Най-големият герой на хайборейските времена не е хайбореец, а варварин — Конан от Кимерия, чието име е свързано с много легенди. Оцелели са полулегендарни истории от времето на най-древните цивилизации — Хайборея и Атлантида, макар и там да има само фрагменти. По-голямата част от онова, което знаем за кариерата на Конан, идва от т.нар. „Немедийски хроники“. Ето как започва в тях разделът, посветен на Конан:
„Знай, о Принце, че след като океаните погълнаха Атлантида с блестящите й градове и синовете на Ариас се възвисиха, дойде епоха, която е трудно да си въобразиш, епоха на сияйни кралства, пръснати по света подобно синя мантия под звездите: Немедия, Офир, Бритуния, Хайперборея, Замора — с нейните тъмнокоси жени и кули със забулена под паяжина мистерия, Зингара — с нейното рицарство, Кот — граничещ с пасторалните земи на Шем, Стигия — чиито гробници бяха охранявани от сенки, Хиркания, чиито ездачи бяха облечени в стомана, коприна и злато. Но най-гордото кралство от всички бе Аквилония, върховен властник на мечтания Запад. Натам отиде Конан от Кимерия, чернокос, навъсен, с меч в ръка, крадец, разбойник, убиец, изпълнен с гигантска меланхолия, но и с върховна радост, за да стъпи по обсипаните със скъпоценни камъни тронове с обутите си в сандали нозе.
Във вените на Конан тече кръвта на древните атланти, погълнати от моретата осем хиляди години преди неговото време. Роден е в клан, населяващ област в Северозападна Кимерия. Дядо му, член на племе от Юга, избягал от собствения си народ заради кръвна вражда и след дълги скитания потърсил убежище при хората на Севера. Самият Конан се родил на бойното поле по време на битка между племето му и орда ванири нашественици.
Не се знае кога младият Конан е зърнал за първи път цивилизацията, но още преди да изтекат петнадесет зими, той бил известен като боец край огньовете на съвета. В онази година кимерийските вождове забравили своите вражди и обединили сили, за да отблъснат гъндърейците, които нахлули през границата с Аквилония и почнали да колонизират южните покрайнини на Кимерия. Конан бил член на виещата, жадна за кръв орда, която се прехвърлила през северните хълмове, прескочила загражденията и с мечове и факли в ръцете изхвърлила аквилонците обратно през техните граници.
При битката за Венариум Конан бил висок над метър и осемдесет и тежал над седемдесет и пет килограма. Бил бдителен и можел да се прокрадва като човек от горите, бил желязно твърд като планинец, имал херкулесовата физика на своя баща ковач и добре познавал ножа, бойната секира и меча.
След ограбването на аквилонския аванпост Конан се върнал за кратко при племето си. Неспокоен заради младостта си, заради традициите и епохата, в която живеел, той прекарал известно време с една езирска банда в неуспешни набези срещу ванири и хайперборейци. Шестнадесетгодишният кимериец завършил последната акция окован във вериги. Той обаче не останал дълго пленник…“
Два дни вълци го преследваха през горите и сега отново се бяха приближили. Поглеждайки през рамо, юношата успя да ги зърне: рунтави, едри сиви сенки, подскачащи между черните дънери на дърветата, с очи, блестящи като червени въгленчета в спускащия се здрач. Той знаеше, че този път няма да ги отблъсне, както бе съумявал преди.
Не можеше да вижда надалеч, защото навсякъде около него, като мълчаливи войници на омагьосана армия, се издигаха черните стволове на милиони смърчове. Снегът се бе задържал на неясни, бели петна по северните склонове на хълмовете, ала ромоленето на хиляди ручейчета от топящи се преспи и лед подсказваше настъпването на пролетта. Но даже и в разгара на лятото това бе един смълчан и мрачен свят, а сега, когато слабата светлина отстъпваше пред приближаващия здрач, той изглеждаше още по-печален от обикновено.
Юношата продължи нагоре по гъсто залесения склон, както бе тичал в продължение на два дни, след като с бой си проби път, за да избяга от хайперборейския затвор за роби. Макар и чистокръвен кимериец, той беше член на банда езири, която нарушаваше границите на хайперборейците. Изпитите руси воини на онази мрачна земя организираха клопка и разбиха групата на нападателите, а юношата Конан за първи път в живота си вкуси от горчивината на веригите и бича, които бяха всекидневието на роба.
Не остана обаче дълго пленник. Работейки през нощта, когато другите спяха, той бе трил едно от звената на веригата, докато успя да го счупи. А после, по време на проливен дъжд, си проправи път към свободата. Развъртайки еднометровото парче тежка верига, той уби надзирателя и войника, скочил да му препречи пътя, и изчезна в пороя. Дъждът, който го скри, заблуди и кучетата на групата, изпратена да го намери.
Макар и свободен за момента, младежът се озова на половин кралство разстояние от родната Кимерия. Така че побягна на юг, към дивата планинска страна, разделяща южните покрайнини на Хайперборея от плодородните равнини на Бритуния и степите на Туран. Някъде на юг, бе чувал той, се намира митичното кралство Замора — Замора с тъмнокосите си жени и кулите със забулени в паяжина мистерии. Там бяха легендарните градове — столицата Шадизар, наричана Градът на злото, градът на крадците — Аренджун, и Йезуд — градът на бога паяк.
Предишната година Конан за първи път вкуси от лукса на цивилизацията. Тогава, заедно с жадната за кръв орда кимерийци, която бе просто преляла през стените на Венариум, участвува в плячкосването на аквилонския аванпост. Вкусът на опитаното раздразни апетита му за още. Той нямаше ясни амбиции или програма за действие, нищо, освен смътни мечти за безразсъдни приключения в богатите земи на Юга. Видения на блестящо злато и скъпоценни камъни, неограничено много ядене и пиене, горещи прегръдки на красиви жени от благородно потекло като награда за смелостта му изпълваха неговата млада наивна глава.
На юг, мислеше си той, едрата фигура и силата му щяха някак лесно да му донесат слава и богатство сред израсналите в града слабаци. Така Конан се насочи на юг, за да опита късмета си, без нищо друго, освен дрипавата, претрита туника на гърба и парчето верига в ръката.
И тогава го надушиха вълците. Обикновено един активен мъж няма защо да се страхува от вълци. Но сега беше краят на зимата и хищниците, изгладнели след тежкия сезон, бяха готови да поемат риска на отчаянието.
Първия път, когато го настигнаха, той размаха веригата с такава сила, че остави в снега отзад един сив вълк, гърчейки се и виейки със счупен гръбнак, и още един убит със смазан череп. Алена кръв обагри топящия се сняг. Изгладнялата глутница се извърна от младежа с пламтящи очи и ужасната свистяща верига, за да се нахвърли върху собствените си мъртви братя, а Конан избяга на юг. Но преди да мине много време, те отново бяха по следите му.
Вчера, по залез-слънце, го настигнаха при една замръзнала река на границата с Бритуния. Той се би с тях на хлъзгавия лед, размахвайки окървавената верига, докато най-смелият вълк захапа с безжалостните си челюсти едно звено на веригата и я изтръгна от вдървената му ръка. После, в разгара на битката и поради тежестта на глутницата, ледът се пропука. Задъхан и давещ се, Конан се озова в ледената вода. Няколко вълка пропаднаха с него — за кратък миг в съзнанието му се запечата гледката на хищник, полупотънал, драскащ френетично с предните си лапи ръба на леда, но колко вълци съумяха да се измъкнат и колко бяха завлечени от бързото течение под леда, така и не разбра.
С тракащи зъби той се изтегли на отвъдния бряг, оставяйки виещата глутница зад гърба си. Цялата нощ тичаше на юг през хълмистата гора, полугол и полузамръзнал, а след това и целия ден. Сега те отново го бяха настигнали.
Студеният планински въздух изгаряше напрегнатите му дробове, а всяко вдишване бе сякаш глътка от адска пещ. Безчувствени, натежалите му крака се движеха като бутала. С всяка стъпка обутите му в сандали ходила потъваха в подгизналата почва и отново излизаха от нея с всмукващ звук.
Той знаеше, че с голи ръце няма никакъв шанс срещу цяла дузина рунтави убийци. И все пак подтичваше, без да спира. Неговото сурово кимерианско възпитание не му позволяваше да се предаде дори пред лицето на сигурната смърт.
Отново заваля сняг — големи мокри снежинки, които падаха с леко, но осезаемо шумолене и покриваха влажната, черна земя и извисяващите се смърчове с неизброимо много бели точки. Тук-там големи канари се издигаха от покритата с килим иглички земя; почвата ставаше все по-камениста и планинска. И тук, помисли си Конан, можеше да бъде единственият му шанс да спаси живота си. Да се изправи с гръб, опрян на някоя скала, и да прогони с бой вълците, когато те се хвърлят върху него. Шансът беше нищожен — той добре познаваше светкавичната, като на стоманен капан, бързина на тези източени, жилести, тежки по петдесет килограма тела, но дори тоя шанс бе по-добър от никакъв.
Дърветата се разредиха, а наклонът стана все по-стръмен. Конан сви към голяма маса струпани скали, издигаща се над хълма като вход към заровен дворец. В този момент вълците изскочиха от горичката и се втурнаха към него, виейки като алени демони на ада в мига, когато настигат и разкъсват някоя обречена душа.
През бялата вихрушка на падащия сняг юношата видя зееща чернота между две големи плоски скали и се хвърли натам. Вълците бяха по петите му — струваше му се, че усеща горещия им гаден дъх върху краката си, и в този момент се мушна в черната цепнатина, зейнала пред него. Успя да се провре в дупката, тъкмо когато най-близкият вълк скокна отгоре му. Челюстите, от които капеше слюнка, щракнаха във въздуха; Конан бе в безопасност. Но за колко време?
Наведен, със слепешката протегнати в тъмното ръце, той опипа грапавия каменен под, търсейки някакъв предмет, с който да пропъди виещата глутница. Чуваше леките им стъпки по пресния сняг вън и драскането на лапите по камъка. Както и неговото, дишането им беше тежко, на пресекулки. Те душеха и виеха, жадни за кръв. Ала нито един не минаваше през прохода, който отвътре се виждаше като неясен, сив процеп в мрака. И това бе странно.
Конан установи, че се намира в тясна скална камера, непрогледно черна, с изключение на слабата светлина на здрача, проникваща през процепа. Неравният под на килията бе осеян с боклук, навят през столетията от вятъра или донесен от зверове и птици: сухи листа, смърчови иглички, клончета, няколко пръснати наоколо кости, камъчета, отломки от скалата. В този боклук нямаше нищо, което да се използва вместо оръжие.
Изправил се в цял ръст — вече сантиметри над метър и осемдесет, младежът почна да изследва стената с протегната ръка. И скоро попадна на друга врата. Докато търсеше път в непрогледната тъмнина, опипващите пръсти му разказаха, че по камъка има следи от длето, оформящи загадъчните фигури на неизвестно писмо. Неизвестно поне за необразования юноша от северните земи на варварите, който не знаеше нито да чете, нито да пише и презрително гледаше на подобни цивилизовани умения като на нещо „женствено“. Той трябваше да се сгъне надве, за да се провре през вътрешната врата, но веднъж озовал се там, можеше отново да се изправи. Спря, вслушвайки се предпазливо. Макар тишината да бе абсолютна, някакво чувство го предупреди, че не е сам в камерата. Не беше нещо, което може да види, чуе или подуши, а необяснимо усещане за присъствие, различно от останалите.
Неговите чувствителни, тренирани в гората уши ловяха ехото и му казваха, че тази вътрешна камера е много по-голяма от външната. Мястото миришеше на древен прах и изпражнения от прилепи. Краката му, които придвижваше с приплъзване, докосваха нещо, пръснато по пода. Въпреки че не виждаше тези предмети, усещането от тях не беше като от горския боклук, пръснат из преддверието. Това по-скоро бяха рожби на човешка ръка.
След бърза крачка към стената Конан се препъна в един такъв предмет. Докато падаше, нещото се разчупи с пукот под тялото му. Някаква треска се заби в крака му, добавяйки още една драскотина към онези, причинени му от клоните на смърчовете и ноктите на вълците. Проклинайки, той се изправи и опипа в тъмното строшения предмет. Беше стол, чието изгнило дърво лесно се бе счупило под тежестта му.
Сега юношата продължи изследванията си по-внимателно. Опипващите му ръце докоснаха друг, по-голям предмет, за който след малко разбра, че е колесница. Колелата се бяха счупили поради изгнилите спици, така че колесницата лежеше сред отломки от тях и парчета от дъгите на самите колела.
Търсещите ръце на Конан попаднаха върху нещо студено и метално. Осезанието му подсказа, че това навярно е ръждясало желязо от конструкцията на колесницата. Тук му хрумна една идея. Извръщайки се, той се придвижи до вътрешния портал, едва-едва откроил се във всеобхватната тъмнина. От пода на преддверието събра в шепата си трески и няколко каменни отломки. Във вътрешната камера сложи треските накуп и удари с камъните по желязото. След няколко неуспешни опита той избра камък, сипещ искри под метала.
Скоро пред него гореше малък огън с много дим, който той подхранваше с парчета от стола и колесницата. Вече можеше да се отпусне, да си почине след ужасната гонитба и да постопли вдървените си ръце. Живият огън щеше да задържи на разстояние вълците, чийто вой все още се долавяше отвън. Те явно не смееха да го последват в тъмнината на пещерата, но и не искаха да се откажат от жертвата си.
Огънят хвърляше топла жълта светлина, чиито отблясъци танцуваха по грубите каменни стени. Конан се огледа около себе си. Стаята беше квадратна и дори по-голяма, отколкото си помисли в началото. Високият таван се губеше в сянка и бе покрит с паяжина. Няколко други стола стояха край стените заедно с два разпаднали се сандъка с дрехи и оръжие. В голямата каменна стая витаеше дъх на смърт — на древни, непогребани предмети.
Изведнъж косата на тила му настръхна и юношата почувства как по кожата му пробягват мравки на свръхестествен ужас. Защото там, на един огромен каменен стол в далечния ъгъл на камерата, седеше като в трон огромната фигура на гол мъж с меч върху коленете и лицето на черепа се бе втренчило в него през мъждукащата светлина на огъня.
В момента, когато забеляза голия гигант, Конан осъзна, че той е мъртъв, мъртъв от векове. Крайниците на трупа бяха кафяви и сгърчени като сухи клони. Плътта на огромния гръден кош бе изсъхнала, съсухрена и така напукана, че висеше на дрипи по виждащите се ребра.
Този факт обаче не премахна студената тръпка на ужас, обхванала младежа. Безстрашен не за възрастта си войн, готов да се бие срещу всеки мъж или див звяр, Конан не се боеше нито от болката, нито от смъртта, нито от живите си врагове. Но той бе варварин от северните хълмове на изостанала Кимерия. Както всички варвари, смъртно се плашеше от свръхестествените ужаси на гроба и от мрака с бродещи демони и чудовищни, тътрещи се рожби на дълбоката Нощ и Хаоса, с които примитивните народи населяват тъмнината зад чертата на лагерния огън. С по-голяма готовност Конан би се изправил дори срещу гладните вълци, отколкото да остане тук, с това мъртво нещо, което бе забило гневен поглед надолу към него от каменния си трон, докато мъждукащата светлина вдъхваше живот в набръчканото лице на черепа и движеше сенките в дълбоките кухини на очните орбити като тъмни, горящи очи.
Макар кръвта му да изстина и космите на тила му да настръхнаха, юношата с гняв се опита да се овладее. Проклинайки нощните си страхове, той се упъти с вдървена походка през гробницата, за да погледне отдавна мъртвото нещо по-отблизо.
Тронът представляваше квадратна канара от лъскав черен камък, грубо издълбан в подобие на стол върху кръгъл пиедестал. Голият мъж бе умрял или на него, или бе поставен там седнал след своята смърт. Каквито и да са били дрехите, които бе носил, те отдавна се бяха свлекли от тялото му на изгнили парчета. Бронзови катарами и ивици кожа от доспехите лежаха до краката му. Бронзов шлем с рога, сега покрит със зеленикава, мазна патина, коронясваше черепа над изсушеното, ужасно, кафяво лице.
С железни нерви Конан се насили да надзърне в тези изядени от времето черти. Очите бяха потънали навътре, оставяйки след себе си два черни кладенеца. Кожата се бе опънала върху изсъхналите устни, оголвайки жълти зъби в едно лишено от радост ухилване.
Кой е бил той, тоя мъртвец? Войн от древността — някой велик вожд, от когото са се страхували, докато е бил жив и са го оставили на трона дори и в смъртта му? Никой не би могъл да каже. Стотици раси бяха кръстосвали и управлявали тези погранични планински райони, откакто Атлантида бе потънала под изумрудените вълни на Западния океан преди повече от осем хиляди години. Съдейки по украсения с рога шлем, мумията би могла да бъде на някой вожд на древните ванири или езири, или пък на крал на забравено хайборейско племе, отдавна изчезнало в сенките на времето и погребано под праха на вековете.
И тогава погледът на Конан падна върху огромния меч, легнал напреко на костеливите бедра на трупа. Това бе ужасно оръжие: острието беше дълго над метър. Бе изработено от синкаво желязо — не мед или бронз, както би могло да се очаква, съдейки по възрастта му. Трябва да е било едно от първите железни оръжия, създадени от ръката на човек; легендите на Конановия народ си спомняха дните, когато мъжете сечаха и мушкаха с грапави бронзови оръжия, а получаването на желязо бе непознато. Много битки беше видял този меч в мъглявото минало, защото острието му, макар и все още остро, бе нащърбено в местата, където е срещало остриетата на други мечове или бойни секири. Покрит с петна от времето и тук-там ръждясал, мечът все още беше оръжие, което плаши.
Юношата почувства, че пулсът му се ускорява. Кръвта на родения за война закипя в него. Кром, какъв меч! Подобно острие бе повече от достатъчно, за да се справи с изгладнелите вълци, които тичаха, виеха и дебнеха без умора. Протягайки длан към ръкохватката, той не забеляза предупредителния блясък, който просветна сред сенките на очите в черепа на древния войн.
Конан претегли в ръката си меча. Тежеше, сякаш беше от олово — меч от древността. Може би някой знаменит крал герой го бе носил — легендарен полубог като Кул от Атлантида, крал на Валузия по времената преди Атлантида да изчезне в неспокойното море…
Младежът замахна с меча, чувствайки как мишците му се изпълват със сила и сърцето му забива по-бързо от гордостта на придобивката. О, богове, какъв меч! С такова острие не може да има съдба, която един войн да не пожелае! С меч като този дори полуголият млад варварин от дивите пустоши на Кимерия би могъл да си пробие път в света, да мине през реки от кръв и да намери място между великите крале на Земята!
Той отстъпи от каменния трон, опитвайки лъжливи движения и разсичайки въздуха с острието. Вече усещаше износената от времето ръкохватка в твърдата си длан. Острият стар меч свистеше в задимения въздух, а играещата светлина на огъня се отразяваше в блестящи лъчи от плоската част на острието, стрелкайки се по стените на гробницата като малки златни метеори. С такова могъщо оръжие в десницата си той можеше да се изправи не само срещу гладните вълци отвън, а и срещу всички воини на света.
Юношата пое дълбоко въздух в гърдите си и издаде ехтящия боен вик на своя народ. Ехото от вика изкънтя като гръмотевица в камерата, размърдвайки древните сенки и стария прах. Конан и за минута не помисли, че подобно предизвикателство в това място може да раздвижи и други неща, освен сенките и праха — неща, които имаха правото да спят, без да се нарушава покоят им през всички идни векове.
Той спря, замръзнал насред крачка, защото някакъв труден за описване звук, някакво сухо изскърцване се разнесе откъм трона в гробницата. Извъртайки се, той видя… и почувства как косата му се изправя и кръвта му замръзва във вените. Всичките му суеверия и първичен страх от нощта се надигнаха с вой в него, за да запълнят съзнанието му със сенки на лудост и ужас. Защото мъртвото нещо живееше.
Бавно, конвулсивно трупът се надигна от величествения каменен стол и го изгледа с черните си кладенци, където сега като че ли блестяха живи очи със студен, зъл поглед. Някак — по силата на каква първична некромантия Конан не можеше да каже — животът все още движеше изсъхналата мумия на отдавна мъртвия вожд. Хилещите се челюсти се отваряха и затваряха в една ужасна пантомима на говор. Но единственият звук бе скърцането, което Конан чу, сякаш свилите се остатъци на мускулите и жилите се търкаха сухо помежду си. За него тази мълчалива имитация на реч бе по-ужасна от самия факт, че мъртвецът живееше и се движеше.
Скърцайки, мумията слезе от пиедестала на своя древен трон и завъртя черепа си към младежа. И когато лишеният от очи поглед се заби върху меча в ръката на Конан, див магьоснически пламък блесна в кухите очни орбити. Пристъпвайки тромаво през камерата, мумията се насочи към Конан като фигура на безименен ужас, изтръгнала се от кошмарите на луд злодей. Тя протегна костеливите си пръсти, за да измъкне меча от силните млади ръце на Конан.
Вдървен от суеверен ужас, юношата отстъпваше стъпка след стъпка. Светлината на огъня мяташе черната чудовищна сянка на мумията върху стената зад нея. Сянката подскачаше по черния камък. Като се изключеха пукането на треските от древните мебели, които Конан бе хвърлил в огъня, шумоленето и скърцането на кожените мускули на трупа, които го движеха с клатушкане из гробницата, и задъханото дишане на младежа, борещ се за глътка въздух в хватката на ужаса — като се изключеха всички тези звуци, в гробницата беше тихо.
Мъртвото нещо бе накарало Конан да опре гръб в стената. Клещите на костеливата ръка се протегнаха напред. Реакцията на младежа бе автоматична — той инстинктивно нанесе удар. Острието на меча изсвистя и отсече протегната ръка, която с пукот се строши като пръчка. Все още стискайки въздуха, ръката падна със сух звук на пода; от сухия остатък на предмишницата не потече кръв.
Ужасната рана, която би спряла всеки жив войн, даже не забави ходещия труп. Той просто свали чукана на отсечения крайник и протегна другата си ръка.
Подивял от ужас, Конан се хвърли от стената, размахвайки меча си в широки размазващи удари. Единият попадна странично в мумията. Попадението натроши ребрата като клони и трупът бе отхвърлен във въздуха с трясък. Тежко дишайки, Конан стоеше в центъра на стаята, вкопчил се в износената ръкохватка с потната си длан. С разширяващи се очи той наблюдаваше как, скърцайки, мумията се надига с труд отново на крака и започва механичното си придвижване към него, протегнала единствената си ръка.
Те бавно се въртяха в кръг. Конан с жар замахна, но трябваше да отстъпва крачка след крачка пред невъзможността да спре движението на мъртвеца.
Ударът, нанесен по останалата ръка, пропусна своята цел, понеже мумията рязко дръпна крайника си от пътя на меча; от силата на замаха Конан се завъртя и преди да възвърне равновесието си, нещото бе почти отгоре му. Ноктите се стрелнаха към него, вкопчиха се в туниката и смъкнаха прогнилата тъкан от тялото му, оставяйки го гол, с изключение на сандалите и набедрената превръзка.
Конан отскочи назад и замахна към черепа на чудовището. Мумията наклони глава и Конан трябваше пак да излази встрани, за да се запази от захват. Накрая успя да нанесе разтърсващ страничен удар в главата, отсичайки единия от роговете на шлема. Нов удар запрати самия шлем с дрънчене в ъгъла. Следващият се заби в сухия кафяв череп. За момент острието се заклещи — момент, който едва не се оказа последен, защото кожата му бе одрана от древните черни нокти, докато той неистово се опитваше да освободи оръжието си.
Мечът отново попадна в ребрата на гиганта, отново за една почти фатална секунда се заклещи в гръбнака и със сила пак бе освободен. Изглеждаше, че нищо не може да го спре. Какво повече можеше да се случи на мъртвия? След всеки удар той се заклащаше и отново се насочваше с провлачената си походка, неуморим, непоколебим, макар тялото му да понесе рани, от които цяла дузина могъщи воини щяха вече да стенат в праха.
Как да се убие нещо, което е мъртво? Въпросът ехтеше бясно в главата на Конан. Той се повтаряше и повтаряше, докато юношата помисли, че ще полудее от тези повторения. Дробовете му работеха с труд; сърцето му биеше, сякаш щеше да се пръсне. Колкото и да сечеше и да удряше, нищо не успяваше дори да забави мъртвото нещо, което се движеше подир него.
Следващия път той нанесе по-хитър удар. Осъзнавайки, че ако нещото не може да ходи, то няма и да го преследва, Конан стовари жесток удар в обратна посока срещу коляното на мумията. Костта се счупи и мумията се свлече сякаш раболепно в праха на пещерния под. Но неестественият живот все още гореше в изсъхналите й гърди. Тя се изправи на крака и се хвърли след младежа, влачейки повредения си крак.
Конан стовари нов удар, който отнесе долната половина от черепа на мъртвото нещо; челюстите изтракаха някъде в сенките. С лице, разкрило само счупената бяла кост под тайнствения блясък на очните кухини, то продължаваше преследването на противника си по един неуморим, механичен начин. Конан пожела да бе останал вън при вълците, вместо да търси убежище в прокълнатата гробница, където неща, които би трябвало да са умрели преди хиляда години, все още дебнеха и убиваха.
И тогава го хванаха за глезена. Загубил равновесие, той падна по цялата си дължина на грубия каменен под, ритайки с всички сили, за да освободи крака си от кокалестия захват. Погледна надолу и кръвта му замръзна, когато видя отсечената ръка на трупа, здраво вкопчила се в ходилото му. Кокалестите й пръсти се забиваха в плътта.
После над него се изправи страховитата фигура, извадена сякаш от ужаса на кошмара и лудостта. Счупеното обезобразено лице на трупа му се ухили и ръката с извити нокти се стрелна към гърлото му.
Конан реагира инстинктивно. С всичката си мощ заби обутите си в сандали нозе в хлътналия стомах на мъртвото нещо, извисило се над него. Захвърлено във въздуха, то падна с трясък зад него, точно в огъня.
Конан сграбчи отсечената ръка, все още вкопчена в крака му. Насила я откъсна, изправи се на крака и запокити крайника в огъня след останалата част на мумията. Поспря се да си вземе меча и се извърна обратно към огъня… за да види, че битката е приключила.
Изсушена от безбройните столетия, мумията гореше като прахан. Неестественият живот в нея все още не бе угаснал, защото тя се надигна, обгърната в пламъци, превърната в жива факла. Направи крачка да излезе от огъня, но повреденият й крак поддаде и тя рухна в ревящото огнище. Пламналата ръка потръпна като извиващ се клон. Черепът се търколи върху въглените. След няколко минути мумията изгоря напълно, оставяйки след себе си само няколко блестящи въглена почерняла кост.
Конан изпусна в дълбока въздишка въздуха от дробовете си и въздъхна отново. Напрежението сякаш се стичаше от него и оставяше чувство на безпомощност във всичките му крайници. Той избърса студената пот на ужаса от лицето си и причеса сплетените си черни коси с пръсти. Мумията на мъртвия воин най-сетне беше истински мъртва и великият меч бе негов. Той отново го претегли в ръка, преценявайки теглото и мощта му.
За момент помисли дали да не прекара нощта в гробницата. Беше смъртно уморен. Навън вълците и студът щяха да го довършат, а дори неговото вродено чувство за посока нямаше да му помогне да следва избрания път в една беззвездна нощ и една непозната земя.
И тогава го сграбчи усещането за отвращение. Пълната с дим гробница вонеше вече не само от праха на вековете, но и на изгорялата отдавна мъртва човешка плът — странна миризма, нищо познато за носа на Конан и абсолютно отвратително. Празният трон сякаш му се надсмиваше. Чувството за присъствие, изненадало го в началото, когато влезе в камерата, все още витаеше във въздуха. Косата му настръхна, по кожата му пролазиха мравки при мисълта да преспи в тази обитавана от духове камера.
Освен това новият меч го изпълваше с увереност. Гърдите му се разшириха и той размаха оръжието си в свистящи кръгове.
Миг по-късно, загърнат в стар кожен плащ, взет от сандъците, и хванал факел в едната си ръка и меча в другата, той излезе от пещерата. Поглед нагоре му подсказа, че небето се прояснява. Конан огледа звездите, които се виждаха между облаците, и отново се отправи на юг.
Продължавайки на юг през дивите планини, които разделят източните хайбориански нации от степите на Турин, Конан най-после пристига в Аренджун — известния заморски Град на крадците, „Зелен“ за цивилизацията и с вродено абсолютно незачитане на законите, той намира — или си издълбава — ниша като професионален крадец сред хора, за които краденето е изкуство и достойно занимание. Но тъй като е все още много млад и повече дързък, отколкото изкусен, прогресът му в новата професия отначало е бавен…
Факли осветяваха със слаба светлина пируващите в Маул, където крадците на Изтока провеждаха нощен карнавал.
В Маул те можеха да гуляят и реват, колкото си искат, защото честните хора отбягваха това място, а пазачите, на които бе добре заплатено с омърсени монети, просто не се намесваха. По кривите непавирани улици с купища отпадъци и мръсни локви се клатушкаха, вдигайки гюрултия, пияници. Стомана блясваше из сенките, откъдето се дочуваха пронизителен женски смях и шум от боричкане. Светлина на факли се просмукваше през счупените прозорци и широко отворените врати; застоял мирис на вино и потни тела, дрънкане на чаши, удари с юмруци по груби маси, откъслечни думи от неприлични песни се разнасяха като шамар в лицето.
В едно от тези свърталища веселбата отекваше под ниския опушен таван, а върху разни дрипи и парцали бяха налягали мошеници — потайни бързопръсти крадци на кесии, хилещи се похитители, наперени смелчаци, съпровождани от проститутки, безвкусно натруфени момичета с пронизителен глас. Преобладаваха местните мошеници — тъмнокожи, тъмнооки заморци с кинжали в коланите и с коварство в сърцата. Но имаше и вълци от половин дузина други страни. Тук бе грамаден хайбореец изменник, безмълвен, опасен, препасал широк меч към огромната си мрачна фигура. Тук беше и един шемит — фалшификатор с нос като кука и синьо-черна къдрава брада. Тук бе и една проститутка от Бритуния със смели очи, седнала на коленете на светлокестеняв гъндъреец — скитащ наемен войник, дезертирал от някоя разбита армия. Дебелият грамаден мошеник, предизвикващ с мръсните си шеги гръмогласен смях, беше професионален похитител, дошъл от далечния Кот, за да обучи заморците как се отвличат жени. Той бе закърмен с повече умения в това изкуство, отколкото би могъл някога да усвои. Сега този мъж спря да описва прелестите на своята бъдеща жертва и зарови муцуна в гърлото на широка чаша пенливо пиво. След това, издухвайки пяната от дебелите си устни, каза:
— В името на Бел, бога на всички крадци, ще им покажа аз как се крадат момичета! Ще съм я прекарал през границата на Замора още преди да е съмнало и ще има фургон, който да я чака. Триста сребърни монети ми обеща един благородник от Офир за лъскава млада бритунка от сой! Седмици наред бродих из пограничните градове като просяк, за да намеря такава, която да съм убеден, че ще свърши работа. А тази е страшна!
Той отправи лигава въздушна целувка в пространството.
— Познавам лордове на Шем, които биха продали секрета на Кулата на слона, за да я имат — каза мошеникът и се върна към пивото си.
Някой докосна ръкава на туниката му и той обърна глава, озъбвайки се, че са го прекъснали. Видя висок, снажен младеж, изправил се до него. Мястото на този човек в подобно свърталище бе като на вълк между плъховете от каналите. Евтината туника не можеше да прикрие твърдите, източени черти на могъщото му тяло, широките тежки рамене, широките му гърди, тънкия кръст и здравите му ръце. Кожата му бе потъмняла от слънцето, очите бяха сини и изгарящи, кичур разбъркана кестенява коса покриваше широкото му чело. От пояса му се спускаше меч, скрит в износена ножница.
Мъжът от Кот неволно се сви, защото човекът не принадлежеше към никоя от познатите му цивилизовани раси.
— Ти спомена Кулата на слона — каза чужденецът, изговаряйки заморските думи с акцент. — Много съм слушал за тази кула. Каква е нейната тайна?
Намеренията на младежа не изглеждаха заплашителни и котиецът си възвърна смелостта благодарение на изпитото пиво и очевидното одобрение на публиката. Той се изду от важност:
— Тайната на Кулата на слона ли? — възкликна. — Та всеки глупак знае, че там живее жрецът Яра заедно с големия брилянт, който хората наричат „Сърцето на слона“ — това е тайната.
Варваринът за няколко мига смля чутото.
— Виждал съм кулата — каза той. — Намира се в голяма градина, над нивото на града, заобиколена от високи стени. Не съм забелязал пазачи. Стените изглеждат лесни за катерене. Защо още никой не е откраднал този тайнствен скъпоценен камък?
Котиецът зяпна пред простодушието на другия, а после избухна в унищожителен смях, към който се присъединиха и останалите.
— Чуйте този езичник! — изрева той. — Щял да открадне брилянта на Яра! Слушай, момче — надуто се обърна мошеникът към младежа. — Предполагам, че си някакъв северен варварин…
— Аз съм кимериец — отговори чужденецът с не съвсем приятелски тон.
Отговорът и тонът не значеха нищо за котиеца. Живеейки в кралство толкова далече на юг, на границите с Шем, той познаваше северните раси смътно.
— Тогава наостри уши и попивай мъдрост, момче — каза той, насочил чашата си към объркания младеж. — Знай, че в Замора, и особено в този град, има повече смели крадци, отколкото където и да било по света, дори в Кот. Ако някой смъртен е можел да открадне камъка, бъди сигурен, че е щял да го свие отдавна. Говориш за изкатерване на стените, но след като се качиш, бързо ще ти се прииска да си останал долу. През нощта няма пазачи в градината по много проста причина, искам да кажа — няма пазачи хора. В наблюдателницата в долната част на кулата има въоръжени хора и дори ако минеш покрай тези, които бродят из градината нощем, все ще трябва да минеш и покрай войниците, защото камъкът е скрит някъде в кулата над тях.
— Но ако човек може да мине през градината — възрази кимериецът, — защо да не стигне при камъка през горната част на кулата, избягвайки по този начин войниците?
Котиецът отново го изгледа с отворена уста.
— Я го чуйте! — извика той подигравателно. — Варваринът бил орел, който ще прелети до покрития със скъпоценни камъни перваз на кулата, издигнат само на петдесет метра над земята и с гладки стени, по-плъзгави от полирано стъкло!
Кимериецът ядно се огледа, притеснен от гръмогласния подигравателен смях, с който бе поздравена тази забележка. Той не видя нищо смешно в нея — бе твърде нов за цивилизацията, за да разбере неучтивостта. Цивилизованите хора бяха по-неучтиви от диваците, защото знаеха, че могат да бъдат груби, без някой да им разцепи черепа просто така. Той беше смутен и огорчен и без съмнение щеше да се измъкне настрани, ако котиецът не реши да го предизвика още.
— Е, хайде, хайде! — викна той. — Разкажи на тези нещастници, които не са били нищо друго, освен крадци, откакто си се пръкнал, кажи им как би откраднал камъка!
— Винаги има начин, ако се съчетае желанието със смелост — отговори кимериецът късо, засегнат.
Котиецът реши да приеме това като лична обида. Лицето му стана виолетово от яд.
— Какво! — изрева той. — Позволяваш си да ни учиш на нашата работа и намекваш, че сме страхливци? Я, хайде, махай се от погледа ми! — и той блъсна със сила кимериеца.
— Значи ми се подиграваш и после вдигащ ръка срещу мен? — скръцна със зъби варваринът, избухвайки в бърза ярост, и отвърна на блъскането с удар с отворена ръка, който събори мъчителя му върху грубо скованата маса. Пивото се разля през ръба на чашата, а котиецът изрева от гняв и измъкна меча си.
— Езическо куче! — изръмжа той. — Искам сърцето ти за това!
Блесна стомана и тълпата се люшна назад, за да не пречи. В схватката те събориха единствената свещ и свърталището потъна в мрак, разкъсван от трясъка на събаряни скамейки, тропота на бягащи крака и самотния писък на агония, който проряза помещението като с нож. Когато свещта бе отново запалена, повечето посетители бяха изскочили през вратите и счупените прозорци, а останалите се бяха барикадирали зад редиците винени бъчви и под масите. Варваринът беше изчезнал, а центърът на стаята бе пуст, с изключение на разсеченото тяло на котиеца. С безпогрешния инстинкт на варварин кимериецът бе убил противника си в тъмнината и объркването.
Светлината на факлите и пиянският гуляй се стопяваха зад гърба на кимериеца. Захвърлил разкъсаната си туника, той крачеше в нощта гол, ако не се брояха набедрената му превръзка и сандалите с високо завързани връзки. Движеше се с гъвкавата лекота на огромен тигър и стоманените му мускули преливаха под кафявата кожа.
Бе навлязъл в онази част на града, отделена за храмовете. Обграждайки го от всички страни, те блестяха под звездната светлина — снежнобели колони, златни куполи и сребърни арки — светилища на множеството заморски богове. Не се главоболеше с мисли за тях; знаеше, че религията на Замора, както всички неща на цивилизованите, отдавна улегнали хора, бе сложна, засукана и загубила по-голямата част от първичната си същност в лабиринт от условности и ритуали. Той беше прекарал часове, клекнал в дворовете на философите, вслушвайки се в аргументите на теолози и учители, и си бе тръгвал замаян, сигурен само в едно — че на всички тях им има нещо.
Неговите богове бяха прости и разбираеми: Кром им бе господар и живееше във висока планина, откъдето изпращаше живот или смърт. Беше безсмислено да се призовава Кром, защото бе мрачен, див бог и мразеше слабите. Но той даряваше мъжете със смелост в битката, с воля и мощ, за да победят враговете си, което според кимериеца бе всичко, което би трябвало да се очаква от който и да е бог.
Обутите му в сандали крака не издаваха нито звук по блестящия паваж. Не минаваха никакви пазачи — дори крадците на Маул отбягваха храмовете, понеже помнеха, че странни неща са сполетявали нарушителите. Пред себе си варваринът видя да се възвисява към небето Кулата на слона. Размишляваше защо ли е наречена така. Като че ли никой не знаеше. Той никога не бе виждал слон, но смътно разбираше, че става дума за огромно животно с опашки отпред и отзад. Това му бе разказал скитащ шемит, кълнейки се, че е виждал хиляди подобни животни в страната на хирканите, обаче всички знаеха какви лъжци са шемитите. Както и да е, в Замора слонове нямаше.
Блещукащото тяло на кулата студено се издигаше към звездите. На слънчевата светлина тя така ослепително светеше, че малцина издържаха на блясъка и хората разправяха, че е построена от сребро. Беше кръгла, тънка, съвършено цилиндрична, петдесет метра висока и горният й ръб искреше в светлината на звездите с големите скъпоценни камъни, с които бе обсипан. Кулата стоеше сред полюшващите се екзотични дървета на градина, засадена високо над нивото на града. Висока стена обграждаше тази градина, а пространството пред стената, на по-ниско ниво, бе опасано по подобен начин от друга стена. Не се виждаха никакви светлини; изглежда, че кулата нямаше прозорци, поне не над нивото на вътрешната стена. Само скъпоценните камъни лъщяха със студен блясък под звездната светлина.
Отвъд по-ниската външна стена имаше гъсти храсти. Кимериецът се прокрадна по-близо и застана пред бариерата, преценявайки я на око. Беше висока, ала той можеше да скочи и да се вкопчи с пръсти. После щеше да бъде детински лесно да се изкатери и прехвърли през нея, а той не се съмняваше, че по същия начин ще мине и през вътрешната стена. Но се поколеба при мисълта за странните опасности, за които се говореше, че дебнат вътре. За варварина тези хора бяха странни и загадъчни, те не бяха като него — даже не бяха от същата кръв, както живеещите още по на запад бритунци, немедийци, коти и аквилони, а той бе чувал за техните цивилизовани мистерии в миналото. Народът на Замора беше много древен и от това, което бе видял — много зъл.
Помисли си за Яра — върховния жрец, който извършваше странни магии в тази украсена със скъпоценни камъни кула. Косата на кимериеца настръхна, когато си спомни историята, разказана му от пиян паж в двора — как Яра се изсмял в лицето на един враждебно държащ се принц, поднесъл пред очите му ярък, зъл камък и как от дяволския камък изскочили заслепяващи лъчи, обвили принца, той изкрещял, паднал и се свил на малка изсушена буца. Тя се превърнала в черен паяк, който диво се замятал из залата, докато Яра не го смазал с пета.
Яра не излизаше често от своята вълшебна кула и когато го правеше, то бе, за да омагьоса някой човек или народ. Кралят на Замора се страхуваше от него повече от смъртта и гледаше винаги да е пиян, защото този страх бе повече, отколкото той можеше да издържи трезвен. Яра беше твърде стар — векове, казваха хората и добавяха, че щял да живее вечно заради магията на своя камък, който наричаха „Сърцето на слона“, очевидно с не по-добри причини от тези, поради които бяха кръстили неговото хранилище Кулата на слона.
Потънал в такива мисли, кимериецът изведнъж се притисна до стената. В градината някой ходеше с отмерена стъпка. Ушите му доловиха подрънкване на стомана. Значи оттук все пак минаваха пазачи. Кимериецът изчака, за да чуе дали няма да минат още веднъж, но над тайнствената градина се бе спуснала тишина.
