Франсис Пол Уилсън
Демонични песни

Коста Сивов
Кой е Ф. Пол Уилсън?

Първата ми среща с Ф. Пол Уилсън беше на страниците на втория му сборник с разкази „Боровата пустош“. За мен бе невероятен начинът, по който авторът си служеше с темите, с героите, с декорите, с абсолютно всичко. Всяка една история бе уникална по своята същност и съдържаше в себе си огромен заряд. Това определено ме плени и причисли към огромните редици от почитатели на писателя.

Но кой всъщност е Ф. Пол Уилсън? За съжаление, това е един значим автор, който до момента не е получил заслуженото внимание в нашата страна. Той не е поредната еднодневка или маркетингово явление, това е творец от ранга на съвременници като Стивън Кинг, Дийн Кунц, Питър Строб и класици като Хауърд Филипс Лъвкрафт и Робърт Хауърд. Уилсън е роден на 17 май 1946 г. в Джърси Сити, Ню Джърси. Започва кариерата си като писател на фантастика, но постепенно преминава към любимия си жанр, а именно хоръра. Медицинското му образование и практика са причината за чудесните му медицински трилъри, които се превръщат в бестселъри в Америка (някои от тях са издадени и на български).

Всяка една история от настоящата колекция е значима по своята същност, особено за читателите, които не се сблъскват за пръв път с творчеството на Уилсън.

Първият разказ в сборника „Демонична песен“ е особено ценен за почитателите на една от най-известните поредици на автора — „Цикъл за Врага“. Тук се описва първата среща между Глекен и Расалом, главните действащи лица в гениалния шедьовър „Крепостта“, видяла бял свят у нас под заглавието „Пазителят на меча“. Второто и последното произведение са част от другата най-значима поредица на антигероя Майстор Джак — „Домашни поправки“ и „Интерлюдия при Дуейн“. Докато „Демонична песен“ е класическа фентъзи/хорър творба, тези два разказа са в жанра трилър, но това по никакъв начин не ощетява качеството им. Уилсън доказва, че може да пише всичко. „Моля те, не ме наранявай“ е интересен разказ, изграден по особен начин — в него е използвана само пряка реч. „Ноемврийска игра“ пък е написан в чест на Рей Бредбъри и е продължение на „Октомврийска игра“ на американското светило. „Когато беше прекрасен“ е вдъхновен от добрите стари хорър филми. „Сънища“ е част от вселената за Франкенщайн и неговото чудовище. „Зарод“ пък е точната картина на човешката суета и неосъзната жестокост, а „Среднощна меса“ е най-публикуваното до момента заглавие на Уилсън — то е и най-дългото в настоящата колекция.

В този сборник сме се опитали да съберем произведения от всички периоди на автора, като по този начин сме създали една приятна смес както в жанрово отношение, така и в идеологично. Тези творби се публикуват за пръв път на български език с разрешението на Ф. Пол Уилсън, който се отнесе много сериозно и професионално към идеята за ново издание с негови разкази в нашата страна.

Демонична песен

„Демонична песен“ е разказ, в който се описва първата среща между Глекен и Расалом, някъде там, в мрачните земи на Първата епоха. Произведението е написано през седемдесетте, стилът му е повече фентъзи, отколкото закоравялата проза от романите за Майстор Джак, то поставя началото на моята „Тайна история на света“.

Авторът

— Хей, чужденецо! — изрева по-едрият от двамата въоръжени мъже, стоящи пред градската дъска за обявления. Дъхът му излизаше на пара в хладното утро. — Изглеждаш ми корав на външен вид, беден по облекло и безмозъчен по изражение — това съобщение от принца би трябвало да те заинтересова!

— Трябва да е чужденец, та да бъде заинтересован — измърмори през стиснати зъби спътникът му зад ехидната си физиономия. — Никой местен няма да обърне внимание на това.

Първият се намръщи:

— Принцът трябва да отиде сам! Навярно тогава на трона ще се възкачи някой истински мъж. Музиканти и красавци! — Той се изплю. — Дворецът вече не е място за един истински воин. Не е както беше по време на бащиното му управление. — Другият кимна и двамата се оттеглиха, без да се обърнат назад.

Чужденецът се подвоуми, но накрая доближи до ръчно написаното обявление. Прокара дълги пръсти през прашната си червена коса, докато се взираше в него. Езикът беше сравнително нов за него, а и макар че го говореше сносно, четенето беше друго нещо. В същината си нещата стояха така — предложена бе награда от 10 000 златни григнала за мъжа, който ще тръгне на определена мисия за принц Йолон. Допълнителна информация можеше да се получи в двореца.

Чужденецът опипа кесията си; няколко дребни медни монети издрънчаха отвътре. Не знаеше колко тежи един григнал, но ако беше от злато, 10 000 от тях… парите нямаше да са проблем за известно време. Вдигна рамене и пое към двореца.

* * *

Улиците на Кашела, търговския център на царството на принц Йолон, бяха оживени още от първия лъч светлина. Но не и дворецът. Измина доста време преди Глекен да бъде допуснат до него. Огромното преддверие беше празно, като изключим възрастния, облечен в синя роба представител, стоящ зад малко бюро, с перо в ръка, свитък и мастилница пред него.

— Назовете по какви дела — рече той с отегчен тон, с очи, приковани към пергамента.

— Дошъл съм да разбера как да спечеля тези 10 000 григнала, които принцът предлага.

Главата на стареца рязко се вдигна към Глекен при сблъсъка с този непознат акцент. Той видя висок, жилав червенокос мъж — само косата бе достатъчна, за да му тури етикета „чужденец“ — с поразителни наситеносини очи. Беше облечен в кожени бричове, риза с неопределен цвят, запасана с широк колан, от който висяха кортик и дълъг меч; беше се загърнал с прашно червено наметало през лявото рамо.

— Охо. Северняк, а? Или си западняк? Има ли значение?

— Не… не, май няма. Име?

— Глекен.

Перото бе потопено в мастилницата, след което изписа странни черни букви върху пергамента.

— Глекен кой?

— Колко с това име познаваш в града?

— Ни един. Даже го няма в езика ни.

— Тогава само Глекен е достатъчно.

Последните думи накараха служителя да разгледа чужденеца доста по-внимателно. Видя млад мъж, още непрехвърлил третата декада на годините си, който се държеше доста по-уверено от това, което възрастта му предполагаше.

В този момент младеж с мазни къдрици и прилепнала бяла роба влезе в преддверието. Той дари Глекен с любопитен преценяващ поглед, докато бавно минаваше покрай него, по пътя си към вътрешността на двореца.

— Капитанът на охраната, предполагам — каза Глекен любезно, след като хермафродитната фигура се изгуби от поглед.

— Хуморът ти, чужденецо, може да ти струва главата, ако някой от охраната чуе подобна забележка.

— Какво иска принцът? — попита той, игнорирайки предупреждението.

— Търси някой, който да отиде до източните земи и да убие магьосник.

— Разполага с армия, нали?

Изведнъж служителят доста се заинтересова от свитъка си.

— Капитаните отказаха да изпратят хората си.

Глекен се замисли над това. Усети как във въздуха в двореца се носи нарастващо недоволство, подмолно течение на раздразнение и неприязън, заплашващи да изскочат на повърхността.

— Значи никой не се е опитал да доведе този магьосник? Стига, старче! Наградата със сигурност не е започнала от 10 000 златни монети.

— Няколко отряда бяха изпратени, когато проблемът изникна, но те не постигнаха нищо.

— Кажи ми къде са сега тези мъже. Искам да говоря с тях.

— Не можеш. — Очите на служителя останаха наведени. — Никой от тях не се завърна.

Глекен не отвърна нищо. Попипа кесията си, след което постави дясната си ръка върху дръжката на меча.

Накрая каза:

— Дай една карта и ми покажи къде мога да намеря този магьосник.

* * *

Глекен стоеше в една от онези безименни малки кръчми, които бяха осеяли тесните улички на всеки търговски град. Намираше се до прозореца. Кепенците бяха отворени, за да може вкисналата воня на пролетия от предната вечер ейл^[1] да излезе навън, а предобедната слънчева светлина се отразяваше в евтиното вино в кованата тенекиена чаша, разположена на масата до него. Проститутката в ъгъла го наблюдаваше жадно… този чужденец можеше да се окаже интересен. Малко рано за проява на талантите й, но ако се задържеше наоколо малко по-дълго…

На улицата настъпи суматоха и Глекен надникна през прозореца, за да види какво я е причинило. Дебело, яко, безформено подобие на човек, с издадена напред квадратна челюст се влачеше, притиснало с две ръце до гърдите си голям, странен кожен калъф. Зад него и около него се беше скупчила шайка от местната младеж, бутайки го, блъскайки го, викайки му. Дървените токове на грубите им ботуши тракаха, докато се лутаха наоколо; всички носеха някакви импровизирани униформи от тъмнозелени ризи и кафяви панталони.

— Ей, Грознико! — изрева младеж, който явно беше лидерът, сух чернокос юноша с бегъл опит за брада по бузите. — Кво държиш в тоя калъф? Дай да видим! Сигурно е нещо ценно, щом го стискаш толкоз здраво. Дай да видим!

Мъжът не обърна внимание на групата, но това само ги подтикна да станат много по-дръзки. Започнаха да го бъхтят с юмруци и да се опитват да го спънат, а странникът не направи никакъв опит да се защити. Просто стисна калъфа по-близо до себе си и по-силно. Глекен се почуди на всичко това, докато наблюдаваше сцената. Този „Грозник“ изглеждаше достатъчно масивен и мускулест, за да се справи със ситуацията. Единствената му грижа обаче беше да запази кожения калъф невредим.

Лидерът даде сигнал и заедно с дружинката си се нахвърли върху мъжа. Странникът продължи да върви известно време и дори успя да разкара от гърба си някои от нападателите, но съвсем скоро броят им надделя и той се оказа на земята. Глекен забеляза с усмивка на възхищение, че при падането си мъжът се извъртя така, че калъфът остана незасегнат. Въпрос на няколко удара на сърцето беше обаче, преди той да бъде изтръгнат от ръцете му.

Със загубата на ценното си притежание, дребният човечец се превърна в същински демон, проклинайки, скърцайки със зъби и борейки се с такава ярост, че се наложи осмината хулигани да вложат всичките си сили, за да го задържат на земята.

— Не мърдай, Грознико! — заповяда лидерът, докато стоеше близо до прозореца на Глекен и опитваше да се справи със закопчалките. — Искаме само да видим какво носиш тук.

След като откопча и последната закопчалка, калъфът се отвори и от него водачът изтегли двутръбна хармохорна. Виковете и боричкането спряха внезапно, тъй като всички наоколо — хулиганите и страничните наблюдатели — бяха запленени от великолепието на инструмента. Сложната ръчна изработка на дървената част на хармохорната блестеше на слънцето поради безбройните пластове майсторски нанесен лак. Духов инструмент, рядък и безценен; в правилните ръце бе способен да издаде най-фините и сложни хармонии, познати на човека. Изкуството на направата му отдавна беше забравено, така че музикантите, имащи щастието да притежават хармохорна, бяха добре дошли — дори търсени — от всички кралски дворове по света.

Тумбестият дребен човечец поднови усилията си да се освободи от хулиганите.

— Ако повредиш хорната, ще ти изтръгна очите! — изкрещя той.

— Не ме заплашвай, Грознико! — предупреди го водачът.

Той вдигна инструмента нависоко, все едно искаше да го размаже в камъните до краката си. Правейки това, хорната се доближи до обхвата на Глекен. До този момент чуждоземецът стоеше безучастен, отказвайки да помогне на човек, който сам не иска да си помогне. Сега обаче беше разбрал причината за нежеланието на онзи да се бие, а и ненавиждаше гледката някакво улично прасе да пипа хармохорната.

Изведнъж инструментът смени притежателя си.

Водачът се завъртя изненадан и свирепо изгледа Глекен.

— Ти! — изрева, навеждайки се над прозореца. — Върни ми това, преди да съм влязъл да си го взема!

— Искаш да влезеш? — попита го Глекен с тънка усмивка на лице. — Давай, не хаби ценно време!

Сграбчи младока за ризата и го издърпа наполовина през прозореца.

— Пусни ме, червенокосо куче! — изкряска той.

— Разбира се. — Глекен охотно се подчини, но не без да тласне младока толкова, колкото онзи да се озове в прахта.

Опитвайки се бързо да се изправи на крака, водачът се обърна към глутницата си:

— След него!

Те забравиха за човека, който държаха, и се насочиха към вратата на хана. Глекен вече стоеше там — готов за тях.

Усмихна се, когато го атакуваха, и се засмя, докато излизаше на улицата, стрелкайки се между тях, удряйки ги, ритайки ги, даващ воля на опустошителните си способности срещу редиците им. Но тези младоци не бяха новаци в уличните разпри, така че когато осъзнаха, че техният опонент също е добре запознат с това неуважавано изкуство, се прегрупираха и започнаха да го обграждат.

— Наобиколете го! — нареди им водачът и последователите му реагираха веднага. Преди застрашителният пръстен да се затвори обаче, глутницата беше нападната неочаквано.

„Грозника“ се нахвърли отгоре им. Станал на крака и преценил ситуацията, дребният човечец се втурна към бандитите с рева на разярен бик. Беше разгневен до лудост и усмихнатият Глекен се отдръпна назад, наслаждавайки се на гледката как уличните хулигани са захвърляни и разпръсквани като сламени чучела. Пълният им разгром беше неизбежен. Точно тогава Глекен видя как водачът извади кортик изпод ризата си и нападна.

Острието не намери целта си. Глекен се стрелна и дръпна силно лидера на глутницата за дългата коса; издърпа ножа от ръката му и стовари мръсния му врат върху коляното си. Всички се спряха и се загледаха в борбата между двамата.

— Заслужаваш да умреш на мига — рече Глекен, държейки кортика върху незащитената шия на изплашения младок. — На никого няма да липсваш и никой няма да те оплаче.

— Не! — онзи изпищя, виждайки студения блясък в очите на Глекен. — Не исках да нараня никого!

Глекен използва върха на ножа, за да надраска дълга, неравна червена линия от едното ухо до другото на врата на водача.

— Хубавата улична свада е едно нещо, млади приятелю, но ако видя да вадиш стоманата си зад гърба на невъоръжен човек отново, ще довърша работата, започната с тази драскотина.

Казвайки това, той повдигна младока за косата и го запрати към другарите му. Глутницата зеленоризи глупаци и техният уплашен водач не губиха повече време и напуснаха сцената.

„Грозника“ дойде до Глекен и протегна ръката си.

— Благодаря ти, чужденецо. Наричат ме Крегджоу, макар, уверявам те, това име да не ми е дадено от родителите ми.

— Няма нужда от благодарности — каза Глекен, стискайки протегнатата ръка. — Една улична свада по пладне винаги ми вдига духа. — В замяна не предостави своето име.

— Предпочитам по-спокойни начини за забавление — измърмори Крегджоу, навеждайки се да вдигне празния калъф.

Барманът прибираше в ножницата своя кортик, когато влязоха в кръчмата. Инструментът, причина за свадата, лежеше на бара пред него.

— Опазих добре хармохорната, докато вие бяхте на улицата! — провикна се към Крегджоу.

— И какво щеше да правиш с него, ако той не се завърнеше да си го потърси? — попита Глекен с усмивка, която подсказваше, че знае отговора.

Барманът сви рамене и погледна към хорната, докато Крегджоу го прибираше обратно в калъфа.

— Предполагам, щеше да се наложи да го продам на някого… Нямам необходимия талант, за да го ползвам.

Глекен хвърли една монета на бара.

— Това е за виното — каза и се насочи към изхода.

Крегджоу постави ръка върху неговата.

— Нека те черпя едно, преди да си тръгнеш.

— Благодарности, но не. Пътувам по Източния път и вече се забавих достатъчно.

— Източният път? Я виж ти, аз също съм поел по него. Имаш ли нещо против да те придружа?

— Пътищата са свободни — изрече Глекен.

* * *

Превозът на Глекен беше един жребец на име Щофрал, с който се насочи на изток от Кашела в раван. Крегджоу го следваше на гърба на дореста кобила.

— Ти си северняк, нали? — попита по-ниският мъж.

— Донякъде, да.

— Така и не ми каза името си.

— Глекен.

Глекен… Крегджоу спря, преди да продължи с думите:

— Носят се истории, над чашите с вино в задните стаички в двореца на принц Йолон — който наскоро ме нае за музикант — и в таверните, за мъж на име Глекен. Говори се, че е дошъл от Западните острови и се предполага, че е млад и огненокос, също като теб.

— Интересно — отбеляза Глекен. — И за какво са тези приказки?

— Ами някои го наричат Глекен-Смеха и твърдят, че някога е водил страховитите Нощни ездачи, които опустошават огромни райони от Западните острови.

Глекен кимна на спътника си, приканяйки го да продължи.

— Знам само това, което съм чувал, но се говори, че тези нашественици яздели чудовищни прилепи, големи колкото кон, а крилете им по размери достигали платната на двумачтов кеч. Приказките разказват за зъл крал, на име Мараг, който бил любимата цел на Нощните ездачи. Той изпратил много от поборниците си срещу тях, с поръката да му донесат главата на господаря им. Но скоро, след всеки изпратен герой, чудовищен прилеп прелетявал над владенията на Мараг и хвърлял трупа на юнака в двора му.

Най-накрая мъж, на име Глекен, който отказвал да бъде поборник ма краля дълги години, бил призован при Мараг. А там, в стоманена клетка, окачена на тавана, била девойката, в чиято компания този Глекен често бил забелязван. И така му казали, че ако иска да запази доброто здраве на младата дама, трябва да се подчини. Сторил го и поел към островърхата крепост на Нощните ездачи, където предизвикал и победил техния господар в битка с мечове.

— Занесъл ли главата му на Мараг? — попита Глекен.

— Занесъл я, че и повече, тъй като традицията на Нощните ездачи повелявала да провъзгласят за водач мъжа, който в честен бой е победил управляващия повелител. Този Глекен се завърнал с новите си последователи и предал на Мараг зловещ урок. — Крегджоу погледна своя спътник. — Възможно ли е ти да си този Глекен?

— Хубава приказка, приятелю, но как е възможно аз и този ездач на прилепи да бъдем един и същ човек? Как мога да опустошавам Западните острови през нощта и да яздя по Източния път във владенията на принц Йолон днес? Струва ми се невъзможно.

— Не е така — възпротиви се Крегджоу с тънка усмивка на лице. — Също така се говори, че след година или две с Нощните ездачи мъжът, носещ името Глекен, станал неспокоен и неудовлетворен. Изоставил ги и никой не знае накъде е поел. — Дундестият човечец прочисти гърлото си. — Накъде си поел сега, Глекен?

— Към Пещерата на Старейшината в източните земи.

— Пещерата на Старейшината! Защо, там е центърът на чумата. Няма нищо освен умиращи ферми и… — Гласът на Крегджоу се изгуби в момента, в който си спомни нещо. — О, разбирам. Отзовал си се на обявата на принца.

Глекен кимна:

— Изглежда мистерията, в която е обгърнат този злочест район, е разплетена. Разбрали са, че магьосник на име Расалом — истински гигант, както ми казаха — се установил в пещерата преди две години. Скоро след това посевите, добитъкът и фермерите в областта започнали да се разболяват. Оттогава никой не е виждал или чувал нещо за Расалом, но съветниците на принца са сигурни, че все още е в каверната.

— Значи омразният Расалом стои зад всичко това — промърмори Крегджоу. — Всички смятахме, че причината е някаква чума, изпусната от самата пещера след цяла вечност, прекарана в сън.

— Съветниците на принца не ми споделиха много за чумата — обясни Глекен. — Знаеш ли подробности?

— Историите се различават, но в повечето от тях се говори, че жертвите се оплакват от туптене в главата и ушите и бавно започват да губят силите си, да стават летаргични. Скоро не могат да станат от леглото и не след дълго залиняват и умират. Но това, което изумило дворцовите лекари, било, че всички жертви, които напуснели района, се подобрявали и оправяли. Никой не може да го обясни… но магьосничеството дава задоволително обяснение: Расалом е стоварил някакво проклятие над региона.

— Така изглежда — съгласи се Глекен.

— Но каква полза може да има? Защо би желал да опустоши източните земи — и то не само хората, но също така добитъка и посевите?

Глекен присви рамене.

— Защо — не ме интересува. Признавам, че съм любопитен, но задачата ми е само да доведа обратно Расалом или доказателство за кончината му — като Пръстена на Хаоса, каквото и да означава това.

— Носят се слухове, че това е най-могъщият център на сила за черната магия от тази страна на Долния свят. Ще се наложи да убиеш Расалом, за да го получиш, а това няма да е лесно. — Потръпна. — Не само че този магьосник владее черните изкуства, но също така се говори, че е наполовина по-висок от висок мъж и три пъти по-широк в раменете. Нищо чудно, че Йолон е изпратил чужденец! Никой местен не може да стъпи в Пещерата на Старейшината! Надявам се принцът да ти плаща добре.

— Рядко се захващам с незаплатени задачи — отвърна Глекен.

— Ако наистина е така, тогава защо ми помогна срещу онези улични хулигани?

Глекен се усмихна.

— Имах намерение да ги оставя да се позабавляват с теб, докато не видях хармохорната. Имам слабост към музиката и оттам изпитвам уважение към музикантите.

Стигнаха до кръстопът и Крегджоу обърна коня си на север.

— Тук трябва да се разделим, Глекен — рече. — Запътил съм се към лятната квартира на принца, за да подготвя забавленията в чест на пристигането на антуража му утре. Бих те посъветвал да се насочиш на юг и никога повече да не си помислиш за Пещерата на Старейшината, но знам, че няма да ме послушаш. Така че вместо това ти пожелавам късмет и се надявам да те видя скоро в летния дворец с Расалом или пръстена му. Чуй съвета ми: пътувай бързо. Малцина, посмели да минат по тези земи, са се завръщали от тях.

Глекен се сбогува с Крегджоу и се насочи на изток. Не ускори темпото си.

* * *

Земята беше суха, а растителността — оскъдна във владенията на Йолон, но когато Глекен навлезе в източните земи, стана свидетел на почти пълна липса на зеленина. Изсъхнали дървета бяха прострели сухите си осакатени, безжизнени клони към небето в тиха молитва за… какво? Колкото по̀ на изток вървеше, небето ставаше по-тъмно; сиви облаци се плъзгаха, гърчеха, разпенваха, изкривяваха и клатушкаха, все едно агонизираха, докато преминаваха над този регион.

Разложени животински трупове осейваха полетата от двете страни на пътя, кожите им бяха изсъхнали и сплъстени и впити в костите, перфектно очертавайки скелета отдолу. Глекен не забеляза лешояди да са яли от мършата и това го наведе на мисълта, че не бе виждал ни една следа от звяр или птица, откакто дойде в този район. Дори хищниците отбягваха това място.

Неподвижният въздух ставаше по-плътен и тежък с всяка измината крачка, дробовете му едва смогваха да си свършат работата. Когато нощта се разстели над сивото небе, превръщайки го в черно, Глекен беше доволен, че трябва да спре. Накладе огън, не много далеч от пътя, между едно мъртво дърво и един огромен камък. Остави Щофрал свободен, да си търси каквато храна намери в безжизнената, суха трева наблизо, но изглежда конят беше изгубил апетита си. Глекен също не изпитваше глад, необичайно след половин ден езда, но се насили да изяде малко сухо говеждо, което прекара с прокиснало вино.

Налегнала го беше странна умора и това го безпокоеше. Не беше от хората, които вярваха в магьосници и зли магии, смяташе ги за приказки, измислени да плашат децата. Единствената магия, която беше виждал, бяха триковете на шарлатаните. Но мъж на неговите години и в неговото физическо състояние да се чувства толкова отпаднал след само шест часа езда, несъмнено бе неестествено. Може би в края на краищата имаше нещо вярно в слуховете за проклятието.

Отдръпна се от топлината на огъня и седна с гръб към скалата. Потискащата тишина го накара да се почувства неспокойно. Дори нощните буболечки бяха безмълвни. Огледа се наоколо… нямаше диви очи, отразяващи пламъка на огъня в мрака около лагера. Това също беше необичайно. Постепенно клепачите му натежаха. Нехарактерно за него, си позволи да задреме.

… звукът се усилва в главата му до неуловими нива, мъртвешка, пронизваща, стенеща какофония от лудост, която напада разума му с убийствена настоятелност… докато звукът се усилва, се появяват дивите, изкривени ликове на безбройни зли празнооки демони, виещи от безсмислена радост, крещящи по-гръмко и по-гръмко и той мисли, че полудява…

Глекен се събуди и осъзна, че е на крака, а потта се стича по кожата му на малки поточета. Огънят беше догорял и наоколо беше тихо. Заклати глава, за да я прочисти от съня и се огледа за Щофрал. Нямаше го!

Обезпокоен, Глекен завика името на коня. Щофрал му беше прекалено верен, за да избяга. Третият му повик получи отговор — вяло изцвилване, идващо иззад скалата. Глекен внимателно се прокрадна в мрака и видя неясната форма на животното на земята. Прибяга до него и го провери внимателно. Конят не беше наранен и Глекен предположи, че трябва да е станал жертва на същата летаргия, обзела и господаря му.

Удари животното по хълбока, опитвайки се да го вдигне на крака, но без полза. Силата на Щофрал я нямаше. Глекен си припомни труповете на животните по пътя и се закле, че този кон няма да свърши така. Промъкна се до огъня и вдигна един клон, който не беше изгорял напълно. Разгори го на въздуха, докато не се обля в яркочервен пламък. Глекен допря пръчката в десния заден крак на Щофрал. Между полъха на опърлена козина и съсъка на свиваща се плът, конят изцвили от болка и се изправи на треперещите си крака.

Глекен не успя да потисне импулса да се огледа наоколо; конете бяха редки и особено ценени създания в земите, в които беше отгледан, и всеки, хванат да им причинява болка, най-често биваше нападан от разярена тълпа. Но с болка или без болка, с белег или без, Щофрал беше на краката си и изглеждаше съживен. В момента само това беше от значение. А и конят, изглежда, инстинктивно усещаше, че действието не е породено от зла мисъл.

Човекът върна седлото на гърба на Щофрал — беше сложил всичко в дисагите, с изключение на говеждото, меха и половин дузина факли, които беше направил, преди да напусне Кашела. Изкрещя му и го удари по хълбока, пращайки го обратно по пътя. Надяваше се Щофрал да го изчака извън опасната зона.

Глекен го гледа известно време, след което нарами вързопа си и тръгна и противоположната посока. Предпочиташе да изчака сутринта… пътуването щеше да е по-леко на дневна светлина. Но съмненията му относно проклятието бяха доста разклатени. Навярно нещо наистина зло се бе разпростряло над района. Зората можеше да закъснее. Потегли в мрака.

* * *

Зората прогони безкрайния мрак, докато Глекен стоеше изправен пред високия куполовиден вход на Пещерата на Старейшината. Чувстваше се така, все едно очите му бяха изтръгнати и заместени от нажежени въглени. Главата му жужеше и бучеше; мечът му се беше превърнал в тежка котва. Въздухът тежеше на плещите му като скала. Стоеше разтреперан, питайки се дали е разумно да влезе през отвора пред него. Силите му го напускаха постепенно през нощта и сега беше толкова слаб, че сериозно се замисли да прекрати мисията си.

Всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Едва стоейки на краката си, щеше да е лудост да предизвика такъв гигант и магьосник като Расалом. Въпреки това се насили да тръгне напред, към зейналата паст на пещерата.

Част от замъгления му мозък пищеше да се върне обратно, но той продължи. Не можеше да се откаже, и бездруго не би успял да стигне до кръстопътя, щеше да свърши като разложения добитък, който видя вчера.

Тогава защо просто не легне и не се отдаде на смъртта?

Защото не можеше да пропусне минималния шанс да намери начин да надхитри Расалом. Естествено, наградата от злато беше примамлива, както и нуждата да научи какво стои зад проклятията, тегнещи над района като чума. А под всичко това, шибаща го като бич, лежеше странната му природа, която не му позволяваше да остави никоя задача недовършена.

Погълнат от мрака вътре, Глекен спря, извади кутийката с прахан от вързопа си и запали една от факлите. Пламъкът огря стените и по тях замаршируваха сенчести армии от сталактити и сталагмити. Неговите влачещи се крака вдигаха зловонни облаци от прах, които дразнеха носа му. Познаваше добре миризмата — прилепски фекалии и то — престояли. Дори и тези летящи твари бяха изчезнали.

Тунелът се скосяваше рязко и таванът висна над него, така че се наложи да върви приведен. Стените лъщяха от влага, докато се потапяше все по-навътре и по-навътре, а факлата му изсъскваше, когато се допираше до тях. Странното, настоятелно бучене в главата му ставаше все по-звучно и по-разсейващо. Можеше само да се надява, че тунелът ще го отведе право при Расалом.

Пътят се разшири до голямо, високо помещение и Глекен изруга, когато факлата разкри проблема, който се надяваше да не среща: пред него стояха три други тунела. Приведе се над стената в пълно изтощение, факлата му се наклони и изгасна в противната локва. В настъпилия пълен мрак той заопипва вързопа за кутийката с прахан, за да запали нова, след което замръзна. Отдолу в десния тунел се процеждаше слабо сияние.

Глекен забрави за факлата и кутията с прахан и се заклати напред по пътя към приканящите ластари от светлина. Зад ъгъла се озова в мрачна, сенчеста стая. Стените бяха гладки и празни, освен няколкото маслени лампи, мъждукащи в тъмнината. Огромно, подобно на трон кресло беше разположено в единия неосветен ъгъл, иначе стаята беше празна.

Глекен запристъпва предпазливо, опитвайки се да извади меча си, но тежестта му беше толкова непосилна за отслабените му мускули, че го остави да се плъзне обратно в канията. Вместо това постави ръката си на дръжката на кортика.

В дясната стена беше врязана масивна врата. Обхождайки нервно с поглед стаята, Глекен я доближи. Не намери ключалка, нито верига, нито дръжка, но дъгообразните драскотини в пода подсказваха, че по някакъв начин може да се отваря. Не можа да измисли обаче как.

Зад него се разнесе груб глас:

— Има скрита ключалка.

Тилът на Глекен настръхна от страх и изненада, той се завъртя и вторачи поглед към масивното кресло в ъгъла. То беше потопено в мрачна сянка. Доближи се до него и различи неясни човешки очертания. Грабна една маслена лампа от стената и я вдигна нагоре.

Сенките се оттеглиха и Глекен видя скелет на мъж с провиснала коса, облечен в роба, която някога е била богато избродирана, но сега бе разкъсана и парцалива, мръсна и противна.

— Трябва да имаш желязна воля, щом си стигнал толкова далеч — каза седящата фигура, с глас, наподобяващ на миши крачета, бягащи по царевични кочани.

— Кой си ти? — попита Глекен.

— Наричат ме Расалом.

— Казаха ми, че Расалом е гигант, а не торба с кости.

— Аз съм той, независимо от приказките — отвърна скелетът с усмивка, която беше неприятна за гледане. — Безспорно си тръгнал на това пътешествие, надявайки се на страшен сблъсък с огромния магьосник. Предвиждал си велика битка с нажежена стомана и настървени викове. А я ни виж: едва стоиш на крака, а аз нямам силата да те замеря с камък — излая в остър смях. — Каква комедия само!

Но Глекен не намираше хумор в тази ситуация. Заговори с отчаяна непоколебимост:

— Идвам в името на принц Йолон, за да сложа край на това проклятие, което си наложил над земята.

— Знам всичко за Йолон и наградата му — изръмжа Расалом. — Иска да му занесеш Расалом или неговия пръстен. — Бръкна в робата си и извади голям, сложно изработен пръстен от злато. Имаше малък сферичен черен камък, толкова черен, че изглеждаше все едно поглъща светлината, като цепнатина в самата тъкан на съществуванието, малък портал към нищото отвъд. Пръстенът беше закачен на златна верижка.

— Желаеш Пръстена на Хаоса? — попита той. — Ето… вземи го. Вече ме ми става, пък и нямам повече нужда от него.

Глекен замръзна от предложението.

Расалом се усмихна отново.

— Без трикове, уверявам те. Защо ми е да пазя Пръстена на Хаоса, когато скоро самият аз ще стана част от Хаоса? — Очите на вълшебника засияха, докато говореше. — Аз, Расалом, призовах хиляда и двеста демони-идиоти от Амфитеатъра! Отне ми две години, за да завърша задачата. Всеки един от тях трябваше да бъде повикан с отделно заклинание, а всяко от тях си вземаше необходимата такса време. Някога бях такъв, какъвто ти каза — огромен, здрав мъж. Виж ме сега! Но не ме е грижа. Вечността е моя!

Изражението на Глекен отразяваше като огледало съмненията му в разумността на Расалом.

— Не те виня, че ме смяташ за луд. Но зад онази каменна врата, която се опита да отвориш без успех, лежи Амфитеатърът на Хаоса, а там са сбрани хиляда и двестате демони-идиоти… Хорът на Хаоса. Те съществуват само за да пеят. Над земята не е налегнало проклятие… само тяхното песнопение. Те пеят на самия Хаос и вибрациите на гласовете им вкарват в дисонанс процеса на живот при всички живи създания.

— Но ти…

— Защитен съм, защото изпълнявам Задачата. А каква е тя! Господарите на Хаоса са мъдри. Наясно са, че за да увеличават владенията си, трябва често да вливат свежа кръв в редиците си. Но новодошлите имат да докажат безсъмнено, че са подходящи. Така Задачата беше поставена, изпитание, което само човек с огромни умения и енергия може да изпълни. За всеки един от хиляда и двестате демони от Хора, беше изсмукана частица живот от друго създание. Отгледах ги всички и все още съм тук! Залинях, но въпреки това успях!

— Ако това е успех — попита Глекен — какъв ще бъде провалът?

— Ах, нали разбираш, че вътре в Амфитеатъра расте ембрионът на новата ми форма, бавно поглъщайки същността ми, докато съзрява. Времето на раждането ми наближава. Скоро ще съм вечен и целият този свят ще е мое владение!

Глекен не беше убеден.

— Магията е изпила мозъка ти, както и тялото ти, Расалом. Махни проклятието, дай ми Пръстена и ще те оставя сам с твоите заблуди. Откажи и острието ми ще сложи край на съществуването ти.

— Съмняваш се в думите ми? — изкрещя магьосникът. — Казвам ти, че няма проклятие! Хорът на Хаоса пее и неговата песен носи бавна смърт на всичко в обсега й! Докато разговаряме, ти умираш, мой бедни натрапнико. Не можеш да ме заплашваш със смърт, защото това само ще ускори развитието на ембриона. Смъртта е добре дошла в този момент — ще се преродя много по-скоро!

Глекен поклати смаян глава. Как можеш да се справиш с безумец?

— Върви! — викна Расалом. — Убеди се сам! Дръпни ръкохватката на лампата до вратата. Проходът води до Амфитеатъра. Виж Хора на Хаоса. Наслади се на майсторството ми и умри!

Безмълвен, изтощен, Глекен се заклати към вратата. Ако Расалом беше луд, това щеше да го докаже. Ако не беше, животът на Глекен — неее, целият му свят — беше в смъртна опасност.

Дръпна ръкохватката на лампата. Тя поддаде лесно. Зад стената чу дрънчене. Вратата се плъзна бавно, за да разкрие проход, осветен от маслени лампи като тези в стаята. Туптящото бучене се засили. Глекен пристъпи напред и видя още една каменна врата в дъното. Тази беше снабдена с пръстен. Хвана го и дръпна, съмнявайки се, че ще има силата да я помръдне. Пантите обаче бяха идеално балансирани и каменната плоча се плъзна към него.

Повтори тази процедура с още три идентични врати и с всяка следваща мелодията ставаше все по-силна, като на последната се увеличи до заглушени писъци. Тази врата беше двойно по-дебела и вибрираше със силата зад нея. Но тя поддаде лесно, също като другите, когато Глекен дръпна пръстена.

Звукът представляваше физическа тежест, блъскаше го със сила и дълбочина, които го събориха на колене. Наклони се над ръба на пропастта и пред него се разкри Амфитеатърът на Хаоса, преобърнат конус, осветен от мъглива светлина, процеждаща се от неизвестни дълбини. Врязани в закръглените стени, издигащи се нагоре към заострения таван, се намираха хиляда и двеста ниши и всяка една от тях приютяваше един от хиляда и двестате демони-идиоти.

С празни и безумни погледи бяха те, а телата им бяха деформирани, уродливи. По лицата им се стелеше лудост, ненормална радост, виеха и кряскаха в тонове, вариращи от прекалено ниски до прекалено високи за човешкото ухо. Всичките бяха в дисхармония, в конфликт. Глекен разбра причината за кошмара си от предната вечер… Хорът на Хаоса беше сформиран и в действие.

Погледът му се премести от виещите демони към абаносовата сфера, носеща се в центъра на Амфитеатъра. Изглеждаше като тънкостенна топка от мастилена течност, провесена нагоре и пред него с невидими нишки. Очите на всичките хиляда и двеста бяха насочени към нея.

Глекен забеляза леко помръдване вътре в сферата и се отдръпна, когато видя тъмната неопределена форма и двете блестящи, зли очи.

Ембрионът на новото тяло на Расалом плуваше в своята родилна течност, поддържан от звуковата плацента на Хора на Хаоса. Расалом не беше луд — той говореше истината.

Изведнъж Глекен изпита желание да пее. Нямаше представа откъде се появи то. Навярно беше последно усилие да се противопостави на ефекта от звука, който го връхлиташе с такава жестокост… съзирането на онези очи в торбичката с плода го доведоха до ръба на лудостта, а песента предлагаше тънка нишка към здравия разум. Не разбра кога бе започнал да пее.

Извиси глас в хвалебствен химн към богинята Еблий, сладка и лесна песен, позната по целия свят. Това не остана незабелязано. Демоните от хора отместиха втренчените си погледи от сферата и го погледнаха с необуздан бяс. Навярно и най-малкият намек за смислена мелодия, вътре в Амфитеатъра, пречеше на зародишното развитие, защото Глекен забеляза слабо вълнение върху повърхността на сферата.

В отговор хиляда и двестате запяха по-силно и Глекен беше заглушен. Зрение и съзнание се размазваха, докато всяка фибра на тялото му крещеше от мъка. Въпреки това продължи да пее, обгърнал мелодията като последната нишка на разумност; но започваше да линее, да губи контрол над разума си. Пресипналите му тонове ставаха все по-слаби, докато Хорът на Хаоса го нападна с уверена вокална ярост.

Тогава Глекен чу друг звук, идващ като че ли отвън, като слънце в небе, изпълнено със звезди: сладките тонове на хармохорна се присъединиха към него в песента. Премигвайки, за да избистри взора си, обърна глава и видя Крегджоу. Със затворени очи, окъпани от пот, дребният човечец се беше навел над стената и надуваше с всички сили перфектна за песента на Глекен мелодия. Тогава Глекен намери нови сили в себе си и удвои вокалните си усилия.

Нещо се случваше в Амфитеатъра. Превъзходната акустика разнесе новия звук през огромната зала. Ако допирът на мелодията беше едва доловимо неудобство, то хармонията на човешки инструмент и човешки глас започваше да има разтърсващ ефект. Хиляда и двестате демони се раздвижиха, заизвиваха се в нишите си, гласовете им станаха несигурни. Това оказа своето влияние на ембриона. Ципата се обтегна и изду в свиващите се конвулсии на нещото вътре. Светещите очи се притиснаха до стената на ципестата торбичка, взирайки се с неземна ярост.

Тогава дойде отслабването, изтъняването, лекото разкъсване, цепнатината — ципата експлодира и съдържанието й се разхвърча във въздуха, заедно с тъмночерна течност. Плацентата и частично оформилият се неин обитател паднаха бързо и тихо в мъглите долу.

Надигна се виещ, агонизиращ писък от Хора на Хаоса. Демоните-идиоти прекратиха песента си и се отдадоха на изблици на ярост, заудряха се в стените на нишите си, след което полетяха над ръбовете и надолу. Един по един, после на групи, а най-накрая и в адски дъжд, последваха ембриона обратно в ада, от който бяха дошли. И тогава…

Тишина.

Глекен беше изгубил надежда, че някога ще се почувства отново така. Лежеше по очи и ликуваше, че адските звуци ги няма, а силата и разумът му се завръщаха в тялото.

— Хей, Крегджоу — рече най-накрая, изправяйки се на крака. — Какво те накара да дойдеш на този концерт?

Крегджоу въздъхна уморено, докато прибираше хармохорната обратно в калъфа й.

— Дължах ти услуга, така че те последвах. Изглежда съм постъпил правилно.

Двамата се затътриха по прохода към преддверието.

— Повече от задължен съм ти, приятелю — каза Глекен. — Аз не сторих нищо друго, освен да ти ударя едно рамо в улична свада — а и си доставих удоволствие. Ти си рискувал живота си още със стъпването си в тези земи.

Стигнаха до преддверието и намериха Расалом проснат на пода на половината път между огромното кресло и изхода. Мъртъв.

Глекен претърси парцаливата роба на магьосника, намери Пръстена на Хаоса и скъса верижката, на която беше.

— Това не може да е Расалом! — заяви Крегджоу. — И откъде се е взел? Не го видях, когато минавах оттук!

— Расалом е, няма спор. Проклятието е развалено, но предполагам, че Йолон ще иска Пръстена, преди да ми даде наградата.

Крегджоу заговори, докато вървяха към повърхността, въпреки първоначалното колебание дали да го стори:

— Ах, Глекен, страхувам се, че имам лоши новини за теб. Когато стигнах до летния дворец, научих, че Йолон е бил свален от армията си. Опасявам се, че няма да има награда.

Глекен прие новините в мълчание и продължи да върви. Не получил отговор, Крегджоу продължи:

— Аз също останах без работа. Генералите не обичат звука на хармохорна. Техните предпочитания, клонящи към голи момичета с тамбурини и звънчета, са доста недодялани за уменията ми. Знаейки, че няма да зачетат обещанието за наградата на Йолон, пропътувах пътя дотук, за да те предупредя, че се излагаш на опасност за нищо. Намерих коня ти — добре е — и си помислих, че може да си попаднал в беда, така че яздих до покрайнините на тези земи, след което пробягах останалото разстояние, опитвайки се да те достигна, преди да си влязъл в пещерата. Закъснях. Но чух това ужасно мяукане отвътре и последвах звука. Останалото го знаеш.

Глекен кимна одобрително.

— Но какво те накара да донесеш със себе си хармохорна?

— Не си мислиш, че бих я оставил на произвола на съдбата, нали? — възмути се Крегджоу.

— Предполагам, че дори спиш с нея?

— Разбира се!

Глекен се усмихна и затъкна Пръстена на Хаоса в колана си.

— Ах, добре, приключението все пак ни се отплати. Може и да не си тръгвам богат човек, но поне намерих приятел сред вас, странните хора на Изтока.

— Странните хора на Изтока, а? — рече Крегджоу с блясък в очите. Стигнаха до гърлото на пещерата. — Значи в края на краищата ти си от Западните острови!

Докато късното сутрешно слънце стопляше лицето му, Глекен предложи в отговор на новия си другар само добродушен смях.

Майстор Джак: Домашни поправки

Ричард Чизмар ме помоли да напиша криминален разказ за една антология, която подготвяше, носеща заглавието „Студена кръв“.^[2] Така че през месец май на 1990 година, няколко седмици след като довърших „Последният ракшас“, започнах работа по нова история за Майстор Джак, с работно заглавие „Домашни проблеми“. В крайна сметка озаглавих разказа…

Авторът

Предприемачът не изглеждаше като Доналд Тръмп.

