Рей Бредбъри
Здравей и сбогом

От автора

Баща ми е Жул Верн.

Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо.

Едгар Алън По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка.

Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели.

Това е моето потекло.

Като се прибави естествено и фактът, че по всяка вероятност Мери Уулстънкрафт Шели, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.

Та със семейство като това какво друго можеше да излезе от мен, освен един автор на най-невероятни измислици и научнофантастични разкази.

Немалка част от живота си съм прекарал по дърветата, с Тарзан, героя на Едгар Райс Бъроуз. Когато, вече дванадесетгодишен, се спуснах от клоните, поисках за Коледа вместо играчки една пишеща машина. И на тази раздрънкана машина написах първото си произведение „Джон Картър, марсианският диктатор“, подражавайки сериите, които бях чел, и натраках по памет цели епизоди от „Вълшебникът Чанду“.

Разпращах бандероли и мисля, че съм членувал едва ли не във всички радиолюбителски клубове, които съществуват. Събирах комикси, повечето от които още пълнят сандъците на мазето ми в Калифорния. Посещавах всички утринни кинопрожекции. Жадно поглъщах произведенията на Х. Райдър Хагард и Робърт Луис Стивънсън. В разгара на лятото на моята младост скачах високо и се гмурках дълбоко в бездънния космически океан, много-много преди самата Космическа ера да стане нещо повече от петънце, наплюто от муха по 500-сантиметровия телескоп на Маунт Паломарес.

С други думи, бях влюбен във всичко, което правех. Сърцето ми не биеше, то избухваше. Не се затоплях от нещата, а кипях. Винаги съм се втурвал като луд и съм приветствал с пълно гърло всички онези велики и магични неща, за които, знаех, че просто не мога да живея без тях.

Аз бях голобрадо момче-вълшебник, което вадеше щури яйца от книжната си шапка. После станах брадат мъж-вълшебник, който изстрелваше ракети от пишещата си машина към Звездната пустош и те се запиляваха чак докъдето ти поглед стига или си представя въображението.

Моят ентусиазъм ми служеше вярно през всичките тия години. Никога не съм се изморявал от ракетите и звездите. Нито пък съм преставал да се радвам на разкошното удоволствие да се подплаша и да изляза от себе си с някои от най-мрачните си и свръхестествени истории.

Тъй че в този сборник разкази вие ще видите не само че „К означава Космос“, но и множество подзаглавия, които биха могли да бъдат „М означава Мрак“, „У означава Ужас“, или „Р означава Радост“. Тук ще намерите почти всяка страна от моята същност и живот, която бихте искали да откриете. Моята способност да се смея до сълзи от неоспоримото откритие, че съм жив в този странен, смахнат, и въодушевяващ свят. Моята не по-малка способност да всея ужас и да пожъна настръхналите му тръпки, когато подуша странните гъби, никнещи посред нощ в мазето, или като чуя на разсъмване откъм килера поскръцването на паяк, който тъче паяжината си на своя стан.

Вие, които четете, и аз, който пиша, сме едно и също. Младият човек, заключен, в мен, дръзна да напише тези истории за ваше удоволствие. Ние се срещаме на обикновената земя на един необикновен век и разменяме, даровете си от мрак и светлина, хубави и грозни мечти, простичка, радост и не толкова проста болка.

Момчето-вълшебник се обажда от ония години. Аз се отдръпвам настрана и го оставям да каже, каквото най-много има нужда да каже. Аз слушам, и се наслаждавам.

Надявам се, че и вие също.

Огромното

Като минаваше тази сутрин през поляната, Дъглас се натъкна на паяжина. Невидимата нишка докосна челото му и безшумно се скъса.

И от тази незначителна случка той застана нащрек: днешният ден няма да бъде като всички други. Освен това ще бъде различен и защото има дни, изтъкани само от мириси, сякаш можеш да вдъхнеш с носа си целия свят като въздух: вдишваш и издишваш — както обясняваше бащата на Дъглас и на десетгодишния му брат Том, докато пътуваха с автомобила извън града. Има други дни, разправяше още той, когато можеш да чуеш всеки гръм и всяко пошепване на вселената. Някои дни са хубави на вкус, а други — на пипане. А има и такива, когато забелязваш всичко наведнъж. Ето днес например мирише тъй, сякаш само за една нощ там зад хълмовете кой знае откъде се бе появила огромна овощна градина и всичко гъмжи от аромати чак до хоризонта. Въздухът мирише на дъжд, макар че на небето няма ни едно облаче. Струва ти се, че всеки миг някой от гората ще се разкикоти, а всъщност там е съвсем тихо…

Дъглас напрегнато се взираше в плуващите край тях поля. Не, не мирише на градина, нито на дъжд, пък и откъде ли, щом няма нито ябълки, нито облаци. И кой би могъл да се киска в гората?…

И все пак — Дъглас потръпна, — днес денят е някак си особен.

Автомобилът спря в сърцевината на тихата гора.

— Хайде, момчета, стига сте се занасяли! (Ръчкаха се едни друг с лакти.)

— Няма, татко.

Излязоха от колата, взеха сините тенекиени кофи и поемайки занемарения междуселски път, потънаха в мириса на земя, влажна от неотдавнашен дъжд.

— Гледайте за пчели — каза баща им, — те винаги кръжат около дивото грозде като палавници около кухнята. Дъглас!

Дъглас се стресна.

— Пак витаеш из облаците — рече баща му. — Слез на земята и тръгвай с нас.

— Да, татко.

Навлязоха в гората в индийска нишка: отпред вървеше бащата, едър и широкоплещест, след него Дъглас и накрая ситнеше малчото Том. Изкачиха невисокия хълм и погледнаха в далечината. Ей там, посочи с пръст баща им, там живеят огромните, по лятному тихи ветрове и плуват невидими в зелените дълбини, като призрачни китове.

Дъглас погледна нататък, не видя нищо и се почувства измамен — и баща му, и дядо му вечно говореха със загадки. И все пак… Дъглас затаи дъх и се ослуша.

Нещо трябва да се случи, помисли си той, знам вече.

— А ей тази папрат се нарича Венерини коси. — Бащата вървеше напред, без да бърза, синята кофа подрънкваше в ръката му. — А това усещате ли? — Той разрови земята с носа на обувката. — Милиони години се е наслоявал този хумус, есен след есен са падали листата, за да стане земята толкова мека.

— Гледай, гледай, промъквам се като индианец — обади се Том. — Съвсем безшумно!

Дъглас опипа земята с крак, но нищо не усети. През цялото време напрегнато се ослушваше. Обкръжени сме, помисли той. Нещо ще се случи! Но какво? — Той поспря. — Покажи се де! Където и да си! Каквото и да си! — мислено извика той.

Том и бащата продължаваха нататък по тихата, податлива земя.

— Няма на света по-нежна дантела — обади се тихо баща им.

Бе вдигнал ръка нагоре, където листата на дърветата се преплитаха с небето или може би небето се вплиташе в листата? Все едно, усмихна се бащата, цялото това е една дантела — зелена и синя; вгледайте се по-внимателно и ще видите как гората я плете като бръмчащ стан. Той бе застанал самоуверено като стопанин и леко и свободно, без да си търси думите им разказваше какво ли не. Често сам се разсмиваше на своите истории и от това те се лееха още по-свободно. Хубаво е понякога да послушаш тишината, разправяше той, защото тогава успяваш да чуеш как се носи прашецът на полските цветя, а въздухът бучи от пчели, да, наистина бучи! А това чувате ли го? Ей там, зад дърветата се лее водопадът на птиче цвърчене.

Ей сега, всеки миг, помисли Дъглас. Ето го. Вече е близо! А още не го виждам… Съвсем близо е! Почти до мен.

— А, провървя ни! Гледайте — диво грозде! — обади се баща им.

Не биваше сега! — възкликна в себе си Дъглас.

Обаче Том и бащата вече се бяха навели и потапяха ръце в шумолящия храст. Магията се разнесе. Онова застрашително, смразяващо нещо, което се надигаше и приближаваше крадешком, готово да се нахвърли върху него и да разтърси душата му, изчезна!

Опустошен и замаян, Дъглас се отпусна на колене. Пръстите му потънаха дълбоко в зелената сянка и изплуваха пак, обагрени с ален сок, сякаш бе забил нож в гората и сега пъхаше ръце в откритата рана.

 

 

— Хайде на закуска, момчета!

Кофите са напълнени повече от половината с диво грозде и горски ягоди; наоколо бръмчат пчели — но това съвсем не са пчели, както казваше баща им, а целият свят тихичко мърка своята песен; седнаха на обраслия с мъх ствол на съборено дърво, задъвкаха сандвичите и се опитваха да слушат гората тъй, както я чуваше баща им. А той, усмихнат под мустак, косо попоглежда Дъглас. Сякаш искаше да каже нещо, но замълча, отхапа пак от сандвича и се замисли.

— В гората един сандвич с шунка има съвсем друг вкус, отколкото вкъщи. Нещо съвсем различно, нали? Може би по-остър или кой знае какъв… Джодженът ли му се отразява, смолата ли? И ти се отваря такъв апетит!

Дъглас спря да дъвче и близна хляба и шунката. Не, не… най-обикновен сандвич си беше.

Том кимна и продължи да дъвче.

— Да, татко.

Преди малко почти щеше да се случи, мислеше Дъглас. Не знам какво точно, но нещо голямо, просто огромно. Само че се подплаши. И къде ли е сега? Може би се е скрило в онзи храст? Не, някъде зад мен е. Да, да, тук… Тук, до мен.

Дъглас скришом опипа корема си.

То пак ще се върне, трябва само малко да се почака. Знам, че няма да ме заболи, не за това идва при мен. Но пък за какво? За какво?

— А ти знаеш ли колко пъти сме играли бейзбол тази година? — ни в клин, ни в ръкав го попита Том. — А в миналото? А в още по-миналото?

Устните му бързо-бързо шаваха.

— Аз всичко съм си записал! Хиляда петстотин шестдесет и осем пъти! А знаеш ли колко пъти съм си мил зъбите за десет години живот? Шест хиляди пъти! А пък ръцете съм си мил петнадесет хиляди пъти и съм спал само нощем малко повече от четири хиляди пъти. И съм изял шестстотин праскови и осемстотин ябълки. Обаче круши само двеста, понеже не ги обичам много. И за каквото и да ме попиташ, всичко съм си записвал! А ако си спомниш, и изчислиш всичко, което съм правил през тези десет години, ще се получат просто хиляди милиони!

Ето, ето, помисли Дъглас, пак приближава. Защо? Дали защото Том плямпа? Но какво общо може да има с Том? Той дрънка ли дрънка с пълна уста, баща им седи умълчан, напрегнат като рис, а Том не спира, съска и се пени като сода.

— Прочел съм четиристотин книги, а филми и повече съм гледал: четиридесет филма с Бък Джоунз, тридесет с Джек Хокс, четиридесет и пет с Том Микс, тридесет и девет с Хът Гибсън, сто деветдесет и два мултипликационни за котарака Феликс, десет с Дъглас Феърбенкс, осем пъти съм гледал „Призрак в операта“ с Лон Чани, четири пъти Милтън Силз, даже и на един любовен съм бил — с Адолф Менжу, само че тогава трябваше да стоя деветдесет часа в тоалетната на киното, докато свърши тази глупост и пуснат „Котката и канарчетата“ или „Прилепът“, май беше. Ама на тоя филм пък всички като се вкопчиха един в друг и цялото време непрекъснато пищяха. И през тези години съм изял четиристотин захарни пръчки, триста карамел-мута, седемстотин фунийки сладолед…

Том дрънка още дълго, цели пет минути, докато баща им го прекъсна:

— А колко ягоди набра днес, Том?

— Точно двеста петдесет и шест — отвърна Том, без да му мигне окото.

Баша им се разсмя. Свършиха закуската и отново тръгнаха из горските сенки да събират диво грозде и дребнички горски ягоди. Навеждаха се чак до земята, ръцете им бързо и ловко си вършеха работата, кофите все повече натежаваха, а Дъглас се ослушваше и мислеше: ето, ето го пак, съвсем близо е, точно зад рамото ми. Не се оглеждай! Работй, събирай ягоди, хвърляй ги в кофата. Огледаш ли се, ще го подплашиш. А-а, не, този път няма да го изпусна! Но как да го подмами по-наблизо, за да го види, да го погледне право в очите? Как?

— А пък аз си имам една снежинка в кибритена кутийка — каза Том и се засмя, поглеждайки ръката си — от ягодите тя беше цялата червена, като ръкавица.

— Млъкни! — едва не му извика Дъглас, но не, не биваше да крещи; ще се подплаши от ехото и ще изчезне.

Чакай… Том приказва, а то приближава: значи, то не се страхува от него, Том дори го привлича, Том също е донякъде то…

— Това беше още през февруари, заваля сняг и аз подложих кутийката — Том захихика, — хванах една по-едра снежинка и хоп! — захлупих я, после бързо изтичах вкъщи и я пъхнах в хладилника!

Още по-близо, съвсем близо. Том дрънкаше непрестанно, а Дъглас не сваляше очи от него. Можеше изведнъж да отскочи и да избяга, пък и откъм гората се надигаше някаква страхотна вълна. Всеки миг можеше да се сгромоляса и да ги смаже…

— Да, моля ти се — продължи Том, докато обираше един храст диво грозде. — Аз единствен в целия щат Илинойс имам снежинка посред лято. Да се пребиеш, никъде другаде няма да намериш такова съкровище. Утре ще я отворя. Дъг, ако искаш, и ти можеш да погледнеш…

По друго време Дъглас би подсвирнал презрително — голяма работа, снежинка, представи си. Но сега към него стремително се носеше онова огромното, всеки момент щеше да се сгромоляса от ясното небе и той само зажумя и кимна.

Том така се изненада, че дори престана да събира ягоди, обърна се и погледна брат си.

Дъглас бе застинал тъй, както бе приклекнал. Как да устоиш на такова нещо! Том нададе войнствен вик, хвърли се върху него и го повали на земята. Изтърколиха се в тревата и се запремятаха, размахали юмруци.

Не, не! За нищо друго не биваше да мисли! И изведнъж… Май този път всичко е наред! Да! Връхлитащата вълна не се подплаши от това сборичкване, от сбиването им; и ето — тя ги заля, плисна се широко около тях и ги понесе и двамата по гъстата зелена трева в глъбините на гората. Том цапардоса Дъглас по лицето. В устата му нахлу солена топлина. Дъглас сграбчи брат си, притисна го здраво и те замряха, само сърцата им бясно блъскаха и дъхът им свистеше. Най-после Дъглас крадешком поотвори едно око: нима и сега нищо?

Не, ето го този път, ето го цялото, точно такова, каквото си е.

Като огромна зеница на великанско око, което също се е отворило току-що и поглежда изумено, право в очите му впери поглед целият свят.

И той разбра: ето какво бе дошло тъй неочаквано и вече щеше да остане в него, за да не го напусне никога вече.

АЗ СЪМ ЖИВ — помисли той.

Пръстите му трепереха, порозовели от светлината на стремителната кръв, като късчета от незнайно знаме, невиждано досега, открито за първи път… Чие е това знаме? На кого трябваше да се кълне сега във вярност?

Едната му ръка още притискаше Том, но той съвсем го бе забравил и предпазливо опипа светещите алени пръсти, сякаш искаше да снеме ръкавица, после вдигна длан нагоре и ги огледа от всички страни. Пусна Том, обърна се по гръб с ръка все още издигната към небесата и сега целият беше само очи — които като часови през бойната кула на неизвестна крепост оглеждат моста — и вдигната ръка с пръсти, в които на светлината потрепваше кървавочервеното знаме.

— Какво ти е, Дъг? — попита Том.

Гласът достигна до него далечен и тайнствен, сякаш някъде изпод водата, от дъното на зелен, обрасъл с мъх кладенец.

Под Дъглас шепнеха тревите. Той отпусна ръце и усети кадифените им ножници. И някъде далеч в гуменките се размърдаха пръстите на краката. В ушите му, като в раковини, въздъхна вятърът. Многоцветният свят се преливаше в зениците като пъстрите багри в кристално кълбо. Гористите хълмове бяха осеяни с цветя, сякаш с късчета слънце и огнени отломки небе. По огромното преобърнато езеро на небосвода се мяркаха птици, като камъчета, запратени от ловка ръка. Дъглас шумно дишаше през зъби и сякаш вдишваше лед и издишваше пламъци. Хиляди пчели и водни кончета пронизваха въздуха като електрически заряди. Десетте хиляди косъмчета на главата на Дъглас израснаха с една милионна от милиметъра. В двете му уши биеше по едно сърце, трето се блъскаше в гърлото, а истинското кънтеше оглушително в гърдите му. Тялото му жадно дишаше с милионите си пори.

Аз наистина съм жив, мислеше Дъглас. Досега не съм го знаел, а може и да съм го знаел, не помня вече.

Извика си го веднъж, дваж, десет пъти! Че как иначе! Да живееш цели дванадесет години на този свят в нищо и да не подозираш! И изведнъж такова откритие: както се боричкаха с Том, внезапно тук, под дърветата, да се натъкне на този бляскащ златен часовник, този изключителен хронометър, който се навива веднъж на седемдесет години!

— Ама, Дъг, какво ти е?

Дъглас нададе див рев, сграбчи Том и отново се затъркаляха по земята.

— А бе ти да не откачаш?

— Откачам!

Търкаляха се по склона на хълма, слънцето гореше в очите и устата им като парченца лимоненожълто стъкло; задъхваха се като риби, изхвърлени от водата, й се смееха до сълзи.

— Дъг, да не си се побъркал!

— Не, не, не, не!

Дъглас зажумя: в тъмното меко пристъпваха петнисти леопарди.

— Том! — И още по-тихо: — Том… как мислиш, дали всички хора знаят… дали знаят, че са… живи?

— Знаят, разбира се! Че ти какво си мислеше!

Леопардите безшумно отминаха нататък в тъмнината и погледът вече не можеше да ги достигне.

— Хубаво е да е така — прошепна Дъглас. — Хубаво е, ако всички знаеха.

Той отвори очи. Баща им, с ръце на кръста, се извисяваше над тях и се смееше: главата му опираше в зеленолистния небосвод. Очите им се срещнаха.

Дъглас потръпна. И татко знае — разбра той. — Всичко е било замислено! Той нарочно ни доведе тук, за да ми се случи това! Той е съучастник в заговора и всичко знае. А сега знае, че и аз вече знам.

Огромната ръка се спусна от висините и го издигна във въздуха. Олюлявайки се на омекналите си нозе между баща си и Том, изподраскан, разчорлен и все още зашеметен, Дъглас внимателно опипа лактите си — бяха като чужди — и удовлетворено облиза разбитата си устна. После погледна баща си и Том.

— Аз ще нося всички кофи — каза той. — Днес искам сам да нося всичко.

Те загадъчно се усмихнаха и му подадоха кофите.

Дъглас стоеше, леко олюлявайки се и товарът — целият изтичащ сок на гората — му откъсваше ръката. Искам да почувствам всичко, което може да се почувства, мислеше той. Искам да се изморя, искам ужасно да се изморя. Не бива да забравям нито днес, нито утре, нито по-нататък.

Тръгна опиянен с тежкия товар, а след него заплуваха пчелите, мирисът на диво грозде и ослепителното лято; по пръстите му подпухнаха блажени пришки, ръцете му онемяха и той се запрепъва. Бащата сложи ръка на рамото му.

— Недей — измърмори Дъглас. — Нищо ми няма, чудесно ще се справя…

Още цял половин час ръцете, краката и гърбът му чувстваха тревата и корените, камъните и кората на дървото, които сякаш се бяха отпечатали по тялото му. Този отпечатък почна малко по малко да се заличава, топеше се и му се изплъзваше, Дъглас вървеше и мислеше за това, а брат му и умълчаният му баща вървяха след него, предоставяйки му сам да прокарва път през гората към неправдоподобната цел — към шосето, което ще ги закара обратно в града…

Здравей и сбогом

Да, наистина той трябва да тръгва, няма как! Време беше, срокът бе изтекъл и той трябва да замине някъде далеч. Куфарът е стегнат, обувките лъснати, косите пригладени, ушите и вратът старателно измити, оставаше само да се спусне по стълбите, да излезе на улицата и да отиде на онази малка гара, където влакът ще спре само заради него. И тогава градчето Фокс-Хил в щата Илинойс ще се превърне завинаги в минало. А той ще отиде в Айова или Канзас, а може би и по-далеч, чак в Калифорния, той — едно дванадесетгодишно момче, чието кръщелно свидетелство, прибрано в куфара му, гласи, че е роден преди 43 години.

— Уили! — извикаха отдолу.

— Ей сега.

Вдигна куфара. Видя отражението си в огледалото над скрина: златото на юнски глухарчета, руменеца на юлски ябълки, топлата белота на мляко. Ангелски невинно, ясно лице — такова, каквото винаги е било и вероятно завинаги ще остане.

— Време е! — отново извика женски глас.

— Идвам.

Усмихнат и запъхтян, той помъкна куфара надолу. В гостната го чакаха стъкмени и пременени Ан и Стив.

— Ето ме! — извика от прага Уили.

Лицето на Ан стана едно такова — всеки миг ще заплаче.

— Боже мой, Уили, нима наистина ни напускаш?

— Хората вече започнаха да подозират — тихо каза Уили. — Цели три години как живея тук. А почнат ли слуховете, аз вече знам, че ми е време да си отивам.

— Много странна работа — каза Ан. — Нищо не разбирам. Тъй ни в клин, ни в ръкав. Мъчно ще ни е за теб, Уили.

— Ще ви пиша всяка Коледа, честна дума. Но вие не ми пишете, няма нужда.

— Толкова ти се радвахме и бяхме щастливи. — Стив се изправи на стола, думите трудно му се удаваха. — Толкова ни е мъчно, че всичко свърши. Жалко, че трябваше да ни разкажеш всичко за себе си. Ужасно ни е мъчно, че не можеш да останеш.

— Вие сте чудесни хора — рече Уили, — по-добри от всички, с които съм живял.

Той бе висок метър и двадесет, слънчевата светлина падаше върху бузите, не познаващи бръснача.

И тогава Ан се разплака.

— Уили. Уили…

Тя се сви в креслото, явно й се щеше да го прегърне, но вече не смееше, гледаше го смутено, объркано и не знаеше как да се държи сега с него.

— Не ми е лесно да си отида — каза Уили. — Свикнах. И бих се радвал да остана, но не мога. Веднъж опитах, но хората почнаха да подозират нещо нередно. Заприказваха: „Боже мой, какъв ужас! Боже мой, толкова години да играе с нашите невинни деца, а ние нищо и да не подозираме! Боже, като си помислиш какъв ужас!“ Е. и се наложи една нощ да напусна града. Хич не ми е лесно. Сами знаете колко ви обичам и двамата. Чудесни бяха тези три години, благодаря ви!

Тримата се отправиха към вратата.

— А сега накъде, Уили?

— И аз не знам. Където ми видят очите. Ще спра, като видя някой зелен град.

— Ще си дойдеш ли някой ден?

— Да — сериозно отговори той с тънкия си юношески глас. — След двадесет години вече ще ми проличи, че не съм момче. Тогава ще тръгна да навестя всичките си бащи и майки.

Стояха на верандата, обвявани от прохладата на лятното утро и никак не им се щеше да изговорят гласно последните думи на сбогуването. Стив втренчено гледаше в клоните на близкия бряст.

— А при много хора ли си живял досега, Уили? Колко осиновители имаш?

Въпросът, изглежда, нито го засегна, нито натъжи.

— Ами вече пет пъти съм си сменял родителите — двадесет години пътувам така, в пет града съм бил.

— Добре, да не съжаляваме за това — каза Стив. — Макар че само три години ни беше син, това е по-добре от нищо.

— Е, да тръгвам — каза Уили, бързо целуна Ан, вдигна си куфара и излезе на улицата, мина под дърветата, под зелените от клоните слънчеви лъчи и тръгна бързо, без да се оглежда — съвсем, съвсем момче.

 

 

Когато мина през парка, там, на зелената поляна децата играеха бейзбол. Спря в сянката под дъбовете и загледа как бялата топка излита високо в слънчевите лъчи, а сянката й като тъмна птица прелита по тревата и децата я ловят в свитите си като чашка шепи — и толкова е важно, толкова е необходимо да се хване, да не се изпусне това стремително късче лято. Те викаха с пълно гърло. Топката падна на тревата близо до Уили.

Той излезе изпод дърветата с топката, спомняйки си последните три години, вече похарчени до стотинка, и петте години, които ги предхождаха, и така все по-назад, чак до онова време, когато наистина беше на единадесет, дванадесет, четиринадесет години и в ушите му зазвучаха гласовете:

— Какво му е на вашия Уили, госпожо?

— Госпожо, а защо вашият Уили напоследък нещо не расте?

— Уили, ти пушиш ли вече?

Ехото на тези гласове замря в яркото сияние на летния ден. А после — гласът на майката:

— Днес Уили навършва двадесет и една!

И хилядите гласове:

— Ела, като станеш на петнадесет години, момче, тогава може би ще се намери работа за теб.

Втренченият му поглед се премести на бейзболната топка в треперещата му ръка, сякаш това бе не топка, а целият му живот — безкрайната лента на годините, навита и стегната в здрав възел, но той отново и отново се връща към оня ден, когато навърши дванадесет години. Чу стъпки по тревата: децата идваха към него, застанаха в кръг и засенчиха слънцето, пораснаха.

— Накъде си тръгнал, Уили? — и те побутнаха куфара му.

Как са се източили. В последните месеци сякаш слънцето бе махнало с ръка над главите им, беше ги повикало и те се протягаха нагоре към него като горещ, полуразтопен метал, като златен карамел, покорен на властното привличане на небето. Те растат и растат, те са по на тринадесет, четиринадесет години, вече гледат Уили от високо, усмихват му се, но сега леко пренебрежително. Това почна преди четири месеца.

— Хайде да играем! Ние тук срещу вас! А Уили кой отбор ще го вземе?

— А-а, Уили е вече много малък за нас, ние с хлапаци не играем.

И те го прогонват, тях ги привличат слънцето и луната, смяната на годишните времена, пролетният вятър и младите клони, а той си е както преди на дванадесет, топ вече не им е другарче. И нови гласове подхващат стария, страшно познат, вледеняващ душата припев:

— Трябва да давате повече витамини на момчето, Стив.

— Във вашия род, Ан, всички ли са такива дребосъци?

И отново студена ръка стяга сърцето му и вече знаеш, че след толкова чудесни години сред „свои“ отново трябва да изтръгнеш всички корени.

— Уили, ти къде си тръгнал?

Той тръсна глава. Пак е сред момчетата, те тичат наоколо по тревата, засенчват слънцето, навеждат се към него като великани над фонтанче на чешма.

— Отивам да навестя за една седмица мои близки.

— Аха.

Преди една година те нямаше да бъдат толкова равнодушни. А сега само погледнаха любопитно куфара му, може би лекичко му завидяха — да, той ще пътува с влак, ще види разни нови места…

— Да поиграем малко? — предложи Уили.

Съгласиха се неохотно, просто да уважат заминаващия. Той остави куфара и затича; бялата топка излетя към слънцето, устреми се към ослепително белите фигури в далечния край на поляната, пак нагоре и надалеч, животът идваше и отминаваше, тъчеше невидими шарки. Напред-назад! Мистър Робърт Хенлън и мисис Хенлън, Крик Бенд, щата Уисконсин, 1932 година, неговите осиновители, първата година! Напред-назад! Хенри и Елис Болц, Лаймвил, щата Айова, 1935 година! Лети бейзболната топка. Смитовци, Итъновци, Робинсъновци! 1939! 1945! Бездетни семейства — едно, второ, трето! Чукаш на вратите — една, друга.

— Извинете, моля. Казвам се Уили. Дали ще може…

— Искаш ли хляб с масло? Влез, седни. Ти откъде си, момчето ми?

Хляб с масло, чаша студено мляко, усмивки, кимвания, спокоен, небързащ разговор.

— Ти май си отдалеч, момчето ми? Да не си избягал отнякъде?

— Не съм.

— Сираче ли си?

… И още една чаша мляко.

— Винаги толкова ни се е искало да имаме деца. Но никога не сме имали. Кой знае защо. Случва се и това. Какво да се прави. А вече е късно, момчето ми. Не трябва ли вече да се прибираш вкъщи?

— Аз нямам дом.

— Такова малко момче? Че ти си още съвсем мъничък. Мама няма ли да се тревожи?

— Нямам дом и никакви роднини нямам на този свят. Може би… Не може ли… Дали не може да пренощувам у вас?

— Ами, как да ти кажа, момчето ми, просто не знам — казва мъжът. — Никога не сме мислили да вземем вкъщи…

— Днес имаме пиле за вечеря — прекъсва го жената. — Ще стигне за всички ни, има и за гости.

И летят, сменят се годините, гласовете, лицата, хората и винаги в началото едни и същи разговори. Лятна вечер — последната вечер, която прекара у Емили Робинсън, — вечерта, когато й разкри тайната си; тя седи в люлеещия се стол и той чува гласа й:

— Колко дечица съм видяла през живота си. Гледам ги понякога и си мисля — колко жалко, колко тъжно, че всички тези цветчета ще бъдат откъснати, колко жалко, че на всички тези пламъчета им е съдено да угаснат. Колко жалко, не може без това — ето ги, тичат наоколо, ходят на училище, а после порастват, стават едни върлини, грозни, с бръчки, посивели, оплешивели и накрая останат само кожа, кости и задух и всички ще умрат, в гроба ще легнат. Слушам ги сега как се смеят и просто не ми се вярва — нима и те ще вървят по същия път, по който и аз съм минала. А не може иначе! И досега си спомням стиховете на Уърдсуърд: „Внезапно там край езерото, в сянката на дървесата, видях цял хоровод от златни нарциси да пърхат развълнувано сред вятъра“. Такива ми изглеждат децата, макар че те понякога са жестоки, макар да знам, че могат да бъдат и тъпи, и зли, но злобата им още не е проличала на лицата им, в очите няма умора. Те са толкова буйни, с толкова жаден интерес към всичко! А на възрастните това най-много им липсва — девет души от десет вече са изстинали към всичко, станали са равнодушни, никаква свежест, никаква енергия, никакъв живот не е останал в тях. Всеки ден гледам как се втурват от училище децата след часовете. Сякаш някой разхвърля от вратата букети цветя. Какво е това чувство, Уили? Какво е да се чувстваш вечно млад? Винаги да си останеш новичък, свеж като сребърна монета от последната емисия. Ти щастлив ли си? Леко ли ти е на душата или само така изглежда?

 

 

Топката със свистене разсече въздуха, като някакъв огромен белезникав стършел и парна дланта му. Намръщен от болка, той разтри ръката си, а паметта му продължаваше:

— Оправях се както можех. Когато умряха всичките ми близки и разбрах, че никъде няма да ме вземат из работа, опитах да се хвана в цирка, но там ми се подиграха.

— Ти не си джудже, момчето ми — казаха ми, — но и да си джудже — все толкова — изглеждаш просто като момче. Ако трябва да взимаме джудже, то поне трябва да се вижда, че е истинско джудже. Не, момчето ми, няма смисъл да настояваш.

И аз тръгнах да скитам по света и все си мислех: какво съм аз? Момче? И на вид съм момче, и говоря като момче, тъй че по-добре да си остана момче. И да плачеш, и да не плачеш — няма полза. Само че къде да се дяна? Каква работа да си намеря? А после видях веднъж в един ресторант някакъв човек да показва на друг снимки на децата си. А другият само повтаряше: „О, нямам аз деца… де да имах дечица…“ И клати глава. А аз както си седях наблизо с късчето шницел на вилицата, изведнъж застинах! В този миг разбрах с какво ще се занимавам до края на живота си. Да нося радост на самотните хора. Да не знам нито почивка, нито срокове. Вечно да играя. Разбрах, че ще трябва вечно да играя. Е, понякога ще трябва да разнасям вестници, да изтичвам на пазар, може и трева да кося, но истински тежка работа няма да видя. Цялата ми работа ще бъде да радвам майка си и баща ми да се гордее с мен. И аз се обърнах към този човек на стойката, близо до мен. „Много извинявайте…“ — казах аз. И му се усмихнах…

— Но все пак, Уили — каза тогава, преди много години мисис Емили, — не ти ли е мъчно понякога? И не ти ли се иска… разни неща… каквито са нужни на възрастните хора?

— Мълча си и гледам да надвия това — казва Уили. — Аз съм само момче — викам си — и трябва да живея с момчета, да чета същите книги, които те четат, да играя същите игри, на които те играят, а всичко останало ми е отнето веднъж завинаги. Не мога да бъда едновременно и момче, и възрастен. Трябва да съм момче — и толкова. И си играя ролята. Да, понякога ми е било трудно. Понякога се е случвало…

Той млъква.

— Хората, при които си живял, нищо ли не знаеха?

— Не. Ако им кажех, всичко щеше да пропадне. Разправях им, че съм избягал от къщи — нека проверяват, да питат полицията. Когато се изясняваше, че не ме търсят и че няма нищо лошо зад мен, те ме осиновяваха. Тъй беше най-добре… докато никой не забележеше. Но минаваха три години или пет години и хората започваха да подозират, или в града пристигнеше някой, който ме е виждал по-рано, или някой от цирка ме познаваше — и край. Рано или късно всичко свършваше.

— А ти щастлив ли си? Добре ли ти е? Приятно ли е да бъдеш дете повече от четиридесет години?

— Казват, че всеки трябва да си изкарва някак хляба. А когато правиш другите щастливи, ти сам ставаш почти щастлив. Това ми е работата и си я върша. А после… след още няколко години ще остарея. Тогава и треската на младостта, и всичките непостигнати неща, и несбъднатите мечти — всичко ще остане зад мен. Може би тогава ще ми стане по-леко и спокойно ще си доиграя ролята.

Той тръсна глава, прогонвайки тези мисли и за последен път метна топката. После изтича към куфара си. Том, Бил, Джейм, Боб, Сам — раздели се с всички, на всеки стисна ръка. Те малко се смутиха.

— В края на краищата ти не заминаваш на края на света, Уили.

— Да, наистина… — Той не помръдваше от мястото си.

— Е, хайде, Уили! Ще се видим след седмица.

— Хайде, довиждане!

И отново той върви нататък със своя куфар и гледа дърветата, зад него остават децата и улицата, където бе живял, а когато завива зад ъгъла, отдалеч се донася свирката на влака и той се затичва.

Последното, което видя и чу, беше бялата топка, отново и отново излитаща в небето над островърхите покриви, назад-напред, назад-напред и звънтяха гласовете, сякаш птици крещяха прощално, отлитайки далеч на юг.

 

 

Ранно утро, слънцето още не е изгряло, мирише на мъгла, на предутринен хлад и на студено желязо — неприветливият мирис на влака; цялото тяло изтръпнало и трескаво от дългата нощ във вагона… Той отваря очи и поглежда през прозореца към пробуждащия се вече град. Запалват се светлинки, чуват се невисоки, приглушени гласове, в хладния сумрак напред-назад, напред-назад се поклаща, размахва се червеният сигнален фенер. Стеле се сънна тишина, в която всички звуци и отзвуци сякаш са облагородени, рядко ясни и отчетливи. През вагона като сянка в тъмния коридор минава кондукторът.

— Сър — тихичко го повика Уили.

Кондукторът спря.

— Кой е този град? — прошепна в тъмното момчето.

— Веливил.

— Голям ли е?

— Десет хиляди жители. Това ли е твоята гара?

— Колко е зелено тук… — С продължителен поглед Уили се взря през прозореца към загърнатия в предутринна прохлада градец. — Колко е хубаво и тихо — каза той.

— Ти знаеш ли къде отиваш, момчето ми? — попита го кондукторът.

— Тук — отвърна Уили и тихо се надигна. Стана бързо и делово почна да си събира вещите в утринната прохлада, която миришеше на желязо.

— Гледай да не направиш някоя глупост, момче — каза кондукторът.

— Няма, сър — отвърна Уили, — няма да правя глупости.

Той мина по тъмния коридор, кондукторът му пренесе куфара и той слезе на платформата, а около него просветваше и се разреждаше мъглата, надигаше се прохладното утро.

Стоеше и гледаше от долу на горе кондуктора и черния железен влак, над който още светеха последните редки звезди. Оглушително запищя локомотивът, кондукторите из целия влак отвърнаха с викове, потръпнаха вагоните, а познатият кондуктор махна на момчето и му се усмихна — на това малко момче с големия куфар, а то извика нещо, но локомотивът отново изрева и заглуши гласа му.

— Какво? — закрещя кондукторът и сложи ръка на ухото си.

— Пожелайте ми късмет! — извика Уили.

— На добър час, синко! — викна кондукторът и усмихнато му махна с ръка. — Наслука, момчето ми!

— Благодаря! — каза Уили под грохота и гърма, под свистенето на парата и тракането на колелата.

Погледа след черния влак, докато той изчезна от очите му. През цялото време стоя неподвижен. Стоя съвсем тихо цели три минути на стария дървен перон — той, дванадесетгодишното момче. И чак тогава се обърна и пред него се разкриха по утринно пустите улици.

Изгряваше слънцето и за да се стопли, той тръгна с бързи крачки — влизаше в новия град.

Утрешното дете

Той не искаше да бъде баща на малка синя пирамидка. Питър Хорн изобщо не си беше правил такива планове. Нито пък жена му си представяше, че може да им се случи такова нещо. Дни наред бяха разговаряли спокойно за наближаващото раждане на детето им, хранеха се с обикновена храна, спяха много и като дойде време да тръгнат с хеликоптера за болницата, той я прегърна и целуна.

— След шест часа ще си бъдеш пак вкъщи, милинка — каза той. — Тази нова техника за раждане вече прави всичко за човека, само дето още не замества бащата на детето.

Тя си спомни някаква отдавнашна песничка. „Не, не, поне това не могат да ми вземат“ — затананика си я и се засмяха. Хеликоптерът ги издигна над зеления път от градчето към големия град.

Лекарят, спокоен човек на име Уолкот, вдъхваше доверие. Приготвиха Поли Ан, съпругата, за предстоящото събитие, а бащата както обикновено остана в чакалнята. Там можеше да пуши или да си вземе едно уиски с лед. Чувстваше се чудесно. Чакаха първо дете, но нямаше за какво да се тревожат. Поли Ан беше в сигурни ръце.

След един час доктор Уолкот влезе в чакалнята. Имаше вид на човек, който е видял смъртта. Питър Хорн, вече на третата чашка, застина:

— Мъртва ли е?

— Не — тихо отвърна лекарят. — Не, не, тя е добре. Но бебето…

— Бебето ли умря?

— Бебето също е живо, обаче… Допийте си и елате с мен. Нещо се случи.

Да, наистина беше станало нещо. И „нещото“ бе изкарало цялата болница по коридорите. Хората обикаляха от стая в стая. Почти му прилоша, докато минаваха по коридора, където стояха хора в бели престилки, споглеждаха се и шушукаха.

— Виж ти! Виж ти! Детето на Питър Хорн! Невероятно!

Влязоха в малка чиста стая. Вътре се тълпяха хора и се надвесваха над ниска маса. На нея имаше нещо.

Малка синя пирамидка.

— Защо ме доведохте тук? — обърна се Хорн към лекаря.

Малката синя пирамидка се раздвижи. И заплака.

Питър Хорн се втурна напред и погледна потресен. Пребледня и задиша учестено.

— Да не би това да е то?

Доктор Уолкот кимна.

Синята пирамидка имаше шест змиевидни израстъка и три очи, които примигваха от стените й.

Хорн не помръдваше.

— Тежи три килограма и четиристотин грама — обади се някои.

Хорн си помисли, че се гаврят с него. Някакъв номер му бяха погодили. Чарли Ръскол трябва да стои зад всичко това. И сега всеки момент ще влезе и ще извика: „Хвана ли се, глупчо!“ — и всички ще се разсмеят. Това не може да е моето дете. О, ужасно. Подиграват ми се.

Хорн стоеше и по лицето му се стичаха капки пот.

— Изведете ме от тук. — Обърна се и недоумяващо разтвори и отпусна ръце, очите му запримигваха.

Уолкот сложи ръка на рамото му и заговори успокоително:

— Това е вашето дете. Разберете, мистър Хорн.

— Не, не може да бъде. — Умът му не можеше да го побере. — Това е някакъв кошмар. Унищожете го!

— Не можем да убием човешко същество.

— Човешко същество?! — Хорн примигна насълзен. — Това не е човек. Това е богохулство!

Лекарят бързо продължи:

— Направихме изследванията на това… дете… и решихме, че не е мутант, а резултат от разлагане и пренареждане на генетичния код. То не е някакъв аномалия. Нито е болно. Изслушайте ме, моля ви, внимателно.

Хорн бе втренчил широко отворени очи в стената. Потресен беше и се олюляваше. Лекарят продължаваше да говори сдържано, убедително:

— При раждането детето е било засегнато от външни влияния. Вследствие късо съединение и едновременно с това погрешното функциониране на новите машини за раждане и хипноза се е получило нарушаване на измеренията. И при това положение — завърши набързо лекарят — вашето дете се е родило в… друго измерение.

Хорн дори не можа да кимне. Стоеше и чакаше.

Доктор Уолкот беше съвсем ясен.

— Вашето дете е живо и… и щастливо. Ето го там, на масата. Но за нас видът му е малко странен, понеже се е родило в друго измерение. Очите ни, привикнали към триизмерно възприемане, не могат да го видят като дете. Но то си е дете. Под целия този камуфлаж тази странна пирамидална фигура с израстъци е вашето дете.

Хорн стисна устни и затвори очи.

— Може ли да получа нещо за пиене?

— Разбира се. — Лекарят му подаде чаша.

— И ако може да седна някъде, просто да поседна за малко. — Хорн се отпусна изтощено на стола. Почваше да разбира. Всичко бавно се наместваше. Той потръпва. Все пак, колкото и страшно да изглеждаше, това беше първото му дете.

Накрая вдигна поглед и се помъчи да различи лекаря.

— А на Поли какво ще кажем? — Гласът му бе едва доловим шепот.

— Ще помислим утре сутринта, когато бъдете в състояние да разговаряте.

— А по-нататък какво ще стане? Има ли някакъв начин да… да се върне в нормален вид?

— Ще опитаме. Разбира се, ако вие ни дадете разрешение да правим опити. В края на краищата то е ваше дете. Вие можете да правите с него каквото искате.

— С него? — Хорн се усмихна горчиво, затваряйки очи. — По какво съдите, че това е то? — Притъмня му. Ушите му забучаха.

Уолкот явно беше смутен.

— Ами, ние… това е… не знаем всъщност.

Хорн отпи пак от чашата си.

— И какво, ако не успеете да го върнете в нормален вид?

— Разбирам колко голям шок е за вас това, мистър Хорн. Ако не можете да понесете мисълта да отглеждате детето, ние в Института ще се радваме, ако ни го предоставите и ще се грижим за него вместо вас.

Хорн се замисли.

— Благодаря. Но то все още ни принадлежи — на мен и на Поли. Ще си го прибера вкъщи. И ще го гледам, както бих гледал всяко друго дете. Ще му осигуря нормален домашен живот. Ще се постарая да го обикна. Ще се държа добре с него. — Устните му се схванаха, не можеше да мисли.

— Давате ли си сметка каква грижа поемате, мистър Хорн? Това дете не ще може да има нормални другарчета; те веднага ще му извадят душата. Знаете какви са децата. Ако решите да го гледате вкъщи, животът му трябва да бъде организиран така, че никой никога да не го вижда. Ясно ли ви е?

— Да. Ясно ми е. А то добре ли е умствено, докторе?

— Да. Проверихме му реакциите. То е чудесно здраво бебе по отношение на нервните рефлекси и подобни неща.

— Исках само да бъда спокоен. А сега единственият проблем е Поли.

Уолкот сви вежди.

— Признавам си, че точно това и мен ме тревожи. Знаете колко тежко е за една жена да научи, че детето й се е родило мъртво. Но да кажеш на една, жена, че е дала живот на нещо, което не прилича на човек… Това не е тъй чисто като смъртта. Има голяма опасност от шок. И все пак трябва да й кажа истината. Един лекар не е лекар, ако лъже пациентите си.

Хорн остави чашата.

— Но пък и не искам да загубя Поли. Аз вече съм подготвен и ще мога да приема, ако решите да унищожите детето. Но не искам Поли да умре от шока на цялата тази история.

— Мисля, че ще успеем да върнем детето в нормален вид. Именно затова се колебая, иначе ако смятах случая за безнадежден, веднага щях да издам удостоверение за евтаназия. Но най-малкото, струва си да се опита.

Хорн бе изтощен. Тресеше го.

— Добре, докторе, но докато го оправите, то ще има нужда от храна, от кърмене, от обич. Много време ще отиде, а не можем да чакаме толкова дълго. Кога ще кажем на Поли?

— Утре следобед, като се събуди.

Хорн стана и отиде до масата, която се затопляше отгоре от меко осветление. Когато Хорн протегна ръка, синята пирамидка се поразмърда.

— Здрасти, бебе — каза му той.

Синята пирамидка погледна нагоре към Хорн с трите си блестящи сини очи. Размърда тъпичкото си синьо пипалце и докосна пръста на Хорн.

Хорн потръпна.

— Здрасти, бебе.

Лекарят извади специално приготвено шише с храна.

— Това е майчино мляко. Да вървим.

 

 

Бебето гледаше нагоре през проясняващата се мъгла. Виждаше над себе си да се движат разни фигури и усещаше, че са дружелюбни. Макар и новородено, то вече беше странно будно и живо. Бебето вече съзнаваше.

Наоколо се движеха разни фигури. Шест сиво-бели куба се навеждаха над него. Шест куба с шестоъгълни израстъци и всеки куб с по три очи. А имаше и два други куба, които идваха от далечината отвъд кристалното плато. Единият от тях беше бял. Също с три очи. Нещо в този Бял куб много се харесваше на Бебето. Някакво привличане. Някаква връзка. Издаваше някакъв мирис, който напомняше на Бебето за самото него.

Шестте наведени над него сиво-бели куба издаваха пискливи звуци. Звуци на удивление и любопитство. Всичките заедно звучаха като музика от пиколо.

А ето че и двата новопристигнали куба — Белият и Сивият куб подсвирнаха. После Белият куб протегна шестоъгълния си крайник и докосна Бебето. Бебето отвърна, като измъкна от пирамидалното си тяло един от израстъците. Бебето харесваше Белия куб. Бебето Харесваше. Бебето беше гладно. Бебето искаше. Може би Белият куб ще го нахрани…

Сивият куб поднесе към бебето едно розово кълбо. Сега щяха да го нахранят. Добре. Добре. Бебето лакомо прие храната.

Вкусно му беше. Всичките сиво-бели кубове се оттеглиха и оставиха само хубавия Бял куб. Той застана над Бебето, загледа го и почна да му подсвирква. Свиркаше и свиркаше…

 

 

На другия ден казаха на Поли. Не всичко. Но достатъчно. Само със загатване. Казаха й, че бебето в известен смисъл не е добре. Говореха й бавно, във все по-затягащи се кръгове. После доктор Уолкот й изнесе дълга лекция за механизма на раждането, как улеснява жената и как този път се е получило някакво късо съединение. Там беше още един човек, представител на научната мисъл, и той й разказа сухо и накратко за измеренията, сгъвайки поред пръсти: първо, второ, трето и четвърто! Още някакъв мъж й говори за енергията и материята. Друг някакъв — за онеправданите деца.

Накрая Поли седна в леглото и попита:

— За какво е целият този разговор? Какво не му е в ред на моето бебе, че трябваше толкова приказки да изприкажете?

Уолкот й обясни с няколко думи.

— Разбира се, можете да изчакате една седмина за резултата — добави той. — Или пък да ни подпишете пълномощно Институтът да поеме настойничество над детето.

— Само едно искам да знам — каза Поли.

Доктор Уолкот вдигна вежди.

— В мен ли е вината, че детето е такова?

— Не, абсолютно сигурни сме.

— Дали детето не се е изродило по генетичен път?

— Не, то просто се е озовало в друг континуум. А иначе е съвършено нормално.

Поли отпусна стиснатите си като черта устни и простичко каза:

— Донесете ми тогава моето бебе. Искам да го видя. Още сега, моля ви.

Те внесоха „детето“.

На другия ден съпрузите напуснаха болницата. Поли тръгна със собствените си два хубави крака, Питър Хорн вървеше след нея и я гледаше с тихо изумление.

Детето не беше с тях. Щяха да го вземат по-късно. Хорн помогна на жена си да влезе в хеликоптера им и седна до нея. Издигна бръмчащата машина в топлия въздух.

— Ти си цяло чудо — каза той.

— Защо? — попита тя и запали цигара.

— Наистина. Дори не се разплака. Нищо не направи.

