Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция

„Р-аз!“

Тази история започна тогава, когато Максим видя на улицата жребеца. По-точно на разсъмване, когато се събуди котаракът Рич и започна тихо и настойчиво да мяука пред заключената врата.

А още по-точно — в пет часа и тридесет минути на слънчевата неделна утрин, когато Максим вдигна глава от възглавницата и погледна будилника.

Той бързо се облече, отвори вратата и заедно с Рич слезе на двора.

Котаракът се шмугна в храстите, а Максим изтича през двора на улицата да чака белия жребец.

Вчера той премина покрай Максим, висок, с тясна муцуна, силен, и бялата му опашка, която се поклащаше в такт с крачките, едва не шибна момчето по лицето. Максим не забеляза това. Той гледаше как милиционерът, яхнал жребеца, здраво дърпа юздата, сякаш жребецът можеше да литне към облаците. А когато се отдалечиха твърде много и пътят зави към реката, на Максим за миг му се стори, че белият кон скочи от стръмния склон и заплува в прозрачния въздух. Това не беше просто жребец, а кон-вихрогон, какъвто рядко ще срещнеш в големия град.

Преди да заспи, Максим бе решил да се събуди заедно със слънцето, когато ездачът, яхнал белия кон, отива на дежурство. Сигурно затова сънуваше как препуска високо над покривите, над дърветата, над реката — сънува дотогава, докато не го събуди котаракът Рич.

Максим тичаше по тревата, покрай градинките с цветя и храсти, но така и не достигна белия жребец. Когато зави зад ъгъла, чу думи, от които всяко тичащо момче би спряло:

— Искаш ли да си поиграеш с мен?

„Да си поиграя ли?“

Максим се озърна. Кой пита? Не видя никого.

— Искаш ли да си поиграеш с мен? — попита същият глас нейде отгоре.

Балконите бяха празни, прозорците съвсем тихи — къщата още не беше се събудила. Но там, до самия покрив, Максим видя нещо, от което замря на място с вдигната нагоре глава.

Там, до покрива, висеше къса стълбичка, а по нея се катереше човек с червени дрехи и с каска. Щом го видя, Максим се зарадва: пожарникар! Но се учуди: къде се катери? — нито огън има там, нито дим! А и стълбата беше една такава странна, не приличаше на пожарникарска. Тя висеше просто така, без да се крепи за нещо, сякаш висеше или стоеше във въздуха. А човекът с каската смело пълзеше нагоре и изричаше същите думи: „Искаш ли да си поиграеш с мен?“ Не ги казваше на Максим, не, а на някого другиго — сигурно на гълъба, кацнал на корниза.

А още по-високо — над гълъба, покрива и стълбата — се бе заплело в жиците книжно хвърчило и към него, то се знае, се изкачваше червеният катерач. Ето той стигна до края на стълбата, протегна ръка към хвърчилото, но не го досегна. Тогава се наведе и ловко преобърна стълбата така, че горното стъпало, на което стоеше, стана долно, а долното — горно. И отново се закатери.

Щом разплете нишките, катерачът се засмя и размаха хвърчилото. Гълъбът изплашено подхвръкна от корниза и отлетя, плескайки с криле.

— Каква глупава птица! Не разбира — каза весело катерачът, като слизаше по стъпалата.

Той леко преобръщаше във въздуха тази стълба, която не се опираше на нищо. Скочи на тревата съвсем близо до Максим и като го забеляза, протегна ръката си с хвърчилото:

— Какво е това опашато хвъркато?

— Как какво? Това е хвърчило — малко смутено отвърна Максим, като оглеждаше непознатия.

— Хвър-чи-ло — тържествено изрече непознатият и се усмихна: — Това хвър-чи-ло сигурно много интересно хвърчи.

Максим видя, че пред него стои момче. Много странно момче. То беше по-високо и по-голямо на години от Максим. Малко по-високо и сигурно малко по-голямо. Но изглеждаше почти като възрастен човек. Може би заради дрехите си. Опънатото червено облекло приличаше на космически скафандър. На главата си това странно облечено момче имаше шлем, който проблясваше на слънцето.

Максим се учуди от лицето на непознатото: то беше синьо, като намазано с боя, и изглеждаше много тъжно, дори когато се усмихваше.

Момчето с шлема хвана хвърчилото за опашката, завъртя го над главата си и извика:

— Хайде, полети!

И докато то отпускаше опашката на хвърчилото, Максим поглади стълбичката, която си стоеше изправена на земята и не падаше.

— Колко майсторски се преобръща! — каза със задоволство Максим.

— Проста работа — махна с ръка стопанинът на стълбата. — Покатерваш се горе и я преобръщаш.

Следвайки съвета, Максим застана на долното стъпало, но загуби равновесие и се строполи долу заедно с клатушкащата се стълба.

— Ясно — каза Максим и закуцука, разтривайки коляното си.

— Не си отивай! — чу глас зад гърба си, приличен на въздишка. — Виж! Работата е съвсем проста.

Максим се обърна.

Стълбата стоеше изправена във въздуха и непознатото момче вече потропваше с крак отгоре.

Едва сега Максим се досети кое може да е това момче, дето стои на горното стъпало с разперени ръце. Той не е никакъв космонавт, а чисто и просто циркаджия. Гимнастик или акробат, а може би ученик на някакъв клоун. Максим беше виждал такива смели момчета на цирково представление. Те и на ръце ходят, и пъргаво се изкачват по гладка върлина, и правят още някакво сложно превъртане, което се нарича много весело: флик-флак. И кой, ако не един артист — дори и да е момче — ще си маже лицето със синя боя! Кой, ако не един акробат, ще тренира сутрин на двора, балансирайки на някаква клатушкаща се стълба! Разбира се, всички тези номера с преобръщащата се стълба са само ловкост и тренировка.

— Как се казваш? — попита го отгоре акробатът.

— Максим.

— Мак… сим… — повтори акробатът. — Мак… сим… Аз ще ти казвам Мак-сим. Не се учудвай, аз трябва да свикна с твоето име… Забравих да ти кажа, Мак-сим, как да се катериш по моята стълба…

— Как?

— А ти ще ми помогнеш ли да хвърчи това хвърчило?

„Гледай как се преструва?! — възмути се вътрешно Максим. — Сякаш никога не е виждал хвърчило!…“ А на глас каза:

— Добре, ще ти помогна.

Циркаджията моментално се спусна долу и зашепна на ухото на Максим:

— Когато слагаш стълбата, кажи само една дума: „Р-раз!“ — и тя няма да падне. После също: „Р-раз!“ — и преобръщай. Това е всичко!

И макар че на Максим му хареса дръзкото „р-раз!“, той се разсмя от сърце. Ама че шегаджия!

Акробатът кой знае защо се обиди.

— Ти не ми вярваш — каза той с въздишка.

— Вярвам ти — отвърна весело Максим. — Раз — и цицина на главата. Ама ти и каска си нахлупил, и с въздух си се напомпал, можеш да падаш, колкото си щеш.

— Не ми вярваш, Мак-сим. — Синеликото момче гледаше Максим с печални очи и той престана да се усмихва, поразен колко непривично звучи името му. — И защо ли летях през космоса да търся тази планета… този двор… това хвърчило?… Защо ли?… — продължаваше синеликото момче. — Аз толкова те търсех, Мак-сим…

Той седна направо на земята във великолепния си скафандър, наведе глава, увенчана със сребрист шлем — едно тъжно момче от далечна звезда…

Максим си помисли: „Ако аз бях долетял от друга планета и изведнъж много се натъжа, също бих седнал направо на земята и бих започнал да говоря с такъв огорчен глас.“

— Никой, съвсем никой не иска да си играе с мен… — оплакваше се звездното момче. — Разбира се, това изглежда много просто — раз! — и не падаш… Но нали всяка игра започва с думите „Раз, два, три!“ Така е прието на всички планети и на моята също. Тази ужасно глупава стълба падна, защото забравих да й кажа „р-раз!“.

Максим още повече се приближи до момчето.

— Вярвам ти — отговори, а самият той си помисли, вглеждайки се в синьото лице: „Сигурно не се шегува.“ — Хайде да пускаме хвърчилото или да играем със стълбата — както искаш. Но за хвърчилото трябват здрави конци.

Момчето скочи.

— Конци ли? Чудесно! След минутка ще имаш конци. Фю-у! — и готово, ще ги донеса. Почакай.

Той извади от джоба си един син камък — необикновено блестящ кристал — с многобройни стени, които хвърляха ослепителни лъчи във всички посоки, сякаш беше джобно слънце. Сини кръгове се завъртяха пред очите на Максим: всичко наоколо се промени, затрептя, посиня.

— Хайде, отдръпни се, Мак-сим! — прозвуча силен глас. Максим отстъпи назад. — Така, по-надалече… Още по-надалече! Иначе, фю-у! — и ще отлетиш с мене… Ей сега тук ще нахлуе космически вихър и аз ще прекрача в него. Р-раз! — и съм си у дома.

— Как се казваш? Как ти е името? — завика Максим. Учуди го не само синият камък — той вярваше на всяка дума на момчето и много съжаляваше, че толкова бързо се разделя с него.

— Гум! — отговори му звездното момче. — Аз казвам „гум“, и преминавам в космоса като през отворена врата. Казвам „гам“ — и вече съм си у дома.

И той подхвърли джобното слънце над главата си. Завъртяха се спиците на невидимо колело и фигурката в скафандъра се озова в някакво прозрачно кълбо. Кълбото растеше, всички багри се преливаха в него, отразявайки трепкащото кръгло небе, непривично кръглия двор, кръглите прозорци, кръглите покриви, смаяния Максим, възхитен и уплашен.

Зън-н-н!… Кълбото се спука и се пръсна като сапунен мехур. Космическият пътешественик изчезна, сякаш се стопи във въздуха, и в настъпилата тишина до Максим долетяха последните му думи: „Казвам се… Гум… гам…“

— „Казвам се Гум… гам…“ — тихо повтори Максим. — Гум… гам! — Харесваше му това име: Гум-гам е тайнствена дума… Космически гръм в космическото пространство! Гум-гам!…

Максим се затича натам, където току-що се бе спукало кълбото. Нямаше и помен от космическия вихър, в който бе влязло момчето със скафандъра. На тревата видя забравената стълба и книжното хвърчило.

Максим взе стълбата, вдигна я в изпънатите си ръце и пошепна:

— Р-раз!… — и отпусна ръцете си.

Стори му се, че в същия миг дворът се отмести, отдалечи се и в целия свят останаха само той и стълбата.

Стълбата не падна. Тя увисна във въздуха.

Тогава той удари с длан по долното стъпало и стълбата безшумно се преобърна. Дори след като подскочи, Максим не можа да достигне с ръка стъпалото. Каква е тази послушна стълбичка?! По такава стълбичка не до покрива, а чак до Луната ще стигнеш.

— А сега ще играеш ли? — чу се зад гърба му тих глас.

— Гум-гам! — подскочи от радост Максим, като видя познатото лице. — Гледай, тя виси! — посочи гордо той към стълбата.

— Нали ти казах — това е много послушна стълба, само да я изкомандваш. Ето конците.

— А ти какво си се пременил като за карнавал? — забеляза Максим, като оглеждаше космическия пътешественик.

Новият му приятел беше облечен съвсем различно отпреди: с дрехи на шарки от златисти стрели. И този скафандър беше също така издут, както и предишният. Човек можеше да си помисли, че това е знаменит мотосъстезател с блестящ шлем.

— Успях да се преоблека — каза небрежно Гум-гам. — Имам шкафче-облекалня. Автоматично. За една секунда те облича.

— Браво! — похвали го Максим и го тупна с ръка по издутото рамо. Дланта му отскочи като от топка.

— Може да се мине и без скафандър — продължаваше космическият пътешественик. — Но в скафандъра се чувстваш по-безопасно.

— Кажи ми, нима може така бързо да се прелети космоса? И то без никаква ракета? Как става това с тебе? Ти каза: космически вихър. Не съм виждал. Имаше кълбо и то се спука. Нищо не разбрах.

Гум-гам измърмори нещо изпод шлема, намръщи се и веднага заприлича на сърдито старче.

Момчето се изплаши — дали не е обидило приятеля си?

— Не ми обръщай внимание — успокои го Гум-гам. — От въпросите винаги ми забучава главата… Нали видя, аз вземам камъка на пътешествията и правя крачка, сякаш отивам в другата стая. Р-раз! — и съм на моята планета.

— Значи твоята планета е съвсем близо?

— Не мисля, че е близо. Тя е нейде ей там… — И Гум-гам посочи с пръст нагоре.

— А можем ли да отидем с твоя камък в Антарктида? — разпитваше възбудено Максим.

— Където и да поискаш, на всяка звезда — отговаряше навъсено Гум-гам. Личеше си, че въпросите му бяха неприятни.

— Антарктида не е звезда — каза замислено Максим. — Досетих се! — извика той и засия. — Твоят камък пробива разстоянията, разбираш ли? От край до край! Например под нас живеят Сергей и Миша. Когато ми дотрябват, аз изтичвам по коридора, слизам по стълбището, чукам на вратата. А бих могъл само за една секунда да се срина през пода и да нахълтам при тях.

— Ако Сергей и Миша могат да накарат хвърчилото да хвърчи, вземам ги в играта — прекъсна го Гум-гам и погледна с укор приятеля си. — Само за минутка донесох конците, а говорим с тебе за тази дреболия вече цял час.

— Извинявай — рече смутено Максим. — Аз май се разприказвах. Дръж хвърчилото!

Максим разви макарата, привърза конеца и след като помоли Гум-гам навреме да отпусне хвърчилото, втурна се да тича. Отначало хвърчилото се стрелна нагоре, а след това провлече опашка по асфалта и падна.

— Ех, няма вятър! — тропна с крак Максим. — Да бяхме го привързали към някой велосипед. Или още по-добре — към автомобил.

— Щом ще играем, да играем! — подкрепи го приятелят му. — Винаги ще намерим автомобил. Видях съвсем наблизо един камион. Да се повозим на него!

— На камиона ли? — учуди се Максим. — Аз не мога да карам камион.

— Няма значение — каза Гум-гам. — Аз също не мога.

Максим не се сещаше за какъв камион говори Гум-гам. Но когато стигнаха до площадката на детската градина, момчето се подсмихна: пак шеги!… Дървен камион с олющена каросерия — ето на какво му предлагаше да се повозят космическият пътешественик.

— Почти съвременен автомобил — забеляза Гум-гам, с мъка напъхвайки се с издутия скафандър в тясната кабина. — Ей сега ще потеглим. Сядай!

Максим, то се знае, не повярва, че ще полетят на някаква дървена детска играчка, но играта си е игра. Той седна съвсем сериозно на седалката. И изведнъж почувства, че тя затрептя и се затресе под него — Гум-гам беше изрекъл своето дръзко „р-раз!“. Още преди Максим да попита нещо, камионът се стрелна напред, излетя по нанагорнището и се понесе по улицата.

Ето това се казва скорост! Вятърът брули лицето, роши косите, смразява зъбите! Максим се показа през прозореца. Колелата лудо се въртяха, но не издаваха никакъв звук, камионът се плъзгаше по асфалта като безшумен златист звяр. Само отзад похлопваше квадратът от хартия, привързан към каросерията.

В далечината пробягваха познати табели: „Аптека“, „Порцелан“, „Хлебарница-сладкарница“, подскачаха съвсем наблизо еднокраки дървета, а когато камионът направи плавен завой и излезе на празното шосе, дърветата се сляха в една непрекъсната ивица и пред очите започна да расте, да се приближава кулата на трамплина.

И ето че огромната кула изплава съвсем наблизо: грамадна, силна, опряна с железните си лапи в самия край на ската.

— Дръж се! Ще увелича скоростта! — извика весело Гум-гам.

Той изглеждаше със сребристия си шлем съвсем като състезател-автомобилист.

— Стой! Колелото се откачи! — И Максим се вкопчи в лакътя на Гум-гам, виждайки как отхвръква встрани дървеният кръг.

— Дребна работа! — Гум-гам дори не се озърна. — И без колело ще стигнем! Виждаш ли как хвърка нашето хвърчило! Дръж се здраво!

Насрещното такси зави рязко встрани и навлезе в тревната площ, макар че малкият дървен камион не нарушаваше правилата за движение. А Гум-гам не само увеличи скоростта, но и вдигна камиона във въздуха! Добре, че наблизо нямаше милиционери: те, разбира се, щяха да погнат странния камион, но едва ли биха го настигнали с мотоциклетите си! Дори оня милиционер с белия жребец.

Приятелите се стрелнаха в двора и се приземиха на площадката в детската градина. Ако жилищният блок не спеше, това появяване на Максим и на неговия спътник щеше да предизвика немалко разговори. Но никой не забеляза как от небето се спусна на тревата камионът играчка, как шофьорът със скафандъра, който допреди малко чудесно управляваше камиона, свали най-сетне ръце от дървеното кормило, здраво заковано в кабината.

— Край! — въздъхна Гум-гам. — Това беше истински полет на хвърчило. Може да се кара и по-бързо, то се знае, но се боях, че камионът ще се разпадне…

Той се измъкна с пъшкане от кабината и изглади с ръка измачканото хвърчило. А Максим, като дишаше тежко, се наведе под камиона и подсвирна от учудване: камионът беше само с три колела.

„Има милиони най-различни автомобили на света, а може би и още повече — каза си Максим. — И всички те са на четири колела. А ние пътувахме на три…“

И както лежеше по корем, каза на глас:

— Едва ли някой ще забележи, че се е загубило едното колело…

— Дребна работа, някакво си колело — прозвуча насмешливият глас на Гум-гам. — Нашият камион може да пътува и без колела.

— И без мотор ли? — попита Максим.

Гум-гам се закашля и измърмори:

— Винаги е така: току-що си започнал да играеш и… вече те чакат на друга планета… Максим, ще ми подариш ли летящото хвърчило?

Максим излезе изпод камиона и се приближи до Гум-гам. Сградите ги обграждаха от всички страни, сякаш искаха да видят как космическият пътешественик ще стъпи на тайнствената си планета.

— Разбира се, вземи го, щом ти харесва — отвърна Максим.

Звездното момче веднага се досети, че неговият приятел е тъжен. То отиде до стълбата, която, полюлявайки се, висеше във въздуха, махна й, и стълбата послушно се плъзна в ръцете му.

— На̀. — И Гум-гам подаде стълбата на приятеля си. — Струва ми се, че ти харесва.

Максим засия.

— Щом поискаш да ме видиш, ти кажи само „р-раз!“ — и за миг ще облека космическия скафандър. Да ти призная, скучно ми е у дома. А заедно все нещо ще измислим!… Извикай и другите деца!…

— Ще ги извикам — отвърна радостно Максим. — Приятелите ми обичат да играят.

— Само им кажи условието…

— За това „р-раз!“ ли?

— „Р-раз!“ не е най-главното в играта. „Р-раз!“ е само началото на играта. — Гласът на Гум-гам звучеше малко тревожно и Максим застана нащрек, почувствал, че ще чуе някаква тайна. — Те трябва да запомнят, че не бива да питат: как, защо, за какво…

Максим се усмихна: само това ли!? — и добродушно забеляза:

— А защо не бива?

Този път Гум-гам наистина се разсърди.

— Защото не бива! Защото не бива! — развика се той, размахвайки ръце. — Не мога да слушам все това „защо?“, „защо?“!

— Не се сърди, Гум-гам — искрено се разкая Максим. — Съвсем забравих, че от въпросите главата ти започва да бучи.

— Вбесявам се от глупави въпроси — призна си малко умилостивен Гум-гам. — Със сигурност знам, Мак-сим — продължаваше той с тайнствен шепот, — че никаква игра не става, ако започнеш да повтаряш: защо това, защо онова… — Гум-гам дори посиня от вълнение и се озърна, изричайки неприятните за него думи. — Можеш и сам да провериш. Качи се на стълбата и започни да питаш — веднага ще паднеш.

— Няма, няма — поклати глава Максим. — Вярвам ти. Ще предупредя и децата да си държат езика зад зъбите.

— Ти си истински приятел! — горещо му поблагодари Гум-гам. — Чувствам, че ще се сприятеля с всички деца. Ако, разбира се, никой от тях не се разбъбри. Защото, ако започнат: а това, а онова… играта пак ще се развали.

— И без фукльовци ще минем, и без бърборковци — обеща Максим.

И тогава изведнъж от храстите на асфалтираната пътечка изскочи котаракът Рич. Може би ловеше мишки, а може би се беше скрил от страх, когато видя как дървеният камион потегли от мястото си и се устреми към улицата.

— Хайде да си поиграем с моя Рич — пошепна Максим, като искаше за последен път да изпита могъществото на приятеля си.

— Добре!

— Например… — Максим се замисли. — Може ли този котарак да стане колкото онази пейка?

— Може — каза Гум-гам.

Максим трепна: пред него стоеше голям златистожълт звяр, същински лъв, само че по-страшен. Звярът беше застанал неподвижно с вдигната лапа, без да разбира защо всичко около него е толкова дребно.

— А още по-голям? — попита с трептящ глас стопанинът на котарака. Той беше уплашен, но не и смутен. Все пак виждаше познат звяр: макар и голям, все пак е Рич. — Може ли да стане, да речем, колкото къщата?

— Разбира се — отговори Гум-гам, като запази пълно спокойствие.

В следващия миг всеки лъв би изглеждал като котенце в сравнение с озъбеното, рошаво чудовище. Великанът гледаше момчетата със зелените си, кръгли като легени очи, гледаше втренчено, после изведнъж заръмжа. Това не беше дори лъвски рев — ръмжене, вой и грохот се разнесоха из двора и се блъснаха в прозорците на къщите: РРР-ЪЪЪ-РРР! Кой знае какво са си помислили хората, които са се събуждали?

— Нека да стане малък! — развика се Максим, запушвайки си ушите с пръсти.

Звярът изчезна. Двамата стояха на асфалтираната пътечка.

— Какво ти чудовище! — каза презрително Гум-гам. — Просто голям котарак. За такъв котарак трябват много големи мишки.

— Но аз се уплаших от него! — призна си Максим. — Обикновеният Рич, само че див… Той може би ще надвие и тигър — добави Максим. — Може би и лъв…

— Аз си тръгвам, Максим — рече Гум-гам и помаха с книжното хвърчило. — Виждаш ли, аз вече свикнах с твоето име. Казвам Максим!

— Довиждане, Гум-гам!

— В моята страна не казват „здравей“ или „довиждане“ — усмихна се звездното момче и шеговито заплаши с пръст, сякаш му напомняше уговорката нищо да не пита. — При нас казват „не скучай“… Играй, не скучай, Максим!

— Не скучай, Гум-гам! — каза Максим. — Но стане ли ми скучно, ще те повикам.

— Ще играем и няма да скучаем! — подхвана закачливо Гум-гам, извади синия камък на пътешествията, подхвърли го над главата си и веднага се озова в яркото кълбо.

Максим изпроводи с поглед Гум-гам. Той не се и съмняваше, че новият му приятел е отлетял на далечна планета, в чудна страна, където хората не се здрависват и не се сбогуват. Максим нарами подарената стълба, занесе я до входа и озъртайки се и шепнейки тайнственото „р-раз!“, накара стълбата да стои изправена. После, като пъшкаше, започна бавно да се преобръща заедно със стълбата, стигна до техния балкон на третия етаж, опитвайки се с всички сили да не мисли защо стълбата не пада.

Въртеливата въртележка

След закуска бащата на Максим му предложи: — Хайде да се разходим из двора или да отидем в парка — както искаш!

Максим, разбира се, искаше да излезе на двора, да намери Миша и Сергей и да им покаже стълбата (беше я скрил под дивана). После тримата ще се скрият в някое потайно местенце, р-раз — ще извикат Гум-гам и… кой знае какво ще стане по-нататък!

Но да се разхожда с баща си из двора беше опасно. Там можеше да срещнат стареца Митин с лепенка на бузата, който на всеки досаждаше с въпроса: „Видя ли сутринта на тревата пред къщата мамонт, обрасъл с рижа козина?“ Мнозина бяха чули странния звук, но нито един обитател не беше видял мамонт, освен Митин, който в този момент се бръснел до прозореца и от страх се порязал. Митин повтаряше разказа си пред всеки съсед, показваше трапа в цветната градинка — следата от крака на мамонта, — после изваждаше от джоба си малко жълто котенце и питаше: „Не е ли ваше? Намерих го в тревата.“

Максим си представи как се разхождат из двора и как срещат Митин. Баща му, както и останалите, ще се усмихне на приказките му за някакъв мамонт: от какво ли не остават трапове в градините, а пък човек може да се пореже и без каквато и да е причина. Но види ли баща му котенцето, веднага ще познае Рич. И тогава ще се разкрие цялата история, за която е виновен само той, Максим. Нали, като се уплаши от огромния Рич, помоли Гум-гам да го направи мъничък…

— Знаеш ли, татко, по-добре да отидем в парка! — каза Максим. — Ще се полюлеем на люлките, на летящите лодки и още на нещо — А си помисли наум: „Горкичкият ми Рич, още малко потърпи! Щом видя Гум-гам, веднага ще станеш същият котарак. И тогава ще покажа на момчетата как трябва да се катерят по дървената стълба.“

Той все мислеше за нещастния Рич, докато вървеше с баща си към трамвайната спирка. Ето и трамваят, блестящ и празничен, пристигна и иззвъня: „Зъннн-зъннн!“ Този жълто-червен трамвай, макар да изглеждаше безгрижен — пътува си по релсите, — всъщност си имаше много грижи: пътници, светофари, пешеходци, автомобили… Трамваят докара Максим и баща му до парка и отмина. Таткото натисна с пръст Максимка по носа: „Звънни!“

Листата шумоляха над главата му, всяко дърво в парка се беше пременило с нови дрехи. Максим гледаше дърветата и си мислеше. Понякога, когато никой не ги вижда, те тичат, махат с клони и си говорят на своя език. И онзи могъщ дъб — може би същият от приказката — броди тихичко нощем.

— Повеселихме се, няма що — каза тъжно баща му. — Всичко е затворено.

И въртележката беше заключена с катинар, и летящите лодки, и люлките, и огромното виенско колело — всичко, всичко беше заключено. Но нима катинарите и оградите могат да спрат родителите, ако те са дошли да повозят децата си!… Ето ги татковците, прехвърлят се през високата ограда, после като подемни кранове вдигат и пренасят децата си. А подир тях се катерят и най-храбрите, най-смелите майки.

— Татко, завърти въртележката! — извика високо Максим.

И всички деца подеха:

— Искаме да се повозим! Бутнете я! Завъртете я!

Въртележката изскърца и се помръдна — бащите бяха налегнали върху металните пръти. Дървените кончета, приковани към кръглия под, потрепериха: децата се бяха качили на гърбовете им. Всеки на своя кон, а Максим — на белия!

Отначало татковците закрачиха бавно, завъртайки въртележката, и конете потеглиха ходом. Но ездачите искаха да препускат и нетърпеливо подвикваха на конете си.

Въртележката се завъртя по-весело: бащите се затичаха, като вдигаха високо нозе, хванали с една ръка прътовете. Те тичаха — кръг след кръг, кръг след кръг — все по-бързо и по-бързо. Децата бяха доволни и викаха:

— Хайде, дий! Давай подир мен!

Но въртележката спря. Татковците не можеха да тичат повече в галоп. Те бършеха потта от челата си и дишаха тежко.