Накрая любопитството го надви. Леко подскачайки, той вкопчи пръсти в перваза и с една ръка се изтегли на ръба. Легнал върху него, погледна надолу към широкото пространство между стените. Наблизо нямаше храсти, но непосредствено до вътрешната стена забеляза някакви грижливо подрязани храсталаци. Светлината на звездите падаше върху зелената морава, а някъде се чуваше ромоленето на фонтан.
Кимериецът предпазливо се спусна от вътрешната страна и изтегли меча си, оглеждайки се наоколо. Разтърси го неприятното чувство да стои така незащитен под звездната светлина и полека тръгна край извиващата се стена, скрит в сянката й, докато се изравни с храстите, които бе забелязал. Тогава, ниско приведен, хукна към тях и едва не се спъна в нещо, което лежеше свито в края на храсталака.
Бърз поглед наляво и надясно му подсказа, че няма враг — поне видим, и той се наведе да разгледа. С острото си дори на звездната светлина зрение видя, че това е як мъж в сребърна броня и шлем с кръст, каквито носеше заморската кралска гвардия. До него лежаха щит и копие и кратко взиране му разкри, че мъжът е удушен. Варваринът неспокойно се озърна. Разбра, че тъкмо този мъж бе чул да минава, докато стоеше скрит до стената. Бе изтекло малко време, ала въпреки това неизвестни ръце се бяха протегнали от тъмнината и удушили войника.
Напрягайки зрението си, той забеляза, че нещо почти незабележимо се движи през храстите близо до стената. Хвърли се натам, хванал меча си. Като пантера, прокрадваща се в мрака, не издаде нито звук, но въпреки това онзи, който дебнеше, го чу. Кимериецът смътно различи огромно тяло, долепено до стената, и изпита облекчение, че това поне е човек. После с ахване, което прозвуча като уплаха, другият рязко се извърна и направи движение подобно на мушкане, но отскочи, видял блясъка на отразената в меча на кимериеца звездна светлина.
— Ти не си войник — изсъска накрая странникът, — ти си крадец като мен.
— А ти кой си? — шепнешком попита кимериецът с подозрение.
— Таурус от Немедия.
Кимериецът свали меча.
— Чувал съм за тебе. Хората те наричат Царя на крадците.
Нисък смях се разнесе в отговор. Таурус беше висок колкото кимериеца, но по-тежък; имаше голям корем и бе дебел, ала всичките му движения издаваха трудно доловим магнетизъм, който личеше и в проницателните очи, живо проблясващи даже под звездната светлина. Беше бос и носеше намотано на ръката си тънко, здраво въже, на което имаше възли през равни интервали.
— Ти кой си? — прошепна той.
— Конан, кимериец — отговори другият. — Дойдох да видя дали мога да открадна брилянта на Яра, който хората наричат Сърцето на слона.
Конан почувства, че коремът на мъжа се тресе от смях, но той не беше подигравателен.
— В името на Бел, бога на крадците! — изсъска Таурус. — Мислех, че само аз имам смелостта да опитам това. И като си помислиш, че тези заморци се наричат крадци, ха! Конан, харесва ми куражът ти. Никога досега не съм споделял приключение, но, в името на Бел, ще опитаме това заедно, ако желаеш.
— Значи ти също си дошъл за камъка?
— Разбира се. Прехвърлих стената, когато онзи бе от другата страна на градината. Скрих се в храстите. Той ме чу или помисли, че е чул нещо. Щом дойде насам, не беше никак трудно да мина зад него и да го сграбча за шията, за да лиша глупака от живота му. Както повечето хора, той бе полусляп на тъмно. Добрият крадец трябва да има очи като котка.
— Направил си една грешка — каза Конан.
Очите на Таурус гневно блеснаха.
— Аз? Аз — грешка? Невъзможно!
— Трябвало е да изтеглиш тялото в храстите.
— Седнал новакът да учи майстора! Пазачите се сменят в полунощ. Ако мине някой да го потърси и го открие, те веднага ще изтичат при Яра да му изпеят новината. Това ще ни даде време да избягаме. А ако не го намерят, ще тръгнат да го търсят навсякъде и ще ни сгащят.
— Прав си — съгласи се Конан.
— Така. Сега внимателно. Губим време с тези проклети разправии. Във вътрешната градина няма пазачи, искам да кажа — пазачи хора, макар да има по-опасни часови. Те бяха онова, което дълго ме притесняваше, но накрая измислих начин да го заобиколя.
— Ами войниците от долната част на кулата?
— Старият Яра живее в помещенията над тях. По този път ще влезем и ние и, надявам се, ще минем. Ще се спуснем надолу по кулата и ще удушим Яра, преди да е издал звук, за да ни омагьоса с някоя от проклетите си магии. Поне ще опитаме. Шансът е да се превърнем в паяци или крастави жаби срещу богатство и власт над света. Всички добри крадци трябва да умеят да рискуват.
— Ще направя онова, което би сторил всеки — каза Конан, събувайки сандалите си.
— Тогава следвай ме — и извръщайки се, Таурус скочи, хвана се за ръба на стената и се изтегли отгоре й. Ловкостта му бе изумителна, като се има предвид огромното му тяло — той сякаш прелетя над зида. Конан го последва и притиснали се към широката горна част на стената, те заговориха шепнешком:
— Не виждам светлина — промълви Конан. Долната част на кулата изглеждаше съвсем като онази, която се виждаше извън градината — идеален блестящ цилиндър, без забележими отвори.
— Има хитро построени врати и прозорци — отговори Таурус, — но са затворени. Въздухът, който войниците дишат, идва отгоре.
Градината беше като басейн от сенки, където храсти и ниски дървета с разперени клони тъмно се полюшваха под звездната светлина. С изострените си сетива Конан усещаше очакващата ги заплаха, която се носеше над градината. Той чувстваше горещия поглед на невидими очи и долавяше тънък мирис, от който космите на тила му инстинктивно настръхваха, както настръхва козината на ловно куче при подушване на враг.
— След мен — прошепна Таурус, — дръж се отзад, ако ти е мил животът.
Извадил от джоба си нещо, което приличаше на медна тръбичка, немедиецът леко скочи на моравата от вътрешната страна на стената. Конан бе до него с изваден меч, но Таурус го бутна зад гърба си, близо до стената, без сам да показва желание да пристъпи напред. В позата му личеше напрегнато внимание, а погледът му, както и погледът на Конан, беше прикован върху храстите на няколко метра от тях. Те помръдваха, макар бризът да бе утихнал. И изведнъж две огромни очи светнаха над люшкащите се сенки, а отзад блеснаха в тъмнината и други огнени точки.
— Лъвове! — прошепна Конан.
— Да. През деня ги затварят в подземието под кулата. Ето, затова няма пазачи в тази градина.
Конан бързо преброи очите.
— Пет са, а може да има и още в храстите. Всеки момент ще се нахвърлят…
— Тихо! — изсъска Таурус, отдели се от стената внимателно, сякаш стъпваше върху остриета на бръсначи, и вдигна тънката тръбичка. Ниско ръмжене се надигна зад храстите и блестящите очи се придвижиха напред. Конан просто физически можеше да почувства големите лигави челюсти и опашките, които шибаха кафявите тела. Въздухът се изпълни с напрежение и кимериецът стисна по-силно меча си, очаквайки атаката и стоварващата се непреодолима тежест на гигантските тела. В този момент Таурус допря тръбичката до устните си и силно духна. От другия й край излетя дълга струя жълтеникав прах и образува плътен жълто-зеленикав облак, който се спусна над храстите, скривайки блестящите очи.
Таурус бързо изтича обратно при стената. Конан гледаше, без да разбира. Плътният облак се спусна над храстите, от които не се разнесе нито звук.
— Каква е тази мъгла? — попита неспокойно кимериецът.
— Смърт! — изсъска немедиецът. — Ако се появи вятър и я духне към нас, ще трябва да бягаме през стената. Но не, няма вятър, а вече се разсейва. Изчакай, докато не изчезне изцяло. Ако вдишаш от нея, това означава гибел.
След малко във въздуха бяха останали само призрачни жълтеникави облачета, които скоро изчезнаха, и Таурус подкани спътника си напред. Те се прокраднаха към храсталаците и Конан ахна. Там, в сенките, лежаха проснати пет големи кафяви тела със завинаги изгаснал огън в очите. Сладникава, гъста миризма се носеше във въздуха.
— Умряха без звук! — прошепна кимериецът. — Таурус, какъв беше този прах?
— Направен е от черен лотос, чиито цветове се полюшват в затънтените джунгли на Хитай, където живеят само жълтоглавите жреци на Юл. Тези цветове убиват всеки, който ги помирише.
Конан приклекна до големите тела, уверявайки се, че те никому не могат да навредят. Поклати глава; магията на екзотичните земи бе нещо тайнствено и ужасно за варварите на Севера.
— Защо да не убиеш по същия начин и войниците в кулата? — попита той.
— Защото това бе всичкият ми прах. И изобщо начинът, по който се сдобих с него, е достоен да ме направи най-големия крадец на света. Откраднах го от един керван на път за Стигия. Измъкнах го със златотъканата му торбичка под навитата на кълбо змия, която го пазеше, без да я събудя. Но тръгвай, в името на Бел! Цялата нощ ли ще прахосаме в разговори?
Те леко се прокраднаха през храстите към блестящата основа на кулата и там, в пълно мълчание, Таурус разви намотаното въже, на края на което имаше здрава стоманена кука. Конан разбра плана му и не задаваше въпроси, а немедиецът хвана въжето малко под куката и го завъртя над главата си. Конан опря ухо в земята и се вслуша, но не успя да чуе нищо. Очевидно войниците не бяха заподозрели присъствието на натрапниците, които не вдигнаха шум, по-голям от нощния вятър, полъхващ между дърветата. Ала варваринът бе обхванат от странно безпокойство, може би от обгръщащата ги миризма на лъвове.
Таурус хвърли въжето с плавно движение на силната си ръка. Куката полетя във въздуха нагоре и навътре по странен, труден за описване начин и се скри зад посипания със скъпоценни камъни перваз на горната площадка. Очевидно тя се закачи здраво за нещо, защото предпазливото подръпване, а после и силното опъване не дадоха признак на отпускане или провлачване.
— Късмет да стане от първия път — прошепна Таурус. — Аз…
Дивашкият инстинкт на Конан го накара рязко да се извърне, защото приближаващата ги смъртна опасност бе абсолютно безшумна. Един бърз поглед бе разкрил пред очите на кимериеца огромното светлокафяво тяло, което се издигаше към звездите, възвисявайки се за смъртоносен удар. Никой цивилизован човек не би могъл да постигне дори половината от скоростта на варварина. Мечът му ледено проблесна на звездната светлина, подкрепен от всеки грам мускули и самообладание. В следващия момент човекът и звярът се стовариха на земята.
Изричайки тихо неразбираеми проклятия, Таурус се надвеси над купчината и видя крайниците на спътника си да мърдат, докато той се мъчеше да изпълзи под огромната тежест, която отпуснато лежеше върху него. Бегъл поглед показа на немедиеца, че лъвът е мъртъв, с полуразцепен череп. Той хвана тялото, с негова помощ Конан го отмести встрани и се изправи на крака, все още стискайки меча си, от който капеше кръв.
— Ранен ли си, човече? — ахна Таурус, смаян от изумителната бързина, с която се разви този епизод, при който нещата висяха на косъм.
— Не, в името на Кром! — отговори варваринът. — Но никога в досегашния ми неспокоен живот не съм бил тъй на ръба. Защо това проклето животно не изръмжа преди нападението?
— Всички неща в тази градина са особени — каза Таурус. — Лъвовете нападат тихомълком, а така е и с останалите видове смърт. Хайде, ела. Макар и почти да не вдигнахме шум, войниците може да са чули нещо, ако не са заспали или пияни. Този звяр е бил в другата част на градината и се е отървал от смъртта на лотосовите цветове, но сигурно повече няма. Сега трябва да се изкатерим по това въже и едва ли има нужда да питам един кимериец дали може да го направи.
— Ако издържи тежестта ми — изсумтя Конан, изтривайки меча си в тревата.
— Ще издържи три пъти моята — отвърна Таурус. — Изплетено е от косите на мъртви жени, които измъкнах от техните гробници в полунощ, и е пропито със смъртоносния сок на дървото упас, за да е яко. Ще се кача първи, а ти ме последвай веднага.
Немедиецът стисна въжето и обхващайки го с крака, почна да се катери. Правеше го като котка, противно на привидната тромавост на голямото си тяло. Кимериецът го последва. Въжето се люлееше и въртеше, но това не пречеше на катерачите; и двамата имаха и по-опасни изкачвания преди. Високо над тях блестеше ръбът на кулата, издавайки се малко навън, така че въжето се спускаше може би на половин метър от стената — факт, който силно подпомагаше изкачването.
Все по-нагоре се катереха те в пълна тишина, а светлините на града се разстилаха все по-нашироко пред погледа им, докато се издигаха, и сиянието на звездите все по-силно помръкваше от блясъка на камъните по издадения ръб на кулата. И ето, Таурус протегна ръка, хвана се за перваза и се изтегли през него. Конан поспря за момент на самия ръб, омаян от големите студени камъни, чийто блясък заслепяваше очите му: диаманти, рубини, смарагди, сапфири, тюркоази, лунни камъни, поставени в блестящ обков от сребро. От разстояние техният различен блясък се сливаше в пулсиращо сияние, но сега, отблизо, те блещукаха с милион Дъгоцветни лъчи, хипнотизирайки го с искренето си.
— Това е фантастично съкровище, Таурус — прошепна той, но немедиецът нетърпеливо го прекъсна:
— Хайде! Ако вземем Сърцето, тези и останалите други неща ще бъдат наши.
Конан прекрачи през искрящия ръб. Площадката на върха на кулата бе малко под перваза. Тя бе плоска, изградена от някакъв тъмносин материал, примесен със злато, така че всичко това изглеждаше като огромен сапфир, поръсен с блестящ златен прах.
В другия край на площадката имаше нещо като стая, построена на покрива. Беше от същия сребрист материал, както стените на кулата, и стените й бяха нашарени с фигури, направени от по-малки скъпоценни камъни; единствената й врата бе златна, повърхността й — на люспи, украсени с камъни, блестящи като лед.
Конан хвърли поглед към пулсиращия океан от светлини, който се простираше далече под тях, после погледна Таурус. Немедиецът изтегляше въжето си и го намотаваше. Той показа на Конан мястото, където се беше забила куката — острият й връх бе попаднал под един огромен камък от вътрешната страна на перваза.
— Отново сме имали късмет — прошепна той. — Човек би помислил, че общото ни тегло е трябвало да изтръгне камъка. Тръгвай след мен, истинските рискове започват едва сега. Намираме се в леговището на змея, но не знаем къде лежи скрит.
Като дебнещи тигри те се прокрадваха по тъмния бляскав под и спряха пред искрящата врата. С ловката си и предпазлива ръка Таурус опита да я отвори. Тя се предаде без никаква съпротива и спътниците надзърнаха, готови за всичко. Над рамото на немедиеца Конан видя блестяща стая, стените, таванът и подът на която бяха посипани с големи бели камъни. Те ярко я огряваха и навярно бяха единственото й осветление. Изглеждаше, че тук няма никакъв живот.
— Преди да си отрежем всички пътища за отстъпление — изсъска Таурус, — иди до перваза и огледай всички посоки; ако забележиш войници в градината или нещо подозрително, върни се и ми кажи. Ще те чакам в тази стая.
Конан не видя особен смисъл в това и у него се зароди леко подозрение към спътника му, но направи, както Таурус бе поискал. Когато се обърна, немедиецът се вмъкна през вратата и я затвори зад гърба си. Конан предпазливо отиде до ръба на площадката — на мястото, където се бяха изкачили, и не долови никакво съмнително помръдване в смътно различаващото се море от листа долу. Той се извърна към вратата… и изведнъж от стаята се чу приглушен вик.
Кимериецът скочи напред като ужилен. В този миг блестящата врата се разтвори и на прага, в студената светлина зад него, застана Таурус. Олюляваше се и устните му бяха полуотворени, ала от гърлото му се откъсна само дрезгав звук. Хващайки се за рамката на вратата, той изскочи на покрива и падна по лице, държейки се за гърлото. Вратата отзад се затвори.
Приклекнал като пантера, Конан не зърна нищо в стаята зад падналия немедиец в краткия момент, докато вратата остана отворена. Може би бе игра на светлината, но сякаш някаква сянка се стрелна по блестящия под. Нищо не последва Таурус извън стаята и Конан се надвеси над него.
Немедиецът гледаше нагоре с широко разтворени, изцъклени очи, в които имаше скрито удивление. Ръцете му се бяха вкопчили в гърлото, устните му бяха мокри и подпухнали и внезапно той се втвърди, а изуменият кимериец осъзна, че оня е мъртъв. Чувстваше, че Таурус е умрял, без да разбира от каква смърт. Конан впи поглед в загадъчната златна врата. В тази празна стая, между искрящите й от скъпоценни камъни стени, смъртта бе споходила принца на крадците със същата бързина и загадъчност, с които той се справи с лъвовете в градината долу.
Варваринът внимателно опипа полуголото тяло на мъжа, търсейки някаква рана. Но единствените следи от насилие бяха между раменете му, високо в основата на мощния врат — три малки ранички, които изглеждаха като че ли три пирона са били забити дълбоко в плътта и после издърпани. Ръбовете на раничките чернееха и се усещаше лека миризма на разлагане. „Отровни стрели?“ — помисли Конан, но в такъв случай те трябваше все още да бъдат забити.
Предпазливо се прокрадна към златната врата, бутна я с ръка и надзърна вътре. Стаята беше празна, обляна в студеното пулсиращо сияние на безчислените камъни. В самия й център видя някаква странна фигура — черен осмоъгълник, в чиято среда блестяха с червен огън четири скъпоценни камъка — за разлика от бялата светлина, излъчвана от останалите. В другия край на стаята личеше друга врата като тая, на прага на която той се намираше в момента, но без мотива от люспи. От онази врата ли бе дошла смъртта? И след като беше поразила жертвата си, пак през нея ли се бе оттеглила?
Затваряйки вратата зад себе си, кимериецът пристъпи в стаята. Босите му крака не издаваха нито звук по кристалния под. Вътре нямаше нито столове, нито маси, само три-четири копринени дивана, извезани със злато в мотив, напомнящ странни змии. Имаше и няколко обковани в сребро махагонови сандъка. Някои бяха заключени с тежки златни ключалки, а други — отворени, с отметнати назад резбовани капаци, разкриващи купища скъпоценни камъни в един безгрижен безпорядък на великолепие пред изумените очи на кимериеца. Конан тихо изруга; бе видял повече богатство, отколкото смяташе, че може да има на света, и главата му почна да се замайва при мисълта каква ще е стойността на камъка, който търсеше.
В този момент се намираше в центъра на стаята, придвижвайки се леко приведен, с едва наклонена глава, с насочен напред меч и изведнъж смъртта нанесе удар без звук. Летящата сянка, която се стрелна по пода, бе единственото предупреждение и само инстинктивното хвърляне встрани му спаси живота. За миг пред очите му се мярна нещо черно, космато и ужасно, стрелнало се покрай него с щракване на зъби, около които се виждаше пяна. Нещо се изсипа върху голото му рамо, нещо, изгарящо като капки течен огън от ада. Отскачайки назад, с вдигнат меч, той видя как ужасната твар се удря в пода, завърта се и се втурва към него със злокобна бързина — гигантски черен паяк, какъвто хората можеха да срещнат само в кошмарен сън.
Беше огромен като прасе; осемте дебели космати крака носеха великанското му туловище в устрема му напред; четирите му очи блестяха със зъл, ужасяващ разум, а от зъбите му капеше отрова, заредена с моментална смърт, както Конан разбра по изгарящата болка в рамото си, където бе изпръскан с няколко капки при неуспешния опит за удар. Това беше убиецът, спуснал се върху врата на немедиеца по едно въже на паяжината си от своето убежище в средата на тавана. Какви глупаци се бяха оказали само! Да не се сетят, че горното ниво ще се охранява също така добре, както и долното.
Тези мисли се стрелнаха през главата на Конан, докато чудовището нападаше. Той скочи високо във въздуха, паякът мина под него, извъртя се и нападна отново. Сега Конан отбягна атаката със скок встрани и нанесе удар като котка. Мечът му отсече един от косматите крака и той пак едва се спаси, когато чудовището се насочи към него за пореден път, щракайки зловещо със зъби. Този път създанието не продължи атаката си, а избяга по кристалния под, изкачи се по една стена на тавана и поспря там за момент, злобно гледайки го със зловещите си червени очи. След това без предупреждение се хвърли в пространството, изпускайки след себе си лепкава сива връв.
Конан се отдръпна, за да избегне носещото се към него тяло. После внезапно приклекна в последния момент и избягна заплитането си в летящата дебела паяжина. Той прозря намерението на чудовището и скочи към вратата, но то бе по-бързо и една лепкава нишка, хвърлена през вратата, го направи затворник. Конан не посмя да я разсече с меча си; знаеше, че веществото на нишката ще полепне по острието и преди да го освободи, чудовището ще е забило зъбите си в гърба му.
И така започна една безнадеждна игра, в която съобразителността и бързината на човека се поставяха на изпитание пред пъклената хитрост и светкавичност на гигантския паяк. Той вече не пробягваше по пода в опит за директно нападение, нито пък се хвърляше през въздуха към него. Сега паякът се мяташе по тавана и стените, опитвайки се да го обвие в дългите примки на сивите лепкави нишки на паяжината си, които хвърляше с дяволска точност. Тези нишки бяха дебели като въжета и Конан разбираше, че ако се заплете в тях, дори силата на отчаянието няма да бъде достатъчна, за да ги разкъса, преди чудовището да е нанесло удара си.
Дяволският танц заемаше цялото помещение и абсолютната тишина се нарушаваше само от учестеното дишане на човека, шума от бягащите му по пода боси крака и кастанетното потракване на чудовищните челюсти на съществото. Сивите нишки лежаха намотани по пода, висяха покрай стените, обвиваха се около сандъците и се спускаха като тъмни гирлянди от покрития със скъпоценни камъни таван. Бързите очи и мускули на Конан засега го спасяваха, макар лепкавите въжета да минаваха понякога толкова близо до него, че одраскваха голата му кожа. Но той разбираше, че не може винаги да ги избягва; трябваше не само да следи да не се докосва до провисналите от тавана нишки, но и да внимава къде стъпва, за да не се спъне в примките, намотани по пода. Рано или късно някоя от тях щеше да го обхване в прегръдката си на питон и тогава, увит като пашкул, той ще бъде оставен на милостта на чудовището.
Паякът пробяга по пода на стаята, размахвайки след себе си своето ужасно сиво въже. Конан подскочи високо и прелетя над един от диваните; паякът с рязка смяна на посоката се заизкачва по стената и въжето се вдигна от пода като живо, следвайки неговото движение и усуквайки се около глезена на кимериеца. Конан успя да си помогне с ръце при падането, трескаво дърпайки паяжината, която го задържаше като еластично менгеме. Косматият дявол се спускаше от стената, за да довърши жертвата си. Ужасен от мисълта за онова, което предстоеше да се случи, Конан сграбчи един от сандъците със скъпоценни камъни и го захвърли с все сила към паяка. Масивният снаряд улучи целта си точно в центъра й, между многото черни крака, разбивайки се в стената с глух влудяващ трясък. Кръв и зеленикава слуз пръснаха във всички посоки, а смазаното тяло падна на пода заедно с разпукания от удара сандък. Безформената маса лежеше сред блестящ куп от камъни, които я покриваха наполовина; косматите крака се движеха безцелно, а умиращите очи светеха с червени отблясъци измежду примигващите скъпоценности.
Конан яростно се огледа, но друга твар не се появи и той се зае да се освободи от паяжината. Веществото беше здраво залепнало за глезена и ръцете му, но накрая той все пак успя да се измъкне и, вземайки меча си от пода, се провря внимателно покрай сивите примки към вътрешната врата. Какви ли ужаси се криеха зад нея? Кръвта на кимериеца кипеше и след като бе стигнал дотук и преодолял толкова опасности, беше твърдо решен да види и мрачния финал на приключението, какъвто и да бъдеше той. И чувстваше, че камъкът, който търси, не бе измежду многото, тъй небрежно пръснати в блестящата стая.
Разчиствайки паяжината, която бе блокирала вратата, той установи, че тя, също както и другата, не е заключена. Питаше се дали войниците, които бяха някъде долу, все още не знаят за неговото присъствие. Все пак той се намираше високо над тях, а и ако се вярваше на слуховете, те трябва да бяха свикнали със странните шумове, които чуваха над главите си — зловещи звуци, писъци на ужас и агония.
В главата му се въртеше мисълта за Яра и той неспокойно отвори златната врата. Пред себе си видя само сребърни стъпала, водещи надолу, слабо осветени по неизвестен за него начин. Започна да се спуска, стискайки меча в ръката си. Не чуваше никакъв звук и след малко стигна до друга врата от слонова кост, с инкрустирани в нея кървавочервени камъни — хематит. Ослуша се, но не долови нищо отвътре, само тънка струйка дим се просмукваше лениво изпод вратата и разнасяше някаква екзотична, непозната на Конан, миризма. Зад него сребърната стълба се извиваше надолу, губейки се в тъмнината, и от този сенчест кладенец също не се чуваше никакъв звук — Конан изпита нереалното усещане, че е сам в тази кула, обитавана единствено от призраци и фантоми.
Той предпазливо побутна вратата от слонова кост и тя безшумно се отвори навътре. Стоейки на преливащия в разноцветни светлини праг, Конан гледаше като хищник, попаднал в засада: готов да се бие или пък да избяга — според обстоятелствата. Пред погледа му се разкриваше голяма стая с куполообразен златен таван; стените й бяха от зелен нефрит, подът — от слонова кост, покрит отчасти с дебели килими. Дим и мирис на благовония се носеха от мангал, поставен на златен триножник, а зад него в мраморно ложе седеше идол. Конан гледаше поразен: творението имаше тяло на човек — голо и зелено на цвят, но главата му бе като кошмарно видение на луд. Прекалено голяма за тялото, в нея нямаше нищо човешко. Конан гледаше широките, разширяващи се навън уши и извития хобот, от двете страни на който имаше бели бивни, завършващи с кръгли златни топки. Очите бяха затворени, сякаш спяха.
Това значи бе причината за странното название — Кулата на слона. Главата на идола беше същата като на животните, описани му от скитника шемит. Това бе Богът на Яра; къде другаде можеше да е камъкът, ако не скрит в него, след като името му беше Сърцето на слона?
Конан приближи с очи, приковани в неподвижния идол, но точно в този момент клепачите неочаквано се отвориха! Кимериецът замръзна на място. Това не бе предмет, а живо същество и сега той беше затворен в стаята заедно с него!
Обстоятелството, че не изпадна в убийствена ярост, можеше да се обясни само с всепоглъщащия ужас, парализирал го в позата, която бе заел. Един цивилизован човек в подобно положение би потърсил съмнително успокоение чрез заключението, че се е побъркал; на Конан обаче и през ум не мина мисълта да се усъмни в сетивата си. Той знаеше, че стои очи в очи с демон от света на Древните и тази увереност го бе лишила от всичко, на което бе способен — с изключение на това да вижда.
Хоботът на ужасното творение бе вдигнат като че ли душеше нещо, а топазените очи гледаха, без да фокусират, и Конан осъзна, че чудовището е сляпо. При тази мисъл настръхналите му нерви се отпуснаха и той започна тихо да се прокрадва към вратата. Но създанието го бе чуло. Чувствителният хобот се протегна към него и Конан отново замръзна, когато съществото заговори с някакъв странен заекващ глас, който не променяше нито височината, нито тембъра си. Кимериецът разбра, че тези челюсти никога не са били предназначени за човешка реч.
— Кой е тук? Върна се, за да ме измъчваш отново ли, Яра? Никога ли няма да свършиш? О, Яг-Коша, нямат ли край страданията?
Сълзи потекоха от невиждащите очи и погледът на Конан се отклони към крайниците, които лежаха проснати на мраморното ложе. Той разбра, че чудовището няма да стане и да го нападне. Разпозна белезите от разпъване и живите рани от изгаряне, и колкото и да бе загрубял, остана поразен от гледката на обезобразените израстъци, които някога са били крайници — така съвършени, както неговите. Изведнъж целият му страх и отвращение го напуснаха, за да се сменят от чувство на съжаление. Какво е било това същество по-рано, Конан не знаеше, но свидетелствата за неговото страдание бяха така ужасни и покъртителни, че го обхвана странна и болезнена тъга. Той смътно чувстваше, че е свидетел на някаква космическа трагедия и изпита такъв срам, като че ли вината на цялата човешка раса бе стоварена върху раменете му.
— Не съм Яра — каза той. — Аз съм само крадец. Няма да ти причиня нищо лошо.
— Приближи се, за да мога да те докосна — каза на пресекулки съществото и Конан без страх се подчини, забравил за меча в ръката си. Чувствителният хобот се протегна и опипа лицето и раменете му по същия начин, по който се ориентира слепецът, а докосването му бе леко като длан на момиче.
— Ти не си от дяволската раса, към която принадлежи Яра — въздъхна създанието. — Строгата и чиста пламенност на пустошта те е белязала. Познавам твоя народ отдавна, още от древните времена, когато вие се наричахте другояче и един различен свят издигаше високите си кули към звездите. По пръстите ти има кръв.
— От паяка в стаята горе и лъва в градината — прошепна Конан.
— Убил си също и човек тази нощ — продължи съществото. — А има и смърт в кулата над нас, чувствам… знам.
— Да — промълви Конан. — Принцът на всички крадци лежи там мъртъв, ухапан от една гадина.
— Така… значи така! — странният нечовешки глас се извиси като в песнопение. — Убийство в таверната и убийство на покрива… знам, чувствам. А третото ще направи магията, за която Яра даже не си е помислял — магията на избавлението. О, зелени богове на Яг!
И отново от слепите очи потекоха сълзи, докато измъченото тяло се полюшваше в ритъма на сменящите се емоции. Конан наблюдаваше озадачен тази печална картина.
Конвулсиите престанаха; топазените невиждащи очи се обърнаха към него и хоботът направи приканващо движение.
— О, човеко, изслушай ме — каза странното създание. — За теб аз съм неприятен и чудовищен, нали? Не, не отговаряй, знам. Но и ти би ми изглеждал странен, ако можех да те видя. Има много светове, освен Земята и животът има много форми. Аз не съм нито бог, нито демон, а същество от плът и кръв като теб. Макар съставът ни да е отчасти различен, а и да сме отлети в различни калъпи. Аз съм много стар, о, човеко от земите на пустошта; много, много отдавна аз пристигнах на тази планета заедно с други създания от моя свят, от света на зелената планета Яг, която се намира в една далечна покрайнина на Вселената. Ние прелетяхме през пространството на могъщи криле, пренесли ни по-бързо от светлината, защото бяхме воювали с кралете на Яг и бяхме победени и прокудени. Но никога нямаше да можем да се върнем обратно, защото на Земята крилете паднаха от раменете ни. Тук ние заживяхме отделно от земния живот. Водихме битки със странните и ужасни същества, които тогава бродеха по света и накрая започнаха да се плашат от нас, така че бяхме оставени на мира в мрачните джунгли на Изтока. Видяхме как маймуните стават човеци, построили сияйните градове на Валузия, Камелия, Комория и други след тях. Видяхме как те падат под ударите на езичниците — атланти, пикти и лемурийци. Видяхме как океанът се надига и поглъща Атлантида и Лемурия, островите на пиктите и блестящите бисери на цивилизацията. Видяхме как оцелелите царства изграждат своята каменна империя и падат в руините й, сплели се в кръвопролитни войни. Видяхме пиктите да се превръщат в диваци, а атлантите да стават отново маймуни и други нашественици да се насочват на юг в победоносни вълни, идващи от Арктическия кръг, за да изградят цивилизация с нови кралства, наричани Немедия, Кот, Аквилония и други като тях. Видяхме твоят народ да се въздига с ново име от джунглите на маймуните, в които атлантите се бяха превърнали. Видяхме наследниците на лемурийците, оцелели след катаклизма, да се насочват на запад като хиркани. И видяхме тази дяволска раса от потомци на древната цивилизация, съществувала още преди атлантите, отново да гради култура и мощ — в това проклето кралство Замора! Видяхме всичко това, нито помагайки, нито пречейки на неотменимия космически закон, и един по един умирахме, защото ние от Яг не сме безсмъртни, макар нашият живот да е дълъг като живота на планетите и съзвездията. Накрая останах сам, бленувайки за старите времена, когато в отдавна вече разрушените храмове на загубения в джунглата Хитай бях боготворен от една древна жълтокожа раса. Тогава се появи Яра, който беше посветен в тъмното знание още от времената на варваризма, преди потъването на Атлантида. В началото той лежеше в краката ми и попиваше мъдрост. Но не бе доволен от онова, на което го учех, защото то бе бяла магия, а той търсеше дяволските тайни, за да може да поробва крале и да засища зловещите си амбиции. Не исках да му разкрия нищо от ужасните магии, до които бях получил достъп в течение на хилядолетията. Но неговата хитрост се оказа по-голяма, отколкото предполагах; с коварство, усвоено в тъмните гробници на мрачната Стигия, той ме измами да му открия тайна, която нямах намерение да издавам, и обръщайки собствената ми сила срещу мен, ме направи свой роб. Той ме изтръгна от затънтените джунгли на Хитай, където сиви маймуни танцуваха под свирките на жълтите жреци и олтарите пред мен се огъваха от дарове, плодове и вино. Вече не бях бог за един мил народ от джунглата — бях роб на дявол в човешко тяло.
Невиждащите очи отново пророниха сълзи.
— Той ме затвори в тази кула, която по негова заповед издигнах за една нощ. Чрез изтезания с разпъване и огън, както и с неземни мъчения, които не би могъл да разбереш, той се превърна в мой господар. В нещастието си аз отдавна бих отнел сам живота си, ако можех. Но той ме държеше жив — обезобразен, ослепен и сломен, за да изпълнявам онова, което желае. И в продължение на триста години аз правя това, което той поиска, правя го от моето мраморно ложе, почерняйки душата си с ужасни грехове и опетнявайки мъдростта си с престъпления, просто защото нямам друг избор.
Но той не успя да изтръгне от мен всичките древни секрети и последният ми дар за него ще бъде магията на Кръвта и Брилянта! Чувствам, че наближава краят. Ти си ръката на Съдбата. Моля те, вземи камъка, който ще намериш на онзи олтар.
Конан се обърна към посоченото му светилище от злато и слонова кост и взе един голям кръгъл скъпоценен камък — чист яркочервен кристал. Разбра, че държи в ръцете си Сърцето на слона.
— А сега иде ред на великата магия, могъщата магия, такава, каквато Земята не е виждала по-рано и няма да види в бъдеще дори и след милион милиони хилядолетия! Ще я извърша със собствената си кръв, родена в зелената гръд на Яг, която спи някъде далеч в безкрая на Пространството. Вземи меча си, човеко, и извади сърцето ми, а след това го стисни така, че кръвта да покапе по червения камък. После слез по стълбището и влез в стаята от абанос, където Яра спи, обвит в злите сънища на лотоса. Произнеси името му и той ще се събуди. Постави камъка пред него и кажи: „Яг-Коша ти изпраща своя последен дар и своята последна магия.“ След това бързо напусни кулата и не се бой, пътят ти ще е чист. Животът на човека не е като живота на Яг, нито пък човешката смърт е като неговата. Освободя ли се от оковите на тази смазана и сляпа плът, аз пак ще бъда Йога на Яг, коронясан и сияен, с криле, за да полетя, и крака, за да танцувам, с очи, за да виждам, и ръце, за да докосвам…
Конан приближи неуверено и Яг-Коша, или Йога, сякаш усещайки колебанието му, показа къде трябва да бъде нанесен ударът. Конан стисна зъби и заби меча си дълбоко. Кръв обля острието и ръката му, и чудовището конвулсивно потръпна, а после се отпусна в покой. Сигурен, че животът, поне както той го разбираше, си е отишъл, Конан се захвана с ужасната си задача и доста бързо извади нещо, за което предполагаше, че е сърцето на странното същество. Държейки все още пулсиращия орган над блестящия камък, той го стисна с двете си ръце и струя кръв потече върху гладката повърхност. За негова изненада, тя попи тъй, както водата попива в сюнгер.
Хванал предпазливо скъпоценния камък, той излезе от чудноватото помещение и се озова отново на сребърното стълбище. Не се обърна назад; инстинктивно чувстваше, че в мраморното ложе става някаква трансформация, и разбираше, че тя не е предназначена за човешки очи.
Затвори вратата от слонова кост зад себе си и без колебание се спусна по сребърните стъпала. Нито за миг не му мина мисълта да не се подчини на дадените му инструкции. Спря пред абаносова врата, в средата на която имаше хилещ се сребърен череп, и я отвори. Стаята пред него беше цялата в абанос и черен мрамор, и той видя висока слаба фигура, полегнала на диван, застлан с черна коприна. Яра, жрецът и магьосникът, лежеше безмълвен, а очите му бяха отворени и разширени от изпаренията на жълтия лотос — очи, виждащи надалече и като че ли приковани в незнайни бездни и черни пропасти зад пределите на човешкото познание.
— Яра! — каза Конан като съдия, произнасящ присъда. — Събуди се!
Очите веднага се проясниха и станаха студени и жестоки като на лешояд. Високата, облечена в коприна фигура се изправи и се надвеси заплашително над кимериеца.
— Куче! — гласът бе като съскане на кобра. — Какво правиш тук?
Конан постави брилянта върху голямата абаносова маса.
— Онзи, който ми даде този камък, заповяда да кажа: „Яг-Коша ти изпраща своя последен дар и своята последна магия.“
Яра отскочи и тъмното му лице посивя. Брилянтът вече не беше кристално прозрачен; в дълбините му пулсираха странни кълбета с променящ се цвят. Като привлечен от някаква хипнотична сила, той се наведе над масата и взе камъка в ръцете си, гледайки го така, сякаш бе магнит, който изтегля душата от тялото. И докато го гледаше, на Конан се стори, че неговото собствено зрение му изневерява. Когато Яра беше станал от дивана, бе му се видял гигантски висок, а сега разбираше, че главата на жреца не достига дори до раменете му. Той примига изумен и за пръв път през тази нощ се усъмни в сетивата си. А после потресен осъзна, че Яра се смалява пред очите му!
Той наблюдаваше всичко това така, както човек наблюдава представление; потопен в усещането за някаква всемогъща нереалност, кимериецът вече не бе уверен дори какъв е самият той; чувстваше само, че е свидетел на действието на невероятни сили, далеч надхвърлящи способността му да ги разбере.
Сега Яра бе вече колкото дете, малко по-късно пълзеше по масата като бебе, все още държейки брилянта. Като че ли едва в този миг магьосникът разбра случващото се и скочи, захвърлил камъка. Но продължаваше да се смалява и Конан видя как една нищожно малка фигурка тича в диво объркване по абаносовата маса, размахвайки миниатюрните си ръце и крещейки с глас, подобен на писукането на насекомо.
Бе се смалил дотолкова, че брилянтът се извисяваше над него като планина и Конан го забеляза да закрива очите си, сякаш за да се запази от блясъка му. Изглежда, че някаква незрима, магнетична сила притегляше Яра към камъка. Три пъти той го обиколи във все по-стесняващи се кръгове и три пъти се опита да се обърне и избяга от него, а после с писък, който едва-едва достигна до ушите на кимериеца, се хвърли право към ярко блестящата сфера.
Навеждайки се над камъка, Конан видя как Яра се изкачва по някакъв невъзможен начин по гладката обла повърхност; все едно че се катереше по стъклена планина. И ето, жрецът беше вече на върха, продължавайки да ръкомаха и призовава имената на нечисти сили, които само боговете познават. Изведнъж той потъна в самото сърце на брилянта тъй, както човек потъва в морето, и Конан видя вълни от дим да се затварят над главата му. Малко по-късно го зърна в самото алено сърце на брилянта, който отново бе възвърнал кристалната си прозрачност. А в сърцето се появи зелена, блестяща, крилата фигура с тяло на човек и глава на слон — вече не сляпа и не осакатена. Яра отново замята ръце във въздуха и побягна, а по петите му се хвърли отмъстителят. Неочаквано, като пукване на мехур, великолепният брилянт изчезна в огнено сияние с всички цветове на дъгата и абаносовата маса се оказа празна, както — досещаше се Конан — бе празно и мраморното ложе в стаята над него, където бе лежало тялото на странното космическо същество, нарекло се Яг-Коша и Йога.
Кимериецът се обърна и побягна от стаята, надолу по сребърните стъпала. Беше толкова объркан, че даже не помисли да се върне обратно по пътя, по който бе влязъл. Тичаше из виещия се, сякаш бездънен сребърен кладенец и накрая се озова в едно голямо помещение в основата на блестящата кула. Там спря за момент — бе влязъл в стаята на войниците. Зърна сребърните им ризници, покритите със скъпоценни камъни дръжки на мечовете. Мъжете бяха клюмнали върху масата с пера, печално поклащащи се над шлемовете на главите им, а на изцапания с разлято вино под се търкаляха чаши и зарове. Той разбра, че всички са мъртви. Бе дадено обещание и думата бе спазена; дали магия или вълшебство, или махване на огромни зелени крила бяха укротили пируващите, Конан не знаеше, но пътят пред него бе чист. Сребърната врата беше леко отворена и през нея надничаше дрезгавата светлина на зората.
