Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения
Фантастични повести за юноши

Летец за особени поръчения

Първа глава

Напролет родителите на Альошка получиха нова квартира. Хубава, на петия етаж. От прозореца се виждаха всички високи блокове на квартала, а зад тях — старите къщички в края на улицата. А пък улицата се казваше „Планерна“.

Преди тук е имало спортно летище. През лятото то обраствало с живовляк, полска детелина и много други треви, чиито имена не знае никой. В края на летището, в гъстия пелин, стоял малък камион с моторна лебедка. Лебедката навивала върху макарата си тънко въже и изстрелвала в небето разноцветните планери — така както момчетата пускат хвърчила.

Альошка научи всичко това от момчетата, които преди бяха живели тук, в старите къщи. А Валерка Яковлев разказа нещо съвсем невероятно: как веднъж на летището уж кацнал истински самолет. Било малко, двуместно самолетче с оранжеви криле, сребристо тяло и червени цифри, написани на борда му. Навярно моторът не бил наред и самолетът трябвало да се приземи, а летецът не знаел къде е най-удобно за кацане. Кръжал и кръжал над летището. Тогава Валерка изтичал на полосата, хвърлил се в тревата и разперил ръце като буквата „Т“. Буквата „Т“ е знак за приземяване. Валерка посочил на самолета как да се приземи срещу вятъра. Самолетът кацнал, летецът се поровил в мотора, после казал: — Искаш ли да те повозя?

Валерка, разбира се, казал, че иска, летецът го настанил в задното кресло и направил три кръга над летището.

Никой не вярваше на Валерка, дори и онези момчета, които живееха тук отдавна. Но Альошка му вярваше. На него му харесваше да вярва на всичко, което е хубаво и интересно.

Често след това той си спомняше тази история и изпитваше мъничко завист. А веднъж дори му се присъни нещо подобно. Не съвсем същото, но и там имаше летище и самолет. Над полето бе надвиснала топла нощ с едри звезди, а над хоризонта светлееше ивицата на залеза. Там стоеше малък самолет. Альошка тичаше към него, тичаше през висока до кръста трева и страшно се боеше, че самолетът ще отлети без него. След този сън Альошка съчини такова стихотворение:

Присъни ми се, че ме чака самолет —

нощен самолет без светлини.

В кабината пилота нервничи,

угасвайки сърдито фаса с дрънчене

и се въси с всичка сила.

 

И аз бързам, и бягам към самолета

по-скоро за тревожния нощен полет.

 

Пилотът казва: „Аз дяволски бързам.

Веднага седнете да полетим,

наденете, моля, вашия парашут:

опасности ще има на път.“

Какви?

Ще видим, аз още не съм успял.

Събудих се…

Зад прозорците утринния град шуми.

И сънят ми не се върна…^[1]

Това стихотворение беше сериозно и Альошка си го записа в дебелата тетрадка. В нея той записваше всичките си стихове, които се получаваха сериозни. Например за кучето — как то се изгубило и не можело да намери своя стопанин; за момчето, което насила го учели да свири на цигулка, а то мечтаело да стане пътешественик. И други подобни.

Той не показваше на никого своята тетрадка. Срамуваше се и изобщо тя си беше негова тайна. Още повече че на последните страници бяха написани такива редове:

Машка,

Ти си като маргаритка в тревата,

Добра, весела, чудесна,

Колко хубаво е, че на света те има.

Това е най-важното.

Естествено няма да ти се иска да покажеш такова стихотворение на когото и да било. Но Альошка не криеше, че умее да пише стихове. Няколко забавни редове за стенвестника или броилка за игра на криеница — това винаги!

А веднъж написа стихотворение за един принц — онзи от приказката за Пепеляшка. Заради това стихотворение Альошка се скара с Олимпиада Викторовна, а с този именно случай започна цялата история със Зеления билет, Летеца и още много други неща, все невероятни.

Олимпиада Викторовна ръководеше детския драмсъстав. Занимаваха се в „червения кът“ на домсъвета. Олимпиада Викторовна беше пенсионерка, работила дълги години в театъра като отговорник по костюмите. Можела да стане актриса, но й попречил един недостатък: през целия си живот не беше се научила да изговаря „р“. Вместо „р“-то излизаше нещо средно между „в“ и „у“. Например ето как тя разговаряше с водопроводчика чичо Юра:

— Безобуазие! Кога ще попуавят уадиатовите? В помещението на клуба не може да се уаботи!

Чичо Юра, който обикновено не беше от страхливите, дори нахален, при такива думи се свиваше целият и мънкаше:

— Ще ги оправим. Веднага ще доложа на домоуправителя. Още сега.

А Олимпиада Викторовна — висока, пряма и сурова — продължаваше:

— Аз не мога да възпитавам у децата любов към пвеквасното, когато в помещението има влага! Ще пвовалим пвемиевата, и то по ваша вина!

И с последните думи насочваше подир чичо Юра своя тънък, остър като молив пръст, сякаш искаше да прониже нещастния водопроводчик.

Драмсъставът подготвяше постановката на „Пепеляшка“. Главната роля дадоха на Маша Берьозкина. Да, да, на същата, за която се говореше в стихотворението. Тя и Альошка учеха в едно и също училище — Альошка в пети „В“ клас, а Маша в пети „А“. Альошка все не можеше да се запознае с нея, нали класовете им бяха различни. А и в двора Маша излизаше рядко, защото се занимаваше с музика и фигурно пързаляне.

Затова, когато започна лятната ваканция и Альошка научи, че Маша се е записала в драмсъстава, той веднага отиде и също се записа.

Много се надяваше, че Олимпиада Викторовна ще му даде ролята на принца. Имаше основание — според пиесата принцът трябваше да се бие с шпага срещу разбойниците, които отвличаха Пепеляшка. А Альошка знаеше малко фехтовка. В предишното училище имаха такава секция и той се беше понаучил (жалко, че се наложи да се преместят). Но Олимпиада Викторовна каза, че Альошка ще играе ролята на страж пред кралския дворец. А за принца определи съвсем друго момче, по-високо и по-голямо от Альошка — осмокласник.

Кой знае защо, всички харесваха тоя принц. Казваха, че имал „прекрасни актьорски данни“.

Альошка не виждаше в него нищо такова. Затова пък, когато облякоха другото момче в костюма на принца, той забеляза, че е кльощаво, че краката му са малко криви и че не знае как се носи шпага. Альошка се скри зад кулисите и тихо каза:

— Пуинц квивокуак такъв… Шпагата му виси като чадър върху лампион.

И изведнъж чу смях. Смееше се Маша, която също се оказа там. Смееше се тихо, но весело. После хвана Альошка за лакътя и така хубаво му каза:

— Ама не се разстройвай толкова, Альошка. Какво пък толкова? Заради някакъв си принц… Половин пиеса трябва да играя с него — и нищо, търпя го.

Альошка едва не изкрещя от радост. Е, не изкрещя, разбира се, само се усмихна широко: нищо, всичко е наред, изобщо не се разстройвам. Беше толкова щастлив, че се съгласи да отиде заедно с Олимпиада Викторовна за старинни шапки. И на, оказа се, че Маша също идва с тях.

Шапките бяха нужни за кралските гвардейци, за придворните, за дебелия кочияш, в когото феята от приказката превръщаше един плъх. Откъде можеха да се вземат толкова шапки? Но Олимпиада Викторовна знаеше откъде. Тя им съобщи, че има една позната („стауа пвиятелка“), която се казва София Александровна. Преди тя също се занимавала с театрални костюми, но вече не работи. Обаче и сега, както и по-рано — през целия си живот, — е заета с нещо важно: колекционира шапки. Събрала е вече над хиляда най-различни. Колекцията й е толкова известна, че дори списание „Театрален сезон“ писало за нея. Понякога при София Александровна идват представители от различни театри — да се посъветват с нея и да вземат назаем шапки за своите постановки. София Александровна с готовност дава съвети и много неохотно шапки, защото преди три години в местния детски театър се изгубила една триъгълна испанска шапка.

— Но на нас тя безусловно ще помогне — каза Олимпиада Викторовна. — Тя ще ни помогне, защото сме стави пвиятелки.

Тя искаше, разбира се, да каже „стари приятелки“.

И тръгнаха.

По пътя Олимпиада Викторовна разказа на Маша и Альоша, че София Александровна живее на улица „Репейна“ в една стара къщичка на брега на оврага. Много пъти са й предлагали да се премести в нов апартамент, но тя отказва. Страхува се, че при преместването шапките може да се повредят или изгубят. А освен това при нея живеят четири котарака: Кузя, Самунчо, Васка и Матадор. София Александровна ги обича страшно. Много се страхува, че котараците могат да не харесат новото жилище.

— Уазбива се, това изглежда смешно — отбеляза Олимпиада Викторовна, — но туябва да бъдем снизходителни към човешките слабости.

При тези думи тя, кой знае защо, изгледа строго Альоша. Но той не й обърна внимание. Крачеше, гледаше усмихнат към Маша и си мислеше: „Машка, ти си като маргаритка, чудесна си, това е най-важното…“

Юнският ден беше горещ и весел, златистата коса на Маша сияеше в слънчевите лъчи. Маша подскачаше и подритваше по асфалта лъскава лимонадена капачка.

Втора глава

Къщичката стоеше на самия ръб на оврага. Някога, много отдавна, сигурно е била красива. Но сега беше стара и така затънала в земята, че стъклата на прозорците и покритите с орнаменти носове на улиците тънеха в трева.

Почукаха. Отвътре излезе слабичка, остроноса старица.

— Сонечка! — възкликна Олимпиада Викторовна и се хвърли към нея. — Толкова се уадвам!

Но София Александровна, изглежда, не се радваше чак толкова. Тя ги погледна така тъжно, че Олимпиада Викторовна се препъна на половината път:

— Сонечка, пвиятелко моя, какво се е случило?

— Ох, Липочка — изхлипа София Александровна, — откраднаха ми Кузя…

— Не може да бъде!

Старицата разпери ръце.

— Не може да бъде — решително произнесе Олимпиада Викторовна. — Скита някъде, нищо повече. Соня, как може да се уазстуойваш толкова?

— Ах, не, не скита! Никога не е правил такива неща. Винаги се е връщал вкъщи вечер, а сега от три дни го няма. Звъних в милицията, но те не искат да го търсят и имам чувството, че ми се смеят…

— Колко са безсъудечни! — каза Олимпиада Викторовна. — Но, Соня, трябва ли да се измъчваш толкова? Та ти имаш още тви котавака. Пвекуасни екземпляуи.

София Александровна слабо махна с ръка:

— Ах тия екземпляри… Вечно се бият. Много ги обичам, разбира се, но Кузя беше най-добър от всички. Толкова мил, гальовен… Впрочем, заповядайте, моля ви — сепна се тя. — Какво се разприказвах и аз…

Голямата, ниска стая миришеше на нафталин, влага и котки. През малките прозорци падаха и се отразяваха в жълтия под снопове слънчеви лъчи. Мътно проблясваха прашният кристален полилей под тавана и сребърните лъжички в старинния бюфет.

— Моля, седнете — въздъхна София Александровна.

Но нямаше къде да седне. По столовете и креслата имаше шапки. Навсякъде имаше шапки: надничаха от полиците, висяха на пирони по стените, бяха натрупани върху шкафовете и образуваха цяла пирамида върху стария тумбест скрин. Високи копринени цилиндри, триъгълни войнишки шапки от времето на Суворов, сламени шапки, мексикански сомбрера, тиролски шапчици с фазанови пера, мускетарски шапки — също с пера…

— Ще полудея — прошепна Маша.

— Тук сигурно има и шапка-невидимка — тихичко отвърна Альошка.

Олимпиада Викторовна подбутна напред Маша и Альоша:

— Сонечка, ето двама от моите таланти. Дошли сме по уабота.

„Таланти! — сърдито си помисли Альошка. — За теб само принцът е талант, а аз съм нужен колкото да мъкна шапките…“ Разбира се, не го каза на глас. Стоеше и се озърташе.

Освен шапките в стаята имаше и други интересни неща: бронзов свещник със сини стъклени висулки, старинен грамофон с огромна фуния, пукната порцеланова статуетка, изобразяваща наполовина излюпило се от яйце пъстро джудже…

Статуетката стоеше върху скрина до купчината шапки, сред някакви парцалчета и пожълтели дантели. Альошка се приближи, за да погледне отблизо джуджето.

И изведнъж видя зад шапките ръба на стъклена кутия. Приличаше на аквариум.

„Че могат ли рибки да живеят в такава тъмнина?“ — помисли си Альошка. Той внимателно отмести една сива каубойска шапка, за да разгледа аквариума. И в същия миг цялата шапкарска пирамида се срути на пода.

Но Альошка не беше виновен! Изпод шапките изскочи настръхнал сив котарак. Той пресече с няколко скока стаята и катапултира през прозореца.

— Самунчо, какво те прихваща? — заохка София Александровна. — Ох, мира нямам от вас!

Альоша и Маша се хвърлиха да събират шапките.

— Няма нищо, няма нищо — говореше София Александровна, — тоя немирник Самунчо събори всичко. Колко мили деца… Дай тук тази шапка, момченце…

А върху скрина блестеше стъклената кутия, освободена от пленничеството на цилиндрите, бомбетата и триъгълните шапки. Не беше аквариум. В нея върху бронзови поставки се извисяваше платноходен кораб — мъничък, но съвсем истински.

Альошка облегна гърди върху скрина и забрави за всичко на света.

Не че искаше да стане капитан или пътешественик. Но макар че мечтаеше за друго, обичаше морето. Преди една година го бяха водили в Крим и оттогава Альоша не можа да забрави синия хоризонт, налитащите зелени вълни и огромните форщевени^[2] на корабите над пристана. И също така обичаше, разбира се, книгите за пирати, приключения и платноходи. Така че от пръв поглед позна какъв е корабът. Беше клипер^[3] — стремителен, с тесен корпус, тънък бушприт^[4] над острия нос, с три мачти с прави платна. Бордовете, покрити с орехов лак, и медната обшивка на дъното блестяха.

От площадките на мачтите към бордовете се спускаха обтегнати въжени стълбички. (Альошка знаеше, че се казват „ванти“.) На кран-балките висяха мънички котви, а самите балки бяха не по-дебели от кибритена клечка. Изящният щурвал^[5], голям колкото монета от пет копейки, беше прикрепен на рулевата колонка пред щурманската кабина.

— Ау, чуден е! — прозвуча до самото му ухо горещият шепот на Маша.

Альоша не беше забелязал кога се е приближила.

— Това е клипер-фрегата — прошепна той в отговор.

Радваше се, че и Маша харесва корабчето. Тя се беше навела толкова близко, че косата й гъделичкаше ухото на момчето. Тихичко каза:

— Когато бях малка, мечтаех да стана моряк.

— А сега?

— Е, сега… Сега знам, че там не взимат момичета.

— Понякога взимат. Веднъж гледах един такъв филм… Ив едно списание писаха за жена капитан.

— Знам — въздъхна Маша. — Но е трудно. Може би, ако се постарая… А тогава просто не знаех, че е трудно, малка бях.

— А сега? — усмихна се Альошка.

— Какво сега? — учуди се момичето.

— Сега да не би да си съвсем голяма?

— Е, все пак… Не съм в детската градина. А тогава не разбирах нищо. Мислех си, че ти трябва само моряшка якичка, за да станеш моряк. По цял ден плачех, молех мама да ми ушие рокля с такава якичка. Успях да я накарам.

Альошка каза замислено:

— А аз и сега имам моряшки костюм. Мама ми го купи, когато пътувахме на юг. С такава една голяма яка — като синьо знаменце. Когато има вятър, така плющи, сякаш съм с криле. Чак ми се иска да литна… И костюмът е толкова лек и бял — като платно на кораб.

Цяла минута двамата мълчаливо гледаха тънките батистени платна на клипера. Марселите, брамселите^[6] и кливерите^[7] висяха — плоски, неподвижни.

— Трябва им вятър — каза Альошка.

— Именно — шепнешком се съгласи Маша. — И изобщо не разбирам — та това е кораб, а не шапка. Какво търси тук?

София Александровна и Олимпиада Викторовна разговаряха за свои си работи, като все се прекъсваха една друга:

— Ама уазбеви, Сонечка, туябва ти нова кваутива…

— Не, Липа, не мога, свикнала съм тук…

Альошка събра цялата си вежливост, изчака една пауза, докато двете жени си поемат дъх, и високо попита:

— София Александровна, моля да ме извините. Не бихте ли ни разказали откъде е този модел?

София Александровна плесна с ръце („Ах, какво добро момченце!“) и бързо заразправя:

— Да, да, това е интересна вещ. Вярно, имам го съвсем случайно. Преди много години тук живееше един квартирант, старец, та той го направи. После умря, а корабчето остана при мен. Твърде мила играчка, макар че не разбирам особено от такива неща. Телевизията искаше да го купи за някакъв филм, но за какво са ми пари? Предложих им да го заменя срещу два хусарски кивера^[8] от времето на Наполеон и те се съгласиха, но киверите не бяха истински, съвсем фалшиви бяха…

Скоро гостите се сбогуваха със София Александровна. На Альошка беше връчена цяла купчина шапки, избелели от времето и остро миришещи на нафталин. Чак му се докиха.

— Е, Сонечка, вуеме е. Не се уазстуойвай зауади Кузя, бъди уазумна…

Альошка излизаше последен.

— Момченце — повика го тихо София Александровна.

Альошка бавно се завъртя на място и надникна иззад шапките.

— Момченце… Мисля, че си много мил и с добро сърце. Искам да те помоля нещо. Ако видиш някъде един сив котарак с бяла гушка и розова драскотина на ухото, моля те, опитай се да го хванеш и ми го донеси… Знам, това сигурно ти изглежда смешно, но аз съм толкова привързана към него.

Альошка не се смяташе за мил и добър и при тези думи чак го засърбяха петите от неудобство. Но му беше жал за София Александровна. Какво да се прави, щом за нея глупавият котарак Кузя е най-скъпото и любимо същество в целия свят? И той каза:

— Какво говорите, съвсем не е смешно. Аз, като ми се загуби миналата година кученцето Джулбарс, цял ден плаках. Ще се постарая. Ако видя вашия Кузя, непременно ще ви го донеса.

За кученцето той измисли, разбира се. Пък и можеше ли сериозно да се сравнява едно куче с някакъв си мяукащ Кузя. Но Альоша искаше да утеши старата жена.

Същия ден имаше репетиция. Всички гвардейци и придворни получиха шапки. Альошка също. Шапката беше голяма, широкопола, с пера — като мускетарска. Но от нея изпадна една хлебарка, която веднага се завря под яката му. Альошка изпищя, защото, да си признаем, много се страхуваше от разни дребни гадинки.

Това му развали настроението. То се развали още повече, когато Олимпиада Викторовна реши да репетира последна сцена. В нея принцът намираше Пепеляшка и, разбира се, започваше да я ухажва. Само дето не я целуваше.

Преди започване на сцената Олимпиада Викторовна предложи на принца да смени баретата си с шапка с бели пера.

— Споуед мен това ще бъде много изящно — каза тя. — Чеуен костюм и сива шапка от мек филц със свебво.

— От какво каза, че била шапката? — тихо попита Альошка.

— От филц — отвърна Маша. — Почти всички шапки се правят от филц.

— Аха.

Репетицията започна. Принцът падаше на колене пред Маша, мереше й кристалната пантофка и й се обясняваше в любов. Олимпиада Викторовна беше недоволна:

— Не, не така! Не ти достига чувство. Туябва да се говори туогателно, много туогателно, а ти го пуавиш някак лекомислено. Като че ли пуинцът има само вятъв в главата.

И тогава Альошка доста високо каза:

В главата

под филцовата шапка

има много пустота и вятър.

Свистят там

норд-ест и сюд-уест.

за ума там място не остана.

Настъпи неприятна тишина. Олимпиада Викторовна се обърна и погледна сурово към дръзкия нарушител на творческата дисциплина:

— Имаш мног-го зъл език. Мн-ного зъл. Пуечиш ни на уаботата. Моля те, излез и без това не участвуваш в тази сцена.

Альоша отиде зад кулисите, седна върху шперплатовия кралски трон, взе една забравена от артистите рапира и започна да изписва върху прашния под думата „Маша“.

Репетицията свърши.

Принцът и Пепеляшка се появиха иззад кулисите и двамата — сърдити.

— Нищо не излиза — каза Маша.

— Има си хас! И все заради такива „поети“ — озъби се принцът и врътна белите си пера към Альошка. — Пишман-поет. Търси си боя.

— Я по-кротко — каза Альошка.

— А ти не ме учи — гордо възрази принцът. — Едно време за такива стихове човек са го набождали на стената, като бръмбар в колекция.

— Какво, да не би да ме каниш на дуел? — попита Альошка, вътрешно зарадван.

— Да не беше страхливец, щях да те поканя.

— Аз страхливец? — възкликна Альошка и скочи.

— Момчета, престанете! — възкликна, както е прието в такива случаи, Маша.

Принцът с изящно движение откопча плаща, хвърли го на пода и извади шпагата си.

Альошка се облегна на своята рапира и леко огъна острието й.

Принцът се хвърли в атака. Альошка парира нападението и с насрещен удар отчупи едно перо от шапката на противника си. Маша за всеки случай изписка. Принцът отскочи на две крачки, зае красива позиция за нападение и отново се хвърли в боя. Альошка направи крачка встрани, пропусна го под рапирата си, обърна се и го шибна по мършавия задник. Принцът изквича, запокити шпагата и се нахвърли върху Альошка с юмруци.

И в този момент изникна Олимпиада Викторовна.

— Какво става тук? — заплашително произнесе тя.

— Той пръв започна! — изхленчи безсъвестният принц. — Шпага ще ми размахва!

Олимпиада Викторовна със съскане си пое дъх и каза:

— Вън!

И посочи вратата с острия си пръст.

— Както обичате — каза Альошка.

 

Маша догони Альошка и двамата бавно тръгнаха един до друг.

— Толкова се обърках — каза Маша. — Дори не успях да й обясня, че ти не си виновен.

— Ти пък! Какво ще й обясняваш! — весело каза Альошка.

Радваше се, че Маша е до него и го съжалява, но не искаше да го съжаляват прекалено много.

— Ще преживея и без драмсъстава.

— И на мен не ми харесва там — каза Маша. — Пък и нямам време. Нали освен това уча музика, гимнастика, английски… Но какво да се прави? Ако напусна, ще се провали премиерата. Не бива.

— Разбира се, че не бива!

Маша помълча, въздъхна и тихо попита:

— Значи ти никак не съжаляваш, че напусна състава?

И Альошка, изчервен, задъхан от собствената си смелост, изведнъж каза:

— Съжалявам. Мъничко… Защото ще те виждам по-рядко…

След тези думи той вече не смееше да я погледне, заби очи в сандалите си. Така и не разбра дали Маша се усмихна, или се намръщи. Навярно се усмихна, защото каза:

— След три дни имам рожден ден. Ще дойдеш ли? В три часа.

— Ще дойда, разбира се! — радостно изтърси Альошка и веднага се сепна: — Само че… Кой още ще дойде?

— О, няма да има много народ! Две момичета от нашия клас, моето братовчедче, то е първокласник, и Андрей Лапников. Ти не го познаваш, ние учим заедно в музикалното училище. Един такъв смешен дебеланко, но пък свири на цигулка най-добре от всички. Нашият магнетофон се развали. Той ще свири, а ние ще танцуваме.

— Аз не умея.

— Че никой не умее. Всеки ще танцува както може.

Альошка мрачно и нерешително попита:

— Ами тоя… принцът? И той ли ще дойде?

— Остави го — каза Маша. — Притрябвал ми е.

Трета глава

Бащата на Альошка беше археолог. Вече два месеца живееше в пустинята — разкопаваха някакъв старинен град. Понякога пишеше писма, разказваше за невероятни находки. И Альошка, и майка му страшно се радваха на всяко писмо.

Когато Альошка се върна вкъщи и видя, че майка му е зарадвана от нещо, той веднага попита:

— Писмо от татко ли има?

Но мама каза:

— Не, друга новина. От завода ме изпращат в Ленинград за десет дни. Командировка. Ще те взема със себе си.

Беше много учудена, защото Альошка нито завика „ура“, нито заподскача от радост.

— Не се ли радваш?

Има различни момчета. Някое на мястото на Альошка би започнало да увърта и да измисля разни причини. Друго би решило, че нито едно момиче не струва колкото едно пътуване до Ленинград. Но Альошка каза:

— Разбираш ли, мамо, има тук едно момиче. Поканило ме е на рожден ден, След три дни.

И майките са най-различни. Майката на Альошка нито се обиди, нито се разсърди.

— Какво пък… Пак ще помоля леля Даша да те наглежда.

Леля Даша беше пенсионерка и живееше в съседния апартамент. Когато оставяха Альошка сам за няколко дни, родителите му молеха леля Даша да го „наглежда“. Тя се съгласяваше с удоволствие. И Альошка се съгласяваше, макар и да смяташе, че от това няма никаква нужда — не е малък.

Надвечер майка му се приготви за гарата. Разбира се, тя даде на Альошка много съвети и указания как да живее самостоятелно. Последният съвет беше такъв:

— Когато тръгваш за рождения ден, постарай се да изглеждаш прилично.

— А как именно?

— Иди в бръснарницата да се подстрижеш. Хубаво си измий врата. И се облечи както трябва.

— А как трябва? — озадачи се Альошка.

За това изобщо не беше помислил. Наистина какво да облече. Училищната униформа е много скучен костюм за празник, пък и изтеклата година, не й се беше отразила добре — панталонът, разтеглен в коленете, на лакътя дупка. С любимите си дънки и спортната риза също не можеше да отиде — не е като да играеш футбол…

— Облечи си моряшкия костюм.

— М-м… — каза със съмнение в гласа Альошка.

— Защо, какво му е?

— Нищо, ама… с него изглеждам по-малък.

Мама се засмя, целуна Альошка и замина.

А той се замисли.

Виж как се усложнявал животът на човек, поканен на рожден ден. Трябва да мисли за „парадно“ облекло. И за подарък (добре, че се сети!). Е, подаръкът е лесен. Може да подари химикалката си с четири цвята. Или в краен случай саморъчно направения пистолет с телени куршумчета — изглеждаше почти като истински „маузер“. Но какво да реши за костюма?

Когато за пръв път отиваш на гости при момиче, в което си… е, с една дума, което ти харесва, иска ти се да изглеждаш солиден и мъжествен. А моряшкото костюмче все пак е прекалено детско… Но пък е най-красивото, което има Альошка. Иди, че решавай.

За да не действува слепешката, Альошка намери в гардероба закачалката, на която от миналата година висеше моряшката ризка и късите панталони с тънко синьо коланче. Преоблече се и застана пред огледалото.

 

Ето от какви дреболии започва една приказка. Ако мама не беше казала толкова обикновените думи „постарай се да изглеждаш прилично“, Альошка едва ли щеше да се разтревожи твърде много тази вечер. Като всички момчета, сега щеше да препуска из двора, вместо да се върти пред огледалото. Нямаше да забележи, че медната котвичка на ръкава се е пооткъснала. Нямаше да я разгледа толкова внимателно и нямаше да си спомни, че почти същите котви имаше на модела на клипера.

Нямаше да си спомни за корабчето!

Но той си спомни.

А ако това бе станало посред бял ден, в суматохата на играта или на спешните дела, които трябва да се свършат, сигурно нямаше да се случи нищо особено. Но беше вечер. По радиото предаваха тъжна музика и може би затова споменът за клипера също бе тъжен. Грижите за костюма престанаха да безпокоят, Альошка. Той угаси лампата, излегна се на дивана и се замисли за корабчето. За това, как то стои в полумрака, в ъгъла на скрина сред прашни шапки. София Александровна седи до прозореца и въздиша за изгубения Кузя, а под тапетите шумолят хлебарки. И никой не се интересува от малкия, но почти истински клипер, който тъгува за морето.

Това беше неправилно. Несправедливо!

Нима затова старият майстор бе построил своята клипер-фрегата? За прашния скрин?

Здрач изпълваше стаята, но прозорецът бе още светъл и през него се виждаха черните телевизионни антени по съседните покриви. Приличаха малко на клиперни мачти. Тънкият лунен сърп висеше на една от тях.

Альошка си мислеше за кораби, за майстора и постепенно в главата му започнаха да се подреждат стихове: „Живял стар корабен майстор… Строял удивителни неща…“

Отначало така, а после се получи друго:

Живял стар корабен майстор,

мълчалив, с лула димяща,

но веднъж направил той корабче —

толкова мъничко, но като истинско.

 

Цяла фрегата^[9] направил, като чудо

от бизана до бушприта,

но умореният стар майстор умрял

и корабът останал у съседката.

Така започна Альошка своята „Песен за клипера“. Учудващо лесно намираше нужните думи:

Сред шапки стари и посмачкани,

прашни пера и филц изгниващ,

как е живял той е корабна приказка —

чаен клипер — син на морето и вятъра.

Гърлото му се стегна, когато прошепна последните редове.

Наистина как „живее“ той там? Нима мястото на един кораб е сред старите, проядени от молци парцали? Такъв модел би трябвало да стои в капитанската каюта, до илюминатора, през който се виждат всички страни и морета. Или в дома на стар моряк, където по стените са окачени карти, щурвали и пъстри индиански маски. Или на масата на писател, който пише за пътешествия. Или в стаята на момче, което мечтае да стане капитан. Пък и защо непременно момче? Има много момичета, които също обичат приключенията. Ето Маша като малка е мечтаела да стане моряк. Пък сигурно и досега мечтае.

Разбира се, че мечтае!

Да можеше да й подари такова корабче…

Да можеше да й подари това корабче!

Альошка се разтрепера от вълнение при тази мисъл.

Разбира се, клиперът — ето най-добрия подарък за Маша! За какво й са четирицветната химикалка или саморъчно направеният пистолет? А платноходът — той е като приказка…

Но чужда приказка.

„За какво й е на тази баба клипер? — сърдито мислеше Альошка. — Тя не му обръща внимание. Случайна вещ бил. Виж я ти — клиперът за нея бил случайна вещ!“

Вече не можеше да мисли за нищо друго. Защото това беше страшно несправедливо: едно чудесно корабче стоеше там, съвсем ненужно на собственичката си, а най-хубавото момиче на света не можеше да го получи като подарък.

А колко щастлива би била! Альошка си представяше нейните сияещи очи и сякаш чуваше думите й: „Ах, Альошка! Какво чудо!“

Той се въртеше на дивана — мислите не му даваха мира.

Какво да направи? Да отиде при София Александровна и да я помоли да му продаде корабчето? Но един старинен модел не е химикалка, а Альошка имаше само пет рубли.

Или честно да й обясни всичко? Може би тя отведнъж ще разбере и ще му подари клипера?

Альошка въздъхна. Не, нямаше да се реши на такъв разговор. И нямаше да може да обясни. Дори на себе си не можеше да обясни защо смята Маша за най-хубавото момиче. Просто го чувствуваше, и толкоз.

Пък и нима София Александровна ще го изслуша? На нея главата й е пълна само с котараци и шапки.

Шапки…

Шапки!

Альошка подскочи върху дивана така, че пружините изскимтяха и звънът им дълго не заглъхна. Той си спомни!

В къщата, където живееха преди, имаше едно познато момче — Владик Василков. Беше пристигнал преди две години от старинния град Талин. В този град имало много къщи с високи комини. А където има комини, не може без коминочистачи. И коминочистачите от Талин са хора на почит. Както и шапките им — високи черни цилиндри. Владик разправяше, че имал такъв цилиндър. Че уж му го бил подарил един познат коминочистач. Той беше сговорчиво момче и сигурно щеше да се съгласи да замени шапката срещу четири марки с африкански риби и хубаво джобно ножче с пет остриета и отвертка.

У София Александровна беше пълно с всякакви шапки, но точно такъв цилиндър Альошка не забеляза. Със сигурност го нямаше в колекцията. Още утре, рано сутринта, Альошка ще хукне да се сдобие със скъпоценната шапка. А после ще отиде при София Александровна и много вежливо ще й каже: „Извинете ме, моля ви. Вие имате едно корабче, което съвсем не ви е нужно. А аз имам една много рядка шапка, тя също не ми е нужна. Вие се интересувате от шапки, а аз от модели. Хайде да ги разменим, от полза ще е и за двамата…“

Разбира се, ще трябва да събере смелост, това не е като да правиш замяна с познати момчета. Но Альошка ще събере. Заради Маша и за да освободи клипера от плен. Той трябва да спаси кораба!

С тази мисъл Альошка заспа.

А през нощта се вдигна буря. Альошка се събуди, но не от гръмотевиците и светкавиците, а от студени водни пръски. Вятърът ги запращаше през прозореца. Пердето се издуваше като корабно платно.

Альошка се хвърли да затвори прозореца, но изведнъж светна и изгърмя толкова силно, че той замря. Но не от уплаха, а от красотата, която видя.

В синята светлина той видя как шиба поройният дъжд и как се носят по асфалта цели потоци вода, побелели от пяна. Сякаш започваше наводнение. Светкавицата блесна втори път и тополите сякаш пламнаха със скрита в тях зелена светлина. Вятърът и потоците вода ревяха и тръбяха. В бурята имаше толкова юначество и сила, че Альошка не пожела да затвори прозореца. Нека се издува пердето, нека се клати лампата под тавана, нека тънките стъклени чаши в бюфета звънтят от уплаха. Той само свали от закачалката стария шлифер на майка си и се покри с него, когато легна на дивана, за да закрие ръцете и краката си от бодливите пръски.

Мълниите святкаха често и таванът ставаше небесносин. Водата шибаше и кипеше навън.

Засвириха влажните сюд-уести —

помисли си Альошка,

Като водна стена пороят рухна…

И заспа под шума на проливния дъжд.

Четвърта глава

Утрото беше слънчево и влажно. По асфалта блестяха локви, лежаха откършени от бурята кленови клонки. Подухваше ветрец. И когато Альошка излезе от входа, синята яка на костюмчето трепна и заплющя като празнично знаме. Альошка се развесели и помисли, че днес непременно ще се случи нещо необикновено.

И той се отправи към дома на Владик Василков за коминочистаческата шапка.

Но случват се събития, които преобръщат всички планове с главата надолу. Току-що отминал два квартала, Альошка чу дрезгаво, протяжно мяукане. Почти на самия връх на една висока топола седеше сив котарак. Беше мокър и поради това изглеждаше много нещастен. Навярно подгонен от лоши кучета, той се бе изкатерил на дървото и беше седял там горкичкият от вчера, през цялата нощ, под дъжда и бурята. От страх се бе изкатерил, а сега се страхуваше да слезе.

Альошка присви очи и различи на ухото на котарака голяма розова драскотина. Едва не изкрещя от радост — беше Кузя! Всъщност сега вече нямаше нужда от коминочистаческата шапка. Когато си получи ненагледния Кузя, София Александровна непременно ще поиска да възнагради спасителя му. А те вчера видя, че Альошка не можеше да се откъсне от клипера. И наистина какво е за нея този клипер в сравнение с Кузя?

Не бива да мислим лошо за Альошка. И да не беше корабчето, той в никакъв случай нямаше да подмине нещастния котарак. Но сега прояви особено старание и бързина. Смъкна си сандалите, засили се и атакува мокрото стъбло на тополата. Изкачването започна добре. Стъблото беше наклонено, грапаво и Альошка с лекота се изкатери до половината. Вярно, че си издра коленете, а моряшката ризка се намокри и измачка, но това бяха дреболии.

По-нагоре дънерът се разклоняваше. Трябваше да пълзи по хлъзгавите клони, за да достигне Кузя. Искаше да хване котарака внимателно, но глупавото животно зажумя, започна да вие и се вкопчи с нокти в кората. Нямаше начин, Альошка го хвана за врата и започна да го откъсва от дървото. Кузя се отпусна, но веднага се вкопчи с нокти в рамото на момчето. Альошка тихо изстена и почти се изтърколи от дървото.

Долу го посрещнаха зяпачите.

— Не момче, а герой — каза един висок мустакат чичко.

— Измъчило се е горкото котараче — въздъхна една леличка. — Бедният, сигурно си няма стопани.

„Бедничкият“, почувствувал близостта на земята, поотпусна нокти, но все още седеше на рамото му със стиснати очи и свити уши.

— Аз познавам стопанката му — промърмори Альошка, докато напипваше с крак сандалите си. Одраното рамо и коленете го боляха.

„Още по-добре — помисли си той, — имам доказателства, че съм спасил това животно с големи усилия, дори с риск.“

И като шляпаше с незакопчаните сандали, Альошка помъкна Кузя към къщичката на София Александровна.

Но къщичката се оказа празна. Стъклата бяха избити, вратата — висеше, коминът — рухнал. Ъглите бяха окончателно изкривени, от цепнатините в мокрите стени стърчаха кълчища.

Недоумяващият Альошка надникна вътре. Подът на опустелите стаи бе покрит с тъмна вода. В нея плаваха парчета хартия и стол с отчупен крак.

Явно нощният порой бе бушувал тук с пълна сила. Потоците вода бяха размили пръстта и отместили къщичката към оврага. По склона му, там, където през нощта водата се бе устремила надолу, бяха отскубнати всички храсти.

До самия ръб на оврага върху преобърнатата кофа седеше някакво момиченце на около осем години с права и дълга сламеноруса коса. То държеше на коленете си кукла с опулени очи и тихичко пееше странна песничка:

Израства зад полето

лес-трева.

От леса не бой се,

няма нито вълк, ни лъв.

Има само сиви мишки

и понякога се бой —

със мишката от приказката

настъпва и беда…

— Слушай — повика я Альошка. — Какво е станало тук? Къде е София Александровна?

Момиченцето погледна Альошка с бистрите си очи.

— Какво е станало? — повтори то с напевно гласче. — Къщичката вода я разми, дъжд я потопи. Такава беда — ой-ой-ой… А племенникът на София Александровна закара леля си в нова квартира. Той отдавна я канеше, но все не можеше да я уговори. А сега вече нямаше защо да я уговаря. Рано сутринта с кола дойде, натовариха всичко и заминаха. Та къщичката съвсем скоро в оврага ще се срути…

Сърцето на Альошка се сви от лошо предчувствие.

— А вещите? — попита той. — Нищо ли не пострада?

Момиченцето въздъхна:

— Как да не пострада? Водата отнесе едно шкафче, две испански шапки… И едно малко корабче имаше, и него отнесе. Остана само стъклената кутия, а корабчето го няма.

„Така си и знаех!“ — отчаяно си помисли Альошка.

А момиченцето продължаваше:

— София Александровна страшно се разстрои заради шапките. И за корабчето съжаляваше. За шкафчето никак, а за корабчето много. Все викаше: „По-добре да го бях подарила на онова момченце.“

От учудване Альошка отпусна ръце и Кузя се пльосна на земята. Альошка машинално го вдигна.

— Ама това бил Кузенка! — зарадва се момичето. — Пък аз не го познах. Намери се, миличкият! Дай ми го, момченце, аз ще го занеса на София Александровна. Така ще я зарадвам!

То стана, сложи куклата си върху кофата и се изправи. Беше дребно, тъничко, с избеляла синя рокличка на бели точки. На Альошка изведнъж му се стори, че някъде е виждал това момиче, но не можеше да си спомни къде. Подаде му котарака. Кузя замърка от радост.

— А тя на кое момче искаше да подари корабчето? — попита Альошка, който едва не плачеше от огорчение.

— На онова, което беше у тях вчера. На кое друго? Тя други момчета не познава.

— Виж какво, я да взема аз да сляза в оврага. Корабчето може да е заседнало в храстите. Няма как да отплава надалеч.

Той стъпи на ръба и се хвана за един храст.

Момиченцето го спря:

— Недей. Само ще се изкаляш и изподраскаш. Пък и там няма нищо, племенникът на София Александровна газеше долу с гумени ботуши, търсеше шапките и всичко останало. И нищо. Ручеят ги е отнесъл.

— Може пък да го намеря.

— Щом е отплавало, няма да го догониш — възрази момченцето тихо, но толкова уверено, че Альошка се спря.

— Защо?

— Ами така.

„Какво я слушам — помисли си Альошка. — Ще сляза да потърся.“

— Почакай, Альошка.

— Нима ме познаваш? — учуди се той.

— Малко.

Всичко беше толкова странно. Альошка почувствува някаква неспокойна надежда. Доближи се до момиченцето:

— Слушай… Да не би да знаеш къде е корабчето?

— Не — отвърна то. Погледна Альошка със сериозни очи, позамисли се и изведнъж каза: — Не знам. Но ще ти помогна да го намериш.

Альошка недоверчиво се усмихна:

— Да не си вълшебница?

— Мъничко — каза момиченцето.

— Е, хайде.

— Ще отидеш на ъгъла на „Първомайска“ и „Садовая“. Там има бюро „Справки“…

— Там има обущарница и нищо повече — прекъсна я Альошка. — Не ме пързаляй.

Момиченцето нито се разсърди, нито се обиди:

— Ти сега слушай. За едни е обущарница, за други — бюро „Справки“. Там работи един дядо. Той знае всичко на света.

— А ти откъде знаеш за него?

— Ами че това е дядо ми.

— И сега е магьосник, разбира се!

— Разбира се — строго каза момичето. — Само че той не обича, когато някой веднага почне да му досажда с въпроси. Знаеш ли как трябва да го питаш? Ще влезеш при него, ще постоиш, а после ще си кажеш въпроса, ама така, като че ли говориш на себе си. Например: „Интересно, къде ли бих могъл да намеря летящото килимче?“ Ако дядо е в добро настроение, ще ти отговори.

— Ами ако е в лошо?

— Не бой се, днеска е в добро.

— Интересно — каза Альошка. — А ти какво изведнъж реши да ми помогнеш?

Ушите на момиченцето порозовяха, но погледът му остана все така прям и сериозен.

— Защото си красив и смел — тихо каза то.

— Кой, аз? — попита смаяният Альошка.

— Разбира се. Щом не се изплаши да се изкатериш толкова високо заради Кузя… Целият си се изподрал, но се качи, нали?

— Ти пък! Не съм ти направил нищо, а ти се подиграваш.

— Не-е — каза момиченцето, притисна Кузя до басмената си рокличка и избяга.

„Смел — горе-долу върви — мислеше си Альошка, — но красив? Откъде пък го измисли?“ После си спомни правдивите очи на момичето и повярва. Не в това, че е красив, разбира се, а за справочното бюро и дядото. И реши: „Ще опитам.“

Обущарската барачка беше ниска, скована от напукан шперплат. Съвсем лека. Направо да се учудиш как нощната буря, не я е издухала. Вратичката беше отворена и Альошка влезе.

В ъгъла, преграден с широки дъски като с тезгях, седеше мършаво старче с черно таке, с очила върху топчестия нос и сива четина по бузите. Пред него върху тънка желязна „лапа“ висеше обувка. Старчето я чукаше с чукче и тихичко си мърмореше нещо.

— Добър ден — плахо каза Альошка.

Старчето не отвърна нищо.

„Добре де!“ — помисли си обиденият Альошка и се заозърта. Всичко вътре беше съвсем обикновено: лавици с дървени калъпи и обувки, картинки, изрязани от списание „Огонëк“, стар календар. В ъгъла тиктакаше изкривен на една страна часовник с топуз. Вместо топуза на верижката висеше стар ръждясал катинар.

Докато гледаше катинара, Альошка промърмори — уж така, между другото:

— Интересно, може ли да се намери малко корабче, ако потокът го е отнесъл и никой не знае накъде?

Старчето престана да чука по обувката и изхъмка:

— А корабчето твое ли беше?

Альошка се обърка. Клиперчето не беше негово, разбира се. Но нали, все едно, София Александровна се канеше да му го подари…

— Мое беше… почти — отвърна той и крадешком се озърна.

Старчето го гледаше без сръдня, дори се усмихваше:

— Почти?

„Всичко знае“ — помисли си Альошка и му стана страшно неудобно.

— Е, не съвсем — заобяснява той. — Но сега то е ничие, щом са го изоставили. Според морските закони дори истински кораб, ако го изоставят, става награда за оня, който го намери.

Старчето дрезгаво се разсмя:

— Виж го ти, морския вълк, същински адмирал Нахимов… А как ти дойде наум да питаш точно мен? Или някой ти подсказа?

— Внучката ви — неохотно каза Альошка.

— А-а… Сигурно си й харесал, а, Альоша?

— Вие пък! — възкликна Альошка и почувствува, че се изчервява.