И тогава какъв писък се понесе, какъв плач? Децата искаха да препускат, да препускат и да препускат! И нищо друго не искаха. Нито бонбони, нито балони, нито сладолед! Само да препускат! Ако дървените кончета можеха да плачат, сигурно биха се просълзили от такава преданост.

Тогава бащата на Максим се обърна към другите родители:

— При команда „раз-два!“ — завъртаме. При „три!“ — скачаме върху кръглата платформа и си почиваме. Хайде! Започваме!

„Браво на татко, как командва!“ — помисли си Максим и изведнъж си спомни за Гум-гам. Ако той беше тук, нямаше да има нужда никой да тича. „Р-раз!“ — и готово.

И отново конете потеглиха, ездачите притихнаха, но скоростта вече не беше същата. Докато възрастните тичаха, колелото се въртеше, но след команда „три“ въртележката бързо спираше. Така се и въртеше — на тласъци: бързо, бавно, спира. Отново се засилва и отново спира.

И изведнъж се случи нещо неочаквано: родителите скочиха върху кръглата платформа, но въртележката не забави ход. Напротив, продължаваше и продължаваше да се върти. Отначало всички се умълчаха, после някой ахна и ездачите се развикаха вкупом „ура!“ Бащите яхнаха свободните коне. Майките им махаха с ръка отвъд оградата.

Само един човек остана да стои до въртележката и не скочи върху кръглата платформа — малкият спокоен милиционер. Всички му викаха: „Качете се! Повозете се!“ Но той не отговаряше. Сигурно беше много уморен от дежурството — дори бузите му бяха посинели от безсънната нощ. А Максим, като видя нисичкия милиционер, веднага го позна.

Гум-гам! Той се появи още щом Максим си помисли за него, в тъмносив скафандър с лъскави копчета, също като милиционерска униформа. Именно той си играеше с Максим и е всички останали ездачи.

Гум-гам намигна на приятеля си, когато той минаваше покрай него, дори му свирна със сребърната си свирчица: играй, не скучай, Максим! Вози се колкото ти се иска!

Въртележката все повече и повече усилваше своя бяг и на Максим му се стори, че дърветата се отместиха, отдръпнаха се от лудата въртележка. А после се сляха в един зелен кръг. Сега Максим вижда само една дървена глава. И опашката на предния кон. И лицето на татко си, ако се обърне. Ех, да можеше да го видят сега Сергей, Миша и другите момчета! Как лудо препуска, сякаш лети! Като на истински кон!

Драннн!… Страшен трясък се разнесе отдолу. Въртележката потрепера и спря.

— Безобразие! Големи хора, пък си играете! — викаше една сърдита лелка, отключвайки катинара на вратичката. — Машината ми потрошихте. Ей сега ще извикам милиция…

Родителите слязоха от конете, като свалиха също и малките ездачи.

— Не викайте, моля ви се — каза бащата на Максим. — Милиционерът беше току-що тук и не ни направи забележка. А машината ви не сме включвали.

— Как да не сте я включвали, като се въртяхте! — отново се развика лелката, но изведнъж спокойно се съгласи: — Вярно, бе! Моторът е заключен… Но все пак лошо се държите, граждани. Паркът още не е отворен.

— Как да не е отворен?! — възмутиха се родителите.

— За разходка — разхождайте се. А игрите още са заключени — поясни лелката и за доказателство посочи тежкия катинар.

Катинарът убеди родителите. Всички започнаха да се разотиват.

— А кога ще ги отворят? — попита Максим баща си.

— Един прекрасен ден ще гръмне музика, ще продават билети и тогава цял ден можеш да се возиш.

— Струва ми се, свиреше музика… — спомни си Максим.

— Не съм забелязал — каза баща му. — Аз нали тичах.

— Ако не беше дошла лелката, щяхме да се возим до довечера. Дори без музика.

— Едва ли — отвърна бащата. — И досега не мога да разбера как се включи моторът. Може би стана съединяване?

— Много просто. Той знаеше, че искаме да се возим… — Максим изведнъж се запъна, за малко не споменавайки Гум-гам.

— Кой е знаел? — засмя се татко му. — Ах ти, изобретателю! Какво разбираш ти от електричество!…

— А защо да разбирам? Вози се, щом искаш, и толкова — измърмори Максим.

Той непрестанно се озърташе дали няма да се покаже познатото лице с милиционерската униформа.

Не, неслучайно изчезна Гум-гам, когато дотича сърдитата лелка. Вярно казваше приятелят му — някои възрастни само развалят играта…

Но Максим не знаеше, че когато сърдитата лелка заключи всички катинари и си отиде, празната въртележка потрепера и безшумно се завъртя. Не, тя съвсем не беше празна: върху единия от конете седеше мъничък човек със сив скафандър. Той щастливо се усмихваше и си мърмореше: „Ето това се казва игра — игра над игрите. Весела въртележка, въртелива въртележчица. Ей сега ще се завърти тази весела въртележчица…“

Въртележката се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато заприлича на голям пумпал, после на велосипедно колело, после на самолетна перка. И изведнъж тази перка плавно излетя от мястото си и се издигна над парка. Все по-високо и по-високо над покривите на къщите се извисяваше блестящият кръг, устремявайки се в небето. Далече, далече в небето.

Разправят, че хора от различни градове са виждали този тайнствен диск. Той лети с огромна скорост, мени цвета си, върти се на едно място или, както би казал Гум-гам — въртеливи се. Но го няма синеликия пътник на него. Гум-гам беше напуснал тази разбесняла се въртележка.

Трак-щрак

В двора, където се връщаха Максим и баща му, отново нещо се бе случило. Пред входа — тълпа. И още отдалече се виждаше, че всички говорят високо и ръкомахат.

— Ето на̀, ново произшествие! — рече баща му. — Някакъв ненормален неделен ден!

Той искаше незабелязано да се мушнат във входа, но го повикаха:

— Не бързай, Семьон Василевич! В апартамента си и без друго не можеш да влезеш.

Мама — оказа се, че и тя е тук — също потвърди, че не могат да влязат в апартамента.

Сред тълпата стоеше чичо Захар, хванал за ръце синовете си — Миша и Сергей. И докато съкооператорите се разхождаха, дишаха чист въздух и слушаха разказа на Митин за мамонта, именно те двамата бяха развалили тридесет и шестте ключалки в четвърти вход. При това не криеха замислите си — на всяка врата висеше бележка с разкривени букви: „Ключалката е развалена.“ И подпис: „Разбойници“. Веществените доказателства — куп бележки — беше събрал Митин. Той ги показа на всички родители и изясни, че ги е писал Миша.

— Виж ги ти — разбойници! — говореше почервенял от възмущение чичо Захари и гледаше гневно синовете си. — Какво да правя сега?

„Разбойниците“ мълчаха. Вече всичко си бяха признали. Само не можеха да обяснят като хората как са развалили толкова ключалки.

— Бележките ги писахме. И за плашене — плашехме. Но ключалките не сме ги пипали! — повтаряха в един глас близнаците.

Обаче нито един ключ не можеше да отключи ключалките. Тридесет и шест врати чакаха да ги отключат!

— Защо го направихте? — попита чичо Захари.

— Ами за какво пък трябват ключалки? — намеси се Максим. — Само пречат.

— За какво?… — плахо подметна и Миша.

— Наистина за какво?… — с тънко гласче попита и Сергей.

Митин започна да обяснява защо са нужни ключалките. Първо — още има крадци по света. Второ… Тук Митин замълча и нищо повече не можа да каже. И другите хора се замислиха, припомняйки си защо са нужни ключалките.

Затова пък децата имаше какво да кажат. Първо — ключовете се губят. Второ — ако заяжда ключалката, напразно хабиш сили. Трето — ключовете се чупят. Четвърто — докато човек не порасне, не може да стигне звънеца. Пето — звънците будят бебетата. Шесто — ако вкъщи има глуха баба, никога не можеш да се свържеш с приятеля си. Седмо — руши се приятелството. Осмо…

Но ето че пристигна ключарят и съкооператорите се развълнуваха. На кого най-напред да разбие вратата? Всеки имаше бърза работа: един искаше да обядва, друг — да ходи на кино, трети бързаше да гледа мач по телевизията. А баба Митина изведнъж си спомни, че варяла чорба, а не изключила котлона и сега не знае какво е станало с тенджерата, пък и дали в апартамента вече няма пожар…

— Да-а — каза замислено ключарят, — тук има около пет часа работа.

И отново съкооператорите се развълнуваха, а чичо Захари се изчерви още повече, заплаши с юмрук синовете си и хукна към магазина да купува тридесет и шест нови ключалки.

Сергей и Миша въздъхнаха с облекчение, спогледаха се и се измъкнаха от тълпата.

— Момчета — извика ги Максим, — тичайте към беседката, искам да ви разкажа нещо…

Сергей и Миша са приятели на Максим, братя близнаци. Всеки от тях е на седем години, два месеца и тринадесет дни; сметката е точна, разбира се, само днес, а утре и двамата братя ще бъдат с един ден по-големи. Казват, че всички близнаци си приличали, но Сергей и Миша сигурно са изключение от общото правило. Сергей има сини очи, а Миша — зелени. Сергей е слаб и блед, а Миша — напротив, охранен. Сергей обича всичко да чупи, него дори не го достраша да изкърти два клавиша от пианото. Пред възрастните Миша нищо не чупи и прилежно учи музика. С една дума, както казва чичо Захари, единият му син е положителен, а другият — отрицателен. По-точно — това го казваше до днес. Не се знае какво ще каже след историята с ключалките.

А самите виновници за произшествието съвсем не можеха да обяснят кой от тях е положителен, кой отрицателен. И докато Максим разказваше на приятелите си как се е срещнал с Гум-гам, братята постоянно се прекъсваха.

— Ти си го измисли това да пишем бележници! — казваше Миша.

— А пък ти ги пишеше! — спомняше си Сергей.

— Ти първи я залепи на сто и втори апартамент!

— Но аз не съм пипал ключалката! — оправдаваше се Сергей. — Как така взе, та се счупи?…

— И аз се питам как? — обади се отново Миша. — Сега как ще си отворят хората вратите?

— С брадва. А по нас ще играе каишът.

— Вие слушате ли ме, или не ме слушате? — прекъсна Максим братята.

Постепенно всички неприятности се забравиха. Миша и Сергей, приседнали на пейката, слушаха Максим. Върви му на човека. И с камион летял, и на въртележка се въртял, див звяр видял — и всичко това за един ден. А те залепиха някакви нищожни бележчици и вече целият блок се разбръмча…

Те и вярваха, и не вярваха на Максим. Всичко се случва на този свят, но пък стълба да виси просто така във въздуха — това не можеха да си го представят.

— Да беше тук сега твоят приятел, щеше да измисли какво да направим с ключалките… — пошепна Сергей.

— И нямаше да ядем бой — добави Миша.

— Той не иска да играе с големите — напомни им Максим. — А сега до всяка врата има по петима души. И всички се карат.

— Ние на никого няма да кажем, че това е Гум-гам. Ще кажем — доведохме ключар. Не е ли така? Максим, повикай, моля ти се, Гум-гам!

Максим за миг се замисли.

— Добре! — каза той решително. — Много ми се иска да си поиграем с Гум-гам на ключалки. — И шепнешком изрече: — Р-раз!

— Ти ли ме повика? — попита някой весело. — Аз съм тук.

Сергей и Миша трепнаха. Пред тях стоеше живият Гум-гам. Не измислица, не фантазия, не приказка, а човек от друга планета. Звезден пътешественик, който винаги се появява най-неочаквано.

— Виждам тъжни лица — учудено забеляза Гум-гам. — Да не сте загубили някоя игра?

— То е заради ключалките — каза мрачно Максим.

— Може да се играе и на ключалки — подхвана весело Гум-гам.

Още щом чуха тези думи, Миша и Сергей се развеселиха: Гум-гам ще им помогне!

— Най-добре ще е вратите да се отварят самички… — въздъхна Максим. — Трак-щрак — и готово!

— Чудесно го измисли, Максим! — плесна Гум-гам с ръце. — Трябва непременно да поиграем на трак-щрак. Хайде, покажете ми пръстите си.

Пръстите се протегнаха към Гум-гам. Той внимателно ги огледа, и заключи: „След пет минути това ще бъдат най-знаменитите пръсти в целия блок!“

— Всеки от вас — продължаваше той — се приближава до заключената врата, казва „р-раз!“ и с пръста си като че отключва ключалката. Тракщрак — и вратата е отключена.

— И това ли е всичко? — учудиха се Сергей и Миша. — Толкова просто?

Момчетата хукнаха към входа.

— Ти, Миша, ще започнеш от първия етаж, ти Серьожа — от десетия, а аз ще се кача на петия — командваше по пътя Максим. — И не питайте Гум-гам: „Това защо е, онова защо е.“ И така нататък… Иначе ще се разсърди.

Ключарят току-що беше разбил вратата на Митини и се беше заловил за съседната ключалка.

— Чакайте! — каза запъхтян Максим. — Не я разбивайте!

Той допря показалеца си до ключалката и тихичко пошепна:

— Р-раз!

Вратата на апартамент 121 се отвори, жално изскърцвайки, и някой тихичко изтананика над ухото на момчето: „Тра-та-та, тра-та-та, отключвам всякоя врата.“

Максим надникна зад вратата и се сепна, щом забеляза в полутъмния коридор синкавото лице на Гум-гам.

— Ш-ш-ш! — долепи пръст до устните си Гум-гам. — Мълчи!

„Как ли е влязъл тук?“ — учуди се Максим и погледна неспокойно към ключаря.

— Я виж ти! — извика ключарят. — Вратата не била заключена, пък аз отвинтвам ключалката.

Той също надникна зад вратата, но никого не видя. Прибра си сандъчето и тръгна.

А Максим, като въздъхна с облекчение, хукна към следващия апартамент. „Р-раз!“ — и тази врата е готова. И пак нещо прозвънна: „Трак-щрак, ето как… Трак-щрак, ето как…“

Съседът мълчаливо гледаше момчето, без да разбира нищо. После пъхна ключа в ключалката, заключи вратата, отключи… И вместо благодарност, измърмори:

— Дърдорковци! Викат „заключено, заключено“, а ключалката работи. — И хлопна с трясък вратата зад себе си.

Максим се наведе към дупката на ключалката и чу същото „трак-щрак…“ Сега не се и съмняваше, че и зад тази врата преди няколко секунди е стоял Гум-гам.

Скоро на всички етажи щракаха ключалки, хлопаха врати, звъняха звънци.

— Видяхте ли го как направи с пръст трак-щрак и вратата се отключи? — разправяха си съседите едни на други. — Ей, Миша, ти какво, да не си станал фокусник?

— Не, не съм — отговаряше порозовелият от смущение Миша. — Просто си играем.

— И да знаете — по-малко такива игри! — мърмореше някой. — Сто души изгонихте от блока!…

Никой не обръщаше внимание на Гум-гам: той беше в работни дрехи, каквито носят ключарите. Но не в обикновени, а в униформа скафандър — тя пружинираше леко и поскърцваше. И кога беше успял да се преоблече Гум-гам!

Тичайки по стълбището, Максим хвана момчето ключар за ръкава и зашепна:

— Гум-гам, защо ходиш по чуждите апартаменти? Никой ли не те видя!

— Никой не ме видя и няма да ме види — усмихна се Гум-гам. — Нали ти предложи тази игра?

— Коя игра?

— Ами трак-щрак! — напомни Гум-гам. — Пеещи врати. Това е твое изобретение!

— И ти ли счупи, а после поправи всички ключалки? Ти ли влезе в апартамента през стената? — Максим ококори очи от внезапната догадка.

— Не през стената, а покрай стената — усмихна се приятелят му и вдигна ръка предупредително: — И да не си посмял да ме питаш как! Да минеш покрай стената е също толкова лесно, колкото и да измъкнеш пиленцето от яйцето, без да счупиш черупката. Никога ли не си опитвал? Погледни! Това се прави ето така: трак-щрак…

И Гум-гам, като кимна на приятеля си, направи крачка право в стената, сякаш тя беше от въздух. А до Максим долетя звън, който приличаше на камбанка: „Зън-зън, тичай навън…“

До входа Максим видя чичо Захари. Той стоеше с тежка чанта в ръка и викаше:

— Ето! Тридесет и шест ключалки. А как върви работата?

— Вече не трябват твоите ключалки — каза му бащата на Максим. — Всички врати са отключени.

— Ка-ак? — чичо Захари така и остана с тежката чанта в ръка.

— Всички врати се отключиха от само себе си — обясни Максим и бързо добави: — Миша и Сергей съвсем не са виновни. Напротив, те отключиха почти всички врати! Ключалките сами са се развалили… — Максим се запъна, размисляйки, че сега не бива да говори за Гум-гам — твърде дълго трябва да обяснява. — Чичо Захари, вие сте много силен човек — добави той, като гледаше с уважение пълната с железа чанта.

Чичо Захари захвърли чантата, седна на пейката и избърса с кърпа лицето си. Миша и Сергей застанаха неподвижно от двете страни на пейката като часовои.

— Ама как така? — отново попита недоумяващо чичо Захари. — Тогава защо ги купувах?

— Една ключалка ще трябва — каза тихо Сергей. — На Митини разбиха вратата.

— А другите?

— Другите ще ги предадем на вторични суровини — предложи Максим.

Всички се засмяха, дори чичо Захари се усмихна. Само Сергей и Миша останаха сериозни.

Бащата на Максим хвана чичо Захари под ръка и го отведе настрана. Той нещо му разказваше. Може би за това, по какъв странен начин се отключиха всички врати.

Максим, без да дочака развръзката на събитията, тихичко се вмъкна в беседката. Гум-гам беше вече тук — разхождаше се доволен, потриваше ръце и се смееше.

— Слушай какво съм измислил, Максим. Играта „трак-щрак“ продължава! Който иска да играе, денем или нощем, ще излиза, без да отключва. Вратата сама ще се отваря пред всеки палавник. Само като й кажеш „р-раз!“

— Ей че ще се зарадват децата! — подскочи Максим. — На всички ще разкажа!

— Аз много добре знам колко е неприятно да се отваря нещо, да се затваря, да се натиска — продължаваше Гум-гам малко натъжен. — У дома е пълно с всевъзможни машини. Трябва да се включват, да се изключват, да се изхвърлят и да се поръчват нови. Тези машини създават толкова грижи…

— Само за минутка — помоли го Максим, като разбра, че Гум-гам бърза. — Нека си доиграем играта с моя Рич.

— Ние, струва ми се, вече я играхме — повдигна вежди Гум-гам.

Максим започна да говори колко страда сега Рич в джоба на Митин — такова безпомощно, нещастно котенце, дори няма сили да се измъкне самичко… Не може ли да го направи обикновен котарак, какъвто си беше преди?

Гум-гам щракна с пръсти, каза „р-раз!“ и доволен съобщи:

— Рич е жив и здрав, тича към къщи. Извини му се, моля те, заради мен.

Той извади от джоба си синия камък на пътешествията.

— Не скучай, Максим! — извика Гум-гам и изчезна.

Щом дотича вкъщи и видя Рич, Максим взе котарака в ръце, започна да го милва и да му шепне нещо. Невъзмутимият Рич дори не си помръдна ухото. Сякаш допреди няколко минути не седеше напъхан в тесния джоб…

… Старецът Митин завинтваше новата ключалка към вратата и съвсем беше забравил, че носи котенце със себе си. Но още щом Гум-гам каза своето знаменито „р-раз!“, Митин почувства непривична тежест в джоба си. Той успя само да се изправи, когато пред очите му проблесна жълта мълния и някакъв жълто-червеникав звяр побягна надолу по стълбището. Митин искаше да изкрещи, да извика жена си, но размисли. Звярът приличаше на котарак и жена му сигурно не би се учудила. А да обясни каква връзка има между котарака, жълтото котенце и рижия мамонт — това Митин съвсем не можеше да направи.

Той въздъхна, взе отвертката и отново се залови да поставя ключалката, като час по час поглеждаше през рамо и мърмореше: „Защо ли са се разтичали тия деца?…“

Тази вечер по всички стълбища се чуваха тихи стъпки. На всички етажи вратите сами се отваряха пред децата. Във всички врати дупките на ключалките шушукаха, звъняха, тананикаха, подрънкваха, бъбреха, шепнеха и подсвиркваха:

„Тра-та-та, тра-та-та, пак започваме игра…“

„Там, на третия етаж, рижият котак е ваш…“

„Зън, бръм, дрън — пак игра навън…“

„Пет по пет прави сладолед…“

„Насън играеш, а как — не знаеш…“

„Легнеш ли да спиш, знай, ще полетиш…“

„Трам-там-там…“

Тези прозвънвания, този шепот и шушукане чуваха онези, за които пееха дупките на ключалките, онези, пред които вратите вече сами се отваряха, онези, които се будят нощем, щом на двора жално залае куче или на стълбището замяука самотно котенце…

Корабна игралка

Можете ли да играете на кораби? На истински, разбира се, а не на корабчета-играчки. Не можете ли? Какво пък, сигурно още не всички деца могат да играят на кораби. Максим, Миша и Сергей също не можеха, докато не срещнаха Зайко. Това момченце се казва Петя, а фамилното му име е Зайчиков, но то е толкова беличко и пухкавичко, че просто ти се иска да го наричаш Зайко.

Зайко ходеше по двора и разправяше на децата:

— Не знам какво да правя.

— А какво искаш да правиш? — попита го Максим.

— Нищо не искам — с тих глас отговаряше Зайко.

Той казваше истината. Още в леглото Зайко си помисли, че днес нищо не иска. И ходеше из стаите, не искаше да закусва, а баба му го питаше: „Защо не можеш да си намериш място?“ После Зайко ходеше из двора и се оплакваше:

— Просто не мога да си намеря място.

— Аз не те питам можеш ли да си намериш място — каза Максим, — а на какво искаш да играеш?

— Да играя ли?… — въздъхна Зайко. — На кораби.

— На кораби ли? — учуди се Миша. — Как така — на кораби?

— Ами как? Сядаш и пътуваш.

Зайко реши да разкаже как вчера с майка си и с баща си се возил на кораб, как блестяла реката от слънцето, как сирената свирела: „Ту-уу-у“, и как видял един странен човек със синьо лице. В първия миг Зайко дори се уплашил, но синеликият човек му намигнал и извикал:

— Чудесна игра! На кораби-вълноходи! Хубаво е временцето днес!

— Гум-гам! — Миша, Сергей и Максим се зарадваха на тази среща. — Хайде да играем на кораби, Гум-гам! Ето какво измисли Зайко!

— Радвам се да се запозная с тебе, Зайко! — каза приветливо Гум-гам. — В такава жега да играеш на кораби е по-интересно, отколкото да се излежаваш на някой облак.

Зайко, то се знае, не разбра как може да се излежаваш на някой облак, но му беше приятно, че се е запознал с пътешественика, за когото говори целият двор.

А Гум-гам се разхождаше по пътечката и обмисляше играта на Зайко. Той сякаш се беше приготвил за разходката. Имаше шлем с особена форма — като мексиканска шапка.

— Вода, ветрец и бързоходни кораби — приказваше си под носа Гум-гам. — Хайде! — вдигна той ръка. — Викайте най-големите палавници, всички, които в тази минута не могат да живеят без кораби!

Екнаха гласове на двора:

— Хей, деца, идвайте насам! Хайде на корабите!

— По-бързо! Кой друг ще дойде?

— Тебе няма да те вземем, още си малка! Недей рева, че баба ти ще те прибере вкъщи!

— А ти си вече голям, върви да учиш по аритметика!

— Готови ли сте?

— Гум-гам ни чака!

— Кой?

— Гум-гам! Оня същият, не го ли виждаш?

— Да тичаме, приятели!

Гласовете се понесоха по улицата, екнаха над реката и по зеления склон се затъркаля пъстро кълбо от панделки, роклички, ризки и кепенца.

Децата поглеждаха към Гум-гам, подсмиваха се и си шепнеха:

— Какъв е син… А шапката му… да се пукнеш от смях… Нали той отключи вратите… Трак-щрак, ето как… А кой е той? Марсианец? Аз пък си мислех… А той бил също като нас…

— Я по-тихо там! — извика Максим. — Какво чудно има — човек от космоса… Там всички хващат тен със синкав цвят. Сами ще видите какво може! Но не бива нищо да го питате…

— Гум-гам… Гум-гам… Виж какъв бил! — шушукаха гласовете.

Весел и смешен с широкополата си шапка, той много се хареса на децата.

— Някои си мислят, че най-главното за разходка с кораб е да си купиш билет — разсъждаваше Максим.

— А кое е най-главното?

— Най-главното е — подхвана Гум-гам — да намериш подходящ кораб.

— Насам! — викна Зайко. — Стигнахме пристанището!

На пристанището се виждаше бял кораб. На палубата не се мяркаше жива душа. Почивният ден за работниците по речния транспорт е понеделник — всички са се навозили през празничния ден.

Капитанът се показа до кръста от кабината и заоглежда тъжно палубата. Изведнъж се оживи, щом видя Гум-гам.

— Другарю отряден ръководител, на екскурзия ли отивате? За къде заминавате? В Залива на радостта? Или в Забравения залив?

Гум-гам вдигна вежди от учудване.

— Екскурзия ли? Хм-м… — Гум-гам сякаш се смути, че го смятат за отряден ръководител. Но още в следващия миг той безгрижно махна с ръка: — Това е игралка, капитане, нима не виждате? Ние плаваме към всеки залив, в който искате да ни откарате.

— Игралка! Игралка! — подеха децата.

— Тогава да отплаваме към Забравения залив — реши капитанът. — Качвайте се! Потегляме!

Децата и Гум-гам се качиха на палубата.

Капитанът включи дизела. Водата се заплиска. Корабът леко се отдели от брега, като изсвири кратко и властно: „Тууу!“

— Чувате ли? — радостно извика Зайко. — Потегляме! Той изсвири „Тууу!“

— Потегляме ли? — попита едно малко момиченце с червена панделка. — Аз не чух.

— Ще трябва да повторя — каза Гум-гам. — Слушайте всички. Р-раз!

И корабът отново изсвири. Не, той не изсвири, а сякаш запя с прегракнал бас:

Тууу, тууу, тууу…

Навред по реката

аз возя децата…

Децата се засмяха.

Капитанът за миг притихна до кормилото, като се ослушваше. Той не беше натиснал копчето, а корабът свиреше, при това някак странно. Капитанът помисли, после включи сирената и чу:

Навред по реката

играя с децата…

— Когато плаваш с кораб, най-важното е да си във весело настроение — каза Гум-гам. — Слушал съм много истории, как кораби засядали на плитчини само защото возели скучни пътници… Ей, Зайко, май че ти искаше да играеш на кораби? — напомни Гум-гам.

Зайко рипна и посочи с ръка:

— Хайде да отидем там, под моста. И да изпреварим всички автомобили на брега!

— Всички да седнат на пейките! — разпореди се Гум-гам.