Кимериецът излезе в зелената градина и когато утринният бриз го облъхна със студения аромат на екзотични растения, той трепна като човек, който се събужда. Обърна се колебливо назад, за да погледне загадъчната кула, която току-що бе напуснал. Дали не беше омагьосан? Дали всичко случило се не беше просто сън? И докато я гледаше, той видя как кулата, поклащайки се на аления фон на зората с блестящия си връх, се сгромолясва и разпада на искрящи парчета.
Насищайки се на Града на крадците, Конан тръгва на запад към столицата на Замора — порочния Шадизар, с надежда, че там плячката му ще е по-голяма. Известно време той наистина има по-забележителни успехи, отколкото в Аренджун, макар жените на Шадизар бързо да го освобождават от откраднатото, посвещавайки го в замяна в изкуството на любовта. Слухове за някакво съкровище го карат да се насочи към намиращите се наблизо руини на древния Ларша, като по този начин успява да се изплъзне от отряда войници, изпратен да го арестува.
* * *
Клисурата бе мрачна, макар залязващото слънце да беше украсило хоризонта с пръстен от оранжеви, жълти и зелени сияния. На фона на този разноцветен пръстен острото око все още можеше да различи черните силуети на куполите на Шадизар — града на злото, на тъмнокосите жени и кулите с покрити в паяжини мистерии.
Със сгъстяването на здрача започнаха да се появяват първите звезди. Сякаш в отговор, далечните кубета и куполи също светнаха. Но докато светлината на звездите бе бледа и слаба, онази в прозорците на Шадизар бе знойно кехлибарена и намекваше за отвратителни деяния.
Ако се изключи цвърченето на нощните насекоми, клисурата бе безмълвна. Но неочаквано нейната тишина беше нарушена от шум на движещи се хора. Нагоре, по склоновете, се изкачваше отряд заморски войници — петима със стоманени шлемове и кожени наметки, обшити с бронзови копчета, предвождани от офицер в лъскава ризница и шлем, украсен с гребен от конска опашка. Бронзовите им крака си пробиваха път през високата буйна трева, която покриваше дъното на клисурата. Трима от войниците носеха лъкове, двама — копия, а всички имаха къси мечове в ножниците си и щитове, преметнати през рамо. Офицерът беше въоръжен с дълъг меч и кинжал.
Един от войниците тихо попита:
— Ако заловим този Конан жив, какво ще му направят?
— Ще го пратят в Йезуд, за да нахрани бога паяк, това мога да ти гарантирам — отвърна му друг. — Въпросът е ще останем ли ние живи, за да си получим обещаната награда?
— Да не би да се страхуваш от него? — попита трети.
— Аз ли? — изсумтя вторият. — Не ме е страх от нищо, даже и от самата смърт. Важното е обаче чия смърт? Този крадец не е цивилизован мъж, а див варварин със сила за десетима. Така че отидох в съда да си направя завещанието…
— Хубаво е да знаеш, че наследниците ти ще получат наградата — каза друг. — Защо не се сетих и аз!
— О — обади се отново първият, който беше заговорил, — сигурно ще измислят нещо, за да не ни дадат тази награда, дори и да заловим мошеника.
— Обещана е лично от префекта — възрази някой. — Богатите търговци и благородниците, които Конан е ограбил, събираха парите. Видях ги — една торба злато, толкова тежка, че сам човек трудно би могъл да я повдигне. След цялата тази олелия няма да посмеят да не си удържат на думата.
— Ами ако не го хванем? — намеси се пак вторият. — Говореше се, че ще заплатим с главите си. — Той повиши глас.
— Капитан Нестор! Какво беше онова за главите ни…
— Дръжте си езиците, вие там! — сряза го офицерът. — Чувате се чак в Аренджун. Ако Конан е наблизо, вече е предупреден. Спрете да ломотите и се опитайте да се движите, без да дрънчите толкова силно.
Офицерът бе широкоплещест мъж със среден ръст и мускулесто тяло; на дневна светлина очите му бяха сиви, а косата светлокестенява и леко прошарена. Той беше гъндъреец, от най-северната провинция на Аквилония, намираща се на две хиляди и петстотин километра на запад. Задачата му — да залови Конан жив или мъртъв — го безпокоеше. Префектът го бе предупредил, че ако се провали, трябва да очаква тежко наказание — може би дори ешафода на палача. Самият крал бе поискал престъпникът да бъде заловен, а кралят да Замора не се церемонеше много с поданиците си, които не се справяха със своята работа. Информация от подземния свят бе разкрила, че Конан е видян да се насочва към тази клисура само преди няколко часа и началникът на Нестор бързо го беше изпратил като предводител на онези войници, които можеха да се намерят по това време в бараките на казармата.
Нестор нямаше особено доверие на тези, които го следваха. Смяташе ги за самохвалковци, които ще избягат пред лицето на опасността, оставяйки го да се изправи сам срещу варварина. Но макар да бе смел човек, той не се заблуждаваше в шансовете си срещу свирепия млад и див гигант. Бронята щеше да му даде само незначително предимство.
С притъмняването на небето здрачът се сгъстяваше и склоновете на клисурата започнаха да стават по-тесни, по-стръмни и по-скалисти. Мъжете зад Нестор почнаха отново да мърморят:
— Бих искал да не съм тук. Този път води към развалините на Ларша Прокълнатия, където духовете на древните разкъсват минаващите. В този град, казват, се намирала Залата на мъртъвците…
— Млъквайте! — изръмжа Нестор, обръщайки глава към войниците. — Ако…
В този момент той се спъна в някакво въже от сурова кожа, опънато напреки на пътеката, и падна в тревата. Чу се свистенето на освободен клон от мястото, където е бил заклещен, и въжето се отпусна.
С глух тътен лавина от камъни полетя по левия склон. Нестор се изправи на крака и веднага бе ударен в средата на нагръдника от един — голям колкото главата на човек, който отново го свали на земята. Друг камък събори шлема от главата му, а няколко по-малки улучиха крайниците. Зад гърба му се разнесе вик, нададен едновременно от много гърла, и звън на камък в метал. И настана тишина.
Нестор с мъка се изправи отново на крака, изплю прахта от устата и дробовете си и се обърна, за да се ориентира в сполетялото ги нещастие. На няколко крачки зад него свлеклите се скали блокираха клисурата от склон до склон. Той приближи и видя от грамадата да стърчат крак и ръка. Извика, но никой не му се обади. Когато докосна крайниците, разбра, че са вече безжизнени. Свличането, предизвикано от опъването на въжето, бе унищожило целия му отряд.
Нестор раздвижи ставите си, за да разбере в каква степен е пострадал. Нямаше счупени кости, макар нагръдникът му да бе вдлъбнат, а тялото — натъртено на много места. Не на себе си от ярост, той вдигна падналия шлем и пое сам по пътеката. Не стига, че не бе съумял да намери крадеца, ами загуби и хората си. Съзнанието му вече рисуваше картината на бавна и мъчителна смърт. Единственият му шанс сега бе да се върне с Конан… или поне с главата му.
Стиснал меч в ръката си, Нестор вървеше накуцвайки по безкрайните виещи се пътеки на клисурата. Светлина имаше достатъчно, защото пълната луна бе вече изгряла. Напрегнал зрението си, той очакваше варваринът да изскочи пред него иззад всеки завой или сянка в дефилето.
Клисурата като че ли ставаше по-плитка и склоновете — не така стръмни. Появиха се дерета от двете страни, а дъното — каменисто и неравно — принуждаваше Нестор да прескача отломъци и ниски храсти. Най-сетне пътят свърши. Изкачвайки се на едно възвишение, гъндъреецът се озова на края на високо плато, заобиколено от далечните планини.
На разстояние изстрел с лък, осветени от луната като бели кости, се издигаха стените на Ларша. Огромен портал се виждаше точно пред него. Времето бе разяло стените и над тях се извисяваха полуразрушени покриви и кули.
Нестор спря. За града Ларша се твърдеше, че е безкрайно стар. Според легендите, той датираше още от времената на Катаклизма, когато жемрите — предшественици на заморците, бяха построили този остров на раждащата се цивилизация сред морето на варваризма.
По пазарите на Шадизар можеха да се чуят разкази за смъртта, която дебне в тези руини. Доколкото знаеше, нито един от многото мъже — търсачи на съкровището, за което се говореше, че е скрито тук, не се бе върнал. Никой не можеше да каже как изглежда опасността просто защото нямаше оцелели.
Преди десет години крал Тридат бе изпратил посред бял ден полк от най-смелите си войници в града, а самият той ги очакваше край стените. Бяха се разнесли писъци и тропот от бягащи крака, после… нищо. Хората, които чакаха навън, избягаха, Тридат — заедно с тях. Това бе последният опит да се разгадае загадката на Ларша със сила.
Макар Нестор да притежаваше обичайната за един наемник жажда за богатство, той не се хвърляше безогледно срещу опасността. Годините, които бе прекарал като войник в кралствата между Замора и родните му земи, го бяха научили на предпазливост. И сега, спрял пред руините на древния град, той претегляше опасностите и възможните варианти. Внезапно погледът му попадна на нещо, което го накара да замръзне. Близо до стената различи фигурата на мъж, който се прокрадваше към портала. Макар да се намираше доста далеч, за да разпознае лицето му, походката на пантера не можеше да бъде сбъркана. Конан!
Изпълнен с почти задушаваща го ярост, Нестор тръгна напред. Придържаше с ръка ножницата си, за да не дрънчи. Но колкото и тихо да се придвижваше, острият слух на варварина го разкри. Конан се обърна и мечът му изсвистя, изтеглен от ножницата. Ала забелязвайки, че го преследва само един враг, кимериецът не помръдна от мястото си.
Приближавайки се, Нестор вече можеше да разгледа по-добре противника си. Конан бе висок доста над метър и осемдесет и изтънялата му туника не успяваше да скрие очертанията на могъщите му мишци. Кожена торба висеше на ремък през рамото му. Лицето му бе младо, с ъгловато оформена грива от гъста черна коса, а изражението — решително.
Никой от двамата не каза нито дума. Нестор спря, за да си поеме дъх и отметне плаща си встрани, и в този момент Конан се хвърли върху по-възрастния мъж.
Двата меча просветнаха като светкавици под лунната светлина и ударът на остриетата разкъса гробната тишина. Нестор бе по-опитният боец, но височината и заслепяващата бързина на другия ликвидираха това предимство. Атаката на Конан бе проста и неудържима като ураган. Парирайки ударите с умение, Нестор отстъпваше назад стъпка след стъпка. Той внимателно наблюдаваше противника си, очаквайки атаката му да загуби от бързината си. Но Конан като че ли не знаеше какво е това умора.
С обратен замах Нестор разсече туниката на Конан над гърдите, но не засегна кожата. След светкавичен контраудар мечът на Конан отскочи от нагръдника на Нестор, оставяйки белег в метала.
Докато Нестор отстъпваше крачка след крачка от следващата настойчива атака, един камък поддаде под крака му. Конан беше насочил разсичащ удар към шията на гъндърееца. Ако бе попаднал както трябва, главата на Нестор щеше да хвръкне от раменете му, но понеже се спъна, ударът срещна украсения шлем. Мечът иззвънтя, заби се в желязото и запрати Нестор на земята.
Дишайки дълбоко, Конан пристъпи напред с насочен меч. Преследвачът му лежеше неподвижно и от разцепения шлем се оцеждаше струйка кръв. Младежката увереност в собствените сили убеждаваше Конан, че е убил противника си. Той прибра меча в ножницата и се обърна към града на древните.
Кимериецът приближи до портала, състоящ се от две големи крила, двойно по-високи от човек, сковани от греди с дебелина една стъпка и обковани с бронзови плочи. Конан натисна едно от крилата, но без резултат. Тогава изтегли меча си и удари с главата на ефеса. От това как вратата поддаде, той разбра, че дървото е изгнило. Но бронзовите плочи бяха твърде дебели, за да могат да се разсекат, без да се повреди ръбът на острието. Все пак имаше по-лесен начин.
На тридесет крачки от портала стената се бе срутила така, че най-ниската й точка бе на по-малко от шест метра от земята. В същото време купчината зидария в основата на стената стигаше до два, два и половина метра под ръба й.
Конан се запъти към порутената част, отстъпи няколко крачки и затича напред. Изкачи купчината отломъци, отскочи високо и се хвана за ръба на пролуката. Силно дръпване, набиране и той бе върху стената, без да обръща внимание на ожулванията. Сега вече можеше да огледа града.
От вътрешната страна на стената имаше празно пространство, където в продължение на векове растителният свят бе водил война с древния паваж. Плочите бяха натрошени. Между тях си пробиваха път треви, плевели и няколко ниски дръвчета.
Отвъд това пространство лежаха руините на един от бедняшките квартали. Тук едноетажните къщурки от кирпичени тухли се бяха превърнали в купчини боклук. Зад тях Конан различи по-добре запазени каменни сгради, осветени от лунната светлина — храмове, палати, къщи на благородници и на богати търговци. И както над повечето древни руини, и тук над изоставения град се бе спуснала атмосферата на зла прокоба.
Наострил слух, Конан внимателно се огледа. Никакво движение. Единственият звук бе цвъртенето на щурците.
Той също бе чувал за проклятието, което витаеше над Ларша. Макар че тайнственото събуждаше панически, атавистичен страх във варварската му душа, вдъхваше си кураж от мисълта, че когато едно свръхестествено същество приеме материална форма, то може да бъде ранено или убито като всеки земен човек или чудовище. Не бе стигнал дотук, за да допусне човек, звяр или демон да му попречи.
Преданията разказваха, че приказното съкровище лежи в кралския дворец. Стискайки поставения в ножницата меч с лявата си ръка, младият крадец скочи от вътрешната страна на срутената стена. Миг по-късно той вече вървеше по криволичещите улици към центъра на града. Шумът, който предизвикваше, бе като на движеща се сянка.
От всички страни го заобикаляха руини. Тук-там фасадата на някоя къща се бе срутила към улицата и Конан трябваше да заобикаля или да се катери през купища натрошени тухли и мрамор. Лунният сърп вече бе високо в небето и хвърляше над развалините зловещата си светлина. Вдясно от кимериеца се издигаше полусрутен храм, но със запазена колонада, поддържана от четири масивни мраморни колони. От ръба на покрива гледаха надолу орнаментирани водоливници — статуи на чудовища от отминалите времена, полудемони-полузверове.
Конан се мъчеше да си спомни онези откъслеци от легендата, чути във винарните на Маул, които се отнасяха до изоставянето на Ларша. Споменаваше се за проклятие, изпратено от разгневен бог преди много векове, като възмездие за дела, толкова отвратителни, че пред тях престъпленията и пороците на Шадизар изглеждаха като добродетели.
Отново се насочи към центъра на града, но сега забеляза нещо странно. Сандалите му лепнеха към натрошения паваж, сякаш той бе намазан с топъл катран. Токовете издаваха всмукващ звук, когато вдигаше крак. Той спря и опипа земята. Беше покрита с някакво безцветно, лепкаво и вече полузасъхнало вещество.
С ръка върху дръжката на меча, Конан се озърна наоколо. Слухът му не долавяше нищо. Тръгна отново. И отново същият звук изпод сандалите му. Той спря и обърна глава. Бе готов да се закълне, че чува същите звуци и от разстояние. За момент си помисли, че може да е ехото от стъпките му. Но вече бе подминал полусрутения храм и около него нямаше стени, които да отразят какъвто и да било шум.
Отново тръгна и пак спря. Всмукващият звук този път не престана, когато той бе замръзнал неподвижно. Напротив, засилваше се. Острият му слух подсказваше, че идва право срещу него. Но тъй като не можеше да види нищо по улицата пред себе си, реши, че източникът на звука трябва да се намира или в някоя от страничните улички, или в срутените къщи.
Звукът вече безпогрешно можеше да бъде определен като странно съскане, придружено от провлачване и клокочене. Нервите на Конан се опънаха от напрегнато очакване.
И ето че иззад близкия ъгъл се появи огромна слузеста маса, прокажено сива под лунната светлина. Тя бързо се насочи към него в пълна тишина, нарушавана само от всмукващия звук, породен от особения й начин на придвижване. В предния й край израснаха чифт роговидни образувания, дълги около три метра, с една по-къса двойка под тях. Дългите „рога“ се накланяха в различни посоки и Конан видя, че на края им има очи.
Съществото всъщност представляваше гол охлюв, подобен на градинските, които оставят ивица слуз при нощните си разходки. Този охлюв обаче беше четири и половина метра дълъг, а височината му в средата бе колкото ръста на Конан. И освен това — движеше се с бързината на тичащ човек. Зловонна миризма се носеше от чудовището.
Парализиран за момент от изумление, Конан вцепенено гледаше как огромната гъвкава маса се насочва към него. Охлювът издаде звук, подобен на изплюване, само че усилен многократно.
Събуждайки се за действие, Конан отскочи встрани. В този момент някаква струя просветна в нощния въздух точно на мястото, на което се бе намирал. Малка капчица отхвръкна към рамото му и го опари като въглен.
Конан се обърна и затича обратно по пътя, по който беше дошъл. Отново трябваше да изкатерва купищата срутила се зидария. Слухът му го уверяваше, че охлювът го следва наблизо. Може би дори бе скъсил дистанцията. Той не смееше да се обърне, за да не се спъне в някой мраморен отломък; чудовището щеше да бъде върху него, преди да се е изправил на крака. Отново чу звук, подобен на изплюване. Отчаяно се хвърли встрани и горещата струя мина покрай него. Но даже и да съумееше да остане пред охлюва по целия път до градската стена, следващият изстрел сигурно щеше да улучи целта си.
Конан сви зад един ъгъл, за да увеличи колкото се може повече препятствията между себе си и преследвача. Затича надолу по някаква криволичеща улица, след това отново свърна в друга пряка. Разбра, че се е загубил в лабиринта от улици, но главното сега бе да продължава да сменя посоката, за да не даде възможност на чудовището за следващ изстрел. Всмукващите звуци и миризмата му напомняха, че е преследван. Веднъж, когато поспря, за да си поеме дъх и погледна назад, той видя охлюва да изпълва ъгъла, в който той току-що бе свърнал.
Продължаваше да бяга и да бяга, хвърляйки се в плетеницата на древния град. Ако не успееше да надхитри охлюва, може би щеше да го измори. Човекът, Конан знаеше това, е по-издръжлив от всяко животно на дълго бягане. Но преследвачът му не показваше никакви признаци на умора.
Нещо в сградите, покрай които минаваше, му се стори познато. Изведнъж осъзна, че приближава полуразрушения храм, край който бе минал точно преди да срещне охлюва. Бърз поглед му разкри, че горната част на постройката може да бъде достигната от ловък катерач.
Конан изтича по купчина отломъци към върха на срутената стена. Скачайки от камък на камък, той постепенно приближаваше по начупения профил на стената неразрушената част, която гледаше към улицата. Озова се на продълговат покрив над редицата от орнаментирани мраморни водоливници. Приближи към тях, стъпвайки предпазливо и заобикаляйки дупките, през които би могъл да пропадне в помещенията под него.
Долови шума и миризмата на охлюва откъм улицата. Загубило следите му и незнаещо какво да прави, съществото бе спряло пред храма. Крайно предпазливо — защото охлювът можеше да го види на лунната светлина — Конан надзърна иззад една от статуите надолу към улицата.
Там лежеше грамадната сивкава маса, от която влажно се отразяваше лунната светлина. Стълбчетата с очите помръдваха насам-натам, търсейки жертвата си. Под тях по-късите рогови израстъци се движеха напред-назад над земята, като че се опитваха да надушат следите на кимериеца.
Конан бе убеден, че чудовището в крайна сметка ще попадне на дирята му. Нямаше никакво съмнение, че и то може да изпълзи по стените на сградата със същата лекота, с която той се бе изкатерил по тях.
Постави ръката си зад един от водоливниците — статуя на някакво кошмарно същество с хуманоидно тяло, криле на прилеп и глава на рептилия — и я бутна. Тя се заклати леко, с почти недоловимо поскърцване.
При звука роговете на охлюва се стрелнаха към покрива на храма. Иззад ъгъла се показа и главата, а тялото силно се огъна. Главата приближи до храма и започна да се изкачва по една от огромните кули, непосредствено под мястото, където Конан беше приклекнал.
Мечът, помисли Конан, би бил безполезен срещу подобно чудовище. Както всички низши форми на живот, то ще оцелее след рана, която моментално би предизвикала смъртта на по-висше същество.
Главата на охлюва се изкачваше по кулата, а очите върху стълбчетата се въртяха във всички посоки. Както изглеждаше, главата на чудовището щеше да стигне до ръба на покрива, докато по-голямата част от тялото все още се намира на земята.
И тогава Конан разбра какво трябва да направи. Той се хвърли върху водоливника. С мощен тласък го избута през ръба на покрива. Вместо грохот се чу звук на тъп удар в нещо меко и влажно, последван от втори подобен, навярно предизвикан от падането на предната част на тялото на земята.
Когато Конан погледна надолу, видя, че статуята се е стоварила върху тялото на охлюва така, че той изглежда погребан под нея. Огромната сива маса се извиваше в гърчове и се мяташе като червей на куката на рибар. Удар с опашката разтърси храма и някъде отвътре се чу изтрополяването на падащи камъни. Конан се запита дали цялата постройка няма да рухне под него, погребвайки го в себе си.
— Е, не ти ли стига! — изръмжа кимериецът.
Той мина покрай редицата водоливници, докато не намери друг, който се издигаше точно над част от тялото на охлюва. Събори и него и чу същия звук на премазвана плът. С третия не улучи и само го строши в паважа. Четвъртата по-малка статуя той вдигна и с върховно напрежение на мускулите си запрати така, че да се забие в мятащата се глава.
Конвулсиите на звяра затихваха, но Конан за по-сигурно събори още две статуи. Когато тялото престана да се движи, той слезе отново на улицата. Приближи се до огромната воняща маса — предпазливо и с изваден меч. Накрая, събирайки цялата си смелост, стовари меча си в еластичната плът. Потече тъмна течност и вълнообразен гърч пробяга по влажната сива кожа. Макар и части от него да бяха съхранили признаци на някакъв живот, охлювът бе мъртъв.
Конан продължаваше ожесточено да сече, когато глас зад гърба му го накара рязко да се обърне. Гласът каза:
— Този път те хванах!
Беше Нестор, приближавайки с меч в ръка и с подгизнала в кръв превръзка вместо шлем. Гъндъреецът спря, когато видя охлюва:
— Митра! Какво е това?
— Това е духът на Ларша — отвърна Конан на заморски с варварски акцент. — Преследва ме през половината град, докато го убия. — И забелязвайки, че Нестор гледа недоверчиво, продължи: — А ти какво правиш тук? Колко пъти трябва да те сразя, за да бъдеш мъртъв?
— Сега ще разбереш дали съм мъртъв! — процеди през зъби Нестор, заемайки бойна стойка с меча си.
— Какво се случи с войниците ти?
— Загинаха при свличането на онези камъни, които беше натрупал, както и ти скоро ще…
— Виж, глупако — каза Конан, — защо си хабиш силите с този меч, когато тук има повече богатство, отколкото и двамата можем да отнесем… ако легендите са верни? Ти си достоен мъж, защо не се присъединиш към мен, за да открием съкровището на Ларша?
— Трябва да изпълня дълга си и да отмъстя за моите хора! Защитавай се, варварско куче!
— В името на Кром, ще се бия, щом го искаш! — изръмжа Конан, вдигайки меча си. — Но помисли, човече! Ако се върнеш обратно в Шадизар, ще те разпънат за това, че си загубил хората си, дори и да отнесеш главата ми, което не мисля, че можеш да направиш. А ако е истина и една десета от слуховете, ти ще получиш повече, отколкото би спечелил за сто години като капитан наемник.
Нестор бе свалил меча си и отстъпил назад. Сега той стоеше безмълвен и дълбоко замислен. Конан добави:
— Освен това от онези жалки страхливци заморците никога не ще можеш да направиш истински воини!
Гъндъреецът въздъхна и прибра меча в ножницата:
— Прав си, дявол те взел. Докато не завърши това начинание, ще се бием един до друг и ще делим плячката по равно, нали? — и той протегна ръка.
— Дадено! — каза Конан, също прибирайки меча си, и стисна десницата на другия. — Ако ни се наложи да бягаме и се разделим, нека се срещнем при фонтана на Нинус.
Кралският палат на Ларша се намираше в центъра на града, в средата на широк площад. Това бе единствената постройка, устояла на времето, и то по твърде проста причина. Беше издълбана в огромна скала, която някога бе нарушавала плоския терен на платото, на което се намираше Ларша. Но изработката бе толкова старателна, че само отблизо можеше да се види, че това не е зидана сграда. Черни линии покриваха гладката базалтова повърхност, имитирайки сглобки в камъните.
Пристъпвайки внимателно, Конан и Нестор надзърнаха в черната тъмнина, която цареше вътре.
— Ще ни трябва светлина — каза Нестор. — Не ми се иска в мрака да се натъкнем на друг охлюв като онзи!
— Не подушвам друг — отвърна Конан, — но съкровището сигурно се охранява от някакъв пазач.
Той се върна и отсече едно борово стебло, което се бе подало между пролуките на паважа. След това откърши клоните му и ги насече на къси парчета. Издялал куп трески с меча си, той запали малък огън, използвайки кремък и парче стомана. Разполови върховете на две от цепениците и ги запали. Пропитото със смола дърво буйно пламна. Подаде едната факла на Нестор и всеки от тях напъха по половин дузина от останалите цепеници в пояса си. После, с извадени мечове, те отново се приближиха до двореца.
Вървяха под арките на коридора и играещите жълти пламъци на факлите се отразяваха в черния камък на полираните стени. Под краката си усещаха дебел слой прах. Няколко прилепа, висящи на каменните орнаменти над главите им, изписукаха ядно и шумно отлетяха към по-тъмните ъгли.
Двамата преминаха покрай статуи с ужасяващи изражения, поставени в ниши от двете страни на коридора. Тук-там се виждаха черни странични проходи. Прекосиха тронната зала. Тронът, издялан от същия черен камък, както и останалата част от сградата, беше непокътнат. Другите столове и дивани, направени от дърво, се бяха разпаднали на прах, оставяйки на пода купчинки от пирони, метални орнаменти и полускъпоценни камъни.
— Трябва да е празен от хиляди години — прошепна Нестор.
След това минаха през няколко помещения без прозорци, които трябва да бяха стаите за почивка на краля, но отсъствието на унищожената от времето мебелировка правеше невъзможна идентификацията. Озоваха се пред врата. Конан вдигна факлата си, за да я освети по-добре.
Беше здрава врата, поставена в каменна арка и направена от масивни греди, съединени с помощта на медни скоби, отдавна покрити със зеленикава патина. Конан ръгна вратата с меча си. Острието проникна без затруднение. Струйка дървени стърготини, бледи на светлината на факлите, се посипа надолу.
— Прогнила е — изсумтя Нестор и я ритна. Ботушът му влезе в дървото със същата лекота, както мечът на Конан. Една медна скоба падна на пода и глухо издрънча.
Те бързо повалиха изгнилите греди в порой от дървен прах. След това, приведени, насочиха факлите си в направения отвор. Светлината, отразена от сребро, злато и скъпоценни камъни, сякаш им намигна.
Нестор влезе през отвора и изскочи толкова бързо, че се блъсна в Конан.
— Там има хора! — изсъска той.
— Я да видя — Конан пъхна главата си и огледа наляво и надясно. — Мъртви са. Хайде!
Озовали се вътре, те се озъртаха във всички посоки, докато факлите не започнаха да парят ръцете им и се наложи да запалят нови. В стаята, седнали отпуснато в столовете си, имаше седем огромни войници, всеки висок над два метра. Бяха облечени в дрипи от отминали епохи; медните им шлемове и нагръдници бяха позеленели от времето. Кожата им бе кафява и с някакъв восъчен оттенък като кожата на мумия, а прошарените им бради висяха до кръста. Медни алебарди и пики стояха подпрени на стената до тях или лежаха на пода.
В центъра на стаята имаше олтар от черен базалт, както почти всичко в този дворец. До олтара, направо на пода, лежаха няколко сандъка със съкровища. Дървото на сандъците също беше изгнило; част от съкровищата се бе изсипала на пода през пукнатините.
Конан приближи до един от неподвижните воини и докосна крака му с върха на меча си. Тялото не помръдна. Той каза:
— Древните сигурно са ги мумифицирали, както са ми разказвали, че правят жреците с мъртъвците в Стигия.
Нестор неспокойно изгледа седемте неподвижни тела.
Слабите пламъци на факлите не можеха да изтласкат плътния мрак към гладките стени и тавана на гробницата.
Блок от черен камък се издигаше в центъра на стаята, на височина на кръста. На плоската му, полирана с тесни ивици слонова кост горна част имаше рисунка от преплитащи се кръгове и триъгълници. Всички те образуваха седмолъчна звезда. Пространството между линиите бе запълнено със знаци на някакво писмо, което Конан не познаваше. Той можеше да чете заморски и дори донякъде да пише, а имаше и представа от хиркански и котски, но тези загадъчни знаци надхвърляха знанията му.
Освен това беше по-заинтригуван от нещата, които бяха поставени върху камъка. На всеки връх на звездата имаше по един зелен камък, малко по-голям от кокоше яйце. В центъра на рисунката пък се намираше зелена статуетка на змия с вдигната нагоре и дръпната назад глава, очевидно изработена от нефрит.
Конан приближи факлата си до седемте големи, светещи с мека светлина, камъка.
— Искам тези — изръмжа той. — Ти вземи останалото.
— Как ли не! — озъби се Нестор. — Та те струват повече от всички други съкровища в тази стая, взети заедно. Ще бъдат мои!
Напрежението между двамата се засилваше и свободните им ръце се прокрадваха към мечовете. За един кратък момент те останаха безмълвни, яростно гледайки се в очите. След това Нестор каза:
— Тогава да ги разделим, както се споразумяхме.
— Не можеш да разделиш седем на две — отвърна Конан. — По-добре да хвърлим жребий с една от онези монети. Който спечели, взема седемте брилянта, а другият — останалото. Така съгласен ли си?
Конан взе монета от една от купчините, разсипани около местата, където бяха лежали сандъците. Макар и да разбираше доста от монети в кариерата си на крадец, тази му бе напълно непозната. От едната й страна имаше лице, но дали беше на човек, на демон или на бухал, не можеше да се каже. От другата страна имаше символи като онези на олтара.
Конан показа монетата на Нестор. Двамата търсачи на съкровища изръмжаха нещо в знак на съгласие. Конан подхвърли монетата във въздуха, улови я и я плесна върху лявата си китка. Протегна ръката си, държейки скритата монета, към Нестор.
— Лице — каза гъндъреецът.
Конан махна дланта си от монетата. Нестор надникна и изруга:
— Ищар да я прокълне! Печелиш. Подръж факлата ми за малко.
Конан, нащрек срещу някакъв номер, пое факлата. Но Нестор просто отвърза ремъка на плаща си и го просна на мръсния под. После започна да изсипва пълни шепи злато и скъпоценни камъни от купищата на пода върху плаща.
— Не се натоварвай толкова, че няма да можеш да тичаш — каза Конан. — Още не сме се измъкнали оттук, а и пътят до Шадизар е дълъг.
— Ще се справя — каза Нестор. Той завърза краищата на плаща, метна оформилия се чувал на гръб и протегна ръка за факлата си.
Конан му я подаде и пристъпи към олтара. Един по един прибра огромните зелени скъпоценни камъни в кожената торба, която висеше на рамото му. Когато и седемте бяха свалени от олтара, погледът му спря на нефритовата змия.
— За това ще платят добре — каза той. Взе я и също я напъха в торбата.
— Защо не добавиш малко от останалото злато и камъни? — попита Нестор. — Аз взех всичко, което мога да нося.
— Ти избра най-ценното — отвърна му Конан. — Освен това нямам нужда от повече. Човече, та с това аз ще мога да си купя кралство! Или поне херцогство, а също и всичкото вино, което мога да изпия, и жените…
Един звук накара грабителите да се обърнат и широко да разтворят очи. Седемте седящи покрай стените мумифицирани воини се събуждаха за живот! Главите им се вдигнаха, устните им се затвориха, въздухът изсвистя в древните изсъхнали дробове. Ставите им изскърцаха като ръждясали панти, когато те протегнаха ръце, за да вземат своите алебарди и пики, и се изправиха на крака.
— Бягай! — извика Нестор, хвърляйки факлата си в най-близкия до него гигант и изваждайки меча от ножницата.
Факлата удари гиганта в гръдния кош, падна на пода и угасна. Тъй като и двете ръце на Конан бяха свободни, той можеше да задържи своя факел, докато изтегляше меча си. Светлината му немощно се отразяваше в патината по древните медни нагръдници, докато гигантите се приближаваха към двамата.
Конан се гмурна под размаханата алебарда и отклони с меча си насочената към него пика встрани. Намирайки се между него и вратата, Нестор бе влязъл в бой с гиганта, който се опитваше да блокира пътя им за бягство. Гъндъреецът парира една атака и нанесе яростен обратен удар, който попадна в бедрото на врага. Острието на меча се заби, но плитко — все едно че сечеше дърво. Гигантът се олюля и Нестор нанесе удар по друг нападател. Острие на пика се плъзна по огънатата му ризница.
Гигантите се движеха бавно, иначе търсачите на съкровища щяха да са повалени още при първата атака. Подскачайки и въртейки се, Конан отбягваше удари, които можеха да го проснат безчувствен на мръсния под. Отново и отново мечът му се забиваше в сухата, сякаш дървена плът на нападащите го. Удари, които биха обезглавили всеки жив човек, караха тези създания от друга епоха само да се заклатят. Той уцели китката на един от атакуващите го, почти я отсече и накара гиганта да изпусне пиката си.
След това ловко отбягна мушването на друга пика и вложи цялата си сила в един нисък, разсичащ удар в глезена на противника. Острието потъна почти до половината и гигантът рухна на пода.
— Навън! — изрева Конан, прескачайки падналото тяло.
Той и Нестор изхвърчаха, от вратата се понесоха през зали и стаи. За момент Конан се изплаши, че са се загубили, но след това зърна светлина пред очите си. Двамата изскочиха през портала на двореца. Зад тях се чуваха тропотът и дрънченето на пазачите. Над главите им небето се развиделяваше и с настъпването на зората звездите една по една угасваха.
— Към стената — задъхано каза Нестор. — Мисля, че ще ги надбягаме.
Когато стигнаха до отсрещния край на площада, Конан погледна назад.
— Виж! — извика той.
Един по един гигантите излизаха от двореца. И също така един по един, с показването си на слабата утринна светлина, те се свличаха на паважа и се превръщаха в прах, оставяйки украсените си медни шлемове, ризниците и другите си доспехи на земята.
— Е, свърши се! — каза Нестор. — Но как ще се приберем в Шадизар, без да ни арестуват? Ще се съмне дълго преди да сме стигнали.
Конан изсумтя:
— Има начин да се влезе, който ние, крадците, знаем. Близо до североизточния ъгъл на стената има малка горичка. Ако се поровиш из храсталаците до стената, ще откриеш отвора на канал — мисля, че през него се изпуска водата при силни дъждове. Някога се е затварял с желязна решетка, но тя вече е ръждясала. Стига да не си много дебел, можеш да пропълзиш през канала. От другата страна той излиза на място, на което се изхвърлят отпадъци от разрушените къщи.
— Добре — каза Нестор. — Аз ще…
Дълбок тътен прекъсна думите му. Земята се надигна, разлюля се и потръпна. Нестор падна, а Конан залитна.
— Внимавай! — извика той.
Докато Нестор се опитваше да се изправи, Конан го хвана за ръката и го издърпа обратно в центъра на площада. В този момент стената на съседната сграда се срути. Отломъците паднаха точно на мястото, където малко преди това се бяха намирали двамата, а трясъкът от срутването потъна в могъщия тътен на земетресението.
— Да се махаме оттук! — извика Нестор.
Ориентирайки се по луната, която сега се намираше ниско над хоризонта на запад, те затичаха, криволичейки по улиците. От двете им страни стени и колони се накланяха, падаха и разтрошаваха. Шумът бе оглушителен. Във въздуха се носеха облаци прах, който караше бегълците да кашлят.
Конан рязко спря, за да смени посоката и избегне срутването на стена от някакъв храм. Той залитна от нова поредица трусове, изкатери се през куп развалини — част от тях древни, друга — съвсем нови. След това диво отскочи, за да не бъде погребан под една падаща колона; летящи отломъци от камък и тухли все пак го достигнаха и един от тях сряза кожата на лицето му около челюстта, а друг го одраска по крака. Той изруга всички богове от всички земи, които някога бе посещавал.
Накрая стигна градската стена. Всъщност това вече не беше стена, а дълъг хребет от натрошен камък.
Накуцвайки, кашляйки, задъхвайки се, Конан се изкатери по хребета и се обърна, за да погледне назад. Нестор не се виждаше никакъв. Вероятно, помисли си той, гъндъреецът е останал под някоя стена. Ослуша се, но не чу никакви викове за помощ.
Тътенът на тресящата се земя и грохотът на срутващата се зидария постепенно заглъхваха. Бледата лунна светлина осветяваше огромен облак прах, който покриваше града. След това се появи утринният бриз и бавно разнесе облака.
Седейки на гребена на развалините, който маркираше предишното място на стената, Конан оглеждаше Ларша. Градът сега изглеждаше много по-различно, отколкото когато бе влязъл в него. Нито една постройка не беше останала неразрушена. Дори монолитният дворец от черен базалт, където той и Нестор бяха намерили своето съкровище, сега се бе превърнал в куп натъркаляни един връз друг каменни блокове. Конан се отказа от намерението си да се върне някога в двореца, за да прибере останалата част от съкровището. Армия от работници щеше да бъде необходима, за да разчисти развалините, преди да могат да се вземат скъпоценностите.
Целият град Ларша се бе сгромолясал в купища развалини. Докъдето можеше да види в утринната светлина, нищо не помръдваше. Единственият звук бе този от отделни камъни, падащи едва сега.
Конан опипа торбата с плячката, за да се увери, че не е загубил нищо, и обърна лице на запад, към Шадизар. Зад него изгряващото слънце заби сноп лъчи в широкия му гръб.
Следващата вечер Конан вече се подвизаваше в любимата си таверна — тази на Абулет в Маул. Ниската опушена стая миришеше на пот и прокиснало вино. На претъпканите маси крадци и убийци пиеха пиво и вино, хвърляха зарове, спореха, пееха, караха се и се сбиваха. Вечер, без да бъде намушкан при кавга поне един посетител, се смяташе за скучна.
В другия край на стаята Конан забеляза своята възлюбена в момента да пие сама край малка масичка. Това бе Семирамис — едра чернокоса жена, няколко години по-голяма от кимериеца.
— Хей, Семирамис! — изрева Конан, пробивайки си път през стаята. — Имам да ти покажа нещо! Абулет! Кана от най-доброто ти кирианско! Тази вечер е моя!
Ако Конан беше малко по-възрастен, предпазливостта щеше да го спре така открито да се хвали с плячката си, камо ли да я показва. Той обаче се запъти към масата на Семирамис и обърна надолу кожената си торба, в която се намираха седемте големи скъпоценни камъка.
Камъните се изсипаха от торбата, изчаткаха върху масата и… се разпаднаха веднага, превръщайки се във фин зелен прах, който заблестя на светлината на свещите.
Конан изпусна торбата, оставайки с широко отворена уста, а околните пиячи избухнаха в оглушителен смях.
— Кром и Мананан! — прошепна кимериецът. — Този път, изглежда, надхитрих и себе си. — След това си спомни за нефритената змия, която все още бе в торбата. — Е, добре, имам нещо, с което ще платя поне няколко хубави пира.
Завладяна от любопитство, Семирамис вдигна торбата от масата. И я изпусна с писък.
— Тя е… тя е жива! — извика жената.
— Как… — започна Конан, но вик от вратата го прекъсна:
— Ето го, хора! Хванете го!
Дебел магистрат бе влязъл в таверната, следван от отряд на нощния патрул, въоръжен с алебарди. Останалите посетители запазиха мълчание, гледайки безизразно в пространството, сякаш не бяха чували нито за Конан, нито за другите престъпници, които бяха гости на Абулет.
Магистратът си пробиваше път към масата на Конан. Изтегляйки меча си, Конан се отдръпна към стената и опря гръб в нея. Сините му очи светеха с опасен блясък, а зъбите му блестяха на светлината на свещите.
— Хванете ме, ако можете, кучета! — изръмжа той. — Не съм направил нищо против глупавите ви закони!
С ъгълчето на устата си прошепна на Семирамис:
— Вземи торбата и се махай оттук! Ако ме хванат, твоя е.
— Но… страх ме е от нея! — изскимтя жената.