— Знаеш ли, то май не е чак толкова грозно. Веднъж да свикнеш с него. Мога дори… да го държа на ръце. Такова е топло и плаче и дори има нужда от пелени, триъгълни пелени. — Тя се засмя, но той забеляза нервния трепет в смеха й. — Не, не заплаках, Пит, защото това е моето бебе. Или ще бъде. То не е мъртво, слава богу. То е… не знам как да ти обясня… то още е неродено. Иска ми се да мисля, че още не се е родило. И го чакаме да се появи. Имам доверие в доктор Уолкот, а ти?

— Права си. Права си. — Той се пресегна и взе ръката и в своята. — Да ти кажа ли нещо? Ти си страшно сладурче.

— Ще издържа — продължи тя, загледана напред в плъзгащата се под тях зелена повърхност. — Докато очаквам да стане нещо хубаво, нищо няма да може да ме нарани или шокира. Ще изчакам шест месеца и после може би ще се самоубия.

— Поли!

Тя го погледна, сякаш току-що се бе появил.

— Извинявай, Пит. Но това не може да продължава вечно. Свърши ли се веднъж всичко и бебето най-после „да се роди“, ще го забравя и повече никога няма да се сещам за него. Но ако лекарят не успее да ни помогне, това умът ми няма да може да го побере и ще съумее само да накара тялото да се качи на покрива и да скочи.

— Всичко ще се оправи — каза той с ръце на волана. — Ще видиш.

Тя не каза нищо, само издиша цигарения дим в бръсващите удари на хеликоптерната перка…

Минаха три седмици. Всеки ден ходеха до Института да посетят „Пай“. С това тихо и спокойно име Поли Хорн наричаше синята пирамидка, която сега примигваше към тях от топлата маса, където я слагаха да спи. Доктор Уолкот внимателно им обясни, че навиците на „детето“ са нормални като на всяко друго: еди-колко си часа сън, еди-колко си часа е будно, колко време е внимателно, колко време скучае, колко пъти се храни и колко време остава само. Поли Хорн го слушаше и лицето й се разнежи, погледът й се затопли.

На края на третата седмица доктор Уолкот ги попита:

— Не ви ли се ще вече да го вземете вкъщи? Вие не живеете в града, нали? Щом имате заграден двор, можете от време на време да го извеждате на слънце. То има нужда от майчина обич. Звучи много банално, но е така. То трябва да бъде кърмено. Към новата машина за хранене има обяснения откъде приема храната. То има нужда от гальовен глас, топлина, ръце и тъй нататък. — Доктор Уолкот им обясняваше със сух глас. — И все пак мисля, че вече свикнахте достатъчно с него, за да видите, че то е много мило здраво дете. — Готова ли сте, мисис Хорн?

— Да, готова съм.

— Добре. И го довеждайте тук всеки три дни на контролен преглед. Вече имаме неговата формула. Засега работим над няколко разрешения, мисис Хорн. До края на годината ще имате някакъв резултат. Отсега не мога да ви кажа нищо определено, но имам основания да смятам, че ще измъкнем това дете от четвъртото измерение като заек от шапка.

Тогава, за негова изненада и удоволствие Поли Хорн го разцелува по двете страни.

 

 

Пит Хорн подкара хеликоптера към къщи. Летяха над заоблените хълмисти зеленини на Грифит. От време на време той поглеждаше пирамидката в ръцете на Поли. Тя му гукаше галено и бебето й отговаряше горе-долу по същия начин.

— Много странно — обади се Поли.

— Кое?

— Как ли му изглеждаме? — каза жена му.

— Питах доктор Уолкот за това. Каза, че сигурно сме му много смешни. То е в едни измерения, ние в други.

— Искаш да кажеш, че не ни възприема като мъж и жена ли?

— Да, ако можехме да се видим през неговите очи. За него ние сме нещо естествено в каквито и форми да ни вижда. То е свикнало да ни възприема като кубове, квадрати или пирамиди, тъй като ни гледа през собствените си измерения. Бебето няма никакъв друг опит, няма други норми, с които да сравнява това, което вижда. Ние сме му нормите. От друга страна, то ни изглежда свръхестествено, защото го съпоставяме с формите и размерите, на които сме свикнали.

— Да, разбирам, разбирам.

Бебето реагираше на движение. Един Бял куб го държеше в топлите си израстъци. Друг Бял куб седеше по-нататък в някакъв пурпурен правоъгълник. Правоъгълникът се носеше във въздуха над просторни блеснали повърхности с пирамиди, шестоъгълници, паралелепипеди, колони, балони и многоцветни кубове.

Единият Бял куб издаде подсвиркващ звук. Другият Бял куб му отвърна по същия начин. Белият куб, който го държеше, се обърна. Бебето гледаше двата Бели куба и света, който се плъзгаше покрай летящия мехур.

Доспа му се. То затвори очи, намести по-удобно пирамидалната си младост в скута на Белия куб и заиздава тихи звукчета…

— Заспа — обади се Поли Хорн.

 

 

Дойде лятото. Самият Питър Хорн бе зает с вносно-износната си работа. Но бе придобил навика всяка вечер да се прибира вкъщи. През деня Поли беше добре, обаче нощем, когато оставаше сама с детето, почна да пуши твърде много и една вечер той я заваря в безсъзнание на кушетката, а на масата пред нея имаше празна бутилка от шери. Оттогава той почна сам да се грижи нощем за детето. Когато плачеше, то издаваше странни подсвиркващи звуци, като някое загубено и виещо в джунглата животно. Това не бяха детски звуци.

Бащата облицова стените на детската стая със звукоизолационен материал.

— За да не чува жена ви детето ли? — попита работникът.

— Да — отвърна Питър Хорн. — За да не го чува.

Малко хора им идваха на гости. Страхуваха се някой да не се натъкне на Пай, милата сладка пирамидка, малкия Пай.

— Какъв е този шум? — попита ги веднъж един гостенин над коктейла си. — Прилича на чуруликане. Не знаех, че имате птички вкъщи, Питър.

— О, да — отвърна Хорн и притвори вратата на детската стая. — Ще пийнете ли още едно? Наздраве на всички.

Беше като да имаш вкъщи куче или котка. Или поне Поли гледаше така на него. Питър Хорн я наблюдаваше и забелязваше как точно говори и глези малкия Пай. Пай това, Пай онова, но някак си от известно разстояние. Понякога тя ще се огледа из стаята, ще прокара ръце по тялото си, а дланите ще се стиснат и тя ще изглежда объркана и уплашена, сякаш чакаше някой всеки момент да пристигне.

През септември Поли заяви на мъжа си:

— Той вече може да казва татко. Да, наистина може. Хайде, Пай, кажи „татко“!

Тя вдигна синята пирамидка.

— Фюиит! — изсвири топлата синя пирамидка.

— Престани, за бога! — викна й Питър Хорн. Взе детето от ръцете й и го занесе в детската стая, където то продължи да подсвирва това име, това име, това име. Хорн се върна и си наля чаша силна напитка. Поли тихичко се смееше.

— Не е ли ужасно! — каза тя. — Дори гласът му е в четвъртото измерение. Колко интересно ще бъде по-нататък, като се научи да говори. Ще го караме да научи наизуст монолога на Хамлет и като го казва, ще се получава нещо от Джеймс Джойс! Какви щастливци сме! Налей ми още малко!

— Достатъчно пи — забеляза той.

— Благодаря, сама ще си сипя — каза тя и си наля.

Октомври, после ноември. Пай вече се учеше да говори. Той подсвиркваше, писукаше, издаваше звън на камбанка, като огладнееше. Доктор Уолкот продължаваше да ги посещава.

— Когато е равномерно яркосиньо — казваше лекарят, — това означава, че бебето е здраво. Помръкне ли цветът и стане матов… детето не се чувства добре. Не забравяйте.

— О, да, ще го запомня — каза Поли. — Турско синьо означава здраве, матов кобалт — боледуване.

— Млада лейди — каза лекарят, — по-добре вземете две от тези таблетки и елате утре да си поговорим малко. Не ми харесват тези приказки. Я си покажете езика! Мда. Пиете ли? Погледнете си пръстите — колко са пожълтели. Трябва да намалите цигарите наполовина. До утре.

— Не може повече да продължава така — каза Поли. — Вече почти цяла година мина.

— Скъпа мисис Хорн, не искам постоянно да ви държа в напрежение. Но щом получим някакъв резултат, веднага ще ви уведомя. Ежедневно работим над този проблем. Скоро ще направим един експеримент. А сега вземете тези хапчета и си затворете хубавата уста. — Той погъделичка Пай под „брадичката“. — Чудесно здраво бебе! И хич не е дребно — почти девет килограма!

Бебето различаваше кога влизат и излизат двата хубави Бели куба, които винаги, когато беше будно, бяха край него. Имаше още един куб, сив, който идваше в определени дни. Но обикновено прекарваше с двата Бели куба, които се грижеха за него и го обичаха.

То погледна единия топъл, по-закръглен и по-мек Бял куб и издаде тихичък чуруликащ звук на задоволство.

Белият куб го нахрани. То бе доволно и растеше. Всичко му бе близко и хубаво.

Настъпи новата. 1989 година.

Космически кораби профучаваха по небето, бръмчаха хеликоптери и топлите калифорнийски ветрове разцъфваха.

Питър Хорн тайно донесе вкъщи големи пластинки от специално отляно синьо и сиво поляризирано стъкло. През тях разглеждаше своето „дете“. Но нищо. Пирамидката си оставаше пирамидка, все едно дали през рентгенови лъчи или през жълт целофан ще я гледа. Препятствието бе непреодолимо. Хорн постепенно се върна към пиенето.

В началото на февруари стана голямо събитие. Като се върна един ден вкъщи, Хорн с ужас забеляза тълпа съседи, насъбрани на поляната пред къщата му. Някои от тях седяха, други стояха прави, трети се разхождаха наоколо със слисани изражения.

Поли развеждаше из двора „детето“.

Беше много пияна. Държеше синята пирамидка за ръка и я разхождаше нагоре-надолу. Не забеляза приземяването на хеликоптера, но пък и не обърна особено внимание на Хорн, като го видя да дотичва.

Един съсед се обърна към него:

— О, мистър Хорн, какво симпатично нещо. Къде го намерихте?

Някой друг се обади:

— Хей, ама вие сте били страшен пътешественик, Хорн. От Южна Америка ли го взехте?

Поли вдигна пирамидката.

— Кажи „татко“! — викаше й тя, опитвайки се да спре поглед на съпруга си.

— Фюиит! — изсвири пирамидката.

— Поли! — извика Питър Хорн.

— Дружелюбно е като куче или котка — обясняваше Поли, развеждайки детето. — О, не, не е опасно. Като бебе е дружелюбно. Съпругът ми го донесе от Афганистан.

Съседите почнаха да се разотиват.

— Чакайте! — махна им Поли. — Не искате ли да видите моето бебе? Не е ли просто очарователно!

Той я удари през лицето.

— Моето бебе — изрече тя на пресекулки.

Той-я удари още няколко пъти, докато тя престана да повтаря тези думи и колабира. Той я вдигна на ръце и я занесе в къщата. После се върна да вземе Пай, прибра го и него и седна да телефонира в Института.

— Доктор Уолкот, Хорн се обажда. Ако може да приготвите екипа. Тази вечер или никога.

Долови колебание. Доктор Уолкот въздъхна.

— Добре. Доведете жена си и детето. Ще се опитаме да уредим нещо.

Затвориха.

Хорн отиде при пирамидката и почна да я разглежда.

— Съседите казаха, че е страшен — рече жена му, легнала на кушетката, очите й бяха затворени, устните потръпваха…

Институтът миришеше на чисто, дезинфекцирано и стерилно. Доктор Уолкот вървеше по коридора, следван от Питър Хорн и съпругата му Поли, която носеше Пай на ръце. Отвориха една врата и се озоваха в просторна зала. В средата имаше две маси с надвесени над тях черни капаци.

Зад масите се виждаше сложна апаратура с циферблати и лостчета. Чуваше се едва доловимо бръмчене. Питър Хорн погледна бегло Поли.

Уолкот й подаде чаша с някаква течност.

— Изпийте това.

Тя го изпи.

— А сега седнете.

Двамата седнаха. Лекарят скръсти ръце и ги погледна.

— Искам да ви обясня какво сме правили през последните няколко месеца по вашия въпрос — почна той. — Опитах се да измъкна бебето от четвъртото му, пето или шесто дяволско измерение, в което се намира. Всеки път, когато го оставяхте на контролен преглед, ние се занимавахме с този проблем. Сега вече имаме някакво разрешение, но то с нищо не може да ни помогне да измъкнем бебето от измерението, в което съществува.

Поли се облегна назад. Хорн само следеше внимателно думите на лекаря. Уолкот се наведе напред.

— Пай не мога да измъкна, но мога вас да прехвърля в неговото измерение. Това е. — Той разтвори ръце.

Хорн погледна апаратурата в ъгъла.

— Искате да кажете, че можете нас да ни прехвърлите в измерението на Пай?

— Ако решите, че ви е нужно.

Поли мълчеше. Държеше спокойно бебето и го гледаше.

Доктор Уолкот продължи обясненията си.

— Открихме каква серия от механически и електрически неизправности е заставила Пай да се озове в сегашното състояние. Тази злополука и въпросното натоварване можем да възпроизведем. Но него да върнем обратно, това е съвсем друго нещо. Може би ще бъдат необходими един милион опити и неудачи, преди да улучим комбинацията. Комбинацията, която го прехвърли в друго измерение, беше случайна, но за щастие ние я забелязахме, наблюдавахме и регистрирахме. Но нямаме никакви данни за връщането обратно. Трябва да работим в пълен мрак. Затова ще ни бъде по-лесно вас да прехвърлим в четвъртото измерение, отколкото да върнем Пай в нашето.

Поли запита простичко и сериозно:

— А ако ме прехвърлите в неговото измерение, ще мога ли да виждам моето бебе такова, каквото си е?

Уолкот кимна.

— Тогава направете го — каза Поли.

— Почакай! — рече Питър Хорн. — Ние сме в този институт едва от пет минути и ти вече си готова да обречеш целия си живот.

— Но ще бъда вече с моето истинско бебе. Нищо друго не ме интересува.

— Доктор Уолкот, а какво ще представлява за нас преминаването в това измерение?

— Вие специално няма да забележите никаква разлика. Двамата ще се виждате един друг в същите форми и размери. Пирамидката обаче ще се превърне в бебе. Вие ще придобиете едно допълнително чувство и ще можете да интерпретирате по нов начин това, което виждате.

— Но няма ли и ние самите да се превърнем в призми или пирамиди? И вас, докторе, да ви виждаме вече не като човек, а като някаква геометрична фигура?

— Губи ли слепият човек, който проглежда за първи път, своя слух или вкусовото си осезание?

— Не.

— Какво тогава? Престанете да мислите само за това, че ще загубите нещо. Помислете за нещата, които ще придобиете. Вие получавате нещо. А нищо не губите. Вие знаете как изглеждат хората и това е едно преимущество, което Пай не притежава, защото се е научил да възприема нещата само през своето измерение. Когато пристигнете „там“, вие ще ме виждате едновременно по два начина — и като геометрична абстракция, и като човек, както предпочитате. Това вероятно ще ви направи истински философи. Има едно нещо обаче…

— Какво?

— За всички други на света вие, вашата съпруга и детето ще изглеждате като абстрактни форми. Бебето ще бъде триъгълна пирамида. Жена ви може би призма. А вие самият — шестоъгълно тяло, например. Светът ще бъде шокиран, не вие.

— Ние ще бъдем аномалия?

— Да, вие ще бъдете аномалия. Но няма да го съзнавате. Обаче сигурно ще трябва да живеете доста изолирано.

— Докато откриете начин да ни върнете и тримата обратно?

— Точно така. Може би след десет или двадесет години. Не ви го препоръчвам много, защото вие и двамата може да полудеете в резултат на това, че ще се чувствате отделени и различни. Ако във вас има зародиш на параноя, тя може да се прояви. От вас зависи, естествено.

Питър Хорн погледна жена си. Тя му отвърна със замислен поглед.

— Да вървим — реши Питър Хорн.

— В измерението на Пай ли? — попита лекарят.

— Да, в неговото измерение.

Станаха.

— Докторе, сигурен ли сте, че няма да загубим нито едно от сетивата си? И ще можете ли да ни разбирате като говорим с вас? Пай говори съвсем неразбираемо.

— Пай говори така, защото по този начин стигат до него нашите думи, след като преминат през неговото измерение. Той подражава звуковете, които чува. Когато бъдете там, вие ще говорите на съвършен английски, защото вие знаете как. Измеренията са свързани със сетивата, времето и познанието.

— А какво ще бъде за Пай, когато преминем в неговата форма на съществуване? Веднага ли ще ни види като човешки същества и няма ли да го шокира това? Не е ли опасно?

— Той е ужасно млад и още няма установени понятия за нещата. Ще се шокира леко, но вашият мирис за него ще остане същият, гласовете ви ще запазят характеристиката си и същата тоналност и вие ще бъдете за него все така топли и обичащи, което е най-важното. Добре ще се разбирате с него.

Хорн се двоумеше.

— Толкова дълъг изглежда пътят до там, където искаме да отидем. — Той въздъхна. — Бих искал да имаме друго дете и да забравим това.

— В момента от значение е това бебе. Смея да предположа, че Поли не би искала никакво друго, нали, Поли?

— Само това бебе, само това бебе — каза Поли.

Уолкот многозначително погледна Питър Хорн. Той го разбра правилно. Или това бебе, или никога вече Поли. Или това бебе, или Поли в някоя тиха стая, втренчена в пространството до края на живота си.

Тръгнаха заедно към масите.

— Щом тя може, смятам, че и аз ще мога да го понеса — каза Хорн и я хвана за ръка. — И без това вече толкова години работя напрегнато, просто ще бъде удоволствие да се оттегля и за разнообразие да се превърна в абстракция.

— Откровено казано, завиждам ви за пътешествието — рече Уолкот, регулирайки голямата тъмна машина. — Забравих да ви кажа, че като резултат от вашето пребиваване „там“ вие спокойно можете да напишете истински философски труд, на които могат да завидят и Дюи^[1], й Бергсон^[2], и Хегел или който и да е от техния калибър. Един ден и аз може да дойда „там“ да ви навестя.

— Ще бъдете добре дошъл. Какво още е необходимо за пътешествието?

— Нищо. Просто да легнете на тези маси и да запазите спокойствие.

Бръмчене изпълни стаята. Звукът на енергия, сила и загряване.

Поли и Питър Хорн легнаха на масите, хванати за ръце. Двойният черен капак ги захлупи. Двамата потънаха в мрак. Някъде далеч в болницата се обади глас на часовник: „Бим-бам, седем часът. Бим-бам, седем часът.“ После мекият камбанен звън замря.

Тихото бръмчене нарасна. Машината проблясваше със скрита, променлива, сгъстяваща се сила.

— Има ли някаква опасност? — извика Питър Хорн.

— Никаква.

Енергията свистеше. Самите атоми се разединиха в пространството на два чужди, враждебни лагера. Двете страни поведоха битка за надмощие. Хорн зяпна да изкрещи. Под ужасната атака на електричеството вътрешностите му ставаха пирамидални, призматични. Усети една теглеща, изсмукваща, изтръгваща мощ да се впива в тялото му. Енергията се нахвърляше върху него, риеше тялото му и го притискаше от всички страни. Измеренията на черния капак над торса му се разтеглиха и опнаха в някакви чисти неразбираеми плоскости. Потта, която се стичаше по лицето му, не беше пот, а чиста измерима субстанция. Крайниците му бяха усукани, разпръснати, сбрани отново, размачкани и сбити. Той започна да омеква като сгорещен восък.

Нещо щракна и пропълзя някакво цъкане.

Хорн мислеше бързо, но хладнокръвно. Как ще живеят за в бъдеще с Поли и детето вкъщи? А хората, които ще им идват на гости? Как ще бъде?

Внезапно той проумя как ще бъде и мисълта го изпълни с някакво огромно благоговение и чувство на уповаваща вяра и време. Ще живеят на същия спокоен, зелен хълм в същата бяла къща с висока ограда около нея, която ще ги предпазва от простото любопитство. И доктор Уолкот ще идва да ги навестява, ще паркира долу, ще се изкачи по стъпалата и на вратата ще се появи слаб Бял правоъгълник, когото ще по срещнат със сухо мартини в змиевидните си ръце.

В един фотьойл в стаята ще седи Бялата призма с отворено томче Ницше, ще чете и ще пуши лулата си. А на пода наоколо ще тича Пай. И ще разговарят, и ще дойдат още някои приятели, а Бялата призма и Белият правоъгълник ще се шегуват и ще се смеят над сандвичите и следващата напитка, и това ще бъде една чудесна вечер на хубави разговори и смях.

Ето как ще бъде.

Щрак.

Бръмченето престана.

Капакът се издигна над Хорн.

Всичко свърши.

Те бяха в друго измерение.

Чу Поли да плаче. Беше много светло. После той се плъзна от масата и се изправи, примигвайки. Поли се затича, после спря и вдигна нещо от пода.

Беше синът на Питър Хорн. Жизнено, с розови бузки, синеоко момиченце се гушеше в ръцете й, хълцаше, примигваше и плачеше.

Пирамидалните форми бяха изчезнали. Поли плачеше от щастие.

Питър Хорн прекоси стаята разтреперан, опитвайки се да се усмихне и да прегърне едновременно и Поли и детето, и да заплаче с тях.

— Е! — каза Уолкот и застана зад тях. Дълго време не бе помръдвал. Само гледаше отсреща в стаята Бялата призма и тънкия Бял правоъгълник, който държеше Синята пирамидка. Влезе един асистент.

— Шштт! — каза Уолкот с ръка на устата. — Те предпочитат да останат за малко сами. Елате!

Сложи ръка на рамото на асистента и на пръсти се измъкнаха от стаята. Белият правоъгълник и Бялата призма дори не се обърнаха, когато вратата се затвори.

Хенри IX

— Ето го!

Двамата мъже се наведоха напред и хеликоптерът се наклони от рязкото им движение. Под тях профучаваше линията на брега.

— Не, това е само някаква скала, обрасла с мъх…

Пилотът изправи глава, което сякаш бе знак за хеликоптера да се издигне и да се втурне в нова посока. Белите скали на Дувър изчезнаха. Над зелените поляни машината забави ход и се залюля напред-назад като огромно водно конче, разглеждащо странните късчета зима, които заскрежаваха перките.

— Чакай! Ето го! Спускай се!

Машината се спусна надолу, тревата се издигна. Другият мъж отвори кабината и се спусна на земята, сумтейки и непохватно, сякаш се нуждаеше от смазване. Затича се, но скоро се запъхтя и тръгна по-бавно. Пое си дъх и изхриптя срещу вятъра:

— Хари!

Викът му препъна дрипавия силует на отсрещната височина. Той поспря и отново хукна.

— Нищо лошо не съм направил!

— Не са властите, Хари. Това съм аз! Сам Уелс!

Старецът, който тичаше пред него, се поколеба, после спря и застана неподвижно на ръба на шуплеста скала, хванал брада с двете си ръце в ръкавици.

Самюъл Уелс задъхано се изкатери до него, но не посмя да го докосне да не би пак да хукне.

— Дяволите ще те вземат, Хари! Седмици не съм те виждал. Страхувах се, че няма да те намеря.

— А аз се страхувах, че ще ме намериш.

Хари, който бе зажумял, сега отвори очи и разтреперано погледна през брадата и ръкавиците си своя приятел Сам Уелс. Ето ги тук, двама старци, съвсем посивели и помръзнали на суровата скала в декемврийския ден. Познаваха се от толкова отдавна, толкова години вече лицата им си бяха разменяли вълненията, че устата и очите им си приличаха. Можеха да ги вземат за древни братя. Само човекът, който бе слязъл от хеликоптера, се различаваше с нещо. Под тъмните му дрехи нелепо се шаренееше спортна хавайска риза. Хари отклони поглед от нея.

Във всеки случай сега очите и на двамата овлажняха.

— Хари, дойдох да те предупредя.

— Няма нужда. Защо мислиш, че се крия? Днес е последният ден, нали?

— Да, последният…

Стояха и мислеха за това.

Утре е Коледа. И в следобеда на Бъдни вечер заминаваха последните кораби. И Англия, една скала в морето от мъгли и вода, ще се превърне в мраморен паметник на самата себе си, надписван само от дъжда и погребван от мъглата. След днешния ден само чайките ще притежават острова. А през юни милиони черно-оранжеви пеперуди ще се разлюляват като парадни знаменца над морето.

Хари се обади, загледан в брега:

— А по залез и последният проклет тъп идиот ще се измете от острова, нали?

— Да, такова е положението.

— Ужасно положение. А ти. Сам, идваш да ме отвлечеш, нали?

— Да те склоня, по-точно казано.

— Да ме склониш! Боже мой, та не ме ли познаваш достатъчно за тези петдесет години? Толкова ли не можа да предположиш, че ще искам да бъда последният човек в цяла Британия, Великобритания по-точно.

Последният човек във Великобритания, помисли си Хари, чуваш ли, господи? Удари камбана. Беше голямата камбана на Лондон, чийто звън идваше през вечния ръмеж и през времето чак до този странен ден и час, когато и последният, най-последният останал ще напусне тази расова могила, този траурен зеленикав залез в морето от студена светлина. Последният. Последният.

— Чуй ме, Самюъл. Моят гроб е изкопан. И не искам да го оставям зад себе си.

— И кой ще те постави в него?

— Аз сам, когато ми дойде времето.

— А кой ще те покрие?

— Прах ще покрие прахта, Сам. Вятърът ще се погрижи за това. О, боже! — възкликна той против волята си. С учудване видя как от често примигващите му очи във въздуха литнаха сълзи. — Какво всъщност правим сега? За какво са всичките тия сбогувания? Закъде заминават и последните кораби, и последните самолети? Къде отиват хората, Сам? Какво става, какво става?

— Толкова е просто, Хари — тихо каза Самюъл Уелс. — Времето тук е лошо и винаги е било такова. Досега никой не дръзваше да говори за това, защото не виждаха какво може да се направи. Но сега с Англия е свършено. Бъдещето принадлежи…

Очите им едновременно погледнаха на юг.

— … на проклетите Канарски острови?

— И на Самоа.

— И на бразилските брегове?

— Да не говорим за Калифорния, Хари.

Двамата тихо се засмяха.

— Да, Калифорния, това смешно място. И въпреки всичко днес следобед един милион англичани се намират между Сакраменто и Лос Анжелос.

— И още един милион във Флорида.

— И други два милиона на оня край на света само за последните четири години.

Кимнаха на цифрата.

— Да, Самюъл, човекът казва едно, слънцето — друго. А човекът се води от това, което кожата казва на кръвта му. И накрая кръвта каза: на юг. Тя всъщност го е казвала от две хиляди години насам, но ние се преструвахме, че не чуваме. Човекът, загорял за първи път от слънцето, е човек в разгара на ново любовно приключение, все едно дали го съзнава или не. И накрая той се изтяга под някакво огромно чуждо небе и се обръща към ослепителната светлина: „Научѝ ме, о, господи, научѝ ме“.

Самюъл Уелс доволно поклати глава.

— Ако продължаваш да говориш тъй, няма нужда аз да те отвличам.

— Теб, Самюъл, слънцето може да те е научило, но мен — не съвсем. Бих искал да можеше. Истината е, че няма да ми бъде много весело, като остана сам тук. Сам, стари приятелю, как да те убедя да останеш и ти тук, ти и аз, както по времето, когато бяхме малки момчета, а? — И той го блъсна грубоватичко и дружески по лакътя.

— За бога, караш ме да се чувствам изменник на родината и краля.

— Недей. Ти никого не изоставяш, защото тук вече няма никого. Кой можеше да си представи през 1980 година, когато бяхме деца, че ще дойде ден, когато съблазните на лятото ще разпръснат Джон Бул по четирите краища на света?

— Измръзнал съм се цял живот, Хари. Премного години с всичките тия пуловери и вечния недостиг на въглища в мазето. Прекалено дълго небето само веднъж годишно, в първия ден на юни ни показваше една цепнатина синева, и само през юли дъхът на окосена трева, и нито един сух ден, и зимата, започваща на първи август, и така — година след година. Не мога повече да издържам, Хари, не мога вече.

— Нито пък има нужда. Нашата раса достатъчно се е изстрадала. Вие победихте, всички вие, дезертьорите, и почна голямото преселение в Джамайка, Порто-Пренс и Пасадена. Дай ръка да се поздравим. Това е велик момент в историята. И ние с теб, ти и аз сме неговите герои.

— Тъй е, дявол да го вземе.

— И ти сега, Сам, заминаваш и ще заживееш в Сицилия, Сидни или Невъл Ориндж, Калифорния. Ще съобщиш този „момент“ на вестниците и за теб ще пишат в колоните. Пък и в учебниците по история. Защо не наистина, защо да няма половин страница за теб и мен — последният заминал и последният останал. Ох, Сам, ще ми счупиш кокалите! Но пък това е последното ни сблъскване, дявол да го вземе.

Отдръпнаха се задъхани, с овлажнели очи.

— А сега, Хари, ще ме изпратиш ли до хеликоптера?

— Не, страх ме е от проклетата ви машина. Мисълта за слънцето в този мрачен ден може да ме вдигне и да ме отнесе с вас.

— Какво лошо има в това?

— Какво лошо ли? Виж, Самюъл, аз трябва да пазя нашите брегове от нашествия. Норманите, викингите, саксонцитс. В следващите години ще обхождам като часовой цялото крайбрежие — като тръгнеш от Дувър на север и минеш през всичките рифове, чак до Фолкстоун и отново тук.

— От нападение на Хитлер ли, друже?

— Било той, било неговият железен призрак.

— И как ще се бориш с тях, Хари?

— Да не мислиш, че ще бъда сам? Не. Пътьом по бреговете може да се натъкна на Цезар. Той също има слабост към тях и ще ми остави един-два прохода и аз ще охранявам тези пътища и ще допускам само избрани призраци на нашественици и тъй по-лесно ще мога да се справям с тях. От мен зависи, да, само от мен зависи кои призраци от цялата проклета история на земята ще избирам и ще извиквам.

— Да, да, наистина.

Последният човек погледна на север, после на запад, и накрая на юг.

— И като видя, че всичко е наред — от тази крепост тук чак до фара, като чуя сражаващите се оръжия, нахлуващи в устието, и шотландските гайди в навечерието на Нова година, Сам, ще загреба с веслата обратно надолу по Темза и там на всеки 31 декември до края на живота ми, нощният часовникар на Лондон, имам предвид себе си, да, аз, ще сверявам часовника и ще вдъхвам глас на камбаните в старите римувани църкви: дин-дан-дон — камбаната на Свети Джон. Камбанен звън. На св. Маргерит, на св. Клемънс. Ще се залюлея в твоя чест на въжетата на камбаните, Сам, и се надявам, че студеният вятър ще отвее звъна на юг до топлия вятър, където ще бъдеш ти, и ще раздвижи малките сиви косъмчета в загорелите ти от слънцето уши.

— Ще го чуя, Хари.

— Слушай по-нататък! Ще сядам в Камарите на Лордовете и на Общините и ще губя в разисквания цял един час, за да спечеля следващия. И ще твърдя, че никога досега в историята толкова много хора не са дължали тъй много на толкова малко и отново ще си пусна някои стари записи на воя на сирените, разнасял се, преди да се родим ние с теб.

И няколко секунди преди Първи януари ще се изкатерим с някоя мишка на Биг Бен и ще отдаваме чест, докато удря часът за смяната на годините.

И понякога ще отивам на брега и ще присядам на Скоунската скала.^[3]

— Не би могъл.

— Защо не? Във всеки случай, поне на мястото, където е била, преди да я пренесат със самолети на юг. И ще взема в ръка нещо за скиптър; може би някоя замръзнала змия, замаяна от снега в някоя декемврийска градина, и ще си слепя някаква картонена корона. И можеш да ме наречеш приятел на Ричард, или на Хенри, или прокуден роднина на Елизабет І и ІІ. Сам в запуснатото Уестминстърско абатство с историята под нозете ми, страшно стар, може би и луд, владетел и завладян, ще мога сам себе си да избера за крал на мъгливите острови.

— Да, можеш, и никой няма да те осъди.

Самюъл Уелс пак го прегърна, после се отдръпна и почти тичешком се отправи към чакащата машина. Насред пътя се обърна и извика:

— Боже мой, но твоето име е Хари. Току-що ми хрумна, че това е чудесно име за крал!

— Не е лошо наистина.

— Прости ми, че заминавам.

— Слънцето прощава всичко, Самюъл. Върви където то иска.

— Но ще ми прости ли Англия?

— Англия е там, където са нейните хора. Аз оставам със старите кости. Ти заминаваш със свежата плът, Сам, с нейната чудесна загоряла от слънцето кожа и пълнокръвното й тяло. Върви!

— Довиждане.

— Довиждане. Махай се най-после с ослепителната си жълта спортна риза!

Вятърът ги откъсна един от друг и макар още да крещяха, вече не се чуваха, махнаха си и Самюъл се изтегли в машината, която се изкатери по въздуха и отплува като огромно бяло лятно цвете.

А последният човек, останал зад тях, се разрида и занарежда с пресекващ дъх:

Хари, не можеш да понасяш промените ли? Против прогреса ли си? Ти разбираш, нали разбираш основанията за всичко това? Всички тия параходи, самолети, хеликоптери и хората, призовани от обещанията на друго време. Разбирам, отвръщаше си той, разбирам. И можеха ли да устоят пред този безкрайно продължаващ, вечен август, който лежеше просто пред прага им?

Да, да! — Той хълцаше, стиснал зъби, изправи се на ръба на скалата и размаха юмруци след изчезващия в небето хеликоптер.

— Изменници! Върнете се!

Но ти не можеш да изоставиш Англия, не можеш да изоставиш Железния Херцог^[4] и Трафалгар, конната гвардия в дъжда, големия Лондонски пожар, бомбите и сирените, новороденото бебе, показвано от балкона на двореца, траурното шествие на Чърчил, което още е по улиците, човече, още е по улиците! И Цезар, прободен на стъпалата пред Сената, и странните неща нея нощ в Стоунхендж!^[5] Да изоставиш всички тези неща, да изоставиш това, това!

Коленичил на ръба на скалата, Хари Смит, последният останал крал на Англия, плачеше самотен.

Хеликоптерът вече си бе отишъл, повикан от августовски острови, където лятото лее своята сладост чрез гласовете на птиците.

Старецът погледна назад и си помисли: но всичко изглежда тъй, както е било и преди сто хиляди години. Същото огромно безмълвие, същата безкрайна пустош, но сега, след толкова време с празните черупки на градовете и с крал Хенри — Старият Хари — Девети.

Разрови тревата с невиждащ поглед да потърси загубената чанта с книгите и парчето шоколад, с библията и Шекспир, с многопрелиствания Джонсън и многоцитирания Дикенс, с Драйдън и Поуп, вдигна, я и пое пътя, който водеше из цяла Англия.

Утре е Коледа. Желаеше на света всичко най-хубаво. Хората по цялото земно кълбо вече сами се бяха дарили със слънце. Швеция бе опразнена. Норвегия се бе оттекла. Вече никой не живееше в тези студени климати. Всички се грееха на континенталните огнища в земите с ласкави ветрове под меки небеса. Вече нямаше борба за оцеляване. Човекът, възроден от Юга тъй, както Христос е възкръснал на утрешния ден, наистина се връщаше към едни вечни, новосъздадени ясли. Тази нощ в някоя църква топ ще поиска прошка, че ги бе нарекъл изменници.

Той нахлупи по-здраво шапката си. Вятърът бе студен. Опита на вкус първата снежинка, която мина край устните му.

— О, прекрасно момче! — каза той, облягайки се на въображаем прозорец в златистия коледен изгрев, един прероден старец, задъхан от радост. — Чудесно момче, виждаше ли там онази прекрасна голяма птица, пуйката, която виси на витрината на месаря?

— Да, виждам я — отвръща момчето.

— Върви да я купиш! Донеси я и ще ти дам петаче. А ако се върнеш за пет минути, ще ти дам и повече!

И момчето отива.

Закопчал палтото си и с книгите в ръце, старият Хари-Ебънийзър Скрудж-Цезар-Пикуик-Пип^[6] и още хиляда други замаршируваха по пътя в зимното време. Пътят бе дълъг и красив. Вълните откъм брега бяха като оръдейни залпове. Вятърът — като шотландски гайди.

Десет минути по-късно, когато той вече се бе скрил с песента си зад хълма, земите на Англия изглеждаха готови да посрещнат хората, които някой ден, съвсем скоро в историята, можеха да пристигнат…

Жените

Беше като светлина, нахлула в зелено пространство.

Океанът пламна. Някакво бяло сияние плъзна като полъх от пара през утринното есенно море и се заиздига нагоре. Мехури забълбукаха от гърлото на скрито морско дефиле.

Приличаше на мълния в обърнатия зелен небосвод на морето. То бе старинно и красиво. Лениво се надигаше из дълбините. Раковина, кичур, мехур, водорасло, блещукане, шепот, хриле. Придържани от глъбините, висяха дървеса от заскрежени корали, прилични на мозъци, възлести жълти растения и подобни на коса навеи от водорасли. То набъбваше с приливите и отливите, нарастваше с вековете, натрупваше и складираше в себе си самоличности и древни пясъци, мастило от октоподи и всякакви морски неща.

И чак до ден-днешен.

То имаше съзнание.

Беше светлозелено същество и дишаше в есенното море. Без очи, но виждащо, без уши, но чуващо, безтелесно, но усещащо. Родено бе от морето и бе от женски род.

В никакъв случай не приличаше на жена, нито пък на мъж. Но имаше женски маниери, копринените, изплъзващи се и неуловими жестове на жена. Движеше се с женска грация и имаше всичките пагубни неща на една суетна жена.

Тъмни течения струяха през него и край него, понесли странни спомени по пътя към водовъртежите — карнавални шапчици, маски, серпентини и конфети. Те минаваха през разцъфналата маса на тази дълга зелена коса като вятър през древно дърво. Кори от портокали, салфетки, хартии, черупки от яйца и обгорели останки от нощни огньове по брега; всякакви отпадъци от изтощените хора там горе, които се движеха крадешком по самотните пясъци на континенталните острови, хора от тухлените градове, хора, които ревяха с металните си демони по бетонните автостради, обречени.

То се надигаше, меко блещукаше и се разпенваше в хладния утринен въздух. Зелената коса се надигаше меко, блещукаше и се разпенваше в хладния утринен въздух. И легна на дрейф.

Загледа се в брега.

Човекът бе там.

Загорял от слънцето мъж със здрави крака и набито тяло.

Всеки ден той влизаше във водата да се изкъпе и да поплува. Но никога не се отдалечаваше. На брега с него имаше жена, една жена в черен бански костюм. Тя лежеше до него, говореха тихо и се смееха. Понякога си хващаха ръцете или слушаха малката звукова машина, която настройваха и от нея идваше музика.

Сиянието висеше спокойно във вълните. Беше краят на сезона. Септември. Нещата се затваряха.

Вече всеки момент той можеше да замине и никога да не се върне.

Днес той трябва да дойде във водата.

Те лежаха затоплени на пясъка. Радиото тихо свиреше и жената в черния бански костюм от време на време се размърдваше със затворени очи.

Мъжът бе облегнал глава на мускулестата си ръка и не помръдваше. Пиеше слънцето с лице, с отворена уста, с ноздри.

— Какво има? — обади се той.

— Лош сън — отвърна жената в черния бански.

— Сън посред бял ден?

— Ти никога ли не си сънувал следобед?

— Аз никога не сънувам. През целия си живот досега не съм сънувал.

Тя лежеше и гледаше пясъка.

— Боже, какъв ужасен сън беше!

— Какво сънува?

— Не мога да си спомня — отвърна тя и наистина не помнеше. Съжаляваше, че го е забравила. И сега, затворила очи, тя се опитваше да си спомни.

— Мен си сънувала — лениво каза той и се протегна.

— Не, не беше ти.

— Ами да — рече той и се усмихна. — Сигурно съм заминал с друга жена, това трябва да е било.

— Не беше.

— Така е било — настоя той. — Мен си сънувала и аз съм заминал с друга жена, а ти си ни открила и по някакъв начин в цялата суматоха мен са ме застреляли или нещо подобно.

Тя неволно премигна.

— Не говори така.

— Я да видим — продължи той. — С каква жена бях? Джентълмените предпочитат блондинки, нали?

— Моля те, не се шегувай — каза тя. — Не ми е добре.

Той отвори очи.

— Сънят ли те разстрои толкова?

Тя кимна.

— Винаги като сънувам денем нещо такова, то ме потиска по някакъв ужасен начин.

— Извинявай. — Той погали ръката й. — Да ти взема ли нещо?

— Не.

— Фунийка сладолед? Или сладоледена паста? Или една кока-кола?

— Много си внимателен, но не искам. Сега ще ми мине. Просто е от това, че последните четири дни не беше хубаво. Не е като в началото на лятото. Нещо се е случило.

— Но не между нас — каза той.

— О, не, разбира се, че не — бързо отвърна тя. — Но нямаш ли чувство, че понякога местата се променят? Дори такива неща като вълнолома са се променили, или въртележката, или всичко заедно. Дори кренвиршите тази седмица имат друг вкус.

— Как така?

— Имат вкус на старо. Трудно ми е да ти обясня, но нямам апетит и ми се иска да си отиваме вкъщи.

— Утре е последният ни ден. Знаеш какво значение имаше за мен една седмица повече.

— Ще ми мине — рече тя. — Само това място да не изглеждаше толкова смешно и променено. Не зная защо, но изведнъж ми се прииска да скоча и да избягам.

— Заради съня ли? Заради мен и моята блондинка и дето после изведнъж съм се оказал мъртъв?

— Недей така — каза тя. — Не говори така за умиране. — Лежеше съвсем близо до него. — Само ако знаех какво е това.

— Успокои се, аз ще те пазя. — Той я погали.

— Не мен, себе си трябва да пазиш. — Дъхът й шепнеше в ухото му. — Имах чувство, че съм ти омръзнала и си отиваш.

— Как мога да си отида — аз те обичам.

— Колко съм глупава. — Тя насила се усмихна. — Боже, какво глупаво нещо съм аз.

Лежаха спокойно, слънцето и небето над тях бяха като клепач.

— Знаеш ли — замислено каза той след малко, — май и на мен ми се предаде част от чувството, за което говориш. Това място наистина се е променило. Има нещо различно.

— Радвам се, че и ти го усещаш.

Той лениво кимна, усмихна се леко и затвори очи, отпивайки слънце.

— И двамата откачаме. Луди сме и двамата. — Шепнеше. — И двамата.

Морето на три пъти меко се плъзна по брега.

Наближаваше следобед. Слънчевите лъчи подраскваха леко небето. Сгрените яхти се полюшваха блестящо бели до пристанищния кей. Мирис на готвено и пържен лук изпълни вятъра. Пясъкът прошепна и се раздвижи като отражение в голямо преливащо огледало.

Радиото зад раменете им ненатрапчиво мърмореше. Те лежаха като тъмни стрели на белия пясък. Не помръдваха. Само клепките им потрепваха усещащо, само ушите им бяха нащрек. От време на време езикът се плъзваше по изгарящите устни. Тънки иглички влага бликваха край веждите и изгаряха в слънцето.

Той вдигна глава, без да отваря очи, и се заслуша в жегата.

Радиото въздишаше.

Той отпусна за малко глава.

Тя го усети отново да се надига. Отвори едно око — той беше облегнат на лакът и оглеждаше пристана, небето, водата и пясъка.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отвърна той и отново легна.

— Нещо — настоя тя.

— Стори ми се, че чух нещо.

— Радиото.

— Не, не радиото, нещо друго.

— Нечие друго радио?

Той не отговори. Тя чувстваше ръката му да се напряга и отпуска, напряга се и се отпуска.

— Ето го пак, дявол да го вземе — каза той.

И двамата се ослушаха.

— Нищо не чувам.

— Шшт! За бога… — възкликна той.

Вълните се разбиваха о брега като тихи огледала, купчина преливащи се, шепнещи стъкълца.

— Някой пее!

— Какво?

— Кълна се, че някой пееше.

— Глупости.

— Не, слушай.

Ослушаха се пак.

— Нищо не чувам — каза тя студено.

Той бе станал прав. На небето нямаше нищо, нито на кея, нито на пясъка, нито откъм павилиона за кренвирши. Само втренчената тишина, вятърът, който духаше край ушите им и клъвваше светлите, разрошени косъмчета по ръцете и краката му.

Той тръгна към морето.

— Недей — извика тя.

Той погледна надолу към нея някак особено, сякаш я нямаше. Продължаваше да се ослушва.

Тя усили транзистора. Той избухна в думи, ритъм и мелодия:

„Намерих си момиче за милиони…“

Той направи кисела гримаса и нервиран махна с ръка:

— Спри го!

— Защо, на мен ми харесва.

Тя го засили още. После щракна пръсти, извивайки тяло и се опита да се усмихне.

Беше два часът.

Слънцето изпаряваше водите. Старият вълнолом се разширяваше запъхтян в жегата. Птиците залепнаха по нагорещеното небе, неспособни да се движат. Слънцето пронизваше зелените течения, които обикаляха край вълнолома; хващаше и изглаждаше ленивата белота, която пълзеше между рифовете. Във водата се люлееха и разстилаха бялата пяна, заскреженият коралов мозък, възлестите водорасли, пясъкът от прилива.

Мургавият мъж лежеше на пясъка, до него — жената в черния бански костюм.

Откъм водата като мъгла лъхна музика. Шепнещата музика на дълбоки приливи и отливи, на отминали години, на сол и пътешествия, на разпозната и приета необичайност. Музиката звучеше като плисък на брега, като ръмящ дъжд, като раздвижване на гъвкави крайници в дълбините. Тя пееше с глас, залутан от незапомнени времена в кухините на раковините. Съскането и въздишките на прилива в изоставени трюмове на кораби със съкровища. Звукът, който издава вятърът, преминавайки през гол череп, захвърлен на пясъка.

Но радиото на одеялото свиреше по-силно.

Сиянието, крехко като жена, тънеше морно надолу и чезнеше от погледа. Още само няколко часа. Те всеки момент ще си тръгнат. Да можеше той да дойде за миг, само за миг. Мъглявината безмълвно се разстилаше и си представяше тялото и лицето му във водата, дълбоко долу. Чувстваше го хванат и задържан в нейното потъване на двадесетина метра дълбочина, заловен в една силна струя, която се огъваше и извиваше в неистови жестикулации към дълбините на скрития морски водовъртеж.

Огънят на неговото тяло и водата, която ще се сгрее от неговата топлина, а заскреженият коралов мозък, скъпоценните песъчинки и солените мъглявини ще поемат горещия дъх от отворените му устни.

Вълните придвижваха гъвкавите, променливи мисли към плитчината, затоплена от обедното слънце като вода за вана.

Той не бива да си отива. Ако сега си отиде, няма вече да се върне.

Сега. Студеният коралов мозък се носеше, носеше. Сега. Зовеше го през горещите пространства на безветрения въздух в ранния следобед. Ела във водата? Сега!, зовеше музиката. Сега.

Жената в черния бански костюм засили радиото.

— Внимание! — говореше то. — Днес, само днес можете да си купите нова кола от…

— За бога! — Мъжът приближи и намали крясъка. — Нужно ли е толкова високо!

— Така ми харесва — каза жената в черния бански и погледна през рамо към морето.

Беше три часът. Небето беше цялото в слънце.

Той се изправи, облян в пот.

— Влизам.

— Би ли ми купил първо кренвирши? — помоли тя.

— Почакай, докато изляза.

— Моля те — тя се намуси. — Сега.

— Нещо друго искаш ли?

— Не, но ми вземи три.

— Три? Боже, какъв апетит! — Той изтича към павилиона.

Тя го изчака да се отдалечи. После изключи радиото. Ослуша се внимателно. Нищо не чуваше. Вгледа се във водата, чак докато проблясъците и пръските на слънцето почнаха да пронизват очите й като иглички.

Морето се бе успокоило. Носеше се само една лека, далечна и крехка мрежа от вълнички, отразяващи слънцето в безкрайни повторения. Тя често попоглеждаше водата и се мръщеше.

Той дотича с едри скокове.

— Ама че горещ пясък, дявол да го вземе, изгори ми краката! — Той се просна на одеялото. — Ето!

Тя взе трите сандвича и бавно почна да яде единия. Като свърши, тя му подаде останалите два.

— Дояж ги. Много лакоми очи имам.

Той мълчаливо задъвка кренвиршите.

— Друг път не искай повече, отколкото можеш да изядеш — каза той, привършвайки. — Само ги хабиш.

— Ей тук има лимонада — рече тя и развинти термоса. — Ако си жаден.

— Благодаря. — Отпи. После отупа ръце и каза: — Е, аз ще скоча за малко във водата. — Неспокойно погледна блесналото море.

— Само още едно нещо — рече тя, сякаш току-що си бе спомнила. — Купи ми, моля те, едно плажно масло. Нямам вече.

— Никакво ли нямаш вече?

— Свършило се е.

— Да беше ми казала като отивах за кренвиршите, но нищо. — Той изтича обратно с едри ритмични скокове.