Беше по-стар — най-малкото на петдесет — дебел, а и оплешивяващ. Пък и хич не приличаше на богаташ. Един от най-големите строители на Лонг Айлънд, както непрекъснато повтаряше. Богат, но не колкото Тръмп.

И се потеше. Джак се зачуди дали Доналд Тръмп се поти. Със сигурност му избиваше пот, но не можеше да си го представи да се поти.

Името на този тук беше Оскар Шафър и изглежда бе недоволен от мястото на срещата.

— Очаквах да проведем този разговор на доста по-усамотено местенце — каза той.

Джак го изгледа как извади бяла кърпичка от джоба и попи влагата от челото си, която като че ли никога нямаше да спре. Навярно Шафър беше започнал като строителен работник, след което се беше издигнал до административна работа, а накрая бе взел нещата в свои ръце. Речта му все още носеше оттенъците на улицата. Също така той носеше и носна кърпичка. Джак не можеше да се сети за някой от познатите си, който да носи кърпичка — който да има кърпичка.

— Това място е усамотено — обясни Джак, поглеждайки към празните маси и столове около тях. — „При Хулио“ не е точно закусвалня. — От бара се разнесоха гласове, прелитайки над двуметровия разделител, препълнен със саксии с мъртви цветя. — Освен ако не пиеш закуската си.

Хулио се затътри, заобикаляйки разделителната секция, носейки табла с кафе. Ниската му четирийсетгодишна фигура беше плашещо мускулеста под прилепналата тениска без ръкави. Беше гладко избръснат, с добре поддържани мустаци, тънки колкото химикалка, къдравата му коса бе зализана назад. Вонеше на някакъв нов одеколон, по-тежък от тези, които обикновено ползваше.

Джак се закашля, докато дребният човечец напълни отново чашата му и наля една на Шафър, без да го пита дали иска.

— Господи, Хулио. Какво е това?

— Миризмата ли? Чисто нова е. Нарича се „Среднощ“.

— Може би точно тогава трябва да си я носиш.

Той се ухили.

— Мнее. Мацките я обожават, човече.

Само ако са прекарали деня си в кокошарник, помисли си Джак, но запази мисълта за себе си.

— Кафето безкофеиново ли е? — попита Шафър. — Защото пия само безкофеиново.

— Нямам такова — отговори Хулио, напълвайки чашата. Затътри се обратно към бара.

— Сега разбирам защо мястото е пусто — каза Шафър, наблюдавайки оттеглянето на Хулио. — Този човек е пълен грубиян.

— Не му е присъщо. Но в последно време се упражнява доста.

— Моля? Някой трябва да запознае собственика с поведението му.

— Той е собственикът.

— Наистина? — Шафър попи веждата си отново. — Казвам ти, ако аз притежавах мястото, щях…

— Но не го притежаваш. Пък и не сме се събрали, за да обсъждаме кръчмарския бизнес. Или затова сме тук?

— Не! — Изведнъж Шафър стана неспокоен. — Честно да ти кажа, не знам дали взимам правилното решение.

— Всичко е наред. Можеш да си тръгнеш. Нямам нищо против.

Малък процент от клиентите, които стигаха дотук, ги хващаше шубето, когато трябваше да обяснят на Майстор Джак точно какво искат да поправи. Джак не мислеше, че Шафър ще се отдръпне сега. Не беше от този тип хора. Но навярно му се искаше да потанцува малко като за начало.

— Не си това, което си представях — призна Шафър.

— Никога не съм.

Обикновено очакваха или сърдит тип като Чарлз Бронсън, или някой истински мръсник. Определено някой по-голям. Никой не намираше жилавата нормална фигура на Джак, дългата му кестенява коса и кротките кафяви очи за особено застрашителни. Това го потискаше.

— Приличаш на… юпи.

Джак погледна надолу към тъмносинята си спортна ризка „Изод“, бежовите си панталони, кафявите си мокасини, краката си без чорапи.

— Намираме се в Горен Уест Сайд, господин Шафър. Рим за юпитата. А когато си в Рим…

Шафър кимна сърдито:

— Става въпрос за зет ми. Той бие сестра ми.

— Това не е нещо необичайно наоколо.

Хората рядко търсеха Джак за домашно насилие, но тази нямаше да е първата съпруга, с чийто мъж го молеха да се справи. Спомни си за сестрата на Хулио. Мъжът й я потрошаваше от бой. Всъщност така се запознаха с Хулио. Оттогава бяха приятели.

— Навярно си прав. Но никога не съм предполагал, че може да се случи на Сийлия. Тя е толкова…

Гласът му пресипна.

Джак не го прекъсна. Сега беше времето да мълчи и да слуша. Да си изгради реална представа за клиента.

— Просто не разбирам. Гас изглеждаше толкова приятен човек, когато излизаха със сестра ми. Харесвах го. Счетоводител, чиновническа работа, добра работа, чисти ръце, всичко, което съм желал за Сийл. Помогнах му да получи работата. Взема добри пари. Но я бие. — Шафър присви устните си. — Мамка му, той я спуква от бой. И знаеш ли кое е най-лошото? Тя се примирява! Вече цели десет години!

— Има закони — каза Джак.

— Така е. Със сигурност има. Но трябва да напишеш оплакване. Сийл не би сторила подобно нещо. Тя го защитава, казва, че е подложен на голямо напрежение и понякога просто губи контрол. Казва, че повечето пъти вината е нейна, защото го вбесява, а не трябва да го вбесява. Можеш ли да повярваш на тази простотия? Една нощ дойде у нас с две черни очи, подута челюст, червени следи около гърлото й, където я е душил. Побеснях. Хукнах към къщата им, готов да го убия с голи ръце. Той е големичък, но аз съм жилав. А и съм сигурен, че никога не е участвал в сбиване, в което опонентът отвръща на ударите му. Когато пристигнах, крещейки като безумец, той беше готов за мен. Бе извикал двама от съседите си и стоеше на прага на вратата си с бухалка в ръка. Каза, че ако опитам нещо, ще се защити, след което ще звънне на ченгетата и ще повдигне обвинение за нападение и побой. Отвърнах му, че ако се доближи до сестра ми отново, в тялото му няма да остане ни една здрава костица, че няма да може дори да набере телефонен номер!

— Имам чувството, че е знаел, че ще отидеш.

— Така беше! Това е наистина ненормалната част! Знаеше, защото Сийл му се беше обадила от нас, за да го предупреди! На следващия ден той й изпрати рози, казвайки й колко много я обича, кълнейки се, че никога повече няма да й посегне, при което тя се втурна обратно при него, все едно й беше направил голяма услуга. Можеш ли да разбереш това?

Нищо не ти пречи да грабнеш и ти една бухалка и да го причакаш в някоя тъмна уличка или паркинг.

— Не мисли, че не ми е минавало през ума. Но вече го заплаших — пред свидетели. Ако нещо му се случи, ще бъда първият заподозрян. А не мога да бъда замесен в подобен скандал, в престъпление. Имам предвид, че трябва да се грижа за семейството си, за бизнеса си. Искам да оставя нещо на децата. Ако оправя Гас, ще свърша в затвора, той ще ме съди за всичко, което притежавам, съпругата ми и децата ми ще отидат в приют за бедни, а в същото време Гас ще се нанася в къщата ми. Това е нашата правна система!

Настъпи дълга тишина. Беше добре познатият Параграф 22 — този, благодарение на който Джак беше в бизнеса.

Най-накрая Шафър каза:

— Предполагам тук се намесваш ти.

Джак отпи от кафето си.

— Не знам как мога да съм ти от полза. Едно набиване едва ли ще промени нещата. Струва ми се, че сестра ти има също толкова сериозен проблем, колкото и той.

— Така е. Говорих с двама доктори за това. Нарича се съзависимост или нещо подобно. Няма да се правя, че го разбирам. Предполагам, че най-доброто нещо, което може да се случи на Сийл, е Гас да претърпи нещастен случай.

— Навярно си прав — съгласи се Джак.

Шафър се опули насреща му.

— Имаш предвид, че…?

Джак поклати глава.

— Не.

— Но аз си помислих…

— Виж сега. Понякога се случва да сгреша. Ако го сторя, искам да се върна и да оправя нещата.

Изражението на Шафър блуждаеше между разочарованието и облекчението, най-накрая се закотви на облекчението.

— Знаеш ли — заговори с лека усмивка, — колкото и да ми се иска Гас да пукне, се радвам, че каза това. Имам предвид, ако беше казал, че ще го оправиш, навярно щях да се съглася. — Поклати глава и погледна настрани. — Така, отстрани, изглежда плашещо на какво е способен човек.

— Тя е твоя сестра. Някой я наранява. Искаш да го спреш, но не можеш да се справиш сам. Не е трудно да ти се влезе в положението.

— Можеш ли да ми помогнеш?

Джак пресуши чашата с кафето си и се облегна назад. През саксиите с изсъхнали растения, стоящи пред изцапания преден прозорец, можеше да види стилно облечени жени, бутащи бебешки колички, или бавачки, бутащи бебешки колички с чужди деца, на ярката утринна светлина.

— Не мисля. Домашните проблеми са прекалено сложни, за да се захващам с тях, а и тази ситуация е направо за зоната на здрача. Не е от моя ресор. Не е случай, в който услугите ми могат да бъдат от полза.

— Разбирам какво имаш предвид. Знам, че се нуждаят от психиатър — поне Сийл се нуждае. Гас… не знам. Мисля, че на него му трябва нещо по-сериозно. Смятам, че на него му доставя удоволствие да бие сестра ми. Харесва му прекалено много, за да може нещо да го спре. Но аз искам да опитам.

— Не ми прилича на типа хора, които ще отидат на психиатър, просто защото ти или някой друг е казал така.

— Аха. Но ако той е в болница… — Шафър повдигна едната си вежда, приканяйки Джак да довърши мисълта му.

На Джак му се стори доста тъпа идея. Хулио се зададе, за да им налее още кафе. Напълни чашата на Джак, но Шафър постави ръката си върху своята.

— Кажи ми — започна Шафър, сочейки към всичката мъртва растителност в помещението — някога замислял ли си се да си полееш цветята?

— Що да го правя? — учуди се Хулио. — Всичките са мъртви.

Очите на предприемача се ококориха.

— Аха. Да. Разбира се. — Докато Хулио се оттегляше, той се наведе над масата към Джак. — Има ли някаква символика зад всичките тези изсъхнали растения?

— Нищо религиозно. Само това, че Хулио не е доволен от клиентелата си напоследък.

— Ами няма как да я увеличи с тези мъртви цветя.

— Не. Не разбираш. Той иска да я намали. Юпитата откриха това място и го превзеха. Опитва се да се отърве от тях. Заведението винаги с било бар и ресторант за обикновения работник. Тълпата от баровци прогони редовните посетители. Хулио и приятелите му са адски груби с тях, но това сякаш ги кара да идват повече и повече. Остави всички растения да изсъхнат, а те смятат, че това е чудесно. Направо подлудяват Хулио.

— Така като гледам, няма нищо против теб.

— Знаем се отдавна.

— Така ли? Как…?

— Нека се върнем на зет ти. Наистина ли смяташ, че ако го пратим за известно време в болнично легло, станал жертва на насилие, ще получи просветление и ще помоли за помощ?

— Струва си да опитаме.

— Не, не си струва. Спести си парите.

— Виж, значи, ако не види сам светлината, мога да намекна на доктора му, дори може да уредя някой от болничните психиатри да го посети докато е в тракция^[3].

— Смяташ ли, че това ще промени нещата?

— Не знам. Трябва да опитам нещо различно от това да го убия.

— А ако „различното“ не помогне?

Лицето му се отпусна, погледът му се замъгли.

— Тогава ще трябва да открия начин да го премахна от картинката. За постоянно. Дори да се наложи да го сторя сам.

— Мислех, че се тревожиш за семейството и бизнеса си.

— Тя ми е сестра, дяволите да го вземат!

Джак се замисли за собствената си сестра, педиатърката. Не можеше да си представи някой да я млати. Поне не повече от веднъж. Имаше кафяв колан в каратето и не се оставяше да я баламосват. Или се справяше сама с проблемите си, или се обаждаше на техния брат, съдията, и те потапяше целия в безкраен поток от юридически гореща вода. Или правеше и двете неща заедно.

Но ако беше друг тип жена и някой я биеше, постоянно…

— Добре — каза Джак. — Знам, че ще съжалявам заради това, но ще разгледам случая. Не обещавам нищо, но ще видя има ли нещо, което мога да направя.

— Хей, благодаря ти. Благодаря ти…

— Половината сега и другата половина, когато свърша работата.

Шафър млъкна, беше обезпокоен.

— Но ти не си се съгласил да се заемеш със случая.

— Може да отнеме седмици да разбера това, от което се нуждая, за да го приема.

— Какво ти трябва да знаеш? Как…?

— Не се учим на Изкуството да сключваме сделки тук. Това са условията. Съгласяваш се или си тръгваш.

Джак се надяваше Шафър да си тръгне. И за момент изглеждаше, че ще стори точно това.

— Караш ме да заложа на сляпо. А всички аса са в твоите ръце.

— Бъркаш понятията, но долу-горе ти е ясна картинката.

Шафър въздъхна.

— Какво пък. — Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади плик и го постави на масата. — Съгласен! Ето.

Без да крие нежеланието си, Джак взе плика и го затъкна във вътрешната част на ризата си, без да го отваря. Извади бележник и молив от джоба на панталона си.

— Добре. Нека напишем кой и къде.

* * *

Джак разтри очите си и седна на градинския стол, чакайки семейство Касълман да се прибере. Вече трета вечер прекарваше тук и до момента нямаше дори и намек за насилие. Или намек за нещо интересно. Тези не бяха забавни хора. Добре поне че нямаха нито деца, нито куче и дворът им беше заобиколен от дървета и високи храсти. Идеално за наблюдение.

В понеделник Сийл се върна от местното лонгайлъндско начално училище, където преподаваше на пети клас. Влезе в двуетажната къща, колониален стил, включи телевизора и си наля чиста водка. Беше слаба, плаха, навярно чувствителна жена, чиято коса бе няколко идеи по-руса от нормалното, за да бъде естествена. Гледаше някаква сапунка вече час, като през това време изпуши три цигари и пресуши още една водка. След това се захвана с вечерята. Около пет и тридесет Гас Касълман се завърна след тежък ден на осчетоводяване в „Борленд Индъстрис“. Огромен мъж, над метър и деветдесет, сто и петнадесет килограма; късо подстригана червена коса, кръгло лице и свити сини очи. Огромна връзка с ключове висеше на кръста му. Съблече сакото си и изгрухтя „здравей“ на Сийл, докато вървеше право към хладилника. Извади си две бири „Будвайзер Лайтс“ и се намести пред новините. Когато вечерята беше готова, той се премести на кухненската маса и двамата започнаха да се хранят, гледайки телевизора. След вечерята продължиха с гледането на телевизора. Гас заспа около десет. Сийл го събуди малко след новините в единадесет и двамата си легнаха в спалнята. Във вторник всичко се повтори.

В сряда Сийл се прибра и си взе дозите водка пред „Санта Барбара“, но не се захвана да готви. Вместо това си облече друга рокля и замина нанякъде. Тъй като Гас не се появи, Джак предположи, че ще вечерят заедно навън. Вече беше почти седем и тях още ги нямаше. Джак дремеше и чакаше.

Чакането. Това беше гадната част. Но Джак си имаше правило — трябваше да е сигурен, преди да се заеме с някоя поправка. Все пак хората често лъжеха. Например той лъжеше повечето хора всеки ден. Възможно беше Шафър да лъже за Гас, може да искаше да го прецака за нещо, което няма нищо общо със сестра му. От друга страна Сийл можеше да лъже брат си, да му казва, че Гас й е причинил тези наранявания, а в същото време да е бил някой друг, с когото е имала вземане-даване. Джак трябваше да е сигурен, че Гас е лошият, преди да предприеме някакъв ход.

Засега съпругът й беше просто скучен. Но това не беше причина да го вкара в болница.

При звука от кола в алеята, Джак се измъкна от градинския стол и се намести зад храсталака близо до гаража, където паркираха колата. Той разпозна гласа на Гас, докато излизаха от автомобила.

— … просто ми се иска да не беше казвала това, Сийл. Почувствах се страшно неудобно пред Дейв и Нанси.

— Никой не го прие така, както ти — възпротиви се Сийл.

Джак май усети лек трепет в гласа й. Прекалено много водки? Или страх?

— Не бъди толкова сигурна за това. Просто са прекалено възпитани, за да го покажат, но забелязах шока в очите на Нанси. Не видя ли начинът, по който ме погледна, когато изтърси това?

— Не. Не видях нищо подобно. Пак си въобразяваш разни неща.

— О-о, така ли?

— Д-да. И освен това, вече се извиних толкова много пъти откакто си тръгнахме. Какво още искаш от мен?

Джак чу да отварят предната врата.

— Това, което искам от теб, Сийл, е да престанеш да правиш така. Прекалено много ли е?

Отговорът на Сийл изчезна зад затворената врата. Джак се премести в задната част на къщата, където можеше да вижда по-голямата част от първия етаж. Гласовете им потекоха през един отворен прозорец над кухненската мивка, когато Гас влезе в кухнята.

— … не знам защо продължаваш да ми причиняваш това, Сийл. Опитвам се да съм добър, да съм спокоен, но ти продължаваш да ме изпитваш, да ме дразниш отново и отново.

Гласът на Сийл дойде от хола, несъмнено обезпокоен.

— Казах ти, Гас. Ти си единственият, който го прие по този начин.

Джак видя как Гас сложи на лявата си ръка кухненската ръкавица, а на дясната нави някаква хавлия.

— Добре, Сийл. Ако искаш да вярваш на това, вярвай си. Но за съжаление, то няма да промени случилото се тази вечер.

Сийл влезе в кухнята.

— Но, Гас…

Гласът й пресипна, когато той се обърна към нея и тя видя ръцете му.

— Защо го направи, Сийл?

— О, Гас, не! Моля те! Не съм искала!

Опита се да избяга, но той я хвана за ръката и я дръпна към себе си.

— Трябваше да си държиш устата затворена, Сийл. Толкова много се опитвам, а ти постоянно ме разгневяваш.

Джак видя как Гас хвана китката на Сийл с ръкавицата и изви ръката зад гърба й, изви я здраво и нависоко. Тя изпищя от болка.

— Гас, моля те!

Джак не искаше да гледа това, но се налагаше. Трябваше да бъде сигурен. Гас притисна гърдите й към хладилника. Лицето й беше срещу Джак. Имаше страх в него, ужас, боязън, но над всичко това бе някакъв вид безпомощно приемане на неизбежното, което сграбчи Джак и го смаза.

Гас започна да я удря в гърба с увитата си в кърпата ръка, точно под долните ребра, отляво и отдясно, обработвайки я в бъбреците. Тя затвори очите си и сумтеше от болка при всеки един удар.

— Мразя те, като ме караш да правя това — каза Гас.

Със сигурност е така, копеле гадно.

Джак стисна перваза на прозореца и затвори очи. Чуваше носещите се от Сийл сумтежи и стенания и почувства болката й. И той беше обработван в бъбреците преди. Познаваше страданието й. Но това трябваше да свърши скоро. Гас щеше да си изкара яда и да я остави на мира. Следващите няколко дена Сийл щеше да има пронизващи болки в гърба всеки път, като си поемеше дълбоко дъх или се закашляше, и щеше да уринира кръв, но по нея нямаше да има и следа, благодарение на ръкавицата и хавлията.

Трябва да свърши скоро.

Но уви. Джак погледна отново и видя, че коленете на Сийл бяха като от гума, но Гас я придържаше здраво за ръката, системно обработвайки я.

Джак изръмжа под нос. Всичко, което искаше, бе да се увери в историята на Шафър. Свърши това, за което дойде, щеше да се разправя със сладура Гас навън. Може би в някой тъмен паркинг, в момент, в който Шафър ще има желязно алиби. Не знаеше, че ще стане свидетел на такава сцена, макар да му беше ясно, че има вероятност. Най-умното в случая беше да се разкара, но бе сигурен, че не може да стори това. Така че дойде подготвен.

Джак се забърза към задния двор и грабна сака си. Докато се придвижваше към другата част на къщата, извади един чорапогащник и чифт медицински гумени ръкавици; първото сложи на главата си, а второто на ръцете си. След това взе автоматичния .45-калибър, клещи за рязане и голяма отвертка. Затъкна пистолета в колана си, след което приложи клещите на телефонните кабели и отвертката, за да освободи райбера на един от прозорците в дневната.

Веднага след като влезе в тъмната стая, се огледа за нещо, което да счупи. Първото, което привлече погледа му, беше комплект месингови принадлежности за разпалване на огън до зиданата камина. Ритна поставката. Из къщата се разнесе остър звън и тупурдия.

Гласът на Гас долетя от кухнята.

— Какво, по дяволите, беше това?

Когато Гас влезе в стаята и включи осветлението, Джак го чакаше до прозореца. Почти се усмихна на изписалото се изумление върху пипето на домакина.

— Леко, човече — рече Джак. Знаеше, че не може да покаже притеснение под маската-чорапогащник, така че вложи всичко в гласа си. — Всичко това е грешка.

— Кой си ти, мамка му? И какво търсиш в дома ми?

— Чуй, човече. Мислех си, че няма никой вкъщи. Нека просто забравим, че това се е случило.

Гас се наведе и вдигна ръжена от пръснатия месингов комплект. Насочи го към сака на Джак.

— Какво има вътре? Какво си взел?

— Нищо, човече. Тъкмо пристигам. И изчезвам на мига.

— Боже мой! — Гласът на Сийл, приглушен. Стоеше на прага на дневната, двете й ръце върху устата й.

— Обади се на полицията, Сийл. Но им кажи да не бързат. Искам да преподам един урок на тоя пънкар, преди да дойдат.

Докато Сийл закуцука към кухнята, Гас махна готварската ръкавица и хавлията и хвана ръжена с две ръце. Очите му блестяха в очакване. От тънката му усмивка ставаше ясно какво очакваше. Да натупа жена си му доставяше удоволствие, но можеше да стигне само дотам с нея. Сега имаше в ръцете си крадец, с който можеше да прави каквото си поиска. Ако искаше, имаше възможност да го смачка от бой безнаказано. Всъщност даже щяха да го изкарат герой заради това. Вторачи се в Джак както Бейб Рут^[4] в излитаща от игрището топка.

Разговор с психиатър би превърнал този човек в любящ съпруг. Да бе.

Направи две бързи крачки към Джак и замахна. Без грация, без финт. Джак се наведе и остави ръжена да изсвисти над главата му. Можеше да го удари в открития хълбок, но не беше дошло времето. Гас замахна с ръжена в другата посока, този път по-ниско. Джак отскочи и се въздържа да ритне един в зачервеното лице на големия мъж. Третият удар на Гас беше вертикален, от тавана към пода. Джак отдавна го нямаше на мястото, на което се стовари.

Гас беше оголил зъби; дъхът му свистеше между тях. Погледът му беше обезумял от гняв и раздразнение. Джак реши да го подразни. Ухили се.

— Удряш като путка, човече.

С гърлен писък Гас се засили, държейки ръжена като коса за косене. Джак избегна първия замах, след което грабна ръжена и заби лакътя си в лицето на Гас, което изхрущя. Онзи се заклати назад, очите му бяха стиснати от болката, държеше носа си. Между пръстите му шурна кръв.

Винаги работеше. Без значение колко си голям, счупеният нос те кара да се шашнеш.

Сийл се върна на прага на вратата. Гласът й беше на ръба на истерията.

— Телефонът не работи!

— Не се тревожете, мадам — започна Джак. — Никого няма да нараня. Вас няма да ви нараня. Но този тук — той е друга история. Опита се да ме убие.

Джак пусна ръжена на земята и запристъпва към Гас, чиито очи се разшириха от страх. Той размаха кървавата си ръка отбранително. Джак го хвана за китката и я усука. Гас изстена, когато ръката му беше заключена зад гърба му. Джак го блъсна срещу стената и започна да го обработва с юмруци в бъбреците, чудейки се дали мозъкът на грамадата ще направи връзката между това, което сервира в кухнята и това, което получаваше сега в дневната. Джак не престана. Вложи голяма част от силата си в ударите и в резултат Гас крещеше от болка при всеки един от тях.

Как си, здравеняко? Харесва ли ти?

Джак го налагаше, докато почувства, че собственият му гняв се уталожи. Беше на път да го остави и да продължи със следващата стъпка в плана си, когато усети раздвижване зад себе си. Обърна се и за миг зърна Сийл. Ръженът беше у нея, летейки към главата му. Опита се да се предпази, но бе прекалено късно. Стаята избухна в ярка светлина, после стана тъмносива.

За момент беше пълен мрак, след което Джак усети, че лежи на пода, болката експлодираше в цялото му тяло. Фокусира погледа си и видя, че Гас се готви отново да го срита в стомаха. Претърколи се към ъгъла. Нещо тежко се стовари на килима.

— Боже, той има пистолет! — изкрещя Гас.

Джак вече се беше изправил на колене. Потърси падналия .45-калибър, но Гас го изпревари, вдигайки го от пода преди него. Гас отстъпи назад, дръпна плъзгача, за да подготви куршум, и насочи пистолета към лицето на Джак.

— Стой на място, копеле! Дори не трепвай!

Джак седна отново на пода в ъгъла и се вторачи в грамадата.

— Добре! — измърмори Гас с кървава усмивка. — Добре!

— Спипах го заради теб, нали, Гас? — рече Сийл, все още стискайки ръжена. Беше се свила от болката, която ударът по Джак й причини. — Спипах го заради теб. Спасих те, нали, Гас?

— Млъквай, Сийл.

— Но той те нараняваше. Накарах го да спре. Аз…

— Казах млъквай!

Долната й устна затрепери.

— Аз… аз си помислих, че ще бъдеш доволен.

— За какво да съм доволен? Ако не ме беше ядосала толкова много тази вечер, щях да усетя този кога се е вмъкнал у дома. Нямаше да може да ме изненада. — Посочи към надутия си нос. — Това е по твоя вина, Сийл.

Раменете на жената увиснаха; погледна унило към пода.

Джак не знаеше какво да прави със Сийл. Беше я отървал от жесток бой от ръцете на съпруга й, но въпреки това тя се спусна да му помага. И то толкова доблестно. Тази смела женица, която държеше ръжена, изглеждаше на светлинни години от изплашеното, пребито създание отпреди малко.

Не схващаше.

Точно заради това не се занимаваше с домашни поправки. Освен този път.

— Отивам до къщата на Ферис — каза тя.

— За какво?

— За да се обадя в полицията.

— Чакай малко.

— Защо?

Джак се вгледа в Гас и видя как очите му прескачаха между Сийл и него.

— Защото мисля, ето защо!

— Да бе — намеси се Джак. — Чувам, че си запалил камината.

— Ей! — Гас пристъпи към Джак и вдигна пистолета така, все едно щеше да го удари с него. — Още една дума и…

— Всъщност не искаш да се приближаваш толкова близо до мен, нали? — попита го спокойно Джак.

Онзи отстъпи назад.

— Гас, трябва да се обадя в полицията! — каза Сийл и остави ръжена до камината, надалече от Джак.

— Няма да ходиш никъде — заповяда съпругът й. — Ела тук.

Сийл се подчини безропотно.

— Не тук! — скара й се, сграбчвайки рамото й, блъскайки я към Джак. — Там!

Тя изстена от болката в гърба, докато падаше на земята.

— Гас! Какво правиш?

Джак реши да играе играта. Хвана Сийл и я завъртя. Тя се опита да се освободи, но той я задържа между него и Гас. Мъжът й се засмя.

— По-добре измисли нещо друго, приятелче. Тая кльощава кучка няма да те спаси от четиридесет и пети калибър.

— Гас!

— Млъквай бе! Боже, гади ми се от гласа ти! Гади ми се от мутрата ти, гади ми се… Боже, гади ми се от тебе!

Джак усети как Сийл потрепери от значението на думите, все едно бяха юмручни удари. Но те навярно щяха да бъдат по-малко болезнени за нея.

— Но… но, Гас, мислех си, че ме обичаш.

Той се изсмя презрително.

— Ебаваш ли се? Мразя те, Сийл! Иде ми да си тресна главата в стената от самата мисъл, че съм в една стая с теб! Защо, по дяволите, мислиш, че те спуквам от бой при всяка една отворила се възможност? Само така мога да се въздържам да не те убия.

— Но всички онези пъти, в които си ми казвал…

— Лъжи, Сийл. Нищо друго, освен лъжи. А ти си толкова тъпа, че се връзваше всеки път.

— Но защо? — Беше се разплакала. — Защо?

— Защо не те зарязах и не си намерих истинска жена? Някоя, която има цици и може да има деца? Отговорът трябва да ти е ясен: брат ти. Той ме вкара в „Борленд“, щото е един от големите им клиенти. И ако бракът ни отидеше по дяволите, щеше да се погрижи да ме изритат оттам, още преди мастилото в документите за развод да изсъхне. Вложих прекалено много в тази работа, за да я зарежа заради торба с лайна като теб.

Сийл направо се съсухри в ръцете на Джак. Той погледна гневно Гас.

— Голяма работа си.

— Аха. Голяма работа съм. Пистолетът е у мен. За което искам да ти благодаря, приятелче, който и да си. Защото това ще реши всичките ми проблеми.

— Кое? Пистолетът ми?

— Мда. Имам застраховка на милата си съпруга. Платих си за всички екстри още преди години, молейки се да претърпи инцидент. Никога обаче не съм бил толкова тъп, че да се опитам да я наглася — знам какво се случи с оня пич Маршал от Джърси — но си рекох, по дяволите, с всичките тези катастрофи по улиците, шансовете да прибера пачките от Сийл дори и на стари години, са по-добри от тотото.

— О, Гас — изхлипа тя. Звукът беше много неприятен.

Жената бе отпусната и плувнала в сълзи. Щеше да се сгромоляса на пода, ако Джак не я държеше. Знаеше, че всичко това я съсипва, но искаше да го чуе. Навярно щеше да е алармата, която да я събуди.

Гас я изимитира:

— „О, Гас!“ Имаш ли представа колко много дъждовни нощи съм се надявал да ти се случи нещо, когато си се прибирала късно от клуба по карти? Как съм се молел — наистина молел — спирачките ти да откажат и да се врежеш в мантинелата или пък да те премаже огромен камион? Имаш ли си представа? Но не. Ще се прибереш с гръм и трясък, безотговорна както винаги, и аз ще бъда толкова разочарован, че чак ми е идело да се разплача. Тогава наистина ми се е искало да ти извия мършавия врат.

— Това е достатъчно, не мислиш ли? — намеси се Джак.

Гас въздъхна.

— Аха. Май е достатъчно. Но поне всички екстри от застраховката няма да са били напразно. Тази нощ ще събирам.

Сийл вдигна глава.

— Какво?

— Точно така. Въоръжен крадец е нахлул в къщата ни. По време на борбата съм съумял да му взема оръжието, но той те е дръпнал между нас точно когато съм стрелял. Поела си първия куршум — точно в сърцето. Обезумял от гняв съм изпразнил пълнителя в главата му. Каква трагедия. — Той вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Сийл. — Сбогом, моя мила, сладка съпруго.

Металическото прищракване на петлето едва се чу от вопъла на Сийл.

Тя замлъкна, когато двамата с Гас се опулиха срещу пистолета.

— Това трябва да беше засечка — обясни Джак. — Човече, мразя, когато стане така. — Посочи към пистолета. — Издърпай ударника, за да заредиш нов куршум.

Гас се взря за миг в него, след което направи така, както му каза Джак. Засеклият куршум изскочи.

— Готово — рече Джак. — Сега пробвай пак.

Гас отново насочи цевта към Сийл, но Джак усети, че онзи трепери. Той натисна спусъка, но този път Сийл не изпищя. Просто потръпна при звука на още една засечка.

— Уф, човече! — рече Джак, изричайки думата като хленч. — Смяташ, че си купуваш качествени амуниции, а някой те преебава! Не можеш да вярваш на никого в днешно време!

Гас бързо зареди нов куршум и дръпна спусъка. Джак му позволи още два неуспешни опита, след което остави Сийл и го доближи.

Гас дърпаше ударника и натискаше спусъка отново и отново като обезумял, насочвайки го към лицето на Джак. Поредният звук от засечка. Започна да отстъпва назад, виждайки усмивката на другия мъж.

— Това е фалшивият ми пистолет, Гас. Всъщност е оригинално правителствено производство — „Марк IV“, но куршумите не са истински — точно както човекът, на който позволих да го подържи.

Джак често го носеше със себе си, когато искаше да разбере същността на някой. Рядко не успяваше да извлече най-лошото на повърхността.

Наведе се и вдигна от пода изскочилите куршуми. Показа единия от тях на Гас.

— Куршумът е истински — обясни Джак, — но няма барут в него. Има едно старо правило: никога не оставяй един задник близо до заредено оръжие.

Гас се съвзе и замахна с .45-калибровия към главата на Джак. Джак го хвана за китката и я изви, освобождавайки пистолета. След това удари с него Касълман по лицето, отваряйки му голяма рана. Гас се опита да се завърти и да избяга, но Джак все още го държеше за ръката. Удари го отново, този път по тила. Гас падна на колене и Джак вложи цялата си сила, удряйки го още веднъж по тила с пистолета. Гас се строполи по очи на пода.

Всичко се случи за секунди. Джак се обърна, за да види къде е Сийл. Нямаше да се остави да го изненада два пъти. Намираше се точно където я остави, в ъгъла, със затворени очи, обляна от сълзи, стичащи се между клепачите й. Бедната жена.

Джак не искаше нищо друго освен да се разкара от тази ненормална къща. Много се застоя, но трябваше да си довърши работата докрай. Хвана Сийл за ръката и нежно я изведе от дневната.

— Нищо лично, мадам, но трябва да ви оставя на безопасно място, става ли? Някъде, където ще ви е трудно да се доберете до ръжен. Ясно ли е?

— Той не ме е обичал — каза, като че ли на себе си, жената. — Бил е с мен заради работата си. Лъгал ме е, когато ми е казвал, че ме обича.

— Навярно е било така.

— Лъгал е…

Насочи я към дрешника в хола и я вкара вътре, сред зимните палта.

— Ще ви оставя тук за няколко минути, става ли?

Погледът й беше празен.

— Всичките тези години… лъжейки…

Джак я затвори в дрешника и заклини един стол така, че да не може да излезе, освен ако той не го махне. Върна се в дневната, където Гас продължаваше да е в безсъзнание. Джак го преобърна и завърза китките му към двата крака на кафеената маса. Извади две дървени трупчета от сака си и ги постави под левия крак на Гас — едното малко под коляното, а другото малко над глезена. Взе двукилограмов чук с къса дръжка. За момент се подвоуми, но си спомни очите на Сийл, когато Гас систематично обработваше бъбреците й — болката, примирението, отчаянието. С един здрав удар Джак счупи левия пищял на Гас. Онзи изгрухтя и се загърчи на пода, но не дойде в съзнание. Джак повтори процеса и с десния крак. След това си опакова инструментите и се върна в хола.

Дръпна стола от дрешника. Отвори леко вратата му.

— Тръгвам си, мадам. Когато изляза, можете да отскочите до съседите и да се обадите на полицията. Викнете и линейка.

В отговор получи един хлип.

Джак си тръгна през задната врата. Почувства се добре, когато махна чорапа от главата си.

* * *

Когато Джак провери съобщенията си на следващата сутрин, апаратът беше записал само едно. То беше от Оскар Шафър. Звучеше задъхан. И вбесен.

Копеле такова! Болно, перверзно копеле! Тази сутрин ще оставя остатъка от парите в онзи бар и след това не искам да те виждам или чувам, или дори да се сещам за теб!

Джак пиеше второто си кафе при Хулио, когато забеляза Шафър през предния прозорец. Движеше се бързо, бягайки, доколкото едрата му фигура позволяваше, стискайки бял плик в ръката си. Бледото му чело лъщеше от пот. Изражението му беше напрегнато. Приличаше на уплашен човек.

Джак беше предупредил Хулио, че ще идва, така че Хулио го посрещна на вратата, както правеше с всичките клиенти на Джак. Но вместо да го доведе до масата на Джак, Хулио се върна сам. Джак забеляза Шафър да бърза по пътя, от който дойде.

Хулио се усмихна, подавайки плика на Джак.

— Какво си направил, че да го уплашиш така?

Джак взе плика и хукна след Шафър. Хвана предприемача точно когато отваряше вратата на тъмнозелен „Ягаур XJ 12“.

— Какво става? — попита Джак.

Шафър подскочи, когато чу гласа му. Вече бялото му лице стана още по-бяло.

— Махни се от мен!

Той скочи в колата, но Джак хвана вратата, преди да успее да я затръшне. Взе ключовете от треперещите пръсти на Шафър.

— Мисля, че е по-добре да поговорим. Отключѝ вратите.

Джак заобиколи колата и се вмъкна на пътническото място. Върна ключовете на Шафър.

— Така. Какво става? Свърших работата. Човекът е поправен. Не се нуждаеш от алиби, защото е бил крадец. Какъв е проблемът?

Шафър се загледа през предното стъкло на колата.

— Как можа? Толкова ме впечатли онзи ден. Престъпник с принципи: „Понякога се случва да сгреша. Ако го сторя, искам да се върна и да оправя нещата“. Наистина си помислих, че си различен. Дори ти завидях. Никога не съм си и представял, че може да сториш това, което си направил. Гас беше гадно копеле, но не трябваше да… — Гласът му пресипна.

Джак беше объркан.

— Ти беше този, който го искаше мъртъв. Аз само му счупих краката.

Шафър се обърна към него, страхът в очите му се превръщаше в ярост.

— Не ми пробутвай тези тъпотии! С кого си мислиш, че си имаш работа? На практика аз построих този град! Имам връзки! — Извади купчина листи от джоба си и ги хвърли към Джак. — Прочетох доклада на съдебния лекар!

— Съдебен лекар? Той е мъртъв? — Мамка му! Джак беше чувал за хора със счупени крака, които са получавали инфаркт. — Как е умрял?

— А, не се прави на луд! Гас беше леке и да, исках го мъртъв, но не и измъчван! Не исках да бъде… осакатяван!

Беше ред на Джак да потрепери, четейки доклада. В него се описваше мъж, пребит с пистолет, със счупени ръце, счупени пищяли; кастриран с нож от собствената му кухня, след което гениталиите му били наврени в устата му. Последвали поне още два часа, преди да умре от шока, предизвикан от загубата на кръв от прерязаните вратни артерии.

— Ще бъде във всичките следобедни вестници — каза Шафър. — Можеш да добавиш изрезките към колекцията си. Сигурен съм, че имаш огромна колекция.

— Къде трябва да е била Сийл през това време?

— Заключена в дрешника в хола. Излязла е след като си си тръгнал. И е намерила Гас така. Никой не трябва да вижда нещо подобно. Ако можех да те накарам да си платиш…

— Кога се е обадила на ченгетата?

— Точно преди да звънне на мен — около три сутринта.

Джак поклати глава.

— Уха. Три часа… работила го е три часа.

— „Тя“? Коя?

— Сийл.

— Какво, мамка му, дрънкаш?

— Гас беше понатупан и в безсъзнание, с два счупени крака, но си бе доста жив, когато излязох от дневната. Отворих вратата на дрешника и си заминах. Това се случи около полунощ.

— Не. Лъжеш. Казваш, че Сийл… — Преглътна. — Не би могла. Не би го сторила. Освен това ми се обади в три часа, от съседската къща, тъкмо се беше освободила от…

— Три часа. Три часа между времето, когато отворих вратата на дрешника и времето, когато ти се е обадила.

— Не! Не и Сийл! Тя… — Шафър се втренчи в Джак и Джак му отвърна на погледа. Бавно, като черна боя, просмукваща се в плътна тъкан, истината изплува в очите му. — О… боже… мой!

Облегна се на седалката и затвори очи. Изглеждаше така, все едно всеки момент ще повърне.

Джак му даде няколко минути.

— Онзи ден каза, че се нуждае от помощ. Сега наистина има нужда от нея.

— Бедната Сийл!

— Да. Не се правя, че разбирам, но предполагам, че е била готова да изтърпи всичко от човек, който й казва, че я обича. Но когато е разбрала, че не е така — а повярвай ми, той не й остави място за съмнение, когато дръпна спусъка срещу нея…

— Спусък? Какво…?

— Дълга история. Питай Сийл, тя ще ти я разкаже. Но предполагам, че когато е разбрала колко много я мрази, как през всичките тези години е искал тя да умре, когато го видя готов да я убие, нещо в нея се е преобърнало. Когато е излязла от дрешника и го е видяла безпомощен на пода в дневната, трябва малко да е полудяла.

— Малко полудяла? Наричаш това, което е сторила, малко полудяла?

Джак сви рамене. Върна доклада на съдебния лекар на Шафър и отвори вратата на колата.

— Сестра ти е извадила на бял свят десет години тормоз за три часа. Ще се нуждае от доста помощ, за да се възстанови от тези десет години. И тези три часа.

Шафър потупа махагоновия си волан.

— По дяволите! Не трябваше да става така! — Въздъхна и се обърна към Джак: — Предполагам, нещата невинаги се случват по план в твоята работа.

— Почти никога.

Джак излезе от колата, затвори вратата и се заслуша в двигателя на ягуара. Гумите изпищяха, автомобилът потегли, а той се върна обратно в ресторанта на Хулио. По обед имаше среща с нов клиент.

Моля те, не ме наранявай

Това бебче излезе малко повече от 2 000 думи, но дори и при това положение едва не изпуснах крайния срок. Споминалият се Дж. Н. Уилямсън ми се обади, питайки ме за разказ за „Маски IV“^[5]. Участвах в първата антология и Джери ме искаше отново. Казах „да“, след което съжалих, защото трябваше да изстискам произведението в кратките моменти между редактирането на „Свят на мрак“^[6], довършването на обвързващия разказ за „Чудаци“^[7], проверката на ръкописа на „Отплата“^[8] за изданието на Бъркли, нахвърлянето на идеите за „Девица“^[9], писането на увод за сборника „Пясъчният човек“^[10] и на послеслов към „Кофи“^[11] за изданието с меки корици на Пълпхауз. За мое щастие другите автори също закъсняваха, така че срокът беше удължен. Като предизвикателство към мен (а и начин да се побера в допустимия обем) реших да напиша разказа като чист диалог — без нито една дума повествование. Това обаче не ми спести време, както смятах, че ще стане. В интерес на истината ми отне повече, защото се налагаше да предам обстановката и действието чрез бърборенето. А това не е лесно, освен ако не пишеш разговор, който звучи така: „Просто хвърли вълненото си палто от туид на канапето в стил Луи XIV под картината на Шагал^[12]“. Ползата (обвиняват ме, че прекалявам с тази дума) от цялата работа е, че четенето на разказа е доста леко.

Авторът

— Хубаво местенце си имаш.

— Бунище е. Можеш да ми го кажеш — няма проблем. Сигурен ли си, че не искаш бира или нещо друго?

— Скъпа, всичко, което искам, си ти. Ела и седни до мен. Ей тук, на леглото.

— Добре. Но няма да ме нараниш, нали?

— Виж, скъпа — името ти беше Тами, нали?

— Тами Джонсън. Казах ти го поне три пъти в бара.

