Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.
Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
1965 г.
На Александър Муратов
Аз слязох сам на малка гара
да взема следващия влак
и в равното поле ме свари
на нея падналия мрак.
Бе много тихо. Звуци слаби
до мен вечерникът довя:
обаждаха се нейде жаби,
скриптеше помпата едва.
За други мислех аз във мрака —
аз не познавах вечността,
но докато очаквах влака,
сама дойде при мене тя.
Разтвори димните си бездни
и в тяхната дълбока нощ
захвърли гроздовете звездни
на свойта красота и мощ.
Обхвана ме като пиянство
и в свойта кръв усетих аз
на междузвездните пространства
опустошителния мраз.
Задъхан, рекох й тогава:
— О, вечност, чужда си ми ти!
Какво, кажи ми, сам ще правя
в пустинните ти висоти?
Аз няма никога в безкрая
да се почувствувам дома
и всичко мое е на тая
греховна мъничка земя.
За мене мислят тука само
и само тука в тоя час,
около лампата събрани,
очакват да се върна аз.
Прости, че пред звездите твои
и огньовете им в нощта
светлика на един прозорец
готов съм да предпочета.
1962 г.
Аз леко трепвам, чело сбърчил,
когато се покажеш ти
и твойто алено чадърче
над улицата разцъфти.
Ти с него приближи, любима,
облъхната от аромат,
и под небето му вземи ме,
сроди ме с чудния му свят.
За мен е то платно на кораб,
кубе и свод; и всеки път
със формата си до умора
напомня ми за твойта гръд.
И всеки път слухтя и стина:
сърцето ми ли бий, или
по опнатата му коприна
дъждът със капки трополи?
Червено в здрачината плава
като угасваща искра,
но и тогава озарява
лика ти с някаква зора.
Сред блясъци асфалтът чезне,
летим по него в полет луд
и сякаш в черните му бездни
се спущаме със парашут.
1962 г.
След като дълго е препускал,
най-сетне спира влакът. Гара.
Спокойно над земята руска
изминалият ден догаря.
Пред мен, на надлеза огромен,
прегръщат се мома и момък.
Високо горе на небето
аз виждам двата силуета.
Един човек велосипеда
възседа и потегля в здрача.
Загубено, детенце бледо
само в навалицата плаче.
Но скръцва жалостно вагонът.
Отдръпва се назад перонът.
И втурва се отново влака.
И гарата изчезва в мрака.
Така аз няма да узная
къде е велосипедиста
отивал и дали на края
е стигнал там, където иска;
изпращала ли е момата,
или посрещала момчето;
и свойта майка във тълпата
намерило ли е детето.
Ний няма да се видим вече.
Разминали сме се навеки.
Не като чужденец ли вечен
минава през света човекът?
1965 г.
На Дим. Гундов
Тук всяко здание с вида си интригува.
Една история да виждам ми се струва.
Във мрака празнично е осветен портала.
На сватбената нощ започва скоро бала.
Възлизат гостите по стълби, в мрамор цели:
мъжете с черен фрак, жените — с рокли бели.
Из гостната слуги с ливреи дълги шетат.
Виси на майката, покойница, портретът.
А до прозореца на еркера бащата
разисква зестрата в подробности със свата.
Невестата тоз миг във черна пелерина
върви с любовника през тъмната градина.
На задната врата отдавна вече чака
със загасен фенер един фиакър в мрака.
Едничко братчето от горните тераси
открива бягството коварно на сестра си.
Не знаят другите. Не подозират даже.
Горят прозорците на всичките етажи.
Аз где съм? В кулата, покрита с ламарина.
Дописвам най-подир историята старинна.
На листа бял редя там буква подир буква
и чувам как дъжда по покрива почуква.
1972 г.
Прощавай, странен град! Напущам те със жал,
без и до днес, уви, да съм те опознал.
Ти се потайваше зад тоз и онзи рът,
изплъзваше ми се от взора всеки път.
Ако покажеше едната своя част,
тогава другата укриваше завчас.
Аз виждах, скитайки по твойте стръмнини,
със всяка крачка как се всичко в теб мени.
Възлизах с къщите, надолу слизах с тях.
Подобно сомнамбул над покриви вървях.
С мен криволичейки насам, натам — без край,
шега си биеше и улицата май:
завършваше пред мен със някой дом голям,
и продължаваше, достигнех ли дотам.
И стълби, стълбички с безбройни стъпъла
ме неизвестно где приканваха: ела!
Но тръгнех ли по тях, на старите места
през чудни дворища попадах, без да ща.
Магия ли бе то? Аз дирех твоя лик,
откривах го и сам го губех всеки миг.
И те напущам днес, прекрасен свиден град,
все тъй загадъчен, познат и непознат.
1972 г.
Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.
Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.
И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.
А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.
1974 г.
Сънят е портата едничка, през която
умрелите при живите дохождат.
Ти влизаш и до мене сядаш бавно.
Аз пръстена със лявата ръка прикривам.
Седиш с усмивка върху устните: ти знаеш.
Не, не, това и другото не ни разделят,
ний пак сме заедно и си говорим.
Ах, как е сладостно това, и тъжно!
Но изведнъж, навън заслушана, ти ставаш
и мълком тръгваш, както в миналите нощи.
Не си отивай! Ден, не ме събуждай още!
1974 г.
На Норберт Рандов
При входа по стените голи и студени
катереше се сякаш стадо от елени:
рога, еленови рога чак до тавана!
Подрънкваше от стъпките ни порцелана.
Редяха се салони мрачни и самотни
с тапет от кожа на убитите животни.
Тоз ден във този кралски замък на Саксония
си бяха дали среща всичките сезони.
И времето ежеминутно се менеше:
ако в единия прозорец сняг валеше,
във другия бе пролет, бляскаше тревата,
във третия пак мрак, и облаци, и вятър
лък правеше от дръжките на знамената.
Последна беше стаята на Колвиц Кете.
Излязохме. Видяхме слънцето да свети.
1976 г.
Ти, казваш, купил си една от тия къщи,
напуснати от жителите им на село,
и отсега ще можеш да твориш спокойно,
далече от града и суетите градски.
Учудвам се, приятелю, на твойта грешка:
ти с твойта съвест там покой не ще намериш.
Обезлюдените места са неспокойни,
със призраци е пълна всяка стара къща.
Прпуквали, разправяш, дървените стълби,
припукват не от дървояди, а от стъпки
и туй, що мислиш вой на вятъра в комина,
е плач отчаян на души осиротели.
И скоро в някоя от твойте дълги нощи,
предчувствам, ти ще ги видиш как се връщат
през двора опустял под месечина пълна
в заграбената им от тебе родна къща.
1976 г.
На Иван Симеонов
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше листа, които излизат лудо от
пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше как се струи и проблясва тревата
в ливадата.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше облаци, пръснати в паническо
бягство по небето.
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и виждаше винаги, че рисува друго.
1977 г.