Ана Ахматова
Вечер

Сега се моля на лъча —

той блед и слаб снове.

И днес от сутринта мълча,

сърцето ми — на две.

На моя умивалник стар

позеленя медта.

Но там лъчът разпалва жар

и весели света.

Невинен и обикновен,

витае в глух покой,

но в този дом опустошен

той златен празник е за мен,

утеха ми е той.

1.

Опали дъхът ми горещ

възглавката пак.

Ето и втората свещ

гасне и гарванов грак

все по-високо звучи.

Тая нощ не помислих за сън

и не затворих очи…

Иззад бялата щора отвън

изгревът вече личи.

Здравей!

2.

Виждам: същия си ти,

същите очи и глуми,

като някога почти.

Пада слънчев лъч срещу ми,

дълго в стаята трепти…

Дъх на лилии дъхти

и не глъхнат твойте думи.

1.

Зад широките гробища бляскаше вир

и димяха пустинни земи…

Ти ми каза: „Какво пък, иди в манастир

или някой глупак си вземи…“

Само принцове казват такива неща,

но речта му ще помня докрай —

нека пада по моето рамо в нощта,

както мантия от горностай.

2.

Грешни мисли ме смутиха,

проговорих: „Ти…“

Озари усмивка тиха

милите черти.

Плам в очите ми безспир се

пали и гори…

Любя те, като четирсет

ласкави сестри.

И когато се проклехме двама

в накалената до бяло страст,

още не разбирахме, че няма

свят — широк за двама като нас,

че измъчва яростният спомен,

че не знаят силите покой

и витае в нощите бездомен

вопълът: къде си, мили мой?

А когато задими отново

син тамян и хорът проечи,

вглеждат се в душата ми сурово

твойте неизбежни две очи.

И пак звучат камбани над положен

върху земята бял саван от сняг,

духът ми е смутен и разтревожен

от скуката на Царско село пак.

Безмълвие и пустош ме приема,

дошъл е сякаш краят на света.

Като изчерпана навеки тема

дворецът дреме в смъртна самота.

Ту змийка, преплетена зло,

сега ми предрича сполука,

ту гълъбка с бяло крило

отвън на прозореца гука,

привиди се в скрежа ли мек,

в съня ли дълбок на шибоя.

Но с нея забравя човек

утеха и радост какво е.

Тя шепне с молитвен копнеж,

ридае в звънтеж на соната.

И страшно е, щом я съзреш

в усмивка съвсем непозната.

… Там мраморният двойник мой

е сринат и лежи под клена,

огледан в езерен покой

и вслушан в шумата зелена.

И дъжд отмива просветлен

едва зараслата му рана…

Почакай, каменен, студен,

аз също мраморна ще стана.

Смугъл юноша в тази алея

е вървял и тъгувал тук

и столетия аз лелея

отзвучал под краката му звук.

Зад бодлива смърчова лапка

дремят пънове отстрани…

Тук лежеше триъгълна шапка

и раздърпан том от Парни.

Момчето, дето с тънка свирка свири,

момичето с венеца бял в ръка

и двете скръстени в гората дири,

далечната в полето светлинка —

аз всичко виждам, помня и любовно

ще съхраня до сетния си час.

Едничко нещо свято и съдбовно

не бих желала да си спомням аз.

Без мъдрост мога и без сила мога.

О, нека само огънят пламти!

Крилат ли е, безкрил ли — знам, че бога

на любовта не ще ме посети.

Само сплетох ръце под воала…

„А защо ти си бледна сега?“

— За това, че душата си дала,

упоих го с горчива тъга.

Ще забравя ли? Хлопна вратата

и уста изкриви като в сън…

Недопряла дори перилата,

аз изтичах след него навън.

И задъхана викнах му: „Вече

само в гроба глава ще сведа.“

Позасмя се спокойно и рече:

„Духа вятър, не стой на студа.“

Спомен за слънце в сърцето слабее.

Вехне трева.

Сняг подранил е и вятър го вее

едва-едва.

В тесни канали водата зловещо

стине без звук.

Всичко е свършено, чакаш ли нещо

някога тук?

Стеле се в празно небе разпростряна

ива една.