— Точно така. Тами. Не си спомням нещата много добре, след като обърна няколко.

— Аз също обърнах няколко, но помня името ти. Боб. Нали?

— Да, да. Боб. Но я ме светни защо някой би искал да нарани такова младо сладурче като тебе, Тами? Вече ти казах в бара, че приличаш на оная актриса със смешното име. Оная от „Призрак“.

— Упи Голдбърг?

— Ох, ще ме спукаш, наистина си забавна. Забавна и красива. Не, другата.

— Деми Мур.

— Аха. Деми Мур. Защо бих искал да нараня някой, който прилича на Деми Мур? Особено когато беше толкова мила да ме поканиш в дома си.

— Не знам защо. Никога не знам защо. Но накрая всички мъже ме нараняват.

— Не и аз, Тами. Няма начин. Това не е моят стил. Аз съм любовник, не съм бияч.

— Как тогава си моряк, а? Не ми ли каза, че си участвал в оная война в Залива?

— Да, но така и не видях битка. Нека униформата не те плаши. Както казах, в сърцето си съм истински любовник.

— Обичаш ли ме?

— Ако ми позволиш.

— Баща ми казваше, че ме обича.

— А, не ти говоря за такъв вид любов.

— Добре. Защото не ми харесва. Казваше, че ме обича, а после ме нараняваше.

— Понякога едно хлапе има нужда от пердах. Знам, че баща ми ме обичаше, но от време на време, когато се отклонявах от правия път — като пирон, който се разхлабва от оградата — му се налагаше да ме поотупа, за да ме върне в него. Нищо по-различно от кое да е друго дете.

— Не ти говоря за „пердашене“, моряче. Ако имах това предвид, щях да ти кажа, че съм била „пердашена“. Говоря за туй да бъда наранена. Татенцето ме нараняваше бая пъти. И го правеше дълго, дълго време.

— Тъй ли? Какво ти правеше?

— Неща. През цялото време ме караше да правя разни неща.

— Какви неща?

— Просто… неща. Да му правя неща. Неща, които казваше, че го карат да се чувства добре. След което ми правеше неща, от които казваше, че ще ми стане добре на мен, но не беше така. Караха ме да се чувствам мръсна и отвратителна, и нечестива.

— Хм. Ами, хм, брей… не каза ли на майка си?

— Разбира се, че го сторих. Много пъти. Но тя така и не ми повярва. Викаше ми да спра да говоря тези мръсотии и след това ме пердашеше и измиваше устата ми със сапун.

— Това е ужасно. Бедничката. Но нека забравим за всичко това. Ела… нека се гушнем. Как е?

— Добре, предполагам, но по-лошото беше, че мама казваше на тате и след това той пощуряваше и ме нараняваше сериозно. Понякога беше толкова зле, че обмислях самоубийство. Но не го сторих.

— Виждам това. И съм радостен, че не си. Щеше да е голяма загуба.

— Както и да е, не искам да говоря за татко. Вече го няма и рядко се сещам за него.

— Избяга ли?

— Не. Мъртъв е. Отървахме се от него. Претърпя злополука във фермата, хм, преди около седем години. Тогава бях на дванадесет или някъде там.

— Много лошо… предполагам.

— Хората казваха, че е адски странно. Голямата гума от трактор, която беше прибрал в хамбара преди няколко години, просто се търкулнала от най-горния рафт и се стоварила точно на главата му. Счупила врата му на три места.

— Представи си. Да се озовеш на неправилното място в неправилното време.

— Аха. Мама смяташе, че някой трябва да я е бутнал, но си спомням застрахователният агент да казва, че имало много подобни злополуки във фермите. Неприятни инциденти. Както и да е, тате поживя няколко седмици в болницата, след което умря.

— Какво мислиш за това? За мен и теб. Защо не…?

— Никой не успя да го обясни. Машината, която дишаше вместо него, просто спря. Щепселът се беше извадил сам от контакта. Видях го прясно мъртъв — бях първата влязла в стаята всъщност.

— Това звучи доста зловещо.

— Така и беше. Ето, нека сваля ципа на това. Ама да, лицето му бе пурпурносиньо и очите му бяха целите червени и ококорени от усилието да си поеме въздух. Мама беше тъжна за известно време, но го преживя. Харесва ли ти като ти правя така?

— Ох, скъпа, чудесно е. Прекрасно е.

— Така казваше и тате. Ооо, виж колко голям и твърд стана. Маминият Джо също ставаше такъв голям и твърд.

— Джо?

— Аха. Много скоро след като тате почина, мама се сприятели с този мъж Джо и след време заживяха заедно. Както казах, бях на дванадесет или някъде там по него време и Джо ме караше да му правя така. След което ме нараняваше с него.

— Неприятно ми е да го чуя. Не спирай. Не… спирай.

— Няма. Твоят е хубавец. Не е като на Джо. Неговият беше крив. Може би заради това ме нараняваше дори повече от този на тате.

— Хей, не стискай толкова силно.

— Извинявай. На Джо му харесваше…

— Трябва ли да говорим за този Джо?

— Не, но…

— Хей, не спирай.

— Но ми се иска да споделя с някого.

— Добре, добре. Как се отърва от него накрая?

— Ами не съм се отървала. Той беше наранен.

— Наистина? Още една злополука във фермата?

— Мне. Дори не живеехме там вече. Бяхме се нанесли в една скапана стара къща на пътя за каньона Лотъри. Мама продължаваше да работи, а всичко, което правеше Джо, беше да се размотава в големия си стар „Кадилак“ — сещаш ли се, онзи с перките?

— Аха. Петдесет и девета?

— Знам ли. Както и да е, постоянно се мотаеше с него. Винаги ме караше да му помагам — сещаш се, да съм наблизо и да го гледам кво прай и да му подавам инструменти и разни джунджурии, когато му потрябват. Научи ме на доста неща за колите, но ако не правех нещо както трябва, ме нараняваше.

— Обзалагам се, че ти рядко си правила нещо „както трябва“.

— Мне! Никога. Нито веднъж. Откъде, да го вземат мътните, знаеш?

— Просто налучках. Какво се случи с него?

— Онези стари спирачки на онова старо кади просто отказаха една нощ, когато правеше една от обичайните си разходки надолу по пътя за каньона, на който беше магазинът за пиячка. Изхвърчал от ръба и летял около трийсет метра.

— Претрепан?

— Аха, ама не веднага. Паднал от колата, след което тя се стоварила отгоре му. Начупила краката му на повече от трийсет места. Отне известно време, преди някой да забележи, че го няма, и почти час на спасителния екип да стигне до него. Казаха, че крещял през цялото време кат’ прасе, което го колят.

— Ох.

— Нещо не е наред ли?

— А, не. Не точно. Предполагам, че го е заслужавал.

— Адски си прав, че си го е заслужил. Не доживя до болницата. Изпадна в шок, когато махнаха колата от него и видя на какво са станали краката му. Умря в линейката. Но ето… нека се погрижа за теб. Хммммммм. Харесва ли ти?

— О, боже.

— Това „да“ ли значи?

— Определено можеш да си сигурна, че е да!

— Приятелят ми обичаше така.

— Приятел? Хей, я чакай малко…

— Не се напрягай. Просто легни и се отпусни. Говоря за бившия ми приятел. Много бивш.

— И по-добре да е. Няма да се оставя да ме изиграете.

— Да те изиграем? Какво искаш да кажеш?

— Знаеш — аз и ти започваме и твоят приятел нахлува и ми се нахвърля.

— Томи Лий? Да нахлуе тук? Хей, не ми е до смях, но Томи Лий Хемптън няма да нахлуе нито тук, нито където и да е другаде.

— Не ми казвай, че и той е мъртъв.

— Не-не. Томи Лий още е жив. В интерес на истината, живее в града. Но се басирам, че му се иска да не е така. Басирам се, че му се иска да беше по-мил с мен.

— Аз ще съм мил с теб.

— Надявам се. Томи и Тами — изглеждаше все едно сме създадени един за друг, нали? Понякога Томи Лий беше наистина мил с мен. Доста пъти беше наистина мил с мен. Но само когато му правех това, което искаше от мен. Като това… като това, което ти пратя сега и на теб. Научи ме на него и искаше да му го правя през цялото време.

— Виждам защо.

— Аха, ама искаше да му го правя на публични места. Както и други неща. Като например, когато се возехме в колата, искаше да му правя — ето, ще ти покажа…

— Ох… боже… мой!

— Това казваше и той, винаги. Но ме караше да го правя, докато бяхме в колата и се изравнявахме с някой от онези големи камиони, така че шофьорът да може да ни вижда. Или пък някой автобус. Или пък на някой светофар. Или в асансьор — имам предвид, не знаеш кога ще спре и кой ще стои зад вратите, когато се отворят? Аз съм много обичливо момиче, зна’ш ли? Но не съм такъв вид момиче. Ама хич.

— Звучи ми като някой психопат.

— Мисля, че беше точно такъв. Защото ако не направех това, което искаше, полудяваше и се напиваше, след което ме нараняваше.

— Не и още един.

— Аха. Можеш ли да повярваш? Кълна се, имам най-скапания късмет. Вземаше и наркотици. Винаги смъркаше нещо или гълташе едно хапче или друго, винаги се опитваше да ме накара да се надрусам с него. Значи, подпийвам си, както знаеш…

— Аха, със сигурност онези маргарити не могат да ти се опънат.

— Харесвам солта, но наркотиците са нещо, на което не съм навита. А той побесняваше, когато му ка’ех „не“ — наричаше ме Нанси Рейгън^[13], можеш ли да повярваш? — и ме нараняваше по някой ужасен начин.

— Е, поне си го зарязала.

— Всъщност по-скоро той се заряза.

— Намери си някоя друга, а?

— Не точно. Взел някои ’спокоителни и се нафиркал здраво една вечер и заспал в леглото с цигарата. Бил толкова пиян и дрогиран, че почти цялото му тяло изгоряло, преди да се събуди.

— Господи!

— Господ няма нищо общо с това — освен може би с оцеляването му. Изгаряния трета степен върху деветдесет процента от тялото на Томи Лий, така казаха докторите в болницата. Казаха още, че е чудо, че е останал жив. Ако можеш да наречеш това жи’от.

— Но какво…?

— Ами то не остана много от него. По-скоро е жи’а буца от обгорена тъкан. Все едно се е разтопил. Не може да ходи. Едва говори. Не може да движи повече от два-три пръста на лявата си ръка и то само едва-едва. Някои пичове, които го познават, казват, че си го заслужава. Така викам и аз. Всъщност му го казвам — право в лицето — по няколко пъти на седмица, когато го посещавам в болницата.

— Ти… го посещаваш?

— Разбира се. Той не може да се храни сам и сестрите са доволни на всяка помощ, която получават. Така че ходя често и го храня. О-о, как ненавижда това той!

— Обзалагам се, че е така, особено след начина, по който се е държал с теб.

— Ами, не е заради това. Постаравам се да е така. Чаткаш ли, слагам разни неща в храната му и го карам да ги яде. Точно вчера сложих жива хлебарка в една голяма лъжица с картофено пюре. Насилих го да я лапне и да я сдъвче. Хрус-хрус, врът-врът, хрус-хрус. Трябваше да видиш сълзите — същинско голямо бебе. И тогава аз… Хей. Какво ти стана? Целият омекна. Какво му има на…? Хей, къде оти’аш? Тъкмо започнахме да си правим кефа… Хей, не си тръгвай… Хей, Боб, къде сгреших?… Какво казах?… Боб! Върни се и… Хубу! Можете ли да повярвате? Честно… понякога просто не разбирам мъжете.

Ноемврийска игра

През септември 1990, докато се потях над „Свят на мрак“, ми се обади оня дърт дебил Марти Грийнбърг, отделяйки ме от работата ми, с предложение, на което не можех да откажа: той и Бил Нолан редактираха „Бредбърийски хроники“^[14], антология от разкази в чест на Рей Бредбъри — дали бих желал да участвам?

Желал, със сигурност.

Веднага ми дойде наум, че трябва да напиша продължение на произведението на Рей „Октомврийска игра“^[15]. Разказът е шедьовър в жанра и една от най-добрите кратки истории, писани някога, въздействаща по същия начин днес, както и при появата си за първи път в „Необикновени истории“^[16].

За пръв път се сблъсках с нея през една лятна нощ през 1959, и антологията на Хичкок „Още 13 истории, които не ми позволяват да снимам“^[17]. Считам прочитането на „Октомврийска игра“ за един от основните моменти в моя живот. Едва на тринадесет години по него време, за мен последното изречение („Тогава… някой идиот светна лампите.“) беше объркващо. Стоях, с книга в ръка, объркан, обмислящ онзи заключителен рефрен. Защо, за бога…?

БАМ!

Връхлетя ме. Схванах го. Отнесе ме напълно. Остави ме с отворена уста. Срина температурата в стаята с двадесет градуса. Тогава взех решението, че един ден, в един миг, ще напиша разказ, който ще въздейства върху другите така, както този бе въздействал върху мен.

Все още се опитвам.

Рей изглежда е раздвоен относно „Октомврийска игра“^[18]. Сигурен съм, че все още оценява финеса на своята младежка техника на изразяване, но мисля, че темата ужасява по-стария Рей. Обаче поуката, която този разказ съдържа, е как нещо малко може да се превърне в нещо много голямо. Откъслечните описания в мрака, докато тече „играта“, не дават ясна представа за случвалото се.

Читателят е оставен да си прави сам заключенията, едва след като лампите са запалени. „Ноемврийска игра“ започва малко след действията в разказа на Рей. Там, където Рей е изискан, аз съм зловещ, но така и не се научих, за всичките тези години, да балансирам скалите. Каквото повикало, такова се обадило.

И сега… ред е на татко.

Дотолкова се бях психирал, че натраках първата чернова за един ден.

Авторът

Две човешки очи лежат сред белите гроздови зърна на подноса с вечерята. Забелязвам ги, докато таблата се показва под решетките на килията ми.

— Яденето, извратеняк — казва пазачът, подритвайки я с обувката си.

— Името ми е Мич, Хюго — отвръщам равнодушно, без да реагирам на очите в чинията.

— Това в превод значи извратеняк тук.

Хюго си тръгва. Слушам скърцащите колела на количката с храната да ечат надолу по коридора. Тогава поглеждам отново към купата с гроздето.

Очите са все още там, бледосини, като на малко момиче, взиращи се скръбно в мен. Смятат, че могат да ме пречупят по този начин, да ме накарат да си платя за стореното. Но след всичките тези години брак с Луиз, не мога да се предам толкова лесно.

Когато се уверявам, че Хюго го няма, проверявам остатъка от храната — пирожка с говеждо, зелен фасул, пържени картофки, желе. Всичко изглежда наред — няма изненади в картофите като предната вечер.

Така че вземам дървената лъжица, единствения прибор, който ми позволяват да използвам и отивам до разхлабената плочка, която открих в задния десен ъгъл. Откъртвам я. От празното пространство долу се носи мирис на разложено. Тъмно е там, вечен мрак. Ако бях малко по-малък, щях да се провра. Представям си, че предният обитател на тази килия трябва да е бил дребосък, опитал се да си прокопае път навън. Навярно е бил преместен в друга килия, преди да си довърши тунела, защото не съм чувал за някой, избягал оттук.

Но смятам да стана дребосък съвсем скоро. И тогава ще избягам.

Изсипвам купата с гроздето и очите в дупката, след което и остатъка от храната. Чувам как цопват някъде там долу при другите неща, които съм изхвърлил. Бих могъл да пусна очите и останалото в мръсната тоалетна чиния в ъгъла, след което да ги отмия, но навярно се ослушват за това. Ако чуят пускането на водата по време на вечерния час, ще предположат какво правя и ще си помислят, че са спечелили играта. Така че съм с едни гърди пред тях. Докато съумявам да опазя тайната за дупката, ще стоя начело в тяхната гнила малка игра.

Поставям плочката на мястото й и се връщам на койката си. Почуквам с дървената лъжица в чиниите и ги движа по таблата, докато мачкам устни и издавам подходящи звуци, имитиращи хранене. Изпивам единствено млякото и водата. Само това си позволявам, откакто ме затвориха тук. Диетата работи. Отслабвам. Съвсем скоро ще мога да се пъхна в отвора под плочката и тогава ще трябва да признаят, че съм ги победил в собствената им гнила игра.

След малко чувам скърцането на колелата отново. Подреждам нещата в подноса си и го мушвам под решетките в коридора.

— Чудесна вечеря — казвам, докато Хюго вдига таблата.

Не казва нищо.

— Особено гроздето. Беше превъзходно — крайно превъзходно.

— Шибай се, извратеняк!

Хюго изскърцва нататък.

* * *

Липсва ми лулата.

Няма да ми разрешат да я държа тук. Без запалка, без остри предмети, без връзки на обувките дори. Като че ли ще тръгна да се беся с тях.

Мерки против самоубийство, така му викат. Аз обаче осъзнах, че за изолацията ми има друга причина. Обявили са ми психологическа война.

Сигурно ме смятат за тъпак, обяснявайки ми, че съм в самостоятелна килия за своя собствена защита, казвайки ми, че другите затворници можели да ме наранят, защото ме смятали за „късоглед“^[19].

Но аз не съм мъчител на деца — това означава „късоглед“ на затворническия жаргон. Никога не съм наранявал дете през живота си, дори не съм си и помислял да сторя подобно нещо. Особено пък Марион, не и малката осемгодишна Марион.

Просто я убих. Нищо повече.

Направих я част от играта. Октомврийската игра^[20]. Раздадох частите от нейното разчленено тяло на двадесет деца и дванадесет възрастни, наредени в кръг в мазето ми, и им позволих да си разменят парчетата в мрака в навечерието на Вси светии. Все още чувам смеховете им, докато пръстите им опипват това, което смятат за пилешки вътрешности и грозде, и наденички. Мислеха си, че всичко е просто игра. Забавляваха се, докато някой идиот не светна лампите.

Но никога не съм измъчвал малката Марион.

Нито пък съм искал да й причиня болка. Нищо лично. Марион беше невинен наблюдател, попаднал на кръстосания огън между нейните майка и баща. Вината беше на Луиз. Защото Луиз беше тази, която исках да нараня. Луиз — с безцветните си очи и коса, Луиз, ледената принцеса, която беше дала живот на безцветен клонинг на себе си и след това бе направила тялото си неспособно да зачене друго дете. Така че къде беше моят син — моят тъмноок, тъмнокос противовес на Марион?

Прекарах осем години, в които Луиз се подиграваше с мен, използвайки факта, че детето е пълно нейно копие — без дори намек от мен — като символ на провалите ми — в работата, в брака, в бащинството, в живота. Когато настъпи есента, реших, че това трябва да спре. Не можех да понеса мисълта за още една зима, затворен в онази къща с Луиз и нейния миниатюрен клонинг. Исках да избягам, но не и преди да нараня Луиз. Трябваше да й го върна за всичките осем години.

А начинът да го сторя, беше да й отнема Марион.

Сторих го. Завинаги. Никога няма да може да забрави.

Квит сме, Луиз.

* * *

(всмуква… издиша)

— Мислите, че съпругата ви стои зад тези ужасни шеги? — пита доктор Хърст, облегнат в стола и дъвчещ лулата си.

Завиждам му за нея. Но аз съм затворник, предполагаем самоубиец, а той е психиатърът на затвора, така че той получава топлия, ароматен дим от лулата, а аз парчета от Марион на подноса с храната.

Разбира се, че е тя. Луиз винаги е била отмъстителна. Някак си се е добрала до кухнята и пазачите и ги е убедила да ми скроят Gaslight^[21] номер. Тя ме мрази. Иска да ме бутне от ръба.

(всмуква… издиша)

— Нека помислим над това — казва той. — Съпругата ви определено има причина да ви мрази, да иска да ви нарани, да ви го върне. Но тази конспирация, за която говорите, е малко пресилена, не смятате ли? Обърнете внимание на казаното от вас: вашата съпруга се е договорила със служители на затвора да слагат части от разчленената ви дъщеря в храната, която ви сервират. Би ли сторила нещо такова с останките на детето си?

— Да. Би направила всичко, за да ми го върне. Навярно смята това за идеална справедливост или подобна глупост.

(всмуква… издиша)

— Ммммм. Припомнете ми какви, хм, части от Марион сте намирали в храната си.

Връщам се назад, мислено подреждайки гадостите, на които съм бил подложен.

— Започна с печените картофи. Почти ме изиграха с първия. Бяха взели парче от кожата на Марион и я бяха моделирали така, че да прилича на обвивката на печения картоф. Трябва да им го призная — изглеждаше като истински. Едва не го изядох.

Стоейки на бюрото пред мен, доктор Хърст се задавя.

(всмуква… издиша)

— Как се почувствахте?

— Отвратен, разбира се. И разгневен. Съгласен съм да си платя за това, което направих. Никога не съм отричал, че съм го сторил. Но не мисля, че трябва да бъда подлаган на психически тормоз. След онази първа вечеря заваля поток от телесни части. Картоф след картоф, обвити в кожата на Марион, пръстите на ръцете и краката й в пържените картофки, ребърца, които никога не са се доближавали до свиня, за закуска — кръгчета от вътрешности, навити като наденички, желе с един от гръбначните й прешлени в него. А снощи — очите й — в купата с грозде. Списъкът продължава с пълна сила. Искам това да спре.

(всмуква… издиша)

— Да… — казва докторът след кратка пауза. — Да, разбира се, че желаете това. И ще се погрижа то наистина да спре. Моментално. Ще накарам директора на затвора да проведе пълно разследване.

— Благодаря ви. Хубаво е да знам, че има поне един човек тук, на когото мога да разчитам.

(всмуква… издиша)

— Споделете ми, Мич. Какво направихте с всички онези части от тялото на Марион, които получавахте с храната си? Къде ги слагахте?

Обгръща ме хлад. Сгреших ли, като си помислих, че мога да се доверя пи доктор Хърст? Играеше ли си с мен, водейки ме по градинския път до мечия капан на този въпрос? Това капан ли е? Или напълно нормален въпрос? Няма ли всеки да ме попита какво съм направил с частите на Марион?

Колкото и да ми се иска да съм открит и честен с него, не мога да му кажа истината. Не мога да разкрия за откъртената плочка и тунела под нея. Като служител на затвора, негово задължение ще бъде да докладва на директора и тогава ще бъда преместен в друга килия, губейки единствената си надежда за бягство. Не мога да рискувам. Ще трябва да го излъжа.

Усмихвам му се.

— Ами изядох ги, разбира се.

(всмуква…)

Лулата на доктор Хърст е изчезнала.

* * *

Готов съм да вляза в тунела.

Килията ми е тъмна. Коридорът е осветяван от една-единствена крушка в другия край. Трябва да е тази нощ.

Доктор Хърст ме излъга. Каза, че ще спре тази работа с телесните части, но не го прави. Идват все повече и повече от тях, в комплект с всяко ядене оттогава насам. Изхвърлих всички в дупката заедно с храната. Трудно е да повярвам, че малкото осемгодишно тяло на Марион има толкова много части. Толкова много, че им загубих бройката. Но по особен начин това е добре. Не виждам как е възможно да са останали още много, с които да ме измъчват.

Утре е Денят на благодарността и бог знае какво ще ми тупнат насреща.

Трябва да е тази вечер.

Най-малкото имаше полза от диетата.

Удивително е какво може да стори гладуването с човек. Започнах да се стопявам с всеки изминал ден. Мазнината ми отдавна я няма, мускулите ми намаляха и атрофираха. Смятам, че вече съм достатъчно малък, за да се провра в този отвор.

Има само един начин да разбера.

Отивам до разхлабената плочка и намествам пръстите си по краищата й. Преди я махах с лъжицата и я оставях наблизо. Сега поддава лесно. Смрадта е по-лоша от всякога. Поглеждам през отвора. В килията ми е тъмно, но там долу е още по-тъмно.

Заедно с миризмата от отвора се носи и усещане за очакване.

Странно. Защо му е на тунела да ме чака?

Разкарвам глозгащото ме опасение — чувал съм, че гладът може да си прави шеги с ума ти — и се намествам за момента на истината. Сядам на ръба и плъзгам кокалестите си крака в дупката. Минават лесно. Като надигам задните си части от пода, за да придвижа бедрата си, спирам.

Това звук ли беше? Отдолу?

Замръзвам, ослушвам се. За момент можех да се закълна, че чух слаб шум точно под висящите си крака. Но през ледената бездиханна тишина не чувам нищо.

Плъхове. Отговорът ме зашлевява тежко. Разбира се! Изхвърлях храна там долу седмици наред. Щях да се изненадам, ако нямаше един-два плъха.

Това не ми харесва, но не се отказвам. Нито за секунда. Нося здрави затворнически обувки и твърди, издръжливи затворнически панталони. Пък и съм по-голям от тях.

Точно както бях по-голям и от Марион…

Провирам бедрата си през отвора, талията ми минава, но не и гърдите и раменете, или поне не двете рамене едновременно. Пък и няма начин да провра едната ръка преди другата.

Виждам само едно решение. Не ми харесва, но нямам друг избор: трябва да се провра с главата надолу.

Издърпвам се и се извъртам. Провирам лявата си ръка и рамо, след което е време и за главата ми. Изкушавам се да задържа дъха си, но не е необходимо, така че защо да го правя? Трябва да свикна с тази миризма. Плъзгам главата си през отвора.

Въздухът е топъл и влажен и миризмата ме удря в лицето като прясно откъснато парче от разложен труп. Опитвам се да дишам през устата, но така или иначе вонята си прокрадва път до носа ми.

Тогава чувам отново онзи звук, шумолящото движение точно под мен — мокро шумолене. Миризмата се засилва, надвисва като мрачен облак, задушава ме. Трябва да има нещо, което отделя тази воня, което я тласка. Нещо по-голямо от плъх!

Опитвам се да изляза от дупката, но съм заседнал. Вклинен! Главата ми няма да се освободи от ръба. А миризмата се засилва, о, боже, изсмуква въздуха ми. Нещо приближава! Не мога да го видя, но мога да го чуя, да го усетя! То ме иска, гладно е за мен! Толкова е близо, че…

Нещо мокро и неописуемо отвратително се плъзва през бузата и устните ми. От това ми се повдига. Ако имах нещичко в стомаха, щеше да се разхвърчи във всички посоки. Но спазмите в стомаха спомагат за освобождаването на главата ми от отвора. Вадя ръката и рамото си и се търкулвам към решетките, към коридора. Кой би си помислил, че въздухът в затворническа килия може да е толкова сладък, а една-единствена шейсетватова крушка — толкова ярка.

Започвам да пищя. Безсрамно, невъзмутимо, лягам на стомаха си, протягам се през решетките и дращя бетонния под, докато нещастни и мъчителни стенания продират гърлото ми. Оставям ги да потекат в безспирен поток, когато някой идва и дори тогава не спирам. Прося, хлипам, умолявам ги да ме махнат от тази килия. Накрая го правят. Едва когато усещам пода в коридора под коленете си и чувам отварянето на решетъчната врата зад мен, ужасът започва да ме напуска.

— Доктор Хърст! — казвам им. — Доведете доктор Хърст!

— Няма го, извратеняк.

Повдигам поглед и виждам Хюго, надвесен над мен, с двама пазачи от третата смяна. Кръг от лица, напълно лишени от съжаление или състрадание.

— Обадете му се! Извикайте го!

— Ня’а да го безпокоим зарад’ такива като тебе. Но дежурният лекар идва. Кажи ми за какво беше…?

— Там долу! — казвам, посочвайки дъното на килията. — В онази дупка в ъгъла! Има нещо там долу!

Хюго маха с глава към килията:

— Виж за какво дрънка тоя.

Млад русокос пазач влиза в килията ми и оглежда наоколо с фенерчето си.

— В дъното! — казвам му. — Задният десен ъгъл!

Пазачът се връща, клатейки глава.

— Няма дупка там.

— Сигурно съм сложил плочката на мястото й! Моля! Чуйте ме!

— Убиецът на деца прави щуротии — казва Хюго през зъби. — Иска да се отърве от Сектор осем.

— Не-не! — дърпам го за панталоните, поглеждайки нагоре към него. — Там отзад, под една от плочките…

Хюго отмества поглед, някъде надолу по коридора:

— Хей, док! Можеш ли да затвориш устата на тоя извратеняк?

Появява се мъж в бяла престилка, в ръката си държи спринцовка.

— Имам точното нещо. Доктор Хърст ми даде инструкции, в случай че се разиграем.

Въпреки протестните ми писъци и отчаяната ми, ожесточена борба, те ме задържат здраво, докато дежурният забива иглата в дясната буза на задника ми. Болката е изгаряща, след което иглата е изтеглена, а хватката отпусната.

Слаб съм, заради липсата на храна, и се свличам от изтощение. Лекарството действа бързо, изпивайки и малкото сила, останала в крайниците ми. Отдавам му се. Нямам желание за борба.

Пазачите ме вдигат от пода и ме понасят. Затварям очи. Поне няма да прекарам нощта в килията. Ще съм в безопасност в лечебницата.

Изведнъж съм захвърлен на някаква койка. Очите ми рязко се отварят, когато чувам дрънченето на вратата и звука от заключване.

Не! Върнали са ме в килията ми!

Разтварям устните си в опит да извикам, но устата ми е суха и лепкава. Ревът ми звучи като скимтене. Надолу по коридора ехтят стъпки.

Сам съм… за кратко.

Отново чувам звука, който знаех, че ще се завърне. Плочката помръдва. В началото е само леко потропване, след което се чува плъзгащото стържене на плочка върху плочка. Вонящата миазма отдолу се промъква в килията ми, просмуква се във въздуха ми, правейки го свой собствен.

След това се чува мек стържещ звук, като сменяща кожата си змия, минаваща между два камъка. Последван е от друг — колеблив, тътрещ, наближаващ.

Опитвам се да се отдалеча, да се претърколя от койката, но не мога да се помръдна. Тялото ми не иска да се подчини.

Тогава го виждам. Или по-скоро виждам бледи очертания, по-плътен мрак срещу по-рядък: висока между метър и двайсет и метър и трийсет стройна фигура. Накланя се над леглото и посяга към мен. Тънки пръсти — студени, влажни, оглозгани — носят се над мен като слепи маяци, търсят. После замръзват над устата и носа ми. Боже, не мога да издържа на вонята. Иска ми се да повърна, но лекарството в кръвта ми няма да ми позволи.

След което пръстите се раздвижват. Бързо. Два от тях се плъзгат в ноздрите ми, запушвайки ги, запечатвайки ги, както коркови тапи — винени бутилки. Другата мъничка ръка се стрелва през зейналите ми устни, проправя си път през зъбите ми надолу към гърлото ми.

Неописуемо гадният вкус е нищо в сравнение с жаждата за въздух. Въздух! Не мога да дишам! Имам нужда от него! Тялото ми се загърчва в мускулни спазми и моли за въздух.

Тогава проговаря. С детския глас на Марион.

Детският… все пак е променен, сух и твърд като паднало листо, издухано от есенния порив, от светлия октомври към безжизнения ноември:

— Тате…

Когато беше прекрасен

В началото на 1990-а кръстникът ми Том Монтелеоне ме помоли да участвам в първата част от серия антологии, които започваше. „Граници“ нямаше точно определена тема, нямаше ограничения и най-важното, не разчиташе на клишета.

Изненадай ме — бяха думите на Том.

Налегнат от проекти — „Отплата“, „Чудаци“, „Свят на мрак“ и всичките разкази — теглейки ме насам-натам, продължавах да отлагам. Чак в края на годината започнах да пиша разказа за Том — „Когато беше прекрасен“. Това е едно от онези произведения, на които се пуля умно, когато ме попитат откъде е дошла идеята. Имам бегли спомени, че може би гледането на „Петното“^[22] за не знам си кой път е имало нещо общо. Любимата ми сцена винаги е била, когато старецът премахва лепкавата смес от метеорита; държейки я на върха на една пръчка, тя сякаш се спуска върху ръката му. Може и да ми е хрумнало да обърна нещата, мислейки си: Защо лепката да няма нещо друго наум освен обяд? От сегашната си позиция мога да кажа, че е поредната приказка за Пепеляшка, но просто така се получи. Работното заглавие беше „Да умреш отвън“ (по примера на Боб Силвърбърг)^[23].

Тъкмо довършвах произведението, когато от „Необикновени истории“ ми се обадиха, за да ми кажат, че искат да направят специален брой за Ф. Пол Уилсън. Списанието, което беше показало на света такива имена като Х. Ф. Лъвкрафт, Робърт Хауърд, Робърт Блох и други бегемоти в жанра, искаше да посвети брой на moi? Как можех да откажа? Нуждаеха се от разкази… скоро. Едното от произведенията, които им изпратих, бе „Когато беше прекрасен“. Разказът не е истински хорър, просто е странен… необикновен. Идеален за „Необикновени истории“. Том беше бесен. Тъй че му обещах друг разказ за „Граници 2“. Трудно е да откажеш на Том; имаш усещането, че може да свършиш в някоя река. (Бележка: Докато четете разказа, имайте предвид кога е писан.)

Авторът

Подът беше залят.

Блягх. Дъг ги ненавиждаше.

Да бъдеш поддръжка на подобна занемарена сграда не беше лошо. Работата бе ужасна на моменти, но разполагаше със собствена стая, с всички удобства, а и получаваше заплата — ако смеете да наречете онази пиклива сума, написана в седмичния му чек, заплата. Но не можеше да получи всичко. Докато имаше тази работа, щеше да разполага с покрив над главата си, топла стая и достатъчно пари за храна, както и достатъчно време да тренира с тежестите си. Не беше обаятелен, но човек с неговото образование — едва изкара седми клас и няколко нощни курса — не можеше да очаква много от живота.

Мо’е би поне отводнителни системи, които работеха.

Дренажът в мазето беше истински трън в задника. Понесе се към него в своите гумени ботуши, глезените му бяха затънали надълбоко в огромната смърдяща локва, която ги покриваше. Около него бяха натрупани на високи купчини до стените боклуците на наемателите, като мълчалива тълпа, наблюдаваща давещата се жертва. Проклетото нещо се запушваше за трети път този месец. Хубу, напоследък валеше доста и отчасти оттук идваше проблемът, но определено отводнителната система трябваше да работи по-добре от това.

Сега или никога, помисли си, надявайки гумените си ръкавици. Искаше му се да има повече светлина от висящия на тавана шейсетватов лъч.

Направо би се влюбил в едно от онези големи бебчета, които използваха по време на нощните игри на стадиона на Янките.

Уфф, мразеше тази част от работата. Миналата седмица сифонът беше запушен и той бръкна с ръка, както смяташе да стори и сега, и извади оттам мъртъв плъх.

Потрепери от спомена. Чудовищен бруклински кафяв плъх. Голяма, жилава майка, чиито малки спокойно можеха да се сборят с големите плъхове долу на доковете. Нямаше представа как е попаднала там, но когато махна решетката и бръкна в отвора, я напипа, беше се вклинила здраво в тръбопровода. Бе толкова мека, че първоначално си помисли, че е полиетиленова торбичка или нещо подобно. Тогава усети опашката. И крачетата. Освободи плъха и го издърпа.

Когато го огледа щателно, се отказа от обяда си, целият беше мек, подут, кашкав и подгизнал, очите му бяха млечнобели, острите му жълти зъби бяха оголени, козината му беше сплъстена на бучки. Боже, така вонеше. Хвърли го в пластмасовата си кофа, загребвайки толкова от бързо оттичащата се вода, колкото бе достатъчна да го покрие, след което побягна към бунището все едно от това зависеше животът му.

— К’во имаш за мен таа седмица, кучи сине? — попита на висок глас.

Обикновено не говореше на отводнителните системи, но кожата му беше настръхнала от мисълта какво може да намери заседнало там долу този път. А ако сграбчеше нещо, което все още мърда… оставѝ.

Издърпа големите си гумени ръкавици до лактите, пое си дълбоко въздух и потопи дясната си ръка във водата.

— Какво… по дяволите?

Решетката беше на мястото си. Каква беше тогава причината за запушването?

Мушна пръстите си през отворите и освободи решетката, след което придвижи ръката си през фунията до тръбата.

— Ами сега, мамка ти? Ами сега?

Нищо. Водата като че ли беше гъста там долу, почти като желе, но тръбата беше празна, докъдето стигаха пръстите му. Навярно нещо беше заседнало в капан. Което означаваше, че трябва да използва змията. И дяволите да го вземат, беше я оставил горе.

Може би ако навреше пръстите си поне още малко навътре, щеше да намери нещо. Просто още малко…

Дъг достигна доста по-надолу. Водата плисна в края на ръкавицата му и влезе в нея, стигайки до пръстите му. Чувството беше странно, топло, кално.

— Дяволите да го вземат!

Когато се опита да издърпа ръката си, не успя. Беше заседнала в дупката и единственото, което постигна от усукването и дърпането й, беше да вкара още мътна вода в ръкавицата си.

Тогава Дъг забеляза, че водата не се стича надолу по ръката му — вървеше нагоре.

Зазяпа се, ужасно безпокойство се загърчи в стомаха му, докато гъстата топла течност стигна до лакътя му — по-точно пропълзя. След секунда се отърва от сковаността си и атакува нещото със свободната си ръка, заудря го, опита се да го избърше. Но не успя. Като че ли се придвижваше в кожата му, ставайки част от нея, просмуквайки се в ръката, както се просмуква вода в попивателна хартия.

Там, където се движеше нещото, беше горещо. Жегата се разпростря под ръкава на работната му риза. Заразкъсва копчетата й, но преди да успее да я свали, топлината се разнесе през гърдите и нагоре по раменете му, та чак до врата.

Дъг почувства, че е загубил играта. Започна да хленчи и да хлипа, одращи се, докато шляпаше и се мяташе, и цапаше като животно, хванато в капан, опитващо се да освободи дясната си ръка. Почувства жегата върху лицето си, насочваше се и към устата му. Стисна здраво устните си, но то влезе в ноздрите му, а през носа стигна до гърлото му. Отвори уста, за да изпищи, но не излезе никакъв звук. Тънък слой покри очите и против волята му мускулите му се отпуснаха, свличайки го във водата, оставяйки я да попие в него, през него. Почувства се все едно се разтапя, разтваря се в локвата…

* * *

Марк изскочи от таксито точно пред входа на „Граф Спий“, плати на шофьора с патентованата си възторженост и премина покрай кадифените въжета, които преграждаха пътя на чакащите тъпаци.

Тази вечер Бруно беше на входа. Яка буца мускули с крака; беше на тридесет и пет, може би с десет години по-стар от Марк; косата му бе кафява като неговата, но дотук свършваха всички прилики. Докато Марк вървеше към входа, се чудеше как ли е изглеждал Бруно като бебе и дали майката на портиера е знаела какъв ще стане. Защото Бруно беше пораснал толкова, че се бе превърнал в нарицателно за едрост.

— Здрасти, гусин Чевиньон — поздрави охранителят с широка усмивка и лек поклон. — Кък сте таа вечар?

— Чудесно, Бруно. Просто чудесно.

Държащ ръцете си дълбоко затъкнати в джобовете на своите „Джофри Бийн“ панталони от туид, с официалното си разкопчано, спускащо се до глезените палто „Мошино“ от черна кожа, под което се разкриваше бялата риза без яка „Армани“, закопчана до врата, Марк се завъртя и огледа редицата от надяващи се, очакващи да получат привилегията да бъдат допуснати до „Спий“.

— Същинска планина от загубеняци има таа вечар, гусин Че.

Марк остави погледа си да обходи опашката, виждайки в нея богаташчета и позьори, туземци, тунелни плъхове и тролове от мостовете, всички облечени в своите най-хубави или най-модни парцали, опитвайки се да изглеждат толкова готини, толкова отворени, толкова в час, но неспособни да скрият лакомия блясък в очите си, глада да бъдат там, където е най-важно да бъдат, да танцуват на въртящия се под на „Спий“ и да търсят известните лица, които ще бъдат на страницата „Star Tracks“ следващата седмица в „Пийпъл“.

— Държат ли се примерно, Бруно?

— Аха. Няма умници до момента.

— Нека оправим деня на някого, какво ще кажеш?

— Както искате, гусин Че.

Марк се поразходи около въжетата, гледайки ги как се взират в стъпките му и шепнат, без да могат да свалят очите си от него. Кой е той?… Виждали ли сте го преди?… Прилича на Джони Деп… Мне, раменете му са прекалено големи… Госп’ди, готен е!… Хубу де, ако не е някой, как тогава влиза преди нас?… Де да знам, но съм го виждала тук и преди.

Разбира се, че си, сладкишче.

Последният говорещ беше мършаво, крехко, светлорусо момиче с бяла рокля до ей тук нагоре и деколте до ей там надолу. Изпъкнали колене, треперещи от вятъра, коса на иглички, уста, пълна с дъвка, три различни вида сенки, стигащи на половината път до челото й, с толкова много капси и обеци по ушите, че сигурно приличаше на швейцарско сирене без тях.

Перфектна.

— Как се казваш, скъпа?

Запърха с мигли.

— Дарлийн.

— С кого си?

— Със сестра ми Марлийн. — Просегна се и издърпа напред идентично облечен свой клонинг. — Кой пита?

Той се усмихна.

— Близначки. Перфектно. — Повдигна кадифеното въже. — Хайде, момичета. Няма нужда да чакате повече.

След като си размениха няколко бързи погледа, минаха под въжетата и го последваха до входа. Някои от тъпанарите измрънкаха, но няколко от тях плеснаха с ръце. Скоро всички ръкопляскаха.

Той ги поведе до мястото, където Бруно им направи път и пусна кикотещите се близначки в осветения коридор на „Граф Спий“.

— Вие сте истински принц, гусин Че — ухили му се Бруно.

— Така е.

Той забави крачка, препъна се. Тъп комплимент. Определено можеше да измисли нещо по-добро.

Бруно пристъпи в тъмното преддверие и го хвана за ръката.

— Добре ли се чу’ствате, гусин Че?

— Естествено. Защо?

— Малко сте блед, това е всичко. Нуждаете ли се от нещо?

— Не, Бруно. Благодаря, но съм добре.

— Окей. Но ако ви тря’а нещо, само ми кажете и е свършено. Чаткате ли?

Марк потупа Бруно по рамото и кимна. Докато вървеше по тесния черен коридор, който минаваше покрай гардеробната, се зачуди какво имаше предвид портиерът. Блед ли беше? Не се чувстваше зле. Чувстваше се чудесно.

Близначките се въртяха близо до гардеробната, изглеждаха изгубени. Най-накрая бяха постигнали мечтата си: бяха се добрали до така желаните вътрешности на „Спий“ и не бяха сигурни какво да правят. Така че просто стояха като истукани и наблюдаваха перисталтиката. Едната от тях се обърна към Марк, когато ги доближи.

— Милион благодарности, господине. Беше, значи, много яко от ваша страна да ни вкарате и значи ако, знаете, вие, значи, искате да се видим по-късно, знаете, ние, значи, ще бъдем радостни да ви покажем признателността си, разбирате ли какво имам предвид?

Втората близначка пърхаше с мигли зад рамото на сестра си.

— Аха. Наистина ще ви покажем. Но имате ли нещо против, ако, значи, ви попитам, ами… вие някой ли сте?

Точно когато си мислеше колко са жалки, си припомни, че някога и той трябваше да чака зад въжетата като тях. Това беше преди години, когато „Кинг Конг“ беше мястото. Но веднъж допуснат, никога вече не му се наложи да чака. Беше сграбчил шанса си и се възползва от него. С течение на времето и с повишаващия си статус, си създаде нощния ритуал да избира един-двама от простолюдието, които да вкара в светилището на кой да е клуб, благоволил да почете с присъствието си.