— Хайде, хайде, недей да се репчиш — подсмихна се старчето. — А корабчето можеш да намериш, но пътят дотам е дълъг. Казваш, че ручей го е отнесъл? Всички ручеи в реки се вливат, всички реки в морето отиват. А на брега на Най-Синьото Море стои град Ветрогорск. А в града се намира Музеят на Чудните Морски Открития и Корабите. Иначе казано — Корабният музей. И с всичко, що е свързано с него, се занимава Пазителят на музея. Много работи има той, но най-много обича да събира модели на кораби. И такова е умението му, и така ги обича, че като с магнит всички модели привлича. Каквото и корабче, където и да се изгуби, където и да го отнесат вълните, винаги до Ветрогорск ще доплува. Сякаш някакво особено чувство имат тия мънички корабчета. Като прелетни птици. Ето например изгубили вчера момчетата своята играчка-бригантина^[10], а днес, виж, тя е вече в Музея, при Пазителя… Търси го, ако искаш, но пътят е далечен.

— Съвсем като в приказка — каза Альошка.

— Че как! — откликна се старчето. — То си е баш приказка.

— Истинска?

— Виж, това не знам — изгледа го старчето внимателно, дори строго. — Не знам, Альошка. Както се получи.

— Но… как? Какво трябва да се получи?

— Ами спомни си, Альошка. Всички истински приказки все за едно и също разказват: как човек човека търси. Братчето Иванушка търси сестричката си Альонушка, Руслан — Людмила, Иван-царският син Василиса Премъдра търси. А малкото звездно момче търси майка си, отвлечена от злия магьосник.

— Да, вярно. И в „Снежната кралица“ Кай търси Герда.

— Ето. Или принцът — Пепеляшка.

Напомнянето за принца ядоса Альошка и той от яд възрази:

— Не всички приказки са такива. Някои Ивановци — царски синове, например търсят перо от жар-птица или нещо такова. Пък и принцове има всякакви.

— Вярно е. Само че за какво търсят това перо от жар-птица? Нали не за себе си, а пак за същото: любимата си да спасят. Или приятеля си да намерят.

— Но аз не търся корабчето за себе си — каза Альошка малко обиден. — Искам да го подаря на… един добър приятел. Тоест, тя сигурно още не знае, че съм истински приятел. Но аз много искам да се сприятелим.

— А без корабчето не може ли?

— Може, разбира се! Да не мислите, че искам с него да си купя дружбата? Просто тя има рожден ден, а клиперът е най-добрият подарък за нея. Да знаете как ще се зарадва!

— Хубаво ще е, ако се зарадва — замислено каза старчето. И добави тържествено: — радостта е много важна за човека. Какво пък, Альошка, щом си решил, опитай. Ще ти дам съвет.

— Благодаря ви много!

— „Благодаря“ се казва в края на приказката, Альоша. А сега слушай. Трябва ти билет до Ветрогорск…

— Да!

— Ще отидеш в Транспортното бюро, там, където са касите за влаковете, самолетите, летящите ки… кха-кха… с една дума, за всички превозни средства на света.

— Това на улица „Първомайска“ ли е?

— Не, другото бюро, на улица „Полярни капитани“.

Альошка изобщо не беше чувал за такава улица.

— А тя къде е, дядо?

— Какво, не знаеш ли? — хитро попита старчето. — Слушай. Ще тръгнеш по „Садовая“ и ще вървиш до края, докато стигнеш стария стадион…

— Аха, знам го! Ние там през зимата организирахме военни игри.

— Точно така. Само че ти не го заобикаляй, а мини през някоя пролука в оградата. И върви направо. А като пресечеш стадиона и излезеш през отсрещната пролука, ще се озовеш точно на улица „Полярни капитани“. Бюрото е от лявата страна, на № 22.

— Благодаря!

— Не бързай с „благодаря“-то. Чуй още нещо. Ако по пътя срещнеш нещо опасно или неразбираемо, някакво събитие или загадка, да речем, не го отбягвай. В приказката без това не може. Е, и за главното не забравяй, разбира се, върви смело.

— Добре. Отивам.

— Върви, Альоша. И се постарай да не се учудваш на нищо.

Пета глава

Альошка веднага повярва, че това ще е приказка. Та нали беше поет, макар и малък. А всички поети — и големи, и малки — дълбоко в душата си вярват в приказки.

Но улицата, по която вървеше, беше съвсем обикновена. Задминаваха го обикновени автобуси, подминаваха го обикновени хора. Мина обикновена миячна машина, която напръска всички. Минувачите се сърдеха, както обикновено. И оградата на стадиона беше обикновена, от сиви, нерендосани дъски.

Една дъска беше откъртена и Альошка се провря през пролуката (пак нещо съвсем обикновено). Мина по коридорчето под разсъхналите се дървени трибуни и излезе на полето.

Стадионът беше стар, отдавна никой не бе играл на него, Полето беше покрито с висока трева.

Тук пасяха коне. Имаше бели, дорести, черни. Бродеха надалеч, но когато Альошка нагази в тревата, вдигнаха глави — като по сигнал. И всички погледнаха към него. Альошка дори се почувствува неудобно и забави крачка. Тогава един златистокафяв кон, пристъпвайки внимателно, се приближи и спря на три крачки от него. Имаше красива, горда глава и добри очи. Конят го погледна въпросително и малко тъжно и Альошка го разбра. Не го чу, а именно разбра, че конят пита:

— Извинете ме, моля ви се, но не сте ли вие момчето, което търси кон, за да отиде в царството зад девет планини?

„Ето започна!“ — с леко замряло сърце си помисли Альошка и отвърна:

— Не. Разбирате ли, моят път е друг.

— Извинете — въздъхна конят и бавно се отдалечи.

Останалите известно време гледаха в очакване, после отново започнаха да пасат.

Стъклена, звънтяща тишина лежеше над стадиона. В нея се криеха тайни и цвърчаха скакалци. Скакалци имаше много. Когато Альошка газеше през меката трева, те се разхвърчаваха на всички страни.

Альошка прекоси полето, намери в оградата пролука и излезе на улица „Полярни капитани“. Улицата бе тиха, незабележима, с едноетажни и двуетажни къщи от двете страни.

Сградата на № 22 също беше стара. Навярно през миналия век е била построена от някой търговец. На горния етаж е живеел, а на долния е бил магазинът му.

Върху чугунената решетка на балкона над парадната врата Альошка видя дълга синя фирма:

По прозорците на първия етаж пъстрееха плакати на „Азрофлот“, а зад стъклото на един от тях висеше на капронов конец модел на самолета Ил–62.

Альошка натисна с рамо тежката врата.

Вътре всичко беше обикновено. И пусто. Под тавана лениво се въртеше голям вентилатор. На стените висяха разписания за самолети и влакове, табела „Пушенето забранено“, написано с червен молив, обявление за някакви екскурзии. Альошка се вгледа и по гърба му полазиха тръпки:

Край противоположната стена минаваше висока преграда с гишета. Всички бяха затворени, само в едно от тях, номер 2, се виждаше пролука. Альошка се приближи до него, въздъхна, събра кураж и почука.

Прозорчето се отвори и се показа касиерката.

Альошка се смути още повече: касиерката страшно приличаше на неговата учителка по география Клавдия Михайловна. Имаше същата гладка, посивяла прическа, строги очила и внимателни очи. Когато гледаха Альошка с такива очи, той се чувствуваше прозрачен.

— Слушам те — каза касиерката.

— Извинете, но… ми казаха, че тук може да се купи билет за Ветрогорск.

Касиерката леко повдигна вежди:

— Може. Интересно обаче кой ти го е казал?

— В бюро „Справки“. Тоест това не е съвсем бюро, а една такава будка. Там работи един дядо…

Очите на касиерката станаха по-добри.

— Значи дядото. Разбирам. Имаш важна работа във Ветрогорск, така ли?

— Да!

— Добре. Имаш късмет, един билет ми е останал. За днешния влак е. И побързай, влакът заминава след тридесет и пет минути.

— А билета колко струва? — сепна се Альошка. Чак сега съобрази, че майка му му остави за лични нужди само пет рубли. Ами ако не стигнат?

— Четири рубли и деветдесет копейки. Ще пътуваш без запазено място.

Альошка кимна радостно и бръкна в джоба си.

Парите ги нямаше. Нещо повече — нямаше го и джоба. Та нали вчера се преоблече? Парите бяха останали в стария му панталон.

— Момченце, какво ти е? Изглеждаш ужасно…

— Забравил съм си парите — прошепна Альошка. — Сега вече няма да успея навреме.

Касиерката също се разстрои:

— Ама и вие, момчетата, сте толкова разсеяни! Разхвърляни, недисциплинирани… И докога така?

Альошка мълчаливо стоеше до гишето, макар че вече нямаше смисъл да стои.

— Е, и какво да те правя? — каза касиерката.

В душата му трепна надежда.

— Кажи по каква работа пътуваш до Ветрогорск — заповяда касиерката.

Альошка усети, че ушите му се сгорещяват. Сигурно бяха станали розови.

— Ами, има едно момиче… Скоро ще има рожден ден… А във Ветрогорск е онзи музей…

Касиерката леко се усмихна:

— Ясно. Особен случай. Трябва ти Зеленият билет за всички видове транспорт дотам и обратно. Трябва да се върнеш вдругиден, нали?

Альошка сви рамене с огорчение — беше му все едно? Пари нямаше, а особеният билет сигурно струваше много по-скъпо от обикновен.

— Зеленият билет няма постоянна цена — обясни касиерката, — но струва много скъпо — точно толкова, колкото има у себе си пътникът в момента на покупката. До последната копейка. Нямаш ли поне няколко?

Альошка трескаво бръкна в малкото джобче до колана. И напипа монета от три копейки. Тя беше там от миналата година, когато бяха в Крим. Тогава Альошка хвърли в морето всичките си сребърни монети, а тази, медната, остана.

— Ето — нерешително каза той, — но тук са само…

— Дан — прекъсна го касиерката. Изгърмя с тежкия си перфоратор и подаде на Альошка зелено картонено правоъгълниче:

— Билетът е валиден до четири часа вдругиден.

— Благодаря! Довиждане! — викна Альошка и хукна към вратата.

— Момченце! Почакай!

— Но нали влакът ще…

— Не бързай. Вече не ти трябва влак. Като излезеш оттук, ще минеш по преките покрай старата църква и кино „Космос“ и ще излезеш на улица „Далечна“…

Альошка кимна. Не беше чувал за такава улица, но знаеше къде е киното.

— Ще вървиш до края на улицата. Когато свърши, ще продължиш направо, там има пътека. Ще излезеш на брега на реката и ще чакаш там. В четири часа ще дойде параход…

— Параход! — смая се Альошка. — Че реката ни е толкова малка! Там и лодките засядат!

— Стига си спорил, Альоша — уморено каза касиерката. — Върви. Не бързай, но и недей да се бавиш. Параходът ще дойде точно в четири часа.

Альошка си спомни конете на стадиона, погледна обявлението за летящите килими и разбра, че наистина ще е глупаво да спори.

„Имам време да се приготвя за път — помисли си той. — А на леля Даша ще кажа, че сме заминали с Валерка Яковлев на тяхната вила.“

Шеста глава

Улица „Далечна“ беше съвсем стара. Къщичките и оградите тънеха в лопуш. По обраслото с трева платно на улицата ярко жълтееха глухарчета, в канавките никнеха маргаритки. Високи тревни стъбълца стърчаха от пукнатините на дървения тротоар. Тротоарът бе тесен и дъските му меко пружинираха. И нямаше жива душа.

Альошка беше облечен като за поход: със зелената си риза(, стария спортен панталон. За всеки случай си взе якето, с което беше ходил в пионерския лагер. В задния джоб на панталона пъхна два сандвича с масло. Зеления билет държеше в ръка, не се реши да го сложи при сандвичите — можеше да се омаже.

Билетът беше зелен като тополово листо. В ъглите му Альошка различи бледо отпечатани рисунки: самолет, локомотив, параход и автобус. Отгоре имаше черен номер ОС 100743. Под номера с мънички букви беше написано: „За Особени Случаи“. В средата на билета — голям тъмен надпис: „За всички видове транспорт. Дотам и обратно“. И под него: „Ветрогорск“. В долния ъгъл синееше квадратен печат: „Транспортно бюро. Каса №2“. С една дума — съвсем истински билет. Да не повярваш, че струваше само три копейки.

Улицата свърши. По-точно, свършиха къщите, а тротоарът и канавките продължаваха. От двете страни, чак до хоризонта, се простираше тревисто поле. После свърши и тротоарът. Вместо него имаше обрасла с трева пътека. Тревата тихо шумолеше под краката на Альошка.

Струваше му се, че плува в зелено море, само дето нямаше шум на вълни. А тревата шумолеше и безспирно свиреха щурци. Небето с малки бели облачета леко се поклащаше над главата му и сякаш идваше към него.

И изведнъж Альошка видя реката. Но каква река? Малка като тясна уличка. Дъното със златисти песъчинки прозираше през тъмната вода. Летяха водни кончета. По бреговете растяха елхички. Как можеше да дойде тук параход? Дори лодка едвам би се провряла по този ручей.

„Станах за смях! — помисли си Альошка. — Излъгаха ме, пробутаха ми фалшив билет за три копейки. И аз, глупакът, повярвах!“ Той седна до водата и потъна в горчиви мисли.

Но не му се наложи да тъгува дълго. В далечината се разнесе странно пухтене, сякаш в тревата бе заседнал локомотив. Иззад завоя, над високите храсти, се появи голям син комин със сребърни звезди. Коминът бълваше дим.

Альошка скочи.

Параходът изпълзя иззад завоя. Беше бял, двуетажен и навярно изключително стар. Плоското му зелено дъно стържеше по дъното на реката. А огромните гребни колела не се събираха в нея. Те надвисваха над бреговете и с червените си лопати се забиваха в земята, като кършеха храстите. Параходът не плуваше, а пътуваше по реката — като трактор. Приличаше на морско чудовище, което е изпълзяло на брега и се влачи напред.

Альошка гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва в такова чудо. Да вярваш или не, но параходът дойде толкова близко, че момчето трябваше да отскочи, за да не го удари лопатата.

Параходът въздъхна като уморен кит и спря. В същия миг от борда му се плъзна трапът — две дъсчици с напречно заковани летвички, — който опря до самите сандали на Альошка. На входа се появи много едър и много дебел човек с бял параден кител. Имаше светла, раздвоена брада, дълга посивяла коса и червеникаво-мургаво лице с нос, който приличаше на домат. Морската фуражка, съвсем мъничка за такава огромна глава, стърчеше някъде на тила. Альошка веднага се досети, че това е Капитана.

— Младежо! — изгърмя Капитана с глас, от който тревата полегна. — Надявам се, че вие сте пътникът със Зеления билет? Ако е така, каня ви на борда на моя кораб.

Альошка, който все още примигваше учудено, се качи на парахода.

— Поздравявам ви! — провъзгласи Капитана и протегна ръка. — Мног-го, мног-го се р-радвам! Най-после истински пътник! Такъв, за какъвто е предназначен моят параход — той сниши глас и продължи: — Нямате си представа как ми е омръзнало да возя всякакви случайни личности, командировани досадници и безделници-туристи. Ето ги, полюбувайте им се.

Той изви очи към носовата палуба.

Там в плетени кресла се бяха разположили няколко души със сламени шапки. Седяха като в автобус — сложили на коленете си големи чанти, забили поглед право пред себе си.

Капитана иронично изхъмка:

— Проникнаха на кораба чрез всякакви увъртания. С връзки. А сега се сърдят, дето съм променил курса заради пътника със Зеления билет. Нищо, милички, ще потраете…

— Значи само заради мен влязохте в тази рекичка?

— Че как? Още преди два часа получихме радиограма, че вие ще ни чакате в тази точка.

— Но нали… Параходът е толкова грамаден, а реката — съвсем мъничка. Просто не ми се вярва.

Капитана се усмихна със задоволство:

— Дребна работа! Ако стане нужда, моят параход ще прошляпа дори Сахара… Макар че, право да ви кажа, Сахара далеч не е море.

— Разбира се — съгласи се Альошка. — В морето един кораб се чувствува най-добре.

Капитана го погледна одобрително:

— По дяволите! Младежо, вие сте ми мног-го симпатичен. Ако не възразявате, каня ви да обядвате с мен, а после ще ви съпроводя до вашата каюта.

Альошка не възразяваше — толкова беше гладен. Капитана му хареса и изобщо всичко започваше чудесно.

Параходът с пухтене и клатене тръгна на заден ход. А Капитана и Альошка отидоха да обядват.

Зад подредената маса в каюткомпанията седеше мършав моряк с дълго лице и мрачно увиснал нос. Трошеше с вилица едно кюфте.

— Запознайте се — каза Капитана на Альошка. — Моят Старши помощник.

— Добър ден — промърмори Альошка.

Старши помощникът се приповдигна и мълчаливо кимна с глава. После изля в гърлото си чаша айран и с кисел глас произнесе:

— С ваше разрешение аз вече обядвах. Ако не възразявате, ще отида да проверя вахтите.

— Ще ви бъда много признателен — каза Капитана.

Старши помощникът излезе приведен.

Докато го изпращаше с поглед, Капитана каза с дълбока увереност в гласа:

— Това е един досадник и бездарен моряк. Разбирам, че не е хубаво да излагам чужди недостатъци, но нямам сили да мълча. Между другото, именно той взима случайни пътници. По познанство. А когато възразявам, пише жалби до управлението на корабоплаването.

Капитана въздъхна, свали си фуражката, покани Альошка да седне и се напъха зад масата.

Обядваха в мълчание. Капитанът бе потънал в тъжни размисли и понякога въздишаше така, че перденцето на илюминатора се разлюляваше и Альошка виждаше как храстите отвън отминават назад. Клонките им престанаха да драскат стъклото, колелата весело зашляпаха във вода.

Към края на обеда Капитана се поразвесели.

— Мога да ви предложа различни каюти — каза той. — Имаме първа класа, има и луксозни с вана, телевизор и т.н. Но вас бих ви посъветвал да си изберете каютата „суперлукс“. Повярвайте ми, това е най-доброто място за този, който още не е остарял. Много пъти са ме молили за нея, но аз не разрешавах.

Той заведе Альошка на горната палуба, където край бордовете стояха спасителните лодки. Капитана спря до една от тях и отметна брезентовото покривало.

— Ето! — тържествено каза той. — Тук ще можете да живеете под звездите, тук ще се любувате на водата и бреговете. И освен това… — той сниши глас — тук няма никакви досадници.

— О, чудесно — възкликна Альошка. — Значи ще мога да спя тук?

— Разбира се. Ще наредя да ви донесат гумен дюшек.

… Вечерта настъпи бързо. Залезът пламна над водата и изгоря, появиха се звезди. Техните отражения трептяха във водата като струни. Реката вече беше широка — толкова широка, че бреговете почти изчезнаха от погледа.

Альошка се излегна в лодката. Над него тихо се поклащаше Малката мечка. Той задряма под шума на водата и равномерното пухтене на парахода.

Събудиха го стъпки — внимателни, но тежки, сякаш към него се прокрадваше хипопотам. Альошка бързо седна.

До борда на лодката стоеше Капитана.

— Моля за извинение — каза той с шепот, който разлюля брезентовото покривало. — Надявам се, че не съм ви събудил? Работата е… че… имам един много важен разговор с вас. Тоест предложение… С една дума — не бихте ли се съгласили да ми станете Старши помощник?

Альошка едва не подскочи от изненада:

— Как така?

— Много просто. Старши помощник. Съвсем не е лошо.

— Но… това е толкова трудна работа. Човек трябва да разбира…

— Ще се научите, повярвайте ми! Стига да имате желание!

— Да… Но вие си имате Старши помощник.

— Ще го уволня! — заяви Капитана. — Или ще го сваля на някой необитаем остров. Нека там се пише жалбите. Той е интригант, а не Старши помощник.

Альошка мълчеше. Не можеше да се съгласи, разбира се, но се боеше да не обиди Капитана.

— Съгласете се! — каза Капитана. — Никога през живота си няма да съжалявате. Ще видите такива далечни морета и чудни острови, каквито няма във всички морски романи. Обещавам ви необикновени приключения почти всеки ден. Между другото в устието на река Ел-Будалео и до днес има истински пирати…

— Разбирате ли… — внимателно каза Альошка, — всичко това е чудесно. Но аз имам важна цел, тя е най-главното нещо за мен. Не мога да я изоставя за нищо на света.

— Да — тъжно каза Капитана. — Всеки има свой път. Разбирам ви и не съм ви обиден. Но съжалявам много. Лека нощ.

Альошка се събуди късно. По-точно, събуди го Капитана, за да го покани на закуска.

След закуската се качиха на мостика. Утрото беше безоблачно и голямата река блестеше от слънчеви петна. Параходът се отправи към брега.

— Бих могъл да ви откарам до самия Ветрогорск — каза Капитана, — но рейсът ще продължи много дни. Със самолет ще стигнете по-бързо. На половин час път пеш оттук има малко летище. Регистрирайте билета си в касата и веднага ще ви качат в самолета.

На Альошка му беше малко мъчно. Вече се беше привързал към Капитана. Но неговият път го чакаше. И когато носът на парахода се заби в пясъка, той каза:

— Довиждане. Щастливо плаване.

— Щастлив път — каза Капитана.

Седма глава

Параходът се отдалечи от брега и зашляпа надолу по реката. Альошка му махна за сбогом, после преметна якето си през рамо и закрачи по пътеката.

Пътеката прехвърляше ридове, криволичеше между огромни валчести камъни. По тях блестяха люспички слюда. Гъсти шипкови храсти растяха между камъните. Понякога те преграждаха пътеката и Альошка трябваше да се провира през гъсталака.

Измина около километър и излезе на поляна, пожълтяла от глухарчета. В средата й стърчеше каменен стълб. Беше квадратен и масивен като основа на старинен паметник. По него бяха изрисувани бели стрелки и надписи:

И други такива. Белите стрелки покриваха целия стълб.

— Гледай ти! — каза Альошка, но не се учуди особено.

В долната част на стълба, малко над глухарчетата, той откри стрелка с надпис:__ „Чисто поле“__. Надписът беше задраскан и над него белееше друг, пресен: „Летище“. Альошка определи посоката и отново закрачи през камъни и шипки.

Не му се наложи да върви дълго. От поредния рид той видя поле, покрито с маргаритки. В отсрещния му край имаше светлокафява къщичка с висока антена, а до нея — още една, изрисувана с червени и бели квадрати. Над нея върху дълъг пилон висеше „ръкав“ за определяне посоката на вятъра: дълъг конус от бял плат с черни напречни ивици. Вятърът беше слаб и „ръкавът“ едвам се поклащаше.

Альошка тръгна през тревата и маргаритките към двете къщички. В тревата или пък в небето чуруликаха птици. Въздухът бе топъл и ласкав, слънцето приличаше. Хубаво беше, но странна тревога обхвана момчето. Отначало не можеше сам да разбере защо, после осъзна — на летището нямаше самолети.

Нито един самолет. Беше съвсем пусто.

С какво щеше да лети?

Всъщност един самолет стоеше до къщичките. Но не беше пътнически, по-скоро спортен или учебен — мъничък, лек, като че ли полупрозрачен. Високата трева го скриваше до половината и Альошка не можа да го разгледа както трябва. Той бързаше да намери хора и да разбере как може да се стигне до Ветрогорск.

До кафявата къщичка растяха две брези. Между тях висеше люлка, а на нея седеше някакво момче. Беше русо, рошаво и дребно, по-ниско от Альошка. Носеше спортна бяла фланелка със синя ивица около яката. И беше извънредно мургаво. На коленете му лежеше щурманска чанта-планшет, съвсем малко по-тъмна от тънките му изподраскани крака.

„Ех как е почернял! — помисли си Альошка. — И косата му е изрусяла. Сигурно е син на някой летец от Юг. По нашите места само в края на лятото можеш да почернееш толкова, и то ако се стараеш много. А през юни няма начин…“

Момчето не забеляза Альошка. Седеше с наведена глава и лениво се полюшваше: досегне земята е върха на сандала си и лекичко се отблъсне.

„Да го попитам кога са самолетите за Ветрогорск?“ — помисли си Альошка, но в същия миг забеляза на вратата на къщичката две табелки. На едната пишеше „Каса“, на другата — „Диспечер“.

Альошка изтича и бутна вратата.

Видя в коридора прозорчето на касата. Беше затворено. Альошка почука нерешително, но никой не отвори. Обърна се към вътрешната врата. Върху черната тапицерия белееше табелка с надпис: „Вход за външни лица забранен“.

Какво да прави сега? Да излезе и да попита момчето? Но то не е нито касиер, нито диспечер. Альошка събра кураж и бутна вратата.

В стаята, пълна със странни апарати и радиопредаватели и телефони, зад голямата маса седеше Диспечера. Беше с бяла риза. Синьото му сако с нашивки висеше на облегалката на стола, а фуражката лежеше върху купчина листове. Диспечера гризеше сърдито една ябълка и драскаше с червен молив в голяма тетрадка. Не забеляза влизането на Альошка.

— Добър ден — каза от прага Альошка, обръщайки се към плешивото теме на Диспечера.

Диспечера престана да дъвче, но продължи да пише. Той попита:

— Какво има?

При всички положения Альошка трябваше да се обърка от такава нелюбезност. Но вместо да се смути, момчето се поразсърди.

— Трябва да стигна до Ветрогорск — високо каза той.

— Виж ти! Друго?

— Друго… няма — отвърна Альошка малко по-тихо.

— Тогава какво искате от мен?

— Ами… исках да регистрирам билета си, а касата е затворена. Исках да ви питам…

— Днес няма самолети — каза Диспечера.

Той вдигна глава и си сложи фуражката. Имаше гъсти вежди и мощна квадратна брадичка.

„Суров човек — помисли си Альошка. — Сигурно е бивш летец от полярната авиация.“ Общо взето, Диспечера му харесваше. Но казаното от него — никак!

— Няма самолети. Ясно ли е? Толкоз.

— Какво ще правя тогава? — жално попита Альошка.

— Виж, това не знам.

— Но аз непременно трябва да стигна до Ветрогорск.

— На който непременно му трябва, той ще дойде навреме. И ще пътува по разписание. Нашите рейсове са само сутрин.

— Не знаех. Казаха ми, че може по всяко време.

— Кой ви е казал тази глупост?

Альошка искаше да обясни за Капитана, но си помисли, че за Диспечера това едва ли ще е убедително. Едва ли той ще се интересува от някакъв непознат Капитан.

— Днес няма самолети — каза Диспечера. — Нито един.

Альошка се почувствува много обиден и отново се разсърди.

— Чак пък нито един! Един във всеки случай видях. Тук, съвсем наблизо.

— Виж го ти! Видял! Този самолет е специален, за особени случаи.

— Моят случай е именно особен!

— Тъй ли? — иронично се усмихна Диспечера. — Как ще го докажеш?

— Имам билет — смело каза Альошка. — Ето такъв.

Той направи крачка към масата и сложи пред Диспечера Зеления билет.

— М-да… — каза Диспечера. Почеса с молива лявата си вежда, отвори широко очи и оглушително извика: — Маша!

Иззад апаратите се появи девойка със синьо пилотско кепе.

— Маша — строго каза Диспечера, — моля ви, излезте на полето и помолете някого да намери… или пък сама се постарайте да намерите и доведете тук Летеца за Особени Поръчения.

„Уха!“ — помисли си Альошка.

— Така ли? Добре — объркано каза девойката. Токчетата й затракаха към вратата. На прага тя се обърна и въпросително погледна Диспечера, а той вдигна вежди чак до козирката и леко сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво мога да направя?“

Девойката излезе.

„Ето това е! — мислеше си Альошка. — Значи ще летя заедно с Летеца за Особени Поръчения!“ Представи си как в диспечерската централа влиза висок пилот със синя униформа и златни нашивки, с големи ръкавици в едната ръка и шлем с предпазни очила в другата. Влиза и казва: „Готов съм. Къде е пътникът?“

Ами ако не каже? Ако не поиска да вземе Альошка?

Влезе момчето — същото, което Альошка бе видял на люлката. Държеше в отпуснатата си ръка дългия каиш на планшета. Планшетът се влачеше по пода.

„Сега Диспечера ще го прати да търси Летеца“ — помисли си Альошка.

Диспечера попита:

— Къде е това Ветрогорск?

Момчето леко се усмихна, отмести поглед встрани и изду устни, сякаш искаше да каже: „Ехе…е.“

— Ясно — каза Диспечера. — На картата има ли го?

— На моята го има — звънко отговори момчето.

— Питам за нормалните карти — каза с раздразнение Диспечера.

— А, не…

— Колко време трябва да се лети дотам?

Момчето подритна с крак планшета и той се залюля като махало.

— Кой може да знае това? — бавно отвърна то. — Всеки път различно. Нали разбирате…

— От тези ваши номера не разбирам… И изобщо нямам желание да те пускам. Заради твоите фокуси…

— Че какво толкова съм направил? — невинно попита момчето.

— А кой пикира над камиона? Да не би аз?

— А те защо откраднаха кученцето на момчетата?

— Ти вкара камиона в канавката.

— Там му е мястото.

— Можеше да стане авария. Нещастен случай. Това разбираш ли го?

— Ако децата бяха останали без кученцето си, това наистина щеше да бъде нещастен случай. Това разбирате ли го? — дръзко отвърна момчето.

Момчето се харесваше на Альошка. Беше смело, макар и дребно. Но разговорът им с Диспечера беше неразбираем. Ясно беше, че момчето е направило някаква пакост, едва не е предизвикало авария с някакъв камион и затова не искат да го пуснат някъде — може би на кино? В края на краищата всичко това не засягаше Альошка.

„Но къде е Летеца?“ — мислеше си той.

Диспечера каза на момчето с глас, в който се долавяше леко ръмжене:

— Пр-рестани да риташ служебната чанта. И застани както следва, когато разговаряш с дежурния Диспечер.

— Слушам! — мигновено се отзова момчето. Ловко прехвърли през рамо каишката на планшетката си, събра пети, подръпна сините си къси панталонки и отпусна ръце по шевовете.

— Така трябва — промърмори Диспечера. — Съвсем си се разпуснал.

Тихо, но ясно момчето каза:

— Застанал съм както следва. Моля ви да се обръщате на „вие“, когато разговаряте с Летеца за Особени Поръчения.

„Майчице!“ — мислено възкликна Альошка.

Носът и ушите на Диспечера станаха виолетови. Столът заскърца, когато той се изправи. Альошка си помисли, че сега Диспечера ще заръмжи като мечка. Но той само каза с обиден бас:

— Слушай…те задачата.

— Ест! — отвърна Летеца за Особени Поръчения.

— Вие… ще откарате в град Ветрогорск пътника със Зеления билет. И ще се върнеш… върнете… Кога ще може… те да се върнете?

— Трудно е да се каже. Както се получи.

— И да се върнете при първа възможност. Ясно ли е?

— Ясно, другарю Диспечер. Свободен ли съм?

— Свободен с… те.

Малкият пилот се обърна към Альошка, погледна го сериозно и каза:

— Да вървим. Не забравяй билета.

 

Тръгнаха към самолета. Летеца крачеше пред Альошка и косеше с планшета си главичките на маргаритките. Альошка отново се чувствуваше много особено.

Летеца се обърна, спря и тихо попита:

— Страхуваш ли се?

— Не, не… Само че не очаквах. Не знаех, че си Летец.

— Не се бой. Самолетът ми е добър. С него не може да се случи нищо лошо.

Едва сега Альошка можа да разгледа лицето му както трябва. Съвсем обикновено лице, дори мъничко познато. Такова едно момчешко, с големи очи, с ясен поглед без капка насмешка. Можеше да се подсмихне и да го изгледа снизходително: „Уплаши се, а?“ Или да се изфука пред стреснатия пътник — нали беше Летец. Но това момче съвсем не се фукаше.

— Не се бой. Ще стигнем нормално, ще видиш.

— Аз не се боя — каза поуспокоен Альошка. — Само се учудих.

— Отдавна ли си на път?

— Втори ден.

— И още можеш да се учудваш? — засмя се Летеца.

— Ами да — отвърна също със смях Альошка.

Самолетът беше обшит с някаква сребриста материя. Опашката и крилете му блестяха под слънцето. Тъмните ребра на корпуса прозираха през обшивката.

„Като играчка е — помисли си Альошка. — Сигурно мога да го приповдигна с една ръка.“ Но вече не се страхуваше. Е, почти.

На вертикалния стабилизатор беше написано със сини букви „ОСА“.

— Това означава „Особена служба на авиацията“ — обясни Летеца. — И всички наричат самолета ми „Оса“. Заради тези букви. Според мен е глупаво. Съвсем не прилича на оса.

— Разбира се — съгласи се Альошка. — Осата е цялата на райета. И е зла. А твоят самолет е красив.

— Аз го наричам „Водно конче“ — смутено каза Летеца.

Той вдигна прозрачния капак над кабината, отвори вратичката.

— Седни на задното кресло. Аз ще пусна мотора.

Альошка се пъхна в кабината. Самолетът клекна и запружинира под тежестта му. Креслото се оказа малко твърдо, от пластмаса, но можеше да се седи.

Летеца отиде до витлото. Подскочи, хвана едната лопата и увисна на нея, като риташе с крака. Лопатата бавно се отпусна надолу. Летеца се напъна и я завъртя. Витлото се завъртя и почти в същия мит се стопи във въздуха — превърна се в обсипан със слънчеви искри прозрачен кръг. Момчето отскочи и се засмя. Тревата под крилете полегна, кабината затрептя и се изпълни с тихо бръмчене.

Летеца се приближи до вратичката. Вятърът от перката разроши косата му. Той се обърна към къщичката, вдигна ръка, после скочи в кабината, затръшна вратичката и спусна похлупака.

— Тръгваме — весело каза той.

Осма глава

Самолетът се издигна почти без разбег — сякаш просто подскочи и литна. Летището изчезна надолу и къщичките станаха съвсем мънички.

На Альошка му бяха нужни десетина минути, за да свикне с летежа. Беше летял и преди с Ил–18, когато той и майка му пътуваха на юг. Но тогава не беше толкова интересно и почти нищо не се виждаше. Само над морето и при кацането се усещаше леко люлеене. А тук — горе, беше небето с пухкавите облаци, долу зелената земя с тъмна гора и светли ливади. И ги заобикаляше хоризонтът: син, мъглив, толкова огромен, какъвто никога не може да го видиш от земята.

Самолетът понякога се накланяше към едното или другото крило. Понякога изведнъж пропадаше, сякаш се спускаше по стръмна пързалка. Но в това нямаше нищо страшно, дори беше весело. Моторът пърпореше като шевна машина, насрещният вятър съскаше в стъклата.

Альошка погледна към Летеца. Пилотското кресло беше по-ниско от пътническото и силно наклонено назад. Летеца управляваше почти легнал.

Альошка виждаше над пластмасовата облегалка тила му, раменете и високо вдигнатите колене, които мърдаха, когато Летеца натискаше педалите. Летяха на юг и слънцето светеше почти срещу тях. Косата на летеца пламтеше в лъчите му, а коленете блестяха като кафяви кестени.

— Летец — повика го Альошка, — къде си почернял толкова?

— Тук — отвърна Летеца, без да се обръща. Вдигна ръка и чукна с пръст похлупака: — Това е плексиглас. Пропуска всички лъчи, не е като обикновеното стъкло. А аз летя под самото слънце.

— Често ли летиш?

— Налага се.

— Нали може да разговарям с теб? Или по време на полет е забранено?

Летеца обърна глава и се усмихна:

— Може. Само че не те чувам добре, моторът ми пречи. Ако искаш, ела при мен.

Между пилотското кресло и стената на кабината имаше тясна пролука. Альоша се провря там и приклекна.

Пред тях се поклащаше хоризонтът. Слънчевите лъчи светеха право в лицето. Альошка замижа.

— Не ти ли пречи слънцето? — попита той.

— Свикнал съм.

Наистина светлите очи на Летеца гледаха право напред, без да се присвиват. Две мънички слънца горяха в тях.

— Далече ли е Ветрогорск?

— Ще пристигнем по здрач.

— Ау! Не може ли по-рано? Трябва да стигна до Музея, преди да го затворят.

Летеца поклати глава:

— Няма смисъл да опитваме.

— Защо?

— Не разбираш ли? Та ти вече си съвсем в приказката. А приказките си имат свои закони. Във Ветрогорск може да се кацне само след залез слънце.

— А със свръхзвуков самолет?

— Ако щеш със свръхзвуков, ако щеш с летящ килим, с балон, с ракета… Докато слънцето не е залязло, Летеца не може да види града.

Альошка помълча, събра кураж и зададе най-важния си въпрос:

— Слушай… Ти наистина ли си летец? Съвсем истински? Не се обиждай, че те питам…

— Не се обиждам — отвърна сериозно Летеца. — Щях да се обидя, ако ме беше попитал преди полета. А ти не се побоя да летиш с мен.

— Та аз и сега не се боя. Просто ми е интересно — ти как работиш, като възрастните пилоти ли?

— Почти. Е, не съвсем… Моите рейсове са други. Аз съм Летец за Особени Поръчения.

— Но това е много по-важна работа, отколкото за обикновен летец, нали? Нали Особените Поръчения са най-трудните?

— Не винаги. Те просто са Особени.

— А защо назначиха точно теб на тази работа? Ти… нали не си съвсем голям? Важните работи обикновено ги възлагат на възрастни.

Летеца въздъхна:

— Възрастните не могат. Често се налага да летя в различни приказки, а възрастните не се оправят в тях. Винаги могат да объркат нещо.

— Нима няма възрастни, които да разбират от приказки?

— Има, разбира се. Но те не умеят да пилотират самолети.

— А такива, които умеят да пилотират и разбират от приказки?

— Не знам… Чувал съм за един само. Но той е живял отдавна. Бил летец-изтребител и загинал в бой с фашистите. Самолетът му паднал в морето…

Летеца замълча. Альошка също. Помисли си, че Летеца е тъжен и не се реши да го разпитва повече. Под тях се стелеше синкава, четинеста гора.

— Виж — каза Летеца. — Това е Тилилейска гора номер 11. Какво ли няма там! Само Червените шапчици са към десетина. Толкова заядливи момичета! Мислят си, че щом за тях е написана приказка, та могат да се перчат като големи актриси! И все се карат, пищят за някакви дреболии, само дето не се сбиват…

— Виж ти-и… — прошепна Альошка. — А какво има друго?

— Виждаш ли онзи път? По него всеки ден се търкаля Житената Питка. Точно в дванайсет часа, можеш да си сверяваш часовника по нея. И, разбира се, всеки ден я срещат и Заекът, и Вълкът, и Мечката…

— И всеки ден ли я излапва Кума Лиса? — попита с жалост Альошка.

— Ти пък! Питките поумняха, не влизат сами в устата. В гората има още и два таласъма, една пещера с джуджета и осем говорещи бухала. Два от тях дори знаят да четат…

Долу на пътя нещо заблестя под слънцето.

— Сребърният рицар! — зарадва се Летеца. — Гледай!

Альошка се вгледа. Наистина по пътя препускаше в тръст рунтав жребец, яхнат от воин с островърх шлем и сребриста броня. Изглеждаше мъничък, като конник-играчка от кутийка с оловни войничета. На върха на тънкото като сламка копие се развяваше пъстро знаменце. Белият щит отразяваше слънчевите лъчи като малко огледалце.

— Веднъж конят му си беше наранил крака — каза Летеца. — Наложи се да го откарам до Синьото царство. Рицаря, разбира се, не коня. А той е толкова грамаден и носи толкова желязо! Добре, че самолетът ми е нечуплив, иначе сигурно щяхме да се разбием.

— А той наистина ли е нечуплив? — предпазливо полита Альошка.

— Разбира се! Да знаеш какви номера съм правил с него! Искаш ли да видиш?

— Искам — без особена сигурност в гласа отвърна Альошка.

В същия миг самолетът рухна надолу, небето и земята се завъртяха със страшна скорост, а сърцето на Альошка хлътна някъде в стомаха.

„Край на приказката“ — помисли си той, замижа и стисна зъби, за да не извика.

Но полетът веднага се изравни. Альошка отвори очи. Летяха съвсем ниско, жълтият път се носеше под самолета. Мярна се Рицаря. Альошка успя да забележи, че той им маха с бронираната си ръка.

Самолетът започна да набира височина. Сърцето на Альошка биеше като оркестров барабан.

— Уф! — въздъхна той.

Летеца го погледна весело:

— Браво! Мислех, че ще се уплашиш, а ти дори не извика. Рицаря на два пъти извика: „Майчице!“ Нали е толкова тежък, та трябваше да се снижавам бързо и на, извика. Питам го: „Как ще се биете със Змея, като ви е страх от самолет?“ А той: „Змеят, вика, е друго, свикнал съм. А при теб вече няма да се кача за нищо на света.“

— Значи той се е бил със Змея? — попита Альошка.

Гласът му още трепереше.

— Те се бият всяка седмица, още от стари времена. Змеят вече е много стар, от деветте му глави са останали само пет. И на една от тях вместо око има автомобилен фар. Все подава молба за пенсия и всеки път му отказват. Викат му: „Ако искате, ще ви настаним в зоопарка, в клетка с всички удобства, но пенсия не можем да ви дадем, не сте човек.“ Виж Баба Яга получи пенсия за инвалидност. Нали кракът й е костен.

— Ти и нея ли познаваш? — с уважение попита Альошка.

— Веднъж я карах в града, искаше да й ремонтират къщичката. Злобна баба. Все ми мърмореше, че неправилно управлявам самолета. Викам й: „Бабо, това все пак е самолет, а не метла.“ А тя знаеш ли какво вика? „Да ми беше паднал, когато още имах зъби!“ Че написа и оплакване до Диспечера, задето не съм разговарял с нея вежливо.

— А защо Диспечера ти беше толкова сърдит? Пак за някоя приказна история?

— Не, ако беше приказка, той нямаше да се меси… Тук едни момчета имаха кученце в двора си. В онова селце, близо до летището. Някакви хора минаваха оттам с камион, видяха кученцето, грабнаха го и — в каросерията. Искаха да го вземат. Е, момчетата се развикаха, хукнаха след тях, но къде ще догониш камион? Тогава ги видях.

— Догони ли камиона?

— Че как? Минах отзад, увиснах на бръснещ полет над каросерията, измъкнах се на крилото, хванах кученцето зад врата и се прибрах в кабината. Шофьорът се уплаши и заби камиона в канавката. После Диспечера изобщо не искаше да ме допусне до полети. — Летеца изведнъж се усмихна, но не иронично, по-скоро тъжно. — Допусна ме, разбира се. Нали няма други.

— Слушай — нерешително попита Альошка. — Всъщност ти как стана Летец за Особени Поръчения? Или е тайна?

— Не е тайна. Мога да ти разкажа, ако ти е интересно.

— Разбира се!

— Само че… Да, имаме достатъчно време. Дай първо да отидем до Антарктида.

Альошка вече беше решил да не се учудва на нищо. Затова каза само:

— Но там сигурно е много студено.

— Никак.

Летяха още известно време, после самолетът изведнъж се сниши над огромна зелена пустош. Беше в покрайнините на някакъв град. Самолетът кацна и почти потъна в буренака.

Летеца отвори вратичката и скочи в бурените. След него скочи Альошка. Краката му бяха изтръпнали и той затъпка на място, за да ги раздвижи. После делово попита:

— Принудително кацане?

— Пристигнахме — тихо каза Летеца.

Отначало Альошка не разбра. Озърна се, примигна и нерешително каза:

— Че каква Антарктида е това?

Наоколо имаше репеи, коноп, пелин, който миришеше на горчив летен зной. В сивата мараня на хоризонта се виждаше градът.

И беше тихо.

Толкова беше тихо, че дори упоритото цвъртене на трудолюбивите скакалци не можеше да пропъди тишината. Тя струеше отвсякъде и сякаш ги взимаше в плен.

Недалеч от самолета в гъсталака стърчаха останки от дървена ограда и два кола с наполовина откъсната вратичка.

Летеца се приближи до единия, облегна се и попита:

— Чуваш ли колко е тихо?

На Альошка дори му стана страшничко.

— Като на друга планета — каза той.

— Или като в Антарктида… преди да я открият.

— Но това… все пак не е Антарктида.

Летеца не отвърна. Погледна към далечината и попита:

— Виждаш ли града?

— Да.

— Това е Колоколцев. Ние живеехме там.

— Кои „ние“?

— Ела.

Альошка се приближи, а Летеца се отдръпна от стълба и откри четири имена върху старото дърво — някога ги бяха изрязали с ножче:

— Антон съм аз — каза Летеца. — А другите бяха мои приятели.

— Бяха? — попита Альошка. — А сега?

Летеца го погледна със сериозните си очи:

— Искаш ли да ти разкажа?