— Охо! — изкикоти се магистратът, приближавайки към масата. — Значи нищо? Нищо, освен да ограбваш първенците на града до просешка тояга? Имам доказателства, за да ти отсекат главата стотици пъти! На всичкото отгоре си избил войниците на Нестор и си го убедил заедно да ограбите развалините на Ларша! Намерихме го преди малко тази вечер пиян да се хвали с направеното. Подлецът успя да ни избяга, но не и ти!
Когато войниците от патрула заобиколиха Конан, насочили алебардите си към него, магистратът забеляза торбата на масата.
— А това какво е, последната ти плячка ли? Я да видим… — Дебелакът бръкна с ръка в торбата. За миг я прерови. После очите му се разшириха, устата му се отвори и от нея се разнесе пронизителен вик на ужас. Той дръпна ръката си от торбата. Нефритенозелена змия, жива и извиваща се, беше обвила китката и забила зъби в ръката му.
Разнесоха се викове на изумление и ужас. Един от войниците отскочи назад и събори масата зад него, счупвайки чашите и разсипвайки напитките. Друг се хвърли напред, за да прихване магистрата, който залитна и падна. Трети изпусна алебардата си и крещейки истерично, се втурна към вратата.
Паника обхвана посетителите. Няколко мъже се заклещиха във вратата при опит да изскочат навън. Двама започнаха бой с ножове, а междувременно един крадец, вкопчил се във войник, се търколи на пода. Едната от свещите бе съборена, а след нея падна и другата, оставяйки стаята осветена само от малката пръстена лампа над тезгяха.
В мрака Конан хвана Семирамис и я изправи на крака. После започна да нанася удари с плоската страна на меча си по обхванатата от паника тълпа и със сила си проби път до вратата. Навън, в нощта, двамата се втурнаха да бягат, завивайки покрай няколко ъгъла, за да се отърват от преследвачите. Спряха да си поемат дъх и Конан каза:
— След всичко това този град ще е прокълнат за мен. Потеглям. Сбогом, Семирамис!
— Защо не прекараме заедно една последна нощ?
— Не сега. Трябва да се опитам да намеря онзи мошеник Нестор. Ако не се беше раздрънкал, законът нямаше така бързо да ми застане на пътя. Той има съкровища, колкото човек може да носи, а аз останах с празни ръце. Може би ще го убедя да ми даде половината, пък ако не… — той прекара пръст по острието на меча.
Семирамис въздъхна.
— Докато съм жива, винаги ще има къде да се скриеш в Шадизар. Искам една последна целувка.
Те се прегърнаха. После Конан изчезна като сянка в нощта.
На коринтския път, който води на запад от Шадизар, на разстояние три изстрела с лък се намира фонтанът на Нинус. Както се говори, Нинус бил богат търговец, заболял от неизлечима болест. Един бог го посетил в съня му и му обещал изцеряване, ако построи фонтан на пътя, който води към Шадизар, така че пътуващите да могат да се измият и утолят жаждата си, преди да влязат в града. Нинус построил фонтана, но мълвата не казва дали се е изцерил.
Половин час след бягството си от таверната на Абулет Конан намери Нестор да седи на парапета край фонтана.
— Как продаде седемте си безценни камъка? — попита Нестор.
Конан му разказа за нещастието, случило се с неговия дял.
— А сега — завърши той, — тъй като благодарение на бъбривия ти език трябваше да напусна Шадизар, и тъй като не ми остана нищо от съкровището, ще бъде справедливо да разделиш твоя дял с мен.
Нестор се изсмя късо.
— Моят дял? Ето половината от това, което ми остана — той извади от пояса си две златни монети и подхвърли едната на Конан, който я улови. — Дължа ти я за това, че ме дръпна от онази падаща стена.
— Какво се случи с теб?
— Когато нощният патрул ме сгащи в една кръчма, успях да хвърля по тях една маса и да съборя няколко други. След това вдигнах плаща си, където беше скрито всичко, което имах, метнах го на гръб и тръгнах към вратата. Съсякох един от онези, които се опитваха да ме спрат, но друг нанесе удар по плаща и го скъса. И в следващия момент всичкото злато и скъпоценни камъни се изсипаха на пода, и всички те: войниците, магистратът, посетителите, се хвърлиха на земята и започнаха да се боричкат. — Той повдигна плаща си, показвайки половинметровата дупка в него. — Помислих си, че това съкровище не би ми помогнало, ако главата ми украси някой от стълбовете над Западната порта и се махнах оттам, докато това бе възможно. Когато се озовах извън града, огледах мантията, но единственото, което намерих, бяха тези две монети. Удоволствие е за мен да ги разделя с тебе.
На лицето на Конан се беше появила кисела гримаса. След малко ъгълчетата на устата му потрепнаха в усмивка; нисък дълбок звук се чу от гърлото му и той отметна глава в гръмотевичен смях:
— Ама и ние сме едни търсачи на съкровища! Кром! Как ли са се смели боговете с нас? Какъв майтап!
Нестор се ухили с горчивина:
— Радвам се, че приемаш нещата откъм забавната им страна. Но след всичко това не мисля, че Шадизар ще е достатъчно безопасно място и за двама ни.
— Ти накъде си? — попита Конан.
— Ще тръгна на изток, за да потърся място за наемник в Туран. Говори се, че крал Илдиз събира войници, за да превърне нескопосната си орда в истинска армия. Защо не дойдеш с мен, приятелю? Ти си просто роден за войник.
Конан поклати глава.
— Не е за мен да марширувам напред-назад, а някой тъпоумен офицер да ми крещи заповеди: „Ходом марш, напред! За почест!“ Чувам, че на запад имало добри места за плячка и ще опитам там засега.
— Е, тогава нека варварските ти богове са с теб — каза Нестор. — Ако размислиш, попитай за мен в казармата на Аграпур. Сбогом!
— Сбогом! — отвърна Конан.
Без повече думи, той тръгна по коринтския път и след малко се изгуби в нощта.
Мрачните приключения на Конан в Кулата на слона и сред развалините на Ларша пораждат у него неприязън към магията на Изтока. Той потегля през Коринтия към Немедия — второто най-могъщо след Аквилония хайборейско кралство. В града Нумалия възобновява занаята си на крадец.
* * *
Пазачът Арус стисна арбалета в треперещите си ръце и почувства капки лепкава пот да избиват по кожата му, докато гледаше проснатия на полирания под пред него отвратителен труп. Не беше никак приятно да се срещнеш със смъртта нощем в това усамотено място.
Пазачът стоеше в огромен коридор, осветен от грамадни свещи, поставени в ниши по стените. Между нишите стените бяха покрити с драперии от черно кадифе, а сред драпериите висяха щитове и кръстосани оръжия с фантастична изработка. Тук-там се виждаха фигурите на странни богове — идоли, издялани от камък и редки дървета, излети от бронз, желязо или сребро — неясно отразяващи се в блестящия черен под.
Арус потръпна. Още не беше свикнал с това място, макар и вече месеци да работеше тук като пазач. Това бе фантастична сграда, огромен музей с антики, който хората наричаха Храма на Калиан Публико. Тук имаше редки находки от цял свят… но сега Арус стоеше в огромната смълчана зала, вперил поглед в проснатия труп на богатия и могъщ собственик на храма.
Дори обърканият мозък на нощния пазач бе съобразил, че днес човекът изглеждаше доста по-различно от тогава, когато бе минавал по палийския път в позлатената си колесница — надменен и деспотичен, с тъмни очи, в които проблясваше магнетична жизненост. Хората, които бяха ненавиждали Калиан Публико, едва ли щяха да го познаят в този безформен куп тлъстини с изметналата се настрани виолетова туника и полуразкъсан халат. Лицето му бе потъмняло, очите — изскочили от орбитите си, езикът висеше от зейналата уста. Скъпоценни камъни блестяха по дебелите му пръсти.
— Защо не са му взели пръстените? — прошепна неспокойно пазачът. Изведнъж той трепна и се огледа, а косата на тила му настръхна. През тъмните драперии, които прикриваха една от многото врати, влезе някаква фигура.
Арус видя пред себе си младеж с могъщо телосложение, гол, ако не се брояха набедрената му препаска и сандалите, обвързани високо над глезените. Кожата му бе станала бронзова от загара на слънцето. Арус неспокойно хвърли поглед на широките рамене, масивния гръден кош и здравите ръце. Един-единствен поглед към мрачното, с широки вежди лице му каза, че мъжът не е немедиец. Изпод кичура разбъркана черна коса горяха опасни сини очи. Дълъг меч висеше, прибран в кожена ножница, окачена на пояса му.
Арус почувства как целият настръхва. Той опипа арбалета си, раздвоен между намерението да прониже със стрела чужденеца без много приказки и картината на онова, което би могло да се случи, ако не успее да го убие с първия изстрел.
Странникът погледна тялото на пода повече с любопитство, отколкото с изненада.
— Защо го уби? — попита Арус нервно.
Другият поклати рошавата си глава.
— Не съм го убил — отговори на немедийски с варварски акцент. — Кой е той?
— Калиан Публико — отвърна Арус, опитвайки се незабелязано да се отдалечи.
В мрачните сини очи пробягна интерес.
— Собственикът на дома?
— Да.
Арус се бе изтеглил до стената. Той сграбчи дебелото кадифено въже, което висеше до него, и силно го дръпна. Откъм улицата се разнесе звънът на камбанка, като онези, които висяха пред всички магазини и домове и служеха за извикване на стражата.
Чужденецът трепна.
— Защо направи това? — попита той. — Така ще дойде пазачът.
— Аз съм пазачът, крадецо! — отговори Арус, събирайки смелостта си. — Стой там, където си. Не мърдай или ще те пронижа.
Пръстът му докосваше спусъка на арбалета; зловещото квадратно острие бе насочено към широкия гръден кош на другия. Чужденецът се озъби, снишавайки тъмното си лице напред. Той не показваше признаци на страх, но, изглежда, се колебаеше дали да се подчини на заповедта, или да рискува да избяга. Арус облиза устни и кръвта му се смрази, защото ясно видя, че в очите на чужденеца се борят предпазливостта и намерението да убие.
В следващия миг той чу вратата да се отваря с трясък и пое дълбоко дъх с чувство на благодарно изумление. Чужденецът се напрегна още повече и яростно се огледа с поглед на изненадано животно, когато половин дузина мъже влязоха в залата. С изключение на един, всички те носеха огненочервените туники на нумалийската полиция. Бяха въоръжени с къси мечове и бойни секири — оръжия с дълга дръжка, наполовина пики, наполовина брадви.
— Що за дяволска работа е това? — възкликна предводителят им, чиито студени сиви очи и издължени черти не по-малко от цивилните му одежди го отличаваха от едрите му спътници.
— В името на Митра, Деметрио! — извика Арус. — Тази нощ удачата е на моя страна. Не се надявах стражата да откликне на сигнала ми така бързо, нито пък че ти ще си сред тях!
— Правех обход с Дионий — отговори Деметрио. — Точно минавахме оттук и камбанката се обади. Но кой е този? Ищар! Самият стопанин на храма!
— И никой друг — отвърна Арус, — при това най-отвратително убит. Мое задължение е да обикалям сградата през цялата нощ, защото, както ти е известно, тук е складирано огромно богатство. Калиан Публико имаше богати патрони — учени, принцове, заможни колекционери на редки вещи. Само преди няколко минути проверих вратата, която води към колонната зала, и открих, че тя е залостена, но не и заключена. На вратата има резе, което може да се залоства и от двете страни, ала голямата ключалка се заключва само отвън. Единствен Калиан Публико притежава ключа, точно онзи ключ, който сега виси на пояса му. Разбрах, че нещо не е наред, защото Калиан винаги заключва голямата ключалка, когато затваря храма, а не бях го виждал от момента, когато тръгна за вилата си в предградията. Имам ключ за резето, използвах го и намерих тялото да лежи, както го виждате. Не съм го докосвал.
— Така — Деметрио изгледа с острия си поглед навъсения странник. — А този кой е?
— Убиецът, без съмнение! — извика Арус. — Той влезе през онази врата. Някакъв северен варварин, може би хипербореец или босониец.
— Кой си ти? — запита Деметрио.
— Аз съм Конан, кимериец — отвърна варваринът.
— Ти ли уби този човек?
Кимериецът поклати глава.
— Отговаряй! — отсече разпитващият.
Гняв проблесна в мрачните сини очи.
— Не съм куче, за да ми говориш така!
— О-о, дръзко момче! — обади се един от спътниците на Деметрио, огромен мъж, носещ отличителните знаци на полицейски префект. — Независимо пале! Скоро ще му избия безочието. Ей, ти! Говори! Защо уби…
— Момент, Дионий — разпореди се Деметрио. — Младежо, аз оглавявам следствения съвет на града Нумалия. Най-добре за теб ще е да ми кажеш защо си тук и ако не си убиецът, да го докажеш.
Кимериецът се поколеба. Той не показваше страх, а по-скоро леко объркване, характерно за варварин, изправил се пред усложненията на цивилизованите системи, чиито механизми са озадачаващи и непознати за него.
— Докато мисли — обърна се Деметрио към Арус, — отговори ми: видя ли Калиан Публико да напуска храма тази вечер?
— Не, господарю; но той обикновено вече си е тръгнал, когато аз пристигам за нощното си дежурство. Голямата врата беше залостена и заключена.
— А би ли могъл да влезе отново в сградата, без да го забележиш?
— Е, възможно е, но едва ли е вероятно. Ако се е върнал от вилата си, щеше, разбира се, да пристигне с колесницата, защото пътят е дълъг, а кой е чувал някога Калиан Публико да пътува иначе? Даже да съм бил от другата страна на храма, щях да чуя колелата на колесницата по чакъла.
— А вратата беше ли заключена по-рано тази нощ?
— Кълна се в това. Опитвам всички врати по няколко пъти през нощта. Вратата беше заключена отвън може би до преди половин час — тогава я проверих за последен път, преди да я намеря отворена.
— Не чу ли викове или шум от борба?
— Не, господарю. Но това не е чудно, защото стените на храма са толкова дебели, че през тях не прониква никакъв звук.
— Защо си създаваме всички тези неприятности с въпроси и предположения? — обади се едрият префект. — Ето го нашия човек и в това няма никакви съмнения. Нека го отведем в съда. Ще измъкна признание от него, дори ако трябва да му надробя костите.
Деметрио погледна варварина.
— Разбра ли? — попита той. — Какво ще отговориш?
— Това, че всеки, който ме докосне, бързо ще може да поздрави дедите си в ада! — изскърца кимериецът през зъби, с гневни пламъци в очите.
— Защо дойде тук, щом не е било, за да убиеш този човек? — продължи разпита си Деметрио.
— Дойдох, за да открадна — враждебно отговори другият.
— Да откраднеш какво?
Конан се поколеба.
— Храна.
— Това е лъжа! — каза Деметрио. — Ти знаеш, че тук няма храна. Кажи ми истината или…
Кимериецът сложи ръка върху дръжката на меча си и жестът му бе тъй изпълнен със заплаха, както повдигането на устната на тигър, за да оголи зъбите си.
— Спести си предупрежденията за страхливците, които се боят от тебе — изръмжа той. — Аз не съм немедиец, за да се свивам пред кучетата, които си наел. Убивал съм и по-храбри мъже за по-малко от това, което каза.
Дионий, който беше отворил уста, за да изреве гневно, я затвори. Войниците от стражата неуверено помръднаха секирите си и погледнаха към Деметрио в очакване на заповеди. Загубили дар слово от това предизвикателство към всемогъщата полиция, те очакваха команда, за да сграбчат варварина. Но Деметрио не издаде такава заповед. Арус премести поглед от единия към другия, питайки се какви ли мисли минават през ума, скрит зад ястребовото лице на Деметрио. Може би магистратът се страхуваше да не предизвика изпадането на кимериеца в яростен транс, а може би просто се съмняваше.
— Не съм те обвинил, че си убил Калиан — отсече той. — Но следва да признаеш, че както стоят нещата, те свидетелстват срещу теб. Как влезе в храма?
— Бях се скрил в сянката на склада зад това здание — отговори Конан троснато. — Когато това куче — той посочи с палец Арус — мина и заобиколи зад ъгъла, изтичах до стената и се изкатерих…
— Лъжа! — намеси се Арус. — Никой не може да се изкачи по тази стена.
— Никога ли не си виждал кимериец да се катери по отвесна скала? — попита Деметрио. — Аз водя разпита. Продължавай, Конан.
— Ъгълът на стената е украсен с някакви издълбани фигури — каза кимериецът. — Лесно е да се изкатериш. Стигнах до покрива, преди това куче отново да заобиколи сградата. Горе намерих скрит капак, залостен с железен прът. Срязах пръта на две…
Арус, припомняйки си дебелината на резето, ахна и се отдръпна от варварина, който невъзмутимо продължи:
— Минах през капака и се озовах в някаква стая. Не спрях, а направо се запътих към стълбището…
— Как разбра къде е стълбището? Само прислугата на Калиан и богатите му покровители са били допускани на горния етаж.
Конан гледаше с мълчаливо упорство.
— И какво направи, когато стигна до стълбището? — осведоми се Деметрио.
— Слязох по него — измърмори кимериецът. — То водеше до стаята зад онази врата, скрита от завесата. Докато слизах по стъпалата, чух отварянето на друга врата. Когато погледнах иззад драпериите, видях онова куче да стои над мъртвия.
— Защо излезе от скривалището си?
— Защото помислих, че и той е крадец, дошъл да вземе онова… — кимериецът изведнъж спря.
— … за което самият ти си дошъл! — довърши Деметрио. — Не си се бавил в горните стаи, където са складирани най-скъпите стоки. Бил си изпратен тук от някого, който познава храма добре, за да откраднеш нещо специално!
— И за да убие Калиан Публико! — възкликна Дионий. — В името на Митра, това е! Хванете го, хора… ще имаме признанието му, преди да се е съмнало!
С ругатня на чужд език Конан отскочи и извади меча си с такова ожесточение, че острието му изсъска във въздуха.
— Назад, ако цените кучешкия си живот! — изръмжа той. — Не мислете, че можете да сложите тлъстите си лапи на един планинец само защото имате смелост да измъчвате продавачи и да разсъбличате и биете покварени жени, за да ги накарате да говорят. Докосни лъка си, пазачо, и ще те изкормя с пета!
— Стойте! — каза Деметрио. — Дръпни кучетата си, Дионий. Не съм убеден, че той е убиецът — Деметрио се наклони към Дионий и му прошепна нещо, което Арус не успя да чуе, но подозираше, че е план да се прилъже Конан, за да се раздели с меча си.
— Добре тогава — изсумтя Дионий. — Дръпнете се, момчета, но го дръжте под око.
— Дай ми меча си — каза Деметрио на Конан.
— Ела да го вземеш, ако можеш! — озъби се Конан.
Следователят сви рамене.
— Както искаш. Но не се опитвай да избягаш. Хора с арбалети наблюдават къщата отвън.
Варваринът свали острието на меча си. Деметрио отново се обърна към трупа.
— Удушен — прошепна той. — Защо ще го души, когато ударът с меч е много по-бърз и по-сигурен? Тези кимерийци се раждат с меч в ръката и никога не съм чувал да убият някого по този начин.
— Може би за да отклони подозрението — каза Дионий.
— Възможно е — Деметрио опипа тялото с опитните си ръце. — Мъртъв е поне от половин час. Ако Конан казва истината за времето, когато е влязъл в храма, той едва ли би могъл да убие човека, преди Арус да влезе. Наистина, може и да лъже; може да е влязъл по-рано.
— Изкатерих се по стената, след като Арус направи последната си обиколка — изсумтя Конан.
— Така казваш ти — Деметрио разглеждаше гърлото на мъртвеца, което бе превърнато в някаква тъмновиолетова каша. Главата пък беше неестествено изкривена настрани поради натрошените прешлени на врата. Деметрио поклати глава със съмнение: — И защо убиецът ще използва въже, по-дебело от ръката на човек? Какво ужасно стискане е било необходимо, за да се смаже вратът му до такава степен!
Той се изправи и се упъти към най-близката врата, през която се излизаше в коридора.
— Тук има бюст, който е съборен от постамента си — каза той, — по пода виждам драскотини, а драпериите, скриващи вратата, са дръпнати встрани… Калиан Публико трябва да е бил примамен да влезе в тази стая. Може би той се е отскубнал от нападателя си, а може и да го е повлякъл със себе си в опит да избяга. Както и да е, той е стигнал с мъка до коридора, където убиецът го е последвал и го е довършил.
— Но ако този езичник не е убиецът, къде тогава е той? — попита префектът.
— Още не съм оттеглил подозренията си от него — каза следователят. — Ала да огледаме тази стая…
Той спря насред изречението и се извъртя, ослушвайки се. Откъм улицата се разнесе звук от колела на колесница, която приближаваше и спря.
— Дионий! — извика следователят. — Изпрати двама да открият колесницата. Доведи тук кочияша.
— По звука — каза Арус, който добре познаваше всички шумове на улицата — бих казал, че спря пред дома на Промеро, точно от другата страна на магазина за коприна.
— Кой е Промеро? — попита Деметрио.
— Първият служител на Калиан Публико.
— Доведете го тук заедно с кочияша.
Двама от стражниците изтичаха навън. Деметрио продължаваше да оглежда тялото. Дионий, Арус и останалите войници от стражата наблюдаваха Конан, който стоеше с меч в ръка като бронзова статуя на заплахата. След малко се чу шум от стъпки и двамата войника влязоха с един як тъмнокож мъж с кожен шлем и дълга туника на кочияш, с камшик в ръката, и друг — дребен плах индивид, типичен представител на кастата на занаятчиите, издигнал се, за да служи като дясна ръка на богатите търговци. Дребният човечец отскочи назад при гледката на проснатия на пода труп.
— О, знаех, че това ще завърши лошо! — изплака той.
Деметрио каза:
— Ти си Промеро, първият служител, предполагам. А ти кой си?
— Енаро, кочияшът на Калиан Публико.
— Не личи да си опечален много от гледката на трупа — отбеляза Деметрио.
Тъмните очи проблеснаха.
— А защо да бъда? Някой е направил онова, за което жадувах, но не смеех да направя.
— Значи така! — проточи следователят. — Свободен човек ли си?
Очите на Енаро се изпълниха с горчивина, докато отмяташе туниката, за да покаже на рамото си белега, с който бе жигосан като роб длъжник.
— Знаеше ли, че господарят ти се е връщал тук тази нощ?
— Не. Тази нощ дойдох с колесницата до храма както обикновено. Той се качи и аз подкарах към вилата му. Обаче, преди да излезем на палийския път, той ми заповяда да обърна и да го откарам обратно. Изглеждаше много възбуден.
— И ти го върна до храма?
— Не. Накара ме да спра пред дома на Промеро. Там ме освободи и разпореди да се върна за него малко след полунощ.
— Това по кое време стана?
— Скоро след като се стъмни. Улиците бяха почти опустели.
— Какво направи тогава?
— Върнах се в помещението за роби и останах там, докато дойде време да отида до къщата на Промеро. Тъкмо стигнах и твоите хора ме хванаха, когато говорех с Промеро на прага на вратата му.
— Имаш ли представа защо Калиан е отишъл в къщата на Промеро?
— Той не говори с робите за делата си.
Деметрио се обърна към Промеро.
— Какво знаеш за това?
— Нищо — зъбите на първия служител тракаха, докато отговаряше.
— Пристигна ли Калиан Публико в дома ти, както твърди кочияшът?
— Да, господине.
— Колко се задържа?
— Малко. След това си тръгна.
— В храма ли отиде?
— Не знам! — гласът на служителя стана писклив.
— Защо дойде при теб?
— За да… да обсъдим някои въпроси.
— Ти лъжеш! — каза Деметрио. — Защо дойде при теб?
— Не знам! Нищо не знам! — извика Промеро истерично. — Нямам нищо общо с това…
— Накарай го да говори, Дионий — отсече Деметрио. Дионий изръмжа и кимна на един от хората си, който, зловещо хилейки се, се насочи към двамата задържани.
— Знаеш ли ме кой съм? — избоботи той и наклони главата си напред, забивайки поглед в свилата се жертва.
— Ти си Постхумо — отговори служителят навъсено. — Ти извади в съда окото на едно момиче, защото не искаше да обвини в престъпление любовника си.
— Винаги постигам онова, което искам — изгърмя стражникът. Жилите на врата му се издуха, лицето му стана тъмночервено и той сграбчи нещастника за яката на туниката, извивайки я така, че едва не го удуши.
— Говори, плъх! — изрева той. — Отговори на въпроса.
— О, Митра, милост! — изпищя клетникът. — Кълна се, че…
Постхумо го удари жестоко, първо по едната страна на лицето, после по другата, а след това го стовари на пода и го ритна със злоба.
— Милост! — изпъшка жертвата. — Ще… ще кажа всичко…
— Тогава ставай, псе! — изрева Постхумо. — Какво лежиш там и хленчиш?
Дионий хвърли бърз поглед към Конан, за да види дали е впечатлен.
— Виждаш какво става с онези, които се опъват на полицията — каза той.
Конан плю с презрителна насмешка.
— Онзи е слабак и глупак — изръмжа той. — Нека само един от твоите ме докосне и ще му пръсна червата по пода.
— Готов ли си да говориш? — попита уморено Деметрио.
— Всичко, което знам — изхълца служителят, докато се изправяше с мъка на краката си и скимтеше като пребито куче, — е, че Калиан пристигна в дома ми малко след като аз се прибрах… напуснах храма заедно с него… и отпрати колесницата си. Той заплаши да ме изхвърли, ако някога проговоря за това. Аз съм беден човек, без приятели, без подкрепа. Ако не е службата ми при него, ще умра от глад.
— Това не ме интересува! — каза Деметрио. — Колко време остана той в дома ти?
— Може би до половин час преди полунощ. След това си тръгна, казвайки, че отива в храма и ще се върне, след като свърши онова, за което отива там.
— Какво е възнамерявал да направи?
Промеро се поколеба, но един поглед в посока на хилещия се Постхумо, който сви огромния си юмрук, го накара да заговори отново:
— Имало нещо в храма, което искал да разгледа.
— Но защо е трябвало да идва тук сам, тайно от другите?
— Защото то не беше негова собственост. Пристигна призори с един керван от юг. Хората от кервана не знаеха нищо за него, освен че им било предадено от пътуващи с друг керван от Стигия и че трябвало да се предаде на Карантес от Ханумар — жрец на Ибис. Онези, другите хора, платили на собственика на кервана да го предаде лично на Карантес, но мошеникът смяташе да продължи направо за Аквилония по път, по който не се минава през Ханумар. Така че той попита дали може да го остави в храма, докато Карантес не изпрати някой да го прибере. Калиан се съгласи и му каза, че той самият ще прати слуга, за да информира Карантес. Но след като хората си тръгнаха и аз отворих дума за пратеника, Калиан ми забрани да го пращам. Седеше и разглеждаше онова, което хората бяха оставили.
— И какво беше то?
— Нещо като саркофаг, каквито се срещат в древните гробници на Стигия. Само че този беше кръгъл като покрита купа. Беше от някакъв метал, подобен на мед, но по-здрав и гравиран с йероглифи като онези на древните менхири в Южна Стигия. Капакът бе така изработен, че да се пристяга към тялото със специални ленти.
— Какво имаше вътре?
— Хората от кервана не знаеха. Те казаха само, че онези, които им го дали, предупредили, че това е безценна реликва, намерена в гробниците дълбоко под пирамидите, и че се изпраща до Карантес „поради любовта, която подателят изпитва към жреца на Ибис“. Калиан Публико вярваше, че в саркофага е скрита диадемата на кралете гиганти, на народите, които са обитавали онези мрачни земи, преди там да се появят предците на стигийците. Той ми показа мотива, гравиран на капака, и се закле, че това е формата на диадемата, която според легендата кралете чудовища носели. Беше твърдо решен да отвори купата и да види какво съдържа тя. Беше като побъркан от мисълта за легендарната диадема, обсипана със странни брилянти, известни само на онази древна раса, всеки един от които струвал колкото всички скъпоценни камъни на днешния свят. Предупредих го. Но малко преди полунощ той отиде в храма сам, криейки се, докато пазачът го подмине, и след това влезе вътре с ключа от пояса си. Наблюдавах го, скрит в сянката пред магазина на търговеца на коприна, видях го да влиза и се върнах у дома. Ако диадемата или нещо друго с голяма стойност се окажеха в купата, той смяташе да го скрие в храма и да се измъкне тайно навън. А на сутринта щеше да вдигне голям шум и да обяви, че крадци са разбили дома му и са откраднали собствеността на Карантес. Никой нямаше да знае за нощните му приключения, освен кочияша и аз, а никой от нас не би го издал.
— Ами нощният пазач? — възрази Деметрио.
— Калиан не искаше да бъде видян от него; планът му бе да го разпъне като помощник на крадците — отговори Промеро. Арус с мъка преглътна и пребледня, осъзнавайки коварството на работодателя си.
— Къде е този саркофаг? — попита Деметрио. Промеро го посочи и следователят изсумтя. — Така! Същата стая, в която Калиан е бил нападнат.
Служителят започна да кърши тънките си ръце.
— Защо човек от Стигия ще изпраща дар на Карантес? Древни богове и странни мумии са попадали по пътищата на керваните и преди, но кой чак толкова много обича жреца на Ибис в Стигия, където все още се кланят на архидемона Сет, криещ пръстените на тялото си в тъмнината на гробниците? Бог Ибис води битка със Сет от първото утро на сътворението, а Карантес е водил битка с жреците на Сет през целия си живот. Има тук нещо тъмно и потайно.
— Покажи ни този саркофаг — заповяда Деметрио и Промеро неохотно поведе групата. Всички го последваха, включително Конан, който очевидно не се впечатляваше от зоркия поглед на войниците и изглеждаше просто любопитен. Те минаха под съдраните драперии и влязоха в стаята, която бе по-слабо осветена от коридора. От двете страни имаше врати, водещи към други помещения, а по стените бяха изрисувани фрески с фантастични образи — богове на тайнствени земи и далечни народи. Промеро пискливо извика:
— Вижте! Купата! Тя е отворена… и празна.
В центъра на стаята имаше странен черен цилиндър, висок малко повече от метър и с диаметър около деветдесет сантиметра в най-широката си част, която се намираше по средата на височината. Тежкият гравиран капак лежеше на пода, а до него се мяркаха чук и длето. Деметрио надзърна вътре, позачуди се за момент над неясните йероглифи и се обърна към Конан:
— Това ли дойде да откраднеш?
Варваринът поклати глава:
— Как би могъл сам човек да го отнесе?
— Лентите са срязани с длето — мислеше на глас Деметрио, — и то набързо. Има места, където чукът е отскачал и се е забивал в саркофага. Можем да предположим, че Калиан е отворил купата. Някой се е криел наблизо — навярно в драпериите до вратата. Когато Калиан е приключил с отварянето, убиецът е скочил върху му. Но може и първо да е убил Калиан, а после сам да е отворил купата.
— Това нещо е отвратително! — потръпна Промеро — Твърде древно е, за да бъде свещено. Кой е виждал някога такъв материал? Изглежда по-твърдо от аквилонска стомана, но погледнете как е ръждясало и се е разяло на места. И вижте тук, на капака! — Той посочи с треперещ пръст. — Какво мислите, че е това?
Деметрио се наведе, за да разгледа отблизо гравираната фигура.
— Бих казал, че прилича на някаква корона — изсумтя той.
— Не! — извика Промеро. — Предупредих Калиан, но той не искаше да ми повярва. Това е змия, свила се на пръстен с опашка в устата си. Това е знакът на Сет, Древната змия, бога на стигийците. Тази купа е твърде стара за човешкия свят — тя е реликва от времето, когато Сет е бродил по Земята в образа на човек. Може би расата, пръкнала се от семето му, е погребвала костите на кралете си в подобни съдове.
— Искаш да кажеш, че тези изсъхнали кости са се вдигнали, удушили са Калиан и са си отишли?
— Онова, което се е намирало в тази купа, не е било човек — прошепна служителят с широко отворени очи и втренчен поглед. — Та кой човек би могъл да се побере там?
Деметрио изруга.
— Ако Конан не е убиецът, тогава той се крие някъде в тази сграда. Дионий и Арус, останете тук с мен, вие, тримата задържани, също. Останалите да претърсят къщата! Убиецът, ако се е махнал преди Арус да намери тялото, може да е избягал само по пътя, използван от Конан за влизане, а в този случай варваринът щеше да го види… ако казва истината.
— Не видях никого, освен това куче! — изръмжа Конан, посочвайки Арус.
— Разбира се, че не си, защото ти си убиецът — каза Дионий. — Това е чисто губене на време, но ще претърсим, за да спазим формалностите. И ако не намерим никого, обещавам ти, че ще пламнеш. Помни закона, чернокоси дивако: за убийство на занаятчия отиваш в мините, за търговец — увисваш на въжето, за благородник — право на кладата!
Вместо отговор Конан се озъби. Мъжете започнаха претърсването. Останалите в стаята чуваха стъпките им нагоре-надолу, преместването на предмети, отварянето на врати, подвикването от стая в стая.
— Конан — каза Деметрио, — знаеш какво означава, ако не намерят никого.
— Не съм го убил аз! — сопна се кимериецът. — Ако се бе опитал да ми попречи, щях да му разцепя черепа, но не съм го срещал до момента, когато видях трупа му.
— Някой те е пратил тук да крадеш — каза Деметрио — и с мълчанието ти подозренията в убийство падат върху теб. Дори само това, че си бил тук, е достатъчно, за да идеш в мините, независимо дали признаваш вината си или не. Но ако ми разкажеш всичко, можеш да се спасиш от кладата.
— Ами — започна неохотно варваринът — дойдох, за да открадна заморската диамантена чаша. Един човек ми даде чертеж на храма и ми каза къде да търся. Била в тази стая — посочи с ръка Конан, — в една ниша в пода, под меден шемитски бог.
— Истината казва — обади се Промеро, — въпреки че на света няма и половин дузина люде, които знаят тайната на това скривалище.
— И ако я беше намерил — язвително попита Деметрио, — щеше ли да я занесеш на мъжа, който те е наел?
В блестящите очи проблесна презрение.
— Аз не съм куче! — прошепна варваринът. — Държа на думата си.
— Кой те изпрати тук? — властно изрече Деметрио, но Конан запази враждебното си мълчание. Войниците се върнаха от безуспешното търсене.
— Няма хора в сградата — обявиха те. — Претърсихме всичко. Открихме скрития капак, водещ към покрива, през който е влязъл варваринът, както и резето, което е разсякъл на две. Ако някой се опита да избяга оттам, ще бъде видян от външната охрана, освен ако не го е сторил, преди да дойдем. Но този, който би се опитал да го направи, трябва да струпа някаква покъщнина, за да може да стигне до капака отдолу, а такива следи няма. Защо пък да не е излязъл през предната врата точно преди Арус да направи обиколката си около сградата?
— Защото — отвърна Деметрио — тази врата е била залостена с резето отвътре и единствените ключове, които могат да помръднат това резе, са онзи в Арус и този, който виси на пояса на Калиан Публико.
Обади се друг.
— Мисля, че видях въжето, използвано от убиеца.
— Къде е, глупако? — възкликна Деметрио.
— В съседната стая — отговори стражът. — Дебело черно въже, увито около една мраморна колона. Не можах да го достигна.
Той ги поведе към стаята, която бе пълна с мраморни статуи, и посочи една висока колона. След това спря и се вгледа.
— Няма го! — извика той.
— Никога не е било там — изсмя се Дионий.
— В името на Митра, там беше! Бе увито около колоната малко над онези орнаменти. Тук е толкова мрачно, че не се забелязваше много добре… но там беше.
— Ти си пиян — каза Деметрио, извръщайки се. — Много е високо, за да бъде достигнато от човек, а никой не може да се изкатери по тази гладка колона.
— Един кимериец би могъл — прошепна някой от войниците.
— Добре, да допуснем, че е възможно. Конан е удушил Калиан, вързал е въжето около колоната, прекосил е коридора и се е скрил в помещението със стълбището. Но как тогава е свалил въжето, след като ти си го видял? Той беше с нас през цялото време, откакто Арус е открил тялото. Не, казвам ви, че не Конан е извършил убийството! Мисля, че истинският убиец е удушил Калиан, за да вземе онова, което е било в купата, и сега се крие някъде в храма. Ако не можем да го намерим, ще трябва да обвиним варварина, за да удовлетворим правосъдието, но… къде е Промеро?
Те бяха се върнали при неподвижното тяло в коридора. Дионий високо повика Промеро, който излезе от стаята, в която се намираше празната купа. Служителят трепереше и лицето му бе бяло като платно.
— Какво има пък сега, човече? — възкликна Деметрио с раздразнение.
— Открих един символ на дъното на купата! — зъбите на Промеро изтракаха. — Не древен йероглиф, а поставен съвсем наскоро. Знакът на Тот-Амон, стигийския магьосник, заклет враг на Карантес. Той трябва да е намерил купата в някоя мрачна пещера под омагьосаните пирамиди! Боговете от онези времена не са умирали, както умират хората — те само са изпадали в дълбок сън и техните поклонници са ги затваряли в саркофази, така че никоя чужда ръка да не смути съня им! Тот-Амон е изпратил на Карантес смърт; алчността на Калиан е причината да бъде освободен този ужас, който сега дебне някъде около нас… и може би дори в момента се прокрадва към…
— Я стига си се лигавил, глупако! — изрева Дионий и тежко удари Промеро през устата. — Е, Деметрио — каза той, обръщайки се към следователя, — не виждам какво друго ни остава, освен да арестуваме този варварин…
Кимериецът отстъпи, яростно гледайки към вратата на една стая, съседна на стаята със статуите.
— Вижте! — извика той. — Нещо се движи там, видях го през драпериите. Нещо прекоси пода като тъмна сянка…
— Да-да! — изсмя се Постхумо. — Ние претърсихме тази стая.
— Той наистина видя нещо! — извика Промеро с писклив глас, обзет от истерична възбуда. — Това място е прокълнато! Нещо е излязло от саркофага и е убило Калиан Публико! То се е криело там, където не би могъл да се скрие човек, и сега дебне в това помещение! Нека Митра ни запази от силите на тъмнината! — той сграбчи ръкава на Дионий с вдървени пръсти. — Претърси отново стаята, господарю!
Докато префектът се опитваше да се освободи от захвата на ужасения служител, Постхумо каза:
— Претърси си я ти! — и сграбчвайки Промеро за врата и пояса, избута крещящия нещастник до прага на вратата, поспря там и го запрати в стаята с такава сила, че служителят падна и остана да лежи в полунесвяст.
— Достатъчно! — изръмжа Дионий, фиксирайки с поглед мълчаливия кимериец. Префектът вдигна ръка и напрежението вече можеше да се почувства във въздуха, но точно в този момент един от стражите влезе, влачейки след себе си хилавото тяло на богато облечен човек.
— Видях го да се прокрадва към задната стена на храма! — каза стражът, оглеждайки се за похвала. Вместо нея получи проклятия, от които косата му настръхна.
— Освободи благородника, тъп глупако! — извика префектът. — Не познаваш ли Азтриас Петаний, племенника на губернатора?
Смаяният страж се дръпна встрани, а младият наконтен благородник гнусливо изтупа бродирания си ръкав.
— Спестете си извиненията, добри ми Дионий — изфъфли той. — Служба, разбирам. Връщах се от късен гуляй и реших да се разходя, за да освободя главата си от парите на виното. Но какво е това? Митра, убийство ли е?
— Убийство е, господарю — отговори префектът. — Заловихме един, който, макар Деметрио да има известни съмнения по въпроса, без съмнение ще отиде на кладата.
— Доста зъл тип — прошепна младият аристократ, — как е възможно някой да се съмнява във вината му? Никога преди не съм виждал по-ясно да е изписано на лицето на някого, че е подлец.
— О, виждал си, напарфюмирано куче! — изсъска кимериецът. — Видя, когато ме нае да открадна заморската чаша за теб. Гуляй, нали? Дрън-дрън! Ти си чакал в сенките да ти предам плячката! Не бих те разкрил, ако си бе послужил с по-справедливи думи. А сега кажи на тези кучета, че си ме видял да изкатервам стената, след като пазачът направи последната си обиколка, така че да им стане ясно, че не съм имал време да убия тази тлъста свиня, преди Арус да влезе и да открие тялото.
Деметрио хвърли бърз поглед към Азтриас, който не промени цвета на лицето си.
— Ако онова, което казва, е вярно, господарю, това го оневинява в убийството и ние лесно можем да потулим опита за кражба. За взлома кимериецът заслужава десет години каторжен труд, но само ако кажете, ще му организираме такова бягство, че никой никога няма да научи нищо за това. Разбирам… вие не сте първият млад благородник, който трябва да се осланя на подобни комбинации, за да изплати дълговете си от хазарт или нещо подобно, но… можете да разчитате на нашата дискретност.
Конан гледаше с надежда младия благородник, но Азтриас сви нежните си рамене и прикри престорена прозявка с деликатната си бяла ръка.
— Не го познавам — отговори той. — Луд е щом твърди, че съм го наел. Нека си получи заслуженото. Има здрав гръб и тежкият труд в мината няма да му навреди.
Конан трепна като ужилен. Стражите стиснаха по-здраво секирите си; забелязвайки това, той сякаш се отпусна и сведе глава в знак на враждебно примирение. Святкащите му очи се скриха изпод тежките черни вежди.