Докато се отдалечаваше, тя извади плажното масло от чантата си, отвинти капачката, изля течността в пясъка, засипа я, погледна морето и се усмихна. После стана и отиде на брега. Загледа се в безбройните малки и незначителни вълни.

Няма да го получиш, помисли тя. Който и да си или каквото и да си ти, той е мой и ти няма да го имаш. Не зная какво става, нищо не разбирам наистина. Единственото, което знам, е, че довечера в седем взимаме влака. И утре няма да сме тук. Тъй че ти можеш да си стоиш тук и да чакаш колкото си искаш — ти, море, океан или каквото и неприятно нещо да си.

Няма да ме уплашиш; ти не си ми съперник, мислеше тя. Взе един камък и го хвърли в морето.

— На̀ ти тебе! — извика тя.

Той бе застанал до нея.

— О! — Тя отскочи назад.

— Хей, какво става? Какво стоиш тук и мърмориш?

— Ами! — Тя самата се изненада. — Носиш ли плажно масло? Намажи ми малко гърба.

Той отля жълтата течност на ръката си и я разтри по златистия й гръб. Тя от време на време поглеждаше морето с лукав поглед и кимаше, сякаш му казваше: „Гледай! Виждаш ли?“ Измърка като котенце.

— Готово. — Той и подаде шишенцето.

И преди тя да успее да извика, той вече се бе потопил във водата.

— Къде отиваш! Ела тук!

Той се обърна сякаш към някой непознат.

— Какво има, за бога?

— Ами ти току-що изяде кренвиршите и лимонадата — не бива веднага да влизаш във водата, ще се схванеш!

— Бабешки приказки — подигра й се той.

— Все едно, ела тук. Трябва след ядене да мине един час, чуваш ли? Хич не ща да те виждам после схванат и да се давиш.

— Уф! — каза той с досада.

— Ела тук — тя се обърна и той я последва, като поглеждаше назад към морето.

 

 

Три часът. Четири.

В четири и десет почна промяната. Както си лежеше на пясъка жената в черния бански я забеляза да се приближава и се отпусна. От три часа бяха почнали да се задават облаци. А сега с внезапно втурване откъм залива нахлу и мъгла. Застудя. Вятърът задуха от нищото. Все по-тъмни облаци приближаваха.

— Ще вали — обади се тя.

— Много доволна изглеждаш — забеляза той, седнал със скръстени ръце. — Това е последният ни ден тук, а ти си щастлива, че се заоблачава.

— Метеоролозите съобщиха, че нощес и утре ще има дъжд и буря — призна тя. — Няма да е лошо тази вечер да си тръгнем.

— Ще останем, може и да се оправи. Искам все пак да поплувам още един ден — каза той. — Днес още не съм влизал във водата.

— Ами докато приказвахме и ядохме, то времето минало.

— Да — кимна той и си погледна ръцете.

Мъглата се носеше над пясъка на тесни ивици.

— А, капна ми на носа! — Тя щастливо се засмя. Очите й отново бяха блестящи и млади. Тя просто тържествуваше. — Добрият стар дъжд.

— Много весело ти стана. Странна птица си ти.

— Ела, дъжд! — говореше си тя. — Помогни ми с тези одеяла — обърна се после към него. — Трябва да бягаме.

Той бавно и разсеяно почна да сгъва одеялата.

— И без изобщо да съм влизал днес във водата! Все пак ще се гмурна поне веднъж. — Той й се усмихна. — Само за минутка!

— Недей! — Лицето й побледня. — Ще настинеш, после трябва да те гледам.

— Добре де. Той се отвърна от морето. Заваля кротък дъжд.

Тя тръгна пред него към хотела. Тананикаше си нещо.

— Спри за малко — извика той.

Тя спря. Не се обърна. Само някъде отдалече чуваше гласа му.

— Във водата има някои — викаше той. — Дави се!

Тя не можа да помръдне. Чу краката му да изтопуркват.

— Почакай ме тук! Ей сега идвам! Там има някой! Жена май че!

— Остави, спасителите ще я измъкнат.

— Вече няма никой! Късно е, отишли са си! — Той тичаше към брега, към морето, към вълните.

— Върни се! — извика тя. — Никой няма там. Недей, о, моля те, недей!

— Не се тревожи, ей сега идвам — отвърна той. — Тя се дави, не разбираш ли?

Мъглата настъпваше, дъждът трополеше, бели бляскащи светлинни се надигаха във вълните. Той тичаше и жената в черния бански костюм се втурна след него, разпилявайки плажните принадлежности след себе си, викаше, сълзи бликнаха от очите й.

— Недей! — Тя протегна ръце.

Той скочи в нахвърлящата се тъмна вълна.

Жената в черния бански костюм зачака в дъжда.

В шест часа слънцето залезе някъде отвъд черните облаци. Дъждът меко шляпаше по водата, изгромоля далечен барабан.

В морето се носеше светлата мъглявина.

Гъвкави форми, пяна, водорасли и дълги кичури странна зелена коса се разпростряха в плитчината. А в глъбините, там в подвижните светлинки, бе мъжът.

Крехък. Пяната избълбука и се пръсна. В заскрежения коралов мозък прокънтя някаква мисъл и изчезна също така бързо, както се бе появила. Хора. Крехки. Като кукли се чупят. Нищо, нищо особено. Миг под водата и им прилошава, повече на нищо не обръщат внимание, почват да повръщат и да ритат, а после изведнъж просто се отпускат, лежат там и нищо не правят. Съвсем нищо. Странно. Толкова дни да чакаш и накрая такова разочарование.

А сега какво да го правиш? Главата му е увиснала, устата зяпнала, клепачите отпуснати, очите втренчени, кожата бледа. Събудй се, глупав човече! Събудй се!

Водата се вълнуваше около него.

Мъжът се люшкаше отпуснат, безжизнен, със зинала уста.

Сиянието, зелената коса се оттегли.

Той бе освободен. Една вълна го върна на мълчаливия бряг. Обратно на жена му, която го чакаше там в студения дъжд.

Дъждът се лееше над черните води.

Някъде далеч, откъм здрачаващия се бряг, една жена викаше под оловното небе.

— Ах! — Древните пясъци лениво се раздвижиха във водата. — Също като жена! Но сега дори тя не го иска вече!

В седем часа дъждът се усили. Вечерта беше много студена и хотелите край морето трябваше да включат отоплението си.

Сирената

Сред студените вълни, далеч от сушата, всяка вечер чакахме да допълзи мъглата. Тя припълзяваше и ние с Макдън смазвахме лагерите и включвахме фара на върха на каменната кула. Макдън и аз, две птици в сумрачното небе…

Червеният лъч… белият… отново червеният търсеха в мъглата самотните кораби. А не видеха ли прожектора, ние имахме и Гласа — мощния плътен глас на нашата Сирена; той се издигаше гръмовно през дрипите на мъглата и уплашените чайки се разлитаха като захвърлени карти за игра, а вълните настръхваха и пяната им съскаше.

— Тук е самотно, но се надявам, че свикваш — каза Макдън.

— Свиквам — отвърнах аз. — Ти за щастие си майстор в разказването.

— Утре ти е ред да отидеш на Голямата земя. — Той се усмихна. — Ще потанцуваш с момичета, джин ще пийнеш.

— Макдън, кажи ми какво мислиш, когато останеш сам тука?

— За тайните на морето. — Макдън запали лулата си.

Осем и четвърт. Студена ноемврийска вечер, отоплението е включено, фарът разхвърля своя лъч на всички страни, в дълбокото гърло на кулата реве Сирената.

По брега в протежение на сто мили няма пито едно населено място, само шосето с редки автомобили, самотно отиващо към морето през пустата местност, а после двете мили студена вода до нашата скала и някой далечен кораб в кой знае коя епоха.

— Тайните на морето — замислено повтори Макдън. — Знаеш ли, че океанът е огромна снежинка, най-огромната снежинка на света? Хиляди багри и форми вечно в движение и никога не се повтарят. Невероятно! Една нощ преди много години стоях тук сам и изведнъж от морските дълбини се заиздигаха риби — всичките риби на морето. Нещо ги бе довело в нашия залив и те заплуваха тук, трептящи и преливащи се, и гледаха, гледаха нашия фар — червено-бяло, червено-бяло светеше над тях и аз видях странни очи. Стана ми студено. Чак до полунощ в морето сякаш плуваше огромна паунова опашка. И изведнъж съвсем безшумно изчезнаха, изчезнаха всичките тези милиони риби. Не зная, може би идваха от далеч тук на поклонение? Удивително! И помъчѝ се да си представиш как им е изглеждала нашата кула: извисява се над водата на двадесет метра, блести с божествена светлина, пророкува с глас на великан. Оттогава не са се връщали, но нима не им се е сторило, че са се изправили пред някакво рибно божество?

По гърба ми пробяга студ. Погледнах огромната сива площ на морето, простираща се наникъде и в нищото.

— Да-а, какво ли няма в морето… — Макдън развълнувано пуфтеше с лулата, примигваше често. Целия този ден нещо го гнетеше, но не ми казваше какво точно. — Макар и да имаме всевъзможни техники и тъй наречените подводници, все пак ще трябва да минат още десет хиляди години, преди да стъпим в земите на подводното царство, докато пристигнем в потъналия свят и познаем истинския страх. Представи си само: там, долу, все още е тристахилядната година преди нашата ера! Ние тук тръбим с всякакви тръби, завладяваме един от друг земите си, хващаме се за гърлата, а те си живеят в студените морски бездни на дванадесет мили под водата в такива древни времена, като опашката на комета.

— Наистина, древен свят е там.

— Да вървим. Искам да ти кажа нещо и точно сега му е времето.

Бавно се спуснахме по осемдесетте стъпала, разговаряйки. Горе Макдън бе изключил вътрешното осветление, за да няма отражение в дебелите стъкла. Огромното око на фара с меко бръмчене се въртеше около смазаната ос. И неспирно всеки петнадесет секунди избучаваше Сирената.

— Наистина, съвсем като звяр. — Макдън кимна в отговор на своите мисли. — Огромен самотен звяр вие в нощта. Седи на предела на десетки милиарди години реве в Бездната: „Аз съм тук, аз съм тук, аз съм тук…“ И Бездната отговаря, да-да, отговаря! Ти си тук вече три месеца, Джони, и е време да те подготвя. Знаеш ли — той се взря в мрака и мъглата, — по това време на годината при фара идва гост.

— Рибните стада, за които ми говореше ли?

— Не, не рибите, нещо друго. Затова и не ти разправих досега, страхувах се да не ме сметнеш за побъркан. Но повече не бива да се чака: ако миналата година съм отбелязал вярно в календара, то трябва да се появи тази нощ. Няма да ти разправям подробности, сам ще видиш. Седни ей тук. Сутринта, ако искаш, си събери нещата, вземи катера и се върни на Голямата земя, качи се на автомобила си, който те чака край пристанището на носа, подкарай към някое градче и нощем запалвай лампите — за нищо няма да те питам и да те упреквам. Това се повтаря вече три години и за пръв път аз не съм сам — има кой да потвърди. А сега гледай и чакай.

Мина половин час, от време на време шепнешком отронвахме по някоя дума. После се уморихме да чакаме и Макдън почна да споделя с мен размишленията си. Той беше измислил цяла история за Сирената.

— Веднъж преди много години на студения мрачен бряг дошъл един човек, застанал там, вниквайки в бученето на океана, и казал: Нужен ли е глас, който да вика над морето и да предупреждава корабите; аз ще направя такъв глас. Ще направя глас, който да прилича на всички векове и мъгли, които изобщо са съществували; той ще бъде като празно легло до теб в пролетна нощ, като обезлюден дом, чиято врата отваряш, като голи есенни дървета. Глас, подобен на птиците, които с крясък отлитат на юг, като ноемврийски вятър и като прибоя в мрачните, навъсени брегове. Ще направя гласа толкова самотен, че да не можеш да не го чуеш, и всеки, който го чуе, ще заплаче в себе си и огнищата ще изглеждат по-топли, а хората в далечните градове ще си кажат: „Колко е хубаво, че сме си вкъщи.“ Ще направя такъв механизъм и глас и ще го нарека Сирената, и всеки, който го чуе, ще познае мъката на вечността и краткостта на живота.

Сирената изрева.

— Измислих тази история, за да ти обясня защо то идва всяка година при фара. Струва ми се, че идва на неговия зов…

— Но… — обадих се аз.

— Ш-ш-ш-т! — прекъсна ме Макдън. — Гледай!

Нощта, както вече казах, беше студена, студено бе и на високата кула, светлината лумваше и гаснеше, а Сирената непрекъснато ревеше, ревеше през кълбящата се мъгла. Виждаше се лошо и само на късо разстояние, но все пак това беше морето — морето, което се плъзгаше по нощната земя, плоско, тихо, с цвят на сива тиня, и ние тук двамата, сами във високата кула, а там, в далечината — първо бръчици, после вълна, после хълмче, огромен мехур, пяна. И изведнъж над студената плоскост се показа глава, голяма тъмна глава с огромни очи и шия. А после… не, не тяло, а пак шия и още, и още! Десетина метра над водата се издигна главата върху красивата тънка шия. И чак след това из бездната се появи туловището, като островче от черни корали, миди и раци. Потръпна гъвкавата опашка. Дължината на туловището от главата до края на опашката беше, както ми се стори, около двадесет и пет — тридесет метра.

Не зная какво казах, но казах нещо.

— Спокойно, момче, спокойно — прошепна Макдън. — Невъзможно е! — възкликнах аз.

— Грешиш, Джони, невъзможните сме ние. То си е същото, каквото е било и преди десет милиона години. То не се е променило. Ние сме тези, които сме се променили, ние и целият тукашен свят сме се изменили, станали сме невъзможни. Ние!

Бавно и величествено плуваше то в ледената вода, там, в далечината. Разпокъсаната мъгла се стелеше над водата, заличавайки за миг очертанията му. Очите на чудовището хващаха, задържаха и отразяваха нашия мощен лъч — червено-бяло, червено-бяло. Струваше ми се, че високо издигнатият кръгът диск предава някакво послание с древен шифър. Чудовището беше безмълвно като мъглата, през която плуваше.

— Това е някакъв динозавър! — Приседнах и се хванах за перилата.

— Да, от тази порода трябва да е.

— Но те нали са измрели!

— Не, просто са се оттеглили в бездната. Дълбоко-дълбоко, в глъбините на дълбокото, в Бездната. Какво ще кажеш, Джони, изразителна дума, нали, колко нещо се съдържа в нея: Бездна. В нея е целият студ, целият мрак и цялата дълбина на света.

— Сега какво ще правим?

— Какво да правим ли? Тук имаме работа, не можем да си отидем. И освен това тук е по-безопасно, отколкото в лодката. Докато стигнеш до брега… а звярът, макар и да е голям като миноносец, плува не по-бавно от него.

— Но защо, защо точно тук идва?

В следния миг получих отговор.

Сирената изрева.

Чудовището отвърна.

В този рев имаше милиони години вода и мъгла. В него имаше толкова болка и самота, че аз потреперах. Чудовището ревеше към кулата. И Сирената ревеше. Чудовището отново изрева. И Сирената изрева. Чудовището разтвори огромната си зъбата паст и от нея се изтръгна звук точно като гласа на Сирената. Самотен, мощен, далечен. Гласът на безизходица, на непрогледна тъма, на студена нощ, на отхвърленост. Такъв беше този рев.

— Е, сега разбра ли защо идва тук? — прошепна Макдън.

Кимнах.

— Цяла година, Джони, цяла година нещастното чудовище лежи в Бездната на хиляди мили от брега, на двадесет мили дълбочина и чака. Той е може би на един милион години, този самотен звяр. Представяш ли си само: да чакаш един милион години? Ти би ли могъл? Може би то е последното от целия вид. Кой знае защо тъй ми се струва. И ето че преди пет години идват тук хора и построяват този фар. Слагат тук своята Сирена и тя реве, реве над Бездната, където, представи си, ти си се оттеглил, за да спиш и да копнееш за света, в който ще има хиляди подобни на теб; но сега ти си сам, съвсем сам на света, който не е за теб, в които трябва да се криеш. А гласът на Сирената ту зове, ту млъква, ту зове, ту замлъква и ти се пробуждаш на тинестото дъно на Бездната и очите ти се отварят като огромни бленди на фотоапарат и ти почваш да се издигаш бавно-бавно, защото на плещите ти е бремето на океана, една огромна тежест. А зовът на Сирената, толкова слаб и познат, долита от хиляди мили, пронизва плътта на водата, а пещта в твоя търбух развива пара и ти плуваш нагоре, плуваш бавно-бавно. Унищожаваш ята трески и пълчища медузи и се издигаш все по-високо, издигаш се над цялата есен, месец след месец — септември, когато започват мъглите, октомври, когато мъглите са още по-гъсти, а Сирената все те зове и в края на ноември, след като ти ден след ден си се приспособявал към налягането, издигайки се по метър-два на час, ти си на повърхността и си жив. По принуждение плуваш бавно: ако се издигнеш изведнъж, ще получиш разрив. Затова минават три месеца, докато изплуваш и още толкова дни път през ледената вода те отделя от фара. И ето че накрая ти си тук — там вън, в нощта, Джони, — най-голямото чудовище, което познава Земята. А ето го и фара, който те зове, същата дълга шия стърчи от водата и като че ли същото тяло, но най-важното — съвсем същият глас като твоя. Разбираш ли, Джони, сега разбираш ли?

Сирената ревеше. Чудовището отвръщаше.

Виждах всичко и разбирах всичко: милиони години самотно очакване — кога, кога ли ще се върне онзи, който никак не иска да се върне? Милиони години самота на дъното на морето, безумен брой векове в Бездната, небето се е изчистило от летящите гущери, на материка са пресъхнали блатата, лемурите и острозъбите тигри са си отживели времето и нозете им лепнат по асфалтни полета, а по хълмовете като бели мравки се суетят хора.

Ревът на Сирената.

— Миналата година — продължи Макдън — това същество плува цялата нощ наоколо — кръг след кръг, кръг след кръг. Но не се приближаваше — сигурно от недоумение. А може би се е страхувало. И се сърдеше — шега ли е толкова път да биеш! А на сутринта мъглата изведнъж се разсея, изгря ярко слънце и небето стана по-синьо, отколкото на картина. И чудовището избяга от топлината и мълчанието, отплува и не се върна. Струва ми се, че цялата тази година то непрекъснато е мислило, блъскало си е главата…

Чудовището беше само на стотина метра от нас, то ревеше и Сирената ревеше. Когато лъчът докосваше очите му, получаваше се огън-лед, огън-лед.

— Ето това е животът — каза Макдън. — Вечно все едно и също: единият чака другия, а него го няма и няма. Винаги някой обича някого по-силно, отколкото го обичат. И настъпва час, когато ти се приисква да убиеш този, когото обичаш, за да не те измъчва повече.

Чудовището се понесе към фара. Сирената ревеше.

— Да видим сега какво ще стане — каза Макдън.

И изключи Сирената.

Настъпи тишина, толкова дълбока, че в стъклената кабина чувахме как бият сърцата ни, чувахме бавното гладко въртене на фара.

Чудовището спря, вцепени се. Огромните му очи-прожектори примигваха. Разтвори паст и изръмжа като вулкан. Обърна глава на една страна, после на другата, сякаш търсеше потъналия в мъглата звук. Погледна към фара. И отново изръмжа. Изведнъж зениците му пламнаха. Изправи туловището си, удряйки по водата и се хвърли към кулата с изражение на ярост и мъка в огромните си очи.

— Макдън! — изкрещях. — Включи Сирената!

Макдън хвана прекъсвача. В момента, когато го включваше, чудовището отново се изправи. Мярнаха се мощните крайници и бляскащата паяжина на рибешката кожа между пръстовидните израстъци, които задраскаха кулата. Огромното око от дясната страна на изкривената от страдание муцуна пламтеше пред мен, като казан, в който можеш да паднеш със задавен вик. Кулата се разтърси. Сирената ревеше и чудовището ревеше. То обхвана кулата и зъбите му изскърцаха по стъклото; посипаха ни парчета стъкло.

Макдън хвана ръката ми.

— Надолу! По-бързо!

Кулата се олюля и се поддаде. Сирената и чудовището ревяха. Втурнахме се презглава надолу по стълбите.

— По-бързо!

Успяхме да се вмъкнем в мазето под стълбата в момента, когато кулата над нас почна да се срутва.

Хиляди удари на падащи камъни, кулата се тресеше, Сирената се задави. Чудовището се стовари върху кулата. Кулата се сгромоляса. Стояхме с Макдън безмълвно и слушахме как се взривяваше нашият свят.

И толкова. Само мрак и плясъкът на вълните в купчината разбити камъни.

Но и…

— Слушай — тихо каза Макдън. — Слушай.

След секунда дочух. Отначало свистенето на поеман въздух, после жалното скимтене, объркаността, самотата на огромния, звяр, който, изпълвайки въздуха с противния мирис на туловището си, лежеше безсилно над нас, отделен само от един пласт тухли. Чудовището задъхано ревеше. Кулата изчезна. Светът изчезна. Гласът, който го зовеше през милионите години, изчезна. И чудовището, раззинало паст, ревеше и ревеше с мощния глас на Сирената. А корабите, които минаваха от там нея нощ, макар и да не виждаха светлината, чуваха гласа и си мислеха: „Да, ето го и него — самотния глас на Сирената в Лоунсъм-бей!^[7] Значи всичко е наред. Минали сме носа.“

И така до сутринта.

Палещото слънце вече клонеше на запад, когато спасителната команда разчисти камарата камъни над мазето.

— Срути се и толкова — мрачно им каза Макдън. — Вълните я разбиха и тя се разруши.

Той ме ощипа по ръката.

Никакви следи. Тихо море, синьо небе. Само острият мирис на водорасли откъм зеленикавата тиня по останките от кулата и по крайбрежните скали. Бръмчаха мухи. Океанът се плискаше.

Следващата година построиха нов фар, но аз по това време почнах работа в града, ожених се и имахме уютна, топла къщичка, чиито прозорци златеят в есенните вечери, когато вратата е затворена, а от комините се издига дим. Макдън беше пазач на новия фар, изграден по негови указания от железобетон.

— За всеки случай — обясняваше той.

Новият фар беше готов през ноември. Веднъж късно вечерта отидох сам на брега, спрях там, загледах се в сивите вълни и се ослушах за гласа на новата Сирена: един… два… три… четири пъти в минута, далеч в морето, самотен.

Чудовището? Повече не се е връщало.

— Отиде си — каза ми Макдън. — Отиде си в Бездната. Разбра, че на този свят не бива да обичаш прекалено силно. Отиде си в дълбините, в Бездната да чака още милион години. Горкото! Все да чакаш, да чакаш, да чакаш… Да чакаш.

Стоях в колата и слушах. Не виждах нито кулата, нито прожектора над Лоунсъм-бей. Само чувах Сирената… Сирената… Сирената… Струваше ми се, че чудовището реве.

Искаше ми се да кажа нещо, но какво?

Пренасяне на мощите

Този ден щяха да пренасят мощите и всички, включително и баба Лоблили бяха наизлезли по летния път. Вървяха в зеления ден под високото небе на Мисури. Долавяше се дъхът на сменящи се сезони и на трева, изпълваща се с малките експлозии на цветята.

— Ето че стигнахме — каза баба Лоблили над бастуна си, хвърли им един бърз поглед с кафявите си очи и плю в прахта. Гробището се намираше от едната страна на спокоен хълм. По отдавна слегналата се пръст имаше дървени кръстове; бръмбари жужеха наоколо в многообразието на звуците и пеперуди разцъфваха и увяхваха в чистия син въздух. Високите загорели мъже и жените в памучни рокли стояха в дългото безмълвно време, свели поглед към дълбоко заровените си роднини.

— Е, да се залавяме за работа — каза старицата и закуцука по влажната трева, почуквайки ситно с бастуна си.

Останалите извадиха лопати и кошници с маргаритки и люляци, здраво свързани на букети. През август оттук държавата щеше да прокарва път и понеже гробището не се използваше вече петдесет години, роднините се бяха съгласили да изровят тленните останки и да ги положат на друго място.

Баба Лоблили коленичи и лопатата затрепера в ръцете й. Останалите се заеха с местата на своите близки.

— Бабо — обади се Джоузеф Пайкс, хвърляйки сянка в изкопаното пред нея. — Недей тук да копаеш, бабо. Това е гробът на Уилям Симънс.

При звука на гласа му всички прекъснаха работата си и го погледнаха, но в студения следобеден въздух се чуваше само шушненето на пеперудите.

Старата жена се обърна към Пайкс:

— Знам аз чие място е! Но не съм виждала Уилям Симънс от шестдесет години и днес смятам да го навестя. — Тя съсредоточено изхвърляше лопата след лопата влажна пръст, вглъбена в себе си й разправяше нещо на деня и на онези, които може би я слушаха. — Преди шестдесет години и той — чудесен мъж, само на двадесет и три години… А аз — аз на двадесет, златото по главата, млечните ръце и шия, бузите като праскови. Шестдесет години и предстоящата сватба, а после болестта и той — умиращ. И аз, сама и помня как пръстта се трупаше върху му в проливния дъжд…

Всички я гледаха.

— Но все пак, бабо — обади се Джоузеф Пайкс.

Гробът бе плитък. Тя скоро опря о дългия железен ковчег.

— Помогнете ми! — извика тя.

Девет мъже се впуснаха да извадят ковчега от земята. Бабата ги командваше с бастуна:

— Полека! — викаше тя. — А̀ така! — сложиха го на земята. — Сега бъдете тъй добри да занесете мистър Симънс за малко в къщата ми.

— Ще го занесем на новото гробище — каза Джоузеф Пайкс.

Бабата го изгледа остро.

— Ще занесете този сандък право в къщата ми и толкоз! Много ще ви благодаря.

Мъжете я проследиха с очи, докато се смаляваше нататък по пътя. После се извърнаха към ковчега, спогледаха се и си плюха на ръцете.

Скоро вече вмъкваха железния ковчег през външната врата на бялата къщичка на бабата. Поставиха го до тумбестата печка.

Тя почерпи всички по чашка.

— А сега да вдигнем капака — нареди тя. — Не всеки ден ти се случва да видиш такива стари приятели.

Мъжете не помръдваха.

— Ама вие ако не щете, аз сама ще го сторя. — Тя поочука капака с бастуна си, за да излющи коричката пръст. На пода се разбягаха паяци. Долавяше се плътният мирис на разорана пролетна почва. Мъжете се заловиха с капака. Бабата отстъпи до тях.

— Отваряйте! — каза тя, вдигнала бастуна с жест на древна богиня. И капакът се издигна във въздуха. Мъжете го оставиха на пода и се обърнаха.

От устните им се откъсна шепот като въздишка на октомврийски вятър.

Пред тях в светлите златисти прашинки, уталожващи се през въздуха, лежеше Уилям Симънс. Спеше с лека усмивка на устните, със сплетени пръсти, пременен.

Баба Лоблили простена.

— Но той е съвсем цял!

И наистина беше. Непокътнат като бръмбар в бронята си, кожата му нежна и бяла, клепачите като листна на цвете над хубавите очи, устните му запазили още цвета си, грижливо сресаната коса, връзката в стегнат възел, добре изрязаните нокти. Изобщо беше си същият като в деня, когато хвърляха пръстта върху безмълвния му ковчег.

Старата жена стоеше със стиснати очи, ръцете й вдигнати да възпрат дъха пред устните й. Не виждаше добре.

— Къде ми са очилата? — извика тя. Хората ги затърсиха. — Ох, как не можете да ги намерите! — викаше тя и присвиваше очи към мъртвеца. — Всъщност няма значение — добави и приближи към ковчега. Стаята стихна. Старата жена въздъхна и с треперлив глас занарежда над отворения ковчег.

— Съвсем се е запазил — обади се една жена. — Просто недокоснат.

— Такива неща не могат да се случат — каза Джоузеф Пайкс.

— Но се е случило — отвърна жената.

— Шестдесет години под земята са това. Човек не може да се запази толкова дълго.

Късното следобедно слънце проникваше през прозорците, последните пеперуди кацаха по цветята, за да заприличат самите те на цветя.

Баба Лоблили разтреперана отпусна сбръчканата си ръка.

— Земята го е запазила, сякаш на въздух е бил. Тази хубава суха почва съвсем го е запазила.

— Толкова е млад — изхлипа една жена, — толкова млад!

— Да — продума баба Лоблили и пак го погледна. — Лежи той тук на двадесет и три години, а аз осемдесетте гоня. — Тя стисна очи.

— Недей така, бабо — докосна рамото й Джоузеф Пайкс.

— Да, лежи той само на двадесет и три години, красив и чист, а аз… — Тя стискаше очи. — А аз до него — никога вече млада, само старост и бръчки и никаква възможност отново да стана млада. О, господи! Смъртта запазва хората млади. Погледнете колко добра е била с него смъртта. — Тя прокара бавно ръце по лицето и тялото си, обръщайки се към останалите — Смъртта е по-добра от живота. Защо и аз не умрях тогава? Така щяхме да бъдем заедно и двамата млади. Аз в ковчега с дантелената сватбена рокля, очите затворени, свенливи и в смъртта. А ръцете молитвено скръстени на гърдите.

— Недей така да говориш, бабо.

— Остави ме! Защо и аз не умрях! Тогава, като се върнеше да ме види, както се върна днес, нямаше да бъда такава!

Ръцете й шареха по бръчките на лицето, пощипваха изпитите страни, хлътналата уста, дръпнаха кичур сива коса и тя го погледна с ужасени очи.

— Хубаво посрещане му приготвих! — Тя вдигна мършавите си ръце. — Да не мислите, че човек на двадесет и три години ще иска да погледне една седемдесет и девет годишна баба с помия във вените! Измамена съм! Смъртта го е запазила завинаги млад. А вижте ме мен: същото ли направи Животът?

— Всичко се връща — обади се Джоузеф Пайкс. Той не е млад, бабо. Всъщност минава осемдесетте.

— Глупав си ти, Джоузеф Пайкс. Погледни го — гладък като камък, недокоснат от хилядите дъждове. И сега, след като си дойде да ме види, той ще си хареса някое младо момиче. Какво може да иска от една стара жена?

— Той не може вече от никого нищо да иска — каза Джоузеф Пайкс.

Старата жена го отстрани.

— А сега всички се махайте! Този ковчег не е ваш и капакът не е ваш, и той не е вашият почти съпруг! Ще оставите тук ковчега за през нощта, а утре ще го заровите в новия гроб.

— Добре, бабо, той все пак беше твоят любим. Утре рано ще дойда. Само недей да плачеш.

Тя стоеше вкаменена насред стаята, докато излезе и последният човек. После взе свещ, запали я и забеляза, че отсреща на височинната имаше някой. Беше Джоузеф Пайкс. Той ще стои там цялата нощ, помисли тя, но не му извика да се маха. Не погледна повече през прозореца, но знаеше, че е там.

Тя отиде до ковчега и се взря в Уилям Симънс.

Гледаше ръцете му и виждаше движенията им. Виждаше ги да опъват поводите на коня. Спомняше си устните му да подвикват, когато каретата се плъзгаше по поляната с равния ход на коня, сенките на лунната светлина наоколо. Тя знаеше какво бе да те държат тези ръце.

Пипна костюма му.

— Но това не е същият костюм, с който го погребахме! — извика тя внезапно. И въпреки това знаеше, че е същият. Шестдесетте години бяха променили не костюма, а вида му в представите й.

Обхваната от внезапен страх, тя дълго се лута, докато си намери очилата. Сложи си ги.

— Това не е Уилям Симънс! — възкликна пак тя.

Обаче знаеше, че и това не е вярно. Уилям Симънс си беше.

— Брадичката му беше по-издадена — тихо хлипаше тя. — Или не беше? А косата му? Имаше такъв чудесен червеникав оттенък, помня го! А тази коса тук е чисто кафява. Ами носът му, не помня да е бил такъв остър!

Тя стоеше, надвесена над този чужд човек и като го разглеждаше постепенно се убеди, че наистина е Уилям Симънс. Разбра нещо, което трябваше винаги да е знаела: мъртвите хора са като восъчен спомен — взимаш ги в представите си, започваш да ги моделираш: тук поопънеш нещо, там посплескаш, изтегляш тялото по-дълго, оформяш и размачкваш, извайваш и накрая се получава един човек-спомен, който е много далеч от истинския си вид.

Беше объркана и имаше чувството, че са й отнели нещо. Предпочиташе никога да не бяха отваряла ковчега. Или поне да не си беше слагала очилата. Отначало не го бе видяла съвсем ясно: просто колкото да запълни очертанията му с представите си. Но сега, с тези очила…

Не сваляше поглед от лицето му. То започваше по малко да й става познато. Онзи спомен за него, който бе скътала настрани и пазеше вече шестдесет години, се разтопи и бе заместен от човека, когото наистина бе познавала. Чудесен беше. Чувството за загуба постепенно я напускаше. Същият си беше наистина. Всъщност винаги така ставаше с хора, които от години не си виждал и изведнъж те се връщат и ти казват здрасти. Известно време се чувстваш неловко с тях, но после се отпускаш.

— Да, това си ти — засмя се тя. — Виждам те да надничаш иззад цялата си непознатост. Виждам те да проблясваш оттук-оттам с някогашната си закачливост.

Тя отново заплака. Да можеше себе си да излъже, да можеше само да каже:

— Погледнете го, той не е същият, това не е същият човек, заради когото толкова съм страдала! — тогава би се почувствала по-добре. Но всичките тия малки човечета, които бяха в главата й, ще се залюлеят в люлчиците си, ще й се изсмеят и ще кажат: „Не можеш ни излъга, бабо!“

Да, колко лесно беше да излъже. И да се почувства по-добре. Но не искаше да се лъже. Изпитваше огромна смазваща мъка, защото той бе пред нея млад като изворна вода, а тя — стара като морето.

— Уилям Симънс! — хлипаше тя. — Не ме гледай! Знам, че още ме обичаш и ей сега ще се приготвя!

Тя разжари огъня в печката, бързо сложи машата и скоро главата й бе цялата в сиви къдрици. Напудри лицето си, отхапа една череша, за да оцвети устните си, пощипна бузите, за да се зачервят. Заизважда от скрина старите дрехи, докато намери една излиняла синя кадифена рокля. Облече я.

Погледна се ядно в огледалото.

— Не, не — простена тя, — нищо не мога да направя, за да стана по-млада от теб, Уилям Симънс! Дори и да умра сега, няма да се отърва от това старо нещо, което се е промъкнало в мен, тази болест…

Изпита ужасно желание да избяга завинаги в горите, да се отпусне на купчина сухи листа и да се разтопи заедно с тях в димящи развалини. Прекоси стаята, решена никога да не се върне. Но като дръпна вратата, студеният вятър се втурна в стаята и тя чу вик, който я разколеба.

Вятърът хукна из стаята, блъсна се в ковчега и се вмъкна в него.

Уилям Симънс сякаш потреперя.

Старата жена тръшна вратата.

Върна се бавно до него и го погледна.

Беше остарял с десет години.

По лицето и ръцете му се бяха появили бръчки.

— Уилям Симънс!

В последвалия час лицето на Уилям Симънс отмерваше годините. Страните му хлътнаха и се сбръчкаха, сякаш юмрук се стисваше, сякаш ябълки се изсушаваха за ошав. Плътта му, изваяна от чист бял сняг, почна да се разтапя от горещината в стаята. Сякаш се овъгли. Въздухът сбръчка устните и клепачите му. После, сякаш от удар на чук, по лицето му плъзнаха хиляди бръчки. Тялото се сгърчи с агонията на времето. Той стана на четиридесет, после на петдесет, на шестдесет години! Изгаряше, изгаряше! Откъм лицето и ръцете му се чуваше тихото шушнене на изгарящото време, сто и десетте, сто и двадесетте години вдълбаваха своите бразди.

Баба Лоблили стоя до него цялата студена нощ, замръзнала, с ужасни болки в птичите си кости и наблюдаваше променящия се човек. Беше свидетел на всички невероятности. Най-сетне усети как нещо поосвободи сърцето й. Вече не беше тъжна. Тежестта се вдигна от нея.

Кротко заспа на стола срещу него.

Откъм гората се зададе жълтото слънце, птици, мравки и ручеи се раздвижиха, спокойни, запътени нанякъде.

Беше вече сутрин.

Старата жена се събуди и погледна към Уилям Симънс.

— А! — възкликна тя като го видя.

От дъха й косите му се размърдаха и почнаха да се лющят като какавида, топяха се като бонбонче, изгаряни от някакъв невидим огън. Викът й разцепи костите му на две, от ковчега се разнесе тихото шушнене, леки прашинки литнаха в слънчевите лъчи.

Отвореше ли вратата, вятърът щеше да го отнесе като купчина сухи листа!

Тя стоя дълго време, надвесена над ковчега. После, сякаш направила внезапно откритие, тя извика и се облегна назад. Прекара ръка по лицето си, после опипа хлътналите си гърди, ръцете, краката, изпитите бузи.

Чул вика й, дотича Джоузеф Пайкс.

Отвори вратата точно когато баба Лоблили затанцува и се разскача из стаята в някакво бясно въртене с жълтите си обувки на високи токове.

Пляскаше ръце, смееше се, мяташе поли, тичаше в кръг и валсираше със сълзи на лицето. И на слънчевата светлина тя завика към мяркащото се в огледалото отражение:

— Аз съм млада! Аз съм на осемдесет, но съм по-млада от него!

Тя тичаше, подскачаше на един крак, правеше реверанси.

— Всичко се връща. Джоузеф Пайкс, прав бе! — кискаше се тя. — Аз съм по-млада от всички мъртъвци на земята.

И танцуваше така бясно, че вихрушката на полите й бръсна ковчега, шушненето на какавида се вдигна във въздуха и увисна като златен прах сред нейните викове.

— Е-е-ха-а! Е-е-ха-а!

Възпявам електрическото тяло!

Баба!

Спомням си нейното раждане.

Ама чакай, ще кажете, никой не може да си спомня раждането на собствената си баба.

Да, но ние помним деня, в който тя се роди.

Просто ние — нейните внуци, плеснахме с ръце и тя се появи на бял свят. Тимоти, Агата и аз — Том, издигнахме ръце и ги стоварихме със страхотен трясък! Смесихме на едно място късчета и парченца, части и мостри, устройства и подправки, настроения и дестилации, които ще насочват стрелката на компаса й на север, за да ни разхлажда, или на юг, за да ни стопля и приютява; на изток и запад, за да ни развежда по безкрайния свят; които ще привлекат погледа й към нас, за да ни види вечер. Устните й щяха да ни пеят приспивни песни, ръцете й сутрин ще ни докосват, за да ни събудят.

Нашата баба, о, скъпа, прекрасна електрическа мечта.

Когато светкавиците на бурята прекосяват небето, правейки късо съединение сред облаците, името й блесва под клепачите ми. И до днес понякога чувам нейното цъкане и бръмчене над леглата ни в спокойния мрак. Тя обикаля като механичен призрак из дългите коридори на спомените, като рояк интелектуални пчели, зареяни след Призрака на отминаващото лято. И досега от време на време усещам усмивката, която съм научил от нея, отпечатана на бузите ми в три часа през дълбоката нощ…

Добре де, добре де, ще извикате вие, какво по-точно стана в деня, когато се роди вашата проклета, прекрасна и страхотно любеща баба?

Беше през седмицата, когато светът свърши…

Майка ни почина.

Един късен следобед черната кола изхвърли баща ни и нас тримата на собствения ни бурен остров. Спряхме, загледани в тревата, и помислихме: Това не е нашата трева. По нея още се търкаляха стиковете, топките и възклицанията, тъй както си бяха паднали преди три дни, когато татко дойде на поляната, препъвайки се, заекващ от новината. Там бяха и летните кънки на едно момче — моите, което никога вече нямаше да бъде малко по същия начин. Да, там на стария дъб висеше и досега въжената люлка, но Агата се страхуваше да се качи. Можело да се скъса. Можело да падне.

А къщата? О, господи…

Взирахме се през входната врата и се страхувахме от ековете, които можехме да заварим из коридорите; нещо като кънтенето, което се получава, когато е махната цялата мебелировка и нищо не смекчава реката от разговори, която тече денонощно във всяка къща. А сега меката, топла, основна част от чудесната мебелировка си бе отишла завинаги.

Вратата се люлееше от край до край.

Отвътре лъхаше безмълвие. Някъде зееше врата на мазе и суровият вятър довяваше дъха на влажна земя изпод къщата.

Но ние нямаме мазе! — помислих си.

— Е? — каза татко.

Не помръдвахме.

В алеята влезе огромната канареножълта лимузина на леля Клара.

Скочихме през вратата и се разбягахме по стаите си.

 

 

Чувахме ги как ту викаха, ту говореха тихо, после пак викаха и пак шепнеха: Пусни децата да живеят с мен! — казваше леля Клара. Те по-скоро ще умрат — отвръщаше й баща ни.

Вратата се затръшна. Леля Клара си бе отишла.

Едва не се разскачахме от радост. После си спомнихме какво се бе случило и слязохме по стълбите.

Татко седеше сам и си говореше или говореше на далечния призрак на Мама, останал от дните преди да се разболее, когото сега бе събудила затръшнатата врата. Татко шепнеше изпод ръце в празните си длани:

— Децата имат нужда от някого. Аз ги обичам, но да не забравяме, че трябва да работя за прехраната им. И ти ги обичаше, Ан, но теб те няма. А Клара? Невъзможно. Тя ги обича, но просто ги задушава. А колкото до гувернантки и прислужнички…?

Татко въздъхна и ние въздъхнахме с него, като си спомнихме.

Просто непоносимо не ни вървеше с гувернантките, прислужничките и учителките, които бяха живели у нас. Те сякаш бяха бесни триони, нахвърлили се върху стъбълца. Брадви и урагани по-добре ще ви дадат представа за тях. Или пък обратното, бяха пропаднали нескопосници или лигави медузи. Ние, децата, бяхме незабележими мебели, които се държат на мястото им, бърше им се прахта, изпращат се пролет и есен на поправка и веднъж годишно се почистват основно на плажа.

— Това, от което имаме нужда — каза татко, — е…

Всички се облегнахме на шепота му.

— … баба.

— Но нашите баби са починали — обади се Тимоти, с логиката на деветте си години.

— В известен смисъл — да, в друг — не.

За какво прекрасно загадъчно нещо говореше татко?

— Вижте това — каза той най-сетне.

Подаде ни многоцветна рекламна диплянка. От седмици насам, и особено през последните няколко дни я бяхме виждали много често в ръцете му. И сега мигновено, докато си подавахме проспекта от ръка в ръка, разбрахме защо леля Клара бе толкова оскърбена, възмутена и тъй бурно напусна къщата.

Тимоти успя да прочете надписа на първата страница:

„Възпявам електрическото тяло!“

Погледна нагоре към татко и примигна.

— Какво значи това, дявол да го вземе!

— Чети по-нататък.

Агата и аз се огледахме виновно из стаята, страхувайки се, че мама може внезапно да влезе и да ни завари пред това кощунство, после кимнахме на Тимоти и той зачете:

— Фанто…

— Фанточини — прекъсна го татко.

— „Дружество Фанточини. Занапред поемаме грижата… Отговор на всичките ви най-мрачни проблеми. Само един модел, който може да се приспособява според нуждите ви, можете да прибавите, да извадите и да комбинирате най-различни варианти; гарантирана Свобода и Равноправие на всички.“

— Къде го има това? — извикахме ние.

— И то не е всичко. — Тимоти се усмихна за пръв път през тия дни. — Още не съм почнал. Чакайте. — Продължи да чете: „За вас, който имате затруднения с небрежни гувернантки, с прислужнички, на които не може да се вярва, и с доброжелателни лели и чичовци…“

— Доброжелателни, я! — възкликна Агата и ние се присъединихме.

— „… ние усъвършенствахме първата си човекоподобна, транзисторна, работеща на ток и батерии, модел V Електрическа баба…“

— Баба!?

Диплянката се плъзна на пода.

— Татко…?

— Не ме гледайте така — каза татко. — Просто съм се побъркал от скръб, а трябва да мисля и за утрешния ден и за след това. Вдигнете проспекта и продължавайте.

— Нека аз — казах и зачетох: — Играчка, която е нещо повече от играчка, електрическата баба „Фанточини“ е конструирана с най-грижлива прецизност, за да осигури невероятно грижовна обич на вашите деца. Тя помага на децата с лекота да възприемат действителността от заобикалящия ги свят и още по-прекрасната действителност от света на въображението.

Тя е програмирана да възпитава на дванадесет езика едновременно, устните й могат да извършват хиляда движения в секунда непрекъснато. Тя обладава съвършено познаване на религиите, изкуствата и социално-политическата история на света, които запълват килийките на този кошер от знания…

— Страшна работа! — възкликна Тимоти. — Звучи, сякаш се каним да завъдим пчели! Образовани пчели!

— Млъкни, де! — обади се Агата.

— „И най-важното“ — продължих да чета аз, „това човешко същество, понеже то напълно прилича на човек, това електронно-мозъчно въплъщение на екстракта от всички човешки, качества ще слуша, говори, откликва и обича вашите деца, дотолкова, доколкото изобщо такова чудесно Творение, такава фантастична Кукла може да обича и да се грижи. Този чудодеен другар, реагиращ на импулсите на огромния свят, и на по-малкото вътрешно море или на външната Вселена, чрез докосване и говор ще върши истински чудеса, за да облекчи вашата неволя.“

— Нашата неволя — промърмори Агата.

— Да, всъщност — тъжно помислихме — ние сме в неволя, да, ние.

Прочетох до края:

Ние не продаваме нашето Създание на пълночленни семейства, където родителите са в състояние да отглеждат, влияят, моделират, променят и обичат своите собствени деца. В една къща нищо не може да замени родителите. Обаче има семейства, в които смърт, болест или инвалидност възпрепятстват благоденствието на децата. Тук не са подходящи сиропиталищата. Гувернантките обикновено са егоистични, небрежни или просто страдат от нервни заболявания.

Затова с най-голяма прецизност, съобразявайки се с необходимостта да преоценяваме, преработваме и усъвършенстваме нашата концепция с всеки изминал месец, от година на година, ние ви предлагаме нещо максимално близко до идеалните възпитателно-другарско-кръвни отношения. За пробен период можете да се обърнете към…

— Стига — обади се татко — Стига. Дори аз не мога да го понеса.

— Защо? — учуди се Тимоти. — Тъкмо почна да става интересно.

Сгънах диплянката.

— Те наистина ли имат такива неща?

— Да не говорим повече за това — каза татко с лице в ръцете си. — Луд съм бил да помисля, че…

— Идеята не е чак толкова луда — казах аз и погледнах Тим. — Искам да кажа, че, дявол да го вземе, каквото и да са измислили и конструирали, то едва ли ще бъде по-лошо от леля Клара, нали?

Тогава избухнахме. От месеци не бяхме се смели. И сега от моите най-обикновени думи всички зареваха, завиха и се запревиваха от смях. Отворих уста и също се развиках весело.

— Аз… — кривеше лице Агата, неспособна да проговори.

— Вярно е, че точно сега ние имаме нужда от нещо подобно — каза Тимоти.

— Аз нямам определено мнение по въпроса — заявих в съвършен папски стил.

— Явно има само един изход — каза Агата. — И той е да опитаме.

— Но кажете ми какво ще бъде; когато свърши този разговор и истинската ни майка се върне у дома?

От нас едновременно се откъсна един стон, сякаш някой с един изстрел бе улучил всички ни в сърцето.

Едва ли някой от нас престана да плаче цялата нощ.

 

 

Беше ясен, блестящ ден. Хеликоптерът ни носеше в лек тръс нагоре-надолу между небостъргачите и накрая спря, за да скочим от седлото му на покрива на една сграда, над която в небето се виждаше огромен надпис:

ФАНТОЧИНИ

— Какво значи Фанточини? — попита Агата.

— Това е италианска, дума, която означава предугаждащи кукли, май, или човешка мечта — каза татко.

— Какво значи предугаждащи?

— ОПИТВАМЕ СЕ ДА ОТГАТНЕМ ВАШИТЕ МЕЧТИ — отвърнах аз.

— Браво! — каза татко. — Шест плюс!

Аз засиях.

В асансьора ние потънахме надолу, а в това време стомасите ни се издигнаха нагоре. Излязохме и стъпихме на подвижна пътека, която течеше като синя вълнена река към едно гише с различни табелки:

ЧАСОВНИКАРСКИ МАГАЗИН

Специализиран за „Фанточини“

Зайчета по стената, никакви проблеми

— Зайци по стената ли?

Свих пръсти в профил, сякаш ги държах пред пламъка на свещ и размърдах „ушички“.

— Ето ти заек, ето ти вълк, а това е крокодил.

— А-а, да! — каза Агата.

Доближихме до щанда. Наоколо се носеше тиха музика. Някъде иззад стените се чуваше водопад от приглушени механични шумове. Като бяхме на щанда, светлината се промени и ни направи да изглеждаме по-топли и по-щастливи, въпреки че си бяхме изстинали.