Альошка почувствува нещо тревожно и бързо кимна.

Девета глава

— Ние играехме тук — каза Летеца. — Нали чуваш каква тишина е… Като на далечен остров. Тук беше нашата страна. Ето виж: „Ант… Арк… Ти… Да…“ Съедини първите срички от имената ни — и ще получиш нейното име. Разбира се, че това не е истинската Антарктида. До истинската не бихме могли да стигнем дори и с моето „Водно конче“. Пък и не искахме. Толкова хубаво ни беше тук!

Беше им толкова хубаво, когато се събираха и четиримата! Мъничкият Антон с големите очи, който говореше най-тихо от всички и умееше да измисля най-много интересни неща; набитият, деловит Аркашка — той пръв измисли как да сваля от небето летните звезди: Като намажеш горната част на едно балонче с крем-карамел и го пуснеш към небето на дълъг конец — звездичката залепваше за крема и я издърпваха долу (понякога тя прогаряше балончето и то се пукаше, но рядко); беше с тях и слабичкият, рус Тима, който умееше да дресира скакалци, и луничавият златокос Данилка — верен приятел и весел художник. Именно той нарисува на оградата палавите опашкозайци и хитрия звяр Крокопудра. Всички тези зверчета после избягаха от дъските и се заселиха в гъсталака.

Хубаво им беше в тази пустош, макар наоколо да никнеше само буренак, макар да имаше само една стара ограда.

Само да поискаш — и пустошта се превръщаше в неизследвана страна. В гъстите гори подскачаха и се веселяха опашкозайците — полузайци полуджуджета с маймунски навици, а хищният, но надарен с чувство за хумор Крокопудра организираше засади и приключения. В заплетените пещерни лабиринти, озарени от загадъчно светещи сталактити, можеха да се открият подземни градове. А в Зеления залив винаги чакаше в пълна готовност ледоразбивачът „Синият кит“ — плавай с него на север или на юг, както пожелаеш.

И всичко това беше не измислено, а истинско.

Защото някъде тук, в пустошта (може би под основите на разрушената тухлена къща) живееше една стара, стара Приказка. Но никой от четиримата не предполагаше това. Те просто си играеха — нищо повече.

И никога не се караха. Само веднъж възникна спор. Тима искаше да превърне малахитовозелените скакалци — обитателите на пустошта, в мънички цигулари, а упоритият Аркашка доказваше, че от тях трябва да се направи конница.

— На кого е притрябвало твоето цигу-мигу! — възмущаваше се той.

Обиденият Тима примигваше с белите си ресници и тихичко говореше:

— Ама слушай, защо да е цигу-мигу? Та нали не може съвсем без музика?

— А без коне може ли? — извика Аркашка и размаха ръце. — Как ще догоним Черния рицар? Как ще воюваме с кенгулапите? Крокопудра ли ще яхнем? Или твоите цигулки?

— Момчета, какво ви е? — изведнъж възкликна звънко Данилка. Извади от джоба си парче тебешир и нарисува върху оградата четири буйни коня — на същото място, където преди седеше Крокопудра.

— Уха! — каза Аркашка.

Заразглежда конете. После се сепнаха — а къде е Антон. Обърнаха се и Аркашка се учуди:

— Какво ти е?

— Нещо в окото ли ти влезе? — разтревожи се Данилка.

— Да не си се ударил? — тихо попита Тима.

Антошка смутено се усмихна и извърна глава:

— Вие пък… Само се изплаших. Помислих си, че ще се скарате.

— Антошка, какви ги измисляш? — каза най-верният приятел Данилка. — Как можем да се скараме? Нали сме Антарктида?

Антошка се усмихна:

— Ама аз разбирам. Просто ми се стори…

Вече бе настъпила вечерта. Старата-стара Приказка отиде да си почине и вълшебните джунгли изчезнаха: наоколо имаше само обикновен коноп и репеи. Но тишината бе все същата, като на неоткрити острови. Тихо слязоха от оградата и тихо се стопиха в здрача четирите бели коня. А момчетата не забелязаха нищо. Седяха, прегърнали се през обгорелите си от слънцето рамене, преплели изподраните си в джунглите крака, склонили глави. Толкова близко един до друг, че косите на Тима и Данилка докосваха бузите на Антошка.

Антошка прошепна:

— Знаете ли кое е най-хубавото на света? Това, че всички ние живеем заедно, в един и същ град. Иначе как изобщо щяхме да живеем?

— Е, как… замислено подхвана Аркашка, но изведнъж изпищя: — Олеле! — И скочи.

В джоба му имаше кибритена кутийка, а в нея звездичката, хваната с балонче още вчера. Тя най-сетне бе прогорила кутийката, после джоба и клъвна Аркашка по крака. И той изпищя.

Скочи, изтърси я от джоба си и тя засия в тревата.

— Ух, каква е!… — възкликна Данилка.

Вдигна звездичката и започна да я прехвърля от ръка в ръка като горещо въгленче. После замахна и я запрати към небето. Звездичката литна нагоре и се изгуби сред останалите звезди, които вече пронизваха синкавия здрач.

В тишината проникнаха кръглите, пружиниращи удари на големия градски часовник — десет пъти.

— Олеле! — каза Аркаша, който все още разтриваше опарения си крак. — Вече било късно. Да не си изпатим вкъщи.

Те се хванаха за ръце и хукнаха през храстите към мигащите светлини на града.

Не, те нито веднъж не се скараха. Случи се Друго.

 

— Какво именно? — тревожно попита Альошка. Летеца седна, облегна се на счупената врата и вдигна към Альошка малко виновни очи:

— Ако знаех само… Никога, за нищо на света нямаше да замина на този лагер. Но не можех да знам, че ще стане такова нещо. Родителите ми ме уговориха. Татко трябваше да замине в командировка, мама имаше изпити, и те решиха да ме пратят в пионерския лагер, за да имат по-малко грижи. Отначало, разбира се, се съпротивлявах. Но ме уговориха… Нали беше само за три седмици. Три седмици аз, разбира се, не изтраях, върнах се след две. Но въпреки това закъснях, вече ги нямаше.

— Кого?

— Аркаша, Тима и Данилка… Разбираш ли, бяха заминали за различни градове.

— Всички наведнъж?

— Аз също никога не съм мислил, че такова нещо е възможно — тъжно каза Летеца. — Всички наведнъж. Бащата на Аркашка го бяха прехвърлили на работа на строежа в Голубие Холми. Родителите на Тимка получиха покана от новия театър в Ясноград, те са артисти. А майката на Данилка замина с него на село.

Малкият летец Антошка помълча и изведнъж се удари с юмрук по коляното:

— Ох, ако знаех само!…

— А какво можеше да направиш? Да речем, че не беше отишъл на лагер. Но момчетата все едно щяха да заминат.

Антошка поклати глава:

— За нищо на света! Щяхме да измислим нещо. Щяхме просто да се хванем за ръце и никой нямаше да може да ни раздели. Когато бяхме заедно, можехме всичко. А тогава… Аз съм виновен за всичко!

Альошка помисли, че Летеца ще се разплаче и бързо каза:

— Ти пък! Не си чак толкова виновен.

Антошка го погледна и замислено каза:

— Зная, че не съм. Защото после направих всичко, което можех да направя.

 

След като изгуби приятелите си, Антошка разбра, че от сълзите полза няма да има. Но понякога те сами пареха очите му. Антошка тъгуваше много за Данилка, Тима и Аркашка, но различните хора тъгуват различно. Някои само седят, готови да вият срещу луната, а други започват да търсят изход. Антон започна да търси изход.

И Голубие Холми, и Ясноград, и селото на Данилка бяха далеч от Колоколцев. Не можеш да стигнеш пеш. Дори и с влак се пътуваше дълго. Антошка разбра, че е нужен самолет. И то не обикновен самолет за пътници с билети — с него не можеш да пътуваш всеки ден дотам и обратно. Пък и около селото на Данилка нямаше летища.

Нужен му беше собствен самолет — лек, бърз и малък. Такъв, който да кацне върху обраслия с бурени пущинак, върху момчешката Антарктида.

Но самолетите не са моркови, не растат по лехите. И не се купуват от магазин, ако ще цял живот да си спестяваш парите за сладолед. Затова Антошка отвори шкафа на баща си и извади навитите на рула чертежи.

Иван Фьодорович Тополков, бащата на Антошка, ръководеше кръжока по авиомоделизъм в Пионерския дом. Често се бе мъчил да обясни на сина си какво е това елерон, шаси, фюзелаж и ъгъл на атаката. Но дотогава Антошка не се бе интересувал особено от авиация. А сега се наложи…

Избра чертежите на най-красивия авиомодел. Но все пак това беше модел, а не истински самолет. Затова Антон взе черен туш и към всички размери върху чертежа добави по една нула. Размахът на крилете стана не един, а десет метра, дължината на корпуса не шестдесет сантиметра, а шест метра. Над корпуса момчето старателно начерта кабина с прозрачен похлупак.

Разбира се, измамата е лошо нещо — на Антошка това му бе напълно ясно. Но какво му оставаше? И той си мислеше, че и него са го излъгали, когато не са му писали в лагера за заминаването на приятелите му.

Баща му беше в командировка и занятията в кръжока се водеха от отговорника Сеня Лапочкин, който учеше в десети клас.

Антошка занесе чертежа в Пионерския дом и го даде на Сеня:

— Ето… Татко нареди да го построите, докато се върне от командировката.

Сеня разгърна листа и подсвирна:

— Че това не е модел, а цял Ту–104! За какво му е такава грамада?

— Не знам — сви рамене Антошка и се изчерви. Неприятно му беше да лъже, още повече че Сеня му харесваше. Но какво можеше да направи? — Не знам точно. Татко май каза, че ще го носят пред колоната на физкултурния парад.

— Хм… Оригинална идея. Само че не разбирам за какво е нужен истински мотор.

— Ами… сигурно за да може витлото да се върти като истинско.

— И кабина. Дори с две седалки.

— Ами защото… — Антошка се изчерви още повече — защото татко обеща да вземе и мен в самолета, когато парадът започне.

Сеня се почеса по тила и подбутна очилата си:

— Какво пък… Момчета! Вижте каква поръчка имаме от Иван Фьодорович! Ще се справим ли?

Дойдоха момчетата — големи и сериозни. Погледнаха и казаха, че ще се справят.

 

Строяха самолета в двора, защото после нямаше начин да го изнесат от стаята — не можеше да мине през нито един прозорец или врата, а директорът на дома нямаше да разреши да къртят стената. През цялото време Антошка се въртеше наоколо и гледаше как върви работата, а нощем в леглото мечтаеше за полети и срещи с приятелите си. Преди да заспи, притискаше лице към възглавницата и шепнеше:

— Лека нощ, Тима, лека нощ, Аркаша, лека нощ, Данилка. Не тъгувайте. Скоро ще долетя да ви взема…

Сглобиха крилете и корпуса на самолета от твърди летви и ги обшиха със сребриста материя. Моторът и колелата бяха от стар моторолер. Когато за пръв път го изпробваха в действие, по двора се понесе истински вятър и самолетът се приповдигна върху пружиниращото си шаси.

— Леко, да не отлети наистина! — каза Сеня и сърцето на Антошка се разтуптя.

Иван Фьодорович Тополков се върна от командировката си малко преди физкултурния празник. Беше много учуден, когато видя в двора сребристия самолет. Антошка беше изписал нулите много добре и баща му не разбра нищо. Реши, че сам е объркал размерите и се ядоса на разсеяността си, но не се разстрои. Наистина никак не беше лошо да изнесат тази крилата грамада пред парадната колона и да шашнат целия град.

А бъдещият летец Антошка Тополков страшно се вълнуваше. Не мислете, че се боеше от предстоящия полет! Страхуваше се, че няма да може да излети. Защото самолетът можеше да излети само по време на парада, когато колоната излезе на градския площад. От двора не можеше — наоколо имаше ограда, а над двора жици.

Сутринта, преди началото на парада, Антошка стисна зъби и си забрани всякакви вълнения. Знаеше, че ако нервничи, няма да излезе нищо.

Самолетът беше толкова лек, че го понесоха само дванадесет души. Наистина, всички те бяха яки момчета от горните класове.

Антошка се люлееше в креслото и галеше ръчката за газа. Още в началото Сеня му каза: „Когато приближим площада, натисни я. Но не много силно, само колкото да се завърти витлото.“

Големи разноцветни знамена плющяха от вятъра, свиреха блестящи тръби, биеха барабани. Антон сложи крака върху педалите, хвана с дясната ръка лоста за управление, с лявата — ръчката за газа. За секунда почувствува страх, но веднага си представи как ще учуди Аркашка и как ще зарадва Тима, и как ще развесели Данилка, като долети при тях със собствен самолет. И страхът си отиде. Антон затвори прозрачния похлупак над кабината. Къщите се раздалечиха и пред него се откри простора.

„Ф-р-р-р!“ — витлото рязко, като огромна перка на вентилатор, се завъртя. „Хайде“! — заповяда си Антошка и натисна „газта“. Самолетът се приповдигна и завибрира.

— Ей! Ей! — завикаха отдолу. — По-леко!

— Добре — отвърна Антошка и увеличи оборотите.

Самолетът се понесе напред, сряза с края на крилото голям грозд балони над колоната и на бръснещ полет полетя над главите. Антошка издърпа лоста за управление. Площадът се отдалечаваше бързо и плавно. Разбира се, Антон не чуваше виковете. Виждаше само как хората махат с ръце. Навярно бяха сметнали, че полетът е бил подготвен специално за празника.

„Ох, как ще си изпатя вкъщи!“ — помисли за миг Антошка и веднага забрави за това.

Празничното тъмносиньо небе се разгърна над него. Земята стана огромна, краищата й се губела в далечни-далечни мъгли. Някъде на север, зад мъглите, беше Голубие Холми и Антошка насочи самолета натам. Правеше всичко така, както пишеше в книгите за летци. И самолетът го слушаше!

— Мое добро водно конче… — каза му Антошка.

Самолетът летеше над северните покрайнини на Колоколцев. Антошка видя своя дом, училището, езерото, в което момчетата ловяха шарани, бялата кула на музея със старинния часовник. А зад последната улица започваше зеленото поле на Антарктида.

И изведнъж моторът спря.

Отначало започна да работи все по-тихо и по-тихо, оборотите на витлото ставаха все по-редки — сякаш някой пред кабината размахваше ръце в молба за помощ. Горивото в резервоара се свършваше — та нали никой не бе готвил самолета за дълъг полет, а самият Антошка не се сети да провери.

Самолетът се наклони напред и полетя към земята.

Антошка не се изплаши. Тоест, изплаши се, но не от това, че ще се разбие, а че сега ще му вземат самолета и той никога, никога няма да може да отлети при момчетата.

Сравнително лесно беше да приземи послушната си машина в пустошта. Под крилете прошумоляха бурени. И стана тихо, съвсем тихо. Антошка опря чело е студеното приборно табло и дълго седя така. После чу виковете.

Бяха викове на изплашени хора. Те тъпчеха гъсталаците на Антарктида и идваха към самолета. Между тях беше татко му, директорът на Пионерския дом и класната от тяхното училище Вера Севастиановна Холодилникова. А начело тичаше един милиционер и надуваше свирката си.

Антон излезе от кабината с наведена глава и зачака страшните думи, упреците и наказанията.

— Лошо момче! — каза запъхтеният татко. — Щеше да ме докараш до инфаркт.

Това беше вярно.

— Това е известният на всички Тополков, пръв нарушител на дисциплината в трети „Б“ клас — заплашително произнесе Вера Севастиановна.

Това не беше вярно.

А милиционерът започна да измъква от чантата си бележник и химикалка. Това беше съвсем лошо.

И изведнъж се появи висок строг човек със синя униформа и бяла фуражка. Той хвана Антошка за лакътя, внимателно го привлече към себе си и тихо каза:

— Много ви моля, граждани, успокойте се. И оставете момчето. То се намира под закрилата на Приказката.

 

— И какво стана после? — попита Альошка, защото Летеца замълча.

— После той ме заведе в една голяма стая с разни карти по стените и всякакви прибори. Сложи ме да седна в едно кресло и попита: „Искаш ли ябълка?“ Аз помислих малко и казах: „Искам.“ Защото наистина бях огладнял. Започнах да ям ябълката, а той ми вика: „Имаме един проблем, Антоне. Едно момиченце се разболя, може да умре. Оставили го вкъщи само и то изяло нещо, което не става за ядене. А никой не знае какво именно и лекарят не знае от какво да го лекува. Трябва да му помогнем.“

Аз, разбира се, мълча, защото не съм лекар. А той пак заговори: „При момиченцето е била неговата плюшена маймунка. Тя е видяла всичко, но не може да говори, нали разбираш?“

Пък аз не разбирах нищо. Тогава той ми обясни, че далеч оттук, на северозапад, има вълшебна гора, а там живее един магьосник, който умее да разговаря с играчки. И попита: „Ще можеш ли да откараш маймунката при него, за да може той да я разпита?“

 

Точно така попита:

— Ще можеш ли? — И сериозно го погледна в очите. — Не се ли страхуваш?

Антошка не се страхуваше от полета, нито кой знае колко от магьосника. Само се учуди:

— Че няма ли възрастни летци?

Човекът със синята униформа се усмихна:

— Виждаш ли… За да долетиш до вълшебната гора, първо, трябва да повярваш, че тя съществува. Никой от възрастните летци не вярва в приказки.

— А откъде знаете, че аз вярвам? — попита Антошка.

— Знам. Иначе ти и твоите приятели нямаше да измислите Антарктида.

— Добре — каза Антошка и престана да спори. Нали момиченцето можеше да умре? Коя приказка щеше да помогне тогава?

Той сложи на задната седалка на самолета еднооката плюшена маймуна. Механиците напълниха резервоара с гориво. И Антошка полетя за втори път.

 

— И намери ли магьосника?

— Той изобщо не потрябва. Тая маймуна проговори направо в самолета.

— Сама?!

— Ами да. Каза, че момиченцето било изяло две туби крем за бръснене и нейното, на маймуната де, стъклено око.

— Излекуваха ли го?

— Разбира се. А на мен веднага след това ми се наложи да летя до Тъмното езеро. Там в подводното училище на русалките се беше образувала някаква дупка и те искаха да им докарат водолаз.

— А те, русалките, какви са? — попита Альошка и потръпна.

— Ами какви… Като всички момичета. Само се хилят и се кривят. По-лоши са от Червените шапчици.

— Не те ли гъделичкаха?

— Само да бяха посмели! Взех за всеки случай ей такава тояга.

— А по-нататък?

— Какво по-нататък… Главния Диспечер ме включи в списъка на летците. Каза, че ще ми възлага Особени Поръчения, защото имам вече опит и самолетът ми е много сигурен. Дадоха ми планшет. И униформа ми ушиха, само че не я обичам: тя е от сукно, боде и ми протрива врата…

— Радваш ли се, че стана летец?

Антон сви рамене. После се усмихна:

— Зависи… Един път имахме контролно по математика, а аз — нищо не знам. И изведнъж дежурният от вратата вика: „Тополков при директора!“ Отивам, а там ми дават писмо от Главния Диспечер. Срочен полет. Много навреме го получих, само Вера Севастиановна после нещо мърмореше.

— Значи ти летиш през цялата година, не само през лятото?

— Да. Но в Приказките, в които летя, почти винаги е лято. Сега разбра ли защо съм толкова почернял? — Летеца се засмя и скочи.

— Чакай — внимателно каза Альошка. — Най-важното не каза. Летя ли при момчетата?

Антошка престана да се смее:

— Летях.

Десета глава

Ето как беше.

Той кацна в Голубие Холми и намери Аркашка. Кръглото лице на приятеля му се озари от усмивка.

— Антон! Браво! Завинаги ли си дошъл или на гости?

— Да те взема — каза Антошка. — Ще отлетим при другите. Имам самолет. Истински, честна дума!

Аркашка не се учуди особено:

— Откъде? В Пионерския дом ли го построихте? А у нас в техническия кръжок правят роботи. Искаш ли да ги видиш?

— Друг път — каза Антошка. — Аркашка, какво ти е? Нека побързаме, трябва да отлетим при Тима и Данилка.

Аркашка въздъхна:

— Разбираш ли, в два часа имам кръжок.

— Аркашка, ами Антарктида? — тихо попита Антон.

Аркашка пак въздъхна и си погледна часовника:

— Знаеш ли какво… Отлети първо при Тимка. Разбери се с него и после ела да ме вземеш.

— Какво пък, добре… — каза Антон.

 

Тима свиреше на цигулка. Музиката излиташе през прозореца и отдалеч се чуваше колко хубаво свири момчето.

Тимка видя влезлия Антон, отпусна лъка и попита:

— Антошка… Наистина ли си ти?

— Искаш ли да се върнем в Антарктида? — попита Антон. — Имам самолет. Честна дума.

Тима погледна първо него, после цигулката си.

— А може ли да я взема? Няма ли да се повреди?

— Ще я опаковаме — каза Антон. — Ще летя внимателно.

В този момент при тях влезе известният баща на Тима.

— Антоша — каза той. — Ще може ли да поговорим като мъже? Насаме.

— Разбира се, чичо Витя — отвърна Антошка.

Излязоха в коридора. Чичо Витя оправи тирантите си върху дебеличкия си корем и развълнувано заговори:

— Виждаш ли… Аз също разбирам какво е това дружбата. Какво са за вас любимите места, любимите игри и тъй нататък. Да… Но Тима е толкова увлечен от музиката. Вече има успехи. Участвува в истински концерт. Той не бива да се отвлича. Заниманията с музика изискват всекидневен труд.

На Антошка му се приплака, но той се сдържа и каза:

— Е, щом е така…

— Винаги ще се радваме да те видим — извика след него бащата на Тимка.

 

Антошка се приземи на поляната зад селските дворове. Разпита местните момчета и намери дома на Данилка.

Данилка седеше пред вратата и правеше от глина голям весел крокодил. Антошка не успя да каже и дума — Данилка се изправи и се обърна към него, сякаш го бяха повикали. Усмихна се съвсем леко, но очите му и дори луничките засияха:

— Ето. На всички го казах. Знаех, честна, честна дума, знаех, че ще дойдеш. Дори мама не вярваше, а аз, все едно, знаех… Как пристигна?

— Със самолет. Не, наистина! Не се шегувам. Имам малък самолет. Хайде, ще летим до Антарктида!

Данилка продължаваше да се усмихва, но вече не толкова весело:

— Не мога със самолет. Няма да ми разрешат.

— Но този самолет е съвсем безопасен!

— Не е там работата. Лекарят не ми разрешава. Казва, че сърцето ми… абе някаква болест ме е хванала. Затова се пренесохме на село, на по-спокойно. Не ми дават дори да тичам, а на големи височини… съвсем. Ако наруша режима, ще трябва да ме оперират. Мен не ме е страх, но мама много се вълнува.

Какво можеше да се направи? Спре ли сърцето, нито една приказка не може да помогне. И Антошка, който с всички сили се стараеше да се усмихва, каза:

— Не тъгувай. Аз ще долитам. Често…

 

Той долиташе и при Данилка, и при Аркашка, и при Тима. И всички се радваха. Но там, на новите места, момчетата бяха намерили нови приятели. Такива, които са близо, които винаги ще са до теб. А летецът Антоша Тополков не можеше да бъде с тях. Защото на света имаше и Особени Поръчения.

— И ето летя — каза той на Альошка. — Вече цяла година. Тилилейски гори, царства зад девет планини…

— Интересно е, нали?

— Понякога е интересно, понякога дори е страшно, понякога е весело. Но все едно…

— Какво все едно?

— Разбираш ли… За какво са ми всички тия вълшебни страни? Сам съм. Скучно ми е.

— Защо да си сам? — възрази Альошка. — Нали винаги летиш с пътник?

— И какво от това? Пътникът пристига и си отива. Всеки си има своя приказка и своя пътека. Аз летя в чужди приказки, нямам своя. Моята приказка свърши.

— Защо мислиш така?

— Защото вече няма Антарктида, защото не мога да събера момчетата. А най-хубавата приказка е онази, в която намираш приятел.

— Вярно е — каза Альошка. — Знаеш ли, Летецо, трябва ти втори пилот.

— Не — каза Летеца. — Пилот не ми трябва. За него ще бъде второто кресло — къде тогава ще седне пътникът? Виж, ако имаше такъв човек като Данилка или Тима, или изобщо… Такъв, който да бъде до мен, в едно кресло. Нямаше да ни бъде тясно… Главното е — заедно…

— Разбирам — каза Альошка.

Той разбираше. Но слънцето вече беше слязло ниско, а Альошка имаше своя приказка и своя пътека. И той внимателно попита:

— Обратно пак ли ще летя с теб? Или как?

— Обратно ще пътуваш с влака. Така трябва. И по-удобно е, и по-просто, ще видиш. Е, да тръгваме…

 

Летяха, докато слънцето се скри зад хоризонта. Небето още бе светло, но земята тънеше в здрач.

Приземиха се в широко поле. Альошка изскочи от кабината. Тревата имаше меки листенца и копринени метлички. Миришеше на топла пръст, на тревен сок и — кой знае защо — на мляко.

На запад, над върховете на тревите, тлееше бледият залез. Половин луна висеше над него в зеленикавата ивица на небето. А над луната-краешник небето бе станало лилаво и в него прозираха звезди.

Летеца също скочи от кабината и застана до Альошка.

— Това е — каза той. — Вече долетяхме. Върви право към залеза. Отначало ще има само трева, после ще видиш пътечка, а след нея пътя. Ще тръгнеш по него и ще видиш града. Съвсем наблизо е.

— Благодаря, Летецо — каза Альошка.

Кой знае защо, той се чувствуваше виновен и избягваше да погледне лицето на Антошка. Но все пак погледна.

В очите на Летеца като две оранжеви точки се отразяваше половинката луна.

— Сбогом, Летецо — тихо каза Альошка и хвана мъничката му длан. Тя беше твърда и топла.

— Сбогом — каза Летеца и наведе очи.

Неудобно му беше да си отиде просто така. Альошка въздъхна и попита:

— Веднага ли ще отлетиш?

— Не — поклати глава Антошка. — Ще поседя тук. До сутринта.

Той се приближи до самолета и седна до малкото колело. Облегна гръб на тумбестата гума.

— Защо? — разтревожено попита Альошка.

— Ами просто така. Може пък да дойде някой. Някой пътник.

— Диспечерът ще те изгуби.

— Не, той е свикнал. А аз не обичам да летя сам.

— Слушай, Летецо… — нерешително каза Альошка. — Наистина ли не бива да летя с теб обратно?

— Не бива. Разбираш ли, не трябва да рискуваш. Твоят път с този самолет по Зеления билет е свършил. Ако полетиш отново, ще се завъртят и забъркат всякакви събития и неизвестни маршрути. И това ще продължи може би седмица, може би месец. А ти имаш свой път. И нямаш време.

— Да — каза Альошка и се изправи.

Беше забравил. Но сега си спомни.

И каза вече решително:

— Аз тръгвам.

— Разбира се. Време е — отвърна Летеца.

И въпреки това Альошка не тръгна веднага. Попита:

— Не се ли страхуваш да останеш сам? Нощ е.

— Ти пък. Нищо не може да ми се случи. Аз съм под охраната на Приказката.

— Приказката си е приказка, а нощем е студено. Вземи моето яке. То е хубаво, туристическо.

— Няма нужда. Ще ти се карат вкъщи.

— Никой няма да ми се кара, остави тези неща.

Альошка смъкна якето от рамото си и наметна с него Летеца. Антошка седеше свит на кълбо; якето го покри целия, от раменете до сандалите.

— Благодаря — каза Летеца. — Е, ти върви. Скоро ще бъде съвсем тъмно.

Той протегна ръка изпод якето. Альошка още веднъж стисна твърдата му длан, обърна се и тръгна през тъмната шумоляща трева. Когато се озърна, тревата бе скрила и Летеца, и самолета.

Единадесета глава

Скоро Альошка излезе на пътечката, след това — върху черен път. Пътят водеше право на запад, където върху жълтата ивица над хоризонта се очертаваха черни покриви и кули.

„Дано стигна, преди да затворят Музея“ — помисли си момчето.

И в този момент един черен котарак му пресече пътя.

Беше голям и вървеше не като всички котараци, а на два крака. Предните лапи държеше зад гърба си и крачеше бавно, сякаш дълбоко замислен. Главата му беше наведена, а опашката — извита като въпросителна.

Всъщност Альошка не беше суеверен, но сега спря и, както се полага, плюна.

И котаракът спря. Озърна се през рамо към Альошка и каза с капризно тънко гласче:

— Господи, как сте ми омръзнали!

— Кой? — попита смаяният Альошка.

— Всички! — решително каза котаракът. — Всички, които плюят и ругаят, щом ме видят.

Альошка се смути и промърмори:

— Но аз просто така, не заради теб.

Обаче котаракът не повярва.

— Да беше ти в моята кожа. В моята черна, рошава козина. Тогава щеше да разбереш.

Той изведнъж седна, почеса се със задна лапа зад ухото и продължи по-спокойно:

— Където и да отида — навсякъде пътища. Улици, тротоари, пътеки, алеи, стълби. И навсякъде хора. Щеш не щеш, все ще пресечеш някому пътя. И всеки съска срещу теб като змия… Само във Ветрогорск можах да си почина малко.

— Да си починеш? Защо?

— Живях там цяла седмица — в една празна бъчва на брега на морето. Хубав град. Никой не ме руга. Дори кучетата не ме закачаха.

— Тогава защо го напускаш? — учуди се Альошка.

Котаракът тъжно засумтя:

— Не можах да намеря подходяща обущарница. Искам да си поръчам чизми, а никой не се захваща. Всички викат — няма толкова малки калъпи… Ходих в работилницата за кукли, а пък там не правели ботуши. Всякакви обувчици и пантофки има, дори джапанки. А на мен за какво са ми джапанки? Трябват ми чизми. Червени, с маншети.

— Но за какво са ти чизми? — продължаваше да се чуди Альошка.

Сега вече се учуди и котаракът:

— Ама ти какво, неграмотен ли си? Не знаеш ли приказката за Котарака с чизми? Дори филм има.

— Приказката знам — обиди се Альошка. — Само че това не е за всеки котарак. Какво си мислиш, че щом си сложиш чизмите — и веднага ще станеш Котарака с чизми?

Той си помисли, че котаракът ще се обиди. Но котаракът само се почеса зад ухото и замислено каза:

— Че защо не? Оня котарак също е бил обикновен, докато не си намерил чизми. С нищо не е бил по-добър от останалите… Цялата работа е там, мисля, че когато един котарак има чизми, хората му обръщат повече внимание. Авторитетът му се покачва. По-лесно ще му бъде да намери своя маркиз Карабас. Помниш ли филма? Той се сприятелява с Жан, който после става маркиз Карабас.

— Значи и ти търсиш маркиза? — с лека насмешка попита момчето.

Котаракът въздъхна дълго и печално:

— Не непременно маркиза. Право да ти кажа, търся когото и да е. Само да не се мотая сам.

„Горкичкият — помисли си Альошка. — Живее в приказна страна, може да говори, а не му е весело.“

Котаракът сякаш прочете мислите му. Погледна го жално със зелените си очи и попита:

— Кажи, а ти нямаш ли нужда от спътник? Аз тук познавам всички места. Такива приключения знам, че пръстите си да оближеш.

Разбира се, щеше да бъде чудесно, ако Альошка се върнеше вкъщи с говорещ котарак. Но той си спомни, че майка му я няма, а леля Даша не понася котки. Да го запознае със София Александровна?

„Нищо няма да излезе — помисли си Альошка. — С много независим характер е. Няма да се разбира с нейните Кузевци и Самунчовци…“

— Разбираш ли… — смутено започна той.

— Да, разбирам — прекъсна го котаракът. — Всеки си има свои грижи. Аз не се обиждам. Освен когато плюят. Къде да се дяна? Не мога да хвърча във въздуха…

— Във въздуха ли? — повтори Альошка и се зарадва на неочакваната мисъл. — Слушай, котаране! Тръгни сега натам, все направо. Там сред тревите стои един малък самолет, а до самолета седи едно момче. Само че то не е обикновено момче, а Летец. На него му е скучно да лети сам. Кажи му, че си търсиш другар. Много ще се зарадва.

— Мислиш ли? — попита котаракът, цял разтреперан от вълнение. — Мислиш ли, че ще ме вземе?

— Да, мисля. Та на теб не ти е нужно отделно кресло, ти си дребен.

— Разбира се! Та аз и на кълбо мога да се свия! Благодаря ти! Тичам!

Котаракът застана на четири крака, замахна с опашка и като черна мълния се стрелна в тревата. Изчезна, та не се видя. Само връхчетата на тревите се залюляха.

Альошка го изпрати с поглед и закрачи към Ветрогорск. Известно време чувствуваше нещо като раздразнение, сякаш беше постъпил не както трябва. Но после се замисли за клипера и забрави за всичко друго.

 

Ветрогорск започваше с малка уличка, от двете страни на която растяха дъбове и брястове. Къщите се губеха в здрача. Светеха прозорците на куличките и горните етажи. Светлината се процеждаше през листата на дърветата, падаше върху издутата настилка и блестеше върху камъните като рибени люспи. Небето стана тъмносиньо, съвсем нощно.

Уличката се оказа дълга. Тя се точеше сред затревени насипи, над които трептяха светлини, изскачаше върху гърбави мостчета. Под мостчетата ромолеше вода и крякаха жаби.

Най-сетне Альошка излезе на малък кръгъл площад. Наоколо горяха фенерчета. Сред площада се извисяваше внушителна бяла статуя на рибар. Рибарят държеше в ръка счупено весло, а през рамо беше преметнал риба, наподобяваща акула. Наоколо имаше къщи с балкони, галерии и стълбички. Открито трамвайче със смеещи се пътници иззвънтя и се скри в тъмния процеп на една от уличките.

От тези улички долиташе солен, много познат мирис. Върху шапката на рибаря, върху светлите стени равномерно пламваха и гаснеха жълти отблясъци. И Альошка разбра, че това е светлина от морски фар, а мирисът иде от морето.

Озърна се: кого да попита за пътя до Корабния музей? Минувачите бяха малко. Но зад гърба му изведнъж се разнесе весела глъчка и цяла компания момчета заобиколи Альошка.

В първия момент той се поуплаши, но веднага разбра, че няма защо. Момчетата бяха дружелюбни. Едно от тях — тъмнокосо, слабичко и високо — се обърна към Альошка като към познат:

— Ела с нас! Отиваме да търсим говорещия делфин Стьопка. Той знае къде е потънал старият параход „Везувий“ с цял товар играчки за елха. Казаха ни, че днес Стьопка ще нощува в Жълтия залив. Ела! Точно един човек не ни достига в отряда.

— Пък и да не беше така! Все едно — ела! — намеси се един малчуган с топчеста глава, облечен с широки панталони до петите и моряшка фланелка. Луничките му бяха големи като стотинки, а в устата липсваха два млечни зъба. — Ела! — повтори той. — Стьопка ще ни повози. Да знаеш само как препуска!

Малчуганът фъфлеше и думите му всъщност звучаха така: „Штьопка ще ни повози. Да знаеш шамо как препушка!“

Другите се засмяха, но в смеха им нямаше нищо обидно. Високото момче каза:

— Такава вечер е днес. Непременно ще има някакво приключение.

Много от момчетата носеха весла, а две държаха на раменете си брезент, навит върху дълга греда. Альошка се досети, че това е корабно платно.

— Момчета — каза той, — не мога. Благодаря ви. Но наистина не мога, честна дума. Имам страшно важна работа и просто нямам време.

Те не се обидиха, но се огорчиха. Малчуганът с моряшката фланелка каза:

— Штрашно жалко.

Альошка ги попита как се стига до Корабния музей и момчетата веднага му обясниха, че „… първо по онази уличка, после през голямата градина, после през дупката в оградата и там веднага ще видиш Музея“.

Градината приличаше на дива гора. Пълзящи треви покриваха пътечката. Прелитаха прилепи. Над полянките трептяха зелени светлинки — същински пеперуди. Мярна се жълто прозорче с кръстосани пръчки. Някой вървеше подир Альошка. Понякога отстрани пропукваха клони. Изведнъж прозвучаха два изстрела и един весел глас извика: „Не улучихте, гражданино Кривогледа Акула! Сега е мой ред!“

Няколко пъти повикаха Альошка: „Момченце, почакай! Искаш ли да дойдеш с нас?“ Но той не отвръщаше и не забавяше крачките си, защото чувствуваше — ако се озърне, някоя приказка непременно ще го подхване, ще го отклони от главната цел.

Най-сетне стигна до оградата, намери пролуката в нея и се измъкна на каменния тротоар.

Веднага видя музея. Беше старинна сграда и приличаше на голяма църква без кубета. Над фасадата се издигаше истинска корабна мачта със светлинни. Прозорците на музея светеха.

Альошка тичешком пресече улицата и се изкачи по стъпалата до входа.

 

Вратите бяха дъбови и много високи. Украсяваха ги изрязани от дърво платноходи и медни дръжки във вид на кръстосани котви.

Альошка беше сигурен, че са заключени. Но все пак хвана медната котва и я дръпна. Вратата тежко и безшумно се открехна. Тънка ивица светлина легна върху площадката.

„Сигурно са забравили да заключат“ — помисли си Альошка.

Какво да прави сега? Нали не за да отстъпи, бе плавал и летял дотук?

Той открехна вратата по-широко.

Озова се във вестибюла, осветен от не много силната светлина на големи фенери с метални орнаменти. Веднага се виждаше, че фенерите са корабни. До стената отдясно лежеше старинна котва, а под нея спеше сиво кученце. То помръдна ухо, но не се събуди.

Отляво започваше вита стълба, която описваше полукръг и изчезваше високо над фенерите. Вместо перила от двете й страни бяха опънати корабни въжета, дебели почти колкото Альошка. Те провисваха от собствената си тежест.

В основата на стълбата неясно се белееше някаква скулптура. Альошка се приближи. Беше направена от гипс фигура на момче, седящо върху сива валчеста скала. Изглеждаше като че ли току-що е излязло от водата и, застанало на едно коляно, държи уловена в морето бутилка. Бутилката беше истинска и през зеленикавото й стъкло се виждаше, че вътре има мъничка фрегата. Гипсовото момче замислено разглеждаше бутилката. Навярно се мъчеше да разбере как мъничката фрегата е попаднала вътре. Или напротив — как да я освободи, без да разбива старата, тайнствена бутилка?

„Той също търси корабче — помисли си Альошка, — като мен.“ Но гипсовото момче не приличаше на Альошка. По-скоро напомняше Летеца.

Альошка се заизкачва по стълбата. Над нея висяха корабни знамена от всички страни и всички времена. Едно от тях меко докосна рамото му.

Стана по-светло. Стълбата се виеше плавно и изведе Альошка във висока зала. По стените висяха тъмни картини. По тях се различаваха корабни платна. Златните рамки слабо блестяха.

А под тях край стените бяха наредени кафяви дъбови щурвали, грамадни медни компаси с лакирани поставки, купчини спасителни пояси с руски и чужди букви, образуващи имена на кораби.

В една ниша между два тесни решетести прозореца имаше витрина. Под стъклото й лежаха бутилки: малки и големи, кръгли и многостенни, прозрачни и тъмни. Гърлата им бяха залети с цветен восък. До всяка бутилка лежеше листче полуизтляла хартия или парцалче с едва различими букви. Навярно това бяха бутилки с писма, намерени в морето. А писмата сигурно разказваха за корабокрушения и съкровища.

Над витрината висеше внушителна медна камбана от платноходен кораб. По периферията й се точеха изпъкнали букви „АЗИМУТЪ“.

Освен това имаше една русалка (Альошка дори трепна, когато я видя). Беше дървена и навярно бе украсявала носа на голям клипер. Сега обитаваше ъгъла на музейната зала между шкаф с дебели морски книги и медно корабно оръдие.

С една дума, тук беше страшно интересно. Но наоколо бе прекалено тихо. И Альошка едва не подскочи, когато зад гърба му се дочуха ситни стъпки.

Беше кученцето — същото, което допреди малко спеше под котвата долу. То погледна към Альошка и размаха опашката си, извита като запетайка. Альошка се зарадва — все пак по-весело е, когато имаш компания. Прекалено тайнствено и, право да си кажем, страшничко беше в този празен музей.

Альошка премина в следващата зала. Там не беше толкова тихо. От всички страни се разнасяше тиктакане — тихо, като цвъртене на насекомо, силно, като удари на чукче, звънко, като трептене на пружинки, рядко или често — всичко наведнъж. Навсякъде имаше часовници — по стените, под стъклата, по первазите на прозорците. Големи часовници от каюткомпании и адмиралски холове, малки хронометри за смели щурмани, часовници от бронз, порцелан, чугун и кост. Часовници, изработени във вид на кораби, фарове, щурвали и спасителни пояси…

Зад стъклата на шкафовете, между навити на рула пожълтели карти, блестяха медни далекогледи и странни инструменти.

„Къде обаче са моделите“ — гадаеше Альошка.

Заобиколи един глобус-великан, опасан с медни пръстени, и се озова в третата зала.

Тук също нямаше модели. По стените висяха оръжия, а в ъгъла се хилеше… пират. Не истински, разбира се. Пиратът беше облечен със зелен елек, имаше червеникави ботуши с маншети и скъсана триъгълна шапка. Изпод шапката се подаваха краищата на пъстра забрадка. В пояса, както се полага, бяха набучени ножове и пистолети. А в ръката си разбойникът държеше назъбен като трион ятаган.

„Такъв да срещнеш в някоя тъмна уличка…“ — помисли си Альошка.

На кученцето пиратът също не се понрави. То приклекна на предните си лапи, неумело изръмжа и изведнъж залая така звънко, че ехото се разнесе по всички етажи.

— Тихо бе, да не си полудял! — изплаши се Альошка.

Кученцето млъкна и го погледна хитро.

Чуха се стъпки.

„Сега ще си изпатя — мислеше си Альошка, — това е!“

В отсрещния ъгъл се отвори една незабелязана досега вратичка. В залата влезе висок човек със синя куртка и копчета с котви.

„Сега ще започне…“ — отново си помисли Альошка.

— Охо, посетител! — каза влезлият. — Късен гост. Изглежда, музеят много ти харесва?

— Харесва ми… — нерешително каза Альошка. — Само че не го разгледах внимателно. Дошъл съм по работа.

— Така ли? По важна работа?

— Да.

— Е, разправяй.

— А вие… вие тук ли работите?

— Аз съм Пазителя на музея.

Дванадесета глава

Защо ли Альошка не се досети веднага, че това трябва да е Пазителя? Ами ето защо.

Той си го представяше стар, побелял и важен. И с брада. А този човек беше още млад, строен и слаб. Приличаше на учителя по физкултура от училището на Альошка, но беше по-слаб.

Имаше необикновени очи. Дори в тази слаба светлина се виждаше колко са светли — като пронизана от слънчеви лъчи морска вода. В тях нямаше и капка строгост. Тревогата на Альошка се стопи.

— Значи, имаш важна работа тук? — отново попита Пазителя.

— Да… Кажете, вярно ли е това, че всички корабни модели, изгубени от собствениците им, намират пътя до вас?

Пазителя кимна:

— Да, вярно е. Но само хубавите модели. Лошите загиват по пътя.

Альошка се озърна:

— Но аз вече търсих… Тук няма нито едно корабче.

— Те не са тук. Ела.

Пазителя хвана Альошка за ръката и го поведе.

Зад малката вратичка започваше вита стълба с медни перила и кънтящи железни стъпала. Тя се губеше в нещо като дълбок кръгъл кладенец. Главата на Альошка се замая, докато слизаха.

Стигнаха до сводеста врата. Пазителя я отвори с рамо и каза:

— Влез:

В тази голяма подземна зала с яки колони и сводест таван се простираше царството на корабчетата. Първото, което видя Альошка, бяха огромните модели на фрегати, големи колкото истинска спасителна лодка. Триметровите им мачти почти докосваха големите корабни фенери, висящи на вериги под каменните сводове. Зад фрегатите имаше маси и витрини с по-малки модели. Сред бригантините и галеоните^[11] тъмнееха тесните, строги корпуси на крайцери и ескадрени миноносци. През такелажната паяжина на брамселните шхуни и каравелите блестеше бялата боя на лайнерите^[12] и сухотоварните кораби. Подводница, голяма колкото молив, се бе настанила удобно до дългата метър и половина корвета^[13]. Сред ледници от небесносиньо стъкло се извисяваше мощният форщевен на атомен ледоразбивач.

