Шуми океанът, вълни връхлитат брега и пак се отдръпват, временно укротени. Прилив и отлив, отлив и прилив — от началото до края на битието. Недокоснати далечини и бягащи след тях синкави хоризонти. В разтегната дъга се издигат остров след остров с високи брегове. Отдалече приличат на свят, който нищо не иска от настоящето и не пита за бъдещето. Но това идилично спокойствие е само привидно.
Островите живеят, денят и нощта идват с нови очаквания. Рибарски лодки се промъкват между рифовете, а мрежите се препълват от улов. Палмите се превиват от плод, а домовете се огласят от детска гълчава.
Така е сега, а може би и занапред…
Но самотен, сякаш изтласкан от зеления хоровод на островната дъга, сивее остров Нилса, ограден с настръхнал каменен бастион. До него никой не може да се приближи, нито птица да прехвръкне над зъберите. През бойниците дебнат заредените дула на оръдията, в дълбоките пристанища чакат тежковъоръжени бойни кораби.
На острова живее властелинът на океана Дивер, заобиколен от съветници и ласкатели. А Нилса, единственото му владение, е превърнато във военен стан, винаги в бойна готовност. Тук няма градове и села, нито пъстрата смесица от звуци, форми и багри като на другите острови. Не се виждат хора, тръгнали по своите работи или спрели се на любезни приказки. Всичко на Нилса е отмерено и разчертано, подчинено на неизменен ред. Във фермите и плантациите, в двореца и казармите, навсякъде гъмжило от тъмни униформи, които откликват на заповедите със: „Слушам, ин Дивер!“.
Тъй е било, тъй навярно ще бъде и занапред…
Властелинът на Нилса е дребен мъж с голяма, несъразмерна с тялото му глава. Лицето му, грапаво и скулесто, завършва със силно издадена напред мощна челюст. От оределите му белезникави вежди нагоре никне безцветната му коса, къса и твърда като четина. Върви тромаво, при което ръцете му, прекалено дълги и яки, нервно потреперват. На бледото му, с месест нос лице втренчено гледат металносиви очи, които стряскат подчинените му.
И днес Дивер се събуди в лошо настроение. Из обширния, добре поддържан дворец сновяха слугите, гонени от недоволните викове на властелина. Никой не можеше да му угоди. Ръкавите на рубашката му бяха прекалено къси, а крачолите на панталоните — дълги и обратно. Обувките го стискаха на палците или се изхлузваха от краката. Убиваше го мекото легло, а пухкавата възглавница бе твърда като камък. Таванът се спускаше задушаващо нисък или се издигаше недостижимо високо дори и за дългите му ръце. Яденето в устата му придобиваше прекалено сладък или недопустимо солен вкус. И макар че всичко бе приготвено по утвърдените рецепти и беше претеглено до милиграм, слугите тичаха в надпревара по гранитните стълбища и се връщаха, натоварени с отбрани ястия.
А Дивер крещеше, че редът е нарушен и престъпниците ще бъдат наказани, сякаш някой би посмял да премести нещо без позволение.
Пискливият му глас кънтеше из залите, блъскаше се в извивките на коридорите, търкаляше се по стъпалата и оглушаваше разтрепераните слуги.
Властелинът наруга и прогони съветниците си, началниците на охраната и надзирателите на плантациите, които всяка сутрин му рапортуваха и получаваха заповеди за дневната програма. Струваше му се, че те носеха безпорядъка, който го душеше, стискаше, дразнеше, разваляше вкуса и обонянието му, предизвикваше неовладени пристъпи на безсилна ярост и отчаяние.
Опустя дворецът. Из обширните зали, по високите стълбища и кули страхът спусна гъстите си мрежи. Настана трескава тишина.
Разстроен, Дивер се отпусна на резбования си трон, нервно впи в мекото дърво острите си нокти. Главата му натежа и той затвори очи.
Наблизо се разнесе угоднически глас:
— Успокой се, ин Дивер. Скоро всичко ще стане както искаш. Аз ще се погрижа за това.
Властелинът вдигна глава. Пред него стоеше Лисора, тайният му съветник. Той се появяваше само в миговете, когато му бе най-необходим. Дивер с надежда се взря в тъмното му лице с дълъг като на граблива птица нос.
— Аз ще направя така, че да бъдеш доволен, ин Дивер — повтори тихо тайният съветник.
Властелинът стана, приближи се до прозореца, който заемаше цяла стена и имаше изглед към океана.
Оттук добре се виждаха няколко острова. Да бяха само тези! Целият океан, чийто повелител само на думи бе той, правнукът на Железния завоевател, е осеян с острови, неподвластни на волята му. Островитяните бяха прогонили униформите и разрушили реда, установен от дедите му.
Той впи с омраза поглед в далечината:
— Тези жалки острови ми пречат, вече не мога да дишам от тях — скръцна със зъби Дивер. — Те по право ми принадлежат. Но как да ги завладея, как? Ще ми кажеш ли най-сетне? Ти знаеш тайни, недостъпни за другите, можеш да се спуснеш в пластовете на победните времена и да откриеш спасението. Хайде, какво чакаш? Да не би да искаш да се пръсна от яд? Остава ни едно средство и то е в пропастта…
Колкото по-настойчиво говореше, толкова очите му се присвиваха, а лицето му набъбваше и се покриваше с червени петна.
Откакто бе наследил баща си, доживотен властелин на Нилса, Дивер воюваше. Но битките му бяха неуспешни. Не помагаха нито въоръжените с далекобойни оръдия флотилии, нито въздушните ескадрили, натоварени с мощни бомби. А още по-малко — преданите му до смърт, фанатизирани полкове от хиляди дивери…
Омразните острови от ден на ден се засилваха. Те обединиха военните си единици и успешно отблъскваха атаките му. Дивер се страхуваше да не би търпението им да се изчерпи и да преминат от отбрана в настъпление.
— Ние не сме в състояние да ги победим — процеди властелинът. — Затова ще ги унищожим.
— Прав си, ин Дивер — съгласи се тайният съветник.
— Дойде време за окончателна разправа.
— Давам ти срок една нощ и един ден, ни повече, ни по-малко — отсече властелинът. Сега очите му се бяха разширили и изцъклили като на безумец.
С бързи крачки тайният съветник прекоси стълбището и слезе в подземието. Отвори една сливаща се с каменните стени врата и влезе в тясна камера.
Лъхна го мраз. Той седна на хлъзгавия под и притихна. Носът му клюмна надолу и Лисора заприлича на лешояд, с малката си глава, покрита с щръкнала коса.
„Длъжен съм да изпълня заповедта на властелина — мислеше си тайният съветник. — Нилса се е превърнал във взривен погреб. Едно тлеещо фитилче е достатъчно да го възпламени. И това фитилче е все по-трудно възпираният бяс на Дивер, който от дързък наследник на велик завоевател се е превърнал в подивяло от безумните си желания деспотче. Къде остана бойният дух на прадедите, онази мощ, която смазваше остров след остров, браздеше океаните и всяваше страх и подчинение? Но още не е късно. В пластовете на желязното време спи Коконът. Завещан ни от непобедимия завоевател, той ще откликне на моя зов. А аз ще го изведа на повърхността и ще му заповядам: «Унищожавай!». По-силен съм от Дивер, защото моята омраза към всичко, отлъчило се от завещания ред, надвишава границите на едно сърце, създадено от жива плът. И тя ще ми помогне да се спусна до края на пропастта…“
Настана нощ, от тъмна по-тъмна, от тиха по-тиха. Часът на Лисора дойде.
Той започна да изстудява сърцето си в ледника на омразата. От урвите на вековете плъзнаха сковаващи течения. Косата на тайния съветник се изправи, всеки косъм се превърна в ледена игла. Тялото му, изстудено от чудовищната ненавист, натежа и подът се продъни.
Лисора започна да пада надолу, подет от мразовитите течения, които го насочваха. Край него един след друг се мяркаха пластовете на отминалите времена — ту безформени и дълбоко разядени, ту огладени и здрави.
Нейде издълбоко долиташе мощно кънтене, сякаш се срутваха цели планини в кухината на небитието.
Зададе се векът на слабите властелини, прогонени от въстаналите островитяни. И Лисора бе заслепен от ярка светлина.
Омразата в сърцето му още повече се сгъсти и той по-бързо започна да пада надолу. Успокои се едва когато светлината изчезна в пукнатините на по-старите епохи.
С облекчение видя монолитните яки пластове на железния век — векът на Великия завоевател, истинския властелин на океана и островите. Тук мракът и студът бяха неописуеми. Лисора тържествуваше, вече можеше да диша спокойно. За него нямаше по-здравословен въздух от този, наситен с отровния дъх на разложението. Той напрегнато се взираше във всеки отминаващ пласт и колкото по-притъмняваше наоколо, толкова очите му виждаха по-ясно, ставаха по-зорки и по-проницателни.
И стигна самото дъно на пропастта. А там лежеше огромна какавида — толкова диреният Кокон, излюпен в ръждясалите доспехи на железния век. Дори и тайният съветник се стъписа пред нагънатото цилиндрично тяло. И неговото вледенено сърце трепна при вида на гъстите иглести власинки, които се протягаха във всички посоки, сякаш подушваха околния мрак. Те ситно се гърчеха, настръхваха, от острите им върхове прескачаха мълнии и Коконът се обливаше в черновиолетова мъгла.
Тайният съветник предпазливо направи няколко крачки и усети как мъглата го обви, проникна в клетките му и превърна тялото му в къс твърд метал. Той заприлича на желязна машина, която не знае страх и прегради.
И протегна ръце към Кокона. Щом докосна мъхнатата му обвивка, отекна гръм. Пластовете на победния век се разтърсиха, надигнаха се и пробиха лежащите над тях времена. Докато се опомни, Лисора се намери на военния полигон. Наблизо се извиваше Коконът и гъсеничното му тяло ситно вибрираше. Черните власинки бяха настръхнали и остро пукаха.
Дочули зова на Железния завоевател, в строен ред, с фанфари и барабани маршируваха военните поделения. Най-отпред удряше крак в крак властелинът Дивер, облечен в блестяща парадна униформа.
Слънцето, ослепено от металния блясък, прободено от острите щикове, оглушено от тръбния вой, се затъркаля по сивото небе като дрипава топка.
Войската обгради какавидата и взе за почест. Дивер благосклонно погледна тайния съветник и отсече:
— Ти изпълни заповедта ми. Обявявам те за първи рицар на железния Кокон.
И сръчно забоде на черната му рубашка голям орден, изобразяващ какавида. След това скръсти ръце на гърдите си и извика:
— Потомци на Железния завоевател, предани мои дивери. Настъпи часът за разплата. Там — посочи той океана — са враговете ни. Напред, верни дивери, до победа!
Войската поде вика му:
— Напред-ед-е!
Под гръмовития вой Кокона се обви в черна мъгла и се разпукна. Излетя огромно насекомо с тъмни крила и набъбнал кафеникав корем. С нетърпеливо бръмчене то се издигна и пое към островите. Рожба на стара омраза, насекомото знаеше кои са враговете…
Диверите заеха кулите на бастиона и през бойниците зейнаха оръдейните дула. Корабите в пристанището надуха сирените в бойна тревога.
Властелинът и тайният му съветник застанаха пред обзорния прозорец на приемната зала и започнаха да наблюдават през далекогледите си. Самодоволните им лица изразяваха очакване на бърза и лека победа.
Насекомото летеше към близкия остров и кафявият му корем се изтегляше като хобот. Още малко — ще долети до сушата, а от хобота…
Ненадейно задухаха силни ветрове. Те подхванаха невижданото насекомо и започнаха да го премятат. То встъпи в двубой с въздушната стихия, но слаби за нея бяха крилата му, макар изковани в желязната пропаст. Те ту клюмваха, ту се опитваха широко да загребат въздух.
Ветровете си играеха с него. Запокитваха го до самата вода, сетне отново го издигаха нависоко, завъртваха го и все повече го изтласкваха далече от островите. Уморени от неравната битка, крилата на насекомото клюмнаха, сви се черният му хобот.
— Какво става? Как е възможно! — изпищя потомъкът на Железния завоевател и премалял се облегна на прозоречния перваз. — От островите духат ветрове, какви са тези ветрове, как не сме ги забелязали досега? — вайкаше се властелинът, като подозрително се взираше в тайния съветник.
Лисора хвърли гневен поглед към непристъпните зъбери на бастиона.
— Изолирахме се и забравихме за тях. Те духат винаги преди залез. И всеки капитан, който поведе кораба си срещу им, загива — съкрушено отвърна той.
Крилата на насекомото висяха накъсани. То политаше към вълните, като въртеше безпомощно кръглата си глава с две прозрачни неподвижни очи, или подхванато от въздушния поток, се носеше към Нилса, надавайки пронизителни крясъци.
Един мощен напор го завъртя, издигна го високо и го преметна през стената на бастиона. Насекомото падна на военния полигон. От удара в бетонната настилка коремът му се пръсна и от него изскочиха рояци черни семена.
— Свърши се, край! — изпищя Дивер и падна в несвяст. Той, като всички властелини, беше с деликатни нерви.
Обезумял, Лисора хукна към пристанището. Искаше да избяга по-далеч от обречения остров. Но вече бе късно. Привидно леки, щом паднеха, семената на злото потъваха надълбоко и се забиваха в пластовете на железния век. Там те набъбваха и се нажежаваха, докато ледът се стопи и се превърна в клокочеща пара. И в един миг островът се разцепи и с оглушителен гръм потъна в океана. Заедно с него изчезнаха Дивер и натруфеният му дворец, обширният полигон с новата бойна техника, Лисора и корабите в пристанището, казармите и хилядите дивери, готови за последна атака.
Имаше Нилса, гневен и самотен остров, и вече го няма…
Всичко бе решено. Без да изстрелям бомбения си товар, аз поех отдавна обмисления курс. Намирах се отвъд границата на видимост и можех лесно да се изплъзна. След повече от час трябваше да се върна на аеродрума — време, достатъчно да се отскубна от следящите устройства на базата.
Апаратът набираше скорост и в приглушеното му бръмчене чувах: „Ти си свободен, ти си свободен…“
Но неувереност и съмнение внезапно нарушиха ритъма с настойчивите си въпроси: „Имаш ли право да напускаш полесражението ти, Ловес, пилот от Великата армия? Ти, добре обученият жив автомат, който при всеки повелителен вик чинно изпъваш тяло, влизаш в летящия убиец и хладнокръвно стоварваш мощните заряди над градове и села? Забрави ли заповедта да завладяваш страна след страна, до самия край на тази малка, с тесни хоризонти планета, в която няма място за всички? Нима не крачеше гордо по разрухата и не пееше с гръмък глас марша на Великата нация, опиянен от своето всесилие? Защо предаваш голямата цел, Ловес?“.
Отпъждах досадните укори и извиквах спомена, който само това чакаше, за да се появи и да ме измъчва.
… Беше ранно утро. Летях над обширно поле, разровено и опожарено от снарядите. Наближавах село с купчина къщи, когато към мене се стрелна лека машина — една пеперудка, създадена за пръскане на овощни градини. Кабината бе открита и виждах пилота. Беше жена, по-скоро девойка, едва ли имаше повече от осемнадесет години. Лицето й бе бледо, от пропуканите устни по брадичката й се стичаха кървави капки. За част от мига се мярнаха очите й, пълни с ненавист. Деляха ни секунди. Не бях в състояние нито да отклоня, нито да забавя тежката машина. Пеперудката летеше към огъня…
Дим ме задави, прилоша ми от сътресението. Навярно инстинктивно съм я обстрелял, защото, щом отворих очи, видях долу на земята да гори лекият й апарат.
Моите тренирани мускули, овладените ми до съвършенство рефлекси ме спасиха. Успях да стигна до аеродрума и да кацна. Тежко ранен ме откараха на лечение.
Когато се съвзех, започна едно непрестанно разпъване на душата, което наруши психическото ми равновесие. И наяве, и насън виждах девойката, потъмнелите й от омраза очи. Не можех да си обясня отчаяната храброст, с която тя влезе в двубой, макар да знаеше, че е обречена.
Представях си я облечена в бяла рокля. (Такава рокля имаше онова незабравимо момиче, което срещнах някога в кипарисовата алея на колежа). До нея върви младеж и държи ръката й в своята. Но този млад човек не съм аз, Ловес, убиецът й… Нима това е врагът? — питах се за хиляден път. — Тази мила девойка със светли коси? Аз, роботът, слял се с машината, рушителят на надеждата, заслужавах омразата й.
АЗ НЯМА ПОВЕЧЕ ДА УБИВАМ! — повтарях си хиляди пъти на ден. И заедно с физическото ми укрепване изчезнаха старите привички и все повече отслабваше властта на силата, която непрестанно ми втълпяваше: „Ти си над всичко и всички. Убивай без съмнение, граби без насищане, заробвай без съжаление!“.
Не, никога, никога вече! — заклевах се отвратен.
Времето се обърна и ме отведе в кипарисовата алея, където видях моята мечта. Девойките си приличаха. Странно е как могат да бъдат толкова еднакви, след като са родени Далече една от друга. И нали орисаните да ни робуват не могат да бъдат красиви като нас, избраниците? Образът на мъртвата все по-настойчиво ме преследваше. Не можех да се укрия от бледото лице и кървавите капчици по брадичката. И от очите…
Пилотите от ескадрилата идваха при мене, тупаха ме свойски по раменете и гърлено се смееха: „Ти бързо се поправяш, Ловес, скоро ще полетиш. Ние отмъстихме за тебе. Страната, в която пострада, е победена, прегазихме и съседната. Вече щурмуваме надалече. Близо е краят на света. Наближава триумфът ни…“
Аз разсеяно им кимах, а мислено кроях планове за бягство. Все по-често си припомнях миналото.
Дълго търсих онова момиче. Обикалях парка на колежа, скитах из целия град, който изведнъж ми се стори пуст. Задушавах се в него, обичайните развлечения не ме радваха. Изгубих интерес и към учебните занимания.
Започнах да отделям от средствата си за издръжка. (Добре, че баща ми не разбра — навярно би се ядосал, той, заетият ден и нощ с кроежи за нови печалби). Построих си малка яхта и през ваканцията пътешествах из океана. Избягвах оживените пътища и избирах отдавна забравени маршрути. Представях си, че съм викинг, който дири непозната земя, но повече ме привличаше романтичният мит за странстванията на Одисей. Изучавах древните поети и мъдреци и виждах обетовани земи, населени с чародейки, всяка от които приемаше чертите на момичето от кипарисовата алея…
Очакванията ми се оправдаха. Открих късче суша с палмова горичка и топла лагуна. Всяко лято посещавах моя остров и прекарвах дни на блажено спокойствие. И мисъл не ми е минавала, че ще трябва да воювам.
Но неочаквано — тотална мобилизация, старателно дресиране, автоматизиране на мозъци и рефлекси и ето ме Ловес, убиецът. Гледам се в огледалото и не мога да се позная. Дълбоки бръчки прорязват челото ми — тъмни, сякаш одимени. Очите ми, преди светли, се бяха обезцветили и изцъклили. Дори косата, по-рано кестенява и мека, се бе сплъстила в прошарено валмо. А тялото ми е гъвкаво и жилаво като на хищник…
Мисля си за острова. Сигурно все още е необитаем — не е подходящ нито за военна база, нито за отдих на преситени туристи. Прекалено е уединен и малък. Там се надявам да намеря спасение от заповедите, от спомена, от себе си…
… Летя далече от тътнежите на бомбите, от пепелищата и предсмъртните стонове. Не искам повече да зная, че един злостен маниак бълнува за завладяване на света и е насъскал хиляди изгубили човешкия си образ касконосци. Какво ме засяга, че други умират за своята земя, за огнищата и децата си? Какво че някаква непозната девойка налетя върху моята крепост и падна, обхваната от пламъци? По дяволите всичко и всички!
Нищо не искам да помня, горчивите съжаления не са за мене. Аз излязох от играта…
Издигам се колкото се може по-високо, крия се в облачните купове, използувам целия си опит, за да не бъда случайно открит. Отдъхнах си едва когато сред прибоя се открои късчето суша.
Направих бавен полукръг, отворих изтласкващия люк и се спуснах към зеленото петно. Натежалата от бомбен товар машина започна да се люшка, могъщият й корпус се разтърси и тя падна в океана.
Приземих се на поляната сред палмовата горичка. Каква тишина! И малката сглобяема къщичка, и дори складчето с провизии бяха непокътнати.
Свих на топка парашута и военната си униформа, изтичах на плажа и ги подпалих. А купчината пепел изхвърлих във водата. Изтегнах се на тревата. Истина ли бе всичко, което преживях досега? Времето сгъна невидимата си спирала и ме върна в дните, когато скитах тук — мечтателен юноша, любител на древната поезия. И за пръв път от началото на войната спах непробудно и без кошмари.
На другия ден дълго се търкалях на плажа, плувах в лагуната с доверчивите рибни ята, катерих се по високите палми. Привечер се изкачих на скалата, странно моделирана от стихиите. Спомних си, че някога я бях нарекъл Кентавъра. И наистина, приличаше на препускащ кон с глава на древен мъдрец. Възседнах го и огледах океана. Той бе пуст до хоризонта. Слънцето, прорязано от тъмночервени ивици, бавно залязваше.
„Всичко наоколо е мое — мислех си аз. — И островът с палмите, и топлата лагуна, и този създаден от времето Кентавър с каменни очи.“
— Ехо! — извиках силно.
От вътрешността на скалата долетя едва чуто:
— О-о-х…
Ослушах се, въздишката не се повтори. „Навярно ми се е сторило“ — потуших учудването си.
— Ехо-о-о! — нададох с пълно гърло. — Аз съм свободен, свободен-ен-е…
— Не-е-е! — отвърна скалата.
„Що за дяволия? — потръпнах. — Нали съм сам? А не прилича и на ехо. Дали не е особено отражение на моя глас? Но думата не е същата. Звучи иронично. А може би от непривичната тишина получавам звукова халюцинация?“
Стори ми се, че скалата започна чувствително да се затопля. Слязох набързо и се отдалечих. Скоро забравих за случката. Спокойствието на острова ме погълна. Отпуснаха се напрегнатите ми сетива, усетих се подмладен.
Времето минаваше, спомените избледняваха, докато един ден се събудих със съзнанието, че всичко съм забравил. И отново станах влюбеният юноша, увлечен от поезията на древните. Изгладиха се бръчките по челото ми, изчезна щръкналата коса, заличи се изразът на умора и безпричинна омраза. От водното огледало ме гледаше безгрижен младеж.
Застанах в подножието на скалата. Кентавъра бе впил безжизнените си очи в океана. Казах му:
— Зная, че нищо не виждаш и не чуваш, затова ще бъда искрен. Доволен съм от живота си. Тук е хубаво. Небето е винаги безоблачно, не духат бурни ветрове. Избрах си това местенце, защото е далече от опасните кръстопътища…
Увлякох се, започнах да говоря в мерена реч, между стиховете си вмъквах цели строфи от древни поеми. Смесвах собствените си разсъждения със сентенциите на великите мъдреци, но така майсторски изопачено, че да звучат като оправдание на мислите ми.
Кой знае колко би продължило словоизлиянието ми, ако не го прекъсна силен трус. Скалата се огъна, Кентавъра се разцепи на две. Светлините и сенките на залеза заиграха по главата и тя изведнъж оживя, широко изсеченото чело се намръщи, устните се свиха в горчива ирония.
Главата започна да се издига, появиха се рамене, тесни гърди, изплува слабо, леко прегърбено тяло. Жилестите ръце стиснаха тънка тояжка. Разпиляха се дългите побелели коси. Старецът пристъпи към мене и тялото му разлюля въздуха.
Краката ми се сраснаха със земята, не бях в състояние нито да бягам, нито да викам. Старецът се облегна на тояжката и ме погледна. Очите му приличаха на дълбоко вдлъбнати лещи, в които се отразяваха отдавна познати картини. Гласът му, макар и тих, ме прониза:
„В пламъци рухва родният град. Децата ридаят и търсят закрила от мъртвите майки. Мъжете умират от вражи стрели и чупят се мечове в кървава бран. Къде си, геройо, наша надежда, опора в трагичните дни? Върни се, защитнико храбър, и с меч в ръката врага безпощадно срази…“
В очите на певеца пламтеше древният град, в конвулсии се мятаха смъртно ранени хора. Те протягаха ръце за закрила. Спусна се нощта и заедно с нея се стопи и старецът.
„Видение ли е? — питах се тревожно. — Или необяснимо материализиране на насилствено заличената ми памет?“
Спомените ми се връщаха вкупом и рушаха трудно съграденото спокойствие. Обзе ме гняв. Мислено се заканих на древния старец, появил се неканен, толкова познат и едновременно далечен. Мъчех се да възвърна предишния си покой, но виждах димящия град, чувах проклятията на умиращите.
— Не искам, махнете се, махнете! — трескаво шепнех и се мятах по поляната през дългата безсънна нощ.
Слънцето едва бе изгряло, когато забелязах Стареца. Приличаше на мъгливо образование, което се издигаше нагоре, понесено от слънчевите лъчи.
Настъпилият ден беше най-тъжният от всички прекарани на острова. Поляната и отрупаните с плодове палми, топлата лагуна и златистият плаж изведнъж изгубиха хубостта си. Съзнанието ми ги деформираше и те придобиваха уродливи очертания.
Времето спря да тече, сгъсти се в огнена топка, която притисна сърцето ми. И то биеше лудо, сякаш се давеше в собствената си кръв…
В очакване на залеза нетърпеливо обикалях острова. Най-сетне слънцето достигна хоризонта и сред руините на скалата се появи Стареца. Той вдигна тояжката си и с укор посочи небето. В дълбоките огледала на очите му се появи убитата от мене девойка. Тя се стрелна на своята открита машина — същата, с която доскоро бе спасявала плодовете от нашествието на насекомите. Погледна ме с отвращение, като най-гнусен и подъл вредител и се вряза в корпуса на моя апарат…
— Махни се! Да ме измъчваш ли дойде? Остави ме да забравя, да забравя! — крещях, прикрил очите си с ръце, за да не виждам живата факла, която се гърчеше сред обгорената нива. Спуснах се заплашително към стареца, но той не се помръдна, само устните му трепнаха. Думате му спряха крачките ми:
„И в дън земя да се скриеш, ще дойда при тебе. Сам себе си мамиш. Не ще заличиш следите от своята болка, в душата ти скреж на горчива умора пълзи. Всеки миг, преживян в покой, отнема дъха на стотици невинни. Сърцето си ти пречисти в справедливата битка. И тогава онези очи ще се върнат при тебе. Ще ги видиш с усмивка да гледат житата узрели, а ти ще вървиш по пътека между две натежали от плод и надежда бразди.“
Старецът млъкна, аз стоях замислено и усещах, че ми става все по-близък. Та нали той беше моят неразделен спътник в годините, когато не умеех да убивам. Певецът, дошъл при мене от хилядолетията.