Децата се настаниха на палубата. Максим се замисли: „Как ли Гум-гам ще накара кораба да играе? Нали капитанът го управлява…“

А корабът се понесе по средата на реката. Тук той плавно зави и като пореше водата с носа си, се пъхна под моста. А когато излезе, пътниците веднага забелязаха с каква голяма скорост се движат: огромните блокове от двете страни на реката бързо отплаваха назад, дори колите, които пътуваха по крайбрежния булевард, не можеха да стигнат кораба, а пък облаците наистина бяха бавноходни. Отместиха се, отстъпиха каменните брегове на реката, сега те се мержелееха в далечината. Тичаше, бързаше корабът, отплаваше от града — там, към далечните зелени брегове. И дрезгаво подвикваше, развеселявайки пътниците:

Ту-тууу! По реката

аз водя децата…

„Вози ги, вози… — повтаряше си капитанът. — Като ти разглобя мотора, тогава ще те видя как ще ги возиш.“

Нещо му имаше на мотора. Колкото и да намаляваше скоростта капитанът, нищо не ставаше. Нагазил до гърди във водата, корабът летеше и не искаше да спира — не се подчиняваше на руля. И капитанът, здраво хванал щурвала, следеше да не се сблъска с някоя лодка или да не заседне на плитчина.

Така прелетяха покрай последното градско пристанище. До кея стояха празни кораби с унило увиснали флагове.

— Защо ли стоят тук? — попита Максим, като се обърна към Гум-гам. — Нека и те да пътуват!

— Да пътуват, да лудуват! — охотно се съгласи Гум-гам и щракна с пръсти: — Р-раз!

Тихото пристанище не беше чувало никога досега такъв рев. Дежурният изскочи изплашен от будката. Търкаше си очите, без да разбира какво става на реката.

Десетте корабчета изведнъж избучаха, скъсаха въжетата, с които бяха вързани, и заплаваха надолу по течението. Те не само плаваха, а се настигаха едно друго, въртяха се на място, после изведнъж се разпръскваха, сякаш играеха на гоненица. А най-отпред се стрелкаше бял кораб, целият в пяна, и от палубата му махаха детски ръце и се носеше задружен смях. Дежурният гледаше смаяно цялата тази олелия. И изведнъж си спомни, че нито един кораб няма екипаж. Дежурният скочи от мястото си и хвърляйки поглед към реката, хукна да звъни, да вдигне тревога.

Това позвъняване прекъсна едно важно съвещание. Капитаните и помощниците им скочиха в автобуса и след половин час бяха на пристанището. Те видяха корабите си мирно да дремят до кея. Дежурният със запъване разказа, че корабите сами се върнали, както и сами отплавали. Макар дежурният да се кълнеше, че казва истината, капитаните не вярваха нито на една негова дума. И все пак тук нещо беше станало: въжетата — изпокъсани, стълбите — нападали във водата… Много си изпати завеяният дежурен!…

А Гум-гам замисли нова игра. Белият дизелов кораб преследваше бързоходната горда Ракета. Пръв я видя Зайко и се развика високо, сочейки я с пръст. След Ракетата, която се носеше на подводни криле, по водата оставаше дълга сребриста следа и по тази следа я догонваше белият кораб. От капитанската кабина на Ракетата махаха с червено знаменце: пред тях имаше опасно място — железопътен мост, под който не можеха да се разминат два кораба. Но белият кораб не намаляваше скоростта си, той настигаше Ракетата и надуваше сирената из цялата река:

Ту-у-у! Ту-у-у!

Капитанът на кораба беше отчаян. Той ясно виждаше красивата кърма на Ракетата, в която след минута щяха да се врежат. Но тази кърма изведнъж започна да отива надолу, сякаш Ракетата потъваше, а корабът обратно — виреше нос. Капитанът погледна през страничното прозорче. Какво става? Неговият кораб, на който бе плавал цели единадесет години, изскочи от водата, прелетя над моста и отново се намери в реката, като вдигаше фонтани пръски и продължаваше да плава по-нататък.

Едва сега капитанът здравата се уплаши, но не за себе си, не за кораба, а за пътниците. Току-виж някой паднал зад борда?

И той започна бързо да брои главите. Момчетата и момичетата заедно с отрядния си ръководител седяха на палубата мокри от главата до петите, малко изплашени, но щастливи.

— Така й се пада на тази Ракета! — викаше Максим. — Нека знае, че не може да ни изпревари!

— Ура, задминахме я! — шумеше палубата. — Напред, бързоходко!

Максим с гордост погледна своя приятел: сега всички се убедиха, че Гум-гам може да играе. Сигурно има милион кораби на света, но само един от тях стана летящ. Зачервен от преживяното вълнение, Максим се мъчеше да разбере какво е това чудно нещо, което стана с него преди минута. Той, Максим, живият човек, сякаш изведнъж бе станал моторен кораб. Почувства как бие моторното му сърце, как лудо се върти живото витло и как треперят железните му хълбоци — дори и кораба малко го е страх, когато прелита през мост. А щом корабът човек отново бухна във водата и усети силния удар по дъното, тогава въздъхна с пълни гърди и посрещна вълната. Той с радост си помисли, че също така лесно може да полети в морските простори, в небесните висини и космическите далнини. Той е победил своя земен страх!…

Капитанът видя познатите брегове и въздъхна с облекчение: „Ето го Забравения залив…“

Корабът се втурна в залива, обрасъл с върбалак, и за ужас на капитана, прескочи дървените мостчета и се плъзна по крайбрежната лъка. Нито една песъчинка не изскърца, сякаш корабът оглади с дъното си копринената трева, а после нагази с кърмата във водата.

Какво ще правиш с такъв развилнял се кораб, който не признава никакви пътища, не различава точните граници между вода, небе и суша!

— Чудесен кораб имате — каза отрядният ръководител на капитана и намигна на децата.

— Такъв си е — отвърна мрачно капитанът. — Извинете, ако има нещо… Това е Забравения залив. Престой два часа. Ще свирнем, когато стане време за връщане.

След като свалиха пътниците на брега, капитанът и морякът тръгнаха да оглеждат двигателя.

Всичко в този залив беше зелено: водата, дърветата, земята, дори небето, ако гледаш отдолу, изпод клоните. А най-зелена беше лъката край брега, накъдето веднага хукнаха децата, сякаш бяха почувствали, че тя е най-дъхавата, най-слънчевата и всичко най, най. Тук може да се премяташ презглава, да скачаш на куц крак, да тичаш, да пълзиш, да лежиш на тревата, да късаш глухарчета, да плетеш венци, да ловиш пеперуди… Какво друго трябва на хората, избягали от прашния град!

Изведнъж нещо зачука по листата, и на полянката заваля дъжд — едри капки, примесени с жарки слънчеви лъчи.

— Деца, елате при мен! — завика Гум-гам. — Ей сега ще имаме покрив!

Той беше видял голям репей, каза „Р-раз!“ и репеят моментално порасна пред очите им и се превърна в огромен зелен чадър.

— По-бързо насам, по-бързо под чадъра, докато премине дъждецът!

— Какъв е този чуден репей? — попита едно момченце. — Откъде е?

— Ш-ш-ш… — Гум-гам долепи пръст към устните си, напомняйки условията на играта. — Иначе ще останеш без покрив.

Децата се струпаха накуп, опипваха дебелия като на дърво ствол — ахкат, чудят се, гледат нагоре, към зеления покрив и се смеят.

А когато дъждът внезапно престана, започнаха други молби:

— Гум-гам, направи тази мравка голяма, много голяма!

— И калинката!

— И червейчето. Моля ти се, Гум-гам!

— А бръмбара — колкото танк! Тревичката — колкото сабя! Ще се сражавам с тях!

— На мен лодка от тресчица! И платно от тролейбусен билет. Ще отплавам далеч от вас!

Така викаха всички — Максим, Миша, Зайко, Сергей, Лена, Вовка — всички момчета и момичета от блока. Новият им приятел Гум-гам, също такъв запален по игрите като тях, триеше чело, изслушвайки молбите. Не, той не се съмняваше в своето могъщество — всички разбираха това; той просто размисляше на коя игра да даде предпочитание.

— Олеле! Олеле! — чу се изведнъж вик.

Децата се озърнаха и видяха, че пищи момиченце с рокля на точици. То размахваше ръце, подскачаше — и също така смешно подскачаха червените и сините точици на рокличката му. А сълзите просто се лееха от присвитите му очи.

Максим пръв дотича до него:

— Какво има?

— Махни се! Махни се! — писна момиченцето.

Максим щеше да му обърне гръб, но момиченцето отново се развика:

— Не ти! Не ти!

Дотичаха и други деца, наобиколиха ревлата. — Защо плаче, Максим?

— Тихо! — рече шепнешком Максим, а на момиченцето заповяда: — Стой! Не мърдай!

Той беше видял от какво се е изплашило момиченцето. Лимоненожълта пеперуда пърхаше край него, кацаше на червените и сини точици, излиташе и съвсем не можеше да опита вкуса на тези странни цветчета. Ето я, тя отново запърха над самата рокличка, тогава Максим я покри с ръка и внимателно я хвана за коремчето.

Децата се засмяха, а момиченцето отвори очи и каза:

— Кой има карфица?

— За какво ти е? — попита Максим. — Това е най-обикновена бяла пеперуда.

Момиченцето хитро примижа:

— Не е. Аз, когато плачех, с едното око попоглеждах. Виждаш ли как блести? Тя е долетяла от Африка.

— Не е долетяла от Африка! Това е най-обикновена пеперуда! — развикаха се децата.

— Щом е долетяла от Африка — каза Максим, — тогава ще я пусна. — И той разтвори пръсти.

Момиченцето отскочи и изписка: „Олеле!“ — и червено-сините точици подскочиха заедно с него.

А пеперудата отлетя в друга посока.

— Ах ти, страхливо детенце цветенце! — Каза Максим и учудено загледа момиченцето.

И всички деца наобиколиха страхливото детенце цветенце. На рокличката му, вместо разноцветни точици, бяха разцъфнали цветенца. Нежноалени, златисти — такива няма да видиш и в ботаническата градина.

— Не се бой! — каза покровителствено Гум-гам, доволен от шегата си. — Щом пеперудите започнат да ти омръзват, повикай ме.

Момиченцето стоеше неподвижно, страхувайки се да помръдне.

— Играй, цветята няма да се разпилеят. А ти, Зайко, какво искаш? Щом ще правим шеги, да правим!

— Аз искам да бъда жълт като глухарче!

В същия миг на ризката и на панталонките на Зайко поникнаха жълти листенца и той заскача по тревата като слънчева топка.

— Вижте какъв съм жълтичък! Какъв съм пухкавичък!

Максим се чудеше: нима Гум-гам може да направи всичко, каквото го помолят децата? Освен това се чувстваше малко обиден: по-рано приятелят му играеше само с него, пък сега…

— А ти, Лена? — питаше Гум-гам едно момиченце с червена панделка. Той вече знаеше имената на всички.

— Престилчица, пантофки и шапка от листа.

— Ти, Михаиле?

— За мен брада от трева.

— Сега е твой ред, Сергей.

— Аз искам дървен щит и меч. Пръчката ми ще стане кон.

— А защо Максим е мрачен? За приятеля си ще направя всичко, което поиска.

— Не съм мрачен, просто се замислих — каза Максим. — Аз искам криле, като на водно конче. Искам да полетя.

— Защо не, това ще бъде най-голямото водно конче — съгласи се Гум-гам.

Веднага след Максим и останалите поискали прозрачни криле и нозе като на скакалците, и опашки като на гущерите.

Максим, разбира се, ни най-малко не се обиди — напротив, зарадва се, че му подражават. Така е винаги в играта: щом някой си измисли криле, веднага около него се събира весело ято.

Гум-гам седеше на един пън, правеше си вятър с шлема, тихичко се смееше и си тананикаше:

Леталка-пързалка,

скачилка, гонилка,

прекрасна игралка,

забавна игра!…

— Това ще стане за моята колекция — пошепна Гум-гам, извади от джоба си бележник, отвори го, огледа се и започна да чете по срички онова, което беше записал:

Чуднувати игри, нъ куиту съм играл.

Фърчилу.

Кутакъ Рич.

Въртилешкъ.

Ключалките.

След като прочете тези полуграмотни бележки, синеликото момче остана доволно и започна да записва за колекцията си новите игри, които беше научило днес. Разбира се, не го измъчваше въпросът, как се пише „кораб“, и той с лекота написа: „Литяш коръп“.

— Ще смая Кри-кри — рече Гум-гам, усмихвайки се. — Ще летим с него на кораба… Само че къде да намерим такъв кораб?…

А на поляната, недалеч от Гум-гам, Максим гонеше Миша, за да му дръпне зелената брада от трева. Оттласне се от земята и с крилете политне за малко нагоре. И Миша се отблъсва, излита за малко и се оглежда: не, не го е хванал. А пък Максим не може да го настигне — той си умира от смях — толкова е смешно лицето на Миша с брадата.

— Ей, Максим!

Детенцето-цветенцето, страхливката Нина го вика:

— Не отлитай надалече! Те отново кацат по мене!

— Няма да те ухапят! — вика. Максим на Нина. Но все пак той долита до момиченцето и размахва ръце към пеперудите.

— Знаеш ли колко пъти са ме жилили, когато бях малък! — успокоява я Максим. — Пчела ме е жилила, комари са ме жилили, мравка ме е хапала. А едно куче си завря носа в мене, аз го помилвах и то не ме ухапа. Пък ме ухапа Ленка Медведева, много отдавна, още в детската градина. Виждаш ли какъв белег имам на ръката си? Но дребна работа, всичко ми мина.

„Ту-у-у! Ту-у-у!…“ — свири, вика ги откъм реката корабът.

Не им се тръгва от лъката, но корабът свири втори, трети път и децата хукват към брега. Крилете шумолят на гърбовете им, опашките се влачат по земята — играта е свършила.

— Карнавал ли е това или какво? — попита капитанът, като оглеждаше зелените премени на децата.

— Обикновена екскурзия — отвърна Гум-гам. По-точно игрулсия.

— Ами нали виждате — махна с ръка Максим, — трева и листа. — Той разбираше, че Гум-гам не иска да разказва на капитана как са се веселили.

Корабът вървеше срещу течението и се подчиняваше на капитана.

Гум-гам и Максим си шушукаха нещо на палубата.

— Каква нова игра да измислим? Игра, на която никой никога не е играл…

Децата чуват само откъслечни думи, които Максим шепне на ухото на Гум-гам: „Празник… Нощ… Луна…“

— Аз много обичам празниците — въздиша Гум-гам.

— Нека да бъде празник! — казва Максим.

— Аз много обичам луната — усмихва се неговият приятел.

— Значи ще бъде лунен празник.

А после Максим изрича една дума, от която неговият приятел потръпва и някак странно посинява.

— Лунад… — замислено повтаря Гум-гам. — Лунад… Аз много обичам всичко тайнствено. Харесва ми твоя лунад.

— Измислил съм си го, разбира се — оправдава се Максим. — Изобщо няма никакъв лунад. Нима така лесно ще намериш лунен прах?…

Гум-гам учудено гледа Максим.

— Ти си голям фантазьор! — казва възхитен той и скача от пейката. — Лунад! Лунад за всяка игра! Х-ха! Такава игралка не може да измисли дори по-големият ми брат Кри-кри, а той е знаменит изобретател.

Сега всички гледаха Гум-гам.

— Ще играем на една игра! — обясни Гум-гам. — Съгласни ли сте? Лунен празник! Всички лягате в леглата облечени. Дори и някой да заспи, все едно, ще бъде на празника. Аз ще ви дам знак…

Децата не забелязаха как спряха на пристанището. Гум-гам много бързаше, повтаряйки си: „Лунад, лунад, тайнствен лунад…“ После махна с ръка и изчезна, както изчезваше винаги.

— Къде изчезна? Къде отиде кълбото?… Каква ярка светлина! Просто замижах, за да не ослепея… — зашепнаха притихнали децата.

— Той прекрачи през космоса — обясни Максим. — Отиде си вкъщи.

— Прекрачи ли? — зашепнаха децата. — Как така прекрачи?

— Гум-гам има камък на пътешествията. Видяхте ли го? Един такъв син — започна да обяснява Максим. — Той пробива пространството. Само че не знам как се казва неговата планета.

Разказвачът млъкна и уплашено се огледа. Зад гърба му, тихо шумолейки, се свлякоха крилете, с които току-що бе летял, и се разпаднаха на тревата. Максим вдигна едното крило и го захвърли.

— Защо се ядосваш? — каза добродушно Миша. — Все едно, тези криле не са истински.

Децата погледнаха Миша и захихикаха: ама че брада! Същинско джудже, а не Миша!

— Интересно как Гум-гам в миг направи на Миша брада от трева!?

— А защо корабът свиреше с човешки глас?

— Видяхте ли ме как летях?

— Погледнете, цветята на роклята не са увехнали! Как може така? Р-раз — и цветя?

И тутакси на земята се посипаха листа, трева, цветчета, брезова кора, борови иглички, прозрачни криле…

— Ето видяхте ли! — развика се Максим. — Така ни се пада! „Какво?“ „Защо?“ Гум-гам ни предупреждаваше: който пита, отпада от играта.

Децата мълчаха виновни. Но след минута отново се разбъбриха и раз крякаха като свраки. Мъчеха ги въпроси. Току-що бяха прелетели с кораба през моста, пърхаха с криле, скачаха с пружиниращи опашки. Всичко беше загадъчно, както и призрачното кълбо, което изчезна заедно с Гум-гам.

— Да имах такова — каза със завист Зайко, — всички планети щях да обиколя!

— Я мълчи, тебе баба ти няма да те пусне! — засмяха се приятелите му.

— Аз пък ще избягам! — каза храбро Зайко. — Като Гум-гам. Р-раз! — и в космоса.

— А защо той идва при нас? — попита някой. — Откъде е научил за нас?

— Чуден човек си. Когато се приземил, Гум-гам попаднал в нашия двор и срещнал Максим. Поздравил, разбира се, и казал: „Научи ме да пускам хвърчилото.“ А Максим, нали си е хитър, му отговаря: „Добре, ще те науча. Но ще играеш само с нас и няма да ходиш в съседния двор…“

— Ама че дърдорковци! — разсърди се Максим и избяга.

— Върви си! — извикаха подир него. — Много ти здраве! Великият фантазьор… Пръв си загуби крилете…

А прозорците, отворени към двора, викаха децата:

— Игор, бързо вкъщи!

— Вова, вече е девет часът!

— Максим, време е да спиш!

Колко бързо минава времето в игра! Докато се озърнеш — вече се стъмнило и майка ти те вика вкъщи. Сякаш изобщо не го е имало зеления ден. И отведнъж е настъпила вечерта.

Добре са го казали някога древните мъдреци: времето е река, която тече винаги еднакво, и ние плаваме на кораб по невидимата река на времето… Но оттогава никой не може да обясни защо, когато правиш нещо много важно, времето минава неусетно, ала се влачи безкрайно дълго, ако ти е скучно. Никой не знае тайната. Може би само Гум-гам. Та нали той може да играе така, че часовете летят, сякаш са минути…

Шуми градът зад прозореца. Син полумрак е забулил дървета, пейки, къщи. Син като мастило полумрак…

Гум-Гам, Кри-Кри и Луната

Луната увисна над жилищния блок. Небето бе обсипано със звезди. Беше нощ.

Ако тази нощ някой се любуваше на луната или гледаше съзвездията, той би забелязал висяща в небето сребриста стълба, а на нея един странен музикант. Този музикант свиреше на малка флейта, седнал на горното стъпало на стълбата. Той свиреше, навел глава, и не падаше. Дори леко потропваше с крак, забравяйки, че не се намира на естрада. А докато свиреше музиката, в жилищния блок един подир друг гаснеха прозорците.

Ако тази нощ някой надзърнеше по другите дворове, навсякъде би видял такива чудновати музиканти. Те стояха на стълбичките си — кой високо над покривите, кой по-ниско — и свиреха на цигулки, на кларнети, на малки тръби — всеки на своя инструмент. И макар че свиреха много тихо, страдащите от безсъние заспиваха, та дори и милиционерите на поста си задрямваха, спираха фургоните, разкарващи пресен хляб, спираха на местата си нощните таксита. Когато градът се успокои, музикантите се спуснаха в дворовете, леко преобръщайки стълбите си във въздуха.

Гум-гам скочи на футболното игрище, пъхна флейтата в джоба си и подхвърли стълбата на дървото. Озърна се и… „р-раз!“ — широко се разтвориха вратите на апартаментите, затрополяха нозе по стълбищата, от всички врати изтичваха деца. До този миг те лежаха в леглата си, без да се събличат, някои дори и без да се събуват, за да изтърчат по-бързо, и чакаха кога приятелят им ще каже своето знаменито „р-раз!“ А онези, които бяха заспали, но искаха да играят, въпреки това се надигнаха от тихото „р-раз!“, излязоха на двора, мигайки с ресници и потрепервайки от хлад, и видяха приятелите си, а с тях бодрия Гум-гам, готов да играе и денем, и нощем.

На лунната светлина лицето му изглеждаше тайнствено, дрехите му блестяха от извезани звезди. Гум-гам поздравяваше с шега всяко момченце, всяко момиченце. На онези, които първи дотичваха на площадката, той казваше:

— Виждам, че много искаш да дойдеш на празника. Който играе, той не спи. Вярно ли е, Зайко?… За съжаление, Великия Фантазьор дотича на финиша едва осми…

А закъснелите бяха посрещнати с всеобщ смях, защото Гум-гам шеговито забелязваше:

— Колко жалко, всички места под елхата са заети, но ние те вземаме в играта. Завържи си лявата обувка, че ще я загубиш и майка ти няма да я намери сутринта под леглото… Всички ли се събрахте? Никой ли не се е отказал? А сега — след мен!

Те тръгнаха, притихнали и сериозни, като оглеждаха необичайно спокойните улици. Жилищните блокове дремеха с отворени прозорци. Звездното небе се беше разпростряло над покривите. Топлият асфалт си почиваше от коравите колела. Половината свят спеше заедно с този град.

Но ето че по безлюдните улици — без пешеходци и автомобили, без милиционери и лавкаджии, — по съвсем пустите улици екнаха детски гласове и смях, дочуха се леки стъпки като вятър. От всички краища на града бързаха деца към парка.

И щом децата стъпиха на поляната, изведнъж тъмните ели светнаха, под нозете заблещука синкава трева, храстите запремигаха като светулчици. Децата пристъпваха предпазливо, страхувайки се да тъпчат светещата трева. Те леко вдишваха нощния прохладен въздух, вслушваха се в звънтящата тишина, взираха се в тайнствения нощен свят, който ги заобикаляше. Всички бяха развълнувани, като в цирк, когато угасва светлината и зрителите очакват какво ще стане по-нататък.

— Вижте! Синя луна! — извика някой.

Звездите угаснаха, изгря ярка синя луна, и всички лица, обърнати към нея, посиняха.

„Какво става с мен? — питаше се всеки и поглеждаше към съседа си. — Да не съм попаднал при марсианците?“

Нещо силно изплющя и тихото небе екна. Два грамадни чадъра увиснаха над поляната. С тях като с парашути се спускаха някакви чудаци. Децата се разбягаха, правейки им място за приземяване. И ето чудаците с чадърите вече докоснаха тревата — единият със сребристозвездни дрехи, вторият — със златисти.

— Това е Гум-гам! — позна Максим звездния човек.

И децата от неговия двор подеха:

— Ура! Гум-гам!

— Кри-кри! — развикаха се от другия край на поляната. — Нашият Кри-кри! — Съседният двор поздравяваше своя цар на игрите.

Изведнъж всички започнаха да говорят, да се смеят — забравиха за странното нощно светило.

Гум-гам и Кри-кри учудено оглеждаха синеликите деца — същите като тях. Сякаш ги виждаха за първи път, сякаш и двамата бяха паднали от луната.

— Охо, колко познати имаме тук! — извика Гум-гам. — И на всички, както виждам, им е много весело.

— Сериозните хора отдавна спят — подхвана с тънко гласче Кри-кри, — а тези се смеят с глас.

Децата седнаха на тревата. Тя беше суха, остра и съвсем не миришеше както обикновената трева.

— А защо да тъгуват? — каза Гум-гам. — На всичко могат да играят. Ей, ти… — И Гум-гам се приближи до едно момченце, което седеше недалеч от него. — Ти какво искаш?

Момченцето се надигна и тихо каза:

— Луна. По-точно лунен камък.

— Той иска лунен камък — повтори високо Гум-гам.

— Лунен камък ли? — извика Кри-кри. — Разбира се! Аз мога да отчупя парченце от вашата луна. Да проверим ли?

Децата се разшумяха.

— Парченце от луната ли? Ама че го каза… Нека да опитаме…

— Ей сега ще проверим. — И Гум-гам посочи на Кри-кри луната. — Моля, ето я и нея.

Кри-кри затвори чадъра си, хвана го за дръжката, прицели се в луната и го хвърли нагоре. Чадърът отлетя, преобръщайки се. Децата заръкопляскаха на веселата шега.

— Погледнете! — викаше Кри-кри и сочеше към луната, която сияеше в нощното небе.

Зрителите ахнаха. От луната се отчупи огромно парче и полетя надолу, оставяйки следа по черното небе. Всички наскачаха и си запушиха ушите с ръце.

Свистенето нарастваше. Гръм от взрив. Огнени фонтани. И тишина… В нозете на Кри-кри лежеше огромен проблясващ камък.

От елите край поляната се посипаха сини искри — толкова бурно ръкопляскаха децата. Само Гум-гам остана недоволен.

— Какво направи, Кри-кри! — възмущаваше се той. — Сега как ще играем под нащърбената луна!

Луната приличаше на пита кашкавал, от която са отчупили голямо парче.

— Това лесно ще се оправи! — отсече Кри-кри.

Той хвана парчето с една ръка. „Р-раз!“ — и го вдигна над главата си. „Р-раз!“ — и го запрати към небето. Светейки, камъкът долетя до Луната. И се озова на предишното си място. Отново пълният диск спокойно светеше на небето.

— Охо-о! Юначага! Браво, Кри-кри! — екна поляната.

— Да не си вълшебник, Кри-кри? — попита Гум-гам.

— Вълшебник ли? Говориш глупости, Гум-гам. Вълшебници няма. Аз — Кри-кри — много съм пътешествал из космоса, но никъде не съм срещал вълшебници. Аз и моите приятели просто обичаме да играем.

И Кри-кри извика към нощното небе:

— Тики-рики!… Чун-чуна… Тран-дран!…

Те се появяваха от небесните дълбини и се спускаха върху светещата трева — един на малък облак, друг — с огромно листо в ръка, трети — със сноп от балони.

Имената им звучаха загадъчно като в приказките. И макар че Кри-кри току-що уверяваше децата, че приятелите му не са вълшебници, чудно беше да се види как те скачаха на поляната право от небето. Наистина тия палавници живееха на другия край на звездния свят и може би там се смятаха за нещо обичайно имена, прилични на камбанен звън. А вместо парашут, както се вижда, използваха балони и облаци.

— Тин-лин! — извикваше Кри-кри. — Дин-дон!… Пом-лом!… Дара-даг!…

На поляната скачаха синелики пътешественици, облечени с пътни скафандри, скачаха с голямо колкото слънчоглед цвете, с въртяща се перка, с книжно хвърчило, с прозрачни криле… След като се приземяваха, те тромаво подскачаха на едно място, с любопитство оглеждаха децата и им махаха като на стари познайници.

— Моите приятели ми донесоха подарък — обяви Кри-кри. — Деца, искате ли да играем на всичко на света? Да играем на звезди, на луна, на къщи, на самолети, на марсианци, на риби, на зверове, на птици — искате ли? Да играем денем и нощем, всеки час, всяка минута — искате ли?