— Та тук сигурно има повече от хиляда! — прошепна Альошка. — Никога не съм мислил, че на света има толкова много.

— На света има много повече — каза Пазителя. — Тук са събрани само най-добрите образци на мъничкия флот.

Те бавно крачеха край витрините, шкафчетата и лавиците с модели. Стъпките и гласовете звучаха глухо: стените от порест камък заглушаваха звука. Пазителя бавно заговори:

— Мъничкият флот съществува на света оттогава, откак съществува и големият. След като издълбал от дънер първата в света лодка, човекът веднага след това направил друга, мъничка. Може би, за да я окачи над огнището и да омилостиви духовете, може би, за да я даде на детето си да си играе. Кой знае… Такива лодчици откриваме днес в древните пещери и могили… После хората започнали да строят галеаси^[14] и каравели^[15] — и заедно с големите ветроходи се появявали други, сто пъти по-мънички. Същото било с бриговете и клиперите. После дошъл редът на параходите, стоманените крайцери, атомните кораби. Старите кораби се разрушавали, загивали в бурите и боевете, изгаряли, натъквали се на подводни скали. А техните мънички братя продължавали да живеят. Скучните хора казват: „На кого ли са притрябвали? Играчки. Напразно губене на време. Те не разбират нищо, момчето ми…“

Малките кораби носят голяма служба. Те пробуждат в детската душа мечти за далечни острови и сини заливи, за бури и пасати. Понякога донасят късче от морето в такива краища, където никога не е долитал морски вятър. Някое момченце ще, вземе това малко корабче, ще докосне с пръсти вантите, ще полюшне лекичко реите — и ето че то вече не е просто момченце, а бъдещ щурман…

Малките кораби ни учат на голямо мъжество. Когато моряците от крайцери и подводници гледат моделите на бойни фрегати, те завинаги запечатват в паметта си несъкрушимата слава на своите бащи и деди…

А на старите моряци тези модели носят радост и утешение. Те им напомнят за отминали плавания, за славни времена и не позволяват на моряшката гордост да заспи в старите им сърца.

Да… А някои вярват, че моделите на кораби носят щастие.

Сигурно си чувал за този обичай — в пристанищните кръчми под тавана винаги има окачени корабчета. На моряците, заседели се на брега, те напомнят: време е да отплаваш. А на онези, които са далеч от родната земя, сякаш казват: „Не тъгувай, приятелю! Здрав и сигурен кораб ще те откара у дома…“

Альошка слушаше, без да прекъсва. И си мислеше, че всичко това е страшно интересно и че сред тези кораби, в това подземие би могъл да живее цяла година и няма да му доскучае. Но той не можеше да живее тук година, защото утре Маша имаше рожден ден. И повече от целия този мъничък флот Альошка се интересуваше от едно-единствено корабче, от тримачтовата клипер-фрегата с корпус от орехово дърво.

Пазителя изведнъж замълча, внимателно погледна Альошка и каза:

— Прощавай, увлякох се. Разкажи за твоята работа.

Альошка нерешително въздъхна:

— Всъщност това е дълга история…

— Дълга? Чудесно! Тогава ела.

Той отведе Альошка в един ъгъл, заграден с шкафове. Получаваше се нещо като малка стаичка. Светеше обикновена лампа, имаше обикновен стол и обикновена маса. И тесен кожен диван — сигурно от корабна каюта. На масата имаше котлон и емайлиран чайник.

Пазителя включи котлона, сложи върху него чайника и седна на дивана. Альошка седна до него.

— Е, разправяй.

Альошка не се решаваше да започне. Дори раменете му потръпнаха от вълнение.

— Студено ли ти е? — разтревожи се Пазителя. — Тук е влажничко: подземието е под морското равнище, водата се просмуква. Не е голяма беда, за корабчетата морската влага е полезна. Аз съм свикнал, само ти да не измръзнеш…

— Не, не, аз само така…

И Альошка започна да разказва. За София Александровна, за нейните котараци и шапки. За клипера. И накрая за Маша. А когато привърши, срещна очите на Пазителя. Той го гледаше сериозно и дори строго.

— Значи искаш да й подариш модела?

Альошка кимна.

— Мисълта е хубава. Но ти можеш да подариш само нещо свое. Нещо, което сам си направил, или, да речем, си купил, или спечелил. А нима клиперът е твой?

— Е… все пак София Александровна е искала да ми го подари.

— Искала е, но не е успяла.

— Да, но щом той е отплавал, значи е станал ничий. А аз тръгнах да го търся.

— Но не го намери.

— Нима той не е тук?

— Навярно е тук — каза Пазителя. — Цялата работа е, че той е тук, а не при теб. Той сам избра своя път.

Альошка помълча, защото се боеше да не заплаче от обида. После тихо каза:

— Тук имате над хиляда модела, а на мен ми е нужен само един. Толкова ли ви е жал?

Пазителя сви рамене:

— Право да ти кажа, наистина ми е жал. Но не е там работата. В нашия музей има строги правила. Аз не мога да върна един модел, ако този, който го иска, не може да докаже, че моделът наистина е негов.

— Да докажа? Как? Нали ви разказах всичко… Освен…

— Какво?

Альошка стисна очи от смущение и с отчаяна решителност изстреля:

— Написах стихотворение за него!

— Стихотворение? — повтори Пазителя и забарабани с пръсти по коляното си. — Това е нещо сериозно. Кажи го.

— Аз… сега…

Беше му неудобно да декламира седнал. Альошка стана, облегна се на шкафа, извърна се и с дрезгав глас започна:

— Живял стар корабен майстор… Това е началото. А стихотворението се казва „Песен за клипера“.

Живял стар корабен майстор,

мълчалив, с лула димяща,

но веднъж направил той корабче —

толкова мъничко, но като истинско.

 

Цяла фрегата направил, като чудо,

от бизана до бушприта,

но умореният стар майстор умрял

и корабът останал у съседката.

Альошка си пое дъх и продължи по-спокойно:

Какво пък! Тя не го обиди,

прахът издухваше, държеше го под стъкло,

но въпреки това не сънува

гласа на бурята или скриптене лудо.

 

Ненужни са морето, котвите и топовете.

Ненужен й е синият океански вятър!

Кукуваше пресипналата кукувичка,

а по стъклата се разхождаха хлебарки.

Спомни си изподраните тапети, малките прозорчета, пропития с миризма на нафталин скрин в полутъмния ъгъл и гласът му зазвънтя от жалост към корабчето:

Сред шапки стари и посмачкани,

прашни пера и филц изгниващ,

как е живял той е корабна приказка —

чаен клипер — син на морето и вятъра.

 

Какво е видял в тъмните нощи,

насочил бушприта към слепия прозорец?

Чакал е вятър упорито и отчаяно?

Или е призовавал някого за помощ?

 

И заспали влажните сюд-уести,

и водите грозни закипели,

къщичката мръднали от мястото

и понесли кораба свободно.

 

Той отплавал към зората златна

и към залеза червено-ярък…

Нека вятърът капризен да го пази

в пътя му далечен и опасен…

— Това е — каза той. — Толкова съм написал засега. Още не съм измислил края.

Пазителя седеше, без да промълви нито дума. После бавно стана и щракна с пръсти:

— Какво пък, Альоша… Края ти все още не го знаеш. Ще го допишеш после. Няма да спорим повече, клиперът е твой.

Альошка мълчеше, смутен и зарадван. Пазителя отиде до масата, пипна чайника:

— Стопли се. Хайде да вечеряме. После ще легнеш да спиш. Ще пренощуваш тук, а утре — към къщи.

— Но аз може да закъснея.

— Едва ли. Я си покажи билета. Не, братле, с такъв билет никога няма да закъснееш. Сядай на масата.

Альошка беше много гладен. Изяде две хлебчета със салам, изпи три чаши сладък чай и изведнъж почувствува страшна умора. И само една мисъл продължаваше да го безпокои.

Пазителя донесе и разгърна едно походно легло. Даде на Альошка кафяво мъхесто одеяло и каза:

— Лягай. Сега ще се върна… — И излезе. Альошка легна. Високо над него имаше малко прозорче, през което надничаха две бели звездички. Миришеше на море и мокри крайбрежни камъни — аромат, съвсем необикновен за едно подземие.

Альошка затвори очи и си представи, че лежи сред скалите до самата вода.

„На малките кораби навярно им се струва, че са в своето пристанище“…

Влезе Пазителя и сложи върху масата модела. Альошка се усмихна с благодарност.

— Слушай — каза Пазителя — сигурен ли си, че у Маша ще му бъде по-хубаво, отколкото в Музея? Тук той е сред кораби. Свой сред свои. През деня тук идват стотици момчета и моряци. Те щяха да го гледат, да се радват… А ще се радва ли Маша? Ще го обича ли?

— Да!

— Сигурен ли си, че не грешиш!

— Сигурен съм.

— Е, спи тогава…

Тринадесета глава

Слънчев лъч, топъл и пухкав като малко котенце, скочи от прозорчето и събуди Альошка.

Пазителя го нямаше. В ъгъла тиктакаше корабен часовник с медна рамка. Стрелките му показваха седем часа.

Альошка скочи.

Клиперът стоеше на масата. До него лежеше Зеленият билет. С червен молив, с твърд почерк в ъгъла на билета бе написано: „Желая ти успех.“

Освен това на масата беше оставена половин франзела, топлият чайник стоеше на котлона. Но Альошка не беше гладен. Той взе клипера и през дългия, изкачващ се нагоре коридор, излезе на улицата.

Тя тънеше в сянка. Беше старинна и толкова тясна, че небето над нея изглеждаше като процеп. В този процеп — син и неравен — между островърхите триъгълници на покривите прелитаха жълти облаци — мънички и много бързи.

„Значи горе духа вятър. Но как могат облаците да летят едновременно в различни посоки, едни натам, други насам, а трети — кой знае накъде?“…

Тих ветрец прелетя и по самата улица. Платната на клипера се издуха и той се дръпна напред, сякаш искаше да литне. Но Альошка го държеше внимателно и здраво.

Момчето крачеше покрай сиви и розови къщи, край крилати каменни лъвове, минаваше под скърцащи железни табели и старинни фенери. Спомни си, че не е попитал Пазителя как да стигне до гарата, но не съжали. Досега неговият път винаги го извеждаше там, където беше нужно.

Улицата криволичеше — завой след завой, къща след къща… И изведнъж синият процеп на небето рухна надолу и разцепи града на две — в края на улицата блестеше морето.

Альошка трепна, замря за секунда и хукна към синия блясък. От насрещния вятър платната на корабчето се издуха в обратна посока, прилепнаха към мачтите. Альошка сметна, че улицата ще го изведе на брега. Но между къщите и морето се ширна площад. По площада имаше кули.

И момчето отново се спря. Представете си такава картина: огромно синьо небе над вас, огромно синьо море пред вас, широк-широк площад пред морето, а на площада — кули, сякаш събрани тук от всички приказни и морски романи. Те бяха най-различни, едни, построени от сиви каменни блокове, други — от оранжеви тухли или дори от мрамор. Безмълвни и сурови като крепости или празнични като дворци. Със зъбци или с островърхи покриви, с шпилове^[16] и ветропоказатели, с балкони или с прозорци с орнаменти. Някои представляваха просто големи морски фарове. Около една от тях се виеше — от земята чак до върха — спираловидна стълба с перила от медни тръби. На горната площадка на кулата се извисяваше корабна мачта.

Альошка се захласна така, че забрави дори морето. Бавно тръгна по площада — сякаш бе Гъливер, попаднал в страната на великаните. Великаните спяха. Тишина изпълваше площада, само сандалите на момчето почукваха по варовиковите плочи, само морето шумеше.

Квадратни плочи покриваха площада. В цепнатините между тях никнеше трева — най-различна, но най-често се срещаха твърди високи храстчета със ситни розови цветчета по тях. Кулите стояха далеч една от друга. Вдигнал глава, Альошка ги обикаляше една след друга и му се струваше, че те лекичко се поклащат. Над главата му блестяха лещите на морските фарове, чернееше дантелата от антени, пъстри сигнални знаменца плющяха на вятъра. Облаците летяха в различни посоки, пътищата им се пресичаха. А долу нямаше вятър. Само шумът на вълните ставаше все по-силен.

И Альошка откри, че е стигнал до самото море.

Големи вълни с бели гриви върху сините гребени налитаха върху брега. Брегът беше нисък, площадът лежеше почти на равнището на морето. С едва забележим наклон плочите изчезваха под водата. Налитащите вълни се разливаха почти по целия площад. В могъщите основи на кулите, край малките дъбови врати в каменните ниши закипяваха водовъртежи. После водата, покрита с дълги ивици гаснеща пяна, неохотно отстъпваше. Водораслите се закачаха в пукнатините на плочите, а донесените от вълните криви рачета тичаха назад, догонвайки отстъпващата вода.

Альошка тръгна по мокрия варовик. Една вълна заля сандалите му, намокри крачолите.

„Трябва да ги засуча“ — помисли си Альошка, но не го направи. Иначе трябваше да остави клипера, а вълните можеха да го отнесат.

Една сива кула-фар стоеше най-близо до морето. Имаше висока стълбищна площадка с перила като на капитански мостик. Някакво слабичко, мургаво момче с червени плувки излезе на площадката, весело замижа от слънцето и от горното стъпало скочи направо върху плочника. Една вълна го заля до коленете. Вълната отстъпи, а момчето се засмя и като шляпаше с боси крака по камъка, отиде при Альошка.

Всъщност отначало момчето не забеляза Альошка. Но когато го видя, спря се, погледна го сериозно и се приближи. Гледаше ту корабчето, ту Альошка. Каза:

— Колко е красив…

Каза това не със завист, а сякаш питаше: „Радваш ли се, че имаш такъв чудесен кораб?“

— Да — каза Альошка. — Всички го харесват. Това е клипер.

— Знам. На мен дядо ми обеща да ми направи клипер, но все не му остава време. Нищо, пак ще го помоля…

Момчето стигаше едва до рамото на Альошка, но не изглеждаше дребно. Изглеждаше весело и храбро.

— А дядо ти какъв е? — попита Альошка. — Моряк ли е?

— Той е изследовател на полунощния вятър норд-уест^[17].

— Интересна му е работата — с уважение каза Альошка. — В тази кула ли живеете?

— Тук живее дядо ми. А аз му идвам на гости. Нощувам при него, когато поискам. Заедно посрещаме вятъра.

То погледна Альошка с очи, в които се отразяваше морето (нали то бе съвсем наблизо!), и доверително каза:

— Знаеш ли, нашият вятър е съвсем питомен. Когато е далеч, прави големи бури, но при нас идва добър и спокоен…

— А какво има в другите кули? И там ли живеят изследователи на ветрове?

— Разбира се. Нали всеки си има своя вятър.

На Альошка му ставаше все по-интересно, дори забрави, че трябва да бърза за гарата. Гледаше ту момчето, ту кулите и си мислеше: „Значи ето защо градът се казва Ветрогорск…“ Но много неща оставаха неясни.

— Как обаче… — заговори той. — Нали ветровете са различни, идат от всички страни. Как не се сблъскват над площада?

Момчето се засмя:

— Веднага разбрах, че не си тукашен. Затова не знаеш. Ветровете не се сблъскват. Виж, кулите имат различна височина. И всеки вятър си знае своята височина. Както самолетите, разбираш ли? Всеки лети на своята височина.

Момчето вдигна мургави длани, изпъна ги и плавно ги прекара една над друга:

— Ето така…

И изведнъж, сякаш почувствувал вътрешен тласък, Альошка си спомни за Летеца.

Но в този миг една вълна отново заля краката им. Момчетата тичешком се отдалечиха от брега.

— Един път някакъв рак ме ощипа по крака — каза момчето. — Ей такъв, грамаден… Може ли да подържа клипера?

— Дръж.

Момчето пое корабчето, залюля го:

— Толкова е лекичко! И най-слабият ветрец ще го понесе.

— Да — съгласи се Альошка. — Само че тук няма вятър.

— Вятърът е горе — обясни момчето и двамата погледнаха към небето.

Альошка каза:

— Сега разбирам защо облаците във вашия град летят във всички посоки едновременно.

Момчето му върна клипера, погледна го весело и си призна:

— Веднъж с моите приятели си направихме майтап… Качихме се на кулата на зимния пасат^[18] и издигнахме антената му на височината на сироко.^[19] Леле какво стана-а… Сироко и пасатът като се сблъскаха, като се сбиха! Същински тигри! Пасатът е, общо взето, спокоен, но сироко е невъзможно зъл… И се започна една! Над морето излезе смерч, над града буря, над покривите хвърчат листа, вратите хлопат… После в училище си изпатихме от класната.

— С класните шегите са лоши — каза Альошка. — Тях не ги интересуват ветровете, те искат само да има ред.

— Разбира се — разсеяно каза момчето и нерешително погледна Альошка. — Знаеш ли какво? Ако искаш, разбира се… Ако ти е интересно, тази нощ можеш заедно с нас да посрещнеш норд-уеста. Не бой се, дядо е добър, той ще ти разреши. Знаеш ли какво е изобретил? Монтира на прозореца един стар улук. Вятърът влиза през прозореца, пъха се в улука и започва да пее — нали вътре му е приятно. И той ни изпява всички песни, които е чул в далечни страни. Искаш ли да чуеш?

— Искам — каза Альошка. — Страшно много искам, но не мога. Имам много важна работа и непременно трябва да съм днес на гарата. Трябва да замина… Знаеш ли как се стига до гарата?

— До гарата ли? Знам. Зад онази кула с острия връх започва една уличка. По нея ще стигнеш до самата гара.

— Е, тогава… Сбогом.

— Сбогом — каза момчето.

Постоя още малко, кимна и тръгна по мокрите плочи към морето. Нагази, а когато водата стигна до кръста му, обърна се, махна с ръка на Альошка, хвърли се срещу вълните и заплува сред белите им гребени.

— Да — каза Альошка. — Жалко. Е, нищо пък…

От площада излезе на уличката и стигна до гарата.

Гарата беше малка и уютна: малка тухлена сграда с ламаринени кораби върху куличките кръгъл часовник с „розата на ветровете“ върху циферблата.

На „Информацията“ му казаха, че неговият влак ще дойде след четиридесет минути.

Альошка излезе на перона и зачака.

Небето се покри с облаци, тополите в градинката до гарата потреперваха — задушният вятър от сушата носеше към морето буря.

На перона имаше само няколко пътници. Един възрастен моряк с квадратни златни нашивки се приближи до Альошка, погледна клипера, погледна момчето, кой знае защо, въздъхна и попита:

— Твой ли е?

Альошка кимна.

— Стара изработка — каза морякът. — От малък мечтая за такъв.

Альошка се смути, сякаш се беше провинил в нещо пред този моряк. А морякът смутено потъпка на място и неловко каза:

— Момче, слушай… Много ли ти е нужна тази фрегата?

— Разбира се! — учудено каза Альошка.

Морякът въздъхна:

— Знам, глупаво е да се предлагат пари за такова нещо. Но аз имам един щурвал от червено Дърво, от английския клипер „Вещица“. И бронзов часовник от каюткомпанията на парната корвета „Рюрик“. Не искаш ли да се сменим? Пазителя на Корабния музей ме молеше за тези предмети със сълзи на очи…

— Не мога, разбирате ли? Този модел вече почти не е мой. Това е подарък за един човек.

— Така ли? Жалко…

Морякът постоя още една-две минути и се отдалечи.

Бурята беше съвсем близо. Припламваха светкавици, някъде зад дърветата загърмя. Прашни вихри се понесоха над релсите.

Альошка чувствуваше някаква тревога. Сякаш бе забравил нещо важно — не си ли го спомни, ще се случи нещастие.

Но какво? Та нали всичко бе наред? Клиперът е у него, влакът скоро ще дойде. Откъде идеше тази тревога?

Вятърът завърташе ламаринените корабчета-ветропоказатели над куличките. Альошка ги погледна и си спомни големите кули на морския бряг, нулата на полунощния норд-уест… Мургавото момче, което го покани да посрещнат вятъра… Та то влезе във водата!

А вятърът духа откъм брега! Ако момчето не е успяло да се върне? Нима можеше да изплува срещу вълните и вятъра?

В душата на всеки човек седи някой, който му подсказва успокояващи мисли. Този „някой“ зашепна веднага: „Защо мислиш, че няма да успее? То е прекрасен плувец. А и да не успее, с какво можеш да му помогнеш? Ти, който едва-едва си способен да преплуваш малката рекичка Рябиновка…“

Тези мисли задържаха Альошка точно петнадесет секунди. После той изтича до моряка и му подаде клипера:

— Моля ви, подръжте го малко! Сега ще се върна.

И хукна.

Вятърът го тласкаше в гърба, първите едри капки шибаха като куршуми. Ето края на улицата, ето площада…

Сивото море сякаш кипеше. Кули, кули… Ето гранитната кула, в която живееше изследователят на полунощния норд-уест. Да заудря вратата, да извика стареца, да му каже за момчето. Може би наблизо имат лодка или катер?

Альошка дотича до високата площадка. Там до медните перила стояха старец с дълга бяла коса и познатото момче.

Момчето се бе увило в голяма морска куртка и разказваше на стареца нещо весело. Альошка спря и от радост задиша така шумно, че и двамата го забелязаха.

— При нас ли идваш? — зарадва се момчето.

— Само за минутка — каза Альошка. — Просто минавах…

— Виждам, че просто минаваш — подсмихна се старецът.

Явно се бе досетил нещо.

Страшно неудобно беше да стои така и да мълчи. А не беше хубаво и да си тръгне веднага. Альошка попита:

— Исках да ви питам… Имате ли в кулата радиостанция?

— Имам — каза старецът, — как иначе?

— А бихте ли могли да се свържете със самолет? — попита Альошка и си помисли: „Добре ще е да разбера дали котаракът е стигнал при Антон.“

— С какъв самолет? — заинтересува се старецът.

— Има един Летец за Особени Поръчения.

— Знам го. Летецът Тополков. Но той няма в самолета си радиостанция.

— Как така? А ако трябва да му се съобщи нещо важно?

— Зависи… Хората казват, че това момче е като приемник. Сърцето му чувствува къде е нужен. И лети натам.

— Ясно — каза Альошка. — Довиждане. Трябва да побързам.

Вятърът стихна — бурята бе докоснала града само с края на крилото си, а сега отлиташе в морето. Върху каменните плочи тъмнееха следите от редните капки — като разбити звезди. В една пролука между плочите Альошка видя кръгла раковина, сива и грапава отвън и розова отвътре. Пъхна я в джоба си и се затича към гарата.

— Е, братле, създаде ми за пет минути тревога — каза морякът. — Влакът всеки момент ще дойде, а теб никакъв те няма… Къде щях да се дяна с твоя кораб.

— Благодаря — каза запъхтеният Альошка. — Разбирате ли, беше наистина много важно.

Влакът пристигна. Альошка се качи във вагона и седна в мекото кресло до прозореца. Замяркаха се храсти, за последен път между къщите се показа морето.

„Приказката свърши — мислеше си момчето. — Странна приказка: нито опасности, нито препятствия. Всичко мина като по масло. Как е възможно това?“ Тази мисъл дори го разтревожи. Но плавният ход на влака го унасяше и той заспа.

Четиринадесета глава

Когато се събуди, зад прозорците се мяркаха познати места: улиците край гарата, водоснабдителната кула, мостът. И след три минути влакът спря на перона.

„При Маша ще стигна навреме — помисли си Альошка. — А виж, да изтичам до вкъщи — няма да успея.“

Тук скоро бе валял лек дъждец. Небето вече се бе прояснило, но по асфалта още имаше локвички. Альошка се огледа в една от тях.

Ако леля Даша можеше да го види, сигурно щеше да каже:

„Боже мой, на какво приличаш! Същински безпризорник!“ Ризата му беше измачкана, едно копче от яката липсваше, панталоните сякаш крокодил ги е дъвкал. По крачолите имаше бели ивици морска сол.

„Чудо голямо!“ — помисли си Альошка.

Та в ръцете му беше блестящият, стремителен клипер с празнично бели платна, най-хубавият подарък за момичето Маша, което сигурно мечтае да стане капитан. Той донесе този подарък от далечно и чудно пътешествие. А завърналите се пътешественици не приличат на малки цигулари с бели ризи и папионки.

Альошка шляпаше в слънчевите локвички, бързаше към дома на Маша. Беше му хубаво. Тичешком изкачи стълбите до нейната врата и чу гласове и музика.

„Позакъснял съм… Е, не е страшно.“

Не искаше да връчи на Маша клипера веднага, пред всички. Искаше да бъдат само двамата и той да й подаде корабчето, а тя бавно да го поеме и тихичко да каже: „Ах, Альошка, чуден е… Благодаря ти.“

Альошка се озърна. В стената имаше шкафче с пожарен кран. Дръпна вратичката — тя се отвори. Альошка внимателно постави вътре модела (мястото едва-едва стигна) и притвори вратичката. После натисна звънеца.

Маша отвори веднага — весела, с някаква блестяща рокля и герданче от мъниста, червени като малини. Зарадва се:

— Ах, Альошка… — и веднага се учуди — ох, че си… рошав…

— Здравей! — каза той. — Да знаеш само къде бях! И какъв подарък ти нося!

— Благодаря. Влизай, влизай по-бързо.

— Почакай.

И тъкмо искаше да се върне за корабчето, когато през рамото на Маша видя гостите. Две момичета с големи панделки, едно дебело момче с кариран костюм и — кого мислите — дългокракия принц!

И Маша разбра, че той го е видял. И реши, че затова е казал „почакай“.

— Ама не се сърди, Альошка. Реших да го поканя, все пак в един колектив сме.

— Разбира се… — прошепна Альошка.

— Според мен ти напразно му се сърдиш. Той съвсем не е лош. Мисля, че трябва да се сдобрите.

— Аз съвсем не му се сърдя. Никак — равнодушно каза Альошка.

Той не лъжеше — през тези три дни нито веднъж не беше си спомнил за принца.

— Ами ела тогава. Какво чакаш? Альошка се поусмихна:

— Е, как да вляза такъв? Всички сте толкова красиви, а аз виж на какво приличам…

— Че какво пък… — Маша нерешително се озърна към гостите. — А, значи ти току-що си пристигнал? Знаеш ли какво? Нали можеш да изтичаш до вас? Ще се преоблечеш. Ние ще те чакаме. Нали?

„Дори не попита къде съм бил“ — помисли си Альошка. И дори не се натъжи, просто го налегна някаква скука.

— Добре — каза той. — Отивам.

— Почакай.

„Може би все пак ще попита?“ — зарадва се той.

— А какъв подарък си ми донесъл? Не мисли, че съм алчна. Просто ти сам каза, интересно ми е…

Не, не можеше да й даде клипера. Просто ръката му не се вдигаше. И той извади от джоба си раковината.

— Ето. Намерих я на един далечен бряг. В нея винаги шуми прибоят.

— Ау, чудна е! И татко има такава, само че по-малка. Използува я вместо пепелник.

— Надявам се, че ти няма да я използуваш като пепелник? — тихо попита Альошка.

— Какво говориш! Да не мислиш, че пуша? Никога не съм опитвала. И когато порасна, няма да пуша, макар да казват, че сега това е модерно.

„Как стана така? — мислеше си Альошка. — Само преди пет минути беше толкова хубаво…“

— Маша…

— Какво?

— Слушай… Знаеш ли какъв бряг има там? С огромни плочи, чак до вълните. По тях пълзят морски раци. И раковините лежат в самата трева. И кули, до самото море…

— Това къде е, в Сочи ли? Тази година непременно ще отидем там, с мама и татко.

— Не, това не е в Сочи… А ти някога чувала ли си как шуми морето в раковина? В тази на баща ти например?

— Исках, но татко не ми даде. Той казва, че в нея просто се отразяват околните шумове, а това за морето са приказки.

„Какво ли разбира баща ти от приказки?“ — помисли си Альошка и каза:

— Аз тръгвам.

— Ще дойдеш ли?

— Ако мога.

— Не, дай ми честна дума, че ще дойдеш.

— Е… честна дума. Ако нищо не се случи.

Той слезе до долната площадка, изчака, докато Маша затвори вратата, изтича пак на пръсти по стълбата и извади от шкафчето клипера.

После тръгна към къщи.

— Боже мой, на какво приличаш! — с тези думи леля Даша го посрещна на прага. — На какво приличаш! С какво толкова си се занимавал на вилата на твоя приятел?

— Играхме. Катерихме се по дърветата. Спахме в плевнята.

— Ще полудея! И при все това не можеш ли да изглеждаш прилично?

— След малко ще изглеждам — обеща Альошка и отиде да се преоблича.

— Ще ти стопля обеда — каза подир него леля Даша.

— Няма нужда. Отивам на рожден ден. Там ще ни черпят с пирожки и торта.

Антон сложи клипера на перваза и извади моряшкото костюмче. Сега вече не се тревожеше дали то е подходящо за ходене на гости. Котвите и синята яка напомняха за вятъра над кулите и блясъка на морето — това беше най-важното.

Костюмът беше измачкан (нали Альошка беше с него, когато се покатери на тополата за Кузя.) Наложи се да включи ютията и да го изглади. После взе от леля Даша жълт конец и здраво заши към ръкава откъснатата котва. Правеше всичко, без да бърза, почти машинално. А мислеше за друго: „Все едно, тя е красива. И добра.“

И още: „Та тя не е виновна. Тя не видя стадиона с говорещите коне, шепнещите треви, парахода със сребърните звезди на комина. Не видя Ветрогорск и облаците над кулите. Не е чувала за Летеца и неговата Антарктида… Тя не познава Пътя!“

Така той за пръв път нарече своето приключение „Пътят“.

… И от този момент в него тихичко зазвуча Гласът на Пътя.

На какво можеше да го оприличи?

Може би на едва чут звън на китара. Някой лекичко подръпва струната, за да си спомни песен. Тъжна песен — нали Пътят е свършил. Но и тревожна. Защо? Нали Пътят е свършил?

Струната все още звъни тихо — и тревогата е малка. И онзи, който вече е чул Гласа на Пътя, все още не знае, че струнният звън може да секне и над хоризонта да засвирят сигнални тръби…

 

Альошка си навлече панталонките и моряшкото яке. Костюмът още пазеше топлината на ютията и понамирисваше на изгоряло: нали Альошка се беше позамислил, та опърли ръкава.

Извади всичко от джобовете на стария си панталон и го напъха в джобчето на костюма — за да не загази никога така, както тогава пред касата. Премести ножчето, парите, старата носна кърпа. И взе в ръка Зеления билет.

Билетът беше вече поизтъркан, със смачкани и разслоени ъгълчета. Но още бе годен за пътешествие. Още (Альошка погледна будилника), още цели единадесет минути! До четири часа.

И в главата му пламна отчаяна мисъл:

— да нахълта при Маша,

да я сграбчи за ръката,

да я измъкне на улицата —

и да хукнат към реката!

Ако тичат с всички сили, може да успеят преди четири. А параходът непременно ще дойде — стига да не е минал срокът на Билета!

И докато тичат, той ще обясни на Маша всичко: за горите, където под всяко дърво се таи приказка, за града, където на всяка уличка те чакат приключения. За Летеца, който знае пътя към вълшебните страни.

Но ще тича ли Маша с него? Като наяве Альошка чу гласа й:

„Ама не е удобно, Альошка! Имам гости!“

„Голяма работа! И без теб ще изядат тортата!“

„Какво говориш! Нали съм ги поканила, така не бива!“

„Но после ще бъде късно!“

„Все едно, не мога. Утре имам урок по музика и плуване.“

И някъде в съседния апартамент радиото отмери точно време. Четири часа. Будилникът изоставаше с осем минути.

 

Не му се ходеше на гости. Альошка спря в средата на двора и започна да спори сам със себе си:

„Защо изобщо да ходя на гости? Ще минат и без мен.“

„Но ти даде дума.“

„Да, но казах: ако нищо не се случи?“

„А нещо случило ли се е?“

И веднага почувствува: да. Случило се е.

Макар и не кой знае какво: просто подухна ветрец. Клиперът изду платна, моряшката яка изплющя. Альоша си спомни как завчера сутринта (нима завчера, а не преди цяла година?) той точно така излезе на двора и точно по същия начин подухна ветрец. Тогава този ветрец беше весел и обещаваше Път, макар Альошка още да не разбираше това. А сега…

Сега вятърът зовеше не него, Альошка, а корабчето. Платната се издуха, клиперът се мъчеше да се изтръгне от ръцете му. И да полети не към дома на Маша, а към вратата на двора — и да изчезне надалеч…

До този момент Альошка още смяташе, че все пак трябва да подари корабчето на Маша. Но сега си помисли: „А къде ще го сложи тя?“

Може би на пода? До аквариума с дебели, мързеливи риби, които са се излюпили в стъклен буркан и никога не са виждали нито море, нито дори мъничко езеро? Или на масата? До раковината, пълна с фасове?

Как ще живее там смелата клипер-фрегата, която вече познава Вятъра и Пътя? Альошка прошепна:

— Ех, Машка, Машка…

И закрачи по улицата. Знаеше къде отива.

 

Къщичката на София Александровна през тези три дни се бе килнала още повече. Единият ъгъл вече надвисваше над оврага. Прозорците бяха заковани с кръстосани дъски. От размитите основи към оврага се спускаше изсъхнало корито на ручей.

По него се заспуска Альошка — към ручея долу. Репеи го хващаха за лактите, бодливи треви го драскаха злобно, остри късчета глина се набиваха в сандалите. Но Альошка, вдигнал корабчето, тичешком се носеше надолу като летящ по склона камък. И накрая се озова на брега.

Отпусна се на колене направо във водата и тласна корабчето към средата на ручея:

— Тръгвай. Вече знаеш пътя.

Клиперът потръпна и полетя сред ромолящите водни струи. Зад завоя на потока, където растеше боровинков храст, го подхвана вятърът.

Альошка се изправи и приседна на един голям корен до водата. Беше се поуспокоил — нали поправи една от грешките си?

Но какво да прави с останалите? Толкова много се насъбраха за времето на пътешествието му. На всеки кръстопът, на всяка пътека, във всички улички на Ветрогорск го очакваха приказки. Всеки срещнат (дори котаракът!) му обещаваше приключения. И дядото от обущарницата беше казал: „Не бягай от неразбираемото, не бягай от загадките, нито една приказка не минава без тях.“ А той ги подмина, без да послуша Гласа на Пътя.

Сега този Глас не му даваше мира — звънтеше като тревожна струна. Но какво можеше да направи Альошка?

„Не съм виновен. Не знаех, че не съм избрал верния път.“

„Виновен си.“

„Защо?“

„Не знаеш ли защо?“

„Не!“

„Тогава защо те гризе съвестта?“

„Не знам… Да, сгреших, но от моята грешка не пострада никой. Само на мен ми е лошо. И на корабчето. Но аз го пуснах на свобода.“

„Какво общо има тук корабчето?“

„Тогава не знам.“

„Лъжеш.“

„Не лъжа!“

„А Летеца?“

Да, Альошка. Летеца! Дори те е страх да си го спомниш — как седеше до колелото на самолета, наметнат с твоето яке. И гледаше подир теб. Той страшно искаше да има постоянен спътник в полетите си. И не само спътник. Ти знаеше това, но все повтаряше: „Моят път е друг.“

Само че по никой път, дори по най-верния, нямаш право да подминеш оня, който се нуждае от приятел. А ти…

 

„А аз му пратих вместо себе си един скитащ котарак“ — горчиво си каза Альошка. И от яд се удари с юмрук по коляното. Коляното му беше мокро, юмрукът се плъзна и се удари в един корен. Върху драскотината се показаха червени капчици и Альошка си спомни герданчето на Маша — това, с което я видя последния път. И си помисли: „Навярно още чака да дойда. Нека чака. Или си е помислила, че съм се обидил заради принца.“

Но дори ако нямаше никакъв принц, ако Маша го беше посрещнала като герой, ако беше изслушала със затаен дъх неговия разказ за Пътя, ако беше поела корабчето като най-голямото съкровище на света — дали и тогава Альошка можеше да каже: „Всичко е наред.“ Нали дълбоко в душата си щеше да помни: „Летеца… Летеца… Летеца…“

Какво се бе случило? Може би Альошка бе избрал неверния път още там, в полето край Ветрогорск? Летеца се нуждаеше от приятел. И не само Летеца. Альошка също. Альошка също се нуждаеше от смел, весел, добър приятел — като малкия летец Антошка.

Альошка стана и си каза:

„Тръгвам.“

„Накъде?“

„По ручея. Подир корабчето. Щом то отплува, значи има Път. Ще стигна до Ветрогорск, ще се срещна с Пазителя и ще науча как мога да намеря Летеца.“

Без да си сваля сандалите, Альошка нагази във водата и тръгна надолу по течението. Но скоро краката му затънаха в тиня. После един скрит под водата тел закачи сандала му и отпра подметката.

Альошка се измъкна от водата и започна да се промъква по брега. Но скоро бодливите храсти и плевелите се преплетоха в такъв гъсталак, че скриха дори небето. Горски пчели бръмчаха в душния въздух, хлъзгави жаби изскачаха изпод краката.

Альошка се промъкна нагоре, излезе на ръба на оврага и тръгна край склона. Сива, разкривена ограда прегради пътя му. Той се прекатери през нея, но по-нататък имаше още огради, някакви лехи, счупени стъкла и бодлива тел.

Излезе в някаква уличка. Тук вече не можеше да разбере къде е ручеят, къде е оврагът и накъде да върви.

„Толкова лесно беше със Зеления билет — спомни си той. — Всички пътища бяха отворени. А сега всяка ограда е като планина на твоя път.“

Но нали неговият Зелен билет не беше единствен? Как не се сети по-рано? Билетът се дава на оня, който има Изключително Важна Работа! А нима сегашната задача на Альошка не е важна? Хиляди пъти по-важна от намирането на корабчето за Машка! Той търси приятел. Летеца каза: „Най-хубава е онази приказка, в която намираш приятел.“ Но Альошка още не е намерил Летеца — значи и приказката още не е свършила.

„Ще се посъветвам с дядото от бюро «Справки»“ — реши той и, шляпайки с откъснатата подметка, хукна към познатата уличка.

Обущарницата беше отворена, но в нея седеше не старчето, а един младеж с розови бузи.

— А дядото къде е? — попита запъхтеният Альошка. — Този, дето преди работеше тук.

— Здрасти! А, дядото ли? Ами че пенсионира се.

— Пенсионира ли се? — глупаво попита Альошка.

— Аха. Ти какво, познат ли си му?

— Да… — тихо отвърна Альошка.

— Няма страшно. Ще ти помогна не по-зле от него.

И преди Альошка да се опомни, младежът смъкна сандала от крака му, чукна един-два пъти и подметката се оказа закована. Като нова.

— Толкоз. Тичай колкото щеш.

— Благодаря — прошепна Альошка и се отдалечи.

После си помисли, че не всичко е загубено. Ако изтича до Транспортното бюро и обясни на касиерката, може би тя ще го разбере и ще му издаде нов Зелен билет?

И Альошка хукна отново.

Промъкна се на стадиона през дупката в оградата. Каза си: „Ако не успея да си купя билет, ще се върна тук и ще помоля конете да ме отнесат до онова летище. Те познават всички вълшебни пътища.“

Но конете ги нямаше. А по трибуните имаше дърводелци, които поправяха дъсчените пейки и стълби. Един от тях каза на Альошка:

— Няма какво да се мотаеш тук!

Альошка дори не го погледна.

Пресече полето, излезе на улица „Полярни Капитани“ и забърза към бюрото. Бюрото беше затворено.

Синята табела беше свалена и подпряна на стената. Върху заключената врата имаше тебеширен надпис: „Ремонт“.

Това беше всичко. Какво можеше да направи?

Да се върне вкъщи?

Да отиде на рождения ден на Маша?

Да седне тук и да заплаче?

Альошка се обърна и тръгна обратно.

Мина по заплетените улички, покрай старата църква и излезе на улица „Далечна“.

И всичко беше както преди. Отначало дървените къщички от двете страни на улицата, после самотният дървен тротоар между затревените канавки. Все така цвъртяха скакалци и в канавките цъфтяха глухарчета. Да вървиш и да се радваш. Но Альошка знаеше, че върви без всякакъв смисъл.

Няма да има параход.

А сам той няма да намери пътя до летището, няма да има сили да го извърви. Но вървеше. Защото Гласът на Пътя неспокойно, настойчиво звучеше в него: „А спомняш ли си?… А спомняш ли си?…“

Не оставаше нищо друго, освен да върви и да си спомня. Все пак това беше по-добре, отколкото да седи вкъщи.

Тротоарът свърши, започна пътечката. Тревата зашумоля под краката му. Альошка отново имаше чувството, че плава през зелено море. Отново се поклащаше над него небето с белите облачета.

Пътеката нямаше свършване. Миналия път сякаш бе по-кратка, а сега, вървял повече от час, Альошка все не можеше да стигне реката.

„Какво значи това? — мислеше си той. — Добре, дядото се е пенсионирал, транспортното бюро е затворено, но къде се е дянала реката? Не може да е потънала вдън земя!“

Страшно искаше да стигне до реката. Да открие на брега следите от гребните колела на парахода, да постои на мястото, където спуснаха трапа, да си спомни всичко, което се бе случило. Защото на човек му олеква, когато си спомня за хубави неща. Пък и Альошка все пак се надяваше мъничко. Съвсем, съвсем мъничко, капчица надежда, ако параходът все пак пристигне? В приказките се случват всякакви чудеса.

Вървя още цял час. Градът почти изчезна зад хоризонта. Тревата се полюшваше. И нямаше река.

„Значи няма и да я има“ — разбра Альошка.

И изведнъж му стана толкова зле, толкова обидно, че не издържа. Седна и (право да си кажем) почти заплака. Почти, защото сълзите не потекоха, но закипяха в очите и няколко капчици увиснаха на миглите. Слънцето запали в тях сребристи точици. Альошка сърдито примигна и ги изтръска. Точките угаснаха. Освен една. Една блестяща звездичка, която не искаше да угасне, висеше в яркосиньото небе.

Альошка примигна — отново и отново. Но бялата искрица продължаваше да гори в небето. И ставаше все по-ярка. После се дочу бръмчене. Звукът бе тих, но ясен. Той прониза звъна на тишината, цвъртенето на скакалците и шумоленето на тревата.

Сърцето на Альошка рухна в някаква бездна. Той хукна към тази искра, спря, хукна отново. Сребристата точка растеше, разпери криле като на водно конче.

— Летеца! — с ликуващ шепот каза Альошка. — Приятели, та това е Летеца!

Самолетът растеше пред очите му и летеше право срещу него.

„Добре, че си сложих моряшката риза. С оная, зелената, Летеца нямаше да ме различи в тревата…“

И изведнъж Альошка страшно се изплаши: ами ако Летеца не го познае с тоя изгладен костюм!

Тогава той се хвърли срещу самолета, намери място с по-ниска трева, падна по гръб и разпери ръце във форма на буквата „Т“.

Над лицето му се полюшваха тревни стъбълца, слънчеви лъчи биеха в очите. Но през тревата и през слънцето Альошка виждаше как от височината към него пикира, почти пада, голяма птица с тесни криле — самолетът на малкия летец Антошка Тополков.

Далечните тръбачи

Това беше просто сън. Ще ви го разкажа така, както го сънувах. Нито преди, нито след това съм сънувал толкова подробни, толкова ярки сънища. Помня всичко съвсем ясно — как докосвах старите перила в лунната къща и чувствувах върху дланта си топлината на дървото, вълнообразните жилки и твърдостта на чеповете, изгладени от докосванията на много длани. Помня как пружинираха дъските на дъсчения тротоар, когато Братлето се люлееше на тях. Помня каква голяма, изпъкнала бе луната…

Сънувах, че отново съм на единадесет години и че през лятната ваканция съм заминал при чичо си в Северо-Подолск. Не знам има ли на света такъв град. И да има, не ще да е такъв, какъвто го сънувах. А чичо ми наистина съществува, но живее в Тюмен. Няма значение, в този разказ той не участвува.

Сънят ми започна така: събуждам се в чичовата къща, в празна дървена стая, кънтяща като вътрешността на китара. Събуждам се и разбирам, че е настъпило едно чудно утро.

 

А утрото наистина беше чудесно. Весело спореха врабчета, чуруликането им гръмко ехтеше в стаята. Често бибипкаха коли. В големия град никога няма да чуеш такива звуци.

Аз знаех, че чичовата къща се намира около крепостния хълм, но не предполагах, че е толкова близо. Прозорецът гледаше право към стръмния склон, щедро обсипан с глухарчета. Не виждах небето, но глухарчетата сияеха толкова ярко, че веднага разбрах — слънцето свети с цялата си сила.

