аптеки, та консилии —

едвам го от Орландовци спасили…

 

Моралът е за всекиго достъпен:

        човек и къпан и некъпан,

да помни тази максима правдива:

че Евелина Холт е хубава, любезна

        и истински полезна,

        но… трябва да е жива!

Американска басня

На тридесет и седмия етаж

сър Браун чака хубавата Елли

и цял гори от нетърпение!

Зер те са женени от три недели —

на брачния живот най-сладък стаж,

и трескаво опиянение…

Най-сетне, бърз кат всички млади хора,

напусна Браун своята кантора

и слезна долу с асансьора.

 

Залутан там наблизо във тълпата,

сър Браун гледа: Елли иде

и бърза, и дори подскача!

Но докато я доближи, та да го види,

тя неусетно хлътна във вратата

и се качи в небостъргача.

 

Сър Браун от вълнение трепери, —

изтича, празен асансьор намери

и се качи в кантората завчас.

— Сега бе тука госпожата

и питаше за вас —

доложи му слугата.

 

В туй време Елли долу слезна,

но там узна, че Браун пак бил горе!

Той ще ме чака там — тя проговори

и в своя асансьор пак влезна.

 

Но след минута Браун пак се свлече:

— Не е ли тук жена ми? — бързо рече.

— Току-що бе, но се качи за вас.

— Тогава тук ще я почакам аз.

 

А Елли горе, след такваз неслука,

реши: — Ще го почакам, докат дойде тука!

 

Минава време, Браун с ум се бори,

докат разбра, че тя го чака горе.

Ала дор сложи в асансьора крак —

и Елли положително схвана,

че той във вестибюла е останал —

и тя се спусна долу пак.

 

— Не е ли тук жена ми? — Тя отиде,

дали не сте вий долу пак да види.

— Тогаз и аз ще сляза долу сам

и вярвам, че ще я намеря там!

 

— Мъж ми не е ли тука? — Отекчи се

и горе да ви търси сам качи се.

— За мене нищо друго не остава,

освен да се кача след него пак тогава…

 

Така до тридесет и седмия етаж

нагоре и надолу те летят

и пак не губят никога кураж…

Дали ще се догонят някой път?

Доктор Нейчев и вълкът

Познатият на всички учен мъж

        и ултра-въздържател —

        отличен наш приятел —

        разхождал се веднъж

        самичек из гората

и възхищавал се на воля

от бурените и тревата

и от грамадната им роля

на человека във храната.

 

        Но ненадейно там

насреща му от храсталака

        изскочил вълк голям,

започнал зъбите да трака

        и ревнал, без да чака:

        — Сега ще те изям!

(Навярно много гладен бил).

 

Тук доктор Нейчев се смутил,

но спомняйки си своите теории,

безбройни сказки, съчинения —

        започнал да говори:

        — Стой, вълчо! Искам позволение

да пообсъдим тази ситуация, —

ще кажа нещо аз, след туй пък ти кажи…

        (Вълкът започнал тихо да ръмжи

        във застрашителна градация).

 

— Днес, вълчо, е доказано основно,

че месната храна е най-отровна:

тя трови организма със токсини!

Ти трябва да ядеш растителна,

защото тя е истински хранителна

        и пълна с витамини —

виж окол теб тревица, папрат, гъби…

(Вълкът започнал пак да скърца зъби).

        — Месото, вълчо, е създател

        на всички болести в света —

        говоря ти като доброжелател,

че сам си ускоряваш ти смъртта!

Кой щото ще да ти приказва,

теб чака те апендицит или пък язва,

        а може би и рак!

Сега ще ти докажа… но ще бъда кратък…

Ала вълкът не слушал по-нататък —

        той мръднал крак,

връз доктора се метнал най-брутално

        и моментално

        отгризнал му главата!

(Така поне гласи мълвата).

 

Таз басня има си морал,

и твърде важен — бих казал —

и за у нас, пък и за странство:

        на вълк вегетариянство

        недейте проповядва —

за него — пушка или брадва!

Съветски анекдот

Сър Браун, мистер Том, товарищ Красноярски —

и тримата отлични инженери,

седят на масата, приказват си другарски,

макар от три различни вери:

американец, англичанин, русин.

Коктайлът е безкрайно вкусен,

разпъжда скука, гони сплин.

Оркестърът е звучен и изкусен —

а действието става във Берлин.

 

След малко, в разговора става дума

и за индустрията с гума —

и всеки, то се знае, свойто хвали,

в случая — родното си производство!

Зер никъде го няма нашто идиотство —

читателю, така ли?

 

— У нас веднъж два влака — Браун рече —

един насрещу друг погрешно полетяли.