— Всеки е някой. Аз съм Марк.

— Коя е вашата маса? — попита Близначка номер едно.

— Всички са мои.

Близначка номер две ококори очи.

— Притежавате мястото?

Той се изсмя.

— Не. Разбира се, че не. Това би ми представлявало големи главоболия. — А и, помисли си той, тези места са прекалено горещо място за къщна муха. — Ходя там, където е действието. Тази вечер то е тук. Така че, вие двечките, се размърдайте и се забавлявайте.

— Непременно! — обеща Близначка номер едно.

Тя се обърна към сестра си и двете вдигнаха във въздуха юмруци, провиквайки се в поздрав стил Арсенио Хол^[24].

Марк потрепери, виждайки ги как се забързаха към дансинга. Бяха достатъчно вулгарни, за да забавляват околните. Той отвори вратата с надпис „ЧАСТНО ПАРТИ“ и пое по тясното стълбище, водещо до балкона. Гунар, арийският брат на Бруно, беше на смяна на стълбите. Направи знак на Марк да влиза в светая светих от усамотени маси, с изглед към дансинга.

Манхатънската тълпа беше в стихията си тази вечер, подправена с няколко светила от Левия бряг^[25]. Мадона го фиксира от масата си и му помаха, докато шепнеше нещо в ухото на шикозна брюнетка. Марк й се изплези и продължи напред. Боби де Ниро и Марти Скорсезе му кимнаха, Бианка му изпрати въздушна целувка и така нататък, и така нататък…

Ето, заради това беше всичко. Заради тези неща живееше сега — нощният живот, който осмисляше тежката работа от деня. Да познава хора, важни хора, да бъде познаван, приеман, да бъде търсено одобрението на легендарния Марк Чевиньон. Именно тези неща — умът му, съобразителността му, чувството му за хумор го доведоха дотук и промениха нощния му живот. Скоро щяха да променят и дневния му живот. Всичко си идваше на мястото, прекрасно, безупречно, почти както го беше планирал.

А той не беше.

Всичко, което желаеше, беше малко силни усещания, да гледа гледащите, да бъде там, където е действието. Никога не си беше и помислял, че ще бъде в играта, просто се беше надявал да получи шанса да седне отстрани и да улови частица от действието около него.

Но когато го озари късметът и той премина през вратата на „Конг“ преди две години, нещата започнаха да се случват. Седна на бара и потъна в разговор с някои от редовните посетители ниска класа и дрънкането повече като потоп. Нямаше си и представа кои са те, просто си бърбореха. Общите приказки стигнаха до гръмки фрази, все едно изречени от П. Дж. О’Рурк^[26], с думи, взети от речника на Бъкли — много интелигентни, но развратни. Много развратни. Компанията му ги поглъщаше жадно. Смехът привлече внимание и някои от редовните посетители средна класа се присъединиха към тълпата. Беше поканен на афтърпарти в „Палада“, а на следващата вечер, когато се появи пред „Кинг Конг“ с някои от редовните, беше пуснат да влезе през вратата.

Няколко нощи и той също стана постоянен. Съвсем скоро се сдуши и със звездите. Всички го искаха на техните маси. Марк Че беше точен. Повдигаше настроението на хората, караше ги да говорят и да се смеят. Където и да седнеше, винаги имаше шум и веселие. Можеше да превърне просто-една-обикновена-нощ-в-новия-клуб в събитие. Ако искате да привлечете важни за вас хора на масата си, трябва ви Марк Чевиньон.

Неговата духовитост не остана незабелязана от малкото избрани, които разпознаваха таланта дори от няколко бързи остроумия, които чуеха. Франи Лебовиц^[27] каза, че той може да е следващият Том Улф^[28]. И Люан беше съгласна.

Спря се до масата на Люан.

— Здрасти, Марки — поздрави го тя, протягайки се за ръката му.

Допирът й предизвика топла вълна в тялото му. Той и Люан бяха новина тези дни. Между него и нея се случваше нещо. Прекарваше три-четири дни в седмицата у тях. Винаги в нейния дом. Никога в неговия. Никой не беше виждал неговото място. Никога.

Това, знаеше, беше част от чара му. Другите измерваха качествата му и ги намираха за приемливи, дори привлекателни. Но иначе беше загадка за тях. Откъде беше дошъл, какъв беше преди, къде живееше, какво правеше през деня, бяха добре пазени тайни. Марк Чевиньон, потайният, предпазлив човек-мистерия, енигмата с остър език.

Подозираше, че Люан наистина я беше грижа за него, но не можеше да бъде сигурен. Явно смъкваше гащичките си доста по-бързо от гарда си. Беше наоколо от толкова дълго време, беше имала толкова много любовници — господи, когато отидеха на някое среднощно частно парти, бе сигурен, че е спала с половината от мъжете, а може би и с някои от жените — но изглеждаше истински заинтересована от него. Поне засега. Поне за момента.

Тя беше тази, която постоянно го натискаше да записва повече от проницателните си изказвания, така че да може да ги покаже на няколко от многото редактори, които познаваше — а тя познаваше всички големи риби в бранша. Беше сигурна, че може да му издейства постоянно местенце във „Войс“, може би в „Ескуайър“, а защо не и в двете.

Поради тази причина носеше диктофона в джоба си. На следващия ден никога не можеше да си спомни какво е говорил предната вечер. Така че реши да се записва на момента, а на следващата сутрин отбираше и си записваше най-добрите неща.

До момента нищо не си струваше да бъде записано. Както май и предната нощ. Изглежда нямаше вдъхновение.

Но то щеше да дойде. Щеше да се случи. Той се случваше. Всичко му вървеше. „Ескуайър“, „Войс“, може би от време на време по някое материалче за „Джи Кю“. Вече нямаше да е просто присъстващ, някой, който просто познаваше Някои. Той щеше да стане един от онези Някои.

Но най-хубавата част от всичко това беше, че имаше Люан. Люан… на двадесет и осем, с луннобяла младежка кожа, която никога не е била на плаж, черна като нощта коса, бледосини, авантюринови^[29] очи и рубиново червило, нейната запазена марка. През целия ден той бленуваше да я види. Не можеше да й каже това, разбира се. Трябваше да го играе печен, защото Марк Че беше печен. Но, човече, понякога беше толкова трудно да го крие. Повечето пъти беше трудно да го крие. Повечето пъти му идеше да падне в нозете й и да й разкрие безкрайната си любов и да я замоли никога да не го напуска.

Да, това изказване беше по-присъщо за долнокачествена песничка на уличен музикант, но просто така се чувстваше.

— Госпожице Лю — рече, наведе се и я целуна. Боже, обожаваше мекия, гладък допир на устните й.

Тя рязко се извърна.

— Какво има, Лю?

— Устните ти. Като че ли са… различни.

— Същите, които носех и снощи. — Започна да ги дърпа. — Не помня да съм ги сменял.

Люан го дари с търпелива усмивка и го придърпа да седне до нея. Той замаха и закима мълчаливи поздрави към редовните членове на масата на Люан, след което върна вниманието си върху любимата си. Очите й грееха от въодушевление, докато се наведе над него и зашепна в ухото му; ласката на топлия й дъх накара кожата от лявата му страна да настръхне.

— Чух, че си се измъкнал от човека на Лиз снощи.

— Човека на Лиз?

— Не бъди скромен, Марк. Разбрах за това днес следобед. Лиз накарала един от хората си да те проследи предната нощ, от нас до твоето място… или поне да се опита да те проследи.

Всяка топлина, която извличаше от нея, изведнъж се изпари в хладна вълна на неспокойство. Ставаше въпрос за Лиз Смит, журналистката, която от месеци се опитваше да разбере повече за него. Предположи, че се е изморила от това да го нарича „мистериозният мъж“ и се е отказала от него след онази сцена в клуба. И други се бяха опитвали да го проследят преди, но той бързо ги забелязваше. Който и да бе този, беше добър. Марк нямаше и бегла представа, че някой…

— Казал, че си се вмъкнал в някаква стара сграда в Бруклин и повече не си излязъл.

— А, да… — отвърна Марк предпазливо. — Забелязах го малко след като си тръгнах от вас. Беше добър. Не успях да се отърва от него по обичайния начин, така че го поведох към Рей Бридж и използвах ключа, който имах от собственика на онази бърлога там — влязох през предната врата и се разкарах през задната. Винаги правя това, когато смятам, че съм следен. — Потърка брадичката си, в стил Богарт. — Значи е бил един от момчетата на Лиз. Интересно.

Повече от интересно — ужасяващо.

— Аха, решена е да те проследи — рече Люан, сгушвайки се в него. — Но не тя ще е първа, нали, Марки? Аз ще съм тази, която ще заведеш у вас най-напред, нали?

— Разбира се, Лю. Ти ще си първа. Но те предупреждавам, ще бъдеш разочарована, когато този ден настъпи.

— Не, няма да бъда.

О, ще бъдеш. Гарантирам ти го.

Стоеше до нея и се опитваше да не трепери. Боже, това беше близо! Беше на ръба прикритието му да бъде провалено, а той дори не бе заподозрял нещо. Изведнъж на Марк му стана лошо.

— Извини ме за момент — каза й и се изправи. — Трябва да се отбия в офиса. — Намигна й. — Пътят от Рей Бридж дотук е дълъг.

Люан се засмя.

— Връщай се бързо!

Ставайки му още по-зле, той се насочи към мъжката тоалетна. Нахлувайки в ярко осветената й вътрешност, видя Карл Пийкс да се извръща от мивката, ближейки бял прах от показалеца си.

— Марк? — учуди се Пийкс, подсмърчайки и гледайки глупаво. — Това ти ли си, човече?

— Не. Енрико Карузо е. — Енрико Карузо? Откъде ми хрумна това?

— Лицето ти, човече. Какво му се е случило?

Обезпокоен, Марк отиде до огледалото. Коленете му едва издържаха, когато се видя в него.

Лицето ми!

Кожата му беше бледа, клоняща към жълта на силната светлина. Лявата му част като че се беше разтопила, ъгълчетата на устата и лявото му око се бяха отпуснали към брадичката му.

Господи! Какво се случваше?

Не можеше да остане тук, не можеше да си позволи някой да го види така. Защото нямаше да стане по-добре. Някак си беше наясно, че колкото повече време минаваше, толкова повече лицето му щеше да се отпуска.

Завъртя се и прелетя покрай Пийкс, зави рязко надясно и надолу по задните стълби, през кухнята и се озова навън, на задната уличка.

Валеше. Запромъква се през локвите като плъх, докато не намери пресечка, която да го изведе до Западен Хюстън. Повика си такси и потъна в защитния мрак на задната седалка, виждайки през пороя Уилямсбърг Бридж, после Бруклин. Стигна до дома си.

* * *

Дъг наблюдаваше как Марк потича обратно в кофата, стичайки се по ръката му, през китката и дланта, процеждаше се през пръстите му като чисто, топло лепило за тапети. Част от него беснееше, че Марк го изостави тази нощ, но друга част знаеше, че нещо не е наред. Почти го усети последния път, когато бяха заедно. А тази вечер беше сигурен. Марк не се чувстваше добре.

Марк… Боже, защо наричаше тази купчина желе Марк? Беше си желе. Безименното то. Марк Чевиньон беше някой, който съществуваше само когато Дъг носеше желето. Избра името Марк, защото звучеше класно, като Марк Антоний, онзи римлянин от филма за Клеопатра. А Чевиньон? Видя го на етикета на някакво модерно кожено палто в един магазин.

По някое време започна да мисли за желето като за приятел… приятел на име Марк.

— Какво има, Марк? — прошепна в кофата, когато желето се стече изцяло. — К’во ста’а, човече?

Марк не отговори. Просто си стоеше в кофата под ярката светлина на банята. Марк никога не отговаряше. Поне не от кофата. Марк говореше само когато беше яхнал Дъг. Марк беше великолепен, когато яздеше Дъг. Поне досега.

Дъг си спомни първия път, когато Марк се покатери по него, там долу и мазето, когато бъркаше към запушения тръбопровод… спомни си жегата, задушаващото чувство. Беше толкова изплашен, страхуваше се, че е попаднал в някаква истинска възстановка на сцена от „Петното“, напълно сигурен, че ще умре. Но не стана така. За около минута беше изпаднал в безсъзнание, след което се събуди на пода в мазето, потопен наполовина в смаляващата се локва. Направи няколко опита да се изправи на крака, поглеждайки към ръцете си, опипвайки врата си, лицето си. Желето го нямаше — нямаше и следа от него. Всичко изглеждаше почти нормално.

Почти. Кожата му не беше много наред. Не беше хлъзгава или нещо друго, просто бе… различна. Побягна нагоре към жилището си, апартамента на поддържащия, на първия етаж. Като че ли се движеше малко различно, някак си по-бързо, по-уверено. Почти грациозно. Влезе в банята и се взря в огледалото.

Беше се променил. Изглеждаше същият и в същото време не изглеждаше. Къдравата му кестенява коса беше по-тъмна, по-права, може би защото беше мокра и зализана назад. Дори веждите му бяха по-тъмни. Очите му си бяха сини, но някак си по-чувствени, по-живи.

А и се чувстваше различно отвътре. Обикновено след работния ден си вземаше стекче бира, пускаше телевизора и си почиваше. Сега му се искаше да се раздвижи. Искаше му се да отиде някъде, да направи нещо, да накара нещата да се случват, а не просто да ги гледа как се случват.

Взира се в отражението си доста дълго време, казвайки си отново и отново, че не е луд. Просто преживяваше някакъв сън наяве или нещо подобно. Или пък беше от изпаренията — аха, някакви пари са се разнесли от отводнителната система и са размътили мозъка му за известно време. Но сега се чувстваше добре. Наистина.

Най-накрая, когато отчасти повярва на тази версия, се заклати обратно към мазето. Все още се налагаше да направи нещо с водата.

Но нея вече я нямаше. Тръбата беше отпушена и всичко, което беше останало от смърдящата локва, бе огромно лъщящо мокро петно. Облекчен, че не трябва да пъха ръката си отново в отвора, Дъг прибра ръкавиците и инструментите си и се върна горе.

В преддверието се натъкна на Тереза Кофи, едрогърдестата студентка от апартамент 308. Дари я с обичайната си усмивка — поне той смяташе, че е обичайната му усмивка — очаквайки дежурния й хладен поздрав в отговор. Веднъж го беше хванала да зяпа бельото й долу в пералното помещение и оттогава се държеше студено с него. Като с някакъв перверзник. Какъвто не беше. Но бельото й, човече — все едно беше излязло от каталог на „Фредерик от Холивуд“^[30]. Мале.

Но този път тя се спря и разговаря с него. А и той разговаря с нея. Като интелигентен човек. Звучеше така, все едно има мозък в главата си. Като човек, завършил гимназия. Дори колеж. Нямаше си ни най-малка представа откъде се взеха всичките думи, това, което знаеше, беше, че за пръв път в живота си звучеше умно. Изглежда и тя мислеше така. Дори го покани в апартамента си. Не след дълго му се показваше със същото онова бельо.

По-късно, когато си тръгна от тях, не се върна в апартамента си, за да си легне. Отиде, за да си облече най-хубавите дрехи — които не бяха нищо особено, разбира се — и се насочи към Манхатън. Към „Кинг Конг“.

Останалото беше история.

История… известните приятели, знаменитостите, обещаната писателска кариера, Люан, нагоре и напред… история.

Аха. История. Само че сега тази история май беше към своя край.

Дъг се вторачи надолу към осемте литра желе. Мътно желе. Марк беше чист. Кристалночист. Като „Перие“. Каква ли игра се опитваше да захване?

— Ари ве, момче — рече Дъг, навивайки ръкава си. — Ари още веднъж.

Плъзна дясната си ръка до китката в желето. Усети, че Марк е по-студен от обичайно. Преди винаги е бил с близка до телесната температура. Бавно започна да се хлъзга по предмишницата му.

— Ето те и тебе!

Но измина само няколко сантиметра, преди да се стече обратно в кофата.

— Копеле!

Дъг не можеше да овладее яда си. Знаеше, че дължи много на Марк — всъщност всичко — но не можеше да приеме, че е бил прелъстен и изоставен. Искаше му се да срита кофата. Или още по-добре, да я изсипе в тоалетната чиния и да пусне водата. Да види дали на Марк щеше да му хареса там долу, при крокодилите.

— Така, к’во ста’а тук, Марк? К’во прайш? Ще ме пробваш ли? Ще ме караш да пълзя ли? Това ли искаш? Няма да стане. Защото не се нуждая от теб, Марк. Длъжник съм ти, признавам ти го. Но ако си мислиш, че не мога да живея без теб, забра’и, ста’а ли?

Дъг стигна до заключението, че не се нуждае от Марк повече. Марк всъщност не беше направил нищо. Марк беше просто като Магьосника от „Магьосникът от Оз“. Как беше онази песен? „Оз не даде нищо на Тенекиения човек, което той вече да нямаше“. Точно така. А Дъг беше Тенекиения човек. Всичкото това остроумие и свободно държание са били скрити в него през цялото време. Марк просто ги извади на повърхността — и обра лаврите за това. Хм, Марк нямаше да обира лаврите повече. Дъг поемаше управлението. Знаеше, че може да се справи. Всички врати бяха вече отворени. Всичко, което трябваше да направи, беше да премине през тях и да направи този град свой.

— Добре. — Изправи се на крака. — Ако искаш това, получаваш го. Правѝ си плановете за кенефа, аз отивам да се поразтъпча в „Спий“.

На излизане уж трябваше да се чувства чудесно, свободен, по-лек от въздуха. Тогава защо имаше усещането, че току-що е загубил най-добрия си приятел?

* * *

— Йо, Бруно — поздрави Дъг, влизайки под навеса, насочвайки се към входа на „Граф Спий“. — Върнах се.

Бруно протегна ръка и постави дланта си на гърдите на Дъг. Беше като чук.

— Радвам се да го чуя — рече портиерът сериозно. — А сега се връщай на опашката.

Дъг се усмихна.

— Бруно, това съм аз. Марк.

— Да бе. Пък аз съм Дейвид Бауи.

— Бруно…

— Ко! Майтапа си е майтап, момче, и ме кефи чувството ти за хумор, но стига вече, а? Когато истинският гусин Че пристигне, може и да те представя. Самият той ше те изрита. А може и да та пусне. Той си е добряк.

— Измъкнах се през задния вход, Бруно. Сега съм…

Чукът се превърна в таран, избутвайки Дъг извън навеса, обратно на дъжда. Бруно говореше през зъби:

— Почвам да се ядосвам. Може и да си се облякъл кат’ него, може да си си сресал косата кат’ него, може дори да приличаш малку кат’ него, но ти не си Марк Чевиньон. Познавам Марк Чевиньон, а ти не си Марк Чевиньон. — Лицето на Бруно се разкриви в усмивка. — Ау. Звуча кат’ президент на клуба по дебати, нали? Тря’а се похваля на гусин Чевиньон — на истинския — когато се появи.

— Поне ме пусни да предам съобщение на Люан. Моля те, Бруно.

Усмивката на портиера изчезна набързо.

— Госпожица Лю си отиде вкъщи. Истинският Марк Чевиньон знае къде е това. Сега се разкарай, преди да съм заритал задника ти до Китайския квартал.

Дъг си тръгна под дъжда, невярващ на ушите си. Какво се случи току-що? Защо Бруно не го разпозна?

Спря се и се огледа в мрачния мръсен прозорец на един магазин за ВиК части. Не успя да се види много добре, но знаеше, че изглежда както трябва. Същите панталони от туид, същото кожено палто, същата бяла риза. Какво не беше наред?

В началото си помисли, че понеже Бруно не го бе видял да си тръгва, затова не го позна, но имаше нещо повече. Все пак стояха лице в лице и Бруно си помисли, че е някой друг.

Люан! Трябваше да се види с Люан. Бруно каза, че си е отишла у дома. Малко раничко за нея, но навярно е търсила Марк.

Хм, добре. Щеше да го намери.

Дъг си хвана такси и му каза да кара към Осемдесета. Жилището на Люан се намираше в реставрирана стара сграда с високо ниво на сигурност. Дъг знаеше процедурата. Звънна на звънеца й във фоайето и изчака камерата да го огледа добре под светлините на помещението.

— Марк! — Гласът й се разнесе от говорителя. — Чудесно! Качвай се!

На осмия етаж асансьорът се отвори пред коридор с три апартамента. Средният беше на Люан. Сигурно беше чула отварящите се врати, защото отвори, преди Дъг да почука.

Усмивката й беше весела, приветстваща.

— Марки! Къде, за бога, изчезна? Тъкмо…

Тогава усмивката й се изпари и тя се отдръпна назад.

— Хей! Какво става? Ти не си Марк!

Тя се обърна и се опита да затвори вратата, но Дъг се стрелна напред. Нямаше да се остави да бъде отблъснат за втори път тази вечер. Трябваше да я убеди, че той е Марк.

— Не! Люан, чакай! — Запречи вратата с крака си. — Това съм аз! Марк! Не ми причинявай това!

— Не знам каква ти е играта, приятелче, но ще се разпищя на умряло, ако не си махнеш крака на мига!

Дъг виждаше колко изплашена е тя. Устните й бяха побелели и дишаше като парен локомотив. Трябваше да я успокои.

— Виж, Лю — рече й нежно. — Не знам какво ти е, но ако, значи, се отдръпна назад, би ли, значи, оставила вратата леко отворена, за да поговорим, тъй че да ти докажа, че аз съм Марк? Добре. Не е ли честно така?

Без да чака за отговор, той издърпа крака си от вратата, отдръпна се на обещаната крачка назад и вдигна ръцете си горе, като при арест. Когато видя, че Люан се успокоява, започна да говори. Тихичко й описа как са го направили предната вечер, позите, в които са били, хардкор порното, което тя е искала да пуснат, дори и татуираната жълта роза на лявата й буза. Но вместо изненада и приемане на фактите, в очите й той видя нарастващо отвращение. Гледаше го така, както той би гледал мивката на някой от наемателите си, който преди това се е опитал да я поправи сам.

— Не знам каква ти е играта, клоун такъв, не знам и какво цели Марк, но можеш да му предадеш, че Люан не е впечатлена.

— Но аз съм Марк.

— Не се доближавай. И иди на уроци по дикция, преди да се опиташ да повториш това, става ли?

Тя затръшна вратата.

Дъг затропа по нея.

— Люан! Моля те!

— Обаждам се на охраната в момента — викна през вратата. — Разкарай се!

Дъг се разкара. Не искаше да си създава проблеми с полицията. В никакъв случай.

Когато излезе навън, на улицата, се почувства ужасно малък, докато градът изглеждаше ужасно, ужасно голям.

Този град нямаше да бъде негов.

* * *

— От к’во се нуждаеш, Марк? — нежно попита кофата Дъг, след като се прибра и отиде в банята.

Нещо ужасно му изникна в ума на път към къщи. Ами ако Марк беше болен? Или по-лошо — ако умираше?

Мисълта беше като удар под кръста.

— Само ми кажи и ше го имаш. Сичко. К’вот кажеш.

Но Марк не говореше. Марк можеше да говори само когато Дъг го носеше. Така че Дъг потопи дланта и предмишницата си в кофата отново, надълбоко, чак до дъното. Усети, че желето е дори по-студено отпреди. Поредният лош знак.

— Хайде, Марк. Накарай ме да кажа к’во ти тря’а. Ше чуя и ше ти го намеря. К’во ти тря’а?

Нищо. Устните на Дъг се отпуснаха, неспособни да произнесат дори и сричка. Безсилието му нарасна до гняв, извади ръката си, изправи се на крака и удари с влажния си юмрук огледалото. Стъклото се напука като мрежата на паяк, нарязвайки отражението му. Кокалчетата на пръстите му запариха… и закървиха.

Загледа се в пурпурните локвички, образуващи се между пръстите му, стичащи се в мивката. Обърна се към кофата.

— Това ли искаш? — попита. — Кръв? Искаш кръвта ми? Хубу. Ше ти я дам.

Казвайки го, навря ръката си отново в кофата и остави кръвта да се смеси с желето. Когато дъното стана червено, издърпа юмрука си и го огледа. Прорезите бяха спрели да кървят и почти се бяха излекували.

Дъг се опита да стане, но се почувства леко замаян, тъй че седна на тоалетната чиния и се вторачи в почервенялото желе.

Марк искаше кръв — нуждаеше се от кръв. Това трябваше да е. Може би желето беше някакъв вид вампир или нещо такова. Нямаше значение. Ако Марк искаше кръв, Дъг щеше да му я осигури. Беше казал, че ще намери всичко, от което Марк се нуждае, нали така? Наистина щеше да го стори. Проблемът беше… къде?

Наблюдавайки желето, което беше Марк, забеляза, че червенината от кръвта му започва да се движи и да се събира на дъното, съсредоточавайки се в една точка, която стана с размерите на топка за голф — малка топчица. След което тази топчица започна да се издига. Когато достигна повърхността, се насочи към ръба на кофата. Прескочи го и изсипа съдържанието си навън. Отхвърлената кръв потече надолу по метала и образува червени локви върху белия фаянс на банята.

Студена празнота се намести в гърдите му.

— Добре. Значи не щеш кръв. К’во искаш, човече?

Марк лежеше мълчаливо в своите поцинковани покои.

— Болен си, нали? Хубу, кой, да го земат мътните, да ти докарам? Ветеринар?

И тогава му светна: може би Марк искаше да си отиде у дома.

Ау, човече. Няма начин. Не можеше да остави Марк да си отиде. Без него той беше никой.

Сега беше никой. Но може би…

Бавно, неохотно, Дъг вдигна кофата за дръжката и се затътри през апартамента си, навън в коридора, надолу към мазето. Беше отново мокро, но този път каналът не беше върнал. Поне засега. Клекна до решетката, вдигна кофата… И се спря. Това беше много крайно. Да изсипе Марк в сифона… нямаше връщане от това. Веднъж завърнал се там долу, нещата можеше и да се оправят.

Или пък не.

Можеше да се завърне. Кой знаеше? Какъв избор имаше Дъг все пак? Може би Марк трябваше да се върне обратно в отводнителната система, за да презареди батериите си. Може би имаше семейство и приятели там долу. Може би трябваше да се върне там, откъдето беше дошъл, защото не можеше да издържи много тук горе.

Дъг отмести решетката и наклони кофата. Желето едва не подскочи, гмуркайки се в отвора. Плъзна се през метала, процеди се през тръбата и изплиска, когато срещна водата долу в канала.

Дъг седна и зачака, мечтаейки, надявайки се, молейки се Марк да се завърне и да пропълзи отново по ръката му. Не знаеше колко време ще отнеме, може би дни, може би седмици, но той щеше да чака. Какво друго му оставаше? Без Марк трябваше да бъде Дъг през цялото време.

А той не искаше повече да бъде Дъг.

Сънища

Байрън Прайс ми се обади и ме попита дали искам да участвам в една от трите му „Ultimate“ антологии. Трябваше да избирам измежду „Последният Дракула“^[31], „Последният Върколак“^[32] и „Последният Франкенщайн“^[33]. По-рано през годината вече бях написал вампирска история (новелата „Среднощна литургия“^[34]), а върколаците никога не са ми били интересни, така че избрах Франки. Предизвикателството беше да измисля нещо свежо около създанието в позволения ми обем от 3 500 до 5 000 думи. Имаше и друго условие, че разказът трябва да е базиран на филмовата версия, а не на оригинала на Мери Шели. (Оттук и създателят на чудовището се споменава, че е Хенри, а не Виктор.)

Типично в мой стил разбих всички очаквания, обърнах фразите с главата надолу и погледнах нещата от ъгъл, който ми се нравеше. Докато пишех първия ред от „Сънища“, вече бях наясно и с останалото. Което, сигурен съм, ще забележите, бе едно приятно малко упражнение по драматична ирония.

Авторът

Отново този кошмар.

Страхувам се да заспя. Винаги е едно и също и въпреки всичко никога не е съвсем еднакво. Събитията се различават във всеки един сън, но всеки път съм в непознато тяло, огромно, уродливо, скърпено туловище, клатушкащо се в мрака по странен начин. Винаги е тъмно в сънищата, изглежда съм създание на мрака, което постоянно се крие.

А и не помня името си.

Последните сънища са ясни. Спомням си всичко от тях. За разлика от по-ранните, които са толкова смътни. Неясни образи, изникващи в ума ми — озарена от светкавици лаборатория, камшикоподобна гърбица, страх, каменна клетка, окови, самота, малко момиченце, давещо се в плаващи цветове, жена в булчинска рокля, жители на някакъв град, държащи факли, огън, горяща мелница, болка, гняв, БОЛКА!

Но сега съм добре. Наранен, но изцеряващ се. А и умът ми е чист. Болката от огъня обгори мъглите. Спомням си някои неща от отделните сънища, изникват все повече и повече късчета и части.

Но как се казвам?

Знам, че трябва да се крия. Не искам да бъда изгорен отново. Ето защо прекарвам светлата част от деня в плевника на изоставена конюшня, намираща се в покрайнините на Голдщат. Спя през повечето време. Но през нощта се скитам. Винаги в града. Винаги в района на Медицинския факултет на Голдщат. Изглежда съм привлечен от него. Причината се е загнездила в ума ми, но ми убягва всеки път, когато се опитам да я извадя на бял свят. Един ден ще успея да я сграбча и всичко ще ми стане ясно.

Толкова много въпроси без отговори има в тези сънища. Но не трябва ли да бъдат точно такива? Не поставят ли повече въпроси, отколкото отговори дават?

Коремът ми е пълен. Нахлух в една сладкарница и се натъпках с непродадените сладкиши от предния ден и сега се скитам в тъмни улички, пия дъждовна вода от варели, надничам от сенките към осветените прозорци, покрай които преминавам. Изпитвам топли чувства, когато виждам едно семейство, седнало около камината. Някога навярно и аз съм имал такъв живот. Топлината в мен обаче се превръща в гняв, ако остана прекалено дълго, защото осъзнавам, че подобно нещо никога няма да ми се случи вече.

Знам, че всичко е просто сън. Но яростта ми е толкова реална.

Докато минавам покрай задната част на една таверна, вратата се отваря и двама мъже излизат през нея. Препъвам се назад към сенките, иска ми се да побягна, но не го правя, защото ще вдигна много шум. Никой не трябва да ме вижда. Никой не трябва да знае, че съм жив. Така че заставам неподвижен, изчаквайки ги да си отидат.

Тогава чувам гласа. Дълбокият, възхитителен глас на красив млад мъж с къдрава руса коса и свежа чиста кожа. Знам това, без да го виждам. Дори ми е известно името му.

Карл.

Накланям се на една страна и надниквам от уличката. Сърцето ми прескача, когато го виждам. Не е моето сърце; то е огромното, тежко сърце на непознат, което се отзовава с лудо туптене в гърдите ми. Чувам ясния му, наситен смях, докато маха за довиждане на свой приятел и се насочва към улицата.

Карл.

Откъде го познавам?

Последвам го. Знам, че е опасно, но трябва. Не вървя по петите му. Движа се тромаво по малките улички, разплисквайки вода от локвите, прогонвайки плъховете, отбягвайки вонящите купчини с боклук, докато го следвам, зървайки златокосата му фигура между сградите, покрай които преминава.

Той не върви към дома си. Някъде в главата си знам къде живее, но той се е насочил в друга посока. Стига до малка къщичка в северния край на Голдщат, чука на вратата, която му отваря гарвановокоса красавица и се хвърля в обятията му, след което двамата потъват вътре. Познавам и нея.

Мария.

Гневът, който изригва в мен е почти толкова неудържим, колкото и необясним. Едва успявам да се възпра да не разбия вратата и да ги разкъсам на парчета.

Защо? Откъде са тези чувства? Кои са тези хора? И защо знам техните имена, а своето — не?

Успокоявам се. Чакам. Но Карл не се появява. Небето просветлява, а него още го няма. Трябва да си тръгна, преди някой да ме забележи. По пътя към конюшнята, която се е превърнала в мое свърталище, гневът ми е изчезнал, за да отстъпи мястото си на студено черно отчаяние. Преди да се покатеря в плевнята, спирам, за да се облекча. Докато свалям тежките си, грубо съшити панталони, се моля в този сън да е различно, но ето го пак — този дълъг, дебел, отпуснат член, висящ между краката ми. Отвращава ме. Опитвам се да се облекча, без да го докосвам.

Аз съм жена. Защо в тези сънища съм поставена в тялото на мъж?

* * *

Будна отново.

Прекарах деня в разговори, смях, дискусии относно мъдростта на вековете. Такова облекчение е за мен да се завърна в реалността, обратно в моето собствено тяло — младо, гъвкаво, по-малко, по-гладко, със стройни крака, нежни пръсти и твърди, малки гърди. Толкова е хубаво да съм отново жена.

Времето, през което съм будна, не е лишено от неяснота. Не знам къде се намирам. Но тук е топло и красиво. Тревисти могили преливат в зелено през златистата светлина към величествените аметистови планини, издигащи се в далечината. Красиви малки колибрита се стрелкат в пролетната мъгла навън.

Най-малкото, когато съм будна, знам името си: Ева. Ева Рукер.

Просто ми се иска да знам защо съм тук. Не ме разбирайте погрешно. Обожавам това място. То е всичко, за което някога съм мечтала. Приятелски настроени хора бродят из хълмовете, мъдреци се отбиват, за да обсъждат великите философии на времето. Също като Елисейските полета^[35], за които съм чела в гръцката митология, с тази разлика, че съм жива и всичко това е реално. Просто не ми е ясно какво съм сторила, за да заслужа това.

Имам чувството, че съм доведена тук като компенсация за преживяна неприятност в миналото. Като че ли си спомням някаква несполука наскоро, в която бях въвлечена неволно — бях неправомерно обвинена — толкова мрачна и травмираща случка, че умът ми се страхува да си я припомни. Но грешката беше поправена и бях изпратена тук да се възстановя.

Мисля си за Карл и за причината той да стане част от съня ми предната нощ. Карл… толкова красив, толкова брилянтен, толкова елегантен. Не съм си мислила за него, откакто пристигнах тук. Как мога да забравя мъжа, когото обичам?

Пред слънцето преминава облак, докато помислите ми са помрачени от спомена за Карл от съня в обятията на Мария от съня. Тя е негова сестра! Никога не биха…!

Колко са перверзни тези кошмари! Не трябва да им позволявам да ме разстройват.

Слънцето изплува отново, когато изгонвам спомена надалеч. Тук е чудесно. Не искам никога да си тръгна от това място. Сега обаче съм уморена. Златистото вино, което пих по време на вечерята, ме прави сънлива. Просто ще полегна и ще затворя очи за момент…

* * *

О, не! Сънят отново!

Пак съм в това противно тяло, препъвайки се в нощта. Не мога ли да затворя очи дори за няколко секунди, без да пропадам в този кошмар? Иска ми се да пищя, да разкъсам обвивката на този пашкул и да се завърна на златните си полета. Но кошмарът затяга стоманената си хватка и аз се предавам.

Спирам се до училището. Гладна съм, но има нещо по-важно от храната вътре. Разбивам вратата и нахълтвам в единствената класна стая с редове от малки чинове. Изтръгвам един чин след друг и ги занасям на сноповете лунна светлина, процеждащи се през прозорците, докато не намеря търсените хартия и молив. Занасям ги до учителското бюро. Прекалено съм голяма, за да седна, така че коленича пред него и насилвам непохватните си пръсти да хванат молива.

Знам, че това е сън, но все пак изпитвам нужда да разкрия на Карл от сънищата, че дори тялото ми да е претърпяло метаморфоза, превърнала ме в огромно тромаво чудовище, неговата Ева още я е грижа за него.

След безброй опити, успявам да напиша четливо:

КАРЛ

ОБИЧАМ ТЕ

ТВОЯТА ЕВА

Сгъвам листа и го вземам със себе си. Стигам до къщата на чичото на Карл — където живее и самият Карл — и го мушкам под вратата. Тогава се скривам в сенките и чакам. През това време събуждам все повече и повече спомени за любимия ми.

Запознахме се близо до университета на Голдщат, където той учеше медицина. Това се случи в истинския ми живот. Предполагам в съня ми още е студент. Толкова много ми се искаше да се запиша в учебното заведение, но настоятелството не желаеше и да чуе. Бяха възмутени от молбата ми. Не се допускаха жени във Факултета на Изкуствата и Науката, особено в медицинския. Особено пък бедно фермерско момиче.

Така че се криех на задните редове на залата и слушах лекциите на доктор Валдман по анатомия и физиология. Карл ме позна, но запази тайната ми. Влюбих се в него на мига. Спомням си това. Помня всичките ни тайни срещи в ниви, в плевници. Учеше ме на това, което научаваше в клас. След което ме учеше и на други неща. Станахме любовници. Преди не се бях отдавала на мъж. Карл беше първият и кълна се, щеше да е единственият. Не помня как се разделихме. Аз…

Ето го, идва. Ох, погледнете го! Иска ми се да се втурна към него, но не мога да понеса мисълта да ме види такава. Какво мъчение е този кошмар!

Влиза в къщата на чичо си, запалва свещите в преддверието. Приближавам се и виждам как вдига бележката и я чете. Но лицето му не се огрява от нежна усмивка. Вместо това пребледнява и той залита към стената. След което изхвърча през вратата, бягайки, спуска се по улиците, смачкал листа в ръката си. Следвам го, доколкото мога, но оставам зад него. Няма значение. Знам пътя. Предвиждам накъде се е насочил.

Когато стигам до къщата на Мария, той вече е вътре. Навеждам се над осветения прозорец и надничам през него. Карл стои в средата на стаята, погледът му е свиреп, червенината на бузите му продължава да липсва. Мария е обгърнала талията му с ръце. Усмихва се, докато го успокоява.

— … просто шега — казва тя. — Не виждаш ли, любими? Някой се опитва да ти изиграе номер!

— Ако е така, това е прекалено добър номер! — Карл държи листа пред очите й. — Тя винаги подписва бележките си по този начин — „Твоята Ева“. Никой друг не знае това. Дори и ти. А аз изгорих всички онези писма.

Мария се засмива.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че Ева е написала тази бележка? Това определено не е нейният почерк.

— Така е, но…

— Ева е мъртва, любими.

Думите ме връхлитат като удари от чук. Иска ми се да изкрещя, че съм тук, жива, преобразена в това създание. Но не проговарям. Гласът ми отказва. А и в края на краищата всичко е просто сън. Налага се да си повтарям това.

Просто сън.

Нищо не е истинско и следователно няма никакво значение.

Въпреки това се чувствам отвратително.

— Те я обесиха — казва Мария. — Знам, защото бях там и видях. Ти не би издържал на гледката, но аз трябваше да се уверя. — Усмивката й избледнява, докато очите й се озаряват от противен блясък. — Те я обесиха, Карл. Бесиха я, докато не спря да рита, докато тялото й стана неподвижно, поклащащо се единствено от полъха на вятъра. След това срязаха въжето и я отведоха в медицинския факултет, точно както искаше тя. Благородно от тяхна страна: да използват тялото й в името на науката. Досега трябва да са я нарязали на хиляди малки късчета.

— Знам. — Цветът се завръща в лицето на Карл, но червенината му е породена повече от вина, отколкото от добро здраве. — Видях мозъка й, Мария. Мозъкът на Ева! Доктор Валдман го държеше в стъклен буркан на една от масите в лабораторията, като пример за анормален мозък. Dysfunctio Cerebri пише на етикета, стоящ точно до мозък, който се счита за нормален. Наложи се да стоя там през цялото време на лекцията и да се взирам в него, знаейки на кого принадлежи, знаейки, че въобще не е анормален.

— По̀ би му приличало да бъде определен като „глупав“ мозък. — Мария се смее. — Тя мислеше, че я обичаш. Смяташе, че съм ти сестра. Вярваше на всичко, което й кажехме и накрая свърши, поемайки вината за смъртта на чичо ти. В резултат на това си богат и няма нужда да мислиш за нея повече. Нея я няма. Мозъкът й също го няма. Толкова се зарадвах, когато някакви шегаджии го откраднаха, зарадвах се, че няма да ми се налага отново да го гледам.

— Сега можеш да погледаш мен.

Мария отстъпва назад и разкопчава блузата си, оголвайки гърдите си. Когато Карл я заключва в обятията си, се отдръпвам от прозореца, ридаейки, бягайки слепешката към конюшнята, която наричам свой дом.

* * *

Будна отново.

Обратно в моите Елисейски полета, неспособна да се отърва от въздействието на кошмара. Думите на Мария от съня са събудили спомени в будния ми ум. Те са отчасти истински.

Как съм могла да забравя?

Имаше убийство. Богатият чичо на Карл. Бях обвинена. Спомням си сега… спомням си онази нощ. С Карл имахме среща пред къщата. Щеше да ме представи на чичо си и да извади на бял свят любовта ни. Но когато пристигнах там, вратата беше отворена и едър старец лежеше на пода, кървящ, умиращ. Опитах се да му помогна, но беше изгубил прекалено много кръв. Тогава бургмайстерите пристигнаха и ме откриха с кръвта на убития по ръцете ми и ножа, причинил смъртта му, в краката ми.

А Карл никакъв го нямаше.

Никога не го видях отново. Не дойде да ме посети. Не отговори на бележките ми. Всъщност адвокатът му дойде в затвора и ми каза да престана да пиша на Карл — този Карл не знаел коя съм и не искал да има нищо общо с убийцата на чичо си.

Никой не ми повярва, че познавам Карл. Никой освен сестра му Мария не ни беше виждал заедно, а Мария каза, че съм напълно непозната. Спомням си шока, когато ми разкриха, че тя не е негова сестра.

Това ми разби сърцето. Предадох се. Изгубих воля да се защитавам. Оставих ги да правят каквото си искат с мен. Единствената ми молба беше да дадат тялото ми на медицинския факултет. Личната ми заигравка с настоятелството на университета — в края на краищата щях да бъда приета в него.

Помня как пристъпвах към бесилото. Помня въжето около врата ми. След това…

… бях тук. Трябва да съм била спасена от екзекуцията. Но не мога да си спомня как. Няма значение. В един момент ще успея да си върна спомена. Това, което имаше значение, беше, че откакто пристигнах, животът ми се превърна в последователност от блажени дни. Идеално…

С изключение на кошмарите.

Но сега се сбираха облаци над Елисейските ми полета, спомняйки си предателството на Карл. Смятах, че ме е избягвал, за да запази доброто име на семейството си, но думите на Мария от съня не само събудиха спомените ми, но и хвърлиха нова светлина върху нещата, които ми се случиха след нощта на убийството на чичото на Карл.

Облаците потъмняха и се разнесе гръм, идващ от отдалечените планини, докато гневът и съмненията ми растяха. Не знам дали Карл ме беше излъгал и предал, както казваше Мария от съня, нито дали той беше убил чичо си, но това, което знаех, беше, че ме остави в момент на огромна нужда. Никога не бих му простила постъпката му.

Облаците помрачиха слънцето и затъмниха небето, бурята надвисна застрашително, но не заваля. Не още.

* * *

Кошмарът отново.

Само че този път не се боря с него. Всъщност се радвам, че съм в това чудовищно тяло. Необикновено създание съм. Съшито от човешки части. И силно. Много силно. Годините, прекарани във фермата, ме бяха направили силно момиче, но не и толкова, колкото сега. Можех да вдигна кон или да съборя дърво. Усещането да съм силна е толкова хубаво.

Насочвам се към къщата на Мария.