Машинално посегнах към дрехите. На облегалката на стария, скърцащ стол висяха избелели сини шорти и карирана риза. Не помнех да съм имал такива, но нямаше значение. Облякох се. Забелязах, че ризата ми е малко тясна и едно от копчетата виси на дълъг конец.

После отворих прозореца. Стръмнината, зелена на жълти точки, надвисна над мен. Стъпих на перваза и скочих право в утрото, пълно с трева и слънце.

 

Заизкачвах се по хълма към развалините на белите кули. Дори през ризата си чувствувах горещите длани на слънцето. Старите ми кецове се хлъзгаха в тревата. Чувствувах лека умора. Изпънах ръце и се излегнах по корем сред жълтите глухарчета. Бяха меки и пухкави. Забелязвали ли сте, че дори дъхът им сякаш е пухкав? Това е дъхът на лятно утро. Дъхаше и на пръст, и на трева, но този пухкав аромат бе най-силен.

Не лежах дълго. Слънцето силно напече гърба ми, аз скочих и на един дъх се изкатерих до останките на крепостта. От подножието те изглеждаха бели. Отблизо камъкът бе светлосив с бежови петна от някакви лишеи.

Почти всички стени бяха разрушени. Цели изглеждаха само две островърхи кули — съвсем същите като онези, които ги рисуват в книжките с руски приказки. Освен тях на хълма имаше висока църква, входът на която бе закован с две кръстосани дъски, един полусрутен параклис и ниска каменна сграда. Тя също бе празна.

И беше толкова тихо — нито щурци, нито врабчета.

Озърнах се надолу към града. Видях кафявата ламарина на покривите, тъмнозелените тополи, електрическия влак, който летеше по жълтия насип, два подемни крана… Там всичко бе съвсем обикновено. А тук не. Чувствувах се като на остров.

До разрушената стена лежеше чугунен топ с релефен двуглав орел на гърба. Чугунът бе топъл и грапав, целият покрит с шупли. Погледах заспалия топ, после се покатерих по камъните и нагазих в гъстата трева. Добре помня това ласкаво усещане от детството — вървиш през високата трева, разместваш я с колене и стръкчетата меко гъделичкат кожата.

Искаше ми се да намеря старинна монета или парче от меч, но наоколо имаше само трева и камъни. Тогава тръгнах към кулите. Зад тревата тъмнееше ниският сводест вход.

Направих няколко крачки, пет или шест, и не се случи нищо особено; но изведнъж, като мек тласък, ме спря някакво предчувствие за тайна. Тайна или приключение. Така се случва понякога насън или наяве — в теб се появява усещането за нещо необикновено. Насън това усещане е много ясно.

Спрях и зачаках. И тогава се появиха двамата.

Всъщност в тях нямаше нищо странно. Просто две момчета. Те излязоха приведени от входа, който приличаше на тунел, и тръгнаха към мен.

Едното беше на около единадесет години, колкото мен, другото навярно на осем.

Сега не мога да опиша подробно по-голямото момче. Помня само, че имаше тъмни очи, тънки рамене и тъмен, косо подстриган перчем. Почти съм забравил чертите на лицето, но много добре помня изражението — съсредоточено, сдържано и тъжно. И помня още една такава дреболия — копчетата на тъмната риза бяха зашити на диагонал, сякаш през рамото му бе преметната тънка и блестяща верижка.

После, когато се запознахме, аз го наричах по име. Името му бе късо и звучно. Забравил съм го и не мога дори да измисля нещо подобно. Затова ще го наричам Валерка — момчето приличаше на един мой познат Валерка. Но това после. Отначало за мен то бе просто Момчето — едно странно и печално Момче.

Малчугана си го спомням по-добре. Странно, защото през цялото време той се държеше някак по-назад, зад брат си. И всъщност той не е толкова важен за моя разказ. Но го запомних до най-малките подробности. С ясен поглед и рус поизраснал перчем, който над челото се разделяше на отделни снопчета. Носеше силно избелели кадифени панталонки с издути джобове и светлозелена риза на дребни карета. Ризата беше омачкана, смешно се разтваряше на коремчето и в тази пролука синееше като синчец фланелката му.

Коленете на малчугана бяха потъмнели от прах, сандалите — износени. Лявата подметка се бе пооткъснала и сандалът приличаше на полуотворена рибешка уста. От процепа забавно стърчеше стръкче суха трева.

Между очите му имаше две-три лунички, а на брадичката тъмнееше дълга драскотина. Беше вече стара, разпаднала се на кафяви точки. През цялото време малчуганът лекичко повдигаше горната си устна, сякаш искаше да каже или попита нещо.

Разбира се, всичко това аз видях по-късно. А в онзи момент ние се приближавахме един към друг през високата шумоляща трева и се гледахме с очакване. Отново почувствувах някакво откъсване от света. Сякаш бях не в центъра на града, а в непознато голо поле и към мен идваха хора от неизвестна страна. Това чувство изчезна почти веднага, но очакването на тайнствени събития остана.

В далечината протяжно изсвири локомотив. Двете момчета се обърнаха: малкото бързо и поривисто, голямото някак без желание.

— Там няма нищо — високо каза Момчето.

Помислих, че говорят за кулата, от която излязоха.

— Какво търсите? — попитах аз.

— Следи.

Малкият се изправи на пръсти и зашепна нещо в ухото на Момчето. Момчето се усмихна и мълчаливо му разроши косата. Малчуганът смутено въздъхна и смешно сбърчи нос. „Братле“ — помислих си аз. И от този миг го наричах за себе си Братлето. Може да звучи сантиментално, но друго име не мога да му намеря. Момчето имаше не просто малко братче, а Братле — ласкаво и предано.

Но да се върнем на разговора. Момчето спомена за следи.

— Какви следи?

— На Времето — спокойно отвърна Момчето.

— Няма нищо — казах аз разбиращо. — Никакви монети, дори ръждясало парче от ризница не можеш да намериш. Само онзи топ. Но него няма как да го вземеш за спомен.

— Не става дума за това — разсеяно каза Момчето, после някак сепнато попита: — А камъни с букви не си ли виждал?

— Не.

— Значи никой не знае къде сме — почти шепнешком каза то и наведе глава. — Иначе щяха да изсекат на камъните някакъв знак. Такъв, че да не се изтрива… Думичка поне…

— Твоите приятели ли? Те туристи ли са? — попитах разочаровано, защото само туристите драскат по старинните камъни.

— Не — с лека насмешка отвърна Момчето, — по онова време нямаше туристи.

„Кога?“ — исках да попитам аз, но нещо ми попречи. Не страх или стеснителност, а някаква догадка. И когато после Момчето разказа всичко, не се учудих, а повярвах веднага.

Стояхме до колене в тревата. Сянката от тенекиения ветропоказател върху кулата ни разделяше. Аз направих крачка, разкъсах тази сянка и застанах до Момчето.

— Да тръгваме — каза или може би попита то и ние тръгнахме заедно, сякаш предварително се бяхме разбрали, че пътят ни ще е един.

Излязохме на голо, каменисто място. Там седеше замижало едно рижаво котенце. Щом ни видя, то разтвори малката си розова устичка, сякаш се прозяваше, и дрезгаво измяука.

— Ой! — радостно възкликна Братлето.

Направи крачка към котенцето, спря и размърда пръстите си в скъсания сандал. Стърчащата сламка заподскача. Котенцето се притисна до камъка, цялото треперещо от ловна страст. После се хвърли върху сандала.

— Пф! — каза Братлето и леко тропна с крак. Ух, как подскочи рижавият ловец! Изви гръб и на една страна, на скокове се шмугна в тревните джунгли.

— Ой! — възкликна този път тревожно Братлето.

Хукна след него, ние също.

Не намерихме котенцето, но беше толкова хубаво да тичаш по тревата под горещото слънце! Профучахме през целия хълм и спряхме чак на отсрещния склон. Стръмна глинеста пътека се спускаше сред глухарчетата към града. Братлето разпери ръце и се понесе — подметките му вдигаха облачета червеникав прах. Момчето мигновено, някак разтревожено се втурна след него. И аз!

Цветовете на глухарчетата се сливаха в жълти ивици. Синият въздух свистеше край лицето и в краката ми. Градът летеше към мен и аз летях към него.

Впрочем долу наистина полетях, защото се спънах в една тухла. Лявото ми коляно заора в чакъла. Още преди да отворя очи, знаех, че кожата ми е раздрана до кръв. Също усещане от детството, макар и не толкова приятно. Разбира се, че ми се доплака, но трябваше да се сдържам. Отворих очи.

Момчето лежеше до мен по лице. Над него разтревожено се бе навело Братлето. Внезапен страх ме накара да скоча на крака. Дръпнах рамото на Момчето:

— Какво ти е?

То вдигна глава. Погледна ме така, сякаш очакваше да види не мен, не тази улица, а нещо съвсем, съвсем друго.

— Нищо — каза то и уморено стана. — Все същото.

Аз се заех с раните си. От дългите драскотини щедро се плъзгаха алени капки.

— Сложи си листо от живовляк и ще видиш как ще мине — тихо, авторитетно ме посъветва Братлето.

Кимнах и накуцвайки, тръгнах да търся живовляк. Дори не разбрах как се оказах в непозната уличка. От двете ми страни тъмнееха масивни, старинни врати, всичко тънеше в сянка, дървените тротоари поскръцваха сами.

Стана ми мъчно, че така изгубих новите си приятели. Чувствувах, че нашата среща не е била случайна. Започнах да ги търся. Улиците се сменяха една след друга, къщите надвисваха над мен. Дървените тротоари пружинираха под краката, тревата се полюшваше. Слънцето бавно потъваше зад кубето на старинната крепостна църква.

Най-сетне видях Момчето и Братлето — те стояха до масивната врата на една дървена къща. Къщата приличаше на крепост. Момчето се бе облегнало на дървения стълб на навеса, а Братлето лениво се люлееше на пружиниращата дъска на тротоара.

— Къде изчезнахте? — радостно попитах аз. — Тичах, търсих ви…

— Никъде — равнодушно каза Момчето.

— Хайде да се качим горе.

— Не.

— Защо?

— Не знам.

— Че… тук по-хубаво ли е?

— Не знам — каза Момчето. — Не мога да разбера. Всичко тук е едно такова, неистинско, като че ли само ни се привижда.

То поклати дъската на оградата, сякаш проверяваше дали и тя е неистинска.

Аз не се учудих, само се обидих и попитах с неочаквана горчивина:

— А аз? Значи и аз не съм истински? Ето виж…

Протегнах му ръката си. Момчето замислено ме хвана за ръкава, после тясната му длан обхвана китката ми.

— Истински си! — някак светло, радостно каза то.

И аз разбрах, че той ми е нужен, че искам да имам такъв приятел. Помня, че от този момент започнах да го наричам по име.

А Братлето мълчаливо ни гледаше и се люлееше на дъската.

 

Над прозореца зеленееше върхът на хълма, острите кули с ветропоказатели белееха като декори от приказка.

Загледан в кулите, Валерка каза:

— Ние живеехме тук. По-точно тук, но… не като сега. Крепостта беше цяла, кулите нови. И там живееха хора… А наоколо имаше поля и такава една висока трева; на лунна светлина тя блести като сребро.

— Кога е било това? — попитах аз. Стана ми мъничко страшно.

Той въздъхна и сякаш правеше непосилна крачка, тихо каза:

— Ами… навярно преди петстотин години.

— Да — неочаквано потвърди Братлето.

Сякаш студена вълна мина между нас. Сякаш от тези петстотин години лъхна вятър, за да ни отнесе в различни посоки. Аз бързо се приближих до Валерка:

— Слушай, а може би… това само ти се е присънило?

Той не се обиди, но и не отговори. Поклати глава:

— Виж, тук всичко щеше да е като насън… ако не беше ти.

И на мен ми стана толкова хубаво от тези думи „… ако не беше ти“. Значи той също искаше да бъда е него!

Но това време… Петстотин години!

— Че ти как… как сте попаднали тук?

— Ще ти разкажа, но после. Съгласен ли си? Помълчахме.

— А как живеете, при кого?

Валерка небрежно се озърна към къщата:

— Не знам. Все ми е едно. При някакви старци… Виж, той сигурно знае…

Валерка погледна към Братлето. То мълчеше, слушаше и разбираше всичко. Изглежда, знаеше. Струва ми се, че изобщо знаеше повече от брат си.

— А… — заговорих аз и внезапно млъкнах, засрамен от празните думи.

Изведнъж почувствувах — дълбоко и ясно — мъката на това момче, което иска да се върне вкъщи, там, където белите кули са нови, а край крепостните стени никне лунна трева.

— Съвсем ли не можете да се върнете?

Той бавно вдигна очи към мен и сви рамене.

Тогава Братлето отново се надигна на пръсти и му каза нещо. Валерка го изслуша недоверчиво, но внимателно. Каза:

— Хайде сега… приказки.

Братлето отново зашепна. Валерка ме погледна виновно:

— Той каза, че ако намерим много стара къща… със старинен часовник…

— Е, и?…

— И ако върнем часовника назад…

— С петстотин години? — попитах аз Братлето.

— Да — прошепна то.

— И какво тогава?

— Тогава ще се скъса веригата…

— Каква верига?

— Не знам…

— Откъде ти дойде това наум?

— Не знам… — като че ли всеки миг можеше да се разплаче, задето не знае.

Валерка ласкаво го хвана за рамото. Аз казах:

— Близо до нас има много стара къща. Закована е.

— А часовник?

— Трябва да видим.

Но вече бях сигурен, че има часовник.

 

Събитията прииждаха, времето ускоряваше своя бяг.

Помня празния, слънчев двор на старата къща, навеса с дърворезни стълбове, напуканата резба по корнизите. Прозорците и вратите бяха заковани с дъски. Доближихме се до прозорците.

— Трябва да махнем дъските — казах аз.

— А ако ни видят?

— Все едно, сега трябва. Ако ни видят сега, можем да кажем, че сме дошли да играем. А през Нощта може да ни помислят за крадци.

— Хайде — съгласи се Валерка.

И в този миг ме обхвана страх — непонятен, тежък. Такова нещо е възможно само насън: наоколо е пусто и слънчево, а теб толкова те е страх, че ти се иска да побегнеш, без да се озърнеш дори. И в същото време знаеш, че побегнеш ли, краката ще ти откажат и ще се случи нещо много страшно…

Не побягнах. С огромно, почти физическо усилие потиснах страха и хванах края на дъската. Валерка задърпа другия. Ръждивите гвоздеи се изтръгваха с отвратително скърцане.

Освободихме прозореца, разклатихме рамката и капаците меко се разтвориха. Домът бе пълен със зелен полумрак, пронизан от прашен слънчев лъч.

Не видяхме часовника, но чухме носещото се от дълбочината на къщата тежко метално тиктакане.

— Да се качваме — прошепнах аз.

— Трябва в полунощ — възрази Валерка.

— Е да, разбира се! — казах аз, неочаквано ядосан. — Как не! Такива работи се правят само в полунощ… Глупости!

— Ама не, не е задължително — някак виновно обясни той. — Но стрелките трябва да се превъртат само докато бие часовникът. Ще трябва да въртим много, а в полунощ часовникът бие най-дълго.

На това не можеше да се възрази.

Затворихме прозореца.

— Чуваш ли? — изведнъж каза Валерка.

— Какво?

— Свири тръба. Далеч-далеч.

Нищо не чувах.

— Сигурно е влакът.

— Така ли? — неуверено каза той, а Братлето ме погледна с упрек.

И настъпи вечерта.

Ние отново се изкачихме на хълма при развалините и седнахме върху топа. Той още пазеше топлината на дневното слънце.

От стените също лъхаше дневна топлина, но въздухът стана прохладен. Остро миришеше на студена трева. Последните цветове на деня се сливаха с вечерната синева. Появи се кръглата луна — много голяма и като че ли медна.

— Луната беше същата — изведнъж каза Братлето.

Не го виждах, защото Валерка седеше между нас. Наведох се и погледнах към Братлето. Стори ми се, че плаче, но то просто седеше, опряло чело на коленете си. Ровеше с пръсти в тревата. После рязко вдигна глава.

— Ето пак — напрегнато каза Валерка. — Чуваш ли?

Аз се вслушах и този път наистина чух — свиреха тръби.

Далеч-далеч… Пет бавни и печални ноти се плъзгаха в тишината — или по-точно нейде зад тази тишина, зад хоризонта на заспалите звуци. „Та-а… та-та… та.“

— Че какво? — неуверено попитах аз. — Наоколо има много лагери. Свирят отбой, какво толкова?

— Сигурно — съгласи се Валерка. — Само че… нима това е отбой?

— Това е призивният сигнал — спокойно, уверено каза Братлето. — Нима не помниш?

Валерка не отговори.

Сигналът, тъжен и непознат, отново и отново звучеше в мен. Някак от само себе си възникваха думите:

„Не-е-дей заспи-и-ва-а…

Ча-а-ка те пъ-ъ-ътя-я-ят…“

Не им ли се спеше на тези тръбачи?

— Аз бях тръбач — изведнъж, без да се обръща към мен, каза Валерка. — Нали… обещах да ти разкажа? Бях тръбач и дежурях на лявата ъглова кула. Винаги… и тогава също. Те обкръжиха крепостта в пръстен, а ние нямахме достатъчно стрели. Палеха огньове и конниците на Даната препускаха край самия ров.

— Кой е този Даната? Княз? Или вожд?

— Началник на арила — каза Валерка.

Повече не попитах нищо.

— Даната изпрати Ассан, своя брат и приятел, уж на преговори. Ассан вдигна шлема си на копието и ние, като го видяхме без шлем, спуснахме моста. Не знаехме… А тоя разсече въжето. Повече не можехме да вдигнем моста. Даната с конниците си нахлу през вратите, а подир него влязоха тежките мечоносци. И започнаха да се катерят — по стените, по галериите, по кулите…

— Ти нямаше ли оръжие?

— Той имаше — Валерка погледна към Братлето. — Имаше мъничък лък, почти играчка. Дори кожен щит не можеше да пробие. А мечоносците имаха брони… Сигурно нямаше да ни направят нищо, но аз затръбих, за да предупредя нашите при отсрещната стена да се строят за ръкопашен бой. Тогава мечоносецът замахна към мен. Аз се закрих с тръбата и отстъпих зад корниза. А бяхме заедно…

Валерка неочаквано придърпа към себе си Братлето и то послушно се притисна до брат си.

— Аз отстъпих — каза Валерка — и без да искам, го бутнах. Той падна в рова. Забравих за всичко, обърнах се да погледна. Бях много изплашен. А той дори не се беше ударил: ниско беше и тревата гъста… Стои си долу и ме гледа. Зарадвах се и изведнъж като че ли ме блъсна нещо. Паднах… и ето ме тук.

После каза тихо:

— Ако знаеш само… Вървиш, вървиш по тази трева и си мислиш… поне едно познато камъче да имаше. И няма нищо… Как ли е свършил боят?

Аз мълчах.

— Дори тръбата не ми остана — каза Валерка.

Ако това беше наяве, сигурно щях да се хвърля в тъмната пропаст на догадките: кои са те, откъде са? Тук никога не е имало никакъв Даната, никакви тежки мечоносци. От коя планета бяха тези двамата, от коя Атлантида? Ако не друго, поне фантастика бях чел достатъчно и умеех да размишлявам над тайнствените ветрове на пространството и времето…

Но там, на крепостния хълм, аз мислех за съвсем друго нещо. Мислех с нарастваща тъга — скоро той ще си отиде. Много, много ми беше нужен приятел, но Валерка се готвеше да си отиде, и Братлето също.

 

Едно котенце излезе бавно от дулото на топа. Още не се беше стъмнило съвсем и аз познах нашия Рижик.

Котенцето отново измяука дрезгаво, изви гръб и започна меко да се търка в крака ми.

— Виж — казах аз.

Братлето се зарадва, взе котенцето на коленете си и то тихо замърка, съвсем като електромера в нашия коридор.

— Да идем да се изкъпем — каза Валерка. — До дванадесет има още много време.

Станах. Също обичах да се къпя привечер. Един след друг ние се спуснахме до малкото езерце.

Тъмнината се сгъстяваше. Беше не синя, не лилава, а сякаш кафеникава. Има и такива вечери. Жълтата топка на луната увисна в топлия въздух и се отрази във водата като размазано петно. Високи храсти заобикаляха езерото, скриваха светлините и тъмните силуети на покривите. Едва-едва дъхаше на блато и горчива дървесна кора.

Качихме се на дървеното мостче.

— Събличай се — каза Валерка на Братлето.

— Не. Той ще избяга — Братлето залюля котенцето, после си смъкна сандалите, седна и потопи крака във водата.

— Ух, каква е топла…

Ние с Валерка се съблякохме. Аз веднага се изсулих от мостчето — внимателно, за да не изплаша с плисък тишината. Водата наистина беше като топъл чай. Дъното се оказа тинесто, но не затъвах много. Настъпих с пета купчина увехнали водорасли, оттам избликна и се плъзна нагоре по крака ми гъделичкаща броеница от въздушни мехурчета.

Приклекнах, изпънах се над самото дъно и заплувах под водата, като размествах редкия камъш. После отворих очи и погледнах нагоре. Луната прозираше като голям яйчен жълтък. Излязох на мостчето, изчаках Валерка. И двамата мълчахме. Облякохме се и тръгнахме към старата къща. Боях се само от едно — да не би отново да се върне оня лепкав страх. Но страх нямаше. Тъмната къща под луната изглеждаше тайнствена, но нищо повече.

Разтворихме прозореца и за пръв се промъкнах вътре. Подът беше по-ниско от земята навън и когато скочих, первазът се оказа над главата ми. Протегнах ръце и поех Братлето. То веднага се притисна към мен.

— Страх ли те е? — учудих се аз.

— Малко — прошепна Братлето.

Валерка също се спусна. Дъските на пода приятелски скърцаха.

Бяхме в широк коридор; точно през средата, кой знае защо, по цялата му дължина минаваха перила. Върху изкорубения под се очертаваха лунни квадрати. Те осветяваха всичко наоколо.

Плъзгайки длан по перилата, аз тръгнах към отворената врата — оттам се чуваше тракането на часовника. Тиктакаше силно, като че ли железни топчета се сипеха в метално канче. Братлето ме изпревари — вече не се боеше.

Влязохме в квадратната стая и веднага видяхме часовника. Стар беше и огромен колкото човешки бой. Стоеше на пода — такъв един тесен, остъклен шкаф с дървени рицари от двете страни на вратичката. Рицарите бяха на ръст колкото Братлето. Стояха, положили скритите си в бойни ръкавици длани върху дръжките на мечовете. Спомних си за мечоносците на Даната.

Високо горе, зад стъклото на вратичката, искреше порцеланов циферблат с черни пукнатини и метални римски цифри. Ажурните стрелки показваха дванадесет без две. Отдолу тежко се люлееше махалото — същински меден тиган.

— Хайде, заеми се със стрелките — казах аз. — Време е.

Валерка сърдито сви рамене:

— Аз не мога. Не бива да сме ние, иначе нищо няма да стане. Можеш само ти, разбираш ли?

Аз кимнах, погледнах под око рицарите и дръпнах вратичката. Тя се отвори и тракането на часовника стана по-силно. Надигнах се на пръсти и докоснах голямата стрелка. Беше студена като ледена висулка. От часовника се разнесе нарастващо скърцане. Замряхме напрегнати. Скърцането млъкна и се разнесе първият мек, не особено силен удар.

— Върти! — извика с тънко гласче Братлето. Завъртях стрелката толкова бързо, че тя се превърна в прозрачен кръг, върху който пламнаха лунни искри. Часовникът замлъкна учуден, после удари още два пъти. И в този миг с ясна тъга аз осъзнах, че се разделям с момчетата. Че Братлето и Валерка сега ще изчезнат и аз ще остана сам в тази пуста, лунна самота. Че дори няма да успеем да си кажем нищо. Не можех така!

Ръката ми леко забави стрелката.

— Защо не въртиш? — не сърдито, а някак жално извика Валерка. — Върти! Страх ли те е?

Помислих си, че сега той цял живот ще ме смята за предател и отново завъртях стрелката. Но тогава дойде спасителната мисъл.

— Безполезно е — казах уморено аз и се обърнах. — Не можем да успеем. Ето виж, едно завъртане е един час. В денонощието са двайсет и четири. В годината — триста шейсет и пет денонощия. А за петстотин години? Това са повече от четири милиона завъртания.

Ако не беше насън, никога нямаше да успея да го сметна толкова бързо — по математика едвам успявах да изкарам тройка…

Часовникът удари за последен път и настъпи дълбока тишина.

Валерка и Братлето бяха до мен, но аз не се радвах. На тях им беше много тъжно и аз се чувствувах виновен. Все пак трябваше да въртя стрелките до края. Така трябва винаги — до края.

— Тогава нека вземе меча — полугласно, но настойчиво каза Братлето.

— Какъв меч? — попитах аз.

— Той не е тежък — бързо поясни Братлето. — Но с него трябва да убиеш Железния змей. Той ни държи в плен.

— Ще можеш ли? — нерешително и с надежда попита Валерка.

Вече започваше истинска приказка. А приказката си има свои правила. Аз знаех, че ще мога. Ще убия Железния змей и всичко ще бъде добре. За Валерка. За Братлето. А за мен?

— Само че този меч е на старото гробище — виновно каза Валерка.

— Голяма работа.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

 

Никак не ми се ходеше. Не, изобщо не се страхувах от старото гробище, просто отново ми стана тъжно. Приказката се развиваше по своите закони и аз знаех, че скоро ще трябва да се разделя с Валерка.

Можех да не отида, да измисля някакво оправдание, да се откажа. Чувствувах, че той няма дори да се обиди. Но вървях. Нито насън, нито наяве не можеш да спечелиш дружба чрез предателство.

Лунните улици съвсем не приличаха на дневните. Колонките за афиши напомняха мънички замъци. Сенките им бяха съвсем черни. На ъгъла, където преди беше павилионът, сега имаше много странна трансформаторна будка, направена като грамаден пън със схлупена къщурка върху него. От къщурката излизаха жици. Мъничко джудже с електрическо фенерче скочи от пъна и се шмугна в един вход. Не се учудих.

Излязохме на осветено от луната място. Окръжаваха ни малки затревени хълмчета и сиви продълговати камъни, напомнящи късове бетонни панели. Върху камъните тъмнееха букви. Стърчаха няколко криви кръста. Един от тях, много малък, но на високо краче, ярко блестеше.

И изведнъж разбрах, че това не е кръст, а забит в хълмчето меч с кръстовидна дръжка.

Валерка и Братлето спряха. Приближих се до меча. Дръжката с напречен гард беше на височината на раменете ми. Хванах я с две ръце и дръпнах — острието с лекота се изтръгна от земята. Върху него не остана никаква пръст. Лунната светлина струеше по него, сякаш всеки миг можеше да се стече на едри капки от върха.

Мечът беше удобен — с тежка дръжка и леко острие. Можеш да го въртиш над главата си колкото искаш. Аз замахнах с него и…

… Земята изчезна под мен — като пода на рязко потеглил автобус. Пространството се завъртя и… отново, се озовахме в старата къща.

Шкафът на часовника беше на мястото си, но циферблата и махалото ги нямаше. Вместо тях зад стъклото на вратичката блестеше моят меч.

— Сега смело можеш да го вземеш — каза Валерка.

— Вземи го — каза Братлето.

И аз го взех, макар че сърцето ми кънтеше като камбана.

— Е, къде е вашият змей?

— Да вървим — каза някак с усилие Валерка. Разбирах го — беше му неловко, че не той ще се бие в този дуел. Но нима той беше виновен, задето правилата на приказката са такива?

И отново крачехме през нощния град. Край улицата растяха тъмни дървета. Вървяхме тъжни.

— Знаеш ли… — каза Валерка.

Знаех. Би останал, ако можеше. Но не можеше. Той непременно трябваше да се върне там, където битката още не е свършила, където бе останала неговата тръба.

— Разбирам — казах аз и погледнах към Братлето.

Виж, то сигурно би останало. Но ако останеше и Валерка. Защото за него бе важно едно — да бъде редом до големия си брат.

Улицата ставаше все по-тъмна, превръщаше се в тиха алея. Стълбата и клоните се преплитаха и закриваха лунната светлина. А ние вървяхме и вървяхме…

После зад завоя в очите ни блеснаха слънчеви лъчи и ние видяхме, че вече е утро, почти ден.

Стояхме сред голо, пусто поле, обрасло с хилав пелин. В тревата се търкаляше бял конски череп. Някакъв костелив старец мъкнеше след себе си вързана мършава коза — търсеше място с по-хубава трева. Старецът ни изгледа със злоба и опасение.

В края на полето жълтееше глинеста могила с черна дупка, подобна на вход в подземен коридор.

— Вижте! — звънко каза Братлето.

От дупката се измъкваше на бял свят смешно желязно чудовище, такъв един дрънчащ Змей Горянин. Тялото му приличаше на ръждива цистерна с израстъци от измачкани рицарски брони. Зад него се влачеше опашка от метални варели, пробити кофи и бидони. Между тях забелязах няколко строшени наколенки и налакътника от старинни доспехи. Крилете от ламаринени листове и автомобилни вратички скърцаха. Главата щракаше с челюсти като капан за мечки. Вместо очи блестяха два пукнати фара.

Следях с любопитство тази жива купчина вторични суровини. Но изведнъж чудовището престана да дрънчи, безшумно се издигна във въздуха и се понесе към мен с нарастващо реактивно свистене.

Без страх и дори без тревога вдигнах меча. Острието мина през тези железни боклуци като през хартия. Дрънчащи късове заваляха около мен. Последно до краката ми се изтърколи едно автомобилно колело.

— Това е всичко — казах аз.

Миришеше на сух прах и пелин.

— Това е всичко — повтори след мен Валерка.

Бяха тук. Бяха до мен, но вече като зад стъклена стена. Не мислеха за мен. Гледаха към далечината, някъде зад хоризонта.

„Може би все пак ще останат?“ — казах си аз, но не попитах гласно. Знаех, че няма да останат и ми беше много мъчно.

Нещо пухкаво докосна крака ми. Върху автомобилното колело седеше и се прозяваше рижавото котенце. Съвсем го бях забравил! Взех го на ръце и то, разбира се, отново замърка. Валерка и Братлето ме гледаха мълчаливо.

— Как ще стигнете до къщи? — попитах аз.

— А, сега вече няма значение, лесна работа — отвърна Валерка с някаква пресилена бодрост.

Сложи на земята вратичка от самосвал, нагласи отгоре една желязна стойка, а към нея прикрепи автомобилно кормило.

— Ето я нашата кола — каза той. — Нали сега е без значение… Време е.

Той и Братлето стъпиха върху вратичката. И аз разбрах, че те вече ще си отидат. Завинаги. Нямаше какво да си кажем за сбогом. Или поточно — не беше нужно да говорим.

Валерка ме гледаше виновно.

Братлето изведнъж се надигна на пръсти и зашепна нещо в ухото му. Валерка неловко се усмихна:

— Пита може ли да вземем с нас котето.

— Разбира се! — бързо възкликнах аз.

Невидимата стена се стопи за няколко секунди. Братлето скочи от вратичката, приближи се и бързо пое в длани нашето рижаво приятелче, което дори не спря да мърка.

— Благодаря — беззвучно каза Братлето.

После те отново се изправиха един до друг. „Колата“ се издигна над земята и полетя към хоризонта, И се стопи във въздуха.

— Може би все пак ще се върнат — тихо казах аз.

— Че защо? — със скърцащ глас попита приближилият се старец.

Аз премълчах.

— Хулигани — промърмори той.

Нещо пареше в гърлото ми — може би сълзи, може би просто дъхът на пелина. И ръката ме болеше. На опакото на дланта аленееше дълбока драскотина. Изглежда, някое парче от Железния змей ме беше одрало.

„Залепи си листо от живовляк и ще ти мине…“ — спомних си аз. И тръгнах да търся живовляк. Но нямаше никъде. Зад пустошта започваше гъста трева. Вървях през нея и пухкавите метличини ласкаво галеха коленете ми. Аз облизвах от ръката си капчиците кръв.

Сънят гаснеше, както гасне киноекранът след прожекцията.

 

Събудих се, сякаш пропадах в светла пропаст. В прозореца ярко сияеше утрото. Сънят още ме държеше в меките си длани. Машинално приближих ръка до устата си, за да оближа капчиците кръв. Но драскотината я нямаше и болката бързо изчезна…

В двора хлопаше портичката, дереше се петелът на съседите. Аз скочих, облякох се и забръмчах със самобръсначката.

И тогава дойде Володка, с когото се бяхме скарали сериозно преди два дни. Той беше виновен, но се обиди и си отиде със сълзи на очите. И ми беше така мъчно, че той повече няма да дойде, няма да седне в креслото ми, няма да прелиства моите книги и да „мачка дървеници“ на пишещата машина, и да разказва за приключенията си. Искаше ми се дори да го намеря и да се сдобрим, макар че вината беше негова. Но не го направих. Не защото аз съм голям, а той е малък. Просто той замина при дядо си на другия край на града.

И ето че дойде. Дотича. Мургав, в бяла фланелка, надяната върху мокрото му тяло, с влажна коса — лек и тънкокрак като малко еленче.

— Здравей! — каза той. — Вкъщи ли си? Да вървим да се къпем! Да знаеш само колко е топла водата? Хайде, тръгваме ли?

Говореше и подскачаше на прага, гледаше с весели, влажни очи. А някъде в дълбочината на тези очи проблясваше виновна искрица: „Ще си спомниш ли за обидата?“

А обида нямаше. Имаше само радост от това, че той се върна.

И, разбира се, ние отидохме да се къпем в езерото при бента, където вече се бяха събрали всички момчета от нашата улица. Край пътеката цъфтяха бели цветчета, усърдно свиреха щурци, а жълтите купести облаци в небето приличаха на дирижабли.

Володка подскачаше пред мен и от време на време се озърташе. Виновните искрици в очите му още не бяха изчезнали напълно.

Аз му се усмихвах и си спомнях за съня — хубавия сън за върналото се детство. За това, колко е тъжно да се разделиш с приятел, но нищо не може да се направи, защото той си има своя страна, където битката не е свършила, и там е останала неговата тръба.

Или може би все пак той ще се върне?

Понякога аз също се връщам в онази далечна страна, където живее моят приятел Алик Головкин от четвърти „А“ клас и дървеният тротоар пружинира под краката, а корабчетата от борова кора с платна от карирана хартия плават към далечни архипелази. Там можеш колкото си искаш да вървиш до колене в тревата, да пускаш от покрива хвърчила и да воюваш с пирати. Там винаги си победител в борбата със злото, защото няма оръжие по-силно от дървената шпага.

Но винаги се връщам обратно. При Володка. При всички.

Ако можеше да се направи така, че никакви ветрове и години да не разделят приятелите! Ако времето не отнемаше детството на човека… А може би това е възможно? Ако много силно се постараеш — може би е възможно?

— Ако се стараеш, ще постигнеш всичко, нали, Володка? — попитах аз.

— Не — каза той, без дори да се обръща. — Не всичко.

— Защо?

— Затова. Не всичко, и толкоз.

— Например?

Вече започнах да се дразня.

— Ами например постарай се да вкараш муха в сапунен мехур, ама без да го спукаш.

Аз се обидих, но той дори не забеляза. После обидата ми мина, ние се къпахме, докато не измръзнахме. И си тръгнахме към къщи.

Аз си подсвирквах сигнала, който помнех от съня:

„Та-а-а-татата“

— „Изпълнявайте всички“, това ли свириш? — изведнъж попита Володка.

— Какво?

— Ами сигнала. Знам го, в лагера два пъти съм бил тръбач. Това е сигналът „Изпълнявайте всички“.

И той изсвири като мен петте дълги ноти.

— Все ги измисляш — промърморих аз.

— Дай да минем напряко, през парка — каза Володка.

— А ти къде отиваш? Ей го входа!

Той въздъхна, учуден от моята недосетливост, отмести една дъска в оградата и посочи: „Минавай!“.

От другата страна върху едно обърнато кошче за боклук седеше рижаво котенце с изключително позната муцунка.

— Позната личност — казах аз.

— Ами че това е Митка. В беседката го намерихме. Храним го поред, а той свикна да тича все подир нас, с всички момчета… Пак е избягал от къщи разбойникът.

Митка беззвучно измяука. Володка го хвана и го пъхна под фланелката си:

— Седи мирен!

Аз свърнах към алеята, но Володка каза:

— Къде? Давай направо!

Подаде ми ръка и ме поведе през високата трева и шипките.

— Как успяваш да не се издереш? — попитах го аз.

— Пфе! — каза той и се тупна по корема, за да укроти рижавия разбойник Митка.

В нощта на големия прилив

1.

Аз не съм виновен, не съм искал всичко това. Мъчех се да се убедя, че е недопустимо да си тъпча главата с приказки. Казвах си: „Ти си възрастен човек, имаш си сериозна работа, мисли за нея.“ И мислех за работата. Мислех по цели дни. Но сутрин, без да искам, се опитвах да сглобя в паметта си откъслеците от своите сънища.

Не, повече нито веднъж не сънувах Северо-Подолската крепост. Присънваше ми се някакъв залив и жълт залез, пясъчен бряг, загладен от ветровете. На брега се извисяваха каменни арки, а под тях висяха големи и малки сигнални камбани. Явно беше, че са изоставени — много от тях нямаха езици. От пясъка стърчаха високи, полегнали от вятъра треви.

Друг път виждах слънчеви, но съвсем празни улици на непознат град. Или вътрешността на кръгла крепостна кула. По нейните вдлъбнати стени се виеше полуразрушена каменна стълба. Прашни слънчеви дни нахлуваха през тесните прозорци. От ръждивите железни скоби изпадаха угаснали факли.

… Повече нито веднъж не срещнах онези двамата. Но на брега, из пустите улици, върху изтритите стъпала на стълбата чувствувах: те току-що са били тук. Дори се мъчех да ги догоня, да ги открия. Не можех. Беше ми страшно тъжно. И тъй като във всички сънища бях малко момче, не се срамувах да плача…

Глупаво бе да тъгувам за хора, които никога не са съществували, които само веднъж бях сънувал. Но аз тъгувах за Валерка и Братлето.

И нямаше на кого да разкажа. Освен на Володка… Но той всеки път е различен. Понякога добър, тих и всичко разбира. А понякога изведнъж става ехиден и насмешлив, и не можеш да разбереш защо…

И все пак Володка беше единственият човек, който можеше да ме разбере.

2.

Запознахме се с него преди три години.

Аз преписвах на машина статията си за списание „Театрален живот“. Тогава все още не умеех да печатам добре, работата ми беше втръснала, едва-едва натисках клавишите. И точно тогава някой почука.

Аз казах сърдито:

— Влезте.

На прага изникна рошаво, но симпатично човече, малко по-високо от облегалката на стола, с тънка шия, щръкнали уши и огромни очи с цвят на силен чай. То беше облечени в ученическа униформа, прекалено голяма за него.

— Вие ли чукчукате? — строго попита гостът ми.

— Какво значи „чукчукате“? — малко се обидих аз.

Без да отмества от мен внимателния си поглед, момченцето обясни:

— Аз живея долу. А тук горе всеки ден все „чук-чук-чук“. Като че ли някой нещо кълве…

— Машината ми трака — обясних аз. — Пиша. Такава ми е работата. Защо, преча ли?

— Ама не, чукчукайте си — великодушно разреши моят гост и добави: — Просто ми е интересно. А вие какво работите?

— Завеждащ литературната част. По-просто казано: литературен директор.

В очите на момчето се мярна нещо като уважение. То направи опит да си подръпне незабелязано панталонките и попита:

— В кое училище?

— Защо пък в училище?

— В нашето училище имаме исторически директор — обясни моят гост. — Той преподава история на петокласниците. В училището на Витка пък има ботаническа директорка. А вие в кое училище работите? Литература ли преподавате?

Думата „преподавате“ момченцето произнесе със солидността на човек, който вече е посветен в тънкостите на училищния живот.

Аз съобщих, че не работя в училище, а в Младежкия театър и отговарям за това, как са написани пиесите.

— О! — каза то. — Пък аз си мислех, че в театъра всички са артисти.

Търпеливо обясних, че в театъра има най-различни професии.

— Но все пак нали артистите са най-главните! Или вие сте по-главен?

С цялото си нахалство отвърнах, че аз съм по-главен — артистите са много, а аз съм един.

Момченцето кимна, помисли малко и зададе нов въпрос:

— А вие били ли сте артист, или веднага сте станали директор?

— Бил съм.

— А кой е по-главен — литературният директор или знаменитият народен артист?

„Ох, че си-и!…“ — помислих си аз и отвърнах, че народният артист май е по-главен.

— А вие защо не станахте народен артист? — попита момченцето, като ме гледаше с ясни кехлибарени очи.

„Дявол те взел!“ — без малко не казах аз и мрачно си признах:

— Не ставах за артист.

— Случва се — съчувствено каза то.

— Просто вече не ми се играеше — оправдавах се аз. — Реших сам да пиша пиеси.

— И как, върви ли?

— Върви — излъгах аз.

Момченцето вежливо се престори, че ми е повярвало. Отново кимна и погледна пишещата машина.

— А как пишете?

— Ти първо влез — казах аз. — Какъв е тоя: разговор през прага? Как се казваш?

Момченцето съобщи, че се казва Володка, свали си обувките и се приближи до масата (имах чувството, че се кандилка в униформата си като грахово зърно в голям пакет). Седна в креслото и ме погледна:

— Може ли да почукчукам малко?

Със скрита радост (имах повод да не работя) извадих недовършения лист и сложих нов.

— Виж, ще ти покажа как трябва…

— Знаеш ли, свикнал съм да правя всичко сам — доверително ми каза Володка. — Ще се оправя.

И наистина се оправи доста бързо (само че след това ми се наложи да сменям клавиша с буквата „И“).

На другия ден Володка се заинтересува от моята спортна шпага, която измъкна иззад гардероба.

— Истинска ли е? — попита той и очите му станаха светлозлатисти.

— Съвсем.

— И ти умееш ли да се дуелираш?

— Разбира се — гордо отговорих аз.

Съобщих му, че сме изучавали фехтовка в театралното училище, а аз освен това съм се занимавал в спортна секция. И че дори съм получил веднъж трето място в областната олимпиада.

— Лъжеш! — възторжено каза Володка.

Разбира се, това беше просто несдържаност. Но все пак реших да поставя този млад господинчо на мястото му:

— Първо, аз не лъжа. И диплома имам! И второ, господине, откъде-накъде ми говорите на „ти“? Аз съм възрастен човек.

Тоя тип седна на дивана, притисна острието на шпагата между коленете си, опря буза в дръжката и замислено се втренчи в мен:

— Че какъв възрастен си ти? Възрастните не са такива.

— А какви са?

— Ами… важни. Имат жени, деца.

— Голяма работа. Аз също скоро ще имам жена. Имам си годеница.

— А тя къде е? — подозрително попита Володка.

— В Москва, кара аспирантура — казах аз и въздъхнах, защото си спомних за Галя.

Володка помисли малко и ми съобщи, че годеницата не се смята.

— Аз имах две годеници — каза той. — Едната се влюби в мен още в детската градина, а другата съвсем скоро, през септември. Бележки ми лишеше, с печатни букви.

— Добре го даваш!… — това беше всичко, което можах да кажа.

— Може ли да потренирам с твоята шпага?

— Може, само не вдигай шум. Може според теб да не съм възрастен, но все пак трябва да работя!

Така се сприятелихме. Володка порасна, премина във втори клас, после в трети, после в четвърти. И почти всеки ден ми идваше на гости.

Дори ми беше скучно, когато заминаваше при дядо си или на лагер.

Понякога Володка пишеше на машината ми странни думи и казваше, че това са имена на планети, за които той измисля приказки. Понякога сядаше до мен и шепнешком разказваше каква картина ще нарисува, когато порасне. Това ще бъде тъжна картина: море, в средата мъничък остров, а на острова самотно куче. За да разберат всички колко лошо е да се изоставят кучета. И още една картина, която ще се казва „Момиченце на делтаплан“. Това ще бъде същото момиченце, което в първи клас му беше писало бележки с печатни букви. („Само че това не го казвай на никого, нали така?“)

Но понякога милия Володка го хващаха дяволите. Започваше да ми се присмива. Най-често тоя тип ми се подиграваше за това, че се смятам за възрастен. Заявяваше, че възрастните не събират картинки с платноходни кораби и не четат детски книжки. Не ходят с момчетата за риба и не строят мънички параходчета (сам ме подкокоросва за тези работи, пък после ми се смее!). Освен това възрастните умеят да връзват вратовръзки и не вечерят с консерви от морско зеле.