Връхлетя ме цялата мъка и съжаление, всичко, от което се опитвах да избягам. Но не се уплаших. Вече знаех какво да правя. Ще завъртя стрелката на съдбата си и ще полетя в бой за онези, които убивах. Така донякъде ще изкупя вината си, породена от заблудата.
Исках да споделя мислите си с Певеца, но той незабелязано си бе отишъл. А скалата отново се възправяше, един могъщ Кентавър с глава на древен мъдрец, който уверено гледаше в бъдещето…
От незапомнени времена сред полуздрач и задуха в дълбините на малката планета Бинера живееха хора. Дните им течаха в отмерен ритъм като в термитник и никой не знаеше откъде са дошли техните прадеди и защо са заселили скалистите недра — тези тесни килии, съединени с мрачни проходи.
Минаваха години, без мисълта на някого да бъде озарена от прозрение или сърцето на друг да трепне от вълнение. Раждаха се толкова деца, колкото бяха необходими и никое от тях не виждаше свое другарче и не се захласваше в безгрижни игри. Това бяха програмирани живи машини със строго определени задачи. Едни къртеха скалите, други извличаха от скалната маса хранителни вещества, вода, енергия… Покорно и мълчаливо се трудеха зад машините.
На мястото на умрелите незабелязано се нареждаха други и вековете се нижеха като мътните води на ленива река, течаща сред стара, огладена от ветровете равнина. Но дори бреговете на такава река носят следи от отминали бури, а тежките й води тихо разказват в тъмните нощи за славните времена…
А животът на Бинера не бе запазил знак от миналото и никакви въпроси за утрешния ден не занимаваха обитателите й. Те приемаха полуздрача на своя свят като нещо вечно и необходимо, а привичния ход на времето си — като неотменимо правило.
Само едно нещо знаеха бинерианците. Животът им е подчинен на непогрешимия Моном и те са длъжни строго да спазват изкованите от него закони. Никой никога не беше го виждал, но всички вярваха, че той седи някъде високо над тях и грижливо бди да не се отклоняват от вярната посока.
Не ги следяха и не ги пазеха, защото вкоренената им покорност бе най-добрата стража за реда и спокойствието на неосветената Бинера.
Бинерианците не познаваха родителите си. Още с раждането изолираха децата в клетки за автоматично отглеждане. Те растяха без люлчини песни и майчина ласка.
Но една млада жена — Ледезра — наруши реда. Непредвидено в нея се бяха възродили отдавна забравени привички… След като бе определена да стане майка, тя се скри в една изоставена килия и там роди сина си Гармин. Хранеше го с майчино мляко и нещо нечувано — пееше му песни, които неволно изплуваха в паметта й. Песни за ярката светлина и зелената безкрайна равнина, за синьото море, над което летяха бели чайки.
Откъде идваха тези песни, тя не знаеше. Когато гледаше протегнатите към нея ръчички и трапчинките по бузките на Гармин, те сами напираха в сърцето й.
Ледезра с обич отглеждаше малкия си син и никой не попита къде се изгуби тя. Та малко ли майки умираха при раждане във влажните килии. Скоро мястото й бе заето от друга млада жена и всичко продължи постарому.
Момчето растеше с майчина топлота и очите му, които според правилата на Монома трябваше да бъдат хладни и безразлични, се променяха. В тях вече прозираше човешка сърдечност и любознателност.
Когато поотрасна, започна да обхожда неприветливия град, да се заглежда в хората и да търси отзивчивост. Но никой не го забелязваше и детето наскърбено се връщаше при майка си.
— Защо всички са такива? — питаше я настойчиво то.
— Какви?
— Уж са хора, а нито поглеждат настрани, нито говорят. Глухи ли са? Приличат на машини. Защо?
Ледезра се опитваше да му обясни, но думите й се накъсваха под недоумяващите детски очи. И като не намираше отговор, на помощ й идваше нова песен, избликнала от пробудените дълбини на съзнанието. А Гармин слушаше, обхванат от нетърпеливо желание по-скоро да види истинската светлина.
— Нима те не знаят за Горния свят?
Той бе нарекъл така света от майчините песни и му се струваше чудно, че бинерианците не са чували за него.
— И аз доскоро бях като тях, сине — замислено отвърна Ледезра. — Ти се роди и тогава разбрах, че мога да пея. Всяка твоя усмивка, всеки отронен от тебе звук раждаше нова мелодия. Но къде е Горния свят, не зная. А може би е само в моите песни?
— Не! — настоя синът й. — Той е истински и аз ще го намеря.
— Още си малък и слаб.
— Ти ще ми помогнеш, майко.
— Сигурно е много далече и пътищата към него са опасни, не са по силите на един човек.
— Ще си намеря приятели.
— Вярваш ли, че другите могат да се пробудят?
— Аз ще съживя светлата диря в сърцата им. Помниш ли, ти ми разказа за нея.
— Как ще я съживиш, сине?
— Още не зная, но ще открия начин. Ще мисля много, много…
Гармин се усмихна, а трапчинките по бузите му се очертаха по-дълбоко. Майката го целуна първо по едната, сетне по другата трапчинка. В съзнанието й нахлуха звуци и видения и тя подхвана нова песен:
„Там птиците летят високо, а върховете на планините се губят в белите облаци. С години да вървиш, няма да намериш бряг и топлата светлина не ще се умори да се лее. Дърветата няма да изчерпят соковете на пръстта, а цветята — багрите и хубостта си. Да станем като цветята красиви, а корените на сърцата ни да пият от живата влага на миналото. Дните ни да бъдат необятни като морето и чисти като небесните далечини.“
— Мамо, изпей ми я пак, искам да я науча.
Ледезра се смути, по бледото й до прозрачност лице плъзна лека червенина.
— Всеки път песента е различна, сине.
— Нима не можеш да спираш думите и да ги вдълбаваш така, че да се помнят?
— Не, момчето ми. Бинерианците не умеят да отбелязват думите. Само апаратите знаят това, което е необходимо за живота ни, а над тях стои Монома — нашият повелител.
— Къде е той? Искам да го видя.
— Невидим е, но зная, че е някъде наблизо.
След този разговор момчето започна упорито да търси Монома. Не остана кътче, необходено от него. И навсякъде виждаше хора, които приличаха на машини.
Като се взираше в безропотните им лица, Гармин отчаяно си мислеше, че те едва ли биха усетили красотата на майчините му песни, а за светлия Горен свят не биха повярвали. Като преминеше дълбоките галерии, той бързаше да отиде нагоре, където тъмнината бавно се разреждаше и понякога му се мяркаше нечие по-приветливо лице.
На най-високия етаж, в една тъмна чупка на отдавна забравен проход забеляза плесенясали от времето каменни стъпала, които отвеждаха още по-нагоре. Обвити в гъста паяжина, те се сливаха със сивите стени. Гармин стъпи на първото стъпало, но се подхлъзна и полетя обратно. Усети остра болка. Ядосан от несполуката, отново прекрачи и като се опря на стената, успя да се задържи. Второто стъпало бе още по-стръмно и хлъзгаво. Момчето впи нокти в скалата, напъна всичките си сили. Уморено и издраскано до кръв, най-сетне се добра и до него. А третото стъпало висеше над главата му като тежък похлупак и Гармин не успя да го достигне.
Реши да се върне и странно — двете трудно изкачени стъпала сякаш се снишиха пред краката му. И момчето разбра, че връщането е леко, докато пътят нагоре е непреодолим за сам човек. И се прибра обезсърчен при майка си.
— Какво ти е, сине? — загрижено го попита тя, като го видя след дългото му отсъствие.
Изглеждаше й уморен и посърнал. Къде ли не го търси тя, но не откри следите му, пък и нямаше кого да попита. Машини и хора бяха еднакво безразлични към майчините тревоги.
Момчето трескаво й разказа за стълбата. Майката го помилва и неочаквано запя песента. Думите вече не й се изплъзваха:
„Там птиците летят високо, а планините докосват белите облаци…“
Мелодията завладя и Гармин. Двамата пееха, обзети от желанието по-скоро да изкачат хилядолетните стъпала. Песента ги поведе покрай безшумно въртящите се машини, край потъналите в мълчание бинерианци. Тя издухваше дебелия прах, заличил светлата следа на миналото и будеше волята им да последват майката и сина, да подемат песента, която им се струваше позната и близка. И те тръгваха вкупом. Задавени от думите, машините спираха.
Щом стигнаха стълбата, Гармин скочи на първото стъпало. Олюля се и щеше да падне, ако не бе го подкрепила Ледезра. Като си помагаха, те заедно се изкачиха на второто. А непристъпното трето стъпало, което висеше като тежък похлупак, потрепери и се спусна ниско.
Учудени, майката и синът се обърнаха и видяха, че след тях вървят много бинерианци, а в прохода, докъдето погледът стигаше, идваха други.
Двамата прекрачиха третото стъпало и влязоха в обширен коридор, в дъното на който се открояваше огромна врата. По гладката й повърхност две мълнии стрелкаха начупените си дъги. Едната бързаше нагоре и сипеше златист прах, а другата падаше надолу и след нея се стичаха червени струи.
Майката и синът натиснаха вратата, но тя не се помръдна. Тропотът от прииждащите хора все повече се сгъстяваше. Той се превърна на вълна, която се блъсна в залостената врата и с трясък я отхвърли.
Откри се зала, по стените на която проблясваха стъклените очи на множество табла. Това бе командният пулт на Бинера, откъдето се поддържаше вековният ред в нейните мрачни килии и галерии. Блокиран от ритъма на песента, той беше притихнал. И никой не се досети, че всъщност това бе властният Моном, оплел в равнодушие и сляпа подчиненост доверчивите обитатели на Бинера, които не помнеха кога и защо са паднали в плен на машините.
Залата се изпълни с пеещи жени, мъже и деца. Песента им продъни тежкия свод и вътре нахлу бяла светлина. Тя се завъртя в мощен вихър и ги изнесе на Горния свят.
Пръв Гармин видя снежните планини и небето с реещите се птици. Ледезра го взе на ръце и го издигна високо, сякаш искаше дневното светило да благослови нейния син. А бинерианците гледаха обширната равнина и се радваха, че денят и плодородието на пръстта са вече техни.
А песента им летеше и догонваше белите облаци, в които се губеха планинските върхове…
Лице в лице заставам със звездите,
изпепелена от тревога, питам…
Кедран се събуди. В колибата бе полутъмно. Бледен зрак се процеждаше през отвореното прозорче. Момъкът се ослуша. В съседната стая не се чуваха стъпките на майка му. Той разсеяно огледа ниския таван, стените, които сякаш се приближаваха и още повече стесняваха помещението. Зрителната измама идваше от изпъкналите фигури по оранжевите греди, които по различен начин поглъщаха и отразяваха светлината.
Дълбоко вдъхна тръпчивата миризма на бамур. Тя го съпровождаше от първите му дни. И наистина, където и да погледнеше, каквото и да пипнеше — всичко бе изработено от това жилаво дърво, единствено оцеляло на несгодите в Острова. То топлеше, подслоняваше и обличаше, а семената и плодовете му утоляваха глада и жаждата. Като си тананикаше песента за спасителния бамур, той отметна ликовата завеса и влезе в кухнята.
На масата в плитка дървена чиния димеше ежедневната каша.
Стаята се освети от изгрялото слънце. Сноп лъчи заиграха по лицето на Кедран — слабо, леко удължено, с прав нос и плътно стиснати устни. Той се зарадва на оскъдната светлина, постоя няколко минути, стиснал клепачи. Сетне стана и приклекна пред шкафчето до вратата. Извади отвътре малка касета, седна на ниското столче до огнището и като постави на очите си лещовидното четящо устройство, потъна в микрозаписа. Завладяха го заветите на дедите му, научните истини и идеи, плод на техните многовековни усилия.
Погълнат от заниманието си, не чу вятъра, който блъсна вратата и нахлу в стаята. Заедно с него се втурна и майка му. Дребна и слаба, тя се задъхваше. Тънката й кърпа бе смъкната, пепелявите й коси се спускаха в безреда.
— Сине, по-бързо! Иде смерч!
Той скочи, свали устройството за четене, прибра микрозаписа в касетата и ги натъпка в дълбокия джоб на панталона си. Двамата бягаха превити в сгъстяващия се мрак. Стихията ги грабна, повлече ги сред вихъра от прах и камъни. Свистене и оглушителен вой огласяха несигурните им крачки. Екотът се блъскаше в скалите и се отразяваше многократно. Прекосиха каменистата пътека и се спряха под скален заслон. Там в няколко дървени сандъчета се превиваха оранжеви стръкчета. Това бе разсад на бамурови храсти, от плодовете на които се прехранваха.
— Няма прекършени. Прибирай, сине — зарадвано каза майката на Кедран, след като внимателно огледа младите филизи.
Наблизо тъмнееше вход на пещера. Кедран остави вътре едно сандъче и се върна за друго. След като пренесоха всичките, майката и синът се подслониха навътре под дебелите пещерни сводове. Но дори и тук достигаше шумът от падащите камъни, които смерчът увличаше в летежа си.
Момъкът се замисли, представи си също такова бурно утро. Като в просъница видя синкав блясък и усети едно силно тяло да го заслонява от рухващите греди в колибата. Тялото на баща му. Той го беше спасил с цената на собствения си живот. Тогава Кедран беше малък, още не можеше да говори добре, но това видение се запечата завинаги в паметта му. Опита се да възстанови бащиния си образ, но и този път той му се изплъзна. Видя само очите, които светнаха, изпълнени с тревога, и се разтопиха в тъмнината.
В пещерата беше студено и влажно. Бамуровата факла пушеше, пламъкът се огъваше от течението. Кедран зъзнеше под дебелото наметало, предвидливо скътано тук от майка му.
Настъпиха дълги часове на принудително бездействие. Младежът четеше под неравната светлина, спиралната лента бавно се развиваше и той се пренасяше във времето, когато родната планета Винда е била населена от свободни хора. Понякога откъсваше сълзящите си очи от редицата знаци и с недоумение оглеждаше влажните стени, сенките в ъглите на галерията, майка си, наведена над крехките стръкчета. И си мислеше за виндяните, които сега се криеха в пещерите и търпеливо чакаха да утихне вихърът.
Когато очите му се премрежиха и той не можеше повече да се взира в тайнописа, отиде в една странична галерия. Там имаше неголямо, но дълбоко езеро. Край бреговете му се търкаляха едри камъни. Сводът се бе пропукал и през овалния отвор проникваше дневна светлина. Тя падаше по средата на езерото и образуваше малък кръг. Тук въздушните течения се усилваха. Водата се вълнуваше, а светлият кръг клокочеше и се въртеше.
Кедран се взря в него. Дали от умората, или под влияние на току-що прочетеното, но му се стори, че кръгът забави въртенето си и в дълбочината му се отрази далечна звезда. Той я познаваше от детството си. И сега, когато отново я видя, не можеше да спре спомените, които го върнаха в годините на неговото възмъжаване.
Малкото момче обичаше да играе на скалната площадка пред колибата. Избираше камъчета с необикновени очертания и от тях изграждаше невиждани постройки, цели градове с улици и площади, с паркове и дворци. Това, което камъкът не можеше да изрази, допълваше го въображението му.
Момчето често се питаше откъде в ума му изскачаха градовете, в които виждаше всяка подробност. Представяше си вътрешността на сградите, любуваше се на добре уредените просторни зали. Вървеше из улиците на въображаемите градове и срещаше хора, които приличаха на него, на майка му и на другите техни познати, но бяха по-спокойни и уверени.
Учудена от необикновените му игри, майка му го милваше по разпиляната коса и го разпитваше.
— Не зная — повдигаше рамене Кедран и ясните му очи плуваха в някакъв унес. — Всичко е тука — сочеше той главата си. — Виждам къщите и улиците, мога да обикалям целия град, но как става това, не разбирам.
Когато за първи път забеляза заниманията му, тя се замисли, а след няколко дена разстла на масата тънка бамурова лента и с помощта на малък уред-светлописец, който оставяше ясни следи по светочувствителната материя, започна да го обучава на грамотност, на изчисления и други премъдрости, които забавляваха момчето. То схващаше всичко бързо и се отегчаваше, когато майка му надълго и нашироко му обясняваше някоя задача.
Но и сега Кедран продължаваше да се захласва в игрите, а когато се умореше от изблиците на въображението си, сядаше на големия камък пред колибата и гледаше в далечината. Искаше му се да види нещо истинско и живо, еднообразната гледка му омръзваше. Затова изтичваше надолу по сипея и с часове оглеждаше скалите–тук в тъмната пукнатина не се ли крие някое животинче, а онзи там отблясък не е ли от водата на поток? Не откриваше нищо, освен прашни камъни. Само в пещерата имаше езерце, в което му бе приятно да се гмурка.
Веднъж незабелязано се измъкна от колибата и тръгна напосоки. Вървя, докато сребристото слънце залезе зад близкия хълм. Момчето хукна да го догони, но се спъна и падна. От удареното коляно потече кръв. Под бързо припадащия мрак разхвърляните скални отломъци приемаха заплашителни очертания.
Стъмни се. Момчето се сви между камъните. Тишината, изпълнена с невидима заплаха, го пронизваше.
Уморен от дългото ходене, най-сетне се унесе в кошмарен сън.
Събуди се внезапно. Беше светло. Далечните хълмове приличаха на приказни видения. Едра звезда бе изгряла на небето. Тя ту усилваше светлината си, ту грееше равномерно. Сноп пурпурни лъчи заплува пред Кедран. Той стана и тръгна след него.
Намери се в град, който познаваше. Много пъти го беше съграждал от каменни късове. Но сега бе истински / и момчето прекосяваше правите му улици. Погледът му обгръщаше ту една, ту друга приветлива къща. Те сякаш го приканваха да влезе вътре, да поседи в уютните стаи. Но той не беше уморен, не бе гладен, нито жаден, дори и раната на коляното не го болеше. Беше му леко и радостно…
Дойде на себе си в прегръдката на майка си. И отново видя бедната колиба, осветена от пламъците на ярки факли. Заобиколиха го много хора. Той ги гледаше и недоумяваше. Сън ли беше това? Къде е пулсиращата звезда, къде се скриха улиците и къщите на необикновения град?
Майка му го целуваше през сълзи, а хората се приближаваха до нея и леко се покланяха:
— Довиждане, Каминда. Бъди здрава.
Милваха Кедран по лицето и му се усмихваха:
— Друг път не ходй сам надалече.
Като се прибраха в колибата, той едва се докосна до топлата каша.
— Защо не ядеш? — загрижено го погледна майка му.
— Не съм гладен. Все звездата е пред очите ми.
— Каква звезда?
— Голяма, пурпурна, ту ярко светва, ту потъмнява. Лъчите й ме водеха по улиците на моя град.
Каминда дълго мълча, като обмисляше думите си.
— Такава звезда има — каза тя. — Двойница е на сребристото ни слънце, но е много по-далече в небето и по-рядко изгрява. За прадедите ни тя е била образ на красота и справедливост. И име са й дали — Аерола, старинна дума, която значи победа. За нея е писано подробно в Завета на дедите.
— Завета на дедите ли? — повтори учудено момчето.
— Да, това са касети с микрозаписи на техните вековни знания и открития, които могат да се изучат от най-даровитите млади виндяни. А всеки, обогатил ума си с мъдростта им, спомага най-много за нашето спасение.
— Спасение от какво?
— От Жълтите маски.
Детето потръпна от тези думи.
— Струваше ми се, че си още малък, но съм се лъгала. Време е да научиш истината.
Майката седна на бамуровата постеля, а Кедран се притисна в нея. Тя заговори:
— Преди много години на мястото на скалите е имало плодородни полета, пълноводни реки и езера, а градове като твоя приказен град се издигали покрай Бамуровия лес.
— Майко, какъв е този Лес? Нима съществува нещо друго, освен камъни и прах? — прекъсна я недоверчиво Кедран.
— Не бързай, момчето ми — усмихна се тя и продължи: — По това време виндяните живеели щастливо. Нашата планета е малка — един Остров сред обширен Океан. От време на време над Океана се появяват страшни бури-смерчове. Прадедите ни изобретили летящи машини — вихролети, с които изследвали атмосферата на Винда. И разгадали защо тя е така неспокойна. По-късно изградили предпазно съоръжение — Орбитален възел за метеорологична защита. От него наблюдавали как се зараждат смерчовете…
Кедран слушаше и му се струваше, че всичко бе ново и същевременно познато. Веднъж беше сънувал, че лети на някакъв лек апарат сред облаците, там, където се кръстосват мълниите. А Орбиталният възел? Стига да затвореше очи и пред него изплуваше облян от слънчеви лъчи корпус, от който се протягаха антени…
Каминда разказваше:
— След много опити прадедите ни конструирали едно полезно устройство — Вихровзривател, който концентрирал мощните звездни излъчвания — космическата плазма — и ги насочвал към центъра, ядрото на смерча, при което то избухвало и се разсейвало. Така планетата била спасена от стихиите. Векове животът на виндяните бил изпълнен с радостта на свободния труд. Привличали ги звездните светове и те предполагали, че там живеят разумни същества, които отдавна търсят среща, за да споделят своите знания с космическите си събратя. Първата експедиция за междузвездни полети била готова, когато небето потъмняло от чуждопланетни апарати-реласти. Екипажите им, без да направят дори и опит да се свържат с виндяните, започнали да обстрелват градовете, растителните пояси и хората.
Каминда дълбоко си пое дъх, речта й стана по-задъхана и неравна:
— Пламъци се издигали до небесата. Прадедите ни, които не познавали насилието и убийството, падали, без да могат да се съпротивляват. Нашествениците заличили космодрума с готовия за полет звездолет, ограбили и разрушили до основи градовете, овъглили полята и горите. Убивали всички наред, не щадели нито старци, нито пеленачета. Оцелели само виндяните в дълбоководните станции. Останал непокътнат и Бамуровия лес. Завоевателите напразно се мъчели да го подпалят, нищо не помогнало. Това ги стъписало, допуснали, че в него се крие тайна, опасна за тях. Те не познавали вековната история на гората. Преди да изнамерят Вихровзривателя прадедите ни отгледали устойчив на смерчовете Бамуров лес, който разреждал електрозарядите на атмосферните слоеве. В покрития с богата растителност Остров той разпределял равномерно валежите. Но след като нападателите унищожили растителността, той изгубил предишното си предназначение — въздъхна Каминда и отново продължи: — Някои от пришълците се опитали да проникнат в странната гора. Но останали завинаги в плен на бодливия гъсталак… Когато помислили, че е заличена всяка следа от предишните обитатели, завоевателите плъзнали по опустелия Остров. Те били уродливи същества, Жълта маска покривала лицата им, а на мястото на очите тъмнеели дълбоки прорези. Жълтите маски долетели от далечна планета, разкъсвана от раздори и алчност. Те били ненаситни за грабеж и подтисничество. Щом стъпил на обезлюдената Винда, техният предводител Гнилен описал широк кръг с ръцете си: „Тук всичко ще бъде мое!“. Но преди да направи първата си крачка на властелин, небето сякаш се разтворило. Посред ден изгряла Аерола и нейната разгаряща се светлина уплашила нападателите. Те се превили в болезнени гърчове, волята им отслабнала. Само най-издръжливите се спасили от пагубното за тях лъчение, като излетели на защитените си апарати. Бамуровия лес зашумял с гласовете на убитите виндяни. А откъм Океана придошла гигантска вълна и помела неуспелите да избягат нашественици. Докато Аерола осветявала Острова, виндяните от дълбоководните станции се приютили в Бамуровия лес. Те съхранили Завета на дедите, за който ти споменах — касетите с микрозаписи на главните научни познания на прадедите ни. Пришълците отново се върнали, но вече снабдени със звездобрани — средства за защита от пурпурните лъчи на опасната звезда. Прииждали на рояци. Залязла Аерола, притихнал Океана. На изкуствени платформи Жълтите маски изградили в Океана огромен град, Метавил. Система от естакади го свързвала с Острова, а целият бряг бил опасан от преградно съоръжение — Бариера, в което били вградени различни устройства за предпазване от вероятните опасности на тайнствения Лес. Виндяните, скрити в дебрите на гората, скоро се съвзели, с годините броят им се увеличил. Те създали училища и научни лаборатории. Събирали сили за бъдещата схватка със завоевателите. Изминало много време, докато Жълтите маски разберат, че в Леса се укриват незнайно как оцелелите синове на Острова. И подновили опитите си за завладяване на гората. Отново не успели, но някои виндяни сами отишли при тях. Пришълците не ги убили, а ги подложили на мъчителни изследвания. И се убедили, че островитяните са необикновено даровити. Доволни, те решили да се възползуват от уменията им. Каква заблуда! Сега отвъд Бариерата се намират много наши братя, които тайно ни помагат да се борим…
Каминда обезпокоено погледна момчето, което мълчеше пребледняло. Жълти маски, Бариера — тези доскоро непознати думи се натрапваха в съзнанието му. Още не можеше да ги възприеме напълно. Досега си мислеше, че светът започва от неравната площадка пред колибата и завършва до хоризонта, където няколко белезникави хълма чертаят по виолетовото небе неголям полукръг. А имало още Океан и Метавил — градът на нашествениците…
Неговите прадеди са били смели хора, които мечтаели да летят към звездите. А Аерола? Той я видя, усети светлата й сила.
Момчето мислеше, полегнало на постелята. Сънят бягаше от очите му. Отново изживяваше трагичните мигове. Островът пламтеше, а прадедите му умираха, убивани изневиделица…
Сутринта Кедран стана още в тъмно:
— Майко, да тръгваме.
— Къде? — учуди се Каминда.
— В Бамуровия лес. Искам да видя училищата и лабораториите, да изуча Завета на дедите, а като порасна, тайно да се промъкна през Бариерата.
Майка му се усмихна, макар че в очите й пробяга тъжна сянка.
Закусиха набързо, залостиха вратата на колибата. Поеха по едва забележимата пътека, посипана с дребни камъчета. Минаха покрай градината с бамурови храсти. Кедран знаеше с какъв труд се отглежда бамуровият разсад. Той растеше в дървени сандъчета, запълнени със ситен чакъл.
— Майко, с какво се хранят стръкчетата? — попита той.
— Смесваме скалния прах с вещества-фитостимулатори, които помагат на растежа. Те се създават, синтезират се в Биолабораторията в Леса от наши приятели учени. Когато стръкчетата заякнат, ги засаждаме на открито в градините.
Момчето радостно поглеждаше ту към един, ту към друг храст, отрупан с оранжевозлатисти плодове. То знаеше, че тези привидно крехки растения бяха необичайно жилави…
Изминаха доста път, докато на хоризонта се появи оранжевата стена на Леса. Двамата още повече забързаха. Скоро навлязоха в червеникавия му прохладен полумрак.