— Искаме! Искаме! Искаме! — нададе вик поляната.

— Раздайте на всички лунад! — заповяда Кри-кри на другарите си.

Синеликите обходиха децата и на всекиго връчиха лунад. Кръгъл като медал, със синя обвивка, с тайнствено проблясващи думи: „ВСИЧКО МОГА“.

— Какво е това? — питаха се децата.

Гум-гам вдигна ръка.

— Това не е обикновен лунад, а лунад за игри — обясни той. — В него има лунен прах и звездна светлина. Оня, който вземе лунад и отхапе парченце от него, е най-щастливият човек. Може да изпуснеш лунада от прозореца и отново да го намериш, може да го изядеш и отново да го извадиш от джоба си… Но може и завинаги да го загубиш…

Децата мълчаха смаяни и разглеждаха загадъчния лунад. Никой не се решаваше да разгъне синята обвивка.

— Не се страхувайте, лунадът ще ви се хареса — усмихна се Гум-гам. — А няма ли да попитате какво ще поискаме срещу лунада? Нищо! Само нови игри, на които ще играем заедно. Междувпрочем — продължаваше Гум-гам, — моят приятел Максим измисли лунада. И аз го нарекох Велик Фантазьор.

— Къде си, Велики Фантазьоре? — извика Кри-кри. — Покажи се!

Максим стана. Стотици очи гледаха към него.

— Аз ти подарявам камъка на пътешествията — каза Кри-кри. — Той е в джоба ти.

Великия Фантазьор пъхна ръка в джоба си и извади кристал, блестящ като малко слънце, същия, какъвто подхвърляше във въздуха Гум-гам, връщайки се у дома си. Децата, които бяха седнали край него, зажумяха.

— Знаеш ли как да си служиш с него? — попита Гум-гам.

— Да — кимна заслепен Максим и скри камъка.

— Максим ни научи да пускаме хвърчилото и да играем на пеещи врати — обяви Гум-гам.

— И на въртележка, и на летящи кораби — подсказа Кри-кри.

— Корабите измислих аз! — изписка Зайко от орляка деца.

Тогава всички се засмяха, разшумяха, закрещяха.

— Ура! Ще играем! Да живее лунадът!

Гум-гам обгърна с поглед децата и хитро се усмихна:

— Виждам, че някои вече са опитали лунада и чакат какво ще стане по-нататък. Кажете сега: „Р-раз!“

Палавниците уплашено наскачаха, без да разбират къде изчезнаха приятелите им. Току-що седяха до тях, приказваха си, дъвчеха лунад — и изведнъж ги няма, само следи от утъпкана трева са оставили.

— Вече легнаха да спят — обясни спокойно Гум-гам. — А утре започва нова игра.

„Р-раз!… Р-раз!… Р-раз!…“

Сякаш вятър издухва момчетата и момичетата от поляната. Най-смелите вече спят по домовете си. Най-нерешителните се бавят, пристъпят от крак на крак, а ръката им сама поднася лунада към устата и устните сънливо шепнат:

— Р-раз!…

Тишина. Угасват сините ели. Тревата потъмнява.

Изведнъж изпод елите пламнаха разноцветни балони, сякаш огромно, многооко същество надзърна от гората — това бяха космическите любители на игри, които се завръщаха у дома си.

И веднага след това припламване — вик:

— Гум-гам! Гум… га-ам!

По поляната тичаше момче.

— Гум… га-ам!

— Ти ли си, Максим?

От тъмата изплува познатата фигура в звезден скафандър: Гум-гам се бе спуснал отгоре с чадър и Максим изтича при приятеля си.

— Кажи — попита задъхвайки се момчето, — кажи ми къде ще се озова, ако подхвърля камъка? В космоса има милиони и милиони звезди, а планетите са още повече.

— Ще се озовеш на моята планета — обеща Гум-гам, — при мене, у дома.

— А как се нарича твоята планета? Твоята страна…

— Не е ли все едно как се нарича? Ела, когато пожелаеш.

— Не, ти ми кажи.

— По-добре не ме питай, Максим — отговори синеликото момче. — Нарушаваш забраната.

— Ти се страхуваш от нещо — досети се Максим.

— От Автук — загадъчно пошепна Гум-гам.

— От Ав-тук — повтори момчето странно звучащата, непозната за него дума.

— Автук управлява всичко на света — продължаваше Гум-гам. — Попиташ ли нещо Автук — и играта свършва…

Максим си спомни как паднаха прозрачните му криле, когато разказа за Гум-гам, как се посипаха цветчета, трева и листа от децата…

Максим искаше да разбере какво е това Автук, но не се реши.

— Ще ти дойда на гости — обеща Максим на приятеля си. — И няма да ти досаждам с глупави въпроси.

— Всичко сам ще видиш — отговаряше Гум-гам. — Моята планета се нарича Синята планета… Моята страна — Гум-гам въздъхна, — моята страна се нарича СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО. — И той добави уморено: — Лека нощ, Максим! Не скучай!

Синята луна се скри зад облаците и изплува обикновената, лимоненожълта луна.

По безлюдната улица вървеше самотно момче и държеше в ръката си блестящ камък.

Всичко мога

Децата спяха дълбоко. Колкото и да ги будеха майките и бабите им, те не искаха да се събуждат — ритаха, мучаха, криеха главите си под възглавниците. А когато най-сетне се събудиха, най-напред си спомниха за лунада. Кръглите блокчета с надпис на обвивката „ВСИЧКО МОГА“ бяха в джобовете им! Лунадът не беше изчезнал, макар че вчера на поляната вече бе изяден!

В много домове закуската започна с лунада.

Петя Зайчиков, обикновено спокоен и послушен, заяви на баба си, че няма да яде овесена каша.

— Хайде, Петя, само я опитай — молеше го баба му. — От овесената каша ще пораснеш, ще станеш силен. И Иля Муромец е ял овесена каша. И спортистите ядат. Дори и конете…

— Аз не съм кон — писна Зайко.

— То се знае, че не си кон — съгласи се баба му. — С мляко съм ти я сварила. Докато се сърдиш, всичко изстина. Ей сега ще ти сипя по-топличка…

Баба му взе от котлона тенджерката, гребна с лъжицата и ахна — Петьовата чиния беше празна.

— Кога я изяде? — подозрително попита баба му.

Зайко бързо закима с глава, дори се облиза. По баба му трудно се лъжеше. Тя го заплаши с пръст и му напълни чинията.

— Не те е срам! Кога успя да я пресипеш обратно в тенджерата?

Зайко послушно взе лъжицата, глътна късче лунад и пошепна:

— Р-раз!

И чинията му отново бе празна.

Баба му се обърна, видя празната чиния и повиши глас:

— Ама ти какво? С мене на котка и мишка ли ще си играеш? Няма да станеш от масата, докато не изядеш цялата тенджера!

Зайко пребледня и тихо изрече, запъвайки се:

— Р-раз!

Баба му не можеше да повярва на очите си: кашата от тенджерата изчезна. Тя дори я попипа с пръст: да, това беше същата тенджера, в която вари овесена каша.

— Благодаря ти, бабке! — извика Зайко, вече тичайки. — Изпих си чая, нахраних се!… Ура!…

А два етажа по-долу, в 101-и апартамент, където живееха братята близнаци Миша и Сергей Сомови, по това време се чуваха звуци на пиано.

Учителката Вера Ивановна, която идваше у Сомови два пъти седмично, отвори нотите и накара отначало Сергей, като по-неприлежен ученик, да седне пред инструмента.

— Изсвири гамите, а после пиесата — помоли тя.

Сергей бавно засвири гамите. Той се беше навел ниско над клавишите, сякаш носеше на гърба си тежък товар. Пиесата, то се знае, не беше научил.

— Лошо, много лошо — забеляза строго Вера Ивановна. — Сега изсвири урока.

Сергей въздъхна, сложи ръце върху клавишите и се обърна. Изведнъж телевизорът посиня, сякаш оживя, и от целия екран зазвъня будилникът: започваше предаването за деца.

— Изключи телевизора — заповяда учителката на Миша.

— Аз не съм го включвал — каза Миша и щракна копчето.

— Ясно, разбирам — твоят телевизор се включва автоматично — пошегува се учителката и Миша наведе очи. — Продължаваме, Серьожа.

Но още щом Сергей вдигна дясната си ръка, изведнъж звънна телефонът. Миша взе слушалката, извика „ало!“ и чу в отговор продължителен сигнал.

— Няма никой — вдигна рамене Миша и седна на стола.

Третият опит на пианиста също завърши несполучливо. Най-неочаквано щракна копчето на радиото. „Ни сън, ни покой в измъчената ми душа…“ — екна мощен бас.

Това беше вече прекалено! Вера Ивановна почервеня, Миша също се изчерви, макар че не беше се приближавал до радиоприемника. А Сергей толкова силно се закашля, че лицето му стана малиново.

Вера Ивановна отиде със Сергей в кухнята и му даде вода. Като се върна, тя мълчаливо извади електрическите шнурове от контактите.

— Надявам се, че вече нищо няма да ни попречи — каза сухо тя. — Продължаваме урока. Сега е твой ред. Миша.

Миша, за разлика от брат си, знаеше пиесата: той минаваше за прилежен ученик. Но сега не можеше да свири спокойно. Удари по клавишите с все сила, но не чу звук. Удари още веднъж — клавишите глухо изтракаха. Пианистът изплашено погледна учителката ой.

Вера Ивановна докосна клавишите. Инструментът мълчеше.

— Виждам, че урокът ни се провали — каза Вера Ивановна, като си слагаше ръкавиците. — Помолете родителите си да повикат майстор да провери инструмента. И запомнете: ако още веднъж се повторят такива номера, няма да се занимавам повече с вас.

— Какви номера? — попита тихо бледият Миша.

— Вие по-добре знаете какви!…

Щом учителката си излезе, братята се разбушуваха:

— Ти беше тоя, дето пошепна „Р-раз!“ — викаше Миша и заплашваше с юмруци Сергей. — А пък тя си е помислила, че аз включвам радиото. Не е честно!

— Но аз не съм включвал телевизора! — отговаряше му Сергей. — Признай си, че ти го измисли?

Миша прибра юмруците си.

— Аз те спасявах! Ти не си беше научил урока… Дали се е досетила?

— Така значи! А ти нали си го научил, искаше да се похвалиш. Дрън-дрън, а пианото мълчи. Така ти се пада, да не се мислиш за толкова умен…

С други думи братята се скараха и се разделиха. Единият отиде да се къпе на плажа, а другият си взе ските и си обу обувките. Нищо чудно: с лунад в джоба те можеха да играят на каквото си поискат.

Всички на двора видяха как Миша Сомов излезе със ските. Без да обръща внимание на подхилването, той започна да се пързаля доста умело по пясъчната пътечка, после по тревата като по сняг. Скиорът пухтеше и смешно размахваше щеки, но това беше само защото отдавна не беше тренирал, пък и слънцето приличаше съвсем не както през зимата.

А малцината, къпещи се на градския плаж, забелязаха как реката неочаквано се развълнува и бързи вълни се втурнаха към пясъка. Тук, до самата вода, някакъв чудак беше изнесъл стайната си лампа и под нея лежеше един малчуган, още необгорял от слънцето. Това беше Сергей. От време на време той хвърляше камъчета към вълните, слушаше морския прибой и съвсем не го учудваха виковете на къпещите се: „Братлета, ами че тук водата е солена!“

Ако учените от Академията на науките бяха дочули какво става в десететажния блок на улица „Гарибалди“ и около него, биха закарали в тайнствения двор всичките уреди от лабораториите си. Трудно е да се каже какви открития биха направили учените, наблюдавайки обичайните игри на децата, но науката несъмнено би се обогатила. Науката например още не познава такива случаи, когато на единия край на двора вали дъжд и слънце грее, децата скачат по гащенца във водата, а на другия край сред преспи от сняг две банди се сражават със снежни топки.

Градинските пейки бръмчаха като автомобили. Седемгодишни юначаги повдигаха с лекота над главите си ръждива ос от запорожец. А неуморният изобретател от десети апартамент — Льоша Попов — дълго оглеждаше едно парче тръба, от което искаше да измайстори ракета. Тръбата беше тясна и Льошка съвсем не можеше да се напъха в нея. Когато изстрелването се провали, изобретателят изтича зад блока и с едно махване на ръката премести дългата стрела на строителния кран. Крановикът, който обядваше долу на дъските, се задави с млякото и се покатери по стълбата да изключи стоманеното чудовище.

Единствено Максим на нищо не играеше, не дъвчеше лунад и ходеше с наведена глава из двора. Викаха му:

— Ей, Максим, ела да играем на зоопарк!

— Не искам!

— Хайде да се спускаме от височинката!

— Оставете ме на мира!…

— Защо?

— Така защото! — отговаряше Максим на приятелите си, също като Гум-гам, когато бе сърдит.

А какво значи „така защото“? Слънцето свети, защото е звезда. По чепатата топола са покарали лепкави листенца, защото е пролет. И Нина с жълтата панделка, страхопъзлата Нина, която се боеше от пеперудите, за миг отгледа от малкия слънчоглед огромна, колкото колело голяма шапка от черни семенца, защото отхапа лунад и заповяда на слънчогледа: порасни! Виж я, лющи семчици като катеричка, при това поглежда да види много ли са останали…

Всичко си има своето „защо“. Само една-единствена на света е тайнствената и непозната СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО…

Така размишляваше Максим и не можеше да проумее каква е тази СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО.

Максим непрекъснато вадеше синия камък, който проблясваше с безбройните си стени, присвиваше очи, поглеждаше го и с въздишка го скриваше в джоба си. Все пак е страшно да прекрачиш от познатия ти двор направо в космоса, да потънеш в някакъв черен кладенец със звезди… Ето го Максим, лети, разперил ръце в тъмнината, и вика: „Гум-га-а-ам! Гум-га-а-ам!…“ Викът му не се чува. Никой не отговаря…

Максим се озърна: колко е хубаво, че е на двора. Тичат край него деца, дъвчат лунад и подражавайки на Гум-гам, дръзко подвикват: „Р-раз!“

„А нали лунадът е направен в СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО?“ — помисли си Максим.

И си представи димящ казан, а около него синелики готвачи. Сипват от чувалите лунен прах… хвърлят с лопати от космическата тъмнина, изливат гърнета с течна звездна светлина… примесват прах от метеорити… Варят готвачите своето вариво, намигат си един на друг и току повтарят: „Лунад низакакво, лунад ниоткъде, лунад нитозащо…“

— От какво да се страхувам! — каза високо Максим, като се смееше над своята измислица. — Аз не съм страхливец!

Тогава си спомни колко печален беше вчера Гум-гам, когато изрече загадъчното име „Автук“. Ами ако Гум-гам случайно беше издал тайната? Ако строгият Автук го е наказал? Не, той няма да остави приятеля си в беда!

Максим повече не се колеба: извади камъка на пътешествията и го подхвърли нагоре.

Той дори не разбра какво се случи с него в следващия миг. Някаква сила го завъртя във въздуха, той видя ярки звезди и чу приятен звън. Ризата на Максим сякаш се изду отвътре с въздух.

„И аз ли пътешествам със скафандър“ — успя само да си помисли момчето.

Не питай защо

Той стоеше сред широка стая, присвил очи от необикновено ярката светлина. Като се вгледа, досети се, че стените са прозрачни и лъчите на синьото слънце изпълват цялата стая: струваше му се, че ако се отблъсне лекичко от пода, ще увисне, ще заплува в синкавата безтегловност… После видя, че навсякъде по пода са разхвърляни кутии, сандъци, куфари.

Максим нерешително пристъпи напред, но някой го хвана за ризата. Момчето трепна и се озърна.

Странно същество, също като раздърпана желязна метла, го опипваше с гъвкавите си пръти, а едно черно оченце го гледаше втренчено в лицето. „Край — реши Максим, — ей сега това страшилище ще зареве: «Не питай защо!» и ще ме повлече към тъмното подземие.“

Неочаквано се разнесе приятен звън: „Едно, две, три — ела за игри…“ Навярно така гостоприемно проскърца вратата.

А след това се чу познат глас:

— Ей, Вертун, скоро на мястото си! Колко се радвам, че дойде, Максим! Много ми доскуча без тебе.

Прътите, които държаха Максим, се отпуснаха и гъвкавият Вертун отскочи към ъгъла.

Гум-гам тичаше из стаята, отразявайки се в прозрачния под. Човек можеше да помисли, че тези две синелики момчета бързат да стиснат ръката на госта.

— Добро утро, Гум-гам! — каза Максим. Той също беше радостен, че с приятеля му не се е случило нищо лошо.

— Ти позна — усмихна се Гум-гам, — при нас винаги е утрин. — И той посочи към прозореца, където светеше синьото слънце. — От сутрин до вечер е само утрин… А пък ти си юначага! — Гум-гам го тупна по рамото. — Кажи ми честно: не се ли страхуваше?

Максим си спомни как нещо го преобърна във въздуха и как видя близките звезди.

— Малко се страхувах — призна си той. — Но ще свикна.

— Обичам смелите хора! А ти какво подслушваш? — обърна се Гум-гам към Вертун. — Ех, Вертун, ти съвсем остаря, взе Великия Фантазьор за някакъв глупав прахогълтач…

Вертун нещо изписка в отговор.

— Още минута и щеше да отмъкнеш моя приятел… — мръщеше се Гум-гам. — Ще трябва да те сменя.

Максим нищо не разбираше: какъв е този прахогълтач, защо Вертун иска да го отмъкне? Но всичките пръти на Вертун трепереха и Максим го съжали.

— Аз съм си виновен — усмихна се той на приятеля си. — Не се сърди, Гум-гам. Аз не казах кой съм. — И протегна ръка към Вертун: — Казвам се Максим.

Вертун внимателно стисна ръката на момчето и изписка:

— Само щом извикаш „Вертун!“ — и начаса съм тук. — И Вертун избяга, поклащайки се на гъвкавите си пръти.

— Ние играехме на летящи прахогълтачи — кимна Гум-гам към разхвърляните кутии. — Когато има много прах, пускам прахогълтачите.

После изведнъж се спъна в някакво сандъче и се разсърди:

— Ти вечно ми пречиш! Вертун, хвърли го в сметопровода!… Това е музикален умивалник — поясни той на госта си.

— Защо го изхвърляш? Той е съвсем нов! — учуди се Максим.

— Глупости! — отвърна безгрижно Гум-гам. — Ако потрябва, ще поръчам друг, с песнички.

Вертун, избутвайки с гъвкавите си пипала умивалника, го натика зад вратата.

— Колко скучни неща има в тази къща — оплакваше се Гум-гам. — Ако не измислиш нови, може да умреш от мъка… Например знаеш ли какво изобретих наскоро? Изтрийнос! Хитро нещо. Искаш ли да ти го покажа?

Максим кимна. Той мислеше, че изтрийнос е някаква летяща или по хитър начин изскачаща от джоба носна кърпа, ала това се оказа дъска, разграфена на квадратчета и с две копчета. Гум-гам натисна едното копче и на дъската се появи кръстче, натисна другото — и на дъската изникна колелце.

— Ясно — каза Максим. — Игра на кръстчета и колелца.

— Как се досети? — учудено възкликна Гум-гам. — Ах, да, съвсем забравих, че видях тази игра във вашия двор. Там две момиченца я рисуваха на асфалта. А сам измислих изтрийнос! Той е ужасен хитрец — когато губи, винаги вместо кръстче рисува нула.

Гум-гам чукна по копчето и замислено каза:

— Разбира се, че си прав, Максим — това е стара игра, време е да се изхвърли… Затова пък — той се усмихна, като си мислеше нещо, — затова пък не можеш да отгатнеш с каква буква започват всички неща в тази къща!

Максим учудено се озърна, разглеждайки непознатите вещи. Някои от тях наистина вече знаеше: прахогълтач, изтрийнос…

— За нищо на света няма да отгатнеш! — тържествуваше Гум-гам — най-сетне беше предложил на приятеля си интересна игра. — Да вървим, ще ти покажа!

Какви ли неща нямаше в къщата на Гум-гам! Машини за миене на лицето, на зъбите, за избърсване, които свирукаха маршове, машини за сресване и за гимнастика — с весела музика; механични четки за скафандър, за шлем, за обувки — мъркащи като котараци; телевизори от всички фасони — колкото стена и джобно огледало, екрани за умивалника, за таблите на леглото, за масите; дори чаени чашки с екран вместо дъно. Всички тези неща странно оживяваха и още щом Гум-гам и Максим се приближаваха до тях, започваха да повтарят: „Включи ме… Включи ме…“

Приятелите стояха пред шкафа. Наглед шкаф като шкаф — най-обикновен, двукрилен. Но изведнъж вратичките се отвориха широко и Максим, неочаквано за самия него, се озова в шкафа. Той моментално се преобърна в тъмнината, излезе и се видя в дрехи на пожарникар — в огледалото, разбира се, което почтително държеше Вертун. После Максим излизаше от шкафа с дрехи на лекар, ловец, шофьор, продавач, а когато играта му омръзна, той се обезпокои:

— Как ще се върна вкъщи? С пагоните или как?

Той беше в униформа на млад барабанчик, ушита точно по неговата мярка.

— Лесна работа — махна с ръка Гум-гам. — С какво беше облечен? С риза и панталони ли? Ей сега ще ги получиш.

И Максим излезе от шкафа с нова риза и нови панталони.

— Е, отгатна ли? — попита хитро Гум-гам.

Максим погледна към забавния шкаф-облекалня и нерешително каза:

— Сигурно всички започват с „В“.

— Ето че не позна! — заплеска с ръце Гум-гам. — Всички те са машини. И всички започват с „М“. Милион различни „М“!

— А защо тогава шепнат: „Включете ме…“

— Имаш право — съгласи се Гум-гам. — Всички са едни такива досадници…

Максим съжали приятеля си: цял ден стои вкъщи и натиска милиони бутончета. Ако не беше верният Вертун, Гум-гам нямаше да има нито една свободна минута.

— Вертун — извика Гум-гам и Вертун веднага се появи. — Изхвърли ги всичките!

— Всичките ли? — изписка Вертун.

— Всичките, всичките до една! — Гум-гам въздъхна с облекчение и се засмя, измислил как да се избави веднъж завинаги от милионите досадни бутончета. — Докато трае почистването, може да си поиграем с тебе, Максим. Хайде на улицата!

Гум-гам се затича през стаята, а Максим — подир него. Като тичаше, Максим се удари с рамото в шкафа и извика:

— Вертун, изхвърли го!

— Браво, Максим! — похвали го стопанинът. — Така му се пада, щом се блъска!

Гум-гам подскочи към прозрачната стена и тя със звън се разтвори. Откри се синьо, синьо като морето безкрайно небе. В това небе пърхаше нещо пъстроцветно — пеперуди или птици, Максим не можеше точно да различи и примигаше от необичайно заслепяващата го светлина. Той погледна надолу и не видя нито улица, нито двор, нито изобщо някаква земя. Това беше така необичайно, че Максим уплашено се дръпна от широко отворената стена.

— Как искаш да се разхождаш? С чадър? На облак? Върху пъстроцветна полянка? — питаше го Гум-гам.

— Не… знам… — отговаряше смутено Максим.

— Ей сега ще измисля нещо интересно — обеща приятелят му.

Зад гърбовете им Вертун изхвърляше последния прахогълтач.

— Не съжаляваш ли? — сепна се Максим. — Как ще се миеш, как ще обядваш, как ще се обличаш?

— Не се тревожѝ — отговаряше разсеяно синеликото момче. — Автук ще направи нови машини.

— Автук ли? — Максим повтори странното име. — Струва ми се, че още не съм виждал Автук.

— Не сме влизали в тази стая — каза спокойно Гум-гам. — Моят Автук прави всичко на света. Всяка машина — за една секунда. Погледни — ей сега ще поискам нещо, което още никой го няма. И веднага ще го имам. Ей, Вертун, донеси ми летящи панделки!

Вертун веднага донесе две бели ленти.

— Защо са ни? Да не сме момичета? — възмути се Максим, досещайки се, че лентите могат да станат на панделки.

— Няма да съжаляваш — сияеше Гум-гам, завързвайки панделката на главата на Максим. — Аз още не съм виждал нито едно момиче, което да лети с панделки. Мое изобретение… — скромно добави той, като взе и за себе си също такава панделка.

— Нима ще полетим? — попита учудено Максим, опипвайки панделката си, която едва се крепеше на темето му.

— И още как! — възкликна Гум-гам и го поведе към отворената стена. — Не се страхувай, няма да се развърже. Р-раз! — и се гмуркаш.

Гостът се дърпаше, недоумявайки как може да лети с някаква си глупава панделка. Тогава Гумтам лекичко го бутна по гърба.

Максим ахна, политайки от корниза, пошепна задъхано „р-раз!“ и увисна във въздуха. Той почувства странна лекота, сякаш се гмурна в река, замаха радостно с ръце, зарита с крака. А до него сякаш плуваше Гум-гам и го викаше: „Хайде, след мен!“ Над главата му, над щръкналата му коса, се въртеше от само себе си мъничка бяла перка.

Сега Максим видя града, в който живееше неговият приятел. Отляво и отдясно, отгоре и отдолу висяха огромни разноцветни къщи балони. Впрочем къде беше „ляво“ и къде „горе“ Максим не можеше точно да каже, премятайки се в синкавите вълни. Едно беше ясно: във въздушния град нямаше никакви улици. Срещу нашето момче се носеше нещо много шарено, въртящо се и той едва успя да завие встрани, а като се вгледа, разбра, че това е пъстроцветна полянка.

— Току-виж ме ударило и ми излязла цицина… — измърмори Максим, когато забеляза едно летящо дърво с дебели клони.

— По-внимателно! — извика Гум-гам, приближавайки се до него.

— Виждам — отговори Максим, изви се като риба, провря се между зелените клони и въздъхна: — Опасно за живота… И как ходят тук пешеходците? — попита той, забравяйки, че сам размахва нозе във въздуха.

— Всички си стоят вкъщи — отговори Гум-гам.

— При вас никой ли не се разхожда? — учуди се Максим.

— Тук не обичат да се разхождат — каза тъжно Гум-гам.

— А през празниците? Нали в празнични дни винаги се разхождат по улицата. На гости поне ходят ли?! — възмути се Максим. — Нима не е интересно да отлетиш на рожден ден при някого?

— Разбира се, че е интересно — съгласи се Гум-гам. — Да не мислиш, че тук има само скучни хора! — добави той. — Аз и моите приятели се разхождаме, когато си пожелаем — ние сами си измислихме камъка на пътешествията.

Те прелетяха под арката на дъгата, която, изглежда, стоеше здраво на мястото си в този плаващ ведно с вятъра въздушен град.