Аз се сърдех, но не знаех какво да възразя. Още повече че Галя не се върна от Москва — омъжи се там за един кандидат на науките.

И все пак рядко се карахме с Володка. През зимата заедно ходехме на ски, а през лятото се къпехме в големия вир близо до нашата къща.

Къпехме се и през онези дни, когато започва нашият разказ. Само че на мен не ми беше нито весело, нито спокойно. Володка ме гледаше в очите му потъмняваха.

— Е, какво ти е? — питаше ме той. — Защо си такъв?

— Уморен съм — отвръщах аз.

— Че нали си в отпуска?

— Преправям една пиеса, нещо не върви. Затова съм уморен.

— И преди не вървеше, но беше весел…

Аз страдах заради себе си, а той заради мен. Но какво е виновен той? „Ще му разкажа“ — реших аз. Реших и малко се успокоих.

Щом се развеселих, развесели се и Володка. Онази сутрин отново отидохме да се къпем и тен подскачаше около мен като танцуващо щъркелче. И един-два пъти се изказа нещо в смисъл, че небръснатата физиономия не е доказателство за възраст, а само признак за небрежност. Едва когато случайно срещнахме някоя си Женя Девяткина, на възраст десет години и половина, Володка се поусмири, поруменя и ме загледа с някакво опасение.

3.

Денят обещаваше да бъде слънчев, но не горещ. Къпещите се бяха малко. Володка обаче бързо смъкна панталонките и фланелката си и настойчиво ме погледна. Аз се съблякох с пъшкаме. Но щом потопих крак във водата, аз твърдо заявих, че само луд може да се къпе по това ранно време. После отидох на едно салче до брега и с удоволствие се изтегнах на сухите топли дъски.

— Ама ти си същински пенсионер — сърдито каза Володка.

— А ти не забравяй, че вече съм почти стар. Кръстът ме боли и така нататък.

— Пак започваш — изсумтя той.

— Разбира се. Забрави ли на колко съм години?

— На дванайсет — уверено каза Володка.

— Я бягай оттук — казах аз и уморено затворих очи.

… Почти в същия миг стихна плисъкът на водата, замлъкнаха виковете на момчетата от съседното островче и шумоленето на листата. И някъде от безкрая долетяха пет ясни тръбни звука, пет чисти ноти. Познах ги веднага.

Беше сигналът на Далечните Тръбачи.

Зачаках, целият изтръпнал. Но сигналът не се повтори. Това бе просто шега на паметта.

„Не, стига! Стига съм мислил за това“ — казах аз. И отворих очи.

Растящата до самата вода топола бе протегнала над салчето дълъг, мощен клон. Хванал се за него, Володка висеше над мен. Гледаше ме хитро. Петите му заплашително мърдаха на половин метър от корема ми.

— Я без шеги! — предупредих го аз.

Володка се разсмя и размаха мършавите си крака. Кожата на гърдите му се бе обтегнала силно и през нея ясно изпъкваха тъничките ребра. Струваше ми се, че ако някой чукне по тях, Володка ще зазвънти като ксилофон.

— Не дете, а шведска стена — казах аз. — Не те ли хранят вкъщи?

— Ами… — неопределено отвърна Володка. Местейки ръце като маймуна, той се добра почти до края на клона и отпусна пръсти.

Когато тоя пират се пльосна във водата до сала, всички пръски полетяха право върху мен! Аз изревах и изпълзях на другия край.

— Друг път да не ме наричаш дете — каза Володка.

— Хулиган — заявих аз.

„Хулиганът“ радостно се ухили, после каза примирително:

— Добре де, печи се. Аз пък ще доплувам до островчето, при момчетата.

— Давай — съгласих се аз.

Около островчето водата стигаше не повече от раменете на Володка — не се страхувах за него.

Отново се изтегнах и затворих очи. Слънцето вече се бе издигнало високо и здравата приличаше. Помислих си, че сега ще има да лежа дълго, дълго, без изобщо да мърдам. И като че ли задрямах.

… Някой стъпи на салчето. То се залюля, водата под него заплиска. Някой с леки стъпки се приближи и застана до мен. Лениво обърнах глава. Сигурен бях, че ще видя мокрите мургави крака на Володка, облепени с водорасли. Но не Володка стоеше на салчето. Видях крака, облечени с нещо като черна кожа или мушама. Към единия беше привързан с каишки широк нож с плоска, също черна кания и с костена гравирана дръжка.

Кой беше това? Аквалангист? В нашето плитко езерце?

Вдигнах очи.

Над мен, облечен в странен кожен костюм с рицарски налакътник ада лявата ръка, стоеше Валерка.

4.

Веднага разбрах, че това е той. Не някой, който прилича на него, а именно той — несъществуващият Валерка, когото само веднъж бях виждал в странния сън-приказка за несъществуващия град Северо-Подолск.

И макар че до този момент не можех да си припомня ясно лицето му, сега го познах веднага: със същия косо подстриган перчем, тревожните вежди, зеленикавокафяви очи — внимателни и, кой знае защо, малко тревожни, кафява бенка над остра брадичка…

— Това си ти… — прошепнах аз.

Той наведе глава и бавно, тихо каза:

— Нямаше при кого друг да отида. Не се сърди, че ти попречих.

„Попречих…“ Господи! Радост и тревога едновременно се надигнаха в мен като вълна. Радост от това, че той е тук. Тревога — да не би този сън да се окаже кратък и мимолетен. Трескаво се озърнах. Всичко си беше както преди. Същият клон, надвиснал над салчето, същият парцалив облак в небето, същата синя, заключена будка на брега. Ето ги дрехите на Володка в тревата, а ето го там, на острова, сред онези момчета, самия Володка — плувките му се мяркат в храсталака като оранжева пеперуда.

Изглежда, този сън беше дълбок и съвсем като наяве.

Навярно този път приказката щеше да бъде дълга. Докоснах брадичката си, погледнах краката си: може би отново бях станал малко момче, както в онзи, първия сън?

Не, бях си все същият дълъг, небръснат чичко… Но Валерка беше тук!

Погледнах го. Разбирах, че не е дошъл току-така.

Той се взря в мен все така внимателно и тревожно и каза:

— Само ти можеш да помогнеш.

— Готов съм — казах аз и скочих.

Салчето се залюля, Валерка пристъпи от крак на крак, за да не падне, усмихна се и ме погледна отдолу нагоре.

Миналия път бяхме еднакви на ръст, а сега Валерка не достигаше дори до рамото ми. Но аз съвсем не се чувствувах възрастен. Напротив — беше ми неудобно от моя ръст и възраст. Но нямаше значение. Важното бе, че той е дошъл!

В мен отново прозвучаха петте ясни ноти на сигнала.

— Как да ти помогна? Какво се е случило?

Той въздъхна, почопли с крак, оправи ножа и отново вдигна очи към мен:

— Добре ли владееш шпагата?

Полазиха ме тръпки.

— Ами… средно. Защо мислиш, че я владея?

— Нали помня Железния змей — как ти с един удар…

Усмихнах се:

— Но това беше приказка, сън… Макар че и сега е сън — добавих аз не без тъга.

— Това не е сън — сериозно каза Валерка. — Това е преход… А у нас ти ще бъдеш майстор на шпагата. Знам, че в това изкуство вие сте изпреварили нашите войскари…

Не го разбирах. Пък и не беше ли все едно? Нали отново се срещнахме?

— Шпага ли е нужна? — попитах аз.

Валерка кимна.

— Ще трябва да минем през къщи.

Той се усмихна и усмивката му отново беше виновна:

— Ама не, шпага ще се намери. Нужен си ни ти.

Скочих на брега и бързо започнах да се обличам. После се провикнах към острова, към Володка. Той ми махна с ръка. Извиках му, че скоро ще се върна, после се сепнах и погледнах Валерка.

Той кимна:

— Да, скоро… Ако нищо не се случи.

— А какво може да се случи?

— Ами сигурно нищо, нали си майстор… Но все пак… Шпагите не са играчки. Не те ли е страх?

Не ме беше страх. Отново нарастваше онова същото напрегнато очакване на загадъчни събития, в които ние с Валерка ще бъдем заедно — рамо до рамо. Жалко само, че раменете ни сега ще бъдат на различна височина…

— Тръгваме ли? — попитах аз.

— Тръгваме.

5.

Улиците бяха празни, нямаше нито хора, нито коли. Беше тихо. Само нашите стъпки нарушаваха тишината и едно жълто листо — предвестник на есента — падна от тополата и зашумоля по асфалта. Валерка го проследи с внимателен поглед.

Слънцето вече напичаше здравата. На челото на Валерка избиха ситни капчици, стегнатата му куртка миришеше на гореща кожа.

— Защо си с такъв костюм?

— Той се носи под доспехите.

— Война ли е у вас?

— Безредици — отвърна той и въздъхна.

После ме погледна доверчиво и каза:

— Нямаше да те безпокоя, но много се страхувам за Васильок.

— За кого? — учудих се аз.

— За брат си. Не го ли помниш?

„Не го ли помниш?“ Как можа да го каже!

— Помня го, разбира се. Просто… не знаех, че се казва така.

Много исках да попитам какво става с Братлето, но не се решавах. Още се страхувах, че всичко ще изчезне. От невнимателна крачка, от излишна дума…

Няколко минути вървяхме мълчешком в слънцето и тишината. Вървяхме от центъра към покрайнините, край дървените къщи и по улиците, където бе минало моето детство. И изведнъж разбрах накъде ме води Валерка — към старото триетажно училище, където някога бях учил.

Пред училището също беше пусто. Стъклата блестяха, сенките на кленовете лежаха върху червените тухлени стени. Странно, говореше се, че скоро е било измазано… На квадратното тухлено стълбче да самите стъпала забелязах написано с тебешир „Машка е вещица“. Сам го бях написал някога. Виж ти, и досега не се беше изтрило!

— Сега на колко години си? — изведнъж попита Валерка.

От изненада спрях. После си спомних Володка и, без сам да зная защо, отвърнах с мрачноват хумор:

— На дванадесет.

— Чудесно — сериозно каза Валерка.

Влязохме. Стъпките ни закънтяха в коридора — в празните училища през лятото стъпките винаги кънтят. Стигнахме до физкултурния салон, без да срещнем никого. Валерка бавно отвори скърцащата врата. Салонът беше прашен и неподреден. В безпорядък стояха или лежаха с вирнати копита спортни „коне“ и „кози“. През покритите с метална мрежа високи прозорци падаха широки слънчеви снопове.

Пресякохме салона и се озовахме пред една вратичка — това бе стаичката, в която се съхраняваха топките, стойките за скокове, халките, спортните матраци. В същата стаичка нашият учител по физкултура понякога затваряше най-разлудувалите се през часа момчета — „да поразмишляват и да си успокоят нервите“. На нас ни харесваше да седим в полумрака и тихичко да си играем със случайно намерени интересни неща: ракети, гири, дървени бухалки, плетени топки за хокей на трева…

Веднъж зад старите матраци аз намерих ръждясала рапира…

Сега обаче зад вратичката имаше не стаичка, а дълъг коридор, осветен от прашна крушка. Матраците един върху друг лежаха край тухлените стени, на места почти до пода висяха дебели въжета и скъсани волейболни мрежи. Другият край на коридора се губеше в полумрак.

— Трябва да се промушим — каза Валерка.

— Добре.

Той тръгна напред. Аз затворих вратичката и го последвах.

Вървяхме невероятно дълго, заобиколени от прах и полумрак. Редките крушки едвам мъждукаха през паяжините. Въжета и парчета от мрежи се закачаха за ръцете и краката ни, особено за налакътника на Валерка. Веднъж се натъкнахме на тежки кожени матраци, които почти бяха затрупали прохода — наложи се да пропълзим под тях.

Когато вече си мислех, че в този коридор съм прекарал половината си живот, той свърши и ние опряхме в стена от много големи и неравни тухли. Тук беше по-просторно, гореше по-ярка лампа.

В стената имаше тясна дупка с неравни краища.

— Стигнахме — прошепна Валерка. — Сега ще се промъкнем, и толкоз.

— Аз не мога да се промъкна.

Дупката изглеждаше прекалено малка.

Валерка се усмихна:

— Можеш.

И изведнъж разбрах, че той е прав. Дупката в стената беше достатъчно широка за тесните ми момчешки рамене!

Отново бях станал момче! Сякаш изобщо не бе прекъсвал странният сън за лунната къща в Северо-Подолск и часовника с дървените рицари.

Отново бях с леки и удобни кецове, избелели шорти, леко разпрани около джоба, и риза на сиво-бели квадрати. Стара момчешка риза с копче, увиснало на конец, и ръкави, навити до лактите.

Сега разказвам за това дълго, а тогава радостното усещане, че наистина съм на дванадесет години, дойде за една секунда. Аз въздъхнах дълбоко и се засмях. Цялото ми тяло бе пълно с гъвкава лекота.

Валерка ме гледаше нетърпеливо, вече не отдолу нагоре — нали бяхме еднакви на ръст!

— Промушвай се след мен — каза той.

Това беше не заповед, а трескава молба.

Той с лекота се шмугна в дупката, само налакътникът му издрънча в тухлите. Веднага се пъхнах след него. Посрещна ме острата миризма на влажна мазилка, грапавият край на една тухла одраска крака ми.

Видях, че Валерка скочи надолу: подът в стаята, в която попаднахме, беше много по-нисък от този в коридора.

Това беше кръгла стая без прозорци. На ръждясала кука висеше железен фенер с три доста ярки свещи. Лъчите му осветяваха грапавите каменни плочи на пода. Валерка стоеше долу и протягаше ръце към мен:

— Скачай.

Подхвана ме, за да не падна на камъните, когато се изхлузих от дупката.

Аз се отърсих от тухления прах и се огледах:

— Къде сме?

— В кулата.

Таванът, подпрян с мощни греди, се губеше в полумрака. Стените се виждаха по-добре. Бяха от големи старинни тухли и каменни блокове. Край тях се търкаляха в безпорядък медни и стоманени нагръдници, наколенки, нараменници, плътни шлемове с прорези за очите. А сред тях лежаха тесни мечове, саби, рапири…

— Избирай — каза Валерка.

Аз прехвърлих няколко оръжия и се спрях на четириръба рапира с проста кокалена дръжка. Дръжката удобно лежеше в ръката, големият кръгъл гард с малки вдлъбнатини добре прикриваше китката. Светлото острие приличаше на огромна игла. Но върхът му беше плосък, с наточени ръбове. В случай на нужда можеше не само да пробожда, но и да сече.

— Готов съм! — казах аз и сам се учудих на звънкия си глас.

— А това? — Валерка посочи броните и наколенниците. — Няма ли да вземеш?

Момчешкото ми тяло беше толкова леко и подвижно! А цялото това желязо навярно бе студено и тежко. Аз потръпнах:

— Задължително ли е?

Валерка се усмихна:

— Всъщност не. За теб май не е задължително. А виж, това е нужно.

Той измъкна изпод железните боклуци кожен портупей^[20] с голяма тока и медни нитове по краищата. Надяна ми го през рамо и нагласи токата. После пъхна рапирата в пръстенчето на колана. Дръжката й се залюля до бедрото ми.

— Готово — каза Валерка.

Представих си как ли изглеждам отстрани: обикновено хлапе с мускетарско оръжие на хълбока?

— А няма ли значение, че изглеждам… така? Няма ли да ми обръщат внимание?

— Ти си точно такъв, какъвто трябва да бъдеш — каза Валерка. — Слушай… Не размисли ли?

— За какво?

— Да дойдеш с мен.

— Какви ги говориш! — упрекнах го аз.

Той ме хвана за ръка.

6.

Разбирах, че мога да се окажа в съвсем непознато, дори приказно място. И само за едно бях сигурен: сега навън е ден, слънцето свети и ние ще излезем от някакво мазе или подземие. Нали физкултурният салон и коридорът бяха на първия етаж, а подът в кулата — още по-ниско…

Валерка натисна с длани тежката врата. През нея нахлу топлият аромат на непознати треви и… лунна светлина.

Замрях за секунда, после се засмях. Бяхме излезли на железен балкон високо над земята. По-точно над тревата. Лунната светлина бе ослепително ярка и озаряваше сребристосинята трева, полюшвана от лекия вятър на вълни до самия хоризонт. Аз се вкопчих в ръждивите перила.

Ето я страната на Валерка! Неговият свят, неговата планета!

А може би това наистина беше друга планета?

Нощта тук приличаше на ден, гледан през синьо стъкло. Вдигнах очи към луната. Нашата луна ли беше това, с нейното привично, почти човешко лице? Небето беше чисто, но лунният ярък диск изглеждаше леко размит, като че ли обвит в светеща мъгла. Не можах да различа върху него познатите петна.

Тогава погледнах надолу. В далечината се издигаше бяла крепост. Изглеждаше мъничка, но различавах всички зъбци в стената. Сякаш някой бе събрал в шепа мънички кули, покриви, бастиони и акуратно ги бе положил на ръба на голяма кръгла маса.

— Там е нашият Град — каза Валерка.

— А тук?

— Тук ли? Това е просто стражева кула. Тя вече не е нужна.

Кулата бе самотна и полусрутена. Стоеше сякаш в центъра на изпъкнал кръг, по който бавно се плъзгаха сребристи искрящи вълни. Върху тях се полюшваше нейната черна сянка.

А вятърът бе толкова топъл…

Валерка докосна рамото ми:

— Тръгваме ли?

Тичешком се спуснахме по нестабилната желязна стълба и поехме към града.

Тревата бе висока, стигаше до кръста, а на места и до раменете ни. Приличаше на осока, но бе с по-широки стръкчета, не режеше, беше много мека и покрита с копринени власинки. Именно те блестяха под лунната светлина. Тревата не ни пречеше да вървим. Газехме я и отмествахме с лекота, а тя с безшумно полюшване отново се изправяше зад нас.

Беше ни много леко да вървим. Може би още не бях свикнал с това, че съм станал момче и тялото ми почти не тежи. А може би планетата на Валерка бе по-малка от Земята и силата на тежестта тук също бе по-малка. Възможно е. Във всеки случай имах чувството, че вървя не по равно поле, а по исполинско кълбо, което се завърта към мен.

Кълбото се завърташе и светлата крепост растеше пред очите ми. Остри кули, черни ветропоказатели, неравни зъбчати стени…

Крепостта съвсем не приличаше на онази в Северо-Подолск. Веднага забелязах това, но не се учудих.

… Сега се мъча да си припомня какво точно мислех и чувствувах тогава? Разбира се, радост, защото моят приятел Валерка отново бе до мен. И интерес: какви ли събития предстояха? И още нещо… но трудно е да го предадеш с думи… Може би дъх на приказка? Но не на обикновена, а на моя приказка. На онази, която бях открил и обикнал. На приказката, в която най-важното са не приключенията, а двама души: Валерка и Братлето.

Но… Цялата работа е в това „но“. В тези чувства нямаше остротата и безпокойството от първия път. Там, в Северо-Подолск, Приказката ме бе завладяла и аз живеех като наяве, преживявах всичко истински: и радостта, и страха, и тъгата, когато приятелите ми си отиваха… А сега разбирах, че това е сън. Понякога забравях, но не напълно.

Бях сигурен, че няма да се случи нищо лошо. Втората Приказка вече се развиваше по своите закони, всичко щеше да си дойде по реда. Когато бъде нужно, аз ще посрещна опасността и ще направя всичко, което трябва. Може би затова думите на Валерка, че Братлето е заплашено от някаква опасност, не предизвикаха у мен тревога. Само се зарадвах — отново ще видя Братлето…

Но това го казвам сега, когато се ровя в спомените си и подреждам всичко. А тогава… само вървях до Валерка, радостен и спокоен. Не ме измъчваше дори мисълта, че ще дойде време да се разделим отново. Какво пък, нали се видяхме втори път — ще се срещнем и трети.

Пък и Приказката едва започваше…

7.

Почти стигнахме стената. Аз попитах:

— Защо не се виждат часови? Никой ли не охранява града?

— От кого? Никой не очаква опасност отвън. Опасността е в самия Град.

— А конниците на Даната? — попитах нерешително. — Не ви ли нападат вече?

Валерка бързо ме погледна и се усмихна тъжно:

— Конниците на Даната… Отдавна спи под могилите храбрият Даната със своите воини. И с конете…

Мълчах учуден. Валерка смутено каза:

— Забравих да ти обясня… Ти сигурно мислиш, че тогава, когато отлетяхме, сме се върнали у нас, в предишното си време. Де да беше… Даната и всичко, което е било тогава, вече е легенда. Триста години са минали, дори повече…

— Но… как така? Вие се върнахте… И как ви посрещнаха? Казахте ли кои сте? Повярваха ли ви, учудиха ли се?

— Учудиха се… но повярваха. Разбираш ли, нашият свят е друг. Вие измисляте барута, машините, ракетите, а у нас е друго. У нас учените изследват други тайни: как да направиш далечното близко и с ръка да стигнеш звездите; какво е мисълта; каква е тайната на времето…

Помислих си, че и у нас хората изследват такива тайни, но не казах нищо. Валерка продължи:

— Не мога да ти го обясня… Но казват, че времето е като множество струни, които звучат ту заедно, ту всяка за себе си. А понякога е като мъниста, които могат да се разпаднат. Или като оплетен възел, или тича ту напред, ту обратно, но ние не забелязваме това. Казват, че възелът може да бъде разсечен, да се проникне през вековете… Още в древността ни са се случвали загадъчни неща.

— Какви?

Валерка се усмихна:

— Всякакви. Дори една поговорка има. На стария език са само пет думи, но ти няма да ги разбереш. А смисълът е: „Когато твоят кон те носи все напред, не мисли, че не ще настъпиш следите му; когато спиш, не смятай, че непременно утре, а не вчера ще се пробудиш…“

Какво пък, светът на Валерка беше друг, виждах това. Докато разговаряхме, крепостта сякаш сама се приближи и надвисна над нас.

Стръмна стълба от светли тухли се притискаше странично към стената. Всъщност това беше един много тесен стъпаловиден издатък, който започваше от земята и стигаше до върха. Валерка тръгна пред мен, аз се заизкачвах подир него, като докосвах стената с лакът. Върхът на рапирата ми се закачаше в камъните, острието тъничко звънтеше.

Стигнахме до върха на стената и отново тръгнахме един до друг край високите зъбци.

— Значи как? — нерешително попитах аз. — Вие се върнахте… и се озовахте отново сами, сред непознати?

Той кимна:

— Да. Но това е нашата земя. Посрещнаха ни добре… Наистина скоро след това започнаха такива събития, че вече на никого не му беше до нас.

— И вие живеете само двамата?

Валерка се усмихна с една такава хубава усмивка — навярно мислеше за брат си:

— Да, живеем… Но отдавна не сме се виждали. Цели два дни.

— А къде е сега Братлето? — нетърпеливо попитах аз.

За пръв път нарекох гласно Братле братчето на Валерка. Но той изобщо не се учуди. Каза:

— При барабанчиците.

 

Скоро видях един кръгъл люк. Започнахме внимателно в пълна тъмнина да се спускаме по стълбичката, вградена в крепостната стена. Скръцнаха панти: Валерка разтваряше тежката врата. Отново нахлу лунната светлина и ние се озовахме на малък изпъкнал площад.

Заобикаляха ни светли къщи с каменни дантели по корнизите на прозорците и вратите, със стръмни люспести покриви. Почти всички здания бяха свързани помежду си: долу чрез галерии с полукръгли арки, а под покривите — с висящи мостчета. Помислих си, че по тях сигурно можеш да обиколиш целия град, без изобщо да слизаш на земята. Дори между леките кръгли кулички тъмнееше дантела от мостчета. Беше невероятно тихо. В степта поне шумолеше тревата, а тук — нищо. Чувах само дишането на Валерка до мен.

— Трябва да вървим — прошепна той.

Тръгнахме през площада, минахме край разрушен фонтан с каменни риби и чухме зад нас бързо трополене и смях. Догонваха ни три момчета.

Момчета като момчета — малко по-малки от нас. Облечени съвсем обикновено — сякаш бяха Дотичали на този лунен площад от нашата улица, където живеем с Володка. Момчетата влачеха вързана с въженце фигура на елен, направена от чепат корен и пръчки. Всъщност влачеше я едното от тях, а другите двама стреляха по нея с мънички арбалети. Еленът смешно подскачаше на тънките си дървени крака.

— Какво правят?

— Просто си играят на ловци. Сега рядко някой се осмелява да играе по такова време, но тези са смели…

„Ловците“ профучаха толкова близко, че трябваше да се отдръпнем от пътя им. Мислех, че няма да ни обърнат внимание, но на двадесетина крачки от нас момчетата спряха. Дочух неясен разговор:

— Светлият рицар… тръбачът… дето е стената…

Две от момчетата се шмугнаха заедно с „елена“ в гъстата сянка на нашата галерия, а третото — слабичко, приличащо по нещо на Володка — бавно тръгна обратно към нас.

Спря на три крачки от нас и в очакване погледна Валерка. Валерка бързо отиде до него. Момчето каза тихо няколко думи и веднага хукна подир приятелите си.

— Ела — прошепна Валерка, дръпна ме за лакътя и ме поведе към тясна като процеп уличка.

— Какво се е случило? — също шепнешком попитах аз.

— Наблизо има патрул.

— Чий?

— Все едно…

Това беше съвсем непонятно. Не можех да си го обясня: безгрижната игра на момчетата с елена и в същото време — опасност? Каква? Защо да е все едно чий е патрулът? Щом има врагове, значи трябва да има и приятели…

Но нямаше време за въпроси. Бързо крачехме нагоре през черните сенки на уличката. Лунното небе гореше над нас като зеленикав процеп.

— Къде отиваме?

— Към изоставения замък.

— Защо?

— Нали ме питаше къде е Братлето…

8.

Барабанчиците маршируваха във вътрешния двор на замъка. Техните пъстри, но равни редици пресичаха двора от стена до стена, обръщаха се кръгом и маршируваха обратно. Не биеха барабаните си, изглежда, просто се учеха да маршируват в строй. Бяха около стотина, но момчешката им стъпка бе лека и над каменните плочи се разнасяше само тихо шумолене.

Високи плоски стени обграждаха обширния двор от три страни, а вместо четвърта имаше дълго здание с три реда орнаментирани прозорци и сводеста галерия.

Ние постояхме до входа заедно с мълчаливото момче-часовой. После минахме край стената до сянката на галерията.

Край стените горяха факли. Пламъкът беше оранжев. На места те бяха закрепени в железни халки, но най-често — просто пъхнати в процепите между камъните. Бяха ярки, но кадяха. По стените над факлите се издигаха дълги ивици сажди.

Огнената светлина обхващаше краищата на площада, но с отдалечаването от стените ставаше по-слаба. Отблясъците на огъня се смесваха с лунните лъчи. А в центъра на площада луната бе пълна господарка — гранитните плочи искряха. Когато барабанчиците маршируваха през площада; по тях сякаш минаваха разноцветни вълни. Близо до факлите строгите лица на момчетата, остро свитите им лакти и тънките, плавно стъпващи крака сякаш се покриваха с тропически загар. А под лунната светлина в средата на каменния плац изведнъж ставаха много бледи и само очите им блестяха както преди — твърди и решителни.

Понякога редиците минаваха съвсем близо до нас. Търсех с поглед Васильок. Но много бяха като него — русокоси и дребни. Минаваха и аз не успявах да се вгледам в тях. Различих само рисунката върху атлазените им ризи. Ризите бяха доста дълги и широки, с къси ръкави и голяма квадратна яка, с най-различни цветове, но с един и същ знак на гърдите и гърба: черна ъгловата спирала, пресечена с бяла стрела. Изглежда, това беше униформа. Не можах да се сетя веднага на какво ми напомняше. После си спомних: така бяха облечени леките конници-копиеносци, които видях в една книжка за Троянската война. Само че момчетата нямаха кръгли щитове и тънки копия.

Затова пък имаха барабани.

Барабаните приличаха на сини бъчвички и изглеждаха прекалено големи за такива деца. Навярно бяха и много тежки. Но барабанчиците крачеха леко и свободно.

И аз изведнъж почувствувах — когато настъпи времето, те също така леко и свободно ще тръгнат срещу опасността.

Въздъхнах, обхванат от внезапна тревога, и застанах по-близо до Валерка. В този момент един много тънък глас извика неразбираема команда. И почти в същия миг гръмнаха барабаните. Кънтящите ритмични удари запълниха целия площад, заляха го като лавина. Барабаните биеха, бавно отмерваха такта на крачките, а паузите между тях бяха запълнени с бързо тракане.

При първия удар трепнах и изтървах рапирата. Засмях се и погледнах Валерка. Той каза нещо, но видях само как мърдат устните му.

Барабаните млъкнаха. Бученето в ушите ми бързо изчезна и аз отново чух как шумолят стъпките. Квадратният строй на барабанчиците продължаваше своята мълчалива маршировка.

— Разбра ли какви са те? — сериозно ме попита Валерка.

Не го разбрах добре, но кимнах и попитах:

— А къде е Братлето?

— Сега ще го видиш — каза Валерка.

Той излезе изпод арката, вдигна ръка и махна няколко пъти. Почти веднага някъде от средата на редиците изскочи светлокосо момче със зелена, блестяща риза. Строят продължи пътя си, а момчето, придържайки барабана, се завтече през площада към нас.

На две крачки от нас спря — запъхтяно и явно разтревожено. И аз видях, че това е Братлето.

С блестящи очи Братлето погледна първо Валерка, после мен. Усмихна се стеснително и радостно — позна ме. И нищо не каза. А аз забравих, че съм бил възрастен, отново бях на дванадесет години и също не знаех какво трябва да се говори при такава среща. Също гледах и се усмихвах. После протегнах ръка. Братлето бързо прехвърли в лявата си ръка палките и ми подаде своята десница. Беше суха и гореща.

— Какво стана с котенцето? Онова, рижавото — попитах аз (трябваше да кажа нещо).

Братлето отново се усмихна. Едва-едва. Загледа барабана си, все още смутено, и тихо отвърна:

— Котенцето… тича по покривите. Само че вече не е котенце, порасна.

— Ти също си пораснал малко — казах аз, въпреки че, откровено казано, не забелязах такова нещо.

Братлето вдигна очи към мен и сериозно се съгласи:

— Малко.

— Ти напусна строя, няма ли да ти се карат? — попита Валерка.

— Не — отзова се Братлето, — все едно, вече свършваме…

— И ще си дойдеш ли вкъщи?

Братлето наведе очи:

— Не, ще остана още с момчетата…

Сянка на безпокойство мина по лицето на Валерка.

— Няма да се забавя — бързо каза Братлето.

Валерка премълча. Братлето го погледна загрижено, постави на камъните барабана, който изкънтя, ловко смъкна атлазената си риза и я хвърли отгоре.

Сега беше съвсем същият, както в първия ден на запознанството ни: с избелели кадифени панталони, синя фланелка с неумело закърпена дупка отстрани и стари сандали. Само едно нещо не бях виждал преди: нещо като медальон или амулет на бяло шнурче. Висеше на шията на Братлето така, както у нас момченцата носят ключа от къщи. Приличаше на кафяво, леко сплескано топче, голямо колкото слива. Беше гладко, от кост или дърво.

— Свали си знака — каза Валерка. — Инак всеки ще познае, че си от барабанчиците.

Братлето послушно смъкна медал йона и го пъхна в джобчето си. Бързо натъпка вътре шнурчето, за да не виси отвън, после каза с малко виновен глас:

— Все едно ще познаят…

— Как? — обезпокоен попита Валерка.

— Как… Ами нали се вижда. По синината ще познаят. Всички имаме такива.

То помръдна крака си. Валерка се вгледа и каза:

— Я ми подай факела.

Той с лекота вдигна Братлето, което стъпи на раменете му и посегна към факела, горящ на стълба между двете арки. Заедно с него скочи на камъните. Стана съвсем, съвсем светло. Косата на Братлето заблестя като злато, по раменете му пламнаха медночервени искри. Валерка взе факела и приседна.

— Оха-а… — тихо каза той.

Аз също приклекнах.

На левия крак на Братлето, под коляното, имаше не синина, а голямо натъртено място. От дребните драскотини на места се изцеждаха капчици кръв.

— Ама че работа… От какво ти е? — попитах аз.

— От барабана — каза Братлето и облиза устни. — От долния обръч, той нали е железен и остър.

— Защо не си направите превръзки? — упрекна го Валерка.

— Ами… все не остава кога — небрежно каза Братлето. — И вече е все едно, малко остана…

Гледах ту него, ту Валерка и не разбирах нищо. Какво оставаше малко? За какво говорят? Едно беше ясно — длъжността на барабанчика съвсем не беше празник за Братлето.

— Да те превържа ли? — попита Валерка.

— Ти пък…

Спомних си слънчевия тревен склон на Северо-Подолската крепост. Спомних си как тогава се изтърколих по него и се издрах до кръв.

— Сложи си листо от живовляк и ще ти мине — казах аз. — Помниш ли?

Братлето се усмихна — помнеше.

И ми стана толкова хубаво, че то е тук, до мен. То и Валерка. Нека има опасности. Нека съм момче. Добре помня как ме учеха на фехтовка, докато бях голям.

Валерка ми подаде факела:

— Сложи го някъде… По-внимателно.

Това беше гладка пръчка, на върха на която със смола бе залепена дълбока глинена чашка. От ръбовете й капеха горящи капки масло, които веднага ярко пламваха върху камъка.

Внимателно, за да не ми капне върху ръцете, забучих факела в един процеп между камъните.

Валерка тихо каза на Братлето:

— Казваш, че, все едно, ще ви познаят. И ходите така… без никакво оръжие?

— С арбалети.

— Арбалетът е само за един изстрел — мрачно се усмихна Валерка.

Братлето наведе глава и сви рамо.

— Вземи ножа ми.

— Дай! — радостно откликна Братлето.

Валерка откопча от крака си канията с метателния нож. Премери му я. Каишките бяха широки. Аз взех рапирата си и с върха й прободох нови дупки, но и това не помогна: върху крака на Братлето каишките, все едно, бяха хлабави.

— Дай ми го така — каза то.

Извади ножа и го пъхна под коланчето си.

— Да не се нараниш.

— Няма, ще внимавам. Е, аз тръгвам.

Валерка мълчаливо кимна. Братлето ласкаво го подържа за лакътя, сбогува се с поглед с мен и без повече да се озърта, бързо тръгна през двора на замъка. Строят на барабанчиците се разпадна, пъстрата тълпа на момчетата се събра при отсрещната стена.

— Да вървим — каза Валерка.

Минахме през галерията и сводестите врати и излязохме на улицата.

9.

Сега вече не бях спокоен. Все си мислех за Братлето и тревогата не ме оставяше.

— Може би трябва да го почакаме? Може да имат нужда от охрана — и той, и другите…

Валерка поклати глава и бавно тръгна. Последвах го.

— Барабанчиците си имат свои задължения — каза той. — Докато момчетата са заедно, никой няма да ги закачи. Виж, когато си тръгнат… Но не можеш да съпроводиш всеки, те са повече от сто.

— А кой може да ги… закачи?

Валерка сви рамене:

— Разбираш ли… Всъщност никой не би трябвало. Дори по време на бой никой не закача барабанчиците — та те са малки и нямат оръжие. Както и факлоносците. Към цеха на оръжейниците има момчета-факлоносци… Разбира се, в бъркотията на боя се случва всичко, но така, нарочно, никой няма да посегне върху тях. Това е закон. Дори воините на Даната не закачаха деца.

— Ами! — казах аз. — Ти сам разказваше как замахнали с меч срещу вас.

— Това беше тежката пехота. Наемници. Те не са хора! Даната после ги разгони, а началника им обеси на подемния мост.

— Щом никой не закача деца, от какво се страхуваш? — нетърпеливо попитах аз.

— Веднъж тук наблизо стана улична битка — мрачно каза Валерка. — Оръжейниците се сбиха с отряда на Големия Звяр. Започна бъркотия… както винаги. И шестима от барабанчиците бяха изблъскани в задънена уличка. А когато се разотидоха и прибраха ранените, тях ги намериха… До стената. Оттогава за този случай казват само това: „Беше Стената.“ Те лежаха там пронизани, и шестимата.

Помислих си за Братлето и ми стана страшно.

— И кой ги е?…

— Никой не знае. Предводителите на оръжейниците положиха клетвата на Огъня, че никой от тях не го е извършил. Тази клетва не може да се наруши… Но тогава кой?

Той ме погледна, сякаш можех да знам.

— И какво стана по-нататък?

— По-нататък… Барабанчиците се събраха в един отряд и започнаха да се въоръжават. Поискала си медальони;, като възрастните. Казаха: „Щом рискуваме като възрастни, дайте знаци и на нас.“

— Онова като орех, дето висеше на шнурче, нали? — спомних си аз.

— Да. Има обичай всеки възрастен да носи такъв медальон.

— Защо?

— Не знам. Едно време това го нямаше.

— А Стената… Далеч ли е?

— Тук.

Завихме в една сенчеста уличка. От едната й страна се извисяваха къщи с плоски покриви и редки тъмни прозорци. От другата имаше стена, изградена от шуплест пясъчник. Бе полуразрушена, по горния й край никнеха снопчета трева.

Ниска над гранитния тротоар от железни стойки висяха многоъгълни фенерчета. Шест. Бяха малки, с различна форма. Висяха в безпорядък. Жълти светли петна падаха върху пясъчника.

Нито надписи, нито барелефи, само фенерчетата. И букетчета цветя в процепите между камъните. Сухи цветя, като нашето безсмъртниче.

Нямаше и повей, но ми се стори, че фенерчетата лекичко се полюшват. Може би от нашето дишане?

— Братлето тогава също ли беше барабанчик? — шепнешком попитах аз.

— Не. Отиде при тях, когато научи за Стената… Не го гледай, че е такъв тих и послушен — той е отчаяно смел.

— Той е малък — казах аз.

Фенерчетата светеха слабо и равномерно.

— Трябва да вървим — напомни ми Валерка. Излязохме от уличката и се качихме на гърбаво мостче с каменни стълбове от двата края. На стълбовете блестяха квадратни фенери с разбити стъкла. В тях нямаше огън.

Дълбоко под мостчето ромолеше ручей с черна вода.

Валерка изведнъж каза:

— Онези, шестимата, също бяха малки…

— Да, но аз не разбирам… Кой с кого се сражава? За какво? Кой с кого е?

— Дявол знае! — избухна Валерка. — Всеки за себе си.

— А защо малките се пъхат в тая бъркотия?

— Ами така е прието. Първоначално заедно с бащите си, после… Сега барабанчиците и факлоносците си имат свой план.

— Какъв?

— Ще ти разкажа… чакай!

Срещу нас в редица идваха трима души, облечени в малиненочервени мундири с медни нагръдници. Двама носеха плоски каски, подобни на тасчето на Дон Кихот, третият имаше широкопола шапка като на мускетар. Навярно беше офицер.

— Гвардейци — промърмори Валерка. — Патрул. Нищо, да вървим.

Когато между нас останаха не повече от пет крачки, гвардейците спряха. Офицерът докосна шапката си със стисната в юмрук ръкавица. Видях бодливите му мустаци и плувналите в тлъстина очи. И забелязах, че към ботуша му е привързан широк метален нож — такъв, какъвто имаше Валерка.

— О, Светлия Рицар, Младия Тръбач, Спасителя на Града! — почтително произнесе командирът на гвардейците. — И неговият доблестен млад приятел, чието звание не ни е известно…

— Колко много думи! — недоверчиво каза Валерка. — Какво искате?

Леко наведен, офицерът мазно каза:

— Чухме звук на барабани. Бихме искали да знаем къде е вашият малък храбър брат и неговите приятели?

— Вас какво ви засяга? Всеки може да ходи където си иска.

— Разбира се, Светъл Рицарю, такъв е законът. Но в това смутно време…

— Не го размътвайте още повече! — рязко го прекъсна Валерка. — Оставете ни да минем.

— Разбира се, Светъл Рицарю. Но ние бихме искали да ви придружим… До нашата казарма.

— А ние не бихме искали! — високо каза Валерка.

Направи движение, като че ли искаше да се наведе и да извади ножа си. И си спомни, че него го няма. Бързо погледна към мен.

— Вие сте храбри рицари, вие сте мъже… — неопределено каза офицерът и сложи ръка върху дръжката на тежката си армейска шпага.

Гвардейците направиха същото.

Трябва да бъдеш мъж дори и ако си на дванадесет години. И насън, и наяве.

— Ръцете… — казах аз и извадих рапирата си.

— Какво? — не разбра командирът на гвардейците.

— Свалете ръце от шпагите! — повторих аз и почувствувах, че всичко в мен трепери. Но не от страх! — Махнете се от пътя ни!

— Млади Рицарю, ние сме трима — снизходително каза командирът. — Предайте си оръжието, нямаме време за игри.

Три остриета докоснаха ризата ми.

… Прав беше Валерка — слаби бяха в тази работа. Тяхното фехтовъчно изкуство не беше достигнало нашето ниво. Направих само два прости захвата — и две шпаги звъннаха на паважа. Но командирът им беше по-добър. Отскочи, премина в глуха защита, после направи красива атака.

— Хайде, сеньор, хайде, не сте в театъра — казах аз. — Без ефекти.

Той тежко заподскача около мен и задемонстрира хватки — наглед страшни, но всъщност доста безобидни. Беше забавен. Аз престанах да се вълнувам. Този чичко с броня като самовар не знаеше дори какво е това долен защитен блок и на два пъти се опита да ме достигне, като падаше на ляво коляно.

Стана ми весело. Отбивайки с лекота ударите на дебелия гвардеец, аз попитах Валерка:

— Всички ли са такива бездарници?

— Почти — отвърна Валерка. — Свикнали са да нападат само вкупом, и то след добро пиене.

Той държеше по една шпага във всяка ръка и показваше на гвардейците, че ще е по-добре да не се месят. И те не се месеха.

— А ти казваше, че у вас не воюват с деца.

— Ами такава му е службата — иронично обясни Валерка. — Не го убивай, той е само един глупак.

Вече доста запъхтян, командирът на патрула изхриптя:

— Хвърли оръжието… В името на предначертаното бъдеще…

— Моля, моля? — попитах аз и леко го боднах с рапирата по ботуша.

Моят противник изрева басово и широко замахна явно с цел да ми отсече главата. И много се изненада, когато усети върху гърлото си върха на моята рапира.

Ръката му спря във въздуха.

— Спокойно — казах аз. — Вие сте изморен. Пуснете шпагата… Ето така.

Шпагата звънна върху камъните.

— Можете да си отпуснете ръката. Добрият замах е полезен навсякъде другаде, но не и във фехтовката.

Това бяха думи на нашия треньор в спортния клуб „Албатрос“.

Валерка взе и неговата шпага и ме издърпа към перилата. Гвардейците ни гледаха отчаяни.

— Върнете ни шпагите, рицари — мрачно помоли единият. — Ще ни изгонят от гвардията.

— И добре ще направят — каза Валерка. — Вървете да търгувате с варена ряпа.

Винаги толкова спокоен и сдържан, сега Валерка беше възбуден и ироничен. Подскочи, седна на широките перила, хвана едната шпага за върха на острието, залюля я като махало над водата и я пусна.

Далеч долу се чу плисък.

— Ако искате да си получите оръжието, направете си една баня — предложи той. — Наистина, там е дълбоко и студено…

Стоях до него, облегнат на каменния стълб. Очите на Валерка зловещо блестяха. Чувствувах, че той не се подиграва с гвардейците току-така, а разчиства някакви сметки.

Без да бърза, Валерка хвърли и втората шпага. Гвардейците с кисели лица следяха движенията му. Валерка взе третата.

— Недей — казах аз. — Остави я за себе си. Нямаш оръжие.

— Вярно — сепна се той. — Само че не съм свикнал…

Той изведнъж погледна весело офицера:

— Ей, предводителю! Искате ли си шпагата? Сменям я срещу вашия нож. Вижте, канията ми е празна. — Той поклати крака си.

Командирът на гвардейците се замисли за секунда, кимна намръщен, бавно се наведе и посегна към ножа…

… Валерка успя да ме закрие с налакътника! Ножът драсна по стоманата, свирна край ухото ми и с оглушителен звън се удари в камъка. В бузата ми се забиха дребни парченца. За миг затворих очи, после видях, че Валерка гони гвардейците. Крещеше нещо и се носеше, стиснал шпагата като копие.

Но гвардейците тичаха по-бързо. Каската на единия падна и със силно дрънчене се затъркаля по моста; дълго дрънча и се въртя, преди да спре върху паважа.