Момчето бе удивено от гигантските бамури, сплели високо корони, които образуваха непрозирен свод. Навътре ставаше все по-светло, сякаш от клонките извираше светлина. Кедран стискаше ръката на майка си и се оглеждаше плахо. Голяма огнена птица се стрелна сред дърветата.
— Какво е това? — трепна момчето.
То никога не беше виждало животно. Каминда бе споменала, че някога равнините и гористите планини на Острова са гъмжали от най-различни животни.
— Птица. Живее в Леса. Нарича се огнеперка.
— Птица! — възкликна Кедран и широко разпери ръце. — Майко, научи ме да летя като нея.
— Ти сам ще се научиш, момчето ми — погали го Каминда и добави: — След време…
— Наистина ли! — зарадва се той.
Тя насърчително му кимна с глава.
Тръгнаха отново. Клоните ги шибаха по лицата. Момчето често се спъваше в безредно разпилените съчки. А майка му с лекота откриваше пътеките. Може би тя виждаше някакви знаци? Кедран се опита да се отклони, но попадна в бодлив храсталак и издра ръцете си. Каминда го предупреди да не се отделя от стъпките й.
Беше тихо, необитаемо на пръв поглед. Но момчето бе вече научило, че истинският живот е навътре в Леса…
Стигнаха до огромен бамур. Майка му докосна покрития с напукана кора ствол и изведнъж се отвори вход. Попаднаха в тесен коридор, който завършваше с метален люк. Щом Каминда се приближи, люкът потъна в пода и пред двамата се изправи висок мъж С едри черти. Облечен бе в невиждан костюм, под който се открояваше силното му тяло. Той приветливо се ръкува с тях.
— Донлис — представи го майката на сина си.
Пред Кедран стоеше един от виндяните, изучили Завета на дедите.
„По проекти на Донлис — бе казала майка му по пътя към Леса — са създадени апарати за отбрана и разнообразни съвършени уреди, за които враговете ни не подозират…“
Момчето се смути. Помогна му Каминда:
— Синът ми Кедран — усмихна се тя. — Той е още малък, но знае достатъчно. Аерола му помогна в трудна минута — Майката многозначително погледна високия мъж, а той й кимна с разбиране. — Няколко месеца го обучавах и проверих родовата му памет. Разбрах, че тя е изключително жива. Той сам пожела да изучава Завета на дедите. Доведох го при тебе, Донлис, за да прецениш дали е възможно обучението му да започне веднага.
— Сине — обърна се тя към момчето, което любопитно се оглеждаше наоколо, — аз ще те оставя тук за малко. Донлис ръководи Лабораторията за техническа отбрана. Той е наш приятел и всичко ще ти обясни.
Когато Каминда излезе, младият мъж посочи кабината близо до люка:
— Там има предпазни костюми. Преоблечи се.
Едва влязъл, Кедран бе облъхнат от прохладна струя. За няколко мига тя го прочисти и ободри. Облече подадения му от многоръкия апарат костюм, който добре му прилегна.
— Материалите и смесите, с които работим, изискват пълна чистота, а някои са опасни за здравето — му каза Донлис, след като излезе от кабината. Той го поведе из обширна, добре осветена зала, изпълнена с различни уреди и апарати, около които работеха виндяни със също такива предпазни костюми. Те се усмихваха на момчето и разговаряха с Донлис. По топлината, с която ги посрещаха, Кедран разбра, че обичат своя ръководител и напълно му се доверяват.
Неусетно Кедран се увлече, изпита желание всичко да разбере, всичко да научи. Донлис го водеше от уред на уред, по местата, където се изпитваха най-новите апарати, и го запознаваше, доколкото бе възможно, с устройството им. Затруднен от недостатъчната му подготовка, той прибягваше до нагледни знаци, но момчето го прекъсваше и с удивителна за възрастта си проницателност сам разгадаваше непознатото. Задаваше въпроси, които учудваха Донлис.
„Каминда е права — помисли си той. — Нейният син е рядко надарен.“
Залата като че нямаше край. Донлис сподели, че немалко нужни материали и дори цели части, детайли за машините, са пренесени от Метавил.
— Как? — притаи дъх Кедран.
— Тайно. От виндянин на виндянин, докато ги поемат събратята ни вихропилоти, които в подходящ момент насочват вихролетите към Острова и спускат материалите отсам Бариерата. А да ги вземем оттам е вече по-лесно. Създадена е цяла система за свързване и укриване. Но рискът е голям. Мнозина загиват…
Думите на Донлис развълнуваха момчето и то изпита още по-голяма почит към храбреците, които бяха проникнали във враждебния град и упорито вършеха необикновената си работа.
Влязоха в съседно неголямо помещение. Хвърляше се на очи бамуров шкаф, разделен на номерирани прегради, във всяка от които имаше по една касета. Донлис му подаде касетата от най-долната преграда:
— Връчвам ти запис първи от Завета на дедите. А с това лещовидно устройство ще четеш тайнописа. То се прикрепва към очите с биомагнитен щифт, ето така — показа му той и добави: — Идвай по-често, не се стеснявай. Ще разговаряме, ще ти помагам, ако срещнеш трудности. Обучението няма да е кратко. Но се надявам, че докато пораснеш, ще изучиш всички микрозаписи, от първия до последния. И сигурно ще ти хрумнат полезни идеи — погледна го с надежда Донлис и силно му стисна ръката.
До входа го чакаше майка му. Тя разговаряше със стройна девойка, облечена в дълга рокля от тънка бамурова тъкан. Червеникавата й коса бе опъната и стегната на тила с оранжева лента, чиито краища се развяваха от вятъра.
— Драго ми е, че виждам мой бъдещ ученик — усмихна се тя на момчето.
— Не, Роданда, той ще остане при мене, в колибата. Ние изучихме задължителната програма и може би… — майката се взря в разведреното лице на сина си и поясни: — Той ще се обучава самостоятелно по Завета на дедите.
— О, това е нещо друго! — възкликна девойката и Кедран запомни очите й — бистрозелени и красиво изтеглени.
Роданда помълча малко и забеляза:
— Все пак мисля, че ще е по-добре да дойде в Леса. Тук ще намери свои връстници и ще обогати впечатленията си.
— Свикнали сме заедно — притисна го до себе си майката. — Той е вече голям, няма само да играе, а ще учи и ще ми помага в градината.
— Очаквай ни в полунощ — загадъчно подхвърли девойката и бързо се изгуби сред дърветата.
Майката и синът си тръгнаха. Момчето вървеше и здраво стискаше безценната касета. Колко нови неща видя само за един ден! Струваше му се, че старите бамури споделят радостта му. Нейде от дълбините на Леса долетя приглушена мелодия. Някой изкусно свиреше на дамира и пееше. И баща му имаше такъв музикален инструмент. Момченцето обичаше да дърпа спиралните струни, приютени в кухата полусфера. Но след онази нещастна случка дамирата изчезна от колибата. Колко я дири Кедран, но никъде не я откри. Когато я поиска от майка си, тя се просълзи и каза, че струните изгубват звук, ако не усещат пръстите на музиканта, на лирета. Може би непознатият лирет сега свири на бащината му дамира?
Кедран се вслуша в тихия звън. Стана му и тъжно, и радостно. Майка му се облегна на едно дърво и въздъхна едва чуто. Момчето поиска да си припомни лицето на баща си, но както много пъти досега, то се мярна за миг и изчезна. Музиката секна и Кедран помоли:
— Да отидем при свиреца.
— Не бива — отклони го майка му. — Навярно Естом реди новата си песен.
И тя му разказа за даровития млад лирет, който радва с музиката си всички.
По обратния път момчето мислеше за видяното в Леса, чуваше и мелодичния глас на дамирата. Едва по тъмно се прибраха.
Майка му набързо приготви вечерята. Шеташе припряно. Накара го по-рано да си легне в съседната стаичка. Кедран я послуша, но не заспа. Сънят залепваше клепачите му, но той го гонеше упорито. На няколко пъти безшумно надникна през ликовата завеса. Майка му седеше на масата, наведена над купища бамурови ленти. Какво ли пише на тях? Защо не ги бе виждал досега? Дали ги крие някъде, или ги носи със себе си?
В полунощ вратата предпазливо се отвори. Момчето се прилепи до завесата. В полумрака различи Роданда и непознат мъж. Те се заловиха да проучват записите и да отбелязват нещо върху прозрачните ленти. По съсредоточените им лица падаха бледи отражения от светлописеца. От думите, които рядко си разменяха, Кедран разбра, че мъжът се нарича Летар. Чу да се говори за тайни срещи и пътеки, които стигат до Мегавил, и за аерострели.
„Аерострел! — повтаряше си момчето. — Какво ли е то? Апарат или оръжие?“
За Кедран започна нов живот. Момчето растеше като в приказките — не с дни, а с часове. Заедно с майка си се трудеше в бамуровата градина, а през останалото време изучаваше Завета на дедите. Щом се мръкнеше, тайно очакваше пристигането на Летар и Роданда.
От дочутите разговори той бе разбрал, че се готви бунт на Острова под предводителството на Летар. И момчето изпита гордост за непокорните островитяни и особено за майка си, която доскоро му се струваше уморена от грижи, рано повехнала жена. Научи още, че преди баща му е възглавявал тайния заговор, а Летар е бил неговата дясна ръка.
Едва сега Кедран проумя защо майка му не искаше да се преместят в Леса. Тя наистина не можеше да напусне колибата. Това не беше жилище, а място за тайни срещи, където се кръстосваха пътеките от Леса към Метавил. На десетки километри едно от друго, чак до Бариерата бяха разпръснати тези привидно самотни обиталища. Борбата на бамуровите храсти с безплодните скали бе първото, макар и плахо настъпление на живота…
„Защо ли крият от мене? — ядосваше се момчето. — Нима мислят, че съм още малък? Време е да ме посветят. Нали и Донлис е откровен с мене, вярва ми. Иначе не би ми връчил Завета на дедите. А малко са виндяните, които са го овладели. Наскоро дочух за един от тях. Името му е Денир. Той е вихропилот в Метавил и Жълтите маски не подозират, че работи за нас. Позволяват му да лети до Орбовъзела. Дали и аз ще отида там някога, ще извърша ли нечуван подвиг, та Естом да ме възпее в най-хубавата си песен?“
Кедран още повече се огорчи, когато едно дребно момиче бегом го отмина и влезе в колибата, където майка му пишеше на бамуровите ленти.
„Доверяват се на момиче, което ще падне, като го духнеш, а, на мен…“ — гласно се възмути той.
Непознатата не стоя дълго вътре. На връщане се спря и започна мълчаливо да го наблюдава. Момчето се престори, че не я вижда. Едно камъче го улучи по ръката. Искаше да прогони нахалницата, но го възпря смехът й.
— Имам точен прицел — самонадеяно заяви тя. — Мога да те улуча дори в малкото пръстче.
— Само се опитай!
— Друг път — отвърна момичето. — А сега да се запознаем. Казвам се Менике. А ти си Кедран, нали?
— Откъде знаеш?
— Син си на Каминда. И друг път съм те виждала да седиш на този камък — подритна тя небрежно скалната отломка.
Момчето се учуди: „Не за пръв път идва тук, а аз не съм я забелязал досега…“
— Да отидем в пещерата, ще ти покажа нещо интересно — предложи неочаквано Менике.
Кедран се подвоуми, но тръгна. Непознатото момиче го дразнеше и същевременно възбуждаше любопитството му. Бързо се спуснаха по сипея, порадваха се малко на градината.
— Тази година се роди много плод — похвали се момчето.
— Да — отвърна Менике. — И градините край другите постове… искам да кажа колиби — поправи се смутено тя — са добри.
Прекосиха заслона, запалиха една факла и се вмъкнаха в пещерата. От джоба на дългата си пола Менике извади неголяма кръгла кутия. Отвинти капака й, подреди на пода няколко овални, сглобяеми части. Сръчно ги съедини. Получи се къса фуния с бутон и система от лупи — окуляр.
— Какво е това? — нетърпеливо попита Кедран.
— Аерострел — отвърна Менике и поясни: — Леко индивидуално оръжие с оптическо прицелване. Подари ми го Летар, след като успях да се промъкна до Бариерата под носа на Жълтите маски. Обикновено го крия на потайно място, а сега го взех със себе си. Дълъг път ме чака, а неприятелите ни дебнат…
„Най-сетне разбрах какво е аерострел“ — помисли си Кедран.
— Аерострелът е създаден в секретната Лаборатория за техническа отбрана — сниши гласа си момичето. — Тя се намира в Леса, малцина са влизали в нея. — („И аз“ — усмихна се вътрешно Кедран, но не разкри тайната си). — Оръжието е далекобойно и безшумно, стреля със сгъстен атмосферен газ — говореше Менике. — Направено е от негорлив бамур.
— Можеш ли да стреляш?
— Разбира се — снизходително го погледна тя. — Гледай в малкото влажно петно на отсрещната стена.
Момичето се прицели и натисна бутона. Не се чу звук, само на мястото на петното се образува тясно отверстие. Поразен от точността на стрелбата й, Кедран попита:
— А би ли могла да убиваш?
— Какво искаш да кажеш? — укори го Менике. — Трябва ли да скръстим ръце и да чакаме, докато нашествениците ни изтребят до един? Ние едва наброяваме няколко хиляди. Живеем в оскъдица. Целият ни Остров е почти необитаем. По-безплоден е от пустиня.
Момичето прехапа до кръв устните си:
— Аз ги видях, видях ги отблизо. Те нямат нито лица, нито човешки очи, омразата ги е обезобразила. Стъпкаха родителите ми, сякаш бяха червеи. Сестра ми и аз се укрихме в една пещера. Бяха плъзнали навсякъде, не можехме да подадем глави. Летар ни намери полуживи. Преди тук е имало планини, гори, стада… А пришълците отдавна са се откъснали от природата, приспособили са се към изкуствена, синтетична храна. Не им трябват растения и животни. Извличат нужните им елементи от скалите. Вече изядоха планините, останаха само хълмове. Като свършат и с тях, ще захапят Острова.
И Менике заплака.
Кедран мълчеше. Цялата тази трагична действителност му беше вече известна. Той грабна оръжието. Беше разбрал как трябва да си служи с него. С пушливия пламък на факлата очерта мишена. Прицели се и стреля, но не улучи. И не се успокои, докато изстрелът не попадна в целта.
Излязоха от пещерата. Навън бе притъмняло.
— Къде живееш, Менике?
Тя посочи ниските хълмове на хоризонта и отвърна:
— Някъде там. Далече е, но не се боя, познавам всички тайни пътеки.
— Ти каза, че Жълтите маски непрекъснато ни дебнат. Какво ще правиш, ако се опитат да те заловят?
— Ще стрелям докато мога, жива няма да се оставя в ръцете им. Предпочитам мигновената смърт, пред мъченията.
Кедран се разтревожи, тръгна да я изпрати, но момичето се възпротиви:
— Сам знаеш, че не бива. Един човек по-лесно ще се изплъзне. А ти си още неопитен. Не се обиждай, така е. Аз пък съм неуловима — усмихна му се тя на сбогуване.
От този ден при всяка среща те стреляха в пещерата. Не след дълго окото на Кедран укрепна. Нажеженото топче по-често попадаше в центъра на мишената.
… Времето неспирно изписваше невидимите си кръгове и момчето все по-дълбоко навлизаше в мъдрите откровения на Завета. Щом изучеше поредния микрозапис, то отиваше при Донлис и двамата дълго разговаряха. Това бе своеобразен изпит. Доволен от резултата, Донлис тържествено казваше:
— Ти преодоля още едно стъпало към познанието. Вече си готов да прекрачиш следващото.
И му даваше друга касета.
С Менике се срещаха, макар и рядко. Заедно скитаха сред скалите, оглеждаха всяко камъче, което се отличаваше от другите по форма и цвят. Вярваха, че ще открият следи от прадедите, било гравиран знак или парченце от градеж.
Веднъж Менике с досада захвърли сякаш нарочно огладен камък. Тя гневно впи очи в далечината:
— Онези… всичко са унищожили… Това никога, никога няма да им простя!
Кедран й разказа за своите сънища, поведе я из градовете на въображението си. Момичето удивено го слушаше:
— Ти имаш силна родова памет. В твоето съзнание са живи спомените за миналото на дедите ни. Да, сега разбирам. Обучаваш се по Завета, нали?
— Стигнал съм до шестата касета.
— Шестата! — възкликна Менике. — Та ти си навлязъл дълбоко в научните познания. Щастливец! — в гласа й прозвуча неприкрито възхищение.
Кедран откровено споделяше с нея най-смелите си мисли. А Менике се убеди, че той е един от виндяните, които са надеждата на Острова. И изпита тъга, че след време ще се разделят, може би завинаги…
Веднъж, като се умориха да стрелят, момчето й показа езерото в страничната галерия. Менике дълго се забавляваше, като разплискваше водата му, а сетне започна да замерва светлия кръг. Но камъчетата отскачаха и падаха встрани от него. Внезапно кръгът се завъртя и в центъра му се очерта звезда. Тя постоя миг-два и се разтопи в тъмната дълбочина.
— Кедран, ела да видиш нещо! — извика развълнувано момичето.
— Идвам — дотича той, като държеше в ръцете си едно корабче, което току-що бе издялал от непромокаемо бамурово дърво.
— Видях звезда, ей там — посочи тя светлия овал.
Не можах добре да я разгледам, но ми се стори, че е необикновена.
— И аз не един път съм я виждал. Това е Аерола.
— Не може да бъде! — учуди се Менике.
— Тук става въздушно течение, което раздвижва в кръг водата — обясни й Кедран. — А от пролуката на свода прониква светлина. Езерото е като дълбока леща, която улавя и пречупва идващите отдалече лъчи. Рядко и интересно явление.
Той пусна корабчето в езерото:
— С такива плавателни съдове прадедите ни са пътешествали из Океана. Да видим сега дали ще плава, или ще потъне.
Понесено от течението, корабчето се насочи към светлия кръг и започна да се върти около него.
— Стигне ли средата, звездата ще изгрее — усмихна се момчето.
Едва попадало в центъра, корабчето се люшна и отскочи като изстреляно. Но звездата не се появи отново…
— … Сине — дочу младежът гласа на майка си, — да тръгваме.
Кедран въздъхна като пробуден от дълбок сън. Майката повтори:
— Хайде, сине. Смерчът отмина.
Наистина, наоколо беше тихо. Езерото се бе успокоило, а светлият кръг приличаше на заспало око. Тук, докато чакаше да се смири стихията, той мислено бе изживял своето детство.
Да, вече не бе онова безпомощно момче, което играеше пред колибата и нетърпеливо се взираше в далечината. Сега беше станал силен младеж, изучил и овладял Завета на дедите. Много проекти имаше той, но главният бе да премине Бариерата. Докога щеше да чака? Отдавна трябваше да е в Метавил…
От дълго време работеше над идеята за нов летателен апарат. Беше го начертал на бамурова лента и бе извършил изчисленията. Утре ще го покаже на Донлис. Как ли щеше да погледне учителят му на необичайната конструкция, дали ще я одобри?
Навън се бе прояснило. Слънцето светеше в зенита си, но не топлеше. Скалите бяха разтрошени и хлъзгави, а по сипея се търкаляха откъртени блокове. Колибата бе срутена. Тук-там се валяха изпочупени греди, скъсани завивки, парчета от съдове. За майката и сина гледката не беше нова. Те запретнаха ръкави, до вечерта изградиха нова колиба и подредиха в нея оцелялата си покъщнина. Каминда се надвеси над бамуровите ленти, а Кедран за последен път провери изчисленията на апарата…
Кедран тръгна в зори. Когато наближи Бамуровия лес, леко пърхане събуди тишината и от клоните излетя необикновено голяма огнеперка. Като едва размахваше крила, тя набра височина. Момъкът проследи птицата, която се издигна до облаците, описа широка дъга и плавно потъна в сянката на гората. Когато се скри от погледа му, той постоя замислен. Представи си полета на своя апарат, на безшумната и бърза автоматична огнеперка…
Донлис го посрещна както винаги приветливо. През годините на учението младият човек изпъкваше с оригинални идеи. Той му се усмихна насърчително:
— По очите ти познавам, че ти е хрумнало нещо ново. От последната ни среща измина много време и аз започнах да се безпокоя. Но ти не си го изгубил напразно, нали?
— Да — отвърна Кедран, като му подаваше навитата бамурова лента.
Влязоха в залата с множество стелажи, по които бяха подредени модели на различни уреди.
— Връщам последната касета от Завета. Не ми е леко да се разделя с нея, но е време да се стягам за път.
— Не бързай — неодобрително каза Донлис. — Според мене ти си нужен повече тук. Започнали сме да осъществяваме някои от идеите ти за военни апарати. А и майка ти се надява, че и в бъдеще ще работим заедно.
— Но аз не мога повече да чакам — възпротиви се Кедран. — Докато стоя тук, кой знае какво ни готвят враговете.
— Прав си наистина. Последните известия са обезпокоителни. Жълтите маски са решили или да ни заробят, или окончателно да ни унищожат. Бамуровият лес ги стряска и насън. Разчитат на новосъздадената си Черна ескадрила.
— А ние как ще се отбраняваме?
— В момента изработваме няколко самонасочващи се снаряди, но някои подробности в тях все още не ни се удават. Липсват ни подходящи материали — отвърна Донлис, като разгъваше бамуровата лента.
Докато той изучаваше проекта, Кедран започна да разглежда новите модели. Натрупаните знания от Завета и природната проницателност му помагаха да се ориентира. Откри грешки в някои от конструкциите, намери начин да се подобрят.
Гласът на Донлис го изтръгна от заниманието му:
— Предлагаш чудесна идея! Всъщност това е решението, което търсихме дълго време. Вече ще можем да създадем апарати, които ще поразяват вражеските вихролети. Ще направим корпусите им от неутрализационна сплав, за да бъдат неуязвими. Твоите изкуствени огнеперки ще преследват целта, докато я унищожат. Благодаря ти, Кедран, ти ни спаси.
— Какво говориш, Донлис? — смути се той. — Съмнявам се, че само огнеперките ще ни избавят. Ти сам знаеш, че от завоевателите не са изключени всякакви изненади. Те са не по-малко изобретателни от нас, разполагат с по-големи възможности и с по-разнообразна техника. В техните ръце е Вихровзривателят, който може да се превърне в гибелно за нас оръжие. Трябва да им го отнемем, докато не е станало късно, това са същества без морални задръжки.
— Те ще го използват като последно средство. А сега все още се надяват да завладеят Бамуровия лес. Въобразяват си, че укриваме в него някакви ценности.
Двамата обсъдиха проекта. На сбогуване Донлис напомни:
— Тези дни започваме да конструираме твоя модел. Гледай да се навърташ наоколо. А по-добре ще е да се настаниш при нас.
— Не мога да оставя майка си сама — не се съгласи Кедран.
Тръгна по зашумената пътека, като продължаваше да размишлява върху разговора си с Донлис. Сетне потъна в кроежи за обезвредяване на Вихровзривателя. И не усети, че се отклони от правилната посока. Попадна в капана на бодливите храсти. Луташе се насам-натам, а клоните късаха дрехите му и болезнено се впиваха в тялото. Сега му стана ясна суеверната мълва на пришълците за непроходимата Оранжева джунгла… Обезсилен, той се канеше да вика за помощ, когато наблизо пропукаха съчки и един познат глас му нареди:
— Остани на място, Кедран.
Отнякъде изскочи Менике, ловко разгърна храстите и го изведе на пътеката.
— Как ме откри, Менике? Случайно ли, или…
— Аз винаги се появявам там, където има заблудени — прекъсна го многозначително момичето.
Тя го съпроводи до края на гората и усмихнато му обеща:
— Утре ще се срещнем при езерото, затъжила съм се за него.
Кедран се прибра привечер. Майка му приготви вечерята — вечната каша от бамурово брашно. Нещо в израза на лицето й го разтревожи. Беше необичайно разсеяна, изтърва дървената чиния на пода. Погледна го тъжно и каза:
— Сине, зная, огорчен си от това, че не ти се доверявах. Баща ти си отиде рано и исках, доколкото мога, да те предпазя от излишни тревоги. Усещах те, когато гледаше през ликовата завеса, но не те спрях — рано или късно щеше да научиш истината. Ето че дойде време на изпитания. Нашите постове по свързващата пътека са нападнати. Още тази вечер трябва да се промъкна и да спася пратеника с последните известия от Метавил.
— Ще дойда с тебе, майко.
— Ти ще останеш тук и ще чакаш сигнал. Ако видиш опасност, бягай в Леса.
След вечерята Каминда го прегърна и излезе. Кедран дълго обикаля наоколо. Беше тъмно, не забеляза нищо обезпокоително. Прибра се в колибата и се прикри зад ликовата завеса. Навън продължаваше да е спокойно. И той задряма.
Призори го стресна необичаен шум. В стаята нахлуха Жълтите маски. Някой раздра завесата, повлече младежа. Кедран се ужаси от безликото лице на нападателя си.
Бледа, с разпиляна коса, Каминда стоеше насред стаята и гневно гледаше как разхвърлят и трошат бедната им покъщнина. Блъснаха зашеметения Кедран в краката й. Тя се наведе, опита се да го заслони с тялото си.
— Не го пипайте! Той е невинен! — проплака майката, макар да знаеше, че никой няма да я чуе.
Преди да я изтласкат през вратата, тя извика:
— Не ме забравяй, сине!
Гласът й се пресече, отекна болезнен хрип.
— Какво правите? Оставете майка ми!
Кедран с юмруци се опита да разкъса обръча, но няколко силни удара го повалиха. Пред очите му притъмня. Преди да изгуби съзнание, дочу отдалече:
— Прощавай, сине!
Остана да лежи сред отломките на пода.
През нощта някой се надвеси над окървавеното му лице. Нечия прохладна ръка прихлупи челото му. В мрака едва различи лицето на Менике.
— Кедран, чуваш ли ме? — уплашено го повика тя.
Той едва помръдна устните си, подпухнали и слепени от спечена кръв.
— Избити са много наши, блокирани са някои от тайните ни пътеки — шепнеше Менике, докато превързваше раните му.
— Знаеш ли какво е станало с майка ми? — с усилие изговори той.
Девойката не отвърна. Доловил страшната истина в мълчанието й, Кедран стисна зъби. Но не можа да се овладее и глухи ридания го разтърсиха. Колко й се искаше на Менике да го помилва, но я спираше стеснението й.
— Къде са Летар и Роданда?
— За Роданда нищо не мога да ти кажа. А Летар е жив, чака те в Леса. Ти не бива да оставаш повече тук. Като се посъвземеш, ще тръгнем.