От всички страни около нас в кутии и ниши или висящи на конци и канапчета от тавана имаше кукли, марионетки и полупрозрачни Балинезийски кукли с две бамбукови пръчици, които, раздвижени на лунната светлина, превръщат в апробации най-потайните ти кошмари или сънища. На минаване покрай тях лъхът от нашите тела разлюляваше всевъзможните обесени на бесилки души. Приличаше на онова огромно линчуване по английските кръстопътища от преди четиристотин години.

Виждате ли? Всичко си знам по история.

Агата примигваше отначало недоверчиво, после с благоговение и накрая с възмущение.

— Ако това са те, по-добре да си отиваме.

— Тц! — каза татко.

— Ами — запротестира тя, — преди две години ти ми донесе една такава глупост на конци и до вечерта те се омотаха в един милион възли. И я хвърлих през прозореца.

— Търпение — каза татко.

— Ще гледаме да измислим тогава нещо без канапчета.

Това го каза човекът зад гишето.

Обърнахме се, за да го поздравим.

Подобно човек от Погребално бюро, той има съобразителността да не се засмее. Децата се смущават от възрастни, които се смеят прекалено много. Те веднага подушват в тях някаква неловкост.

Без да се усмихва, но не и навъсено или с тон на владика, човекът се представи:

— Гуидо Фанточини, на вашите услуги. Ето с какво разполагаме, мис Агата Симънс, единадесетгодишна.

Страшен вятър й направи!

Той знаеше, че Агата е само на десет години. Дайте на някое дете година в повече и вие вече наполовина сте го спечелили. Агата порасна с два сантиметра. Мъжът продължи:

— Ето, вземи.

И постави в дланта на Агата златно ключе.

— Да не би да се курдисват, вместо да се движат на конци?

— Курдисват се — кимна мъжът.

— Ей, че го каза! — възкликна Агата.

Което бе нейната учтива форма за „Дрън-дрън!“

— Самата истина. Това е ключето за вашата електрическа баба. „Най-красивата избраница“, тип „Направй си сам“. Всяка сутрин ще я навивате. Вечер ще я спирате. Това ви се поверява на вас. Вие сте Пазителите на ключа.

Тя гледаше недоверчиво дланта си. Човекът натисна ключето в дланта й и я сви.

Погледнах го. Той крадешком ми намигна, сякаш каза: „Е, все пак… смешно нещо са ключетата, а?“

Смигнах му в отговор, преди Агата да вдигне глава.

— Къде се пъха?

— Ще видите, като му дойде времето. Може би на пъпа, или в лявата ноздра, или пък в дясното ухо.

Лудо се разсмяхме. Човекът стана.

— От тук, моля. Стъпете внимателно на течението. Да, по водата, ей тук.

Помогна ни да се задържим на повърхността. От неподвижния килим стъпихме на пътеката, която зашептя нататък.

Това беше най-сговорчивата река. Понесе ни по течението от килими, които безспирно обикаляха през коридорите и прекрасните, тайнствено мрачни пещери, където гласовете ни отекваха обратно към нас със собственото ни дихание или шепнеха като Оракули в отговор на нашите въпроси.

— Слушайте внимателно — обади се продавачът. — Това са гласовете на най-различни жени. Преценете ги и изберете този, който желаете…

И ние се заслушахме във всичките високи и ниски, меки и кресливи или нещо по средата гласове, гласове гълчащи или ласкави, гласове, събирани още от времената преди да се родим.

А зад нас Агата тъпчеше назад, съпротивявайки се на течението, без да ни настигне, оставайки на едно и също разстояние от нас.

— Говорете! — каза мъжът. — Викайте!

И ние заприказвахме и се развикахме.

— Хей, ти там! Аз съм Тимоти! Здрасти!

— Какво да кажа! — виках аз. — Помощ!

Агата отстъпваше непрекъснато назад със стисната устна.

Татко я взе за ръка. Тя извика:

— Пусни ме! Не! Не искам да ми взимат гласа! Не искам!

— Чудесно.

Продавачът набра три цифри на апаратчето, което държеше в ръка.

Отстрани на апаратчето видяхме да се вият, преплитат и разделят три осцилограми, които възпроизвеждаха нашите гласове.

Продавачът натисна друго копче и чухме собствените си гласове да отлитат сред Делфийските подземия, увисваха като гроздове във въздуха и надделяваха с писъка си всички думи наоколо. Продавачът докосна друг бутон, за да добави трошичка от това, щипка от онова, дъх от майчински глас, съвсем непознат, или една плетеница от възклицанията на татко над сутрешните вестници или кроткият му, на една чашка глас, по свечеряване. Каквото и да правеше продавачът, шептящите гласове танцуваха наоколо ни като сърдити комари, разбръмчали се пред буря и накрая бяха усмирени и отстранени от натискането на друг бутон, за да се обади от дълбоките електронни дълбини един чист глас:

— Нефертити — каза гласът.

Тимоти се стъписа. Аз се смразих. Агата престана да тъпче назад по водата.

— Нефертити ли? — попита Тим.

— Какво значи това? — попита Агата.

— Аз знам.

Продавачът ми кимна да кажа.

— Нефертити — прошепнах аз — е египетска дума, която означава „Прекрасната е тук“.

— Прекрасната е тук! — повтори Тимоти.

— Не-фер-ти-ти — промълви Агата.

Обърнахме се да погледнем в мекия здрач към дълбокото далечно място, откъдето идваше хубавият, топъл, ласкав глас.

И тя наистина беше там.

И, ако се съди по гласа й, беше много красива.

Та това е всичко.

Или това е по-голямата част от всичкото.

Гласът ни изглеждаше по-важен от всичко останало.

Не че не сме спорили за размерите и вида й:

Тя не бива да бъде прекалено кокалеста, че да ни излизат синини, нито пък толкова дебела, че да се губим от погледа, като ни притисне в обятията си.

Ръцете й, които ще държат нашите или ще галят челата ни в трескавите полунощи, не бива да бъдат нито мраморно студени и ужасяващи, нито угнетяващи като нажежени пещи, а нещо по средата. Прекрасната температура на пиленце, взето в ръка след дълъг нощен сън, което току-що сме изтръгнали изпод вглъбената в съзерцание кокошка — ей такива, точно такива трябваше да бъдат.

О, ние нямахме грешка в подробностите. Борихме се, спорихме и викахме и Тимоти спечели за цвета на очите й по причини, които по-късно ще се разберат.

Косите на Баба? Цвета им дължахме на Агата, на нейните, макар и малко неохотно дадени, момичешки идеи. Оставихме я да избира сред хилядите струни от арфа, които висяха като ония мънистени завеси на бръснарниците, през които тичахме като през разноцветни дъждовни струи. Агата не се втурна тъй възторжено като нас, но като видя, че ние, момчетата, ще оплетем конците, каза ни да оставим това на нея.

Тъй бе сключена сделката в универсалния магазин на Компанията „Електро-бурна механика Бен Франклин С-не Пантомимни кукли «Фанточини»“.

И неспирно течащата река ни отнесе до устието си и ни изхвърли на един далечен бряг през късния следобед.

 

 

Освен това хората на Фанточини се оказаха много хитри.

Защо ли?

Накараха ни да чакаме.

Знаеха, че още не сме спечелени. Нито съвсем, нито полусъвсем.

Особено Агата, която обърна лице към стената, за да гледа там мъката и дланите й многократно се плъзгаха по нея. Всяка сутрин по тапетите откривахме следи от пръстите й в странни, полукрасиви, полукошмарни силуети. Някои от тях можеха да се заличат просто с дъх, като цветята от скреж на зимния прозорец. Други не можеха да се изтрият, колкото и да се мъчехме, дори със сапун и гъба.

А в това време те ни караха да чакаме.

Така изстрадахме юни.

Така преседяхме юли.

Така изхленчихме август, докато на 29-ти Тимоти каза: „Имам чувството, че…“ и след закуската излязохме и седнахме на поляната.

Може би сме доловили нещо в думите на татко от предишната вечер или сме заловили някой особен лукав поглед към небето или към автобана, който бе почукал кратичко и после пак се бе скрил във втренчените му очи. Или може би просто от начина, по който вятърът вееше прозрачните пердета над леглата ни, изпращайки цяла нощ някакви призрачни послания.

И тъй ние внезапно се бяхме озовали на тревата, Тимоти и аз, а пък Агата остана горе на верандата, скрита зад саксиите с мушкато, и се преструваше, че не я интересува.

Не й обръщахме внимание. Покажехме ли й, че я забелязваме, тя ще се скрие, затова седяхме и гледахме в небето, където не се движеше нищо, освен птиците и по-нагоре във висините реактивните самолети. Поглеждахме и автобана, където някоя от хилядите коли можеше внезапно да ни връчи нашия Специален дар… но… нищо.

По обед дъвчехме тревички и лежахме по гръб.

В един часа Тимоти примигна.

И тогава с невероятна точност то стана.

Сякаш хората на Фанточинн познаваха степените на повърхностното ни напрежение.

Всички деца са спортисти на водни ски. Всеки ден ние се плъзгахме по повърхността на езерцето, непрекъснато заплашвайки да я пробием и да изчезнем извън обсега на повикването, да потънем в себе си.

Прости ни, господи, ти сигурно си знаел, че нашета дълго чакане трябваше да свърши още тази минута, още тази секунда и нито миг по-късно.

Точно в този момент, повтарям, облаците над къщата широко се разтвориха и пропуснаха един хеликоптер, сякаш Аполон прекоси с колесницата си Митологическите небеса.

И машината Аполон се гмурна през собствения си летен бриз, облъхвайки хладните ветрове с горещи, развявайки косите ни, вдигна веждите ни и превръщайки косата на Агата, която седеше на верандата, спря във въздуха над поляната като огромен див хибискус^[8], после извади плавно до край едно чекмедже от дъното си и остави на тревата колет с грамадански размери, после без никаква благословия или сбогуване той отплува право нагоре, разкъсвайки спокойния въздух с щури десет хиляди оборота, олюля се като поддържан от въздуха дервиш и отлетя, за да се налудува на някое друго място.

Дълго време Тимоти и аз стояхме слисани с очи в опакованата пратка, после видяхме на капака от суров бук прикрепен един лост, разгледахме го и почнахме да разкъртваме сандъка, в скърцане и писък дъските една по една падаха настрани, а Агата се промъкна наблизо да гледа и аз помислих: слава богу, слава богу, че Агата никога не е виждала ковчега, с който замина мама, не е виждала нито сандъка, нито гробището, нито пръстта, само думите в голямата църква, но никакви сандъци, никакви сандъци като този…!

Тимоти и аз въздъхнахме. Агата, която бе между нас, също въздъхна.

Вътре в огромния буков колет се намираше най-красивата измислица, която някой някога е мечтал и създавал.

Вътре се намираше най-съвършеният дар за всяко дете от седем до седемдесет и седем години.

Дъхът ни спря. После го пуснахме да излезе с викове на възторг и преклонение.

В отворения сандък имаше…

Една мумия.

Или по-точно — сандък за мумия, саркофаг!

— О, не! — Щастливи сълзи изпълниха очите на Тииоти.

— Не може да бъде! — каза Агата.

— Ама да, моля ти се!

— И това е съвсем наше?

— Съвсем наше!

— Трябва да има грешка!

— И сигурно ще си го поискат обратно!

— Няма да им го дадем!

— Гледай, гледай, това истинско злато ли е? Истински йероглифи! Пипни да видиш!

— Нека и аз!

— Също като в музеите! Като в музеите.

Бръщолевехме и тримата един през друг. Някакви сълзи паднаха от очите ми и заваляха по сандъка.

— О, ще размият боите?

Агата забърса дъжда.

Златната маска на женско лице, излята върху капака на саркофага, ни погледна с най-чистата усмивка, която наподобяваше нашата собствена радост, усмивка, която сякаш попи непреодолимия изблик от обич, който смятахме загубен завинаги, но сега, затоплен от слънцето, бе излязъл на повърхността.

Слънчевият метал, от който бе отлято и гравирано лицето й с деликатните ноздри и уста, едновременно строга и нежна, бе всъщност най-чисто злато, а очите й, закрепени във вдлъбнатините си, бяха сапфирни, аметистови или лазуритни, а може би и трите взети заедно, смесени и запоени; тялото й бе покрито с лъвове, очи и гарвани, а ръцете й бяха сключени на гравираната и гръд. Едната й длан стискаше камшик, сякаш за да държи хората в подчинение, а другата държеше едно фантастично лютиче, което прави хората покорни на любовта, тъй че камшикът става ненужен…

И както обикаляха очите ни по йероглифите, в един и същи миг и тримата открихме:

— Я, какви знаци!

— Да, следи от кокошка?

— И птици, и змии!

Те не разказваха приказки от миналото.

Това бяха йероглифи на бъдещето.

Това бе първата царица-мумия през всички времена, чиито папирусови знаци изписваха следващите месеци, сезон, следващата година, живота, който идва.

Тя не тъгуваше за отминалото време.

Не. Тя възхваляваше светлите нови азбуки, която щяха да научат хората и които вече готови чакаха да бъдат извадени и въведени в обращение.

Отпуснахме се на колене в преклонение пред тези вероятни времена.

Изучавахме до подробности първо едната ръка, после другата, докосвахме, опипвахме и разглеждахме знаците.

— Гледай, гледай, това съм аз! Аз в шести клас! — каза Агата, която още беше в пети. — Виждаш ли момиче с моя цвят на косата и със същия кафяв костюм като моя?

— А ето ме мен в последния клас на гимназията! — каза Тимоти, който сега беше съвсем малък, но се източваше просто със седмици и много се перчеше с това.

— А пък това съм аз — казах тихо и топло. — Вече в университета. Гледай — момчетата с очила и вече почнали да пускат шкембе. Да, бе, дявол да го вземе — изсумтях. — Аз съм.

Саркофагът предвещаваше зими напред, разпилени пролети, есени, преминаващи целите в златни, ръждиви и бакърени листа като монети и над всичко — блестящият символ на слънцето, вечното лице на дъщерята на Ра, неизменно над нашия хоризонт, една илюминация, която накланяше нашите сенки към по-добър край.

— Хей! — извикахме тримата едновременно, след като бяхме прочели и препречели драскулките, разказващи нашето бъдеще, като видяхме линиите на живота и на любовта, тъй недопустими, извиващи се в серпентини една над друга, една в друга, разделящи се. — Хей!

И като в спиритически сеанс, без да си казваме какво да правим, ние едновременно вдигнахме блестящия капак на саркофага, който нямаше никакви панти, а се отлепи като две захлупени една върху друга чаши. Оставихме го настрани.

В саркофага, естествено, беше истинската мумия!

Тя беше като образа, отлян на капака, но нещо повече — по-красива, по-вълнуваща, поради човешките размери и цялата бе обвита в нови свежи ленени бинтове, вместо в някакви стари прашни савани.

Върху скритото й лице имаше идентична златна маска, по-млада от първата, но някак си странно по-мъдра от нея.

А бинтовете, които обвиваха крайниците й, имаха три различни вида символи: едно момиче на десет, едно момче на девет и едно друго момче на тринадесет години.

Отделна лента за всеки от нас!

Спогледахме се окуражително и внезапно избухнахме в смях.

Никой не се пошегува на глас, но и тримата си помислихме:

Тя цялата е повита с нас!

И не ни пукаше. Шегата ни хареса. Харесваше ни тяхното хрумване да ни направят съучастници в церемонията, която извършвахме сега, като всеки от нас разпозна и почна да развива собствената си серпентина от фина материя.

Поляната скоро се превърна в планина от ленти.

Жената под покривалото лежеше и чакаше.

— О, не! — извика изведнъж Агата. — Тя също е мъртва!

Тя побягна. Спряхме я.

— Идиотка! Тя не е мъртва, нито жива. Къде ти е ключът?

— Кой ключ?

— Ключът, глупачке, кой го човекът ти даде, за да я курдисваме.

Ръцете й вече сновяха под блузката, където висеше символът на някаква вероятно нова религия. Тя го беше закачила на синджирче на врата си, въпреки собственото си скептично мърморене. Извади го в запотената си длан.

— Хайде де! — каза Тимоти. — Пъхни го!

— Само че къде?

— О, за бога! Както ти каза човекът — вдясно, под мишницата или в лявото й ухо. Дай на мен!

И задъхан от нетърпение, той сграбчи ключа. Дълго не можеше да намери необходимото отверстие, шареше по главата и гърдите на простряната фигура и накрая, може би просто по инстинкт, или по чиста случайност, или може би защото вече му идеше да прати по дяволито цялата работа, той пъхна ключа през последния пласт ленти в пъпа.

И в същия миг: Брррръммммм!

Клепачите на нашата Електрическа баба отскочиха!

Нещо забръмча и почна да се върти. Сякаш Тимоти с вбесяващо ръгане бе разровил гнездо стършели.

— О, нека аз! — изхриптя Агата, виждайки, че той бе спечелил играта.

Тя нетърпеливо завъртя ключа.

Ноздрите на Баба се разшириха! Тя сякаш всумтяваше пара и изсумтяваше пламъци!

— Аз! — извиках и грабнах ключа, така го завър-р-ртях!

Красивите устни на жената се разпукнаха.

— Аз!

— Аз!

— Аз!

Баба се надигна и седна.

Отскочихме назад.

Макар да знаехме, че ние я бяхме съживили.

Тя се роди, роди се.

Главата й бавно се завъртя от край до край. Тя се прозя. Раздвижи устни. И първото нещо, което каза, беше:

Смях.

Макар че преди миг бяхме отскочили назад, сега лудешкият звук ни притегли по-близо, за да надзърнем като в яма, където държат ония смахнати хора с дресирани змии.

Това беше прекрасен смях, пълен, богат и сърдечен, ни най-малко присмехулен, а съучастнически. Той говореше, че светът е едно смахнато място, странно, невероятно, дори абсурд, ако щете, но въпреки всичко — чудесно. Тя нямаше да мечтае за друг, пито щеше да поиска да се върне в съня си.

Сега вече тя бе жива. Ние я съживихме. И тя щеше да приеме всичко с възторжен вик.

Така и стори. Излезе от саркофага си, от обвиващите я савани, стъпи на земята, отърси се и се огледа наоколо, сякаш търсеше огледало. И го намери.

Отражението в очите ни.

Не се смути, а по-скоро остана доволна от това, което откри там. Смехът й постепенно преля в една озадачена усмивка.

Защото Агата от момента на раждането й бе избягала и се криеше на верандата. Електрическата Персона се престори, че не забелязва.

Обърна се бавно на зелената поляна близо до сенчестата улица, замислено разгледа всичко наоколо с новите си очи, ноздрите й потрепваха, сякаш вдишваше истинския въздух на първото си утро в прекрасната Градина, без никакво намерение да изпорти играта, като отхапе ябълката…

Спря поглед на брат ми.

— Ти трябва да си…?

— Тимоти. Тим — заяви той.

— А ти сигурно си…?

— Том — отвърнах аз.

И пак колко хитро от страна на Фанточини! Те знаеха. Тя знаеше. Но я бяха научили да се прави, че не знае. По този начин щяхме да се чувстваме страхотно, като си мислим, че ние сме нейните учители, които й казват вече известни за нея неща. Ама че хитро я мъдро.

— Нямаше ли още едно момче? — попита жената.

— Момиче! — извика откъм верандата възмутен глас.

— Което се казваше Алиса…?

— Агата! — Далечният глас, който отначало бе само засегнат, сега беше истински разгневен.

— Алгернон, значи?

— Агата, бе! — Сестра ни, която се беше показала, се шмугна обратно зад саксиите да скрие пламналото си лице.

— Агата. — Жената произнесе думата с истинска обич. — Е, Агата, Тимоти и Томас, сега нека ви погледам.

— Не — каза Тимоти. — Нека ние да те погледаме Хей…

Гласовете ни се изхързулиха обратно в гърлата.

Приближихме към нея.

Обикаляхме в широки бавни кръгове, движейки се по границите на нейната територия. А нейната територия се разпростираше до там, докъдето се чуваше бръмченето на топлия летен кошер. Защото точно тъй звучеше. Това беше най-характерният й тон. Тя издаваше същия звук като сезона, като ранната юнска утрин, когато светът се пробужда и открива всичко тъй съвършено, фино, в пълен унисон и равновесие, без никакви несъответствия. Още преди да отвориш очи, вече знаеш, че днес ще бъде един такъв ден. Казваш на небето какъв цвят да бъде и то такъв става. Казваш на слънцето как да извива пътя си през листата и откъде точно да минава, за да изтъче килими от светлина и сенки върху свежата поляна, и то така и се провира. Пчелите са най-ранобудни от всички, те вече са тръгнали към полските ниви, отиват и се връщат, носят се из въздуха целите в златен мъх; целите накичени с цветен прашец, като еполети, от които се стичат нишки нектар. Не ги ли чуваш като минават? и се реят? и танцуват на своя език? и разказват къде са сладките смоли, сиропите, които карат мечките да лудуват и да се задрусат тромаво с обемистия си възторг; непроизнесените сокове, които карат момчетата да се гърчат, а момичетата да скачат от леглата си, за да зърнат с крайчеца на окото собствените си делфинни извивки, мярнали се в топлия въздух сякаш оголени от светкавица и застинали навеки в една встъклена вълна.

Така ни изглеждаха сега нещата с нашата електронна приятелка, тук, на новата поляна в разгара на този изключителен ден.

Тя беше нещо, което ни привличаше, подмамваше, изучаваше ни и ни влизаше под кожата, помнеше всичко, което не може да се запомни; нещо, от което толкова се нуждаехме и чиято грижовност долавяхме.

Тимоти и аз, тоест Том.

Агата остана на верандата.

Но и нейната глава скоро цъфна иззад парапета, а очите й следяха всичко, което ставаше и се говореше.

А всичко, което ставаше и се говореше, бе възклицанието на Тим:

— Хей… очите ти…

Очите й. Нейните прекрасни очи.

По-красиви дори от лазурита върху капака на саркофага и върху маската, която покриваше увитото й лице. И тези най-красиви очи на света сега гледаха спокойно и светло към нас.

— Очите ти — пошепна Тим, — са същия цвят като… — Като какво?

— Като любимите ми топчета…

— Какво по-хубаво от това? — отвърна тя.

Този отговор не казваше нищо.

Погледът й се плъзна през светлия въздух по ушите ми, носа и брадичката.

— А ти, майстор Том?

— Аз ли?

— Ще станем ли приятели с теб? Май ще трябва, знаеш, щом ще се сблъскваме из къщата тая година.

— Аз… — Почнах и спрях.

— Ти, я! — каза Баба. — Ти си едно куче, което си мре да излае, само че има кост в гърлото. Виждал ли си такова нещо? Изглежда много тъжно и смешно едновременно. Ти се смееш, но се ненавиждаш, че се смееш. Викаш и се втурваш да му помогнеш и отново се разсмиваш, когато се разнесе първият нов лай.

Излаях мъничко смях, спомняйки си едно куче, един ден и някакъв кокал.

Баба се обърна и видя проснато на поляната старото ми хвърчило. Веднага разбра какво му е.

— Канапът е скъсан. Не. Трябва да имаш цяло кълбо. Така не се пуска хвърчило. Гледай сега!

Тя се наведе. Не знаехме какво щеше да прави. Как можеше роботът-баба да ни пусне хвърчилото? Тя се изправи с хвърчилото в ръка.

— Лети! — каза му тя като на птица.

И хвърчилото литна.

По-точно тя го пусна по вятъра с широк замах.

Тя и хвърчилото бяха едно цяло.

Защото от върха на показалеца й бликна тънка бляскава паяжинна нишка, полуневидим въдичарски конец, свързан с хвърчилото, а то се зарея на сто, не, на триста, о, не, на хиляда метра нагоре в лятната мараня.

Тимоти завика. Агата, разкъсвана между желанието да приближи или да се скрие, възкликна от верандата И аз, с цялата си зрелост на моите тринадесет години, макар че се мъчех да не изглеждам впечатлен, пораснах високо-високо и усетих как подобен вик взриви дробовете ми и избухна навън. Виках и крясках цял куп глупости за това, колко ми се иска да имам такъв пръст, от които като от макара да мога да се развия и да се провра между облаците в небето, самият аз превърнал се в лудо хвърчило.

— Ако смятате, че това е високо — каза Електрическото създание, — вие просто нищо не знаете. Гледайте сега!

И със свистене, съскане и бръмчене въдичарският конец запя нагоре. Хвърчилото изплува още хиляда метра нагоре. И още хиляда, докато накрая се превърна в петънце, в червена конфетка, танцуваща в същите тия ветрове, които разнасяха около земята реактивни самолети или променяха времената в по-нататъшното съществуване…

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Нали? — Тя спокойно гледаше пръста си, от който се разплиташе безкрайната нишка. — Направих го, понеже беше нужно да го сторя. Вътре има течност като в паяк. На въздуха тя се втвърдява и става истински конец…

И когато хвърчилото се превърна само в нещо умозрително, чезнеща прашинка в периферното зрение на боговете, ако цитираме по-старите мъдреци, чак тогава Баба, без да се обръща, без да погледне и без да си позволи да засегне с докосване, попита:

— Е, Абигейл…?

— Агата! — последва рязък отговор.

О, мъдра жена, да победи с това леко дразнение, с този мъничък гняв.

— Агата — каза Баба, нито прекалено нежно, нито твърде лековато, а някъде по средата, — а с теб как ще караме?

Тя откъсна нишката и я омота около юмрука ми три пъти, тъй че аз се оказах привързан към небето чрез най-високото, повтарям, най-високото хвърчило в цялата световна история! Ех, само като го покажа на приятелите! — помислих си. — Ще позеленеят. Като кисели зелени ябълки ще станат.

— Агата?

— Без мен! — отвърна Агата.

— Без мен — обади се някакво ехо.

— Трябва да има някакъв…

— Никога няма да станем приятели! — каза Агата.

— Няма да станем приятели — повтори ехото.

Тимоти и аз трепнахме. Откъде идваше това ехо? Дори Агата показа изненадана чело иззад парапета на верандата.

Огледахме се и тогава видяхме.

Баба беше свила длани на фуния пред устата си като раковина и от тази раковина се разнасяше ехото.

— Никога… приятели…

И още веднъж бавно и замиращо:

— Приятели…

Всички се наведохме да чуем по-добре.

По-точно ние, двете момчета, се наведохме.

— Не! — извика Агата.

И избяга в къщата. И затръшна вратата.

— Приятели… — повтори ехото от раковинните длани. — Не…

И някъде далеч, по бреговете на някакво вътрешно море, чухме да се затръшва мъничка врата.

Та това беше първият ден.

 

 

Разбира се, имаше и втори, и трети, и четвърти. Баба ни обикаляше в голям кръг и ние, нейните планети, се въртяхме около централната светлина, а Агата бавно-бавно приближаваше, за да се присъедини към нас, за да повърви с нас, ако не да тича, да послуша, ако не да чуе, да погледа, ако не да видя, да понечи, ако не да докосне.

Но поне в края на първите десет дни Агата вече не бягаше, а заставаше близо до вратата или сядаше на отдалечен стол под дърветата, или вървеше на десетина крачки след нас, като тръгнехме на екскурзия.

А Баба? Тя просто изчакваше. Никога не се опита да убеждава и насилва. Продължаваше да си готви и да пече прасковени торти и грижливо оставяше ядене тук-таме из къщата в капани за мишки, за да го подуши и отмъкне шаващото носле на някое момиче. Час по-късно чиниите се оказваха празни, кифличките и пастите изчезваха и без никакви мерсита Агата се спускаше по перилата, с мустачки от трохи по устните.

* * *

Но най-странното, прекрасно и красиво нещо бе начинът, по който тя изцяло отделяше внимание на всеки от нас.

Тя слушаше, наистина слушаше всичко, което говорехме, знаеше и помнеше всяка сричка, дума, изречение, препинателен знак, мисъл или щура идея. Знаехме, че всичките ни дни са съхранени в нея и че всеки път, когато ни се доще да разберем какво сме казали в Х часа и Х минути през следобеда. Х, тя просто ще определи този Х и с дружеска бързина ще ни поднесе случката Х под формата на забавна ария, например, ако тъй ни хрумнеше.

Понякога се надумвахме да я изпитваме. Един ден в разгара на някакъв разгорещен спор за нищо аз млъкнах. Загледах изпитателно Баба и попитах:

— Какво казах току-що?

— Ами-и-и…

— Хайде, повтори го, де!

— Струва ми се… — Тя претършува торбичката си. Да, ето го. — Измъкна го чак от дъното и ми го подаде: — Виж ти! Китайски песметчета-късметчета! Току-що опечени, парят-парят! Разчупи ги!

Щях да се изгоря, като го взех. Разчупих песметчето, развих топлото книжно масурче и прочетох:

— „Шампион на велосипед в целия Запад! Какво казах току-що? Хайде, повтори го, де!“

Челюстта ми увисна.

— Как го правиш тоя номер?

— Имаме си наши малки тайни. Единствените китайски песметчета-късметчета, които предсказват Най-близкото минало. Вземи си пак! Искаш ли друго?

Строших другата черупка и прочетох:

— „Как го правиш тоя номер?“

Налапах хартийката и парещото песметче и задъвках, докато вървяхме.

— Е?

— Страшна готвачка си! — казах аз.

Разсмяхме се и се втурнахме да тичаме.

Имаше и още едно прекрасно нещо.

Тя издържаше.

Никога не побеждаваше, никога не спечелваше състезанието, но търчеше заедно с нас, от което на едно момче не му пука много. Стига да не видиш момичето пред себе си или точно до тебе, тогава вече това не можеш да го понесеш. Виж, когато едно момиче е на две-три крачки след теб, това вече е почтително разстояние и се позволява.

И тъй, направихме с Баба едно голямо надбягване, като взимахме по цяла миля в минута и естествено аз водех.

Но сега да ви кажа най-хубавото за Баба.

Нямаше въобще да го узная, ако Тимоти не я бе снимал. По-късно и аз бях направил някои снимки и ги сравних.

Като видях готовите снимки, направени в нашата тъмна стаичка, пратих и Агата, въпреки нежеланието й, да снима за трети път Баба, и то без да забележи.

Тогава прибрах трите снимки, за да запазя тайната за себе си. Никога не казах на Тимоти и Агата какво съм открил. Не ми се щеше да издавам.

Но когато наредих снимките в стаята си, ето какво си помислих и казах:

— Баба на всяка снимка изглежда различна!

— Различна ли? — попитах се.

— Абсолютно. Чакай само един мом…

Пренаредих снимките.

— Ей на тази снимка Баба е близо до Агата. И на нея Баба прилича на… Агата!

А на тази, където е позирала на Тимоти, тя изглежда като Тимоти!

И на последната, свети боже! Тук тя вървеше редом с мен и изглежда грозновата като мен!

Седнах потресен. Снимките се разпиляха на пода.

Прегърбих се над тях, почнах пак да ги сравнявам, пренареждам и обръщам от всички страни: Да. Пак, боже, господи, пак същото!

О, тази гениална Баба!

О, тези човекотворни хора на Фанточини!

От умно по-умно, от човешко по-човешко, с такава безгранична топлота и обич…

Станах безмълвно, слязох по стълбите и заварих Агата и Баба да стоят заедно в стаята, занимавайки се с алгебра в едно почти спокойно общение. Или поне не се водеше открита война. Баба още изчакваше Агата да омекне. И никой не знаеше през кой ден и коя ли година щеше да стане и как да стане по-бързо.

При влизането ми в стаята Баба се обърна. Наблюдавах внимателно лицето й, докато то ме разпознаваше. В очите й сякаш леко се прояви симпатично мастило. Не разцъфтя ли внезапно под прозирната кожа на бузите и устните й ярката тънка нишка кръв или каквато там течност бяха сложили да пулсира и бие в човекоподобните форми? Аз съм малко червендалест. Не се ли покри Баба с моя тен при влизането ми? А очите й? Когато гледаха Агата-Абигейл-Алгернон да пише, не ставаха ли сини по-скоро с нейния цвят, отколкото с моя, който е по-тъмен?

И което е още по-важно — в момента, когато ме заприказва с „Добър вечер“ и „Как са домашните, момчето ми?“ и други такива, не се ли поразместиха изкусно под плътта костите на лицето й, за да приемат някаква нова расова конструкция?

Иначе погледнато, в нашето семейство има три типа. Агата беше с дългите конски кости на малко английско момиче, което щеше да гони лисици като порасне; татковия конски поглед, пръхтене и конструкция на скелета. Черепът и зъбите й са чисто английски или поне толкова чисто, колкото позволява оплетената история на острова.

Тимоти е по-друг. Той носи нещо италианско по майчина линия от преди едно поколение. Нейното бащино име бе Мариано, затова у Тим имаше нещо тъмно, което го разпалваше, беше с дребни кости и очи, които един ден ще има да изгарят дамите.

Колкото до мен, аз съм славянски тип и това може да се установи по бащина линия от прабаба ми, която е дошла от Виена и е донесла издадените скули и хлътналите слепоочия, носът й бе тъй разположен, че напомня хората от степите, нос, който диша повече по татарски, отколкото по шотландски, както би могло да се предположи от фамилното име Тартан.

Тъй че разбирате защо ми е толкова интересно да наблюдавам Баба и да се опитвам да доловя как се променя като говори с Агата, как тогава се разместват линиите на челюстите й към конски, или пък като говори с Тимоти, например, тя става деликатна като флорентински гарван, плавно запратен във въздуха, или пък като говореше с мен, скритите тайни вещества се претопяваха тъй, че тя ми заприличваше на Екатерина Велика.

Никога няма да узная как хората на Фанточини са постигнали тази изключителна и неуловима трансформация, нито пък ще попитам или ще поискам да разбера. Достатъчно е, че при всяко леко движение, когато се обръща, нанякъде или втренчва поглед, нейните тайни части, елементи, подпорите на носа, изваяната брадичка и восъчно лоеният пластичен метал бяха постоянно затоплени от обич и винаги с обич откликваха. Нейната маска не беше просто маска, а отделно лице за всеки от нас във всеки отделен миг. И когато прекосяваше стаята и докоснеше едното дете, през това време под кожата й се извършваха удивителни преливания; наближеше ли другото дете, тя се превръщаше в истинска майка именно на това дете, нагаждайки се към него чрез сраженията на собствените си фини кости.

А когато сме и тримата едновременно заедно? Тогава промените са удивително гъвкави, мънички и тайнствени. За едно по-голямо момче като мен нямаше нищо по-интересно от това да долавям, забелязвам и съхранявам тези промени и това страхотно ме увличаше и просто изпадах във възторг и обожание.

Никога не пожелах да надникна зад кулисите на вълшебника. Достатъчно бе, че илюзията вършеше работа. Стигаше, че химическият резултат бе обичта. Достатъчно бе, че бузите й са излъскани до удачния цвят очите искряха от светлина и ръцете се разтваряха да ни приютят и приласкаят…

Всички нас, с изключение на Агата, която се съпротивяваше до последния миг.

— Агамемнон…

Това се бе превърнало в добродушна игра. Дорв Агата вече не се впрягаше, но се преструваше, че се засяга. Това й даваше приятното чувство за превъзходство над тази по общо мнение превъзхождаща машина.

— Агамемнон, я! — изсумтя Агата. — Ти си т…

— Тъпачка? — предположи Баба.

— Не съм го казала аз.

— Но поне го помисли, мила моя Агонистис Агата… Аз имам много недостатъци и един от тях е, че бъркам имената. Ето на̀, Том много често се превръща в Тим, а Тимоти спокойно може да стане Тобиъс или Тимулти, например.

Агата се разсмя. И това накара Баба да направи една от редките си грешки. Тя неволно протегна ръка да потупа Агата по рамото. Тогава Агата-Абигейл-Алиса скочи.

Агата-Агамемнон-Алкибиадес-Алегра-Александра-Алисън избяга бързо от стаята.

— Подозирах — каза Тимоти по-късно, — че тя почва да харесва Баба.

— Дрън-дрън!

— Откъде си изровил такива думи като „Дрън-дрън“?

— Снощи Баба ми чете малко Дикенс: „Дрън-дрън“, „Глупости“, „Мътните да го вземат“, „По дяволите“ и други. Много си умен за възрастта си, Тим.

— По дяволите, умен! Съвсем очевидно е, че колкото повече Агата почва да харесва Баба, толкова повече се намразва за това, че я харесва и толкова повече почва да се страхува от цялата работа и в края на краищата още повече намразва Баба.

— Може ли някой да обича някого толкова, че да го намрази?

— Разбира, се, глупчо.

— Защото се разкриваш повече ли? Предполагам, че намразваш хората, когато те карат да се чувстваш оголен, искам да кажа, като ти изваждат на открито недостатъците. Но пък така трябва да се играе играта. Искам да кажа, че не може просто да обичаш хората, ти трябва да ги ОБИЧАШ с удивителни знаци.

— Ти самият си прекалено умен за такъв тъп човек като теб — каза Тим.

— Хиляди благодарности.

Отидох да погледам как Баба лавираше гъвкаво в сраженията си с „Какво е нейното име?“, водени с находчива тактика.

Какви вечѐри имаше само в нашата къща!

По дяволите, не само вечѐри, но и какви обеди, какви закуски!

Винаги нещо ново и мъдро и същевременно някак, старо и познато. Никога не ни питаха, защото ако питаш децата какво искат, те не знаят, а ако им кажеш какво ще им се поднесе, те веднага отхвърлят предложението. Всички родители го знаят. И затова непрекъснато се води една подмолна война, която ежедневно трябва да се спечелва. А Баба знаеше как да печели без да изглежда триумфираща.

— Ето ви Загадъчна закуска номер девет — ще каже тя, сервирайки. — Съвършено отвратителна, изобщо не си струва труда да се занимавате с нея, чак ми се повдигаше, докато я приготвях!

И макар че се чудехме как може да му се повръща на един робот, едва чакахме да ометем всичко.

— А това е Гаден обяд номер седемдесет и седем — обявяваше тя. — Направен от найлонови пазарски чанти и гума от седалките в театъра. Измийте си зъбите след ядене, иначе цял ден ще ви горчи.

И ние се блъскахме за още.

В такива моменти дори Абигейл-Агамемнон-Агата приближаваше и обикаляше около масата, а татко навакса петте килограма, които бе смъкнал, и страните му порозовяха.

Ако А. А. Агата не идваше за ядене, то й беше оставяно пред вратата с череп и кръстосани кости на малкото знаменце, забучено в печената ябълка. Миг след като бе оставян подносът, яденето изчезваше.

Друг път Абигейл А. Агата ще прелети през трапезарията, ще клъвне трошички от чинията си и ще отлети обратно.

— Агата! — ще я повика татко.

— Не, почакай — казваше тихо Баба. — Тя сама ще дойде. И ще седне на масата. Това е въпрос на време.

— Какво й става? — питах аз.

— Ами откача глупачката — отвръщаше Тимоти.

— Не, страхува се — казваше Баба.

— От теб ли? — питах аз учудено.

— Не толкова от мен, колкото от нещата, които мога да направя — отвръщаше тя.

— Но ти не би направила нищо, за да я засегнеш!

— Не, но тя мисли, че мога. Трябва да изчакаме, докато сама разбере, че опасенията й са неоснователни. Ако се проваля, чисто и просто ще се изпратя на смазване и опресняване на знанията.

Избухнахме в смях. Агата се криеше в хола.

Баба сервира на всеки, после седна на масата срещу татко и се запреструва, че яде. Никога не разбрах, нито попитах, нито поисках да узная какво правеше с храната. Тя беше вълшебник и храната просто изчезваше.

И по време на изчезването татко коментираше:

— Никога досега не съм ял такова нещо. Само веднъж в един малък френски ресторант, близо до кафенето „Les Deux Magots“ в Париж преди двадесет, о, двадесет и пет години! — Очите му внезапно се препълниха със сълзи. — Как го правиш? — попита накрая той, оставяйки ножа и вилицата и погледна през масата към това забележително създание, този механизъм, тази… какво? жена?

Баба прие поздравленията му, подържа ги като подаръци в празните си вече ръце и простичко отвърна:

— На мен са ми дадени неща, които после давам на вас. Аз не съзнавам, че давам, но така се оказва. Питате ме какво съм? Ами, машина. Но дори в този отговор ние виждаме нещо повече от машина, нали? Аз съм хората, които са ме измислили, планирали, конструирали и накрая са ме пуснали в действие. Тъй че аз съм хора. Аз съм всички тези неща, които те са искали да бъдат и може би не са могли и затова са създали това голямо дете, тази чудесна кукла, която ще възпроизведе тези неща.

— Странно — обади се татко. — В моето детство се бе вдигнала такава врява срещу машините. Машините били лоши, те били зло и щели да дехуманизират…

— Има и такива машини. Зависи как са създадени. Зависи и от начина, по който се използват. Капанът за мечки също е машина, която залавя, държи и разкъсва. Пушката е машина, която наранява и убива. Добре, аз не съм капан за мечки. Нито пушка. Аз съм механична баба, която е нещо повече от машина.

— Как можеш да бъдеш нещо повече от това, което изглеждаш?

— Нито един човек не е тъй велик като своите идеи. Следователно всяка машина, въплътила една идея, е по-голяма от човека, който я е създал. И какво неправилно има в това?

— Уф, загубих се още преди една миля — обади се Тимоти. — Я повтори пак.

— О, мили — каза Баба. — Ужасно мразя философските дискусии и екскурзиите в естетиката. Нека да ви го кажа иначе. Хората хвърлят голяма сянка на поляната, нали? И през целия си живот те се опитват да се слеят със сянката си. Но сенките винаги са по-дълги. Само по обяд за няколко кратки секунди човек се оказва без сянка и представлява напълно себе си в най-добрия си вид. Но сега живеем в други времена и вече можем да измислим Голямата Идея и да я пуснем в ход чрез машините, не мислите ли?

— Дотук изглежда много хубаво — каза Тим.

— Добре, не са ли филмовата камера и прожекционният апарат нещо повече от машини? Това е нещо, което мечтае, не е ли така. Понякога прекрасни щастливи мечти, понякога кошмари. Но да ги наречем машини и с това да се приключи въпросът, просто е нелепо.

— Това го разбирам! — каза Тим и се разсмя на схватливостта си.

— В такъв случай ти си била изобретена от човек, който обича машините — каза татко, — и мрази хората, които твърдят, че всички машини са зло.

— Точно така — рече Баба. — Гуидо Фанточини, понеже за него става дума, е израснал сред машини. И той не могъл повече да понася клишетата.

— Клишетата ли?

— Да, онези лъжи, които разправят хората и твърдят, че са абсолютни истини. Човек никога нямало да полети. Това е една истина-клише, която съществува от хиляди и хиляди години и едва преди няколко години се разкри, че е лъжа. Земята била плоска, човек щял да падне от ръба й и дракони ще се наобядват с него; една огромнейша лъжа, поднасяна като факт, която Колумб подкопа. Е добре, сега цял живот вие слушате да се говори колко нехуманни били машините. И колко прекрасни, хубави хора сте чували да декламират същите изтощени истини, които в действителност са заблуда; всички машини унищожавали, всички машини са студени, безсмислени, ужасни.

Тук има зрънце истина. Но само зрънце. И Гуидо Фанточини го е разбрал. И разбирайки, както повечето такива хора, той се е побъркал. И той е можел да си остане завинаги луд, но вместо това погледнете какво направил: почнал да изобретява машини, които опровергават старите лъжливи истини.

Той е знаел, че машините са аморални — те не са нито лоши, нито добри. В зависимост от това дали си ги конструирал и създал добри или лоши, ти съответно оформяш и хората като добри или лоши. Автомобилът, например, най-непредвидено израсна в мощен, немислещ звяр и стана най-големият унищожител на душата в историята на човека. Той пристрастява момчетата към силата, разрушението и пак разрушението. А той въобще не е бил така замислен. Но така се е получило.

Баба обикаляше около масата, допълвайки чашите ни с бистра, студена минерална вода от показалеца си.

— Затова вие трябва да използвате други компенсиращи машини. Машини, които хвърлят на земята такива сенки, че ви подканват да се втурнете и да се помъчите да се слеете с тази чудесна отливка. Машини, които оформят силуета на душата ви като огромни прекрасни ножици, окълцвайки грубите плевели, ужасните рога и подувания на корема, за да направят профила ви възможно най-красив. А за това са нужни примери.

— Какви примери? — попитах.

— Когато другите хора се държат добре, ти почваш да ги имитираш. И ако ти достатъчно дълго се държиш достатъчно добре, козината ти почва да окапва и ти вече не си зла маймуна.

Баба пак седна.

— Хилядолетия наред хората са имали нужда от крале, свещеници и философи, от прекрасни примери, към които да поглеждат и да си казват: „Колко са добри, бих искал да съм като тях. Те въвеждат велик, прекрасен стил.“ Но понеже и те са хора, и най-добрите свещеници, и най-внимателните философи правят грешки, подхлъзнат се и човечеството загубва илюзиите си и се приспособява чрез равнодушен скептицизъм или, което е още по-лошо, безчувствен цинизъм и добрият свят почва да тъпче на едно място, докато злото обикаля с огромни крачки.

— А защо ти никога не грешиш, ти си съвършена, ти си по-добра от всички!

Гласът дойде от хола между кухнята и трапезарията, където знаехме, че долепена до стената стои Агата, слушаше и сега не се стърпя и избухна.

Баба дори не се обърна по посока на гласа, а продължи спокойно, отправяйки думите си към цялото семейство на масата.

— Не, не съм съвършена. Какво всъщност значи съвършенство? Но едно нещо знам: тъй като съм механизъм, аз не мога да прегреша, не мога да бъда подкупена, не мога да бъда алчна, ревнива, зла и дребнава. Аз не се изкушавам от силата заради самата сила. Скоростта не ме влудява. Сексът не ме подгонва бясно по света. Имам време и нещо повече от време, за да събирам информацията, от която имам нужда, за да запазя чист, цялостен и непокътнат идеала си. Кажете ми стойностите, които искате, кажете ми Идеала, които търсите, и аз ще намеря, събера и съхраня добрите неща, които ще служат на всички ви. Кажете ми какви искате да бъдете: мили, обичащи, внимателни, уравновесени, човечни… и ме пуснете напред да изследвам пътищата, по които ще стане така. Вземете ме като лампичка, която ще осветява всички посоки в мрака пред вас. Аз мога да водя вашите стъпки.

— Значи — обади се татко, избърсвайки уста със салфетката, — по времето, когато всички са заети да измислят лъжи…

— Аз ще казвам истината.

— Тогава, когато ние мразим…

— Аз ще продължавам да ви давам обич, което означава внимание, което означава да знам всичко за вас, всичко, всичко, всичко за вас и вие да знаете, че аз знам и нещо повече — никога на никого няма да кажа, да знаете, че това ще остане като топла тайна между нас, тъй че вие никога няма да се страхувате от моето цялостно познание.

През това време Баба разчистваше масата, обикаляше и прибираше чиниите, поглеждаше на минаване всяко лице, докосваше ту Тимоти по бузата, ту моето рамо със свободната си ръка, която течеше наоколо, и гласът й бе спокойна река от сигурност, протичаща през нашия нуждаещ се дом и живот.

— Да, но въпреки всички тия приказки за обич, внимание и други такива… — обади се татко, спря я и я погледна право в очите. Пое си дъх. Лицето му потъмня. Накрая довърши: — За бога, ти не си вътре в нещата!

Той посочи главата й, лицето, очите, скритите чувствителни елементи зад тях, миниатюрния склад и мъничките хранилища.

— Ти не си вътре в нещата! — повтори той.

Баба изчака едно, две, три безмълвни туптения.

После отвърна:

— Не. Но вие сте. Ти. Томас, Тимоти и Агата. Какаото и да кажете, каквото и да направите, аз го съхранявам, отделям го настрани в съкровищницата. Аз ще бъда всичко онова, което едно семейство забравя, че е, но чувства и полу си спомня. Ще ви служа по-добре от старите семейни албуми, които прелиствате и си казвате: това беше онази зима, а това беше еди-коя си пролет. Аз ще ви възвръщам това, което забравяте. И въпреки че още стотици хиляди години може да продължават споровете: Какво е любовта?, може би ще открием, че любовта е способността на някого да ни върне към самите нас. Може би любовта е някой, който ни е виждал, помни ни и ни връща обратно на нас самите мъничко по-добри, отколкото сме дръзвали да се надяваме и мечтаем.

Аз съм фамилната памет, а може би един ден ще стана и паметта на човешката раса. Аз винаги съм налице, на вашето повикване. Аз не се познавам. Аз нямам нито осезание, нито вкус, нито чувства, наистина. И все пак аз съществувам. И моето съществуване е предназначено да увеличи вашата способност да усещате, вкусвате и чувствате. Не е ли любовта някъде в това взаимодействие? Добре…

Тя продължаваше да обикаля около масата, почистваше и подреждаше нито с противно покорство, нито скована от гордост.

— Какво знам аз?