Валерка се върна на моста. Дишаше тежко.

— Те не са хора — тихо, злобно каза той. — По-гадни са от наемниците.

Прекарах длан по бузата си. Върху нея имаше следи от кръв.

Намерих върху камъка белега от удара на ножа. Беше конична вдлъбнатинка. Нащърбеният мрамор искреше под лунната светлина. Докоснах вдлъбнатинката и върху пръстите ми остана бял прах.

Отскочилият нож лежеше наблизо. Аз го вдигнах. Беше тежък, с медно топче на кокалената дръжка, с гравирани върху широкото острие цветя и листа.

Валерка се приближи. Подадох му ножа. Той бързо го пъхна в канията, разкопча си куртката, откъсна парче от бялата си риза и го притисна до бузата ми.

— Хайде, голяма работа — казах аз.

— Прощавай. Заради мен стана…

— Ти пък!

Върнах се до стълба. Отново погледнах дупчицата в мрамора.

Усещането за реална опасност дойде неочаквано и стана съвсем ясно. Дали това беше сън или приказка, или всичко ставаше наистина — не можех да разбера, но чувствувах: ако Валерка не беше ме прикрил с налакътника, с мен щеше да е свършено.

И Володка напразно щеше да чака на брега своя голям недодялан приятел.

Озърнах се и сякаш с нови очи видях този странен град: квадратните и многоъгълни кули с ветропоказатели, блестящите гранитни блокчета на паважа. Досега всичко това ми изглеждаше като декорация. Сега виждах един истински град.

Валерка се приближи и отново каза тихо:

— Прощавай… Но аз ти казвах, че всичко е много сериозно.

Беше смутен и разстроен.

А в мен бликна радостта — значи и Валерка е истински!

— Чудесно, нека е сериозно! — казах аз и подръпнах портупея с рапирата.

10.

Побързахме да напуснем мястото на схватката, преди гвардейците да са се върнали с подкрепления.

Не мога да си спомня ясно града — толкова объркан беше. Струва ми се, че кулите бяха повече от къщите, а мостчетата, площадките и стълбите — повече от улиците.

Помня каменния лъв, сякаш заспал на стъпалата на широка стълба. На гърба му безгрижно седеше момче на около осем години и гризеше голяма краставица. Лененорусата му коса светеше под лунните лъчи. Ризата на момчето се белееше ярко. Лъвът и момчето хвърляха върху стълбата резки, начупени сенки.

Момчето весело ни проследи с поглед.

— Факлоносец — каза Валерка. — Чака нещо…

— Факлоносец? Значи той е против барабанчиците? Няма ли да ни издаде?

— Никога — усмихна се Валерка.

Озовахме се високо над улицата, на мостче, съединяващо две кули. Валерка спря, хвана се за перилата. И изведнъж каза тихо, но рязко:

— Втръсна ми.

Смъкна от ръката си налакътника и го запрати надолу. Желязото загърмя по покривите и корнизите, разби тишината. Валерка си смъкна куртката и също я хвърли. Тя отлетя като тъмна птица в дълбочината на улицата.

— Какво ти става? — попитах аз.

Той обърна към мен бледото си от лунната светлина лице:

— Виж нашия град… Хубав е, нали? Толкова тъгувахме за него. А като се върнахме — какво? Навсякъде боеве, ножове в гърба иззад ъгъла. Всички са полудели!

— Защо ни нападнаха гвардейците?

— Не знам, това е за пръв път. Преди не се месеха, но отскоро усетих, че за нещо са намразили барабанчиците.

— Значи те са на страната на онези, другите? Валерка сърдито сви рамене:

— Те не са на ничия страна. Доблестната гвардия служи само на Великия Канцлер и охранява неговата особа.

— Какъв е този Велик Канцлер?

Валерка се подсмихна:

— Га Ихигнор Тас-Ута, Баща и Защитник на Града и всички степи и планини до самия Океан.

— А този… Баща и Защитник… на чия страна е?

Валерка отново се подсмихна:

— На чия… Той е прекалено велик. Скърби за раздорите и тъгува за загиналите. А предводителите на различните цехове и общини се колят взаимно, за да получат по-високо звание в свитата на Великия. Всички се кълнат в любов към него и народа… А хората загиват…

— Че за какъв дявол този Канцлер не иска да въведе ред, щом тъгува и скърби?

— Че защо му е? — горчиво каза Валерка. — Всичко върви така, както е предписано. В Книгите на Белия Кристал се казва, че ще бъде време… как беше… да, Ерата на Пурпурните Облаци. И ще има битки, нужни, за да победи Истината. А после ще дойде Времето на Синята Вода и народът ще заживее щастливо под мъдрата власт на великия Га Ихигнор. А когато настъпи Епохата на Втория Изгрев, Га Ихигнор Тас-Ута, творецът на щастието, ще се оттегли от властта и ще предаде нейните знаци на младия Господар на Светлината и Ветровете, който още не се е родил…

— Чакай, какви молитви ми четеш? Какво е това бълнуване?

— Ти още нищо не знаеш… Това не е бълнуване. В това вярват всички. Казват, че преди двеста години Големия Звезден Майстор — най-великият учен — успял да победи времето и да достигне дълбините на бъдещето. Той записал всичко, което ще се случи за много векове напред. Цели книги написал…

— Книгите на Белия Кристал?

— Да… От тях предварително може да се научи какво ще се случи в нашия свят.

— Скучно е да се живее така — казах аз.

Валерка сви рамене.

— Каква глупост — казах аз.

— Може би — откликна Валерка, — но разбираш ли… Всичко предсказано наистина се случва — битките, пожарите, откритията на учените. И хубавото, и лошото.

— Но щом лошото е известно предварително, можете да се опитате да го победите! Нещастието може да се предотврати! Навярно именно затова са били написани тези книги!

Валерка въздъхна:

— Всички казват: „От написаното не можеш да се скриеш.“ И мъдрият Канцлер ни учи да живеем така, както повеляват Книгите.

— Но защо?

— Ама слушай — съвсем по детски каза Валерка. — Аз още не съм голям, не разбирам много неща. Всичко това се е случило без мен.

Разказа ми го Звездния Майстор от Северната кула, той е мой приятел… Знае всичко.

Спомних си шестте фенерчета от Стената…

— Щом всичко е известно предварително, значи са знаели и за онези барабанчици? Знаели са, че ще ги убият?

Валерка трепна. Очите му станаха големи и потъмняха.

— Не знам, не съм мислил — тихо каза той. — Но… сигурно там не е написано за всеки, а само за големите събития.

— Нима Стената е малко събитие?

Валерка бавно наведе глава.

После се отблъсна от перилата и тръгна към кулата. И без да се обръща, каза:

— Всичко беше толкова просто, докато бях тръбач…

Дожаля ми за него. И за да го отвлека от тъжните мисли, аз тръгнах след него и попитах:

— А защо онзи офицер те наричаше така — Светъл Рицар, Спасител?

Валерка не се обърна, но аз почувствувах, че се е усмихнал.

— Помниш ли, аз ти разправях… как затръбих, когато мечоносците нахлуха в кулата. Успял съм да предупредя нашите и те се строили в бойни триъгълници. А когато се строяваха така, никой не можеше да ги победи. И тогава станало същото: първо се защищавали, после минали в атака и изгонили врага от крепостта.

— Значи ти си спасил Града?

— Така казват.

— Излиза, че си знаменитост?

— Де да имаше някаква полза…

11.

Отново площад. Много равен, покрит с шестоъгълни плочи. Заобиколен не от къщи, а от дървета с възлести дънери, в короните на които светеха като фенерчета жълти цветчета.

В средата на площада, зад кръгла каменна ограда, блестеше голям стъклен цилиндър с прозрачни кълба върху двата края. Беше заобиколен от огромни медни колела и лостове. Цилиндърът висеше на ос, минаваща през средата му и окачена на два стълба, покрити с резба. Цялата машина беше висока колкото двуетажна къща, а самият цилиндър приличаше на огромен пясъчен часовник само че вътре вместо пясък течеше вода — тънка струйка от горното кълбо към долното. Долното бе почти пълно.

— Часовник ли е това? — попитах аз.

— Да.

— Какъв е огромен!

— Времето е сериозна работа. Това е главният полунощен часовник. Той е на двеста години и никога не греши. Строил го е Големия Звезден Майстор.

Отраженията на луната горяха непоносимо ярко върху стъклените кълба. Аз примигнах и погледнах настрани, към тъмните дървета. Пред очите ми плуваха зеленикави точки. Но въпреки това видях гвардейците.

Те стояха навсякъде, преградили проходите между дърветата. Бяха мълчаливи и неподвижни. Медните им шлемове мътно блестяха.

— Я виж! — казах аз.

Браво на Валерка — дори не трепна! Само премести трофейната си шпага от лявата ръка в дясната.

А на мен направо ми прилоша от предчувствието за беда — та те бяха цяла рота, никаква фехтовка нямаше да помогне, щяха да ни повалят и вържат. Но се опитах да кажа безгрижно:

— Ще има ли бой?

— Не тук. На този площад никой не смее да се бие. Казват, че Канцлерът спи много рядко, а прозорецът му е там — Валерка посочи някъде нагоре.

Видях тъмна кула — най-високата в града. Под корниза на острия покрив светеше един немного ярък оранжев квадрат. Сякаш над площада се бе издигнало странно четириъгълно светило.

— Там ли живее тоя ваш Канцлер?

Валерка кимна.

За миг забравих за гвардейците — разтърси ме една невероятно проста мисъл:

— Слушай! Ами че там стълбите са стръмни и високи! И ако някой път Канцлерът се подхлъзне и така отведнъж си счупи врата? Всичко се случва. Какво ще стане тогава с Ерата на Синята Вода и останалото? Всичките ви предсказания ще отидат на кино!

Валерка учудено ме погледна:

— Ами… значи няма да се подхлъзне, няма да си счупи врата. А виж, на нас сега може и да ни счупят вратовете, ако се опитаме да напуснем площада.

— Защо изобщо дойдохме тук? — ядосан попитах аз.

— Искаше ми се да ти покажа часовника.

— Намерил си време за екскурзии…

Валерка се приближи до мен тъжен, но решителен.

— Къде? — попитах объркано.

— У вас.

— Как?

— Съвсем просто е. За няколко секунди. Ще ти обясня.

— А ти можеш ли да дойдеш с мен?

— Мога.

— Ами хайде тогава!

— А Васильок?

„Ох, да ме вземат дяволите, как не помислих?!“

— Тогава защо ми го казваш? Как ще си отида без вас?

— Но кръв ще се лее…

Изведнъж почувствувах, че сега ще се разрева, както плачат децата от непоносима болка. И за да се сдържа, зашепнах:

— Защо говориш така? Нима съм ви изоставял? Нима някога съм се страхувал? Аз винаги… с вас… а ти…

Той почувствува сълзите ми, смути се, страшно се обърка. Пъхна шпагата си под мишница и с горещи пръсти ме хвана за лактите.

— Извини ме. Хайде, моля те. Просто трябваше да ти го кажа, за всеки случай.

— Братлето никога нямаше да го каже! То е по-умно от теб.

— Разбира се — бързо и искрено се съгласи Валерка.

Аз се усмихнах.

Той също.

— Добре — казах аз. — Все някак ще се измъкнем.

Гвардейците стояха между дърветата, неподвижни като идоли. Но в неподвижността им имаше нагла увереност.

— Слушай, а как можех да си отида? — попитах аз. — Само не мисли, че… Просто ми е интересно.

Валерка кимна:

— Това е най-лекият преход. В нощта на голямото пълнолуние приливът е най-силен. Океанът се стоварва върху брега с цялата си тежест и се получава тласък… Не мога да ти го обясня точно. Това ми го разказа нашият Звезден Майстор, но аз не го разбрах напълно. Общо взето, планетата леко помръдва и едва забележимо се отмества от орбитата си. И в пространството, и във времето. И нашето пространство като че ли се сблъсква с другите… Виждаш ли лунните лъчи?

Аз се вгледах и чак сега различих в лунния въздух сребристи ивици, тънки като станиол. Някои от тях трептяха едва забележимо.

— Трябва да застанеш в потока на трептящите лъчи и да чакаш тласъка — каза Валерка.

Разнесе се звън — не много силен, но настойчив. Разбрах, че той се чува в целия град. Медните лостове и зъбчатите колела се раздвижиха, цилиндърът се преобърна с празното кълбо надолу. За миг усетих съвсем ясно, че лежа на дървеното салче и чакам Володка. Но това усещане веднага изчезна — навярно, защото не бях в потока на трептящите лъчи.

— В такива нощи приливът е най-силен — каза Валерка.

— Такива неща у нас се наричат научна фантастика.

Валерка се засмя, но веднага помръкна и със съвсем различен глас каза:

— Фантастика ще бъде, ако успеем да си пробием път. А трябва. Васильок ни чака.

 

Пробихме. Предварително се наговорихме как ще действуваме, вдигнахме шпагите и тръгнахме право срещу гвардейците. Онези, които се оказаха отзад, в широка дъга тръгнаха след нас. А ние изминахме двадесетина крачки, обърнахме се и се хвърлихме срещу преследвачите — и така се хвърлихме! Въздухът шибна лицето и краката ми като с грапава кърпа. Кулите сякаш рухнаха върху нас!

Кръгът, образуван от гвардейците, беше широк. Не можеха да се нахвърлят върху нас всички наведнъж. При това онези, които сега се озоваха пред нас, бяха излезли на площада. Обичаят им забраняваше да се бият тук.

Без да спира, Валерка повали един брадат гвардеец. Аз шибнах с острието на рапирата си нечия медна броня — острието после дълго звъня като камертон. Влетяхме в сянката на дърветата, профучахме през някакви крехки храсти, минахме две галерии и една разрушена стълба, прехвърлихме се през тухлена ограда. Спряхме се едва на някакъв обрасъл с трева пущинак, където лежеше с лапите нагоре съборен от постамента каменен звяр. Звярът имаше добродушна муцуна и счупени ципести криле. Аз седнах на мраморния му корем и си поех дъх.

Ризата ми бе скъсана на рамото. Болеше ме натъртеният лакът. И като връх на всичко бях минал през коприва, а тя, проклетата, в тукашния приказен свят жилеше също като у нас.

Казах това на Валерка, а той весело отбеляза, че ако това е най-голямата неприятност, значи може да се живее. И добави:

— Затова пък почти пристигнахме.

12.

Тяхната къщичка беше долепена до развалините на нещо като огромен храм. В светлото небе чернееха разрушени арки и парчета от колони, а къщичката се таеше в сянка. Беше построена от камъни, събрани тук, в развалините. Почти се сливаше със стената на храма. Двете полукръгли прозорчета светеха като две големи очи.

„Не е много богато за един Светъл Рицар и Спасител на Града“ — помислих си аз.

Валерка почука по особен начин по скованата от груби дъски врата: един път, три пъти, още три пъти…

Нещо издрънча, вратата със стон потъна навътре. Видях Братлето — стоеше на прага и държеше в отпусната си ръка тежък, зареден арбалет. То погледна Валерка с мек упрек:

— Къде се бавихте? Аз ви чаках, чаках…

Валерка обгърна с ръка раменете му и ние мълчаливо влязохме вътре.

В малките глинени лампички, наредени край стените, гореше ярък пламък.

Валерка взе от брат си оръжието, извади от жлеба желязната стрела с топче вместо острие, натисна спусъка. Тетивата се отпусна с тежък звън, бръмченето й изпълни стаята.

Аз взех арбалета от Валерка. Това беше обкован с мед приклад със закрепен на него стоманен лък, зъбчато колело и лост за зареждане. Усуканата от жили тетива беше дебела колкото кутрето ми.

— Как зареждаш това чудо? — попитах Братлето.

Братлето заключваше вратата — резетата звънтяха. Обърна се и, кой знае защо, смутено ми обясни:

— По пет души обтягаме един арбалет и после си ги разпределяме…

След това повика Валерка, надигна се на пръсти и зашепна нещо на ухото му.

Валерка се разсмя:

— Стеснява се. Казва, че не знае с какво ще нахраним госта. Това не е гост, Васильок.

— Ти пък — тихичко каза Братлето и лекичко ръгна с лакът Валерка.

После то ме погледна с лукава искрица в очите и изтича зад сивата завеса от зебло. Домъкна и стовари върху масата чугунено котле. По стените на котлето се стичаха капки мляко. После донесе огромна препечена погача, притисна я до гърдите си и започна да реже големи филии с широкия нож на Валерка. Ах, как отведнъж изгладнях!

Вечеряхме около кръглата маса, кой знае как попаднала в тази къщурка (богаташка маса беше — с инкрустации и извити крака, само че много стара и скърцаща).

Когато вече привършвахме, от прозореца скочи в стаята безшумно мустакат рижав звяр. Седна до масата, примижа и замърка със силата на перална машина.

— Ами това Рижик ли е? — попитах аз. — Толкова грамаден ли е станал?

— Ами да — каза Братлето. — Ти, скитник такъв! Закъсняваш, а сега просиш.

То започна да храни уморения от скитане Рижик, а ние с Валерка се излегнахме на широкия, постлан с бяло кече нар. С още едно такова кече се покрихме. То бе много леко и меко като коприна.

Братлето духна лампите и се пъхна между нас.

— Я се мръднете малко. Цялото легло сте заели, хитреци такива…

То вече не се стесняваше от мен.

— Ти риташ насън — каза Валерка. — Легни до стената, та поне само аз да страдам.

— А, само не до стената… По нея лазят паяци, страх ме е.

— Нашият храбър барабанчик.

— Е и какво? Теб пък те е страх да скачаш от големия мост.

— Бърборко — ласкаво каза Валерка.

Рижик скочи на нара, дълго се въртя в краката ни, най-после се намести и замърка.

Затворих очи и за миг ми се стори, че съм на село, на гости у баба и че нощувам в плевника заедно с Алик Головин и Миша Маслов — мои съученици и приятели от детството. А в краката ни се е настанил бездомният, но обичан котарак Жорка.

Отново отворих очи. И чак сега забелязах в ярката ивица лунна светлина върху стената две рисунки. Отляво имаше портрет на мустакатия Рижик — смешен и много точен. Отдясно, малко по-високо, беше нарисуван ветроходен кораб — много красив, приличащ на испански галеон, но с по-нисък корпус. Платната бяха издути, а вълните, излизащи изпод форщевена, приличаха на криле.

— Кой ги е рисувал? — попитах аз.

— Васильок — каза Валерка. — Хубави са, нали?

— Хайде пък сега… — прошепна Братлето.

— Чудесно е нарисувано — казах аз. — Дори не знаех, че имате такива кораби.

— Имахме — въздъхна Валерка. — А сега пристанището опустя, корабите гният.

— Защо?

— Всички се боят, че вълните ще разбият дигите и целият бряг ще бъде потопен.

Братлето изведнъж се размърда и тихичко каза:

— Знаеш ли, когато се връщахме, искахме да станем моряци. А кораби няма.

— Но защо, защо не поправят дигите, защо са зарязали всичко?

— Няма време — отвърна със сърдита насмешка Валерка. — Нали е Ерата на Пурпурните Облаци — всички воюват!

Не помня дълго ли разговаряхме онази нощ. Но сутринта вече знаех много неща. Научих, че населението на Града се е разделило на две враждуващи групи и всяка обвинява другата в прекомерна жажда за власт и кръшкане от работа. Вождовете искат да получат важни постове, а простите граждани се бият за свои си неща: за правото да търгуват без данъци, да си строят къщи на мястото на развалините, за някакви почетни звания или за да си отмъстят за полузабравени стари обиди. А много хора се бият ей така, по навик или за да не ги осъдят съгражданите им. Какво да се прави — щом сраженията са предсказани от Книгите и дори Великият Канцлер е безсилен да ги предотврати…

Момчетата също се бяха разделили на две групи. Едните бяха станали барабанчици при стария херцог по прякор Големия Звяр, другите — факлоносци на вождовете от цеха на оръжейниците. Отначало възприемали всичко като опасна, но увлекателна игра. Отначало… Но после трябвало да погребват бащите си. Факлоносците и барабанчиците се срещали в едно и също училище, а тъгата не оставяла място за игри. А за сериозна вражда вече нямали сили. Случвали се сбивания, разбира се, понякога и до кръв, но никой не разбирал за какво всъщност трябва да се бият. А Сутрешният площад, където някога имало куклени театри и въртележки, обраствал с бурени… А факлите и барабаните били прекалено тежки…

После била Стената и някой от факлоносците изведнъж попитал: „А нашият ред кога ще дойде?“

В училище ги учели да слушат Книгите, но не всички момчета са добри ученици. И един ден някой за пръв път начертал на дъската ъгловатата спирала, разсечена с прав удар: старинния „Знак на преодоляното време“. Сега този знак придобил друг смисъл: „Да разбием предсказанията на Белия Кристал“. Възрастните — онези, които се досещали — само се подсмивали тъжно: нима можеш да промениш законите на Книгите?

Но много често децата не вярват на възрастните…

Научих, че съществува заговор. Дори план. Армиите винаги следват барабанчиците и факлоносците и децата бяха решили да съберат двете войски на старинната улица при крепостната врата. В стари времена тази улица се преграждала с железни решетки за защита срещу врага. Момчетата бяха намислили да проникнат във Верижната кула, където са механизмите, и да спуснат решетките, да разбият по този начин армиите на малки групи.

— И после какво? — попитах аз.

— Те няма да могат да се бият — каза Братлето. — И ние ще поискаме да дадат Клетвата на Огъня, че повече боеве няма да има.

— А ако откажат?

— Нека посмеят — мрачно каза Братлето.

И аз чух как тревожно въздъхна Валерка.

 

Сутринта Братлето отиде при барабанчиците, а ние с Валерка се поразходихме из Града. Беше слънчево и спокойно. Дюкяните за риба и зеленчуци бяха отворени. Жени с дълги рокли мъкнеха към реката кошници с бельо. Мустакати мъже с разноцветни ризи и мушамени шапки поправяха каменна ограда. Две мънички момиченца, облечени в карирани сукманчета, тикаха каручка, върху която имаше буренце с вода. Ние им помогнахме…

Никъде не видях гвардейци.

— Все пак какво искаше от барабанчиците оня патрул? — спомних си аз. — Да не са научили за заговора?

— Може би — мрачно каза Валерка. — Макар че не разбирам какво ги засяга. Те не би трябвало да се бъркат. А в тази авантюра с решетките не вярвам. Само едно си мисля — дано нищо не им се случи… на момчетата, на Васильок. Знаеш ли какво? Дай да потренираме малко фехтовка.

Върнахме се вкъщи. Почти целия ден, с малко почивки, прекарахме сред развалините на храма. Учех Валерка на прийомите на спортната фехтовка с нейните пестеливи и стремителни движения. Валерка много се измори, но и много неща научи.

Два пъти идва Братлето. За последен път то ни напусна привечер; изпратихме го с мълчалива тревога. Знаехме, че боят ще бъде днес.

— Защо не отидем с барабанчиците? — попитах аз.

— Ще ги чакаме при кулата. Така е по-добре.

13.

През пущинаци, през заблатените проходи под мостовете се добрахме до Верижната кула. Тя бе квадратна, двуетажна, с тъмносиви стени. Наклонена галерия със стъпала водеше към горния етаж. Изкатерихме се тичешком и се скрихме зад гранитните стълбове на навеса.

Под нас имаше пуста и немного широка улица. Нейните плоски триетажни къщи бяха съединени през двадесетина метра с порти. Всъщност това не бяха порти, а високи напречни на улицата стени, в долната част на които бяха пробити широки арки. Вече знаех, че в тези стени са се притаили тежки ръждиви решетки. Слънцето залязваше. Дълги снопове лъчи пронизваха улицата. Стените и паважът изглеждаха червеникави. И настана такава тишина, сякаш всички хора в града вече бяха загинали.

После в далечината закънтяха барабани…

… Отначало всичко вървеше според замисъла. И приличаше не толкова на започваща битка, колкото на започващо празненство.

Пъстрите редове на барабанчиците се появиха вдясно от нас. Зад тях се развяваха разноцветни знамена, червени отблясъци горяха по върховете на копията и медните шлемове.

Отляво излязоха строени в редици момчета с еднакви червени ризи — факлоносците. Беше още светло, факлите не горяха. Момчетата ги носеха на рамо, като карабини.

Стана ми страшно. Струваше ми се, че сега редиците ще се сблъскат и ще започне неудържима битка. Хвърлих поглед към Валерка. Той стоеше, обхванал с ръце раменете си, вдървен, със свити устни. Не откъсваше поглед от улицата. Явно също се страхуваше.

Но страховете ни бяха напразни. Редиците на барабанчиците и факлоносците точно като на парад преминаха една през друга. После факлоносците се обърнаха надясно, барабанчиците — наляво и всички се втурнаха към кулата. Само няколко деца останаха между армиите и отчаяно вдигнаха ръце, сякаш искаха да удържат двете войски. Армиите наистина спряха.

Момчетата действуваха съгласувано. Повечето от тях се хванаха за ръце и в живи вериги застанаха пред кулата. Други двадесетина хукнаха нагоре по галерията. По стъпалата загърмяха хвърлените барабани.

На улицата се усилваше ропотът на възрастни и детски гласове. Едно момчешко гласче — тънко и яростно до отчаяние — непрекъснато повтаряше:

— Стойте! Да не сте посмели! Да не сте посмели!

Тези, които нахълтаха в галерията, ни подминаха. Всичко стана толкова бързо! Ние с Валерка видяхме Братлето, хукнахме към него и заедно навлязохме в сводестия коридор.

Отначало беше пълен мрак, но след малко пламнаха факлите. Две момчета с червени ризи изтичаха напред, за да осветяват пътя.

Коридорът ни изведе на квадратна площадка, от която се издигаше широка вита стълба. Нашият бяг беше мълчалив и стремителен. Само кънтящото трополене се разнасяше между стените. Един от факлоносците се подхлъзна и падна. Тълпата отзад можеше да налети върху него, но Валерка го подхвана и изправи. Момчето се усмихна с благодарност и накуцвайки силно, затича по-нататък, без да изпуска факела.

Стълбата свърши и ние изскочихме в просторна сводеста стая, пълна със светлина.

Горяха окачени по стените фенери. Кой ги беше запалил? Видях зъбчати барабани и огромни дървени макари, на които бяха навити вериги.

После видях гвардейците.

Те стояха навсякъде, до всеки барабан, в дълбоките прозоречни ниши, на каменните издатини и дървените греди. Върху малиновочервените им мундири бяха надянати златисти нараменници и жълти брони от щампована кожа. На главите им — шапчици с черни пера. Всеки от тях държеше лека триръба рапира…

Стана съвсем, съвсем тихо. Изведнъж почувствувах, че тук е много студено и мирише на гнило дърво. Чух учестеното дишане на децата. Никой не беше се уплашил, просто всички се объркаха.

Просто никой не знаеше какво да прави.

Тъмнокосото къдраво момче, на което Валерка току-що бе помогнал, изведнъж скочи към барабана с веригите и с дръжката на факела си удари дървения клин, набит между зъбците на колелата. Клинът не помръдна. Стоящият там гвардеец с механично движение вдигна юмрука си в жълта, много къса ръкавица и го стовари върху главата на момчето. Факлоносецът беззвучно се строполи, сви се върху тухления под — издраните му колене опряха в брадичката.

Хвърлих се напред и като отдалеч чух свистенето на рапирата си. Улучих китката на гвардееца, той беззвучно отвори уста, преви се и притисна ранената си ръка към корема.

В този момент от другия коридор нахълта отряд момчета на около шестнадесет години с тънки като въдици копия. Водеше ги мургав юноша с дълга руса коса, с медна броня върху кожената куртка.

Той извика звънко:

— Махнете се от машините, войници!

Един брадат гвардеец с лилав шал върху нагръдника спокойно взе от тухлената издатина зареден арбалет, натисна спусъка… Стоманеният прът със звън се заби в бронята на момчето и остана да стърчи там. Много бавно момчето започна да пада и всички в настъпилата тишина гледаха това падане. После избухна яростен вик, копията полетяха към гвардейците, хората се смесиха и тънките рапири засвяткаха в светлината на фенерите като големи куки за плетене.

Не можехме дори и да мислим за решетките. Гвардейците мигновено ни изтласкаха към входа. Ние с Валерка застанахме един до друг и яростно сечахме въздуха с рапирите си, прикривайки отстъплението на децата към стълбата и коридора. Братлето стоеше зад нас. По време на схватката бяха смъкнали ризата му и сега то, слабичко, тънкоръко, в избеляла фланелка, изглеждаше съвсем беззащитно.

— Бягай! — изкрещя Валерка.

Братлето прехапа устни и завъртя глава. Стискаше в ръка ножа на Валерка, напълно безполезен в такова сражение.

Двама барабанчици отнесоха момчето-факлоносец, ударено от гвардееца.

Мислех, че охраната само ще ни отпъди от машините и няма да ни преследва, но гвардейците напираха и се мъчеха да хванат момчетата. Аз избих рапирите от ръцете на двама, силно нараних лицата на други трима. Валерка стоеше до мен, без да отстъпи нито крачка. Беше чудесен. Видях как той атакува един висок и дебел гвардеец. Онзи отскочи и събори друг.

Тогава, разбутвайки другите, отпред излезе брадатият с шала. Той криво се усмихваше с отворена уста и въртеше с рапирата си хитри финтове. Иззад него тъпо настъпваше друг — русоляв и пъпчив.

Валерка удари пъпчивия в рамото, но острието само се плъзна по метала.

— Отстъпвайте! — изкрещях аз и с лявата ръка посочих назад.

Непредпазливо се обърнах и рапирата на брадатия драсна по ребрата ми.

Почти не почувствувах болка, но усетих, че ризата ми се намокри от кръвта. Притиснах към раната левия си лакът. Брадатият замахна. С удар отдолу аз разсякох ръкава му до лакътя. Брадатият се олюля и отскочи.

И в същата секунда чух как Братлето тихо изстена.

Озърнах се. То се усмихваше жално. Под ключицата му до усуканата презрамка на фланелката чернееше триъгълна дупчица. Отначало беше черна, но почти веднага стана аленочервена. Тежка капка кръв потече по фланелката, оставяйки след себе си алена следа. Братлето объркано погледна Валерка и се хвана за него. Валерка заплака, изтърва шпагата и го взе на ръце.

— Мръсници — каза той.

Бяха минали не повече от две-три секунди. Когато се обърнах към гвардейците, те стояха на същите места и брадатият се държеше за лакътя. Аз сграбчих и шпагата на Валерка и хукнах срещу тях по стъпалата. Помня, че крещях нещо от ярост и отчаяние.

Не знам може ли да бъде страшно едно разчорлено дванадесетгодишно момче, дори и с две шпаги в ръцете. Но гвардейците отстъпиха, почти се срутиха надолу по стълбата. Без да се обръщам, заднишком, аз се върнах при Валерка и Братлето. Сърцето ми биеше силно, не в гърдите, а някъде в гърлото. Аз преглъщах и кашлях.

— Да бягаме, бързо…

Озовахме се в тъмен коридор. Не ни преследваха. Ние не се спуснахме по галерията. Валерка с братчето си на ръце сви в една незабележима странична вратичка. Излязохме на висящо мостче.

Веднага ни обгърна топъл въздух. Беше синкав полумрак: слънцето току-що бе залязло. Иззад покрива се подаваше половинката на розовата и чудовищно голяма луна. От улицата не се чуваше нито звук. Но всичко това аз забелязвах бегло, между другото. Една мисъл, една тревога ме владееше — как е Братлето?

То бе увиснало на ръцете на Валерка, отпуснало ръце и крака. Стараеше се да държи главата си изправена и я опираше на рамото на брат си. Продължаваше да се усмихва едва-едва, но очите му бяха затворени.

— Много ли те боли, Васильок? — попита Валерка и изхлипа.

Без да отваря очи, Братлето каза:

— Не много… Само пари.

Стори ми се, че устните му са сухи, едвам ги мърдаше. Кръвта като че ли спря да тече. Засъхналата следа по рамото на Братлето изглеждаше съвсем черна.

— Трябва да… го превържем… — казах аз.

Говорех на пресекулки, в паузите между бесните удари на сърцето си.

— Тук няма къде — отвърна Валерка. — Трябва да слезем.

Спуснахме се по железни стъпала и се озовахме пред познатия фонтан с каменните риби близо до крепостната стена. Положихме Братлето на ръба на фонтана. Той беше сух, нямаше как да промием раната.

— Все едно… — казах. — Това е временна превръзка… Все едно трябва лекар… Има ли лекари в този идиотски град, или са само глупаци и убийци?…

— Трябва при Майстора — отзова се Валерка. — Звездния Майстор знае всичко, той ще го излекува.

Вече се бе овладял — говореше решително. Откъсна ръкава на ризата си, разпра го на ивици и внимателно наложи този бинт върху раната.

— Боли ли те, Васильок?

Братлето помръдна устни:

— Не, не… Само съм жаден…

— Сега, сега…

Пъхна ръце под шията и коленете на Братлето, като одра лактите си, и отново го вдигна. И тръгна.

Аз вървях след него с двете шпаги. Охранявах Валерка и Братлето, но не знаех как ще се бия, ако срещнем врагове. Едва се държах на краката си.

14.

Като че ли не вървяхме дълго. Но луната успя да изсветлее, изтърколи се до средата на небето и всичко отново стана яркосиньо, като миналата нощ.

Кулата на Звездния Майстор се извисяваше в дъното на двор, покрит със зеленина. Някъде високо, високо светеше прозорчето й и също така високо бе вратата. Към нея водеха каменни стъпала.

Напълно изтощен, Валерка се облегна на стената в подножието на стълбата.

— Дай ми го — казах аз и хвърлих шпагите в тревата.

Валерка нямаше сили дори да спори. Мълчаливо ми предаде Братлето.

То спеше или бе изгубило съзнание. Като че ли изведнъж натежа страшно. Аз стъпвах внимателно, стълбата беше много стара. Върху стъпалата бяха протрити дълбоки кръгли вдлъбнатини.

… После осветената стая сякаш се наклони към мен. Висок човек с нелеп пуловер до коленете пое Братлето от ръцете ми. Той беше много стар, с редки сиви кичури коса, сбръчкани бузи и жалостив поглед.

— Миличкото ми… — каза той.

Положихме Братлето на широко легло, безразборно затрупано с пъстри одеяла. Като мърмореше нещо съкрушено. Майстора размота превръзките. После с крива ножица преряза презрамките на фланелката и я смъкна надолу.

Без да отваря очи, Братлето тихо простена.

— Потърпи малко, миличко — прошепна Майстора.

Видях в ръцете му месесто листо от някакво растение. Майстора откъсна с нокти кожичката на листа — под нея заискри гъста изумрудена течност. Майстора наложи листата върху раната, после, без да я превързва, зави Братлето с одеяло чак до брадичката. Но преди да направи това, аз успях да забележа на другото, здравото рамо на момчето ивица протрита кожа. И разбрах — беше от ремъка на барабана… Барабаните бяха прекалено тежки и въпреки това момчетата ги носеха. Мъкнеха своя жребий на малки войници. Войници, които воюваха срещу войната.

Чух изпълнения с укор глас на Майстора:

— Нима деца могат да променят предначертаното бъдеще?

Не, разбира се! Децата нищо не могат! Могат само да мъкнат своя жребий, докато възрастните вършат глупости! Могат само да падат и умират като възрастни — и не само в приказките…

Видях молещите очи на Валерка.

— Ще се оправи ли? — прошепна той.

— Към сутринта — ласкаво каза Майстора. — Стига да няма възпаление. Но защо ще има? Възпаление получават старите, болните хора…

— Той искаше вода — спомних си аз.

— Сега и така му е добре — успокои ме Майстора.

Братлето дишаше леко, лицето му порозовя.

Валерка седна на ръба на леглото, сложи юмруци върху коленете си. Каза, забил поглед в стената:

— Въпреки това аз оня, пъпчивия, ще го намеря…

— Значи той го рани?

— Разбира се. Ти не видя ли?

Не го бях видял. Нали тогава… Какво правех тогава? А, притисках лакът към раната си… По дяволите, съвсем бях забравил за нея! Болеше ме през цялото време, но аз бях забравил за болката и не й обръщах внимание. Погледнах. Тъканта на ризата бе залепнала върху нея и бе спряла кръвта.

— Вижте моята рана — казах аз на Майстора.

… Ох, че болезнено беше отлепването на ризата… Нищо, Братлето сигурно го е боляло повече. Ето го и листото… Мокро, прохладно. Влажната студенина сякаш всмука болката и я разтопи. Стана съвсем хубаво. Дори умората попремина.

Значи и Братлето се чувствува толкова добре? Тогава всичко е наред.

Седнах на малката трикрака табуретка, облегнах се на студената стена и най-сетне можах да се огледам.

Висока стая, ярки свещи в настенни свещници. Голи стени от пясъчник (като Стената с фенерчетата!), под тавана виси скелет на крилат гущер. Маса от нерендосани дъски, по нея прибори — приличаха на старинните щурмански инструменти от Музея на флота в Ленинград.

Майстора отмести инструментите, сложи на масата гърне и глинени чаши.

— Хапнете си, рицари — каза той.

Думата „рицари“ прозвуча с тъжна насмешка.

В чашите имаше сладък млечен крем с дъх на степна трева.

Майстора ни гледаше със сините си сълзящи очи. Едва сега видях колко е стар. Пръстите му бяха тънки, кафяви, с възлести стави, кожата на ръцете — суха. Ръцете леко трепереха, когато Майстора поемаше чашата си.

— Кога ще свършат тези пурпурни времена? — горчиво произнесе той. — Кога Великия Канцлер ще престане да тъгува за страдащите деца?

Не можах да сдържа раздразнението си:

— Щом вашият Канцлер е толкова добричък, защо позволява да се лее кръв?

— Той не е нито добър, нито зъл — отвърна Майстора. — Той е неизбежен. Както всичко друго на този свят.

— Добре, но нима всичко у вас е предначертано? Легендата за Големия Майстор истина ли е?

— Всичко е истина — кимна Майстора. — Той проникнал през времето и написал Книгите… Не знам, може това да е било грешка. Защо всеки трябва да знае съдбата си?

— Всеки? — Не вярвах на ушите си. — Че възможно ли е да се опише съдбата на всички хора за няколко века? С това не биха се справили и хиляди учени!

— Помагал му е Белият Кристал — тъжно каза Майстора. — Големият Бял Кристал, който знаел и помнел всичко. А когато великият труд бил завършен, Кристалът се разпаднал на прах.

Докато разговаряхме, Валерка гледаше с тревожни очи ту мен, ту Майстора. Най-сетне попита:

— Нима всеки може да знае бъдещето си?

— Ако поиска. И ако е възрастен. Възрастните получават от Канцлера знака на пълнолетието. В него е написано всичко. Само че не всеки може да го прочете, само някой Звезден Майстор, ако го помолят. Във всеки знак има прах от Белия Кристал.

Видях как пребледня Валерка. Бавно стана и като поглеждаше към Майстора, отиде при Братлето. „Не трябва!“ — исках да извикам аз, но нещо ми попречи. Валерка отметна одеялото на Братлето и внимателно бръкна в джоба на панталонките му. Още веднъж погледна към Майстора и извади медальона.

Кафявият орех се залюля на бялото шнурче.

— Това ли е? — шепнешком попита Валерка.

Старецът с треперещи пръсти посегна към медальона.

„Не трябва!“ — отново исках да кажа аз. Но неизвестността щеше да бъде прекалено мъчителна.

А ако тайните знаци говорят за нещо страшно?

Глупости! Та Братлето е толкова малко. И ще живее още дълго, дълго. Сега Майстора ще прочете знака и ще каже, че всичко е наред…

Майстора натисна с нокът ореха и той се разтвори като старинен часовник. Вътре се мярна нещо черно, в което блестяха червени точки — като залепени с черна смола часовникарски рубинчета. Странно, нали Кристалът е бил бял… Майстора дълго ги гледа, свил вежди, а ние не смеехме да дишаме. После, притворил очи, положи пръсти върху разтворения медальон — като сляп… Поседя малко и тихо каза…

Какво каза?!

Той прошепна, без да ни гледа в очите:

— Бедничкото…

— Какво?! — извиках аз.

Главата на Майстора ситно се затресе, орехът падна на пода, затвори се и се търколи под масата.

— Там пише, че е убит днес — монотонно каза старецът.

— Каква глупост! — изсмях се аз. Но очите на Валерка прекъснаха смеха ми.

Валерка заднешком отстъпи към леглото, сякаш искаше да закрие брат си.

— Та той не е убит — каза Валерка. — Той само спи. Вижте! Той спи!…

— „Днес“ още не е свършило — тъжно възрази Майстора.

Прегърбен отиде до Братлето и повдигна влажния лист от раната. Дори отдалеч, от масата, видях големия розов оток.

Майстора наложи листото обратно.

— Черно възпаление — каза той. — След един час ще го втресе…

Той седна, сведе глава и обхвана с пръсти тила си.

Обхвана ме ужасна слабост, не можех дори да стана от табуретката. Само попитах:

— Нима нищо не може да се направи?

Майстора безмълвно поклати глава.

Валерка се сви целият, лицето му потъмня. Той повярва. А аз? Аз също. Тук си имаше свои закони.

Тук…

— Преходът! — спомних си аз. — Преходът, Валерка! Ще отидем у нас! Знаеш ли какви лекари имаме?

— Преходът е в полунощ — тихо каза Валерка. — А до полунощ той…

До полунощ Братлето ще умре! Днес! Скоро…

Стори ми се, че вече… Хвърлих се към леглото. Не, Братлето дишаше доста спокойно, но отново беше бледо и по устните му имаше белезникава коричка.

— Направете нещо… — прошепна Валерка.

— Направете нещо! — изкрещях аз на Майстора. — Не може така! Заради някакъв си орех!

Главата на Майстора отново се затресе:

— Не заради ореха… Заради предначертанието…

— Заради предр… прен… Фу! По дяволите! Слушайте, това е невъзможно!

Майстора ни гледаше със сълзящи очи, без да мига:

— Възможно е… Възможно…

— Какво е възможно?! И за себе си ли знаете кога ще умрете?

Той продължаваше да тресе глава.

— След четири години и три дни… Навярно в Деня на голямото наводнение. Океанът ще срути дигите.

— А вие знаете, че ще ги срути, и чакате като зайци! Колите се, вместо да ремонтирате дигите!

— Такова е времето… Дори Канцлера е безсилен…

— Гад е вашият Канцлер… — казах аз, — а вие…

Започвах да мразя Майстора — заради глупавото му, упорито покорство, за безпомощността му, затова, че не може да помогне на Братлето… Затова, че стените в стаята му са от същия камък, както Стената!

— Вие лъжете! Не разбирате! Ами ако още преди наводнението паднете от стълбата? Или се задавите с костилка от слива? Или тоя идиотски скелет падне и ви счупи главата? Тогава всичките ви предсказания отиват по дяволите! Всичко ще се срути като къщичка от клечки!

Той покорно кимна:

— Тогава ще се срути… Но няма да стане. Защото никой не може да разбие предначертаното. Това, което трябва да се случи, вече се е случило в бъдещето и никой няма сили да го промени.

Братлето зад мен започна да бълнува — едва чуто. Озърнах се. Валерка лежеше, отпуснал глава в краката на брат си и стискаше неговата ръчичка.

Не можех да гледам това, наведох очи. На пода, до леглото, лежеше моята рапира.

Бавно се обърнах към Майстора:

— Никой не може да разбие пред… начертаното — повторих аз дрезгаво. — Значи така. Ами ако…

Той разбра. Изправи се. Върху небръснатата му буза блестеше капка от млечния крем. И все пак не беше противен, дори беше красив, беше просто много, много стар.

— Направи това, Светъл Рицарю — тихо каза той. — Аз опитвах сам, но не съумях… Убий ме, ако можеш.

Не можех. Но сега вече ясно знаех какво ще направя.

— Валерка!

Той вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Няма нищо — казах аз. — Не мисли, че всичко е… Не си ме повикал напразно. Има време до полунощ!

И вдигнах рапирата.

Той ме гледаше с надежда. Нито преди, нито след това бях виждал някъде очи, пълни с толкова отчаяна надежда.

15.

Вървях по прашните, сиви улици, без да откъсвам поглед от най-високата кула. Там, високо над покривите, светеше оранжевият квадратен прозорец — недремещото око на Бащата на Защитника на Града и всички степи и планини до самия Океан.

„Защитник“… Защити ли някой Братлето? Или онова момче-факлоносец, повалено от юмрука на брадатия войник? И момчето, убито от желязната стрела?