Кимериецът нанесе удара без никакъв предупредителен знак, като кобра: мечът му проблесна на светлината на свещите, а гърлото на Азтриас издаде някакъв звук, който рязко прекъсна в момента, когато главата му излетя от раменете сред кървав фонтан, а чертите на лицето му замръзнаха в гримаса на ужас.
Деметрио изтегли кинжала си и направи крачка напред. С котешка пъргави на Конан се обърна и насочи меча към слабините на следователя. Инстинктивното отдръпване на Деметрио само леко отклони острието от посоката му и то се заби в бедрото, отскочи от костта и се показа от другата страна на крака. Деметрио рухна на едно коляно с отчаян стон.
Конан не спря. Секирата, вдигната от Дионий, спаси черепа на префекта от свистящото острие, което леко се извъртя, докато прерязваше дръжката, плъзна се отстрани на главата и отсече дясното му ухо. Заслепяващата бързина на варварина сякаш бе парализирала стражите. Половината от тях щяха да се търкалят на пода, преди да се досетят, че трябва да бягат, ако не бе грамадният Постхумо, който повече с късмет, отколкото с умение успя да обхване кимериеца, притискайки към тялото му ръката с меча. Другата ръка на Конан се стрелна към главата на телохранителя и Постхумо се отдръпна с крясък, опипвайки зеещата червена дупка, където преди миг бе имало око.
Конан се отдалечи от безредно размахваните секири. След това скочи отвъд обсега на враговете му там, където Арус опъваше арбалета си за изстрел. Жесток ритник в търбуха го събори, позеленял и задавящ се, а след това обутото в сандал ходило на Конан се заби в устата на пазача. Нещастникът изкрещя през натрошените си зъби, пръскайки кръв от смазаните устни.
Изведнъж всички замръзнаха от раздиращ душата писък, който се разнесе от стаята, в която Постхумо бе запратил Промеро. На прага на скритата зад кадифените завеси врата се показа залитащият Промеро, разтърсван от тежки безмълвни ридания и сълзи, които се стичаха по брашненото му лице и падаха покрай увисналите му устни.
Всички го гледаха като втрещени: Конан — с меч, от който капеше кръв, стражите — с вдигнати секири, Деметрио — седнал на пода и опитващ се да спре шуртящата кръв от зейналата рана в бедрото, Дионий — затиснал с ръка останалото от ухото му, Арус — плачейки и плюейки парченца от разбитите си зъби, дори Постхумо, прекъснал виковете си, примигваше със здравото си око.
Залитайки, Промеро излезе в коридора и падна вдървен пред тях, хилейки се с непоносимия писклив смях на лудостта: „Този бог има дълги ръце, ха-ха-ха! О, проклети дълги ръце!“ След това през тялото му премина ужасна конвулсия и той застина ухилен, с празен поглед, вперен в тавана.
— Мъртъв е! — прошепна Дионий със страхопочитание, забравил за собствената си рана и за варварина, който стоеше с окървавения си меч до него. Той се надвеси над тялото, лицето му внезапно се напрегна и очите му се опулиха:
— Не е ранен. В името на Митра, какво има в тази стая?
И тогава ужасът обхвана всички. Крещейки, те се втурнаха към входната врата. Стражите, захвърлили секирите си, се превърнаха в деряща и крещяща тълпа, в която всеки се бореше да излезе пръв. Арус ги следваше, а полуслепият Постхумо, бутайки се тромаво в спътниците си, квичеше като ранено прасе и ги умоляваше да не го изоставят. След него идваше Деметрио, накуцвайки и държейки бедрото си, от което бликаше струя кръв. Стражите, кочияшът, пазачът — невредими или ранени, изскочиха на улицата, където оставените да наблюдават се заразиха от паниката и се присъединиха към бягащите, без да спират и питат за причината.
Конан остана сам в просторния коридор, ако не се брояха трите трупа на пода. Варваринът хвана по-здраво меча си и влезе в стаята. По стените висяха тежки драперии. Копринени възглавници и дивани бяха пръснати в небрежно изобилие, а над тежък позлатен параван едно лице гледаше към кимериеца.
Конан се вторачи изумен в студената класическа красота на изражението, красота, каквато досега не бе виждал. Нито слабост, нито милост, нито жестокост, нито съчувствие, нито каквато и да било друга човешка емоция имаше в тези черти. Това можеше да бъде мраморната маска на бог, изработена от ръката на майстор, ако не беше животът в нея — живот студен и странен, такъв, какъвто кимериецът не познаваше и не можеше да разбере. За момент той помисли за мраморната перфектност на тялото, скрито зад паравана; сигурно беше съвършено, щом като лицето бе така нечовешки красиво.
Но той можеше да види само изваяната глава, която се поклащаше на различни страни. Плътните устни се отвориха и произнесоха една-единствена дума със звучен вибриращ глас, подобен на златните камбани, които бият в потъналите в джунглите на Хитай храмове. Езикът бе непознат, забравен още преди появата на човешките кралства, но Конан знаеше, че тази дума означава „Ела!“.
И той приближи — с отчаян скок и свистящ меч. Красивата глава отхвръкна от тялото, падна с глух звук на пода и се изтърколи няколко пъти, преди да спре.
Кожата на Конан настръхна, защото параванът се разтресе от конвулсиите на нещо зад него. Той беше виждал много хора да умират, но никога не бе чувал човешко същество да издава подобни звуци в агонията си. Параванът се разтърси, заклати, наклони се напред и падна с метален трясък в краката на Конан. Той погледна зад него.
И тогава целият ужас на гледката се разкри пред кимериеца. Той се втурна навън и не забави темпото на своя бяг, докато кулите на Нумалия не изчезнаха зад гърба му. Мисълта за Сет бе като кошмар, както и тази за децата на Сет, които някога бяха владели света, а сега спяха в тъмните дупки под черните пирамиди. Зад позлатения параван нямаше тяло на човек… само блестящите, навити един върху друг пръстени на една гигантска обезглавена змия.
Лишен от илюзиите, че е възможно да избегне свръхестествените препятствия при упражняването на неговото занятие във вече твърде горещата под краката му Немедия, Конан се насочва отново към Коринтия, където в един малък град-държава продължава да се занимава с незаконно придобиване на чужда собственост. По това време е на деветнадесет години, закоравял и по-опитен, макар и не по-склонен към предпазливост, отколкото когато се появява за пръв път в южните кралства.
На дворцовия празник Набонидий, Червения жрец, който бе истинският управник на града, докосна изискано ръката на Мурило. Младият аристократ се обърна, за да установи, че жрецът го гледа загадъчно, и се зачуди какво ли означава това. Без да промълви дума, Набонидий се поклони и подаде на Мурило малък съд. Младият благородник, който знаеше, че Набонидий не прави нищо просто така, се извини пред останалите при първата удала му се възможност и бързо се върна в стаята си. Там той отвори съда и намери в него човешко ухо, което позна по особения му белег. Обилна пот изби по тялото му и той вече не се съмняваше в онова, което погледът на Червения жрец искаше да каже.
Но Мурило, независимо от парфюмираните си черни къдрици и натруфените одежди, не бе от онези, които покорно скланят глава под ножа. Той не знаеше дали Набонидий само си играе с него, или му дава шанс доброволно да се оттегли в изгнаничество, но самият факт, че все още е жив и на свобода доказваше, че са му отпуснати поне няколко часа, па макар и само за размисъл. Той обаче не се нуждаеше от размисъл, за да вземе решението, трябваше му средството. И Съдбата му обезпечи това средство, хващайки се на работа в бордеите и свърталищата в бедните предградия, докато младият благородник потръпваше и кроеше планове в онази част на града, където се издигаха палатите, украсени със слонова кост и пурпурни мраморни кули.
Имаше един жрец на Ану, чийто храм, намиращ се на границата с предградията, бе средище на нещо повече от набожност. Свещеникът беше дебел и достолепен и служеше едновременно като пласьор на крадени стоки и информатор на полицията. Той можеше лесно да упражнява двата занаята, защото храмът му граничеше с Лабиринта — плетеница от кални, криволичещи улички и мръсни свърталища, в които се отбиваха най-смелите крадци на кралството. А най-дръзки сред тях бяха един гъндъреец — дезертирал от наемниците, и един варварин кимериец. Благодарение на жреца на Ану гъндъреецът бе заловен и обесен на пазарския площад. Но кимериецът беше успял да избяга и, научил за непочтеността на жреца и неговото предателство, бе влязъл в храма на Ану през нощта и бе отрязал главата на жреца. В града настана смут, но издирването на убиеца щеше да е безплодно, ако една жена не го бе издала на властите и не бе завела капитана на стражата и неговия отряд до стаята, в която варваринът лежеше пиян.
Връщайки се светкавично към обичайния за него начин на живот, Конан изкорми капитана, проби си път през нападателите и щеше да избяга, ако не бе алкохолът, който все още замъгляваше сетивата му. Объркан и полузаслепен, той не улучи отворената врата в опита си за бягство и удари главата си в каменната стена с такава сила, че падна в несвяст. Когато дойде на себе си, вече се намираше в най-строго охранявания затвор на града, прикован за стената с вериги, които дори варварските му мишци не бяха в състояние да разкъсат.
И именно в неговата килия пристигна Мурило, маскиран и загърнат в широка черна пелерина. Кимериецът го изгледа с интерес, вземайки го за палача, дошъл да го изпрати на онзи свят. Мурило поправи недоразумението и на свой ред го огледа с интерес. Примитивната мощ на мъжа бе очевидна даже в полумрака на килията и въпреки окованите му крайници. В могъщото му мускулесто тяло се съчетаваше силата на гризли с бързината на пантера. Изпод разбърканата черна грива на главата му сините очи блестяха с неукротима свирепост.
— Искаш ли да живееш? — попита Мурило. Варваринът изсумтя и в очите му се мярна искрен интерес.
— Ако организирам бягството ти, ще ми направиш ли услуга? — зададе нов въпрос благородникът.
Кимериецът не отговори, но настойчивостта в погледа му каза достатъчно.
— Искам да убиеш един човек.
— Кой?
Гласът на Мурило спадна до шепот:
— Набонидий, жрецът на краля.
Кимериецът не показа нито изненада, нито колебание. Той не изпитваше страх или почтителност пред властта, с която цивилизацията удостоява някои хора. Крал или просяк — за него това беше едно и също. Нито пък се запита защо Мурило е дошъл тук, в затвора, при положение че крайните квартали гъмжаха от убийци.
— Кога ще избягам? — осведоми се той.
— До един час. В този сектор има само един пазач през нощта. Може да бъде подкупен и вече е подкупен. Ето, това са ключовете за веригите ти. Ще те освободя и ще си тръгна. След час пазачът Атикус ще отключи вратата на килията ти. Ще го вържеш с ремъци, които ще направиш, като разкъсаш туниката си, така че щом го намерят по-късно вързан, за да помислят, че си избягал с помощ отвън и той да не бъде заподозрян. Веднага иди в дома на Червения жрец и го убий. След това в „Свърталището на плъха“ един човек ще те очаква, за да ти даде кесия със злато и кон. С тях ще можеш да избягаш от града и да напуснеш страната.
— Махни тези проклети вериги от мен — каза кимериецът. — И нека пазачът ми донесе храна. В името на Кром, цял ден съм на мухлясал хляб и вода и вече умирам от глад.
— Ще бъде направено, но помни: не трябва да бягаш оттук, преди да съм се прибрал у дома.
Освободен от веригите си, варваринът се изправи и протегна тежките си ръце, които изглеждаха огромни в мрака на малката килия. Мурило отново почувства, че ако има човек, който да може да изпълни задачата, то това е този кимериец. След като повтори няколко пъти инструкциите си, той напусна затвора, давайки заповед на Атикус да отнесе пиво и чиния с месо на затворника. Можеше да има доверие на пазача не само заради парите, които му бе дал, но и поради информацията, с която разполагаше за него.
Когато се върна в стаята си, Мурило отново изпадна в плен на страховете си. Набонидий щеше да нанесе удара си чрез краля, в това той бе сигурен. И тъй като кралските гвардейци все още не бяха пред вратата му, жрецът не бе казал нищо на краля… засега. Но утре, без съмнение, той щеше да го стори… ако доживееше до утре.
Мурило вярваше, че кимериецът ще бъде лоялен. Дали той щеше да е в състояние да изпълни задачата, това оставаше да се види. И преди други мъже се бяха опитвали да убият Червения жрец и бяха умирали по отвратителни и тайнствени начини. Но тези хора бяха продукт на града; липсваха им вълчите инстинкти на варварина. В мига, в който Мурило, държейки златния съд с отрязаното ухо в ръцете си, бе научил чрез тайните си канали, че кимериецът е пленен, той бе видял и решението на проблема.
Сам в стаята си, той вдиша чаша за човека, чието име е Конан, и за неговия успех тази нощ. И докато отпиваше, един от доносниците му предаде новината, че Атикус е арестуван и хвърлен в затвора. Кимериецът не бе успял да избяга.
Мурило почувства, че кръвта му се вледенява. В този ход на съдбата той можеше да види само зловещата ръка на Набонидий и едно неясно подозрение започна да го обхваща — че жрецът е нещо повече от човек — някакъв магьосник, който чете мислите на жертвите си и дърпа конците, чрез които те танцуват като кукли. С отчаянието дойде и отчаяната решителност. Пристягайки меч на пояса си, той напусна своя дом през таен проход и тръгна бързо по опустелите улици. Беше полунощ, когато пристигна пред дома на Набонидий, който се издигаше като огромна черна грамада в заградените със стени градини, отделящи го от околните имения.
Стената бе висока, но не и невъзможна за преодоляване. Набонидий не разчиташе на обикновените бариери от камък. Онова, от което Мурило трябваше да се страхува, се намираше зад стените. Какво точно е то, той не знаеше. Беше му известно само, че едно огромно диво куче броди нощем из градината и от време на време разкъсва по някой бродяга така, както ловно куче разкъсва заек. Хората, на които бе разрешавано за кратко да посетят дома по работа, разказваха, че Набонидий живее просто, макар и в богата обстановка, и е обслужван от изненадващо малък брой слуги. Всъщност бяха споменавали, че са виждали само един висок и мълчалив мъж на име Джока. Чували се и стъпките на още някой, вероятно роб, но него никой не беше го срещал. Голямата загадка в тайнствения дом беше обаче самият Набонидий, чиято способност за интриги и влияние върху политиката го беше направила най-могъщия човек в кралството. Хората, канцлерът и кралят се движеха като марионетки на конците, дърпани от него.
Мурило се изкатери по стената и се спусна от другата страна в градините, които заемаха огромни пространства — царство на сенки, на храсти и полюшващи се листа. Младият благородник се прокрадва бързо през храсталака. За момент се ослуша, очаквайки да чуе лаенето на свирепото куче и да види как гигантското му тяло се движи между сенките. Съмняваше се в ефективността на меча си при подобна атака, но не се поколеба. Все едно беше дали ще умре от зъбите на звяра или от секирата на палача.
Спъна се в нещо голямо и податливо. Навеждайки се, за да го разгледа по-добре на светлината на звездите, той видя безжизненото тяло на кучето, което охраняваше градините. Звярът бе мъртъв. Вратът му беше счупен и по него личаха следите на нещо, напомнящо огромни зъби. Мурило осъзна, че това не е направено от човек. Звярът се бе сблъскал с чудовище, по-силно и по-жестоко от него. Мурило погледна тревожно към тайнствените храсталаци, а след това, свивайки рамене, приближи голямата къща.
Първата врата, която опита, се оказа отключена. Той влезе предпазливо с меч в ръка и се озова в дълъг хол, осветяван само от светлината, която проникваше през драпериите в другия му край. Над целия дом се бе спуснала пълна тишина. Мурило тихо премина през хола и поспря, за да надзърне зад драпериите. Пред погледа му се разкри осветена стая, чиито прозорци бяха покрити с кадифени завеси, прилепнали така, че през тях да не прониква нито лъч светлина. Стаята беше празна, ако ставаше дума за живи човешки същества, но все пак в нея се намираше нещо отвратително. В средата на купа от натрошени мебели и разкъсани драперии, които свидетелстваха за страшна борба, лежеше тялото на човек. То бе проснато по корем, а главата извита по такъв начин, че брадичката се беше подпряла чак зад рамото. Лицето, изкривено в страшна гримаса, сякаш се хилеше на ужасения благородник.
За пръв път през тази нощ решителността на Мурило сякаш се поизпари. Той хвърли неуверен поглед назад, към пътя, по който бе дошъл. Но мисълта за дръвника и секирата на палача отново му вдъхна кураж и той прекоси стаята, заобикаляйки хилещия се труп, проснат в центъра й. Макар и никога да не го бе виждал преди, по описанията, които беше чувал, разбра, че това е Джока — мрачният слуга на Набонидий.
Мурило надзърна през завесите, спуснати върху една от вратите, и видя голямо кръгло помещение, разделено на две от някаква арка. Стаята бе обзаведена като кралски покои. В центъра й се намираше махагонова маса, украсена с дърворезби, покрита с храна и съдове с вино. Изведнъж Мурило се вцепени. В разкошен стол, чиято висока облегалка бе обърната към него, седеше човек със странно познати му одежди. Той видя ръка в червен ръкав да лежи на облегалката на стола; главата, върху която бе спусната познатата алена качулка на тогата, бе наведена напред, като че ли в дълбок размисъл. Точно по този начин Мурило бе виждал Набонидий да седи в кралския дворец стотици пъти.
Проклинайки се за оглушителното биене на сърцето си, младият благородник се прокрадва в стаята с изваден меч и застина, готов да нанесе удара. Жертвата не помръдваше, нито пък бе чула тихото му приближаване. Беше ли заспал Червения жрец, или това бе просто труп, отпуснал се в огромния стол? Една-единствена крачка разделяше Мурило от неговия враг, когато изведнъж човекът в стола се изправи и се обърна към него.
Лицето на Мурило пребледня. Мечът се изплъзна от пръстите му и иззвънтя на полирания под. Вик на ужас се откъсна от посинелите му устни, последван от тупването на паднало тяло. И отново тишината се спусна над дома на Червения жрец.
Скоро след като Мурило напусна килията, в която бе затворен Конан, Атикус донесе на затворника поднос с храна, към която между другите неща бе добавил говежди бут и халба с пиво. Кимериецът се нахвърли жадно на храната, а Атикус направи една последна обиколка, за да се убеди, че всичко е в ред и че никой няма да бъде свидетел на „бягството“. И тъкмо докато бе зает с това, въоръжен отряд влезе в затвора и го арестува. Мурило бе сбъркал, приемайки, че този арест означава разкриване на плановете за бягството на Конан. Поводът беше съвсем друг — Атикус бе проявил небрежност при връзките си с подземния свят и трябваше да плаща за минали грехове.
Мястото му веднага бе заето от друг надзирател — флегматично същество, което не би нарушило задълженията си за никакъв подкуп. Той бе дотолкова лишен от въображение, че изглеждаше просто екзалтиран от новия си пост.
След отвеждането на Атикус под стража новият надзирател направи първата си обиколка на килиите. Минавайки покрай тази на Конан, чувството му за ред бе разтърсено от гледката на затворника, който, освободен от веригите си, гризеше последните останки по един огромен кокал. Надзирателят бе толкова объркан, че направи грешката да влезе в килията сам, вместо да повика и пазачите от другите части на затвора. Това бе първата и последната грешка при изпълнение на служебните му задължения. Конан го удари по главата с говеждия кокал и без да бърза, излезе от килията. Както му бе казал Мурило, нощем тук имаше само един пазач на пост. Кимериецът се озова зад стените на затвора, възползвайки се от ключовете, които бе взел, толкова бързо и лесно, колкото би било, ако планът на Мурило бе успял.
Скрит в сянката на стената на затвора, Конан поспря, за да обмисли плана на бъдещите си действия. Той съзнаваше, че след като се бе измъкнал от затвора сам, вече не дължи нищо на Мурило; все пак обаче именно Мурило бе свалил оковите му и бе наредил да му бъде занесена храна, а без тези две неща бягството му щеше да бъде невъзможно. Конан реши, че е в дълг пред Мурило и тъй като бе човек, който държи да плаща дълговете си, реши да изпълни обещанието, дадено на младия аристократ. Но по-напред трябваше да се погрижи за себе си.
Той захвърли изпокъсаната туника и тръгна в нощта гол, ако не се броеше набедрената му препаска. Вървейки, опипа острието на кинжала, който бе задигнал — оръжие, убиващо светкавично, двуостро и дълго около половин метър. Той се запромъква през тесни улички и потънали в тъмнина площади, докато накрая се озова там, закъдето бе тръгнал — в Лабиринта. Можеше да се оправя с лекота в плетеницата му, въпреки че Лабиринта действително представляваше лабиринт от тъмни улици, затворени дворове, тайни проходи, загадъчни звуци и зловонни миризми. Улиците не бяха павирани; кал и мръсотия се смесваха в отвратителна каша. Канализацията беше нещо непознато: боклука струпваха направо покрай стените. Ако не внимаваше, пешеходецът можеше да загуби равновесие и да затъне до кръста в локва, от чиято воня на човек се повдигаше. Не би било нещо необикновено и да се спъне в труп с прерязано гърло или с разбита глава, натикана в калта. Почтените хора заобикаляха Лабиринта; и не без основание.
Конан достигна целта си, без да бъде забелязан, точно в момента, когато онзи, когото той жадуваше да види, си тръгваше. Докато кимериецът дебнеше в сянката на двора, жената, която го бе предала на полицията, се сбогуваше с новия си любовник на прага на стаята си на горния етаж. След като вратата се затвори зад гърба му, младият нехранимайко опипом тръгна надолу по скърцащото стълбище, потънал в собствените си мисли, които, както при повечето жители на Лабиринта, бяха свързани най-вече с търсене на начини за незаконно придобиване на чужда собственост. Насред стълбището той изведнъж спря и косата му настръхна. Смътно различима грамада се бе свила в тъмнината пред него и чифт очи блестяха като очите на преследвано животно. Зверското ръмжене бе последното, което той чу в живота си, когато чудовището се хвърли върху него и нещо остро разпори корема му. Нещастникът издаде слаб вик и се свлече на стълбите.
Варваринът се изправи за момент над него с очи, светещи в тъмнината. Той знаеше, че звукът е чут, но и хората в Лабиринта знаеха, че трябва да се интересуват само от собствените си работи. Смъртен вик откъм тъмно стълбище тук не бе нещо необикновено. Някой можеше да се осмели да любопитства, но само след безопасно дълго време.
Конан изкачи стъпалата и спря пред добре познатата му врата. Тя бе затворена отвътре, но острието мина между нея и рамката и повдигна резето. Той влезе, затвори я зад себе си и се изправи срещу жената, която го бе предала на полицията.
Младата жена седеше, кръстосала крак връз крак, на разхвърляното си легло. Тя пребледня и го изгледа сякаш виждаше призрак. Беше чула задавения вик откъм стълбището, а сега забеляза и кръвта по кинжала в ръката му. Ужасена от онова, което можеше да й се случи, тя реши да не губи никакво време в оплакване на любовника си. Започна горещо да моли за пощада, но думите й излизаха почти неразбираеми. Конан не отговори; той просто стоеше и гневно я гледаше с пламтящия си поглед, опипвайки с палец острието на кинжала.
После прекоси стаята, а тя отстъпваше към стената, трескаво ридаейки за милост. Сграбчил я без особена нежност за русите кичури, той я издърпа от леглото. Мушна кинжала обратно в ножницата, взе извиващата се пленница под мишница и се запъти към прозореца. Както при повечето къщи от този тип и тук имаше перваз, който обикаляше около всеки етаж и представляваше нещо като продължение на перваза на самия прозорец. Конан отвори прозореца с ритник и стъпи на тесния външен издатък. Ако имаше наблизо будни хора, те можеха да видят странна гледка: един внимателно пристъпващ мъж носеше под мишница ритащо полуголо момиче…
Стигнал до мястото, което търсеше, Конан спря, придържайки се за стената със свободната си ръка. Вътре в къщата се появи шум, който показваше, че тялото най-сетне е открито. Пленницата му хленчеше и се извиваше, не преставайки с молбите си. Конан погледна към мръсотията по уличките под него, вслуша се за последен път в молбите на момичето и след това я хвърли с максимална точност в една отходна яма. За един кратък момент той проследи плискането и ритането, което се разнасяше отдолу, и се изсмя с нисък, гърлен смях. После вдигна глава и без да обръща особено внимание на нарастващия шум в къщата, реши, че е време да убие Набонидий.
Внезапно отекнал звън на метал бе причината Мурило да дойде на себе си. Той изпъшка и се надигна замаян. Около него беше тихо и тъмно и за миг той изпита ужас от мисълта, че е ослепял. След това си спомни случилото се преди малко и по кожата му полазиха мравки. Опипвайки около себе си, той установи, че лежи на под от прецизна наредени една до друга каменни плочи. Ръцете му откриха и стена от същия материал. Изглеждаше сигурно, че е в някаква килия, но къде и откога, не можеше дори да предположи. Той се надигна и се подпря на стената в безплоден опит да се ориентира. Смътно си спомни отекналия звън и се зачуди дали е бил предизвикан от затръшването на вратата на килията, или предупреждава за влизането на палача.
При тази мисъл той потръпна и опипом започна да се придвижва покрай стената. Очакваше, че всеки момент ще докосне отсрещната, но след малко стигна до извода, че върви по коридор. Продължаваше да се придържа до твърдата опора, опасявайки се от шахти или други капани, и изведнъж осъзна, че в непрогледната тъмнина около него има някой. Не можеше да види каквото и да е било, но слухът му сякаш долови шум на прокрадващо се тяло или пък някакво подсъзнателно предчувствие го предупреди. Той рязко спря. Помисли, че сърцето му ще престане да бие, когато чу един глас да просъсква с варварски акцент:
— Мурило! Ти ли си това?
— Конан! — внезапно отмалял от превъзбудата, младият благородник протегна ръце в тъмнината и пръстите му опряха в огромни голи рамене.
— Добре, че те познах — изсумтя варваринът. — Щях да те заколя като прасе.
— В името на Митра, къде се намираме?
— В шахтите под дома на Червения жрец, но защо…
— Кое време е сега?
— Малко след полунощ.
Мурило разтърси глава, опитвайки се да проясни размътения си разсъдък.
— Какво правиш тук? — попита кимериецът.
— Дойдох да убия Набонидий. Чух, че били сменили надзирателя в затвора и…
— Така е — изръмжа Конан. — Счупих главата на новия надзирател и си излязох. Можех да бъда тук още преди часове, но имах някои лични работи за уреждане. Е, добре, да тръгваме на лов за Набонидий.
Мурило потръпна.
— Слушай, ние сме в дома на свръхчудовище. Аз дойдох, търсейки враг човек, а вместо това се изправих пред космат дявол от ада!
Конан изсумтя неуверено; безстрашен като ранен тигър, когато ставаше дума за врагове в човешки образ, той изпитваше примитивен страх от свръхестественото.
— Влязох в къщата — прошепна Мурило, сякаш тъмнината бе пълна с подслушващи уши. — В градината отвън намерих кучето на Набонидий, смазано до смърт. Вътре в къщата се натъкнах на Джока, слугата. Вратът му беше счупен. След това видях самия Набонидий седнал на стола си, облечен в обичайните си дрехи. Помислих, че и той е мъртъв. Прокрадвах се, за да се уверя. Той се изправи и се обърна към мен. Боже! — от спомена за изживяния ужас младият благородник остана за момент безмълвен, изживявайки отново своя кошмар.
— Конан! — прошепна той. — Онзи, който се изправи срещу мен, не беше човек! Тялото и позата му бяха като на човек, но изпод алената качулка на жреца ме гледаше ужасно лице, в което имаше някаква лудост! Беше покрито с черни косми, между които в мен се впиваха малки червени очи; носът му бе плосък, с големи и широки ноздри; отпуснатите му устни се дръпнаха назад, оголвайки огромни жълти зъби, като зъбите на куче. Ръцете, които висяха в червените ръкави, бяха безформени и също покрити с черна козина. Всичко това съзрях в един-единствен миг, след което ме обхвана ужас и съм загубил съзнание.
— После? — попита с неспокоен глас кимериецът.
— Съвзех се след известно време; чудовището трябва да ме е захвърлило в тези шахти. Конан, подозирам, че Набонидий не е човек! Той е демон или вампир! През деня се движи сред хората в човешки образ, а нощем се връща към истинския си лик!
— Това е възможно! — отговори Конан. — Всички знаят, че има хора, които могат да се превърнат във вълци по желание. Но защо е убил слугата си?
— Кой може да разбере мислите на дявола? — отвърна Мурило. — Това, което ни засяга в момента, е как да се махнем оттук. Оръжията на хората не могат да навредят на върколака. Ти как влезе?
— През канализацията. Съобразих, че градината се охранява. Канализацията се свързва с тези шахти през един тунел. Мислех, че ще намеря незалостена врата, която да води към къщата.
— Тогава да се махаме по пътя, по който си дошъл! — възкликна Мурило. — По дяволите всичко останало! След като се измъкнем от това змийско леговище, ще гледаме да надхитрим кралската стража и да избягаме от града. Ти водиш!
— Безполезно е! — изръмжа Конан. — Пътят към канализацията е преграден. След като влязох в тунела, една метална решетка падна от тавана. Ако не бях отскочил светкавично, остриетата й щяха да ме приковат за пода като червей. Когато се опитах да я повдигна, тя дори не помръдна. И слон не може да я разклати. Нито пък нещо по-едро от заек да се промуши между пръчките.
Мурило изруга и почувства как някаква ледена ръка го погалва по гръбнака. Трябваше да се досети, че Набонидий няма да остави нито един вход към дома си неохраняван. Ако Конан не притежаваше нечовешки бърз рефлекс, сега щеше да е вече мъртъв. Без съмнение, придвижването му през тунела бе задействало някакъв механизъм, освободил решетката. Сега те бяха хванати живи в капана.
— Остава ни само едно — каза Мурило, потейки се обилно. — Да потърсим някакъв друг изход, който сигурно ще е защитен с друг капан. Но нямаме избор.
Варваринът изръмжа нещо в знак на съгласие и двамата тръгнаха слепешката по коридора. Изведнъж Мурило се сети за нещо.
— Как ме позна в тази тъмница? — попита той.
— Подуших парфюмираната ти коса, когато влезе при мен в килията — отговори Конан. — А преди малко, докато дебнех в мрака и се готвех да те разпоря, долових същата миризма.
Мурило поднесе кичур коса към носа си; но дори толкова отблизо ароматът бе едва доловим за цивилизованото му обоняние и едва сега той започна да осъзнава колко чувствителни са сетивата на варварина.
Докато те се придвижваха по коридора, ръката му инстинктивно се протегна към ножницата и той изруга, установявайки, че е празна. В този момент пред тях се появи едва различимо сияние и след малко те стигнаха до един остър завой, зад който проникваше сива светлина. Двамата едновременно надникнаха зад ръба на каменната стена и Мурило, опрян на спътника си, почувства как огромните му мускули се напрегнаха. Младият благородник също бе видял тялото на някакъв мъж, полуголо, лежащо отпуснато в коридора зад завоя, неясно осветявано от сиянието, което се излъчваше от широк сребърен диск на далечната стена. Имаше нещо странно познато в легналата по лице фигура. Приканвайки с жест Конан да го последва, Мурило предпазливо се придвижи напред и се наведе над тялото. Превъзмогнал отвращението си, той го обърна по гръб. Вик на недоумение се изтръгна от гърдите му, а кимериецът изръмжа гръмогласно.
— Набонидий! Червения жрец! — възкликна Мурило, в чиято глава се гонеха объркани мисли и удивление. — Но тогава кой… какво…?
Жрецът изпъшка и се раздвижи. С котешка бързина Конан се надвеси над него с кинжал, вдигнат над гърдите му. Мурило го хвана за китката.
— Почакай! Не го убивай още…
— Защо не? — изненада се Конан. — Захвърлил е другия си образ и спи. Нима ще го събудиш, за да ни разкъса?
— Не, почакай! — настоя Мурило, опитвайки се да събере мислите си. — Виж! Той не спи… забелязваш ли тази голяма синя подутина на слепоочието му? Бил е ударен. Може би лежи тук от часове.
— Мисля, че ти се закле, че си го видял в животински образ горе в къщата — каза Конан.
— Видях го! Иначе… ето, свестява се! Дръпни кинжала си, Конан, тук има някаква тайна, още по-тъмна, отколкото предполагах. Трябва да поговоря с този жрец, преди да го убием.
Набонидий вдигна немощно ръка към удареното си слепоочие, промърмори нещо и отвори очи. За момент погледът му бе празен и лишен от разум, а след това животът рязко се върна в очите му и той седна, гледайки хората около себе си. Какъвто и да бе страшният удар, временно извадил от строя съобразителния му ум, сега той отново функционираше с обичайната си яснота. Жрецът бързо огледа обстановката и след това спря поглед върху лицето на Мурило.
— Чест е за мен да удостоиш бедния ми дом, млади господине — изсмя се той студено, поглеждайки за миг огромната фигура, която се извисяваше над рамото на благородника. — Довел си със себе си и смелчага, както виждам. Не бе ли достатъчен само твоят меч, за да прекъсне нишката на смирения ми живот?
— Стига толкова — нетърпеливо го прекъсна Мурило. — Откога лежиш тук?
— Странен въпрос към човек, който току-що е дошъл в съзнание — отговори жрецът. — Не знам кое време е сега. Но когато пострадах, до полунощ оставаше около час.
— Тогава кой е онзи, който разиграва маскарад с твоята тога горе в къщата? — запита Мурило с тон, нетърпящ възражение.
— Трябва да е Так — отговори Набонидий, опипвайки слепоочието си. — Да, това е Так. И в моята тога? Куче такова!
Конан, който не разбираше нищо от ставащото, се размърда неспокойно и изръмжа нещо на своя език. Набонидий го изгледа проницателно.
— Ножът на твоя бик копнее за сърцето ми, Мурило — каза той. — Мислех, че ще бъдеш достатъчно разумен и като разбереш предупреждението, ще напуснеш града.
— Откъде да знам, че щяха да ми разрешат? — отвърна Мурило. — Но дори и така да е, интересите ми са тук.
— С този главорез си в добра компания — прошепна Набонидий. — Подозирах те от известно време. Поради тая причина организирах изчезването на онзи дворцов секретар. Преди да умре, той ми разкри много неща, между които и името на младия благородник, подкупил го да му предава държавни тайни. Които пък на свой ред благородникът е предавал на нашите врагове. Не те ли е срам, Мурило, че си такъв изтънчен негодяй?
— Нямам причини да се срамувам от тебе, грабител със сърце на лешояд — отговори Мурило веднага. — Ти експлоатираш цяло кралство, за да задоволиш алчността си и под прикритието на хуманна държавническа дейност мамиш краля, просиш от богатите и принасяш в жертва бъдещето на нацията. Ти не си нищо повече от шопар, заровил зурлата си в коритото. Ти си по-голям негодяй от мен. Този кимериец е най-честният от трима ни, защото той краде и убива открито.
— Е, добре, значи всички сме мошеници — съгласи се Набонидий с лекота. — И какво сега? Животът ми?
— Когато видях ухото на изчезналия секретар, разбрах, че съм обречен — каза Мурило рязко, — и реших, че ще действаш чрез властта на краля. Прав ли съм бил?
— Съвсем вярно — отговори жрецът. — Един придворен секретар не е труден за елиминиране, но ти си твърде забележителен. Възнамерявах да разкажа на краля една шега за тебе тази сутрин.
— Шега, която щеше да ми коства главата — прошепна Мурило. — Значи кралят не знае за чуждестранните ми операции?
— Засега — въздъхна Набонидий. — Но, виждайки ножа в ръцете на спътника ти, се опасявам, че шегата никога няма да бъде разказана.
— Ти би трябвало да знаеш как да се измъкнем от това свърталище на плъхове — каза Мурило. — Да речем, че ти пощадя живота. Ще ни помогнеш ли да избягаме и ще се закълнеш да запазиш завинаги мълчание за моите дела?
— Та кога един жрец е удържал на думата си? — намеси се Конан, разбирайки накъде отива разговорът. — Нека му прережа гърлото; искам да видя цвета на кръвта му. В Лабиринта говорят, че сърцето му е черно, значи и кръвта му също трябва да е черна…
— Мълчи — прошепна Мурило, — защото ако не се измъкнем от тази дупка, може и да изгнием тук. Е, Набонидий, какво ще кажеш?
— Какво може да каже вълкът, чийто крак е в капана? — изсмя се жрецът. — Аз съм в ръцете ви и ако ще бягаме, трябва да си помагаме. Кълна се, че оцелеем ли след това приключение, ще забравя всичко за нечистите ти сделки. Кълна се в душата на Митра!
— Доволен съм — тихо каза Мурило. — Дори Червения жрец не би нарушил такава клетва. А сега да се махаме оттук. Моят приятел е влязъл през тунела, но една решетка паднала зад гърба му и блокирала пътя. Можеш ли да направиш така, че да се вдигне?
— Не — отговори жрецът. — Лостът за управление е в стаята над тунела. От тези шахти има само един изход, който ще ви покажа. Но кажи ми, ти как влезе тук?
Мурило му разказа накратко и Набонидий кимна, надигайки се вдървено. Той закуцука надолу по коридора, който на това място се разширяваше в някакво помещение и приближи до сребърния диск. С приближаването им светлината се усили, макар и да си оставаше все така далечна. В близост до диска те видяха тясна стълба, водеща нагоре.
— Това е другият изход — каза Набонидий. — И аз много се съмнявам, че вратата в отсрещния край е залостена. Но онзи, който иска да мине през нея, е по-добре сам да си пререже гърлото предварително. Погледнете тук.
Онова, което изглеждаше като сребърна плоча, в действителност бе голямо огледало, вградено в стената. Сложна система от медни тръби излизаше от нея и под прав ъгъл се насочваше към огледалото. Поглеждайки в тръбите, Мурило видя множество подредени по особен начин по-малки огледала. Той отново насочи вниманието си към голямото огледало и възкликна. Надзъртайки през рамото му, Конан също изръмжа.
Те като че ли надничаха през широк прозорец в добре осветена стая. По стените й имаше големи огледала с кадифени драперии между тях; имаше дивани с копринени покривки, столове от слонова кост и абанос, врати, скрити със завеси, които водеха извън стаята. А пред една от вратите седеше едро и черно същество, контрастиращо гротескно с богатата подредба на стаята.
Мурило почувства как кръвта му отново се смразява пред вида на ужасното създание, което сякаш надзърташе право в очите му. Той неволно се отдръпна от огледалото, а Конан, напротив, завря главата си още по-напред, ръмжейки някакви заплахи на родния си варварски език, докато лицето му почти докосна повърхността на огледалото.
— В името на Митра, Набонидий — възкликна потресеният Мурило, — какво е това?
— Това е Так — отвърна жрецът, поглаждайки слепоочието си. — Някои биха го нарекли маймуна, но той е толкова различен от истинската маймуна, колкото и от истинския човек. Себеподобните му живеят далеч на изток, в планините, които се простират по границите на Замора. Не са много и ако не бъдат изтребени, мисля, че ще се превърнат в човешки същества след може би сто хиляди години. В момента са на някакъв междинен етап; не са нито маймуни, каквито са били далечните им праотци, нито пък хора, каквито ще бъдат потомците им в бъдеще. Живеят по високите зъбери на почти непристъпните планини, не познават огъня и не могат да използват оръжия. Все пак имат нещо като говор, който се състои главно от изсумтявания и цъкания с език. Взех Так, когато беше малък, и той усвои онова, на което го учех, по-бързо и по-старателно, отколкото което и да е животно би успяло. Беше ми едновременно телохранител и слуга. Но забравих, че след като е отчасти човек, никога не може да бъде превърнат в моя сянка като едно истинско животно. Очевидно в полуразумния му мозък са останали някакви отпечатъци на омраза, негодувание или смътна амбиция. Както и да е, той нанесе удара си, когато най-малко го очаквах. Миналата нощ просто побесня. В действията му имаше животинска лудост, но въпреки това личеше, че всичко това е резултат на дълго и внимателно планиране. Чух шум от борба в градината и реших да видя каква е причината, защото предполагах, че това си ти, влачен от кучето ми, но съзрях Так да излиза от храстите и от него да капе кръв. Преди да схвана намеренията му, той скочи върху ми с ужасен писък и с тежки удари ме изпрати в несвяст. Повече не помня, но мога да предположа, че следвайки някаква приумица на мрачния си мозък, той е свалил тогата ми и ме е захвърлил все още жив в шахтите… защо, само боговете знаят. Трябва да е убил кучето, когато излизаше от храстите, очевидно е убил и Джока, след като сте го видели да лежи мъртъв на пода. Джока би ми се притекъл на помощ, даже и срещу Так, когото той винаги е мразел.
Мурило гледаше съществото, чакащо с чудовищно търпение пред затворената врата. Той потръпна пред гледката на големите черни ръце, плътно покрити с косми. Тялото на Так бе едро, масивно, леко приведено. Неестествено широките рамене бяха разпрали огненочервената мантия и по тях Мурило забеляза същата черна четина. Лицето, надзъртащо изпод алената качулка, бе напълно животинско, но все пак Мурило видя, че Набонидий говореше истината, твърдейки, че Так не е изцяло звяр. Имаше нещо в червените мрачни очи, в неудобната поза на съществото, в целия му външен вид, което го отличаваше от животните. В това чудовищно тяло живееха мозък и душа, опитващи се да разцъфтят в нещо смътно човешко. Мурило стоеше поразен.