— Искаш ли да се плъзнем по дъгата? — предложи Гум-гам на приятеля си. — Ще ти хареса…

В отговор Максим загреба с ръце във въздуха, излетя върху блестящата дъга и преобръщайки се на гръб, реши: „Ще се спусна по червената пътечка.“ В същия миг той се плъзна надолу много по-бързо и по-плавно, отколкото по заледената пързалка, и сноп огнени искри го заслепиха така, че сълзи бликнаха от премрежените му очи. Хоп! — и той вече се люшка в сините вълни, усмихва се щастливо и си мисли: „Ако кажа на мама, че съм се пързалял по дъгата, тя ще възкликне: «А-а, знам аз как е станало: легнал си по гръб и си се спуснал надолу…» Не, съвсем не е така! Когато чувстваш бързото плъзгане, когато гледаш блестящите покриви на къщите и цялата дъга като лъч на прожектор те удря в очите, а после, когато се опитваш да си поемеш дъх, гълташ през устата хладния синкав въздух — това съвсем не е само да се спуснеш надолу, това е пързаляне по истинска дъга…“

Максим отвори очи. Гум-гам се рееше наблизо със скучаещо лице.

— Ти защо не се пързаляш? — попита го Максим.

Гум-гам махна с ръка и нищо не отвърна.

— Може би ти е домъчняло за твоите машини? — попита дяволито Максим.

Гум-гам се нацупи и дори легна по гръб, с ръце на гърдите, давайки на приятеля си да разбере, че въпросът му е съвсем неуместен, просто някакъв невероятно глупав въпрос.

— Може би те боли глава? — продължаваше Максим.

— Не ме боли.

— А може би искаш да поиграеш с мен?

— Искам! — изведнъж подскочи от радост Гум-гам.

— Тогава, хвани ме!

И Максим бързо загреба с ръце и крака като плувец, чувайки как приятелят му се смее от удоволствие. Без да му мисли много, той полетя — не оглеждаше пътя, просто накъдето му видят очите, — после се озърна и като забеляза една кръгла къща, реши да се скрие зад нея. Но Гум-гам беше съвсем наблизо, почти бе уловил съперника си за петите, когато Максим, ловко извивайки се, излетя нагоре и си удари главата о нещо меко.

От две различни страни долетяха два възгласа:

— Хванах те! — викаше Гум-гам и държеше в едната си ръка сандала на Максим.

— Какви са тези глупави шеги?! — питаше с дрезгав глас някой друг.

Главата и раменете на Максим стърчаха от един бял облак, върху който седеше старец с далекоглед в ръка.

— Нима се свършиха свободните места, че трябва да безпокоите този спокоен облак? — говореше старецът, като повдигаше рунтавите си вежди. — Ти какво правиш тук?

— Разхождам се — отвърна Максим, чувствайки се не съвсем удобно в това странно положение. — А вие какво правите?

— Отдавна не съм виждал момчета, които да се разхождат самостоятелно — сякаш на себе си каза старецът. — Нима ще разбереш, момченце, защо съм на облака?

— Ще разбера — каза Максим.

— Аз се мъча да проумея как е устроен светът — отвърна старецът.

— Значи вие гледате от облака с далекоглед? — помисли си на глас Максим.

Аз изучавам всичко, което е около мен.

— А как е устроен светът? — заинтересува се момчето и изведнъж извика: — Ох!

— Какво е това „Ох!“ — сепна се старецът.

— Извинете, нищо. — Максим се досети, че Гум-гам го дърпа за крака. И макар че го беше гъдел, повече не извика, за да не отвлича вниманието на наблюдателя с далекогледа. — Извинете, как е устроено всичко?

— Аз не мога да отговоря на твоя въпрос.

Старецът доближи далекогледа до окото си.

— Какво виждате? — попита бързо Максим. Той чувстваше, че приятелят му го дърпа с всички сили.

— Виждам само синкаво пространство и никъде не виждам земя — подхвърли през рамо наблюдателят.

— Желая ви да откриете Земята! — извика момчето, измъквайки се от облака.

— Ти толкова дълго разговаря, че съвсем забрави за играта! — обидено забеляза Гум-гам. — Вземи си сандала.

— Разпитвах го — започна да разказва Максим, опитвайки се да седне във въздуха и да си закопчее сандала. — Разпитвах го, а той гледаше през далекогледа.

— И отговори ли ти на въпросите?

— Не. Той съвсем не може да намери Земята.

— Така си и мислех — каза Гум-гам. — Дори мъдрият учен е забравил всичко и нищо не знае.

„Та ето каква била тази СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО — помисли си Максим. — Тук никой нищо не знае. Сигурно отдавна, много отдавна всичко са забравили. А може би всичко знаят, но не искат да говорят? Играем заедно с Гум-гам, виждам неговата страна, а съвсем не мога да разбера, защо тя е НЕ ПИТАЙ ЗАЩО?“

И той се обърна към приятеля си:

— А вие имате ли изобщо земя? Или само въздух?

— Струва ми се, че имаме — измърмори Гум-гам. — Чувал съм, че имаме. Някъде долу. Казват, че там имало диви гъсталаци, страшни зверове… Но точно не мога да ти кажа — въздъхна Гум-гам. — На земята никой не е бил…

— Здравейте! — извика някой отгоре.

От синия облак, който преминаваше покрай тях, някой провесваше глава. Максим позна Кри-кри.

— Какво правиш там? — попита Гум-гам по-големия си брат.

— Умирам от скука — отговори Кри-кри. — Приличам се на слънцето и за нищо не мисля. А вие?

— Ние играем на гоненица! — извика Максим.

— На гоненица ли? Какво е това гоненица? — И Кри-кри се приповдигна на облака си.

— Ей сега ще видиш — обеща Максим. — Хайде, Гум-гам, качвай се на другия облак!

— Защо?

— Как защо? Ще гоним Кри-кри на облака!

— Това се казва игра! Гоненица-хващаница — засмя се Кри-кри и помаха с шлема си. — Хайде, опитайте се да ме настигнете!

А Гум-гам вече беше оседлал малкото гълъбово облаче и викаше на приятеля си:

— Насам!

И още щом Максим седна до него, гълъбовото облаче се стрелна подир синьото. Максим се настани зад Гум-гам, хвана го през кръста, като поглеждаше иззад гърба му — толкова мъничко беше това облаче. А Кри-кри тичаше от единия край на своя син облак до другия, озърташе се и потропваше с крак: „По-бързо, по-бързо!“

Колко приятно беше да препускат върху облака! Той летеше във въздушните вълни, плавно заобикаляше къщи, дървета, насрещни облаци и малко по малко настигаше Кри-кри.

— Дръж се, Кри-кри! — ликуваше Гум-гам. — Ей сега ще те хванем и тогава ти ще ни гониш!

— Няма да ме хванете! Ей вие, бавноходци! — отговаряше им Кри-кри.

Синьото облаче литна настрани, а гълъбовото пропадна в някаква тъмна яма и увисна на едно място. Максим сякаш изведнъж оглуша — такава тишина настъпи. Той вдигна глава и видя как синият облак бързо отплава нагоре с танцуващата фигурка на Кри-кри.

— Какво стана? — извика Максим, тупвайки приятеля си по рамото, но не чу гласа си.

Гум-гам се обърна и замърда беззвучно устни. Досещайки се, че неговият спътник нищо не разбира, Гум-гам извади бележника си, написа на него нещо с молив и го подаде на Максим.

„Тукъ времету прави крък“ — прочете Максим израза, който го учуди със своята загадъчност — граматическите грешки той не забеляза.

„Какъв кръг?“ — надраска в отговор Максим и подаде бележника на спътника си.

Гум-гам изразително повдигна рамене: той не отговаря, така да се каже, за странните шеги на времето в своята страна.

„Какво ще стане сега?“ — попита Максим с криви букви на ново листче.

„Ще почаками, докату времету се превърне на вятър“ — написа Гум-гам не по-малко загадъчно изречение.

Те висяха неподвижно в тъмна яма. Нейде в далечината смътно се провиждаха куполи. Отгоре вторачено гледаше ококореното око на Слънцето. Нищо не прелиташе наблизо.

„Какво представлява времето? — запита се момчето. — Секунди, минути, часове? При нас времето върви спокойно, без да спира. Стрелките на часовника се движат в кръг, времето тече като река — ден подир ден. А в този кръг на времето е като в празна бъчва: нищо не виждащ и нищо не знаещ. Може би кръгът се върти на едно място, тогава може да си стоиш тук цял ден, цяла година или цял живот?“

— Гум-гам! — извика с цяло гърло Максим, забравяйки че това е безполезно.

Той измъкна бележника от приятеля си и бързо написа:

„Хайде да си направим платноходка.“

„Каква платноходка?“ — написа с почуда моливът на Гум-гам.

Максим се изправи на крака, съблече си ризата и с жест показа на Гум-гам как трябва да се държи за ръкавите, за да се получи платноходка.

Като същински корабокрушенци те застанаха накрая на гълъбовия облак, опъвайки спасителното платно. Ръцете им вече се умориха да го държат, когато платното изведнъж трепна, опъна се и облакът бавно потегли от мястото си.

Все по-бързо и по-бързо се плъзга облакът! Платното просто се изтръгва от ръцете им! Сега вече може да си облече ризата, да поседне.

Приятелите навлизат в синкавия простор на небето. И точно пред себе си виждат танцуващия върху облака Кри-кри. Гледай ти! Оказва се, че Кри-кри не е успял да избяга, докато са се въртели в тъмния кръг на времето. И сякаш не забелязва, че неговите преследвачи са изчезвали и отново са се появили. Той е съвсем близо до тях, маха им с ръка, дразни ги:

— Ех вие, бавноходци!

— Ти си бавноходец! — изрева като слон Гум-гам, учудвайки се на дебелия си като от бурия глас.

— Дръж го! — крещи Максим и се радва, че най-сетне може да вика и да чува всички звуци на света. — Няма да ни избягаш, Кри-кри!

Кри-кри дори се уплаши. Той се хвърли по корем върху облака и зашляпа с ръце: „По-бързо, по-бързо!“ Гоненицата продължаваше.

Дали облакът на Кри-кри се оказа по-бързоходен, или на мъничкото облаче му беше по-тежко да лети с двамата ездачи — така или иначе Кри-кри се изплъзваше от гонитбата.

Той не скриваше радостта си: подскачаше, смееше се с глас, правеше гримаси… Ето облакът му зави покрай една къща и се скри от погледите им.

Приятелите препускаха върху гълъбовото облаче, минаваха между къщите кълба и подвикваха нетърпеливо:

— Кри-кри!… Хей, Кри-кри!…

Кри-кри сякаш беше изчезнал във въздушните глъбини.

— Развали цялата игра! — ядосваше се Гум-гам.

— Сигурно е избягал толкова надалеч, че не може да ни намери — предположи Максим. — Да бягаш, е по-интересно, отколкото да гониш… Колко е часът, Гум-гам?

— Може би един. А може би пет часът. Това няма значение — лекомислено отговори Гум-гам.

— Как така? Ако е пет, мене вече отдавна ме търсят…

— Нали виждаш — слънцето си е на същото място.

— Какво от това? — попита Максим и погледна към спокойното синьо слънце.

— Нали ти казах — при нас винаги е сутрин — напомни му Гум-гам. — Все едно на кои цифри стоят стрелките на часовника. Часовникът може да върви, а времето не се движи. Времето прави кръг и се превръща във вятър. А вятърът носи със себе си къщите, дърветата, пъстроцветните градинки и нас двамата с тебе… Вярно ли е, Максим, че хората растат през нощта?

— Така е — каза убедено Максим. — Веднъж за една нощ аз пораснах с цял сантиметър. Вечерта баща ми ме измери колко съм висок, а на сутринта се получи един сантиметър повече.

— В моята страна никога няма нощ — каза печално синеликото момче.

Максим внимателно погледна Гум-гам, сякаш го виждаше за първи път. Сърцето му тревожно биеше. Той чувстваше, че ей сега ще научи нещо много важно в живота на приятеля си.

— На колко години си, Гум-гам?

— Аз ли? — Гум-гам позамълча. — Може би на десет… А ти, Максим?

— Аз съм на седем и половина. Роден съм на пети декември. А кога е твоят рожден ден?

Не помня… Последният път, когато имах рожден ден, бях навършил десет години. Но това беше много отдавна, дори съм забравил кога. Ето защо казвам: може би на десет.

Максим се уплаши. Спокойното синьо слънце гледаше студено в лицето му. В синия простор плуваха нанякъде къщите балони. И никъде не се виждаше земя.

— Ти ще идваш на всичките ми рождени дни — каза развълнувано Максим.

— С удоволствие — съгласи се Гум-гам. — Но аз не мога да те поканя на мой рожден ден. При час винаги е „днес“ и никога вече няма да бъде „Утре“. Защо така се е случило?

— Не знам — простодушно каза момчето със синьото лице.

— Дори това да е тайна — горещеше се Максим, — все пак някой трябва да я знае. И тогава нещо може да се направи…

— По-добре не питай — успокояваше го приятелят му. — Нека да се веселим.

— Знаеш ли? Сетих се! — извика Максим.

— Остави! — прекъсна го Гум-гам.

— Сетих се! Трябва да попитаме Автук…

— Мълчи! — развика се Гум-гам.

Но вече беше късно. Бялата панделка перка леко се плъзна от косите на Максим и момчето полетя като камък надолу, към обраслата с диви лесове земя, към страшните зверове, които никой никога не беше виждал.

Гум-гам дръпна панделката от главата си и се впусна след падащия си приятел. Прескочи насрещния облак и успя да го улови за ризата, а после го хвана много здраво с едната си ръка, а с другата започна да опипва джоба си. Още няколко мига — и Гум-гам извади синия камък на пътешествията и го хвърли надолу, към приближаващата се земя…

Нещо рязко преобърна Максим във въздуха и изведнъж настана тъмнина. После тъмнината се разсея и като през мъгла изплуваха лицата на приятелите му — Миша, Сергей, Зайко. Някой здраво го държеше за раменете. Беше Гум-гам. Гум-гам го пусна едва щом видя, че са преминали през космоса и са се озовали в познатата беседка — лице срещу лице с тримата приятели.

— Благодаря, Гум-гам — каза уморено Максим и въздъхна. — Колко съм тежък! — След внезапното падане му се подкосяваха краката. Той седна на пейката, примижавайки от ярката слънчева светлина. — Какво ни зяпате! — рече той на приятеля си. — Ние пътешествахме.

— Играхме на нова игра, на гоненица — уточни Гум-гам и изпитателно погледна Миша, Сергей и Зайко. — Защо така странно ме гледате? Да не би да се е случило нещо?

— Случи се! — отвърнаха в хор и тримата и един през друг заобясняваха: Вовка Коробков раздрънкал на цялото училище!… Той има лунад!

Учителката те търси, Гум-гам! Какво ще стане сега?

— Кой е този Вовка Коробков? — попита разтревожен Гум-гам.

— От пети „а“.

Гум-гам се заразхожда нагоре-надолу из беседката.

— Брей, какви умници! — мърмореше си той. — Значи учениците се бъркат в нашата игра! И искат всичко да развалят! Трябва нещо да измислим!

— Да накажем Коробков! — каза Максим и заплаши с юмрук. — Почакай, и с теб ще си премерим силите!

Никой от приятелите му, дори Гум-гам, не се досети, че Максим се заканва с юмрук на невидимия враг, който бе свалил от него летящата панделка и едва не го преби на земята.

Нищо не знам

Неприятностите в живота на Вовка Коробков започнаха от това, че вчера се успа и пропусна два часа. Вечерта Вовка подслуша разговора на малката си сестричка Альонка с приятелката й: те говореха за някакъв Гум-гам, за неговите чудеса и за това, че през нощта ще има празник на децата. Вовка също не си легна да спи, стоеше в тъмната стая до прозореца и гледаше към двора, а когато вратата хлопна и Альонка изскочи навън, Вовка хукна подир нея. Вовка беше дребен на ръст и никой дори не би предположил, че е в пети клас, а на синята поляна гледаше да бъде по-далеч от Альонка. Няма нищо чудно, че сутринта Коробков се успа и закъсня за часовете.

Той пристигна в училище, когато беше междучасие. Наобиколиха го другарите му.

— Да не си болен, Вова? Ана Семьоновна вече пита за теб, а никой не знаеше защо те няма.

— Момчета — каза шепнешком Вовка. — Сега мога и да не си уча уроците. Аз мога всичко. — И той разказа на приятелите си за нощния празник и им показа лунада с тайнствените думи: „Всичко мога“.

Звънецът би и Вовка си седна на чина. Той сви глава между раменете си, когато учителката влезе в клас. Но тя веднага го забеляза.

— Вова Коробков, защо закъсня днес? — попита Ана Семьоновна.

Коробков стана. Тридесет глави се обърнаха към него — чакаха какво ще отговори. Вова гледаше към бялата стена, а виждаше кръглата луна с отчупено крайче.

— Бях на рожден ден на един приятел — започна бавно Вова — и се успах. Той въздъхна с облекчение, защото половината от казаното беше истина.

— А защо майка ти не те събуди?

Вова ясно видя как майка му го буди сутринта, а той рита и вика: „Днес нямаме часове!“ Хубаво се подреди… Сега целият клас ще му се смее.

— Ами и тя се успа — каза той и се изчерви.

Учителката поклати глава:

— Следващия път, когато идеш на рожден ден, си лягай, моля ти се, по-рано. Виждаш ли какво става? Сигурно и уроците не си научил?…

— Научил съм ги! — радостно отговори Коробков.

— Добре, добре. Кажи тогава наизуст стихотворението — помоли го Ана Семьоновна.

Коробков застана с лице към класа и се изкашля. Другото как да е, но стихотворението го знаеше и затова ще го издекламира високо, с пълен глас. И той започна:

Лятото настъпи,

пожълтя тревата.

С голи клони махат

тъжно дървесата.

Коробков декламираше изразително и не разбра защо децата започнаха да се усмихват.

— Есента… Есента… — зашепнаха те.

— Ти сгреши. „Есента настъпи“, а не лятото — поправи го учителката.

— Ами да, есента настъпи — спомни си Вова. — Отначало ще го кажа, Ана Семьоновна.

Но за свое учудване, Вова отново каза:

— Лятото настъпи… — и се запъна. Той си повтаряше наум: „Есента… есента настъпи…“

После замълча и направи крачка напред:

— Лятото настъпи!…

Класът се разсмя.

— По-тихо, по-тихо! — успокояваше ги учителката.

Вова си спомни за всемогъщия лунад, отчупи в джоба си едно парченце и го пъхна в устата си. „Аз знам стихотворението — повтаряше си той. — Ще го кажа без лятото.“

— Не дъвчи, Коробков! — обърна се учителката към него.

— Аз не дъвча, Ана Семьоновна. Ей сега ще го кажа правилно. Може ли за последен път?

Учителката кимна и Коробков се хвърли в последния бой.

Есента настъпи,

зеленей тревата.

И тръбят унило

слонове в гората.

Вова уплашено млъкна. Какви слонове? Той самият не разбираше какво говори.

— Седни си, Коробков — каза огорчено учителката.

Вовка си седна на чина като попарен. Лято, есен, слонове — всичко се беше объркало в главата му. Той дори не чу звънеца.

— Е какво, не помогна ли вълшебният ти лунад? — попитаха го другарите му, като го извикаха в ъгъла.

— Той не е вълшебен. И само ме обърка!

Вовка се ядоса, извади лунада, смачка го с тока си, изтича до прозореца и го хвърли долу.

— Край — въздъхна той с облекчение, пъхна ръка в джоба си и извади оттам нов кръгъл лунад.

Децата го гледаха учудено. Лунадът беше ненахапан и неначупен. И на синия станиол блестяха същите думи: „ВСИЧКО МОГА“.

— От него не можеш да се отървеш — махна с ръка Вовка. — Ако искате, вярвайте, ако не искате — недейте.

В часа по география Коробков каза, че Волга се влива в Тихия океан, и получи двойка. А когато учителят диктуваше домашното, Вовка забеляза, че е написал в бележника си: „Да се научат реките на Луната.“ Той зачеркна думата „Луната“ и искаше да напише „Азия“, както беше казал учителят, но ръката му отново написа „Луната“.

Тогава Вовка за последен път изпробва силата на своя лунад. Спомни си, че когато се объркваше със стихотворението, глътна късче от него, но пошепна съвсем не тези думи. А трябваше да каже така: „Аз искам да играя на стихотворение.“ Вовка сърдито погледна бележника си: „Да се научат реките на Луната“, изяде целия лунад и пошепна:

— Искам да играя на география.

Още щом каза „р-раз!“, чинът му изведнъж излезе встрани от редицата и потегли към черната дъска.

— Коробков, какво правиш? — учудено попита учителят.

Вовка мълчеше. Той не помръдваше от мястото си — чинът самичък се плъзгаше. И децата притихнаха, вперили очи във Вовка.

— Коробков, спри! — строго го предупреди учителят и прегради пътя на чина. Но беше принуден да отстъпи — Вовка се движеше право към него.

Чинът с петокласника Коробков обиколи катедрата, а после се покатери по стената, където висеше географската карта. Той се движеше по континентите и океаните и Вовка започна да се усмихва: стори му се, че се катери по истински планини, плува по истински морета. Чинът тихичко слезе от стената на пода и застана на мястото си.

Учителят се приближи и хвана Вовка за ръката.

— Коробков, да идем в учителската стая.

Петокласникът заплака. Той плачеше не защото се страхуваше от учителската стая, а защото нищо не разбираше от цялата тази история със стихотворението, с географията и с лунада.

Ана Семьоновна седеше на дивана в учителската стая и спокойно гледаше към влизащите. Географът обясни какво се е случило. Ана Семьоновна стана от дивана.

— Не плачи — каза тя на Вовка. — И разкажи всичко поред.

— Ами Гум-гам е виновен. И Кри-кри. И аз също… — каза хлипайки Коробков.

— Кой Гум-гам? — учуди се Ана Семьоновна.

Вовка се успокои и разказа всичко от самото начало.

Учителите мълчаха. Мълчеше и Вовка.

— Да-ак… — само можа да каже географът. Всичко това приличаше на измислица, ако той самият не беше видял как чинът с ученика се движеше по стената. — Хайде, покажи си лунада.

Географът повъртя в ръката си кръглото синьо блокче, прочете тайнствените думи на обратната страна, усмихна се и върна лунада на Коробков.

— Върви си, Коробков, вкъщи — каза Ана Семьоновна. — Почини си и си научи уроците за утре.

Коробков въздъхна и излезе. Ана Семьоновна сложи тетрадките в чантата си и каза на географа:

— Нищо не разбирам. Ще ида да поговоря с децата.

Учителката завари в беседката почти цялата компания: Миша, Сергей и Зайко. Те си похапваха лунад.

— Кой от вас е Петя Зайчиков? — попита Ана Семьоновна.

— Аз! — скочи Зайко от пейката.

— Кажи, Петя, какво прави тази нощ?

— Как какво? Спах — отвърна Зайко.

— Цяла нощ ли спа?

— Цяла нощ и цяла сутрин. Вярно ли е, Миша? Ти ме събуди.

— А ти, Миша, доволен ли си от синия камък, който получи? — обърна се учителката към Миша. — Макар че го получи, струва ми се, не ти, а Максим.

— Но кой ви каза за камъка? — наостри уши Миша.

— Едно момче.

— Ученик ли?

— Ученик.

— Сънувал е всичко това вашият ученик — отговори мрачно Миша.

Когато Ана Семьоновна каза довиждане на децата и си отиде, Сергей пошепна:

— Учителка… Веднага я познах: очите й строги, в ръцете — чанта. И аз излъгах, защото някой се е изпуснал за нашата игра.

— Лошо стана — разстрои се Миша. — Излъгахме не кого да е, а учителката.

— Да, лошо стана — потвърди Петя. — Хайде да идем в училището, всичко ще разузнаем…

Пред входа на училището децата шумят. Никой не иска да си отива вкъщи. Тридесет свидетели от пети „а“, прекъсвайки се един друг, разказват за чина на Коробков. Дори седмокласниците не се разотиват, много им харесва как Коробков съчинявал стихотворения на дъската.

— Ей, дечковци! — извика един седмокласник, когато видя тримата приятели. — Нямате ли излишен лунад? Поздравете Гум-гам!

— Предател е този Коробков! Дрънкало! — говореха момчетата, връщайки се в беседката. — Ама и ние сме едни зяпльовци, не подозирахме… Сега всички знаят. Ех, няма го Гум-гам, той щеше да измисли какво да направим. Само да каже „р-раз!“

И отново момчетата се убедиха в могъществото на космическия пътешественик: в същата минута пред тях се появиха Гум-гам и Максим. Наистина Сергей, Миша и Зайко не знаеха, че техните приятели току-що се бяха спасили от голяма опасност. И сега нова неприятност — предателството на Коробков!

Вие помните ли как се разсърди Гум-гам? Той много мрачно предсказваше какво ще стане по-нататък. Родителите, научавайки за нощния празник, ще забранят на децата си да излизат от къщи. Учениците, още щом Гум-гам се появи в двора, ще започнат да задават глупави въпроси, от които му бучи главата. А учителите ще поискат да разберат всички тайни.

— Къде ми е стълбата? — попита мрачно Гум-гам. — Аз, струва ми се, ти я подарих, Максим?…

— Не си отивай! — развикаха се в един глас момчетата.

— Ние ще вземем лунада от Коробков! — предложи Зайко.

— Сега не само Вовка, а и цялото училище знае за нашите игри — напомни Максим. — И всички искат лунад.

Изведнъж Гум-гам се усмихна и плесна с ръце.

— Оставам! Великият Фантазьор както винаги ни спаси: измисли чудесна игра. Ние ще играем на училище и ще почерпим всички ученици с лунад. Разбирате ли ме?

— Не-е-е! — извикаха децата.

— На този лунад ще бъдат написани съвсем други думи — продължи Гум-гам: — „ВСИЧКО ЗНАМ“. За учениците е много важно всичко да знаят. Сега те всичко ще знаят и ще забравят за нас.

Гум-гам пощракваше с пръсти и очите му блестяха: той вече си представяше какво ще се случи в училище.

— А Коробков също ли ще получи нов лунад? — попита Максим.

Гум-гам се намръщи.

— На неговия лунад пише: „ВСИЧКО МОГА“, а това е съвсем друго нещо. Той искаше да ме излъже. Но не е така лесно да се излъже Гум-гам. Вовка Коробков още ще се помъчи със своя лунад!

Всичко знам

Нещастният Коробков седеше над учебника и дъвчеше. Той упорито гледаше в книгата, без да разбира нещо. Думите скачаха пред очите му, съединяваха се обратно и се получаваше някаква глупост. „Ливадите пасат на кравите — четеше си Вова. — Медът лети за пчели… Тревата пасе гъски…“

Вова закриваше думите с ръка, надзърташе с едно око да ги види, удряше по книгата с линийка. Но отново се получаваше безсмислица.

„Всичко пропадна — тъжно си помисли Вова. — Утре децата пак те ми се смеят. «Медът лети за пчели» — така ще кажа… А какво е това, което дъвча?“

Той изплю в ръката си лепкаво парченце и подскочи на стола: лунад! Нима, без да забележи, е ял този отвратителен лунад, който постоянно го обърква?

— Пу, омръзна ми! — рече с досада Вова и почувства в устата си ново парченце.

Този път Вова изтича в кухнята и изплю лунада в кофата. Той подозрително погледна ръката си: „Тя ли го измъква от джоба и незабелязано ми го пъха в устата? Може би ще трябва да я вържа за стола?“ — помисли си Коробков.

— Мамо, къде е въжето? — извика Вовка и едва не се задави: цяло парче имаше в устата му. Сигурно лунадът изскачаше самичък от джоба му, когато само за секунда си отваряше устата.

И Вова реши да мълчи каквото и да става. Ей сега ще му даде да се разбере на този досаден лунад!