Ала когато да се сблъскат вече,

наблизо там деца футбол играли

и топката попаднала направо

помежду буферите, стиснала се здраво,

след туй се разширила

и влаковете със голяма сила

отблъснала в обратен път,

без нищичко да претърпят.

И всеки влак

благополучно се завърнал пак,

дори без никой да го кара,

във своята изходна гара!

Това се вика производство! Очевидно,

най-хубаво, най-яко, най-солидно!

 

— Пък аз — и мистер Том взе думата

по важния въпрос за гумата —

откак тръгнах от Ню-Йорк насам,

какво бе станало не знам —

усещах, дърпа нещо десния ми крак.

Когато стигнах в Лондон чак,

погледнах се в краката

и всичко ясно стана:

единият ми жартиер се закачил

за нашта статуя на Свободата,

проточил се над океана —

не се ни скъсал, нито свил!

Такава гума там у нас се прави —

от нея по-солидна — здраве!

 

Товарищ Красноярски се засмял:

— Туй, що разправяте, ей Богу,

е дребно много!

А нашата е гранд-индустриал:

откак свалихме трона,

ний сто и петдесет милиона

народец руски — хубав или лош —

натикали сме го в един галош,

на слука —

и пак галоша се не спука!

Това е производство сериозно

и грандиозно!

Ловджийски анекдот

Кара-Мехмед, Дели-Хюсни и Кьор-Осман —

и трима баш авджии в мемлекета —

в зори нарамиха виран-чифтета,

поеха кърищата — за глиган…

Ха тук, ха там, изръшнаха гората,

изтрепани, пребити, гладни,

но все пак знаеха си: лов ще падне!

Хич може ли: за срамотата

на касабата,

да се завърнат праздни? Не, напред,

Хюсни, Мехмед! —

Осман надава вик,

държейки пушката си на титик…

И ето най-подире — виж късмет! —

Хем едър лов насреща — не глиган,

а хубав млад рогач… Дойде таман,

и трима гръмнаха в превара —

свалиха го… Бре, майката му стара! —

Зарадваха се — туй се казва лов!

Опипаха го с трескава любов,

и както всеки път,

започнаха да го дерат…

(С известна страхопочит, несъмнено,

защото времето бе забранено!)

 

Но ето — на дрането във разгара

(пък що рогач бе — саде лой!)

Гласът на горския извика: — Стой!

Отгде го дяволът сега докара?!

Уплашиха се тримата авджии,

зер то законът е кара-бела:

бре актове, бре глоби, бре дела —

по-харно бягай от таквиз ваджии —

и докат пушката на горския изтрака,

и тримата изчезнаха в шумака:

на бягането няма страх ни срам —

какво ще му направиш на качака?!

Ала страхът им в същност беше тъй голям,

че пушките им останаха там…

 

Но пак, нали да пати имала глава! —

Не мина месец-два, —

Аллах, Аллах, каква напаст велика:

кадията ги тримата повика!

Поглеждат, вътре горският навел главата,

кадията поглажда си брадата,

а трите пушки — до стената…

 

— Бре хаирсъз кераталар, кажете вие,

рогача кой уби — там, на „Иглика“? —

кадията извика.

— Хем никой нищо да не крие!

Кажи, Хюсни! Мехмед! Кажи, Осман!

 

И тримата в един глас: — Вай амана,

Кадъ-ефенди, нямам си хабер!

Не съм бил там! Щраф давам цял кемер,

Фекат, на хакерине ще отиде зян!

Кадията не се показа строг.

Запита ги повторно, пак получи: — Йок! —

И тутакси реши: — Добре тогава!

Понеже доказателства особни,

решителни, подробни,

към делото не виждам — аз ви оправдавам…

Друг някой, безбели, е бил

тоз, който е рогача там свалил

във забранено от закона време.

Но нашто правосъдие не дреме —

ще се погрижим ний да го открием,

ще го глобим, затворим и набием.

А вий бъдете си сега рахат,

идете си по живо и по здраво —

защото правото е право:

законът е един за беден и богат!

 

Наскачаха и тримата тогас —

Хюсни, Мехмед, Осман — тозчас

готови да си тръгват вече.

И щом кадията нехайно рече:

— Понеже сте невинни вий, момчета —

вземете си и своите чифтета! —

Те грабнаха ги бързо от стената

и втурнаха се към вратата…

— Стой! — кресна им кадията тогава —

така ахмак-авджия се издава —

сега е вече явно, чия е вината:

закарайте ги трима в хапсаната!

 

Но туй е, братко, анекдот: не е било

ни в град, ни в село!

Защото горския, и полския, и всички

законни хищни птички

подобна случка ако видят някой път

не са до толкоз аджамии:

веднага ще се присъединят

към тримата авджии.