Здравото му тяло бързо преодоля слабостта. С помощта на Менике той се изправи. За последен път огледа опустошената стая. Тук всяка вещ носеше следи от ръцете на майка му. Сред тези голи стени с часове попиваше мъдростта на дедите, тук създаде проекта за автоматичната огнеперка. Ясно си припомни онази привечер, когато се връщаха от Бамуровия лес. Една птица огнеперка ги съпроводи до горската окрайнина. Те не я виждаха, само чуваха тихото трептене на крилата й. Тогава Каминда му разказа за първите вихропилоти виндяни.
„И аз ще полетя — заяви Кедран. — Ще превзема Орбовъзела и ще спася Острова от пришълците.“
„Хубава е твоята мечта, момчето ми–отвърна майка му. — Когато ти се появи на бял свят, баща ти каза: Роди се още един син на Винда. Бъдещето е негово…“
— Измъчва ме вина, Менике — сподели момъкът, — Не настоях да ме посветят в тайните пътеки. Може би щях с нещо да помогна, да спася майка си.
— Не търси вината там, където не е, Кедран. Обучените по Завета виндяни имат други задачи. Те или работят в лабораториите, като ни осигуряват средства за съществуване и защита, или се прехвърлят в Метавил. Затова, колкото по-малко тайни знаят, толкова по-добре.
Подкрепян от Менике, момъкът тръгна. Нощта бе тъмна. Момичето по усет откриваше пътеката. Вървяха бавно, често почиваха. Понякога Менике го оставяше сам и изчезваше за малко. Тя се ослушваше и оглеждаше, взираше се в неясните очертания наоколо.
Развиделяваше се, когато навлязоха в спасителния Лес. Сега той беше необичайно оживен. Сред дърветата сновяха въоръжени мъже, вървяха жени и деца, натоварени с вещи. Някои набързо градяха колиби от клони.
— Тези хора са се спасили от разрушените постове — каза Менике. — Но те пак ще се върнат там. Ние сме издръжливи и се привързваме към родните си колиби.
Макар че някои бяха ранени, а други изтощени от преживяното сблъскване, Кедран не чу оплакване. Децата търпеливо понасяха несгодите, помагаха на възрастните при изграждането на временните жилища.
Зададоха се младежи с изпокъсани дрехи. Те придружаваха самоходно многоцевно оръдие с широки решетъчни дула, което бавно си проправяше път през гъсталака. Наоколо се трупаха хора. Всеки помагаше с каквото може.
— Къде ще го поставите? — попита възрастен виндянин с дълга прошарена брада.
— При Обзорния пост — отвърна момъкът, който направляваше движението. — Близо до него са се притаили Жълти маски. Или ще ни нападнат, или пак ще се опитат да се промъкнат в Леса.
— Нека само посмеят! — закани се брадатият и се спусна да бута оръдието.
— Това е многоцевка — каза Менике. Двамата се бяха отдръпнали и изчакваха преминаването на групата. — Оръдие за преследващ многопосочен обстрел. За създаването му се използват редки материали, които не достигат. Едва ли ще можем да произведем достатъчно. Жалко, че вместо подходяща храна и играчки за децата, сме принудени да се въоръжаваме, а това отнема оскъдните ни средства. Но друго спасение няма. Нашествениците не знаят пощада.
Последните й думи върнаха Кедран в изминалата нощ. Той отново видя побелялото лице на майка си, дочу прощалните й думи. А тежките крака ритаха и тъпчеха тялото му, безпомощно проснато на пода. Хора ли бяха те? Ако се съдеше по техническите им постижения, бяха умствено издигнати, но липсата на нравствени прегради показваше, че те са същества, потъпкали и отдавна забравили своето човешко призвание. И заслужаваха пълно унищожение…
Младите хора с оръдието отминаха. Пътеката опустя.
— Менике! — извика някой със слаб глас.
От храстите излезе Роданда, поддържана от млад виндянин, провесил два аерострела на гърдите си. Дрехите й бяха разкъсани, едната ръка, набързо превързана, бе като прекършена. Кървава ивица бе застинала на изпъкналото й чело. Менике се спусна, настани я на купчина стари листа.
— Много ли ви боли? — обезпокои се момичето.
Роданда бе нейна учителка. Тя я беше научила да разбира мъдростта на прадедите, дала й бе първите познания за живота.
Учителката разказа как Жълтите маски са я изненадали в една от колибите, как се изплъзнала със стрелба и ранена успяла да стигне до най-близкия пост, където й помогнал младият мъж. От него научила, че имало заловени и убити. И тя съчувствено погледна Кедран.
Сърцето на момъка мъчително затуптя, очите му се навлажниха и той извърна глава…
Шум от стъпки прекъсна скръбното мълчание. Приближи се Летар. Досега Кедран го беше виждал само в полумрака на колибата и не бе забелязал широкия белег, който напречно прорязваше челото му.
„От какво ли е?“ — попита се той и си представи как едно дете плаче, а към челото му се цели огромен крак с метална шпора… Но белегът не загрозяваше лицето на младия мъж, а подчертаваше мъжествения му вид. Особено проницателен бе погледът на тъмните му очи…
Летар поздрави всички, задържа по-дълго ръката на Кедран, като че искаше да му влее от своята сила. Приклекна до Роданда. Очите му се промениха, станаха по-топли. Внимателно опипа ранената й ръка, избърса кръвта от лицето й. Няколко мига двамата не откъсваха погледите си един от друг…
Летар помоли придружителя й да я заведе за превръзка, а след това се обърна към Кедран и Менике:
— Елате с мене.
Излязоха на неголяма поляна. Слънцето още не беше изгряло. Небето изведнъж засвети, а в зенита му се появи Аерола. Приличаше на пламък, раздухван от невидим вятър.
Поляната бързо се изпълни с виндяни. По лицата, по изтърканите им дрехи падаха лъчи. Едно момиченце протегна ръка към звездата и извика:
— Аерола! Гледайте Аерола!
А хората прииждаха, докато не остана педя празно място. Сред множеството се отвори малък кръг. Там застана висок младеж с тъмна коса, която достигаше до раменете му.
— Естом, нашият лирет — прошепна Менике.
Кедран не сваляше очи от него. Отдавна искаше да го види, още в деня, когато Донлис му връчи първата касета от Завета.
„Не бива — спря го тогава майка му. — Естом сега реди новата си песен.“ А звуците на тази песен Кедран не можеше да забрави…
Лиретът нагласи дамирата на гърдите си. Спиралните й струни проблеснаха, пръстите на Естом ги докоснаха и ясен звън отекна над поляната. След първия звук се втурнаха други. Те се настигаха, извисяваха се, отново се разделяха и пак се вливаха в една бликнала струя, която люлееше тъмните сенки на Леса. А той зашумяваше и отново притихваше заслушан. Звуците се заплетоха в младите клонки, разбудиха ято огнеперки, които полетяха към изгрева.
Гласът на Естом се сля със звъна на дамирата:
„Грей, Аерола, пратенице на нашите деди. Осветявай тъмните ни убежища, оросявай с лъчите си бамуровите ни градини. Метавил ни ограбва и убива. Но Жълтите маски напразно се опитват да ни сломят. Ние сме силни. И няма да се смирим, докато Винда не стане отново свободна…“
Запя и множеството. Пееше Менике, пееха Летар и Кедран, пригласяше им и малкото момиченце в прегръдката на майка си.
Зашумя Бамуровия лес, огъна оранжевите си талази. А Аерола ярко просветна и изчезна в огряното от слънцето небе…
Виндяните се разпръснаха из гората. Летар отново поведе двамата си спътници. Навътре Леса се разреждаше, личаха пътеки, които водеха в различни посоки. По тях бързаха въоръжени групи.
Тримата влязоха в просторна колиба. Около дълга маса на грубо издялани дънери се бяха наредили мъже и жени. Те изучаваха пръснатите по масата бамурови ленти.
— Кедран, синът на Каминда — представи го Летар.
Всички се надигнаха и в знак на почит към паметта на майка му приведоха глави пред него. Някой му подаде топло питие, приготвено от бамурови семена. Кедран с благодарност го изпи. Беше отпаднал от преживените вълнения. Още му се виеше свят от ударите в тила. Превръзката на главата му бе прогизнала от кръвта. Ароматната течност го ободри малко.
Набит възрастен виндянин заговори на Летар, като разгъваше тънката лента, която тихо шумолеше в ръцете му:
— Главната ни пътека към Метавил е непокътната. Никой от нашите пратеници не е разкрит. Известието получихме преди час. Предателство не е имало. Един от вихропилотите, свръзката ни при Бариерата, е катастрофирал. Прослушали са мозъка му по време на бълнуване с техните жестоки средства за обработка на паметта. И са научили, че ни помага. Убили са го веднага.
— Съобщете на постовете. Възможно е между хората да възникне взаимно недоверие — нареди Летар.
— Вече тръгнаха пратеници.
— Какви са загубите? — попита тревожно Летар.
— Няколко от опитните ни селища и градини са опожарени. Разрушени са до основи шест колиби. Тридесет души са убити. За радост, двата възлови поста — Коничния кратер и Арката — са оцелели. Но свръзката ни при Арката е изчезнала, предполагаме, че е отвлечена. Трябва да вземем предпазни мерки, макар че това е един от най-сигурните ни хора.
— При Арката изпратете Естом, той добре познава обстановката. Наскоро ми каза, че не искал повече да се разтакава из Леса — забеляза Летар с бегла усмивка. — Няколко души да отидат при Коничния кратер и да помогнат на Кинра да замаскира отбранителния полукръг. Засаждайте бамуровите храсти на добре защитени места. Новите градини да се охраняват денонощно.
— А какво ще стане с разрушените селища? — попита някой.
— Ще ги възстановим след като се вдигнат засадите — отвърна Летар.
Той се обърна към застаналата наблизо Менике:
— Настани добре Кедран. Грижи се за него докато се поправи. И постарай се, момичето ми, оздравяването му да стане по-скоро.
— Разбира се, ако и той ми помогне — отвърна усмихнато Менике, като улови погледа на младежа.
Кедран искаше да попита какво ще прави по-нататък, но дойдоха нови пратеници, които обградиха Летар. Кедран и Менике едва си пробиха път през навалицата.
… Девойката го настани навътре в Леса в малка колиба, която бе така изкусно замаскирана с клони и листа, че не се забелязваше и от крачка разстояние. Вътре имаше само една ниска стаичка. През тясното прозорче проникваше червеникава светлина, а въздухът миришеше на пресен бамур.
Момъкът полегна на твърдия нар, а Менике разпали огнището, приготви превръзки. Движенията й бяха безшумни и сръчни като на майка му.
Тя грижливо почисти и превърза раните по главата му. Наложи натъртените места по тялото със свежи бамурови листа, които успокояваха болките. Нахрани го с топла каша и го накара да изпие чаша лечебна течност. Скоро клепачите му натежаха и той заспа.
След няколко дни Кедран напълно се възстанови. Момичето го завари да прави гимнастически упражнения.
— Защо си станал?
— Здрав съм вече, Менике. Твоите грижи ме изправиха на крака.
Той усмихнато се приближи до нея, неочаквано я повдигна и я завъртя из стаята.
— Пусни ме, зави ми се свят — ласкаво го бутна тя по гърдите и прие сериозен вид: — Нося ти шифровани съобщения — предупредителните микрозаписи. Летар заръча да ги изучиш основно. Ако нещо не ти е ясно, няма да го търсиш. Аз ще те свързвам с него.
Кедран се зарадва:
— Скоро ли ще ме изпратят оттатък?
Лицето на девойката помръкна:
— Не зная, Кедран.
— Защо не се радваш заедно с мене, Менике. От толкова години живея с тази мисъл. Боиш ли се?
Той поиска да я погали по натъженото лице, но тя се отдръпна:
— Друг път ще поговорим, сега имаш нужда от пълно съсредоточаване. Аз няма да ти преча.
Кедран с настървение се залови за работа. Подробно изучаваше микрозаписите. Това бяха разкази за реда в Метавил, които бяха написани с трагичния опит и мъченичеството на виндяните, осмелили се да преминат Бариерата. Светът на пришълците се разкриваше пред него, изпълнен с тънко обмислени жестокости. И той се убеди, че няма нищо по-зловещо от студения разум, въоръжен с възможностите на прецизната техника…
Всяка дума като вопъл се впиваше в съзнанието му и се запечатваше завинаги там. Когато напрежението от усилния труд ставаше голямо, той излизаше да се разсее навън. Не му позволяваха да се отдалечава, затова обикаляше край колибата, като избягваше клопката на бодливите храсти. Преди време от нея го беше избавила Менике. Той се досещаше, че нейното появяване тогава не беше случайно. Помнеше многозначителните й думи, че винаги е там, където имат нужда от нея… Говореше му често с недомлъвки, които отначало го дразнеха. И изтече доста вода, докато разбере, че Менике е една от най-сигурните свръзки между Бариерата и Бамуровия лес.
Тя сега рядко се отбиваше в колибата. И му липсваше много. Нейният дом остана загадка за него. Той не знаеше дали е в Леса, или в някой от постовете. Когато я питаше, тя неохотно отвръщаше:
— Колко пъти ще ти казвам, родила съм се сред хълмовете. А дом нямам. Той е навсякъде, където ме очакват с важни вести.
Когато дълго не идваше, Кедран я виждаше да лежи неподвижно на камъните, полузасипана от вихрушките. Но веднага отпъждаше страшната гледка. Непринудеността между тях от времето, когато стреляха в пещерата, бе изчезнала. Сега срещите с Менике го вълнуваха по друг начин… Приятно му беше да си припомня случките, свързани с нея. Но най-често си мислеше за един разговор, станал неотдавна.
Той лежеше в колибата все още болен, когато вратата поривисто се отвори и Менике се спусна към леглото му:
— Жълтите маски нападнаха Обзорния пост — говореше тя на един дъх. — Жалко, че не можа да видиш как многоцевката ги направи на пух и прах. Сега дълго време няма да смеят да припарят до Леса.
Тя се бе навела ниско над него и момъкът усещаше топлината й. Изпита силно желание да долепи лицето си до нейното, двамата да се притиснат един в друг. Но вместо да зареди нежни думи, против волята си каза равнодушно:
— Те могат да ни атакуват от въздуха, Менике.
— Могат, разбира се, но защо? Нито са в състояние да подпалят Леса, нито да кацнат в него. За тях е по-важно да ни пленят или да ни унищожат до един. Но най-много се надяват да завладеят нашата гора и всичко, което съхраняваме в нея.
Девойката отново хукна навън, а Кедран остана да се сърди на себе си. И досега той не бе посмял да й каже, че я обича…
Една сутрин в колибата нахлу грохот. Младежът излезе навън и зарея погледа си в сплетените корони на дърветата. Не се виждаше нищо. Шумът бързо се отдалечи, но скоро се върна още по-силен. Няколко часа на вълни прелитаха ята от бойни вихролети. Когато се оттеглиха, в стаята влезе Менике:
— Чу ли ги? — попита тя гневно. — Летяха, летяха и се пръждосаха. Сигурна съм, че не успяха нищо да снимат. Донлис е включил генератора, който потопява Леса в електромагнитна сянка, непроницаема за снимачните им устройства. Ако се върнат, ще ги посрещнем по друг начин. Стига им само една…
Но момичето не успя да довърши. Влезе Летар, придружен от невисок мъж с мургаво лице и прошарена брадичка.
— Доктор Икен, ръководител на Биолабораторията — представи го Летар. — От днес, Кедран, ти ще преминеш под неговите грижи. А Менике ще си почине малко — усмихна се той.
— Аз не съм болен — едва не се обиди момъкът.
— Тъкмо затова. Предстои ти да преминеш Бариерата. Но преди да те приемат, Жълтите маски ще се опитат да те променят чрез продължителна и мъчителна обработка на твоето съзнание. Ти си силен, но изпитанията, които те чакат, по своята жестокост са в състояние да сломят и най-закалената воля. Задачата на доктора е да повиши многократно твоята физическа издръжливост и психическа устойчивост. Впрочем той по-добре ще ти обясни всичко. Ще държим връзка пак чрез Менике. А сега — обърна се Летар към момичето — да ги оставим спокойно да си вършат работата.
Щом излязоха, докторът накара Кедран да легне на нара. Извади от сандъчето, което носеше, едно прозрачно резервоарче със смукалце и го напълни с бледорозова течност.
— Спокойно — каза Икен и сръчно притисна вената над лакътната свивка. Когато тя набъбна, той прилепи смукалцето. Течността в резервоарчето забълбука и на невидими струйки се вля в кръвоносния съд.
Кедран не усети болка, а само леко безпокойство. Докторът приседна до леглото му:
— Течността, която включих в кръвообращението ти, е психосинтезатор — вещество, което стабилизира нервно-психическата дейност на мозъка, създава устойчивост към странични дразнения, повишава жизнения тонус и имунната защита на организма.
Той провери пулса му, зави го с ликовата покривка и на сбогуване каза:
— Преди да заспиш, откъсни се от всичко, което натоварва съзнанието ти.
Но Кедран дълго време не можа да овладее мислите си. Напоследък преживя много — смъртта на майка си, сблъсъка с Жълтите маски. Видя Естом и чу новата му песен. Не можеше да забрави утрото на поляната, когато деца и възрастни пееха заедно с него. И навсякъде усещаше присъствието на Менике. Сигурно никога няма да се реши да й каже онези думи…
За да пропъди размекващите спомени, той започна механически да си повтаря прости формули. Клепките му натежаха, мислите му се заплетоха. В просъница се мярна образът на майка му, Летар го погледна строго. Залюля го песента на дамирата, а лицето на Менике се приближи и той попи топлината му…
Изведнъж се появи млад виндянин. Светлите му очи се разшириха, пронизаха го и настойчиво му внушаваха:
„Орбовъзела… Да проникнеш… На всяка цена! Вихровзривателят… Опасен е… Заради Острова. Трябва да успееш! Трябва!“
Кедран се събуди в студена пот. Беше се стъмнило. Кой беше този човек? Името му блуждаеше в съзнанието, идваше все по-близо и изведнъж прозвуча: Денир!
„Денир ли? — учуди се той. — Но нали никога не съм го виждал, само са ми разказвали за него. И какво искаше да извърша аз?“
Главата на момъка отново натежа. И пак изплува лицето на Денир…
Събуди се късно. Над него се беше навела Менике и гладеше слепоочията му.
— Кедран, зле ли си?
— Не особено. Спах неспокойно, сънувах небивалици. Присъни ми се Денир.
— Намираш се под въздействието на онова особено вещество — психосинтезатора. Първите дози от него се понасят трудно, сетне организмът се приспособява.
— Откъде знаеш? — учудено я погледна Кедран.
— Съдя по себе си. Когато обикалям постовете, е рисковано да нося устройство за далечна връзка. Тогава си служа направо с мислите си. Но за да мога да ги изпращам на разстояние — да извършвам телепатичен обмен — мене ме подготвиха с по-малко дози и за по-кратко време. Затова възможностите ми да разговарям отдалече се простират само в границите на Острова.
— Как го правиш?
— Много лесно. След като тялото ти приеме необходимите количества, с малко упражнения ще се научиш. Икен идва — сепна се Менике и бързо излезе.
Този път във вената му се вля повече от течността. Нощта премина в кошмарни сънища. Денир го преследваше:
„Орбовъзела… Вихровзривателя… На всяка цена!“ — непрекъснато повтаряше той.
Усети, че някой постави на челото му влажна кърпа. Съзнанието му отново се замъгли и той пак изпадна в трескав унес.
Дните и нощите се сливаха в един безкраен изнурителен сън. Кедран отслабна, лицето му пребледня и се изостри. Но след шестата доза неговото състояние се нормализира. За пръв път от много дни той се изправи на крака. С апетит изяде приготвената на масата необичайна, но вкусна храна. В уреченото време отново дойде докторът. Той му постави последната доза и каза:
— Вече си готов да отидеш зад Бариерата. Сега, където и да се намираш, при големи психически напрежения всяка твоя мисъл ще се улавя в Блока за телепатична връзка при Биолабораторията. И ние ще знаем какво става с тебе. Вероятно скоро няма да се срещнем. Затова ти пожелавам сполука.
Малко след него пристигна Летар. Той седна на любимото си място до прозорчето:
— Кедран — загрижено започна младият мъж, — събитията назряват, всяко отлагане може да ни струва скъпо. Зная, че моментът за прехвърляне не е много подходящ, пришълците са разгневени от неуспешните си нападения над Леса. Но от друга страна, наближава времето, когато Винда и Аерола ще се сближат по своите орбити. В такива случаи вредното за Жълтите маски излъчване на звездата е толкова мощно, че Орбовъзелът остава или необитаем, или само с един наблюдател, за когото престоят в станцията е равносилен на тежко наказание. Решено е да тръгнеш скоро. Ще вървиш без път, като че ли тайно бягаш и се укриваш. Ще се отбиеш само в два от неразкритите ни постове, които вече са предупредени. Там ще се подкрепиш и ще получиш храна.
Летар помълча малко, погледите на двамата мъже се срещнаха и си казаха това, което беше страшно да се изрече на глас.
— Сега, когато усетиха, че сме силни, завоевателите ще са по-недоверчиви от всякога — продължи той. — Но ако издържиш на изпитанията и постигнеш висока оценка на знанията и способностите си за летене, те ще те използуват в някой от своите вихродруми. Крайната ти цел е да овладееш Орбовъзела. Досега никой от нашите вихропилоти не е успял да се настани в него.
— А Денир?
— Той пилотира транспортен вихролет и доставя снаряжения за Орбовъзела. Но постоянно го следят и не го допускат по-далече от приемателния цилиндър на станцията. На Денир ще разчиташ само при изключителна опасност.
— Как ще се свързвам с него?
— Двамата сте включени в телепатичния пръстен на Биолабораторията. Приетите ви мисли-сигнали ще се усилват и изпращат към този от вас, за когото са предназначени. Така в критичен момент ще можем да се намесваме и ние.
Сякаш отгатнал премълчаните въпроси, Летар добави:
— Да се установиш в Орбовъзела за тебе е нещо напълно осъществимо. Няколкогодишната ти подготовка е залог за това. Ще се възползваш от засиленото излъчване на Аерола. Станцията е стара, нейната защита е съобразена с нашите организми. А нашествениците, по всичко изглежда, нямат опит в съоръжаването и поддържането на околопланетни апарати. Знаем, че отдавна търсят добре обучен и сигурен виндянин, на когото да поверят Орбовъзела. Направи всичко възможно да спечелиш напълно доверието им.
И неочаквано, като че без връзка с досегашния разговор, подхвърли:
— По твоя проект вече създадохме няколко пробни апарата-огнеперки. Днес започват изпитанията им.
Кедран се зарадва:
— Може ли да се свържа с Донлис? Хрумна ми едно подобрение.
— Не бива. Запиши го на бамурова лента, ще му го предадем навреме. А сега последното, с което трябва да се справиш, е твоята легенда на беглец.
Кедран пое миниатюрната касета с трепет. За няколко дни той изучи записа. Думата беглец предизвикваше в него отвращение, насилваше се да я приема без погнуса. Никой не идваше в колибата, дори и Менике. Цялото съзнание, цялата психическа дейност на младия човек се настройваха на необичайни вълни. Самотата подпомагаше вътрешната проверка и вглъбяването му. В неговото съзнание органично се вплиташе мисълта, че преминава Бариерата по собствено убеждение и искрено желае да работи за пришълците, като им предостави своите дарби и знания. Добре заучени думи вдълбаваха трайни бразди в мозъка му и прикриваха истинските му мисли и спомени. Кедран упорито се подготвяше. Все по-дълбоко навлизаше в новата си роля и понякога му се струваше, че наистина е станал друг човек. Дори и външният му вид се промени. Вместо предишния слаб юноша, над микрозаписите се навеждаше едър мъж със заякнали мускули.
Една нощ, тъкмо се бе унесъл в лек сън, в стаята си усети тихи стъпки. Той ги позна веднага. Менике! Колко отдавна не бяха се виждали!
— Менике, мила! — прегърна я младежът. — Ти се върна жива и здрава. Боях се, че повече няма да се видим.
Девойката се притисна до него:
— Какво говориш, Кедран! Можех ли да не дойда преди заминаването?
— Пак ли тръгваш някъде, Менике?
— Не аз, а ти, Кедран, ще заминеш утре, на зазоряване. Зная това със сигурност. Остават ни само няколко часа. Тази е последната нощ, в която сме заедно.
— Не говори така, Менике. Нашите дни и нощи са занапред. Ще се завърна и ще отидем при езерото. Помниш ли го още?
Тя тъжно се усмихна:
— Аз всичко помня, защото те обичам. Обичах те и когато стреляхме в пещерата и когато търсихме следи от градовете на дедите ни. Винаги съм те обичала. А ти не забелязваше.
Кедран трепна. Та това бяха неговите най-скрити мисли, тайните му тревоги. Той по-силно я прегърна. Двамата се притиснаха един в друг и младежът най-сетне й прошепна думите, които често си беше повтарял наум.
На разсъмване се разделиха. Менике му каза:
— Ще те чакам, Кедран.
Току-що бе минала под прозорчето, когато влезе Летар. Острият му поглед обходи стаята, някаква догадка се мярна в очите му, но той не я изрази нито с думи, нито с жест.
— Приготви се, Кедран. Дойде часът за тръгване.
Навън ги прониза студ. Вилнееше вятър. Бамурите се огъваха, клоните се удряха едни в други. От всички посоки отекваха звуци, ту отсечени и високи, ту ниски и протяжни. Пееше Бамуровия лес. А Кедран отнасяше със себе си тази могъща песен…
След два часа бърз ход гората се разреди и отдръпна. Излязоха на каменистото плато. Летар му окачи малка торбичка с провизии:
— Храната не е много, но ще ти стигне до Коничния кратер, където ще те чакат.
Подаде му и къса тръба с думите:
— Вземи този телефилтър. През него ще виждаш на разстояние няколко километра. Така ще следваш правилната посока и ще се предпазваш от засада. При опасност го захвърли. Не го жали — той е от най-простите ни и евтини видове. Заобикаляй отдалече опустошените градини. При последния ни пост, Арката, ще те чака Естом. Той ще те съпроводи до укритието, близо до Бариерата.
— Но нали трябва да се движа сам?
— Там има открити площи, които са постоянно под обстрел. А Естом ще те преведе през места, недостъпни за наблюдение. Не можем да рискуваме живота ти докато не застанеш пред стените на Бариерата. Ако опазиш телефилтъра, предай го на лирета.
Погледът на Летар омекна, лицето му стана приветливо като в онова паметно утро, когато се наведе над ранената Роданда. Но тогава в очите му имаше и нещо друго…
„Може би двамата се обичат, както ние с Менике“ — помисли си Кедран.
— Оздравя ли Роданда? — попита той.
— Отдавна. Тя ти пожелава успех.
Двамата силно се прегърнаха. Кедран повървя малко и се обърна, но младият мъж беше изчезнал.