Първото лунадче той счука на прах в хаванчето, изсипа го в умивалника и го разтвори с гореща вода. Но в джоба му се появи ново парченце и Вова със злорадство го извади. Той унищожаваше лунада по всевъзможни начини: чупеше, режеше с нож, с ножици, удряше с ютията, стопяваше в тигана, пускаше в сметопровода, хвърляше от балкона, хранеше с лунад кучето, зариваше го в градината, разтрошаваше го с тухли, хвърляше го в огъня, под тролейбусното колело, пускаше го от моста в реката…

Борейки се с лунада, Коробков отначало сновеше из двора, после бягаше по улицата и много се умори. Когато се върна вкъщи, той веднага си легна и заспа.

На сутринта го събуди изплашена майка му.

— Какво става с тебе, Вова? Целият си изпоцапан. И възглавницата, и одеялото — само погледни!

Вова показа връхчето на езика си и замуча. Страхуваше се да си отвори устата.

— Болен ли си? Какво прави през нощта?

— Ядох лунад! — не издържа Вовка.

Сега той нарочно си отвори широко устата, за да види майка му как в нея се напъхва лунадът. Но лунадът не се появи. Може би се боеше от майка му? Вова затвори уста.

— Ти си вече голям — каза с укор майка му. Шоколад ядат тайно само неразумните деца. Ти дори не си и помислил, че ще трябва да пера.

— Мамичко, аз не съм виновен… — оплака се Вова, но не се и опита да й обяснява, че й се е счуло и че той, Вова, вече не е малък и че лунадът съвсем не е обикновен шоколад.

— Какво си дете… — поклати глава майки му. — Умивай се и закусвай, иначе ще закъснееш за часовете.

Вова Коробков пристигна на училище много мрачен. Той знаеше, че вдигнат ли го на дъската, отново ще почне да разправя всевъзможни глупости. В джоба му спокойно лежеше лунадът „ВСИЧКО МОГА“, който така и не успя да унищожи.

Клетият Коробков беше готов да понася всякакви неприятности.

Но в класа никой не обърна внимание на Вова. Пети „а“ дъвчеше лунад. Всеки ученик намери под чина си кръгло блокче, прилично на медал, с надпис върху синята обвивка „ВСИЧКО ЗНАМ“ — вкусен, ароматен лунад.

— Не яжте! Това е лунад! — развика се Коробков. — Той е вреден!

— Завиждаш ли? — каза съседът му. — Под твоя чин няма нищо.

Вова попипа джоба си и се намръщи.

— Аз имам, макар и с други букви. И бих ти подарил моя лунад, ако можех. Изхвърлете го през прозореца, момчета!

Другарите на Коробков се засмяха. Къде се е чуло и видяло да се изхвърлят подаръците през прозореца!

— Ще съжалявате — мрачно ги предупреди Вова.

И в другите класове — от първия до петия стаж — имаше лунадено пиршество. Сякаш днес беше празник на ученика — всеки получи подарък. Само десетокласниците сложиха лунада в джобовете си. Да не са малки, че да ядат преди часа. Но не всички издържаха — момичетата си отчупиха по парченце.

Ана Семьоновна, класната ръководителка на пети „а“, беше приятно изненадана — всички нейни ученици прекрасно си знаеха урока. Когато задаваше въпрос, в класа сякаш израстваше гора от вдигнати ръце над чиновете — всички искаха да отговарят. Дори онези, които не бяха решили вкъщи задачите, тук, на дъската, моментално събираха големи числа и нито веднъж не сгрешиха. За половин час учителката постави дванадесет шестици.

Малко по-късно Ана Семьоновна написа на дъската новите задачи и започна да обяснява делението на сложни числа. Учениците вдигнаха ръце.

— Какво има, Смехов? — попита учителката.

— Ана Семьоновна — каза Борис Смехов, — това вече го знам: отговорът ще бъде стои пет.

— Правилно, сто и пет — потвърди учителката. — Но как го реши? Ние още не сме минавали деление на сложни числа.

— А ние го знаем! — развикаха се децата. — Това не ни е интересно.

Ана Семьоновна се обърка — нейните ученици знаеха отговорите на всички задачи.

— Може ли да кажа, Ана Семьоновна? — вдигна ръка Льова Тряпкин.

— Да, разбира се.

— Ана Семьоновна, аз мога да умножа тези числа наум — и Льова Тряпкин издекламира отговора.

— Правилно! — потвърдиха в хор петокласниците.

Ана Семьоновна учудено огледа класа.

— Добре тогава — каза най-сетне тя. — Щом знаете делението на сложни числа, тогава си повторете вкъщи правилата.

Само Коробков седеше тихо в клас. Той се мъчеше да си спомни в какви случаи лунадът може да изчезне от джоба завинаги. И съвсем не можеше да си спомни. Трябваше нещо да попита. На какво?

— Защо съм толкова нещастен? — шепнеше Коробков, стискайки лунада. — Защо не ми върви в живота?… Защо този досаден лунад не изчезва?…

Нищо не помагаше! Лунадът дори не се топеше в потния юмрук на Коробков.

… През следващите часове стана ясно, че петокласниците знаят всички стихотворения, напечатани в учебника, всички исторически събития от най-древни времена до наши дни, всички реки, езера, морета, градове, океани и дори височината на планинските върхове. Направо можеш да ги прехвърлиш от пети клас в седми!

А къде да прехвърлиш осми или десети клас? Там — във всички съседни класове — също ставаше нещо невероятно. Щом учителите отваряха уста, учениците веднага викаха: „Знаем! Знаем!“ Колко шестици се появиха този ден в бележниците — нямат чет! А един осмокласник каза, че знаел наизуст романа в стихове „Евгений Онегин“, и започна да декламира. Той казваше стиховете наизуст чак докато изби звънецът и дори се обиди, защото не бе свършил: на четиристотин двадесет и петия ред прекъсна…

През последния час изведнъж от само себе си затракаха капаците на чиновете, замигаха лампите, зазвъня кой знае защо звънецът. Изпопадаха картите от стените, затъркаляха се по пода глобуси — децата се спуснаха да ги събират. Но какви занятия може да има, щом звънецът дрънчи непрестанно.

А под прозорците се бяха събрали малчугани, които още не бяха дори първокласници, скачаха на един крак и викаха:

Да учиш, е скучно

за теб и за мен.

Тогава играйте!

Играйте цял ден!

Два часа учителите обсъждаха в стаята си поведението на своите ученици. Тях, разбира се, ги радваха шестиците. Но откъде знаеха децата всички уроци, дори онова, което не бяха минавали? Не можеха за една вечер да изучат учебниците от кора до кора!

— Ако продължават така и по-нататък, ние не сме им нужни — пошегува се историкът.

Учителите се усмихнаха. На масата пред тях лежаха сините обвивки. Някой взе една от тях и прочете на глас:

— „ВСИЧКО ЗНАМ“. Наистина, странно съвпадение!

— Какво общо има тук шоколадът, лунадът, марсиадът — не мога да кажа точно как се нарича това! — заяви строго директорът. — Ако знанията можеха да се получават с лунад-шоколад, ние отдавна нямаше да работим тук, а в шоколадена фабрика. Но нека видим какво ще стане в класовете утре.

А утрешният ден в училище се оказа най-обикновен ден, дори по-лош от обикновения. Никой от учениците — от първи до десети клас — не си беше научил уроците. Този път нямаше лунад под чиновете. Ето защо в класните дневници само за един ден бяха поставени сто осемдесет и седем двойки и една тройка. Тройка получи петокласникът Вова Коробков, който с мъка си спомни реките в Азия.

Както е известно, вчера вечерта Вова се мъчеше да се избави от лунада, докато капна от умора. Но се постара да не говори, прочете една страница от учебника по география и нещичко запомни. А през нощта си върза устата с пешкир.

След часовете Коробков потърси в двора Максим, който играеше с приятелите си, и го помоли да му открие тайната — как да се избави от лунада. Той разказа как е страдал цялата вечер, как е спал със завързана уста, как ненавижда тоя лунад — и Максим се смили над клетия Коробков.

— Опитай се да кажеш така — предложи му Максим и се смути, като си представи, че сега го слуша тайнственият Автук, същият оня Автук, който за наказание свали от него летящата панделка. — Опитай се да попиташ: „Защо лунадът може всичко?“ Хайде!

— „Защо лунадът може всичко?“ — повтори пребледнелият Коробков.

— „Защо може всичко на света?“, „Защо ми е нужен?“

— „Защо ми е нужен?“ — като ехо повтори петокласникът и учудено погледна празната си длан. Пъхна ръка в джоба си и подскочи на място. — Ура, лунадът изчезна! — развика се радостно Коробков. — Ура, аз съм свободен! Благодаря ти, Максим! — И побягна.

„Щастлив човек!“ — помисли си Максим за него и въздъхна.

А кой ще му подскаже на него, на Максим, как да помогне на своя приятел?

Скоро след това той попита баща си:

— Какво трябва да прави човек, за да порасне?

— Всяка сутрин да яде каша — пошегува се баща му.

— Не питам за кашата, а най-сериозно.

— Трябва да прави гимнастика, да се занимава със спорт.

— Ами ако човек изобщо не расте? Минава година след година, а той все си е такъв.

Баща му внимателно го изгледа и каза:

— Знаеш ли, ти си типичен Максим Защото. — А какво значи ти-пи-чен?

— Ти, както и много други деца, непрекъснато задаваш въпроси, на които е много трудно да се отговори.

„Да — каза си Максим, — никой не може да отговори на най-простия въпрос. Нито на Земята, нито в СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО…“

Нищо не мога

— Здравей, Велики Фантазьоре!

Така приятелите посрещаха Максим.

И не е чудно, че Максим започна да си придава важност. Кой по-добре от него измисля най-интересни игри? Кой може всеки миг да отиде на гости при Гум-гам? Всички видяха как Максим изчезна, след като Коробков помоли за прошка, и как след половин час се появи с дрехи от пъстри пера и с бойно индианско копие.

— Много поздрави на всички от Гум-гам! — викаше, пратеникът, размахвайки копието. — Ей, Витка, домъкни оня сандък. Ще хвърляме по него копието!…

Да, не е леко да си Фантазьор, когато всеки има в джоба си блокче лунад. Много отдавна притежателите на лунад излизаха през заключени врати, не губеха скъпоценно време да се измият, да почистят обувките си, да сдъвчат кюфтетата — те играеха само на „р-раз!“. Забравени бяха топките, книжките, куклите, моливите, пластилина. Целият предишен живот изглеждаше на любителите на игрите много далечен, като в обърнат бинокъл. Само към лунада протягаха ръка, към магическия лунад, който самичък си влизаше направо в устата.

Всички от жилищния блок знаеха историята, как Великия Фантазьор беше признат от тримата най-известни побойници, едни дългуни от осми клас.

Максим тичаше по асфалтовата алея и се блъсна в единия от побойниците.

— Ей, прасе с прасе! — изруга го побойникът и му показа юмрука си. — Обувките ми изцапа.

— Не е прасе, а куче — поправи го приятелят му. — Мотае ни се из краката.

— Аз без да искам — оправдаваше се Максим.

— Я не се зъби, магаре такова! — развика се третият побойник. — Ще си изпатиш!

— Аха, така значи! — каза заплашително Великия Фантазьор и бръкна за лунада.

Побойниците изведнъж се развеселиха.

— Гледай, гледай — тресяха се те от смях. — Весели работи! Охо-хо! Да си легнеш от смях!

И Максим се засмя. На единия побойник вместо нос му стърчеше червена зурличка. От устата на другия се подаваха остри кучешки зъби. А третият стоеше с отворена уста и помахваше с големите си клепнали уши.

Дангалаците се сочеха един друг с пръст и се превиваха от смях. После оня, със зурличката, неспокойно си попипа носа и извади от джоба си огледалце. Той дори изгрухтя от ужас и се втурна към шубраците. Приятелите се шмугнаха след него.

Малчуганите тичаха след побойниците и крещяха от удоволствие и от страх. Където и да се криеха, навсякъде ги преследваше смехът им.

Единствено Зайко съжали нещастниците.

— Защо всички им се подиграват?…

— Как защо! — прекъсна го Максим. — Те са наказани.

Максим се заигра с приятелите си и си спомни за побойниците едва когато Зайко попита:

— И винаги ли ще си останат такива обезобразени?

— Съвсем забравих! — извика Максим и извади лунада.

Казват, че след като отново станали такива, каквито били, побойниците се заклели никога да не казват думи като „куче“, „магаре“ и „прасе“, когато не се обръщат към животни, а към човек. И никой вече не ги е чул да ругаят. А при среща с Максим поздравяваха първи.

И продавачите в магазина за играчки познаваха Фантазьора. Максим, Миша и Сергей дойдоха тук да си купуват маски. Отдавна бяха намислили да дадат представление на дечурлигата от детската градина, само че не можеха да се уговорят какво точно. И тук, в магазина, те продължаваха да спорят.

— Аз ще бъда Бармалей — заяви Миша.

— Аз пък Вълкът — каза Сергей.

— Не, не може — въздъхна Максим.

— Как не може!? — възмутиха се братята. — Ние можем да ръмжим. И да тракаме със зъби. И да говорим със страшен глас.

— Не може! — упорстваше Максим. — Хлапетата ще се разреват и ще развалят цялото представление.

— Но тук има само Бармалеевци и Вълци!

Братята бяха прави: над щанда висяха озъбени картонени страшилища. Нито една симпатична физиономия, нито един добър звяр.

— Нямате ли други маски? — попита Максим.

— Не-е — прозина се продавачът.

— Защо не видите в склада?

— И в склада няма… Васил Кузмич, тези маски още от миналата година ли са?

— От подминалата, Степан Степанович — уточни вторият продавач. — Вземайте, момчета, други няма да има.

— Ще има!

Максим щракна с пръсти и каза „Р-раз!“. Продавачите ахнаха. На лицата им се появиха маски. Учудените продавачи си свалиха маските и още повече се учудиха: те държаха глупавото патенце и зайко-самохвалко.

А над щанда се поклащаха добри, весели и палави личица и муцунки: Буратино, Ежко-Бежко, Лисана, Червената шапчица…

— Я гледай, Максим, как се досети? — зашепнаха братята близнаци. — Сега хлапетата има да се веселят! Хайде да купим маските! Чичко, колко струват?

— Една рубла и двадесет и две копейки едната — отговориха едновременно продавачите и се спогледаха.

Купувачите се приближиха до щанда и започнаха да си избират маски. Продавачите едва успяваха да свалят от гвоздеите Червени шапчици и Кума Лиси. Продавачът Степан Степанович, като завиваше покупката на нашите приятели, се надвеси към Максим:

— Кажи, момченце, как го направи този номер?

— Тайна — небрежно отговори Максим.

А вторият продавач, Васил Кузмич, помоли:

— Не би ли могъл да ни замениш не само маските, но и играчките? Които никой не купува…

— Добре, друг път — каза Максим.

И никой в магазина не обърна внимание на момчето със синьото лице. То стоеше в ъгъла и с удоволствие наблюдаваше преобразяването на маските. Когато тримата приятели си взеха покупките и си отидоха, той си каза:

— Прекрасен фокус-мокус. Ще го запомня…

Гум-гам — той наблюдаваше, разбира се, играта на Максим — бърчеше лице, оглеждайки нови те маски.

— Според мен, глуповати и тъжни лица… Великия Фантазьор малко посбърка… Нека да бъдат по-умни и по-весели — говореше си Гум-гам. Замисли се за миг, после щракна с пръсти: „Р-раз!“ Маските над щанда станаха сини.

„Ха-ха! — смееше се от ъгъла Гум-гам. — Струва ми се, че познавам тези забавни лица. Ей онзи, чипоносият, е Тин-лин. Строгият, замисленият е също като моя по-голям брат Кри-кри. А кое е това симпатично момче? Нима това съм аз?… Е, сега всичко е наред, търговията ще потръгне…“

— Това на мене ли го завивате? — екна възмутен глас. — Аз платих за Буратино и за грозното патенце, а вие ми завивате някакви сини привидения!

— Извинете, ей сега ще ви ги сменя — каза бодро продавачът, обърна се и замря: на рафтовете висяха само сини маски.

— Васил Кузмич — извика го Степан Степанович, — някъде тук беше кутията с маските.

Продавачите се наведоха и измъкнаха прашна кутия. Дълго се суетиха под щанда и се надигнаха много намръщени.

— Всичките маски са еднакви — обяви Степан Степанович. — Ако не ви харесват, върнете бележката на касата.

— Безобразие! — възмути се купувачът и тръгна към касата. — Та аз ги купувам за деца!

— Ех, тези възрастни хора, вечно се сърдят! — чудеше се Гум-гам, излизайки от магазина. — Този иска да зарадва децата с грозното патенце. Чуден човек!

А в това време Максим, Миша и Сергей с маските в ръце нахълтаха в двора и изведнъж се спряха в недоумение: целият двор се смееше. Смееха се учениците с чанти на гръб, смееха се възрастните по балконите и на прозорците, смееха се децата и се търкаляха по зелената трева. Приближаваха минувачи и питаха: „Не знаете ли защо всички се смеят?“ И сами прихваха да се смеят… В двора се разрази епидемия от смях.

А тя започна сякаш от нищо: от входа изскочи Петя Зайчиков, а подир него баба му с черпака. Те тичаха около цветната градинка, но Зайко така смешно подскачаше, а баба му така юнашки размахваше черпака, догонвайки внука си, и така заплашително викаше: „Къде дяна чорбата? Къде тури кашата?“, че децата, които гледаха тази сцена, започнаха да се смеят с глас. И се смееха така заразително, че възрастните, надзърнали през прозорците, не можеха да се сдържат и прихваха. А в училище прекъснаха занятията. Никой не разбираше за каква чорба става дума и защо светлокосото момче се озърта и сочи към устата си — всички продължаваха да се смеят. Едни се смееха, защото виждаха гоненица с черпак, други — защото обичаха да се смеят, трети — защото останалите се смееха. Дори Зайко и баба му, забравили за чорбата, която бе изчезнала от тенджерата, се присъединиха към общото веселие, дори нашите трима приятели с маските започнаха да се смеят — епидемията от смях не утихваше. „Хи-хи-ха-ха…“ — ехтеше дворът.

Изсвири сирена и долетя линейка с червен кръст. От нея излезе синьолик доктор с бяла престилка и като огледа смеещите се, плесна с ръце:

— Всичко е ясно!

Щом видяха доктора, възрастните престанаха да се смеят, след тях — учениците, а някои се развикаха:

— Гум-гам! Здравей, Гум-гам!

Докторът вдигна ръка, като се усмихваше приятно, и каза сред пълната тишина:

— Смейте се за здраве! Десет минути смях е по-полезен, отколкото чаша мляко с каймак!

Докторът записа нещо в бележника си, разбира се, нова игра, скочи в линейката и замина. Възрастните веднага се успокоиха, а децата, като взеха със себе си и Зайко, хукнаха на улицата. Остана само бабата — тя търсеше в тревата загубения си черпак.

Фантазьора беше ядосан, че не той разсмя целия двор. И не заради него, а заради Зайко пристигна Гум-гам в докторски скафандър, за да се научи да играе на смях. Максим дори се обиди на Зайко, който за нищо не беше виновен.

Момчето и не подозираше, че неговият приятел — веселият доктор — сега бяга с линейката от милицията. Кой знае защо един милиционерски мотоциклет се втурна от кръстовището подир бялата линейка. Обикновено за кола с червен кръст пътят на кръстовищата винаги е свободен. Но сега милиционерите, проследявайки с поглед бързата линейка, засвиркаха и скочиха на мотоциклета си. Това се казваше преследване — точно по средата на широката улица! Бързата помощ виеше, всички коли спираха, светофарите предварително включваха зелена светлина. А отзад забързано трещеше мотоциклетът.

После линейката зави в една странична уличка. Мотоциклетът, рязко намалявайки скоростта, я последва.

Това беше задънена улица. Обикновена, много къса уличка, която опираше до широк блок. Мотоциклетът тържествено избръмча до самата врата на блока. Вратата беше затворена. Бялата линейка я нямаше.

Милиционерите спряха мотоциклета и внимателно се огледаха. На тротоара имаше детска количка. До количката — момче с бяла престилка: сигурно ученик, избягал от час. И толкова. Никакви автомобили, никакъв транспорт.

Мотоциклетът обиколи три пъти безлюдната уличка и бръмчейки в недоумение, потегли към голямата улица…

Ама че страх бра Гум-гам! Той никак не се радваше, че се забърка в тази игра със смеха. Едва се изплъзна от милиционерския мотоциклет! Дори бялата престилка не успя да съблече.

— Не мога да играя с възрастните! — измърмори Гум-гам.

Той остави на тротоара детската количка, която преди няколко минути беше бързоходна линейка, и тръгна към познатия двор. Изведнъж учудено вдигна глава: вятърът носеше насреща му сип станиол. Гум-гам се усмихна: някой сега дъвчеше лунад и беше изхвърлил обвивката през прозореца.

… Синият станиол „ВСИЧКО МОГА“ бе осеял тротоари, градински пътечки, стълбища.

От сутрин до вечер портиерите метяха „ВСИЧКО МОГА“.

Но вятърът отново и отново разнасяше над града „ВСИЧКО МОГА“.

Автук

— Аз съм най-големият неудачник в света оплакваше се Гум-гам на приятеля си. — Не ми върви и толкова! Никой не харесва моите маски. Кой знае защо и милицията ме преследва… На всичко отгоре и този глупав зелен лук!

— Какъв лук! — попита Максим.

Гум-гам разказа как завършила играта му на маски и смях и не искаше да споменава нелепата история със зеления лук, но случайно се изпусна. Той беше с бяла престилка, облечена над скафандъра — весел доктор преди час, а сега — нещастен любител на игри.

Оказа се, че Гум-гам видял как Максим наказва тримата побойници и си помислил: сега мога да си направя шега с всеки грубиян. Застанал зад вратата и видял един ужасен, както му се сторило, грубиян. Пред магазинчето за зеленчуци някакъв човек със сива шапка сърдито се карал на продавачката: „Та нима това е лук! Това е миналогодишно сено, а не зелен лук!“ Купувачът размахвал мръсножълта връзка лук и хората, наредени на опашка, сърдито боботели зад гърба му. Изведнъж купувачът се хванал за главата и всички ахнали: от шапката, новата сива шапка на сърдития човек стърчали сочните пера на пресен зелен лук… Тогава се вдигнал такъв шум, че Гум-гам се уплашил и решил: не, за нищо на света той не може да победи грубияна. И незабелязано изчезнал…

— Но защо реши, че той е грубиян — попита Максим, размишлявайки над тази странна история.

— Защото той казваше грубата дума „лук“! — убедено изрече Гум-гам. — И с много груб глас.

Максим се засмя. Те седяха в беседката, скрити от целия свят зад пълзящата увивна зеленина. Там, отвъд тази надеждна стена, купувачите ходеха от магазин на магазин, милицията следеше за автомобилното движение, а любителят на пресен лук с възмущение късаше от шапката си сочните пера.

— Ти си обидил този човек — каза сериозно Максим. — Когато някой казва „лук“, „морков“ или „ряпа“, значи той просто иска лук, морков или ряпа. Но ако някой казва „куче“, а до него няма и помен от куче, значи този човек ругае. Разбираш ли?

Гум-гам въздъхна тежко:

— Не разбирам… По-рано аз винаги печелех, а сега — нещо стана с мен… Нищо не разбирам… Може би съм нарушил забраната?… Автук може би ми е сърдит?

И веднага след тези думи за Максим изчезна целият привичен свят зад зелената стена на беседката и изплува друг — светът на спокойното синьо пространство, с реещите се кълбовидни къщи, със самотния старец върху летящия неизвестно накъде облак, с вечното утринно слънце…

— При вас още ли не е настъпило „утре“? — попита Максим.

— Не, не е настъпило — поклати глава Гум-гам. — И мисля, че никога няма да настъпи.

— Няма да настъпи… — повтори замислено Максим.

— Аз разбрах… Разбрах кой е спрял времето…

— Кой? — подскочи Максим от вълнение.

— Казвал се Питампак.

— Питампак — повтори след приятеля си Максим.

— Може би го казвам неправилно. Сигурно са го наричали Питам-пак… Кри-кри ми разказа, а той е по-голям от мене и помни как е било. Веднъж Питам-пак взел и разглобил на части своя автомат. Струва ми се, ти разправях, че на рождените ни дни винаги ни подаряваха Автук. И Питампак си имал свой Автук. Но той искал да разбере какво има вътре в Автука и го счупил.

— Юнак!… И какво имало вътре? — попита нетърпеливо Максим.

— Ш-ш-ш! — допря пръст до устните си Гум-гам. — Това е страшна тайна.

— Тайна ли?

— Страшна тайна — повтори Гум-гам. — Защото никой не е видял какво има вътре.

— А-а — каза разочаровано Максим.

— Ти нищо не разбра, Максим! — възмути се Гум-гам, като видя отегченото лице на приятеля си. — Не разбра най-главното: защо тази тайна е страшна.

— Казвай! — нетърпеливо зачака Максим.

— Слушай! Той, този нещастен Питампак, когато разглобил машината си, престанал да играе с нас и не излизал от къщи. После изведнъж се приближил до прозореца, видял Кри-кри и го помолил да му даде чадъра си.

— Защо чадъра?

— Спуснал се с чадъра на земята, за да иде на лов за диви зверове.

— За диви зверове ли? Браво! Той е смел човек, вашият Питампак! — каза убедено Максим.

— Просто не можел да живее без Автук така, както живял преди — поясни Гум-гам. — Та той нямал нищо друго. Никакви вещи, дори храна.

— А какво страшно има тук?

— Това било сутринта… — продължаваше Гум-гам. — Разбира се, сутринта! Отначало всички деца се учудили много колко безкрайно дълго продължава сутринта и очаквали кога най-сетне ще залезе слънцето. Но то все светело, все ни заслепявало. И сега е на същото онова място.

— Времето ли? — досети се Максим.

— Да, времето — въздъхна Гум-гам. — То спряло.

— А къде са родителите ти? Къде са всички възрастни? — попита Максим.

— Те правят онова, което са правели… когато времето е спряло. Закусват, четат вестник, говорят по телефона и съвсем не могат да свършат сутрешната си работа.

— Трябва да намерим Питампак! — каза решително Максим.

— Няма да го намериш… — изрече горчиво Гум-гам. — Никой не може дори да си представи къде е тази страшна земя.

— Ти казваше, че твоят Автук знае всичко. Всичко може и всичко знае.

— Него не може да го питаме! — напомни Гум-гам.

— А ти питал ли си го някога за нещо?

— Не съм.

— Но от какво се страхуваш! — упрекна Максим приятеля си. — Нали не си страхливец?

Гум-гам внезапно посиня и стана от пейката.

— Не съм страхливец! — каза той, като се мръщеше. — Ти знаеш как се провирах през космоса, за да те намеря. Знаеш, че те улових, когато летеше към земята…

— Знам! — отвърна твърдо Максим. — Знам за теб всичко, и ти знаеш за мен всичко… Но никога не съм виждал твоя Автук… — тук Максим въздъхна. — А така ми се иска да си поиграя с Автук!

— Аз нищо не крия от приятеля си — каза малко учудено Гум-гам. — Щом искаш да поиграеш с Автук, заповядай. Само че по правилата…

— Аз мога, струва ми се, да играя и не губя в игрите… — напомни Максим.