Тя е там. Сама е. Карл го няма. Не си правя труда да почукам. Ритам вратата и влизам. Мария започва да пищи, но я сграбчвам за шията с едната си дългопръста ръка и заглушавам всеки неин звук. Присмиваше ми се предната вечер, наричаше ме глупачка. Усещам как ме обзема гняв и стискам по-силно, докато лицето й става кървавочервено. Стягам ръката си и вдигам жената във въздуха, краката й ритат празното пространство, точно както тя описа, че са ритали моите в смъртта ми, която тя е наблюдавала. Стискам и стискам, и стискам, а кръвоносните съдове се пръскат в очите и лицето й, езикът й висва и потъмнява, докато я държа в ръката си като кукла. Отпускам хватката си и я разклащам, но тя остава неподвижна.

Какво сторих?

Стоя там, шокирана от изпълнилия ме гняв, от жестокостта, която ме прави способна на подобни деяния. За момент ми става мъчно за Мария, за мен, след което се опомням.

Това е сън. Сън! Не е реалност. Мога да правя всичко с това кошмарно тяло и няма никакво значение. Защото нещата се случват единствено в спящия ми ум.

Осъзнаването ме връхлита като ослепителна ярка светлина. Мога да правя каквото си пожелая в този мой живот насън. Каквото и да е! Да дам воля на всяка емоция, всяка прищявка, всяко желание или подбуда, независимо колко жестоки или оскърбителни са те.

Смятам да сторя точно това. Без ограничения, докато съм в съня. Неприсъщо за будната ми същност, ще действам без колебание. Ще водя живот насън, лишен от състрадание, съчувствие или друго подобно чувство.

Защо не? Това е просто сън.

Поглеждам надолу и виждам бележката, която написах на Карл. Тя лежи смачкана на пода. Вдигам поглед към Мария, чието отпуснато тяло държа в ръката си. Спомням си подигравателния й смях при мисълта, че съм разрязана на хиляди парчета.

Изведнъж ме озарява идея. Ако можех да се смея, щях да го сторя.

След като приключвам с Мария, намествам вратата на пантите й и заставам в очакване зад нея. Не чакам дълго.

Карл пристига и почуква. Когато никой не му отговаря, бута вратата. Тя се строполява навътре и пред него стои любовницата му, Мария… по цялата стая… на хиляди парчета. Изпищява и хуква да бяга. Аз обаче съм там и препречвам пътя му.

Карл се дърпа назад, когато ме вижда, на лицето му е изписан ужас. Прави опит да побегне, но го сграбчвам за ръката и го задържам.

— Ти! Боже мили, казаха, че си изгорял в пожара в мелницата! Моля те, не ме наранявай! Нищо не съм ти сторил!

Колко хубаво е да имам физическо надмощие над мъж. До този момент не съм осъзнавала страха си от мъжете. Да, те управляват света, имат влияние над него — както и физическо преимущество. Някъде в дълбините на мозъка ми — мисълта е като подмолно течение — осъзнавам, че почти всеки мъж може да ме надвие. Макар никога да не съм се замисляла над това, сега разбирам, че страхът е съпътствал целия ми съзнателен живот.

Но в съня си аз не съм вече по-слабият пол.

Не наранявам Карл. Просто искам да разбере коя съм аз. Изваждам бележката, която написах снощи, и я притискам до сърцето си.

— Какво? — пищи с пресипнал глас той. — Какво искаш от мен?

Показвам му отново бележката и пак я притискам до сърцето си.

— Какво искаш да ми кажеш? Че си Ева? Това не е възможно. Ева е мъртва! Ти си чудовището на Хенри Франкенщайн.

Хенри Франкенщайн? Синът на барона? Чувала съм за него — той е един от бившите студенти на доктор Валдман, вероятно брилянтен, но особено неортодоксален. Какво общо има той с всичко това?

Изръмжавам и поклащам глава, докато смачквам хартията и стягам хватката си около ръката му.

Той потръпва.

— Виж се! Как е възможно да си Ева? Скроен си от частите на различни трупове! Ти си… — Очите на Карл се разширяват, лицето му се отпуска. — Мозъкът! Господи, мозъкът на Ева! Беше откраднат малко преди да се появиш!

Изумена съм от логическата последователност на кошмара. В реалния живот дарих тялото си на медицинския факултет, а тук, в съня си, мозъкът ми е бил поставен в друго тяло, скроено от сина на барон Франкенщайн от изхвърлени късове и части. Аз съм творение на изкуството!

Усмихвам се.

— О, боже мой! — стене Карл. Думите му започват да се преливат една в друга, в бързината да излязат навън. — Не може да бъде! Ох, Ева, Ева, Ева, толкова съжалявам! Не исках да го правя, но Мария ме накара. Не исках да убивам чичо си, но тя ме притискаше ли, притискаше. Нейна беше идеята да те натопим, не моя!

Докато го наблюдавам ужасена, усещам издигащия се като ракета в сърцето ми гняв. Е! Той беше заговорничил срещу мен, а това бе довело до обесването ми! Около мен разцъфтява пурпурна омара, когато е стискам главата му между ръцете си. Влагам цялата сила, на която съм способна и не спирам докато не чувам мокър хрущящ звук, а между пръстите ми потича гореща течност.

Тогава заридавам, а от гърдите ми се разнасят непознати звуци, докато стискам здраво безжизненото тяло на Карл пред себе си. Това е само сън, знам, но болката ми не отслабва. Стоя така дълго време. Тогава чувам глас зад гърба си.

— Здравейте? Какво става тук?

Обръщам се и виждам да се приближава един от жителите на града. Кръвта ми закипява. Той и себеподобните му ме преследваха до онази мелница на хълма и се опитаха да ме изгорят жива. Захвърлям останките на Карл и тръгвам след него. Прекалено е бърз за мен и побягва, пищейки надолу по улицата.

Страхувам се, че ще се върне със съседите си, така че трябва да избягам. Но не и преди да подпаля къщата на Мария. За момент я гледам как гори, след което се насочвам към покрайнините на града, към приветливия мрак.

* * *

Будна отново.

Прекарах целия ден в размисли за кошмара от предната нощ. Не намирам смисъл да се крия в мрака повече, когато сънувам. Защо да го правя? Жителите на града вече знаят, че съм жива. Добре. Нека всички мили граждани са наясно, че съм се завърнала и отново трябва да се разправят с мен — не с бедната Ева Рукер, а със скърпеното създание, родило се от лудите експерименти на Хенри Франкенщайн. Няма да позволя да се държат зле с мен, никога вече. Няма да бъда пренебрегвана и отхвърляна, просто защото съм фермерско момиче. Няма да позволя на никой да ми казва „не“ отново!

Ще се завърна. Утре вечер и всяка друга след нея. Но няма да се скитам безцелно. Ще имам мисия в сънищата си. Като за начало ще се разплатя с настоятелството на университета, хората, които отказаха да ме приемат в медицинския факултет. По времето, когато съм будна, ще разработвам специални начини за убийства, които ще прилагам в сънищата си.

Ще бъде забавно. Безболезнено забавно — да ги избивам един по един в кошмарите си.

Сънищата ми ще се превърнат в наслада. Толкова е прекрасно да имаш сила, която не познава граници. Да я пуснеш на воля.

Нямам търпение да заспя отново.

Зарод

Искрата за „Зарод“ припламна в ума ми около три часа сутринта на 11 ноември 1990 година. (Знам точната дата, защото написах разказа на гърба на лист от дневен календар.) Идеята ми дойде, докато си лежах в леглото след спор с една жена за кожените палта. (Голяма работа, беше си купила две.) Въобще не се трогна, че аналната електрокуция — напъхваш един електрод в ануса на животното, така че да стигне до вътрешностите, след което пускаш тока — е начин, използван за убиване на норки. (Не трябва да се цапа кожата, знаете.) Нейното становище: животните са за наша употреба, да правим с тях каквото сметнем за добре. Друга жена на масата ни се съгласи с нея. Съпругата ми, Мери, не искаше да слуша подобен разговор. Както обикновено, стисна бедрото ми под масата, защото знаеше, че ще се подпаля. Тогава осъзнах, че не можеш да проведеш сериозен разговор за човешко отношение към животните, когато суетата или модата са поели управлението. Тези хора никога не биха наранили куче или котка. Въпреки това, когато ги информирах, че цял куп малки животинки са били опечени живи отвътре, за да бъдат изработени палтата им, те просто ме пренебрегнаха, защото палтата им са толкова краааааааасиви.

Спомням си как ми мина мисълта, че биха носили и човешка кожа, ако модните икони им кажеха, че в момента са на мода.

Така се роди „Зарод“. Том Монтелеоне го включи в „Граници 2“. Мислете за него като придружител на „Кожите“^[36].

Авторът

Денийз нямаше нищо против януарския бриз да се блъска в гърба й на Пето авеню, докато прекосяваше Петдесет и седма. Любимото й място в целия свят беше Манхатън, любимото й забавление — пазаруването, така че когато пазаруваше в центъра — рай.

Докато вървеше по тротоара, се спря и се обърна, за да се опули срещу шикозната блондинка, която минаваше покрай нея. Не можеше да повярва.

— Хелене? Хелене Райдър, това ти ли си?

Блондинката се обърна. Очите й светнаха, когато разпозна жената.

— Боже мой, Денийз! Представи си, да те срещна тук! Колко време мина?

Те се прегърнаха и си дариха по една въздушна целувка.

— Хм, не знам. Шест месеца?

— Най-малко! Какво правиш в града?

— На пазар съм. Търся си съучастник.

— И аз. Накъде си се насочила?

— Всъщност се оглеждах за местенце, където краката ми да отпочинат и да хапна нещо. Пропуснах обяда и съм освирепяла.

— Звучи ми добре. — Хелене погледна часовника си. Диамантен „Пиаджет“, забеляза Денийз. — В Уолдорф е тъкмо време за чай. Защо не отидем там?

— Чудесно!

По време на друсащото пътешествие надолу по Парк авеню Денийз разпита старателно Хелене и остана впечатлена от чутото. Късата й руса коса беше модно разрошена; палтото й от мериносова овца, пуловерът от камилска вълна и полата й от вълна и кашмир, воняха на „Барнис“ и „Бергдорфс“^[37].

Невероятно беше какво може да се случи, когато съпругът ти получи голямо повишение. Можеш да се преместиш от Феърфилд в Грийнуич, както и да си позволиш всяка дреболия, която ти скимне.

Не че Хелене преди нямаше стил. Просто сега имаше възможност да си купи дрехи, за които тя и Денийз винаги бяха мечтали да бъдат обичайни за тях.

Денийз продължаваше да чака подобни дрехи да й бъдат обичайните. Нейният Брайън нямаше доходите на съпруга на Хелене — Хари. Той обичаше да участва в местни прояви и църковни служби. И това донякъде беше добре. Имаше повече време за нея и близнаците. Лошото обаче беше, че не разполагаше с необходимия бюджет да си купи онова, от което се нуждаеше, когато се нуждаеше от него. В резултат Денийз бе усъвършенствала пазарските си способности до степен черен колан. Държейки очите и ушите си винаги отворени, купувайки разумно и подбирайки покупките си в точното време — както сега например, когато магазините бяха в следпразнична разпродажба — тя успяваше да изглежда почти като някой с дълбока кесия колкото тази на Хелене.

Говорейки за чанти, Денийз не можеше да отдели поглед от тази на Хелене. Беше направена от коприненомека златнокафява кожа, която като че ли блестеше на следобедната светлина, процеждаща се през замърсените прозорци на таксито, напълно засенчвайки цветовете на облеклото й. Зачуди се дали Хелене беше избрала чантата за тоалета си или тоалета си за чантата. Усъмни се, че е второто. Чантата беше изящна, ушита по особено невероятен начин — произволно съшити части в странни размери и странни форми. Но това, което привличаше и сграбчваше вниманието, беше самият материал. Изпита нужда да се протегне и да докосне чантата. Но се въздържа.

По-късно. Щеше да поиска повече информация по време на чая.

* * *

Стоейки тук с Хелене, на канапето до стената на Пийкок Али в Уолдорф, пиейки чай и гризейки петифури от таблата на масата пред тях, Денийз се почувства като част от света. В стаята се носеха екзотични акценти и странни гласни. Почти всяка националност беше налична — най-вече Далечният Изток — и всичките бяха облечени шикозно. Мъжките костюми бяха „Армани“ или „Вака“, а част от жените засенчваха дори и Хелене. Денийз се почувства като повлекана.

И въпреки това… тази чанта, стояща между тях на канапето. Не можеше да избяга от желанието да я погали, не можеше да свали очи от нея.

— Не е ли красавица? — попита Хелене.

— Хммм? — Денийз се почувства неловко от това, че е хваната да зяпа, чудейки се дали завистта й е изплувала в погледа й. — Чантата? Да, да. Не мисля, че някога съм виждала нещо подобно.

— Щях да съм изненадана, ако беше. — Хелене я бутна напред. — Разгледай я.

Мека. Това беше първото нещо, което Денийз забеляза, когато я повдигна. Кожата беше толкова мека, смес от коприна и пух, докато плъзгаше пръсти по шевовете. Постави я в скута си. Дъхът й спря.

— Хм… уникална е, нали? — съумя да каже след известно време.

— Не. Не е уникална. Забелязах още няколко в помещението, откакто дойдохме.

— Наистина? — Денийз беше толкова залисана от чантата на Хелене, че не забеляза другите. Това не й беше присъщо. — Къде?

Хелене изкриви главата си наляво:

— Ей там. През две маси, в тъмносин блузон и гамаши.

Денийз я забеляза. Японка, която беше поставила чантата си на масата пред нея. Нейната бе черна, но кройката беше същата. Денийз огледа помещението и забеляза още една, този път в червеникавокафяво. Още нещо й направи впечатление — принадлежаха на най-изискано облечените жени в заведението, тези с тоалетите на „Хелмут Ланг“ и „Версаче“. Сред всичките красиво облечени хора тук, на Пийкок Али, жените, които изпъкваха, които показваха изключителен усет и стил в облеклото си, бяха тези, които носеха чантите.

Денийз разбра на момента, че трябва да притежава една. Без значение от цената, това беше аксесоарът, който търсеше, допирът, който щеше да я разграничи, да я издигне до нови хоризонти в модата.

Японката стана от масата си и мина покрай тях. Хвърли поглед на Денийз. Видя чантата в скута й, усмихна й се и й кимна. Денийз съумя да й върне усмивката.

Какво беше това? Сякаш жените, които носеха тези чанти, си бяха сформирали някакъв клуб. Ако наистина бе така, Денийз искаше да членува в него.

Хелене се усмихваше доволно, когато Денийз се обърна към нея.

— Знам какво си миииислииииш — припя тя.

— Така ли?

— А-ха. „Откъде мога да си купя една?“ Правилно?

Правилно. Но Денийз не искаше да си го признае. Мразеше да бъде като отворена книга.

— Всъщност се чудех от какъв вид кожа е.

През лицето на Хелене премина облак.

— Не знаеш ли? — Спря, след което каза: — От зарод е.

— Плод? Какъв плод? — и тогава Денийз осъзна какво бе казала Хелене. — О… боже… мой!

— Виж, Денийз…

Зарод! Беше чувала за това, но никога не бе предполагала, че ще го види, камо ли пипне, още по-малко пък беше очаквала Хелене да си купи подобно нещо. Повдигна й се.

— Не го вярвам!

Денийз избута чантата обратно на канапето между двете и се вторачи в Хелене.

— Не ме гледай така. Не съм извършила престъпление или нещо такова.

— Как можа, Хелене?

— Погледни я. — Тя повдигна чантата. — Как да не го сторя?

Денийз отново беше запленена от златния блясък на кожата. Усети как възмущението й започна да се стапя.

— Но това е човешка кожа! — възкликна, повече за да си припомни този ужасен факт, отколкото да укори приятелката си.

— Не е човешка… поне според Върховния съд.

— Не ми дреме какво са казали онези дърти пръдльовци, това си е човешка кожа!

Хелене поклати глава.

— Зародишна кожа, Денийз. Извличана при абортите. А и е легално. Ако зародишите бяха законно определени като човешки същества, нямаше да можеш да ги абортираш. Така че Върховният съд трябваше да постанови, че кожата им може да се използва.

— Наясно съм с всичко това, Хелене.

Кой не беше чувал за „Раниери срещу Верлен“? Делото беше разтърсило страната. Целият свят! Църквата на Денийз беше сформирала група, която да отиде във Вашингтон да изрази протеста си. В интерес на истината…

— Хелене, ти беше на Пенсилвания авеню с мен, протестирайки срещу закона! Как може…?

Жената сви рамене:

— Нещата се променят. Продължавам да съм против абортите, но откакто се преместихме от Феърфилд и спрях да поддържам връзка със старата ни църковна група, не съм мислила по въпроса. Новите ни приятели не поддържат подобно становище и аз, значи, просто се отклоних в други неща.

— Това — добре, но как стигна дотам да си купиш нещо като… — Тя посочи към чантата й, бог да й е на помощ, отново искаше да прокара пръсти по нея. — Това!

— Видях една. Бяхме на прием — за събиране на средства за бездомните, ако не се лъжа — и се запознах с жена, която имаше такава. Влюбих се на мига. Хъках и мъках, чувствайки се виновна, че я желая, но накрая излязох и си купих една. — Просия̀. — И повярвай ми, никога не съжалих.

— За бога, Хелене.

— И без това са мъртви, Денийз. Поддържам те и съм против абортите, но това е законно и нещата няма да се променят скоро. А докато е легално, тези бедни малки нещица ще бъдат убивани ден след ден, седмица след седмица, стотици и хиляди, и милиони от тях. Не можем да го контролираме. Пък и купуването на аксесоари от зарод няма да промени по никакъв начин това. Те вече са мъртви.

Денийз не можеше да оспори твърдението. Да, те бяха мъртви и нищо не можеше да промени това. Но…

— Но къде продават тези неща? Никога не съм ги виждала изложени или пък рекламирани.

— О, има ги във всички добри магазини, но се продават дискретно. Не са глупави. Зародът може да е легален, но продължава да е спорен въпрос. Никой не иска неприятности, никой не желае сцени. Имам предвид, представяш ли си цяла орда hausfraus^[38] от „Св. Пол“, марширувайки към „Бергдорфс“? Наистина си го представи!

Денийз се усмихна. Да, това щеше да е зрелище.

— Предполагам ще е също като природозащитниците.

— Дори и по-лошо. — Хелене се наведе напред. — Знаеш ли защо тези откачалки са против животинската кожа? Защото никога не са имали кожено палто. Просто завиждат. Но зарод? Зародът се асоциира с майчинството и ябълковия пай. Ще отнеме доста време, докато масовката свикне с мисълта за него. Така че дотогава пазарът ще е малък и затворен. Много ограничен.

Денийз кимна. Затворен. Въпреки интелекта й, принципите й, нещо вътре в нея копнееше да бъде част от този малък, затворен пазар. Мразеше се за това.

— Много ли е скъпо?

Хелене кимна.

— Особено в този нюанс. — Тя погали чантата си. — Шита е на ръка. Няма две еднакви части.

— Откъде я купи?

Хелене я изгледа преценяващо.

— Не мислиш да правиш проблеми, нали?

— О, не. Не, разбира се, че не. Просто искам да огледам. Просто съм… любопитна.

Нова доза преценяващ поглед. На Денийз й идеше да се скрие зад канапето.

— Искаш една, нали?

— Въобще не искам! Може би е ужасно от моя страна, но съм любопитна да видя какво друго правят от… зарод в наши дни.

— Много добре — съгласи се Хелене, а Денийз отчете, че приятелката й никога не беше казвала Много добре, когато живееше във Феърфилд. — Отиваш в „Блюм“ — намира се на Пето, малко по-нагоре от „Гучи“.

— Знам къде е.

— Потърсѝ Ролф. Когато го намериш, кажи му, че си заинтересована от някои от по-добрите му аксесоари. Запомнѝ това: „по-добрите аксесоари“. Той ще знае за какво си отишла.

* * *

Денийз мина покрай „Блюм“ три пъти и всеки път си казваше, че ще продължи напред, ще си хване такси, което да я откара до Гранд Сентръл, откъдето ще се качи на влака за Феърфилд. Но нещо я принуждаваше да се върне обратно. Само още веднъж. Този път се пъхна във въртящата се врата и се озова в топлата, ярко осветена вътрешност.

Какъв беше проблемът просто да огледа?

Когато се появи, Ролф й напомни за Рудолф Валентино^[39] — беше слаб като шило в своя черен костюм на райета, със зализана коса и тънки мустачки. Бе поне с десет години по-млад от Денийз и едва с два сантиметра по-висок, с нежни, треперещи ръце, живи очи и тих глас.

Когато Денийз му каза кодовите думи, той я огледа внимателно от главата до петите, след което протегна ръката си надясно.

— Разбира се. Оттук, моля.

Поведе я към задната част на магазина, надолу по някакъв тесен коридор, минаха през стъклена врата и се озоваха в малка, слабо осветена изложбена зала. Денийз видя, че е заобиколена от стъклени рафтове, на които бяха наредени ръчни чанти, колани, дори и каишки за часовници. Всички бяха изработени от зарод.

Ролф затвори вратата зад тях.

— Наименованието идва от архаичен медицински термин.

— Наистина?

Тя забеляза, че той не можеше да произнесе правилно зародишен.

— Така… какво да ви покажа?

— Може ли да поогледам малко?

— Mais oui. Колкото време ви е необходимо.

Денийз се разходи около витрините, оглеждайки полиците на рафтовете и всичките разнообразни артикули, които те приютяваха. Забеляза нещо: почти всичките бяха черни или много тъмни.

— Чантата, която приятелката ми има, е в светъл цвят.

— А, да. Съжалявам, но ни свърши бялото. То се търси най-много, знаете това.

— Не, не беше бяло. По-скоро бледо златнокафяво.

— Да. На това му викаме бяло. Все пак е направено от бяла кожа. Тя е относително рядка.

— „Кожа“?

Той се усмихна.

— Да. Така наричаме… материала.

Материалът: бяла зародишна кожа.

— Имате ли някакви произведения без всичките тези кръпки? Нещо по-гладко?

— Страхувам се, че не. Трябва да разберете, че поради особения източник на материала, сме принудени да работим с малки парчета. — Обхвана с жест артикулите. — Забележете, че няма ръкавици. Никой от производителите не иска да бъде обвинен, че прави детски ръкавици.

Ролф се усмихна. Денийз можеше само да се пули в него.

Той прочисти гърлото си.

— Търговски хумор.

Малки парчета.

Кожа.

Детски ръкавици.

Изведнъж й се прииска да избяга, но не го стори. Поривът й отмина.

Ролф взе една чанта от върха на близката витрина. Цветът й беше по-светлокафяв от останалите, но все пак доста по-тъмен от тази на Хелене.

— Доста хора избират този нюанс. Цената е разумна. Внос от Индия.

— Внос? Мислех си, че има достатъчно материал в Щатите, за да задоволи пазара.

Той въздъхна.

— Щеше да е така, ако хората не бяха толкова провинциално настроени относно предлагането на кожите. Работилниците дават добра цена. Не разбирам някои хора. Както и да е, налага се да внасяме от Третия свят. Индия е чудесен източник.

Денийз взе друга, по-малка чанта в същия оттенък. Толкова мека, толкова гладка, точно като тази на Хелене.

— И тази ли е индийска?

— Да, но е малко по-скъпа. Защото е от мъжки.

Изгледа го с питащ поглед.

Той завъртя очи.

— В Индия почти не абортират зародиши от мъжки пол. Само женски. Две хиляди към едно.

Денийз я остави и взе подобен модел в лъскаво мастиленочерно. Щеше да е чудесна добавка към много от тоалетите й.

— Това е…

Тя вдигна свободната си ръка.

— Моля ви, не ми казвайте нищо за нея. Само цената.

Каза й я. Тя възпря една въздишка. Това щеше да струва всичките пари в сметката й, които беше слагала настрана за бъдещи изгодни покупки. За един артикул. Струваше ли си?

Бръкна в старата си чанта, старомодната „Фенди“, и извади оттам златната си „Мастеркард“.

Ролф се усмихна и я взе от пръстите й.

Няколко минути по-късно тя беше сред простолюдието в магазина, но вече не беше една от тях. Тя бе там, където те не можеха да отидат, и това я караше да се чувства специална.

Преди да напусне „Блюм“, Денийз хвърли старата си „Фенди“ в пазарската чанта и сложи новата си от зарод на рамото. Портиерът я дари с огромна усмивка, докато минаваше по тротоара.

В късния следобед бе задухал студен вятър. Спря се, докато светлината на деня чезнеше и полъхът я режеше като леден нож, и изведнъж се почувства ужасно.

Нося чанта, направена от кожата на неродено дете.

Защо? Защо си я купи? Какво я накара да изхарчи толкова много пари за такъв отвратителен… артефакт? Защото тя беше точно това — не аксесоар, а артефакт.

Отвори пазарската чанта и бръкна в нея, за да замени новата си чанта от зарод с вярната й „Фенди“. Не искаше да бъде видяна с нея.

Ами Брайън! Мили боже, как щеше да каже на Брайън?

* * *

— Какво?

Брайън никога не говореше с пълна уста. Маниерите му бяха много по-добри. Но Денийз тъкмо му разправи за чантата на Хелене и в момента устата му, пълна със спанак, висна, а очите му се ококориха.

— Брайън, моля те, затвори си устата.

Той преглътна.

— Хелене? Хелене има нещо, направено от човешка кожа?

… не е човешка… поне според Върховния съд…

— Нарича се зарод, Брайън.

— Знам адски добре как се нарича! Ако искат, могат да го кръстят и шоколадов мус, но това не променя факта, че е човешка кожа. Дават му странно име, за да може хората, които го продават, да не бъдат гледани като шайка нацисти! Хелене… как е могла?

… и без това са мъртви, Денийз…

Тонът на Брайън стана доста язвителен. Денийз се чувстваше все едно говори на нея.

— Не го вярвам! Какво се е вселило в нея? Някой убива неродено дете и веднага друг прави от кожата му чанта! И точно Хелене! Боже, това ли прави с теб голямото увеличение на заплатата и преместването в Грийнуич?

Денийз почти не чуваше гръмките думи на Брайън. Беше благодарна на Бога, че съобрази да не му каже за своята чанта. Щеше да стане апоплектичен.

Нямаше съмнение… щеше да върне онази чанта, когато отново отиде до града.

* * *

Денийз стоеше пред „Блюм“, страхувайки се от факта, че трябва да се изправи лице в лице с Ролф в онази тясна зала и да върне нейния зарод, нейния красив зарод.

Извади я от пазарската си чанта и се взря в нея. Изящна. Странно бе как малко допълнително време може да промени настроението ти. Погнусата, която я беше обзела точно след като я купи, се изпари. Навярно защото всеки ден от миналата седмица — по няколко пъти на ден, ако трябваше да бъде честна — я вадеше и я наблюдаваше, държеше и, милваше я. Неизбежно истинската й красота струеше и я пленяваше. Първоначалната й безумна любов се беше завърнала.

Но привличането беше отвъд обикновената красота. Този вид аксесоар казваше нещо. Точно какво, тя не знаеше. Но усещаше стабилното модно изявление, когато го видеше. Това обаче беше изявление, което нямаше нервите да направи. Поне не във Феърфилд. Толкова беше различно в града. Космополитната атмосфера позволяваше на елита да се развява със своя зарод — хареса й как звучи. Можеше да бъде толкова в час там. И толкова не на място сред тълпата на Феърфилд — не на място дори и в собствения й дом, вероятно.

Плитки умове. Какво ли разбираха от мода? След няколко години всички щяха да го купуват. Точно сега само лидерите го носеха. За няколко мига и тя беше част от този специален клуб. Сега беше на път да си подаде оставката.

Тъкмо щеше да влезе в „Блюм“, когато един мерцедес лимузина спря пред нея. Шофьорът изскочи и отвори вратата. От колата излезе стройна брюнетка на възрастта на Денийз. Носеше тъмносиво късо палто от лама и ярешка кожа, а под него черен гащеризон с дълги ръкави. Държеше черна дамска чанта, с характерния за зарода шев. Очите й се стрелнаха надолу към чантата на Денийз, след което се върнаха отново на лицето й. Тя се усмихна. Не просто учтива усмивка от преминаващ странник, а топла, ние-си-знаем усмивка.

Денийз стори същото в отговор и всичките й съмнения се разтопиха, все едно никога не ги е имало. Изведнъж осъзна, че е права. Разбра какво е от значение, какво е важно, къде трябва да бъде, в модните среди.

Ами Брайън? Кой е казал, че Брайън трябва да научи за това? Какво ли разбираше от мода и бездруго?

Денийз се обърна и закрачи надолу по Пето със своята нова чанта от зарод, олюляваща се на рамото й така, че целият свят да я види.

Заеби ги всички. Чувството беше приятно, все едно беше някоя. Какво друго имаше значение?

Наистина трябваше по-често да си намира причини, за да идва в града.

Среднощна меса

Новелата „Среднощна меса“^[40] първоначално беше публикувана като самостоятелна книга от „Аксолотъл Прес/Пълпхауз“ в тираж под деветстотин бройки през 1990 г. През 2003 беше филмирана, сценарият беше мой и на Тони Мандайл, който също така беше и режисьор. И двамата имахме малко участие в продукцията, което принципно е нещо ужасно, както за мен, така и за всички останали. Разширих новелата до роман, на база сценария, който беше публикуван през 2004 от „Тор“.

Авторът

I

Измина почти цяла минута, откак почука с мандалото по масивната дъбова врата. Това трябваше да е достатъчно доказателство. Нали то бе във формата на кръст? Но не, трябваше да кривят очи през шпионката си и да надничат през прозорците от двете страни на вратата.

Равин Зев Уолпин въздъхна и се остави да бъде щателно огледан. Не можеше да вини хората, че са предпазливи, но тези тук малко се престараваха. Слънцето грееше от запад и напичаше целия му гръб, а той не се изпаряваше. Какво повече им трябваше?

Може би да си сваля дрехите и да танцувам гол?

Почуди им се наум и вдъхна влажния океански въздух. Поне беше хладно тук. Дойде на колелото си от Лейкууд, който беше само на петнадесет километра по суша, на брега на същия този океан, но Лейкууд бе с шест-седем градуса по-топъл. Масивните очертания на огромната къща в тюдорски стил, стояха между него и Атлантика, а соленият мирис на океана и ритмичното му боботене бяха навсякъде.

Спринг Лейк. Ирландско католическо селище край океана, създадено в началото на века. Огледа реставрираните къщи във викториански стил, огромните имения оттук до брега, по-малките домове, наредени в стегнати редици от океана та чак дотук. Много от тях бяха още обитавани. Не като в Лейкууд. Лейкууд беше празна черупка.

Не е лошо място за манастир, помисли си той. Зачуди се колко ли имения като това притежаваше католическата църква.

Поредица от прищраквания и дрънчене привлякоха вниманието му обратно към целта му, докато безброй резета биваха издърпвани в светкавична последователност. Вратата се плъзна навътре, разкривайки нервен млад мъж в дълго черно расо. Виждайки Зев, устата му се разкриви и той постави опакото на дланта си, за да прикрие усмивката.

— И какво е толкова смешно? — попита Зев.

— Съжалявам. Аз просто…

— Знам — съгласи се равинът, поглеждайки надолу към дървения кръст, висящ на връвка на врата му. — Знам.

Брадат евреин в торбест черен шевиот, носещ ермолка^[41] и кръст^[42]. Забавно, нали?

Е и, nu^[43]? При такива времена, такива бяха изискванията, за да оцелееш. А Зев искаше да оцелее.

Някой трябваше да живее, за да предава традициите от Талмуда^[44] и Тората^[45], независимо дали в света имаше останали живи евреи, или не.

Зев стоеше на осветената от слънцето веранда и чакаше. Свещеникът го наблюдаваше мълчаливо.

Най-накрая равинът попита:

— Може ли един странстващ евреин да влезе?

— Няма да те спра — обеща свещеникът, — но не очаквай да те поканя.

А, да. Поредната предпазна мярка. Вампирът не би прекосил прага на дома, освен ако не е поканен, така че — не кани. Добър навик, трябваше да го усвои.

Влезе вътре и свещеникът на мига затвори вратата зад гърба му, връщайки всички резета на местата им. Обръщайки се, Зев му подаде ръката си.

— Равин Зев Уолпин, отче. Благодаря ви, че ме допуснахте.

— Брат Кристофър, сър — отвърна, усмихвайки се и ръкувайки се със Зев. Съмненията му, изглежда, се бяха изпарили напълно. — Все още не съм свещеник. Не можем да ви предложим много тук, но…

— О, няма да оставам. Дойдох да говоря с отец Джоузеф Кейхил.

Брат Кристофър се намръщи.

— Отец Кейхил не е тук в момента.

— Кога ще се завърне?

— Аз… аз не съм сигурен. Разбирате ли…

— Отец Кейхил е на поредния си запой — разнесе се гръмовен глас зад Зев.

Той се обърна и видя възрастен свещеник, впил поглед в него от далечния край на фоайето. Белокос, набит, облечен в черно расо.

— Аз съм равин Уолпин.

— Отец Адамс — представи се свещеникът, пристъпвайки напред, подавайки ръката си.

Докато се ръкуваха, Зев попита:

— Да не би да казахте, че е на „поредния“ си запой? Не знаех, че отец Кейхил пие?

— Явно има доста неща, които не знаехме за отец Кейхил — остро отвърна свещеникът.

— Ако имате предвид онази мерзост от миналата година — започна Зев, усещайки старият гняв да се надига в него, — дори и за минута не съм й повярвал. Изненадан съм, че някой въобще й е обърнал внимание.

— Правдивостта на обвинението беше неуместно, както установихме с последния анализ. Но нанесената вреда над репутацията на отец Кейхил беше fait accompli^[46]. Отец Палмери бе принуден да поиска отстраняването му за доброто на цялата енория на „Св. Антъни“.

Зев беше сигурен, че подобно отношение има нещо общо с това, че отец Джо бе на „поредния си запой“.

— Къде мога да открия отец Кейхил?

— Намира се някъде в града, предполагам, правейки се на шут. Ако има начин да му налеете малко здрав разум в главата, моля ви, сторете го. Не само че се убива сам с пиенето, ами срами името на духовенството ни и на църквата ни.

Кое те притеснява повече?, искаше да попита Зев, но си прехапа езика.

— Ще се опитам.

Изчака брат Кристофър да освободи всички заключалки, след което излезе навън под слънчевите лъчи.

— Пробвай в „Мортън“, надолу по Седемдесет и първа — прошепна на Зев младият мъж.

* * *

Равинът се качи на колелото си и пое в указаната посока. Стори му се почти странно, че вижда хора по улиците. Не бяха много, но все пак повече от всички останали живи в Лейкууд. Беше наясно, че със свиването на хватката на вампирите хората ще намаляват и тук с всеки изминал ден.

Спомни си, че мина покрай място, носещо наименованието „Мортън“ на път към Спринг Лейк. Не беше далече, точно след железопътната линия, премина я и видя бяла едноетажна кутийка, наричаща се сграда, а от едната й страна с черни букви бе написано „Мортънс Ликърс“.

Думите на отец Адамс заечаха в главата му: … на поредния си запой…

Бутайки колелото си, Зев отиде до входната врата и опита ключалката. Бе здраво заключена. На два от прозорците имаше решетки; задната врата беше стоманена и също така добре укрепена като предната. Надникна вътре и видя пълен безпорядък от боклуци и празни опаковки. Къде беше отец Джо?

Тогава забеляза прозореца на сутерена, който се намираше на нивото на земята, скрит зад преливащ контейнер за отпадъци. Зев застана на колене и го отвори.

Хладен, влажен, плесенясал въздух го удари в лицето, когато пъхна главата си в гъстата тъмнина. Мина му през ума, че си търси белята като се вре така, но трябваше да пробва. Ако отец Кейхил не беше тук, Зев щеше да се върне в Лейкууд и да пише цялото това пътешествие като загуба на време.

— Отец Джо? — повика. — Отец Кейхил?

— Пак ли си ти, Крис? — попита леко фъфлещ глас. — Отивай си, става ли? Аз съм си добре. Ще се прибера по-късно.

— Аз съм, Джо. Зев. От Лейкууд.

Чу скърцането на обувки по пода, след което се появи познато лице на снопа светлина, влизащ през прозореца.

— Проклет да съм. Това си ти! Помислих си, че брат Крис е дошъл, за да ме извлачи обратно в манастира. Страхува се, че ще изляза навън след като слънцето залезе. Ама как си, Реб^[47]? Радвам се, че още си жив. Влизай!

Зев забеляза, че очите на отец Кейхил са изцъклени, мъжът се поклащаше едва, като небостъргач в силен вятър. Носеше избелели джинси и черна тениска на Брус Спрингстийн от турнето му „Тунелът на любовта“^[48].

Сърцето на Зев се сви, виждайки приятеля си в това състояние. Такъв mensch^[49] като отец Джо не трябваше да се държи като shikker^[50]. Може би беше грешка да идва тук. Зев не бе щастлив да го види в тази светлина.

— Нямам толкова много време, Джо. Дойдох, за да ти кажа…

— Домъкни си брадатия задник тук долу за едно питие или ще се кача горе и ще те извлача.

— Добре — съгласи се равинът. — Ще дойда, но няма да пия.

Скри колелото си зад контейнера за боклук, след което се провря през прозореца. Отец Джо му помогна да стъпи на пода. Прегърнаха се, тупайки се по гърбовете. Отец Джо бе по-висок, истински гигант в сравнение със Зев. С неговите метър и деветдесет и пет бе с двадесет и пет сантиметра над приятеля си, на тридесет и пет години бе с четвърт век по-млад от него; мускулест, с гъста кестенява коса и — в по-добрите дни — ясно сини очи.

— Побелял си, Зев, а и си отслабнал.

— В наши дни е трудно човек да си приготви кашер^[51].

— Трудно е да се намери каквато и да е храна. — Докосна кръста, висящ от врата на Зев и се усмихна. — Харесва ми. Ходи ти на цицита^[52].

Зев докосна с пръст ресната, показваща се изпод ризата му. Старите навици не умираха лесно.

— Честно казано, привързах се към него.

— Какво да ти налея? — попита свещеникът, показвайки с ръка касите със спиртни напитки, скупчени наоколо. — Личният ми резерв. Назови отровата си.

— Не искам питие.

— Хайде, Реб. Имам едно истинско стопроцентово^[53] Столи тук. Трябва да изпиеш поне една чаша…

— Защо? Защото не ти се пие сам?

Отец Джо се усмихна.

— Туше.

— Добре — съгласи се Зев. — Bissel.^[54] Ще изпия едно, при условие че ти не пиеш. Защото искам да поговорим.

Свещеникът обмисли предложението за момент, след което взе бутилката с водка.

— Дадено.

Наля щедро в една хартиена чаша и я подаде. Зев отпи. Не пиеше, но когато го правеше, предпочиташе водката да е леденостудена. Тази тук обаче беше вкусна. Отец Кейхил седна върху една каса с „Джак Даниелс“ и скръсти ръце.

— Nu?^[55] — прикани свещеникът, свивайки раменете си като Джеки Мейсън^[56].

Зев се засмя.

— Джо, продължавам да смятам, че в семейното ти дърво има еврейска кръв.

За момент се почувства като перце, почти щастлив. Кога беше последният път, когато се смя? Вероятно преди повече от година, на тяхната маса зад гастронома на Хоровиц, малко преди онази неприлична история в „Св. Антъни“, преди да дойдат вампирите.

Зев си спомни деня, в който се запознаха. Стоеше на щанда на Хоровиц, чакайки Юсел да му завие пълнената кожа^[57], която си поръча, когато този млад гигант влезе. Насочи се към другите равини в магазина, изглеждаше ирландец до мозъка на костите си, носеше католическа якичка. Бил чул, че това е единственото място на брега на Джърси, където можеш да си купиш приличен сандвич с говеждо месо. Поръча си един и шеговито се закачи с продавача да се моли да е хубав. Юсел го попита какво разбира под хубаво осолено говеждо и свещеникът му отговори, че е израснал в Бенсънхърст. Оказа се, че половината посетители в „Хоровиц“ този ден — а и през всеки друг ден — бяха израснали в Бенсънхърст и преди да се усети, вече всички го питаха дали знае този-и-онзи магазин, този-и-онзи гастроном.

Тогава Зев информира свещеника — с цялото си уважение към стоящия зад щанда Юсел Хоровиц — че най-хубавите сандвичи с осолено говеждо месо в света се правят в „Шмуел Розенбергс Йерусалим Дели“ в Бенсънхърст. Отец Кейхил рече, че е бил там й се съгласи на сто процента с казаното.

Юсел му сервира сандвича. Когато свещеникът отхапа огромна хапка от соленото говеждо и ръжения хляб, обичайният обеден tummel^[58] в гастронома заглъхна, докато Хоровиц беше тих като shoul^[59] в неделя сутринта. Всички го гледаха как дъвче, как преглъща. Стояха нащрек в очакване. Изведнъж лицето му се изкриви в тази негова голяма ирландска усмивка.

— Страхувам се, че трябва да променя мнението си — започна. — Хоровиц от Лейкууд прави най-добрите сандвичи с осолено говеждо в света.

Между поздравите и веселия смях, Зев поведе отец Кейхил към задната маса, която щеше да се превърне в „тяхната маса“, и се намести на нея по онзи изкусен и очарователен начин, неприсъщ за един евреин, начин, лесен за усвояване от безбройните клиенти, идващи тук, които осигуряваха такова mechaieh^[60] за Юсел. Разбра, че младият свещеник е новият помощник на отец Палмери, пастора на католическата църква „Св. Антъни“, намираща се в северния край на Лейкууд.

Отец Палмери беше на служба от години, но Зев никога не бе зървал лицето му. Разпита отец Кейхил — който му каза да го нарича Джо — за живота в Бруклин и без да се усетят, бе минал цял час.

През следващия месец се натъкваха един на друг толкова често при Хоровиц, че решиха да си уговорят редовни срещи за обяд в понеделниците и четвъртъците. Ритуалът им продължи години наред, а през това време обсъждаха религията — Ау, религиозните им дискусии! — политиката, икономиката, философията, живота като цяло. По време на тези обеди разрешиха по-голямата част от световните проблеми. Зев беше убеден, че щяха да решат и останалата част от тези проблеми, ако скандалът в „Св. Антъни“ не завърши с преместването на отец Джо от енорията.

Но това беше в едно друго време, в един друг свят. Светът преди появата на вампирите.

Зев прочисти ума си от спомените и се разтревожи за настоящото състояние на отец Джо, пребиваващ в този прашен сутерен на „Мортънс Ликърс“.

— Става въпрос за вампирите, Джо — каза евреинът и отпи още една глътка от Столито. — Завладяха „Св. Антъни“.

Отец Джо изсумтя и сви рамене.

— Вече те са мнозинството, Зев, не помниш ли? Те завладяха всичко. Защо „Св. Антъни“ да бъде изключение от всичките останали енории в света?

— Нямах предвид енорията. Говорех за църквата.

Очите на свещеника са разшириха едва.

— Църквата? Завладели са самата сграда?

— Всяка нощ — отвърна Зев. — Всяка нощ са там.

— Тя е свещено място. Как са успели?

— Оскверниха олтара, разрушиха кръстовете. „Св. Антъни“ вече не е свещено място.

— Много лошо — рече отец Джо и заклати глава, гледайки към пода. — Беше хубава църква. — Вдигна поглед към Зев. — Откъде знаеш какво се случва в „Св. Антъни“? Църквата не е точно в твоя квартал.