Ако беше погледнал през телефилтъра, той щеше да види, че, скрит зад една скала, Летар замислено го изпраща с поглед…
Кедран вървеше, като често се подхлъзваше по камъните. Иззад хълмовете се издигаше слънцето. Догдето погледът стигаше, се търкаляха безформени скални блокове. Сенките им се очертаваха рязко под утринната светлина. Тук или там стърчаха огромни стълбове, сякаш изгризани от чудовищна паст. Виждаха се скелети от скалотрошачки, разхвърляни зъбци и проядени от вихрите машинни части. А край тях тъмнееха прилични на кратери вдлъбнатини, от които лъхаше студ.
Момъкът си спомни думите на Менике: „Пришълците унищожиха нашите планини и живописни хълмове. Ако не им попречим, те ще изгризат целия Остров…“
Налагаше се да заобикаля обширните ями, да се катери по насипите от ситно смлени камъни, които преграждаха пътя му. Свличаше се по сипеите, спъваше се сред отломките и никъде не намираше следи от пътека. Не се чуваше звук, тишината го безпокоеше.
Слънцето докосваше зенита, когато се спря за кратък отдих. Вървял бе дълго с надеждата, че се е отдалечил, но когато се обърна назад, видя близката стена на Бамуровия лес. Илюзия ли беше това, или изминатото разстояние не беше голямо? Изпита чувството, че се върти в омагьосан кръг. Погледна през телефилтъра.
Хоризонтът се приближи, отделните форми на релефа ясно изпъкнаха — пусти и еднообразни.
Подкрепи силите си с питка от бамурово брашно и тръгна отново.
Откъм близките възвишения се зададоха черни облаци с оръфани краища, които бързо притулиха слънцето. Заедно с мрака задуха силен вятър, вдигна гъста пушилка от прах. Да остане на открито беше опасно. Но наоколо нямаше подходящ заслон.
Той бягаше, а вятърът налиташе и го душеше. Всичко наоколо се въртеше и боботеше, изчезна всякаква виделина. Стихията бързо се разгаряше. Под краката му нещо се пропукваше, свистяха прелитащи камъни. Понесен от вихъра, Кедран вече не стъпваше, а се търкаляше в неизвестна посока. Главата му се замая, пред очите му се мяркаха жълтеникави обръчи. В миг вихърът го грабна и го захвърли в тъмнината сред оглушителен гръм. Той започна бързо да се плъзга надолу. Силен удар го зашемети…
Свести се отмалял. Намираше се в дълбока яма, която приличаше на фуния с гладки стени. Горе прозираше късче виолетово небе. Младежът с усилие се изправи. Тялото го болеше, ушите му бучаха болезнено. Настрои телефилтъра на височинен обзор, за да огледа пространството над ямата. Смерчът бе утихнал, останали бяха купища прах и камъни.
Започна да се катери по стръмните стени. Използваше едва забележимите грапавини, впиваше нокти в скалата. Успя да се издигне малко и отново се свлече на дъното. Упорито подновяваше опитите си, докато съвсем изнемощя. Ръцете му се разкървавиха, от панталона и ризата му провиснаха парцали.
„Затова ли Летар възлагаше толкова надежди на мене? — отчая се Кедран. — Нима ще умра в тази проклета яма?“
Той се съсредоточи, напрегна мисълта си. И тя, свикнала да се подчинява на волята му през часовете на обучение, се превърна на бързи биовълни и се устреми към Бамуровия лес.
Телепатичният отговор от Биолабораторията дойде бързо:
„Кедран, определихме местоположението ти. Попаднал си в Коничния кратер. Пести силите си. Чакай помощ.“
Той се отпусна на дъното и седя търпеливо, докато един тих глас го повика:
— Момко, чуваш ли ме? Спускам ти въже.
Спаси го невисока слаба жена, чието лице се губеше в сгъстилия се мрак. Но силуетът й му бе странно познат. Вървяха мълчаливо, докато стигнаха малка колиба.
„Постът Коничния кратер“ — помисли си Кедран.
Жената запали факла и той едва не извика: „Менике!“. Същите синкавочерни вълни на бухналите коси, същата стройна фигура. Но когато тя се обърна и го погледна, разбра грешката си. Не беше Менике. Нямаше ги закачливите черни очи, нито свежото, почти детско лице. Жената беше значително по-възрастна, бледа и с изнурен вид.
— Имаш късмет — загрижено го огледа тя, — леко си се отървал, само с няколко драскотини. Ей сега ще те превържа. А ти забрави неприятната случка. Нали знаеш, така е при нас.
Подаде му здрави дрехи, запали огъня, разшета се.
— Утре ще тръгнеш в зори. Преминеш ли насипите, нататък по-лесно се върви. А сега спокойно си отдъхни — каза му тя след кратката вечеря.
На разсъмване го събуди припряно чукане по вратата. Той се облече, изяде приготвената му закуска и излезе на тясната площадка. В подножието й аленееше бамурова градина, а жената приведена работеше сред храстите. Тя му напълни торбичката с пресни плодове и го съпроводи до една виеща се сред хълмовете пътечка. Странната й прилика с Менике отново го учуди. Може би във всяка жена вече му се привиждаше неговата любима?
Щом се изкачи на първото възвишение, Кедран се обърна, за да хвърли последен поглед към колибата на своята спасителка, но не я видя. Веригата от хълмове се извиваше в дълбока дъга и образуваше естествени укрития.
„Добро място за позиция — забеляза той. — Укрепено е и се намира недалече от Леса. Но пространството от насипи и ями го правят трудно проходимо. Затова пък Менике и тайните пратеници минават по преки пътеки. И не оставят следа след себе си…“
Вървя немалко дни. Пресичаше възвишения и каменисти плата, потъваше сред купища отломки, отдъхваше за кратко и пак тръгваше. Храната му застрашително намаля. Той я пестеше, но силите му отпадаха.
Веднъж, когато с усилие превали малък хълм, видя останки от няколко обгорели колиби, а край тях бамурова градина. Някои от храстите бяха клюмнали, други лежаха овъглени и само едно-единствено стръкче полюляваше оранжевите си клонки. Макар че трябваше да заобикаля опожарените селища, Кедран се отби и приклекна до храста. Дълго оглежда кръглите листа, осеяни с извити тъмночервени жилчици, кичестите клонки, които образуваха кълбовидна корона. Помилва едрия златист плод и прошепна задавено:
„Живей, раждай, жилава душа. И при най-голямото опустошение остават такива като тебе да разнасят семето на живота…“
Тази среща го ободри. И пак се занизаха дните. Нощем, полугладен и измръзнал, дремваше за час-два в някоя скална пролука, а през деня отново заобикаляше ями и прехвърляше стръмнини, като се ориентираше с телефилтъра. Храната му се привърши, залъгваше глада си с шепата бамурови семена, които пазеше в торбичката си като неприкосновен запас.
Една привечер като видения пред възпалените му очи се издигнаха извити в полукръг скали, назъбени и проядени от стихиите. Нима бе Скалната арка?
Той се плъзна по сипея, заобиколи ниското възвишение и видя колиба, а край нея бамурова градина. Тя бе толкова свежа и богата, че Кедран забрави умората и се втурна към нея.
Спомни си за майка си, за градината пред родната му колиба. И очите му овлажняха. Долови, че някой го наблюдава. Незабелязано се беше приближил Естом и съчувствено го гледаше.
Лиретът го прегърна, откъсна му най-зрелите плодове:
— Вземи, няма нищо по-ободрително след тежък път.
Кедран захапа меката кора. Устата му се изпълни с приятен сок. Влязоха в колибата, която му се стори особено уютна и топла. На масата димеше наскоро сварена каша, а нарът край стената го привличаше неудържимо.
— Изтегни се — подкани го Естом, след като се нахраниха, — а аз ще ти посвиря.
Той откачи от стената любимата си дамира и прокара пръсти по струните й. Мелодичен звън изпълни ниската стая. Под тихия напев Кедран се върна в детството си. Видя майка си и чу легендата за Аерола. Очите на Менике го стрелнаха присмехулно, когато не улучи мишената. Отдалече долетя грохот и едно силно тяло го защити с дъха си. Тялото на баща му, чийто глас и образ не бе запомнил.
А звуците го обливаха и целият му кратък живот се превръщаше в песен. И когато се отрони последният звук, той дълго стоя замислен. Сетне взе дамирата и я разгледа. Там, където спиралните струни докосваха червеникавата повърхност, преди да потънат в дълбочината на полусферата, беше написано: „Пристен“. Кедран познаваше тази дамира. Беше си играл с нея отдавна, когато едва изговаряше думите. Ето лъкатушните ивици, разположени симетрично от двете страни на кухината, и едрите кръгчета, които приличаха на очи.
— Пристен е баща ми — въздъхна той. — Загина заради мене, по време на смерч.
— Разбрах, че си негов син — отвърна Естом. — Когато за пръв път видях баща ти, бях малко момче. Живеех с родителите си в опитното селище близо до Леса. Обичах да слушам песента на гората. Отдалече тя идваше приглушена и тайнствена. Аз си направих проста дамира от късче дърво, а вместо струни опънах тънко лико. И подражавах на горските звуци. Така ме завари веднъж Пристен. „Свириш ли?“ — попита ме той и с усмивка разгледа саморъчната ми играчка. А сетне приседна до мене и дълго ми разказва за тайната на мелодичните тонове. Беше снажен мъж с ведро лице. Обеща да ми донесе истински музикален инструмент. Всеки ден с нетърпение го очаквах, но не дойде. Вместо него ме намери майка ти. Тя ми даде тази дамира и ми заръча: „Свири и пей, моето момче. Нека песен оглася Острова, докато има в него жив виндянин“. По-късно разбрах, че Пристен оглавявал заговора срещу нашествениците — продължаваше Естом, като леко подръпваше струните. — Обикалял Острова и по негова препоръка били създадени колибите и бамуровите градини. Наричал храстите „храбрите победители на пустинята“. „Те ще ни помогнат отново да заселим пустошта, а не да се крием като диви зверове в Леса“ — често казвал той. И наистина близо до гората възникнаха първите опитни селища. По-късно те се разпространиха из целия Остров. Навярно си видял в какво са превърнати те сега. Но ние ще изградим други… Външно ти много приличаш на майка си — тъжно отбеляза лиретът, като се взираше в лицето на Кедран. — През онази трагична нощ аз се връщах с последните вести от Метавил — пакетче бамурови ленти, което взех от тайната ниша близо до Бариерата. Каминда ме посрещна на свързващата пътека. Тъкмо се приближихме до колибата ви и попаднахме на засада. „Бягай, Естом, аз ще те прикривам!“ — заповяда ми тя, когато се опитаха да ни хванат. Бях длъжен да се подчиня, нали носех лентите. Аз се спасих, а тя загина…
Очите на лирета помръкнаха, той наведе глава…
Когато Кедран отново събра сили, в едно ранно утро двамата минаха под Скалната арка.
— Мястото край Арката е също избрано от баща ти. И то много сполучливо. Досега постът не е нападан, макар че е сравнително близо до Бариерата. „През Арката — казвал Пристен — ще минат виндяните, след като прогонят пришълците“. Кога ли ще дойде това време? — въздъхна Естом.
Дълго вървяха сред надвисналите канари. Най-сетне стигнаха обширно равно пространство. Лиретът внимателно го огледа, но не забеляза нищо съмнително.
— Тук се е простирал космодрумът на нашите прадеди. Те не са успели да полетят към звездите, а ние дали ще можем… някога? — прошепна той.
Думите му накараха Кедран да си представи необикновена гледка: слънчев космодрум и един апарат, извисил спиралния си корпус към небето. Страничният му люк е отворен. А момъкът крачи към звездолета. Наоколо му се трупат хора, поздравяват го и го прегръщат. Вече наближава люка, но Менике му прегражда пътя. Тя го гледа тъжно, протяга ръце да го спре…
— Какво си се унесъл? Мечтател! — тупна го Естом по рамото. — Виждаш ли? — посочи му той няколко фигури, които ненадейно се появиха в далечината. — Пак са се размърдали…
Продължиха по дълбокия ров, който ограждаше площадката. Излязоха на неголяма открита площ. Естом взе телефилтъра от ръцете на спътника си, настрои го на безкраен обзор и се разтревожи:
— Задават се и други. Въоръжени са, претърсват възвишенията. Този преход е най-опасният. Трябва предпазливо да пропълзим до отсрещния хълм.
Дълго се влачиха на лакти по каменистата неравна повърхност. Решиха да почакат, докато Жълтите маски се оттеглят. Останаха да пренощуват на хълма, в една тясна пукнатина. На другата сутрин прехвърлиха още няколко височини и се изкачиха на високо било, откъдето ясно се виждаше наоколо. Кедран извика потресен:
— Бариерата!
— Да — потвърди Естом. — С това чудовищно съоръжение са се обградили от нас. Но то едва ли ще ги спаси. Умът и сърцето ми се бунтуват срещу всякакви прегради, а още повече срещу тази…
Момъкът не можеше да откъсне очите си от Бариерата. Една жълтеникава стена начупваше хоризонта на фигури с различна големина и очертания. Между остриетата на криволиците пробягваха мълнии и стената сякаш надвисваше, готова да смаже всеки, който се осмели да се приближи до нея…
„Какво ли ме очаква там?“ — потръпна Кедран, обзет от лоши предчувствия.
Той беше изучил устройството на преградата, виждал я бе на стереофилми, но зловещата гледка надминаваше вече създадената за нея представа.
— Стига, Кедран — дръпна го лиретът, — малко време ти остава, пести силите си.
Подслониха се в ниско скално убежище, където намериха завивки и прясна храна. Непознати ръце се бяха погрижили за последния му пристан на Острова. И Кедран мислено им благодари. Естом затвори входа с големия камък, който плътно прилегна към скалата. Запали факла. Подкрепиха се с храната и се отпуснаха под завивките.
Лиретът подръпна струните на дамирата.
— Недей — възпря го Кедран, — ще ни чуят.
— Едва ли — засмя се подигравателно Естом, отметна завивката и се изправи. — Те са глухи за словото и песните ни.
„Аерола, звезда на нашите деди — развълнувано запя той — изгрей, стопли със звездния си огън студеното ни убежище. Бариерата прегражда нашия хоризонт, мълниите ослепяват очите ни. В мрак ли ще ни оставиш да вървим? Звезда на светлия разум, подкрепи ни в неизвестния ни път!“
Пурпурната пътечка на детството се изви пред Кедран и го поведе из града на дедите…
Подготвиха се преди изгрев. Изкачиха се на върха и с помощта на телефилтъра проучиха внимателно пространството. Сондиращият сноп от лъчи обходи всяка падина, всяка неясна чупка. Бариерата не се виждаше, скриваше я гъста мъгла.
— Свободно е, можеш да тръгваш — прошепна Естом.
Двамата силно се прегърнаха и целунаха. В очите на лирета проблесна влага. И Кедран тръгна, като запази дълбоко в съзнанието си образа на слабичкия младеж с дамирата…
Кедран потъна в мъглата. Очите му се премрежиха, задави го кашлица. Той протегна напред ръце и продължи несигурно да върви. Но скоро мъглата се разреди и през разкъсаните й валма се мярна част от жълтеникавата стена, по която се кръстосваха отблясъци от мълниите.
Крачка, две, три… Той се приближи и като се стараеше да не гледа нагоре, докосна студената повърхност. В същия миг там затрептя фосфоресциращо петно, което бързо се разшири и на мястото му се отвори вход.
Кедран без колебание влезе. Попадна в тесен проход. Отворът изчезна, настана мрак. Той проникна дълбоко в съзнанието му, започна да го опипва и да сковава волята му. А Кедран искаше, но не можеше да се помръдне.
Отпреде му лумна познатото фосфоресциращо петно. Вцепенението му изчезна и той затича към него. Щом го доближи, то потъмня и след малко се появи встрани.
Момъкът бягаше към измамния светлик, който блясваше отдясно, сетне отляво, след миг напред и пак встрани и отново напред. Заставен от невидима сила, той гонеше тези призрачни зигзаги и нито можеше да се спре, нито да си поеме дъх. Краката му автоматично се движеха, а очите като омагьосани следяха петното.
Едва когато то угасна, той се отпусна на каменния под. Още не беше се съвзел и отблясъците се завъртяха на крачка от него. Скочи като от удар, а те бързо заописваха лъкатушните си дъги. Като в несвяст се втурна към тях и не спря, докато не рухна изнемощял. А мракът го притисна и предизвика в него мъчителен страх.
И пак закръжи коварното петно. Разширяваше се и се свиваше, а Кедран го следваше, изгубил представа за място и време. Но когато силите му се изчерпиха и мракът го стисна с невидимите си клещи, в съзнанието му отекнаха думите:
„Кедран, още малко усилия и ти ще излезеш от Бариерата. Ние ме с тебе. Летар.“
Това топло послание от приятелите отвъд стената го изправи на крака. Видя петното наблизо. Протегна ръка, но то се стопи и зейна изход. Дневната светлина го заслепи. Излезе в градина с непознати храсти. По клонките висяха жълти, видимо сочни плодове. Кедран преглътна, усети замайваща жажда. Ръката му неволно се протегна към един плод. Той беше твърд и студен като камък — тази градина не беше истинска…
Силен удар го разтърси. Някой се нахвърли, закри очите му и го повлече към отсрещната цилиндрична сграда. Тласна го в килия, която приличаше на дълбок кладенец.
Няколко мига остана в пълна тъмнина. Внезапно стената белезникаво засвети и там се появи жълта маска. Мрак струеше от очните му цепнатини. Неподвижният поглед се впиваше в Кедран, терзаеше го, а той все не можеше да затвори клепачи, да прикрие очите си. Усети, че се вцепенява. Олюля се и падна безчувствен на каменния под…
Свести се и разбра, че лежи на грапава повърхност, а тялото му е плътно обвито в бодлива тъкан. По нея потекоха синкави струйки, той се сгърчи в непоносима болка и не чу, а усети въпроса:
„Кой си ти, кой те изпраща и с каква цел?“
„Дойдох доброволно — мислено отвърна Кедран. — Аз мога и зная много. Искам да ви бъда полезен.“
Болката идваше още по-силна, тялото му трепереше, обляно в пот, за мигове губеше съзнание. И отново въпросите чукаха в мозъка му: „Кой те изпрати и с каква цел?“. А той настояваше: „Избягах тайно. Примитивният живот на Острова ме притиска, там не мога да разгърна силите си. Само в Метавил ще намеря признание за способностите и знанията си“.
„Заблуждаваш ни“ — отвръщаше невидимият мъчител и момъкът потъваше в раздираща нервите му пропаст.
„Кедран — долетя зов, — не се оставяй да те сломят. Говори ти Денир. Аз съм наблизо, дръж се, Кедран!“
В съзнанието на младия човек светнаха очите, които настойчиво му бяха внушавали: „Успей на всяка цена, на всяка ядена!“.
„Ще успея!“ — каза си Кедран и лицето му се разведри.
А мъчителят помисли, че виндянинът е вече сломен. Ето го, лежи в краката му, готов да изпълни всяка заповед… И той протегна към лицето му жълта маска, скроена от еластична материя. Но едва докоснала го, тя се стопи. Втори, трети опит… — маските до една се превръщаха на прах.
Мъчителят подаде сигнал. Влязоха още неколцина от себеподобните му. Едни притиснаха и без това неподвижното тяло, а други приклещиха главата да не би да се изплъзне, но… маските така и се изпепеляваха. Лицето на Кедран остана открито.
Насилниците заговориха тревожно. Това не беше звънлива виндянска реч, а съскащи звуци, от които въздухът вибрираше. Главатарят им се ядосваше:
„И този път не сполучихме. Всички бегълци от Острова запазват собствените си лица. Необяснимо! Нали по биологичния си строеж те приличат на нас. Още не съм открил следи от тайни мисли в съзнанието на този виндянин. Но уредите показват, че е изключително надарен и с огромни запаси от знания. Той наистина може да ни бъде полезен. Но в него има нещо, което ме кара да се съмнявам. Трябва да го проверим по пълната процедура…“
Освободиха Кедран от ложето за мъчения и го оставиха сам в тъмния кладенец. За храна му подхвърлиха шуплесто парче, което приличаше на каменна отломка. Той си спомни думите на Менике за изкуствената храна на завоевателите и не посмя да го опита. Но когато гладът стана непоносим, леко го близна с език. Усети тръпчиво-сладникав вкус. Топеше се бързо и младият човек го изяде. Болезнените спазми в стомаха му притихнаха.
Дълго време прекара в мрака и пронизващия студ, неизвестността го безпокоеше. Изправи се веднага, когато стената белезникаво засвети и мъчителят се появи. Но този път той не успя да го хипнотизира.
И пак го захвърлиха на грапавата повърхност и обвиха тялото му с бодливата тъкан. Синкавите струйки плъзнаха и нервите на Кедран затрепериха… Ту го оставяха в изнурително очакване, ту подновяваха изтезанията. Изследваха всяко кътче на мозъка му, човъркаха там, докато го доведоха до пълно вцепенение.
Тогава отново се опитаха да го обезличат. Но маските пак се гърчеха и разпадаха на дребни прашинки. Безсилни, те временно го изоставиха. Рядко му подаваха късче синтетична храна, колкото да не умре от изтощение.
Какви ли не мисли спохождаха Кедран през дългите часове на очакване. Къде ли е сега Менике? С вълнение си припомни тяхната единствена нощ — когато признаха любовта си.
„Менике, мила — шепнеше той с попукани устни, — ще се видим ли пак някога? Ще дочакаме ли да се радваме на наше дете, на наш син?“
Мисълта за мечтаното дете го изпълни с топлина. Той чуваше песента на Бамуровия лес, мислено вървеше под сенките на могъщите дървета, хванал момченцето за ръка…
Най-сетне го измъкнаха от кладенеца килия. Отведоха го на неголяма площадка, където бе кацнал вихролет. Кедран неволно се залюбува на този маневрен и лек апарат, с вретеновиден корпус и полукръгъл обзорен илюминатор.
Набутаха го в тясната кабина. Люкът безшумно се затвори. Вихропилотът, стегнат в плътно прилепнал комбинезон, умело заработи на пулта. Машината неусетно се откъсна и започна вертикално да се издига. Черните кълбести облаци останаха ниско долу. След това вихролетът описа широка дъга и започна да се спуска. Кедран гледаше през илюминатора. Летеше за пръв път и въпреки болките в изтощеното си тяло, изпита вълнение от срещата си с висините.
Отдолу се разстла пепелявосива шир, тежка и скована. Това бе Океана, чиито някога бистри и пълни с живот води бяха отровени. Иззад хоризонта се показа върволица от кафеникави сгради, плътно притиснати една в друга. Те лъкатушеха, разширяваха се и се свиваха в обръчи, отново се разтваряха и тръгваха в редици към дъговидната естакада, която се губеше в сянката на Бариерата.
„Метавил!“ — тревожно потръпна Кедран.
Вихролетът описа няколко низходящи спирали и закръжи над една от мрачните улици. Под краката на момъка зейна отвор и силна струя го изтласка навън. Той падна на хлъзгавата настилка, а апаратът отново набра височина и се гмурна сред облаците.
Кедран се изправи и се огледа наоколо. Намираше се в проход между зидове, които се извисяваха нагоре. В тях нямаше и следа от прозорец или врата. Стените го обгръщаха от три страни и само напред сивееше тясна пролука. Той се промъкна през нея и тъмнината се сгъсти.
Момъкът вървеше и търсеше изход, а проходът лъкатушеше, слизаше все по-ниско, като уплътняваше лепкавия си мрак. Не достигаше въздух. Той започна да тича, да удря по дебелите стени, да вика с пълно гърло. Гласът му безпомощно се търкаляше по гладката повърхност, накъсваше се и замираше. И пак тичаше и крещеше, блъскаше с разкървавени юмруци каменните зидове, а сетне спираше и се ослушваше да чуе нечий, макар и заплашителен отговор.
Но мълчанието още повече натежа, стените се приближиха, сляха се. Стопи се последната глътка въздух и Кедран падна на плочника…
Като в просъница дочу тихо бръмчене. Механична ръка го подхвана и изтегли нагоре. Глътките свеж въздух го върнаха към действителността.
Намираше се във вихролет, но дали това бе същият, или друг, не можа да разбере. Кабината бе еднаква, придружителят му, стегнат в летателен костюм, приличаше на първия. Но щом набраха височина и се гмурнаха в зоната на лъчевата сянка, вихропилотът се обърна. Лицето му, чисто и открито, прозираше през предпазния шлем. Познати му бяха и светлите очи. Денир! Доловил мисълта му, летецът се усмихна. И от тази виндянска усмивка, толкова неочаквана и необходима, Кедран облекчено въздъхна. Беше издържал срещата с Метавил — изпитание, за което не пишеше в предупредителните микрозаписи. Вихролетът описа широк кръг над града. Младият човек отвръщаше поглед от дебелите зидове и глухите улици, които едва не го погубиха. След като отминаха града, Денир телепатично му внуши: „Ще кацнем на площадката пред Школата за вихропилоти. Ще бъдеш подложен на натоварвания за психо-физическа издръжливост. Не се обезсърчавай, стискай зъби и се стреми да покажеш възможно най-високи качества. При опитните проверки проявявай творчество“.
Кедран разбра безмълвното напътствие. Искаше му се да чуе макар и една дума — толкова бе зажаднял за виндянска реч, но беше опасно. Навярно бяха изпратили Денир преднамерено. Надяваха се от неочакваната среща да изпусне неволно някоя дума или красноречив жест…
Люкът се отвори и Кедран излезе навън. Наблизо се издигаше безцветно кръгло здание, което нямаше фасада, а вместо прозорци се тъмнееха неправилни пролуки. Около зданието се издигаше внушителна ограда. Плътна и черна, тя сякаш разрязваше въздуха с остро наточения си ръб. Изневиделица се приближи Жълта маска и със знаци му посочи масивната входна врата. Към горните етажи на постройката се виеше тясна стълба без перила.
Кедран крачеше от стъпало на стъпало, прекосяваше малки площадки край плътно затворени врати. Стъпалата ставаха все по-стръмни, стесняваха се и площадките, а вратите не се помръдваха. Когато се изправяше до някоя от тях, невидима сила го отблъскваше. Едва под самия покрив на сградата една врата го засмука навътре. Помещението приличаше на килия с гол каменен под и нисък нар, покрит с шуплеста материя.
Момъкът уморено приседна, но веднага усети тласък. Откъм тясната цепнатина в стената нахлу леден вихър и започна да го прехвърля от стена на стена, да го премята от пода до тавана, без да му позволи да си поеме дъх. Той се опитваше да се задържи, но всяко протягане на ръцете ускоряваше тласъците. Когато от изтощение престана да се съпротивлява, напорът утихна.
Разнебитен се отпусна на пода, но мокрото му тяло се вледени, започна да зъзне от студ. А нарът го привличаше с меката си мъхната тъкан. Опипа го предпазливо с ръка, нищо не се случи и Кедран се отпусна. Обгърна го приятна топлина. Тъкмо бе задрямал, силен удар го запрати на пода, блъсна го в стената, увлече го в лудо въртене, докато изстиска силите му.