— Но той сигурно ни вижда — каза тихо Конан. — Защо тогава не ни атакува? С лекота може да счупи този прозорец.
— Не ни вижда — отговори жрецът. — Ние гледаме в помещението над нас. Вратата, която Так охранява, е в началото на това стълбище. Всичко зависи от подреждането на огледалата. Виждате ли онези по стените? Те прехвърлят отражението от стаята към тръбите, в които има други огледала, а те пък го пренасят така, че да попадне увеличено в голямото огледало.
Мурило осъзна, че жрецът е изпреварил с векове своето време, след като е създал подобно изобретение. За Конан това си бе просто магия и той много бързо престана да си блъска главата над нея.
— Изградих тази система от шахти и като място за усамотяване, и като затвор — продължи жрецът. — Имаше моменти, когато идвах тук и с помощта на огледалата наблюдавах участта на онези, проникнали в дома ми с лоши намерения.
— Но защо Так следи точно тази врата? — заинтересува се Мурило.
— Трябва да е чул падането на решетката в тунела. Свързал е това със звънчетата в стаите горе. Той знае, че има някой в шахтите и чака този някой да се качи по стълбите. О, запомнил е уроците, които съм му предал. Той е виждал онова, което се случва с хората, минаващи през тази врата, когато дръпвах въжето, висящо на стената, и чака сега, за да изиграе моята роля.
— А докато той чака, ние какво ще правим? — запита Мурило.
— Нищо не можем да направим, освен да го наблюдаваме. Докато стои в онази стая, не можем да се изкачим по стълбите. Силата му е като на горила и лесно може да разкъса всички ни на парчета. Но не е необходимо да си напряга мускулите; когато отворим онази врата, всичко, което трябва да направи, е да дръпне онова въже… и да ни прати в небитието.
— Как?
— Условихме се да ви помогна да избягате, а не да ви разкривам тайните си — отвърна жрецът.
Мурило понечи да възрази, но изведнъж застина вцепенен. Някаква прокрадваща се ръка бе разтворила завесите на една от вратите. Зад тях надзърташе тъмно лице, чиито блестящи очи фиксираха заплашително клекналата фигура, наметната в червена тога.
— Петреус! — изсъска Набонидий. — Митра, какво сборище на лешояди ще има тази вечер.
Лицето остана обрамчено между полуразтворените завеси. Над рамото му надзъртаха други лица — тъмни, с тънки черти, одухотворени от някакъв зловещ живот.
— Какво правят тук? — прошепна Мурило, несъзнателно понижавайки гласа си, макар да знаеше, че не могат да го чуят.
— Е, какво би могъл да търси Петреус и неговите страстни последователи в дома на Червения жрец? — изсмя се Набонидий. — Виж как нетърпеливо гледат фигурата, за която си мислят, че е техният най-голям враг. Те правят твоята грешка; ще бъде забавно да видим лицата им, когато се отърсят от заблудата си.
Мурило не отговори. Той чувстваше нещо нереално в заобикалящата го атмосфера — сякаш наблюдаваше играта на кукли. Подобно на безтелесен дух, гледащ безстрастно действията на живите, без собственото му присъствие да бъде забелязано или подозирано.
Той видя как Петреус вдига предупредително пръст до устните си и кимва на съпровождащите го. Младият благородник не можеше да каже дали Так усеща чуждото присъствие. Позата на маймуночовека оставаше непроменена и той продължаваше да стои с гръб към вратата, през която надничаха хората.
— Обзети са от същата идея като тебе — шепнеше Набонидий в ухото му. — Разликата е, че техните подбуди са патриотични, а не егоистични. Лесно е да се влезе в дома ми сега, когато кучето е мъртво. О, какъв шанс да се отърва от всички тях наведнъж и завинаги. Ако седях там, където сега седи Так… скок към стената… едно дръпване на въжето…
Петреус бе пристъпил безшумно прага на стаята, а спътниците му го следваха по петите с кинжали, слабо проблясващи на светлината. Изведнъж Так се изправи и се обърна с лице към тях. Внезапният ужас от външния му вид — те бяха мислели, че ще се изправят пред омразното, но познато лице на Набонидий — ги потресе по същия начин, както Мурило. С писклив вик Петреус отскочи назад, блъскайки се в спътниците си. Те се запрепъваха и започнаха да се тъпчат един друг, докато Так, преодолявайки разстоянието с един неправдоподобно огромен скок, сграбчи и силно дръпна дебелото кадифено въже, което висеше в близост до вратата.
В същия момент завесите се разтвориха, откривайки вратата, и на нейния фон нещо се стрелна надолу с особен сребрист блясък.
— Спомни си! — извика Набонидий. — Този звяр е наполовина човек! Той вече е виждал как се сбъдва предначертаното и си спомни! Гледайте сега! Гледайте! Гледайте!
Мурило видя, че вратата е преградена от стена от тежко стъкло, спуснала се върху прага. През нея той можеше да наблюдава пребледнелите лица на конспираторите. Петреус, вдигнал ръце във въздуха, сякаш да се запази от Так, докосна прозрачната бариера и ако се съдеше по жестовете му, обясняваше нещо на спътниците си. Напълно изгубили самообладание, те изтичаха към вратата, през която очевидно бяха влезли, но спряха внезапно, натъкнали се на някаква невидима стена.
— Дръпването на въжето запечатва помещението — изсмя се Набонидий. — Много просто е: стъклените плочи се спускат в улеи, издълбани в рамката на вратите. С дръпването се освобождава пружината, която ги държи; те падат и влизат в улеите, а единственият начин да се вдигнат пак е отвън. Стъклото е нечупливо, даже мъж с дървен чук не би могъл да го пукне. А!
Затворените мъже бяха изпаднали в истеричен ужас — те тичаха объркано от едната към другата врата, удряйки напразно по кристалните стени и заканвайки се с юмруци на невъзмутимата черна фигура, която клечеше отвъд преградата. След това един от тях вдигна глава, погледна нагоре и започна да крещи, както можеше да се прецени по движещите му се устни, сочейки към тавана.
— С падането се освобождават облаците на възмездието — каза Червения жрец с лудешки смях. — Прахът на сивия лотос, донесен от Блатото на мъртвеца, отвъд земите на Хитай.
В средата на тавана висеше грозд златисти цветове; те се бяха разтворили като цвета на разкошна роза и от тях се сипеше сивкава мъгла, която бързо запълни камерата. Истерията на мъжете моментално се смени с ужас. Заключените започнаха да залитат и да тичат като пияни в кръг. Пяна капеше от устните им, изкривени в гримаса на влудяващ смях. Изпаднали в ярост, те се нахвърлиха един върху друг със зъби и кинжали, замахвайки, разкъсвайки, убивайки се в умопомрачително безпаметство. Мурило се обърна, чувствайки, че му се повдига от сцената пред очите му, и бе доволен, че поне не чуваше писъците, които отекваха в затвореното помещение.
Извън камерата на ужаса Так подскачаше с дивашка радост, размахвайки дългите си космати ръце високо във въздуха. Край рамото на Мурило Набонидий се смееше сатанински.
— А-а, добър удар, Петреус! Едва не го изкорми! А сега един и за теб, скъпи ми приятелю! Ето! Всички са долу; живите разкъсват плътта на мъртвите с олигавените си усти!
Мурило потръпна. Зад него кимериецът тихо изруга на своя чудат език. В сивата мъгла, спуснала се в камерата, можеше да се види само образът на смъртта; разкъсани, разсечени, обезобразени, конспираторите лежаха превърнати в кървава маса, със зейнали усти и червени лица, гледащи с празен поглед нагоре през бавно виещите се кълбета сива мъгла.
Так, приведен като гигантски гном, приближи до стената, на която висеше въжето и го дръпна по особен начин встрани.
— Отваря далечната врата — каза Набонидий. — В името на Митра, той е повече човек, отколкото дори аз можех да предположа! Вижте, мъглата се просмуква от камерата и се разсейва. Той чака, за да бъде в безопасност. Сега вдига другата стена. Предпазлив е — знае мощта на сивия лотос, който носи лудост и смърт. О, Митра!
Мурило се сепна от начина, по който бе изречено възклицанието.
— Единственият ни шанс! — извика Набонидий. — Ако той напусне помещението за няколко минути, ще трябва да рискуваме и да изтичаме нагоре по тези стълби.
Те напрегнато наблюдаваха как чудовището, клатушкайки се, се упътва към вратата и изчезва зад нея. С вдигането на стъклената преграда завесите отново бяха паднали, скривайки камерата на смъртта.
— Трябва да рискуваме! — повтори Набонидий и Мурило видя потта, избила по лицето му. — Може би той ще разчисти телата, както ме е виждал да го правя аз. Бързо! Следвайте ме по стълбите!
Той изтича нагоре с лекота, която удиви Мурило. Младият благородник и варваринът го последваха по петите и чуха въздишката му на облекчение, когато отвори вратата в горния край на стълбището. Те нахлуха в широкото помещение, което бяха наблюдавали в огледалото. Так не се виждаше.
— Той е в стаята с труповете! — възкликна Мурило. — Защо да не го затворим там, както той затвори другите?
— Не, не! — извика Набонидий с някаква неестествена бледност на лицето си. — Не сме сигурни дали е там. А и може да излезе, преди да се доберем до въжето. Последвайте ме; трябва да стигна до моята стая и да взема оръжията, които единствени могат да го унищожат. Само по този коридор не са поставени никакви капани.
Те го последваха бързо през спуснатите завеси на вратата, която се намираше срещу камерата на смъртта, и попаднаха в коридор, от двете страни на който имаше входове към различни помещения. С трескава бързина Набонидий започна да опитва вратите. Те бяха заключени, както бе заключена и тази в другия край на коридора.
— Боже мой! — Червения жрец се облегна на стената с пепелявосиво лице. — Вратите са заключени, а Так е взел ключовете. Попаднахме в капана!
Мурило го гледаше разтревожен от тази проява на нерви, а Набонидий с усилие се оттласна от стената.
— Този звяр ме докарва до паника — каза той. — Да бяхте го виждали как разкъсва хора… Е, добре, Митра да ни е на помощ. Сега трябва да се бием с онова, което са ни дали боговете. Елате!
Той ги отведе обратно до спуснатите завеси и надзърна в стаята точно в момента, когато Так влизаше от другата врата. Очевидно човекът звяр бе заподозрян нещо. Малките му, близко разположени уши потрепваха, той гневно се озърташе и приближил до най-близката врата, разкъса завесите, за да провери зад тях.
Набонидий се отдръпна, тресейки се като лист, и сграбчи Конан за рамото.
— Човече, ще се осмелиш ли да вдигнеш ножа си срещу зъбите му?
В отговор очите на Конан блеснаха.
— Бързо! — прошепна Червения жрец, тикайки го зад завесите. — Тъй като и без това ще ни открие след малко, да се опитаме да го привлечем. И докато минава покрай теб, Конан, забий кинжала си в гърба му, ако успееш. Ти, Мурило, трябва да му се покажеш и тогава да затичаш надолу по коридора. Митра знае, че нямаме шанс в ръкопашна схватка, но и без това сме обречени…
Мурило почувства как кръвта му замръзва във вените, но събра кураж и се показа на прага на вратата. Так, намиращ се в другия край на стаята, моментално се извърна, изгледа го със зъл поглед и се хвърли към него с оглушителен рев. Алената му качулка се бе отметнала назад, разкривайки черната му безформена глава; дългите му ръце и червената мантия бяха изпръскани с нещо яркочервено. Той представляваше същински кошмар в алено и черно, втурнал се с оголени зъби и пружиниращи крака, които изстрелваха огромното му тяло напред с ужасна скорост.
Мурило се обърна и затича обратно по коридора, но макар да беше бърз, косматият ужас го преследваше по петите. Когато чудовището минаваше покрай завесите, зад тях изскочи огромна фигура и се стовари върху раменете на маймуночовека, забивайки в същия миг кинжала си в гърба му. Так изкрещя ужасено, ударът го събори и двамата паднаха заедно на пода. В същия миг избухна вихрушка от преплетените крайници на мятащите се в сатанинска битка тела.
Мурило забеляза, че варваринът бе обхванал с краката си горната част на тялото на маймуночовека и се опитваше да се задържи на гърба му, нанасяйки удари с кинжала си. Так от своя страна се мъчеше да се освободи от вкопчилия се в него враг и да го извърти пред себе си, за да го достигне с грамадните си зъби. Във водовъртежа от удари и развяващи се червени дрипи те се изтърколиха по коридора, премятайки се с такава бързина, че Мурило не смееше да използва стола, който бе вдигнал, за да не удари Конан. Той забеляза, че независимо от предимството, което Конан бе получил от захвата си и от развяващата се мантия, обвила тялото и крайниците на маймуночовека, гигантската сила на Так бързо вземаше връх. Постепенно, но неумолимо той изтегляше кимериеца пред себе си. Чудовището вече бе получило достатъчно удари, за да бъдат убити цяла дузина мъже. Кинжалът на Конан се забиваше отново и отново в гърдите, раменете, дебелия врат; от многобройните рани течеше кръв, но ако острието не засегнеше някакъв жизненоважен център, нечовешката издръжливост на Так щеше да е достатъчна, за да довърши кимериеца, а след него и спътника му.
Самият Конан се бореше като див звяр, мълчаливо, ако се изключи пъшкането от влаганите усилия. Черните закривени нокти се забиваха в тялото му със страхотна сила, а озъбените челюсти се протягаха към гърлото. Тъкмо тогава Мурило видя пролука, скочи и стовари стола с такава ярост, че би пръснал всеки човешки череп. Столът отскочи от ниското чело на Так, но зашеметеното същество за момент отслаби ужасната си прегръдка и Конан, тежко дишайки, се хвърли напред и заби кинжала си до дръжката в сърцето на маймуночовека.
С конвулсивна тръпка чудовището отвори широко очи и се отпусна по гръб на пода. Горящият му поглед помръкна и помътня, дебелите крайници се изпънаха и застинаха.
Залитайки, Конан се изправи на крака, отърсвайки потта и кръвта от очите си. Кръв капеше и от кинжала му и се стичаше на струйки по бедрата, ръцете и гърдите. Мурило го хвана, за да го подкрепи, но варваринът го избута недоволно.
— Когато не мога да се задържа сам на крака, значи е време да се умира — каза той неясно през подутите си от борбата устни. — Но бих искал чаша вино.
Набонидий гледаше проснатата на пода неподвижна фигура, сякаш не можеше да повярва на очите си. Черно, космато, отблъскващо, чудовището лежеше гротескно обвито в червените си одежди — все пак повече човек, отколкото звяр.
Дори кимериецът почувства това, защото задъхано каза:
— Тази нощ убих човек, а не животно. За мен това е един от вождовете, които съм изпратил в мрака, и моите жени ще пеят песни за него.
Набонидий се наведе и вдигна връзката ключове на златна верига, които се бяха откачили от пояса на маймуночовека по време на битката. Приканвайки ги с жест да го последват, той ги отведе до една стая, отключи вратата и влезе вътре. Стаята бе осветена като останалите. Червения жрец взе съд с вино от масата и напълни кристалните чаши. Докато всички отпиваха жадно, той прошепна:
— Каква нощ! Вече почти се зазорява. Какво ще правите, приятели?
— Ще превържа раните на Конан, ако ми донесеш нещо, с което да го направя — каза Мурило и Набонидий кимна и се упъти към вратата, която водеше към коридора. Нещо в държанието му накара Мурило да го наблюдава внимателно. На прага Червения жрец се обърна рязко. Лицето му се бе променило. В очите святкаше старият огън, а устните се смееха беззвучно:
— Всички сме били мошеници! — гласът му звънтеше с характерната си подигравателна нотка. — Но не всички сме глупаци! Ти си глупакът, Мурило!
— Какво искаш да кажеш? — пристъпи напред младият благородник.
— Стой! — гласът на Набонидий го шибна като бич. — Още една крачка и ще те унищожа!
Кръвта на Мурило изстина, когато той забеляза ръката на Червения жрец да хваща някакво дебело кадифено въже, което висеше скрито зад завесите около вратата.
— Това е предателство! — извика Мурило. — Ти се закле…
— Заклех се да не разказвам на краля шегата, която се отнасяше до теб! Но не съм се заклел да не поема нещата в ръцете си, ако мога. Мислиш ли, че ще пропусна подобна възможност? При нормални обстоятелства не бих посмял да те убия сам, без санкция на краля, но сега никой не ще разбере. Ще отидеш във ваната с киселина заедно с Так и останалите глупаци и никой никога нищо не ще научи. Каква нощ бе това! Загубих най-ценните си слуги, но се отървах от опасни врагове. Стой назад! Аз съм от другата страна на прага и не можеш да ме достигнеш, преди да дръпна въжето и да ви пратя в Ада! Без сивия лотос този път, но чрез нещо също толкова ефикасно. Почти всяка стая тук е капан. И така, Мурило, глупак си беше и…
Твърде бързо, за да може да бъде проследен с поглед, Конан сграбчи една табуретка и я хвърли. Набонидий инстинктивно вдигна ръка, но не навреме. Табуретката се заби в главата му, Червения жрец се олюля и падна по лице в бавно разширяваща се локва тъмночервена кръв.
— Значи все пак кръвта му е червена — изсумтя Конан.
Мурило приглади назад мократа си от пот коса с треперещи ръце, подпирайки се на масата в пристъп на внезапна слабост от изпитаното облекчение.
— Съмва се — каза той. — Да се махаме оттук, преди да ни е сполетяла още някоя беда. Ако се изкатерим по външната стена, без да ни забележат, никой няма да ни свърже със случилото се тази нощ. Нека полицията си измисли сама обяснението.
Той погледна тялото на Червения жрец и сви рамене.
— В крайна сметка глупакът се оказа той; ако не се беше забавил, за да ни дразни с приказките си, щяхме да се хванем в капана.
— Е — каза кимериецът примирително, — той измина пътя, който всички мошеници извървяват. Ще ми се да ограбя дома, но май е по-добре да си ходим.
Докато се измъкваха от мрака на градината, Мурило каза:
— Червения се отправи в небитието, така че пътят ми в града е чист и аз нямам от какво да се боя. Но какво ще стане с теб? Проблемът с жреца на Ану не е уреден и…
— Вече се уморих от този град — усмихна се Конан. — Ти спомена за кон, който ще ме чака в „Свърталището на плъха“. Любопитен съм да разбера за колко време той ще ме отнесе в друго кралство. Има още много пътища, които бих искал да извървя, преди да се отправя по този на Набонидий…
Конан е доволен от хайборейските си приключения. За него вече е ясно, че няма съществена разлика между мотивите на хората в двореца и на тези от „Свърталището на плъха“, макар, от друга страна, да се краде на по-високо място, означава да се краде повече. Със собствен кон и значителна сума, дадени му от благодарния Мурило, кимериецът си поставя задачата да опознае цивилизования свят и, защо не, да извлече полза от него.
Пътят на кралете, който се вие през хайборейските земи, накрая го отвежда на изток, в Туран, където той постъпва на служба в армиите на крал Илдиз. Още в началото разбира, че не е роден за военна кариера, тъй като е много твърдоглав и избухлив, за да се подчини лесно на дисциплината. Нещо повече, понеже по това време е безразличен към ездата и не особено умел стрелец с лък, а в армията, в която служи, стрелецът ездач е основна фигура, той е прехвърлен в ниско платена част, която не е в състава на редовната армия. Скоро обаче му се удава възможността да изяви истинските си способности.
— Кром!
Възклицанието се откъсна от мрачно стиснатите устни на младия войн. Той беше отметнал главата си назад, за да махне от очите един непокорен кичур, и неволно бе вдигнал горящия си поглед към небето. Зениците му се разшириха от удивление. Лека тръпка на боязън пред свръхестественото мина през огромното могъщо тяло. То имаше бронзов загар от слънцето в пустошите, бе с широки рамене, здрав гръден кош, тесен кръст, дълги крака и напълно голо, ако не се смятаха раздърпаната набедрена препаска и високо вързаните сандали.
Той бе започнал битката яздейки, като войник от допълнително сформираната конница. Но конят му — подарък от благородника Мурило от Коринтия, бе паднал още при първата атака от вражеските стрели и младежът бе продължил боя без него. Щитът му бе смачкан от ударите на врага; тогава той го бе захвърлил, разчитайки само на меча си.
Високо над главата му, в обагреното от залеза небе над ветровитите турански степи, в които две велики армии се бяха вкопчили в отчаяна битка, приближаваше нещо ужасно.
Полето бе огряно от лъчите на залязващото слънце и потопено в кръв. Армията на Илдиз — крал на Туран, в която младежът служеше като наемник, водеше вече пети час бой с облечените в желязо легиони на нашественика Мунтасем хан — разбунтувал се сатрап, дошъл от заморските мочурища на Северен Туран. И ето че в този момент, бавно кръжейки над главите на сражаващите се, се спускаха някакви същества, за които нямаше наименование — такива, каквито варваринът не бе виждал, нито пък бе чувал за тях по време на всички свои пътувания досега. Това бяха черни призрачни чудовища, носещи се на широките си извити крила като огромни прилепи.
Двете армии продължаваха схватката си, без да забелязват каквото и да е. Единствен Конан, застанал на този нисък хълм и заобиколен от телата на повалените от меча му, ги виждаше да се снишават откъм залязващото слънце.
Подпрял се на окървавения си меч и дал отдих на мускулестите си ръце за един кратък миг, той гледаше странните сенки. Наистина те приличаха повече на сенки, отколкото на материални създания — полупрозрачни като струйки от някаква черна зловонна пара или като призраци на гигантски прилепи вампири. Демоничните им тесни очи сякаш излъчваха злокобен зелен пламък.
Докато ги наблюдаваше с настръхнала на тила си коса, те започнаха да се спускат като лешояди над бойното поле… спускаха се и унищожаваха.
Писъци на болка и ужас се раздадоха откъм защитаващата се армия на крал Илдиз, когато черните сенки профучаха през редиците й. Там, където дяволските създания връхлитаха, оставяха окървавени трупове. А те прииждаха със стотици и изтощените редове на туранската армия отстъпиха, препъвайки се панически и захвърлили оръжията си.
— Бийте се, кучета! Спрете и се бийте?
Гръмогласната заповед бе отправена с гневен глас от висок командир, яхнал едра черна кобила, който се опитваше да задържи огъващите се редици. Конан зърна отблясъка на плетена посребрена ризница под богато извезаната синя пелерина, чертите на лице с орлов нос и черна брада, с царствена осанка под островръх стоманен шлем, който отразяваше аленото слънце като огледало. Той познаваше този мъж — Бакра от Акиф, генерал на крал Илдиз.
С проклятие на уста гордият командир изтегли извитата си сабя и започна да нанася удари около себе си с плоската й страна. Една от дяволските сенки се спусна към него изотзад. Тя го обгърна с прозрачните си тънки крила в ужасна прегръдка и го накара да се вдърви. Конан можеше да види лицето му, внезапно пребледняло, с широко отворени очи, в които беше замръзнал страх. И той виждаше всичко това през самите крила — като бяла маска зад воал от тънка черна дантела.
Конят на генерала се подплаши и се стрелна напред. Но фантомът сянка вдигна генерала от седлото. За момент той го понесе във въздуха под бавно размахващите се крила и след това го пусна — разкъсана червена маса, облечена в кървави дрипи. Лицето, което беше гледало към Конан с разширени от страх очи, сега представляваше безформена маса. Така завърши кариерата на Бакра от Акиф.
Така завърши и битката.
След загубата на своя командир армията се паникьоса напълно. Конан виждаше как опитни ветерани, които имаха зад гърба си много сражения, бягат от полесражението като новобранци. Виждаше горди благородници да тичат без посока като страхливи слуги. А зад тях, недокоснати от летящите фантоми, ликувайки победоносно, напредваха войските на сатрапа бунтовник, бързащи да затвърдят свръхестествената си победа. Битката бе загубена… освен ако не се изправеше един силен мъж, който да вдъхне кураж на обезверената войска с личния си пример.
Пред бягащите войници внезапно застана една фигура, безжалостна и неумолима, и те спряха паническото си отстъпление.
— Стойте, бездомни псета, или, в името на Кром, ще ви изкормя с ритници!
Това беше наемникът кимериец, чието тъмно лице се бе превърнало в мрачна каменна маска, студена като смъртта. Жестоките му очи горяха с вулканична ярост под черните свъсени вежди. Гол, изцапан от глава до пети с кръв, той държеше огромен меч в покритата с белези ръка. Гласът му бе като тътен на гръмотевица.
— Назад, ако, макар и малко цените жалкия си живот, малодушни кучета… Назад, или ще видите собствените си черва в краката си! Само вдигни този ятаган срещу мен, хирканско прасе, и ще ти изтръгна сърцето с голи ръце, а после ще те накарам да го изядеш, преди да пукнеш. Е, какво! Да не сте жени, че да бягате от сенки? Преди миг само бяхте турански бойци! Трябва да се изправите срещу враговете с гола стомана в ръцете и да се биете лице в лице! Вместо това бягате като деца от някакви нощни сенки! Карате ме да съм горд, че съм варварин, като ви гледам, градски недоносчета, как се огъвате от някакви си летящи прилепи!
За момент той успя да ги задържи… но само за момент. Една чернокрила кошмарна сянка се спусна към него и той — дори той — отстъпи пред мрачните крила и зловонното дихание.
Войниците избягаха, оставяйки Конан да се бори сам срещу крилатото чудовище. И той наистина се бореше! Разкрачил широко краката си, той замахна с огромния си меч, влагайки цялата сила на гърба, раменете и ръцете си в удара.
Мечът изсъска в стоманена дъга, разсичайки фантома на две. Но, както можеше да се предполага, създанието бе сякаш нематериално, защото оръжието не срещна по-голямо съпротивление от онова на празния въздух. От силата на удара Конан загуби равновесие и падна на каменистата земя.
Сенчестото нещо над главата му направи кръг. Мечът бе оставил все пак следа в него — така, както ръката на човек прекъсва стебълцето виещ се дим. Но още докато го наблюдаваше, парообразното тяло възстанови формата си. Искрящи от зелен огън очи блеснаха, впити в неговите с някаква ужасна насмешка и нечовешка стръв.
— Кром! — възкликна той. Може и да беше проклятие, но прозвуча като молитва.
Конан направи опит отново да вдигне меча си, но той падна от безчувствените му ръце. В мига, в който бе разсякъл черната сянка, мечът бе станал като леден, с някакъв болезнен, проникващ до костите студ, подобен на този, който цари в междузвездната пустош.
Прилепът сянка се спусна с бавно размахващи се криле, сякаш надсмивайки се над жертвата и наслаждавайки се на суеверния й страх.
С ръце, лишени от сила, Конан посегна към пояса си, където колан от необработена кожа пристягаше набедрената му препаска. На колана висяха кинжал и кесия. Вдървените му пръсти потърсиха кесията и докоснаха нещо гладко и топло в кожената торбичка.
Изведнъж Конан дръпна ръката си, усещайки как по нея плъзват топли иглички. Пръстите му се бяха допрели до амулета, който той бе намерил преди няколко дни, докато армията лагеруваше край Бахари. И сега, докосвайки гладкия камък, сякаш освободи някаква странна сила.
Подобното на прилеп създание внезапно смени посоката на полета си и премина встрани от него. Само миг преди това то се бе приближило толкова близо, че плътта на Конан настръхна от неземния студ, излъчван от призрачното тяло. Сега съществото се отдалечаваше с все сила, размахвайки трескаво крилата си.
Конан с мъка се изправи на колене, борейки се с обхваналата крайниците му слабост. Най-напред мъртвешкият студ от приближаването на сянката, после пулсиращата топлина, която бе пронизала тялото му. Оказал се между тези две противоположности, той почувства как силите му се изцеждат. Зрението му се замъгли, съзнанието му сякаш бе на ръба на мрака. Гневно разтърси глава, за да проясни мислите си, и се огледа.
— Митра! Кром и Митра! Да не би целият свят да е полудял?
Ужасната армия от летящи чудовища бе изтласкала войските на генерал Бакра от полесражението и избила онези воини, които не бяха успели да избягат достатъчно бързо. А ликуващата армия на Мунтасем хан бе останала непокътната, като че ли тя и кошмарните летящи същества бяха съдружници в някакъв нечестив съюз.
Но сега бе дошъл нейният ред да отстъпва пред вампирите сенки. И двете армии бяха разбити и обърнати в бягство… Целият свят ли се е побъркал? Това питаше Конан потъмняващото от залеза небе.
Внезапно и последните остатъци от сила го напуснаха и той падна, потъвайки в мрака на забравата.
Слънцето пламтеше като аленочервен въглен на хоризонта и гневно оглеждаше бойното поле със своето единствено око под безформената вежда на циклоп. Смълчано като самата смърт, покрито с останките от водената битка, полета се простираше мрачно и спокойно под огнените му лъчи.
Тъмни спотайващи се фигури се движеха в избуялата трева, душейки и виейки над разпръснатите трупове. Изгърмените им тела и грозните издължени кучешки муцуни свидетелстваха, че това са степни хиени. За тях бойното поле щеше да се превърне в банкетна маса.
Откъм пламтящото слънце бавно се спускаха чернокрили лешояди, дошли и те да пируват с телата на избитите. Отвратителните птици внимателно кацаха по обезобразените тела, пляскайки с тъмните си криле. Освен хиените и лешоядите, нищо не помръдваше по смълчаното окървавено поле. Над него се бе спуснал покоят на самата смърт. Неземната тишина не се нарушаваше нито от тропота на колесниците, нито от сигналите на бойните тръби. Гибелна неподвижност бе сменила тътена на битката.
Като зловещи предвестници на съдбата, ято чапли бавно прелетя към обраслите в тръстика брегове на реката Незвайя, чиито придошли води блестяха мътночервени в последните лъчи на залеза. Отвъд далечния бряг, подобна на ебонитова планина, се издигаше черната, заградена със стени грамада на град Яралет.
Всъщност през цялото това огромно поле на разрухата се движеше още една — човешка фигура. Това беше младият кимерийски гигант с неговата вечно разбъркана черна грива и изгарящи сини очи. Черните крила на неземния студ го бяха погалили съвсем леко; животът в него се бе върнал и съзнанието — прояснило. Сега той бродеше без посока из бойното поле, накуцвайки, защото в бедрото му зееше ужасна рана, получена в разгара на битката, но забелязана и бинтована небрежно едва след като се беше свестил.
Предпазливо, но с очевидно нетърпение Конан вървеше между окървавените тела на мъртъвците. Самият той бе оплескан с кръв от главата до петите, а и дългият меч, който носеше в дясната си ръка, беше изпъстрен до дръжката с алени петна. Макар и да изпитваше болка от многобройните си рани, сега кимериецът жадуваше само за рог с вино и поднос с месо.
Докато крачеше между телата, той ръмжеше като гладен вълк и гневно ругаеше. Бе взел участие в тази война като наемник, без да притежава нищо, освен коня си — вече убит, и огромния меч. Но със загубването на битката беше загубена и войната, и Конан се бе озовал на чужда земя, надявайки се да вземе поне от убитите нещо, от което те повече нямаше да имат нужда. Украсен със скъпоценни камъни кинжал, златна гривна, сребърен нагръдник — няколко подобни дреболии щяха да му дадат възможност да плати, за да се махне от владенията на Мунтасем хан и да се върне в Замора все пак с нещо в джоба си.
Други обаче бяха минали оттук преди него — навярно крадци от различаващия се в далечината град, или войници, върнали се крадешком на полесражението, от което подло бяха избягали. Полето бе прочистено — не беше останало нищо, освен счупени мечове, натрошени копия, смачкани шлемове и щитове. Конан гневно огледа посипаната с ненужни отломки равнина. Беше останал в безсъзнание твърде много време, защото дори мародерите си бяха отишли. Приличаше на вълк, който толкова дълго бе чакал да нападне жертвата си, че чакалите го бяха изпреварили и успели да я оглозгат до кокал.
Отказвайки се от безплодното търсене, Конан се огледа с фаталистичната решителност на истински варварин. Време беше да измисли някакъв план. Веждите му се свиха и той стисна челюсти, взирайки се в потъващата в здрач равнина. Квадратните, с плоски покриви къщи на Яралет все още се различаваха на фона на потъмняващото небе. Но нямаше надежда за покой там за никого, бил се под знамето на крал Илдиз! Както нямаше наблизо и друг град — нито приятелски, нито на врага. Аграпур, столицата на Илдиз, се намираше много, много далече на юг…
Потънал в мислите си, той не забеляза приближаването на едрата черна фигура, докато звукът на слабо изцвилване не стигна до ушите му.
— Кром! Стресна ме. Значи все пак не съм единственият оцелял, а?
Високата кобила стоеше, потръпвайки, и гледаше голия гигант с широко отворени уплашени очи. Беше на генерал Бакра, който сега лежеше някъде из полето, проснат в локва кръв.
Животното изцвили от радост, чуло приятелски човешки глас. Макар и да не беше кой знае какъв ездач, Конан можеше да разбере, че кобилата е в плачевно състояние. Ребрата й се издуваха трескаво, а дългите й крака трепереха от изтощение. „Дяволските прилепи са вселили ужас и в нейната душа“ — помисли Конан мрачно. Той заговори ласкаво и внимателно приближи, за да погали тежко дишащото животно.
Далеч на север, в родните му земи, конете бяха рядкост. Сред варварите от кимерийските племена само богат вожд можеше да има кон; както и смел воин, който го спечели в битка. Но въпреки невежеството си за тънкостите при отглеждане на коне, Конан успя да успокои голямата черна кобила и се качи на седлото. Седна странично, опитвайки се да оправи юздите, и бавно се отдалечи от полето, което сега изглеждаше като мастиленочерно блато в царството на нощта. Чувстваше се по-спокоен. В торбите, окачени на седлото, имаше провизии, а със силната кобила сигурно щеше да успее да се добере през мрачната гола тундра до границата със Замора.
Слабо стенание стигна до ушите му.
Конан дръпна юздите, спря коня и се озърна в мрака. Косата му леко настръхна от суеверен страх, предизвикан от едва доловимия звук. После изруга и сви рамене. Не, това не беше призрак, нито пък излязъл на лов дух от пустошта — това беше стон от болка. Значи има и трети оцелял след ужасната битка, още един, който продължава да диша и… който не е ограбен.
Той скочи от седлото и завърза юздите за спиците на едно счупено колело от бойна колесница. Викът бе дошъл някъде отляво; тук, в самия край на бойното поле, раненият би могъл да убегне от очите на мародерите. Значи все още имаше шанс да се озове в Замора с кесия със скъпоценни камъни!
Кимериецът закуцука към източника на пресекливото стенание. Разтвори тръстиките, с които бяха обрасли бреговете на бавната река, и погледна към бледната фигура, която немощно се гърчеше в самите му нозе. Беше момиче или по-точно — съвсем млада жена.
Лежеше полугола, с ожулвания и рани от хладно оръжие по крайниците. В пищните къдри на дългата й черна коса се бе съсирила кръв — като верижка с рубини. В блестящите й, тъмни и сякаш невиждащи очи имаше непоносимо страдание и тя стенеше, навярно на крачка от припадъка.
Конан продължаваше да я гледа, впечатлен някак между другото от красотата на гъвкавите й крайници и хубавите млади гърди. Беше озадачен какво е търсило на бойното поле това момиче, още почти дете? Тя не приличаше ни най-малко на ония нацупени и наплескани уличници, които живееха по лагерите на войниците. Стройното й грациозно тяло намекваше дори за благороднически произход. Объркан, той поклати глава, разтърсвайки черната си грива. Девойката в краката му се размърда.
— Сърцето… сърцето… на Тамуз… О, господарю! — извика тя слабо и започна да мята неспокойно глава, говорейки неразбираемо като в треска.
Конан сви рамене и очите му за момент се замъглиха от съжаление. „Смъртно ранена е“ — помисли той мрачно и вдигна меча си, за да я отърве от страданията.
Докато острието се вдигаше над бялата й гръд, тя отново изплака като дете, което изпитва болка. Страшното оръжие спря насред пътя си и кимериецът застина, подобен на бронзова статуя.
Изведнъж, взел някакво ново решение, той прибра меча си в ножницата, наведе се и вдигна младата жена. Тя като че ли се опитваше да се съпротивява и стенанията й се усилиха.
Носейки я внимателно, той се отправи към покрития с тръстика бряг и я положи предпазливо върху сухите стебла. Взе вода в шепите си, изми бялото лице и почисти раните с нежност, подобна на тази, с която майка се грижи за детето си.
Нараняванията се оказаха повърхностни, с изключение на едно срязване на веждата. Но дори и то, макар да кървеше обилно, съвсем не беше смъртно опасно. Конан издаде одобрителен възглас и с облекчение изми отново лицето на девойката. След това, неумело полагайки главата й на гърдите си, опита да налее малко вода между полуотворените й устни. Тя вдъхна, задави се и внезапно дойде в съзнание. Очите й го погледнаха като тъмни звезди, леко замъглени от учудване и страх.
— Кой… какво… прилепите!
— Отидоха си, момиче — каза той дрезгаво. — Няма от какво да се плашиш. От Яралет ли си дошла?
— Да… да… но ти кой си?
— Конан, кимериец. Какво търси момиче като теб на бойното поле?
Тя сякаш не го чу. Веждите й леко се свиха, като на човек, който се е замислил, а устните й шепнешком повтаряха името му:
— Конан… Конан… да, така беше! — Учудена, тя вдигна очи към бронзовото му, покрито с белези лице. — Изпратена съм да открия теб. Колко е странно, че точно ти ме намери.
— И кой те изпрати, девойко? — избоботи той с подозрение.
— Аз съм Хилдико, бритунка, робиня в дома на Аталис Прорицателя, който живее там, в Яралет. Господарят ми ме изпрати със заповед да проникна тайно между воините на крал Илдиз, да открия някой си Конан, наемник от Кимерия, и да го отведа без никой да види в неговия дом в града. Ти си човекът, когото търся!
— Така ли? И какво иска господарят ти от мен?
Момичето поклати глава.
— Това не знам! Но той настоя да ти кажа, че няма да ти се случи нищо лошо, ако дойдеш, и че ще получиш много злато.
— Злато ли? — проточи Конан замислено, помагайки й да се изправи на крака, и обхвана с бронзовата си ръка крехките й рамене, за да я задържи, защото тя залитна.
— Да. Но аз не успях да дойда навреме, за да те открия преди битката. Поради това се скрих в тръстиките по брега на реката. И тогава… прилепите! Долетяха изведнъж, спускаха се върху падналите, убиваха… а един конник избяга от тях в тръстиките, стъпквайки ме с копитата на коня си, без да осъзнава…
— Какво стана с ездача?
— Мъртъв е — потръпна тя. — Един прилеп го вдигна от седлото и след миг пусна трупа му в реката. Загубих съзнание, защото конят се подплаши и ме блъсна… — Тя докосна с малката си ръка разцепената вежда.
— Добре, че си се отървала жива — изръмжа Конан. — Е, хубаво, девойко, ще посетим този твой господар, за да научим какво иска от мен… и откъде знае името ми!
— Значи идваш? — попита тя със затаен дъх. Той се изсмя, скочи на седлото на черната кобила и вдигна момичето с могъщите си ръце, за да го настани пред себе си.
— Да! Сам съм, намирам се сред врагове и в чужди земи. Службата ми свърши с унищожаването на армията на Бакра. Защо да не се срещна с човек, който ме е избрал измежду десет хиляди войници и ми предлага злато?
Те прекосиха реката и тръгнаха през тъмната равнина към Яралет, крепостта на Мунтасем хан. Сърцето на Конан пееше, навярно защото предчувстваше, че го очакват нови приключения.
Странен съвет бе свикан в една малка, драпирана с кадифе и осветена със свещи стая при Аталис, когото някои наричаха философ, други — пророк, а трети — мошеник.
Този загадъчен човек бе слаб, средно висок, с величествена глава и аскетични черти на учен, в чието гладко лице и проницателни очи все пак прозираше нещо характерно и за хитър търговец. Беше облечен в тога от скъпа тъкан и главата му бе обръсната, навярно за да подчертава, че се е посветил на науката и изкуството. Докато разговаряше тихо със своя събеседник, страничният наблюдател — стига да имаше такъв — щеше да забележи нещо странно и любопитно. Когато говореше, Аталис жестикулираше само с лявата си ръка. Дясната лежеше под неестествен ъгъл в скута му. От време на време по спокойните черти на лицето пробягваше внезапен спазъм на силна болка и в тези моменти десният му крак, скрит под дългата тога, болезнено се извиваше в глезена.
Събеседникът му бе известният и уважаван в Яралет принц Тан, потомък на древния благороднически род на Туран. Принцът бе висок гъвкав мъж, млад и без съмнение красив. Войнишката му осанка и твърдият поглед на студените сини очи контрастираха със суетливо накъдрените и напарфюмирани черни къдрици и богато извезаната мантия.
До Аталис, който седеше на стол с висока облегалка — изработен от тъмно дърво и богато орнаментиран, имаше малка абаносова масичка, украсена със слонова кост. На масичката бе поставен зелен кристал с големината на човешка глава. В кристала примигваше някакъв странен огън и философът прекъсваше от време на време тихия разговор, за да надзърне във вътрешността на светещия камък.
— Ще го намери ли тя? И ще дойде ли той? — попита принц Тан с отчаяние.
