Посвещава се на проф. К. Гълъбов.
Прихлупените вехти хижи из крайнините на града:
стени с опадала мазилка като че с белези от струпеи,
врата раззината и черна и чер прозорец изпочупен
— о, тези вехти ниски хижи на бедността и на глада.
Там слънцето е огнен костер на знойна мъка и печал,
там никога не разлюлява камбани шеметния празник;
трудът е вечен и безплоден и бляновете са напразни,
макар нощта да е без сън и денят — в година натежал.
Там не живеят нито хора и нито божии чада,
но вятърът развява сенки, които сведени се движат,
и сухрени лица се мяркат, дълбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски със вечний образ на глада.
Там радостта е непозната и там смехът е чужденец,
и щастието не изгрява над тези покриви разбити:
под тях е безпределна радост понякога да бъдат сити
и за щастлив се счита само бездушния студен мъртвец.
Там небосводът е от пепел, от жарки въглища, от плам
и често дъжд и зли вихрушки стени и покриви разкъртват,
а мръсната земя излъхва подобно стар и древен жъртвеник
зловоние към небесата като молитвен тимиам[1].
Разкъсано от зъберите черни,
озъбени като от зверска стръв,
издъхва слънцето и топла кръв
се лее низ полетата вечерни.
Блатата зеят като тъмни рани,
разстила се въздъхнала мъгла
и като стон над хиляди села
звучи звънът на медните камбани.
И в тоя час на мъка и на горест
във глухите вечерни равнини,
където никнат болки и злини
и зреят жътвите на злата орис,
по стълбите на гаснящата вечер
Христос низхожда в риза от звезди
да сложи въз ранените гърди
на страдната земя ръка предвечна.
Ръцете бавно се протягат и пее стария чекрък,
през сухите и тънки пръсти се точат нишки от коприна
като лъчи през сухи клони във пуста есенна градина:
то старите моми безстрастно предат, насядали във кръг.
Те не говорят и не питат, а всички сведени мълчат,
въртят безспирно колелото и слушат скръбната му песен,
от сутринта в студени стаи над стария чекрък надвесени,
и ето вече по стъклата догаря горестно денят.
О, старите моми печални, които чакат вечерта,
за да отдъхнат в сън най-после и почнат утре освежени!
Те имат тук едно богатство: то са косите посребрени,
а в техните сърца-саксии цъфтят цветята на скръбта.
Печалните моми що искат? Каква надежда ги зове?
Нима ще трябва да загинат, без радостта да ги споходи?
Ах, старите моми очакват накрай женихът им да дойде,
последния жених да дойде и скъса нишката надве.
Тази бяла варосана зала на старата болница:
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.
Тези черни ръце въз прострените бели покривки
като черни оголени клони на зимния сняг,
тези сухи ръце и разкривени болни усмивки,
и очи може би вече вгледани в другия свят.
Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия стенен часовник
сякаш тежките стъпки на близката смърт.
Мойто есенно скръбно завръщане
подир толкова пролетни дни
в безутешната бащина къща
с боядисани в жълто стени.
Колко много години са минали
по неравния тягостен път,
дето днес мойте стъпки пустинни
като вопли самотно звучат!
Дървесата са сякаш излезнали
да ме срещнат с прострени ръце;
те минават край мене и чезнат
с озарено от пурпур сърце.
А през техните клони запречени
вехне къщата с жълти стени
като някакъв спомен далечен,
като спомен от минали дни.
В мрачините стремглаво политнал,
с остър писък разсякъл просторите,
разлюля моя дом като кораб
и разтърси могъщо вратите.
И с корава ръка по стъклата
побеснял блъсна лудо прозореца
и прозореца с трясък разтворил,
вътре втурна се бурният вятър.
Като острия смях на безумен
се разсипа стъклото в следите му
и зимния студ на горите
бясно вятърът хвърли върху ми.
По стената развя като знаме
и размята високо завесата,
и от бялата свещ ми отнесе
като жълт и повехнал лист пламъка.
Аз издигам с проклятие ръцете си
и те срещам със тежко проклятие,
повилнял и стремителен вятър,
в леден камък превърнал сърцето ми.
Зимен път, ти прекосваш пустинните
и безбрежни долини от сняг.