И отново тежка дрямка и люшкане напосоки. Едва след няколко часа го оставиха да си отдъхне.
Студът се усили, Кедран започна бързо да се разхожда напред-назад, енергично да подскача, но все не можеше да се стопли. В отсрещната стена се отвори малка ниша и невидима ръка постави късче от синтетичната храна, която бе принуден да поглъща. Оскъдното парченце бързо се стопи, но не утоли глада му, а още повече го раздразни. Пред очите му се появи димящо блюдо с вкусна каша, закръжиха сочни бамурови плодове с влудяващ аромат…
Дни наред прекара между обезсилващите тласъци и трескавите миражи. Най-сетне вратата се отвори. Той хукна по стълбите и когато стигна най-долната площадка, един люк автоматично се плъзна встрани.
Попадна в обширно помещение, разделено на множество кабини. Светеща стрелка му посочи една от тях. Вместо стени и таван имаше екрани, някои силно вдлъбнати, подобни на дълбоки конуси, други изпъкнали или сферични. Всички заедно образуваха сложен видеокомплекс.
Сякаш задвижени от присъствието му, екраните оживяха. Появи се небето — чисто и дълбоко. Мяркаха се гледки от Острова, Океана и Метавил, но неясни, като че възприемани от значителна височина.
Кедран неусетно изгуби представа за място и време, но не забравяше, че сега изпитват техническите му знания и способности. До него кацна вихролет, той се настани пред пулта за управление и бързо подчини апарата на волята си. В съзнанието му се мярна догадката, че това е привидно, но се остави измамата да го овладее.
Машината, насочвана от него, се гмурна в облаците, прекоси вихрозоната и продължи да се издига, докато Винда заприлича на малко кълбо. Опита се да премине на орбитална траектория, но блесна сигнал за връщане.
На екрана се изписа зелен полукръг. От предупредителните микрозаписи Кедран беше научил, че това е знак за висока опенка на показаните познания и умения.
„Може би пътят ми е вече открит?“ — зарадва се той. И скръбно си помисли за първите виндяни, преминали Бариерата неподготвени. Много от тях са загинали при изпитанията, а други са изгубили разсъдъка си.
Но Кедран се лъжеше, Жълтите маски все още не му вярваха. Неговата изключителна надареност и съмнителното му бягство изостряха тяхната подозрителност. Продължаваха да прослушват мозъка му и да го изтезават. Ровеха се в паметта, но откриваха едно и също:
„Избягах сам. Искам да работя в Орбовъзела. Той се нуждае от подобрения и аз мога да го усъвършенствам.“
„Откъде си придобил своите знания?“ — разпъваше нервите му болезнената тръпка.
„Откакто съм се родил, те са в мене“.
„Искаш да ни заблудиш, че са наследени ли? За толкова наивни ли ни смяташ? Ние не вярваме в спомените на родовата памет — терзаеше го болката. — Ти си изпратен от виндяните, които се крият в Оранжевата джунгла. Кои са те, какви са? Какво пазите в гората?“
„Никога не съм ходил там, никого не познавам. Различавам се от островитяните. Не можах да намеря с тях общ език, защото многократно ги превъзхождам. Не исках да враждувам с вас, затова до бягството си живях в пещера“ — твърдеше съзнанието му, дори когато тялото се отпускаше полумъртво.
Редуваха се изпитание след изпитание, все по-болезнени и по-болезнени. Но издайническа следа в мислите му не се появяваше…
Когато вече бяха решили, че е безопасен, смътно видение ги озадачи. Едно момиче се усмихваше на беглеца, а той повтаряше: „Менике, Менике…“. Този неволно изплъзнал се спомен раздуха отново недоверието им.
„Менике е любимата ми. Тя остана в пещерата. Ако ми се доверите, ще я взема при себе си“ — настояваше измъченото до крайност съзнание.
Те не познаваха любовта и не разбираха смисъла на отговора му, но той им даде надежда: „Ще използваме привързаността му към непознатата Менике, за да го изнудваме в подходящ момент…“. А видението се повтаряше без нови образи и подробности. Накрая приеха твърдението на беглеца, че знанията му се дължат на появила се в резултат на рядко генетично съчетание родова памет, в която е отразен опитът на неговите прадеди. И приключиха с проверките, които бяха достигнали онзи праг на издръжливост, след който идваше смъртта…
Макар изтощен, Кедран оставаше психически здрав. Дори мъчителите му се удивиха на неговата устойчивост. Въпреки своята изкусност в разнищването тайните на мозъка, те не откриха онова вещество, което доктор Икен последователно бе инжектирал в кръвообращението му. Но нима само психоконцентраторът му даваше морални сили? В минутите, когато всяка клетка и нерв се гърчеха и вик на ужас кънтеше в съзнанието му, той чуваше гласа на Денир. Менике невидимо заставаше до него, а Естом запяваше песен за Аерола. Бамуровия лес подхващаше мъжествените звуци, усилваше ги, те обгръщаха момъка и той виждаше как Бариерата рухва, а Метавил потъва в Океана…
Няколко дни го оставиха в пълен покой, по-често му подаваха късчета от безвкусната храна и Кедран се съвзе. Една сутрин получи летателен костюм. Накараха го да излезе на площадката, където потръпваше вретеновидния корпус на вихролет за орбитален полет. Мигащите стрелки, отвореният люк — всичко го приканваше да седне пред пулта. Той влезе в кабината и люкът автоматично хлопна. За пръв път от дълго време се усети свободен. Споходи го неканена мисъл: „Мога да избягам. Ние нямаме вихролети и с този апарат ще завладея Орбовъзела…“. Но бързо обузда нелепото желание: „Ако е толкова лесно, да са го направили преди мене. Машината е учебна и се управлява от разстояние. Веднага ще ме свалят…“.
Вихролетът прекоси вертикално облачния слой и по стръмна траектория се насочи към слънцето. То нарастваше, а Винда ставаше все по-малка. На екрана се очерта спираловидният силует на космическо съоръжение. Орбовъзелът! С намаляваща скорост апаратът започна да го достига. Но преди да се доближи достатъчно, се появи сигналът за връщане.
Кедран недоволно се намръщи: „И в космоса не ме оставят да дишам спокойно“. Но се подчини. Познатият зелен полукръг засвети пред очите му…
След като направи няколко пробни полета, отново го повикаха в Кабината за обучение. На екранния видеокомплекс изплува Орбовъзелът, започна бавно да се разтваря и да показва всеки свой елемент и блок. Кедран го познаваше добре от Завета на дедите и веднага установи, че има техническа неизправност.
Генераторите за полето, което го стабилизираше в пространството, бяха блокирани и Орбовъзелът падаше на все по-ниска орбита. Пришълците не можеха да открият причината и търсеха помощ от него. Въпросът изискваше неотложно решение. В противен случай станцията щеше да падне в Океана.
Кедран внимателно проучи навигационните възли, които коригираха орбиталното й движение, но не откри повредата. Дните минаваха, той се тревожеше от безсилието си и му се струваше, че Жълтите маски губят търпение.
Младият човек напрегна цялата си мисловна дейност, призова на помощ всичките си знания и изобретателност. А отговорът все не идваше. От време на време пурпурни пламъци обхващаха координационната дюза, от която изтичаха излишните съставки на лъчистата енергия. Защо се появяваха те? Свързани ли бяха с цикличните излъчвания на Аерола? Той си спомни за блуждаещите огньове, описани в предупредителните микрозаписи. Те поразявали Жълтите маски, които охранявали станцията. И се досети — подобен случай беше обяснен в Завета на дедите: мълнии, предизвиканият звездна плазма в периода на засилена активност на слънчевата двойница. В такива случаи прадедите включвали към генераторите плазмоотводи от керастол — кристална сплав, издръжлива на космически излъчвания и високи температури…
Опитът се оказа успешен. На екрана се изписа зеленият полукръг. Пришълците бяха приели и одобрили решението му…
Близо до Школата се простираше обширен вихродрум за транспортни машини, значително по-големи и по-мощни от двуместните вихролети, на които Кедран се беше обучавал.
Натовареният с различни снаряжения апарат излетя вертикално и за няколко мига остави назад облачната вихрозона. След това описа стръмна крива, премина на орбитата на станцията и започна да я догонва. Момъкът се възхити от пилота, който майсторски коригираше траекторията и скоростта. След като пределното разстояние бе достигнато, входният люк на Орбовъзела автоматично се отвори.
Кацнаха в приемателния цилиндър. Пилотът включи системата за разтоварване. В настъпилия мрак някой силно стисна ръката на Кедран, но той не посмя да отвърне на поздрава. Силна светлина обля сводестия коридор, пилотът обърна лицето си. Познатите светли очи внушиха на момъка: „Внимание!“.
Незабелязано бе дошъл наблюдателят. Обвитата му в плътна материя ръка даде знак: „Виндянино, последвай ме!“.
Младият човек усети раздразнение. Откакто бе преминал Бариерата, не беше чувал разбираема реч, а само съскащи звуци или примитивни жестове.
Влязоха в обширна кръгла зала с обзорни екрани вместо стени. Кедран хвърли поглед към пулта. Всичко тук му беше познато от Завета на дедите, промени не се забелязваха.
Жълтата маска не му позволи да разгледа залата. Посочи му аварийния шлюз: „Незабавно се заеми с работата, за която си изпратен!“.
Най-напред проследи главните блокове и свързващите звена на всички системи в станцията. Времето бързо минаваше. Той дремваше за час-два на неудобното легло в определената за него кабина и като залъгваше глада си с омръзналата му синтетична храна, отново се вглъбяваше в задачата си.
Накрая успя да монтира керастоловите плазмоотводи и да стабилизира съоръжението на постоянната му орбита. Опасността от падането на Орбовъзела беше отстранена.
Дните минаваха в очакване да бъде върнат в Школата, но заповед не идваше. Жълтата маска започна да се отнася към него с по-голямо доверие. Кедран се опита да завърже разговор. От съпоставянето на знаците и съскащите звуци, той вече долавяше значението на някои елементи на чуждата реч. Но наблюдателят или му обръщаше гръб, или заплашително го фиксираше с тъмнината на очните си отвори.
Но веднъж включи екраните в присъствието на Кедран. От далечината на космическата орбита Винда изглеждаше малка и уязвима. На страничния екран, който заемаше лявата полудъга на залата, се заредиха картини от Острова. Сърцето на момъка се сви, като видя скалистите хълмове и сухите долини, обвитата в прашна мъгла пустош. И само Бамуровия лес като жива клада протягаше езици до небесата.
Напразно наблюдателят настройваше локатора на свръхдълбоко проникване. Леса все така се диплеше предизвикателно и от вътрешността му не прозираше нищо.
Жълтата маска включи и другия екран, където се появиха гледки от Океана и Метавил. Над белезникавата неподвижна повърхност не прелитаха птици, нито кораби догонваха далечините й…
Гледката на чудовищния град накара Кедран да си спомни как тичаше по наклонените тесни проходи, жаден за човешки глас и глътка въздух, как удряше с юмруци надвисналите зидове и напразно викаше за помощ…
Той знаеше; че зад стените в стаи като клетки се раждат Жълтите маски. Те растат, подобни на живи роботи, които са готови незабавно да се подчинят на заповедите на Гнилен — потомък на първия опустошител на Винда. И взрян в мрачните лабиринти от сгради и улици, младият човек изпита тревога. Ще успеят ли да победят този страшен в мълчанието си град?
Орбовъзелът, създаден от прадедите му да пази планетата от вихрите, бе превърнат в сила, която дебне Острова. Тук някъде е монтиран Вихровзривателят… В критичен момент завоевателите са в състояние да стопят цялата суша. Те могат само с няколко насочени залпа от плазмена струя да превърнат малката планета в купчина непотребна сгур… По-настойчиво от всякога отекнаха в съзнанието му заръките на Летар: „Направи всичко възможно Жълтите маски да ти се доверят. Освен това се надявам да ни спасиш от някой смерч. Нали знаеш колко време и сили губим да възстановяваме градините…“
Веднъж забеляза черни облаци да се кълбят на предния екран, да връхлитат едни в други, разсечени от лумналите стрели на мълниите. А над Океана припламна синкаво зрънце. То започна бързо да нараства, да се разтваря като бездънна фуния и сред светкавици да завихря сгъстените въздушни потоци.
Зараждаше се смерч. Наблюдателят изчисли посоката му. Вихърът летеше към Метавил. Той даде знак на Кедран да следи екрана и тръгна към отсека за метеорологична защита, отделен със завеса от непозната материя.
„По-рано двете помещения свободно са се свързвали помежду си“ — помисли си Кедран. Макар скрито да наблюдаваше, той не разбра как бе задвижен механизмът. Налагаше се да търси свой начин, за да повдигне завесата… Но главното научи. Вихровзривателят е на старото си място.
Очите му замислено обходиха екрана. Вихърът беснееше, въртопите му набъбваха, прелели от енергия. В този миг към кипящото ядро се стрелна пепеляв лъч. Избухна мълния, разпиляха се виолетови струйки. И небето просветна през разкъсаните и олекнали облаци.
Наблюдателят се върна и изпитателно погледна виндянина. Кедран се изправи, въпросително кимна към завесата, дори направи две-три крачки към нея. Но онзи грубо му прегради пътя. Беше разярен, от кръглия отвор в долната част на лицето му се откъртиха резки хрипове. Момъкът се отдръпна привидно изплашен и обеща със знаци повече да не се приближава към завесата.
„Къде ли е замаскирано повдигащото устройство? — питаше се той. — В присъствието на наблюдателя не е възможно да го открия. Тогава под предлог, че подобрявам някоя част, ще създам приспособление за изследване от разстояние…“.
Той концентрира мислите си. Представи си ги във вид на кълбо от магнетична енергия, която прекосява безвъздушното пространство, пронизва вихрозоната и полита към Бамуровия лес. Ето, стига хралупата на огромния бамур, втурва се в Биолабораторията и включва системата за телепатична връзка. Друг биоенергиен сноп премина обратния път и младият човек прие нареждането:
„Бъди предпазлив! Когато проучваш завесата, прилагай за кратко време локална лъчева блокировка, за да изолираш следящите те устройства. Поздрав. Летар.“
В този миг на екрана засвети Аерола. Тясна пурпурна пътечка затрептя в залата. Посрещна я уплашен хрип. Наблюдателят тичаше, а лъчите го преследваха. Той се олюляваше, спъваше се и едва успя да се измъкне през отворената врата. Стъпките му заглъхнаха нейде из тъмния коридор. Светлината меко обля Кедран и угасна. Той намери Жълтата маска в жилищния сектор, защитен с непроницаем за лъчите екран.
„Звездата залезе“ — опита се да го успокои.
„Не — трепереше пришълецът. — Тя е още там.“
Системата му за равновесие бе поразена. Отзоваха го в Метавил преждевременно. Тази случка обнадежди младия човек. Жълтите маски наистина бяха уязвими и той ще се възползва от слабостта им…
Времето минаваше, Кедран все така старателно поддържаше станцията. Наблюдателите се сменяха, на мястото на една Жълта маска идваше друга, а той не можеше да ги различи, толкова бяха еднакви по вид и по реакции. Привидно спокоен се грижеше за доброто състояние на уредите и автоматите, осигуряваше ритмичното действие на съоръжението. За пръв път от деня, когато насилствено бе отнет от виндяните, Орбовъзелът работеше нормално, без аварии. Никой по-умело от Кедран не отстраняваше повредите в различните системи и само той можеше да регулира плазмоотводите.
И пришълците започнаха да оценяват способностите и усилията му. Често го оставяха сам, дори му предложиха да разгледа Метавил. Той отказа и с това затвърди тяхното доверие. Този послушен и изпълнителен беглец не проявяваше съмнителен интерес към града им. Притежаваше бързи рефлекси и завидно търпение, а излъчванията на слънчевата двойница не му вредяха. Ето на кого ще поверят грижата за станцията. Най-сетне бяха намерили сигурен наблюдател през времето на опасната звездна активност.
Когато го оставяха сам, Кедран изучаваше завесата. Тя се съединяваше незабележимо със стената, а по еднообразната й повърхност не личаха следи от повдигащия механизъм. Но нито електромагнитните, нито другите познати средства за проучване даваха резултат. Изображението на завесата се получаваше равномерно плътно.
Той се залови да конструира неутринен локатор. Това беше прецизен уред за вникване в устройството на материята. За неговото създаване се изискваха не само солидни знания, но и сложни спомагателни устройства. Ровеше се дълго из резервните части и дори в камерите за отпадъци. От повредени стари детайли създаде допълнителните механизми и основните възли на локатора.
Когато се умореше от напрегнатата работа и тъгата по родните места ставаше непоносима, Кедран включваше обзорния екран, от който се наблюдаваше Острова. Слънчевите вълни на Бамуровия лес го изпълваха с надежда. Обичаше да гледа как облаците се разкъсваха, раздухани от защитната му сянка. Картината се отместваше, появяваха се други гледки. Нейде в подножието на голямата скала, която оттук приличаше на неясно петно, беше прекарал детството си. Мислено се виждаше да играе на площадката пред колибата, чуваше гласа на майка си. Отдалече долиташе звън на дамира. Бамурите препращаха песента към пулсиращата на зенита цефеида. Заедно с Донлис обсъждаха проекта за автоматичната огнеперка. Летар му даваше последни заръки. Менике идваше при него и той я прегръщаше. Настъпваше тяхната нощ…
Почти бе завършил локатора, когато усети леки вибрации. В приемателния цилиндър на станцията бе кацнал вихролет. Дали беше Денир, или идваше новият наблюдател? Той запази самообладание, скри устройството и седна пред пулта.
„Поздрав от Летар — прие в съзнанието си мислите на вихропилота. — Островът е готов за голямото сражение с нашествениците. Време е да овладееш Вихровзривателя.“
След като монтира и последния детайл, Кедран внимателно заопипва завесата. В електронната решетка на сплавта й откри изкусно замаскирано микрореле. Не беше светлинно или магнитно. Как ли се задействаше?
Доста време изгуби, докато разбере, че релето е ултразвуково. Това го накара да се замисли върху особения език на пришълците. Не разговарят ли те с ултразвуци, недостъпни за слуховия апарат на виндяните? А неприятното съскане вероятно принадлежи към ниските честоти на речта им. Ето защо никой от виндянските пратеници, преминал в Метавил, не бе успял да изучи езика им. Жълтите маски общуваха с тях чрез проста система от знаци и нискочестотни звуци. А някои от островитяните си бяха създали специфични начини да отгатват мислите им…
Завесата вероятно се повдигаше с някоя ключова дума, която трябваше да се замести от друго средство. Кедран започна да обсипва преградата с ултразвуци в различна последователност и честота, да „композира“ вероятната парола. Изпробва всички източници, които успя да открие в станцията. А завесата не се помръдваше. Бяха му останали само няколко пластинки от плазмоотводите. Дойде му на ум, че керастолът притежаваше свойството да трепти от налягането на космическите лъчи, при което издаваше ултразвуци в широк спектър. От необикновената кристална сплав Кедран създаде многочестотен генератор ултратон, който изключи релето. По-късно свърза ултратона с приспособление за блокиране. Вече можеше да вдига и сваля завесата и да спира действието на релето от разстояние.
И ето го най-сетне в малката зала, където се намираше Вихровзривателя. Конусовидното му дуло бе предвидливо прицелено към Острова… Кедран погледна в окуляра, фокусира устройството. Откри се част от западната страна на Острова, близо до Скалната арка.
Още през годините, когато беше малко момче и не се разделяше със Завета, той бе изучил всички тънкости на Вихровзривателя. Дори си беше сглобил опростен уред и се упражняваше да регулира плазмената струя.
Зареждаше го с пясък вместо плазма и обстрелваше скалите. Сега опасният заряд бе под неговия контрол…
… От дълго време Кедран беше останал в станцията сам. Излъчването на цефеидата се бе успокоило, но наблюдателят се бавеше. Веднъж го разбуди сигналът за метеорологична защита. Той изтича в екранната зала и включи предния обзорен екран.
Малкото кълбо на планетата леко се полюляваше, сякаш натежало от облаците, които все повече се сгъстяваха. Синкави мълнии разсичаха разбушуваните атмосферни вълни. Една черна точка бързо се разшири, превърна се в клокочещ вихър от пари и заредени частици. Вятърът летеше от околополюсните ширини, надигаше вихрушки от прах и зареден с нова енергия, се втурваше към екватора. И с всяка измината секунда той обхващаше все по-мощни въздушни маси, завъртваше ги и насищаше с атмосферно електричество. Зараждаше се смерч с необикновена сила. Скоро черният му хобот ще се спусне към повърхността, ще руши всичко по пътя си, ще загребва отломките и ще удря с тях срещнатите прегради…
Кедран изчисли траекторията му. Вихърът препускаше към Острова. Тъкмо сега, когато им предстои може би последна схватка със завоевателите, стихията ще спъне крачките им. Той виждаше бамуровите градини прекършени, плодовете смачкани под купища камъни, а колибите разрушени. Не, не бива да допусне това!
Бързо влезе в малката зала, спусна завесата и блокира релето. Прилепи очи към окуляра и настрои Вихровзривателя на далечно сондиране. Откри се пространството, осветено от неравномерна синкава светлина. Продължи да фокусира устройството, докато улови свистящото и набъбващо, готово да се взриви ядро на смерча. Плавно задейства системата за неутрализация. Плазменият сноп прониза центъра на вихъра. Светна ярка мълния и бързо угасна. Ядрото се превърна в белезникаво петно, което се разсея заедно с разредените облаци.
Кедран облекчено въздъхна, изтри потта от челото си. Излезе от метеорологичния сектор, спусна завесата и седна пред екрана. Планетата спокойно се въртеше, а слънцето кротко огряваше еднообразната й повърхност. Той леко задряма. В просъница го прикова погледът на Летар:
„Буден ли си? — строго попита той. — Ще опазиш ли Вихровзривателя от безумието на Жълтите маски?“
„Да — отвърна Кедран. — Аз ще вградя в керастоловия ултратон микрогенератор на пурпурна звездна плазма…“
Сепна се като от тласък. Ето идеята, хрумнала му внезапно насън. Как не се досети по-рано!
Долови, че зад гърба му има някой. Новият наблюдател неусетно се бе приближил и втренчено го гледаше. Той не се смути от студения мрак на очните му цепнатини. Спокойно се изправи и даде знак: „Всичко е в изправност“.
Наблюдателят седна пред пулта, а Кедран отиде в навигационната зала. Налагаше се отново да коригира орбитата на полета…
Няколко дни след като Кедран замина, Менике тръгна за Скалната арка. Заедно с Естом трябваше да огледат пролома и хълмовете около Бариерата и да определят нови места за наблюдение. Потеглиха и други свръзки за далечните колиби и малките селища, пръснати из скалите на Острова. Бе дошло време да се прибере бамуровата реколта, да се подхрани новият разсад. Наред с телефилтъра, всеки носеше торбичка със синтетични фитостимулатори.
Девойката вървеше с натъжено сърце. Тя непрестанно мислеше за Кедран, спомняше си часовете, прекарани в откровени разговори. Какво ли ще стане с него? Ще успее ли да заблуди пришълците и да проникне в Орбовъзела? За себе си не се безпокоеше. Познаваше добре Острова. И нощем безпогрешно можеше да заобиколи всеки кратер, да премине през подвижните насипи от натрошени скали.
Когато стигна колибата на Кедран, сърцето й затупка. Не можеше да си представи, че ще влезе вътре и няма да го види, наведен над микрозаписите. В изпотъпканата бамурова градина се трудеха майката и момиченцето, които бе забелязала на осветената от Аерола поляна. Те засаждаха нов разсад. Менике им отсипа шепа фитостимулатори, поговори малко с тях. След това влезе в пещерата. Под бледата светлина на прикрепената наблизо факла, тя разгледа стената. Ето тук Кедран стреля и не улучи мишената. Следващите изстрели все повече се приближаваха, докато попаднат в центъра й. Момичето си спомни нетърпеливия жест, с който той взе оръжието, видя и радостта в очите му, когато сполучи. А разходките, а милите дреболии! Спомените напираха в нея…
Тя отиде в страничната галерия и застана до езерцето. От неголемия отвор в свода светлината все така падаше върху гладката повърхност и образуваше познатия светъл кръг. А наблизо, до самия ръб на водното огледало, се търкаляше онова корабче, което Кедран бе направил от късче бамурово дърво.
Менике го взе и го хвърли близо до кръга. Корабчето заби острия си нос във водата, сетне се изправи и заплува. Като достигна центъра, течението го тласна назад и го върна към брега. Тя го грабна и го скри в пазвата си.
Менике вървеше от изгрев до залез-слънце, спеше в скалните укрития, хранеше се оскъдно с изсушени питки от бамурово брашно и утоляваше жаждата си с плодове. Ветрове я застигаха, обсипваха я с прах и ситни камъчета. Но тя и пред себе си не се оплакваше. От дете бе свикнала да понася тази сурова природа.
Отби се в още няколко колиби, даде фитостимулатори и взе новите шифрограми. Пътят й ставаше все по-опасен. Все по-често тя насочваше телефилтъра и оглеждаше хоризонта.
Скалната арка се появи в едно слънчево утро. Скалите, сякаш уплашени от собствения си ръст, се бяха облегнали на каменните си рамене. А зад тях тъмнееше проломът, притиснат от надвисналите канари.
В подножието на добре познатата й нащърбена скала се бе приютила колибата. Наблизо аленееше бамуровата градина. Някой се навеждаше над храстите и късаше тежките плодове. Това беше лиретът.
— Естом! — тихо повика Менике.
— Менике! — зарадва се той, остави кошницата и силно й стисна ръцете. — Влез вътре, аз сега ще дойда. Сварил съм топла каша, ще донеса и пресни плодове.
— Не съм много уморена. Ще ти помогна.
И тя умело започна да къса плодовете и да ги подрежда в голямата кошница.
— Недей — спря я Естом, — за днес свърших. Ела да си починеш.
Когато влязоха в колибата, той загрижено я погледна:
— Нещо те тревожи, Менике. Хайде, облекчи сърцето си.
Двамата се познаваха от няколко години и девойката много пъти бе споделяла с него и радост, и несполуки.
— Кажи ми, мина ли оттук Кедран? — смутено попита тя.
— Да, изпратих го до Бариерата. Но не зная какво е станало след това. Може би вече има вести от него.
— Може би, но аз отдавна съм излязла от Леса. Добре ли изглеждаше той, как прекарахте заедно?
— Не бързай, Менике, нощта е пред нас, ще си поговорим. Сега опитай моята каша. Не зная дали е вкусна, но сигурно подобрява настроението — усмихна се лиретът.