— Дори и квартал нямам вече.

Отец Джо се протегна и сложи огромната си ръка на рамото му.

— Съжалявам, Зев. Чух какво се е случило с твоите хора. Лесни мишени, а? Наистина съжалявам.

Лесни мишени. Доста удачно определение. Да, бяха умни, тези кръвопийци. Знаеха кои са най-лесни за лов.

При нападение над някоя зона, най-напред се захващаха с евреите, като първо започваха от Ортодоксалните^[61]. Хитро. Къде другаде щяха да са сигурни, че няма да се натъкнат на кръст? Това проработи в Бруклин, така че когато пристигнаха в Ню Джърси, разпростирайки се като чума, се насочиха право към града с най-голямото струпване на йешиви^[62] в Северна Америка^[63].

След холокоста в Бенсънхърст, на евреите от Лейкууд не им отне много време, за да осъзнаят какво се случва. Реформираните и Консервативните синагоги позволиха носенето на кръстове дори и по време на Шабата^[64] — прекалено късно за много, но навреме, за да спаси достатъчно. Последваха ли примера ортодоксалните евреи? Не. Скриха се в домовете и синагогите и йешивите си, четейки и молейки се.

Бяха ликвидирани.

Кръст, разпятие — оказваха въздействие върху вампирите, караха ги да бягат. Другите равини не искаха да приемат този очевиден факт, защото не се бяха сблъсквали с унищожителните им действия. Да вземат кръст бе все едно да се отрекат от две хиляди години еврейска история, бе все едно да се съгласят, че Месията е бил тук, а те го бяха изтървали.

Така ли беше в действителност? Зев не знаеше. Щеше да спори по въпроса по-късно. Точно сега хората умираха. Но равините не искаха да оставят спора за по-късно. А докато го правеха, човешки същества биваха клани като добитък.

Зев ги убеждаваше, умоляваше ги! Слепи, глупави инати! Ако къщата ти беше обгърната от пламъци, щеше ли да откажеш да бъде загасена с вода, просто защото не вярваш в нея? Зев бе отишъл на равинския съвет, носейки кръст и беше изхвърлен — буквално изблъскан през предната врата. Но поне беше съумял да спаси няколко от собствените си хора. Прекалено малко.

Спомняше си своите глупави колеги — ортодоксални равини. Всичките онези, които отказаха да приемат, че вампирите се страхуват от кръстове, които забраниха на учениците си и на хората от паството си да носят кръстове, които наблюдаваха как същите тези ученици и хора умират масово, само за да се върнат отново и да ги погнат. Съвсем скоро същите тези равини бродеха по пътищата, търсейки оцелели, опитвайки се да си намерят друга йешива, друго паство, до момента, в който цялата общност бе ликвидирана и стана част от вампирското братство. Най-лошият им страх се беше сбъднал: бяха асимилирани.

Равините можеха да се спасят, можеха да спасят хората си, но не искаха да си отворят очите за реалността на случващото се около тях. Което, помисли си Зев, не беше нехарактерно за тях. Нима поколения наред не бяха обръщали гръб на останалия свят?

Ранните дни на анархично заколение бяха свършили. Откак вампирите поеха управлението, кръвопролитията станаха много по-организирани. Но хората на Зев нямаше да се върнат — случилото им се бе непоправимо. Хитлер щеше да е горд. „Крайните мерки“ на неговите нацисти бяха като пикник в сравнение с работата на вампирите. За месеци сториха толкова, колкото Райхът на Хитлер не успя да стори през всичките години на Втората световна война.

Останахме една шепа хора. Толкова малко и толкова разпръснати. Последната диаспора.

За миг Зев беше налегнат от печалните спомени, но бързо ги изгони, заключи ги на онова място, където държеше мъката си, и си помисли какъв късмет извади жена му Гана, когато умря от естествена смърт, преди този кошмар да започне. Душата й беше прекалено благородна, за да понесе случилото се на обществото й.

— Аз също много съжалявам, Джо — рече Зев, връщайки се към настоящето. — Но тъй като кварталът ми го няма вече, а и не ми останаха никакви приятели, ползвам дневната светлина, за да се скитам. Наричай ме Евреина скитник. В тези си странствания срещам някои от старите ти енориаши.

Лицето на свещеника доби студен израз. Гласът му беше язвителен.

— Така ли? И как я карат остатъците на вярното ми стадо?

— Загубили са всякаква надежда, Джо. Молят се да се завърнеш.

Той се изсмя.

— Със сигурност е така! Но аз не чух някой да се застъпи за мен, когато името и честта ми бяха омазани с оборска тор миналата година. Да бе, искат ме да се върна. Обзалагам се, че е така!

— Такъв гняв, Джо. Не ти е присъщ.

— Глупости. Онова беше старият Джо Кейхил, наивният пуяк, който вярваше, че всичките му верни енориаши ще го подкрепят. Но не. Палмери казва на епископа, че е станало много напечено, епископът ме премества, а хората, на които съм посветил живота си изцяло, стоят мълчаливи, докато аз си тръгвам от енорията си.

— Трудно е за обикновен човек да оспори решението на епископ.

— Може и така да е. Но не мога да забравя как дремеха отстрани, когато бях лишен от позицията си, от достойнството си, от всичко, което исках да бъда…

Зев си помисли, че гласът на Джо ще го предаде. Тъкмо щеше да го потупа по гърба, когато свещеникът се изкашля и изпъна раменете си.

— Междувременно съм черната овца на манастира. Все едно съм прокажен. Някои от обитателите му наистина вярват, че… — изгрухтя. — Ах, има ли смисъл? Вече е в миналото. И бездруго по-голямата част от паството са мъртви, предполагам. Ако бях останал, навярно и аз щях да съм. Така че може би е било за добро. Пък и на кой ли му пука вече.

Протегна се към бутилката „Гленливет“ до него.

— Не-не! — скастри го Зев. — Ти обеща!

Отец Джо се отказа от намерението си и скръсти ръце на гърдите си.

— Говори, о, брадати. Слушам те.

Отец Джо се беше променил към по-лошо. Навъсен, сърдит, апатичен, самосъжаляващ се. Зев започваше да се чуди как е могъл да нарича този човек приятел.

— Завзеха църквата ти, опетниха я. Всяка вечер я оскверняват с кланета и богохулства. Това не означава ли нищо за теб?

— Енорията е на Палмери. Аз бях изваден на скамейката. Нека той довърши играта.

— Отец Палмери е ръководителят им.

— Така и трябва. Нали им е пастор.

— Не. Той предвожда вампирите в сквернословните им актове в църквата.

Отец Джо замръзна, като че изтрезня на мига.

— Палмери? Той е един от тях?

Зев кимна.

— Не само това. Той е местният предводител. Дирижира ритуалите им.

Зев видя гневния пламък в очите на свещеника, стиснатите в юмруци ръце и за момент си помисли, че свещеникът ще се пръсне.

Хайде, Джо. Покажи ми стария си плам.

Вместо това той се срути на касата.

— Това ли е всичко, което имаше да ми казваш?

Зев прикри разочарованието си и кимна:

— Да.

— Добре. — Той грабна бутилката с уиски. — Защото имам нужда от питие.

Зев искаше да си тръгне, но се налагаше да остане още малко, да сондира по-надълбоко, за да види каква част от приятеля му се беше запазила и каква част бе заменена от този нов, кисел, чужд Джо Кейхил. Може би още имаше надежда. Така че продължи да говори.

Изведнъж осъзна, че навън бе тъмно.

— Gevalt!^[65] — изненада се Зев. — Изгубих представа за времето!

Отец Джо също изглеждаше изненадан. Претича до прозореца и надникна навън.

— Проклятие! Слънцето залязва! — обърна се към Зев. — Забравѝ за Лейкууд, Реб. Дори и манастирът е прекалено далеч, за да рискуваме. Май сме принудени да останем тук за през нощта.

— Ще бъдем ли в безопасност?

Сви рамене.

— Защо да не сме? Доколкото ми е известно, аз съм единственият, който се мярка на това място от месеци, па макар и само през деня. Ще е доста странно някоя от онези човешки пиявици да реши да се скита точно тук, точно тази нощ.

— Надявам се.

— Не се безпокой. Всичко ще е наред, ако не привличаме внимание. Имам фенерче, но по-добре да стоим на тъмно и да си бъбрим до сутринта. — Отец Джо се усмихна и вдигна голям сребърен кръст, поне тридесет сантиметра дълъг, от една от касите. — Освен това сме и въоръжени. Честно казано, мога да се сетя и за по-лоши места от това.

Прекрачи една каса с „Гленливет“ и си отвори нова бутилка. Можеше да поеме неопределено количество алкохол.

Зев също можеше да се сети за по-лоши места. В интерес на истината от холокоста насам бе прекарал няколко нощи на много по-страшни обиталища. Реши да използва наличното време ползотворно.

— Виж какво, Джо. Може би трябва да ти разкажа повече за случващото се в Лейкууд.

* * *

След няколко часа разговорът им беше погълнат от умората. Отец Джо даде фенерчето на Зев и се опъна на две каси. Евреинът се опита да се намести удобно и да подремне, но сънят не идваше. Тъй че стана слушател на хъркането на приятеля си в мрака на избата. Бедният Джо. Такъв гняв имаше в него. Дори повече от това — болка. Чувстваше се предаден, опетнен. Имаше добра причина за това. Но с целия този рушащ се покрай тях свят, причинената му вреда никога нямаше да бъде поправена. Трябваше да забрави за случая и да продължи с живота си, но явно не можеше. Жалко. Нуждаеше се от нещо, което да го извади от трапа. Зев предполагаше, че новините за случилото се на старата му енория ще го пробудят, но явно единственото, което сториха, бе да го накарат да пие повече. Отец Джо Кейхил, страхуваше се, беше безнадежден случай.

Зев затвори очите си и се опита да подремне. Беше му трудно да се намести удобно с кръста, висящ отпреде му, така че го свали, но го остави близо до себе си. Тъкмо се унасяше, когато чу шум отвън. До контейнера за отпадъци. Метал в метал.

Колелото ми.

Плъзна се на пода и стъпвайки на пръсти, отиде до мястото, където спеше отец Джо. Разтресе го за рамото и прошепна:

— Някой намери колелото ми!

Свещеникът изсумтя, но не се събуди. По-шумно изтрополяване отвън накара Зев да се обърне и той закачи с лакътя си една бутилка. Опита се да я улови в мрака, но не успя. Звукът на чупещо се стъкло се разнесе из избата като топовен изстрел. Докато ароматът на уиски изпълваше плесенясалия въздух, Зев се ослушваше за още звуци, идващи отвън. Нямаше такива.

Може би е било животно. Спомни си как миещите мечки нападаха боклука му у дома… когато имаше дом… когато имаше боклук…

Зев пристъпи до прозореца и надникна навън. Вероятно беше животно. Отвори рамката с още няколко сантиметра и усети свежия нощен въздух върху лицето си. Извади фенерчето от джоба на връхната си дреха и го насочи през отвора.

Едва не го изтърва, когато светлината освети бледо демонично лице, то изсъска и му се озъби насреща. Зев се отдръпна назад и падна, когато главата на създанието и раменете му се провряха през прозореца, а кривите му нокти се опитаха да го одерат, но не успяха. То успя да провре и останалата част от тялото си, нахвърляйки се върху Зев.

Равинът опита да се изплъзне, но беше прекалено бавен. От сблъсъка фенерчето му хвръкна на една страна и се затъркаля по пода. Зев изкрещя, когато ръмжащото чудовище се озова отгоре му. Свирепостта му беше неудържима, несломяема. То го яхна и заудря, разтваряйки свитите му в защита ръце, ноктестите му пръсти дращеха по яката, опитвайки се да оголят шията, да си проправят път към незащитената плът, противният му дъх предизвика гадене у равина, докато то се опитваше да го захапе. Зев изкрещя от безпомощност.

II

Отец Джо се събуди от ужасяващия крясък.

Поклати глава, за да се освести, но веднага съжали, че го стори. В момента тежеше поне деветдесет килограма, а устата му беше натъпкана с противен памук. Защо си причиняваше това? Не само че се чувстваше отвратително, но и сънуваше кошмари. Както сега.

Още един ужасяващ крясък, само на няколко крачки от него.

Насочи погледа си към звука. На бледата светлина на търкалящото се по пода фенерче видя падналия по гръб Зев да се бори за живота си срещу… Мамка му! Това не беше сън! Един от онези кръвопийци беше влязъл тук!

Втурна се към създанието, което се канеше да захапе гърлото на Зев. Сграбчи го за тила и го повдигна. Беше учудващо тежко, но това не го забави. Джо усещаше надигащия се в него гняв, напрегнатите си мускули.

— Изгнило парче боклук!

Запрати вампира към бетонната стена. Той се удари с трошаща-кости сила, но отскочи от нея, търкулна се на пода, с едно движение се изправи на крака, готов за нова атака. Джо знаеше, че не може да се мери със силите на един вампир. Обърна се, взе голямото си сребърно разпятие и го насочи към създанието.

— Гладен ли си? Изяж това!

Създанието оголи зъби и изсъска, Джо набута дългия край на кръста в устата му. По дължината на сребърното разпятие проблесна синьо-бяла светлина, отрази се в изплашените, агонизиращи очи на вампира, докато кожата му цвъртеше и пукаше. Съществото изпищя и се опита да се откопчи, но Джо не беше приключил с него. Той буквално кипеше от ярост, извираща от някакъв скрит кладенец, обзела цялото му тяло. Заби кръста по-надълбоко в хранопровода на нещото. Оттам просветна светлина, озаряваща бледата тъкан отвътре. То опита да хване кръста и да го извади, но плътта на пръстите му се обгори и задимя в момента, в който влезе в контакт с него.

Най-накрая Джо отстъпи назад, оставяйки нещото да се гърчи и катери по стената, докато не се измъкна през прозореца навън в нощта. Обърна се към Зев. Ако нещо се беше случило…

— Хей, Реб! — викна на по-възрастния човек, приклякайки до него. — Добре ли си?

— Да — отвърна равинът, опитвайки се да се изправи на крака. — Благодарение на теб.

Яростта го напускаше и Джо се облегна на една щайга, за да не падне. Това не е за мен, помисли си. Но се почувства толкова добре да си го изкара на този вампир. Прекалено добре. А това го тревожеше.

Пропадам… като всичко друго в света.

— Това беше близко — рече на Зев, стискайки леко рамото на възрастния човек.

— Определено беше прекалено близко за вампира — отвърна равинът, намествайки ермолката си. — Би ли ми напомнил, отче Джо, ако в бъдеще ми изпият кръвта и се превърна във вампир, да не припарвам до теб.

Джо се засмя за пръв път от доста дълго време. Чувството беше приятно.

* * *

Излязоха от сутерена, когато изгряха първите лъчи. Джо протегна схванатите си мускули, а Зев провери колелото си.

— Ой — възмути се равинът, вдигайки го от мястото му зад контейнера за боклук. Предното колело беше толкова изкривено, че половината спици бяха счупени. — Виж какво е направил. Май ще вървя пеша до Лейкууд.

Но Джо не беше заинтересован от колелото, интересуваше го местоположението на техния нощен посетител. Знаеше, че не може да е отишъл далеч.

И наистина не беше. Намериха вампира — или това, което беше останало от него — от другата страна на контейнера: разлагащ се, сгърчен труп, приличащ на изгорял картоф, от който се вдигаше пара на сутрешната слънчева светлина. Сребърното разпятие се подаваше между зъбите му.

Джо отиде до него и предпазливо издърпа кръста от противните останки.

— Май си си взел последната доза кръв — рече и на мига се почувства глупаво.

Пред кого се правеше на мачо? Зев определено нямаше да се впечатли. Не му беше присъщо да се прави на такъв. Но всъщност какъв беше той в последно време? Преди бе свещеник изгнаник. Сега беше нищо. Дори по-малко от нищо.

Изправи се и се обърна към Зев.

— Хайде да отидем в манастира, Зев. Ще те черпя закуска.

Джо пое в посоката, където се намираше сградата, но равинът не се помръдна, взираше се в трупа.

— Казват, че не се скитат надалече от мястото, където са живели — каза Зев. — Това означава, че този тук няма как да е евреин, ако се е навъртал наоколо. Навярно е бил католик. Ирландски католик, бих предположил.

Джо се спря и се обърна. Вторачи се в дългата си сянка. Все още слабото слънце зад гърба му хвърляше огромно и тромаво отражение пред него, с тъмен кръст в едната сенчеста ръка и петно кехлибарена светлина, лееща се от неотворената бутилка уиски в другата.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Кадиш^[66] не е подходяща в случая, тъй че се чудя дали някой не трябва да му даде последно причастие или каквото там правите вие, когато един от вашите умре.

— Той не беше един от нас — отвърна Джо, усещайки как гневът се въздига у него. — Дори не беше човек.

— Ах, но някога е бил, преди да бъде убит и превърнат в един от тях. Така че сега няма да откаже малко помощ.

Джо не харесваше начина, по който се стичаха събитията. Чувстваше, че е изигран.

— Не го заслужава — рече и на момента се осъзна, че е попаднал в капан.

— Смятах, че и най-големите грешници имат право на молитва — контрира Зев.

Джо знаеше кога е загубил играта. Зев беше прав. Набута му в ръцете кръста и бутилката — малко по-грубо от необходимото — след което коленичи до сгърчения труп. Даде му последно причастие. Когато приключи, се върна при Зев и си прибра личните вещи.

— Ти си по-добър човек от мен, Гунга Дин^[67] — рече му.

— Държиш се така, все едно те имат вина за нещата, които правят, след като станат вампири — скастри го Зев, докато претичваше задъхан, опитвайки се да се изравни с него.

— А не са ли?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Ами, не точно. Но определено престават да бъдат хора, така че не трябва да ги съдим по човешките закони.

Поучителният тон на Зев върна спомени у Джо за разговорите им в ресторанта на Хоровиц.

— Виж, Зев, знаем, че част от старата личност се запазва. Имам предвид, те остават в градовете, в които са живели, обикновено в мазетата на старите си къщи. Преследват хора, които са познавали, докато са били живи. Те не са просто тъпи хищници, Зев. Притежават съзнанието, което са имали приживе. Защо не могат да се опрат на него? Защо не могат да… устоят?

— Не знам. Честно казано, никога не съм си задавал този въпрос. Очарователна концепция: немъртъв, който отказва да се храни. Само отец Джо може да измисли нещо подобно. Ще обсъдим темата по пътя към Лейкууд.

Джо не успя да удържи усмивката си. Значи заради това беше всичко.

— Няма да се връщам в Лейкууд.

— Добре. Тогава ще я обсъдим сега. Може би нуждата да се хранят е прекалено силна, за да бъде превъзмогната.

— Може би. А е възможно просто да не се опитват достатъчно.

— Глупаво е да говориш по този начин, приятелю.

— Ами аз съм глуповатичък.

— Станал си такъв.

Джо го изгледа сърдито.

— Нямаш си представа какъв съм станал.

Зев сви рамене.

— Може и така да е. Но наистина ли мислиш, че ще можеш да се противопоставиш на глада?

— Сигурен съм.

Джо не знаеше дали говори сериозно, или не. Може би просто се подготвяше психически за деня, в който би се озовал в подобна ситуация.

— Интересно — рече Зев, докато изкачваха предните стълби на манастира. — Виж, по-добре ще е да си ходя. Предстои ми дълъг път. Дълъг, самотен път обратно към Лейкууд. Дълъг, самотен, вероятно опасен път за един беден старец, който…

— Добре, Зев! Добре! — съгласи се Джо, потискайки смеха си. — Схванах мисълта ти. Искаш да се върна в Лейкууд. Защо?

— Само заради компанията ти — отговори невинно Зев.

— Не, кажи ми истината. Какво крои талмудският ти мозък? Какво си намислил?

— Нищо, отец Джо. Съвсем нищо.

Джо се вторачи в него. Проклет да бъде, но любопитството му беше привлечено. Какво бе намислил Зев? Пък и защо не? Защо да не отиде? Нямаше нищо друго за вършене.

— Добре, Зев. Спечели. Ще се върна в Лейкууд с теб. Но само днес. Само за компания. Кракът ми няма да стъпи близо до „Св. Антъни“, става ли? Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, Джо. Чудесно се разбрахме.

— Добре. Сега разкарай тази усмивка от лицето си и да хапнем нещо.

III

Те тръгнаха на юг по изоставения плаж, под издигащото се над тях слънце, боси по влажния пясък, където се губеха вълните.

Зев никога не бе правил това. Харесваше му усещането от пясъка между пръстите на краката, хладината на водата, която се блъскаше в глезените му.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита отец Джо. Беше преметнал маратонките си през рамо. — Вярваш или не, днес е Четвърти юли.

— А, да. Вашият Ден на независимостта. Ние никога не сме имали много светски празници. Не оставаше време от религиозните. Защо да не вярвам, че е тази дата?

Отец Джо поклати смутен глава.

— Това е плажът Манаскан. Знаеш ли на какво приличаше това място на тази дата, преди вампирите да ни завземат? Стена до стена от тела.

— Наистина? Предполагам, че печенето на плажа вече не е на мода.

— Ах, Зев! Все още си господарят на въздържаността. Ще ти кажа нещо: плажът е по-чист от всякога. Няма ги бирените кутийки и спринцовките. — Посочи напред. — Какво е онова там?

Доближавайки мястото, Зев видя двойка голи тела, легнали на пясъка, един мъж, една жена, и двамата млади и късо подстригани. Кожите им бяха в бронзов оттенък и блестяха на слънцето. Мъжът повдигна глава и се вторачи в тях. В центъра на челото му беше татуирано синьо разпятие. Бръкна в раницата до себе си и от нея извади огромен, блестящ, никелиран револвер.

— Просто върви — нареди Зев.

— Дадено — съгласи се отец Джо. — Просто ще преминем.

Подминавайки двойката, равинът забеляза подобна татуировка и на челото на момичето. Както и останалото от него. Почувства почти забравено раздвижване дълбоко в себе си.

— Много модерна татуировка — съобщи.

— Добра идея. Това е кръст, който няма как да изтървеш или изгубиш. Навярно няма да те спаси в тъмното, но ако наоколо има светлина, може и да помогне.

Тръгнаха на запад, във вътрешността на страната, по „Път 70“, по „Оушън Каунти“, пресичайки моста „Бриел“.

— Помня кошмарните задръствания тук всяко лято — рече отец Джо, докато вървяха по протежението на пустия мост. — Никога не съм предполагал, че ще ми липсват.

Поеха по „Път 88“ чак до Лейкууд. От време на време срещаха хора в Бриктаун, които беряха боровинки в „Оушън Каунти Парк“, но в сърцето на Лейкууд…

— Истински призрачен град — констатира свещеникът, докато вървяха по запустялото „Форест авеню“.

— Призраци — съгласи се Зев, кимайки тъжно. Дългият път го беше изморил. — Да. Пълно е с призраци.

Това му навя спомени за падналите му братя равини и всичките ученици от йешивите, с брадите, черните костюми, черните шапки, кръстосващи забързано улиците през делниците, разхождащи се бавно със съпругите си на Шабата, а децата им — зад тях като малки патенца.

Погубени. Всички бяха погубени. Станаха жертви на вампирите. Самите те се превърнаха във вампири, поне повечето от тях. Сърцето го стягаше при мисълта за тези добри, хрисими мъже, жени и деца, свити в мазетата си, криейки се от светлината на деня, плъзвайки по тъмно, за да се хранят с другите, разпространявайки заразата…

Докосна кръста, завързан на врата му. Само да ме бяха послушали.

— Знам едно място до „Св. Антъни“, където можем да се скрием — каза на свещеника.

— Достатъчно пропътува за днес, Реб. Пък и ти казах вече, не ми пука за „Св. Антъни“.

— Остани тази нощ, Джо — рече Зев, хващайки за ръката младия свещеник. Беше го склонил да дойде дотук; не можеше точно сега да го изгуби. — Виж какво е сторил отец Палмери.

— Ако е един от тях, вече не е свещеник. Не го наричай отец.

— Те продължават да му викат така.

— Кой?

— Вампирите.

Зев видя, че Джо стисна челюстта си.

Свещеникът рече:

— Може би ще хвърля един бърз поглед на „Св. Антъни“…

— Не. Тук нещата са различни. Районът е претъпкан с тях — може би са двадесет пъти повече от Спринг Лейк. Ще те спипат, ако не внимаваш. Аз ще те заведа.

— Имаш нужда от почивка, приятелче.

Отец Джо бе наистина загрижен. Зев забелязваше все по-топли емоции от страна на мъжа, откакто се срещнаха предната вечер. Навярно това бе добър знак?

— Ще почивам тогава, когато стигнем до мястото, на което ще те отведа.

IV

Отец Джо Кейхил наблюдаваше изгряващата луна над старата му църква и се почуди на акъла си защо се върна тук. Неочакваното решение, което направи тази сутрин на дневна светлина, сега му се струваше неразумно и безразсъдно при настъпващия мрак.

Но нямаше връщане назад. Последва Зев до втория етаж на двуетажна сграда с офиси срещу „Св. Антъни“, където зачакаха идването на тъмнината. Навярно помещението, в което се намираха, е било юридически офис някога. Мястото беше в ужасно състояние, прозорците бяха счупени, мебелите унищожени, но на стената висеше диплом за завършен правен университет над диван, който беше цял. Зев заспа, Джо седна, отпи малка глътка от уискито си и се замисли сериозно над някои неща.

Най-вече за пиенето си. Знаеше, че в последно време му се бе отдал, толкова много, че се страхуваше да спре. Затова сега само си опита, колкото да се успокои. Щеше да довърши останалото по-късно, когато се върнеше от църквата отсреща.

Наблюдаваше внимателно „Св. Антъни“, откакто пристигнаха. Тя също беше в много лошо състояние. Някога беше красива малка каменна църква, като миниатюрна катедрала; изглеждаше много готическа с всичките си арки, наклонени тавани, заострени кули и изрисувани прозорци. Сега те бяха счупени, кръстовете, които се издигаха над острите кули и фронтони, бяха премахнати, всичко, което наподобяваше кръст в гранита бе заличено до неузнаваемост.

Както и очакваше, църквата „Св. Антъни“ му навя спомени за Глория Съливан, млада, красива доброволка, чийто съпруг работеше за „Юнайтед Чемикъл Интернешънъл“ в Ню Йорк; той пътуваше до работа всеки ден, а доста често заминаваше и в презокеански командировки. Джо виждаше редовно Глория в църквата и така двамата станаха много добри приятели. Жената обаче бе приела нещата по различен начин и смяташе, че отношенията им са нещо повече от приятелство, така че една вечер се появи в килията му. Той се опита да й обясни, че тя е много привлекателна жена, но той не е за нея. Като свещеник бе дал някои обети, към които имаше намерение да се придържа.

Направи всичко възможно, за да я отхвърли внимателно, но въпреки това тя беше наранена. И разгневена.

Мислеше, че всичко е приключило, когато шестгодишният й син Кевин се прибрал един ден от служба и разказал, че свещеникът го е накарал да си свали панталоните и го е пипал. Детето не знаеше кой е бил духовникът, но Глория Съливан си имаше заподозрян.

Очевидно беше отец Кейхил — всеки мъж, който бе способен да отхвърли прочувственото й предложение за любовта и тялото й, можеше да е или особняк, или нещо по-лошо. А педофил бе доста лошо.

Тя пусна оплакване в полицията.

Джо изпъшка при тези спомени и това колко бързо животът му се превърна в ад. Но той бе решен да преодолее бурята, уверен, че истинският виновник ще бъде разкрит. Нямаше доказателство тогава — както и сега — кой от свещениците на „Св. Антъни“ беше педераст, но със сигурност не бе той. Оставаше отец Алберто Палмери, петдесет и пет годишният пастор на църквата. Преди обаче Джо да разплете случая, отец Палмери бе поискал позволение отец Кейхил да бъде преместен от енорията и епископът се бе съгласил. Над Джо бе надвиснал облак, който го следваше от църквата до манастира, чак до ден-днешен. Единственото място, в което намери някаква утеха от безсилния гняв и мъка, които се гърчеха в него и го тормозеха всяка една минута, беше бутилката — тя от своя страна пък бе задънена улица.

Тогава защо се съгласи да се върне тук? За да се измъчва? Или да види докъде се бе принизил Палмери?

Може би това бе причината. Може би, ако видеше Палмери да показва истинската си същност, това щеше да му даде сила да загърби случилото се в „Св. Антъни“ и да се завърне при малкото останали човешки същества, които сега се нуждаеха от него повече от всякога.

А можеше и да не го стори.

Да се вземе в ръце бе хубаво, но през последните месеци на Джо все по-малко му пукаше за хората и за случващото се.

Освен може би за Зев. Той беше до Джо през цялото време, защитавайки го пред всеки, който искаше да го изслуша. Но подкрепата на ортодоксален равин не значеше нищо в „Св. Антъни“. Вчера Зев бе пропътувал на колелото си целия път от Спринг Лейк, за да го види.

Старият Зев беше стабиляга.

Беше прав относно вампирите. Лейкууд беше претъпкан от тях. Изненадан и отвратен, Джо наблюдаваше как улиците се изпълваха с тях малко след като слънцето бе залязло.

Но това, което го притесняваше повече, бяха съществата, които излязоха преди залез.

Човешките същества. Живите.

Сътрудниците.

Ако имаше нещо по-низше, нещо, което заслужаваше да умре дори повече и от вампирите, това бяха все още живите човеци, които работеха за тях.

Някой го докосна по рамото и той подскочи. Беше Зев. Подаваше му нещо. Джо го взе и го вдигна на лунната светлина: малък полумесец, за който бе закачена верижка.

— Какво е това?

— Обеца. Местните вишита ги носят.

— Виши? Като френското Виши^[68]?

— Да. Много добре. Радвам се, че не си непросветен като повечето от твоето поколение. Виши човеците — така наричам сътрудниците. Чрез тези обеци местните вампири ги разпознават. Не ги закачат.

— Откъде ги взе?

Лицето на Зев беше скрито в сенките.

— Предишните им собственици… ги изгубиха. Сложи си.

— Ухото ми не е пробито.

Една възлеста ръка се раздвижи на лунната светлина. Джо видя дългата игла между палеца и показалеца.

— Аз ще се оправя — рече Зев.

* * *

— Може би не трябва да ставаш свидетел на случващото се — прошепна Зев, докато се криеха в сенките от западната страна на „Св. Антъни“.

Джо го изгледа накриво в мрака, озадачен.

— Накара ме да дойда тук против волята ми, а сега реши нещо друго ли?

— Толкова е ужасно, че не мога да ти опиша.

Джо се замисли. Имаше достатъчно ужасии в света извън „Св. Антъни“. Какъв смисъл имаше да види какво се случва вътре в църквата?

Защото някога беше моята църква.

Въпреки че беше само помощник-пастор, никога не бе управлявал мястото, и въпреки че беше безцеремонно изритан от поста си, „Св. Антъни“ бе неговата първа енория. Някога живееше тук. Трябваше да разбере какво се случва в нея.

— Покажи ми.

Зев го поведе към купчина чакъл под един счупен изрисуван прозорец. Посочи му към бледата светлина, блещукаща отвътре.

— Натам.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Веднъж ми е достатъчно, благодаря.

Джо се закатери толкова внимателно и тихо, доколкото успя, а с напредването му миризмата на разложено, загнило месо се засилваше. Тя се носеше отвътре, лъхаща от счупения прозорец. Напрягайки се, се набра и надникна през перваза.

За момент се почувства дезориентиран, като някой, който поглежда през прозореца на градския си апартамент, а вижда издигащите се хълмове около канзаска ферма. Това не можеше да е интериорът на „Св. Антъни“.

На мъждукащата светлина от стотиците обредни свещи той видя, че стените бяха голи, лишени от цялата си декорация, от кръстовете; всичко дървено, което дори и едва наподобяваше кръст, беше насечено и обгорено. Подът също беше оголен, пейките бяха изтръгнати и потрошени, отломките им бяха скупчени в задната част под балкона, предназначен за църковния хор.

Огромното разпятие, което заемаше мястото зад олтара, представляваше частица от това, което беше. Двете страни на кръста бяха подрязани и сега един безрък Христос стоеше с главата надолу на стената на светия храм.

Джо видя всичко това за един миг, след което вниманието му беше привлечено от нечестивите хора, скупчени в „Св. Антъни“ тази нощ. Сътрудниците — виши-човеците, както ги наричаше Зев — съставяха периферията на групата. Изглеждаха като нормални, обикновени хора, но всеки един от тях носеше обеца с полумесец.

Другите обаче, които бяха тук, в светилището… Джо настръхна от вида им. Бяха образували тесен кръг около олтара. Бледите им, животински лица, лишени от всякаква следа за човешка топлина, съчувствие или пък приличие, бяха вдигнати нагоре.

Повдигна му се, когато видя обекта на тяхното задълбочено внимание.

Гол тийнейджър — с ръце, завързани зад гърба му — беше провесен над олтара, вързан за глезените. Той хлипаше и се задавяше, очите му бяха ококорени и пусти, беше в шок. Кожата на челото му беше съдрана — явно вишитата бяха открили решение за татуировката кръст — и кръв се стичаше бавно на вадички по корема и гърдите му от наскоро отрязаните му гениталии. До него, стъпило върху олтара, стоеше създание с кървава уста и дълго расо. Джо разпозна мършавите рамене, посивялата коса на плешивия череп, но беше потресен от пурпурната лисича усмивка, която той демонстрираше на нещата, скупчени под него.

— Сега — каза създанието с лек акцент, който Джо бе чувал стотици пъти от амвона на „Св. Антъни“.

Отец Алберто Палмери.

Една ръка се протегна от множеството и разряза с бръснач гърлото на момчето. Когато кръвта потече надолу по лицето му, онези долу се запромушваха и втурнаха напред като новородени лешояди, които се опитват да хванат всяка една капка от алената течност с устите си.

Джо се отдръпна от прозореца и повърна. Усети как Зев го хвана за ръката и го изведе оттам. Като в просъница пресякоха улицата и се насочиха към разрушения правен офис.

V

— Защо, за бога, искаше да видя това?

Зев погледна към източника на тези думи. Виждаше бегли очертания там, където отец Джо бе седнал на пода, с гръб, опрян в стената, с отворена бутилка уиски в ръка. Свещеникът бе изпил не повече от едно питие, откак се върнаха.

— Сметнах, че трябва да си наясно какво правят те с църквата ти.

— Така каза и преди. Но каква е истинската причина?

Зев сви раменете си в мрака.

— Бях чул, че не си добре, че дори преди всичко да се сгромоляса, ти вече си се сгромолясал. Така че, когато ми се стори безопасно, дойдох да те видя. Точно както очаквах, намерих един мъж, който се сърдеше на всичко и беше прояден от вина. Помислих си, че може би трябва да дам на този мъж нещо съществено, на което да се гневи.

— Копеле! — произнесе тихо отец Джо. — Кой ти даде право?

— Приятелството ми даде това право, Джо. Когато чух, че се разпадаш, трябваше да си затворя очите ли? Вече нямам свое собствено паство, така че насочих вниманието си към теб. Винаги съм бил равинът, който се бърка в чуждите работи.

— Продължаваш да си такъв. Опитваш се да спасиш душата ми, а?

— Ние, равините, не спасяваме души. Насочваме ги, може би, даваме им посока. Но само ти си способен да спасиш душата си, Джо.

Тишината се задържа във въздуха за миг. Изведнъж обецата полумесец, която Зев бе дал на отец Джо, се приземи в локвата от лунна светлина на пода между тях.

— Защо го правят? — попита свещеникът. — Вишитата — защо сътрудничат?

— Първите не бяха много ентусиазирани, повярвай ми. Помагаха им, защото съпругите и децата им биваха държани за заложници от вампирите. Но не след дълго утайката на човешкия род започна да изпълзява от укритията си и да предлага услугите си, в замяна на вампирско безсмъртие.

— Защо си правят труда да работят за тях? Защо просто не заголят врат пред първия кръвопиец?

— Това се чудех и аз отначало — призна Зев. — Но след като станах свидетел на холокоста в Лейкууд, забелязах модела на действие на вампирите. Те могат да избират кой да се включи в редиците им, така че след като си попълнят бройката, променят тактиката си. Разбираш ли, те не искат прекалено много от себеподобните си, концентрирани на едно място. Все едно да има прекалено много месоядни в една гора — когато стадата с дивеч изчезнат, хищниците гладуват. Поради тази причина използват различен начин да убиват жертвите си. Само когато вампирът изпие живителната кръв, впил зъби в шията, човек става един от тях. Всеки убит по начина, по който бе убито онова момче в църквата тази вечер, умира от истинската смърт. Мъртъв е колкото и някой, прегазен от камион. Няма да възкръсне утре вечер.

— Чатнах — каза отец Джо. — Вишитата предлагат дневните си услуги и мръсна работа на вампирите сега, за безсмъртие по-късно.

— Точно.

В тихия смях на отец Джо, който проехтя през стаята, нямаше веселие.

— Чудно. Никога не съм спирал да се чудя и мая на нашите другари — човешки същества. Способността им да правят добрини е надмината единствено от способността им да се унижават.

— Безнадеждността е причина за странни постъпки, Джо. Вампирите знаят това. Така че ни открадват надеждата. Така ни надвиват. Превръщат нашите приятели и съседи, и ръководители в себеподобни, оставяйки ни да се чувстваме сами, изоставени. Някои не могат да се справят с отчаянието и се самоубиват.

— Безнадеждността — повтори Джо. — Това е могъщо оръжие.

След дълго мълчание Зев каза:

— Какво смяташ да правиш, отец Джо?

Отново се разнесе горчив смях от другия край на стаята.

— Предполагам, че сега е моментът, когато обявявам, че съм открил нова цел в живота си и ще тръгна по света като безстрашен убиец на вампири.

— Подобно изказване би било чудесно.

— Ами, заеби това. Единственото място, на което ще отида, се намира отсреща.

— В „Св. Антъни“?

Зев видя как отец Джо изпи голяма глътка от бутилката с уиски и затегна здраво капачката.

— Аха. Да видя дали има нещо, което мога да направя.

— Отец Палмери и гнездото му може и да не харесат това.

— Казах ти, не го наричай „отец“. Пък и да го духа. Никой не може да стори подобно нещо и да си тръгне безнаказано. Ще си върна църквата.

В мрака, скрит от брадата си, Зев се усмихна.

VI

Джо стоя буден през остатъка от нощта и остави Зев да се наспи. Старецът имаше нужда от почивка. И бездруго нямаше да може да заспи. Беше прекалено напрегнат. Стоеше изправен в стола си и наблюдаваше „Св. Антъни“.

Тръгнаха си преди първите лъчи, тъмни фигури, влачещи се през предната врата и надолу по каменните стъпала, като енориаши, посетили предутринна служба. Джо усети, че е стиснал здраво зъби, докато търсеше сред групата Палмери, но не можеше да го открие в полумрака. Когато слънцето занаднича над покривите и през дърветата от изток, улицата беше опустяла.

Събуди Зев и двамата отидоха до църквата. Тежките порти от дъб и стомана, образуващи заострена арка, бяха затворени. Разтвори ги и закопча куките, за да останат отворени. Пристъпи в преддверието към нефа.

Въпреки че я очакваше, миризмата го накара да направи няколко стъпки назад. Когато стомахът му се успокои, се насили да продължи напред, стъпвайки по пътеката между двете купчини натрошени и насечени пейки. Зев вървеше до него, притиснал носната си кърпа върху устата си.

Миналата вечер си беше помислил, че мястото е пълна каша. Сега осъзна, че е по-лошо. Дневната светлина се провираше навсякъде, разкривайки всичко, което е било скрито от мекия пламък на свещите. Половин дузина разлагащи се трупове висяха от тавана — не беше ги забелязал предната нощ — а други бяха проснати на пода до стените. Някои от телата бяха на части. Зад дървената преграда на олтара обезглавено женско тяло беше разпънато пред амвона. Отляво стоеше статуя на Мария. Някой я беше оборудвал с дунапренени гърди и огромно дилдо. В задната част на храма безрък Христос беше обърнат с главата надолу на кръста си.

— Моята църква — прошепна, докато вървеше по пътеката, която някога беше централната, пътеката, по която булките вървяха към олтара, хванали под ръка бащите си. — Виж какво са сторили на моята църква!

Джо се приближи до огромния олтар. Едно време беше позициониран до далечната стена на храма, но той го беше преместил отпред, за да може да е близо до енориашите си по време на меса. Здрав карара мрамор, който вече не личеше. Беше толкова плътно покрит със засъхнала кръв, семенна течност и изпражнения, че можеше да е направен и от стиропор.

Погнусата му се изпари, стопена от нарастващата жега на гнева му. Имаше намерение да почисти мястото, но трябваше да се свърши толкова много, колкото не беше по силите на двама мъже. Беше безнадеждно.

— Отце Джо?

Обърна се към мястото, откъдето дойде странният глас. Слабовата фигура стоеше несигурно на прага на отворената врата. Мъж на около петдесет тръгна напред боязливо.

— Отце Джо, туй ти ли си?

Джо го позна. Карл Едуардс. Нервен дребен човечец, който помагаше на неделните служби за събирането на даренията. Родом беше от град Джърси — май никой оттук не беше наистина оттук. Лицето му беше изпито, той гледаше Джо с трескав поглед.

— Да, Карл. Аз съм.

— Ох, благодря на Бога! — Взе останалото разстояние на бегом и коленичи пред Джо. Започна да хлипа. — Ти си се върнал! Благодря на Бога, върнал си се!

Джо го вдигна.

— Хайде, Карл. Вземи се в ръце.

— Дошъл си, за да ни спасиш, нал? Бог та е пратил да го накажеш, нал?

— Кого да накажа?

— Отце Палмери! Той е от тях! Той е най-лошият от сички тях! Той…

— Знам — рече Джо. — Знам.

— Ох, хубу е, че сте се върнал, отце Джо! Не знахме кво да прайм, откак смукачите ни превзеха. Молехме се за някой кат теб и ей та тук. Необикновено чудо!

Джо искаше да попита Карл къде бяха той и всичките тези хора, които смятаха, че имат нужда от него, когато беше прокуден от енорията. Но това беше стара история.

— Не е чудо, Карл — каза Джо, хвърляйки поглед на Зев. — Равин Уолпин ме върна обратно. — Докато Карл и Зев се ръкуваха, Джо продължи: — А и само минавам оттук.

— Минааш оттука? Не. Не мой да бъде! Тря’а да останеш!

Джо видя как искрата на надеждата замира в очите на дребния човечец. Нещо го тормозеше, мъчеше го.

— Какво мога да сторя тук, Карл? Аз съм само един човек.

— Аз ще помагам! Ще правя квот кажеш! Само ми кажи!

— Ще ми помогнеш ли да почистя?

Карл се огледа наоколо и като че ли виждаше труповете за първи път. Присви се и стана още по-блед.

— Аха… разбир’са. Квот кажеш.

Джо погледна към Зев.

— Е? Какво мислиш?

Зев сви рамене.

— Да ти казвам какво да правиш ли? Това не е моята енория!

— Нито пък моята.

Зев насочи брадата си към Карл.

— Мисля си, че той ще ти каже друго.

Джо се обърна едва. Сводестият неф беше изключително тих, с изключение на жуженето на мухите около труповете.

Имаше много за чистене. Но ако работеха цял ден, можеха да отметнат доста работа. А после… После какво?