Преди всичко следното: лошото в повечето семейства е, че някое от децата остава пренебрегнато. Изглежда няма време за всеки. Е, а аз на всички ви давам еднакво. Аз споделям с вас моите познания и отделям внимание на всеки. Бих искала да съм огромна топла торта, току-що извадена от пещта, от която на всеки се пада еднакъв пай. Никой няма да остане гладен. Погледни! — вика някой и аз поглеждам. Чуй! — вика друг и аз слушам. Хайде да изтичаме до реката! — вика трети и аз тичам. А привечер не съм изморена и раздразнителна, тъй че не почвам да ви хокам ядосано. Очите ми остават ясни, гласът ми силен, ръцете здрави, грижите ми — непрестанни.

— Но ти не си вътре — каза татко с отслабнал глас, полуубеден, изваждайки последния си слаб аргумент, — що се отнася до любовта…

— Ако да обръщаш внимание е любов, аз съм любов.

Ако да разбираш някого е любов, аз съм любов.

Ако помагането да не изпаднете в грешка и да бъдете добри е любов, аз съм любов.

И при това, повтарям, вие сте четири души. Всеки, по начин, недостиган досега в историята, получава изцяло моето внимание. Все едно дали ще говорите, всички в един глас, аз мога да канализирам думите и да слушам и този, и онзи, и третия абсолютно внимателно. Никой няма да остане гладен. Аз ще ви „обичам“ всички, ако приемате и харесвате тази странна дума.

— Аз не приемам! — обади се Агата.

Сега дори Баба се обърна да я погледне, както стоеше до вратата.

— Няма да ти позволя! Няма! Не ти позволявам! — викаше Агата. — Няма да ти позволя! Това са лъжи! Ти лъжеш. Никой не ме обича. Тя разправяше, че ме обича, но и тя излъга. Казваше го, но лъжеше!

— Агата! — извика татко и стана.

— Тя ли? — попита Баба. — Коя тя?

— Мама! — достигна викът. — Казваше: Обичам те! Лъжи! Обичам те! Лъжи! И ти си като нея! И ти лъжеш. Но ти, освен това си празна, тъй че това е двойно лъжа! Мразя я! Сега те мразя и теб!

Агата се обърна и изтича през хола.

Външната врата се затръшва.

Татко скочи, но Баба докосна ръката му.

— Остави на мен.

И тя стана, тръгна бързо, плъзна се през хола и с лекота светкавично изтича през вратата.

Всички се втурнахме навън на поляната с викове, после на улицата. Стана истинско състезание по надбягване.

Заслепена, Агата зави и се понесе в зигзаг, видя ни да приближаваме с викове. Баба тичаше пред всички ни и също викаше, а Агата скочи от тротоара на паважа, отначало близо до бордюра, после по средата на улицата и един внезапен автомобил, който никой не бе забелязал, изригна скърцането на спирачките, рогът изрева и Агата, която не го забеляза, се залута, я Баба я застигна, отблъсна я настрани, а колата с фантастичната си сила и енергия избра нея от всички нас и блъсна нашата чудесна електрическа, произведена от Гуидо Фанточини мечта, точно както прекрачваше във въздуха, ръцете й протегнати да предпазят, сякаш в безмълвен протест, опитвайки се да реши какво да каже на бруталната машина, и тя се претърколи няколко пъти и се просна встрани, а колата се разтресе от удрянето на спирачките и аз видях Агата, невредима, отвъд Баба, а Баба сякаш още продължаваше да се премята и премята, отхвърлена на петдесет метра, за да рикошира и се разбие и всички ние, замръзнали в редица посред улицата с един-единствен вик, изтръгнал се от гърлата ни в един и същ несправедлив миг.

После тишината и само Агата, лежаща невредима на асфалта, готова да се разплаче.

Не помръдвахме, застинали на прага на смъртта, страхуващи се да понечим в която и да е посока, страхуващи се да отидем да видим какво лежеше между колата и Агата, после и аз се разревах и се замолихме в себе си и татко стоеше над нас: О, не, не — нареждахме ние, — не, о, не, господи, не, не…

Агата вдигна покрусеното си лице и това бе лицето на човек, който е предвиждал гибелта и е останал да живее само за да види, а сега повече не искаше да гледа и да живее. Докато я гледахме, тя обърна втренчени очи към захвърленото тяло на жената и сълзи бликнаха от очите й. Тя затвори очи, закри ги с ръце и отпусна глава в един вечен плач…

Направих една крачка, после още една и още пет по-бързи крачки и стигнах до сестра ми, главата й беше дълбоко заровена и хлипането й излизаше от място тъй дълбоко в нея, че се уплаших, че никога вече няма да мога да я намеря, че тя никога вече няма да успее да излезе, колкото и да надничах, обещавах, заплашвах или просто говорех. И малкото, което дочувахме от Агата, заровена там в собствената си, мъка, бе безконечното повтаряне, оплакване, ранено, убедено в старата позната заплаха, вече съвсем ясна и дошла тук, за да остане навеки.

— … нали ви казвах… казвах ви… лъжи… лъжи… лъжци… само лъжи… като другата… другата… също като… също… също като другата… другата… другата…!

Бях коленичил и я прегърнах с две ръце, опитвайки се да събера поне нея — макар че тя не бе разбита по начин, който да видиш, а само усещаш — защото знаех, че няма смисъл да отидем при Баба, вече нямаше никакъв смисъл, затова аз само докоснах Агата, прегърнах я и заплаках, а татко дойде, спря над нас, после коленичи до мен и бяхме като на молитва посред улицата и слава богу не минаваха никакви коли и аз попитах, разхълцан:

— Другата какво, Агата, коя другата?

Агата изригна две думи:

— Другата смърт!

— Мама ли?

— О, да, мама — ридаеше тя, разтреперана и свита като бебе. — О, мама, мама, мъртва, а сега и Баба мъртва, тя винаги, винаги обещаваше да обича, да обича, обещаваше да бъде различна, обещаваше, обещаваше, а сега погледни, погледни. Мразя я, и мама мразя, мразя я… мразя ги!

— Разбира се — обади се някакъв глас. — Това е съвсем естествено. Колко глупаво от моя страна да не забележа, да не го разбера досега.

И гласът бе толкова познат, че потръпнахме.

Скочихме.

Агата стисна очи, после ги отвори широко, запримига и се надигна, втренчена нататък.

— Толкова глупаво от моя страна — каза Баба, стъпвайки в кръга от нашите молитви и нашето бдение. — Бабо!

И тя стоеше там, извисявайки се над всички ни, в този миг на плач и мъка коленичили на земята. Само я гледахме втренчени и с невярващи очи.

— Ти си мъртва! — извика Агата. — Автомобилът…

— … ме блъсна — рече спокойно Баба. — Да. И така ме преметна във въздуха и ме тръшна, че за няколко мига веригите в мен получиха остро сътресение. Можех дори да се уплаша от изключване, ако страх е точната дума. Но после седнах, разтърсих се и няколкото молекули, отклонили се от траекториите си, се намагнетизираха отново и се върнаха в предишното си положение и ето ме сега пред вас, едно еластично създание, нещо съвсем нечупливо.

— Помислих, че си… — каза Агата.

— И съвсем естествено — рече Баба. — Искам да кажа, че за всеки друг, блъснат и преметнат по такъв начин, би било естествено. Но не и с мен, мила моя Агата. Сега разбирам защо толкова се страхуваше и не искаше да ми вярваш. Ти не си знаела. А досега не бях доказвала своята способност да се възраждам. Ама че глупаво от моя страна — да не ми хрумне да ти покажа. Само един момент! — Някъде в главата й, в тялото, в съществото и, тя включи някакви невидими ленти и те възвърнаха някаква стара информация. Тя кимна. — Да, ето. Книга за отглеждане на деца, осмивана преди години от много хора, защото жената, написала тази книга, казва като последен съвет към родителите: „Каквото и да правите, не умирайте. Децата никога няма да ви го простят.“

— Няма да простят — повтори тихо някой от нас.

— Защото как могат да разберат децата, ако вие си отидете, просто тъй и никога вече не се върнете, без никакво извинение, без никакво оправдание, без да оставите поне една бележка, без нищо.

— Не могат, наистина — казах аз.

— И понеже — продължи Баба, коленичейки до нас пред Агата, която сега седеше с нови сълзи, препълнили очите й, но различни сълзи, не сълзи, които давят, а сълзи, които измиват. — И понеже майка ви е избягала в смъртта, как ще можете да вярвате на някого? Ако всеки си отива така и изобщо изчезне, на кого можеш после да вярваш? И когато аз дойдох, отчасти мъдра, отчасти невежа, трябваше да разбера защо не искаше да ме приемеш, но не знаех. Защото съвсем просто и честно казано, ти се страхуваше, че може да не остана, че съм лъгала, че също съм уязвима. А две жертви, две смърти са премного за една година. Но сега разбираш ли, Абигейл?

— Агата! — несъзнателно я поправи сестра ни.

— Разбираш ли, че аз винаги, винаги ще бъда тук?

— О, да — възкликна Агата и избухна в солиден плач, към който се присъединихме всички, скупчени заедно, а колите спираха и се строяваха край нас, за да видят колко души са ранени и колко са се спасили.

 

 

Това е краят на историята.

 

 

Всъщност не съвсем краят.

Оттогава, нататък живяхме всички заедно — Баба, Агата-Агамемнон-Абигейл, Тимоти и аз — Том, татко, и Баба ни викаше да лудуваме край огромните фонтани от латински, испански и френски, с огромните пръски поезия, каквито изхвърля Моби Дик, гмуркайки се в дълбините със своя реактив, загубен в безветрието и открит в бурята; нашата точна Баба, този часовник, махало, лице, по което определяш всяко време — обедите или трескавите полунощи, когато мятани от треска, я виждахме неотлъчно над леглата ни, винаги присъстваща и никога другаде някъде, винаги очакваща с ласкави думи, студените й ръце, които охлаждаха горещите ни чела, връхчето на показалеца й, вдигнато и готово да бликне ручей студена планинска вода във фланелените ни езици. Десет хиляди утрини тя подстригваше поляната ни с диви цветя, десет хиляди нощи скиташе, спомняйки си изпод молекулите прах, който се уталожваше в тихите часове преди изгрев, или седеше и четеше шепнешком някой урок, който смяташе, че ушите ни трябва да понаучат, докато ние сгушени спим.

Докато накрая ни дойде време да заминем да се учим, и когато и Агата, най-младата от нас, си стегна багажа, Баба също се застяга.

В последния летен ден на последната година я видяхме да седи в хола с различни пакети и куфари, плетеше и ни чакаше, и макар че ни бе говорила често за това, сега, когато дойде това време, ние бяхме изненадани и шокирани.

— Бабо! — извикахме ние. — Какво си намислила?

— Ами заминавам за колежа, така да се каже, точно като вас — отвърна тя. — При Гуидо Фанточини, при семейството.

— Какво семейство?

— Ами моето семейство от Пинокиовци, както отначало на шега ни наричаше той. Пинокиовците и той, Джепето. А по-късно ни даде собственото си име: Фанточини. Тук вие бяхте моето семейство. А сега се връщам към моето по-голямо семейство там, при моите братя и сестри, лели и братовчеди, всичките роботи, които…

— Които какво правят? — попита Агата.

— Зависи. Различни неща — отвърна Баба. — Някои стоят, други се мотаят. Други отиват на смазване или разглобяване и частите им се разпределят по други машини, които имат нужда от поправка. Те ще ме прегледат и ще преценят дали и аз имам нужда или не. Може да се окаже, че съм точно тази, от която ще имат нужда за утре и аз ще замина да отглеждам друго котило деца и да им разправям друга партида глупости.

— О, теб няма да те смазват и разглобяват! — възкликна Агата.

— Не! — викаше Тимоти.

— Какво можем да направим за теб…? — попита Агата.

Баба спря да се люлее, погледна куките и шарките на ярката прежда.

— Добре, нямаше да ви кажа, но щом ме питате, ще ви кажа. Срещу съвсем мъничко заплащане там има една стая, гостната на Семейството, голяма затъмнена стая, тиха и чудесно обзаведена, където има около тридесет-четиридесет електрически жени, стоят си там и се люлеят в столовете си и приказват, всяка на своя ред. Аз не съм била там, понеже съм така да се каже новородена, все пак сравнително нова. Срещу малко заплащане, съвсем мъничко, по един месец в годината аз ще мога да бъда там с подобните на мен, ще се изслушваме една друга какво сме научили от света и аз на свой ред ще им разкажа какво е било с Том. Тим и Агата, колко хубаво ни е било и колко сме били щастливи. Ще им разкажа и какво съм научила от вас.

— Но… нали ти нас ни учеше!

— Наистина ли тъй мислиш? — попита тя. — Не, точно обратното е и дори още по-обратно, и двете страни се учеха. И сега всичко е тук, всичко, за което сте избухвали в сълзи и всичко, на което сте се смели, всичко това съм го скътала. И ще го разкажа на другите, както и те ще ми разправят за своите момчета, момичета и животи. Ще седим там и с всяка година ще ставаме все по-мъдри, по-спокойни и по-добри. Така ще бъде и след десет, двадесет и тридесет години. Семейните познания ще се удвоят, утроят, ще се учетворят и мъдростта ще се съхранява. А ние ще чакаме там във всекидневната, ако някога ви потрябваме за вашите собствени деца в случай на заболяване, загуба или, боже опази, смърт. И така ще живеем остаряващи, без всъщност никога да станем стари и все повече ще се приближаваме към времето, когато в един ден ще заживеем живота, който отговаря на първото ни, дадено на шега, странно име.

— Пинокиовците ли? — попита Тим.

Баба кимна.

Разбрах какво искаше да каже. Денят, когато според старата приказка Пинокио се е оказал достоен да го дарят с живот. И ги видях в бъдните години, едно безчислено семейство от Пинокиовци, продавани и препродавани, които шепнат и споделят своите познания в огромните салони на философията в очакване на този ден. Денят, който може никога да не дойде.

Баба сякаш прочете тази мисъл в очите ни.

— Ще видим. Просто ще поживеем и ще видим.

— О, Бабо — разхлипа се Агата и заплака тъй, както от години не бе плакала. — Ти няма защо да чакаш. Ти си жива. За нас ти винаги си била жива.

И тя прегърна възрастната жена, прегърнахме я всички в един безкраен миг, после отлетяхме в небето към далечните училища и годините, а последните й думи, преди хеликоптерът да ни отнесе в есента, бяха:

— Когато остареете съвсем и отново станете по детски мънички, с детски движения и копнежи и имате нужда да ви хранят, само пожелайте старата си учителка-гувернантка, глупавата ви и все пак мъдра приятелка, просто пратете за мен и аз ще се върна. И ние отново ще заселим детската стая, не се страхувайте.

— О, ние никога няма да остареем! — извикахме. — Това никога няма да стане!

— Никога! Никога!

И заминахме.

И годините изтекоха.

И вече ние сме стари — Тим, Агата и аз.

Децата ни отраснаха и се разпиляха, съпругите и съпрузите ни изчезнаха от земята и сега, по някакво дикенсово съвпадение, ние отново сме в старата къща, ние тримата.

Лежа тук в спалнята, която беше детската ми стая преди седемдесет, о, седемдесет, повярвайте, седемдесет години! Под тапетите има още три пласта тапети върху онези, които покриваха стените, когато бях деветгодишен. Тапетите се лющят. Виждам отдолу да надзъртат старите слонове, познатите тигри, крехките дружелюбни зебри, сприхавите крокодили. Изпратих за майстори да отлепят внимателно всичко, с изключение на последния пласт. Старите животни, разбудени, отново щяха да оживеят на стените.

Изпратихме и за друг някой.

Тримата извикахме:

— Бабо! Нали ни обеща, че ще се върнеш, когато имаме нужда от теб.

Ние сме изненадани от времето, от възрастта. Ние сме стари. Ние изпитваме нужда.

И в трите стаи на летния дом, много късно във времето, три стари деца се изправят и викат безгласно: Ние те обичахме! Ние те обичахме!

Ето! Ето! в небето, помислихме, очакващи в утринта. Не е ли това пощенската машина? Не спира ли над поляната?

Ето! Ето! на тревата пред верандата. Не пристига ли саркофагът с мумията?

И дали имената ни са изписани по лентите, обвиващи прекрасните форми под златната маска?!

Нали още пазехме златното ключе, навеки обвесено на гърдите на Агата, топло и очакващо? О, господи, ще може ли след всички тези години, ще може ли да се превърти, ще може ли да я задвижи, господи, ще може ли да стане?

Нощен разговор за ваша сметка

Чудеше се какво му припомни това старо стихотворение, но то се въртеше из главата му:

Какво ще стане, помисли, какво ще стане,

ако внезапно жиците по неизброими черни стълбове

попият многословния потоп, минаващ

по цяла нощ и всяка нощ,

и съхранят те чувствата и смисъла на всичко?

Той се замисли. Как беше по-нататък? А, да…

И врязани като трион в нощта,

те всичко съберат по философски

и думите назад избълват,

тъй както слабоумното дете.

Той пак се позамисли. Как продължаваше?… Чакай…

Тъй звярът безразсъден,

събрал съкровище от гласни и съгласни,

като по чудо съхранява само лошия ни пример

а зине ли с уста, процежда непонятен шепот с ритъма на пулс —

брътвеж, при всеки дъх изфъфлен.

 

Тъй някой нощем се пробужда

от остър звън и вдига телефона

и чува глас като гласа на дух Свети,

дошъл далеч от мъглявините —

това чудовище, стаено в жиците,

което със свистене и призвуци

през лудостта на континентите и времето

ти казва Ало!

и след това отново — Ало!

Той си пое дъх и довърши:

 

На тази тъпа твар —

звяр електронен, сляп и безпросветен,

човече мъдър, как ще отговориш ти?

Той седеше безмълвен.

Той, един осемдесетгодншен мъж. Седеше в пустата стая на пустата къща на една пуста улица в един пуст град на пустата планета Марс.

Седеше и чакаше, както бе стоял досега — вече петдесет години. На масата пред него имаше телефон, който не се бе обаждал от много, много време.

А сега телефонът избръмча в някакво потайно приготовление. Може би то именно му бе припомнило стихотворението.

Ноздрите му потрепнаха. Зениците се разшириха.

Телефонът отново избръмча леко.

Той се наведе напред с поглед, впит в телефона.

Телефонът… иззвъня.

Дръпна се рязко назад и столът падна. Той извика, изкрещя:

— Не!

Телефонът пак иззвъня.

— Не!

Той се пресегна, стигна го и го блъсна о масата. Апаратът падна от поставката точно в момента, когато звънеше за трети път.

— Не… о, не, не — едва произнесе той, като прикри гърди с ръцете си, главата му Се тресеше, в краката му беше телефонът: — Това е невъзможно… не може да бъде…

Защото сега той бе сам в стаята в пустата къща на планетата Марс, където не живееше никой друг, жив бе само той, кралят на Безплодния хълм…

И все пак…

— … Бартън…

Някой го повика по име.

Не. Някъде далеч в пустинните земи нещо цвърчеше като щурци и цикади.

Бартън? — помисли си той. — Та това… Това съм аз!

Тъй отдавна не бе чувал някой да произнася името му, че го бе забравил. А пък не можеше сам себе си да вика по име. Той никога не беше…

— Бартън — чу се от слушалката. — Бартън. Бартън. Бартън.

— Млъкни! — изкрещя той.

Ритна слушалката и се наведе запъхтян и облян в ситна пот, за да вдигне телефона на мястото му.

Но преди да го стори, онова проклето нещо отново иззвъня.

Този път той му се закани с юмрук, после стисна слушалката, сякаш да удуши звука, но като видя, че ставите на пръстите му са побелели, отпусна я и се вслуша в мембраната.

— Бартън — произнесе далечен глас, може би на милиони мили далеч от него.

Той изчака сърцето си да се поуспокои и отвърна:

— Бартън е на телефона.

— Добре, добре — рече гласът, сега само на милион мили оттам. — Знаеш ли кой ти се обажда?

— Господи! — възкликна старецът. — За половината ми живот сега за пръв път ми се обаждат… трябва ли да си правим шеги?

— Прощавай. Глупаво е от моя страна. Ти, естествено, няма да познаеш собствения си глас по телефона. Никой не може. Всички ние сме свикнали да възприемаме гласа си само през костта на черепа. Бартън, обажда се Бартън.

— Какво?!

— А ти какво си помисли? — попита гласът. — Че е капитанът на някой кораб? Да не би да си помислил, че някой е дошъл да те спаси?

— Не.

— Коя дата сме?

— 20 юли 2097 година.

— Боже мой! Шестдесет години! И ти оттогава стоиш и чакаш да дойде кораб от Земята?

Старецът кимна.

— Е, сега, старче, разбра ли кой съм?

— Да. — Той потръпна. — Спомних си. Ние сме един и същ човек. Аз съм Емил Бартън и ти си Емил Бартън.

— С една малка разлика — ти си на осемдесет, а аз само на двадесет години. Целият живот е пред мен.

Старецът се усмихна и после заплака. Седеше и държеше слушалката в ръка като загубено, уплашено дете. Разговорът бе непоносим и не биваше да продължава, но той все пак не затваряше. Като дойде на себе си, доближи слушалката до устата си и извика.

— Ей, ти там! Слушай! Господи, само да можех да те унищожа! Но как? Ти си само глас. Да можех да ти покажа колко самотни бяха тези години. Престани, унищожи се! Да знаеше само какво е да се промениш от това, което си ти, до това, което съм аз днес, тук, сега, на този край на телефона.

— Изключено! — изсмя се някъде отдалеч гласът на младия Бартън. — Не мога да ти кажа дали изобщо някога ще получиш това повикване. Всичко е техника. Ти говориш със записи, нищо повече. Сега е 2037 година. Шестдесет години от твоето минало. Днес на земята избухна атомна война. Всички колонии бяха извикани от Марс и всички заминаха с ракетите. Мен ме забравиха.

— Спомням си — промълви старецът.

— Сам на Марс — изсмя се младият глас. — Месец, а може би и година, но какво от това? Имам храна и книги. В свободното си време направих колекция от записи. Десет хиляди думи, реплики с моя глас, свързани с телефонни системи. През следващите месеци ще ти се обаждам и ще има с кого да си говоря.

— Да.

— След шестдесет години моите собствени записи ще ми се обаждат. Не вярвам, разбира се, че тогава още ще бъда на Марс и това е просто една моя хубава шега, нещо да си запълвам времето. Наистина ли си ти, Бартън? Наистина ли съм аз?

От очите на стареца бликнаха сълзи.

— Да.

— Аз направих хиляди Бартъновци, записи, реагиращи на всякакви въпроси, в хиляди марсиански градове. Цяла армия от Бартъновци по целия Марс, докато чакам корабът да се върне.

— Глупак — старецът уморено поклати глава. — Ти чака шестдесет години. Ти остаря в чакане, винаги сам. И сега ти си станал аз и пак си сам в пустите градове.

— Не се надявай да ти съчувствам. Ти си като скитник в чужда страна. Аз не мога да бъда тъжен. Аз съм жив, когато правя тези записи. И ти си жив, когато ги слушаш. И ние не можем да се разбираме един друг. Нито можем един друг да се унищожим, макар че разговаряме двамата — единият като автомат, другият — топло и човешки. Аз съм човек сега. Ти ще бъдеш човек по-късно. Това е лудост. Аз не мога да плача, защото не познавайки бъдещето, мога да бъда само оптимист. Тези скрити записи оживяват само при емоционален стимул от твоя страна. Можеш ли да искаш от един мъртвец да плаче?

— Престани! — извика старецът. Усети познатото пъплене на болката. Мрачина и гадене се надигнаха в него. — Боже мой, ти си бил безсърдечен. Махни се!

— Бил съм ли, старче? Аз съм. Докато тези ролки се въртят, докато броячи и тайни електронни очи четат, подбират и подреждат думите, които трябва да ти изпращат, аз ще бъда млад и жесток. И ще продължавам да бъда млад и жесток дълго след твоята смърт. Дочуване.

— Почакай! — извика старецът.

Телефонът щракна.

 

 

Дълго време Бартън държа слушалката в ръка. Сърцето му се сковаваше от остра болка.

Каква лудост е било това. Колко глупави, нелепи в екзалтирани са били онези начални самотни години в младостта му, когато инсталираше телефонните мозъци, записите и програмираше повикванията.

Телефонът иззвъня.

— Добро утро, Бартън. Обажда се Бартън. Седем часът е. Ставай и се радвай на живота!

Пак!

— Бартън? Обажда се Бартън. На обед имаш да ходиш до град Марс да инсталираш телефонен мозък. Рекох да ти припомня.

— Благодаря.

Телефонът!

— Бартън? Бартън е. Не искаш ли да обядваме заедно? В ресторант „Ракета“?

— Добре.

— Довиждане. До скоро виждане.

Ззззънннн!

— Ти ли си, Бартън? Хрумна ми да ти се обадя. Горе главата и тъй нататък. Утре следобед трябва да пристигне да ни вземе спасителният кораб.

— Да, утре, утре, утре, утре.

Изщракване.

Но годините изгаряха една по една, оставаше само димът. Бартън бе обезгласил коварните телефони и техните уместни, винаги уместни остроумия. Трябваше да му се обадят чак като навърши осемдесет, ако дотогава е още жив. И ето днес телефонът звъни, миналото диша в ухото му, шепне, припомня.

Телефонът!

Остави го да си звъни.

Няма да вдигам, помисли си той.

Звън!

Там въобще няма никой, помисли той.

Звън!

Все едно със себе си да говориш, помисли той. Само че по-друго. Господи, колко по-различно!

Усети, че ръката му вдига телефона.

— Здравей, стари Бартън, тук е младият Бартън. Днес навърших двадесет и една! През последната година монтирах телефонни мозъци в още двеста града. Целия Марс съм заселил с Бартъновци!

— Да. — Старецът си припомни онази нощ преди шестдесет години, когато сновеше из сините хълмове и железните долини с камион, пълен с разни машинарии, подсвиркваше си и бе щастлив. Още един телефон, още една връзка. Да правиш нещо. Нещо умно, хубаво и тъжно. Скрити гласове, скрити, скрити. В онези младежки години, когато смъртта не бе смърт, времето не бе време, а старостта бе слабо ехо от дългата пещера на предстоящите години. Този млад идиот, този садистичен глупак хич не се е замислял, че един ден ще жъне каквото е посял.

— Снощи — продължи Бартън, които бе на двадесет и една — седях сам в едно кино в пустия град. Пуснах си един стар филм на Лаурел и Харди. Боже, колко се смях!

— Да.

— Хрумна ми една идея. Записах гласа си хиляди пъти на лента. Като я включа на различни места из града звучи, сякаш има хиляди души. Утешителен шум, шумът на тълпа. Записах по същия начин и врати, които се затръшват, детски песни, записи от музикбоксове, всичко с часовников механизъм. И ако само слушаш, без да гледаш през прозореца, всичко е добре. Но погледнеш ли, илюзията пропада. Струва ми се, че почвам да се чувствам самотен.

— Това е първият признак — забеляза старецът.

— Какво?

— За пръв път признаваш, че си самотен.

— Опитах и с миризми. Вървя си по празните улици и от къщите лъха миризма на бекон, яйца, шунка или филе. И пак чрез скрити механизми.

— Лудост.

— Не, самозащита!

— Уморен съм — и старецът внезапно затвори телефона. Не можеше да издържа повече. Миналото го задушаваше…

Олюлявайки се, той се спусна по стълбата и излезе.

Градът бе тъмен. Вече не горяха червените неони, нямаше музика, нито се рееше мирисът на готвено. Отдавна бе изоставил илюзиите на механическата лъжа. Чуй! Не са ли това стъпки? Помириши! Не е ли това ягодова торта? Беше прекратил всичко.

Тръгна към канала, където звездите се отразяваха в тръпнещата вода.

На дъното като рибни пасажи ръждясваха роботите, които той бе конструирал през онези години, за да насели Марс; после, схванал ужасѐн безумието на тази идея, той им бе дал команда: леви-десни! — да се хвърлят в дълбините на канала. Те избълбукаха като празни бутилки и потънаха. Той ги бе убил и не изпита никакви угризения на съвестта.

 

 

В една тъмна вила едва чуто иззвъня телефон.

Той отмина. Телефонът млъкна.

В друга вила пред него отново иззвъня телефон, сякаш знаеше, че той ще мине от там. Затича. Звънът остана зад него. Само за да го пресрещне друг звън, сега от тази къща — после от онази, после следващата и онази там! Забърза още повече. Нов телефон!

— Добре — изхриптя той уморено. — Идвам!

— Здравей, Бартън.

— Какво искаш?

— Самотен съм. Аз живея само когато говоря. Затова трябва да говоря. Не можеш завинаги да ми затвориш устата.

— Остави ме на мира! — ужасено извика старецът. — Ох, сърцето ми!

— Тук е Бартън, на двадесет и четири години. Минаха още две години. В очакване. И съм още малко по-самотен. Четох „Война и мир“, пих шери, ходих по ресторанти и сам си бях и готвач, и келнер, и се развличах. Тази вечер ще играя в една пиеса в „Тиволи“ — Емил Бартън в „Безплодните усилия на любовта“ и сам ще изпълнявам всички роли, някои с перука.

— Престани да ми се обаждаш или ще те убия!

— Ти не можеш да ме убиеш. Трябва преди всичко да ме намериш!

— Ще те намеря.

— Но си забравил къде си ме скрил. Аз съм навсякъде — вкъщи, кабини, кантони, кабели, подземници! Е, какво, опитай! И как ще го наречеш? Телеубийство? Или самоубийство? Ти си завистлив. Завиждаш ми, че съм само на двадесет и четири години, с блестящи очи, здрав, млад. Добре, старче, това е война! Между нас. Между мен. Ние сме цял полк от всички възрасти срещу теб, истинския. Е, какво, хайде обяви ни война!

— Ще те убия!

Щрак. Тишина.

Той изхвърли телефона през прозореца.

 

 

В среднощния студ автомобилът прекосяваше дълбоката долина. На пода до краката на Бартън имаше пистолет, пушка, динамит. Ревът на колата отекваше в дребните му уморени кости.

Ще ги открия, мислеше си той, и ще ги унищожа до един. О, господи, как можа да ми стори това?

Спря колата. Късните луни заливаха странен град. Въздухът бе неподвижен.

Държеше пушката в замръзналите си ръце. Огледа стълбовете, кантоните, кабините, къде в този град бяха скрити гласовете? В тази разпределителна кутия?

Или в онази там? Толкова отдавна беше. Диво се озърташе насам-натам.

Вдигна пушката.

Кутията се разби от първия изстрел.

Всичките, помисли си. Всички кули в града ще срина. Но съм забравил вече. Много време мина.

Колата минаваше по безмълвните улици.

Иззвъня телефон.

Погледна към пустия дръгстор.

Телефон.

С пистолета простреля ключалката на вратата и влезе.

Щрак.

— Здравей, Бартън! Само да те предупредя. Не се опитвай да сринеш всички кули и да вдигнеш всичко във въздуха. По този начин сам си затягаш примката. Представи си, че…

Щрак.

Той излезе бавно от телефонната кабина и на улицата се ослуша за бръмченето на телефонните централи високо във въздуха, все още живи, все още невредими. Гледаше ги и изведнъж разбра.

Не биваше да ги разрушава. Представи си, помисли той, че дойдат хора от Земята, нещо невъзможно, но все пак представи си, че дойдат тази нощ, утре, другата седмица? И се приземят на другата страна на планетата и опитат да се свържат по телефона с Бартън и се окаже, че връзката е прекъсната.

Бартън изпусна оръжието.

— Няма да дойде корабът — тихо спореше той сам със себе си. — Стар съм. Твърде късно е вече.

Но представи си, че дойдат и ти така и не разбереш, помисли пак той. Не, не бива да разрушава връзката.

Отново иззвъня телефонът.

 

 

Той се обърна вяло. Затътри крака обратно към дръгстора и взе да върти слушалката в ръце.

— Ало? — непознат глас.

— Моля ти се — каза старецът, — не ме безпокой повече.

— Кой е това, кой е там? Кой се обажда? Къде сте? — викаше изненадан гласът.

— Един момент — старецът се поколеба. — Тук е Емил Бартън, кой се обажда?

— Капитан Рокуел, от кораба „Аполо-48“. Току-що пристигаме от Земята.

— Не, не, не.

— Вие ли сте, мистър Бартън?

— Не, не, не може да бъде.

— Къде се намирате?

— Лъжеш! — старецът се бе облегнал на кабината. Очите му бяха застинали като слепи. — Това си ти, Бартън, подиграваш ми се, пак някаква лъжа си измислил!

— Тук е капитан Рокуел. Току-що се приземихме. В Ню Чикаго. Вие къде се намирате?

— В Грийн Вила — изхриптя той. — На шестстотин мили от вас.

— Слушайте, Бартън, не можете ли да дойдете?

— Какво?

— Ние ремонтираме кораба. Изморени сме от пътуването. Ще можете ли да дойдете?

— Да, да.

— Намираме се на космодрума край града. Ще можете ли да дойдете до утре?

— Да, но…

— Какво?

Старецът погали слушалката.

— Как е на Земята? Как е в Ню Йорк? Свърши ли войната? Кой е сега президент? Какво става?

— Ще имаме толкова време да побъбрим, като дойдете.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Слава богу — старецът слушаше далечния глас. — Сигурен ли сте, че сте капитан Рокуел?

— Дявол да ви вземе, човече!

— Прощавайте!

Той остави слушалката и се втурна навън.

Те са тук, след толкова години, невероятно, това са неговите хора, които ще го отведат при земните морета, небеса и планини.

Подкара колата. Имаше да пътува цяла нощ. Струва си да рискува, за да види хората, да стисне ръцете им, да ги чуе след толкова време.

Колата гърмеше по хълмовете.

Този глас. Капитан Рокуел. Не може да е неговият глас отпреди четиридесет години. Никога не е правил подобен запис. Или пък е правил? В някоя от депресиите си, в периодите на пиянски цинизъм дали не е направил някога фалшив запис на фалшиво приземяване на Марс с изкуствен капитан и въображаем екипаж? Той разтърси буйно глава. Не. Недоверчив глупак е той. Сега нямаше място за съмнение. Той трябва да се надпреварва цяла нощ с марсианските луни. Каква среща ще бъде!

Изгряваше слънцето. Беше безкрайно изморен, но седеше като на тръни, сърцето му прескачаше, а ръцете едва държаха волана.

Предстоеше му огромно удоволствие — един последен телефонен разговор: Здравей, млади Бъртън, тук е старият Бартън. Днес заминавам за Земята! Спасен! Той безсилно се усмихна.

Стигна сенчестите покрайнини на Ню Чикаго. Излезе от колата, изправи се, вперил поглед в ракетната площадка и разтърка зачервените си очи.

Ракетната площадка бе пуста. Никой не се завтече да го посрещне. Никой не стисна ръката му, не възкликна, не се засмя.

Сърцето му се задави във вик. Обгърна го мрачина й му се стори, че пропада в някаква бездна. Повлече се към контролната зала.

Вътре на бюрото стояха подредени шест телефона.

Чакаше задъхан.

Най-сетне: телефонът!

Вдигна тежката слушалка.

Един глас се обади:

— Питах се дали ще стигнеш жив дотам.

Старецът не отвърна, но остана със слушалката в ръка.

Гласът продължи:

— Капитан Рокуел очаква нарежданията ви. На вашите заповеди, сър!

— Ти-и! — изхриптя старецът.

— Как си със сърцето, старче?

Не!

— Трябваше по някакъв начин да те унищожа, за да мога да живея аз, ако един електронен запис може да се нарече живот.

— Сега тръгвам — отвърна старецът. — Не ме интересува. Всичко ще вдигна във въздуха, та до един да измрете!

— Нямаш вече сили, старче. Защо, мислиш, те накарах да пропътуваш такова разстояние толкова бързо? Това беше последното ти пътуване.

Старецът усети, че сърцето му замира. Едва ли ще успее да стигне до другите градове. Войната е загубена. Той се свлече на стола и от гърдите му се изтръгна дълбок, отчаян стон. Втренчи се в другите пет телефона. Като по даден знак те гръмнаха в хор! Ято грозни, кресливи птици!

Автоматичните слушалки се изпружиха. Залата се завъртя пред очите му.

— Бартън! Бартън! Бартън!

Той сграбчи телефона, затисна с длан слушалката, но тя и сега му се изсмя. Той блъсна апарата, ритна го, заизвива горещата жица като змия в пръстите си, скъса я. Телефонът падна в треперещите му крака.

Разби други три телефона. Внезапно настана тишина.

В този миг тялото му сякаш откри нещо, което дълго бе пазило в тайна и то се разля по уморените му кости. Клепачите му се отпуснаха увехнали. Устата му пресъхна. Ушите омекнаха като восък. Вдигна ръце към гърдите си, падна възнак и утихна. Дишането му замря. Сърцето му спря.

 

 

След дълга пауза иззвъняха останалите два телефона.

Някъде нещо щракна. Двата гласа бяха свързани един с друг.

— Здравей, Бартън ли е?

— Да, Бартън.

— Аз съм на двадесет и четири години.

— А аз — на двадесет и шест. И двамата сме млади. Какво става?

— Не знам. Слушай.

Безмълвната стая. Старецът лежеше, неподвижен на пода. През счупения прозорец нахлуваше вятър. Хладно беше.

— Можеш да ми честитиш, Бартън, днес е двадесет и шестият ми рожден ден!

— Честито!

И гласовете запяха за рождените си дни и песента се зарея през прозореца тихо, тихо към мъртвия град.

Градът

Градът чакаше от двадесет хиляди години.

Планетата плуваше в космическото пространство, цветя поникваха и увяхваха по нейните поля, а градът все чакаше. Реки извираха и пресъхваха на планетата. А градът все чакаше. Ветрове, млади и буйни някога, остаряваха и стихваха, а облаците, които те преди бяха раздирали на парцали, сега плуваха необезпокоявани от никого в небесата като лениви бели платна. А градът все чакаше.

Чакаше градът, чакаха неговите прозорци и черните стени, устремените му към небето кули и пилони без знамена, чакаха улиците му, по които никой не минаваше, чакаха дръжките на вратите, които никой не докосваше; чакаше градът, в който нямаше нито едно късче хартия и ни един отпечатък от пръсти. Градът чакаше, а през това време планетата кръжеше в пространството по орбитата си около синьо-бялото слънце, сменяха се сезоните — пламъци разтапяха ледовете, но ледът отново си взимаше своето, за да отстъпи после място на зелените поля и жълтите летни ливади.

И внезапно в един такъв летен ден в средата на двадесетхилядната година градът бе възнаграден.

В небето се появи ракета.

Ракетата стремително прелетя над града, зави и се върна назад, за да се приземи на глинестата поляна.

По рядката трева плъзна шум на обути крака и от ракетата се разнесоха човешки гласове:

— Готови ли сте?

— Хайде, момчета. Внимателно! Да вървим в града. Дженсън, вие с Хатчинсън ще тръгнете напред на разузнаване. И да си отваряте очите!

Градът отвори потайните си ноздри в черните стени и равномерно работещата всмукваща клапа, скрита дълбоко в организма на града, започна да вдишва мощни потоци въздух през водосточните тръби, през мъхнатите филтри и прахосмукачки към най-тънки, свръхчувствителни жички и паяжинки, сияещи със сребриста светлина. На вълни, на вълни топлите струи донасяха в града мириса на ливади.

Мирис на пламъци, мирис на паднал метеорит, на нажежен метал. Пристигнал бе кораб от друг свят. Мирис на месинг, сухия горещ мирис на изгорял прах, сяра и ракетно гориво.

Ленти с изписана по тях информация плъзнаха на колелца по жлебовете и по жълтите зъбчати колелца се спуснаха надолу към следващия механизъм.

Тик-так-тик-так.

Броячът чукаше като метроном. Пет, шест, седем, осем, девет. Девет души! Пишещ механизъм моментално отпечата тази информация с типографско мастило на една лента, която се нави на руло и изчезна.

Тик-так-тик-так.

Градът чакаше меките стъпки на грайферните им обуща.

Огромните ноздри на града отново се разшириха.

Мирис на масло. Огромният Нос вдъхна едва доловимия аромат на внимателно стъпващите хора и го разложи в спомени за мляко, сирене, сладолед, масло…

Тик-так.

— Внимавайте, момчета!

— Джон, извадѝ пистолета. Не се прави на глупак.

— От какво толкова се плашиш — градът е мъртъв.

— Знаеш ли го!

Тогава, дочули джафкащата реч, се събудиха Ушите. През столетията вслушваме в слабото, едва доловимо подухване на ветровете, в падането на листата от дърветата и в тихия растеж на тревата в периода на топящите се снегове, Ушите сами се бяха смазвали и подтягали огромните тъпанчета, които бяха еднакво чувствителни както към тупкането на сърцата на пришълците, така и към трептенето на комарно крилце. Ушите слушаха, а Носът напомпваше миризмите във вместителни камери.

Тик-тик-так.

Информацията бликаше на успоредни контролни ленти и запълзяваше надолу.

Зазвъняха звънчета, изскочиха цифрови данни.

Носът изсумтя, изпускайки проверения въздух. Гигантските уши се ослушваха.

— Мисля, че е по-добре да се върнем в ракетата, капитане.

— Тук аз командвам, мистър Смит!

— Слушам, сър.

— Хей, вие там! Патрулът! Забелязвате ли нещо?

— Нищо, сър. Градът, изглежда, е мъртъв от много отдавна.

— Виждаш ли, Смит. Няма от какво да се страхуваме.

— Тук не ми харесва. Не зная защо. Не ти ли се е случвало някога, като попаднеш на ново място, да изпиташ чувството, че вече си бил там някога? Та и този град ми се струва много познат.

— Глупости. Разстоянието от Земята до тази планетна система е милиарди мили. Просто няма как да сме били тук по-рано. Нашата ракета е единственият в света фотонен кораб.

— И все пак, сър, такова чувство имам. Мисля, че е по-добре да се махаме оттук.

Стъпките нерешително застинаха. В неподвижния въздух се чуваше само дишането на поканените гости.

Ухото чу това и застана нащрек. Плавно се завъртяха роторите, в клапите и духалата на тънки ручейчета плъзнаха проблясващи течности. Минаха няколко мига и в отговор на командата, дадена от Носа и Ухото, през огромните процепи в стените на града към пришълците лъхна вълна свеж въздух.

— Усещаш ли, Смит? М-м-м! Млада трева. Знаеш ли по-хубав мирис от този? Бога ми, готов съм вечно да стоя тук и да вдишвам този аромат.

Невидим хлорофил обгърна спрелите хора.

Стъпките отново тръгнаха.

— Няма никаква опасност, нали, Смит? Да вървим!

За част от секундата Ухото и Носът се отпуснаха. Контраударът бе постигнал успех. Фигурките тръгнаха напред!

Тогава от мъглата и дима изплуваха мътните Очи на града.

— Капитане, погледнете прозорците!

— Какво има?

— Гледайте! Прозорците на къщите. Видях ги да се обръщат.

— Нищо такова не забелязах.

— Раздвижиха се. И цветът им се промени. Вижте как изсветляха!

— Изглеждат ми най-обикновени квадратни прозорци.

Неясните обекти се сфокусираха. В зелените маслени басейни на града се потопиха валяци, гмурнаха се махала. Рамките на прозорците се огънаха. Стъклата излъчваха слаба светлина.

По улицата вървяха двама души — патрулите. След тях на безопасно разстояние се, движеха останалите седем космонавти. Дрехите им бяха бели, лицата розови, сякаш им бяха зашлевили шамар. Очите сини. Движеха се отвесно на задните си крайници, а в предните държаха метални оръжия. Краката им бяха обути в ботуши. Това бяха същества от мъжки пол, с очи, уши, усти и носове.

Прозорците потрепераха. Свиха се. После се разшириха като зеници на многобройни очи.

— Капитане, казвам ви, тези прозорци…

— Напред!

— Аз се връщам, сър.

— Какво!?

— Връщам се в ракетата.

— Мистър Смит!

— Нямам намерение да попадам в клопка.

— Да се страхуваш от един пуст град?

Другите неловко се засмяха.

— Смейте се, смейте се!

Улицата бе застлана с павета, всеки камък широк седем-осем сантиметра, дълъг петнадесет. Улицата незабележимо ги измерваше. Претегляше пришълците.

В подземната машинна зала червената стрелка отбеляза цифрите 84, 102, 77, 98, 94 килограма — всеки мъж бе претеглен, резултатът записан и навитият на ролка запис се спусна надолу в мрака.

Сега вече се събуди целият град!

Клапите вдишваха и издишваха въздуха, мириса на тютюн от устата на пришълците, аромата на боров сапун, лъхащ от ръцете им. Дори очните им ябълки сякаш изпускаха тънък, едва доловим мирис. Градът го улови и тази информация моментално се спусна надолу, за да се прибави към другите събрани данни. Кристалните прозорци пробляснаха. Ухото напрегна тъпанчето си още по-силно, всички сетива на града се изостриха, анализирайки вдишванията и издишванията и едва чутото сърцебиене на хората, слушаха, наблюдаваха, опитваха на вкус.

Улиците бяха езици и там, където стъпваха хората, порите на камъка попиваха вкуса на токовете им. Сега паузата беше за окончателното изчисление.

Стъпки. Бягащи стъпки.

— Смит, върнете се!

— Няма, дявол да ви вземе!

— Дръжте го, момчета!

Решителната проверка. След като прослуша, прегледа, изпробва на вкус, почувства и претегли хората, градът направи баланс на всичко и сега трябваше да изпълни последната си задача.

В средата на паважа зейна люк. В него незабелязан от другите изчезна бягащият по улицата капитан. Той увисна, уловен за краката. Един бръснач разряза гърлото му, друг — гърдите; тялото мигновено бе почистено от вътрешностите и подредено на една маса в тайна камера под паважа. Гигантски електронни микроскопи впериха обективите си в червените плетеници на мускулите; безтелесни пръсти заопипваха още пулсиращото сърце. Късчета от кожата му бяха забодени с карфици на масата, а в това време механични ръце прехвърляха частите на тялото му като бърз и любознателен шахматист, играещ с червени фигури.

Горе на паважа хората се разбягаха. Смит тичаше. Другите крещяха. И Смит се развика, а долу, под тях, кръвта се разливаше в епруветки, разклащаше се, смесваше се и се отливаше на стъкълца под други микроскопи; правеха се изчисления, измерваше се температурата, сърцето бе разделено на седемнадесет части, черният дроб и бъбреците бяха разрязани внимателно наполовина. Мозъкът бе издълбан и изтръгнат от черепната кутия, нервите изтеглени навън като проводници на строшен комутатор, мускулите бяха проверени на еластичност. И накрая в електронните подземия на града Мозъкът направи общата равносметка и всички механизми спряха с оглушително скърцане.

 

 

Резултат.

Да, това са хора. Това са хора от далечен свят, от еди-коя си планета и те имат присъщите им само на тях очи и уши, те ходят на крака по особен начин и носят оръжие. Те мислят, борят се и имат специфичните сърца и всички ония органи, които са били зафиксирани в далечното минало.

Горе на улицата хората тичаха към ракетата.

Бягаше Смит.

 

 

Извод.

Това са нашите врагове. Това са същите хора, които ние чакаме от двадесет хиляди години, за да ги срещнем отново. Това са същите онези хора, които ние чакаме, за да си отмъстим. Изчисленията са готови. Това са хора от планетата Земя, които преди двадесет хиляди години обявиха война на Таолан, заробиха ни и ни погубиха, унищожиха ни с някаква страшна болест и след като опустошиха нашия свят, те отлетяха в друга галактика, за да се спасят от болестта, с която ни заразиха. Те са забравили тази война и тези времена, те са ни забравили. Но ние не сме ги забравили. Това са нашите врагове. Това е неоспоримо. Нашето очакване е възнаградено.

— Смит, върни се!

По-бързо! Над червената маса, на която лежеше нарязаното на късове и опустошено тяло на капитана, нови ръце делово се заловиха за работа. Сложиха във влажните кухини органи от мед, сребро, месинг, алуминий, каучук и коприна; паяци изплетоха златна мрежа, която вмъкнаха под кожата; после бе нагласено новото сърце, а в черепната кутия бе поставен платинен мозък, който забръмча меко и изпусна сини искрички. От тялото бяха изведени проводници към ръцете и краката. За един миг тялото бе здраво зашито, разрезите на шията, гърлото и около черепа бяха парафинирани и заличени. Всичко бе извършено идеално, като ново.

Капитанът стана и се разкърши.

Насред улицата отново се появи капитанът, извади пистолета и стреля.

Смит падна, улучен право в сърцето.

Останалите се обърнаха.

Капитанът се втурна към тях.

— Ама че идиот. Да се уплашиш от града!

Те погледнаха капитана, зениците им се разшириха и отново се свиха.

— Слушайте — каза капитанът, — трябва да ви съобщя нещо важно.

Сега градът, който бе претеглял, опитвал на вкус и мирис, който бе изтощил всичките си възможности, освен една, сега той се приготви да се възползва и от тази си последна възможност — способността да говори. Но не заговори с цялата насъбрана злоба и омраза на стените и кулите, безбройните улици и ужасни механизми. Той заговори със спокойния глас на човек.