Той взе дамирата и седна пред огнището. Прокара пръсти по струните. Звуците потопиха девойката в спомени и тя още повече затъгува. След малко мелодията свърши и Естом каза, като я гледаше съчувствено:
— Пях и свирих на Кедран, двамата дълго разговаряхме. Той ми хареса, разделихме се като приятели. Обичах баща му Пристен, а с Каминда неведнъж сме се приближавали до Бариерата, проучвахме вътрешността й с телефилтър. Помогнахме на много наши пратеници по-спокойно да я преминат. А баща му беше истински лирет.
— Не знаех — прошепна Менике.
— Когато бях малък, той пръв ме насърчи да свиря. Тази дамира е негова.
Момичето погали нежно името, гравирано върху червеникавата й повърхност.
— Ти не си безразлична към Кедран, нали?
— Аз съм негова съпруга.
— Съпруга ли! — изненада се Естом. — Предстоят ни големи изпитания, Менике. Някои от нас няма да оцелеят. Нима е време да създаваме семейства?
— Не зная, не съм мислила — отвърна тя. — Но аз го обичам, обича ме и той. Каквото и да се случи, ще го чакам.
Чистосърдечните думи на момичето развълнуваха лирета.
— Ти си права, Менике. Ние сме непобедими, щом има една Менике и един Кедран, които се обичат. Любов — прошепна Естом и тъмните му очи блеснаха, — тя е песен и слово, смях и стъпки, живот, истински живот, нали, малка и добра приятелко.
Той се замисли, вгледан в призрачния образ на своята несъществуваща любима, предчувствието за която раждаше най-хубавите му песни. И дамирата отново звънна, а лиретът запя:
„Обикалях пустинята и дирех изгубените семена на живота. Аз падах, а над мене рухваха скали, тичах, а вятърът ме гонеше с каменни вихрушки. Винда, какво е станало с тебе? Къде са следите от нашите прадеди? По сипеите не растат млади стебла, не бягат ручеи в пресъхналите долини и птици не прелитат от клон на клон. Проядените хълмове коленичат пред хоризонта и примирено чакат вихрите да ги стрият на прах. Мъртва ли си, Винда! Не! Дълбоко в скалите аз чух пукот от набъбващи семена, в недрата ти плиска вода. В гръдта ти се ражда любов. Усещаш ли я, Винда? Животът на-, пира и разпуква безплодната ти черупка.“
Свиреше дамирата, Естом пееше, а момичето слушаше, забравило тъгата си…
През следващите дни двамата обходиха местата около Арката. На бамурови ленти отбелязваха всяка яма и откъртена скала — промените, предизвикани от последните ветрове. Определиха нови наблюдателници, откриха подходящи скривалища за хранителни припаси и оръжие. Огледаха пролома, изкачиха се на хълмовете, от които най-ясно се открояваше Бариерата, но бяха принудени да се върнат. В телефилтъра се мяркаха голям брой Жълти маски, които сглобяваха оръжие с множество дула, насочени към Острова.
— Нападателен пръстен. Подсилват Бариерата — прошепна Естом. — Отново замислят разрушение. Или ще обстрелват крайните ни постове, или под прикритието на далекобойните цеви ще се опитат отново да навлязат във вътрешността на гората.
И като се съсредоточи, той изпрати сигнал до телепатичния приемател в Леса.
— Върви, Менике — каза лиретът, — предупреди постовете, които ще бъдат под обстрел. Ето ти вероятната траектория на снарядите — подаде й той изображението, направено с помощта на снимачно-изчислителния блок на телефилтъра.
— Прощавай, Естом — прегърна го момичето, — пази се, ще се видим в Бамуровия лес.
— Непременно ще се срещнем, Менике — усмихна се лиретът.
Щом се завърна в Леса, девойката научи, че Кедран успешно е преминал Бариерата. И още по-усърдно се залови да изпълнява нови и нови поръчения.
Една сутрин Менике се събуди с усещането за нещо необикновено. Нима наистина в нея се зараждаше живот! И тя си представи едно момченце с лицето и походката на Кедран, дори с малко смешния му, придобит от четящото устройство навик често да повдига веждите си…
От ден на ден тялото й натежаваше, тя не беше пъргава като преди, с усилие прекосяваше чакълестите пътеки. Отдавна не беше виждала Роданда и много се зарадва, когато я срещна в горската окрайнина. Учителката вървеше бавно, лицето й бе бледо и замислено. Менике я беше обикнала още в деня, когато за пръв път влезе в училището, скрито в недрата на. Леса. Децата бяха непознати и момиченцето седна настрани от тях.
„Менике, ела по-близо!“ — ласкаво я повика младата учителка. Хубавата й усмивка и приветливо лице спечелиха сърцето на детето и то се настани на ниското столче близо до нея. Дори не се учуди откъде знаеше името й. Заслушано в речта й, момиченцето повярва, че тяхната учителка е всевиждаща и всезнаеща…
Менике попиваше думите й и скоро научи за заветите на дедите, за завоевателите, опустошили до основи Острова. Завинаги запомни мига, когато Роданда запя и всички деца подхванаха песента. Присъедини тънкото си гласче и Менике, макар че дотогава не беше чувала песен…
Още малко и учителката щеше да отмине, без да я забележи.
— Учителко! Мила учителко! — задавено я повика тя.
Роданда се обърна.
— Менике, ти ли си? Не съм те виждала скоро, мислех си за тебе… — не довърши тя, загледана в наедрялата фигура на момичето. — Много си се променила, ела да поседнем, може би имаш нужда от помощ?
Двете се настаниха върху меката шума. Роданда се взря изпитателно в очите на Менике. Те не бяха като преди присмехулни, а меки и нежни. И учителката долови скритата грижа в тях.
— Ти ще имаш дете, нали, Менике? — развълнува се тя. — Обичаш ли някого?
— Обичам Кедран. Той е мой съпруг, ще се върне и двамата ще отгледаме нашия син.
В думите й имаше такава спокойна увереност, че сърцето на Роданда се отпусна. Тя беше научила, че близо до Бариерата е загинал един от нейните бивши ученици.
„Един умира, друг се ражда — тъжно си каза тя. — Милата Менике! Ще бъде майка! Какво щастие! Ще споделя с Летар, с приятелите. Ще се зарадват. Ние ще се грижим за нея. От несгодите, от несигурността в бъдещето напоследък се раждат по-малко деца. То ще бъде наше, на всички. Символ на възраждането на Острова.“
Роданда с тъга помисли за себе си и Летар. Обичаха се от години, но сега имаха по-важна задача — да се борят с нашествениците. Затова не бяха си позволили размекваща нежност, а за по-голяма близост не смееха и да мечтаят. Веднъж да победят, пък после… А Менике и Кедран с младежка непринуденост бяха споделили чувствата си и любовта им щеше да подари на Острова нов виндянин…
— Къде отиваш, Менике?
— В колибата при Коничния кратер. Нали знаеш, там е сестра ми, тя е сама. Ще й помогна да прибере плодовете от градината.
— В това състояние! — обезпокои се учителката. — Никъде няма да ходиш! Ще дойдеш с мене.
Макар и неохотно, момичето се съгласи. Вече при всяка своя стъпка трябваше да мисли за детето и да го закриля…
Настаниха я в колибата, в която момъкът се подготви да премине Бариерата.
— Тук ще бъде вашият дом, на тебе и на Кедран — каза й Летар, като я придружи до жилището. — И бъди по-внимателна.
Новината, че младите хора се бяха обрекли един на друг, не го изненада. Той си спомни утрото преди заминаването на Кедран, видя смутеното му лице и мярналата се сред дърветата девойка. Тревожеше се и се радваше едновременно. Тревожеше се дали ще съумеят да защитят новия живот и се радваше, че любовта е по-силна от всичко…
Когато пристъпи прага на колибата, сърцето на Менике лудо затуптя. Тя милваше нещата, до които любимият й се бе докосвал, и често го виждаше в съня си да й се усмихва и да й шепне онези незабравими думи…
Веднъж го сънува проснат на каменен под, а безлик мъчител се гавреше с него. Тя се събуди разтреперана. Защо Летар крие от нея истината? Може би Кедран е вече мъртъв? И само я успокояват, като й казват, че всичко върви според предвижданията, че той е жив и мисли за нея.
Младата жена заплака. Всичко е свършено, любимият й няма да се върне. Сънят не лъже, беше толкова ярък, че по-скоро приличаше на телепатично видение. Тя извади от пазвата си корабчето. Първите лъчи на слънцето я завариха вперила помръкналия си поглед в него… В колибата влезе Роданда и се обезпокои от вида й.
— Бива ли така, мила. Мислех, че си храбро момиче. Забрави ли, че отговаряш за двама? Не помисли ли за детето? — меко я укори тя. — А аз идвам при тебе с радостна вест.
— Кажи ми я! — с надежда я погледна Менике.
— Получи се съобщение от Кедран. Успял е да проникне в Орбовъзела. Да знаеш какво оживление настана, радват се всички. Храбрец е твоят съпруг. Той ти изпраща поздрави.
Младата жена облекчено въздъхна. Учителката я прегърна и тя отново се пренесе в годините на детството си, когато Роданда я учеше да разбира мъдростта на дедите, а Кедран я водеше из улиците на прекрасните им градове…
Менике рядко се задържаше в колибата. И макар че обхождаше само близките до Леса пътеки, тя се чувстваше необходима. Където и да отидеше, навсякъде я посрещаха с нескрита обич. Отначало тези изблици на чувства в обикновено сдържаните виндяни я смущаваха, но скоро разбра причината — детето. В това напрегнато време малцина имаха силата да се подчинят на любовта, да раждат деца… Тя изпитваше усещането, че е майка на всички, сърцето й бе пълно с грижа и нежност към всеки виндянин, към младите стръкчета в градините, към извисените в небесата бамури и прелитащите над тях огнеперки…
Бъдещата майка никога не оставаше сама. При нея често се отбиваха Летар и Роданда, познати и непознати, които й носеха храна, топли дрехи и завивки.
В една ранна утрин вратата рязко се отвори и в стаята влезе сестра й — същата онази жена, която бе измъкнала Кедран от Коничния кратер и чиято прилика с любимата му го бе толкова учудила.
— Жива-здрава ли си, сестричке моя малка! — хвърли се тя да прегръща и целува Менике.
— Кинра, колко се радвам, че те виждам! — притисна се към нея момичето.
— Празна е колибата без тебе, не си се прибирала отдавна. Получих съобщение и веднага дотърчах — милваше я жената. — Зная за радостта ти. Ти си благословената жена на Острова. Кой където ме срещнеше, така те наричаше.
Кинра разпитваше сестра си, слушаше я и не можеше да й се нарадва. Значи хубавият младеж, пратеникът, когото спаси от кратера, е неин съпруг. Тя премълча за премеждието на Кедран. Нека сега нищо да не безпокои Менике.
Самата Кинра бе изгубила децата си при един смерч, а Жълтите маски убиха мъжа й в утрото, когато загина и майката на Кедран. От близките й остана само сестра й. От невръстни растяха сирачета, както често се случваше с децата от колибите. Заедно живееха в поста при Тоничния кратер, но докато Менике по цели дни се губеше по тайните пътеки, Кипра изливаше неизразходваната си майчина нежност върху бамуровите стръкчета. Пазеше ги от ветровете, а щом заякваха, грижливо ги засаждаше в каменистата пръст.
Градината край колибата й даваше обилен плод, макар че местността бе една от най-пустинните. Сега, когато срещна сестра си, привичната й скръб притихна. Тя гледаше Менике през сълзи на облекчение и надежда.
Кипра скоро се изправи, готова да тръгне веднага.
— Не мога повече да остана — каза тя на сестра си, която искаше да я задържи. — Получих специални нареждания. С мене ще дойдат много хора, няма да съм вече сама. Ще разширим и заздравим отбранителния полукръг. Местността покрай Коничния кратер е важна за отбраната ни, тя пази подстъпите към Леса. Иде, Менике, равносметката И всеки от нас докрай ще остане на своя пост…
Зашумя Бамуровия лес. Могъщите стволове се приведоха ниско, клоните се огънаха, потрепериха алените листа. Огнеперки се стрелнаха и се изгубиха в оранжевия полумрак на гъстите корони. Наближаваше смерч…
Неочаквано синкавочерните облаци се разкъсаха и на мястото, където лъкатушеха мълниите, се показа слънцето. Победен от Кедран, вихърът бе изгубил силата си…
Летар излезе от Лабораторията за техническа отбрана. Заедно с Донлис и други млади учени той работеше върху метод за дублираща лъчева блокировка на Леса. Създаваха електромагнитна завеса, която да отблъсква и обезвредява зарядите на Черната ескадрила — най-новото средство за унищожаване на гората, измислено от завоевателите. Но генераторът не беше достатъчно мощен и сега го подобряваха. Последните вести от Метавил бяха тревожни. Жълтите маски подготвяха невиждано по мащаби настъпление.
„В случай на неуспех те не ще се поколебаят да използват Вихровзривателя и да превърнат Острова в пепелище — с безпокойство си мислеше Летар. — Но в Орбовъзела е Кедран. На помощ ще му се притече Денир. Двамата ще направят и невъзможното, но няма да допуснат да се наложи волята на безумците. А ако не успеят? Ще се отдръпнем в Леса и за дълги години ще се простим с мечтата си за освобождение. Но какво говоря, та тогава ние повече няма да съществуваме. Те трябва да успеят при всички обстоятелства…“
Сега Роданда му липсваше повече от всякога. В моменти на съмнения тя винаги намираше насърчителни думи. И той пожела да види привидно строгото й лице, да чуе малко приглушената й, но убедителна реч.
Вглъбен в мислите си, Летар вървеше из Леса, който бе необикновено оживен. Навсякъде сновяха виндяни. Те знаеха за известието, пристигнало от Метавил. Едни проверяваха аерострелите си, други копаеха нови скривалища, трети бързаха към отбранителните съоръжения в покрайнините на гората.
„Децата и немощните хора ще укрием в Леса–разсъждаваше Летар. — А останалите ще отбраняват подстъпите към него. Част от тях ще обслужват многоцевките в края на гората, а повечето ще заемат отбранителния полукръг при Коничния кратер. Там местоположението е благоприятно, има широк обзор и естествени места за скрито обхождане. При последното си посещение Кинра донесе новите шифрограми на терена. Ветровете не са го променили значително…“
От Кинра мисълта му се насочи към Менике: „Да не я изпускаме из очи. Току-виж, че презглава се е спуснала към позициите…“
Младият мъж не забрави и поста при Скалната арка.
„Преди да се прибере при нас, Естом ще постави на няколко места добре замаскирани обзорни телефилтри. Така ще получаваме подробна панорама на пространството около Бариерата и ще избегнем неочакван удар.“
Той се спря пред огромно дърво, в което зееше хралупа. Слезе по ниските стъпала и застана до открехнатата врата. В неголямото помещение имаше деца. Те бяха насядали на ликова постелка и слушаха Роданда. Учителката говореше тихо, но гласът й изпълваше залата и приковаваше вниманието дори и на палавниците. Очите на малчуганите блестяха, изпитите им бузки се бяха леко зачервили.
„Деца без детство — с горчивина си помисли Летар. — Останаха ни само тези, но дали ще ги опазим?“
Тревогата за малките го върна назад в годините, когато беше невръстно момче. Спомни си как се криеше по време на смерч в скалната пролука до колибата.
Вихърът рушеше скалите и затрупваше входа. Щом стихнеше, момченцето упорито дълбаеше наветия куп и винаги успяваше да се измъкне навън, макар и с наранени ръце.
Баща си не помнеше, убит от пришълците малко преди да се роди. А майка му никога не пожела да напусне колибата.
„Да изоставиш започнатата работа е слабост — казваше тя. — Завоевателите това и чакат, да се предадем. А баща ти никога не отстъпваше.“
Беше слаба и изтощена жена, често боледуваше. Но никога детето не я чу да охка иди да се оплаква. Усмихваше се, когато смерчът вилнееше, с усмивка отглеждаше бамуровите стръкчета. Тяхната градина бе първият опит да се създаде живот сред скалите. Пристен определил мястото, а родителите на Летар доброволно поели грижата за нея. Но Жълтите маски я открили. И баща му загинал, като бранел едва заякналите стебла.
Завинаги запомни часа, когато в бедната им стаичка нахлуха насилниците. Те тъпчеха и смазаха оскъдната им покъщнина. Детето се опита да издърпа изпод огромния крак сухото бамурово клонче, което приличаше на птица. Беше го намерило наскоро, прилетяло с вятъра чак от Леса и то бе единствената му играчка.
Усети удар в челото, рукна кръв и нейде издълбоко дочу отчаяния вик на майка си. Отвлякоха я и повече не я видя. А той оживя, спаси го Пристен…
— Преди много години Жълтите маски са дошли неканени от своята опустошена планета. Те са същества без лица и сърца. Живеят насред отровения от тях Океан в огромен град Метавил, който се е впил и гризе Острова ни — говореше Роданда. Един кичур се бе изплъзнал изпод стегнатата й прическа и падаше на челото. Тя се опитваше да го прибере, той отново се отскубваше и придаваше на лицето й детска миловидност. — Пришълците обитават каменни килии във високи като хълмове сгради, в които слънце не прониква. Те се боят от светлината и се крият от нея под тъмни похлупаци. Приличат на живи автомати, които сами себе си са заробили. Улиците им са мрачни и пусти. Не познават песента, усмивката и човешките вълнения…
— Нима не умеят да пеят? — надигна се слабичко момченце със светли косици.
Летар си спомни за малкия Кедран от времето, когато го бе зърнал два-три пъти в колибата. Той имаше същия учуден израз на широко разтворените си тъмносини очи.
— Те са слепи и глухи за всичко извън потребностите на Метавил — отвърна учителката. — От години се мъчат да ни превърнат в послушни части на това ненаситно чудовище. Опитват се да ни обезличат, да станем подобни на тях. И сега, разярени от напразните си усилия, се готвят да ни унищожат.
Децата с негодувание наскачаха от местата си.
Летар отвори широко вратата и влезе. Учениците с викове го заобиколиха.
— Жълтите маски искат да ни убият — вкупом говореха те. — Нали няма да успеят? Бамуровия лес е непобедим, нали?
— Деца, не се страхувайте — усмихна им се младият мъж. — Само да се приближат — защитното поле като вихрушка ще ги помете. И следа няма да остане от тях.
Представата за безпомощно търкалящите Се сред камъните Жълти маски предизвика неудържим смях сред малките. Те заприказваха в надпревара, сполучливо имитираха уплашените физиономии на повалените врагове…
„Те няма повече да растат в страх — закле се мислено Летар. — А детето на Менике и Кедран ще бъде първият свободен виндянин.“
— Изпейте ми песента за Аерола — помоли ги той.
Едно момиченце си проби път през навалицата и застана пред него. Къде беше виждал това миловидно личице? Младият мъж напрегна паметта си, спомни си: поляната в Леса се изпълни с виндяни, пурпурната цефеида изгря. Едно момиченце сочеше звездата: „Гледайте Аерола!“ — викаше то. Това бе в трагичното утро на разгрома, когато заедно с много други загина Каминда. През изминалото време детето бе пораснало и отслабнало.
— Аз нямам дамира — малко стеснително каза то. — Но умея да пея и да съчинявам песни. Ето, слушайте — и запя с неподозирано дълбок за крехкото си тяло глас:
„Има град, наречен Метавил. Той е страшен, в него живеят Жълтите маски. Те ни убиват и тъпчат бамуровите ни градини. Но ние не се страхуваме от тях. Има звезда, която рядко изгрява, но аз я видях. И тя ми каза: Пратеница съм на вашите деди. Лъчите ми плашат Жълтите маски, те бягат и се крият от моята светлина. Вземете лъчите ми, виндяни. Оръжие от тях си направете и влезте в бой. А аз ще грея, докато победите.“
— Деца, научете тази песен — каза Летар, след като целуна момиченцето. — Запейте я всички.
— Хайде, ученици — подкани ги Роданда.
Момиченцето отново запя, а малките подхванаха песента, отпърво тихо, сетне високо и уверено.
„Те вярват по-силно от нас, възрастните, защото сърцата им са непокътнати“ — рече си Летар.
Той вече не се съмняваше в успеха на Кедран, разчиташе напълно на Донлис и Икен, на младите учени, които напрягаха творческата си енергия и знания, за да ги противопоставят на враговете. Повярва на всеки виндянин и в близката победа…
Ниският таван сякаш се издигна, в стаята стана по-светло. Младият мъж слушаше и не можеше да се нарадва на преобразените от песента деца. Очите му срещнаха благодарния поглед на Роданда. Той насърчително й се усмихна и излезе незабелязан.
Летар обходи убежищата и лабораториите, провери отбранителните съоръжения в горската окрайнина, разговаря с много от защитниците. Но в нито един от тях не откри колебание или страх. Вървеше, а вътре в него звучеше песента на детето:
„Аз съм Аерола, звездата на вашите деди. Виндяни, превърнете в оръжие лъчите ми и влезте в последен бой…“
Много нощи не спаха Летар и помощниците му, много дни виндяните не спряха дори за кратък отдих. Децата и по-слабите физически хора намериха подслон в Леса, всичко жизнено необходимо бе прибрано и добре укрито. Блокировката срещу вихролети беше спусната.
Защитниците заеха местата си в окрайнината на гората и сред хълмовете близо до Коничния кратер.
Обзорните телефилтри, замаскирани край Скалната арка, предаваха изображения на обстановката около Бариерата.
Сега виндяните се нуждаеха най-много от Естом и неговата дамира. А той все не идваше. Опитаха се да установят телепатичен обмен, но лиретът не отговаряше. Мълчанието му ставаше тревожно…
Пристигна известие от Денир: „На разсъмване очаквайте нападение над Бамуровия лес“.
Студената нощ измина бавно сред мълчалива подготовка и безсъница. В далечината просветваха синкави мълнии. Те се сплитаха и насищаха въздуха с електричество.
Слънцето още не бе изгряло, когато иззад веригата на далечните хълмове се появиха вихролетите. В строг ред те летяха по посока на Леса.
— Идат! — понесе се неспокоен шепот.
Не след дълго там, където оранжевата дъга на Бамуровия лес докосваше хоризонта, се изви стегнатият строй на бойните машини. Виндяните нетърпеливо се размърдаха, някои се надигнаха от укритията си. Из редиците им премина трескаво вълнение. Настъпваше Черната ескадрила…
Вражеските вихролети опасаха южния край на Леса. Сетне се свиха на обръч, спуснаха се ниско и когато се издигнаха, оставиха след себе си гъсти кълба бял дим.
Защитниците притихнаха, приковани от заплашителната гледка. Димът скоро се разпръсна и Бамуровия лес се раздипли недокоснат. Вълна на облекчение премина от човек на човек. Успокоена, Роданда залегна отново, а Летар, приклекнал наблизо, с недоумение настройваше телефилтъра:
„Какво чака Донлис? Къде са огнеперките?“
Но той напразно се питаше. Донлис съзнателно увличаше апаратите в клопка.
Ескадрилата, раздразнена от неуспеха си, за втори път се спусна. Но преди да нападне, в центъра й нещо се промени, няколко вихролета полетяха надолу, като се разпадаха във въздуха. Строят й се накъса, настана объркване. Машините ту се мятаха, сякаш тласкани от някаква сила, ту като пепелни вихрушки се сипеха над гората.
Един след друг се стапяха безпогрешните апарати на Черната ескадрила. Върху им налитаха виндянските огнеперки. Те поразяваха корпусите им, докато падна и последният вражески вихролет.
Мощно ликуване разтърси отбранителния полукръг. Викаха защитниците, радваше се Роданда, а Летар с тиха въздишка прокара длан по овлажнялото си чело. В този миг над главите им закръжи едноместен вихролет разузнавач, издигна се вертикално и бързо се изгуби. До вечерта нищо повече не се случи.
Нощта отново настъпи. Притаени в укритията си, разделени на групи, островитяните се подготвяха за утрешния ден. Преглеждаха аерострелите си, зареждаха многоцевките. С помощта на замаскираните автоматични телефилтри Летар наблюдаваше пространството от Бариерата до Коничния кратер.
Предишния ден транспортен вихролет бе пуснал товара си зад насипа от надробени скали. Сега там сновяха Жълти маски и сглобяваха детайлите на някакъв апарат. Младият мъж почака докато го монтират и дълго го изучава с походния си телефилтър, като го сравняваше с изображението, което му бе изпратено от разузнавачите в Метавил. Очертанията му се размиваха от нарочно създаденото насрещно преградно поле, но той успя да го познае. Това беше биопарализатор — мощен излъчвател на вълни, които отслабват човешката воля.
По телепатичен път Летар се свърза с Биолабораторията.
„Жълтите маски се канят да включат в действие биопарализатор. Готово ли е устройството за противодействие?“
„Ще го донеса лично. Тръгвам веднага“ — върна се мисълта на ръководителя й, доктор Икен.
„Изпрати някой от помощниците си“.
„Всички са в отбранителния полукръг. Само Менике е тук.“
„Ще те посрещнем.“
Двама от защитниците тръгнаха да помогнат на доктора, но се върнаха сами.
„Не го намерихме — каза единият, като едва си поемаше дъх от умора. — Търсихме го по всички преки пътеки.“
Едва късно след полунощ виндянин от най-външния пост го доведе окървавен и изнемогващ. Икен извади изпод влажната си риза малък цилиндричен уред с изпъкнало дъно, в средата на което се виждаше кръгъл отвор.
— Блокировачът — прошепна той. — Тъкмо бях излязъл от защитната завеса на Леса и ме обкръжиха. Раниха ме, но все пак успях да се отскубна. Едва допълзях до нашия пост…
Изнемощял, той се отпусна на камъните, по челото му избиха капчици пот. Роданда грижливо повдигна главата му, изтри с кърпа пребледнялото му лице.
Докторът говореше, като се поспираше да събере сили:
— За биопарализатора не съществуват прегради. Безпогрешно открива живите същества, сковава волята им. Но има един недостатък, който ни дава предимство. Нашият уред е в състояние да блокира генератора, като плъзне лъчистия си сноп по силовите линии на създаденото от него поле. Пазете се, внимателно… търсещото око… — не успя да довърши Икен и изгуби съзнание.
Отнесоха го в походната лечебница. Летар взе уреда, чието устройство добре познаваше. Провери изправността му. Нощта се сгъсти, както винаги преди разсъмване.
„Къде ли е сега Естом, защо мълчи!“ — свиваше се сърцето на младия мъж.
И сякаш изпод дълбините дочу прощален вик, звънът на дамирата се накъса и заглъхна…
Откакто получи нареждане да постави на подходящи места обзорни телефилтри, Естом нямаше нито минута покой. Промъкваше се сред хълмовете и изкусно замаскираше уредите. Той още повече бе отслабнал и пребледнял. Черните му очи дълбоко се открояваха на изпитото лице. Струваше му се, че времето тече непоносимо бавно. Вече не можеше и да пее. Звуците бяха безсилни да изразят чувствата, които го изпълваха.