И по система вечно нова,

законите за да успокоят —

на големците също тъй ще занесат

по нещичко от лова…

Айнщайн и жените

Ех, тъй е тръгнало, речи от време,

и все така навярно ще отива:

жените се влечат по имена големи,

а простите не бръснат ни за слива.

Едничка Ева не се колебала,

а лепнала се право у Адама,

но тя в таквиз условия живяла,

                когато избор няма…

По силата на този стар закон

великите мъже, кат почнеш от Платон,

                преминеш през Бекон

и свършиш с Бунарджиев, пък дори

и със сътрудниците на „Щурец“ —

си имат винаги поклоннички добри…

(Пелинко ще си каже: „Ах светец!

Пак е забъркал някоя история“!

За нас, обаче, туй е на теория!)

 

И тъй, за никого не е веч тайна,

че таз съдба слетяла и Айнщайна.

Той твърде млад не е: над петдесе и нещо,

ала сърдцето му било горещо —

горяло тихо, но пък продължително…

(Зер всичко е на тоз свят относително!)

 

Веднъж се струпала във кабинета

на относителния философ,

речи го, пълна стая със момета.

Той, като стар петел въртял се със любов

наоколо, приказвал и се смял.

В един момент току видял:

една прелистя неговото съчинение…

— Що търсиш там, любезна Фрици? —

запитал философът с умиление,

що ровиш в най-последните страници?

— Ах, страшно искам аз, учителю, да зная,

какво е станало тук най-накрая! —

Отвърнала поклонничката мило…

                Сърдцето на нещастника се свило…

Но за да позаглади пак случая —

                като възпитаните хора —

обърнал се към втора:

— Госпожице, вий четохте ли мойта книга?

— Ах, не, учителю, за съжаление,

на филм очаквам да я видя с нетърпение!

 

Едвам сдържал се да не кресне: — Стига!

                Набързо вън се озовал,

със две ръце главата си хванал

                и рекъл си: — действително,

това е просто поразително,

как всичко на света е относително!

Жената или мъжът
китайска приказка

Ши-Чанг на двайсетата си година

се влюби страшно. И не му премина,

а като всеки добросъвестен глупак,

встъпи във пръв законен брак.

Наскоро подир сватбата обаче,

един въпрос го озадачи

(въпрос, какъвто никой път

не беше му минавал през главата):

в семейството дали мъжът

е господар — или жената?

В полите на добрата си женица

Ши-Чанг размисля около седмица,

но не успя, горкият, нищо да реши

и се обърна пак към стария Чанг-Ши:

— Кажи ми, татко, ти — във всеки брак

кой бива господар: мъжът или жената?

Чанг-Ши се поусмихна под мустак,

хвана го за ръката,

изведе го до пътната врата

и рече му: — Тръгни самичек, сине мой,

и где когото срещнеш по света —

богат или бедняк бил той,

учен или пък прост —

задавай му все тоз въпрос.

 

Вземи и сто кокошки тук от двора,

и два жребеца от обора.

Там, гдето е жената господар —

пожертвувай една кокошка в дар.

Където е мъжът — жребец му дай!

Така самичек тайната узнай!

 

Ши-Чанг се съгласи. Заскита

от град на град — и вредом пита,

догдето най-накрай

една кокошка му остана само —

че във деветдесет и девет къщи

получи отговор един и същи:

жената господар и тук и тамо!

Жената — никой друг!

 

        Ала кога си тръгна пак назад,

насреща му: съпруга и съпруг!

Ши-Чанг ги спря сред път и рече на мъжа:

— Я слушай, брат,

ще те попитам нещо, но не ща лъжа:

кажи ми кой е господар у вас —

жена ти, или ти?

Мъжът отвърна, без да се смути:

— Разбира се, че аз!

— Ех, слава Богу — ти поне! —

Ши-Чанг извика с възхищение —

тогаз единия от тез коне

вземи за спомен, дар от мене!

 

Мъжът взе коня за юздата

и го поведе. Но жената —

проклетата жена! —

го дръпна за ръката

и нещо му зашепна настрана.

И ето че мъжът се върна пак назади,

на Ши-Чанг повода подаде

и рече: — Тоз кон не ща, не искам сив —

дай другия — червения!

— А, тъй ли! — викна Ши-Чанг с отвращение —

дай коня! Щом си толкоз див,

все същата награда

и теб се пада:

последната кокошка. На, вземи я!

 

Така се върна Ши-Чанг. Но самия

как заживя — това не съм узнал.

Знам само, че на мъдрост се научи

и от баща си във аванс получи

подарък — курник цял.