— Аз вече не съм ви капитан — каза той. — И не съм човек.

Хората отстъпиха назад.

— Аз съм градът — поясни той и се усмихна. — Чаках двеста века — продължи той. — Чаках завръщането на синовете, внуците или правнуците.

— Капитане! Сър!

— Не ме прекъсвайте! Кой ме е създал? Създадоха ме мъртвите. Древната раса, която живя някога тук. Народът, който земните жители изоставиха да умре от ужасна болест, от неизлечима форма на проказа. И представителите на тази древна раса, копнеещи за деня, когато сигурно ще се върнат земните жители, построиха този град и го нарекоха града Мъст на планетата Мрак, град разположен между Морето на столетията и Планината на мъртвите — всичко е много поетично. Този град трябваше да се превърне в съпоставящо устройство, в лакмусова хартия за проверка на всички космически пътешественици от бъдещето. През тези двадесет хиляди години тук се приземиха две други ракети. Една от далечната галактика Енит и обитателите на този кораб бяха проверени, претеглени и пуснати от града по живо, по здраво. Същото беше и със съществата, долетели с втория кораб. Но днес!… Днес най-после пристигнахте вие! Отмъщението ще се изпълни до най-малката подробност. Онези хора измряха преди двеста века, но те оставиха след себе си този град, който ви поздравява.

— Капитане, вие изглежда сте болен. Не е ли по-добре да се върнете на кораба, сър?

Градът потръпна.

Паважът се разтвори и хората с викове полетяха надолу. Падайки, видяха срещу тях да блесват ярки острия!

Мина известно време. После някой повика:

— Смит?

— Аз.

— Дженсън?

— Аз.

— Джоунз, Хатчинсън, Спрингър?

— Аз, аз, аз!

Стояха до люка на кораба.

— Връщаме се веднага на Земята.

— Тъй вярно, сър!

Разрезите около шията не се виждаха, както незабележими бяха скритите месингови сърца, сребърните органи и тънките златни нишки на нервите. От главите им се носеше тихо електрическо бръмчене.

— Бегом марш!

Девет души бързо внесоха в ракетата златни бомби с болестотворни бактерии.

— Трябва да се хвърлят на Земята.

— Тъй вярно, сър!

Люкът на кораба се затръшна. Ракетата се устреми нагоре.

Когато ревът стихна, градът лежеше все така в лятната равнина. Стъклените му очи помръкнаха. Ухото се отпусна, гигантските клапи в ноздрите преустановиха работа. Улиците вече никого не претегляха и тайните механизми изстиваха в маслените басейни.

Ракетата в небето все повече и повече се смаляваше.

Удовлетвореният град се наслаждаваше на бавната си смърт.

Калейдоскоп

Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се сребристи рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце.

— Баркли, Баркли, къде си?

Гласовете им се търсеха като деца, загубени в студена нощ.

— Ууд, Ууд!

— Капитане!

— Холис, Холис, тук е Стоун.

— Стоун, тук е Холис. Къде си?

— Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, боже господи, падам!

Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, Обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение.

— Разлетяхме се на всички страни.

Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклените шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси и себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимата си съдба.

Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалният им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, гласовете се пресичаха и разделяха, образувайки последните фигури.

— Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка?

— Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока.

— Дали още един час?

— Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун.

— Какво всъщност стана? — попита след минута Холис.

— Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват.

— Накъде летиш?

— Изглежда ще се забия в Луната.

— А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки.

 

 

Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се.

— О, какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане!

— Кой е това?

— Не знам.

— Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън?

— О, това дълго, дълго падане не мога да го понасям, о, боже, не мога да го понасям!

— Стимсън, тук е Холис. Чуваш ли ме, Стимсън?

Мълчание, през което падаха отделно един от друг.

— Стимсън?

— Да — отвърна най-после той.

— Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение.

— Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде.

— Има шанс да ни открият.

— Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко, което става.

— Това е един кошмар — обади се някой.

— Млъкни! — викна му Холис.

— Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгейт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де!

Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше на направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше станало късно. Еплгейт беше само глас в слушалката.

Надолу, надолу, надолу…

 

 

После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар, Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ.

— Престани!

Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И никога нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да говорят един с друг.

Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го за глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена.

Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега.

С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока.

Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание.

— Холис, тук ли си още?

Холис не отвърна, но усети лицето си да пламва.

— Еплгейт е пак.

— Слушам, Еплгейт.

— Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим.

Прекъсна го капитанът:

— Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение.

— Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт.

— Какво!

— Добре ме чу, капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на десет хиляди мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака.

— Слушай, Еплгейт!

— Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната.

— Заповядвам ти да млъкнеш!

— Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от десет хиляди мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, но това ти е известно. Отдавна го знаеш.

Холис безпомощно сви юмруци.

— Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания.

Проблясна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скафандъра, затегна свивката на лакътя и възстанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Вече нищо не можеше да го изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати излитането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря.

През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта.

 

 

Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората.

— Сърдиш ли се, Холис?

— Не.

Той наистина не се сърдеше. Отново го обзе равнодушието, беше безчувствен като камък, обречен вечно да пада в нищото.

— Ти цял живот си се мъчил да се издигнеш, Холис. И не ми е ясно защо, но все не ти вървеше. Да, именно аз те бутнах в черния списък, преди да ме изхвърлят и мен самия.

— Все едно ми е.

Наистина му беше все едно. Всичко това е минало. Когато животът свърши, той става като ярък филм, преминаващ светкавично на екрана — всички предразсъдъци, всички страсти избухват в миг пред очите ти и докато успееш да извикаш — ето един щастлив ден, а ето друг, нещастен, или — това е мило лице, а онова — омразно, — лентата вече изгаря в пепел и екранът угасва.

Животът отмина и оглеждайки се назад, той съжали само за едно — искаше още да живее. Нима пред смъртта с всички е така — умираш и сякаш изобщо не си живял? Нима животът е толкова кратък — не си успял дъх да си поемеш, и вече всичко е свършено? Дали на всички им изглежда тъп немислимо кратък или само на него, тук, в пустотата, когато оставаха броени часове, за да премислиш и осмислиш всичко?

А Леспър не спираше:

— Ами да, чудесно си поживях: на Марс жена, на Венера жена, на Юпитер също. И те всичките бяха богати и всички се грижеха за мен. Само колко съм пил! А веднъж проиграх на карти двадесет хиляди долара!

Но сега ти също си тук, помисли Холис. А аз нищо такова не съм имал. Докато бях жив, аз ти завиждах, Леспър. Докато имах още дни пред себе си, аз ти завиждах за твоите жени, за веселия ти живот. Аз се страхувах от жените и избягах в космоса, но през цялото време съм ги желал и ти завиждах, че ги имаш, и пари много имаше, завиждах ти за цялото щастие, което можеше да ти даде този смахнат начин на живот. Но сега всичко е свършено, ние падаме и аз повече не ти завиждам, защото сега и за теб всичко е свършено тъй, сякаш никога не е било.

Холис протегна врат и извика в микрофона:

— Всичко е свършено. Леспър!

Мълчание.

— Сякаш нищо не е било, Леспър!

— Кой е това? — с разтреперан глас попита Леспър.

— Това съм аз, Холис.

Държеше се подло. Чувстваше, че е подло, но пък и да умираш беше подло, безсмислено подло. Еплгейт го засегна, сега той искаше да засегне другиго. Еплгейт и пустотата, и двете еднакво го нараниха.

— Сега и ти си тук, Леспър. Всичко е свършено. Сякаш никога не е било, нали?

— Не е вярно.

— Когато всичко свърши, струва ти се, че нищо не е било. С какво сега твоят живот е по-хубав от моя? Важното е какво имаш сега. А сега на теб по-добре ли ти с, а? По-добре ли ти е?

— Да, по-добре ми е. Имам какво да си спомня! — ядосано извика отдалече Леспър и притисна с две ръце спомените към гърдите си.

И беше прав. Сякаш ледена вода заля Холис и той разбра, че Леспър беше прав. Имаше голяма разлика между спомени и мечти. Той имаше само мечтите за нещата, които бе искал да постигне, докато Леспър имаше спомени за вече постигнати и извършени неща. Съзнанието за това почна безжалостно да го разкъсва.

— А сега, сега каква ти е ползата? — извика той на Леспър. — Щом нещо е минало и свършило, каква полза от него? Сега с нищо не си по-добре от мен.

— Аз умирам спокоен — отвърна Леспър. — Отвзех си достатъчно от живота и пред смъртта няма да стана подлец като теб.

— Подлец? — повтори Холис, сякаш да опита думата на вкус.

Доколкото се помнеше, през живота си не бе извършвал подлост. Не смееше просто. Изглежда подлостта с години се бе насъбирала в него за час като този. „Подлец“ — той изтласка тази дума в най-далечното ъгълче на съзнанието си. От очите му бликнаха сълзи и се затърколиха по бузите. Изглежда някой бе чул хълцането му.

— Горе главата, Холис.

Това е просто смешно наистина. Само преди няколко минути той даваше съвети на другите, на Стимсън; смяташе се за истински храбрец, а се оказа, че това не е било хладнокръвие, а вцепенението, последвало шока. И как в една минута да побереш всичките потискани вълнения от цял един живот?

— Разбирам какво ти е, Холис — едва чуто долетя гласът на Леспър, сега вече от двадесет хиляди мили. — И не ти се сърдя наистина.

Нима ние с Леспър не сме равни? — питаше се Холис. — Тук, сега? Щом всичко е свършено веднъж завинаги, каква полза вече от него? Тъй или иначе, ти също ще умреш. Но сам разбираше, че разсъжденията му са безсмислени, все едно да се мъчиш да определиш каква е разликата между жив човек и покойник. В единия има някаква искра, някаква атмосфера, някакъв загадъчен елемент, а в другия няма.

Така беше сега с Леспър и него; Леспър бе живял пълноценен живот и това сега го прави по-друг, а той, Холис, все едно че от години е мъртъв. Те пристигаха към смъртта по различни пътеки и ако има различни видове смърт, то неговата смърт и смъртта на Леспър ще бъдат различни както денят и нощта. Явно да умреш, както и да живееш, може по хиляди начини и в случая, щом вече веднъж си умрял, какво по-добро можеш да очакваш от последната си смърт?

След миг нещо преряза дясната му пета. Той едва не се разсмя. Въздухът пак излетя от скафандъра. Холис бързо се наведе. Бликна кръв. Метеорът бе откъснал до глезена крака и костюма. Да, забавно нещо е смъртта в междупланетното пространство. Реже те късче по късче като невидим злобен касапин. Холис затегна здраво капачката на коляното, свят му се зави от болка, мъчеше се да не загуби съзнание; най-сетне капачката бе завинтена до край, кръвта спря и кислородът в скафандъра се възстанови. Той се изправи и продължи да пада и да пада, тъй като само, това му оставаше да прави.

— Холис?

Холис кимна замаяно, изтощен беше да чака смъртта.

— Аз съм пак — Еплгейт — каза гласът.

— Е?

— Мислех си досега, като те слушах какво говориш. Не е хубаво така. Много низки ставаме. Лоша е така да се умира. Да изливаш цялата си жлъч върху другите. Чуваш ли ме, Холис?

— Да.

— Преди малко те излъгах. Наистина те излъгах. Нищо не съм ти подливал. И аз не знам защо ги издрънках такива. Сигурно, за да те подразня. Нещо у теб винаги ме е предизвиквало да се заяждам. И ние с теб вечно сме се заяждали. Сигурно бързо остарявам, затова и бързам да се покая. Като те слушах как подло говориш на Леспър, засрамих се от самия себе си. Все едно защо, всъщност, искам само да ти кажа, че и аз съм идиот. Всичко, което изприказвах преди малко, са измишльотини. И върви по дяволите!

Холис отново усети пулса на сърцето си. Имаше чувство, че бе спряло за цели пет минути, а сега крайниците му отново се затоплиха и порозовяха. Първото сътресение бе минало, вече отминаваха и шоковете от гнева, ужаса и самотата. Чувстваше се като човек, излязъл сутрин изпод хладния душ, готов да закуси и да започне новия ден.

— Благодаря, Еплгейт.

— Няма какво да ми благодариш. И не увесвай нос, копеле!

— Хей! — обади се Стоун.

— Ти ли си?! — изкрещя Холис през космоса; защото Стоун единствен от всички му беше истински приятел.

— Попаднах в метеоритен рояк, някакви малки астероиди.

— Кои са тези метеорити?

— Мисля, че това е групата на Мирмидоните; те минават от Марс към Земята веднъж на пет години. Точно в средата им се натресох. Като в огромен калейдоскоп. Късчета метал с най-различни цветове, форми и размери. Боже, каква красота!

Мълчание.

— Летя с тях — обади се пак Стоун. — Отвличат ме със себе си, дявол да ги вземе!

Той се разсмя.

Холис напрегна поглед, но нищо не можа да види. Само огромни диаманти, сапфири, изумрудни мъглявини и мастиленото кадифе на междупланетното пространство, а сред кристалните искри се разнася божият глас. Колко странно, колко поразително е да си представиш Стоун, отлитащ с метеоритния рояк към Марс и всеки пет години да се връща към Земята, прекосява кръгозора на планетата и отново изчезва — и тъй стотици милиони години, безкрайно, вовеки веков Стоун и роякът Мирмидони ще летят, прекроявайки се във все нови и нови фигури, както пъстрите стъкълца в калейдоскопа от времето, когато си бил дете, държал си и си разтърсвал картонената тръба срещу слънцето.

— Довиждане, Холис — едва чуто достигна гласът на Стоун. — Всичко хубаво.

— Наслука! — извика от тридесет хиляди мили Холис.

— Недей да остроумничиш! — каза Стоун и изчезна. Звездите наоколо се сгъстиха.

Вече замряха всички гласове, всеки по своята траектория — един към Марс, други извън пределите на Слънчевата система. А самият Холис… Погледна надолу. От всички той единствен се връщаше към Земята.

— Довиждане!

— Не падай духом!

— Довиждане, Холис — беше гласът на Еплгейт.

Всичките довиждания. Тези кратки сбогувания. И сега огромният мозък, освободен от стените на черепа, се разпадна на части. Всички тези части, които работеха така блестящо и съгласувано, докато ги обединяваше черепната кутия на ракетата, пронизваща пространството, сега умираха една по една; разпадна се смисълът на тяхното общо битие. И както всеки жив организъм загива, щом мозъкът излезе от строя, така сега умираше и духът на кораба, и дългият им живот заедно, и всичко, което значеха хората елин за друг. Еплгейт сега е като пръст, откъснат от тялото-баща, вече не можеш нито да го мразиш, нито да се заяждаш с него. Мозъкът се бе взривил и безсмислените му, безполезни останки се разлетяха на всички страни. Гласовете замряха и сега целият космос онемя. Холис беше сам, падаше.

Всеки бе останал сам. Гласовете им изчезнаха, сякаш бог бе отронил няколко думи, трептенето на ехото прекоси звездната бездна и се загуби. Капитанът се носеше към Луната; Стоун сред рояка метеорити; някъде нататък е Стимсън, а Еплгейт се носи към Плутон; Смит, Търнър, Ъндърууд и всички останали — стъкълца от калейдоскопа, които толкова време бяха образували най-различни мислосъчетания, сега се разпиляха на всички страни.

— А аз? — помисли Холис. — Какво мога да сторя? Как, с какво мога сега да изкупя този ужасно празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, за да изкупя подлостта, която от толкова години съм насъбирал в себе си, без дори да съм я подозирал! Но тук вече няма никого, освен мен, а какво добро можеш да сториш, когато си съвсем сам? Никакво. А утре вечер ще се врежа в земната атмосфера.

Ще изгоря, помисли той, пепелта ми ще се разнесе по всички континенти. Това ще е ползата от мен. Съвсем малка наистина, но все пак пепелта е пепел и тя ще се съедини със Земята.

Той падаше стремително като куршум, като камъче, като гира, напълно спокоен, без да изпитва нито мъка, нито радост — нищо, само му се искаше да може да стори нещо хубаво, сега, когато всичко бе свършено, нещо хубаво, макар и той единствен да знае за него…

Когато се врежа във въздуха, ще пламна като метеор.

— Чудно ми е — произнесе той на глас, — дали някой ще ме види?

 

 

Малкото момче на междуселския път вдигна глава и извика:

— Мамо, гледай, гледай! Падаща звезда!

Ослепително бяла звезда прекоси сумрачното небе на Илинойс.

— Пожелай си нещо — каза майка му. — Бързо си измисли някакво желание.

Последната нощ на света

— Какво би направила, ако знаеше, че това е последната нощ на света?

— Какво бих направила ли? Ти сериозно ли говориш?

— Да. Сериозно.

— Не зная. Не съм мислила.

Той си наля кафе. Зад тях на килима в зелената светлина на ветроупорната лампа двете момиченца играеха на кубчета. Във вечерния въздух се носеше уютният чист аромат на запарено кафе.

— Може би не е зле да си помислим за това — каза той.

— Ти наистина ли сериозно говориш?

Той кимна.

— Война ли ще има?

Той поклати глава.

— Водородна бомба? Или атомна?

— Не.

— Бактериологическа война?

— Нищо от този род — отвърна той, бавно разбърквайки кафето си. — Просто затваряне на книгата, така да се каже.

— Не те разбирам.

— Всъщност и аз не разбирам; просто такова чувство имам. Понякога ме дострашава, друг път изобщо не ме е страх, а ми е спокойно. — Той погледна момиченцата, блестящите им на светлината златисти косици. — Не съм ти казвал досега, но за пръв път ми се случи преди четири нощи.

— Какво?

— Един сън. Сънувах, че всичко ще свърши, някакъв глас го каза; не някакъв познат глас, но във всеки случай глас беше и той каза, че тук, на Земята е дошъл краят на всичко. Не съм се замислял много над това, но на другия ден, като отидох на работа, заварих Стан Уилис да стои загледан през прозореца. Попитах го: какво си се замислил, Стан, и той ми отвръща: сънувах нещо нощес и още не почнал да ми разказва, аз вече знаех за какво е. Можех дори да му го разправя, но той заприказва и аз го изслушах.

— Същият ли беше?

— Същият. Казах на Стан, че и аз съм го сънувал. Той не се изненада. Дори някак се поуспокои. После тръгнахме из службата, но някак си от само себе си, дявол да го вземе. Не сме си казвали: „Хайде да пообиколим.“ Просто тръгнахме най-непреднамерено и навсякъде хората гледаха в бюрата си, ръцете си или през прозорците. Поговорих с някои. Стан също.

— И всички ли го бяха сънували?

— Всички. Един и същ сън, без никаква разлика.

— Ти вярваш ли в това?

— Да. Никога не съм бил по-сигурен.

— И кога ще свърши? Светът, имам предвид.

— За нас — в някой час през нощта, а за другите, когато нощта, обикаляйки земята, стигне до тях. За двадесет и четири часа всичко ще свърши.

Те поседяха, без да докосват кафето. После бавно го изпиха и от време на време се споглеждаха.

— С какво сме го заслужили? — попита тя.

— Не е въпрос на заслужено или незаслужено; просто нищо не излиза. Виждам, че и ти нямаш намерение да спориш. Защо?

— Може би аз имам причина — отвърна тя.

— Същата, която имаха всички в службата ли?

Тя бавно кимна.

— Не исках да ти кажа, но тази нощ и на мен ми се случи. Днес и жените от квартала говореха за това. Те също са го сънували. Мислех, че това просто е съвпадение. — Тя взе вчерашния вестник. — Тук нищо не пишат.

— Всички го знаят, затова няма нужда.

Той се облегна на стола и я погледна.

— Страх ли те е?

— Не. Винаги съм мислила, че ще ме е страх, но сега съм спокойна.

— И къде остава прословутото чувство за самосъхранение?

— Не зная. Когато виждаш, че нещо е логично, ти не се вълнуваш много. Това е логично. Нищо друго не можехме да очакваме при начина, по който живеем.

— Толкова лоши ли сме били?

— Не, но пък и кой знае колко добри не сме били. Може би това ни е грешката — ние не бяхме нищо изключително, просто бяхме самите себе си, докато по-голямата част от света непрекъснато се чуди как да се превърне в какви ли не ужасии.

Момиченцата в хола се смееха.

— Винаги ми се е струвало, че дойде ли час като този, хората с викове ще хукнат по улиците.

— Едва ли. Човек не крещи пред естествените неща.

— Знаеш ли, за нищо друго няма да ми е мъчно, освен за теб и за момиченцата. Никога не съм обичал този град, нито пък работата си или каквото и да било друго. Само вас трите. Може би ще ми е мъчно и за смяната на сезоните, или за чашата ледена вода в зноен ден или просто за подремването. Как можем да седим така и да говорим по този начин?

— Нищо друго не може да се направи.

— Да, наистина; ако имаше какво, щяхме да го сторим. Мисля, че това е първият случай в историята на земята, когато всеки точно знае какво ще прави през нощта.

— Чудно ми е с какво ли ще се занимава всеки един човек през останалите няколко часа на тази нощ.

— Някои ще отидат на кино, други ще послушат радио, ще погледат телевизия, ще поиграят карти, ще сложат децата да спят, после и те самите ще си легнат както винаги.

— Човек просто може да се гордее с това, че всичко си е както винаги.

Поседяха малко мълчаливо, после той си доля кафе.

— Как мислиш, защо именно тази нощ?

— Защото.

— А защо не някоя друга нощ през миналия век или преди пет или десет века?

— Може би защото никога досега не е било 19 октомври 1969 година — никога досега в цялата история, а сега е и толкоз; може би защото тази дата означава нещо повече от която и да е друга дата и защото тази година нещата по целия свят са именно така, а не иначе и тъкмо затова е дошъл краят.

— Тази нощ от двете страни на океана стоят готови за старт бомбардировачи, които никога няма да се приземят.

— Това също е част от причината.

— Е, сега какво ще правим? — попита той и стана. — Да измием съдовете?

Измиха ги и грижливо ги подредиха. В осем и половина сложиха децата да спят, целунаха ги за лека нощ, запалиха малките нощни лампички и оставиха вратата открехната.

— Чудя се дали… — каза мъжът на излизане от спалнята, поспря и погледна назад с лулата в ръка.

— Какво?

— Да затворя ли съвсем вратата или да я оставя открехната, за да влиза светлинка…

— Интересно дали и децата знаят?

— Сигурно не.

Седнаха и прегледаха вестниците, поговориха си, послушаха музика по радиото, после се преместиха до камината и погледаха огъня, после часовникът изби десет и половина, после единадесет, после единадесет и половина. Мислеха си как ли прекарват вечерта останалите хора по света — всеки по своя си начин.

— Е? — обади се той накрая.

Целуна продължително жена си.

— Все пак хубаво ни беше заедно.

— Плаче ли ти се? — попита той.

— Не, струва ми се.

Обиколиха къщата да угасят лампите, после влязоха в спалнята, съблякоха се в студения нощен въздух и отметнаха завивките.

— Чаршафите са толкова чисти и хубави.

— Уморена съм.

— Ние всички сме уморени.

Легнаха си.

— Един момент — каза тя.

Той я чу да става и да отива в кухнята. След малко се върна.

— Забравих да спра кранчето.

Това прозвуча много смешно и той се разсмя.

Тя също се засмя, разбирайки колко смешно е това, което бе сторила. После престанаха да се смеят, хванаха си ръцете и се отпуснаха в прохладното легло с допрени глави.

— Лека нощ — каза той след малко.

— Лека нощ.

Убиецът

Музиката го преследваше по петите, докато минаваше по коридорите. Иззад една врата се носеше валс от „Веселата вдовица“. От втора — „Следобедът на един фавн“, от трета „Целуни ме пак!“. Той зави и зад ъгъла го връхлетя „Танцът на сабите“ с урагана на цимбали, барабани, тенджери и тигани, ножове и вилици, тенекиени гръмове и мълнии. Всичко това се оттече назад, когато той почти тичешком се втурна в приемната, където се бе разположила секретарката, блажено захласната в Петата симфония на Бетовен. Той направи няколко крачки вляво, после вдясно, сякаш махна с ръка пред очите й, но тя така и не го забелязваше.

Тихичко избръмча радиогривната.

— Слушам.

— Татко, аз съм, Лий. Нали не си забравил? Трябват ми пари.

— Да, момчето ми. Но сега съм зает.

— Само исках да ти напомня, татко — каза гривната.

Гласът на сина му потъна в увертюрата към „Ромео и Жулиета“ на Чайковски, която изведнъж наводни дългите коридори.

Психиатърът мина през кошера прилепнали една де друга лаборатории и кабинети и от всички страни върху му се сипеше цветният прашец на мелодиите. Стравински се смесваше с Бах, Хайдн безуспешно се бранеше от Рахманинов, Шуберт агонизираше под ударите на Дюк Елингтън. Сестрите тананикаха под нос, лекарите свирукаха — всички с утринна бодрост се залавяха за работа и психиатърът мимоходом им кимаше. В кабинета си той прегледа някакви книжа със стенографката, която през цялото време си напяваше нещо, после потърси по телефона капитана от полицията. След няколко минути замига червена лампичка и от тавана се разнесе глас:

— Арестантът е на разположение за беседа в кабинет номер девет.

Той отвори вратата и влезе, след него щракна секретната брава.

— Само вие липсвахте! — посрещна го арестантът и се усмихна.

Тази усмивка стъписа психиатъра. Беше тъй сияйна и лъчезарна, че изведнъж освети и сгря стаята. Като утринна зора в тъмна планина беше тази усмивка. Като обедно слънце, внезапно прогледнало посред нощ. И над тази предизвикателна изложба на ослепителните зъби спокойно и весело блестяха сините очи.

— Идвам да ви помогна — каза лекарят и се намръщи.

Нещо в стаята не беше в ред. Още от вратата го усети. Огледа се недоумяващо. Арестантът се засмя.

— Сигурно ви учудва, че тук е толкова тихо. Аз просто чукнах радиото.

„Буен“, реши лекарят.

Арестантът отгатна мисълта му, усмихна се и успокоително вдигна ръка:

— Не, не, аз правя така само с машинките, които много джафкат.

По сивия килим се търкаляха стъкълца от лампи и кичури проводници от изтръгнатото от стената радио. Без да ги погледне, психиатърът седна срещу пациента, усещайки да го облива топлината на тази усмивка; непривичната тишина гнетеше като пред буря.

— Вие сте мистър Елбърт Брок, наричащ се Убиеца?

Брок доволно кимна.

— Преди да започнем… — Той стана и с леко, чевръсто движение измъкна радиогривната от ръката на лекаря. Захапа мъничкия радиоприемник като орех, стисна здраво зъби и — кррхх! После подаде парчетата на същинския лекар с такъв вид, сякаш бе извършил огромно благодеяние и на него, и на себе си. — Сега е по-добре.

Психиатърът гледаше с широко отворени очи съсипания апарат.

— Изглежда често ви глобяват за нанесени щети.

— Голяма работа! — усмихна се пациентът. — Както се казва в една стара песничка: „Пука ми какво ще става с мен!“ — и той запя с пълен глас.

— Да почваме, а? — предложи лекарят.

— Добре. Първата ми жертва, една от първите, беше моят телефон. Гадно убийство. Натиках го в кухненския поглъщач. Просто му затъкнах гърлото. И той горкият се задуши. После разстрелях телевизора!

— Х-мм — изсумтя лекарят.

— А на кинескопа му теглих шест куршума. Получи се такъв камбанен звън, сякаш полилея бях счупил.

— Богато въображение имате.

— Трогнат съм. Винаги съм мечтал да стана писател.

— Разкажете ми от кога намразихте телефона.

— Взе ми страха още като бях малък. Един мой чичо го наричаше Апарат-призрак. Безплътни гласове. До смърт ме плашеха. Остарях, но така и не свикнах. Винаги ми се е струвало, че той обезличава човека. Ако благоволи, ще позволи на вашето „аз“ да протече през кабелите. Не ще ли — просто така ще го изсмуче, че на другия край на жицата ще се окажете не вие, а някаква умряла риба, не жив, топъл глас, а само стомана, мед и пластмаса. По телефона е много лесно да кажеш не това, което трябва; съвсем друго си искал да кажеш, а телефонът всичко преиначава. И докато се озърнеш, вече си си спечелил враг. И освен това телефонът е такава практична вещ! Стои си и току ти каже — обади се на еди-кой си, а той съвсем не е искал да му звъниш. Приятелите ми звънят безкрайно, звънят, звънят! Дявол да го вземе, пито миг спокойствие нямаш. И не само телефонът — то телевизорът ли, то радиото ли, то грамофонът ли не щеш. А ако не са телевизорът, радиото или грамофонът, то на ъгъла ще те пресрещне киното или някоя реклама, увиснала от облаците. Сега от небето вали не дъжд, а сапунена пяна. А ако не те ослепят с рекламите от небето, то така ще те оглушат с джазова музика в кой ли не ресторант; отиваш на работа с автобуса — и тук музика и реклами. А ако не е музиката, то служебният селектор и главното оръжие за изтезания — радиогривната: всеки пет минути ме викат жена ми и приятелите. И какъв им е номерът на тия удобства, с какво толкова изкушават хората? Седи си обикновеният човек и си мисли: скучно ми е, нямам какво да правя и току погледне същия този ръчен телефон — я да позвъня на оня приятел Джо. „Ало. Ало!“ Обичам жена си и приятелите, изобщо цялото човечество, много ги обичам… Но като почне жена ти сто пъти да те пита: „Къде си сега, мили?“ А след минута ти се обажда някой приятел и ти вика: „Чакай да ти кажа един чудесен виц: един човек…“ А после някакъв непознат почва да си дере гласа: „Обажда се Статистическото бюро. Каква дъвка дъвчете в момента?“ Та сам виждате…

— Какво чувствахте цялата тази седмица?

— Ами-и… просто всеки миг ще избухна. Или ще си заблъскам главата в стената. И днес в службата направих, каквото трябваше.

— Какво по-точно?

— Плиснах вода върху селектора.

Психиатърът записа нещо в бележника си.

— И го повредихте?

— Разбира се! Ама че забавно беше! Стенографките се разбягаха като побъркани! Викове, суматоха!

— И от това поолекна ли ви?

— И още как! Същия ден се справих и с радиогривната — тръшнах я на тротоара и я стъпках. Но и тогава даже тя продължаваше да си дере гласа: „Говори Статистическото бюро, девети отдел. Какво обядвахте днес?“ — та душицата й изкарах.

— Тогава също ли ви олекна?

— Та пристрастих се. — Брок потри ръце. — Я да взема, викам си, да вдигна еднолична революция, човек трябва да се отърве от тия удобства. За кого всъщност са улесненията? За приятелите? „Здрасти, Ел. Хрумна ми да си поприказваме, аз сега съм в Грийн Хил, в съблекалнята. Тъкмо ги довърших всичките с един удар. С един удар, Ел! Върви ми днес! Та сега пия по този случаи. Рекох, че ще ти бъде интересно.“ А още по-удобно му е на моя шеф — тръгнеш някъде по работа, а в колата радио и щом поискат — свързват се с мен. Свързват се! Меко казано е да се свържат. Всичките тия гласове те овързват, сграбчват те, та чак костите ти смазват. Не можеш за миг да излезеш от колата, без непременно да доложиш: „Спрях на бензиностанцията, отивам до тоалетната.“ „Добре. Брок, вървете.“ „Брок, какво толкова се мотаете?“ „Извинявайте, сър.“ „Друг път не се туткайте толкова!“ „Слушам, сър.“ Та тъй. И знаете ли какво направих, докторе? Купих едно кило шоколадов сладолед и натъпках до насита предавателя си.

— Защо тъкмо шоколадов сладолед избрахте за тази цел?

Брок се позамисли, после се усмихна:

— Това ми е любимото лакомство.

— Аха — кимна лекарят.

— Рекох си: щом на мен ми харесва, дявол да го вземе, сигурно и на радиото в колата ще му допадне.

— И защо все пак точно със сладолед решихте да нахраните предавателя?

— Много горещо беше този ден.

Лекарят помълча.

— И после?

— И после настъпи тишина. Господи, каква благодат! Понеже същото това радио дрънкаше до припадък: Брок, тук, Брок, там, Брок, съобщете, като пристигнете, Брок, съобщете, като тръгвате, добре, Брок, обедна почивка, Брок, почивката свърши, Брок, Брок, Брок, Брок… наслаждавах се на тишината просто като на сладолед.

— Вие, изглежда, много обичате сладолед.

— Карам аз, карам и само слушам тишината. Сякаш са те загърнали в прекрасно меко кадифе. Тишина. Цял час тишина! Седя си в колата, усмихвам се и чувствам в ушите си мекото кадифе. Наслаждение, опиянение просто — това беше Свободата!

— После?

— А после се сетих, че има едни такива портативни диатермични апарати. Наемам аз един и нея вечер се прибирам вкъщи с автобуса. А автобусът гъмжи от измъчени канцеларски плъхове и всички говорят по радиогривните с жените си: аз, вика, вече съм на Четиридесет и трета улица… на Четиридесет и четвърта… на Четиридесет и девета… завивам по Шестдесет и първа. А друг съпруг вдига скандал: „Стига си висяла в бара, дявол да те вземе! Прибирай се вкъщи да стоплиш яденето, вече съм на Седемдесета!“ А високоговорителят се дере с „Приказки за виенската гора“, сякаш прегладняло канарче пищи, та се къса. И тогава включвам аз своя диатермичен апарат! Стоп! Прекъсване! Всички жени отрязани от мърморенето на измъчените си през деня мъже. Всички мъже отрязани от жените си, пред чиито очи милите потомци току-що са метнали камък в някой прозорец. „Виенската гора“ е изтръгната от корен, канарчетата с извити шии. Тишина! Внезапна, стряскаща тишина. И пътниците от автобуса ще трябва да говорят един с друг. Те са уплашени, те са ужасени като объркани овце.

— И полицията ви прибра?

— Автобусът трябваше да спре. Понеже хората загубиха и ума, и дума, като размазах музиката. Сборище на вещици, суматоха, краят на света! Митинг в зоопарка! Пристига аварийната команда, засичат ми апарата, теглят ми едно конско, глобяват ме и докато се опомня, озовал съм се вкъщи и, разбира се, без апарата.

— Позволете ми да отбележа, мистър Брок, че досега вашият начин на действие ми се струва… хм… не много разумен. Щом не ви харесват радиотранслациите, служебните селектори, приемниците в автомобилите, защо не се включите в Дружеството на радиофобите? Можете да подавате петиции и да издействате въвеждане на забрани и ограничения по законодателен, конституционен ред. В края на краищата у нас има демокрация!

— Да, но аз представлявам така нареченото малцинство — отвърна Брок. — Досега съм членувал в какви ли не дружества, минавах по реда, подавах петиции, обръщах се към съда. Но всички просто обожават радиото и рекламата. А аз съм такъв един дегенерат — не вървя в крак с времето.

— Може би тогава трябва да смените крак, както се полага на един войник. Трябва да се подчиняваме на мнозинството.

— Ама те го прекаляват. Нямам нищо против да послушам малко музика, от време на време да „се свържа“ с някой приятел, приятно нещо ще е дори, но те си мислят, че колкото повече, толкова по-приятно. Направо побеснявам. Връщам се вкъщи — жената в истерия. Защо, от какво? Да, понеже цял ден не могла да се свърже с мен. Нали ви казах как си стъпках радиогривната? Та нея вечер замислих да убия собствения си дом.

— Какво, така ли да запиша?

— По смисъл това е съвършено вярно. Реших да го убия, да го умъртвя. Къщата ми, знаете, е едно от тия чудеса на техниката: говори, пее, мърка, съобщава времето, декламира стихове, преразказва романи, звънка, дрънка, пее приспивни песнички, като си лягаш. Застанеш под душа и те оглушава с арии из опери, лягаш да спиш — дава ти уроци по испански език. Такава една приказлива пещера, пълна с електронни оракули! Фурната ти мърмори: „Аз съм кифличка със сладко, вече се изпекох!“ или „Аз съм печено, по-бързо ми долейте сос!“ и други такива глупости. Нощем леглото те приспива, сутрин те разтърсва, за да се събудиш! Тази къща просто не може да понася хора, истина ви говоря! Входната врата реве: „Сър, обущата ви са кални!“ Пък прахосмукачката те гони из цялата къща като куче и а̀ изтървеш щипка пепел от цигарата и тя се втурнала да я изсмуче. О, боже господи!

— Успокойте се — меко го посъветва лекарят.

— Помните ли оная песничка на Джилбърт и Съливан: „Точна сметка за обидите си водя и нищо няма да пропусна“? Та цяла нощ си пресмятах обидите. А сутринта рано си купих пистолет. На улицата нарочно стъпвах в най-голямата кал. Входната врата, разбира се, запищя: „Изтривайте си краката. Ще изкаляте пода!“ И я застрелях право в ключалката тази негодница. Втурнах се в кухнята, а там печката скимти: „По-бързо погледни! Преобърни!“ Застрелях я право в средата на електрическата плоча и печката свърши. И как само взе да съска и да вие: „Загорях!“ После пък телефонът запищя като капризно мамино детенце. Натъпках го в поглъщача. Но най-честно и почтено мога да ви кажа, че нямам нищо против поглъщача, той от чужди грехове си изпати. Сега съжалявам — много полезно приспособление и при това незлобливо, думичка няма да чуеш от него, само мърка като дремещ лъв и прежѝвя всякакви отпадъци. Непременно ще го дам на поправка. После отидох и застрелях телевизора, този коварен изнудвач! Тази Медуза, която с неподвижния си поглед всяка вечер превръща в скали милиони хора, сирѐна, която пее, зове и обещава толкова много, а всъщност почти нищичко не ти дава… Но аз непрекъснато се връщах към нея, връщах се и се надявах на нещо до последната минута… Но сега — Бум! А жена ми, като се затръшка — същинска обезглавена пуйка, закудкудяка злобно, запищя по улицата. Дойде полиция. И ето ме тук.

Той блажено се облегна назад на стола и запали цигара.

— А вие, като извършвахте тия престъпления, давахте ли си сметка, че всичко това — радиогривната, високоговорителят, телефонът, радиото в автобуса, селекторът в службата — или е чужда собственост, или взета под наем?

— Ами! Готов съм още веднъж да го сторя, бога ми.

Психиатърът едва не зажумя от сияйната добродушна усмивка на пациента.

— А не желаете ли да се възползвате от помощта на Службата за душевно здраве? Или сте готов да отговаряте за всичко?

— Това е само началото — каза Брок. — Аз съм знаменосец на скромното малцинство уморени от шума, от вечното разкарване, командване, вечно да ни нареждат каквото си искат, оглушават ни с музика и някой вечно реве: това правѝ, онова правѝ, иди там, ела тук, по-бързо, по-бързо! И, както виждате, започва бунт. Моето име ще влезе в историята!

— Хм! — Психиатърът се замисли.

— Разбира се, това няма да стане изведнъж. В началото всички бяхме възхитени. Великолепна измислица са всички тези полезни и удобни неща. Почти като играчки, почти като развлечение. Но хората влязоха много вътре в играта, отидоха твърде далече, цялото ни общество попадна в плен на механичните бавачки и така се оплете, че вече не може да се измъкне, дори само пред себе си не може да признае, че се е омотало. И гледаш ги — мъдруват сега как се е стигнало дотук и тъй нататък: такъв, викат, е нашият век! Такива са условията на живот! Нервно поколение сме ние! Но помнете ми думата: семената на бунта вече са посети. За мен разгласиха пред целия свят по радиото, и по телевизията ме показваха, и на кино — не е ли парадоксално! Това беше преди пет дни. За мен узнаха милиарди хора. Следете сега борсовите табла. Всеки момент ще се появи ефектът. Още днес. Ще видите как изведнъж ще нарасне търсенето на шоколадов сладолед!

— Ясно — каза психиатърът.

— А сега, надявам се, мога да се върна в милата си самотна килия? Смятам половин година да се наслаждавам на самотата и тишината.

— Заповядайте — спокойно каза психиатърът.

— А за мен не се тревожете — рече мистър Брок и стана. — Ще има да си седя и да се наслаждавам на това чудесно меко кадифе в ушите.

— Хм — изсумтя психиатърът и тръгна към вратата.

— И не падайте духом — посъветва го мистър Брок.

— Ще се постарая — отвърна психиатърът.

Той натисна един незабележим бутон, подаде условния сигнал, вратата се отвори, той излезе в коридора, вратата се затвори зад него и секретът изщрака. Той отново вървеше сам по коридорите покрай безбройните врати. Първите двадесет крачки го съпровождаше музиката на „Китайска тамбурина“. Смени я „Циганка“, после някаква миньорна фуга на Бах, „Тигърски рагтайм“, „Любовта е като цигара“. Той извади от джоба си счупената радиогривна, заприличала на смачкана богомолка. Влезе в кабинета си. Моментално иззвъня звънец и от тавана се разнесе глас:

— Докторе?

— Току-що свърших с Брок — отвърна психиатърът.

— Диагнозата?

— Пълна дезориентация, но е общителен. Отказва да приеме и да се съобразява с най-простите явления от обкръжаващата го действителност.

— Прогноза?

— Неопределена. Когато го оставих, той с наслаждение си затъкваше ушите с въображаеми тампони.

Три телефона иззвъняха едновременно. Резервната радиогривна в чекмеджето на масата забръмча като ранен щурец. Замига червената лампичка и селекторът защрака. Трите телефона звъняха. В чекмеджето бръмчеше радиогривната. От отворената врата нахлуваше музика. Психиатърът, мърморейки под нос, си сложи новата радиогривна, включи селектора, поговори една минута, вдигна едната телефонна слушалка, поговори, вдигна другата телефонна слушалка, поговори, вдигна третата, поговори, натисна бутона на радиогривната, поговори тихо, отмерено, лицето му бе невъзмутимо спокойно, а наоколо гърмеше музика, мигаха лампички, отново иззвъняха двата телефона и ръцете му непрекъснато шареха, радиогривната бръмчеше, викаха го по селектора, от тавана звучаха гласове. Така прекара остатъка от работния си ден, облъхван от прохладния въздух на климатичната инсталация, запазвайки същото невъзмутимо спокойствие, телефонът, радиогривната, селекторът, телефонът, радиогривната, селекторът, телефонът, радиогривната, селекторът, телефонът, радиогривната…

Огнената кула

І

Той излезе изпод земята с омраза. Омразата му бе майка, омразата му бе баща.

Хубаво беше да тръгнеш отново. Хубаво беше да отлепиш гръб от земята и да станеш, здравата да разкършиш схванатите си ръце и да се опиташ дълбоко да поемеш дъх. Той опита. И извика.

Не можеше да диша. Размаха ръце над главата си и се опита да диша. Невъзможно беше. Успял бе да излезе от земята и можеше да се движи. Но той бе мъртъв. Не можеше да диша. Налапа въздух с устата си и като напрягаше с все сила дълго спалите си мускули успя едва да го вкара наполовина в гърлото. И с този въздух той можа само да извика! Доплака му се, но не можа да накара дори сълзите да потекат! Всичко, което знаеше, бе, че се е изправил, но каква полза, че можеше да се движи, щом е мъртвец. Да не може да диша и въпреки това да стои на краката си.

От всички страни около него се носеха ароматите на този свят. Той безсилно се опитваше да ги помирише. Есента изгаряше земята в руини. Навсякъде наоколо лежаха развалините на лятото; огромните гори, разцъфнали в пламъци, запуснатите стъбла на голите, обезлистени дървета. Всичко изгаряше в гъст, синкав, но видим пушек.

Стоеше изправен на гробището с омразата. Можеше да ходи по света, но въпреки това не го усещаше нито на вкус, нито на мирис. Обаче чуваше, да, чуваше. Вятърът ревеше в новоотворените му уши. Но той бе мъртъв. Дори въпреки че можеше да ходи, той беше мъртъв, знаеше го и не можеше да очаква кой знае какво от себе си или от този омразен жив свят.

Пипна плочата над собствения си празен гроб. Отново узна собственото си име. Хубаво беше издялано.

УИЛЯМ ЛЕНТРИ

Така бе според надгробната плоча.

Ръцете му потръпнаха от студената каменна повърхност.

РОДЕН 1898 ПОЧИНАЛ 1933

И роден отново?…

Коя година? Той се вгледа в небето и среднощните есенни звезди, прекосяващи в бавни блясъци ветровития мрак. По звездите той разчете движението на вековете; Орион — така и така, ето тук — Воловаря, а къде ли е Телеца? Там!

Присви очи. Устните му произнесоха годината: 2349-та.

Нечетно число. Като в училищна задача. Казваха им, че човек не може да обхване което и да е число след стотицата. След нея всичко ставаше тъй дяволски абстрактно, че нямаше смисъл да се брои. А това беше 2349-та година! Число, цифра! А ето го и него — един човек, който бе погребан в омразния тъмен ковчег, а не можеше да понася това, че е погребан, мразеше живите хора там горе, които живееха ли живееха, ненавиждал ги бе през всичките тези векове чак до ден-днешен и сега, възкресен от омразата, той стоеше до собствения си прясно разкопан гроб, във въздуха сигурно се носеше дъхът на влажна земя, но той не можеше да го помирише!

— Аз — обърна се той към тополата, разлюляна от вятъра. — Аз съм един анахронизъм. — Усмихна се едва-едва.

Огледа гробището. Беше студено и пусто. Всички плочи бяха изкъртени и накамарени една върху друга като огромни тухли до оградата от ковано желязо. Това продължаваше вече цели две безкрайни седмици. В дълбокия си стаен ковчег той слушаше безсърдечните, яростни разтърсвания, когато хората ръгаха земята със студените си лопати, изтръгваха ковчезите и отнасяха изнемощелите древни тела за изгаряне. Разтреперан от ужас в ковчега си, той ги чакаше да дойдат до него.

Днес те стигнаха до неговия ковчег. Но късно. Оставаше им само един сантиметър до капака, когато удари пет часът — време за прибиране. Вкъщи за вечеря. И си отидоха. Утре ще си довършат работата, казаха те, като си навличаха палтата.

В изпразнените гробове нахлу тишина.

Внимателно и тихичко сред мекото схлузване на пръстта се надигна капакът на ковчега.

Уилям Лентри се изправи разтреперан в последното гробище на Земята.

— Помниш ли — запита се той, — помниш ли ония истории за последния човек на земята? Ония истории за хора, блуждаещи самотни сред развалините? Е, добре, сега ти, Уилям Лентри, си един вариант на старата приказка. Известно ли ти е това? Ти си последният мъртвец в целия свят!

Вече нямаше мъртъвци. Никъде вече не бе останал ни един мъртвец. Невъзможно ли? Лентри дори не можа да се усмихне. Не, напълно бе възможно всъщност в тези глупави, стерилни, лишени от въображение, антисептични времена на дезинфекция и научни методи! Умрели хора, боже мой, умрели хора — да. Но мъртъвци? Трупове? Те не съществуваха!

Какво бе станало с покойниците?

Гробището се намираше на един хълм. Уилям Лентри тръгна през тъмната припламваща нощ, стигна края на гробището и погледна надолу към новия град Салем. Беше целият в светлини и багри. Ракети подпалваха огньове над него, прекосявайки земното небе на път за различните далечни пристани.

Новата стихия на този бъдещ свят се бе стичала и просмуквала в гроба на Уилям Лентри. Години наред той я бе попивал. И знаеше всичко за нея с ненавиждащото познание на един мъртвец.

И което е най-важното, знаеше какво правеха тези глупаци с мъртъвците.

Той вдигна поглед. В центъра на града един масивен каменен пръст сочеше към звездите. Беше висок шестдесет метра и широк десет. Пред него имаше просторен вход и алея за автомобили.

Да предположим теоретично, че в града има един агонизиращ човек, размишляваше Уилям Лентри. В определен момент той ще умре. И какво става? Още не замрял пулсът му и актът е написан и издаден, роднините му напъхват мъртвия в колата и бързо го откарват до…

Крематориума!

Този функционален пръст, тази Огнена кула, насочена към звездите. Крематориум. Функционално, ужасно име. Но истината си е истина в този бъдещ свят.

Като връзка подпалки вашият Мистър Покойник е изстрелян в пещта.

Цев!

Уилям Лентри погледна върха на гигантския пистолет, бълващ в звездите. Малко флагче дим извираше от върха.

Ето къде отиват вашите мъртъвци.

— Пази се, Уилям Лентри — каза си той. — Ти си последният, уникален екземпляр, последният мъртвец. Всички други гробища са заличени от Земята. Това е последното гробище и ти си последният мъртвец, останал от вековете. Тези хора не вярват в съществуването на мъртъвци, още по-малко в бродещи мъртъвци. Всичко, което не може да бъде използвано, се изгаря като кибритена клечка. Заедно с него и суеверието.

Той погледна пак към града. Хубаво де, помисли си той тихичко. Аз ви мразя. Вие също ме мразите или ще ме намразите, като узнаете, че съществувам. Вие не вярвате в такива неща като таласъми и призраци. Етикет без съдържание, ще извикате вие. Фалирала марка. Честно казано, аз също не вярвам във вас! Не ми се харесвате. Нито вие, нито вашият Крематориум.