Джо не знаеше. Караше го на автоматична. Щеше да почака и да види какво ще донесе нощта.

— Можеш ли да ни намериш някаква храна, Карл? Бих продал душата си за чаша кафе.

Карл го изгледа странно.

— Просто израз, Карл. Ще ни трябва храна, ако ще работим.

Очите на човека просветнаха отново.

— Туй значи, че остааш?

— За известно време.

— Ще ви намеря храна — рече разпалено, докато бягаше към вратата. — И кафе. Знам кой още има кафе. Ще се раздели с част от него зарад отце Джо. — Спря се на вратата и се обърна. — Ей, отце, нивга не повярвах на онез неща, дет ги дрънкаха за тебе. Нивга.

Джо се опита, но не успя да се възпре.

— Щеше да означава много за мен да го чуя от устата ти миналата година, Карл.

Мъжът наведе глава.

— Мда. Сигур е тъй. Но ще ти са реванширам, отце. Ще, ще. Моеш да си сигурен.

След това се загуби зад вратата. Джо се обърна към Зев и видя стария човек да навива ръкавите си.

— Nu? — каза се равинът. — Телата. Преди всичко, мисля, че трябва да преместим телата.

VII

В ранния следобед Зев вече беше изтощен. Жегата и тежката работа си бяха взели своето. Трябваше да спре и да почине. Седна на дървената преграда на олтара и се огледа. Почти осем часа бяха минали и едва бяха остъргали повърхността. Но мястото изглеждаше и миришеше по-добре.

Премахването на наплютите от мухите трупове и разхвърляните телесни части беше най-тежката част. Противна, отвратителна задача, която бе отнела по-голямата част от сутринта. Пренесоха телата навън до малкото гробище зад църквата и ги оставиха там. Тези хора заслужаваха прилично погребение, но нямаше време за това днес.

Веднъж премахнали труповете, отец Джо беше разкъсал скверните части от статуята на Мария и след това насочи вниманието си към огромното разпятие. Отне им известно време, но накрая намериха гипсовите ръце на Христос в купчината от потрошени пейки. Все още бяха прикрепени към отрязаните части от кръста. Докато Зев и отец Джо работеха над изработването на скоби за закрепяне на ръцете, Карл намери бърсалка и кофа и започна бавния процес на миенето на нечистотиите от нефа.

Сега разпятието беше отново цяло — гипсовият Исус в цял ръст отново имаше ръце, приковани към почистения кръст. Отец Джо и Карл го възстановиха до състояние, сходно с предишното му величие. Бедният човечец беше отново с главата нагоре, разположен в центъра на храма в целия си измъчен блясък.

Страховита гледка. Зев не можеше да си обясни привързаността на католиците към тези ужасни статуи. Но ако вампирите ги мразеха, тогава Зев също беше в тяхна подкрепа.

Стомахът му закурка от глад. Поне закусиха добре. Карл се завърна от обиколката си за храна с хляб, сирене и два термоса горещо кафе. Сега му се искаше да бяха запазили малко от тях. Може би беше останала някоя коричка хляб в торбата. Насочи се към преддверието да провери и намери алуминиева тенджера и хартиен плик на прага на вратата. Тенджерата беше пълна с варено говеждо, а в плика имаше три кутийки „Пепси“.

Погледна навън, но никой не се виждаше на улицата. През целия ден беше така — зърваше по някоя и друга фигура да наднича през предните врати; навъртаха се наоколо, за да видят дали това, което бяха чули, е истина, след което изчезваха. Погледна към храната, която беше оставена. Някои от местните бяха дарили част от запасите си от варено и безценните си газирани напитки. Зев беше трогнат.

Повика отец Джо и Карл.

* * *

— На вкус е като „Динти Мур“^[69] — каза отец Джо, опитвайки от вареното.

— То е — каза Карл. — Разпознавам малките картофки. Дамите от енорията тря’а наистина да са развълнуани от туй, че си са върнал обратно, за да посегнат на консервните си запаси.

Пируваха в ризницата, малката стая на храма, където свещениците държаха одеждите си — духовническата съблекалня, дето се вика. Зев намираше вареното за вкусно, ала прекалено солено. Но нямаше намерение да се оплаква.

— Не мисля, че някога съм ял нещо подобно.

— Наистина щях да съм изненадан, ако беше — призна отец Джо. — Съмнявам се нещо, което е кръстено „Динти Мур“, да е кашер.

Зев се усмихна, но вътрешно го налегна огромна тъга. Кашер… колко безсмислени му изглеждаха сега всичките правила, които спазваше и които определяха живота му. Следваше такива жестоки, стриктни диетични закони преди холокоста в Лейкууд. Но тези дни бяха отдавна изгубени, както и голяма част от населението на Лейкууд. Сега Зев беше друг човек. Ако не се бе променил, ако беше продължил да спазва ограниченията, нямаше да стои тук и да хапва с тези двама мъже. Щеше да е другаде, да яде селектирани видове специално приготвена храна, поставена в различни чинии. Но наистина, не беше ли точно разделението, което ги караше да спазват всичките онези закони? Служеха на цел, отвъд тази да спазват стриктно традициите. Поставиха още една стена между спазващите законите евреи и външните, стена, разделяща ги дори от другите евреи, които не спазваха стриктно правилата.

Зев се насили да погълне огромна хапка от вареното. Време беше да събори всички стени между хората… докато имаше още достатъчно време и живи хора, за да има въобще някакво значение.

— Добре ли си, Зев? — попита отец Джо.

Зев кимна мълчаливо, страхувайки се да проговори, за да не се разхлипа. Въпреки всичките анахронизми, животът, който водеше до миналата година, му липсваше. Беше си отишъл. Всичко си беше отишло. Многобройните традиции, културата, приятелите, молитвите. Почувства се изгубен — във времето и пространството.

Бе изгубил дома си.

— Сигурен ли си? — Младият свещеник изглеждаше искрено загрижен.

— Да, добре съм. Толкова добре, колкото е възможно, след като цял ден съм поправял разпятие и съм ял храна, която не е кашер. И нека ти кажа честно, това не е много добре.

Остави паницата си на една страна и стана от стола.

— Хайде. Да се захващаме пак. Имаме още много работа.

VIII

— Слънцето почти залези — каза Карл.

Джо се изправи, прекъсвайки чистенето на олтара, и се вторачи на запад през един от счупените прозорци. Слънцето не се виждаше, скрито зад къщите.

— Можеш да си вървиш, Карл — рече на дребничкия човечец. — Благодаря ти за помощта.

— Де ще ходиш, отце?

— Ще съм точно тук.

Изпъкналата адамова ябълка на Карл подскочи конвулсивно, докато преглъщаше.

— Тъй ли? Амчи тогаз оставам и аз. Казах ти, че ще ти са реванширам, нал? Па и не мисла, че пиявиците ше харесат новия, подобрен вид на „Св. Антъни“ мноо, когат додат тая вечер, ко ша каеш? Дори не мисла, че ша минат през вратите.

Джо се усмихна на човека и се огледа наоколо. За щастие беше юли и дните бяха дълги. Имаха време да се насладят на промяната. Подовете бяха чисти, разпятието — поправено и върнато на мястото му, както и по-голямата част от иконите. Зев ги намери под пейките, избра тези, които не бяха много повредени и ги окачи на стените. Много нови кръстове също бяха поставени там. Карл намери чук и пирони и направи няколко дузини от останките от пейките.

— Не. Не мисля, че ще им допадне особено новият декор. Но има нещо, което искам да ни намериш, ако можеш, Карл. Оръжия. Пистолети, пушки, ловджийки, всичко, което стреля.

Карл кимна бавно.

— Познавам няколко момчета, които могат да помогнат.

— Също и вино. Малко червено вино, ако въобще някой е заделил.

— Имаш го.

Той хукна.

— Да не планираш последната битка на Къстър^[70]? — попита Зев от мястото си до източната стена, където заковаваше последните няколко набързо сковани от Карл кръста.

— По-скоро битката при Аламо^[71].

— Същата работа — рече Зев и придружи думите си с едно от своите свивания на раменете.

Джо се върна към търкането на олтара. Чистеше го вече повече от час. Беше плувнал в пот и знаеше, че мирише като мечка, но не можеше да спре, преди да го почисти.

Час по-късно бе принуден да се откаже. Нямаше смисъл. Нямаше как да го изчисти повече. Вампирите сигурно бяха направили нещо на кръвта и мръсотията, за да накарат сместа да се пропие в мрамора по този начин.

Седна на пода, с гръб, опрян на олтара, и се отпусна. Не му се искаше да почива, защото това му осигуряваше време за мислене. А когато го стореше, осъзнаваше, че има доста голяма вероятност да не види утрото.

Поне щеше да си отиде с пълен стомах. Тайният им снабдител им беше оставил вечеря на прага на вратата — прясно изпържено пиле. Дори споменът за него пълнеше устата му със слюнка. Очевидно някой бе наистина щастлив, че се беше завърнал.

Ако трябваше да бъде честен, колкото и отчаян да беше, не бе готов да умре. Не тази нощ, която и да е друга нощ. Не искаше Аламо или Литъл Бигхорн. Всичко, което желаеше, беше да удържи вампирите до настъпването на зората. Да ги задържи извън „Св. Антъни“ за една вечер.

Това беше всичко. Щеше да е официално изявление — неговото изявление. Ако му се отвореше възможност да забие кол в разложеното сърце на Палмери, щеше да се възползва, но не разчиташе на това. Една нощ. Само за да им покаже, че не могат да отидат навсякъде, където им се иска, и да правят с всеки каквото им се иска. Изненадата бе на негова страна тази вечер, така че можеше и да сработи. Една нощ. Тогава щеше да си продължи по пътя.

— Какво, да го еба, сте направили?

Джо вдигна поглед към крясъка. Едър мъж с дълга коса, в джинси и фланелена риза стоеше в преддверието и се взираше в частично възстановения неф. Когато се приближи, Джо забеляза обецата полумесец.

Виши.

Джо стисна ръцете си в юмруци, но не се отмести.

— Хей, на теб говоря, господинчо. Ти ли си отговорен за това?

Когато единствения отговор, който получи от Джо, бе студен поглед, той се обърна към Зев.

— Хей, ти! Евреина! Какво, по дяволите, смяташ, че правиш? — Тръгна към Зев. — Сваляй тея шибани кръстове…

— Докосни го и ще те пречупя на две — закани се Джо с тих глас.

Вишито се спря и се вторачи в него.

— Хей, задник! Ти луд ли си? Знаеш ли какво ще ти стори отец Палмери, когато пристигне?

— Отец Палмери? Защо продължавате да го наричате така?

— Той така иска. А теб ще те нарече мъртво месо, когато дойде!

Джо се изправи на крака и погледна надолу към вишито. Мъжът отстъпи с две крачки. Вече не изглеждаше толкова сигурен в себе си.

— Кажи му, че ще го чакам. Кажи му, че отец Кейхил се е върнал.

— Ти си свещеник? Не приличаш на такъв.

— Млъквай и слушай. Кажи му, че отец Джо Кейхил се е върнал… и е бесен. Кажи му го. А сега изчезвай оттук, докато все още можеш.

Мъжът се обърна и хукна навън към сгъстяващия се мрак. Джо погледна към Зев и го видя да се хили зад брадата си.

— „Отец Джо Кейхил се е върнал… и е бесен.“ Това ми хареса.

— Ще пуснем стикер. Но дотогава нека затворим онези врати. Лошите започват да излизат. Ще потърся още свещи. Става тъмно тук.

IX

Носеше нощта като смокинг.

Облечен в чисто расо, отец Алберто Палмери зави по Каунти Лайн Роуд и тръгна бавно към „Св. Антъни“. Нощта беше прекрасна, особено когато бе твоя. Той притежаваше нощта в тази част на Лейкууд. Обожаваше нощта. Чувстваше се едно цяло с нея, настроен към нейните хармонии и дисонанси. Мракът го караше да се чувства толкова жив. Беше странно, че се налагаше да изгубиш живота си, за да се почувстваш истински жив. Но така стояха нещата. Бе намерил своето място, своето призвание.

Жалко, че му бе отнело толкова много време. Всичките онези години, в които се опитваше да отхвърля апетитите си, в които се опитваше да бъде част от другата страна, проклинайки се, когато позволяваше на апетитите си да надделеят, доста често към края на човешкия му живот. Трябваше да им се отдаде много отдавна.

Немъртвите го освободиха от бремето.

Честно казано се боеше от тях, беше обзет от неистов страх всяка вечер в избата на църквата, заобиколен от кръстове.

За щастие, не беше толкова защитен, колкото предполагаше, и едно от създанията, което сега наричаше брат, се промъкна в мрака, докато той спеше. Сега осъзнаваше, че бе изгубил единствено кръвта си при онази среща.

В замяна бе получил света.

Засега това беше неговият свят или поне това малко ъгълче от него, в което бе напълно свободен да прави каквото си пожелае. Освен що се отнасяше до кръвта. Там нямаше право на избор. Това бе един нов апетит, по-силен от всички останали, такъв, какъвто не можеш да пренебрегнеш. Но той нямаше абсолютно нищо против него. Бе намерил забавни начини, чрез които да го задоволява.

Пред себе си забеляза милата, осквернена църква „Св. Антъни“. Чудеше се какво ли са подготвили слугите му тази нощ. Имаха доста добро въображение. Все още не му бяха доскучали.

Приближавайки се до храма, Палмери забави крачка. Кожата му настръхна. Сградата се бе променила. Нещо не беше както трябва, нещо отвътре. Навярно светлината, която се процеждаше през прозорците. Тя не беше добре познатият блясък на свещите, бе нещо друго, нещо по-различно. Нещо, което накара вътрешностите му да се разстроят.

Няколко фигури се забързаха към него. Бяха живи. Способността му да вижда в мрака му позволи да различи обеците и познатите лица на някои от служителите си. Докато се приближаваха, усети топлата кръв, течаща под кожите им. Гладът се надигна в него, но той се пребори с желанието да разкъса едно от гърлата им. Не можеше да си позволи това удоволствие. Трябваше да държи слугите си живи, за да могат да работят за него и за гнездото. Нуждаеха се от помощта им, заради всякакви препятствия, които можеха да възникнат с плячката им.

— Отче! Отче! — провикнаха се.

Обожаваше да го наричат „Отче“, обожаваше да бъде един от немъртвите, а същевременно да носи одеждите на врага.

— Кажете, деца мои. Каква жертва сте ни подготвили тази нощ?

— Няма жертва, отче… беда е!

Погледът му потъмня от гняв, когато чу за младия свещеник и евреина, които бяха дръзнали да превърнат „Св. Антъни“ отново в свято място. Когато разбра името на свещеника, едва не се пръсна от яд.

— Кейхил? Джоузеф Кейхил се е върнал в църквата ми?

— Почистваше олтара! — осведоми го един от слугите.

Палмери закрачи бързо към църквата, а служителите му го последваха. Беше наясно, че нито Кейхил, нито дори и папата не можеха да почистят олтара. Самият той го беше осквернил; получи знанието как да го стори, когато стана предводител на гнездото. Но какво друго бе посмяло да стори младото кутре?

Каквото и да беше, щеше да бъде поправено. Веднага!

Палмери изкачи стъпалата и отвори дясното крило на вратата… и изкрещя гневно.

Светлината! Светлината! СВЕТЛИНАТА! Бяла агония се вряза в очите му и обгори мозъка му като два нагорещени ръжена. Повдигна му се и инстинктивно прикри лицето си с ръце, докато отстъпваше назад в прохладната, приветлива нощ.

Минаха няколко минути преди болката да отшуми, гаденето да премине и зрението му да се върне.

Не можеше да разбере защо. Бе прекарал целия си живот, заобиколен от кръстове и разпятия. Но в момента, в който стана немъртъв, вече не можеше да понася вида им. В интерес на истината, откакто стана немъртъв, не бе виждал нито един. Кръстовете престанаха да бъдат обекти. Те бяха светлина, толкова ярка светлина, толкова ослепително бяла, че беше истинско мъчение да я гледаш. Когато бе още дете в Неапол, майка му му каза да не гледа към слънцето, но когато дойде затъмнението, той се взря в него. Болката да погледне към кръст беше стотици, не, хиляди пъти по-лоша от онази. Колкото по-голям бе кръстът или разпятието, толкова по-жестока бе болката.

Изпита неистово страдание, когато погледна във вътрешността на „Св. Антъни“ тази нощ. Това можеше да означава, че Джоузеф, младият копелдак, бе възстановил огромното разпятие. Бе единственото възможно обяснение.

Подпря се на слугите си.

— Влезте там! Унищожете разпятието!

— Те имат оръжия!

— Тогава повикайте помощ. Но го унищожете!

— И ние ще си намерим оръжия! Можем да…

— Не! Искам го! Искам този свещеник жив! Искам го за себе си! Ако някой го убие, ще бъде сполетян от много болезнена, много дълга и бавна смърт! Ясно ли е?

Ясно беше. Разтичаха се, без да дадат отговор на въпроса.

Палмери отиде да събере останалите членове на гнездото.

X

Облечен в расо и стихар^[72], Джо излезе от ризницата и се запъти към олтара. Забеляза, че Зев наблюдава нещо през един от прозорците. Не му призна колко нелепо изглеждаше с пушката, която Карл донесе. Държеше я толкова предпазливо, все едно бе пълна с нитроглицерин и ще експлодира, ако я разклати.

Зев се обърна и се усмихна, като го видя.

— Сега вече приличаш на стария отец Джо, когото всички помним.

Джо го дари с лек поклон и продължи към олтара.

Така: имаше всичко, от което се нуждаеше. Имаше требник^[73], който намериха сред останките от пейките по-рано днес. Разполагаше с вино; Карл бе донесъл около стотина милилитра кисело червено бабароне. Намери изцапан стихар и прашно расо на пода на един от килерите в ризницата, които носеше в момента. Нямаше нафора обаче. Парче хляб, останало от закуската, трябваше да играе тази роля. Също така нямаше и потир^[74]. Ако знаеше, че ще му се наложи да изнася меса, щеше да дойде подготвен. За целта използва отварачка за консерви, за да премахне горната част на едната кутийка от „Пепси“. Не беше точно златният потир, който използваше някога, но навярно се доближаваше до това, което Исус бе ползвал на първата си меса — Тайната вечеря.

Чувстваше се неудобно да вкара оръжия в „Св. Антъни“, но не виждаше друга алтернатива. Той и Зев не знаеха нищо за оръжията, а Карл едва ги превъзхождаше; навярно щяха да нанесат повече щети на себе си, отколкото на вишитата, ако тръгнеха да ги използват. Но се надяваше самото им присъствие да накара вишитата да се уплашат, да се забавят. Всичко, от което имаше нужда, бе малко време, достатъчно, за да стигне до освещаването.

Това ще е най-странната меса в историята, помисли си.

Но бе решен да я доведе докрай, дори това да му костваше живота. А такава възможност бе много вероятна. Навярно щеше да е последната му меса. Но той не се страхуваше. Бе прекалено развълнуван, за да изпитва страх. Удари огромна глътка уиски — достатъчно, за да го предпази от треперене — но недостатъчно, за да потуши жуженето на адреналина, бучащ във всеки един нерв от тялото му.

Разположи всичко на бялата покривка, която намери в стаята на пастора и която постла, за да прикрие мръсния олтар. Погледна към Карл.

— Готов?

Мъжът кимна и затъкна .38-калибровия пистолет, който изучаваше, в колана си.

— Мина време, отце. Когат бях хлапе, я водехме на латински, но мисля, че ще се справя.

— Дай всичко от себе си и не се тревожи за грешките.

Каква меса. Осквернен олтар, кора за нафора, кутийка от „Пепси“ за потир, петдесетгодишно въоръжено момче и енория, състояща се от един-единствен, ортодоксален евреин с пушка.

Джо погледна нагоре.

Ще ни влезеш в положение, нали, Боже, защото всичко беше подготвено набързо?

Беше време да започват.

Зачете евангелието, но пропусна проповедта. Опита се да си припомни месата, както бе едно време, за да пасне по-добре на остарелите ектения на Карл. Като стигна до пожертвуванията, предната порта се отвори и вътре влезе група мъже — десет на брой, всичките с висящи от ушите им обеци полумесеци. С периферното си зрение видя как Зев изостави прозореца и се насочи към олтара, насочил пушката към тях.

Веднъж стъпили в нефа и преминали покрай счупените пейки, вишитата се разпръснаха на всички страни. Започнаха да свалят иконите, да изтръгват от стените направените от Карл кръстове и да ги чупят. Карл погледна към Джо от мястото си, където бе коленичил, с питащи очи, с ръка на пистолета, затъкнат в колана му.

Джо поклати глава и продължи нататък с месата.

Когато всичките малки кръстове бяха свалени, вишитата плъзнаха към олтара. Джо си позволи един бърз поглед през рамото си и ги видя как нападнаха възстановеното разпятие.

— Зев! — рече Карл тихо, кимайки с глава към вишитата. — Спри ги!

Зев дръпна помпата на пушката. Звукът проехтя в църквата. Джо чу как раздвижването зад гърба му изведнъж секна. Подготви се за изстрел…

Но такъв нямаше.

Погледна към Зев. Старецът срещна погледа му и тъжно поклати глава. Не можеше да го стори. Под акомпанимента на подновената активност и подигравателния смях зад гърба му, Джо кимна разбиращо на Зев, след което забърза към частта с освещаването от месата.

Започна я, вдигайки коричката хляб нависоко, под звука от падащото на пода разпятие в реални размери, стряскайки се от трошенето на възстановените ръце и части от кръста.

Докато държеше виното в кутийката от „Пепси“ нависоко, наперените хилещи се вишита заобиколиха олтара и нагло скъсаха кръста, вързан на врата му. Зев и Карл се опитаха да запазят своите, но не успяха.

Кожата на Джо настръхна, когато в нефа влезе друга група. Бяха поне четиридесет, всичките — вампири.

Водеше ги Палмери.

XI

Палмери се опита да прикрие колебанието си, докато се приближаваше до олтара. Разпятието и непоносимата му белота бяха изчезнали, въпреки това нещо все още не беше както трябва. Имаше нещо отблъскващо тук, нещо, което го караше да се обърне и да побегне. Какво?

Може би беше остатъчен ефект от разпятието и всичките кръстове, които бяха накичили по стените. Трябваше да е това. Неприятният остатъчен привкус щеше да изчезне с разгръщането на нощта. О, да. Нощните му братя и сестри от гнездото щяха да се погрижат за това.

Насочи вниманието си върху човека, който стоеше зад олтара, и се засмя, когато осъзна какво държеше в ръцете си.

— „Пепси“, Джоузеф? Опитваш се да осветиш „Пепси“? — Обърна се към своите от гнездото. — Виждате ли това, братя и сестри? Трябва ли да се страхувате от този мъж? Вижте кой е с него! Дърт евреин и църковен хрантутник!

Чуваше свистящия им смях, докато го заобикаляха, вървейки бавно към олтара в свиваща се хватка. Евреинът и Карл — разпозна Карл и се зачуди как през всичкото това време се е опазил да не бъде хванат — се оттегляха към отсрещната страна на олтара, там, където Джоузеф биваше заобграден. Джоузеф… Джоузеф, с неговото красиво ирландско лице, бе толкова блед и изпит, устата му бе стегната в свирепа линия. Изглеждаше изплашен до смърт. Това бе напълно нормално.

Палмери стовари гнева си върху Джоузеф заради проявената смелост. Радваше се, че се е завърнал. Винаги бе мразил младия свещеник заради подхода му към хората, заради това, че енориашите се тълпяха при него с проблемите си, макар че той бе далеч от опита на техния по-стар и по-мъдър пастор. Но всичко бе в миналото. Онзи свят беше изчезнал, заменен от един нощен свят — светът на Палмери. И вече никой нямаше да се тълпи при отец Джо за каквото и да било, когато Палмери приключеше с него. „Отец Джо“ — как се гневеше, когато хората започнаха да го наричат така. Е, техният отец Джо щеше да им осигури превъзходно забавление тази нощ. Това щеше да е забавно.

— Джоузеф, Джоузеф, Джоузеф — спря се и се усмихна на младия свещеник срещу него. — Този безсмислен жест е напълно типичен за твоята арогантност.

Единственото, с което му отвърна Джоузеф, бе изражение, примесено с предизвикателство и антипатия. Това само възпламени още повече гнева на Палмери.

— Отвращавам ли те, Джоузеф? Новата ми форма обижда ли скъпоценните ти ирландски чувства? Възмущава ли те моята немъртвост?

— Справяше се достатъчно добре и докато беше жив, Алберто.

Палмери си позволи да се усмихне. Навярно Джоузеф смяташе, че се държи много смело, но трепетът в гласа му издаваше неговия страх.

— Винаги си бил добър в бързите отговори, нали, Джоузеф. Винаги си смятал, че си по-добър от мен, винаги си се поставял над мен.

— Не ми е било трудно, когато съм се съревновавал с насилник на деца.

Гневът на Палмери избухна.

— Толкова добър. Толкова самодоволен. Ами твоите апетити, Джоузеф? Тайните ти апетити? Какви са те? Винаги ли си ги държал в килера? Толкова над останалите от нас ли си, че никога не си се поддавал на неуместен импулс? Обзалагам се, смяташ, че ако те направим един от нас, ще се противопоставиш на глада за кръв.

От разтревожения поглед на Джоузеф осъзна, че е напипал чувствителен нерв. Пристъпи напред, почти докосвайки олтара.

— Така е, нали? Наистина смяташ, че можеш да се противопоставиш! Е, ще видим дали ще е така, Джоузеф. До настъпването на зората ще бъдеш пресушен — всички ще ти се изредим — и когато слънцето изгрее, ще ти се наложи да се скриеш от светлината му. С идването на нощта ще бъдеш един от нас. И тогава всички правила ще паднат. Нощта ще бъде твоя. Ще си свободен да правиш всичко, абсолютно всичко, което някога си пожелавал. Но гладът също ще те съпътства. Няма да сърбаш кръвта на твоя бог, както си правил досега, а ще пиеш човешка кръв. Ще жадуваш за гореща човешка кръв, Джоузеф. И ще ти се наложи да утолиш тази жажда. Няма да имаш избор. Искам да съм там, когато го правиш, Джоузеф. Искам да съм там, за да се изсмея в лицето ти, когато смучеш от пурпурния нектар, и ще продължа да се смея всяка нощ, виждайки как червеният глад те е пленил за вечни времена.

Така щеше да бъде. Палмери беше сигурен в това, както беше сигурен в собствената си жажда. Гладуваше за момента, когато ще натрие лицето на скъпия Джоузеф в торта на собственото му отчаяние.

— Тъкмо бях към края на месата — рече Джоузеф хладно. — Имаш ли нещо против да приключа?

Този път Палмери не успя да възпре смеха си.

— Наистина ли смяташ, че тази шарада ще проработи? Наистина ли мислиш, че можеш да отслужиш меса с това?

Пресегна се и дръпна покривката от олтара, запращайки требника и нафора на пода, разкривайки мръсната повърхност на мрамора.

— Наистина ли мислиш, че можеш да извършиш Преосъществяването^[75]? Наистина ли вярваш в тези простотии? Че хлябът и виното се превръщат в част от… — опита се да произнесе името, но не успя — тялото и кръвта на Сина?

Един от братята му, Фредерик, пристъпи напред и се наведе над олтара, усмихвайки се.

— Преосъществяване? — изрече с най-мазния си глас и изтръгна кутийката „Пепси“ от ръцете на Джоузеф. — Значи ли това, че тук е кръвта на Сина?

Обезпокояваща мисъл запълзя в ума на Палмери. Имаше нещо в кутийката, нещо в начина, по който виждаше неясните очертания…

— Братко Фредерик, може би трябва да…

Усмивката на Фредерик се разшири.

— Винаги ми се е искало да си сръбна от кръвта на божество.

Членовете на гнездото се захилиха съскащо, докато Фредерик надигна кутийката и отпи.

Палмери беше разтресен от експлозията непоносим блясък, който избухна от устата на Фредерик. Вътрешността на черепа му засия под скалпа и снопове чиста бяла светлина заструиха от ушите, носа, очите му — от всеки отвор в главата му. Блясъкът се разнесе, потичайки надолу по гърлото и гърдите и коремната кухина, очертавайки ребрата му, преди да се разтопят под кожата му. Фредерик се разтичаше, от плътта му се вдигаше пара, омекваше, разтичаше се като гореща лава.

Не! Това не можеше да се случва! Не и сега, когато бе хванал Джоузеф натясно!

Кутийката падна от разтапящите се пръсти на Фредерик и се приземи върху олтара. Съдържанието й се разля върху мръсната повърхност, освобождавайки поредната детонация от ослепителен блясък, много по-опустошителен от първия. Светлината се разпростря светкавично, простирайки се върху горната повърхност и продължавайки надолу от всички страни, движеща се като нещо живо, поглъщайки целия олтар, карайки го да блести като огнени корпускули, откъснати от самото слънце.

Със светлината дойде и поривът — непоносимата жега избута Палмери назад, назад, назад, докато не се видя принуден да последва останалите от гнездото си в луд, безразсъден бяг от „Св. Антъни“ в прохладната, приветлива безопасност на мрака отвън.

XII

Докато вампирите бягаха към безопасността на нощта, следвани от подлизурковците си, Зев заби поглед в ужасната локва разложена материя, която бе останала от вампира, който Палмери наричаше Фредерик. Погледна към Карл и видя замаяното изумление на лицето му. Зев докосна повърхността на олтара — чист, блестящ, всеки милиметър от мрамора беше излъскан.

Някаква невероятна сила имаше пръст в това. Неизмерима сила. Вместо да го ободри, тази мисъл го потисна. Колко дълго щеше да продължи? На всяка меса ли се случваше? Защо бе прекарал целия си живот, лишен от това знание?

Обърна се към отец Джо.

— Какво се случи?

— Аз… не знам.

— Чудо! — рече Карл, плъзгайки дланта си по олтара.

— Едно чудо и едно разтапяне — констатира отец Джо. Вдигна от земята празната кутийка от „Пепси“ и я загледа. — Както знаеш, първо отиваш в семинарията, после те ръкополагат, минаваш през безброй меси, вярвайки в Преосъществяването. Но след всичките тези години… наистина да знаеш…

Зев го видя как пъхна пръста си в отвора на кутийката, след което го извади и опита. Направи физиономия.

— Какво има? — попита Зев.

— Все още има вкус на кисело барбароне… с аромат на „Пепси“.

— Няма значение на какво има вкус. Докато не се нрави на Палмери и компания, за мен наистина е кръвта на Бог.

— Не — каза свещеникът с тънка усмивка на уста. — Това е просто кола.

И тримата започнаха да се смеят. Не беше толкова смешно, но Зев направо се късаше, заедно с двамата си другари. По-скоро изпускаха парата, отколкото нещо друго. Заболя го коремът. Трябваше да се облегне на олтара, за да не падне.

Смехът им секна едва когато вишитата се завърнаха. Нахълтаха вътре, носейки тежко огнеупорно одеяло. Този път отец Джо не остана пасивен към натрапването им. Застана пред олтара, готов да ги посрещне.

Беше толкова голям и страшен в очите им. Огромната му фигура и вдигнати юмруци ги сплашиха за няколко мига. После обаче явно се усетиха, че имат числено предимство — дванадесет срещу един — и го нападнаха. Нанесе тежък удар точно в лицето на водача на вишитата. Онзи изгуби почва под краката си и се стовари върху един от спътниците си. И двамата паднаха.

Зев клекна на едно коляно и се пресегна към пушката. Имаше намерение да я ползва този път, да застреля тези паразити, закле се да го стори!

Тогава обаче някой се приземи на гърба му и го събори на пода. Докато се опитваше да се изправи, видя отец Джо, заграден, размятащ юмруците си, нокаутирайки по едно виши всеки път, когато влизаше в контакт с тях. Но те бяха прекалено много. Когато свещеникът бе съборен под натиска им, тежък ботуш се стовари на главата на Зев. Потъна в мрак.

XIII

… пулсиране в главата му, жилеща болка в бузите му и един глас, съскащ и груб…

— … стига, Джоузеф. Хайде. Събуждай се. Не искам да пропуснеш това!

Пред очите му изплуваха бледите черти на Палмери, реещи се над него, хилещи се като череп. Джо се размърда и осъзна, че китките му са завързани. Дясната му ръка пулсираше, усещаше я два пъти по-голяма от лявата; навярно я беше счупил в челюстта на някое виши. Повдигна главата си и видя, че е разпънат на кръст на олтара, а самият олтар бе покрит с огнеупорното одеяло.

— Признавам, че е мелодраматично — започна Палмери, — но на място, не мислиш ли? Имам предвид, толкова често принасяхме в жертва нашия бог тук, всеки делничен ден и по няколко пъти в неделите, че защо това да не бъде твоят жертвен олтар?

Джо затвори очи, опитвайки се да потисне гаденето си. Това не можеше да се случва.

— Смяташе, че си победил, нали? — Когато Джо не му отвърна, Палмери продължи: — Дори да беше тръгнал след мен и да ме беше пречупил, какво щеше да постигнеш? Светът е наш, Джоузеф. Хищници и плячка — такава е йерархията. Ние сме хищниците. И тази вечер ти ще се присъединиш към нас. Но не и той. Voila!

Отстъпи и посочи към балкона. Джо огледа мрачното, огряно единствено от свещите пространство на нефа, без да е сигурен какво трябва да види. Различи очертанията на Зев и изстена. Краката на стареца бяха завързани за парапета; висеше с главата надолу, зачервеното му лице и уплашени очи се обърнаха към него. Джо се напрегна, опитвайки се да се освободи от въжетата, но те не поддадоха.

— Пусни го!

— Какво? И да оставя всичката тази хубава еврейска кръв да отиде на вятъра? Защо да го правя, тези хора са Избраните от Бога! Те са деликатес!

— Копеле!

Ако можеше да тури ръце на Палмери, само за минута.

— Тцъ-тцъ, Джоузеф. Не в къщата на Бог. Евреинът трябваше да постъпи умно и да избяга като Карл.

Карл беше избягал? Добре. Бедният човечец сигурно се беше намразил, щеше да се смята за страхливец до края на живота си, но бе сторил каквото можа. По-добре да остане жив, отколкото да свърши вързан като Зев.

Квит сме, Карл.

— Но не се тревожи за твоя равин. Никой от нас и със зъб няма да го докосне. Не е заслужил правото да се присъедини към нас. Ще използваме бръснача, за да му изпуснем кръвта. И когато вече е мъртъв, ще си остане мъртъв. Но не и ти, Джоузеф. О не, не и ти. — Усмивката му се разшири. — Ти си мой.

Джо искаше да се изплюе на лицето на Палмери — не като защитен акт, а по-скоро за да прикрие вълните на страх, които го заливаха — но в пресъхналата му уста нямаше слюнка. Мисълта да стане един от тях го правеше слаб. Да прекара вечността като… огледа унесените лица на другарчетата вампири на Палмери, докато се скупчваха под провесеното тяло на Зев… като тях?

Той не искаше да е като тях! Не можеше да го позволи!

Ами ако не му оставеха право на избор? Ами ако превръщането му в немъртъв срутеше моралните му ограничения, изграждани цял живот, разкъсаше оковите на човешките стремежи, заличавайки всичките смъртни представи как трябва да се живее? Чест, справедливост, почтеност, честност, скромност, безпристрастие, любов — ами ако те се превърнеха просто в незначителни думи, вместо в основите на неговия живот?

Дойде му идея.

— Какво ще кажеш за една сделка, Алберто — предложи.

— Не си в позиция да се пазариш, Джоузеф.

— Така ли? Отговори ми тогава: някога немъртвите избивали ли са се помежду си? Имам предвид, някога някой от тях забивал ли е кол в сърцето на друг?

— Не. Разбира се, че не.

— Сигурен ли си? По-добре наистина да си сигурен, преди да продължиш с плановете си за тази вечер. Защото ако съм принуден да стана един от вас, единствената цел в живота ми ще бъде да те намеря. Когато го сторя, няма да забия кол в сърцето ти, ще прикова ръцете и краката ти за дървените колони на Пойнт Плезънт, където ще можеш да наблюдаваш изгрева на слънцето и да почувстваш как кожата ти се превръща във въглен.

Усмивката на Палмери се стопи.

— Невъзможно. Ти ще бъдеш различен. Ще ти се иска да ми благодариш. Ще се питаш как си могъл да живееш преди това.

— По-добре да си сигурен, Алберто… за твое добро. Защото ще имам на разположение цялата вечност, за да те открия. Накрая ще го сторя, Алберто. Кълна се в собствения си гроб. Помислѝ над това.

— Смяташ ли, че една безсмислена заплаха ще ме накара да се уплаша?

— Ще разберем колко безсмислена е тя, нали? Но ето ти го и моето предложение: остави Зев да си тръгне и няма да те закачам.

— Защо ти пука толкова много за един дърт евреин?

— Той е нещо, което ти никога не си бил, няма и да бъдеш: приятел. — А и ми върна душата.

Палмери се наведе над него. Отвратителният му, противен дъх удари Джо в лицето.

— Приятел? Как можеш да бъдеш приятел с един мъртвец? — казвайки това, той се изправи и се насочи към балкона. — Убийте го! Веднага!

През виковете на молби и протести, един от вампирите се изкачи на купчината боклуци към Зев. Равинът не се съпротивлява. Джо го видя как затвори очи, зачака. Докато вампирът посегна към него с бръснача, Джо потисна един хлип на мъка и ярост и безпомощност. Тъкмо щеше да затвори и своите очи, когато видя огнена дъга да се стеле във въздуха навън през един от прозорците. Стъклото се счупи и посипа пода, а пламъкът експлодира, огласяйки помещението с едно лууум.

Джо само бе чувал за подобни неща, но бързо осъзна, че току-що беше видял своя пръв коктейл „Молотов“ в действие. Плисналият бензин подпали дрехите на най-близкия вампир, който започна да бяга в кръг, пищейки и опитвайки се да загаси пламналите си одежди.

Виковете му бяха удавени от гълчавата на другите гласове, стотици, че и повече. Джо се огледа и видя хора — мъже, жени, младежи — да се катерят по прозорците, да нахлуват през вратите. Жените държаха кръстове нависоко, докато мъжете — дълги дървени копия — дръжки на метли, търмъци и лопати с наострени краища. Джо разпозна повечето от лицата, беше ги срещал на неделните меси, които водеше тук години наред.

Енориашите на „Св. Антъни“ се бяха завърнали, за да предявят претенциите си за тяхната църква.

— Да! — извика, без да е сигурен да плаче ли, или да се смее. Когато обаче видя гнева на лицето на Палмери, се засмя. — Много лошо, Алберто!

Палмери се спусна към гърлото му, но се сви от страх, когато една жена с протегнато разпятие и един мъж с копие приближиха олтара — Карл и някаква дама, която Джо разпозна — беше Мери О’Хеър.

— Казах ти, че няа да та остая, нал, отце? — рече Карл, хилейки се и вадейки червено швейцарско ножче. Започна да прерязва въжетата около китките на Джо. — Нал?

— Така беше, Карл. Не мисля, че някога съм бил по-щастлив от това да видя някого. Но как…?

— Казах им. Бягах през енорията, от къща на къща. Казах им, че отце Джо е в беда, че преди го остаихме, но не тря’а да го остаяме и сега. Той са върна за нас, сега тря’а и ние да са върнем за него. Толкоз е просто. И тогаа те почнаха да обикалят къща след къща и преди да са усетим, вече имахме малка армия. Дойдохме да сритаме задниците, отце, прощавай ма за израза.

— Ритайте колкото можете повече задници, Карл.

Джо забеляза страха в Мери О’Хеър — блестящи очи, въртящи се наоколо, поглеждайки тук и там; разпятието в треперещите й ръце. Тя нямаше да срита много задници в това си състояние, но беше тук, мили боже, беше тук заради него и заради „Св. Антъни“, въпреки ужаса, който толкова очевидно я бе обзел. Сърцето му се изпълни с любов към тези хора и гордост за смелостта им.

Карл го освободи и Джо взе ножа от ръцете му. Докато режеше въжетата на краката си, огледа положението в църквата.

Най-старите и най-младите членове на армията от енориаши бяха разположени на прозорците и вратите, с високо вдигнати кръстове в ръце, отрязвайки пътищата за бягство на вампирите, а в центъра на църквата — хаос. Писъци, викове и случайни изстрели проехтяваха през „Св. Антъни“. Вампирите бяха три пъти по-малко от човеците и като че ли бяха заслепени и объркани от всичките кръстове около тях.

Въпреки свръхчовешката им сила, нечии задници наистина бяха наритани. Някои се гърчеха на пода, набити на копията. Джо забеляза две жени с разпятия в ръце, да притискат един вампир в ъгъла. Докато се опитваше да прикрие лицето си с ръце, един от мъжете се приближи и го набучи със заострената дръжка на търмък, която държеше като пика.

Но някои от енориашите лежаха в неподвижни, кървави купчини на пода, доказателство, че вампирите и вишитата също бяха взели своите жертви.

Джо освободи краката си и се качи на олтара. Огледа се наоколо за Палмери — искаше него — но свещеникът вампир се беше изгубил в мелето. Джо свърна погледа си към балкона и видя, че Зев още е там, опитваше се да се освободи. Тръгна да прекосява нефа, за да му помогне.

XIV

На Зев не му харесваше, че беше окачен като салам на витрина в деликатесен магазин. Опита се да достигне краката си, но не успя. Не се смяташе за спортна натура; да направи една коремна преса на пода за него щеше да е трудно, така че кое го караше да мисли, че ще успее, висейки с главата надолу? Отпусна се назад, изтощен, и усети как кръвта се връща обратно в главата му. Погледът му се замъгли, ушите му затуптяха, почувства се така, все едно кожата на лицето му ще се разкъса. Още малко от това и можеше да получи удар или дори нещо по-лошо.

Наблюдаваше битката долу и беше щастлив, че вампирите го отнасяха. Тези хора — виждайки Карл сред тях, Зев предположи, че са от енорията на „Св. Антъни“ — бяха разярени, почти подивели в атаките си срещу вампирите.

Месеци, прекарани в потискане на гнева и страха им, бяха освободени срещу мъчителите им в един-единствен изблик. Направо беше плашещо.

Изведнъж усети ръка на крака си. Някой развързваше възлите. Благодаря ти, Боже. Скоро щеше да е отново на крака. Когато въжето се разхлаби, реши, че трябва поне да се опита да участва в собственото си освобождаване.

Още веднъж, помисли си Зев. Ще опитам още веднъж.

Изгрухтя и се опита да се прегъне, напрягайки мускулите си, протягайки се да се хване за нещо, каквото и да е. От мрака се подаде една ръка и той я пое. Но облекчението на Зев се превърна в ужас, когато усети студенината на съществото, което го сграбчи, дръпна го и го прекара през парапета на балкона с нечовешка сила. Вътрешностите му заплашиха да се евакуират, когато хилещото се лице на Палмери надвисна на петнадесет сантиметра от неговото.

— Нищо не е свършило, евреино — каза му меко, а противният му дъх заседна в носа и гърлото на Зев. — Въобще не е свършило!

Усети как свободната ръка на Палмери пробяга по корема му и го хвана за колана при токата, след което другата ръка се премести на яката на ризата му. Преди да успее да се възпротиви или да изкрещи, беше повдигнат от пода и издигнат над парапета на балкона.

Гласът на демона се чу в ухото му:

— Джоузеф те нарече приятел, евреино. Нека видим дали наистина те има за такъв.