Случаят с Тристан Бернар

Тристан Бернар върви край Сена

и гледа, до самия бряг

върви мома, във мисли вдълбочена

и ту простре към Сена крак,

ту дръпне се назаде пак.

Макар че явно мъка я души,

не смее, бедната, на смърт да се реши!

 

Тристан Бернар следи момата:

най-сетне тя се цяла разтрепери,

ръцете в отчаяние разпери —

и хвърли се внезапно във реката…

 

Тристан след нея „бух“ направи

и сред вълните мътни

ни миг не я остави

вода да глътне

да се удави.

Тристан благополучно я избави!

„Спасител!“ — прозвуча му във ушите

и орден му се мерна пред очите.

 

Когато на брега момата се свести,

Тристан се с нея сладко разговори

за чувства, блянове, живот, мечти…

Най-сетне рече: — Но какво работиш ти?

— Телефонистка съм — тя отговори…

 

Тристан Бернар се ококори.

Не рече нищичко. Ръкавите запретна.

Момата грабна пак като спасител —

и без окото му да трепне,

във Сена я обратно запокити…

Човекът в ресторана

                Часът къмто един

пристига в ресторана господин

със ръкавици, редингот, бастон,

със маниери и учтив поклон.

                Той седна сам на маса,

                и ето келнерът дофтаса.

— Ще ми дадете — господинът вика —

най-първо чашка хубава мастика,

със краставичка, морков, зеле

и мъничко хайвер,

макар и чер…

— Ордьовър, да — и малко репи бели?…

— Да, може и две-три сардини…

— Разбирам, господине…

— Подир туй моля, да ми се даде

една по-гъста супа със фиде.

След нея — пилешко на каша,

бутилка вино — една чаша,

рагу… език соте…

Ще видим, може пък да стигнат те…

 

Донасят. Господинът сърба, мляска, хруска,

със рядко вдъхновение плюска,

налива винце, пие, бърше устни,

налага порцията пак, да не изпустне —

развива дейност енергична въобще,

омита всичкото и още му се ще…

Когато бе на дневен ред езика,

внезапно господинът се развика:

— Това какво е? Келнер, я ела при мен!

Повикай господаря си! Какъв скандал!

Ти гостба със хлебарка си ми дал!

Тфу (господинът плюе възмутен)

и туй е реномиран ресторан!

(И господинът бързо се облича)

И първокласно заведение се нарича!

(И без да иска сметка — се измича)…

Стопанинът стои смутен:

Какъв позор! В готвача е вината.

Хлебарки сготвил заедно с храната!

Така да се посрамя аз пред хората!

Ще му подпиша още днес паспорта!

 

А след минута келнерът се звери:

на масата на господина той намери

кутийка със изпечени хлебарки!

Аха! Разбрахме я таз, приятелю жарки!

Ти, очевидно, никак не си прост:

решил си социалния въпрос!

Любовен късмет

Разказва някой стар приятел:

— И аз съм от любов изпатил

понявга зле, но друг път на шега,

печелил съм, и доста…

                Слушайте сега!

— Веднъж в Париж — бях млад и нов —

завързах мъничка любов,

прибрах изгората в купе-автомобил,

а пък шофьора наредих да кара

        до някоя-си гара…

 

Ала не съм се още обяснил

и ето, спира се колата:

пристигнали сме, дявол да го вземе!

Но — нищо: разполагаме със време.

Подавам от прозореца главата

и пак нареждам: — Връщай се назад

и карай пък за друга гара, брат!

 

Не шеш ли, същото и тука става:

колата бързо-бързо пак успява,

а ний не щем да слизаме… Тогава?

 

Така обиколихме всички гари двама

и пак насита няма.

Най-сетне, гледам през стъклата,

вън шествие се движи бавно-бавно:

опашка дълга от автомобили.

 

Тогава на шофьора давам знак с ръката:

— Я виж, това е славно,

приятелю мой милий!

Накрай опашката се бързо прилепи —

и ако искаш карай, ако искаш спи!

 

Наистина така стори шофьора,

и ний, макар и скрити, но кат всички хора

участвувахме с часове във тържеството.

 

Когато спряха се, разбра какво било то:

видяхме се на гробищата пред вратата —

погребали сме някой непознат!

Наистина, подскачаха сърдцата,

но то бе… още от любовен глад!

Туй бе, приятели, късмет голям!

Докат да сметна, колко ли пари ще дам —

зер и тогаз не бях богат —

към нас се приближава момък млад

и най-учтиво ни посряща:

— Не се грижете, господа:

семейството колите плаща!

Това късмет се вика, да!

 

А друг ме смушква: — Този идиот

ни просто лъже: туй е анекдот!

Из разказите на Кючук Хасан