Все пак добре е, че няма да стана

ваша жена.

Спомен за слънце в сърцето слабее.

Сън? Или мрак?

Тази нощ сигурно вън ще навее

първия сняг.

Подобно белка беше полетяло

високо облаче с прозрачна сянка.

Той каза: „Жал ми е, че вашето тяло

ще се стопи през март — като Снежанка!“

Присвих в маншона пръсти затвърдели

и се отдръпнах сепната и смутна.

О, как ще върна кратките недели

на любовта му лека и минутна!

Не храня горест, нито мъст гореща

и нека ме затрупа бяла зима.

По Коледа мечтах за тая среща.

Бях в януари негова любима.

Не познахме съпричастие,

дето искаш, там иди.

Който е свободен, щастие

го очаква от преди.

Но сълза не съм изплакала,

моя дял е крут и твърд.

И от теб целувки чакала,

нека ме целуне смърт.

Мъката на много зими е

преживяна, не тежи.

Но защо, сравнен с любимия,

ти си по-добър, кажи?

Тъмната тераса

и в дървото — птица…

А на мойта маса —

мъжка ръкавица.

Лампите са жълти.

Нощем шум витае.

И не си дошъл ти,

а защо — не зная.

Утре чакам ясно

слънце златокъдро.

Всичко е прекрасно

и сърцето — мъдро.

Глъхне в самотата

от боязън смътна…

Четох, че душата

уж била безсмъртна.

Студ гърдите ми стегна тогава,

но пристъпих с послушни крака.

И за миг ръкавицата лява

съм облякла на лява ръка.

Стъпалата ме хвърлиха в трепет,

а пък знаех, че те са три!

Иззад кленове есенен шепот

ме повика: „С мене умри!

От превратните и унили

мои дни се погубих съвсем.“

Отговорих му: „Мили, мили!

И аз също. Нека умрем…“

Туй е песен за срещата сетна.

Аз погледнах към тъмния дом.

Равнодушно в прозореца светна

жълта свещ и замря мълчешком.

С тънка сламка ми пиеш душата.

Знам вкуса й горчив и безцелен.

За молбите не търся отплата.

О, покой мой многонеделен.

Като свършиш, кажи ми. И нека

на душата ми туй да е краят.

Аз ще тръгна по близка пътека

да погледам деца как играят.

Как цъфти над плетища череша

и подвикват зидарите дружно.

Ти любовник ли, брат ли ми беше,

аз не помня — и то е ненужно.

Как е светло и как безприютно,

уморена вървя, скръбнолица…

И мълчат минувачите смутно:

вярно, тя е от вчера вдовица.

Винаги се чувствам весела

с теб, лъжеца и фантаста.

Ранна есен е развесила

жълти флагове по бряста.

Бродим в краища притихнали

и ни мъчи разкаяние,

но защо сме се усмихнали

в гороко някакво страдание?

Не потърсихме идилия,

нито безметежно щастие…

Винаги към тебе, милия,

ще изпитвам съпричастие.

Диша знойната природа,

слънцето ме парна зло

и стои над мене свода

като синкаво стъкло

и тревата е готова

остър дъх да разнесе.

По корицата елхо̀ва

тича мравешко шосе.

Езерата са бездънни

и е лек живота пак…

Кой ли ще ми се присъни

в шарения мой хамак?

Написах такива слова,

които да кажа, не смея.

Главата ми болка скова

и тялото странно немее.

Свирка обажда се пак,

тлее в сърцето загадка,

тъне под ситния сняг

стара крокетна площадка.

Скъсай над мен, листопад!

Мисли, помръквайте вече!

Който е весел и млад,

няма защо да му преча.

Прошка реших да ви дам

зарад шегата нелека…

Утре ще дойдете сам

с първата снежна пътека.

Дъхави свещи навред

ще ни запалят и в този

миг ще получим букет

оранжерийни рози.

С кожения бич ядосано

бие ме мъжът ми лош.

Зад прозорчето белосано

аз те чакам цяла нощ.

Вече съмва. И над стряхата

струйка синкав дим трепти.

Мен, затворницата, плахата,

с ласка не споходи ти.