— Да, ти можеш да играеш — съгласи се Гум-гам. — С удоволствие ще ти покажа Автук. Фю-у — и си у дома!

— Вече свикнах да пътешествувам нататък и насам — весело отвърна Максим.

— Ето го! — каза с гордост Гум-гам.

В тази стая се намираше само Автук — чак до тавана, от блестящо стъкло или метал, с безброй бутончета. Максим съвсем не очакваше, че всемогъщият Автук, който е единствен в целия въздушен град, единствен в цялата СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО, може да отговори ЗАЩОТО, тъй като този мъдър Автук е просто една машина. Макар и огромна, тайнствена, красива, но… машина.

Максим беше смутен. Той, разбира се, малко изхитрува пред приятеля си, като каза, че ще си поиграе с Автук. Беше решил да попита Автук за най-важното за Гум-гам — за изчезналото време. Беше готов дори да се сражава с Автук, ако го нападне. Но да се сражаваш с машина е глупаво.

За всеки случай Максим поздрави нехайно:

— Здравей, Автук!…

А онзи дори не щракна с копче да отговори.

Нима този Автук издърпа от него летящата панделка? Или може би панделката се е изплъзнала от само себе си, и затова Максим е започнал да пада надолу…

— А ти какво би искал, Максим? — тържествено запита Гум-гам. — Автук може да направи каквото поискаш. Аз ти подарявам какъвто си пожелаеш подарък.

Най-неочаквано за себе си Максим помоли:

— Чанта.

— У-у… — сякаш настръхна Гум-гам. — Е добре, щом искаш чанта — чанта!

Той натисна бутончетата и Автук приятно засветка отвътре, като хвърли към стената и към тавана сини зайчета. Блестящата вратичка се отвори и Гум-гам подаде на госта нова-новеничка чанта.

— Дръж!

— Благодаря — отговори Максим и учудено заразглежда подаръка.

— Ако искаш, ще ти подаря хиляда такива чанти — обеща Гум-гам. — Какво още ти трябва, Максим? — щедро предлагаше стопанинът на Автук.

Тогава Максим трепна, спомни си нещо и пребледня от вълнение. Направи крачка напред и каза с пресекващ глас:

— Кон! Много искам един бял кон…

— Дървен или пластмасов? — попита Гум-гам.

— Жив!

— Живи Автук не прави — въздъхна Гум-гам.

В този момент на Максим му се стори, че покрай него по гладкия под изчатка с копита бял жребец. Изчатка покрай самия Автук, скочи през прозореца и отплава във въздуха. Сам, без конник. Ето го — снежното облаче се разтопява в синьото небе.

Ех, не можа Максим да поязди белия жребец…

Ала не жребец изчатка с копита покрай Максим — така силно изтрополяха обувките на Гум-гам. Той дотича от съседната стая с раздърпана дебела книга и надничайки в нея, защрака с бутоните на Автук.

— Ш… Шахмат. Заповядай, Максим, шахмат… М… Мотопед… Заповядай, ето ти мотопед. Нож… На буква „Н“. Ножче за острене на моливи… Знаеш ли, Максим, когато бях колкото теб, ми подариха миниатюрен Автук и ето тази книжка, където са написани разните подаръци… Добре, че се е запазила! Как не я е изхвърлил Вертун!

Един подир друг изскачаха подаръците от Автук: въдица, конструктор, велосипед, сакче, бинокъл, капан за мишки, слънчеви очила, прашка, часовник, ракети за тенис, компас, лък със стрели, оловни войници, водна ракета, транзистор… След няколко минути стаята бе затрупана с вещи, които биха стигнали за децата от целия блок, а Гум-гам продължаваше да прелиства справочника си.

— Вече станаха цяла купчина. Благодаря ти, Гум-гам, стига толкова — успокояваше Максим приятеля си. Бузите му пламтяха, той можеше да затрупа с подаръци цялата улица.

Но Гум-гам пъшкаше и продължаваше да щрака с бутончетата, докато най-сетне Максим не измъкна от него книгата за подаръците.

— „АВТУК. Автоматичен универсален конструктор“ — прочете той думите върху омазнената корица. — Какво значи у-ни-вер-са-лен, Гум-гам?

— „Универсален“ ли? Сигурно значи умен. Автук е много умен: той прави всичко просто от въздух.

— Умен — повтори Максим.

— Много умен! Каквато игра да го помолиш, всичко ще направи… Когато бягах от милицията, само успях да кажа линейката да се превърне в нещо дребно и — веднага: стоя си на тротоара и съм хванал детска количка.

— Значи Автук е управлявал камиона, с който пътувахме? — попита Максим.

Да.

— И летящите панделки? И пеещите ключалки? Корабите? Въртележката?

— Да, да, да.

— Той ли направи лунада?

— Разбира се, той.

Автук блестеше пред тях със своите доспехи и като го погледна, Максим се смути. Приближи се до прозрачната стена. Отвъд стъклото висеше вечното слънце. Пустинният град се полюляваше в небето: балони, балони, гонени от вятъра балони. Никой не играе, никой не се разхожда, никой не лети по улицата. И във всеки дом — там, зад стъклото — има свой собствен Автук.

„Аз съм на седем години и половина — си каза Максим. — И ако остана тук, винаги ще бъда на седем и половина. Винаги“ — повтори той много страшната дума.

И както стоеше гърбом към Автук и с лице към спокойния пуст град, попита звънко и отчетливо в тишината:

— Защо слънчогледът расте под слънцето, което…

Той се замисли и чу как някой повтори:

— Което…

— … което угасва, щом настъпи нощта, която…

— Която… — тежко въздъхна някой.

— … която скрива Земята, която…

— Която… — изстена същият глас.

— … която заран очаква Слънцето…

— Ах, Слънцето — изписка гласът.

— … под което расте слънчогледът?

Максим дишаше тежко, едва измъквайки се от много трудния въпрос, който неочаквано се получи.

Нещо се строполи зад гърба му. Огледа се и видя Гум-гам, седнал на пода.

— Какво ти стана? — спусна се Максим към приятеля си.

— Това се казва въпрос! — въздъхна Гум-гам. — Зави ми се свят от твоите „които“…

— Ето виждаш ли — пошепна Максим, като помагаше на приятеля си да стане, — виждаш ли, че съвсем нищо не се случи. Аз попитах, а той ни най-малко не се разсърди.

Максим се усмихна, като казваше тези думи: та как може машина да се сърди!

Автук продължаваше да блести със студеното си сребро.

Сбърчил чело, Гум-гам гледаше тревожно Автук и нищо не говореше.

— Защо започнах да падам към земята? — попита на глас Максим, ободрявайки с усмивка Гум-гам. — Защо падах надолу, а не нагоре?… Защо Питампак е отлетял на земята?… Защо са го наричали Питампак? — Максим се приближи до мълчащия Автук и с чувство на превъзходство го измери с поглед от главата до петите — студен и стъклен. — Не — каза той пренебрежително, — в тази СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО никой… никога… и нищо… няма да ти отговори!… — Той чукна с пръст по копчето и извика. — Ох!

Вътре в Автук сякаш избухна огън. Той стоеше все същият — блестящ и недостъпен, — но от него лъхаше зной. Дори копчето, до което се докосна Максим, беше горещо.

— Какво стана? — подскочи Гум-гам към приятеля си. — Обиди ли те? Отговори!

Максим гледаше Автук с уплаха и очакване, както гледат пробуждащ се великан.

— Отговори! — настоя Гум-гам, стиснал юмруци.

— Той се събужда, той е много горещ! — промълви развълнувано Максим. — Ей сега нещо ще каже…

Автук мълчеше. Но се виждаше как се нажежава, как отвътре постепенно стените му стават златисти: в него сякаш се разпалваше живото слънце.

— Нещо стана с него! — каза разтревожен Гум-гам.

— Не знам — отговори Максим. — Почакай само минутка… Ей сега всичко ще видиш… Ще видиш кой е твоят верен приятел… Ще видиш, че няма от какво повече да се страхуваш…

Той още по-широко се разкрачи, пъхна свитите си юмруци в джобовете и гледайки в гневното лице на машината, каза:

— Автук, чуваш ли ме?

Гум-гам замря, застанал до Максим. Рамо до рамо.

— Автук — извика силно Максим, — защо спря времето, Автук?

Сякаш проблесна студена мълния. Внезапно се появи едно прозрачно кълбо, раздели приятелите и като сграбчи малката фигурка, се завъртя на едно място. Отхвърлен от невидима сила, Гум-гам за първи път през живота си изумено наблюдаваше как неочаквано изчезва неговият приятел…

Максим се опомни в познатата беседка. Щом дойде на себе си, най-напред опипа джобовете си. Синия камък на пътешествията го нямаше в тях.

Максим въздъхна: Автук го беше победил.

Чудесата омръзнаха

— Всеки ден едно и също — чу-де-са! — прозина се Зайко, показвайки, че му е много, много скучно.

— Ти какво? — нахвърли се Максим върху Петя. — Искаш да останеш без лунад ли?

— Голяма работа! — изсмя се Зайко.

— Дай тогава лунада!

Зайко бръкна в джоба си и подаде на Максим лунада в лъскавата обвивка. „Всичко мога“ — проблясваха вълшебните думи.

— Зъбите ме болят от този лунад! — обърна се Зайко на куц крак и извика: — Кой ще играе с мен на гоненица?

Децата мълчаха.

— Хайде да играем на дресирани тролейбуси! — предложи Максим. — Ще бягат на задните си колела!

Никой не помръдна.

— Сергей, Миша, след мен! — извика Максим.

— Ние… трябва да оправяме въдиците си… — измънка Миша.

— Отиваме с татко за риба — потвърди Сергей.

Максим се ядоса.

— Знаете ли какви сте? Знаете ли… Човекът е изпаднал в беда, а вие…

— В беда ли? Кой човек е изпаднал в беда?

— Бих ви казал, но няма да ме разберете! — махна с ръка Максим. — Вие най-напред ми отговорете — ще играете ли с Гум-гам?

— Ние отиваме за риба — въздъхна Миша.

— Уговорили сме се — въздъхна след брат си и Сергей.

— Вие сте… — Максим се задъха. — Вие сте… предатели… Ето какви сте! Дайте лунада!

Още две парчета лунад бяха върнати на Максим.

— А ти? — попита Максим Льоша Попов.

Изобретателят от седемнадесети апартамент извади лунада, отхапа си и лениво изрече:

— Р-раз!

Зад гърба му увисна плетена люлка. Льоша легна в люлката и втренчи поглед в небето.

— Аз ще мисля — каза той, бърчейки чело.

— Може би и ти не искаш да играеш? — настъпваше Максим към червенобузия Льоня.

Льоня отстъпваше назад и свиваше рамене:

— Не знам. Не ми се ще много…

— Давай лунада!

— Как пък не…

— Аз пък ти казвам — дай го!

И след миг приятелите се налагаха един друг, а компанията около тях веднага се оживи.

— Ама честен бой! Без лунад! — викаха зрителите. — Миша, ти ще си съдията!

Дори мързеливият изобретател скочи от люлката, заподскача и заразмахва юмруци.

— Едно! — броеше Миша. — Две!… Три!…

Боят продължи до десет. Изведнъж някакви здрави ръце уловиха размахалите се във въздуха юмруци. И всички видяха Гум-гам. Той беше със спортен екип — истинския съдия.

— Победата се присъжда на двете страни — каза с усмивка космическият пътешественик. — Ех, вие!… С такова биене смятате, че ще замразите въздуха за сладолед ли? Погледнете как трябва да се вледенява въздухът. Тази замразителна игра съм я измислил аз!

Ръцете на Гум-гам се завъртяха с бързината на перка. Той сякаш се отбраняваше от отряд невидими същества. Най-сетне престана да бие въздуха и вдигна ръка над главата си.

— Ескимо — похвали се Гум-гам. Около всеки пръст имаше напластен сладолед с шоколадова коричка отгоре. — Най-приятната закуска е сладоледът — продължаваше Гум-гам, облизвайки пръста си. — Кой желае? Ескимо от въздух…

Някои започнаха да размахват юмруци, но не всички. Повечето деца стояха със скучаещ вид.

— А вие? — попита ги Гум-гам. — Не обичате ли сладолед?

— Болят ги зъбите — поясни мрачно Максим. — Омръзнал им лунадът.

Лицето на Гум-гам странно посиня. Той мълчаливо загледа приятелите си.

— Не искате ли вече да играем? — попита учудено той.

Приятелите му мълчаха.

— Не искате ли да играем на луна и звезди?

На дървета и люлки? На водни кончета и смях? Не искате ли да играете с мен?

— Ние вече на всичко играхме — чу се гласът на Миша.

— Аха-а… — изписка Зайко. — Вече всеки ден лъжа баба… А това е нечестно.

— И такъв бой ядем — само ние си знаем — подкрепи го Сергей.

А Льоша Попов, както си беше легнал в люлката, заговори:

— Знаеш ли, Гум-гам… Когато е с лунад — всичко е много лесно, всичко става от само себе си. А на мен може би не ми се иска да бъде така. Да не би аз да не съм човек, или какво? Искам сам, разбираш ли, сам искам!

Гум-гам се разсърди. Очите му блеснаха със синя светлина. И огледа приятелите си.

— Аз си отивам! — предупреди той.

— Какво говориш, Гум-гам!… — уплаши се Максим.

— Отивам си от вашия двор! — още по-високо каза Гум-гам. — Ще намеря весели хора.

— Аз идвам с теб! — заяви Максим и изведнъж си спомни, че камъкът на пътешествията не е у него. Но не се смути. — Аз ще играя с теб, Гум-гам! Аз имам лунад…

Попипа се по джобовете и започна да ги обръща наопаки. Джобовете му бяха празни. Току-що беше сложил в тях чуждия лунад… А сега и него го нямаше.

— Автук — пошепна Максим никому непонятната дума и Гум-гам веднага се досети, че преди минутка, когато каза, че завинаги напуска този скучен двор, лунадът е изчезнал от джобовете на всички играчи.

— Аз ще намеря нова планета — планета за игри! — каза разпалено космическият пътешественик, обръщайки се към Максим. — Дори и да няма никой там! Само аз и ти! На нас винаги ни е весело. Аз ще те повикам!

Той извади синия камък и след малко го подхвърли във въздуха.

— Довиждане! — извика Гум-гам на децата. — Не скучай, Максим!

В ушите му прозвънна от спуканото кълбо. Освен това нещо тупна на земята. Беше паднал Льоша Попов, който бе останал без люлка.

— Нищо, нищо — измърмори той, разтърквайки хълбока си. — Хич не ме боли.

Никой не се засмя. Приятелите се разотидоха.

Максим клекна до цветната градинка и загледа тъжно сухите буци пръст. Така самотен се чувства може би човек в пустинята. Нито приятели има до себе си, нито стрък трева — нищо живо. Само гола земя. И изведнъж Максим скочи — той забеляза синьо петънце. Нима това е цветенце? Неговото? Цветенцето на Максим?!…

Когато през пролетта възрастните прекопаваха цветната градинка, градинарят чичо Егор даде на Максим шепа семенца и момчето ги пося в земята. То не се надяваше, че от тези зрънца ще се появят на бял свят живи цветя, но всяка сутрин изтичваше до градинката — току-виж нещо изникнало? Ден подир ден земята изсъхваше от слънцето и ето че през плътната корица се подава жилаво стебълце, а накрая се синее чашката на цветчето. С учудване, дори с уплаха Максим гледаше цветчето.

Изведнъж градинката припламна и засия с мека синя светлина. Максим се стъписа. Отначало учудено запремигва, после се разсърди. Никога не се бе случвало така — в един миг цялата градинка да разцъфти! Кой се беше пошегувал с него? Та нали никое от децата вече нямаше лунад!

Над жилищния блок преминаваше самотен облак. Сянката му падна над градинката. Тежки капки зачукаха върху темето на момчето и то, вдигайки глава, застина. През мрачната синева се провиждаше някаква фигурка. Там, върху дъждовния облак, седеше, а може би лежеше, Гум-гам! Той летеше на този облак!

Гум-гам беше много тъжен, лежеше в дъждовната локва и гледаше от висината познатия двор. Той чуваше гласовете на децата и виждаше, че играта продължава и без него. Забеляза Максим, който стоеше пред градинката, махна му с ръка и пошепна:

— Р-раз!

Отдолу запламтя синьото петънце — градинката, и Гум-гам се усмихна. Преди да потърси нова планета, той направи прощален подарък на приятеля си.

А децата отдолу викаха:

— Хвани ме! Пу, за мен!… Хайде, изстрелваме ракета!… Качвай се горе, още по-нагоре!…

Светът отново принадлежеше на тях, на палавниците без лунад. Не само този двор, а полята и горите, откъдето долиташе зеленият вятър с мирис на трева, топлите и студените морета, които изпращаха бистър летен дъжд, невидимите през деня звезди и най-близката, най-ярката звезда на небето — Слънцето. Палавниците без лунад — те не умееха да летят на облак, да минават през стена, да преобръщат стълбичка във въздуха. Но те винаги вярваха, че някога ще играят като Гум-гам на всичко на света. И те тичаха към своето бъдеще, засега играейки на обикновена гоненица: падаха, ожулваха си коленете, скачаха и отново се гонеха. Ритаха топка по тревата, ровеха из пясъка, до лакът си пъхаха ръцете в топлата черна пръст, от която — те вече знаеха това — израства всичко живо…

— Хващай!… Хвърляй!… Бий!… Ех, че си заплес… Браво, това се казва удар! — ехтяха гласове към слънцето.

И Максим викаше нещо и махаше на отлитащия си приятел. Когато облакът се скри зад покрива, той отново се надвеси над градинката, търсейки своето цвете.

… Облакът, на който лежеше Гум-гам, плаваше спокойно над полята. На брега на малката рекичка Гум-гам видя две малки фигурки, а до тях една по-голяма. Той тъжно се усмихна — знаеше кои са те… Сергей и Миша… Нали се бяха уговорили да отидат с баща си за риба.

А рибарите дори не подозираха, че над тях лети Гум-гам. Те изобщо не забелязваха нито падащите отгоре капки, нито самия облак. Притаиха се под един зелен храст и впериха поглед в плувките: едната червена, втората жълта, а третата — от обикновена тапа.

Отгоре Гум-гам не можеше, разбира се, да види как трепна и се разклати плувката от тапа във водата, как се опъна влакното и проблесна на слънцето празната кукичка.

— Ех, откачи се! — каза с огорчение чичо Захари. — Какво шаранче се изплъзна!

Миша и Сергей си играеха край водата.

— Аз го видях, видях го… — бръщолевеше под носа си Миша. — Щях да се хвърля във водата подир него!

— А аз така се зарадвах — заговори Сергей, — сякаш се беше уловило на моята въдица!

— Нищо — успокои ги бащата. — Няма да ни избяга!

А Гум-гам извика отгоре:

— Наслука!

Но беше вече далече и приятелите не го чуха.

На мръкване рибарите напуснаха тихия бряг.

Те нищо не бяха уловили и Миша каза на Сергей:

— Жалко, че нямаме лунад. Иначе щяхме да мъкнем пълна кофа с шарани…

Но след няколко минути момчетата забравиха за лунада. Те вървяха един подир друг по росната ливада и тревата — гладка и жилава — ги шляпаше по нозете. Имаше сребриста лунна пътека, която сякаш водеше към небето. А на шосето като семафор стърчеше един стълб. Край него стояха някакви хора и тихо разговаряха.

До стълбата спря автобус и взе всички щастливи рибари — и с празни, и с пълни кофи.

Опустя лунната пътека. Само един човек гледаше отгоре как продължава тя в безкрайността сред осеяната със звезди тъмнина — там, където го очаква неговият празен дом, където го чака строгият Автук. Гум-гам все още не се решаваше да напусне облака…

Количка говори самичка

Същата вечер на улица „Гарибалди“ се появи една говореща количка. Пръв научи за това електротехникът. Той се връщаше от работа и чу до аптеката тих, жален вой. Досети се, че зли пакостници са затворили котка в количката за сладолед. И той сигурно би я освободил, ако в този момент вятърът не бе съборил от перваза на прозореца на каква саксия с цвете.

Саксията се пръсна в краката на електротехника и парчетата се разлетяха на всички страни. И в това също нямаше нищо особено, винаги така неочаквано падат саксиите с цветя, когато ги духне вятърът.

Още от сутринта електротехникът беше в лошо настроение: както сменяше старите жици на едно от тъмните стълбища, на главата му падна желязното табло. Ето защо, когато в краката му като бомба се пръсна саксията, електротехникът отскочи встрани и извика към тъмния прозорец:

— Ей, по-внимателно! Ще ми пукнете главата! — И бързо отмина. Забрави, разбира се, за нещастната котка.

Но изведнъж зад гърба му някой силно кихна и се развика с дрезгав глас:

— Огън! Бий! Огън!…

Електротехникът се озърна: нямаше жива душа. Едва когато наближи към къщи, той си спомни за странните викове и помисли, че това в количката съвсем не е било котка. На уморения човек не му се връщаше и той разказа на едни момичета, които скучаеха пред входа, че до аптеката има говореща количка, на която пише „Сладолед“.

Момичетата хукнаха нататък.

Електротехникът се излъга съвсем мъничко: това, което взе за котешки вой, беше в действителност пеене. Максим, който отдавна вече седеше в количката за сладолед, реши, че така по-приятно ще си прекара времето. Изобщо Максим не пееше лошо. Но дори и заслужил певец едва ли би пял добре, ако коленете му се опираха в брадичката, а темето му — до студения железен похлупак. Наистина никой не кара заслужилите артисти да пеят в такова неудобно положение. А Максим се беше пъхнал сам в количката.

Той беше сърдит на целия свят и преди всичко на приятелите си. Колко бързо забравиха Гум-гам, колко лесно се отказаха от лунада! Клетият Гум-гам!… Сега се лута сред звездите, търси нова планета, а Автук го следи, следи го…

В количката беше тъмно, задушно. Максим се чувстваше също така самотен, както и Гум-гам на дъждовния облак. И за да се развесели, отначало запя високо, а после от скука започна да удря с крак по капака и да вика със страшен глас:

— Огън! Бий!…

Докато изведнъж едно тънко гласче попита:

— Ей, кой е тук?

— Не приближавай! — изръмжа Максим. — Ще стрелям!

Чу се шепот. Някой изхълца. После — шляп-шляп-шляп-шляп-шляп! — бързо зашляпаха сандалките по асфалта и затихнаха в далечината.

— Момичета! — махна с ръка Максим, но си удари пръстите.

Навярно дълго щеше да седи така, скрит от целия свят, чакайки Гум-гам, но внезапно се разкиха. Количката силно се разклати. Момчето излезе от желязната количка и видя голям кафез, на който продавачът на плодове и зеленчуци поставяше теглилката си.

След минутка Максим се озова в този преобърнат кафез. Опрял глава и нозе в грапавите стени, скръстил ръце на гърдите си, той си представяше как приятелят му пътешества в космоса… Звездите летят срещу Гум-гам, той разглежда една подир друга непознатите планети и сред милион милиони различни звезди съвсем не може да открие най-добрата. Онази, където Автук никога няма да намери палавниците…

В това време към желязната количка за сладолед се приближиха момичетата и с тях някакъв милиционер.

— Тъкмо търся един човек — каза милиционерът. — Може да е същият? За него е съвсем дребна работа да накара количката да говори.

Милиционерът решително отмести капака и надникна вътре. Той дори пъхна главата си в количката. Количката беше празна.

— Няма никой! — каза със съжаление милиционерът, а момичетата се разгълчаха и започнаха да се наричат страхопъзли.

Наблизо две жени си говореха за свои работи. Едната от тях постави гюма с млякото върху дървения кафез. След като поприказва с приятелката си, тя протегна ръка за гюма и ахна:

— Какво става? Къде ми е гюмът?

Милиционерът се сепна и тръгна бавно към кафеза. Кафезът едва-едва се движеше.

— Той е! — каза уверено милиционерът.

Кафезът спря.

Милиционерът премести гюма на тротоара и повдигна кафеза.

Максим се зарадва, когато видя милиционерския скафандър.

— Чаках те!

— А аз веднага се досетих, че ти си в кафеза! — каза Гум-гам.

Той прегърна Максим през раменете и без да обръща внимание на изумените момичета, го отведе със себе си.

— Намери ли вече нашата планета? — попита Максим.

Гум-гам свали шлема си, който приличаше на униформена фуражка, и изтри чело с длан. Сега Максим забеляза, че приятелят му нещо е разстроен.

— Не, не я намерих — отговори тъжно Гум-гам. — Не успях…

— Да не се е случило нещо?

— Неприятни новини. — И Гум-гам се наведе към Максим. — Тебе и всички деца ви викат на училище… Навсякъде висят обяви. Ей такива огромни обяви…

И Гум-гам, хванал приятеля си за ръка, го поведе към двора, където навсякъде — по стените на блоковете, до входа на беседката, просто на стълбовете — бяха разлепени листове с четливо написани букви.

— Чети — помоли го тъжно Гум-гам.

— „По-кан-ват се на у-чи-ли-ще“ — прочете на глас Максим. — Защо на училище?

— „Защо, защо“… — въздъхна Гум-гам. — Всичко е ясно! Сега ще те затворят в класната стая и аз ще загубя последния си приятел. Край. Край на нашата игра.

— Аз няма да отида! — отсече Максим.

— Правилно! — засия Гум-гам, но отново помръкна. — Родителите ти ще те заведат. Виждаш ли, пише: „С ро-ди-те-ли-те“.

— Хайде да спрем времето! — предложи изведнъж Максим.

Гум-гам поклати глава:

— Това е невъзможно, Максим. Ти винаги ще растеш — ден след ден, година след година и много скоро ще ме надминеш. А аз ще си остана малък. Нали знаеш: при нас е утро, винаги е утро. А при теб времето тече… Това е много тъжно, Максим — да губиш приятелите си.

— Аз ще мисля за теб цяла нощ. И непременно ще измисля как да не се разделяме — каза Максим.

— Ти дори нямаш лунад — напомни Гум-гам.

— Нищо, може и без лунад… Ти мисли, мисли, Гум-гам…

— Ще мисля — обеща тържествено на прощаване звездното момче и добави: — Макар че не си спомням как… как се мислеше… Но кълна ти се, няма да изиграя нито една игра, докато не го измисля!…

Бащата на Максим го посрещна на входа, грабна го на ръце като мъничък и го понесе по стълбището. Максим не се съпротивяваше, бе много уморен. Толкова труден беше този ден!

През прозореца и под прозореца

И ето настъпи денят на запознаване с училището. В двора се събраха любителите на игрите в изгладени костюмчета и роклички. Всички като извадени от витрина. А самото училище като нагизден кораб плува към децата сред пяна от зеленина. Обикновената пътечка изглежда като корабна стълбичка. Качваш се на кораба и той те понася през далечни океани към незнайни страни, неусетно те издига към Слънцето, към звездите… Ей сега, още една минутка — и ще се отвори вратата на слънчевия кораб…

Но някой много бърза и влиза не през вратата, а през прозореца.

Погледнете — под училищните прозорци виси, без да се държи за нещо, стълбичка, виси, а може би стои във въздуха, и по нея се катери момче. Ето го, стига до последното стъпало и моментално преобръщайки стълбичката, се изкачва по-нагоре.