— Той ще дойде.
— Но с всеки момент опасността, в която се намираме, се увеличава. Дори в този миг Мунтасем хан може да ни наблюдава и е рисковано да сме заедно…
— Мунтасем хан сега лежи упоен от лотоса, защото Сенките на Нергал бяха пуснати при залез-слънце — каза философът. — А на известна опасност все пак трябва да се изложим, ако искаме градът да бъде освободен от тази напаст! — чертите на лицето му се изкривиха в гримаса, дължаща се на непоносима болка, а след това отново се изгладиха. Той мрачно продължи: — Ти знаеш, принце, колко малко време ни е останало. Отчаяните хора прибягват до крайни мерки!
Внезапно красивото лице на принца потъмня и той се обърна към Аталис с очи, мъртви като студен мрамор. Но също тъй бързо животът и одухотвореността се върнаха в погледа му и принцът се облегна на стола си, блед и потен.
— Много… малко… време! — въздъхна той.
Скрит звънец тихо се обади някъде в тъмната и смълчана къща на Аталис Прорицателя. Философът вдигна успокоително лявата си ръка, за да спре неволното трепване на принца.
След малко една от кадифените драперии бе дръпната, разкривайки тайна врата. На прага й, като някакво привидение, стоеше гигантската фигура на Конан, а полуприпадналото момиче се бе облегнало на ръката му.
С тихо възклицание философът скочи на крака и се запъти към мрачния кимериец.
— Добре дошъл… трижди добре дошъл, Конан! Ела, влез. Тук има вино… храна…
Той посочи табуретката до далечната стена и пое припадащото момиче. Ноздрите на кимериеца се разшириха като на изгладнял вълк при мириса на храна, но също като на хищник — пълни с подозрение и очаквайки клопка — изгарящите му очи внимателно огледаха усмихващия се философ и бледния принц и надзърнаха във всяко ъгълче на малката стая.
— Погрижи се за момичето. Прегазил я е кон, но успя да ми предаде твоето послание — изръмжа той, безцеремонно прекоси стаята, наля си чаша силно червено вино и я изпи на един дъх. След това откъсна кълката от поставената в подноса печена птица и лакомо я загриза. Аталис дръпна шнура на звънеца и предаде момичето на грижите на мълчалив слуга, който се появи сякаш по магически начин иззад друга врата, скрита зад драпериите.
— Е, каква е цялата тази работа? — попита кимериецът, разполагайки се на нисък диван, и смръщи лице от болката в раненото си бедро. — Кой си ти? Откъде знаеш името ми? И какво искаш от мен?
— Ще имаме време за разговор, но по-късно — отговори Аталис. — Яж, пий и си почини. Ранен си…
— По дяволите това протакане! Ще говорим сега.
— Отлично. Но трябва да ми позволиш поне да почистя и превържа раните ти.
Кимериецът сви рамене в знак на нетърпение и с неохота се подложи на бързите манипулации на философа. Докато измиваше разсеченото му бедро, почистваше зейналата рана с миризлив мехлем и го бинтоваше с лента от чиста тъкан, Конан утоляваше глада си със студеното месо и отпиваше големи глътки червено вино.
— Познавам те, макар никога да не сме се виждали — започна Аталис с равния си тих глас, — благодарение на моя кристал… ето там, на онази масичка. Чрез него мога да чувам и виждам на големи разстояния.
— Магия? — изръмжа Конан с всичкото презрение на един войник към подобни дяволски неща.
— Щом така предпочиташ — усмихна се Аталис миролюбиво. — Но аз не съм магьосник… само се интересувам от познанието. Някои ме наричат философ… — внезапно усмивката му се изкриви в болезнена гримаса и, настръхвайки, Конан видя как той залитна, защото кракът му се изви по един ужасен начин.
— Кром! Болен ли си, човече?
Без дъх от болката, Аталис се отпусна на стола си.
— Не болен, а омагьосан! От онзи демон, който ни управлява с помощта на адска магия…
— Мунтасем хан?
Аталис уморено кимна.
— Това, че не съм магьосник, ми спасява живота… засега. Защото сатрапът изби всички магьосници в Яралет; на мен, смирения философ, ми бе разрешено да живея. И все пак той подозира, че знам нещо за черните умения, и ми отмъщава с тази болест. Тя сгърчва тялото ми, съсипва нервите ми и преди да е изтекло много време, ще ме довърши в ужасни мъки! — той посочи неестествено извитата си ръка, която лежеше безжизнена в скута му.
Принц Тан погледна с уплаха Конан:
— Аз също съм омагьосан от това адско изчадие, защото съм втори по ранг след Мунтасем хан и той мисли, че мога да пожелая трона му. Мен ме измъчва по друг начин: болест в мозъка… пристъп на слепота, която идва и си отива… Тази болест накрая ще ме превърне в едно безразсъдно, сляпо, мяукащо създание!
— Кром! — изруга Конан тихо. Философът направи към него жест с ръката си.
— Ти си нашата единствена надежда! Само ти можеш да спасиш града ни от този дявол с черно сърце.
Конан го погледна смаяно.
— Аз? Но аз не съм магьосник, човече! Аз мога да направя онова, което един воин върши със студената стомана в ръцете си, но как бих могъл да се боря с магията на този демон?
— Чуй ме, Конан от Кимерия! Ще ти разкажа една странна и ужасна история…
В Яралет — започна Аталис, — когато падне нощта, хората затварят прозорците, залостват вратите, сядат с трепет и се молят със запалени свещи пред почитаните в дома богове, докато чистата светлина на зората не близне тумбестите кули с животворен огън на фона на просветляващото небе.
Няма пазачи, които охраняват портите на града. Няма нощни стражи, които се разхождат по безлюдните улици. Няма крадци, които дебнат в тесните улички, нито изписани проститутки, които приканват от тъмните ъгли. Защото в Яралет и мошениците, и почтените хора избягват нощните сенки: крадците, просяците, убийците и натруфените леки жени търсят убежище в миризливи бордеи и полуосветени таверни. От залез до изгрев Яралет е град на тишината и по улиците му няма никой.
Но невинаги е било така. Никога той бе светъл и преуспяващ град, в който кипеше живот; имаше и магазини, и пазари, и беше пълен с щастливи хора, които зачитаха здравата власт на един мъдър и добър управник — Мунтасем хан. Данъците, които той налагаше, бяха ниски, законите — справедливи и милосърдни. А любимото му занимание бе неговата колекция от антични предмети, които изучаваше задълбочено, за да даде храна на любознателния си мозък. Керваните, влизащи през Портата на пустинята, докарваха заедно с търговците и техните стоки агенти, които непрестанно търсеха редки и странни предмети, закупувани за личния музей на господаря им.
После той неочаквано се промени и ужасна сянка падна над Яралет. Сатрапът започна да се държи като човек, попаднал под въздействието на могъща и зла магия. Добротата му се смени с безжалостност, щедростта — с алчност, милосърдието и справедливостта — с потайност, тираничност и жестокост.
Градската стража започна да задържа хора — благородници, заможни търговци, жреци, магьосници, които изчезваха в килиите под двореца на сатрапа, за да не бъдат видени никога повече.
Плъзна слух, че един керван, идващ от далечния Юг, му донесъл нещо от дълбините на обладаната от духове Стигия. Малко бяха виделите предмета и един от тях разтреперан ми разказваше, че по него били гравирани странни и чудновати йероглифи като онези, които можело да се видят по прашните стигийски гробници. Това нещо, изглежда, омагьосваше сатрапа и същевременно го даряваше с невероятната мощ на черната магия. Неземни сили го защитаваха от онези отчаяно смели люде, които се опитваха да го убият. Странни светлини проблясваха в прозорците на високата дворцова кула, за която се говореше, че е превърната в таен храм на някакъв тъмен и кръвожаден бог.
И по улиците на нощния Яралет тръгна да броди страхът, извикан сякаш от царството на мъртвите с помощта на някакво ужасно, придобито с дяволска помощ знание.
От какво точно се страхуваха през нощта хората не можеха да кажат. Но не бе само игра на въображението онова, заради което те залостваха вратите си. Говореше се, че иззад затворените прозорци можели да бъдат зърнати някакви прокрадващи се, подобни на прилепи същества, безшумно летящи сенки, неизвестни на човека и пагубни за разума му. Започнаха да се носят слухове за разбити на трески врати, за страхотни писъци, изтръгнати от човешки гърла… и последвани от многозначителна пълна тишина. Виждаха се тук-там и счупени прозорци, огрявани от утринното слънце, неочаквано и необяснимо празни къщи… Онова „нещо“ от Стигия беше Ръката на Нергал.
— Прилича — продължи Аталис — на ръка с хищни нокти, изработена от стара слонова кост и цялата покрита със странните знаци на някакъв забравен език. Ноктите обхващат сфера от оцветен тъмен кристал. Знам, че е в сатрапа. Видях я тук — той посочи своя кристал. — Защото, макар и да не мога да омагьосвам, владея някои от тъмните умения.
Конан се размърда неспокойно.
— И знаеш за нея?
Аталис едва-едва се усмихна.
— Дали знам? Да! Старите книги споменават за тази ръка и дори разказват кървавата й история. Слепият пророк, написал „Книгата на Скелос“, я познавал добре… Наречена е Ръката на Нергал и това име се споменава с трепет. Казват, че паднала от звездите над островите, където залязва слънцето, много епохи преди крал Кул да обедини Седемте империи под своето знаме. Векове, пред чийто брой мисълта се стъписва, са изтекли, откакто брадати пиктски рибари са я измъкнали от водата и занемели са гледали играта на огъня в нея. Била продадена на алчните търговци атланти и така тръгнала на изток. Стари магове с посивели бради от Туле и Грондар се опитвали да разгадаят тайните й в своите сребърни и пурпурни кули. Хората-змии от населената с духове Валузия се взирали в блестящите й дълбини. С нея Ком Язот прегазил Тридесетте крале, но после тя се обърнала срещу него и го унищожила. Защото „Книгата на Скелос“ казва, че Ръката носи два дара на своя притежател: първо — безгранична власт, а след това — неописуемо ужасна смърт.
Само спокойният глас на философа звучеше напевно в тихата стая, но варваринът чуваше като насън ехото от тропота на колесниците, звъна на стомана, виковете на крале, погребвани под рухващите им империи…
— Когато целият древен свят бил унищожен от Катаклизма и зелените вълни на морето се люшкали високо над съборените кули на Атлантида, а народите загивали един след друг, Ръката била загубена. Цели три хиляди години тя прекарала в покой, но когато се появили младите кралства на Кот и Офир, и бавно изпълзели от варварството, талисманът отново бил намерен. Тъмните крале магьосници на Ахерон изучавали тайните му и когато ненаситните хайборейци прегазили това жестоко кралство, Ръката заминала на юг, към Стигия, където кръвожадните местни жреци я използвали в ужасни ритуали, които не смея да описвам. Тя пропаднала, когато някакъв мургав жрец бил убит, заровена с него и пак загубена за векове… но крадци по гробниците отново открили Ръката на Нергал и тя станала притежание на Мунтасем хан. Изкушението да притежава абсолютната власт, изглежда, се оказало твърде силно за него, тъй както е победило и безброй други владетели, попаднали под коварната й магия. Страх ме е, кимериецо, за всички нас и нашите земи, защото сега Ръката е будна и тъмните сили отново бродят наоколо…
Гласът на Аталис затихна, а Конан неуверено изръмжа:
— Е… В името на Кром, човече, какво общо имам аз с цялата тази история?
— Ти единствен можеш да унищожиш влиянието на талисмана върху мозъка на сатрапа!
— Как?! — изгарящите сини очи се разшириха.
— Ти притежаваш контраталисмана.
— Аз? Луд ли си… Нямам никакви талисмани и други такива магьоснически боклуци!…
Аталис го успокои с вдигане на ръката си.
— Не намери ли един странен златен предмет преди битката? — попита той с тих глас.
Конан трепна.
— Да, намерих… Завчера при Бахари, докато лежахме в лагера… — той бръкна в кесията на кръста си и извади гладкия, излъчващ сияние камък. Философът и принцът поеха дълбоко дъх, гледайки го с широко отворени очи.
— Сърцето на Тамуз! Да, без съмнение, това е талисманът…
Той наистина имаше формата на сърце с големината на детски юмрук, изработено от златен кехлибар или може би от редкия жълт нефрит. Лежеше в дланта на Конан, светейки с мека светлина, и той си спомни с тръпка на страхопочитание как гъделичкащата му топлина бе изгонила от неговото тяло свръхестествения студ на сенките прилепи.
— Хайде, Конан! Ще те придружим. Има таен път от тази стая до залата в двореца на сатрапа… подземен тунел като онзи, по който робинята ми Хилдико те доведе под улиците на града в дома ми. Ти, въоръжен със Сърцето на Тамуз, ще убиеш Мунтасем хан или ще унищожиш Ръката на Нергал. Няма опасност, защото сега той спи дълбоко в магьоснически сън, в който трябва да изпада винаги, когато вика Сенките на Нергал. Както вече направи днес, за да надвие армията на крал Илдиз. Ела!
Конан отиде до масата и изпи остатъка от виното. След това сви рамене, спомена името на Кром и последва прорицателя и стройния принц в някакъв отвор, скрит зад един гоблен.
След миг тях вече ги нямаше и стаята остана празна и тиха като гроб. Някакво движение се забелязваше само в зеления ръбест кристал на масичката. Във вътрешността му можеше да се различи фигурката на Мунтасем хан, който лежеше упоен в огромната зала на двореца си.
Те вървяха сякаш в безкрайна тъмнина. От тавана на пробития в скалата тунел капеше вода; от време на време червени очи на плъхове блясваха пред краката им, блясваха и изчезваха, защото малките гризачи с писък побягваха от странните същества, нахлули в подземното им царство.
Аталис вървеше пръв, докосвайки със здравата си ръка неравните влажни стени на тунела.
— Не бих ти възложил тази задача, млади приятелю — каза той шепнешком, — ако именно в твоите ръце не беше попаднало Сърцето на Тамуз. Мисля, че в това има някакво знамение, съдба… Съществува привличане между противоположностите, символизирани от Тъмната Сила, наричана „Нергал“, и Силата на Светлината, наричана „Тамуз“. Сърцето се е пробудило и по някакъв намиращ се извън нашето познание начин е направило така, че да бъде намерено, защото Ръката също е била будна и е изпълнявала тъмното си предназначение. Задачата трябваше да бъде възложена на теб, защото Силите като че ли са те избрали за това… Тихо! Сега вече се намираме под двореца. Почти пристигнахме… — той пристъпи напред и леко докосна грубата повърхност на скалата, която преграждаше тунела. Огромен каменен блок послушно се извъртя встрани, очевидно балансиран със скрити противотежести. Върху тримата падна светлина.
Намираха се в края на огромна, слабо осветена зала, чийто висок сводест таван се губеше в сумрака над главите им. В центъра на залата, която бе почти празна, ако не се брояха редиците от солидни колони, имаше квадратен пиедестал, върху него — масивен трон от черен мрамор, а на трона лежеше… Мунтасем хан.
Той беше на средна възраст, слаб и дори напрано мършав от изтощение. Имаше нездрав вид със сбръчкана кожа на бялото си, подобно на череп лице, под очните му кухини се виждаха тъмни кръгове. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите около продълговат предмет от слонова кост, подобен на скиптър. Върхът на скиптъра напомняше демонична лапа със закривени нокти, сграбчили оцветен кристал, който пулсираше бавно, като живо сърце, с някакъв вътрешен огън. До трона имаше бронзов съд, от който се издигаше димът на упойващи благовония — лотоса на сънищата, чиито пари даваха на магьосника сила да освободи подобните на сенки демони на Нергал. Аталис дръпна Конан за ръката.
— Виж… спи! Сърцето ще те защити! Вземи Ръката от него и цялата му сила ще изчезне!
Конан изръмжа неуверено в знак на съгласие и тръгна напред с гол меч в десницата си. Имаше нещо в цялата тази история, което не му харесваше. Всичко изглеждаше така лесно…
— А, благородни господа. Очаквах ви.
Върху пиедестала им се усмихваше Мунтасем хан, а те бяха замръзнали от изумление. Гласът на сатрапа бе спокоен, но в очите му гореше бясна ярост. Той вдигна скиптъра от слонова кост, насочи го…
Светлината в залата примигва. Изведнъж накуцващият философ изпищя. Мускулите му се сгърчиха в спазъма на непоносимо страдание. Той падна по лице на мраморния под, извивайки се от болка.
— Кром!
Принц Тан посегна към рапирата си, но скиптърът, насочен към него, го накара да се вцепени. Очите му станаха мъртви и празни. Ледена пот изби по бледото му чело. Той също изкрещя и рухна на колене, дерейки с нокти веждите си, докато иглите на ослепяваща болка пронизваха мозъка му.
— А сега ти, млади варварино!
Конан скочи. Движеше се с бързината на нападаща пантера. Достигна първото стъпало на пиедестала, преди Мунтасем хан да бе помръднал. Мечът му се вдигна, заклати се и падна от ръцете му, внезапно загубили своята сила. Вълна на арктичен студ скова тялото му. Тя се излъчваше от бавно пулсиращия камък в ръката от слонова кост. Конан се опита да поеме дълбоко въздух.
Горящият поглед на Мунтасем хан се заби в очите му. Приличното на череп лице се изкриви в отвратително подобие на усмивка.
— Сърцето защитава наистина… но само онзи, който знае как да извика мощта му! — изсмя се сатрапът, докато Конан се опитваше да събере отново сила в безчувствените си крайници.
Стиснал челюсти, той мрачно се бореше с цялата си дивашка упоритост срещу сковаващата вълна на студа и зловонната тъмнина, която сякаш извираше от демоничния кристал и бавно обхващаше съзнанието му. Силата изтичаше от ръцете му, както вино от пробит мях, той падна на колене и се свлече в основата на пиедестала. Почувства как съзнанието му се свива в една малка и самотна светла точка, загубена сред огромната пропаст на ревящата тъмнина, и последната искрица на волята му потрепва като пламъка на свещ в буря. Загубил надежда, но с ожесточена и неизкоренима упоритост той продължаваше да се съпротивлява…
Разнесе се женски писък. Изненадан, Мунтасем хан трепна от неочаквания звук. Вниманието му се отклони от Конан… фокусът се загуби… и в този миг слаба бяла фигура на голо момиче с блестящи тъмни очи и развята коса бързо изтича иззад сянката на една колона до безпомощния кимериец.
През бушуващата в съзнанието му мъгла Конан вдигна поглед към нея. Хилдико?
Бърза като мисълта, тя коленичи до него. Бледата й ръка бръкна в кесията на кръста му и се появи отново, държаща Сърцето на Тамуз. Тя леко скочи на крака и хвърли талисмана към Мунтасем хан.
С тъп звук той го удари точно между очите. Изведнъж тялото на сатрапа, от което сякаш бяха изчезнали костите, се свлече в тапицираната прегръдка на черния трон. Ръката на Нергал се изплъзна от безчувствените му пръсти и издрънча на мраморните стъпала.
В мига, в който тя падна, магията, обхванала Аталис и принц Тан загуби силата си. Бледи, потресени, изтощени, те все пак осъзнаха, че са живи. И могъщата сила на Конан се върна в проснатото му тяло. Проклинайки, той скочи на крака. С едната си ръка сграбчи Хилдико за рамото и я дръпна настрана, а с другата вдигна меча си от мраморния под. Приклекна, готов да нанесе удар.
И в същия момент застина, примигвайки от удивление. Талисманите лежаха от двете страни на сатрапа и от тях извираха някакви странни сили.
От Ръката на Нергал се разнасяше трептящата паяжина на злокобно сияние с тъмен като на полиран абанос блясък. Долавяше се сатанинското му дихание, вледеняващият космически студ. Сферата на неговата сила се разширяваше недоловимо и оранжевата светлина на факлите помръкна.
В този момент ореол от златно сияние се появи около Сърцето на Тамуз и образува облак от ослепителен кехлибарен огън. От него се разнесе меденият аромат на пролетта, който обезсили арктичния студ, а мощни снопове от лъчи пронизаха черната паяжина на Нергал. Двете магически сили се срещнаха и започнаха борба. Конан почтително отстъпи пред тази схватка на боговете, присъединявайки се към смаяните си спътници. Застана до тях, гледайки със страхопочитание невъобразимата битка. Треперещото голо тяло на Хилдико се сви в ръцете му.
— Как попадна тук, момиче? — попита той. Тя се усмихна уморено и с все още изплашени очи.
— Събудих се, дойдох в съзнание и отидох в стаята на господаря, но я заварих празна. С помощта на кристала видях фигурите ви да влизат в залата на сатрапа и как той се събуди и се изправи срещу вас. Аз… аз ви последвах и като разбрах, че надвива, реших да рискувам и да взема Сърцето…
— Голям късмет имахме, че успя — призна Конан мрачно.
Аталис стисна ръката му.
— Виж!
Златната мъгла на Тамуз вече се бе превърнала в гигантска блестяща фигура от ослепителна светлина, напомняща смътно човешка по формата си, но огромна като статуите на онези колоси, издялани в отдавна забравени времена.
Тъмната паяжина на Нергал също бе придобила гигантски размери. Сега тя приличаше на необятен, абаносов силует, отвратителен, надвиснал, недооформен, подобен по-скоро на грамадна маймуна, отколкото на човек. В облака, който напомняше отвратителна глава, се забелязваха очи, злобно светещи като смарагдови звезди.
Двете сили се срещнаха с раздиращ слуха звук, като два сблъскващи се свята. Стените потрепериха от яростта на сблъсъка. Въздухът сякаш бе зареден с мириса на озон. Всеки път, когато златният бог и черният демон се докосваха, изтрещяваха светкавици.
Ослепително ярки лъчи се забиваха в плътната тъмна маса. Изпепеляващото сияние сякаш разкъсваше на парчета плуващата във въздуха тъмнина. За миг тъмната паяжина обгърна и затъмни блестящия силует… но само за миг. Разнесе се страхотен гръм и черната маса като че ли се разтвори в прегръдка от нетърпимо ярка светлина. И изчезна. В един кратък момент лъчистата фигура надвисна над пиедестала, обхвана го като погребална клада и също изчезна.
В доскоро разкъсваната от гръмотевичен тътен зала на Мунтасем хан настана оглушителна тишина. Двата талисмана бяха изчезнали от разрушения пиедестал… може би разпаднали се на атоми от мощта на освободените космични сили, а може би прехвърлени в някакво далечно и потайно място, за да изчакат следващото пробуждане на съществата, които символизираха. Това никой не можеше да каже.
А тялото върху пиедестала? От него бе останала само малка купчинка пепел.
— Сърцето винаги е по-силно от ръката! — каза Аталис тихо в кънтящата тишина.
Конан слагаше юздите на голямата черна кобила с малко грубата си, но опитна вече ръка. Кобилата потрепваше, нетърпелива да препусне по посипания с чакъл път. Варваринът се усмихна, видимо доволен от силата на великолепното животно. Огромна пелерина от алена коприна се спускаше по широките рамене, а сребристата ризница проблясваше на утринната светлина.
— Значи твърдо си решил да ни напуснеш, Конан? — запита принц Тан, великолепен в одеждите си на нов сатрап на Яралет.
— Да! Гвардията на сатрапа е прекалено спокойно място, а аз жадувам да отида в новата армия, която крал Илдиз събира за война срещу племената от планините. Една седмица бездействие ми дойде предостатъчно! Така че сбогом, Тан и Аталис!
Той дръпна рязко юздите, насочи кобилата в обратна посока и напусна двора на къщата на прорицателя, докато Аталис и принцът мълчаливо го наблюдаваха.
— Странно е, че наемник като Конан пожела да вземе по-малко, отколкото би могъл — каза новият сатрап. — Предложих му сандък със злато… щеше да му стигне за цял живот. А той взе само една малка торбичка, заедно с коня, който бе намерил на бойното поле, както и собствените си оръжия. Обясни ми, че многото злато само щяло да го забави по пътя.
Аталис сви рамене… и се усмихна, посочвайки към далечния край на двора. Стройна бритунка с дълга къдрава коса се появи на входа на къщата. Тя приближи до Конан, който спря кобилата и се наведе, за да разменят няколко думи. След това протегна ръка, прихвана я за гъвкавия кръст и я метна пред себе си на седлото. Тя седна странично, обгърна врата му с двете си ръце и зарови лице в гърдите му.
Той се обърна, вдигна във въздуха бронзовата си длан, засмя се за сбогом и потегли с хубавото момиче пред себе си.
Аталис се усмихна.
— Изглежда, че някои мъже предпочитат други неща пред златото — отбеляза той.
Конан остава на служба в Туран около две години, превръщайки се в отличен ездач и стрелец с лък. Той кръстосва безкрайните пустини, планини и джунгли на Хиркания и стига до границите с Хитай. Едно от тези пътешествия го отвежда в легендарното кралство Меру — малка известна държава, намираща се между Вендия на юг, Хиркания на север и западни Хитай на изток.
Виейки като вълци, орда от ниски тъмнокожи воини се нахвърли върху туранските войски откъм полите на планината Талакма — там, където хълмовете се сливаха с широките голи степи на Хиркания. Атаката дойде на залез-слънце. Хоризонтът бе озарен в алено, а на юг невидимото вече светило обагряше снеговете на високите върхове с червени отблясъци.
В продължение на петнадесет дни туранският конвой бе яздил през пустинята, прекосил ледените води на река Запороска и навлизал все по-дълбоко и по-дълбоко в безкрайните простори на Изтока. И изведнъж, без предупреждение, дойде атаката.
Конан подхвана Хормаз тъкмо когато лейтенантът се свличаше от коня си, с трептяща стрела, забита дълбоко в гърлото. Той положи тялото на земята и с вик на проклятие изтегли кривата си сабя от ножницата, готов да посрещне заедно със спътниците си атаката на виещата орда. Повече от месец вече кръстосваше прашните хиркански равнини като участник в конвоя. Еднообразието бе започнало да му омръзва и варварската му душа просто жадуваше за нещо, което да разсее скуката.
Острието му посрещна позлатения ятаган на ездача, който бе изпреварил останалите с такава сила, че ятаганът се счупи при дръжката. Озъбен като тигър, Конан изтегли в обратна посока сабята си през корема на кривокракия малък войн. Виейки като обречена душа върху нажежения под на ада, противникът му падна тръпнещ в пряспа окървавен сняг.
Конан се извърна в седлото си, за да посрещне със своя щит удара на друг меч. Отклонил острието на врага, той заби върха на сабята си точно в центъра на жълтеникавото лице със скосени очи, което се бе надвесило над него, наблюдавайки как физиономията на врага му се превръща в петно размазана плът.
Нападателите вече ги бяха настигнали. Цели дузини дребни мургави мъже, облечени във фантастични, сложно изработени от лакирана кожа брони, украсени със злато и проблясващи със скъпоценни камъни, ги нападнаха с демонично ожесточение. Тетивата звънтяха, пиките летяха във въздуха, мечовете се въртяха и със звън се удряха един в друг.
Извън кръга, обграден от нападателите, Конан видя приятеля си Джума, гиганта от Куш, да се бие на крака; конят му бе паднал от стрела още при първата атака. Кушитът беше изгубил кожената си шапка и златната обеца на едното му ухо примигваше в здрача, но бе съхранил своята пика. С нея той свали трима набити нападатели от седлата им.
Малко по-далече от Джума, начело на колоната подбрани воини на крал Илдиз, командирът на групата принц Ардашир гръмогласно издаваше команди, яхнал великолепния си жребец. Той галопираше между враговете и каляската, където се намираше дъщерята на Илдиз, Зосара, която му бе поверена. Воините ескортираха принцесата за годежа й с Куджула, велик хан на куйгарските номади.
И както Конан го наблюдаваше, принц Ардашир вдигна ръка към покритите си с кожа гърди. Сякаш повикана от някаква магия, изникна черна стрела, забита в украсената със скъпоценни камъни яка на бронята му. Принцът изгледа стрелата и после, вдървен като статуя, се наклони от седлото, а украсеният му с камъни островръх шлем падна в окървавения сняг.
След това Конан бе твърде ангажиран, за да забелязва каквото и да е било, освен враговете, които с диви викове се носеха наоколо. Макар и едва излязъл от младежката си възраст, кимериецът се извисяваше с няколко сантиметра над метър и осемдесет. Пъргавите нападатели се смаляваха пред огромната му стройна фигура. Докато се движеха в кръг, крещейки около него, те напомняха глутница хрътки, опитваща се да събори тигър.
Схватката се водеше нагоре-надолу по склона, подобна на куп сухи листа, подмятан от есенния вятър. Конете препускаха, изправяха се на нозе, цвилеха; хората разсичаха, проклинаха и викаха. Тук-там двойки, останали без коне, продължаваха схватката си на крака. Тела на хора и животни лежаха в калта и изпотъпкания сняг.
Конан, пред чийто поглед бе паднала пелената на транса, размахваше извитата си сабя побеснял. Той би предпочел един от правите, широки мечове на Запада, с които беше свикнал. Въпреки това още от първите мигове на битката той предизвика кървав хаос с непознатото оръжие. Блестящото стоманено острие в ръката му тъчеше паяжината на смъртта. Не по-малко от деветима от жълтеникавите, гъвкави нападатели, облечени в брони от лакирана кожа, намериха гибелта си в тази паяжина, падайки от понитата си изкормени или обезглавени. Докато се биеше, едрият млад кимериец надаваше бойния вик на примитивното си племе, ала скоро разбра, че трябва да пести всяко усилие, защото вместо да затихва, битката се разгаряше.
Преди седем месеца само Конан оцеля след една злополучна наказателна операция, която крал Илдиз предприе срещу бунтовнически настроения сатрап на Северен Туран Мунтасем хан. Използвайки черна магия, сатрапът разби войската, изпратена срещу него. Той унищожи, или поне така си мислеше, вражата армия, почвайки от аристократа генерал Бакра от Акиф и свършвайки с най-нископоставения наемник пехотинец. Единственият оцелял беше младият Конан. Той бе оживял, за да проникне в града Яралет, гърчещ се под властта на побъркания от зла магия сатрап, и да донесе ужасна смърт на Мунтасем хан.
Завърнал се триумфално в туранската столица Аграпур, Конан бе възнаграден с включване в този почетен ескорт. Отначало трябваше да изтърпи подигравките на другарите си по съдба заради своята неумела езда и безразличието към стрелбата с лък. Насмешките престанаха скоро след като гвардейците се научиха да не провокират замахванията на подобните на чук юмруци на Конан, а междувременно уменията му като ездач и стрелец видимо се подобряваха от многото упражнения.
Разтърсен и пребит, кимериецът се надигна от земята, за да продължи на крака боя. Вражеските ятагани разсякоха пелерината му и отвориха широки прорези в ризницата му. Те проникваха през кожената жилетка под ризницата и скоро Конан започна да кърви от многобройни повърхностни рани.
Но той продължаваше да се бие — зъбите му бяха оголени в злобна усмивка, очите му святкаха с вулканично синьо сред почервенялото лице в рамката на черната грива на косата му. Един след друг другарите му падаха съсечени, докато накрая само той и черният гигант Джума продължиха да се бият редом. Кушитът ревеше, размахвайки дръжката на счупената си пика като тояга.
Изведнъж като чук, появил се в червената мъгла на обхваналата Конан ярост, тежък боздуган се стовари отстрани на островърхия му шлем, заби се в метала и го изкриви навътре в слепоочието му. Коленете му се подгънаха. Последното нещо, което чу, бе острият отчаян писък на принцесата, когато ниските, хилещи се воини я измъкнаха от покритата носилка на аления сняг, който сега скриваше хълма. И забил лице в земята, той престана да възприема каквото и да било.
Хиляди червени дяволи блъскаха с нажежените си чукове по черепа на Конан, звънтящ при всеки удар. Докато бавно изпълзяваше от черната безчувственост, Конан осъзна, че се полюшва върху могъщото рамо на приятеля си Джума. Той се ухили, виждайки го да се съвзема, и му помогна да се изправи на крака. Макар главата да го болеше адски, Конан усети, че има достатъчно сила да стои изправен. Огледа се учуден.
Само той, Джума и Зосара бяха оцелели. Другите от ескорта, включително прислужницата на Зосара, убита от стрела, бяха станали храна за изпосталелите сиви вълци на хирканските степи. Намираха се на северния склон на Талакма, няколко километра южно от полесражението. Здрави тъмнокожи воини, облечени в лакирана кожа, много от тях превързани, ги заобикаляха. Конан установи, че китките му са оковани и оковите са хванати с масивна желязна верига. Принцесата, облечена в копринена връхна дреха и панталони, бе също в окови, но нейните навярно бяха доста по-леки и изглеждаха направени от сребро.
И Джума беше в окови, а основното внимание на пазачите му бе концентрирано върху него. Те се бяха събрали около кушита, докосваха кожата му и след това гледаха пръстите си, за да видят дали по тях е останала боя. Един дори намокри парцал в локва стопен сняг и избърса ръката на Джума. Джума широко се усмихна и после се засмя на глас.
— Май никога не са виждали мъж като мен — каза той на Конан.
Командирът на победителите издаде отсечена заповед. Принцесата бе напъхана обратно в носилката. На Конан и Джума командирът рече на развален хиркански:
— Вие двамата! Ще ходите.
И те тръгнаха, усещайки копията на азверите, както се наричаха победителите, често да забиват остриетата си между плещите им. Носилката на принцесата се полюшваше, закрепена между два коня в средата на колоната. Конан забеляза, че командирът на азверската войска се отнася към Зосара с почит, а тя самата, изглежда, не бе пострадала физически. Този вожд надали хранеше неприязън към Конан и Джума за онова, което сториха на войската му, за всичката смърт и рани, които бяха причинили.
— Много добри бойци! — каза той ухилен.
От друга страна, вождът не пое и най-малък риск те да избягат или да забавят придвижването на остатъка от войската му. Принуждаваха ги да вървят бързо от изгрев до след залез-слънце и на всяко поспиране отговорът бе мушване с острието на пика. Конан стисваше зъби и се подчиняваше за момента.
Два дни те вървяха по виеща се пътека през сърцето на планината. Минаваха през проходи, в които трябваше да пробиват пъртина през дълбоки снегове, неразтопени още от предишната зима. Тук въздухът не стигаше поради голямата височина, изненадващи бури развяваха разкъсаните им дрехи и забиваха жилата на снежни прашинки в лицата им. Зъбите на Джума тракаха. За чернокожия бе много по-трудно да понася студа от Конан, който беше израсъл в северен климат.
Накрая пресякоха северния склон на Талакма и пред погледите им се разкри фантастична гледка — огромна зелена долина, която се простираше под тях и се губеше в далечината. Те сякаш стояха на ръба на огромна чаша. Под краката им малки облачета плуваха ниско над необятна, гъста, зелена джунгла. Във вътрешността на джунглата огромно езеро или може би вътрешно море отразяваше лазура на ясното, светло небе.
Отвъд водната площ зеленината продължаваше, за да се загуби далече зад хоризонта в червеникава омара. И над тази омара, насечени и бели, забити с острите си върхове в небесния лазур, простиращи се на юг, се издигаха величествените Химелии. Планинската им верига образуваше далечния ръб на чашата, оформена от огромния полумесец на Талакма откъм север и Химелиите на юг.
Конан се обърна към командира:
— Коя е тази долина?
— Меру — каза вождът. — Хората я наричат Чашата на боговете.
— Там долу ли отиваме?
— Да. Отиваме във великия град Шамбала.
— И после?
— Това ще реши Римпош — кралят бог.
— Кой е той?
— Джалунг Тонгпа — Ужасът на хората и Сянката на небесата. А сега, белокожо куче, движи се напред. Нямаме време просто да си говорим.
В гърлото на Конан се чу ниско ръмжене, когато острието на копието го смушка, и той даде мълчалива клетва някой ден да покаже на този крал бог какво е ужас. Питаше се дали божествеността на управника ще го защити от парче стомана в червата… Но подобни щастливи мигове все още се намираха в бъдещето.
Започнаха да слизат в главозамайващата долина. Въздухът стана по-топъл, растителността — по-гъста. В края на деня те газеха през почвата на душната джунгла, а после и през блатиста гора, надвиснала в тъмнозелена маса над пътя, който лъкатушеше между цъфналите в ярки цветове дървета. Птици в също такива ярки багри пееха и подсвиркваха. Маймуни бърбореха по клоните. Насекоми цвъркаха и хапеха. Змии и гущери, извивайки се, изчезваха от пътя на групата.
Това бе първото запознанство на Конан с тропическата джунгла и тя съвсем не му хареса. Насекомите му досаждаха, а потта се стичаше по него на струйки. Ала Джума се усмихна, протягайки се и поемайки дълбоко въздух в огромните си дробове.
— Напомня родината ми — каза той.
Конан бе онемял от страхопочитание пред фантастичния пейзаж на цъфналата джунгла и блатото, от което се издигаше пара. Беше склонен да повярва, че огромната долина на Меру е наистина дом на боговете, където те бродят от зората на времето. Никога по-рано той не бе виждал дървета като тези червени палми, които се възвисяваха в замъгленото небе. Чудеше се как такава тропическа джунгла може да бъде обградена от планини, покрити с вечни снегове.
Изведнъж огромен тигър безшумно излезе на пътеката пред тях — чудовище, дълго над два и седемдесет, със зъби като кинжали. Принцеса Зосара, която гледаше от носилката си, леко извика. Азверите приготвиха оръжията си, но тигърът, очевидно решил, че групата е твърде силен противник за него, се мушна обратно в джунглата също така безшумно, както се появи.
Малко по-късно земята се разтърси. Със силно грухтене грамадно животно разкъса преплетените клони на рододендроните и прекоси пътеката. Сиво и огромно като планинска канара, то донякъде приличаше на гигантска свиня, а дебелата му кожа бе нагъната на ивици. От зурлата му стърчеше як, тъп извит рог, близо половин метър дълъг. То поспря, глуповато гледайки към конницата с мътните си малки очи, и после, с ново изгрухтяване и трясък от счупени клони, се скри в храстите.
— Носорог — каза Джума. — Имаме ги в Куш.
След доста път джунглата отстъпи пред бреговете на голямото синьо езеро или море, което Конан съзря отвисоко. Известно време те следваха бреговата линия на тази неизвестна водна площ, която азверите наричаха Сумеру Цо. Накрая забелязаха от другата страна на един залив стените, куполите и кулите на град от розово-червен камък, издигнат сред полета и оризища между джунглата и морето.
— Шамбала! — извика командирът на азверите. Като един човек похитителите слязоха от конете, коленичиха и докоснаха с челата си влажната земя, а Конан и Джума се спогледаха озадачени.
— Тук живеят богове! — рече вождът. — Сега вървете бързо. Ако закъснеем заради вас, ще ви одерат живи. Бързо!
Градските порти от позеленял старинен бронз бяха излети във формата на гигантски човешки череп с рога. Квадратни затворени прозорци над вратите образуваха очните кухини на черепа, а под тях прътовете на спуснатата решетка им се хилеха като челюсти без плът. Водачът на дребните воини изсвири с извития си боен рог и решетката се вдигна. Те влязоха в неизвестния град.
Всичко тук бе изсечено и издялано от розов камък. Архитектурата се отличаваше със сложна изработка, орнаменти, статуи, фризове, оформени като демони, чудовища и многоръки богове. Гигантски розови стени се надвесваха над тях и се издигаха една над друга, образувайки островърхи кули.
Навсякъде Конан виждаше издълбани орнаменти във формата на човешки череп. Те се зъбеха над вратите; висяха на златни вериги по жълто-кафявите вратове на мерувийците, чието единствено облекло както за мъжете, така и за жените беше къса поличка; личаха върху щитовете на пазачите пред портата; можеха да се зърнат закрепени на бронзовите им шлемове.
Групата продължи по широките, добре павирани улици на този фантастичен град. Полуголите мерувийци се отдръпваха от пътя им, хвърляйки кратки, равнодушни погледи към двамата грамадни пленници и към носилката на принцесата, която все още се крепеше между два коня. Сред жителите на града като алени сенки се движеха фигурите на жреци с обръснати глави, които от шията до глезените бяха обвити в широки тоги от полупрозрачна червена материя.
В центъра на горичка, покрита с огненочервени, светлосини и златни цветове, се издигаше дворецът на краля бог. Той представляваше гигантска конична кула, възвисяваща се върху ниска кръгла основа. Изработена изцяло от червен камък, стената на кулата се източваше нагоре и нагоре в спираловиден мотив. Върху всеки камък на спиралния парапет бе гравирано нещо като човешки череп. Палатът създаваше впечатление за огромна кула, изградена от отсечени глави. Зосара не можа да сдържи потръпването си пред тази зловеща украса и дори Конан стисна зъби още по-силно.
Те влязоха през още една череповидна порта и преминаха през огромни стаи с масивни каменни стени, за да стигнат до тронната зала на краля бог. Азверите, мръсни и изморени от пътуването, останаха назад, а двама гвардейци в позлатени доспехи хванаха за ръцете тримата пленници и ги поведоха към трона.
Тронът, поставен на пиедестал от черен мрамор, беше издялан от един огромен къс блед нефрит като фантастична плетеница от въжета и вериги от черепи. Върху този бледозеленикав стол на смъртта седеше полубожественият монарх, пожелал пленниците да бъдат доведени в неговия неизвестен свят.