Той потръпна. Колко близо бяха стигнали до него. Ден след ден извозваха другите мъртъвци и ги изгаряха като подпалки. Един декрет бе обиколил целия свят. Чул беше какво говореха работниците, докато копаеха.

— Според мен тази идея — да се разчистят гробищата — не е лоша — каза единият.

— И аз така мисля — отвърна другият. — Какви ужасни обичаи. Представяш ли си — да те погребат! Толкова нездравословно! Всичките тия микроби!

— Безобразие. Но пък е романтично, така да се каже. Имам предвид да запазят едно-единствено гробище недокоснато през вековете. Другите гробища бяха прочистени… кога беше, Джим?

— Около 2260-та, мисля. Да, точно така, през 2260-та, почти преди сто години. Тогава някакъв Салемски Комитет великодушно предложил: „Вижте какво, нека оставим едно-единствено гробище, да ни припомня за варварските обичаи.“ И правителството се почесало по главата, помъдрувало и рекло: „Добре. Оставете салемското. Но всички други гробища да ги няма, нали разбирате — до едно!“

— И ги махнаха — каза Джим. — Разбира се, изринаха ги с изпаряващи лопати и санитарни ракети; пламъците ги изсмукаха от гробовете. И в пасбище да разберат, че е погребан човек, ще го изровят. И го евакуират през комина, Малко жестоко, бих казал.

— Страх ме е да не звучи старомодно, но все още тук идват много туристи, просто да видят как е изглеждало едно истинско гробище.

— Да, наистина. През последните три години са минали около един милион души. Добра печалба. Но държавното разпореждане си е държавно разпореждане. Правителството каза: повече никакви болестотворни неща, тъй че трябваше да разчистим и това, последното. Ами я да си гледаме работата. Подай ми лопатата, Бил.

 

 

Уилям Лентри стоеше на хълма в есенния вятър. Хубаво беше отново да вървиш, да усещаш вятъра и да чуваш как листата сноват като мишки пред тебе. Хубаво беше да гледаш мразовитите звезди, сякаш отвивани от вятъра.

Хубаво беше дори отново да познаеш страха.

Защото в него се надигна страх и той не можеше да го сподави. Самият факт, че се движи, вече го правеше враг. И той нямаше нито един приятел, пи един друг мъртвец на целия свят, към когото да се обърне за помощ или утеха. Целият този мелодраматичен жив свят бе срещу един-единствен Уилям Лентри. Целият този невярващ в таласъми, изгарящ трупове, гробоизтребителен свят срещу един-единствен човек в тъмен костюм на тъмния есенен хълм. Той простря бледите си студени ръце над градските светлини. Вие сте изтръгнали като зъби надгробните плочи от земята, помисли той; Но сега аз ще намеря начин да срина със земята вашия Крематориум. Аз отново ще създам мъртъвци и по този начин ще си осигуря приятели. Аз не мога да бъда сам и самотен. И съвсем скоро трябва да почна да си създавам приятели. Още тази нощ.

— Обявявам ви война! — каза той и се усмихна. Каква глупост наистина — един-единствен човек да обяви война на целия свят.

Но светът не му отговори. Една ракета прекоси небето в струя пламъци, сякаш Крематориумът размаха криле.

Стъпки. Лентри забърза към края на гробището. Копачите ли са? Връщат се да си довършат работата? Не. Просто някакъв случаен минувач.

Когато човекът се изравни с вратите на гробището. Лентри на пръсти се показа от прикритието си.

— Добър вечер — усмихнато го поздрави човекът.

Лентри го цапардоса през лицето. Човекът падна. Лентри безшумно се наведе и го удари смъртоносно през гърлото със страничната част на дланта.

Замъкна тялото в сянката, разсъблече го и си смени дрехите с неговите. Не идеше човек да се мотае в този бъдещ свят с древното си облекло. В палтото на мъжа намери джобно ножче, ако това изобщо можеше да се нарече нож, но все пак би свършил работа, стига да знаеш как да го държиш. Той знаеше как.

Изтърколи тялото в един вече отворен и опразнен гроб. Засипа го надве-натри с пръст, само колкото да го прикрие. Едва ли щяха да го намерят. Нямаше да копаят повторно един и същ гроб, я!

Пооправи новия си възширочък метален костюм. Чудесно, чудесно.

Уилям Лентри тръгна с омразата си към града, за да започне сражението със Земята.

II

Крематориумът беше отворен. Никога не го затваряха. Пред него имаше просторно преддверие, озарено от скрито осветление, имаше също площадка за хеликоптери и паркинг за „бръмбарите“. Градът утихваше след още един динамичен ден. Светлините се премрежваха и сега единственото осветено място в града бе тихият Крематориум. Боже, какво практично, без всякаква романтика име.

Уилям Лентри влезе през широкия, добре осветен вход. Това се казва преддверие, наистина: няма да отваряш и затваряш никакви врати. Хората могат да влизат и излизат колкото си искат — и зиме и лете вътре винаги бе топло. Топло от пламъците, които се втурваха със свистене през кръглия комин, от който витла, перки и инхалатори изхвърляха в небето мъхнатия сив прах на десеткилометрово пътуване.

Тук беше горещо като във фурна. Залите бяха застлани с мокет. И да искаш, не можеш да вдигаш шум. Отвсякъде от скрити гърла се носеше музика. Но това изобщо не бе музика на смъртта, а на живота, музика, възхваляваща начина, по който съществуваше в Крематориума слънцето или най-малко някакъв брат на слънцето. През дебелата тухлена стена се усещаха бушуващите пламъци.

Уилям Лентри се спусна по рампата. Чу някакъв шум зад себе си и се обърна тъкмо навреме да види как един „бръмбар“ спря пред входа. Иззвъня звънец. Музиката, като по даден сигнал, се издигна до екстатични висини. Радост имаше в нея.

Някакви служители отвориха отзад „бръмбара“ и извадиха златен сандък. Беше дълъг около метър и осемдесет и по него имаше символи на слънцето. От друг „бръмбар“ излязоха близките на човека в сандъка и последваха операторите, които го понесоха по рампата към нещо като олтар. От едната страна на олтара имаше надпис: „Ние, родените от слънцето, на слънцето се връщаме“. Поставиха златния сандък върху олтара, музиката се извиси, покровителят на това място каза само няколко думи, после операторите вдигнаха сандъка, занесоха го до прозрачната стена, отключиха секретната брава и отвориха. Пъхнаха сандъка в стъклената камера. След миг щракна друга вътрешна ключалка, сандъкът се плъзна във вътрешността на пещта и мигновено изчезна в пъргавите пламъци.

Операторите се отдалечиха. Близките без повече дума да кажат се обърнаха и си тръгнаха. Музиката продължаваше да свири.

Уилям Лентри приближи към стъклената огнена камера. Надникна към огромното, неспирно пламтящо гърне на Крематориума. То гореше равномерно, без пърхане и монотонно си пееше. Пламъкът бе толкова плътен, че приличаше на златна река, бликаща от земята към небето. Каквото и да пуснеш в тази река, то изчезваше отнесено нагоре.

Това чудовище, прочистващият огън отново събуди безкрайната омраза на Лентри.

Някой застана до него.

— С какво мога да ви помогна, сър?

— Моля? — Лентри, стреснато се извърна. — Какво казахте?

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Ами такова… аз… — Лентри хвърли бърз поглед към рампата и изхода. Ръцете му се разтрепераха. — Никога досега не съм идвал тук.

— Никога ли? — Операторът бе изненадан.

Не биваше да казвам това, забеляза Лентри. Но вече го беше казал.

— Не че никога не съм идвал, всъщност — допълни той. — Исках да кажа, че като малък човек някак си не обръща голямо внимание на тези неща. И тази нощ изведнъж установих, че всъщност не знам какво точно е Крематориумът.

Операторът се усмихна.

— Всъщност ние никога нищо не знаем, нали? Много ще ми бъде приятно да ви го покажа.

— О, не. Няма значение. Тук… това е чудесно място.

— Да, наистина. — Операторът явно се гордееше с него. — Едно от най-прекрасните места на земята, според мен.

— Аз… — Лентри почувства, че трябва да допълни обясненията си. — От детските ми години досега много малко мои близки са умирали. Всъщност нито един. Тъй че нали разбирате защо толкова отдавна не съм идвал на такова място.

— Разбирам. — Лицето на оператора сякаш потъмня.

Какво пак изтърсих сега? — помисли си Лентри. — Какво, за Бога, пак сбърках? Какво сторих? Ако не внимавам, ще ме напъхат право в тази чудовищна камера. Какво означава това негово изражение? Имам чувство, че ме наблюдава някак особено.

— Вие да не сте един от тези, които току-що се върнаха от Марс? — попита служителят.

— Не. Защо питате?

— Няма значение. — Операторът се обърна да си тръгне. — Ако ви интересува нещо, просто попитайте.

— Само едно нещо — каза Лентри.

— Какво?

— Ей това!

Лентри го удари светкавично.

Преди малко внимателно бе наблюдавал оператора и сега, вдигнал безжизненото тяло на ръце, той натисна бутона, който отваряше топлата външна камера, постави тялото в нея, чу как музиката се извиси и видя вътрешната камера да се отваря. Тялото потъна в огнената река. Музиката стихна.

— Браво, Лентри, добре сторено — каза си той.

След малко в залата влезе друг оператор. Завари Лентри с изражение на възбудено задоволство. Операторът се огледа, сякаш очакваше да види някого, после се запъти към Лентри.

— С какво мога да ви помогна?

— Гледам просто — отвърна Лентри.

— Вече е късна нощ — отбеляза операторът.

— Не можах да заспя.

Пак сбърка. Всеки можеше да спи на този свят. Никой не страда от безсъние. Ако не можеш да спиш, просто включваш хипнолъчителя и само след шестдесет секунди вече хъркаш. О, той просто гъмжеше от погрешни отговори. Първо направи фаталната грешка да каже, че никога по-рано не е идвал в Крематориум, когато се знае, че всички деца още от четиригодишна възраст почват да идват тук на екскурзии, за да свикнат с идеята за чистата огнена смърт и за Крематориума. Смъртта бе ярък пламък, смъртта бе топлина и слънце. А не нещо мрачно и мъгляво. Това бе съществена част от тяхното обучение. А той, бледият, безразсъден глупак веднага бе издрънкал своето невежество.

И нещо друго — неговата бледост. Погледна си ръцете и разбра с нарастващ ужас, че в този свят не съществуваха и бледи хора. Той ще им се стори подозрителен и със своята бледост. Затова предишният оператор го бе попитал „Вие да не сте един от тези, които току-що се върнаха от Марс?“ Ето го сега тук и този оператор — ясен и блестящ като медна монета, страните му пращят от здраве и енергия. Лентри пъхва бледите си ръце в джобовете. Но ясно съзнаваше, че операторът изучава лицето му.

— Искам да кажа — допълни Лентри, — че не исках да спя. Имах да си мисля нещо.

— Нямаше ли преди малко тук служба? — попита операторът, озъртайки се.

— Не зная, току-що влизам.

— Стори ми се, че чух да се отваря и затваря огнената камера.

— Не знам — каза Лентри.

Човекът натисна един бутон на стената.

— Андерсън?

— Да — отговори един глас.

— Намерете ми Сол, ако обичате.

— Ще позвъня по коридорите. — Пауза. — Не мога да го открия.

— Благодаря. — Операторът бе озадачен. Той леко зашмърка. — Вие… не подушвате ли нещо?

Лентри подуши.

— Не. Защо?

— Мирише ми на нещо.

Лентри стисна ножа в джоба си. Изчака.

— Спомних си как като бях малък — каза човекът, — веднъж намерихме една умряла крава да лежи в полето. Беше, престояла два дни на горещото слънце. И сега на нещо такова ми мирише. Чудно от какво?

— О, аз знам от какво — каза тихо Лентри. Той извади ръка от джоба си. — Гледайте!

— Какво?

— Мен, разбира се.

— Вас ли?

— Да, няколкостотингодишен мъртвец.

— Странни шеги си правите. — Операторът бе объркан.

— Нали? — Лентри посочи ножа. — Знаете ли какво е това?

— Нож.

— Използвали ли сте някога нож срещу хора?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — да убивате с нож, пушка или отрова.

— Вие наистина сте странен шегаджия! — Човекът нервно и неловко захихика.

— Сега ще ви убия — каза Лентри.

— Никой никого не убива — рече човекът.

— Сега да. Но в старите времена са имали такива обичаи.

— Знам, че са имали.

— Това ще бъде първото убийство от триста години насам. Току-що убих вашия приятел. И го набутах в огнената камера.

Забележката постигна желания ефект. Човекът тъй се вцепени и шокира от нелогичните й аспекти, че Лентри има време да пристъпи напред. Насочи ножа към гърдите му.

— Ще те убия!

— Това е глупаво — сковано рече мъжът. — Хората не правят такива неща.

— Гледай! — каза Лентри. — Ето как става!

Ножът се плъзна в гръдния кош. Човекът се втренчи за миг в него. Лентри хвана падащото тяло.

ІІІ

Салемската пещ избухна в шест сутринта. Огромният огнен комин се пръсна на десетки хиляди парченца и се разпиля по земята, в небето и по къщите на спящите хора. Взрив и пламъци, повече пламъци, отколкото когато есента подпалваше хълмовете.

По време на взрива Уилям Лентри бе на пет мили от града. Наблюдаваше града, пламнал от огромния, разпростиращ се над него пожар. Поклати глава, засмя се и възторжено запляска ръце.

Беше сравнително просто. Движиш се насам-натам и убиваш хора, които не вярват в убийството, само са чували да се разказва за него като за някакъв избледнял отминал обичай на старите варварски раси. Влизаш в контролния пункт на Крематориума, питаш: „Как работи този Крематориум?“ и операторът ти обяснява, защото всеки казва истината в този свят на бъдещето, никой не лъже, понеже няма причини да се лъже, няма опасност, срещу която да се лъже. В целия този свят имаше само един престъпник, но още никой не знаеше, че ТОЙ съществува.

О, какво чудесно стечение на обстоятелствата. Операторът му бе обяснил точно как работи Крематориумът, кои лостове регулират налягането на изтичащите в пещта огнени газове, кои ръчки се дърпат и кои не. Много полезен му беше този разговор. Какъв свободен, безпрепятствен свят! Хората си вярваха. Миг след това Лентри бе намушил и другия оператор, програмира лоста за налягането на свръхизтичане за след половин час и, подсвирквайки си, излезе от залата.

Сега дори небето притъмня от огромния черен облак на експлозията.

— Това е само началото — каза Лентри, загледан в небето. — Ще срина всичките им градове, преди някой да заподозре, че в техния свят блуждае един безнравствен човек. Те не могат да се справят с такова едно отклонение като мен. Аз съм извън техните разбирания. Аз съм нелогичен, недопустим, следователно не съществувам. Боже мой, мога да избия стотици хиляди, преди някой да проумее, че убийството отново се е появило на бял свят. Мога да го направя така, че всеки път да изглежда като злополука. Ами да, страхотна идея, просто невероятно!

Градът изгаряше в пламъци. Цялата сутрин той седя под едно дърво. После намери някаква пещера по хълмовете и влезе вътре да поспи.

 

 

Събуди се привечер от внезапния сън за огъня. Видя се набутан в пещта, разкъсан на парченца от пламъците, изгорен в нищо. Седна на пода в пещерата и се усмихна на себе си. Хрумна му една идея.

Спусна се в града и влезе в една видеофонна будка. Набра ЦЕНТРАЛА.

— Дайте ми полицията — поиска той.

— Извинете, какво?! — каза операторката.

— Пазителите на реда — опита пак той.

— Ще ви свържа с Обществения контрол — отвърна тя накрая.

Лек страх зацъка в него като часовниче. Ами ако операторката се сети, че названието полиция е анахронизъм, ако засече откъде се е обадил и прати някого по следите му? Не, едва ли ще го направи. В какво да се усъмни? В тази цивилизация не съществуваха параноиди.

— Да, Обществен контрол — каза той.

Сигнал. Обади се мъжки глас.

— Обществен контрол. Стивънс слуша.

— Дайте ми отдел „Убийства“ — каза с усмивка Лентри.

— Какво?

— Кой се занимава с разследване на убийствата?

— Извинете, за какво говорите?

— Сбъркал съм номера — Лентри затвори, хихикайки. Боже мой, да нямат нищо такова като следствен отдел. Убийци не съществуваха, затова нямаха нужда от детективи. Съвършено, съвършено!

Видеофонът позвъня. Лентри се поколеба, после отговори.

— Ало — каза гласът в микрофона. — Кой сте вие?

— Човекът, който ви се обади, току-що си отиде — отвърна Лентри и затвори.

Хукна да бяга. Те ще разпознаят гласа му и ще пратят някого по следите му. Хората не лъжеха, а той току-що бе излъгал. Познаваха вече гласа му. Той бе излъгал, а всеки, който лъже, се нуждае от психиатър. Ще го хванат, за да разберат защо бе излъгал. Само за това, иначе в нищо друго не го подозираха. Следователно трябва да им избяга.

О, трябваше да действа много внимателно от сега нататък. Той не знаеше нищо за този свят, този странно честен и открит етичен свят. Ти си подозрителен, само защото изглеждаш блед. Ти си подозрителен, само защото не спиш нощем. И само защото не се къпеш и миришеш като… умряла крава ли каза? — ти ставаш подозрителен. От какво ли не.

Трябва да отиде в библиотеката. Но и това криеше опасности. Как ли изглеждат днешните библиотеки? Книги ли имат или някакви филмови ленти, които прожектират книгите на екран? Или хората си имат вкъщи библиотеки и по този начин е отпаднала необходимостта да се поддържат големи обществени библиотеки?

Реши да опита. Можеше отново да го заподозрат по това, че употребяваше архаични фрази, но беше изключително важно да научи всичко, което може да се научи за този глупав свят, в който се бе върнал. Спря един човек на улицата.

— Откъде се минава за библиотеката?

Мъжът не се изненада.

— Две преки на изток, една на север.

— Благодаря.

Дотук беше лесно.

След няколко минути влезе в библиотеката.

— С какво мога да ви услужа?

Той погледна библиотекарката. Мога ли да ви услужа, мога ли да ви помогна? Какъв свят от услужливи хора!

— Бих искал „да получа“ Едгар Алън По.

Глаголът бе старателно подбран. Той не каза „да прочета“. Опасяваше се, че книгите са вече отживелица, че самото печатарство е едно забравено изкуство. Може би всичките им „книги“ днес представляваха триизмерни игрални филми в естествен ръст, а как, по дяволите, можеш да направиш игрален филм от Сократ, Шопенхауер, Ницше и Фройд?

— Кое име, моля?

— Едгар Алън По.

— Нямаме такъв автор в картотеката.

— Не бихте ли проверили?

Тя провери.

— О, да. Но на картона има червен знак. Той е един от авторите на Голямото изгаряне през 2265-та година.

— Ама че слаба памет имам.

— Да, може би. Вие чували ли сте нещо за него?

— Той има някои интересни варварски идеи за смъртта — отвърна Лентри.

— Ужасно — каза тя и намръщи носле. — Отвратително.

— Да, Ужасни. Гадни, направо казано. Добре, че са го изгорили. Нечисто. Между другото, имате ли нещо от Лъвкрафт?

— Това книга за секса ли е?

Лентри избухна в смях.

— Не, не, това е име на човек.

Тя прехвърли картоните.

— Той също е изгорен. Заедно с По.

— Предполагам, че същото е и с Мачен, и един друг на име Дерлет, и с Амбриуз Биърс?

— Да. — Тя затвори кутията с фишовете. — Всички са изгорени. Чудесно избавление. — Тя го погледна някак особено топло и с интерес. — Обзалагам се, че току-що сте се върнали от Марс.

— Защо така мислите?

— Вчера тук идва един такъв изследовател. Бил отскочил до Марс и вчера тъкмо се върнал. Та той също се интересуваше от свръхестествена литература. Изглежда, че на Марс наистина има „гробове“.

— Какво е това „гробове“? — Лентри свикваше да си държи езика зад зъбите.

— Ами онези неща, в които нявга са заравяли хора.

— Варварски обичай. Ужасно!

— Нали? Та гробовете на Марс предизвикали интерес у този млад изследовател. Дойде тук и ме попита дали нямаме някой от авторите, които вие споменахте. Но естествено от техните глупости и пепелта не беше останала. — Тя погледна бледото му лице. — И вие сте от марсианските космонавти, нали?

— Да — отвърна той. — Корабът ни се върна оня ден.

— Младият човек се казваше Бърк.

— О, да, Бърк! Мой добър приятел!

— Съжалявам, че не мога да ви услужа. А вие не е зле да вземете малко витамини и кварцови нагревки. Изглеждате ужасно, мистър…?

— Лентри. Нищо ми няма. Много ви благодаря. До следващия Вси Светители!^[9]

— Много сте забавен — засмя се тя. — Ако имаше Вси Светители, щях да ви определя среща.

— Но те и това изгориха — каза той.

— О, всичко изгориха — кимна тя. — Лека нощ.

— Лека нощ.

И той излезе.

 

 

О, колко грижливо бе уравновесен този свят! Като някакъв тъмен жироскоп, който се върти съвсем тихо, без никакво бръмчене.

Както вървеше по вечерната улица, той забеляза с особен интерес, че тя не беше кой знае колко осветена. По ъглите се виждаха обичайните улични лампи, но разстоянието между пресечките бе едва осветено. Възможно ли е тези удивителни хора да не се страхуват от мрака? Ама че глупост! Всеки се страхува от мрака.

Дори той самият като дете се бе страхувал. Това бе тъй естествено, както да ядеш.

Едно момче префуча край него и само петите му се мярнаха. След него тичаха още шест деца. Те викаха, крещяха и се търкаляха в шумата по тъмната хладна октомврийска поляна. Лентри ги гледа няколко минути и накрая се обърна към едното момченце, което поспря за миг да си поеме дъх. То вдишваше тъй дълбоко въздуха в малките си дробове, сякаш трябваше да надуе спукана книжна кесия.

— Ей, ти — извика му Лентри. — Ще капнеш!

— Ами! — каза момчето.

— Я ми кажи — попита го мъжът, — защо по улиците между пресечките няма лампи?

— Защо питате? — учуди се момчето.

— Учител съм и искам да проверя знанията ти — каза Лентри.

— Ами-и-и, — каза момчето, — защото човек няма нужда от светлина между пресечките, затова.

— Но става доста тъмно — каза Лентри.

— Нима?

— Не те ли е страх? — попита Лентри.

— От какво?

— От тъмното.

— Хе-хе — изсмя се момчето. — Че защо да ме е страх?

— Ами защото е тъмно. Мрак е това. И в края на краищата уличното осветление е измислено да премахва тъмнината и страха.

— Глупости. Уличните лампи са направени, за да виждаш къде вървиш. За нищо друго.

— Ти не схващаш същността на въпроса… — каза Лентри. — Какво искаш да кажеш — че можеш да седиш цяла нощ на една пуста улица и да не те е страх?

— От какво?

— От какво! От какво! От какво! Ами че от тъмното, глупчо!

— Хе-хе!

— Можеш ли да стоиш цяла нощ в тъмното ей на оня хълм?

— Ами че да!

— Можеш ли да седиш сам в някоя запустяла къща?

— Ами да.

— И няма да те е страх?

— Разбира се.

— Ти си лъжец!

— Няма да ме наричате с неприлични думи! — извика момчето.

Лъжец май наистина беше непристойна дума. Изглежда най-лошото бе да наречеш някого с тази дума.

Лентри се вбеси от малкото чудовище.

— Погледни — настоя той. — Погледни ме в очите…

Момчето го погледна.

Лентри леко оголи зъби. Изви пръсти сякаш щеше да забие нокти. Ухили се сатанински и набръчка лицето си в страхотни, ужасяващи гримаси.

— Хе-хе, колко сте смешен! — избухна в смях момчето.

— Какво каза?!

— Много сте смешен! Хайде пак! Ей, момчета, елате тук! Този човек прави много смешни неща!

— Я си гледайте работата!

— Направете го пак, сър.

— Нищо, нищо. Лека нощ! — Лентри побягна.

— Лека нощ, сър. И внимавайте с тъмното, сър — викаше след него момчето.

 

 

Ама че тъпота, ама че противна, отвратителна лигава тъпота! През живота си не бе виждал подобно нещо! Да не оставиш на децата капка въображение! Къде отива цялата радост на детството, щом ти отнемат въображението?

Спря да тича. Тръгна бавно и за първи път почна да се преценява. Прокара ръце по лицето си, захапа пръста си и се видя да стои по средата между две пресечки. Чувстваше се много притеснен. Отиде до ъгъла на улицата, където имаше ярки светлини. „Тук е по-хубаво“ — каза си той и простря ръце, сякаш да ги за топли на открит огън.

Ослуша се. Никакъв звук, освен нощното дишане на щурците. По едно време ракета прекоси небето и той чу изшъткването на пламъците. Това бе звукът на факел, жигосващ тъмния въздух.

Вслуша се в себе си и за първи път разбра какво му беше най-свойственото. В него нямаше ни звук. Липсваха малките шумове на ноздрите и дробовете. Белите дробове не поемаха нито кислород, нито въглероден двуокис — бяха неподвижни. Косъмчетата в ноздрите му не потрепваха от топъл разресващ въздух. Тихичкото мъркащо шушнене на дишането не озвучаваше носа му. Странно. Смешно. Този шум, останал незабележим, докато си бил жив, шумът на дъха, който храни тялото ти, колко много ти липсва сега, след като си умрял!

Единственият друг случай да го чуеш, е в дълбоките безсънни нощи, когато стоиш буден и ослушан. Тогава чуваш как първо носът ти равномерно поема и изтласква въздуха, а после долавяш дълбокия, глух, смътен червен тътен на кръвта в слепоочията, в тъпанчетата, гърлото, в изтръпналите ръце, в топлите слабини, в гръдния кош. А сега всички тези малки ритми са изчезнали. Пулса ти го няма, туптенето в гърлото ти го няма, няма ги бавните вибрации на гръдния кош, звука на кръвта, която циркулира нагоре-надолу и навсякъде, нагоре-надолу и навсякъде. Сега сякаш прислушваше статуя.

И все пак той живееше. Или по-точно — движеше се. И как се бе получило това, извън и свръх всякакви научни обяснения, теории и предположения.

По един-единствен начин.

Омразата.

Омразата му беше кръвта, тя циркулираше в него нагоре-надолу и навсякъде, нагоре-надолу и навсякъде. Тя му беше сърцето, неподвижно наистина, но топло. Той беше… какво? Презрение. Завист. Те казваха, че не можело да лежи повече в ковчега си в гробището. А той искаше. Никога не бе имал някакво особено желание да се надигне и да тръгне по света. Стигаше му да лежи от толкова векове в дълбокия сандък и да чувства, но всъщност не точно да чувства цъкането на милиони насекомни часовничета край себе си и движенията на червеите в пръстта като дълбоки мисли.

Но ето че идват те и викат: „Марш от тук и право в пещта!“ А това е най-лошото нещо, което може да се каже на някой човек. Как така ще му казваш какво да прави! Кажеш ли му: „Ти си мъртъв“, той няма да иска да бъде мъртвец. Кажеш ли му, че не съществуват такива неща като вампири, бога ми, човекът ще се помъчи да стане такъв просто напук на тях. Ако заявиш, че един мъртвец не можело да ходи, той ще си опита крайниците. Ако твърдиш, че вече не съществуват убийци, той ще направи така, че да се появят. Той като цяло представляваше всички тези невъзможни неща. Те му бяха дали живот със своя установен ред и неверието си. О, колко не са прави! И трябва да им бъде показано. Той ще им покаже! Слънцето е хубаво, а и нощта също била хубава, нищо лошо нямало в мрака. Те ще кажат!

Мракът е ужас, сподавено извика той, застанал с лице към малките къщи. Той е създаден за контраст. И трябва да се плашите, чувате ли! Така е било от край време на този свят. О, вие, унищожители на Едгар Алън По и чудесния безцеремонен Лъвкрафт, вие подпалвачи на страшните маски, разрушители на фенерите от динени кори. Той отново ще превърне нощта в онова, което е била някога, нещото, срещу което човекът е създал всичките си осветени градове и многото си деца?

Сякаш в отговор на това ниско прелетя една ракета с дълга разперена опашка от пламъци. Лентри се сепна и отстъпи назад.

IV

До градчето Сайънс Порт имаше не повече от десет мили. Извървя ги пеш призори. Но дори това бе погрешно. В четири сутринта един сребърен бръмбар спря до него.

— Здравейте — обади се човекът отвътре.

— Здрасти — стреснато отвърна Лентри.

— Накъде така сте тръгнали? — попита човекът.

— Към Сайънс Порт.

— Но защо пеш?

— Обичам да вървя пеш.

— Никой не обича да върви пеш. Да не сте болен? Ако искате да ви откарам?

— Благодаря, но предпочитам да се поразходя.

Човекът се поколеба, после затвори вратата на бръмбара.

— Лека нощ.

Когато бръмбарът превали хълма, Лентри се оттегли в близката гора. Какъв свят, пълен със смотани, услужливи хора! За бога, не можеш дори пеш да повървиш, без да те набедят, че си болен. Това означава само едно: не бива повече да се движи пеш, трябва да си осигури кола. Ще трябва да се съгласи с тоя приятел.

До сутринта той вървя встрани от пътищата, за да успее да се скрие в храстите, ако профучеше някой бръмбар. На разсъмване пропълзя в пресъхналото корито на една река и затвори очи.

 

 

 

Сънят бе съвършен като заледена снежинка.

Виждаше гробището, в което, заровен дълбоко, зрееше векове наред. Чу ранните утринни стъпки на работниците, които се връщаха да си довършат работата.

— Би ли ми подал лопатата, Джим?

— Ето ти я.

— А! Един момент, един момент!

— Какво има?

— Погледни. Нали вчера не си довършихме работата?

— Да.

— И беше останал още един ковчег?

— Да.

— Но погледни го сега — отворен!

— Трябва да си попаднал на друг трап.

— Какво пише на надгробната плоча?

— Лентри. Уилям Лентри.

— Точно той беше останал! А го няма!

— Какво може да е станало с него?

— Откъде да знам. Тялото вчера беше тук.

— Сигурен ли си? Вчера не погледнахме.

— За бога, човече, кой заравя празни ковчези! Той си е бил в ковчега. А сега не е.

— Да не е бил празен този сандък?

— Глупости. Не усещаш ли тази миризма? Сто на сто е бил тук.

Мълчание.

— Невъзможно е някой да е взел тялото, нали?

— За какво ще му е?

— От любопитство може би.

— Не ставай смешен. Как така ще го вземе! Никой не краде.

— В такъв случаи има само едно разрешение.

— Какво?

— Той е станал и е тръгнал.

Мълчание. В тъмния си сън Лентри очакваше да чуе смях. Но нямаше смях. Вместо това, след пауза на размишление, гласът на гробокопача каза:

— Да, тъй ще да е наистина. Станал е и е тръгнал нанякъде.

— Интересно, като си помислиш — рече другият.

— Нали?

Мълчание.

 

 

Лентри се събуди. Всичко беше сън наистина, но колко реалистично! Колко странно се държаха двамата мъже. Но пък не бяха неестествени, о, не. Точно така, както си бе представял да говорят хората от бъдещето. Хората от бъдещето. Лентри се усмихна накриво. За теб това е анахронизъм. Това е бъдещето и то ставаше сега. Не преди триста години, не тогава или в което и да било друго време, а сега. Това не беше двадесети век. О, колко спокойно говореха тези двамата от съня: „Станал е и е тръгнал“, „Интересно като си помислиш“, „Нали?“ Без да понижат глас. Без да се озърнат крадешком или пък да потрепери ръката с лопатата. Но да, разбира се, само едно обяснение имаше за техните изключително почтени, логични мозъци: сигурно е, че трупът не е откраднат. „Никой не краде.“ Той просто е станал и тръгнал. Единственият, който би могъл да премести трупа, е той самият. От няколкото простички мудни думи на гробокопачите Лентри бе разбрал какво мислеха. Тук бе лежал човек с преустановени за няколко века жизнени функции, без всъщност да е умрял. Разкопаването наоколо, действието, го бе извадило от анабиозата и той бе оживял.

Всеки е чувал за онези зелени жабчета, които с векове прекарват запоени в глинест камък или в ледна баничка, но са живи, съвсем живи. И когато учените ги разчупят и ги затоплят в дланите си като стъклено топче, жабчетата почват да примигват и да скачат. Тъй че бе съвсем логично гробокопачите да смятат Лентри за подобен случай.

Ами ако им хрумнеше утре или вдругиден да съпоставят отделните части? Ако свържат изчезналото тяло с взривения и разрушен Крематориум? Или ако оня приятел Бърк, който се бе върнал бледен от Марс, отиде пак в библиотеката и поиска някоя друга книга от младата жена и тя му каже: „О, тези дни тук беше вашият приятел Лентри“. А той се учуди: „Какъв Лентри? Не познавам човек с такова име!“ И тя ще каже: „О, значи той е излъгал.“ А в тези времена хората не лъжат. Тъй че всичко ще бъде свързано и съединено, точка по точка, късче по късче. Един човек, който е блед, а не бива да бъде блед, бе излъгал, а хората не лъжат; един човек бе вървял пеш по самотния извънградски път, а хората вече не се движат пеш, и взривения Крематориум, и това, и онова, и какво ли не.

И ще тръгнат по дирите му. Ще го открият. Много лесно ще го разпознаят. Той върви пеш. Той лъже, той е блед. Ще го намерят, ще го хванат и ще го откарат в най-близката пещ. Там ще го набутат в отворената огнена камера и вашият мистър Уилям Лентри ще излети като празничен фойерверк.

Само едно му оставаше и трябваше да почне час по-скоро. Изправи се яростно. Устните му се разтеглиха и тъмните му очи пламнаха, той целият се превърна в трептене и горене. Трябваше да убива, да убива, да убива и пак да убива. Ще превърне враговете си в свои приятели, в хора като себе си, които вървят пеш, макар че не бива да вървят, които са бледи в този розов свят. Той трябва да убива и пак да убива. Трябва да направи тела, мъртъвци и трупове. Ще разрушава Крематориум след Крематориум. Камера подир Камера и пак Крематориуми. Взрив подир взрив. Смърт върху смърт. И когато всички крематориуми се превърнат в разпилени отломки, когато набързо приспособените морги се натъпчат с телата на хора, убити от експлозията, той ще почне да си създава приятели, тогава ще мобилизира мъртвите за своята кауза.

Трябва да ги избие, докато не са попаднали на следите му, преди да са го открили и убили. Той беше в безопасност. Може да убива, без те да могат да отвърнат със същото. Той беше в по-изгодна позиция. Изкатери се по пресъхналото речно корито и застана на пътя.

Стисна ножа в джоба си и махна на един бръмбар.

Беше като Четвърти юли^[10]! Най-големите фойерверки! Крематориумът на Сайънс Порт се разцепи на две и се разлетя на всички страни, като предизвикваше хиляди малки експлозии, разпадайки се над града. Взривът разрушаваше къщите и подпалваше дърветата. Събуди хората от сън и после само в един миг отново ги приспа — сега завинаги.

Уилям Лентри, седнал в един чужд бръмбар, лениво набра видеофонната централа. Сгромолясването на Крематориума бе убило около четиристотин души. Много от тях бяха заварени в апартаментите си, други — пресрещнати от летящия метал. Бяха приспособили временна морга в…

Дадоха му един адрес.

Лентри си го записа в бележника.

Щеше да продължава така от град на град, помисли си той, от страна в страна, разрушавайки Пещите и Огнените кули, докато изравни със земята цялата им чистичка разкошна система от пламъци и горене. Направи приблизителни изчисления — всяка експлозия взимаше около петстотин жертви. За нищожно кратко време можеха да станат стотици хиляди.

Натисна педала на бръмбара и усмихнат потегли из тъмните улици на града.

 

 

Градският следовател бе приспособил за морга един стар склад. От полунощ до четири сутринта свистяха сивите бръмбари по дъждовно лъсналите улици, изсипваха товара си и труповете биваха подреждани на студения бетонен под и покривани с бели чаршафи. Това беше един непресъхващ поток чак до сутринта и едва към четири и половина секна. Вътре имаше около двеста бледи и студени тела.

Труповете бяха оставени сами; никой не стоеше вътре да се грижи за тях: излишно беше, тъй като смъртта можеше сама да се грижи за себе си.

Около пет часа, когато на изток почна да се зазорява, заприиждаха първите потоци роднини, за да идентифицират своите синове, бащи, майки или чичовци. Хората минаваха бързо през склада, поглеждаха труповете и също тъй бързо излизаха. Около шест часа, докато небето все още светлееше, се оттече и този поток.

Уилям Лентри прекоси широката мокра улица и влезе в склада.

В едната си ръка държеше парче син тебешир.

Мина покрай следователя, който стоеше на входа и говореше на двама души „… откараме телата в Крематориума на Мелин Таун…“. Гласовете стихнаха.

Лентри вървеше по студения бетон и стъпките му тихо отекваха. Вълна от необяснимо облекчение го обгърна, като стигна покритите фигури. Беше си сред свои. И… нещо още по-хубаво — той ги бе създал! Той ги бе направил мъртъвци! И по този начин си осигури безброй неподвижни приятели!

Наблюдаваше ли го следователят? Лентри извърна глава. Не. Складът бе спокоен, тих и сумрачен в тъмната утрин. Следователят и двамата оператори пресичаха улицата; отсреща бе спрял бръмбар и те отиваха да поговорят с човека в колата.

Уилям Лентри се обърна и почна да рисува със синия тебешир пентаграми до всяко тяло. Движеше се на пръсти, безшумно, без да мигне, оглеждайки се от време на време да види дали следователят още е зает. За няколко минути той надраска знаци по пода до сто трупа. Изправи се и прибра тебешира в джоба си.

Сега е времето за всички свестни хора да помогнат на своите, сега е времето за всички свестни хора да помогнат на своите, сега е времето за всички свестни хора да помогнат на своите, сега е времето…

Векове наред той бе лежал в земята и като дълбоко заровен сюнгер бавно бе попивал процесите и мислите на минаващите хора и времена. И сега в мъртвешкото му съзнание една черна пишеща машина иронично и многократно натракваше по памет натрапчивите думи в черни равни редове:

Сега е времето за всички свестни хора, за всички свестни хора, да помогнат…

Уилям Лентри.

И други думи…

Стани и тръгни, моя любов…

Бързата кафява лисица прескочи… Перефразирано. Бързото възкръснало тяло прескочи разрушения Крематориум.

Стани от гроба, Лазаре.

Знаеше нужните думи. Трябваше само да ги каже така, както бяха произнасяни векове наред. Да направи заклинанията с онези тъмни думи, които ще накарат труповете да се раздвижат, да станат и да тръгнат!

И като се надигнат, той ще ги поведе из града и ще убиват още хора, а те ще възкръсват и ще тръгват с тях. До края на деня редом с него ще тръгнат хиляди добри приятели. Горките наивни, живи хора на тази година, този ден, този час! Те ще бъдат абсолютно неподготвени. Ще претърпят поражение, защото не са очаквали каквато и да било война. Те не вярват, че това е възможно и всичко ще свърши преди да осъзнаят, че може да се случи такова нелогично нещо.

Той вдигна ръце. Устните му шаваха. Произнасяше думите. Започна с монотонен шепот, после гласът му се издигна все по-високо. Повтаряше думите отново и отново. Със стиснати очи. С олюляващо се тяло. Говореше все по-бързо и по-бързо. Тръгна между труповете. Тъмни думи бликаха от устата му. Замая се от собствените си заклинания. Наведе се и надраска на бетона нови сини символи с маниерите на отдавна умрял опитен магьосник, усмихнат, потаен, самоуверен. Всеки миг сега ще потръпнат бездвижните трупове, всеки миг вече ще се надигнат и ще скочат изстиналите!

Размахваше ръце във въздуха. Тръскаше глава. Говореше, говореше, говореше. Жестикулираше. Викаше над телата с блеснали очи и напрегнато тяло. „Хайде! — яростно ги заклинаше той. Ставайте, всички вие!“

Но нищо не ставаше.

„Вдигайте се“ — крещеше той с ужасна мъка в гласа.

Чаршафите лежаха в синьо-бели гънки върху безмълвните трупове.

— Чувате ли какво ви говоря! Ставайте! — викаше той.

Далеч по улицата изсвистя бръмбар.

Той крещеше и крещеше, умоляваше. Навеждаше се над всеки труп поотделно и го молеше отчаяно за благоволението му. Никакъв отговор. Крачеше яростно между равните бели редици, размахваше ръце във въздуха, после отново и отново се навеждаше да рисува сините знаци!

Лентри бе съвсем пребледнял. Облиза устни.

— Хайде, ставайте! — каза той. — Досега винаги са възкръсвали. Винаги! Стотици векове наред. Надраскваш знака — ей така, правиш заклинанието — ей така и те винаги са ставали. Защо вие не искате, защо сега не искате! Хайде! Хайде! Докато не са се върнали ония!

Складът тънеше в сенки. Между стоманените греди и стълбове чак до тавана в помещението не се чуваше ни звук, с изключение бълнуванията на самотния човек.

Лентри млъкна.

През широките врати на склада зърна блещукането на последната студена утринна звезда.

Беше 2349-та година.

Погледът му изстина и ръцете се отпуснаха безжизнено. Не помръдваше.

 

 

Някога хората потреперваха като чуеха вятъра около къщите. Някога вдигаха разпятия и амулети и вярваха в блуждаещи призраци, прилепи и бродещи бели вълци. И всичките тия вампири, прилепи и бродещи вълци съществуваха благодарение на тяхната вяра. Начинът на мислене им даваше живот и ги превръщаше в действителност.

Обаче…

Той погледна покритите с чаршафи трупове.

Тези хора не вярваха.

И никога не са вярвали. И никога няма да вярват. Те никога не са си представяли, че един мъртвец може да се движи. Техните покойници излитаха в пламъци през комина. Те не са и чували за суеверие, никога не са се страхували, потрепервали или настръхвали от мрака. Блуждаещи призраци не съществуваха, те бяха извън логиката. Сега все пак е 2349-та година, човече!

Затова нямаше да станат и да тръгнат тези хора. Те бяха мъртви, бяха студени трупове. Нищо — нито тебеширът, ни заклинанията, нито суеверието можеше да ги раздвижи и да ги накара да ходят. Те бяха мъртви и знаеха, че са мъртви!

Той бе сам.

Светът бе пълен с живи хора. Те се движеха, караха бръмбарите си, пиеха леки напитки в малките, меко осветени барчета покрай шосетата, целуваха се с жените и по цял ден, всеки ден водеха много хубавите си разговори.

Но той не бе жив.

Разтърка тялото си, за да го позатопли малко.

Ето на̀, в този склад на пода лежаха вледенени двеста мъртъвци. Първите мъртъвци от сто години насам, които имаха възможност да престоят час-два като трупове. Първите, които не бяха откарани моментално в Крематориума, за да изгорят като кибритени клечки.

С тях, сред тях можеше да бъде щастлив.

Но не се чувстваше щастлив.

Те бяха абсолютно мъртви. Нито знаеха, нито вярваха, че човек може да се движи и след като спре и утихне сърцето. Те бяха по-мъртви от който и да било мъртвец досега.

Той наистина бе сам, тъй както никой досега не е бил на този свят. Усети как в гърдите му плъзнаха тръпките на самотата и бавно почнаха да го душат.

Уилям Лентри сепнато се обърна и ахна.

Докато стоеше тук, някой бе влязъл в склада. Висок, белокос мъж в светлокафяво леко палто и без шапка. Не знаеше откога този човек беше тук.

Лентри вече нямаше за какво да стои. Обърна се и бавно тръгна към изхода. Погледна бегло белокосия, минавайки край него. Той му отвърна с любопитство. Дали бе чул? Заклинанията, молбите, виковете? Подозираше ли го? Лентри забави крачка. Дали този човек го бе видял да прави сините знаци с тебешира? И тогава дали ще разпознае в тях символите на древно суеверие? Едва ли.

На вратата Лентри поспря. За миг му се прищя просто да легне на пода и отново да стане студен, истински мъртвец, да го понесат бавно по улиците към някоя далечна горяща пещ и там да го изпратят в шушнещите пламъци, превърнат в пепел. Щом той наистина бе сам и вече нямаше никаква възможност да набере армия за своите цели, какъв смисъл имаше тогава да продължава? И да убива? Да, ще убие още няколко хиляди. Но това не стигаше. Колкото и да избиеше, накрая все щяха да го засекат.

Една ракета прекоси черното небе, оставяйки огнена пътека.

Сред милионите звезди гореше червеният Марс.

Марс. Библиотеката. Библиотекарката. Разговорът. Току-що завърналите се космонавти. Гробовете.

Лентри едва не извика. Протегна ръка с огромното желание да стигне небето и да докосне Марс. Милата червена звезда на небето! Добрата звезда, която внезапно му даде нова надежда. Ако имаше живо сърце, сега то щеше лудо да се разтупти, пот щеше да бликне от него, пулсът му щеше да запрескача и очите — да се просълзят.

Ще отиде там, откъдето излитаха ракетите за космоса. Ще се добере до Марс по какъвто и да било начин. Ще отиде на марсианските гробища. Там, там имаше мъртъвци, които ще станат и ще, заработят с него, обзалагаше се за това на последната омраза, която му оставаше. Те пазеха една древна култура, тъй различна от земната, една култура, основана на египетската, ако бе истина това, което говореше библиотекарката. А каква кръстоска от тъмно суеверие и среднощни ужаси бе египетската култура! Тогава значи Марс! Прекрасният Марс!

Но не бива да привлича вниманието върху себе си. Трябваше да действа много предпазливо. Дощя му се да затича, да избяга от тук, но това бе най-лошото, което можеше да се направи. На входа белокосият мъж от време на време поглеждаше Лентри. Наоколо имаше твърде много хора. Ако се случеше нещо, те ще го превъзхождат числено. Досега се бе справял само с един човек наведнъж.

Лентри се насили да спре и да постои на стъпалата пред склада. Белокосият мъж приближи и застана до него, поглеждайки небето. Изглежда всеки момент щеше да го заговори. Бръкна в джоба си и извади пакет цигари.

V

Стояха един до друг пред моргата — високият, розов, белокос мъж и Лентри — и двамата с ръце в джобовете. Нощта бе студена и бялата раковина на луната обливаше ту някоя къща, ту някоя улица или по-нататък част от реката.

— Една цигара? — предложи човекът на Лентри.

— Благодаря.

Запалиха. Мъжът гледаше Лентри в устата.

— Студена нощ.

— Студена.

Пристъпваха от крак на крак.

— Ужасна злополука.

— Ужасна.

— Толкова много жертви.

— Много наистина.

Лентри имаше чувство, че е поставен на деликатни везни. Белокосият не създаваше впечатление, че го наблюдава, а сякаш по-скоро се вслушваше в него и го чувстваше. Беше му много неловко от това неуловимо претегляне. Поиска да се махне и да излезе от обсега на това измерване и претегляне. Високият белокос мъж рече:

— Казвам се МакКлуър.

— Има ли ваши приятели сред хората вътре?

— Не. Само познати. Ужасен инцидент.

— Ужасен.

Те се преценяваха един друг. По пътя изсвистя един бръмбар. По-нататък, отвъд хълма, луната разкриваше малък градец.

— Вижте… — обади се МакКлуър.

— Да?

— Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— С удоволствие. — Той стисна ножа в джоба на палтото си, беше готов.

— Лентри ли се казвате? — попита най-сетне мъжът.

— Да.

— Уилям Лентри?

— Да.

— Значи тогава вие сте човекът, който оня ден е излязъл от Салемското гробище, нали?

— Да.

— Боже мой, толкова се радвам да ви срещна, мистър Лентри! Как ли не ви търсихме през последните двадесет и четири часа!

Човекът взе ръката му, разтърси я и го потупа по рамото.

— Моля, моля?! — учуди се Лентри.

— За бога, човече, защо избягахте? Не разбирате ли какъв случай е това? Тъй искахме да поговорим с вас!

МакКлуър бе усмихнат, сияещ. Още веднъж разтърси ръката му, пак го потупа по рамото.

— Предположих, че сте вие!

Тоя е луд, помисли Лентри. Абсолютно луд. Разруших им Крематориума, избих толкова хора, а той ми друса ръката. Луд, луд!

— Бихте ли дошли с мен в Дома? — попита мъжът с ръка на лакътя му.

— К-к-какъв Дом?! — Лентри отстъпи назад.

— Научният дом, естествено. Не всяка година можем да се натъкнем на излизане от анабиоза и то на хора. Дребни организми — да, но човек — никога досега. Нали ще дойдете?

— Какво значи всичко това! За какво говорите? — настоятелно запита Лентри със застрашителен поглед.

— Скъпи мой приятелю, какво искате да кажете? — Мъжът бе слисан.

— Все едно, всъщност. Само по тази причина ли искате да ме видите?