С всеки изминат ден той се приближаваше до Бариерата. Пълзеше и се спотайваше между скалите. Последният телефилтър искаше да постави на няколко крачки от стената, в тайната пролука, която издълбаха някога с Каминда. Но ставаше все по-опасно. Откъм Метавил прииждаха леки вихролети. Като летяха ниско, те стоварваха групи от въоръжени врагове. Всеки хълм и укритие бяха внимателно претърсвани. Цялото пространство от Бариерата до Коничния кратер се следеше денонощно. Подпалиха колибата при Арката, унищожиха градината, отгледана от Естом. Рушаха скалите, изравняваха насипите и заличаваха всичко, което можеше да послужи за подслон или временно укритие.
Една сутрин към Бамуровия лес полетя Черната ескадрила. До вечерта нито един от вихролетите не се завърна и младият човек разбра, че огнеперките са я унищожили. Време за губене нямаше. Още тази нощ ще се промъкне до Бариерата.
Когато мракът се сгъсти, той предпазливо излезе от убежището си. Движеше се бавно, ослушваше се. Дамирата беззвучно се люшкаше на гърдите му. В ръцете си носеше телефилтъра, готов да го захвърли при опасност.
Криволичеше между неравностите на местността, взираше се напред с разтуптяно сърце. Сега времето вървеше бързо и той се боеше от тези неусетно топящи се часове. Скоро прехвърли хълмовете и навлезе в пустинната равнина. Прекоси ниското възвишение и впи очи в тъмнината. Бариерата не се виждаше, обвиваше я плътен мрак.
Естом преметна дамирата на гърба си и започна да се придвижва на лакти. Още метър, два… — стената е само на хвърлей. Пипнешком откри мястото, известно на него и Каминда. Отмести камъка и спусна уреда в недълбоката ниша. Покри отвора, като остави малка пролука. Едва когато свърши, усети, че е премалял и плувнал в пот. Вече можеше да поеме обратно. Започна да се отдалечава приведен, с къси прибежки. Малката височина е на крачка, достигне ли я — спасен е…
В този миг лумна светлина, непреодолима сила скова ръцете и краката му. Напрягаше волята си, но не успяваше да се помръдне. В тесен обръч към него пристъпваха Жълти маски.
Докато очакваше да се приближат, лиретът се върна в деня, когато беше малко момче и играеше на хълма, в подножието на който бе родната му колиба. Тогава те дойдоха. Стъпкаха младите бамурови храсти. Прекършените клонки издаваха звук, сякаш простенваха, узрелите плодове се пръскаха с болезнен пукот, а семената им се ронеха сред напуканите от жажда камъни.
„Скрий се, Естом, момчето ми!“ — изпищя майка му, преди да я убият.
Дълго изтезаваха баща му. Той беше силен, съпротивляваше се, не се остави безропотно да го затрият. Нахвърлиха се и на малкото му братче. Влачиха го из стъпканата градина, докато притихна с разбита главица. А Естом, скрит в една пукнатина, плачеше мълчаливо и се заклеваше да им отмъщава, докато е жив…
Насилниците се приближиха, повалиха го на камъните. Силен удар в главата го зашемети. Опомни се в тясно подземие. Опипа трескаво гърдите си — дамирата си беше на мястото. Той се успокои. Влагата го пронизваше до кости. Под бледия зрак, който се процеждаше през някаква пролука, по стените различи засъхнали кървави струйки. Тръпки на ужас пробягаха по изнуреното му тяло. Но вътрешно беше доволен — бе изпълнил задачата си.
Виделината изчезна, обгърна го вибриращ мрак. Остра болка прониза мозъка му, сякаш се забиваше във всеки нерв. Разбра — насилваха паметта му, търсеха в нея издайнически спомени.
Мисълта му, направлявана от външна сила, все по-настойчиво се връщаше в Леса, обхождаше лабораториите, спираше се на всяко по-важно убежище. Напрегнал до крайност нравствените си сили, Естом отпъждаше предателските видения. А терзаещото жило питаше:
„Какво правеше близо до Бариерата?“
„Разхождах се и си подсвирквах“ — подигравателно отвърна младият човек. Болката стана непоносима. Още будното му съзнание безгласно изкрещя:
„Няма нищо да научите! Нищо!“
Вратата се отвори, мъчителите го заобиколиха. Изправиха го до стената. Един от тях със знаци посочи дамирата: „Какво е това?“. Вместо отговор лиретът я нагласи на гърдите си, а те предпазливо се отдръпнаха. Пръстите му заиграха по струните. Звуците изпълниха полуздрачното подземие, блъснаха се в каменните стени:
„Ние ще те достигнем, звезда на истината. И ти ще излекуваш кървящите ни рани. Грей, Аерола, пратенице на победата…“
Жълтите маски не разбраха песента, но сякаш доловиха скритата в нея сила. Изтръгнаха дамирата от ръцете на Естом, удариха я гневно в каменния под, но тя не се разби, само подскочи с уплашен звън. Лиретът се втурна, опита се да я спаси. Рязък удар го отхвърли назад. Ритаха дамирата, дърпаха струните й, а те не се скъсваха, само звъняха ужасено. Някой я грабна и замахна с нея към Естом. Той се хвърли към него. Блесна мълния, лиретът се олюля и падна…
Утрото настъпи ветровито и мрачно. Облаци закриваха небето. Виндяните търпеливо очакваха нападението. Роданда обходи близките укрития и разговаря със защитниците, а Летар даде последните си нареждания. Той не откъсваше очи от далечината. Докъдето погледът му стигаше, не се забелязваше раздвижване. В зрителното поле на телефилтъра се появи пространството отвъд насипите, където хиляди Жълти маски, подредени и въоръжени с далекобойните си микрозарядни цеви, чакаха знак за настъпление. Младият мъж се обезпокои от тази безлика маса, готова безогледно да убива. Обърна се назад. Наблизо с прицелен аерострел бе залегнала Роданда. Той видя доверието в очите й и изпита желание да протегне ръка и да погали посърналото й лице. Усмихна й се и я повика при себе си.
— Роданда, погледни в телефилтъра — прошепна Летар. — През нощта са пристигнали нови групи. Те са по-добре въоръжени от нас, но ние имаме едно предимство. Пропуснем ли го, ще заплатим жестоко.
— За какво става дума? — попита младата жена.
— Утре Аерола ще излъчва с най-голяма сила. Тя ще изгрее, когато слънцето достигне зенита си, и ще затъмни блясъка му. Тогава трябва всички да се вдигнем и да ги отблъснем. Ако не съм в състояние да ви поведа, ти ще ме заместиш.
— Тревожи ли те нещо, Летар?
— Не мога да рискувам живота на никой друг, освен собствения си — отвърна той и като й посочи блокировача, поясни: — Ще приложа цялото си умение, за да обезвредя биопарализатора, но знаеш, че е опасно. Възможно е и да загина. А звездата ще ги уплаши. Те нямат многовековните наблюдения на прадедите ни върху цефеидата, а напоследък тя бе в относително затишие. И изглежда, че Жълтите маски са се успокоили. Но от утре тя пак ще сипе гибелните за тях лъчи. Само неколцина от нашите знаят това. Нека изгряването на Аерола да се посрещне като благоприятно знамение за нас и като възмездие за нашествениците.
Летар стисна ръката на Роданда и леко пребледня. Белегът на челото му се открои по-ясно. Учителката се върна в укритието си, а младият мъж отново впи очи напред.
По далечните хълмове пробягаха млечни сенки. Слънцето се подаде иззад хоризонта. Подгонени от вятъра, облаците бързо се разпръснаха. Показа се бледолилавото небе. Една тъмна точка се откъсна от светлата извивка на Леса. Като се люшкаше от поривите на вятъра, тя набираше височина, а от нея се ронеха бляскави прашинки, които течението подемаше и премяташе дълго из въздуха. Летящото тяло се приближи, превърна се в птица-огнеперка. Сред виндяните премина шепот на удивление. Когато тя достигна насипа, оттам започнаха да я обстрелват. Птицата ту падаше ниско, ту рязко политаше нагоре, кръжеше и описваше сложни зигзаги, докато успее да се изтръгне и поеме към виндянската отбрана. Направи широк кръг над хълмовете, внезапно изписка и започна да пада, като бързо-бързо размахваше крила. Защитниците дочуха писъка, в който имаше и скръб, и прощален призив към живота. Огнеперката отново се опита да набере височина, но крилата й клюмнаха като пречупени и тя полетя към скалите. Роданда изтича и се наведе над нея. Тя широко отвори сребристите си очи, в които се таеше такава болка, че младата жена потръпна. Птицата безпомощно удари с крила един-два, пъти по камъните и издъхна. Роданда я взе в ръцете си, изправи се и я вдигна високо. Бранителите видяха безжизнената огнеперка, окървавените й крила, които приличаха на помръкнали пламъци. А одухотвореното лице на младата жена сякаш мълчаливо им казваше:
„За Жълтите маски и птиците са врагове.“
И всеки мислено си даде дума да не отстъпи, каквото и да се случи…
Нападателите започнаха да обстрелват жената и птицата. Около Роданда се сплетоха мълниите на микрозарядите. Те отново пронизаха безкрилата огнеперка. Учителката остана изправена още няколко мига и залегна.
Неочаквано непреодолима тревога обхвана виндяните. По лицата им избиха ледени капки, непозната повелителна сила се вкопчи в съзнанието им. Защитниците от предните укрития ставаха и тръгваха като зашеметени по посока на насипа, но само след първите крачки политаха, покосени от изстрелите.
Летар включи блокировача, но дебелата скална преграда изкривяваше търсещия сноп. Налагаше се да излезе на открито. Той настрои уреда на широк обзор, задействува синтезатора на самонасочващото се поле. Отмина последното укритие, промъкна се с насочен към насипа блокировач. Около него нагъсто просветнаха микрозарядите.
Откъм виндянската отбрана се носеше вълна на ужас. Хората на групи напускаха местата си и загиваха.
Летар се изправи и тръгна, направляван от могъща чужда воля…
… Остра болка опари рамото му, изтръгна го от вцепенението. В същия миг търсещото око светна. Лъчистият сноп се плъзна по полето на биопарализатора и блокира действието му.
Летар изнемощял се притисна към сипея. Млада виндянка се промъкна ловко под обгарящия дъжд, изтегли ранения в близкото укритие.
— Жив е, жив! — извика на надигналите се защитници.
Тя наложи раната му с бамурови листа и здраво я превърза. Болката утихна. И тъкмо навреме. Разярени от бездействието на биопарализатора, Жълтите маски се показаха иззад насипа и започнаха да настъпват.
Виндяните им отвръщаха с точните попадения на аерострелите си, с ветрилообразния огън на многоцевките. Сражението се водеше без видимо надмощие на едната или другата страна. Защитниците държаха под прицел пространството пред насипа, но нападателите нямаха брой. Те все повече се приближаваха, поразяваха ги с мощното си микрозарядно оръжие. Топяха се виндянските сили, скоро щеше да се наложи да се оттеглят зад отбранителния полукръг…
Роданда с тревога погледна небето. Слънцето приближаваше зенита, но тя не можеше да отлага нито миг. Бързо се изкачи на близкото възвишение и се изправи в целия си ръст.
— Напред, виндяни! — призова младата жена.
Отвърна й многогласен вик. Защитниците се надигнаха и поведени от учителката, се понесоха към насипа. Слънцето докосна зенита. Пулсиращата цефеида изгря, светлината й обля скалите.
— Аерола! Победа! — викаха виндяните като нападаха стъписаните Жълти маски.
Звездната светлина и напорът на насърчените островитяни обърка нападателите и ги обърна в панически бяг…
* * *
След като помогна на Икен да сглоби блокировача, Менике остана на пост в Биолабораторията. Помагаше й Кинра, която напоследък често боледуваше. Времето се изнизваше бавно, рядко идваха съобщения от отбранителния полукръг при Коничния кратер. А там сега беше най-горещо. На няколко пъти младата жена се свързва с Донлис, но той все й отвръщаше да чака търпеливо. А телепатичният блок мълчеше, сигналите се бавеха. Искаше й се да отиде до Обзорния пост в южния край на Леса, но всеки миг можеше да дойде някаква вест. А Кинра, повикана от Донлис, бе излязла рано сутринта.
Менике надникна навън. Дълго се взира в горския полумрак, но наоколо бе все така пусто. Внезапно дърветата неспокойно зашумяха, между клоните им се посипаха пурпурни лъчи.
— Изгря звездата, нашата звезда! — не вярваше на очите си Менике.
Втурна се в лабораторията, но остра болка я преряза надве. Тя стисна зъби, промъкна се до телепатичния блок.
„Жълтите маски бягат — съобщаваше апаратът. — Ние ги преследваме.“
Младата жена превключи устройството така, че хубавата вест да стигне до всички лаборатории и убежища. А сетне се отпусна на пода, повалена от болката.
Дочу стъпки, някой се надвеси над нея. През замъгления си поглед едва различи лицето на сестра си.
— Усетих, че не си добре. Дръж се, сестричке, не бой се, мила.
— Кинра — усмихна се през сълзи Менике, — става нещо голямо сега, истинско…
Жълтите маски бяха изтласкани зад Бариерата. В Метавил настъпи тревога. Обитателите на града се тълпяха в сборните сгради и чакаха заповедите на Гнилен. Никой не смееше да излезе навън. Пурпурната звезда светеше. Те усещаха лъчението й дори през защитните прегради. От покривните тераси излитаха вихролети, натоварени с подкрепления за Бариерата, но виндянските огнеперки ги унищожаваха още преди да се доближат до нея.
В многоъгълната зала на центъра за управление Гнилен бе събрал съветниците си. Те наелектризирано слушаха своя предводител. А той жестикулираше гневно, като предричаше скорошна гибел на виндяните и Острова им.
„Те се осмелиха да ни се противопоставят — викаше Гнилен. — Злоупотребиха с търпението ни, нарушиха реда в Метавил. И ще заплатят за дързостта си.“
„Виндяните, са близо — уплашено забеляза един от съветниците. — Унищожиха Черната ескадрила и голяма част от транспортните ни вихролети. Не ги стресна и биопарализаторът. Червените им ята летят към града ни.“
„Замълчи! — ядосано го прекъсна Гнилен. — Това са думи на страхливец. Вихровзривателят е в ръцете ни. Ще ги изпепелим с целия плазмен заряд.“
„Ще загинем и ние заедно с планетата“ — отвърна съветникът.
„Наспите реласти са вече в готовност. Ние ще излетим и отдалече ще наблюдаваме гибелта й. Вселената е голяма, в нея има много планети, които могат да бъдат по-подходящи за нас. А Винда ще изчезне. По-добре да се стопи, отколкото виндянската стихия да я залее“ — категорично заяви предводителят.
В същото време Денир се намираше на плаващата платформа-космодрум. Жълти маски, навлекли предпазни наметала-звездобрани, подготвяха реластите за излитане. И пилотът бе облякъл звездобран, за да не предизвиква излишни подозрения.
„Реластите не се зареждат с изтребителни заряди — размишляваше той, докато монтираше навигационния блок на един от апаратите. — По всяка вероятност ще ги използват за бързо бягство. Нашествениците претърпяха големи поражения. Нашите са вече пред Бариерата. Познавам добре нрава на насилниците. Те няма да се махнат тихо. Остава им само Вихровзривателя…“
Денир незабелязано следеше всичко наоколо. Стереофонът, вграден в ушната му мида, улавяше всеки звук. Трескавите приготовления потвърждаваха опасенията му. Те наистина възнамеряваха да си отидат с катастрофален гръм… Апаратът бе вече сглобен и регулиран, а пилотът все нещо дооправяше.
Започнаха да прииждат обитателите на Метавил. Младият мъж разбра, че е време да действа. Той се възползва от суматохата при пристигането на вихролет за спешни поръчки и се мушна в реласта. Внезапното излитане на апарата усили паниката. Не беше успял да се отдалечи достатъчно, когато на обзорния екран забеляза два вихролета-преследвача.
„Сега ще ги заблудя“ — каза си Денир.
Той рязко смени посоката и започна опасно вертикално издигане. Но преди да достигне скоростта на откъсване и да се устреми по най-късата траектория към Орбовъзела, видя, че и гонителите му не изостават. Черните точици се превърнаха в едри хищници, които изпълниха светлинния конус на екрана.
„Какво да правя? — за миг се отчая пилотът. — След малко ще се опитат да ме пленят или ще ме обстрелят. А Кедран е сам.“
И той си представяше как младият човек лежи безчувствен на пода, а една зловеща ръка насочва вихрозаряда към Острова…
Отново рязко зави и започна да се спуска. Преследвачите му изостанаха, а той спечели ценни мигове с внезапната си маневра.
„Успях — зарадва се Денир, — ще се гмурна във вихрозоната, за да изгубят окончателно следите ми…“
Той знаеше, че реластът не е пригоден към изненадите на атмосферните стихии, но не се поколеба. Разчиташе на опитността и изключително бързите си рефлекси. Апаратът влетя в коридор от плътни черновиолетови облаци. Екранът потъмня, стрелнаха се мълнии. Реластът ту потъваше в дълбока облачна яма, като целият се тресеше и пропукваше, ту отново попадаше в зона на относително спокойствие. Пилотът стискаше зъби, бореше се със световъртежа. Дори тренираният му организъм се справяше трудно с необичайните натоварвания. Огнените припламвания на екрана зачестиха. Вихрозоната вилнееше, самозареждаше се с напрежение и избухваше в мигновени блясъци. При едно по-дълбоко пропадане навигационните уреди бяха блокирани от силното електрично поле и пилотът изгуби ориентировка. Неуправляем, апаратът се премяташе в различни посоки. Денир усети, че пада стремително. Но преди съзнанието му да се замъгли, успя да включи блока за аварийно стабилизиране на полета. Като вибрираше, реластът изправи курса си и се изтръгна от въртопа.
Младият мъж отвори очи. Още не можеше напълно да дойде на себе си. По навик погледът му се плъзна върху екрана. Там вече не се извиваха мълнии, а грееше кротка слънчева светлина.
След малко скоростта на откъсване бе достигната. Пилотът насочи реласта по траекторията към Орбовъзела. Не след дълго се съсредоточи. Искаше да изпрати телепатична вълна към Кедран. Мисълта му полетя към мяркащата се в далечината станция, но не получи отговор. Последва втори, трети призив. Кедран мълчеше. Орбовъзелът вероятно плуваше в неутрализационна сянка, непроницаема за мозъчните излъчвания.
Денир включи локатора за променливо космическо сондиране и изтръпна. Беше закъснял. Към орбиталното съоръжение се приближаваше вихролет. Ето кой преднамерено създаваше лъчевата блокировка. Скоро Острова, а може би и цялата планета щяха да се разпилеят на прах…
„Кедран, Кедран — отчаяно призоваваше пилотът, превърнат целия на мощно излъчваща биовълна, — врагът е вече при тебе. Спаси Вихровзривателя! Аз идвам на помощ.“
Разстоянието намаляваше. Но реластът нито можеше да се побере в приемателния цилиндър, нито да се скачи със станцията. Денир го изостави и излезе в откритото пространство. Задейства автоматичното управление на универсалния си скафандър. Когато достигна люка на приемателния цилиндър, ръчно освободи външните уплътнители. Изгубеното време го изгаряше отвътре. Щом влезе в Орбовъзела, той хукна към екранната зала, като настройваше аерострела…
От часа, в който се разгоря битката на Острова, Кедран не се отлъчи от залата за наблюдение. Включваше локаторната система на свръхдълбоко проучване и следеше трагичните и сполучливи обрати на сражението, готов да се намеси в критичния момент. Когато огнеперките стопиха Черната ескадрила, той получи нареждане:
„При опасност унищожи Орбовъзела!“
Но Кедран искаше да запази станцията, не защото се боеше, че може да загине заедно с нея. Той не биваше да допусне това върховно техническо постижение на прадедите му безследно да се изпари в космическото пространство. А след победата, в която не се съмняваше, вихрите да беснеят из без това достатъчно опустошения Остров.
Керастоловият ултратон, прикрит в тъканта на лекия скафандър, му беше винаги под ръка. В синтезатора на устройството бе успял да вгради източник на пурпурна плазма… Кедран наблюдаваше събитията, като държеше под прицел завесата към сектора за метеорологична защита. Според случая щеше или да я повдигне, или да блокира релето. Следящият екран отразяваше пространството около Орбовъзела на значително разстояние. От дълго време то беше пусто.
Левият полусферичен екран изцяло погълна вниманието му. Той видя как виндяните се вдигнаха на атака и в същия миг изгря Аерола. Насърчени от небесния знак, защитниците подгониха Жълтите маски. Едни от тях успяха да се мушнат в ниско кръжащите вихролети, а други ужасено бягаха, пропадаха в изкопаните от собствените им ръце ями, търкаляха се по сипеите.
Гонитбата продължаваше…
Кедран усети леки тласъци. Някой бе пристигнал. Но следящият екран си оставаше пуст.
„Създадена е неутрализационна сянка. Иде враг“ — помисли той и застана нащрек.
В залата забързано влезе Жълта маска и без да му обърне внимание, тръгна към завесата. С няколко крачки младият човек го пресрещна. Влезлият, като видя гнева по лицето на виндянина, доскоро толкова невъзмутим и послушен, връхлетя върху му. Стегнат в неочакваната хватка, Кедран се задушаваше. Тежкото тяло го смазваше, ледените пръсти все по-дълбоко се впиваха в оголената му шия. Той започна да хърка, пред очите му притъмня.
„Какво направих! — прониза го отчаяние. — Оставих се да ме нападнат.“
Напрегна мускулите си, събра в един напън цялата си ненавист и усети как смъртоносните клещи се разтварят. Още едно свръхусилие и успя да отхвърли нападателя. Надигна се на лакът и включи светлинната приставка на ултратона. Насочи пурпурния сноп право в очните цепнатини на врага, който се сгърчи, потрепери и притихна.
В залата запъхтян се втурна Денир. Той видя Жълтата маска да се валя в поток от пурпурна светлина, а пребледнелият Кедран да лежи изнемощял на земята. Пилотът го повдигна, прегърна го силно. А той отпусна облекчено в здравите му ръце.
— Кедран — каза Денир, — съвземи се и застани пред екрана, а аз ще охранявам отвън.
Той излетя с оставения от нападателя вихролет и закръжи около станцията, а момъкът седна пред пулта. Виндянският устрем приближи Бариерата и притихна. Откъм Острова долетя сигнал:
„Кедран, обади се!“
„Вихровзривателя е в моите ръце!“ — отвърна радостно той.
„Ние сме на безопасно разстояние от Бариерата. Действай предпазливо!“
Кедран настрои Вихровзривателя на планетен прицел. Пред очите му се извиси ненавистната преграда. Той си спомни мъчителните часове, изживени в тъмните й лабиринти, погубили не един виндянин. Мярна му се коварното фосфоресциращо петно, което го тласкаше в спазмите на болезнена слабост. Внимателно насочи плазмената струя, плъзна я по огромната стена. Засветиха бледожълти пламъци, след които оставаше пепел. Само за мигове Бариерата изчезна, все едно че никога не е съществувала.
Островитяните влязоха в Метавил. А там кипеше битка. Виндяните, прониквали в продължение на години в различните сектори на града, се бяха счепкали с Жълтите маски и не им позволяваха да се доберат до платформата-космодрум. А над него вече прелитаха автоматичните огнеперки и поразяваха готовите за полет реласти. Нападаха ги, докато ги превърнаха в димящи отломки. Притиснати от три страни, завоевателите бяха изтласкани в Океана…
Летар събра виндяните на високия скалист бряг и като погледна към сивата грамада на града, каза:
— Докато той затваря хоризонта, ще ни напомня за Жълтите маски. Нека градът на злото изчезне завинаги.
Виндяните се отдръпнаха на високите хълмове, а огнеперките изпепелиха прикрепителните пръстени, системата от естакади и главните съоръжения, поддържащи платформите, върху които се крепеше Метавил. И той започна бавно да потъва.
Летар с вълнение каза на Роданда, която не можеше да откъсне очи от изчезващия чудовищен град:
„Ние спасихме не само себе си, но и Вселената от Жълтите маски.“
И за пръв път от толкова години двамата се прегърнаха…
Освободен от непосилната тежест на града, Океана въздъхна и се набразди. Вълни препуснаха по откритата му повърхност. Те лизнаха скалистия бряг и го оросиха. Ята от птици-огнеперки долетяха от Леса и се стрелнаха към спрялата на зенита цефеида. Тя ги обля с лъчите си и те заприличаха на живи огньове, които топяха облаците.
Рукна дъжд. Хладни порои окъпаха напукания от суховеи Остров, напоиха зажаднелия Бамуров лес…
В едно ранно утро Кедран кацна на стария космодрум, близо до Арката. Посрещнаха го много виндяни. Първи го прегърнаха Летар и Роданда, след тях Донлис. Двамата мислено се върнаха в годините, когато младият човек изучаваше Завета на дедите и заедно обсъждаха хрумналите му идеи. Доктор Икен приятелски му стисна ръката. Поздравяваха го познати и непознати, но сред тях не виждаше милото, жадувано лице.
Но ето че навалицата се отдръпна, образува се пътека, по която пристъпваше млада жена с дете на ръце. Коя беше тази майка със спокойно, одухотворено лице? Той нямаше да я познае, ако тя не се усмихна.
— Менике! — извика Кедран и гласът му се накъса от нахлулите чувства.
А тя му подаде пеленачето и каза:
— Нашият син, Кедран. Той вече пита за татко си.
Младият мъж пое лекото телце и се наведе. Момченцето го погледна с ясните си очи и му се усмихна. Той позна усмивката на Менике.
Една пурпурна пътечка се изви пред тях. Поведени от бащата и детето, което протягаше ръчички към пулсиращата звезда, виндяните тръгнаха. Проломът отдръпна надвесените си скали и ги изведе до Арката. Бавно преминаха всички под нея, а заедно с тях вървяха Каминда, Пристен и хилядите загинали. Последен се зададе Естом. Той прокара изкусните си пръсти по спиралните струни на дамирата и запя:
„Аерола, вестителко на победата. Бариерата рухна, Метавил потъна в Океана. Ние сме свободни. Когато изличим бръчките на страданието от лицето на Винда, ще полетим към тебе. Ще се огласят звездните простори от нашето ликуване, планетите спокойно ще се въртят по своите орбити. Небесата им никога не ще се затъмнят от хищните пришълци. Ще се стопли Вселената, избавена от страха. Аерола, звезда на всеобщата справедливост! Огрявай летежа ни към слънцата…“
Пееха виндяните, шумеше Бамуровия лес, а вълните на Океана се удряха в бреговете, по които напираха първите кълнове на живота…