Зла съдба, като пиявица,

ме измъчва дълги дни.

Русокоса ли красавица

или смугла те плени?

Чувство гьмно, несподеляно

накипява и горчи,

а в леглото ми застелено

падат утринни лъчи.

Песничка любовна пея в утринния час

и се каня да полея лободата аз.

А пък виж, че скубя всяко стръкче от пръстта.

И девойче босокрако плаче край плета.

Как е страшен всеки вопъл на бедата зла

и разпръскват мирис топъл мъртвите стьбла.

Вместо хляб очаквам камък за награда аз.

А небето диша пламък нес мене твоя глас.

Ето ме и тук, безделница,

заскучала дваж и триж!

Над оврага дреме мелница.

Можеш век да помълчиш.

Над изсъхнал повет носена,

пак пчелица затрептя

и русалка омагьосана

викам, но не идва тя.

Цели в тиня са тревистите

брегове и сънно-строг

през трептенето на листите

месецът подава рог.

Упоена и пречистена,

взирам се околовръст.

И готова съм наистина

пак да стана родна пръст.

Будувам и отключена

е моята врата,

на бдения приучена,

не мигнах през нощта.

Да гасне залез трепетен

зад хвойновия храст

и глас да чувам шепотен,

подобно твоя глас.

И пила скръб намерена,

да падам в ад и мрак!

Отдавна бях уверена,

че ще се върнеш пак.

Вгледа се в мене — случайно ли? Не —

с поглед и ясен, и ярък.

Пръстена златен от пръста ми сне —

пролетен първи подарък.

Музо! Щастливи са всички край мен,

чакат ги радости нови…

Нека да легна под камък студен,

само не искам окови.

На маргаритката нежния цвят

късам и тръпно гадая.

Мъка любовна на божия свят

всеки веднъж ще познае.

Свещ до зори ми светука едвам,

мойто сърце не тъгува,

ала не искам, не искам да знам

кой със коя се целува.

Сутрин в стъклата да беше поне

взорът ми ясен и ярък…

Тихо отвръщам: „Тя ми отне

божи подарък.“

Слава на теб, безизходна печал!

Вчера умря сивоокия крал.

Есенна вечер пламтеше отвън,

каза мъжът ми почти като в сън:

„Знаеш, от лов го донесли на гръб,

ничком бил паднал под стария дъб.

Жалко, кралицата зло сполетя.

Само за нощ посивяла е тя.“

Взе от камината вехта лула,

седна над своите нощни дела.

Щерката будя и както личи,

тя е със същите сиви очи.

А зад прозореца шепнат листа:

„Няма го краля ти вече в света…“

Голи лакти и такива

сини като лед очи.

И загара ти отива,

и катранен дъх горчи.

И яка̀ раздипля шарки,

вейната на шир и длъж.

И смутените рибарки

ще въздъхнат изведнъж.

Даже крехкото момиче,

взело връзка риба пак,

всяка вечер смутно тича

покрай пясъчния бряг.

Бледи бузи, тънки пръсти

и очи — като в мъгла,

щипят раците чевръсти

босите му ходила.

То дори не ги усеща

и не ги лови по път.

Бие само кръв гореща

в наранената му гръд.

По новолуние потегли

другарят ми и, значи — край!

Присмя се „Циркаджийка! Негли

ще доживееш ти до май?“

И както само брат се праща,

изпратих го на дълъг път,

не зная колко нови плаща

ще могат да го заменят.

И нека в друми каменисти

пребъде болката у мен…

Пантофките ми пак са чисти,

чадърът ми е пак червен!

Гърми оркестър и не може

да има в празника тъга.

Но зная аз, че пета ложа

е вече празна отсега!

На Вера Ивановна-Шварсалон

Мъгла се спусна над пътеката,

пронизаха те сноп лъчи.

И аз запомних само меката

усмивка в твоите очи.

Неявната ти скръб с вълнение

усещам близка и сега,

ти знаеш моите съмнения

и мойта тровеща душа.

Деня, във който беше срещната,

за вярна дружба ни сплоти.

Че мен, суетната и грешната,

не ще упрекнеш само ти.