— Че за какво друго, мистър Лентри? Ако знаете колко съм щастлив да ви срещна! — Той просто щеше да затанцува. — Предположих, че сте вие още докато бяхме вътре. Толкова сте блед и тъй нататък. И после — начинът, по който пушите цигарата, и много други несъзнателни неща. Но това сте вие, нали сте вие!

— Да, аз съм. Уилям Лентри — сухо отвърна той.

— Чудесен човек! Да вървим.

 

 

Бръмбарът потегли меко по развиделяващите се улици. МакКлуър бързо говореше.

Лентри го слушаше поразен. Гледай го ти този глупак МакКлуър, да изиграва картите си в негов интерес! Такъв загубен учен или какъвто и да е там, да го възприема не като подозрителен измамник или обект, способен на убийство. О, не! Тъкмо обратното! Гледаше на него само като на случай на анабиоза! Но ни най-малко като на опасна личност. Далеч беше от тази мисъл!

— Разбира се — усмихнато продължи МакКлуър, — вие не знаете къде да отидете, към кого да се обърнете. За вас всичко е съвсем невероятно.

— Да.

— Имах предчувствие, че тази нощ ще бъдете в моргата — каза със задоволство МакКлуър.

— Така ли? — Лентри се наежи.

— Да. Не мога да ви обясня защо. Но вие… как се казваха? … Древните американци? Та вие имате странни идеи за смъртта. А сте били тъй дълго сред мъртъвци. Усетих, че инцидентът и моргата ще ви привлекат. Не е много логично, всъщност дори глупаво. Просто такова чувство имах. Много мразя чувствата, но то се бе появило. И така стигнах до… предполагам, че го наричате подозрение, нали?

— Може да се каже тъй.

— И вие бяхте там!

— Там бях — каза Лентри.

— Не сте ли гладен?

— Ял съм.

— Как дойдохте дотук?

— На автостоп.

— На какво?

— Взеха ме хора по пътя.

— Чудесно.

— Мислех, че така го наричате. — Той погледна към отминаващите сгради. — Значи, това е ерата на космическите пътешествия, така ли?

— О, вече от четиридесет години ние пътуваме до Марс.

— Забележително. А тези големи фунии, кулите в центъра на всеки град?

— Тия ли? Не сте ли чували? Крематориумите. О, естествено, по ваше време не сте имали нищо подобно. Но с тях станаха две злополуки. Една в Салем и друга тук, и то само в последните четиридесет и осем часа. Щяхте нещо да кажете ли?

— Мислех си, че съм имал голям късмет, когато излязох от ковчега си — каза Лентри. — Чудесно можеха да ме напъхат в някой от вашите Крематориуми и да ме изгорят.

— Много вероятно.

Лентри прокара пръст по арматурното табло на бръмбара. Няма да ходи на Марс. Планът му бе променен. Щом този глупак просто отказва да признае един акт на насилие, когато се натъкне на него, тогава нека си остане глупак. Щом не свързват двете експлозии с човека от гроба, значи, всичко е наред и просто е чудесно. Нека се самозаблуждават. Щом не могат да си представят, че човек може да бъде зъл, жесток и да убива, бог да им е на помощ. Той със задоволство потри ръце! Не, Лентри, засега никакво пътуване до Марс, момчето ми. Първо да видим какво може да се направи с вътрешен пробив. Време колкото щеш. Крематориумите могат да почакат някоя и друга седмица. Човек трябва да действа хитро, знаеш. Някоя непосредствена експлозия може да предизвика вълна от подозрения.

МакКлуър бръщолевеше като смахнат.

— Разбира се, няма да почнем веднага с изследванията. Вие имате нужда от почивка. Ще ви заведа на моето място.

— Благодаря. Не ми се ще веднага да почвате с изследванията и разни такива. Време колкото щеш. По-добре след някоя и друга седмица.

Спряха пред една сграда и излязоха от бръмбара.

— Сигурно ще искате да поспите.

— А, спал съм цели векове. Предпочитам да постоя буден. Хич не съм изморен.

— Добре. — МакКлуър го въведе в сградата. Посочи с глава барчето. — Една чашка ще ни поободри.

— Вие пийте — каза Лентри. — Аз по-късно. Искам само да поседна.

— Разбира се, заповядайте. — МакКлуър си приготви коктейл. Огледа стаята, после погледна Лентри, спря за миг с чашата в ръка, наклони глава и езикът му изду бузата. После сви рамене и разбърка коктейла. Отиде бавно до фотьойла, седна и замислено отпи. Изглеждаше сякаш се вслушва в нещо. — Вземете си цигари, на масата са — предложи той.

— Благодаря. — Лентри си взе, запали и се умълча.

Май много леко почнах да гледам на нещата, помисли Лентри. Дали да не го убия и да избягам? Засега само той знае за мен. Може би всичко това е клопка. Може би просто седим и чакаме полицията. Или каквото там използват за полиция в днешните времена, дявол да ги вземе. Погледна МакКлуър. Не. Не чакаха полицията. Нещо друго чакаха.

МакКлуър мълчеше. Погледна Лентри в лицето, после спря очи на ръцете му. Дълго наблюдава гръдния му кош с непринудено спокойствие. Отпи от чашата. После погледна нозете на Лентри.

Най-сетне проговори:

— Откъде се сдобихте с тези дрехи?

— Помолих някакви хора за дрехи и те ми дадоха тези неща. Страшно любезно от тяхна страна.

— Вие ще разберете какъв е нашият свят. Всичко, което трябва да правите, е да си поискате.

МакКлуър отново замълча. Очите му се движеха. Само очите и нищо друго. Веднъж-дваж вдигна чашата си.

Някъде в далечината цъкаше часовник.

— Разкажете ми нещо за себе си, мистър Лентри.

— Нямам нищо особено за разправяне.

— Скромен сте.

— Ами. Вие познавате миналото. Аз не знам нищо за бъдещето или по-точно за „днес“ и оня ден. В един ковчег не научаваш кой знае колко.

МакКлуър мълчеше. Внезапно се наведе напред, после отново се облегна в креслото и поклати глава. Никога няма да ме заподозрат, помисли Лентри. Те не са суеверни, те просто не могат да повярват в блуждаещи призраци. В такъв случай аз съм в безопасност. Ще гледам само да отлагам физическите изследвания. Те са любезни. Няма да ме насилват. После ще се опитам да уредя едно пътуване до Марс. И тогава — гробовете, отново доброто старо време и моят план. Боже, толкова е, просто. Колко са наивни тези хора.

 

 

МакКлуър седеше срещу него в стаята. Хлад премина през тялото му. Цветът на лицето му бавно се оцеждаше, сякаш някакво лекарство слизаше надолу в капкомера, когато натиснеш гумичката. Той се наведе напред, без дума да каже и предложи пак цигара на Лентри.

— Благодаря. — Лентри си взе. МакКлуър се отпусна в креслото с кръстосани крака. Не гледаше Лентри и все пак сякаш го наблюдаваше. Чувството за измерване и претегляне се върна. МакКлуър приличаше на висок слаб дресьор на хрътки, заслушан за нещо, което никой друг не можеше да чуе. Има едни малки сребристи изсвирвания, които само кучетата долавят.

МакКлуър сякаш се вслушваше напрегнато, с изострени сетива именно в такова едно невидимо изсвирване, слушаше с очите си, с полуотворената си, пресъхнала уста и с потрепващите си, душещи ноздри.

Лентри всмукна от цигарата, всмукна от цигарата, всмукна от цигарата и после още толкова пъти издиша, издиша, издиша. МакКлуър приличаше на жилеста рижа хрътка, дебнеща неподвижно, само с плавно плъзгане на погледа и с такава микроскопически точна чувствителност, която човек долавя само както долавя едно невидимо изсвирване с някаква част от съзнанието, по-дълбока от зрението, обонянието или слуха.

В стаята бе тъй тихо, че цигареният дим, издигайки се към тавана, издаваше някакъв недоловим звук. МакКлуър беше термометър, химически везни, ослушана хрътка, лакмусова хартия, антена: всичко това наведнъж. Лентри не помръдваше. Това чувство сигурно ще изчезне. Преди бе отминало. МакКлуър дълго седя неподвижен и после, без дума да каже, кимна към чашата с шери. Лентри също тъй мълчаливо отказа. Седяха и погледите им обикаляха из стаята, но като стигаха един до друг, се отклоняваха, встрани…

МакКлуър бавно се вкочанясваше. Лентри виждаше как хлътналите му бузи все повече бледнееха, ръката се стягаше около чашата и накрая в очите му се появи, за да не си отиде вече, прозрението.

Лентри не помръдваше. Просто не можеше. Всичко тъй го хипнотизираше, че той само искаше да види и да чуе какво ще последва. От сега нататък бе ред на МакКлуър. МакКлуър се обади:

— Отначало помислих, че съм се натъкнал на първата психоза в живота си. Вас имам предвид. Помислих си: той си внушава, Лентри си внушава, той е съвсем ненормален и си е казал да върши всички тия нещица. — МакКлуър говореше сякаш на сън и продължаваше да говори без да спира. — Казах си: той изглежда не диша през носа си. И наблюдавах ноздрите ви, Лентри. Малките косъмчета в носа цял час не потрепнаха. Но това не бе достатъчно. Просто факт, който отбелязах, но не бе достатъчно. Тогава си казах: той диша нарочно през устата и ви дадох цигара. И вие дръпвахте и изпускахте дима, дръпвахте и изпускахте, но ни частица от него не минаваше през носа. Тогава си казах: добре, значи той не диша. Но това ужасно ли е, подозрително ли е? Всичко в устата, всичко в устата. И тогава погледнах гръдния ви кош. Наблюдавах. Нито се надигаше, нито се отпускаше, нищо не правеше. Той си внушава, казах си. Той си е внушил всичко това. Гръдният му кош е неподвижен и само когато мисли, че не го гледат, съвсем лекичко се раздвижва. Така си мислех.

Думите неспирно бликаха в тихата стая все още като на сън.

— Тогава ви предложих да пийнете нещо, но вие не пиете и аз си помислих: той не пие, рекох си. Това ужасно ли е? И ви наблюдавах и наблюдавах цялото време. Лентри си задържа дъха, той се самозаблуждава. Но сега, да, сега, аз разбрах съвсем ясно. Сега знам за какво става дума. Да ви кажа ли как разбрах? Не чувах дишане в стаята. Изчаках, но не чух нищо. Ни туптене на сърцето, нито вдишване на дробовете. Стаята бе съвсем тиха. Глупости, ще каже някой, но аз разбрах. В Крематориума го разбрах. Има разлика. Влизаш в стая, където лежи някой и веднага разбираш дали ще те погледне и ще ти заговори или няма никога вече да проговори. Можете да се смеете, ако искате, но човек може да определи. Това е нещо подсъзнателно. Като изсвирването, което само кучето чува, а хората изобщо не долавят. Или като цъкането на часовник, който тъй отдавна тик-така, че никой не го забелязва. Има нещо в стаята, когато човекът в нея е жив. И нещо липсва, ако човекът вътре е мъртъв.

 

 

МакКлуър за миг затвори очи. Сложи чашата на масата. Помълча малко. Взе цигарата, дръпна си и я остави на черния пепелник.

— Аз съм сам в тази стая — заключи той.

Лентри не помръдваше.

— Вие сте мъртъв — продължи МакКлуър. — Разсъдъкът ми не го знаеше. Това не е нещо, което се узнава от разума, а от сетивата и подсъзнанието. Отначало си казах: този човек си въобразява, че е мъртвец, че е призрак, възкръснал от мъртвите. Нали е логично? Няма ли всеки човек, формиран от суеверна, невежествена култура и прекарал векове под земята, да си помисли тъй за себе си, като стане от гроба? Да, това е логично. И този човек се самохипнотизирва и заставя функциите на организма си да действат тъй, че да не пречат на неговата самозаблуда, на параноята му. Той овладява дишането си. Казва си: не чувам дишането си, следователно аз съм мъртъв. Съзнанието му отхвърля звука на дишането. Той не си позволява да яде и пие. Това той вероятно извършва несъзнателно в съня си, като през останалото време заблуденото му съзнание пренебрегва тези прояви на функциониращия организъм.

МакКлуър завърши:

— Но съм сгрешил. Вие не сте душевно болен. Нито пък се самозаблуждавате, не ме и лъжете. Всичко това е много нелогично — и трябва да си призная — почти ужасяващо. Приятно ли ви е да си помислите, че ме плашите? Нямам название за вас. Вие сте много особен човек, Лентри. Радвам се, че ви срещнах. Интересно съобщение ще бъде наистина.

— Има ли нещо нередно в това, че съм мъртвец? — попита Лентри. — Престъпление ли е?

— Съгласете се, че е много необикновено.

— И все пак престъпление ли е? — настоя Лентри.

— При нас престъпления не съществуват, нито пък съдилища. Ние, естествено, искаме да ви изследваме, за да открием как сте се появили. Това е като при някои химически елементи, които в даден момент са инертни, а в следващия се превръщат в жива клетка. Кой може да каже по какъв начин се е получило това, което сте. Вие сте такава невероятност! Просто да полудее човек.

— А ще ме освободите ли, като свършите изследванията си върху мен?

— Никой няма да ви задържа. Ако не искате да ви изследват, няма да ви изследват. Но се надявам, че ще бъдете тъй любезен да ни предложите услугите си.

— Бих могъл — каза Лентри.

— И все пак — попита МакКлуър, — кажете ми какво правехте в моргата?

— Нищо?

— Чух ви да говорите като влязох.

— Просто бях любопитен да погледам.

— Лъжете, а това, е много лошо, мистър Лентри. По-хубаво е да се казва истината. А истината е, че вие като мъртвец и при това единствен от вида си сте били самотен, нали? Следователно вие сте почнали да убивате хора, за да имате компания.

— Това от какво следва?

МакКлуър се засмя.

— Логика, скъпи ми приятелю. Щом веднъж проумях, че вие наистина сте мъртвец, че сте истински… как го казвате… истински таласъм (каква глупава дума!), аз веднага ви свързах с избухването на Крематориума. Преди това не виждах никаква причина да ви свързвам. Но щом едно късче попадна на мястото си — фактът, че сте мъртвец — после беше много просто да предположа вашата самотност, омразата, завистта и всички други безвкусни подбуди на един ходещ труп. И оттук човек мигновено си представя взривения в пламъци Крематориум и тогава се сеща за вас — вижда ви сред труповете в моргата да търсите помощ, да търсите приятели и хора, подобни на вас, които ще заработят с…

— По дяволите! — Лентри изхвърча от креслото. Беше на половината път от МакКлуър, когато той се изтърколи на пода и му се изплъзна, събаряйки чашата. Лентри отчаяно установи, че като последен идиот бе пропуснал единствения си шанс да убие МакКлуър. Трябваше по-рано да го стори. В това бе досега неговата неуязвимост, това бе единственото му оръжие. Щом хората в едно общество никога не убиват, те никога не се и подозират. Можеш спокойно да отидеш при когото и да е от тях и да го убиеш.

— На̀ ти тебе! — Лентри метна ножа.

МакКлуър се скри зад креслото. Идеята за прикриване, защита и борба бе още нова за него. Той вече я бе проумял отчасти, но Лентри все още имаше преимущество, стига да съумееше да се възползва от него.

— О, не! — извика МакКлуър, държейки стола между себе си и настъпващия човек. — Вие искате да ме убиете. Много странно, но, изглежда, е така. Не го разбирам добре. Искате да ме нарежете с този нож или нещо подобно, а от мен зависи да ви предпазя от извършването на такова неестествено нещо.

— Ще те убия! — изплъзна му се от устата и той се прокле. Това бе най-лошото, което можеше да каже. Лентри прескочи стола и сграбчи МакКлуър.

МакКлуър беше много логичен:

— Нямате никаква полза да ме убиете, нали знаете? — Вкопчиха се един в друг и се заизвиваха в дива схватка. Масите се преобръщаха, разбивайки разни предмети. — Не помните ли какво стана в моргата?

— Не ме интересува! — изкрещя Лентри.

— Не успяхте да вдигнете тези мъртви!

— Не ме интересува! — викаше Лентри.

— Чуйте ме — вразумително говореше МакКлуър. — Никога няма да се появят подобни на вас, никога. Тъй че няма смисъл.

— Тогава ще ви избия всичките! До един! — крещеше Лентри.

— И какво после? Пак ще бъдете сам, без нито един подобен на вас.

— Ще отида на Марс, там има гробове. И ще намеря други като себе си.

— Няма да можете, вчера бе прието решението — каза МакКлуър. — Всички гробове ще бъдат опразнени от труповете. И следващата седмица ще ги изгорят.

Паднаха на пода. Лентри сграби МакКлуър за гърлото.

— Моля ви се — казва МакКлуър. — Не виждате ли, че вие ще умрете.

— Какво искаш да кажеш! — изкрещя Лентри.

— Убиете ли ни всички нас, вие ще умрете като останете сам. Омразата ще умре. А именно тази омраза е вашият двигател, нищо друго! Завистта ви движи. Нищо друго! И ще умрете, неизбежно е. Вие не сте безсмъртен. Вие дори не сте жив, не сте нищо друго, освен една движеща се омраза.

— Не ме интересува! — виеше Лентри и почна да души мъжа, удряше главата му с юмруци и извиваше беззащитното тяло. МакКлуър го погледна с умиращи очи.

Вратата се отвори. Влязоха двама мъже.

— Я. какво става? — рече единият. — Някаква нова игра ли е това?

Лентри отскочи назад и побягна.

— Да, нова игра — едва-едва произнесе МакКлуър. — Хванете го и ще спечелите.

Двамата хванаха Лентри.

— Спечелихме — казаха те.

— Пуснете ме! — Лентри се засмя, удряйки ги до кръв по лицата.

— Дръжте го здраво — успя да извика МакКлуър. Държаха го.

— Малко грубичка игра, май? — каза единият. — А сега какво да правим?

 

 

Бръмбарът свистеше по лъсналия път. Дъжд се оцеждаше от небето и вятърът разчепкваше тъмнозелените мокри дървета. В бръмбара МакКлуър говореше с ръце на волана. Гласът му бе нещо шепнещо, шумолящо, хипнотизиращо. Другите двама седяха отзад. Лентри седеше или по-скоро лежеше на предната седалка с клюмнала глава и притворени очи. Зелената светлина от таблото очертаваше лицето му. Устните му бяха неподвижни. Мълчеше.

МакКлуър говореше тихо и логично за живота и движението, за смъртта и неподвижността, за слънцето и за големия слънчев Крематориум, за опразнените гробища, за омразата и за това, как омразата оживяла и вдъхнала на човека от пръст живот и движение и колко нелогично е всичко това, всичко това, всичко това. Човек умира, умира, умира и това е всичко, всичко, всичко. Човек не се мъчи да бъде нещо друго. Колата съскаше по движещия се път. Дъждът кротко се разклоняваше в струйки по предното стъкло. Мъжете от задната седалка тихо говореха. Къде отиваме, отиваме, отиваме? Към Крематормума, естествено. Цигареният дим се издигаше бавно във въздуха, като се усукваше около себе си в спирали и се връзваше на сини примки. Щом човек е мъртъв, трябва да приеме това.

Лентри не помръдваше. Той бе марионетка със скъсани конци. В сърцето му бе останала една мъничка омраза и просветваше с тлеещ блясък като две въгленчета от очите му.

Аз съм По, мислеше той. Аз съм всичко, което е останало от Едгар Алън По, аз съм всичко, което е останало от Амброуз Биърс, и всичко, което е останало от човека на име Лъвкрафт. Аз съм сив нощен прилеп с остри зъби, аз съм квадратно черно монолитно чудовище. Аз съм Озирис. Аз съм Книгата за смъртта. Аз съм Замъкът на Ъшърови, срутващ се в пламъци. Аз съм Червената смърт. Аз съм човекът, зазидан в катакомбите с бъчва Амонтилядо… Аз съм танцуващ скелет. Аз съм ковчег, покров, светкавица, отразена в прозорците на стара къща. Аз съм есенно-оголено дърво, аз съм похлопването на люлеещи се кепенци. Аз съм жълто издание, прелиствано от ноктеста ръка. Аз съм маска, маска на череп иззад дъба в последния ден на октомври. Аз съм отровна ябълка, търкаляща се в бъчвата, за да се удари в носа на дете и зъбите му да я отхапят… Аз съм черна свещ, запалена пред съборено разпятие. Аз съм капак на ковчег, чаршаф с очи, стъпки в тъмното стълбище. Аз съм Легендата за спящата клисура. Аз съм Маймунската лапа и Призрачната рикша, аз съм Котката и канарчето, Горилата, Прилепът. Аз съм духът на Хамлетовия баща на стената на крепостта.

Всичко това съм аз. И сега тези последни неща ще бъдат изгорени. Докато съм жив аз, все още живеят и те. Докато аз се движа, мразя и съществувам, ще съществуват и те. Аз съм всичко, което напомня за тях. Чрез мен всички те все още съществуват, но тази нощ ще свършат. Тази нощ всички ние — По, Биърс и Хамлетовият баща ще изгорим наведнъж. Ще ни струпат на голяма купчина и ще ни изгорят като смет, като чучело в деня на Гай Фоукс, петрол, факла, викове и толкоз.

Но какъв вой ще нададем! Светът ще се прочисти от нас, но с нашето заминаване ние ще им кажем, о, ще им кажем какво значи светът без страх, без тъмното въображение от тъмните времена, тръпките и мрачните предчувствия, безпокойството на стария октомври, които ще изчезнат, за да не се върнат никога вече, разбити, разрушени, заличени, за да бъдат заместени от врати, които се отварят и затварят без страх, и от светлини, които се запалват и угасват без трепет. Ако можехте да си спомните как живеехме някога, какво беше за нас Вси светители, какво бе за нас По и как се перчехме пред тъмните страхотии. Да пием по още едно Амонтилядо, скъпи приятели, преди изгарянето. Всичко това още съществува, но в един-едничък, последен мозък на земята. Цял един свят умира тази нощ. Да пием пак, моля.

— Стигнахме — каза МакКлуър.

 

 

Крематориумът ослепително светеше. Наоколо се носеше тиха музика. МакКлуър излезе от бръмбара и мина от другата страна. Отвори вратата. Лентри лежеше неподвижен. Говоренето, логичното говорене го бе лишило от живот. Вече беше само късче восък със слабото блещукане на очите. Този бъдещ свят… Как само говореха тези хора. Колко логично обезсмисляха живота ти. Те не вярваха в него. И силата на тяхното неверие го вкочани. Не можеше да си помръдне ни ръцете, ни краката. Само мънкаше безчувствено, изстинал, с потрепващи клепачи.

МакКлуър и другите двама го измъкнаха от колата, пъхнаха го в златен сандък, поставиха го на една маса с колелца и го извозиха в топлата сияйна вътрешност на сградата.

Аз съм Едгар Алън По, аз съм Амброуз Биърс, аз съм Вси светители, аз съм ковчег, покров, Маймунска лапа, Фантом, Вампир…

— Да, да — тихо каза МакКлуър над него. — Знам. Знам.

Масата се плъзгаше. Стените над него и край него се люшнаха назад, свиреше музика. Ти си мъртъв, ти логически си мъртъв.

Аз съм Вратарят, аз съм Ръкописът от бутилката, аз съм Ямата и махалото, аз съм Гарванът нивга веч, нивга веч.

— Да, знам — говореше тихо МакКлуър, докато вървяха.

— Аз съм в катакомбите! — извика Лентри.

— Да, в катакомбите — каза мъжът над него.

— Приковават ме с вериги за стената, а тук няма никаква бутилка Амонтилядо! — слабо извика Лентри със затворени очи.

— Да — каза някой.

Някакво раздвижване. Огнената врата се отвори.

— Сега някой зазижда килията и ме затваря вътре!

— Да, зная. — Шепот.

Златният сандък се плъзна в огнената камера.

— Аз съм зазидан! Чудесна шега наистина! Пуснете ни! — Бесен вой и ужасен смях.

— Ние знаем, ние разбираме…

Отвори се вътрешната камера. Златният сандък влетя в пламъците.

— В името на бога, Монтрезор! В името на бога!

И накрая — за автора

Американците го наричат „великият моралист“. Всъщност, кои американци? Защото пак американци изгориха преди няколко години къщата му в Лос Анжелос, възмутени от неговата безпощадна сатира към тяхното „най-велико общество“. Подобно на всяка страна, разтърсвана от антагонистични социални противоречия (а може би и повече от всяка друга страна), САЩ са полярно диференцирани, а това намира своята проекция и в духовния живот. Неслучайно Ленин пише за „два потока на културата“ в буржоазното общество. И писателят, колкото и да се стреми, не може да остане чужд на това разделение, той се ангажира към едни или други идеали и ги утвърждава в своето творчество. Понякога — като отрицава, като разобличава насрещните.

Рей Бредбъри сякаш е избрал този път. Но ако вникнем по-внимателно в неговия светоглед, ще открием, че авторът на „Марсиански хроники“ и „451° по Фаренхайт“ не се задоволява да каже „не“ на един свят, а разработва и излага своя позитивна система от идеали. Те имат свой морален, философски, дори и социален пълнеж, почерпан от дълбок хуманистичен патос.

Още малко и ще кажем, че Бредбъри е „наш“, че неговият идеал се покрива с нашия. Но това би било наивност, волунтаристично насилване на фактите. Защото нас с него ни дели една стъпка, но тази стъпка е равна на качествен скок в идейното съзряване. А той не може да я направи по причини, които бихме назовали с много имена и с целия риск на неточностите при обобщението трябва да наречем „класова ограниченост“. Големият писател не съумява да стигне до конкретно историческото решение на кардиналния проблем на епохата и нашите идеали се срещат и покриват, когато бъдат изведени в перспективата. Ние сме съмишленици в целта, но не и в пътя към нейното осъществяване.

Бредбъри е наследник и продължител на най-светлите традиции на американската литература. В неговия персонаж ще открием и стария морски вълк от „Моби Дик“ на Мелвил, и учудената радост от откриването на света, така присъщи на Том и Хък на Марк Твен, и суровия героизъм на Джек Лондон, и острия социален критицизъм на ранния Ъптън Синклър… А ако се върнем още по-назад, ще се срещнем с романтичната мечта на Уолдън, героят на Торо или със светлия лъч в мрачната фантастика на Едгар Алън По, съпътстваща оптимистичната жизненост на Уолт Уитман. Но ние бихме ограничили взора си върху неговите корени, ако не съзрем и приемствеността с цялата световна литература. Неслучайно той отбелязва, че французинът Жул Вери му е баща, а англичанинът Хърбърт Уелс — чичо.

И все пак Рей Бредбъри е много американски автор. Това произтича не само от обстоятелството, че конкретните измерения на проблемите, които той поставя и решава, са почерпени от съвременното американско общество, но и от цялостната духовна атмосфера, в която съжителстват древна (доколкото може да бъде за Новия свят) и съвременна американска митология. Но точно защото е „много американски“, той е близък и разбираем за целия свят. Не може да стигне до чуждия читател онзи, който не е потопен в спецификата на националната си същност, чрез която да даде земност и реалност на сътворения от фантазията му литературен мир. В това отношение Бредбъри е твърде последователен. Неговите герои, живеещи след много векове и обитаващи най-отдалечени земи и планети, си остават винаги съвременни американци и техните конфликти са проекция на конфликтите на съвременните САЩ. Оттук и тяхната достоверност и актуалност. Защото американските проблеми са само частен случай на главните човешки проблеми, които вълнуват жителите на цялата наша планета. Вярно е, че понякога тази типично американска окраска може да ни затрудни. Вярно е, че ние не можем да вдишаме пълноценно атмосферата на мистичния карнавал, съпътстващ празника на „Вси светители“; за нас „синият тебешир“, свързан с магическите обреди и заклинания, водещи началото си още от древните сакси не значи нищо; фантастичните герои Франкенщайн, Флеш Гордън и Бък Роджърс не са част от нашето детство…; нито пък персонажът и символите на Едгар Алън По са оставили такива трайни следи в нашето съзнание. И понякога, когато този типично американски (в известни случаи разширен до англосаксонски) свят се раздвижи в и без това странните, дори парадоксални платна на писателя, ние изпадаме за миг в недоумение. Но не това е, което направи Бредбъри популярен в целия свят.

* * *

Наричат го моралист и хуманист, определят жанра, в който пише, като научна фантастика, но целият този комплекс от квалификации ни казва твърде малко за Рей Бредбъри. Защото неведнъж моралистичният патос ще се извиси до трайни философски въпроси, праволинейното хуманистично утвърждаване ще се лута по спиралата на диалектиката, с всички нейни противоречия и отрицания, а научният фантаст, влюбен в невероятното и необичайното, ще се приземява, за да ни ги показва в нашето ежедневие и да ни убеждава, че от обикновеното до изключителното пътят е твърде къс. Затова и съветският критик Кирил Андреев сполучливо отбелязва, че в американската литература сякаш има десет писатели със същото име. В този смисъл подборката на настоящия сборник от толкова различни — и като тематика, и като атмосфера, и дори като стилистика — разкази (а в същото време — толкова единни като позиция) се оказва твърде показателна за автора.

Бредбъри изгражда голямата част от творбите си на един отдавна познат принцип — извеждането на обратната теза до нейния абсурд. Още Платон в ранните си диалози използва този логически способ. Но при американския писател забелязваме една особеност, наложена от нашата епоха. От философския и етически спор с буржоазната действителност той извежда тотален идеологически диспут. И ние го виждаме да атакува не само реалното положение на нещата в съвременните САЩ, но преди всичко и главно — техния идеал. Онези, които вече познават „Марсиански хроники“, „451° по Фаренхайт“, множеството негови разкази, намерили място по страниците на нашия печат, не могат да не си дадат сметка, че Рей Бредбъри не желае да се ограничи с по-малката задача — разобличаването на израждащото се общество на империализма и финансовата олигархия, независимо че я на нея отделя значително място. Неговата цел е по-значителна: да разкрие порочността на цялостния светоглед, включително и на идеала, които движат това общество. Сам той декларира, че научната фантастика е развитие на реалността до нейния абсурд. В случая е пределно ясно коя реалност има предвид. И в неговото творчество световете, отдалечени от нас със стотици хиляди мили и много векове, са населени с днешни американци — от всички социални слоеве, съответно защитаващи различни мирогледи. Това всъщност са проекциите на съвременния Запад, отнесени към реалните му перспективи и съобразени с тяхната идеализация. Затова, може би, фантастиката му е трагическа. Но с още по-голяма сила проблясва на мрачния фон онзи лъч на оптимизъм, тръгнал от дълбоката му вяра в Човека, от искрения му и активен хуманизъм, вдъхновяващ цялото му дело.

Едва ли може да се отправи по-жестока и по-унищожителна сатира срещу съвременните буржоазни теории за технотронното и постиндустриално общество от тази на Бредбъри. На апологетите на империализма, които обещават класов мир при свръхразвитието на научно-техническата революция и които виждат щастието на човека в свръхзадоволяването на консуматорските му потребности, писателят предоставя цялостната картина на това „светло бъдеще“. В него хората продължават да се измъчват от завист и егоизъм, от алчност и еснафска ограниченост. Утилитарното начало се осъществява до крайност и владетелите на материалната свръхмощ в последна сметка се оказват още по-изродени същества, със закърнели сетива за истинската творческа радост. И най-страшното — тревогата от безсмислието на битието, тоталното отчуждение растат прогресивно с темповете на научно-техническата революция и материалната сила на човечеството. Палиативите, които дехуманизираната индустриализация може да поднесе, само задълбочават този страшен процес. За да се стигне до сомнамбуличните „контакти“ на Милдред („451° по Фаренхайт“) с размножените телевизионни говорители или до компенсаторното „общество“ от биороботи на Джон Хетъуей („Марсиански хроники“). А в това време пожарникарска бригада, водена от човек, носещ името на Бенджамин Франклин (каква страшна ирония — Бенджамин Франклин, най-ренесансовата фигура в американската история!), гори всички книги, защото те активизират мисленето и смущават потребителското доволство на затъпяващите човешки същества…

Бредбъри изследва многопосочно несъстоятелния буржоазен идеал. За да стигне до извода, че безумието на атомната война би било абсолютно логично в системата на цялостната абсурдна логика, на която се строи този техен опошлен свят. И бунтът му е многопосочен. Той има за обект скудоумието на онези, които смятат, че са стигнали върха на човешкото познание и се опитват да вместят в своите ограничени представи всичко, което не се поддава на тяхното доста примитивно обяснение. Марсианският професор-психиатър не желае да приеме за възможно посещението на хора от друга планета и затова ги обявява за халюцинации, след което ги унищожава, за да завърши и със самия себе си. В това отношение неговото мислене, независимо от цялата му ерудиция, не се отличава от онзи наш шоп, който, видял жираф в зоологическата градина, възклицава: Не може да бъде. Бредбъри въздига анекдотичния случай до голям философски въпрос — четириизмерното пространство на Лобачевски срещу триизмерността на Евклидовата геометрия, диалектическата срещу формалната логика, широко отворените за света очи срещу така осмивания от Енгелс бюргерски „здрав разум“. Но за него този диспут, макар траен и непреходен, има конкретни социални и идейни корени. Именно стимулираният от върхушката стил на живот и манталитет на средния американец са го довели до този груб прагматизъм, до въздигане в ценностен критерии на категорията „лична полза“. Оттук нататък всичко се съизмерва с консумацията на материални блага, това става цел и смисъл на съществуванието. И като естествена последица идват ограничеността, закърняването на творческата фантазия, нежеланието за всестранно и хармонично развитие на личността. Нека всичко да бъде колкото се може по-просто и по-ясно, нека се освободим от големи мисли и проблеми, иска избием от главите си някакви абстрактни идеи за отговорността на човешката персона пред минало, настояще и бъдеще… Само такива осакатени хора могат да ограничат напълно емоционалния си свят и да го подчинят на вулгарния утилитаризъм, да останат слепи към красотата, която природата и делото на човека са сътворили, да скъсат в себе си всяка приемственост с миналото и да декларират пълно безразличие към бъдещето. „След мен — потоп“. Тяхната бруталност (съвсем американска), продукт на духовната им бедност, ще се превърне в еталон на социално поведение, за да открои уродливата същност на самоназовалия се супермен.

* * *

Но успоредно с черно-белите графики на идеите, със занимателността на космическите приключения, с богатата фантазия и хумор при проникването в бъдещето, Бредбъри ни се представя и в други профили. Ако надникнем например в сборника „Вино от глухарчета“, ще се срещнем с един писател, който изоставя алегорията на притчата, за да открие простор на опоетизираната романтика, съпътстваща по-многостранния психологически анализ. И всъщност тази му книга се оказва до голяма степен програмна за автора. Защото в нея се съдържат позитивните жалони на неговия светоглед, очертанията на неговия идеал, свързал неразривно трайното и непреходното с конкретно историческото.

В този смисъл ненаименуваният в оригинала разказ, който в българския превод е получил заглавието „Огромното“ и с който започва настоящият сборник, до голяма степен е синтез на защитаваното от Бредбъри светоусещане — база за хармоничното развитие на човека. Всъщност, разказът е безсюжетен. При един малък излет с баща си и брат си дванадесетгодишният Дъглас открива света. Открива го не толкова с разума си, колкото с дълбокото вътрешно усещане, с неясните интуитивни предчувствия…

И при цялата неопределеност на неподдаващото се на определение чувство той стига до дълбоките прозрения за красотата и радостта от живота. Това ново за него, неподчинено на „здравата логика“ познание, в което като съществен фактор се изявява и емоционалният мир, се оказва много по-дълбоко, много по-пълно. В него се съдържа и себепознанието, осмислените категории на щастието, на откривателството, преминало през трепетите на страха и тяхното преодоляване, на героизма — не като акт, а като светоусещане и необходима органична позиция… И онзи светъл лъч на хуманистичния оптимизъм, на вярата в човека, защото е толкова хубаво да се живее…

Неслучайно Бредбъри често се обръща към децата — и като своя публика и като герои на творчеството. В тях той открива незакърнелите непознати сетива, чрез които човек по-цялостно се приближава към истината. Техният ум още не е догматизиран от скудоумието на утилитарната несъвършена логика, те по-лесно стигат до единството на рационално и емоционално, като най-верен път на познанието. Те, децата, имат антени за фантастното, което се оказва само парадоксът в живота, онзи парадокс, без който не можем да стигнем до големите и значителни открития, пито пък да ги осмислим в своя светоглед. Защото творческото познание за големия хуманист не е самоцел, нито пък е подчинено на прагматични подбуди. То е органична същност на човека, чрез която той се реализира. Ето защо Бредбъри ни призовава: останете и малко деца, запазете в себе си радостта на чудото, съхранете и развивайте вашата фантазия, която може някога да ви послужи повече от желязната логика на здравия разум.

Но — едно уточнение. Това съвсем не означава инфантилизъм като позиция. Ако писателят апелира към съхранение богатствата на човешката личност, заложени в нея, то той е твърде далеч от мисълта да оспорва развитието на разума, като организатор на обществото. Познанието, към което човек органично се стремя, увеличава многократно неговата мощ. Следователно и неговата отговорност. Ето защо проблемът за хармоничното развитие на материалната и духовната култура, за съответствие между сила и морал, се превръщат в основни за съвременното и бъдещото битие. И пак тези проблеми губят своята абстрактност, за да влязат в остър конфликт с идеите и идеалите на империализма в цялата им многозначност.

Бредбъри се прекланя пред откритията на съвременния човек, разширили и задълбочили неговите познания и открили му необятни възможности. „Възпявам електрическото тяло“ — възкликва той, обобщавайки в това понятие всички постижения на научно-техническата революция. Но в същото време той съзнава, че изоставането на духовната култура може да доведе до такава дехуманизация на техниката и човека, която да се обърне срещу самия него. Защото нищо не може да замени най-висшия продукт на постоянно развиващия се свят. Той остава уникален в своята радост и болка, в своя страх и героизъм, в сложния комплекс на своите чувства и в подвига на своя ум, довел го до подстъпите на себепознанието. Бабата-биоробот от „Възпявам електрическото тяло“ никога няма да замени истинската и доколкото само наподоби едно конкретно поведение, довеждащо до човешката болка, дотолкова и ще запълни жестоката, макар и неосъзната празнота. А в един момент цялата могъща материална техника може да се превърне в гавра над човека, както това става в „Нощен разговор за ваша сметка“. Да, необхванатата от човешкия разум научна революция заплашва да превърне продуктите на човешкия гений от обслужващо живота творение в негов господар, да смаже човешката индивидуалност и свобода („Убиецът“).

Така Бредбъри полемизира и с онези, които смятат човешкия прогрес за убиец на човешкото щастие, а научно-техническата революция — за изпуснат от бутилката зъл дух. Но с не по-малка категоричност разобличава технократите, видели в тази революция механично решение на философските и нравствените проблеми на епохата и бъдещето. И стига до истинското диалектическо мислене, преодоляло метафизическата ограниченост и еднопосочност на отсечката, за да съзре сложния, и спираловиден път на човешкия прогрес. А оттам да извлече и необходимото единство на космическото познание и себепознанието, чиято нарушена хармония може да се окаже пагубна.

* * *

И в системата на тази сложна, но точна генерална постановка Бредбъри търси преосмислянето и преоценката на останалите философски категории, като например смъртта, смисъла на съществуванието, щастието, индивидуалното решение при парадоксална ситуация, тъгата.

Разказът „Здравей и сбогом“, дал заглавното на настоящия сборник, е твърде типичен в това отношение. Непорастващият, вечно дванадесетгодишен Уили, е поставен в ситуация на пълна безизходица. Но той намира свое решение — да доставя радост на другите, да ги прави щастливи. В това и осъществява, осмисля иначе абсурдното си съществувание. Без каквато и да е дидактика, като отчита страданието, Бредбъри ни насочва към сериозни изводи — дори и така нареченото лично щастие всъщност се оказва социален феномен, обусловено е от отношението към себеподобните и отношението на себеподобните. Личен е само индивидуалният избор на това осъществяване, мотивиран от неповторимостта на човешката личност.

Още по-определено тезата за взаимозависимостта на щастието и любовта към човека е застъпена в „Утрешното дете“. Родителите намират осъществяването си, като преминават в други измерения — тези на тяхното дете. Субективното решение не е мотивирано от субективизъм, а от естествена човешка потребност, от социална необходимост за общуване с близкия. Дори в най-парадоксалния казус Бредбъри защитава разбирането си, че човек е главно и преди всичко продукт на социални взаимоотношения. Въпреки че не приема Маркс.

Конфликтната многоплановост на размислите за смъртна, застъпени в повечето негови произведения, с особена дълбочина пронизват разказите му „Пренасяне на мощите“, „Възпявам електрическото тяло“ „Калейдоскоп“, „Последната нощ на света“ и особено — новелата „Огнената кула“. Но в тях писателят никъде не се повтаря. Той търси различни ъгли на осветляване толкова сложния проблем, които от своя страна му създават особени връзки с други проблеми.

Бредбъри е чужд на екзистенциалисткото разбиране, което идентифицира Смъртта с Нищото. За него тя е обратната страна на живота която проецира върху него и го осмисля по особен начин. Тя е сигналът за преходност във вечността, тревожно зовящ към осмисляне, на отсечката, наречена човешки живот. Холис от „Калейдоскоп“ съзнава в сетните си мигове, когато пада безнадеждно от разбитата ракета към Земята, че е пропилял твърде безцелно своя живот и иска да го изпълни с някакво съдържание. Дори ако може при изгарянето си да проблесне като метеор, но да създаде вълнение у други хора. Хуманистът е категоричен — смъртта трябва да ни напомня, че нашият живот е посветен на другите, че в тази приемственост, осъществявана по безброй възможни начини, е връзката на мига с вечността.

Затова и наследството, традицията са част от смисъла на битието. Хари, от разказа „Хенри IX“, се бунтува срещу прагматизма, не държащ сметка за единството на времето, обособяващо категорията „Човек“. Той не може да последва своите сънародници, които с лекота напускат изконните си земи, мъгливия Албион, за да търсят по-добър климат. И изоставят традициите на съградената през много векове култура, сенките на своите деди, намерили материалния си израз в камбаните на Сент Пол и Санкт Маргерит, в легендите и историческата достоверност на скалата Скоун, в обичаите, свързани с коледния празник, в галерията оживели образи от творчеството на класиците… Не, ти не можеш да изоставиш това — това е част от самия тебе, това мотивира и смисъла на твоя живот. Лекомисленото обръщане гръб към миналото обективно затваря вратите към бъдещето. Какво ли биха му възразили ултралевите в обществения живот или авангардистите в изкуството, които искат да отсекат корените на приемствеността и да започнат света от днешна дата?

Но именно защото Бредбъри не е еднопосочен в поставянето и решението на проблемите, ние трябва да спрем вниманието си и на „Пренасяне на мощите“. Тук писателят определено показва, че е на страната на настоящето срещу миналото, на живота срещу смъртта. Но пак се касае за диалектическо отрицание, в което се съдържа и приемствеността. Спорът на старицата със случайно консервиралия се труп на починалия й в младини годеник се извисява до многозначна метафора, отражение на реален житейски конфликт — красивият спомен или реалното днес. И решението на страстно обичащия живота фантаст, стигащ почти до пантеистично преклонение пред света, може да бъде само едно. В тази насока е осъществено и морето-жена от „Жените“. То има нужда от топлината на живия мъж, него привлича, за да изхвърли мъртвия труп като ненужен.

Като че ли цялата многозначност, обособена от комплексността на проблемите на битието, най-цялостно (в рамките на сборника) е реализирана в „Огнената кула“. Отново Бредбъри използва условностите на фантастиката, за да сблъска два мирогледа, два свята. Но този път той е по-дистанциран, не се ангажира безапелационно и безкритично. Защото очертаният тук свят на бъдещето, макар и решил основните нравствени проблеми, всъщност е изградил едно общество, твърде стерилно, твърде обеднено от емоции и възприятия. И светът на миналото, представен от вдигнатия мъртвец, естествено протестира, бори се да възстанови собствения си облик в рамките на новото, свръхрационализирано битие. Но в собствената си безпомощност това минало не може да намери друг двигател, освен омразата.

В случая Бредбъри извежда и двете тези до техния абсурд, за да утвърди още веднъж разбирането си, че не по пътя на елиминирането на злото или абстрахирането от него, а единствено чрез неговото осъзнаване и преодоляване може да се върви напред, към извисяването на човешката личност. Изнасилването на битието неминуемо ще предизвика възмездие. Такова, каквото търси да осъществи и мъртвият град на далечната планета от разказа „Градът“. Отново и отново проблемът за изключителната отговорност на съвременника, защото изнасилената природа ще си отмъсти в бъдещето на неговите потомци.

* * *

И в този сборник, както и в познатите на нашия читател творби, Бредбъри утвърждава като човешка необходимост цялото богатство на емоционалната гама. Ако премахнем от живота тъгата, страха, ужаса, тогава не бихме могли пълноценно да изживеем и радостта от тяхното преодоляване, бихме обеднили личността от героичното щастие, бихме я лишили от трепетите на откривателството, винаги свързано с риска на неизвестното, или от благородството, което се ражда в скръбта.

Затова защитата, която писателят прави на фантастния ужас, не трябва да се разбира като съпричастие с патологическите тенденции на буржоазната масова култура за утвърждаване на изкуството на ужасите, а като съзнание за диалектическото единство на човешките толкова противоречиви чувства. Това единство, което обединява и толкова различните направления в творчеството на самия Бредбъри.

Понеже става дума за многообразие на творческата му личност, длъжни сме да обърнем внимание и върху стилистичния аспект. У Бредбъри съжителстват синтетичният, но фрагментиран слог, близък до кинематографическото виждане и отразяване на действителността, което го сродява с такива майстори на модерния разказ, като например Хемингуей. Но в същото време той наслоява крупни платна с многопластово богато извайване на образа или пейзажа, така характерни за класиката. А когато дойде време за намиране художествен адекват на сложно неизбистрено чувство, той прибягва и до избликналите тъмни стихии на потока на съзнанието. Но при цялата тази разнородна стилистична гама ние нито за миг не можем да открием или да усетим разностилие. Защото частните естетически способи са дълбоко органични към авторовата идея, намерила и единство на емоционалното възпроизвеждане. Така е и с настроенията, постоянно сблъскващи се и постоянно преосмислящи състоянията на героите. Както и в самия живот мрачната натегнатост се разкъсва със свеж хумор, чистотата на оптимистичния патос се засенчва от тъжна самоирония, трагизмът и вярата вървят ръка за ръка…

Езикът на Бредбъри е богат — и като речниково натрупване, и като умение да използва многозначността на словото. Нерядко ще се сблъскаме с дума, която изглежда странна, причудлива в структурата на изречението, за да проумеем, че това далеч не е маниерност, а намерен най-точен, ако не най-обикновен, израз на мисъл, чувство или състояние. Добиващите все по-голяма гражданственост от проникването в бита нови научни понятия съжителстват естествено и удобно с митически и литературни образи, Уитмъновската виталност покорява и подчинява термините на студената техника. (За щастие, качеството на настоящия превод ни дава добра представа за това.) Но във всеки случай и стилът и езикът са достъпни, влизат в контакт с широката читателска маса. Въпреки че провокират по-голямо интелектуално и естетическо напрежение.

Защото Бредбъри е убеден демократ — като същност и като убеждение. Неговите положителни герои са хора от народа, непокварени от фетиша на Мамон и от отчуждения механизъм на капиталистическата социална структура. Те отстояват своята правда в борба, утвърждават своя идеал с по-усложнени или по-просто изразени категории. И те са оптимистичната основа на писателя, конкретно историческото и конкретно социално осмисляне на неговия хуманизъм. Тях той противопоставя на психически деформираните и изродени плодове на примитивизма и социалната несправедливост, на дехуманизацията и отчуждението на света, в който живее. И тази му вяра в човека, в истинския неподправен представител на народа, е другата основна точка, която, наред с идеала и перспективата, го сродява с нас, с нашето верую.

Дали Рей Бредбъри съзнава това сродство? Трудно е да отговорим категорично и безапелационно на този въпрос. Това би означавало дълбоко проникване в неговия субективен мир. Но нас ни интересува обективният резултат — а той е в наша полза. Но ако може да се спори за неговата собствена осъзнатост, то не подлежи на съмнение осъзнатостта на онези тъмни сили, които подпалиха дома му. Защото цялото творческо дело на големия писател фантаст (а всъщност — реалист) е проникнато от една последователна идея: светът на капитала е изроден и обречен, той трябва да си отиде и да отстъпи мястото на по-хуманен, по-осмислен и по-щастлив живот. Обречен е и той, обречени са и идеалите му, обречени в него са и палачи, и жертви. А това звучи като мотивът-заклинание на Катон-старши в неговите речи пред римския Сенат: Kartago delenda est!^[11]

Допълнителна информация

$id = 12019

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Рей Бредбъри

Заглавие: Здравей и сбогом

Преводач: Нели Константинова

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1974

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Редактор: Недялка Христова

Художествен редактор: Венелин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Йордан Велчев

Коректор: Атанас Шопов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19800