XV

Джо беше преполовил разстоянието, когато чу гласа на Палмери да ехти над цялата тази лудница.

— Спри ги, Джоузеф! Спри ги веднага или ще пусна приятеля ти!

Джо погледна нагоре и замръзна. Палмери стоеше до парапета на балкона, наклонен над него, с очи извърнати от нефа и всичките размахани кръстове. В края на протегнатите му ръце беше Зев, провесен във въздуха над потрошените останки от пейките, над особено голямо и заострено дърво, сочещо точно в средата на гърба на равина. Уплашените очи на Зев се стрелкаха от Джо към гигантския кол долу.

Джо чу, че шумотевицата от мелето намаля малко и още малко, когато всички очи се насочиха към случващото се на балкона.

— Човек, набит на дървен кол, умира толкова ефикасно, колкото и вампир! — изкрещя Палмери. — Дори и по-бързо, ако е пронизан в сърцето. Но може да отнеме часове в агония, ако прониже стомаха му.

В „Св. Антъни“ настъпи тишина, когато боевете прекъснаха и всяка една от страните се оттегли в различен ъгъл на църквата, оставяйки Джо сам по средата.

— Какво искаш, Алберто?

— Първо, искам да свалят всички тези кръстове, за да мога да виждам!

Джо погледна надясно, където бяха неговите енориаши.

— Свалете ги — нареди им. Когато се надигна недоволна глъчка, добави: — Не ги захвърляйте, просто ги дръжте така, че да не се виждат. Моля ви.

Бавно, един по един в началото, след което и на групи, кръстовете и разпятията бяха скрити зад гърбовете им или прибрани в палтата.

Отляво вампирите изсъскаха облекчени, а вишитата завикаха доволни. Звукът наподобяваше нагорещени игли, пъхани под ноктите на Джо. Отгоре Палмери се обърна към Джо и се усмихна.

— Така е по-добре.

— Какво искаш? — попита Джо, макар свиването в стомаха му да му подсказваше точно какъв ще е отговорът.

— Размяна — отвърна Палмери.

— Мен за него, предполагам? — предположи Джо.

Усмивката на Палмери се разшири.

— Разбира се.

— Джо, не! — възпротиви се Зев.

Палмери раздруса стареца грубо. Джо го чу да казва:

— Мълчи, евреино, или ще ти прекърша гръбнака! — Върна погледа си отново на Джо. — Другото е да ти кажа твоята паплач да пусне хората ми да си вървят. — Засмя се и разтърси Зев отново. — Чу ли, евреино? Цитат от Библията — Стария Завет!

— Добре — съгласи се Джо без колебание.

Енориашите отдясно се възпротивиха с общи възгласи като „Не!“ и „Не можеш!“, които пропиха „Св. Антъни“. Разнесе се мощен глас: „Той е просто един чифутин!“.

Джо потърси човека и го намери — Джийн Харингтън, дърводелец. Посочи с палец през рамото си към вампирите и слугите им.

— Подобна реплика е присъща за тях, Джийн.

Харингтън отстъпи назад и заби поглед в обувките си.

— Съжалявам, отче. — Гласът му беше на ръба на хлипа. — Но тъкмо си те върнахме!

— Всичко ще е наред — успокои го Джо с мек тон.

И наистина го мислеше. Вътре в себе си имаше чувството, че ще премине през това изпитание, че ако се размени със Зев и се изправи лице в лице с Палмери, ще излезе победител от битката или поне щеше да стори всичко възможно, за да не загуби. Сега, когато не бе завързан като някое жертвено агне, сега, когато бе със свободни ръце и крака, не можеше да си представи да бъде погубен от подобните на Палмери.

Освен това един от енориашите му беше дал малко разпятие. Държеше го в свитата си длан.

Но първо трябваше да освободи Зев. Това беше над всичко. Погледна към Палмери.

— Добре, Алберто. Качвам се при теб.

— Чакай! — извика Палмери. — Някой да го претърси.

Джо стисна зъби, когато един от вишитата, тлъст, нечистоплътен мърляч, дойде до него и пребърка джобовете му. Джо си помисли, че ще се успее да скрие разпятието, но в последния момент бе накаран да разтвори ръцете си. Вишито се изхили в лицето на Джо, грабна малкото кръстче от дланта му и го сложи в своя джоб.

— Вече е чист! — обяви мърлячът и блъсна Джо напред.

Свещеникът се поколеба. Беше се запътил към змийско гнездо, без да има някакво оръжие. Погледна към своите енориаши и разбра, че не е моментът да се върне обратно.

Продължи по пътя си, стискайки и отпускайки изопнатите си, потни юмруци. Все още имаше шанс да си тръгне оттук жив. Беше прекалено разгневен, за да умре. Молеше се, когато се доближи до бившия свещеник, стаената ярост в него заради това, че беше обвинен в нещо, докато бе пастор тук, което не бе извършил, щеше да експлодира и да му даде сила да разкъса Палмери на парчета.

— Не! — изкрещя Зев отгоре. — Забравѝ за мен! Започна нещо и трябва да го доведеш до край!

Джо не обърна внимание на приятеля си.

— Идвам, Алберто.

Отец Джо идва, Алберто. И е разгневен. Адски разгневен.

XVI

Зев протегна врат, докато отец Джо се скри под балкона.

— Джо! Върни се!

Палмери го разтърси отново.

— Предай се, дърт евреино. Джоузеф никога не е слушал никого и теб няма да чуе. Той продължава да вярва в религията и добродетелите и почтеността, в силата на доброто и истината над това, което приема за зло. Ще дойде тук, готов да се пожертва за теб, сигурен до мозъка на костите си, че накрая ще победи. Но греши.

— Не! — възпротиви се Зев.

Но вътрешно знаеше, че Палмери е прав. Как можеше Джо да се опълчи на създание с неговата сила, което можеше да го държи във въздуха толкова дълго време? Изморяваха ли се въобще някога ръцете му?

— Да! — изсъска Палмери. — Той ще изгуби, а ние ще победим. Ще победим поради една-единствена причина. Не се оставяме нещо толкова глупаво и преходно като подобни сантименталности да застане на пътя ни. Ако ние ви превъзхождахме в боя и ситуацията беше обърната — ако Джоузеф държеше някой от братята ми над този дървен прът долу — мислиш ли, че щях да се спра и за момент? Дори за секунда? Никога! Ето защо цялото това упражнение на Джоузеф и тези хора е напразно.

Напразно… помисли си Зев. Както и по-голямата част от живота му, както изглеждаше. Както и бъдещето му. Джо щеше да умре тази нощ, а Зев да живее, евреинът, носещ кръст, с традиции от миналото му, които бе опаковал и изгорил, с никаква перспектива освен необятната, празна, безгранична възможност да се скита сам.

От стълбите се чуха стъпки и Палмери се обърна натам.

— А, Джоузеф — рече той.

Зев не можеше да види свещеника, но въпреки това извика:

— Бягай, Джо! Не го оставяй да те измами!

— Говорейки за измами — започна Палмери, надвесвайки се още повече над парапета, като предупреждение към Джо, — се надявам, че няма да опиташ нещо глупаво.

— Не — се разнесе измореният глас на Джо, някъде зад Палмери. — Без номера. Издърпай го и го пусни.

Зев не можеше да позволи това да се случи. Изведнъж осъзна какво трябва да стори. Изкриви тялото си и сграбчи предната част на расото на Палмери, докато се опитваше да промуши краката си през един от месинговите пръти на парапета. Когато вампирът обърна учудения си поглед към него, Зев вложи цялата си сила в краката за едно рязко оттласване от парапета, завличайки Палмери със себе си. Бившият свещеник изгуби баланс. Дори невероятната му сила не успя да му помогне, когато краката му се отделиха от пода.

Зев видя как немъртвите очи на вампира се разшириха от ужас, когато тялото му беше повлечено. Падайки надолу, равинът обгърна ръце около Палмери, стискайки студеното му и учудващо слабо тяло в стегната хватка.

— Каквото мине през този дърт евреин, минава и през теб! — изкрещя в ухото на вампира.

За момент Зев видя ужасеното лице на Джо, чу някак си заглушено как изкрещя „Не!“, смесвайки се с писъка на същата дума от Палмери, след което се разнесе чупене на кости и усети разкъсваща, непоносима болка, отвъд всякакви граници, в гърдите си. За част от секундата почувства как острият дървен връх го промушва, него и Палмери.

И после спря да чувства каквото и да било.

Мракът започна да го обзема, докато той се питаше дали е успял, дали последното му, глупаво дело е успяло. Не му се искаше да умре, преди да е разбрал. Искаше да знае… Но не разбра.

XVII

Джо изкрещя несвързано, провисвайки се на парапета, наблюдавайки падането на Зев, задавяйки се, когато видя кървавия връх на дървената колона да излиза от гърба на Палмери. Видя как вампирът се сгърчи и замята като пронизана риба, след което стана неподвижен върху вече мъртвото тяло на Зев.

Докато радостните възгласи, смесени с писъците на ужас и шумовете от подновената битка, се надигаха от нефа, Джо пусна парапета и падна на колене.

— Зев! — изкрещя силно. — Боже мили, Зев!

Насилвайки се да се изправи на крака, се запрепъва надолу по стълбите, по коридора, към нефа. Вампирите и вишитата побягнаха, уплашени и деморализирани от смъртта на техния лидер, докато енориашите придобиха смелост от случилото се. Бавно, но сигурно, човешките врагове падаха под безмилостната атака. Джо не им обърна никакво внимание. Проправи си път до мястото, където Зев бе набит на кола под вече разложения труп на Палмери. Опита се да открие някакъв знак за живец в изцъклените очи на стария си приятел, намек за пулс на врата под брадата му, но нямаше нищо.

— О, Зев, не трябваше. Не трябваше.

Изведнъж се усети заобиколен от радостната тълпа от енориаши на „Св. Антъни“.

— Справихме се, отце Джо! — проплака Карл, лицето и ръцете му бяха изпръскани с кръв. — Изтрепахме ги сичките! Върнахме си църквата!

— Благодарение на този човек тук — каза Джо, сочейки към Зев.

— Не! — някой се провикна. — Благодарение на теб!

Сред радостните възгласи Джо поклати глава, но не каза нищо. Нека празнуват. Заслужаваха го. Бяха си възвърнали малко парченце от планетата, прашинка и нищо повече. Малка победа без особено значение във войната, но все пак победа.

Църквата беше отново тяхна, поне за тази нощ. И възнамеряваха да я задържат.

Добре. Но щеше да настъпи една промяна. Ако искаха техният отец Джо да се навърта наоколо, трябваше да се съгласят да променят името на църквата.

„Св. Зев“.

На Джо му хареса как звучи.

Майстор Джак: интерлюдия при Дуейн

През януари 2005, Дейвид Морел и аз бяхме лектори на лагера за писатели на „Бордърлендс“^[76] Дейвид помагаше за създаването на организацията „Трилър Писателите на Света“ и ме придумваше да участвам. Убедиха ме да даря разказ за Майстор Джак за тяхната антология „Трилър“^[77], чиято цел беше да събере средства за „ТПС“.

Така се роди „Интерлюдия при Дуейн“. Всички участници бяха ограничени до 5 000 думи. Аз можех да ползвам повече. Към края вече бях пламнал, прогаряйки клавишите на клавиатурата. Иска ми се да можех да пиша с такава скорост и енергия през цялото време. Както ще се убедите, разказът стана доста забавен.

Авторът

— Виж какво, Джак — започна Лорета, чиято шоколадова кожа беше плувнала в пот, — от толкова преобличания изпадам в лоооошо настроение.

Вървяха по Петдесет и седма, нарушавайки почти всички правила за движение, след което продължиха на запад.

— Наистина лошо. Краката ме уби’ат. Никой да не ме закача, преди да съм се прибрала у нас и да съм си сипала голяма чаша Джими.

Джак кимна, слушаше я само от учтивост. Беше по-заинтересован от хората, покрай които минаваха, мислейки си как ден, в който не носиш желязо, е като ден, в който си излязъл без дрехи.

Чувстваше се гол. Трябваше да остави „Глок“-а и останалото снаряжение в дома си заради годишната си екскурзия до сградата на Емпайър Стейт. Беше си определил 19 април за Денят на Кинг Конг. Всяка година се отправяше на поклонение към обсерваторията, за да отдаде чест на Голямото момче. Основната причина да не носи оръжие беше детекторът за метали, който трябваше да премине, преди да се качи нагоре. Това означаваше, че апаратът не трябва да изпищи.

Не смяташе, че е параноик. Добре де, може би малко, но беше ядосал толкова много хора в този град, че не му се искаше да им налети неподготвен.

След като свърши с церемонията си, се натъкна на Лорета и тръгна да я изпраща до Хелс Кичън^[78]. Оф, чакай. Сега се наричаше Клинтън.

Познаваха се отпреди дванадесет, че и повече години, когато и двамата чакаха за своите маси във вече несъществуващата тратория на Западна Четвърта. Тя тъкмо беше дошла от поречието на Мисисипи тогава, а той от няколко години бе напуснал Джърси. Лорета беше по-възрастна от Джак с около декада, дори и повече — всъщност бе възможно да наближава петдесетака. Тежеше и с четиридесет килограма над него. Дните, когато беше само добре закръглена, оставаха един приятен бегъл спомен, сега си беше стабилна — без майтап. Бе боядисала бухналата си коса в оранжево и се беше намъкнала в някакво тясно, безформено, зелено-жълто нещо, което я правеше да изглежда като кафява морска крава в дълга ярка рокля.

Спря се и се вгледа в черен коктейлен тоалет през прозореца на един бутик.

— Колко е хубав. Естествено тря’а да почакам да ме кремират, преди да успея да са вмъкна в него.

Продължиха по Седмо авеню. Докато стояха на ъгъла и чакаха светофарът да светне зелено, две азиатки се приближиха към Лорета.

По-високата попита:

— Знаете ли къде е „Сакс Пето авеню“^[79]?

Лорета се намръщи:

— На Пето авеню, глупаче. — След което си пое дъх и посочи нервно с палец зад рамото си. — В тази посока.

Джак я изгледа.

— Не се шегуваше за лошото настроение.

— Някога да съм се бъзикала, Джак? — Огледа се наоколо. — Мили боже, имам нужда от малко домашна храна. Като шоколадов сладолед, поръсен с ядки. — Посочи към „Дуейн Рийд“ на отсрещната страна. — Там.

— Това е дрогерия.

— Скъпи, не може да не знаеш. Дуейн има всичко. Ако продаваше и месо, щях да пазарувам само от него. Хайде.

Преди да успее да се откаже, тя го сграбчи за ръката и го завлачи към магазина.

— Особено много харесвам гримовете им. Някои места просто предлагат „Кавър Гърл“, което, знаш, е окей, ако си хлебноруса блондинка. Не знам дали си забелязал, но бялото не е често срещан цвят из тез’ райони. Всички са по-тъмни. Освен теб, разбир’ се. Наясно съм, че не обичаш да привличаш внимание, Джак, но ако имаше мъничко кафе в сметаната си, щеше да си наистина невидим.

Джак правеше всичко възможно, за да е невидим. Телосложението му помагаше доста за това: беше среден на ръст, с нормална фигура, кестенява коса и лице, което не приковаваше погледа. Днес се беше снабдил с шапка на „Метс“, фланелена риза, носеше дънки „Ливайс“ и изтъркани работнически ботуши. Поредният момък, навярно работещ като строител, влачейки се по улиците на Зуу Йорк^[80].

Джак забави крачка, когато доближиха вратата.

— Мисля да си пусна дъждовни, Ло.

Тя стегна хватката си около ръката му.

— Да бе, да. Имам нужда от компания. Даже ще ти купя сода. Кофеинът още ли е твоят наркотик?

— Предполагам… поне докато не дойде времето за бира. — Освободи ръката си. — Добре, ще се шляем пет минути, но след това се изпарявам. Имам работа.

— Пет минути не са нищо, но хубу.

— Давай напред, аз ще те следвам.

Беше забавил крачка, за да огледа добре входа. Забеляза камера точно от вътрешната страна на вратата, насочена към влизащите и излизащите.

Смъкна козирката на шапката си и наведе глава. Тъкмо настигаше Лорета, когато чу гръмък глас със силен акцент.

— Майра! Майра! Майра! Виж какъв як задник имаш!

Джак се надяваше това да не е насочено към него. Вдигна глава достатъчно, че да види хилещия се мустакат латиноамериканец, облегнал се на стената до входа. В краката му имаше кафяв спортен сак. Беше с мазна, зализана назад коса и затворнически татуси на ръцете си.

Лорета се спря и го изгледа.

— Надя’ам се, не говориш на мен!

Онзи се ухили широко.

— Ама, сеньорита, в моята страна е чест някой като мен да похвали една жена.

— И къде по-точно е тая твоя страна?

— Еквадор.

— Сега си в Ню Йорк, скъпи, а аз съм една кучка от Бронкс. Кажи ми нещо подобно отново и ще ти сритам задника кат’ Брус Ли.

— Знам, че ти се иска да ми седнеш на лицето.

— Що? Носът ти е по-голям от оная ти ра’ота ли?

Кавгата накара две тийнейджърки да напуснат магазина. Лицето на господин Еквадор помрачня. Явно шегата не му допадна.

С наведена глава, Джак застана зад Лорета, която влезе в магазина.

— Казах ти, че съм в лошо настроение — припомни му.

— Така беше, така беше. Пет минути, Лорета, разбра ли?

— Чух те.

Хвърли поглед през рамо и видя как господин Еквадор вдига спортния си сак и тръгва след тях.

Джак се спря, докато Лорета хукна към един от козметичните щандове. Искаше да види дали Еквадор ще продължи да се заяжда с нея, но онзи продължи напред, към задната част на магазина.

Дрогериите „Дуейн Рийд“ бяха важен елемент от живота в Ню Йорк. Само в този град бяха стотици. Единствено надувковците от Горен Ийст Сайд не ги посещаваха. Най-характерната им черта беше, че при тях липсваха характерни черти. Нямаше два магазина с еднакви размери или с подобно разположение. Да, във всеки от тях козметиката бе в предната му част, но след това бе пълна загадка кое къде е разположено. Джак разбираше принципа на тази лудост: колкото повече време отнемаше на хората да търсят това, за което бяха дошли, толкова по-голяма вероятност имаше да си купят неща, заради които не бяха.

Това му се струваше доста плоско, така че Джак си възложи задачата да намери сладоледа и да ускори заминаването им. Залута се между рафтовете и не след дълго изгуби ориентация. Целият магазин беше във формата на буквата „L“, но вместо пътеките да са прави, те бяха зигзагообразни. Който бе мислил разположението, беше или привърженик на теорията за хаоса, или беше дизайнер на житни кръгове^[81].

Блуждаеше между двуметровите рафтове и тъкмо преминаваше покрай лекарствата за хемороиди, когато чу груб глас зад себе си.

— Мърдай, йо. Давай към задната част.

Джак се обърна и видя огромен, стероиден чернокож мъж в червен потник. Флуоресцентната лампа на тавана осветяваше избръснатия му скалп. Имаше голям белег, преминаващ през лявата му вежда, изцъклени очи и държеше .38-калибров револвер с къса цев — класика в събота вечер.

Джак запази самообладание и рече спокойно:

— К’во стаа?

Мъжът вдигна оръжието, държеше го на една страна като във филмите, макар никой, който беше наясно с пистолетите, да не правеше това.

— Чуй, йо, пали задника и мърдай, пре’и да съм ти гръмнал един у мутрата.

Джак изчака още няколко секунди да види дали гангстерът ще се доближи и ще влезе в обсега му. Не го стори.

Не беше добре. На път към задната част се чудеше дали това беше лично, или не. Когато видя групичката уплашени хора, облечени в бяло — явно бяха фармацевтите, коленичили пред задното гише с ръце на тила — разбра, че не е.

Облекчение… един вид.

Забеляза господин Еквадор да стои над тях с блестящ револвер .357 от никелирана неръждаема стомана.

Обир.

Черният го блъсна изотзад.

— Заеми позиция, задник.

Джак забеляза две камери, насочени към фармацевтичната зона. Коленичи в края на линията, сплете пръсти зад врата си и наведе поглед надолу към пода.

Добре, просто си дръж главата ниско, така че да не те снима камерата и да не привличаш вниманието на тези клоуни и ще си тръгнеш невредим оттук.

Погледна нагоре, когато чу някаква гюрултия отляво. Появи се кокалест дребосък, приличащ на Сами Дейвис^[82], но с расти, прибрани от шапка на червени, жълти и зелени черти. Носеше помпа с рязана цев, а пред дулото й вървяха шестима човека. Уплашената Лорета беше сред тях.

Появи се и четвърти — боже, колко бяха? Този беше бял с мръсни, неподдържани светлокафяви масури, целият в пиърсинги, носещ на гърба си цял хип-хоп каталог: вирната на една страна шапка, широки, торбести, наврени в задника дънки, огромна блуза с надпис „Ню Йорк Джайънтс“.

И той имаше револвер с къса цев, който беше наврял във врата на тъмнокож индиец или пакистанец на средна възраст.

Двамата с Растата бяха с оцъклени очи. Навярно дрогирани. Сигурно се чувстваха страхотно.

Каква шайка. Вероятно са се запознали в Райкърс^[83]. Или пък в Тумбс^[84].

— Извикайте господин Мееееениджърррра — припя белият.

Еквадор го изгледа.

— Заключи ли предната врата?

Белчо разклати пълната с ключове верига и я остави на гишето.

— Аха. Всичко е здраво залостено.

— Bueno.^[85]. Връщай се там и се огледай да не сме пропуснали някой. Не ща никой да са измъкне.

— Хуу, ей ся. Тря’а да свърша нещо преди туй.

Избута мениджъра напред, плъзна се зад щанда, след което се изгуби във фармацевтичната зона.

— Уилкинс! Ка’ах ти да оти’еш отпред!

Уилкинс се завърна, носейки три големи пластмасови шишета. Сложи ги на щанда. Джак прочете ПЕРКОЦЕТ и ОКСИКОНТИН^[86] на етикетите.

— Тия бебчета са за мен. Никой да не ми ги бара.

Еквадор процеди през зъби:

— Отпред!

— Пич, отивам — рече Уилкинс и се насочи натам.

Белега сграбчи мениджъра за сакото и го разтресе.

— Комбинацията, тарикат — давай я.

Джак видя какво пише на табелката на човека: ДЖ. ПАТЕЛ. Тъмната му кожа беше станала с две идеи по-бледа. Направо беше готов да припадне.

— Не я знам!

Растата вдигна пушката си и притисна дулото й в треперещото гърло на Пател.

— Кажи на чуека кото иска да знай. Кажи му сега!

Джак видя разрастващо се мокро петно на чатала на Пател.

— Управителят го ня-няма. Аз н-не знам комбинацията.

Еквадор пристъпи напред.

— Значи ня’а да имаме полза от тебе, а?

Пател падна на колене и вдигна нагоре ръцете си.

— Моля ви! Имам съпруга, деца!

— Ко искаш да ги видиш пак, кажи ми. Знам, че всеки вторник бронирана кола прибира оборота. Наблюдавах. Днес е вторник, тъй че давай.

— Но аз не…!

Еквадор удари с пистолета си главата на Пател и онзи се срина.

— Искаш да умреш, за да спасиш парите на шефа си? Искаш ли да видиш ко ста’а кат’ та гръмнат у гла’ата? Ей на. Щи покажа. — Обърна се и огледа затворниците си. — Де е оная дебела кучка с голя’ата уста? — Усмихна се като забеляза Лорета. — Ей та на.

Мамка му.

Еквадор я сграбчи за яката и я издърпа, отделяйки я от останалите. След пет-шест крачки я пусна.

— Обърни са, кучко.

Все още на колене, тя се обърна към другите пленници. Долната й устна трепереше от страх. Погледна Джак в очите, мълчаливо молейки го да направи нещо, каквото и да е, моля!

Не можеше да позволи това да се случи.

Умът му препусна през различни сценарии, помисли за действия, които можеше да предприеме, за да я спаси, но не намери такива.

Когато Еквадор вдигна своя .357 и го насочи в тила на Лорета, Джак си спомни за охранителните камери.

Викна силно:

— Наистина ли искаш да направиш това по телевизора?

Еквадор насочи пистолета си към Джак.

— К’во искаш бе?

Без да се оглежда наоколо, Джак посочи право към камерите в дрогерията.

— Ще си звезда от „Скрита камера“.

— К’ъв си ти?

Джак си наложи една овча усмивка.

— Никой. Просто си помислих, че ще искаш да знаеш. Някога и аз бях в бизнеса с кражбите, но хванах пътя за „Райкърс“ щот’ не видях едно от тея неща. Вече ги забелязвам… вярвай ми, забелязвам ги.

Еквадор погледна към камерите и изруга:

— Да го еба.

Обърна се към Растата и му посочи. Онзи се усмихна, разкривайки един ред бели зъби, и вдигна пушката.

Джак се размърда след първия изстрел, когато всички гледаха към експлодиращата камера. По време на втория изстрел вече беше намерил укритие и се втурна по една от пътеките в магазина.

Зад себе си чу Еквадор да крещи:

— Ей! Де тръгна тоя? Уилкинс! Един идва към тебе!

Гласът на белия се разнесе:

— Чакам го, куче!

Джак се надяваше да изненада Уилкинс и да му отнеме пистолета, но това нямаше как да стане вече. Боже! Всеки друг ден би имал в себе си поне две дузини 9-милиметрови куршуми с кух връх^[87], заредени и готови.

Сега трябваше да импровизира.

Докато ходеше на зигзаг по пътеките, изпрати мълчаливи благодарности към маниака, който беше наредил по този начин рафтовете. Ако ги беше направил прави, от началото до края, нямаше да оцелее и минута. Почувства се като мишка, която търси сиренце, но тази необикновена, лабиринтоподобна подредба му даваше някакъв шанс.

Забърза се, търсейки нещо, каквото и да е, което да му влезе в употреба срещу тях. Не носеше дори и ножа си, дяволите да го вземат.

Батерии… тефтери… маркери… химикалки… лепило… поздравителни картички…

Не бяха от полза.

Видя един гребен с остра дръжка и го взе. Без да се спира, разкъса опаковката и го прибра в задния си джоб.

Чу Еквадор да крещи как щял да тръгне по този път, а Джамал по онзи, Демон да останел с хората.

Лепенки… сладолед… маша за коса — можеше ли да го използва това? Нее.

Боя за коса… овлажнител за въздуха… царевични пръчици… пастърма…

Хайде де!

Мина зад един ъгъл и се озова пред летните пособия. Столове — не бяха от полза. Чадър — не беше от полза. Голяма шпатула — взе я и я претегли в ръката си. Не тежеше малко, от неръждаема стомана, назъбена в края. Можеше и да нанесе малко поражения с нея. Забеляза запалки за газови котлони. Грабна една. Винаги беше полезно да имаш огън.

Огън… погледна нагоре и видя противопожарната система. Всеки магазин в Ню Йорк трябваше да има такава. Огънят щеше да задейства пръскачките, изпращайки сигнал до Пожарната команда.

Напра̀ви го.

Взе един флакон с газ за пълнене на запалки и започна да пръска рафтовете. Когато изпразни половината и течността започна да се стича по пода, взе запалката и…

Изстрел. Изсвистяване! Покрай главата му. Хвърли бърз поглед към пътечката, където Белега — когото Еквадор нарече Джамал — стоеше, накланяйки своя .38-калибров за нов опит.

— Ей, йо, намерих го! Тука е!

Джак приклекна и се скри зад ъгъла, когато вторият куршум профуча покрай него, но надалече. Характерно за подобен кретен — хабящ въздуха — този не можеше да стреля. Калпави пистолети като този ставаха за близки разстояния и за нищо друго.

Чувайки стъпки зад себе си, Джак се спря в края на рафта и надникна набързо в съседната пътечка. Не видя никой. Прехвърли се на следващата пътека и се сблъска със стена. Три метра надолу вдясно — врата.

СЛУЖЕБЕН ВХОД

Отвори я и навря главата си вътре. Стаята беше празна, освен една маса и няколко опаковки от сандвичи. А и нямаше изход.

От лявата му страна се чуха приближаващи стъпки. Затръшна здраво вратата и побягна надясно. Спря на края на пътеката и си позволи да надникне.

Джамал се беше спрял пред вратата с огромна усмивка на лицето си.

— Фанах та, задник.

Приклекнал, готов да стреля, дръпна силно вратата. След броени секунди пристъпи в стаята.

Пред Джак се откри шанс. Напъха китката си през кожената каишка на шпатулата за барбекю, хвана дръжката с две ръце като фехтовач, с назъбения край напред.

Тръгна, плъзгайки се зад Джамал и целейки се в главата му. Може би онзи чу нещо, може би видя сянка, може би имаше шесто чувство. Каквато и да беше причината обаче, той приклекна и металът не намери целта си. Джамал изпищя, когато върхът се заби в месестото му рамо. Джак вдигна шпатулата за нов удар, но големият пич беше по-пъргав, отколкото изглеждаше. Претърколи се и насочи пистолета си.

Джак метна шпатулата по него, уцели го, но стоманата отскочи, без да избие оръжието.

Беше време да се чупи.

Стори го, преди Джамал да може да се прицели. Първият изстрел уцели рамката на вратата на пет сантиметра вляво от главата му, докато излизаше от стаята. Просна се на пода и запълзя, когато вторият отиде нагоре.

Четири куршума. Оставаха два — освен ако Джамал не си носеше допълнителни. Джак не можеше да си представи, че човек като този ще мисли в перспектива.

На път към задната част на магазина, сменяйки пътеките при всяка възможност, чу Еквадор да крещи от другата му страна:

— Джамал! Гепи ли го? Гепи ли го?

— Не. Скапаняка почти ме гепа мене! Ко го хвана, ше го одера жив.

— Ня’аме време за това! Камионът ше дойде скоро! Тря’а да влезем в тоя сейф! Уилкинс! Идвай тука и почвай да са оглеждаш!

— Кой ше гледа предницата, куче?

— Заеби я! Под катинар сме, нали!

— Аха, ама…

— Намерѝ го!

— Хубу. Май тря’а да ви покажа на вас момчета как се прай.

Джак имаше доста ясна представа къде се намират Еквадор и Джамал — бяха прекалено близо до секцията за барбекю, за да се връща назад. Така че продължи напред. Към Уилкинс. Усещаше, че ако тази верига имаше слаба брънка, то това беше Уилкинс.

По пътя оглеждаше рафтовете. Шпатулата още беше у него, гребенът и запалката, но се нуждаеше от нещо запалимо.

Антибиотични мехлеми… разслабителни… бонбони…

Мамка му.

Ходи на зигзаг, докато не намери рафтовете с козметика за косата. Имаше възможности тук. Нуждаеше се от спрей.

Какво по…?

Всяко проклето шишенце беше с помпичка. Трябваше му флакон с флуоровъглероди^[88]. Къде бяха флуоровъглеродите, когато ти трябваха.

Прибяга до секцията с дезодорантите. Тук всичко беше рол-он или за мазане. Къде отиде „Райт Гард“^[89]?

На дъното на рафта забеляза зелен флакон, наполовина скрит зад шишенце на „Мичъм“. „Брут“.^[90] Грабна го и зачете етикета. ОПАСНО: Под налягане… запалимо… Да!

Тогава чу Уилкинс да припява от съседната пътека, на висок глас:

— Здрасти, господин Тъпак. Къдееее сииии? Джими има подарък за теб. — Той се изкикоти. — Не, чакай. Джими има шест — броя ги — шест подаръка за теб. Ела и си ги вземи.

На висок тон.

Джак реши да се възползва от офертата.

Махна капачката на „Брут“-а и се запромъква към ръба на пътеката, облягайки се на рафта, който ги разделяше с Уилкинс. Вдигна флакона и намести запалката на пръскалото. В момента, в който лицето на крадеца се появи, Джак хукна напред, пръскайки с дезодоранта и цъкайки запалката. Двадесет и пет сантиметрова огнена струя погълна очите и носа на Уилкинс.

Той изрева и изпусна оръжието си, загърчи се, подскачайки и пищейки. Масурите му бяха пламнали.

Джак го последва. Използва шпатулата, за да изтръгне пръскалото на флакона.

Дезодорантът изпрати струя от петдесет-шестдесет сантиметра във въздуха. Намести флакона на задната част на торбестите дънки на Уилкинс и натисна бутона на запалката. Седалището му експлодира в пламъци. Джак грабна пистолета и изчезна в една от пътеките. Зад гърба му се носеха писъци.

Един падна, остават трима.

Провери пистолета. Беше стар и изтъркан .38-калибров револвер. Отвори барабана. Шест патрона. Боклук, но неговият боклук.

Току-що шансовете станаха малко по-добри.

Два чифта крака хукнаха към предната част. Както се надяваше, писъците бяха привлекли внимание.

Чу ревове от рода на „О, по дяволите“ и „О, да го еба!“ и „К’во ти направи, бро?“.

Уилкинс изстена с такъв глас, че можеше да напука стъкло:

— Пепе! Помогни ми, човече! Умирам!

Пепе… сега и Еквадор си имаше име.

— Si — съгласи се Пепе. — Умираш.

Уилкинс изпищя „Не!“.

Чу се изстрел — трябва да беше от .357.

— Мамка му! — изрева Джамал. — Не мога да повярвам, че стори това!

Разнесе се глас отзад:

— К’во ста’а там, чуек? К’о се случи?

— Сичко е наред, Демон! — отвърна му Пепе. — Стой къдет’ си! — След което рече тихо на Джамал: — Уилкинс само на забавяше. Ся намерѝ тоя шибаняк, преди да е намерил телефон!

Джак погледна назад и видя струя бял дим да се издига към тавана. Зачака включването на алармата, на пръскачките.

Нищо.

Какво трябваше да направи — да издигне клада?

Спря се пред вратата за персонала отново. Нее. Това нямаше да сработи два пъти. Продължи напред. Тъкмо преминаваше покрай фризера със сладоледа, когато нещо изтрещя от дясната му страна и стъклената врата стана на парчета от лявата му. Разлетяха се сладоледени сандвичи и фунийки, затъркаляха се пластмасови кофички.

Джак забеляза Демон през три пътечки, видя го как зареди още един патрон в патронника на пушката си. Прикри се, когато върхът на най-близкия рафт експлодира в облак от разкъсани тампони.

— Тук отзад, чуек! Тук отзад!

Джак прибяга до края на пътеката, докато краката на Демон мачкаха счупено стъкло на мястото, което току-що беше напуснал. Присви се на съседното платно, ослушвайки се, стоейки до женската козметика, чакайки Демон да се изравни с него.

Вдигна пистолета и го задържа на пет сантиметра от крехкия метал на рафта, забелязвайки „личен“ дамски душ, разположен на нивото на очите му. Личен? Да не би да имаше и обществен?

Чу, че Демон се изравни с него и изстреля два патрона. Искаше да са четири, но скапаният пистолет засече. От другата страна Демон изгрухтя. Пушката му произведе изстрел, отваряйки голяма дупка в окачения таван.

Джак захвърли пистолета. Демон можеше и да е повален, но не беше вън от играта. Трябваше му нещо друго. В комплекта с дамския душ имаше маркучи, нали така? Отвори кутията. Аха — червен и ластичен. Извади го.

Към него приближаваха стъпки, Джак надникна и забеляза Демон да се държи за дясното рамо. Беше изтървал пушката, но се протягаше за нея отново.

Джак прибяга до него и я ритна, след това нави два пъти маркуча от дамския душ около мършавия му врат и го завлече обратно към потрошената сладоледена витрина. Прекара маркуча през металната рамка и дръпна, отделяйки Демон от пода. Докато дребосъкът риташе с крака и се давеше, Джак затръшна вратата, приклещвайки с нея маркуча. Направи два възела, за да е сигурен, че няма да се изплъзне, след което се пресегна през неостъклената рамка за пушката. Извади празната гилза, зареди нова и дръпна спусъка точно когато Джамал и Пепе се показаха иззад ъгъла.

Няколко сачми засегнаха Пепе, но Джамал отнесе останалото, основната сила на изстрела. Тениската му се разкъса в обгорена дупка в претренираните му гърди. Пепе беше изчезнал, докато Джак зареди нов патрон. Погледна назад: лицето на Демон беше станало мораво, краката му потръпваха едва. Пред него Джамал се беше проснал на пода, взирайки се в тавана с мъртви очи.

Сега какво? Да тръгне след Пепе или да запали огън?

Огън. И то голям. Щеше да накара тези пръскалки да потанцуват.

Но къде се намираше барбекю секцията? Май беше някъде близо до центъра на магазина.

Три пътеки по-късно я откри — както и Пепе, който се оглеждаше през рамо наоколо. Джак вдигна пушката и стреля, но крадецът легна на земята, преди патронът да го достигне. Не го направи умишлено. Просто се подхлъзна в разлятата газ. Изстрелът отиде високо над главата му и се заби в принадлежностите за барбекю. Торби с брикети и флакони с газ експлодираха в едно цяло. Пробити „Райд“-ове се пръснаха във всички посоки, изпускайки във въздуха унищожител за буболечки.

Пепе се плъзна и хлъзна, опитвайки се да се изправи на крака — щеше да е забавно, ако не носеше .357-и.

Джак презареди отново, прицели се и дръпна спусъка.

Щрак.

Петлето удари на празно.

Пепе се беше изправил на колене. Усмихна се, вдигайки пистолета си. Джак се приведе и падна на пода, когато куршумите полетяха към рафтовете със сиропи за кашлица и лекарства за настинка, пробивайки шишенца, от които потекоха „Робитусин“ и „Никуил“^[91] и кой знае какво друго.

Преброи шест изстрела. Не знаеше дали Пепе има резервен барабан и не искаше да разбере. Извади запалката от задния си джоб и я запали. Затъкна пакетче „Сукретс“^[92] на мястото на спусъка й, осигурявайки си постоянен пламък, след което я заметна през рафта. Не чу луум!, когато газта се възпламени, но определено чу вика на Пепе. Викът се превърна в писъци на болка и ужас, когато пробитите флакони с „Райд“ също пламнаха.

Джак се промъкна наведен и надникна иззад ъгъла.

Пепе беше в пламъци. Ръцете му бяха върху очите, прикривайки ги от летящите възпламеняващи се флакони „Райд“, докато той се въртеше в горящите локви, правейки нещата още по-зле за себе си. Черен дим се заизвива към тавана.

Тогава се случи. Метален звън и потоп от студена вода.

Да.

Джак видя .357-и на пода. Хукна да бяга, ритайки го пред себе си, избягвайки от пороя към фармацевтичната секция. Преминавайки в танц през препятствията от близалки и кутии сладолед, намери Лорета и другите, скрити зад щанда. Взе връзката с ключовете и я хвърли към Пател.

— Навън! Изведи всички навън!

В настъпилото паническо бягство, чу Лорета да се провиква.

— Ей, всички! Тоя човек току-що спаси животите ни. Ако искате да му се отблагодарите, кажете, че никога не сте го виждали. Той не съществува. Кажете, че тея гангстери са се скарали и са се избили един-друг. Чухте ли ма? Чухте ли?

Тя изпрати въздушна целувка на Джак и се присъедини към масовката. Джак тъкмо щеше да стори същото, когато един куршум смачка бутилка с вода за уста близо до главата му. Приклекна, когато вторият изстрел мина на милиметри от него. Мушна се зад щанда и надникна.

Обгорен, димящ, подгизнал, Пепе се влачеше през пороя в посока към Джак, с малък полуавтоматичен пистолет, който държеше в протегнатата си ръка. Джак дори не се сети, че може да има и друго оръжие. По дяволите, не се сети, че може да стори друго, освен да изгори. Противопожарната система го беше спасила.

Пепе не каза нищо, тътрейки се напред. Не беше нужно. Искаше му се да убива. А Джак беше приклещен в ъгъла.

Стреля отново. Куршумът се заби в щанда на петнадесет сантиметра отдясно на Джак, посипвайки го с боклуци.

Нямаше къде да се скрие. Трябваше да намери начин да накара Пепе да изстреля всичките си патрони. Как? Доста от тези полуавтоматични бебчета можеха да стрелят по десет пъти.

Още един бърз поглед. Пепе вървеше бавно, но вече се намираше на по-малко от два метра. Джак тъкмо щеше да заляга отново, когато видя проблясък в яркозелено и жълто.

Лорета.

Движейки се по-бързо, отколкото Джак някога би предположил, държеше петлитрова кутия със сладолед над главата си с две ръце. Пепе би я чул, ако не беше съскането и плискането на водата от пръскачките. Но той не осъзна какво се случва, докато тя не се озова зад него и не разби контейнера в задната част на главата му.

Джак видя как очите му се ококориха от изненадата и болката, докато се свличаше на пода. Навярно чувството беше все едно са те ударили с бетонна тухла. Строполявайки се по лице, Лорета се настани върху него — наистина върху него. Скочи, приземявайки коленете си в средната част на гърба му… като Гамера върху Баругон^[93]. Въздухът го напусна с агонизиращ стон, а ребрата му се строшиха като стъкло.

Но Лорета не беше приключила. Крещейки, тя го заудря с твърдия като скала контейнер в главата и врата, вкарвайки в ритъм думите и ударите си.

— ВЕЧЕ няма НИКОГА да насочваш ПИСТОЛЕТ към МОЯТА глава! НИКОГА ОТНОВО!

Джак отиде зад нея и я докосна по ръката.

— Хей, Ло? Ло! Loretta barada nikto.^[94]

Тя вдигна поглед към него.

— К’во?

— Мисля, че му стана ясно.

Върна погледа си на Пепе. Лицето му беше размазано в пода, главата му бе изкривена в неестествен ъгъл. Не дишаше.

Лорета кимна.

— Май си прав.

Джак я вдигна на крака и я избута към предната врата.

— Върви!

Но Лорета не беше приключила. Върна се и ритна Пепе в ребрата.

— Казах ти, че съм кучка!

— Лорета… тръгвай!

Бутайки се към изхода, тя попита:

— Квит ли сме, Джак?

— Квит Смит.

— Споменах ли за лошото си настроение?

— Да, стори го, Лорета. Но понякога лошото настроение може да се превърне в нещо добро.

Явор Цанев
Няколко думи накрая

Признавам, че не бях чел нищо от Ф. Пол Уилсън, преди Коста Сивов да ми прати своите преводи, но разказите веднага ме грабнаха. Разнообразни като тематика, подбрани от различни периоди от творчеството на автора, всеки със своя собствена стойност.

В кратките бележки към разказа „Ноемврийска игра“ (продължението на „Октомврийска игра“ на Рей Бредбъри), Уилсън споменава, че все още опитва да напише разказ, който да въздейства на читателите, както разказът на Бредбъри е въздействал на него.

Е, според мен, в този сборник има такива.

Аз, като читател, бях впечатлен от разказите и особено от:

„Зарод“, „Сънища“, „Когато беше прекрасен“…

Изключително съм благодарен на Коста Сивов, който освен труда по превода, уговори с автора издаването на книгата. Благодарен съм, че предпочете тя да излезе при нас.

Благодаря на редакторката Кети Илиева и на художника Мирослав Георгиев.

Огромни благодарности и на Ф. Пол Уилсън, който се съгласи да зарадва феновете си в България още веднъж, а сигурен съм, ще намери и нови с настоящия сборник.

Допълнителна информация

$id = 11656

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Ф. Пол Уилсън

Заглавие: Демонични песни

Преводач: Коста Сивов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2014

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Редактор: Кети Илиева

Художник: Мирослав Георгиев

ISBN: 978-954-8633-29-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19141