— Браво! — побутват се децата едно друго. — От нищо не се страхува!… Кой е той?

Нещо проблясва в ръката на смелчагата. Той държи ослепително син камък и гледа през него.

— Максим! — извикаха едновременно Миша и Сергей. — Това е той!

— Здравейте, двойкаджии! — извиква им отгоре Максим, размахвайки синия камък.

Близнаците не откъсват поглед от камъка.

— Защо пък да сме двойкаджии?

— Вие, дечковци, никога не сте били в училище! — презрително им говори Максим. — Знаете ли какво виждам през прозореца?

— Какво?

— Едно момче си изцапа ризата с мастило и веднага му завъртяха двойка.

Максим си измисля, разбира се. От стълбата си той вижда празната класна стая. Но откъде да знаят близнаците, че занятията не започват толкова рано. Те плахо оглеждат новата си ученическа униформа.

— Аха! Ето още един двойкаджия! — ликува Максим, когато забелязва как търчи Петя Зайчиков. — Здравей, Зайко! Тъкмо за тебе говоря!

— За мене ли? — Петя Зайчиков отваря широко уста.

— Разбира се! — долита отгоре увереният глас. — Обичаш ли да играеш на топчета?

— Обичам — отговаря Зайко, без да разбира нещо.

— Току-що видях — фантазира си Максим — как изгониха едно момче от клас, защото извадило от джоба си топче. А в бележника му написаха: „Двойка. Баба му веднага да се яви в училище…“

Тълпата от бъдещи първокласници слуша наблюдателя. Те нали не виждат какво става сега на четвъртия етаж! А Максим вече сам си вярва на онова, което говори.

— Горкичкият! — жално въздиша Максим и прави физиономии пред празното стъкло. — Плаче на дъската. Още не вдигнал ръка, и го извикаха пред черната дъска. И пак двойка!…

— Какво си измисляш! — обади се нерешително някой. — Нима в училище не трябва да изпитват?!

— Казваш, че си измислям?

И сръчно преобръщайки стълбата, Максим слезе долу.

— Измислям си, а? Аз си измислям? — И той се приближи до момчето. — На! — подаде му стълбата. — Виж, моля ти се, самичък.

Момчето постави внимателно стълбата, стъпи на стъпалото и падна, вдигайки облак прах.

— Двойка — каза Максим сред общия смях. — Двойка за мръсна риза. Леваците излизат от играта.

Непохватният левак се помъкна да се преоблича.

— Вие както искате — рече Максим, премятайки стълбата на рамо, — но аз нямам намерение да получавам двойки. По-добре да се веселя с Гум-гам… — И размаха юмрук, стиснал късчето синьо стъкло. — Ето моя камък на пътешествията — продължаваше високо Максим. — Всеки миг мога да изчезна. Моят приятел сега търси нова планета. Който иска да играе с нас, ще го взема със себе си!

Максим размахваше късчето стъкло, но никой не се съмняваше, че той държи вълшебен камък.

— А стълбата? — попита едно от децата. — Колко хубаво се преобръща!

— Нищо особено — отговори Максим и пъхна стъклото в джоба си. — Това е стълба-катерач — по нея лесно може да се изкатериш до луната. Гум-гам ще подари на всички такива стълби. — И Максим поглади стъпалцата й. Радваше се, че беше запазил първия подарък на Гум-гам.

А Автук — кой знае защо, не се сърдеше на Максим и управляваше стълбата му… Може би защото момчето избавяше приятеля си и спираше времето в техния двор?

Остър звън долетя от прозорците и децата си зашепнаха:

— Звънецът… Би звънецът… Време е за училище…

… Те влизаха едно подир друго с бащите и с майките си в празната класна стая, където на масата седеше учителката, и присядаха на чиновете. След слънчевата утрин прохладната стая изглеждаше синя, квадратната дъска — някакво черно петно, а редиците от чинове — неумолимо строги. Но на прозореца зеленеят цветя също като цветята в градинките.

— Здравейте! Аз се казвам Мария Георгиевна — представяше се с усмивка учителката и питаше бъдещия си ученик или ученичка: — Как се казваш? Име? Фамилия?

Мария Георгиева записваше спокойно отговорите в един дебел дневник, после казваше:

— Ние искаме да се запознаем с теб. Можеш ли да четеш? А да пишеш? Обичаш ли да рисуваш? Наесен ще тръгнеш в първи клас. В първи „а“.

Двете момиченца, които Мария Георгиевна записа първи, се смутиха и радостно занимаха вместо отговор. Много им хареса красивата и добра учителка и когато Мария Георгиевна каза, че те са приети в първи „а“ клас, момиченцата отговориха в хор:

— Благодаря!

А след момиченцата в класната стая влезе русичко момченце с баба си, и тогава учителката чу странни думи: „Не искам“. Зайко едва помръдваше устни, но го чуха и баба му, и учителката. Баба му плесна с ръце, а учителката погледна внимателно момченцето.

— Защо не искаш да ходиш на училище, Петя? — попита учителката.

— Обичам да играя — отвърна Зайко и огледа класната стая.

Мария Георгиевна се усмихна.

— Всички деца успяват и да ходят на училище, и да играят.

— Аз обичам да играя и денем, и нощем — упорстваше Зайко. Пред очите му още стоеше стълбата, която просто така се държи във въздуха. — Аз няма да ходя на училище.

Тогава се намеси баба му и Зайко изхлипа.

— По-добре елате утре. Нека момчето се успокои — посъветва учителката баба му.

След Петя Зайчиков отказаха да се учат, огорчавайки родителите си, Михаил и Сергей Сомови и още десет момчета и момичета. Когато влезе Максим, Мария Георгиевна вече не се учудваше. Тя само попита:

— А ти защо не искаш да учиш?

— Братовчед ми откачи от учене — каза високо Максим и погледна към баща си, седнал до него.

Баща му сбърчи вежди.

— Максим, така не се говори за по-големите.

А майка му започна да се извинява:

— Простете му, повтаря глупави шеги. Братовчед му е доктор на науките — добави тя.

— Всичко разбирам — каза Мария Георгиевна. — Ще ви помоля да почакате в коридора.

И тя се отправи при директора. Вървеше по коридора, където родителите нервничеха, а децата гледаха през прозорците. Нищо не разбираше: нито в една книга досега учителката не беше чела за такъв странен случай.

Нещо е станало с децата — мислеше си учителката. — Как да обясня всичко това на директора?

Но директорът, както се оказа, вече бе научил за случилото се, защото и другите учители на първите гласове също дойдоха при него за съвет: децата не искаха да ходят на училище.

— Та това са деца… — каза директорът. — Те за първи път се запознават с училището. Започват един голям урок, който ще продължава цял живот. Поканете, моля ви се, при мен родителите…

И никой в целия свят не знаеше, че в този миг на другия край на звездния свят, във въздушния град, в най-голямата стая на плаващото кълбо Гум-гам стои пред нажежения Автук. Автук светеше отвътре, сякаш се сърдеше, че Гум-гам му задаваше въпроси.

— Кажи — питаше Гум-гам своя Автук, — защо аз съм най-нещастният човек на света?

Автук изригва сребрист огън, бълва жар в лицето на момчето, но Гум-гам не отстъпва и гледа безмълвната машина. Той добре помни как Автук изхвърли приятеля му Максим, когато го запита защо машината е спряла времето. Но за първи път през живота си Гум-гам не се страхува от нищо.

— Кажи какво да правя? Моят приятел расте всеки ден, той вече ходи на училище, а аз… съм си все същият… Защо е така, Автук?

Гум-гам говори тихо, но от всяка дума Автук се нажежава все повече.

— Ти си много силен, Автук. Ти ми подаряваш всичко, каквото и да поискам… Направи така, че да не се разделям с приятеля си!… Угаси или запали звездите, спри или пусни времето — каквото искаш, само изпълни молбата ми!

Нещо зазвъня вътре в машината, избухна ярък пламък и после угасна. Гум-гам тихо извика, докосна с ръка Автук. Той беше студен и чужд като скелет на звезден кораб, завинаги напуснат от космонавтите. Само дълбоко в машината мигаха някакви лампи.

Този безкраен ден

На двора пристигна тръбач върху бял жребец. Изтръби: „До всички, до всички, до всички!“ Обърна жребеца, препусна към другия двор. И там затръби за сбор.

А подир него, след тръбача с алена фланелка, след белия жребец, тича тълпа деца. Пешеходците се спират, автомобилите удрят спирачки, регулировчикът маха на водачите „Минават деца!“ Пристъпя жребецът пред шествието. Внимателно пресича улицата по пешеходните пътеки. Дори ухото му не потрепва, когато конникът тръби с тръбата.

Максим тича след белия жребец и сърцето му радостно бие. Той го позна — това е онзи, най-красивият жребец на света, дори не жребец, не кон-вихрогон, а самата мечта. Сякаш е долетял от облака — така неочаквано пристигна. Само ездачът е друг — тръбач. Червен тръбач със сребърна тръба.

Тръбачът стигна до училището и изтръби в самото небе: ту-ту-ту…

— Днес е Денят на Безкрайността! — обяви високо тръбачът. — Ден, който никога няма да свърши… Ей вие, най-любопитните в света, побързайте!

Максим пръв хукна към училището. Той беше готов да лети накрай света подир този тръбач. Видя как припламна над входа, разпръсквайки искри, огнено колело, и децата се втурнаха през широко отворените врати.

А на стълбището ги посрещнаха Живи Букви. На стъпалата са застанали деца с пелерини от хартия и на гърдите на всяко е написана буква. Ако тичаш бързо по стълбището и четеш буква след буква, ще се получат следните думи:

ЗАЩОТО ЗАЩО ЗАВЪРШВА НА О!

Има и удивителен знак. Дълъг, предълъг. Сигурно най-дългият десетокласник са избрали за него.

— Може би си мислиш, че се изкачваш по стълбището? — тихо пита гостите някакъв глас, който сякаш долита отвсякъде. — Ти се изкачваш в планината… Крачиш към звездите…

Нагоре, нагоре… Към залата, към залата. Тя е на последния етаж.

Но не е толкова просто да попаднеш в залата. Страшни пазачи кръстосват копия писалки пред вратата, преграждайки пътя на първокласниците, и питат:

— Всичко на света ли знаеш?

— Не.

— Минавай.

— Да, аз всичко знам — упорито настоява Максим и поглежда дебелото копие с остро перо вместо накрайник.

— Ти грешиш! — весело отвръща ученикът, отмествайки копието. — Минавай!

Максим влезе в тъмната зала и се стъписа. Отдясно в тревата скачат антилопи, отляво в морето се гмурка син кит, а вдигнеш ли глава, ще видиш орли, кръжащи във висините.

„Кое е най-голямото нещо на света? — пита ласкав глас притихналите зрители. — А кое е най-малкото, знаеш ли?…“

Щрауси тичат на екрана; жаба дебне свирещия над нея комар; смешен ленивец виси на клона нагоре с краката… А Максим все се оглежда, търси синия кит. Колко пъргаво играеше в морето! Ту се покаже над водата симпатичната му муцуна, ту приветливо махне с опашка, ту изригне фонтан от пръски. Като подводница се гмурва в дълбините, после изплува и с устрем почва да пори среброто на морето…

„Защо тревата е зелена, небето синьо, а дъгата — разноцветна? — питат тихо живите стени. — Защо целият свят е цветен?“

Но в тъмнината вече няма никакви стени. Люшка се край зрителите океан от зелени листа, над цветята пърхат пеперуди, високо в небето пее чучулига и на децата им се струва, че летният вятър прелита над главите им, лъхащ на треви, пеещ вятър.

„Кое е най-бързото нещо на света? — успя да пошепне вятърът в ухото на всеки. — Отгатни как се играе на най-бързото нещо на света?“

Изведнъж настъпи дълбока нощ… Не, това сякаш не е нощ, а безкрайно космическо пространство — мрачно, бездънно, от което леко ти се замайва главата. Изведнъж от тъмнината бавно изплува бяла фигурка, а под нея така познатото синьо кълбо на Земята.

— Космонавт! — отекна като ехо залата, щом позна плаващият в безтегловността космонавт, който сякаш си играеше сред звездите.

Максим седеше мълчалив, поруменял. Беше му горещо и си разкопча копчето на яката. Ех, да беше Гум-гам сега до него!… Той, Максим, щеше да се наведе и да му пошепне на ухото:

„Видя ли? Малката чучулига лети в небето, бързата антилопа скача в тревата, а синият кит плува в морето. Чудесно! Но защо е така?… Съвсем не мога да разбера защо нашето Слънце — такова огромно отблизо — е зрънце сред звездите?… А самите звезди — всички се въртят като пумпали! Просто смешно! Нали знаеш, Гум-гам, че аз нямам камък на пътешествията, но току-що видях звездите със собствените си очи и не мога да разбера. Как ги видях?“

Ще каже още на Гум-гам:

„Оказва се, че моята Земя е съвсем малка пред звездите. Затова пък е добра, Гум-гам. Сега я виждам изцяло! Виждам как се гмурвам от малкия остров в малкото море. Виждам как се покатервам на ниските планини, а след това се рея сред облачетата заедно с мъничките орли. Дори мога да взема Земята в дланта си като обикновена топка, да я подхвърля нагоре и да я уловя…“

— Ей ти, първокласнико, не се бутай! — прекъсна мислите на Максим нечий глас.

Той дори не беше забелязал как започна да ръкомаха, разговаряйки с далечния Гум-гам, и блъсна съседката си с бяла престилка.

— Ти се буташ! — отговори сърдито Максим. — И това ми било първокласничка!

А звездите на екрана са все по-близо една до друга, все по-далече от зрителите, все по-малки и по-малки. Като снежинки се слепват в плътна топка в блестящото колело на Галактиката. Като огнена въртележка се върти Галактиката и всяка искра в нея е звезда, един непознат свят.

„Знаеш ли колко звезди има около теб? — глухо ехти космическото пространство. — Знаеш ли кой живее там, на червените, жълтите, сините звезди?“

„Знам!“ — искаше да извика Максим, като се вглеждаше в блестящото колело и се опитваше да открие синьото слънце на Гум-гам. Но Галактиката вече се беше свила в точка, бе станала обикновена звезда сред милионите нови звезди.

„А по-нататък? А по-нататък? Какво има по-нататък? — гърмеше черното космическо пространство. — Ти си човек, ти трябва да узнаеш какво има там, по-нататък!“

А по-нататък настъпи денят. Стените угаснаха и замлъкнаха, пердетата се вдигнаха и през прозорците нахлу ярка светлина заедно с чирикане на врабчета, свистене на колела, викове на малчугани, които играят на двора. Залата отново стана обикновена училищна зала и онези, които преди минута надникваха в бездната, пълна със звезди, сега въздъхнаха с облекчение, усмихнаха се и започнаха да питат приятелите си: „А кое е най-бързото нещо на света?…“ По лицата подскачаха слънчеви зайчета, сякаш подсказвайки им, че най-бързото нещо на света — слънчевата светлина — е и съвсем до тях, зад стените на училището, и в целия безкраен свят…

… А в това време зад кулисите артистите се вълнуваха. Време беше да започне представлението, а първокласниците просто не можеха да се успокоят!

Артистите надникнаха и се учудиха: оказа се, че сцената е заета. Някакви странни момчета пристъпват от крак на крак по сцената. Лицата им са намазани със синьо, по издутите им като топки дрехи са нарисувани звезди, а на главите им има сребристи шлемове. Няколко други синелики момчета тичат тромаво направо по тавана и по стените.

Всички, които бяха в залата, вдигнаха глави — гледаха ги как тичат.

— Защо тичате по тавана? — извика някой от залата.

Странните хора нищо не отвърнаха. Те скочиха от стената на сцената, строиха се в редица и един направи крачка напред.

— Браво, момчета! — каза дрезгаво той. — Браво, че не искате да учите!

Редицата синелики заскандира също както запалянковците на стадиона:

— Бра-во!!! Бра-во!!!

Залата мълчаливо ги разглеждаше.

— А как тичате по тавана? — попита същият глас.

Изведнъж лумна синя светлина и хората в звездни скафандри литнаха над сцената. Разперили ръце, те се понесоха над главите на зрителите, плавно завиха покрай полилея и се приземиха на същото място. Стояха, гледаха децата и загадъчно се усмихваха.

Залата се разбушува. Децата затропаха с крака и завикаха:

— Как летите?

— Защо сте тук?

— Защо не отговаряте?

— Искаме да знаем!!!

Едно от синеликите разпери ръце:

— Не знаем как летим…

— Ей, вие! — развикаха се от залата. — Отивайте си! Не искаме да играем, докато не научим това!…

И синеликите изчезнаха. Всички изведнъж. Току-що стояха тук и вече ги няма. Сцената е празна.

— Звън-н-н! — иззвъня училищният звънец. На сцената излезе директорът.

— Това е вашето училище, деца. В него ще започнете първия си урок — каза директорът. — После, когато завършите училище, ще се учите по-нататък. Няма такъв смелчага, който може да се похвали: „Аз знам всичко“. Дори ако някой каже така, няма да бъде истина, защото — вие видяхте — светът няма край. Някога, много отдавна, когато започвал този Безкрайно Голям Ден на човечеството, най-умният мъдрец можел да брои само до две, а по-нататък казвал „много“. Днес са преброени милиони звезди в космоса, а урокът все продължава. Вие, именно вие, ще откриете нови звезди и не само ще ги преброите, но и ще ги видите със собствените си очи… През целия си живот вие ще узнавате новото. Човечеството никога няма да се умори да се учи, защото то живее… А сега вижте спектакъла, който са подготвили за вас учениците от горните класове…

Но обещаният спектакъл така и не започна.

Едва излязоха иззад кулисите и веднага заотстъпваха назад: на сцената се суетеше синелико момче. Дрехите му бяха изцапани, косите разрошени. Момчето гледаше към тавана и ръкомахаше.

— Насам, насам!… По-внимателно, моля.

А по тавана тропаха същите момчета и носеха стъклен сандък или може би шкаф. Току-виж синеликите изпуснали чупливия товар — та те вървят с главата надолу — ще се счупи, ще се посипят стъкла по пода; ето чува се как пъшкат. Залата притихна, зашепна: „По-внимателно… Трябва да им помогнем…“ А как ще им помогнат, щом са на тавана!…

Ето спуснаха се вече на сцената, оставяйки следи, и децата от първите редици скочиха, поеха чупливия товар и го свалиха на пода. Сандъкът беше много тежък, дъските просто заскърцаха под него.

— Благодаря, приятели — каза тъжно синеликото момче, — това беше последната ни игра.

Максим не издържа и извика:

— Гум-гам!…

И децата подеха:

— Вижте, Гум-гам! Нашият Гум-гам…

Гум-гам кимна на приятелите си и се обърна към директора:

— Извинете, моля ви се, това са моят брат Кри-кри и моите другари. Объркахме всичко на света и едва не ви развалихме празника. Сполетя ни голямо нещастие. — Автук се счупи.

— Автук — понесе се из залата. — Виж каква дума! Автук!…

— Така, така — каза директорът, като си спомняше класните стаи, целите осеяни със сребрист станиол със загадъчните думи: „ВСИЧКО ЗНАМ“. — Така, така — повтори директорът, — значи ти си Гум-гам?

Гум-гам кимна, а директорът се усмихна на себе си: „Аз пък мислех, че ти си весела измислица… А ето те, стоиш пред мен… Гум-гам! Момчето от космоса…“

— Какво се е случило? — попита директорът. — Обясни ми, моля ти се, какво е това Автук?

— Ето го — посочи машината Гум-гам. — Ние го донесохме. Автук правеше всичко на света. А сега — Гум-гам въздъхна — вкъщи е безпорядък, ние сме гладни и не можем да играем. Никой от нас не знае да поправя Автук.

Момчето смутено премигваше, устните му трепереха. Максим се приближи до приятеля си.

— Не се тревожи, Гум-гам. Ще поправят твоя Автук.

Директорът на училището и учителят по физика оглеждаха странната машина.

— Как работеше твоят Автук? — попита директорът.

Синеликите започнаха да обясняват един през друг:

— Много просто. Натискаш едно копче и изскача всяко нещо, което си пожелаеш…

— А от какво правеше Автук тези неща? — полюбопитства учителят по физика.

— Струва ми се от въздуха — колебливо отвърна Кри-кри. — Точно не знаем от какво…

Някой се изхили, но учителят подкрепи Крикри.

— От въздуха ли? Това е възможно… Да, много сложна машина. А вие имате ли някаква книга за Автук? — попита той Гум-гам.

Гум-гам смънка нещо:

— Имаше някакви книжки… Но отдавна се изпокъсаха… Остана само Книгата за Подаръците… Какво да подаряваме на приятелите си за рождените дни…

— И това е добре — рече учителят. — Не може ли да я погледнем?

Един от синеликите — Тин-лин, моментално изчезна и след няколко секунди се появи с раздърпана книга. Тин-лин дишаше тежко, сякаш бе пробягал милион километри, но се усмихваше, доволен, че е изпълнил поръката.

— Едва я намерих — обясни той.

— Интересно… — каза учителят, като гледаше не книгата, а запъхтения Тин-лин. — Много интересно…

И тогава нов въпрос се стовари върху Гум-гам.

— А в кой клас се изучава при вас Автук? — попита директорът.

Клетият Гум-гам! И от най-простите въпроси винаги го заболяваше глава. А сега едва се държеше на крака.

Максим хвана приятеля си за ръка и отговори вместо Гум-гам:

— Те нямат училище. Това е СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО.

Директорът поклати глава.

— Сядай тук! — каза Максим, щом видя празния перваз на прозореца. — Тук е прохладно. Ама че си посинял…

— Всичко пропадна — пошепна Гум-гам, като притискаше чело към студеното стъкло. — Нима ще трябва да уча?

— И когато се научиш, сам ще поправиш Автук — успокояваше го Максим. — Как не разбираш!

— Но аз всичко съм забравил. Учил съм много отдавна, още когато не беше спряло времето при нас — измърмори Гум-гам.

— До есента е далече. Ще успееш да си припомниш.

— Значи ще вися сега над книгите, без никакви игри — сърдито забеляза Гум-гам.

— Измислих! — извика Максим. — Ще учим уроците при теб, вкъщи, а ще играем тук, в нашия двор. В твоята страна, където времето е спряло, може неусетно да се научи всеки урок… Докато не разберем най-сетне как отново да пуснем времето.

— Мислиш ли, че някога ще разберем? — попита с надежда Гум-гам.

— То се знае!

Гум-гам засия и скочи от перваза.

— Чудесно го измисли, Максим! Аз питах Автук и той изгоря от моите въпроси: „Защо? Защо?“ А ти — р-раз! — и за една секунда всичко измисли… Струва ми се, че вече от нищо не се страхувам! Дори ми се иска да разбера какво има вътре в Автук… Разбира се, ние ще поправим Автук. Ще намерим Питампак… И ще завъртим това мързеливо време!…

И Максим си представи какъв ще стане скоро зелено-синкавият град на Гум-гам. Могъщи дървета удържат с дебели въжета къщите кълба, за да не ги отвее вятърът. Всички обитатели са на улицата, всички се разхождат, всички играят — кой под дърветата, кой на дърветата, кой просто във въздуха… Слънцето се движи по небето, спуска се вечер зад хоризонта и всяка нощ Гум-гам расте…

Този град лесно се намира от всеки палавник. И само скучните хора, онези, които не ценят смелостта и дружбата, радостта и смеха, няма да попаднат под неговите високи сводове. А дори и да се озоват там случайно, едва ли нещо ще разберат.

И нищо не свършва

На първи септември — първия учебен ден, — когато в училище гърмеше музика, синеликите влязоха в двора. С училищни скафандри с бели якички, а в ръцете си звездните момчета носеха сини цветя и тежки чанти. Трети „г“ клас дружно поздрави учителите.

Гум-гам показа на директора грамадната си чанта.

— Тук са учебниците. Ние през цялото лято преговаряхме…

— Ще видим — усмихна се директорът.

Целият септември, когато Максим, Миша, Сергей и другите първокласници изписваха буквите в тетрадките, брояха с пръчици, рисуваха златокоса есен, трети „г“ трябваше да се залови с повторение. Това беше труден клас, както казват учителите. Щом цял живот само си играл, не е лесно да отвикнеш от навиците си.

Кри-кри например всеки път излизаше на черната дъска по тавана. Колкото и забележки да му правеха, нищо не помагаше. Той прекрасно си знаеше урока и обикновено получаваше шестица с минус. Минусът — заради излизането на дъската. Страниците на бележника му бяха нашарени с шестици с минус.

Тин-лин много тежко изживяваше получаването на тройка и дори на четворка. А когато му писаха двойка за стихотворението, той си глътна бележника. После посиня под неодобрителния поглед на учителя, измъкна бележника от джоба си и помоли за прошка.

А веднъж Гум-гам така се замисли пред дъската над една сложна задача, че на въпроса на учителя само безнадеждно махна с ръка и веднага се превърна в шкаф. Учителят внимателно заобиколи шкафа, отвори вратичките, надникна в празната вътрешност и попита смутен:

— Кажи как ти се удават… такива… ей такива превъплъщения?

— Не знам — въздъхна тъжно шкафът и отново стана ученик.

— На твое място, с такива способности — призна учителят, — за една нощ бих научил всички правила.

— Мислите ли, че ще мога? — засия Гум-гам.

Той си седна и беше учуден, че учителят не му писа двойка. А на следващия ден Гум-гам тържествено обяви, че знае учебника наизуст. Който иска, нека да провери…

На мълчаливия Тили-тили най-трудно от всички му се удаваше учението — едва изкарваше тройки. Но веднъж Тили-тили учуди класа: през трите часа изкара три шестици. А през междучасието от джоба на Тили-тили, когато си вадеше носната кърпичка, изпадна лунад. Как се беше запазил у най-тихия Тили-тили!

— Ти си измамник, Тили-тили! — каза му отговорникът на класа Чун-чун. — Ти подведе всички ни. Сега може би учителите си мислят, че и Гум-гам нечестно е научил аритметиката. Че и Кри-кри има шестици с минус благодарение на лунада!

— Честна дума — кълнеше се Тили-тили, целият изчервен, — това е последният лунад. Никога вече няма да го сложа в уста.

— За лъжата ще бъдеш наказан — продължаваше Чун-чун. — Нали знаеш, че без Автук няма да се избавиш от лунада. Последното парче лунад винаги ще бъде в джоба ти… Но ти няма да посмееш и късче да отчупиш от него. Дори и да получиш единица. Обещаваш ли?

— Обещавам!

А Гум-гам каза:

— Когато се изучим и поправим Автук, ще напишем правилата: кой може да натиска бутоните на всяка машина в света. И ще забраним на лентяите и на мързеливците, на лъжците и на скучните хора да се приближават до Автук.

И като грабна чантата си, Гум-гам изтича на двора, където го очакваше верният му приятел.

— Ей, Максим! На какво ще играем? Но само един час, не повече.

* * *

… Ако някога от училищния двор излети право към вас зелен дървен автомобил, отхвърчи голяма топка, колкото вестникарска будка, или се понесе над главата ви шумна тълпа дечурлига, не се плашете, моля ви се — просто децата си играят. Те хвърчат с летящи панделки и викат отгоре: „Пеше-пеше-пешеходци, пешеходци — бавноходци!“

А бавноходците им завиждат.