Въпреки сериозността на сполетялата ги беда Конан не сдържа усмивката си. Защото римпошът Джалунг Тонгпа беше много нисък и дебел, с мършави криви крака, които едва стигаха до пода. Огромният му корем бе скрит в златотъкан пояс, искрящ със скъпоценните си камъни. Голите му, подпухнали и с отпусната сланина ръце бяха стегнати в цяла дузина златни гривни, а по дебелите му пръсти проблясваха и намигаха украсени с камъни пръстени.
Плешивата глава, която се люшкаше на върха на безформеното му тяло, бе забележително грозна, с клатеща се гуша, провиснали устни и криви, лишени от цвят зъби. Върху главата стоеше островръх шлем или някаква корона от масивно злато, обсипана с рубини. Тежестта сякаш прегъваше под себе си този, който я носеше.
Вглеждайки се по-внимателно в краля бог, Конан установи, че Джалунг Тонгпа е странно деформиран. Едната страна на лицето му не приличаше на другата. Тя висеше отпуснато върху костта и на нея имаше замъглено, безжизнено око, докато в другото око святкаше блясъкът на злобен интелект.
Здравото око на римпоша в момента бе забито в Зосара, игнорирайки двамата гиганти, които я придружаваха. До трона чакаше прав висок слаб мъж, облечен в алените одежди на мерувийските жреци. От обръснатия му череп студени зелени очи наблюдаваха сцената с ледено презрение. Кралят бог се обърна към него и заговори със силен писклив глас. Благодарение на няколкото мерувийски думи, които Конан беше научил от азверите, той схвана, че високият жрец е главният магьосник на краля, великият шаман Танцонг Тенгри.
Долавяйки откъслечни фрази от разговора, Конан разбра допълнително, че с помощта на своята магия шаманът е видял придвижването на ескорта на принцеса Зосара към нейния куйгарски годеник и е разкрил видението си пред краля бог. Изпълнен от най-обикновена човешка страст към стройното туранско момиче, Джалунг Тонгпа изпратил собствената си азверска конница, за да го плени и доведе в собствения му харем.
Това бе всичко, което Конан искаше да узнае. Цели седем дни от момента на пленяването му го блъскаха, мушкаха, унижаваха. Беше си изтрил краката от ходене и бе готов да избухне.
Двамата гвардейци, застанали от двете му страни, бяха с лице към трона и почтително сведени очи, насочили цялото си внимание към римпоша, който можеше всеки момент да издаде заповед. Конан леко прихвана веригите, свързващи китките му. Те бяха прекалено здрави, за да ги разкъса просто със сила — нещо, което не успя да стори още през първите дни на пленничеството.
Бавно той събра китките си, така че веригата се отпусна на пода. После, рязко завъртайки се, вдигна ръце над главата на левия гвардеец. Отпуснатата част на веригата се изпъна като бич, улучи телохранителя право в лицето и го захвърли назад с кръв, стичаща се от счупения му нос.
Още при първото неочаквано движение на Конан другият пазач се обърна и насочи върха на алебардата си в бойна поза. Докато правеше това, Конан омота главата на алебардата с веригата и изтръгна дръжката от захвата на телохранителя.
Ново замахване с веригата го изпрати залитащ назад, както държеше с ръце кървавата дупка на устата си и плюеше парчета от зъби. Нозете на Конан бяха оковани твърде близко един до друг и той не можеше да направи широка крачка. Но варваринът скочи с двата крака заедно, като жаба. След два такива гротескни скока Конан се озова на пиедестала, а ръцете му обхванаха дебелата гуша на хленчещия малък крал бог, приклекнал върху купчината си от черепи. Очите на римпоша се ококориха от ужас и лицето му потъмня от натиска на Конан върху дихателната му тръба.
Гвардейци и телохранители се суетяха наоколо, пищейки от паника, или стояха замръзнали от шок и ужас пред този странен гигант, който се осмеляваше да вдигне ръка срещу тяхното божество.
— Едно движение към мен и ще пречукам тази дебела крастава жаба! — изръмжа Конан.
Единствен от мерувийците в стаята великият шаман не показа паника или изненада, когато дрипавият младеж избухна във вихрушка от ярост. На перфектен хиркански той запита:
— Какво желаеш, варварино?
— Освободете момичето и черния! Дайте ни коне и ние ще се махнем от проклетата ви долина завинаги. Ако откажеш… или опиташ някоя измама… ще смачкам малкия ти крал на пихтия!
Шаманът поклати подобната си на череп глава. Зелените му очи продължаваха да бъдат леденостудени в опънатата като маска оранжева кожа на лицето му. Със заповеднически жест той вдигна орнаментирания си жезъл от слонова кост:
— Освободете принцеса Зосара и чернокожия пленник — разпореди се с тих глас. Бледните слуги с уплаха в очите тръгнаха да изпълнят заповедта. Джума изсумтя, разтривайки китките си. До него принцесата трепереше. Конан придърпа отпуснатото туловище на краля пред себе си и слезе от пиедестала.
— Конан! — изрева Джума. — Внимавай!
Конан се извърна, но твърде късно. Докато слизаше от ръба на пиедестала, великият шаман се бе задействал. Подвижен като кобра, нанасяща удар, той протегна своя жезъл от слонова кост и леко чукна Конан по рамото, там, където голата му кожа се виждаше през разкъсаната тъкан. Скокът на Конан към неговия противник така и не завърши. Безчувственост плъзна из тялото му като отрова от зъбите на змия. Съзнанието му се замъгли, главата му, изведнъж твърде тежка, за да я държи изправена, клюмна на гърдите му. Омекнал, той рухна. Полузадушеният крал бог се откъсна от прегръдката му.
Последният звук, който Конан чу, бе гръмотевичният рев на чернокожия, докато той падаше под извиващата се река от кафяви тела.
Най-лоши от всичко бяха горещината и вонята. Въздухът в килията беше мъртъв и застоял. Пронизваше го вонята на лежащи едно до друго потни тела. Неизвестно количество голи мъже бе натъпкано в някаква мръсна дупка, заобиколено от всички страни с огромни каменни блокове, тежащи тонове. Мнозина бяха дребни, кафяви мерувийци, които лежаха проснати, отпуснати, апатични. Имаше шепа ниски, със скосени очи, малки воини, охраняващи свещената долина — азвери; имаше двама хирканци с орлови носове; тук бяха също кимериецът и черният гигант Джума, негов спътник. Когато жезълът на великия шаман го изпрати в небитието и охраната събори могъщия Джума с тежестта на големия си брой, вбесеният римпош разпореди те да заплатят за престъплението си с максималното наказание.
В Шамбала обаче максималното наказание не бе смъртта, която според мерувийците просто освобождава душата за следващото й прераждане. Те смятаха робството за нещо по-лошо, понеже то лишава мъжа от човешкото у него, от неговата индивидуалност. Така че присъдата им беше да станат роби.
Мислейки по въпроса, Кован изръмжа дълбоко в гърлото си и очите му блеснаха с изпепеляващ огън от тъмното му лице, върху което бе паднала сплъстената черна грива на косата му. Окованият до него Джума долови безпомощността на Конан и се засмя. Конан се озъби на приятеля си; понякога това непобедимо чувство за хумор у Джума го дразнеше. За свободолюбивия кимериец робството наистина представляваше непоносимо наказание.
Ала за кушита робството не бе нищо ново. Търговци на роби бяха откъснали Джума още като дете от ръцете на майка му и го бяха замъкнали през знойните джунгли на Куш до тържищата на роби в Шем. И така известно време той беше работил на полето в една шемитска ферма. По-късно, когато по крайниците му набъбнаха огромни мускули, го продадоха като чиракуващ гладиатор на арените в Аргос.
Заради победата му в игрите, отбелязали победата на крал Мило от Аргос над крал Фердруго от Зингара, на Джума му подариха свободата. В един период преживяваше от кражби и специални задачи из различни хайборейски народи. След това тръгна на изток към Туран, където мощното му телосложение и бойните умения му спечелиха място в наемническата армия на крал Илдиз.
Там той се запозна с младия кимериец. Допаднаха си още от самото начало. Бяха двамата най-високи мъже в армията на наемниците; и двамата идваха от далечни, отвъдни страни; и двамата се оказаха единствени представители на расите си сред туранците. Тяхното приятелство сега ги доведе в килиите на Шамбала и съвсем скоро щеше да ги прати на подиума за роби, където да изживеят абсолютното унижение. Щяха да стоят голи на заслепяващото слънце, да търпят мушкането с пръсти от евентуалните купувачи, а продавачът им щеше да възхвалява тяхната сила.
Дните се точеха бавно, както ранени змии влачат с болка опашките си през праха. Конан, Джума и останалите заспиваха и се събуждаха, за да получат дървени купички с ориз, давани им от стражата. Дългите дни прекарваха в дрямка или лениви препирни.
Конан беше любопитен да научи повече за тези мерувийци, защото през всичките си странствалия не бе срещал хора като тях. Тук, в странната долина, те живееха, както предните си, от незапомнени времена. Нямаха контакти с външния свят, нито пък ги търсеха.
Конан се сприятели с един мерувиец на име Ташуданг, от когото понаучи напевния им език. Когато го попита защо наричат краля си бог, Ташуданг отговори, че кралят живее вече десет хиляди години, а духът му се преражда в друго тяло след всяко временно пребиваване в човешка плът. Конан бе скептичен по въпроса, понеже знаеше какви лъжи разказват за своите особи кралете на други земи. Все пак благоразумно скри мнението си. Когато Ташуданг меко и без надежда се оплака от потисничеството на краля и шаманите му, Конан запита:
— Защо ти и твоите съплеменници не се съберете, за да изхвърлите цялата пасмина в Сумеру Цо и да се управлявате сами? Това ще направим в моята страна, ако някой се опита да ни тиранизира.
Ташуданг беше шокиран:
— Ти не знаеш какво приказваш, чужденецо! Отдавна, разказват жреците ни, тази земя се е намирала много по-високо, отколкото сега. Тя се простирала от върховете на Химелиите до тия на Талакма — една огромна, висока равнина, покрита със сняг и шибана от ледени ветрове. Наричали я Корена на света.
Тогава Яма, кралят на демоните, решил да създаде тази долина за нас — народа, който избрал, за да живее в нея. С могъща магия той принудил земята да потъне. Тя се разтърсила от тътена на десет хиляди гръмотевици, разтопен камък потекъл от пукнатините, които се отворили в нея, планините рухнали на парчета, а горите лумнали в пламъци. Когато всичко свършило, земята между планинските вериги лежала, както я виждаш сега. Тъй вече била на ниско, станало по-топло, появили се растения и животни от топлите страни. Тогава Яма създал първите мерувийци и ги заселил в долината, за да обитават тук вечно. И назначил шаманите за водачи и просветители на народа.
Понякога шаманите забравят своите задължения и стават наши потисници, сякаш са обикновени алчни хора. Но заповедта на Яма да им се подчиняваме остава в сила. Ако й се противопоставим, великата магия на Яма ще загуби смисъла си и тази земя отново ще се издигне до върховете на планините и пак ще се превърне в ледена пустош. Ето защо, независимо как злоупотребяват с властта, ние не смеем да се вдигнем на бунт срещу шаманите.
— Е, добре — каза Конан, — щом тази мръсна малка крастава жаба е вашата представа за бог…
— О, не! — отвърна Ташуданг, чиито очи блеснаха в тъмното от страх. — Не го изричай! Той е единственият син на великия бог, самия Яма! И когато повика своя баща, бог идва! — Ташуданг зарови лице в дланите си и този ден Конан не успя да чуе нито дума повече от него.
Мерувийците бяха чудновата раса. Духът им беше някак странно уморен. Един сънлив фатализъм ги караше да се прекланят пред всичко, което ги сполетяваше като предопределено посещение на техните жестоки, загадъчни богове. Те вярваха, че всяка съпротива ще бъде наказана — ако не незабавно, то в следващото им превъплъщение.
Не беше лесно да се изкопчва информация от тях, но кимериецът упорито се стремеше към нея. От една страна, това му помагаше да преживее безкрайните дни. От друга, той не възнамеряваше да остане в пленничество дълго и всяко познание, което можеше да събере за тайнственото кралство и неговия особен народ, щеше да му бъде от полза, щом с Джума опитат да си върнат свободата. И накрая той разбираше колко важно е при пътуване през чужда страна да се знае поне мъничко местният език. Макар по темперамент в никакъв случай да не бе човек на науката, Конан лесно възприемаше езиците. Вече бе научил няколко и дори можеше да чете и пише по малко на тях.
Най-сетне настъпи съдбоносният ден, когато надзирателите им, облечени в черни кожени дрехи, слязоха между робите, като размахваха тежките си бичове и избутваха поверените им хора през вратата.
— Сега — озъби се един от тях — ще видим какви цени ще платят принцовете на Светата земя за тромавите ви тела, скапани свине! — и бичът му остави дълга рязка върху плещите на Конан.
Горещото слънце забиваше лъчите си в гърба на Конан като огнени камшици. След тежкия престой на тъмно той бе заслепен от ярката светлина на деня. Подир наддаването го отведоха на палубата на голяма галера, която лежеше привързана край дългия каменен кей на Шамбала. Конан присви очи срещу слънцето и изруга. Значи това беше съдбата, на която го обрекоха — да натиска веслото, докато смъртта не го спаси.
— Свалете го в трюма, кучета! — отсече корабният надзирател, удряйки Конан по челюстта с опакото на ръката си. — Само децата на Яма могат да крачат по палубата!
Без да се замисля, младият кимериец избухна. Той заби своя грамаден юмрук в издутия корем на едрия надзирател. И докато въздухът със свистене напускаше дробовете на мъжа, Конан нанесе втори удар отдясно по челюстта като с чук, който просна човека на палубата. Зад него Джума изви от радост и си проби път, за да се изправи до него.
Началникът на корабната стража рязко отдаде заповед. Мигновено остриетата на цяла дузина пики, намиращи се в ръцете на дребните жилави мерувийци, бяха насочени към Конан. Кимериецът стоеше обграден от тях, а в гърлото му клокочеше заплашително ръмжене. Макар и малко късно, той овладя обхваналата го ярост, разбрал, че всяко движение ще му донесе незабавна смърт.
Беше необходимо ведро вода, за да се съвземе надзирателят. Той с труд се изправи на крака, ръмжейки като морж, а по лицето му се стичаха струи вода и капеха през рядката му брада. Погледът му се заби в кимериеца с луда ярост, която след малко охладня до ледена, отровна омраза.
Началникът на охраната започна да отдава заповед:
— Убийте… — но надзирателят се намеси:
— Не, не го убивайте! Смъртта е много лесна за кучето. Аз ще го накарам да хленчи и ще го избавя от нещастието му, преди да свърша с него.
— Е, Гортангпо? — каза офицерът.
Надзирателят надникна през отвора на трюма, посрещайки изплашените погледи на стотина голи гребци с кафяви тела. Те бяха гладни и слаби, по извитите им гърбове се кръстосваха белези от удари с бич. На кораба имаше по една редица весла от двете страни. На някои весла седяха по двама, а на други по трима гребци, в зависимост от размера на веслата и силата на робите. Надзирателят посочи едно весло, към което бяха закрепени трима сивокоси, подобни на скелети старци.
— Приковете го там! Онези живи трупове са свършени; вече не са ни необходими. Очистете веслото от тях. Този чужденец трябва да се поразкърши; ще му дадем простора, от който има нужда. А ако не спазва ритъма, ще го разпоря откъм гърба.
И докато Конан безстрастно наблюдаваше, моряците разковаха оковите, свързващи китките на тримата старци с халките на самото весло. Старците ужасени изкрещяха, когато бронзовите ръце ги хвърлиха през борда. Те се забиха във водата с шумен плясък и потънаха без следа, ако не се броят мехурчетата, които едно по едно изплуваха на повърхността и се пръснаха.
Конан бе прикован към веслото на тяхно място. Той трябваше да върши работа за трима. Докато го закрепваха към оплесканата с нечистотии седалка, надзирателят мрачно го съзерцаваше.
— Ще видим как ти харесва тегленето на весло, момче. Ще дърпаш и ще дърпаш, докато не ти се стори, че гърбът ти се пука… и тогава ще продължиш да теглиш още. И всеки път, щом се забавиш или пропуснеш такт, ще ти припомням къде се намираш, ето така!
Ръката му се изви, бичът се изпъна в небето и с плющене се стовари върху раменете на Конан. Болката беше като опряно в тялото му нажежено до бяло желязо. Но Конан нито извика, нито помръдна дори мускул. Сякаш не бе почувствал нищо — толкова здрава беше неговата воля.
Надзирателят изсумтя и бичът отново изплющя. Този път едно мускулче в ъгълчето на плътно стиснатата уста на Конан потръпна, ала очите му останаха вперени напред. Трети удар, после четвърти. По веждите на Конан започна да се стича пот; пареща струйка влезе в окото му, докато надолу по гърба му се стичаше кръв. Но той не показваше с нищо, че усеща болка.
Зад себе си долови шепота на Джума:
— Кураж!
Чу се вик от мостика — капитанът искаше да отплава. Неохотно надзирателят се отказа от удоволствието да превърне с бича си гърба на Конан в пихтия.
Моряците хвърлиха въжетата, които задържаха галерата до кея, и отблъснаха кораба с куките за захващане. Зад скамейките на гребците — на същото ниво, но в сянката на висящия мост, опънат по дължината на кораба над главите на робите — седна гол мерувиец. Когато корабът се отдалечи от кея, мерувиецът хвана дървена палка и почна да удря барабан. При всеки удар робите се навеждаха над веслата, повдигаха дръжките им, после изпъваха гърбове и изтегляха веслата назад, използвайки тежестта на телата си, докато се отпуснеха отново на скамейките. След това натискаха дръжките надолу и напред и повтаряха движенията. Конан скоро се включи в ритъма, както и Джума — прикован към веслото зад гърба му.
Никога по-рано Конан не се бе качвал на кораб. Докато опъваше веслото, бързите му очи огледаха отпуснатите, с безизразни очи роби, чиито гърбове бяха покрити с белези от бича. Те работеха на мокрите скамейки, в ужасяващото зловоние на собствените си изпражнения. Галерата беше с нисък борд в средата — там, където се трудеха робите, перилата стигаха на около метър от водата. При носа тя бе по-висока. Там спяха моряците, а спалните помещения на офицерите се намираха на украсената и позлатена кърма. В средата на кораба се издигаше единствена мачта. Рейката на единственото триъгълно платно и самото скатано платно лежаха по дължината на висящия над гребците мост.
Когато корабът напусна пристанището, моряците развързаха бензелите, с които платното и рейката му бяха пристегнати към моста, и ги вдигнаха, дърпайки фаловете и пеейки моряшка песен. Рейката се качваше неравномерно с по няколко сантиметра между дърпанията. Същевременно боядисаното на златни и виолетови ивици платно постепенно се разгъваше и плющеше с резки, отекващи звуци. Духаше добър попътен вятър и гребците получиха почивка, защото платното ги отменяше.
Конан забеляза, че цялата галера е изработена от някакво дърво, което или по начало, или след оцветяване е придобило тъмночервен цвят. През полузатворените му от вятъра очи корабът изглеждаше като потопен в кръв. Изведнъж над главата му изплющя бичът и надзирателят, разхождащ се по моста над главите им, изрева:
— А сега натиснете, мързеливи свине!
Ново изплющяване бе последвано от нова изгаряща болка по плещите му. Наистина това е кървав кораб, помисли си той — напоен с кръвта на робите.
Седем дни Конан и Джума се потяха над огромните весла на червената галера, докато тя се движеше край бреговете на Сумеру Цо, спирайки всяка нощ в пристанищата на всеки един от свещените градове на Меру: Шондакор, Тогара, Озакия, Иседон, Палиана, Троана и после, завършвайки морската обиколка, обратно в Шамбала. Макар и силни мъже, нямаше да мине дълго и непрестанният труд щеше да ги доведе до границата на изтощението, когато болката в мускулите им ще ги направи непригодни за други усилия. Въпреки това неуморимият барабан и свистящият бич ги принуждаваха да не спират.
Веднъж дневно моряците изтегляха ведра със студена, възсолена вода и ги изливаха над главите на изтощените роби. Веднъж дневно, когато слънцето беше в зенита си, им даваха пълна купичка с ориз и черпак с вода. Нощем спяха, подпрели глави на веслата си. Животинското повторение на изнурителния труд прекършваше волята и изпразваше главата, превръщайки гребците в бездушни автомати.
Това би пречупило силата на всеки мъж, но не бе достатъчно за Конан. Младият кимериец не се предаде пред жестоката си съдба, както сториха апатичните мерувийци. Вместо да смажат волята му, безкрайният труд на веслата, бруталното отношение, унижението от лепкавите скамейки само подхранваха изгарящия го отвътре огън.
Когато корабът се завърна в Шамбала и пусна котва в широкото пристанище, Конан стигна до границите на своето търпение. Беше тъмно и нищо не помръдваше; луната — тъпичък сребърен ятаган — висеше ниско в небето, хвърляйки бледа, илюзорна светлина. Скоро щеше да залезе. Подобна нощ се нарича „Разбойническа луна“ сред западните народи, защото тъкмо такова слабо осветление е желано от грабителите по пътищата, от крадците и убийците, за да извършат деянията си. Конан и Джума обсъдиха възможностите за бягство с робите мерувийци.
На галерата краката на гребците не бяха приковани. Но на всеки бяха сложени окови, които се затваряха с верига. Тази верига минаваше през желязна халка, надяната върху дръжката на веслото. Макар халката да се движеше свободно по дължината на дръжката, това движение се ограничаваше отвън от вдлъбнатината, в която бе поставено веслото, а от вътрешната страна — от оловен обръч. Здраво пристегнат чрез железен щифт, обръчът служеше за противотежест на греблото. Конан неколкократно опитва здравината на веригата, оковите и халката, но дори огромната му сила, увеличена от седем дни гребане, не можа даже да ги огъне. Въпреки това с напрегнат, дрезгав шепот той предлагаше варианти за бунт на събратята си по нещастие.
— Ако накараме Гортангпо да слезе при нас — каза той, — бихме могли със зъби и нокти да го разкъсаме на парчета. А в него са ключовете за нашите окови. Докато отключваме оковите, моряците ще избият няколко от нас, но щом се освободим, ще имаме числено превъзходство пет или шест към един и…
— Не говори за това! — изсъска най-близкият мерувиец. — Дори не си го помисляй!
— Не те ли интересува? — попита Конан изумен.
— Не! Дори само разговорът за подобно насилие превръща костите ми във вода.
— И моите — обади се друг. — Мъките, от които страдаме, са ни пратени от боговете като справедливо наказание за някакво провинение в предишен живот. Да се бориш срещу това не само е безполезно, но и злобно богохулство. Моля те, варварино, спри този нечестив разговор и се подчини с подобаващо смирение на съдбата си.
Подобно отношение противоречеше на цялото същество на Конан, а и Джума не бе мъж, който ще сведе глава, без да окаже съпротива пред каквато и да било заплаха. Но мерувийците не искаха да се вслушат в аргументите им. Дори Ташуданг, необикновено разговорчив и приятелски разположен за мерувиец, умоляваше Конан да не предприема нищо, което би могло да разсърди Гортангпо, надзирателя, или да им донесе по-тежко наказание от онова, което боговете вече са им наложили.
Спорът, подет от Конан, бе прекъснат от изплющяването на бича. Събуден от шепота, Гортангпо се беше промъкнал по моста в тъмнината. От няколкото прошепнати думи, които подслуша, той подразбра, че се готви заговор. И бичът му изсвистя върху раменете на Конан.
За Конан това бе предостатъчно. Той мигновено скочи на крака, сграбчи края на бича и го изтръгна от ръцете на Гортангпо. Надзирателят извика моряците.
Конан още не знаеше как да свали халката от дръжката на своето весло. Изпаднал в отчаяние, изведнъж го осени идея. Конструкцията на жлеба, в който бе поставено веслото, ограничаваше вертикалното движение на дръжката на около метър и половина от нивото на палубата, където той стоеше в момента. Варваринът повдигна вътрешния край на веслото колкото можеше, после скочи на скамейката, подложи гръб под края и с могъщо усилие на дългите си здрави крака се изправи. Веслото се счупи в жлеба с оглушителен звук. Конан бързо извади своята халка през счупения край. Сега той разполагаше с едно сносно оръжие: тояга, дълга около три метра, с петкилограмова оловна тежест на върха.
Първото ужасно замахване на Конан свали надничащия надзирател с удар по главата. Черепът му се пръсна като диня, поръсвайки скамейките с кървавия дъжд на разбит мозък. След това Конан се изтегли върху висящия мост, за да пресрещне атакуващите моряци. Долу на скамейките мършавите кафяви мерувийци се бяха сгушили и хленчеха молитви към техните дяволски богове. Единствен Джума повтори действията на Конан, пречупвайки греблото си в жлеба му и освобождавайки робската си халка.
Моряците бяха мерувийци, отпуснати, лениви и фаталисти. Никога по-рано не им се бе случвало да се бият срещу бунтовници; те просто не вярваха, че подобно нещо може да стане. Но най-малко от всичко бяха готови да се сблъскат с млад гигант, въоръжен с триметрова тояга. Въпреки това те смело нападаха Конан, макар ширината на моста да позволяваше едновременното приближаване на не повече от двама.
Конан се нахвърли срещу тях, бясно размахал дръжката на веслото. Първият му удар запрати първия моряк от моста върху скамейките със счупена ръка, в която държеше меча. Вторият покоси следващия мъж с разбит череп. Мушнаха пика към голия му гръден кош; Конан изби пиката от дланта на боеца, а следващият му удар свали наведнъж двама от моста: онзи, когото удари — със строшени ребра, чиито краища се забиха навътре, а другият полетя просто ударен от тялото на първия.
На моста до него се изкатери Джума. Голото тяло на кушита блестеше като намазан с масло абанос в слабата лунна светлина, а веслото му поваляше нападащите мерувийци като сърп. Моряците, напълно неподготвени да се изправят срещу две такива чудовища, нарушиха бойния си ред и побягнаха към палубата, където ги пресрещна командирът им. Той току-що се бе събудил и издаваше объркани заповеди.
Конан се наведе над трупа на Гортангпо и претърси кесията му за ключовете. Почти веднага намери ключа за всички окови на кораба, отключи своите, след което направи същото и за Джума.
Звънна тетивата на лък, една стрела изсвистя над главата на Конан и се заби в мачтата. Двамата освободени роби не продължиха битката по-нататък. Те скочиха от висящия мост, пробиха си път между страхливо свилите се гребци до перилата на борда, рипнаха през него и изчезнаха в тъмните води на Шамбала. Няколко стрели прелетяха над главите им, но слабата светлина от залязващия полумесец позволяваше на моряците само да стрелят напосоки.
Двамата голи мъже излязоха от водата и се огледаха в тъмнината. Бяха плували няколко часа, както им се струваше, в търсене на място, където да влязат в Шамбала незабелязани. Накрая намериха отвора на един отводнителен канал. Джума все още държеше парчето счупено весло, с което се би срещу моряците; Конан бе захвърлил своето на кораба. От време на време в канала проникваше светлина през някоя от решетките, поставени на улицата над главите им, ала тя беше твърде слаба — тънкият лунен сърп бе залязъл, — така че мракът долу оставаше почти непроницаем. В тази тъмнина двамата напредваха из мръсните води, търсейки изход от тунела.
Огромни плъхове цвъртяха и бягаха, когато те минаваха по каменните коридори под улиците. Можеха да видят блещукането на очи в тъмнината. Един по-едър гризач захапа Конан за глезена, но той го улови и смачка в ръката си. После захвърли тялото му към по-предпазливите му другари. Те веднага почнаха битка над трупа, а Конан и Джума се упътиха по виещите се нагоре тунели.
Джума бе онзи, който откри тайния вход. Плъзгайки длан по влажната стена, той случайно натисна някаква пружина и изсумтя изненадано, когато част от каменната стена поддаде под търсещите му пръсти. Макар нито той, нито Конан да имаха представа накъде води тайният коридор, те тръгнаха по него, тъй като им изглеждаше, че се издигат към улиците на града.
Накрая, след дълго изкачване, стигнаха до друга врата. Опипваха в пълна тишина, докато най-сетне Конан откри резе, което дръпна в обратна посока. Вратата се отвори под натиска на ръката му със скърцане на сухите панти, двамата бегълци влязоха и замръзнаха.
Стояха на украсен с орнаменти балкон, който бе натъпкан със статуите на богове или демони в огромен храм. Стените на помещението се издигаха покрай балкона и се затваряха над главите им в осмоъгълен купол. Конан си спомни, че бе видял подобен купол да се възвисява над по-незначителни сгради на града, но не беше питал какво се крие зад стените.
Под тях, край едната стена на осмоъгълната зала, се виждаше огромна статуя, поставена на плоча от черен мрамор. Тя гледаше към олтар, разположен в самия център на помещението. Статуята правеше всичко друго в стаята да изглежда по-малко. Колосът се издигаше на около девет метра и слабините му идваха на едно ниво с балкона, където стояха Конан и Джума. Това беше гигантски идол от зелен камък, напомнящ нефрит, макар хората никога да не бяха намирали толкова голям къс нефрит. Имаше шест ръце, а в очните кухини на озъбеното му лице бяха поставени огромни рубини.
Срещу статуята, от другата страна на олтара, белееше трон от черепи, като онзи, който Конан видя в тронната зала на двореца при пристигането си в Шамбала, но по-малък. Подобният на жаба нисък крал бог на Меру седеше в този трон. Когато погледът на Конан се отмести от лицето на идола към управника, той помисли, че забелязва някаква ужасна прилика между тях. Конан потрепери и косата на тила му настръхна при намека на неразгадаемите космически тайни, скрити зад тази прилика.
Римпошът бе зает с някакъв ритуал. Шамани в аленочервени тоги, коленичили в редици около трона и олтара, рецитираха древни молитви и заклинания. Зад тях, до стените на помещението, няколко редици мерувийци седяха с кръстосани крака на мраморния под. По красотата на скъпоценностите и сложната кройка на оскъдното им облекло изглеждаше, че са служители и благородници в кралството. Над главите им, в ниши по протежение на балкона, имаше стотици запалени факли, които пращяха и димяха. На пода, разположени в квадрат около централния олтар, личаха четири стойки. Над всяка от тях се издигаше златният пламък на маслена лампа. Четирите пламъка потрепваха.
На олтара между трона и колоса лежеше голото, бяло, стройно тяло на младо момиче, приковано с тънки златни вериги. Това бе Зосара.
Глухо изръмжаване се чу в гърлото на Конан. Изпепеляващият поглед на очите му гореше със син пламък, докато наблюдаваше омразните фигури на крал Джалунг Тонгпа и великия шаман, жреца маг Танцонг Тенгри.
— Да ги нападнем ли, Конан? — прошепна Джума, чиито бели зъби святкаха в призрачния сумрак. Кимериецът изръмжа своето съгласие.
Беше празникът на новолунието и на олтара кралят бог се женеше за дъщерята на краля на Туран, пред многоръката статуя на Великото куче на смъртта и ужаса, краля демон Яма. Церемонията се провеждаше по древния ритуал, описан в свещените текстове на Книгата на бога на смъртта. Отпуснато очаквайки публичното консумиране на брачните си права със стройното, дългокрако туранско момиче, божественият монарх на Меру се поклащаше върху трона си от черепи, докато редиците на облечените в червено шамани монотонно пееха древни молитви.
Изведнъж церемонията бе прекъсната. Неизвестно откъде двама голи гиганти скочиха на пода на храма: единият — героична фигура от жив бронз, а другият — дългорък заплашителен силует, чиято могъща физика изглеждаше изваяна от абанос. Шаманите замръзнаха насред песнопенията си, а двете виещи тела се забиха в редиците им.
Конан сграбчи една стойка и я запрати към жреците в алени тоги. Те се пръснаха, крещейки от болка и паника, защото горящото течно масло подпали тогите им, превръщайки ги в живи факли. Скоро хвръкнаха и другите три стойки, разпространиха огъня и всяха объркване в помещението.
Джума скочи към пиедестала, където седеше кралят и здравото му око гледаше със страх и изумление. Изпитият велик шаман пресрещна Джума на мраморните стъпала с вдигнат във въздуха магически жезъл, готов за удар. Но черният гигант все още носеше счупеното си весло и замахна с него със страшна сила. Жезълът от слонова кост се разлетя на стотици парчета. Второто замахване улучи жреца маг в тялото и го запрати, пречупен и умиращ, в хаоса от бягащи, крещящи и пламтящи шамани.
Крал Джалунг Тонгпа бе следващият. Джума прелетя през стъпалата към свилия се малък крал бог. Но Джалунг Тонгпа вече не беше на трона. Коленичил пред статуята, той с вдигнати ръце отправяше своята молитва.
Конан стигна до олтара в същия миг и се надвеси над голото, извиващо се тяло на ужасеното момиче. Тънките златни вериги бяха достатъчно здрави, за да го задържат, но недостатъчно здрави да устоят пред силата на Конан. Като изпъшка, той подви крака и дръпна едната верига; едно от звената й се удължи, разтвори се и се скъса. Последваха го и другите той вериги и Конан взе ридаещата принцеса в ръцете си. Обърна се… и върху лицето му падна сянка.
Изненадан, той вдигна поглед и си спомни онова, което му бе казал Ташуданг „И когато повика баща си, бог идва!“
Едва сега разбра в пълна степен ужасния смисъл на тези думи. Защото високо над тях в потрепващата светлина от факлите ръцете на гигантския идол от зелен камък се движеха. Алените рубини, които му служеха за очи, яростно гледаха надолу и в тях светеше разум!
Косата на Конан настръхна и той почувства как кръвта във вените му замръзва. Хлипайки, Зосара заби лице в гърдите му и обхвана с ръце врата му. На черния пиедестал, където се издигаше тронът от черепи, Джума също замръзна, а бялото на очите му показваше целия суеверен ужас, надигнал се у жителя на джунглата. Статуята оживяваше.
Те наблюдаваха, безсилни да помръднат, а зеленият бог повдигна със скърцане един от каменните си крака. На девет метра над главите им огромното му лице се зъбеше.
Шестте ръце се задвижиха неуверено, сякаш се сгъваха крайниците на огромен паяк. Колосът се наклони, премествайки огромната си тежест. Един огромен крак стъпи на олтара, върху който бе лежала Зосара. Каменният блок изпука и се разтроши под тоновете жив зелен минерал.
— Кром! — ахна Конан. — В това побъркано място даже камъните живеят и се движат. Хайде, момиче… — той вдигна Зосара на ръце и скочи от пиедестала на пода. Зад гърба му се чуваше заплашителният звук на камък, триещ се в камък. Статуята вървеше.
— Джума! — изкрещя Конан, оглеждайки се за кушита. Чернокожият стоеше свит неподвижно край трона. На трона малкият крал бог сочеше с ръка, потънала в тлъстина и святкаща с камъните си, към Конан и момичето.
— Убий… Яма! Убий… убий… убий! — крещеше той.
Многоръкото нещо поспря и се огледа с рубинените си очи, докато откри Конан. Кимериецът бе почти полудял от обхваналия го страх на примитивен варварин. Но както се случва с мнозина варвари, самият страх го въвлече в битката, от която той се ужасяваше. Конан остави момичето на земята и вдигна във въздуха една мраморна скамейка. Мускулите му просто се разкъсваха от усилието, ала той се упъти към извисяващия се колос.
Джума викна:
— Не, Конан! Махни се! Той те вижда!
Сега Конан стоеше в основата на огромния крак на оживелия идол. Каменните нозе се извисяваха над него като колони в грамаден храм. С лице, изкривено от напрежение, Конан вдигна скамейката над главата си и я стовари върху крака. Тя се заби в изваяния глезен с оглушителен грохот. Мраморът й се покри с мрежа от пукнатини от край до край. Конан се приближи още повече, отново сграбчи скамейката и пак я стовари в глезена. Този път тя се разтроши на парчета, но кракът, макар и леко одраскан, остана неповреден. Конан залитна назад, понеже статуята направи още една заплашителна крачка към него.
— Конан! Погледни!
Викът на Джума го накара да вдигне глава. Зеленият гигант се навеждаше. Рубинените очи се взираха в неговите. Странно бе да се гледа в живите очи на бог! Те бяха бездънно дълбоки — сенчести зелени дълбини, където неговият поглед потъваше безкрайно през червените епохи на времето без никаква мисъл! И дълбоко в тия кристални кладенци се таеше студена нечовешка злоба. Погледът на бога приковаваше неговия и младият кимериец усети ледена безчувственост да го парализира. Не можеше пито да помръдне, пито да мисли…
Джума, виейки от първичен страх и ярост, се извърна. Видя многото могъщи каменни ръце да се насочват към другаря му, който стоеше сякаш омагьосан. Още крачка и Яма щеше да се окаже върху парализирания кимериец.
Чернокожият беше твърде далеч от тях, за да се намеси, но безпомощната му ярост се нуждаеше от отдушник. Без да се замисля, той сграбчи краля бог, който напразно пищеше и се извиваше, и го хвърли към пъкления му баща.
Джалунг Тонгпа се превъртя във въздуха и с глух удар падна на мозаечния под пред краката на идола. Замаян от падането, малкият монарх диво се озърна с единственото си здраво око. И изкрещя от ужас, когато гигантският крак се спусна върху него.
Пукотът на раздробявани кости отекна в звънтящата тишина. Кракът на бога се плъзна по мрамора, оставяйки широко, алено петно на плочките. Със скърцане в кръста титаничната фигура се наведе, протегна ръце към Конан и… замръзна.
Протегнатите ръце от зелен камък спряха с разтворени пръсти насред пътя си във въздуха. Горящата червена светлина в рубинените очи угасна. Огромното многоръко тяло с дяволска глава, което допреди миг се бе движило, сега отново стана безжизнен камък.
Може би смъртта на краля, извикал този адски дух от нощните дълбини на безименни измерения, беше прекратила действието на магията, свързваща Яма с идола. А може би гибелта на краля освободи волята на дявола бог от доминацията на земния му родственик. Каквато и да бе причината, в мига, когато Джалунг Тонгпа беше размазан на кървава пихтия, статуята се превърна в безжизнен, неподвижен камък.
Изчезна и магията, обхванала съзнанието на Конан. Замаян, младежът разтърси глава, за да проясни мислите си. Огледа се. Първото нещо, което забеляза, бе принцеса Зосара. Тя се хвърли в ръцете му, истерично ридаейки. И когато бронзовите му ръце обхванаха меката й плът и той почувства лекото докосване на черната й копринена коса по врата си, един нов огън пламна в погледа му и Конан гърлено се изсмя.
Джума притича по пода на храма.
— Конан! Всички тук са мъртви или избягали! В конюшнята зад храма трябва да има коне. Сега е шансът ни да избягаме от това прокълнато място.
— Да! В името на Кром, ще ми бъде приятно да изтупам праха на тази проклета земя от петите си — изръмжа кимериецът, разкъсвайки тогата на великия шаман, за да прикрие голотата на принцесата. Той отново я вдигна на ръце и я отнесе навън, усещайки топлината и мекотата на младото пищно тяло до своето.
Един час по-късно, отдалечили се доста пред възможните преследвачи, те спряха конете си и почнаха да оглеждат разклоняващите се пътища. Конан вдигна поглед към звездите, помисли и посочи с ръка:
— Нататък!
Джума се намръщи.
— На север?
— Да, към Хиркания — засмя се Конан. — Нима забрави, че ние трябва да предадем това момиче на годеника му?
Веждите на Джума се начумериха по-дълбоко от преди, защото виждаше нежните бели ръце на Зосара, обвити около шията на другаря му, и малката й глава, доволно отпусната върху могъщото му рамо. „На нейния годеник?“ Той разтърси глава; никога нямаше да разбере кимерийците. Все пак последва Конан, обръщайки жребеца си към величествените хребети на Талакма, които се издигаха като стена, за да скрият странните земи на Меру от степите на Хиркания.
Месец по-късно те влязоха в лагера на Куджула, великия хан на номадите куйгари. Външният им вид бе коренно различен от онзи, когато избягаха от Шамбала. В селцата по южните склонове на Талакма бяха разменили остатъците от златните вериги, останали да висят по китките и глезените на Зосара, за дрехи, подходящи да прекосят снежните планински проходи и прашните равнини. Сега те носеха кожени шапки, палта от овча кожа, широки панталони от груба вълна и здрави високи обувки.
Щом представиха Зосара на чернобрадия й годеник, ханът възликува, оцени геройството им и ги възнагради. След пир, продължил няколко дни, той ги отпрати обратно към Туран, натоварени със златни подаръци.
Когато вече се бяха отдалечили достатъчно от лагера на хан Куджула, Джума каза на другаря си:
— Момичето беше много хубаво. Чудя се защо не го задържа за себе си. И то те харесваше.
Конан се усмихна:
— Да, харесваше ме. Но аз не съм готов да се установя. А Зосара ще бъде по-щастлива със скъпоценностите на Куджула и с неговите меки възглавници, отколкото с мен — да галопира из степите, да се пече на слънцето, да замръзва в снеговете, да я преследват вълци или врагове — той се усмихна: — Освен това, макар великият хан да не подозира, наследникът му вече е готов.
— Откъде знаеш?
— Тя ми каза, преди да се разделим.
Джума изцъка, както бе характерно за неговия език:
— Е, никога, никога повече няма да подценявам един кимериец!