Две дълбоки бразди: верен знак,
че по тебе кола е преминала.
В тая зима със люти виелици
кой е минал? Защо? Накъде?
Кой е сложил зловещи следи
въз снега на полетата бели?
Под безкрайните вопли на вятъра,
през неверна вечерна мъгла
е преминала черна кола
и са скърцали тук колелата й.
Стари, мършави кранти са влачили
пожълтял като есен мъртвец
и във кръг като черен венец
черни врани над него са грачили.
Дървеса, сякаш след погребение
вий се връщате в зимния път
и жалейните дрехи висят
по вашите клони сломени.
Дълъг път, потъмнял и разкалян,
който води незнайно къде,
който прав в есента кървоалена
като меч е разсякъл света.
Още колко остава да минат
тези стари и груби коли?
Много дни във полета пустинни
непрестанния дъжд ги вали.
Много дни в тоя път безнадежден
ги следи неотстъпно дъжда
и разгъва чудовищна мрежа
от изпредена в нишки вода.
Дъжд и път, дъжд и път неизмерен
и понякога бедни села;
само скучната песен размерена
на скриптящи безспир колела.
Тази песен, която приспива
и скъсява далечния път,
като нощ почернелите биволи
денонощно покорно вървят.
И, макар толкоз път да е минат,
пак безкраен е пътя отпред,
сякаш, тръгнали вече години,
не ще стигнат край никога те.
Стари груби коли сред полята,
ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.
Вратите, пътните врати на старите изгнили къщи
вий ги познавате, нали, от толкоз минали години;
те с шум разкрехнати назад, когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват: Минете, моля господине!
Те имат странни гласове и в делник, и в неделя — всекога,
от сутрин чак до вечерта те пеят със уста раззината,
когато ги отваряте и ги затваряте полека;
о, тези гласове и песни, познати още от детинство!
Вратите, мокрени от дъжд, прогнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй и ги разръфват ветровете;
вратите с хиляди резби — цветя и знакове без име —
със гвоздеи, халки и скоби, с ръждата като кръв по тях.
А снощи с всичката си мощ развързаната буря в мрака
ги блъсна като стенолом и се разпериха вратите,
и цяла нощ до сутринта безспир се удряха и тракаха
като крила на черна птица, ранена смъртно в мрачините.
Вратите, вашите врати напразно вие ги заключвате,
вий няма никога, уви, да бъдете зад тях спокойни,
когато вслушва се нощта и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят от Нея — вечната разбойница.
Слушай: снощния шум зад вратите
и това, що сме взели за вятърът,
било тежкия звън на копитата
и дълбокия глас на земята.
Снощи скришом със коня преминал,
неотседнал, погледнал в прозореца,
въз стъклото дъхът му застинал,
своя бял плащ захвърлил на двора.
С тежък удар разтворил вратата,
колко сила е имал, замахнал
и забол: десет ножа под стряхата
и един — във сърцето на татка.
Ние — слабите — що му сме сторили?
Няма татко ми вече да стане!
На главата ти кацнала врана:
майко! — черната кърпа отгоре.
Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.
И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?
Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.
Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.
Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.
Чак на седмия ден призори
ето тя като слънце изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.
Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят:
то без шум по стъклото покапва
разтопения сребърен скреж.
Би казал, че във тая стая не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща във прах безжизнен сякаш всичко.
В ъглите расне неусетно вечерната дрезгавина,
а вехне есенното слънце върху килимите на пода,
и светят жълти зимни дюли, наредени върху комода[2]
като голяма броеница от кехлибарени зърна.
Какви лица ли отразило ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец, отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъкнал и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете и неподвижно спи махалото.
Портрети на жени, които са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели, окачени върху стената,
заспала тежко върху пода, сънува в здрача тишината
и цялата печална стая залязва бавно с вечерта.
Някой с шъпи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака разсипан във мрака дъждът.
Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.
Цяла нощ трака в мрака разсипан дъждът по стрехите
и кълват цяла нощ тия зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.
Прозорците затворени и черни,
и черна и затворена вратата,
а на вратата листът със словата:
Стопанинът замина за Америка.
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук от никъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същия.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми,
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
Стопанинът замина за Америка.
Сам дяволът я сякаш дал под наем
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата,
а мракът спи и през деня във стаите.
Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.
И снощи — ти видя ли от прозореца? —
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора,
и черна сянка дълга като копие
разчупи се на каменните стълби
и аз видях и аз узнах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.
Денят изгряваше и утрото изкукуригваше на двора
и нейде долу се отваряше и се затваряше врата.
Мухите весело бръмчеха и кацаха върху прозорците,
и аз се мъчех да си спомня що съм сънувал през нощта.
И после: аз излизах тихо и тръгвах в сутринните улици
и скитах, без да мисля нищо до късна вечер низ града:
четях вървейки гласно фирмите и гледах спрян под някой покрив
как по трамваените релси тече дъждовната вода.
Или минавах край витрините и отминавах безразличен,
защото сплитах в дълъг ритъм внезапно звъннали слова,
и ме изпращаха с очи и ми се смееха момичетата
за очилата и за унеса и за нехайния вървеж.
По тъмно аз се връщах в къщи и носех своята умора.
Вечерята бе сладка всякога и меко — твърдото легло
над мен една горяща лампа и две в стъклата на прозореца —
и за да виждам ясно сънищата аз лягах си със очила.
Да не беше никога изгрявал
оня жарък и задушен ден!
Изгорен от жажда, се наведох,
знойни устни за да разхладя,
а ликът ми падна омагесан
в ручея въз бързата вода
и вълните мигом го понесоха
надолу — кой го знай къде…
По дъжда като паяк се спусна:
дето никой в нощта го не чакаше,
слезе тъмен, по-тъмен от мрака,
и задъхан, със дъх върху устните.
Спря, ослуша се, пълен с тревога,
чу уплашен да бие сърцето му;
само ножа бе взел за свидетел,
дори сянката беше му много.
Дали сън беше то или истина?
Под прозорците в мрака се мерна
и изчезна по стълбите черни.
Нейде порта отворена писна.
И след миг една бяла светкавица
го видя да измива тревожно
под капчука петната от ножа,
който все неизмит си оставаше.
От стрехите на къщите слитаха
звънко капките и часовете.
Но дъждът, тъмнината и вятърът
бяха овреме скрили следите му.
И напусто капчуците викаха
и тръбяха тревога тръбите.
Чу ли някой вестта за убийството?
На площадите нямаше никой.
Изпроводи го до кръстопътя
и набожно го прекръсти пак,
сляха устни — и със взор помътен
го следя, докато падна мрак.
Тръгна си най-после за дома
стройната и хубава мома.
Прекоси и мина през полетата,
слезе на затихналия път.
А като преди шумят дърветата
и нивята в тъмнината спят.
Но преди засмяната мома
вечер връщаше ли се сама?
И от скръб по него тя несетно
неговия пръстен изтърва;
трепнала, дири го дълго сетне
низ пръстта и сухата трева.
Де ще го намери в таз тъма
плахата и горестна мома?
Върна се без пръстен и разплакана.
Пръстена забрави сутринта.
Но напусто милия си чака тя
ден и нощ на пътната врата.
Без да иска, младата мома
го обручи с хладната земя.
1925 г.
Пред мен е книгата разтворена
и денем и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.
Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.
Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоя никому ненужен
да мине глух и пуст!
До мене ти не стигна никога,
о зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.
Тоя пролетен дъжд сякаш пада,
само дето гори светлина.
Колко много трептящи звена
над потоците, локвите, вадите!
Ето нощ на небесния склон.
Опустяха съвсем тротоарите.
Мигар цялата нощ ще прекарам
под заслона на тоя балкон?
Като струни струите звучат
и без полъх, без птици, без вятър
се люлеят и пеят дърветата,
а светлее вечерния път.
Аз забравям и пътя и хижите;
аз забравям скръбта; и една
от небето дошла хладина
ми измива лицето от грижите.
Ако не бях останал глух към
повелята на Любовта,
аз бих се сподобил в света
с блаженството на нищий духом.
Аз бих живеел като някой
незнаен весел обущар
и бих със песен на уста
ковал обущата на всеки.
И вечер бих се връщал морен
при своите деца, жена
и, вярвам, виждал бих в съня
на рая портите разтворени.
Не би сивеела тъй леко
тогава моята коса
от мъката и старостта
и от праха на библиотеките.