Къде беше ти, Га Ихинор Тас-Ута, Велики Канцлер, когато шестимата барабанчици паднаха пред Стената? За какво загинаха те, кой искаше смъртта им?

С нищо не можех да помогна на онези, шестимата. Не можех да ги върна, тук и най-могъщата приказка ставаше безсилна. И само фенерчетата светят… по-силно, по-слабо… фенерчетата…

Не познавах тези деца, но ми се струваше, че всички те са приличали по нещо на Володка. На моя Володка, който беше далеч, далеч от мен, отдалечен със стотици години и с неизвестно колко километри. Може и да не са си приличали, но сякаш виждах Володка — как се свлича по стената и пада по очи… Или това беше Братлето?

 

Фенерчета…

 

„Не искам там да гори още едно…

Не искам!!“

 

… Може би мислите, че стисках юмруци или плачех? Не. Спокойно вървях през площадите и мостовете. Поне външно бях спокоен. Цялото ми отчаяние и мъка, целият ми страх за Братлето бяха свити в мен в напрегнатата пружина на решимостта. Пред входа на кулата димяха факли, тълпяха се гвардейци. Изглежда, съм се държал съвсем уверено, защото те ме проследиха с поглед, но не ме попитаха за нищо.

Попаднах в мраморен вестибюл. Тук също имаше гвардейци, а пред стълбата стоеше офицер в лилав портупей.

— Великия Канцлер ме очаква — казах аз.

Офицерът учудено вдигна вежди и се отдръпна.

Може би тези гвардейци не знаеха нищо за мен, а може би знаеха, но не мислеха, че съм опасен за Канцлера. Наистина, какво е едно момче-побойник пред могъщия повелител, на когото е съдено да живее до Ерата на Втория Изгрев?

Заизкачвах се по осветената стълба. Рапирата ми подрънкваше по стъпалата.

„Та това е Светлия Рицар… Майстора на шпагата…“ — със закъснение се обади някой отзад. Но никой не тръгна подир мен.

Стълбата беше много дълга, но най-сетне ме изведе до висока врата от обикновени тъмни дъски. Дръпнах медната скоба. Вратата безшумно се отвори, аз прекрачих прага и я затворих след себе си. В просторната стая като звездичка гореше една-единствена свещ, но беше светло: през прозорците падаха яркосини лъчи.

Прозорците бяха тесни и високи. Изглежда, онзи квадратен прозорец се намираше на по-горен етаж и светеше… просто така.

Тежката завеса в дъното на стаята се разлюля и пред мен се появи дълъг, кокалест човек с черен костюм (също като на Валерка в първия ден, но без налакътник). Видях лицето му: много тясно, с плътни устни и хрущялест нос. Гладката, късо подстригана коса плътно прилепваше към черепа. Беше посивяла или може би само така изглеждаше поради лунната светлина. Той почти нямаше вежди, а кръглите му очи приличаха на птичи.

Трепнах, но и се зарадвах. Ако врагът ми се бе оказал симпатичен и добродушен, всичко щеше да бъде много по-трудно.

Но той беше точно такъв, какъвто очаквах да го видя.

— Вие ли сте Канцлера?

Той нито се учуди, нито се възмути. Усмихна се. Странно изглежда лице, което се опитва да бъде добро, макар да не е годно за това.

— Да, аз съм Канцлера — гласът му беше малко дрезгав, но силен. — А вие сте Светлия Рицар, приятелят на нашия славен Тръбач…

Познаваше ме! Толкова по-добре!

Аз преглътнах и попитах:

— Имате ли шпага?

Глупав въпрос — на стената в лунната светлина блестяха много и най-различни оръжия.

Все така усмихнат, Канцлера попита:

— Майсторът на шпагата се нуждае от ново оръжие? Навярно след като натупахте в схватките толкова наши доблестни гвардейци…

— Вие се нуждаете от оръжие — прекъснах го аз. — Вземете шпага, Канцлер.

— Защо? — весело се учуди той.

— За да се защищавате. Искам да ви убия.

Нещо трепна върху лицето му. Но усмивката не изчезна. Той се понаведе, сякаш искаше да ме разгледа по-добре. И като видя, че не се шегувам, снизходително обясни:

— Ти не можеш да ме убиеш. В Книгите е казано, че…

— Вашите Книги не ме засягат! Аз не съм ваш! Той отново се наведе напред. Престана да се усмихва, скръсти ръце и произнесе:

— Да. И за това пишеше в Книгите… За съжаление древният език е тежък и не винаги ясен. Ние не разбрахме добре и сметнахме, че ще се появиш сред барабанчиците…

— Ето какво било — тихо казах аз. — Затова ли беше Стената?

Той се отдръпна:

— Опомни се, Рицарю!

Прозвуча почти искрено. Но в очите му се плъзна страх и на мен ми стана ясно: Канцлера лъжеше.

— Вземете шпага — казах аз почти шепнешком. — Вземете или… как беше вашата клетва?… Кълна се в Огъня, ще ви убия невъоръжен.

— Не е голяма чест да убиеш човек, който не се защищава.

— Онези шестимата… при Стената… защищаваха ли се?

— Опомни се… — отново каза той, но изведнъж млъкна.

Неохотно се приближи до стената и откачи тънка права сабя. Хвърли куртката си на пода.

— Аз съм най-добрият фехтовач на Града — каза той без самохвалство и дори като че ли с тъга.

— Чудесно.

Той замахна със сабята и отсече няколко пискюла от завесата. Пискюлите меко тупнаха на пода.

— Като на кино — казах аз.

— Не разбирам.

— Естествено.

— На колко години сте, Рицарю?

— На дванадесет.

— Не е вярно.

— Вярно е. Аз винаги съм бил и ще бъда на дванадесет.

— Бил си… но повече няма да бъдеш, ако не се махнеш веднага! — с неочаквана злоба възрази той.

— Няма да се махна. Ще започваме ли? Нямам време. Заради вас… умира братлето ми.

За пръв път казах така — „братле“, не с главна буква, а като за свое братче. Мигновена, режеща мъка сви сърцето ми. Какво чаках?

И нападнах Канцлера.

Той се биеше великолепно! Къде можеха да се мерят с него тромавите гвардейци! При това беше десет пъти по-силен и як. А от раната ми веднага се отлепи целебното листо, кръвта потече. По дяволите! Само да не ни попречат!

Да, Канцлера се биеше чудесно. Отначало дори помислих, че с мен е свършено. Но той ме превъзхождаше само по бързина и сила. Техниката му беше бедна и най-после в една контраатака аз силно го раних в дясната ръка.

— Нещо да е казано за това в Книгите? — попитах аз, като се стараех да си поема дъх.

Той прехвърли сабята в лявата си ръка. Аз също. Беше ми все едно.

— Можещ само да ме раниш — изсъска Канцлера. — Само да ме раниш, ясно ли ти е?

Изведнъж се беше изморил повече от мен. Бях го притиснал до стената срещу прозорците. Стоеше осветен — прегърбен, с полуотпусната сабя, и шумно дишаше с отворена уста. Беше безпомощен и не можех да го убия. Едно беше в боя и друго сега…

А Братлето? Отново си спомних напуканите му устни. И отчаяния поглед на Валерка… И отново — фенерчетата на Стената. Толкова спокойни, горящи сякаш просто така?

— Защо ти е да ме убиваш?

— За да разруша вашето подло „предначертано бъдеще“. За да живее братлето ми!

— Аз ли съм виновен? Не съм писал Книгите аз.

— Не си ги писал ти! Ти само учиш хората да живеят по тях! Нека се колят! Нека децата гинат като зайци! Едно ламаринено фенерче не е голям разход за хазната, нали, Канцлер?

Без да откъсва поглед от мен, той бавно се плъзгаше край стената — към вратата, спасителната врата!

Хвърлих се и преградих пътя му. Той се отблъсна с гръб от стената и бавно каза:

— Ти си глупак. Едно хлапе не може да промени света.

— Глупакът си ти. Нима съм сам? Аз съм един от многото. Знаеш ли колко момчета се биха днес във Верижната кула? Теб рано или късно щяха да те пречукат, Канцлер. Просто аз трябва да успея до полунощ.

— Брат ти все едно ще умре.

— Лъжеш!

— Не лъжа!

Не трябваше да го казва. За него беше по-зле. Стиснах рапирата.

Канцлера впи в мен кръглите си очи.

За миг сякаш си разменихме местата. Аз почувствувах това, което чувствуваше той. Неговият отчаян страх. Ставаше нещо непостижимо: от чужд свят бе дошъл незнаен враг, заплашваше да унищожи всичко, което досега изглеждаше толкова ясно и известно предварително. Въпреки всички закони врагът заплашваше него, Канцлера, със смърт!

Този враг трябваше да се унищожи! За да стане всичко отново стабилно и покорно на предсказанията на Белия кристал! Трябваше да бъде убит сега, в този миг!

Разбрах, че сега Канцлера ще се хвърли върху мен. И в същия миг той вдигна сабята и с един отчаян скок пресече цялата стая.

Не успях да отбия удара. Можах само да отметна тялото си встрани. Плоското острие прелетя край гърдите ми и отметнатата дясна ръка. Лявата ми китка с дръжката на рапирата беше на нивото на кръста ми. И острието беше вдигнато. Канцлера буквално се наниза на него — рапирата се заби под ребрата му и изскочи отзад между лопатките.

Пуснах дръжката и отскочих. Канцлера се изправи, леко се огъна назад. И погледна някъде встрани от мен с невероятно спокойни очи. Не изпусна оръжието си. Здраво стискаше ефеса, острият връх на сабята сочеше напред и потрепваше, сякаш търсеше цел.

От страх, че съм останал без оръжие, не можех да мисля за друго. Вкопчих се с две ръце в рапирата си и отчаяно я дръпнах. Тя се изтръгна и аз отлетях към вратата. Канцлера постоя още секунда и без да сгъва колене, падна по очи. Изтрака като дърво.

Изглежда бе умрял мигновено. Може би дори преди да падне. Но отначало не разбрах това. Стоях, гледах Канцлера, виждах мършавия му гръб, осветен от струящата през прозореца ивица лунна светлина. Върху бялата риза имаше малка дупка с разкъсани краища. Около нея набъбваше тъмно петно, но дупката се очертаваше ясно…

Прилоша ми от страх. Затъвах в някаква каша от отчаяни мисли и страхове. И най-страшната мисъл беше: ами ако Канцлера помръдне? Какво ще правя тогава? Ръката ми нямаше да се вдигне за последен удар. А не можех да си отида, без да се убедя, че противникът ми е мъртъв. Не можех и да пипна ръката му или да го преобърна — не се решавах. Не знам колко време съм стоял така, но в един момент дойде ясното усещане, че това лежащо на пода тяло няма нищо общо с живота.

Въздъхнах с облекчение и отидох до прозореца. Намръщих се, но избърсах рапирата с пердето. После, като заобиколих Канцлера отдалеч, отидох до вратата.

Готов бях да си пробивам пътя с бой, но стълбата се оказа празна. Само долу, до изхода, стояха двама часови и непознат офицер. Той мълчаливо докосна с ръкавица шапката си.

Стори ми се, че улицата е изпълнена с ласкава топлина, сякаш луната грееше като слънце. И отново усетих дъха на копринената степна трева. Виеше ми се свят, раната силно ме болеше, едва се държах на краката си. Но изпитвах огромно облекчение. Това е…

Това е!

Може би ще има още битки и кръвопролития, наводнения и пожари, но Братлето ми ще живее. Аз скъсах проклетата верига…

Вървях и се усмихвах. Недалеч от фонтана с каменните риби чух гласа на Главния часовник. Беше полунощ.

— Това е… — отново казах аз.

И тогава ме прикова към улицата една страшна и проста мисъл: „Ами ако все пак е умряло?“

Как хукнах! Редките минувачи отскачаха, един гвардейски патрул шашардисано се озърна подир мен.

„Ами ако все пак… Братлето можеше да умре не заради предсказанието, а просто от раната!“

Нахълтах в стаята, като хлипах и се задъхвах. И първото, което видях, бяха изумените и щастливи очи на Валерка.

… После видях и всичко останало: че Братлето диша равномерно и бялата плесен е изчезнала от устните му; че Майстора е безкрайно изумен и се суети (той му правеше компрес); че медальонът е стъпкан на пода — изглежда, бяха го настъпили случайно.

Но първото бяха очите на Валерка. Това ми стигаше.

Прехапах устни, за да не заплача, и малко грубо казах:

— Залепете ми раната, Майсторе.

Майстора закима и все така щастливо суетлив се качи на табуретката, за да достигне лавицата.

— Внимавайте да не паднете, Майсторе — казах аз. — Бъдете внимателен… Винаги бъдете много внимателен…

Чувствувах, че говорех глупости, но не можех да спра, иначе щях да заплача.

— Не мислете, Майсторе, че нищо няма да ви се случи до голямото наводнение. Не се доверявайте толкова на Книгите на Белия Кристал. Че Канцлера им вярваше, и на…

Страшно ми се зави свят, изтървах рапирата. Върхът легна до краката ми, а дръжката с кръглия си гард се затъркаля по дъга — сякаш да ме затвори в окръжност, чийто радиус е острието. Бързо прекрачих тази черта…

Леглото на Майстора беше едно и той ме сложи да спя до Братлето. Чувах го как диша. Валерка седеше в краката ни и мълчеше.

Майстора угаси свещите и легна на тясната пейка до вратата.

Помня, че Луната надникна през прозореца и аз най-сетне познах нашата обикновена, земна Луна с нейните петна на морета и планини.

16.

Спах почти до обяд. Когато се събудих, слънцето блестеше върху стъклата и медните дъги на окачените по стените инструменти. Братлето седеше по турски върху масата и кърпеше с голяма игла фланелката си, пострадала от ножиците на Майстора. То срещна погледа ми и веднага се усмихна. На рамото му белееше залепено късче плат.

— Боли ли те рамото, Васильок? — попитах аз.

Братлето отново се усмихна:

— Не, не… Само пръстът ме боли, изпободох го.

То отхапа неумело конеца и обясни:

— Аз отдавна вече шия. Закърпих ти ризата. Ризата ми, изпрана от кръвта и закърпена с едри бодове, лежеше върху табуретката.

Погледнах голия си хълбок. Там имаше само зараснал розов белег, подобен на удължена буква S.

Това се казва Майстор!

Братлето започна да облича фланелката си и се намръщи: изглежда, рамото все пак го понаболяваше. После скочи от масата, приближи се, седна до ръба на леглото. Докосна внимателно белега ми, погледна ме тревожно и попита:

— Страшно ли беше?

И сякаш отново се върна миналата нощ.

— Страшно беше. Но всичко вече свърши.

— Всичко — сериозно кимна Братлето.

Тръснах глава, за да пропъдя спомена. Протегнах се и седнах. Нямаше следа от умора и болка! Мускулите ми бяха като изопнати струни!

— Къде са Валерка и Майстора?

— Валерка е в Града — безгрижно отвърна Братлето. — Майстора е долу, при огнището, вари овесена каша…

То изведнъж смешно сбърчи нос и си призна:

— Никак не я обичам!

— Валерка е в Града, така ли? — попитах обезпокоен.

— Няма страшно — успокои ме Братлето. — Той сега също е майстор на шпагата.

Но аз вече бях скочил и търсех с поглед рапирата си.

В този момент Валерка нахълта в стаята. Беше зъл и весел. Хвърлената от него шпага издрънча в ъгъла.

— Гвардейците са се заключили в кулата и вият за Канцлера като древни оплаквачки! — съобщи той. — Но оня, пъпчивия, го намерих…

Той срещна погледа ми и побърза да обясни:

— Ама не, нищо лошо не съм му направил. Само го накарах да скочи от Стената в старото блато, пък там да се оправя както може…

Аз не се усмихвах. „Гвардейците вият“. Отново видях като наяве лежащото на пода тяло, пробитата на гърба риза. Не съжалявах за нищо, не ме мъчеше съвестта. Просто за миг ми стана лошо.

Усмивката на Валерка изчезна, очите му потъмняха. Той изведнъж се приближи, сложи ръце на раменете ми, докосна с челото си моето чело.

— Прости ми — тихо каза той. — Полудял съм от радост. Колко милиарда пъти трябва да ти кажа „благодаря“…

— Хайде, няма нужда — промърморих аз, съвсем объркан. — Ти пък… По-добре кажи какво става в Града.

Той се отдръпна, помълча, после изведнъж се развесели и с облекчение отвърна:

— В Града е бъркотия. Големият Звяр се провъзгласи за върховен владетел. Предводителите на оръжейниците заявиха, че той е самозванец. Стана голяма разправия, искаха да започнат сражение. Но много хора казаха: „Щом Канцлера го няма, значи Книгите лъжат. Бийте се без нас.“ Повече от сто души хвърлиха пред Главния часовник копията и арбалетите си.

След един час ние се сбогувахме с Майстора и излязохме на стълбата. Неотдавна беше валяло, но сега отново грееше слънце. Във вдлъбнатините на протритите стъпала блестяха локвички. Ние хукнахме надолу право през тях и топли капки опръскаха краката ни.

Пресякохме площада с фонтана. В празния басейн лежаха дълги пики и няколко назъбени саби.

— Ще хвърлим ли и нашите? — попита Валерка.

— Не е ли рано?

— Хвърлете ги — каза Братлето.

Каза го толкова твърдо, че ние веднага се подчинихме. Оръжията ни издрънчаха върху камъните.

Намерихме познатото място и прехвърлихме стената. Веднага ни обгърна морето от синя трева. Над нея струеше слънчевият въздух. Свиреха щурци.

— Ще отидем да живеем при рибарите — изведнъж каза Братлето. — Там ще живеем, сега вече може.

— А Майстора? — попита Валерка.

— Ще му ходим на гости.

Валерка кимна.

— Хората ще поправят дигите, ще построят кейове и кораби. И вие ще станете моряци — казах аз.

— Точно така — съгласи се моето светлооко братле.

Известно време вървяхме просто така, без да говорим. Държахме се за ръце.

На раненото рамо на Васильок кацна голям син скакалец. Поглеждаше ни с мъничките си черни очички, съвсем като човек.

— Кой е този Володка? — изведнъж попита Братлето.

Трепнах.

— Ти го викаше насън — обясни Васильок. — Кой е той?

— Просто едно момче — обясних аз. — Като теб.

И едва сега видях, че вървим право към самотната стара кула. Озърнах се. Градът се белееше далеч на хоризонта. Кулата беше съвсем близко.

— Какво? Вече?… — тъжно попитах Валерка. Той леко се усмихна:

— Не, още не…

Качихме се на балкона, но не влязохме в кулата, а по ръждивите скоби се изкатерихме на самия връх. Там имаше кръгла площадка. През дългите години вятърът я бе покрил с пръст и сега тук никнеше трева. Но не такава, както в степта, а ниска, със ситни жълти цветчета.

— Да полегнем малко — каза Валерка.

Излегнахме се по корем и се загледахме в процепа между зъбците.

— Там е океанът — каза Братлето. — Виждаш ли го?

Различих тъмната ивица на самия хоризонт. Налетя вятър и ни облъхна миризмата на море.

Преобърнах се по гръб. Валерка и Братлето също. Лежах между тях и държах ръцете им.

Небето над нас беше много синьо, ярко и за миг аз затворих очи. И изведнъж почувствувах, че ръцете ми са празни, а под гърба ми има дъски.

17.

Лежах върху салчето. Володка шумно плуваше откъм острова, приближаваше се към мен. Явно имаше намерение да ме изпръска отново.

Скочих като пружина. Веднага разбрах всичко, не не чувствувах нито горчивина, нито печал. Валерка и Братлето сякаш продължаваха да бъдат с мен. Отново бях голям, но момчешката лекота и гъвкавост все така звънтяха в тялото ми.

— Без диверсии — казах весело на Володка.

Той изпръхтя, изкатери се на салчето, а аз му се изплезих и вдигнах ръце, за да скоча във водата.

— Я! — каза Володка.

— Какво?

Той докосна с мокър пръст ребрата ми:

— Това какво е?

Върху кожата ми имаше белег във вид на издължена буква S. Затворих очи и постоях няколко секунди. Отново преживях всичко, което се бе случило… или не беше се случило? Отново погледнах. Белегът си стоеше на същото място. Дори малко ме наболяваше, макар да изглеждаше стар.

— Това беше отдавна, Володка — тихо казах аз. — Когато бях на дванадесет години.

— Какво ме будалкаш? — жално попита той. — Нали завчера се къпахме и нищо ти нямаше?

— Това стана, когато бях на дванадесет години — повторих аз.

И се разсмях от мигновено пламнала радост, разсмях се съвсем като момченце. Скочих, гмурнах се и дълго плувах в зеленикавата дълбочина. После се върнах при Володка.

Той седеше, обгърнал с ръце коленете си, и въпросително ме гледаше с огромните си кехлибарени очи. За белега повече не ме попита. Заговори за друго:

— Къде беше?

Седнах до него на топлите дъски.

— Кога?

— Ами докато бях на острова. Отиде някъде и два часа никакъв те нямаше.

Гледах го мълчаливо. Той запримигва обидено — това вече беше сериозно.

— Хайде сега и ти — казах аз. — Имах една срочна работа. Ще ти разкажа.

Той кимна, посегна към една захвърлена, изгоряла кибритена клечка и започна да драска с нея по дъските. После ме погледна изпод вежди и попита:

— А мен ще ме вземеш ли?

— Къде?

— Там… ако пак имаш срочна работа.

Леко трепнах. Володка рисуваше върху дъските ъгловатата спирала. После въздъхна, усмихна се и я разсече с решителна черта.

Вечният бисер

1.

Три дни живяхме с Варя при нейните родители в Старокаменка. После Варя остана, а аз се върнах в града с такси.

Колелата на таксито шумно съскаха по влажния асфалт и пореха малките локви. На предното стъкло се залепи кленово листо. Когато минавахме край уличните фенери, листото прозираше като тънка детска длан.

Късно беше. Безнадеждно закъснявах за съвещанието в театъра. Обсъждаше се важен въпрос: откриването на новия сезон; отсега си представях погледа, с който щеше да ме посрещне нашата страшна директорка Августа Кузминична. Затова реших да не минавам през къщи, а да отида направо в театъра.

Колата профуча край нашата уличка със самотен фенер на ъгъла. Толкова бързо, че в първия миг дори не разбрах откъде е дошла тревогата. Отначало имах смътното усещане за нещо нередно, после това усещане се превърна в остро безпокойство.

Няколко секунди се мъчех да убедя себе си, че цялата работа е в умората и тънката момчешка фигура с отпуснати рамене само ми се е привидяла през искрящата мрежа на дъжда. После казах на шофьора:

— Прощавайте, забравих… Трябва да се върнем малко назад.

Шофьорът спря колата и замърмори, че на такава тясна улица няма как да завиеш обратно и да съм мислил по-отрано.

Аз побързах да платя и тръгнах обратно пеш.

Дъждът беше не толкова студен, колкото досаден. Ръмеше и ръмеше… Едри капки падаха от кленовите клони в локвите. Аз измислях някакви най-искрени извинения за Августа Кузминична и ругаех разстроените си нерви.

Но се оказа, че напразно съм ги обвинявал…

Той наистина стоеше на ъгъла, до стълба с електрическата крушка. Притискаше до корема си големия рижав котарак Митка и се мъчеше да го прикрие от дъжда с края на ризката си. Митка нещо не оценяваше тези грижи. От време на време той започваше да рита със задни лапи и да удря нервно стопанина си с опашка по мокрите крака.

— Ти си полудял — казах аз и наметнах двамата с шлифера си. — Какво правиш тук?

Той се усмихна, притисна се до мен и изведнъж се смути:

— Ами търсех Митка… Вали, а той се шляе…

— Митка си е с козина, а ти… съвсем си гол! Ще вземеш да се разболееш малко преди учебната година.

— Ама то не е студено — промърмори той и потръпна под шлифера.

После тихичко каза:

— Добре, че пристигна.

— Разбира се! Инак щеше да се наложи да те простират над печката… Митка търсел, виж го ти! Като си го намерил, какво чакаш под дъжда?

Той наведе глава:

— Ами… чаках.

— Кого?

— Ами… мама може да пристигне.

— Че тя замина ли?

— Аха, сутринта. В Лесногорск при леля Таня.

— Тогава какъв е смисълът да чакаш? Нима ще успее да се върне за един ден.

Той ме погледна за миг и отново наведе глава:

— Може пък да успее…

Отново ме обхвана острото безпокойство. Наведох се:

— Слушай, защо не чакаш вкъщи? Володка, какво се е случило?

Той вдигна лице, обсипано с бисерни дъждовни капки. Когато разговорът станеше сериозен, Володка не шикалкавеше. Въздъхна и каза, без да крие очи:

— Вкъщи ме е страх. Не знам от какво.

Всеки човек се страхува от нещо. Така са устроени хората. Володка се боеше от разни дребни твари: хлебарки, нощни пеперуди, стършели и дори гущери. Едно време се страхуваше от хулигана Васка Лупников по прякор Мехура. Страхуваше се, че Ще му се присмиват заради дружбата му с Женя Девяткина (макар че никой не му се присмиваше). Но никога не го е било страх да остане сам вкъщи. От петгодишна възраст беше абсолютно самостоятелен човек. Оставаше сам дори през нощта, когато майка му имаше нощни дежурства в болницата.

— Да не си болен? — предпазливо попитах аз.

Той енергично поклати глава. Челото му беше студено.

— Какво се е случило, Володка?

Володка виновно сви рамене.

— Да вървим — решително казах аз.

Когато се качихме у тях, аз веднага пратих Володка да вземе един горещ душ. Докато той се плискаше в банята, настаних мокрия Митка до електрическата печка и се озърнах. Всичко беше привично и познато. Какво можеше да изплаши Володка в тази стая?

Преди аз живеех тук. Цели четири години. После си сменихме квартирите с Володка и майка му. Тя предложи това, когато разбра, че ние с Варя ще се женим.

— На вас ще ви бъде по-удобно долу, Сергей Виталиевич — каза тя. — Стаята е по-просторна.

— Че е по-удобно, няма спор — възразих аз. — А как ще бъдете вие? Нали сте двама?

— А вие току-виж сте станали трима — усмихна се тя. — Няма да ви е много лесно с количката по стълбите.

Володка, който присъствуваше на този разговор, ме погледна втренчено. Аз промърморих нещо като: „Благодаря, ще се посъветвам с Варя“ — и, изглежда, че се изчервих. Побързах да изчезна.

Но Володка ме догони на стълбата. Постоя няколко секунди с наведена глава и попита:

— А вие… ще ме пускате ли у вас… понякога поне?

Аз неловко го прегърнах и му казах, че е глупчо.

Оженихме се малко преди Нова година. Сватбата ни беше не много дълга и не много шумна. Володка седеше сред гостите — солиден и сериозен. Пиеше газирана вода, хапваше от салатата и като че ли се чувствуваше добре. Но по-късно, когато около масата вече цареше оживено и малко изморено веселие, аз видях, че той ме гледа със странен поглед и очите му са мокри. Размърдах се, прошепнах на Варя: „Сега ще дойда“, и се наканих да отида при Володка. Но тя ми прошепна строго: „Не ставай!“, и сама отиде при него. Каза му нещо, прегърна го през раменете и го изведе в коридора. На вратата се обърна и ми каза с поглед: „Не се бой“… И аз изведнъж си помислих, че по нещо тя прилича на Володка, макар да е съвсем руса и с лунички. Ненапразно в нашия театър тя играеше ролите на палави и смели момченца.

Върнаха се след десетина минути. Очите на Володка бяха сухи и весели. Той се шмугна между гостите, изскочи до мен и зловещо прошепна:

— Отсега нататък ще те възпитаваме двамата с нея, на! Ще се научиш да се бръснеш и да не си разхвърляш нещата.

— Инквизитори такива — с облекчение въздъхнах аз.

Вторият етаж се хареса на Володка. Той измисли такъв номер: връзваше на конец стъклена запушалка от гарафа, спускаше я от прозореца и дрънчеше по нашето стъкло. Това означаваше: „Може ли да ви посетя? Не сте ли ме забравили?“ Ако бяхме заети, не се обиждаше. Но обикновено Варя или аз почуквахме по тавана с дръжката на метлата. И тогава се спускаше самият Володка.

Спускаше се по много хитър начин. Срещу нашия прозорец имаше голяма топола и един здрав клон се протягаше над покрива на нашата къща. Към този клон Володка прикрепи няколко макари, прекара през тях капроново въженце и завърза към единия му край голяма външна гума от камион. Той се измъкваше от прозореца, сядаше в гумата, постепенно отпускаше свободния край на въженцето и така плавно се приземяваше в тревата пред нашия прозорец. Наричаше тази система „парашут“.

Аз изтръпвах, когато гледах този „парашут“. Самият Володка беше слабичък и лек — можеш да го спуснеш и с конец. Но как тънкото въженце издържаше тежестта на тази гума от самосвал?

— Ще се пребиеш някой път — казвах аз.

— Ами!

— Като си счупиш врата, ще видиш „ами“!

Володка пръхтеше насмешливо, но аз не отстъпвах. Въженцето ми изглеждаше прекалено несигурно. В края на краищата Володка ми се поразсърди, погледна ме отблизо с потъмнели очи и решително каза:

— Какво трепериш толкова? Това въженце ми го подари Женя. Въженцата на приятелите не се късат.

И за доказателство се спусна с „парашута“ заедно с Женя, че и с рижавия Митка. И всичко мина благополучно освен едно — гумата притисна опашката на Митка и горкият котарак се разврещя, забравил за всякаква солидарност и достойнство…

Веднъж в началото на август Володка дойде без предупреждение. Застана на прага. Държеше навитото въженце и леко го галеше, както се гали коте. И тъжно ни гледаше изпод вежди.

— Какво ти е, Володка? — разтревожи се Варя.

— Нищо… — въздъхна той. — Само че Женя замина…

— На лагер ли? — глупаво попитах аз.

— В Африка — мрачно отвърна Володка.

Погледнах го накриво — питам го човешки, а той се подиграва.

— Ама наистина в Африка. За цяла година, заедно с родителите си. Нали са геолози, та ги пращат да помагат на африканците.

— Да, една година е много нещо — съчувствено каза Варя. — Искаш ли чай със сладко? Няма нищо, нали ще се върнат?

— Искам — каза Володка. — Ще се върнат… След колко време…

Варя отиде в кухнята, а Володка внимателно се приближи, докосна с буза рамото ми и вдигна огромните си печални очи:

— Гледай и ти да не заминеш някъде задълго, че тогава съвсем…

2.

Володка излезе от банята, като оставяше след себе си мокри стъпки. Яростно бършеше с кърпа рошавата си глава и не ме гледаше. Разбирах го — срамуваше се заради скорошния си страх.

— Облечи си сухи дрехи, че пак ще замръзнеш — казах аз.

Той раздразнено помръдна мършавите си лопатки („И без теб знам!“) и целият се навря в гардероба. Разнесе се шумолене и недоволно мърморене:

— Никога нищо не можеш да намериш…

Най-после излезе. Измъкна една модна фланелка, украсена със заглавия на чужди вестници, и нови зеленикави шорти. Фланелката му беше по мярка, шортите — големи. Майка му ги беше купила с надеждата, че през лятото Володка ще порасне малко. Обаче Володка порасна само на височина, но не и на ширина. Шортите му стояха като пола и се смъкваха.

— Това не е живот — капризно каза той.

— Сложи си колан, и толкоз.

Володка ехидно забеляза, че тази умна мисъл му е дошла и на него. Само че бил загубил старото си коланче на плажа, а широкия капитански колан подарил… на един човек.

— И на кого?

— Ами… на Женя. Когато заминаваше.

Той изведнъж се сети нещо, сърдито си придърпа шортите и взе от масата бялото въженце. Ловко прекара края му през гайките, а останалата част пъхна в джоба си, без да я реже.

Тънкото капроново въженце дори отдалеч изглеждаше хлъзгаво. А възелчето с лекомислена фльонга беше съвсем несигурно…

— Ще се развърже — засмях се аз — и ще ти паднат гащите.

— Няма да се развърже — разсеяно отвърна Володка.

Той имаше един ужасен навик — ей така, между другото, да отрича очевидни неща.

— Ще се развърже само след няколко крачки — казах аз, сдържайки раздразнението си.

— Никой освен мен не може да развърже моя възел — равнодушно ми съобщи този тип.

— Хващаме ли се на бас? — попитах аз сухо. Той пъхна ръце в джобовете си, изпъчи корем и предложи:

— Развържи го без бас.

Е, добре! Сложих пред него стол, бавно седнах, хванах с два пръста капроновия край и леко го дръпнах.

Възелчето се оказа по-здраво, отколкото си мислех. Дръпнах по-силно. Хм, по дяволите… Ядосано дръпнах с всички сили! И… как да го опиша… Представете си, че са ви помолили да скъсате конец, а той се е оказал стоманена нишка.

Възелчето не се развърза, а от дръпването Володка залитна към мен. Срещнах сърдитите му очи и… и двамата разбрахме, че се лъжем и спорим за всякакви глупости, за да избегнем главното.

Хванах Володка за острите, студени лакти:

— Е какво… Дай да изясним. От какво те е страх?

Той отмести поглед и помълча, загледан в пода.

Изведнъж седна на коляното ми и тихо ме помоли:

— Дай да помълчим малко.

— И какво ще стане?

— Ще стане… пусто.

Той каза това спокойно, но аз почувствувах как под фланелката му мускулите се изопнаха като струни. Притиснах го до себе си.

Настъпи тишина. Реотаните в електрическата печка престанаха да пропукват. Рижият Митка спря да ближе изсъхналата си козина и ни загледа странно.

Отначало нямаше нищо. После… после пак нищо не се случи, но… как да обясня това чувство? Сякаш стените изчезнаха. Разбира се, те си бяха на мястото, както и всичко останало. Но всичко стана неистинско, нетрайно, въздушно. Имаше само едно истинско усещане — за някакво огромно пространство. Сякаш се бяхме озовали в нощна степ или на равен, пуст бряг под тъмно небе. И възникна шум — може би нечий шепот, може би леки вълни, галещи грапавия пясък…

Затворих очи и се вслушах. Вслушах се с всеки нерв, с всяка клетка от тялото си: какво е това? Отде идва?

Не, не беше страшно. Не заплашваше нито с беда, нито с опасност. Просто ни обгърна непознато, загадъчно пространство, тъмно крило меко докосна лицата ни.

Но ако навън е късна вечер и си сам в стаята, и си на единадесет години… Тогава, разбира се, ще ти стане страшно.

— Това сигурно е от вятъра — казах аз. — Какво толкова, Володка? Вятър и дъжд. Неприятна вечер…

Той поклати глава и скочи от коляното ми:

— Не е от вечерта. Още през деня започна… Може би е… тя?

Озъртайки се към мен, той отиде до масата и отмести купчината учебници за пети клас. Зад книгите лежеше морска раковина.

 

Беше голяма, не много красива: сива на цвят, с дълги шипове, навита на спирала. А вътре беше тъмнорозова и изглеждаше много дълбока.

— Откъде я имаш?

— Сутринта изпратих мама, дойдох си вкъщи и я видях… Беше на перваза на прозореца. Първо помислих, че мама я е оставила — като подарък, за да не ми е скучно…

— Може би е било точно така?

Володка ме погледна неспокойно и каза:

— Не, ти я чуй. Сложи си я на ухото.

Вдигнах раковината — беше тежка и бодлива — и я допрях до бузата си. И веднага ме заля ритмичен шум. Океански вълни равномерно налитаха върху полегат пясъчен бряг. Сякаш още малко — и откъснатите от гребените им пръски щяха да попаднат върху лицето ми. Затворих очи — усещането за близост на море стана пълно… И изведнъж ми се стори, че Володка произнесе някакви думи. Погледнах го, без да свалям раковината. Не, Володка мълчеше и ме гледаше втренчено, тревожно. А думите прозвучаха отново. Те си пробиваха път през шума на океанския прибой. Отново. Отново… Отначало почувствувах само, че това са човешки думи. После разбрах какво казват и веднага познах гласа.

„Ела, както преди… Ела, както преди… Ела, както преди…“ — зовеше ме от един чужд свят моят далечен приятел — тръбачът, командирът, рицарят Валерка…

Изглежда, много дълго бях слушал, защото в тревожните очи на Володка се появи нетърпение. Свалих раковината:

— Володка, ти чу ли в нея някакви думи?

Той примигна объркан:

— Мислех, че само ми се е сторило… Това възможно ли е?

— Възможно е!

В мен се появи странното усещане: скоро сигурно ще се случи нещо необикновено. Но не чувствувах вълнение. Напротив, обзе ме спокойствие, дори някаква сънливост. Седнах на стола пред Володка и казах усмихнат:

— Тази раковина не е била за теб… Просто те не са знаели, че сме си сменили квартирите.

— Кои? — попита Володка и седна по-близо до мен.

— Аз ти разказвах, помниш ли? За Града, за барабанчиците, за Канцлера… За Валерка и Братлето. Ти сигурно си решил, че всичко това е приказка?

Той взе раковината, притисна я до ухото си:

— Зове…

Аз кимнах.

Володка ме гледаше настойчиво:

— А как се стига дотам?

Вдигнах рамене:

— Разбираш ли, Володка, преди той сам идваше при мен…

— Значи ти не знаеш пътя?

„Пътят — помислих си аз. — Но това не е път. Това е начин за преход в един неизвестен свят: може би приказка, може би друга галактика. Навярно има някакви особени закони, но аз не съм ги изучавал. До тях ли ми беше там?“

— Не знам — казах аз. — Сега не знам.

— Но ти трябва да знаеш!

— Всеки път беше по различен начин. Сигурно е нужно някакво място. Някакво особено място…

— Място ли?

— Да. Място, през което може да се стигне дотам.

— Място… — повтори Володка.

Той отново седна на коленете ми и ме погледна отдолу нагоре:

— Само недей да ми се смееш или да спориш… С мен веднъж вече се случи същото, като с тази раковина. Знаеш ли, има една такава улица. Понякога ми се струваше, че в края й има море… Всъщност няма нищо. Е, има храсти и трева. Но вървиш и все ти се струва, че морето ей сега ще се покаже. Дори миришеше на водорасли. А ако си затвориш очите, все едно че си на брега. И шум…

— А ти отивал ли си до края на улицата?

— Не съм — Володка сърдито завъртя глава.

— Защо? Страх те беше, нали?

— Не, ама… Всъщност да, страх ме беше. Че ще се излъжа…

— Какво пък, Володка… Може точно това да ни е нужно.

Той скочи:

— Ами да тръгваме!

— Още сега?

Володка много се учуди:

— Че можем ли да чакаме?

Аз тръснах глава. Наистина, какво ставаше с мен? Какво беше това сънливо замайване? Или наистина остарявам и оглупявам по малко? Може би сега е ценна всяка секунда, а ние седим и разсъждаваме!

— Обличай се — казах аз на Володка и слязох в своята квартира.

Сложих си ботуши и брезентов шлифер, пъхнах в джоба си тежкия ловджийски нож — подарък от приятелите, с които ходих на поход в Кавказ. Може би нямаше да потрябва, но… При тази мисъл белегът леко ме заболя. Парна ме тревога за Володка. Но знаех, че няма смисъл да го убеждавам да остане. При това не знаех пътя…

Володка ме чакаше. Вместо разкиснатите от дъжда сандали си беше сложил стари кецове, а върху фланелката — оранжев анорак с качулка. Приличаше на яркооранжево тънкокрако джудже, което излиза от тайнствена пещера и носи за някого подарък — вълшебна раковина.

Аноракът беше тънък, от лек плат. Искаше ми се да кажа: „Ще измръзнеш, глупчо“, но Володка ме гледаше толкова сурово и нетърпеливо, че премълчах.

3.

Изобщо не помня как стигнахме до гарата. Като че ли мигновено се оказахме във вагона на електрическия влак. Беше празен. Лампите светеха ярко. По бузите на Володка блестяха дъждовни капки, следите им обсипваха анорака като тъмни звездички.

Седнахме един срещу друг на жълтите лакирани пейки. Влакът сякаш бе чакал само нас: меко се разтресе и набра скорост. Черна като катран тъмнина веднага облепи стъклата отвън.

Володка седеше изправен и дори някак строг. Беше сложил раковината върху блестящите си от дъжда колене, гледаше пред себе си и мърдаше устни, като че ли тихичко си повтаряше важен урок.

— Володка — повиках го аз, — дълго ли ще пътуваме?

Той трепна:

— Какво? Не, не много.

Допря раковината до ухото си и се усмихна:

— Говори. Дори като че ли по-високо.

Аз също я послушах. Може би не по-високо, но все така неуморно и настойчиво звучеше гласът на Валерка…

Наистина не пътувахме дълго. Дори тъмните звездички не успяха да изчезнат от анорака на Володка. Не знам какво беше успял да различи той в мрака зад прозореца, но изведнъж скочи и ме дръпна за ръкава. В мига, в който излязохме в преддверието, спирачките изсъскаха и вратите се разтвориха. Ние изскочихме на мокрия перон. Фенерът на спирката се отразяваше в него. Влакът отново засъска и отлетя, а ние слязохме по хлъзгавите стъпала върху мократа трева.

— Тук има пътечка — прошепна Володка и ме поведе край тъмни плетове и бараки.

Дъждът продължаваше да ръми.

— Ето я дядовата вила. Виждаш ли я?

Не виждах нищо. Наоколо нямаше никаква светлина, дори фенерът на спирката се беше изгубил в мъглата. Тъкмо исках да съобщя на спътника си, че очите ми не са котешки, когато той виновно ме помоли:

— Слушай, вземи ме на ръце, моля те. Тук има шипки.

Аз веднага го вдигнах, но промърморих:

— Много нежен си станал. Откога те е страх от шипки?

— Но това е желязна шипка… Ти внимавай, тя и ботуши къса.

Не бях чувал за желязна шипка, затова само изхъмках. После попитах:

— Щом толкова ви пречи, защо ти и дядо ти не я изскубнете?

— Че как ще я изскубеш? — учудено попита Володка. — Нали ти казвам, това е желязна шипка. Корените й стигат до центъра на Земята.

— Все ги измисляш едни…

— Нищо не измислям — разсеяно каза Володка. — Истина е… Сега върви направо, тук има пряк път.

Аз се промъкнах през храстите и изнесох Володка на широката улица на вилното селище.

Тишината беше невероятна. Дори дъждецът спря и вече не шумолеше в тревата. Не светеше нито едно прозорче. Но не беше съвсем тъмно. В небето се виждаха облаци, които сякаш отразяваха далечна разсеяна светлина.

Володка се размърда нетърпеливо и аз го пуснах на земята. Той изохка: беше изтървал раковината върху крака си. Вдигнах я и повече не му я дадох: ще вземе да я счупи или да се нарани с нея.

— И накъде ще вървим сега? — попитах го аз. Володка уверено посочи някъде край къщите.

Хванах го за рамото и двамата тръгнахме по средата на улицата.

Стана още по-светло. Облаците се очертаваха по-ясно, във въздуха сякаш увисна сребрист прашец. Мълчахме и навярно мислехме за едно и също: как ще свърши нашето пътешествие? Не се решавах да заговоря за това, Володка също, струва ми се. Изглежда, и двамата се бояхме да не разрушим приказката. А беше трудно да се мълчи. И аз просто така, само колкото да кажа нещо, казах полугласно:

— Какви странни облаци. Светят…

Володка помълча и тихичко каза:

— Навярно в тях се отразява звездната светлина.

— Толкова силно?

— Че защо не? Над облаците звездите светят много ярко. Просто ние не ги виждаме…

Той помълча още малко и изведнъж попита:

— А защо светят всъщност?

— Кои, звездите ли?

— Ами да. Нали огънят гори само когато има въздух, а там е безвъздушно пространство…

— Учените казват, че в тях се извършват атомни процеси. Впрочем и това не е изучено докрай…

— И при това горят вечно.

— Е, не съвсем вечно. Звездите също се раждат и умират.

— Все едно — милиарди години…

— Володка, какво ти дойде изведнъж наум за звездите?

Той отвърна сериозно:

— Защо ли? Аз често мисля за тях… Ето виж, ако нямаше звезди, нямаше да има и планети. Значи нямаше да има и хора. Изобщо нищо хубаво нямаше да има. И ние с теб нямаше да се сприятелим.

„Наистина…“ — помислих си аз и стиснах по-силно рамото на Володка.

Вървяхме вече около четвърт час, а улицата все не свършваше. „Странно — мислех си, — та това е вилна зона, а не град.“

Стана по-топло. Володка си смъкна качулката.

Улицата се стесни, къщите бяха съвсем наблизо. Успях да забележа — в трептящата полусветлина на облаците — колко бяха необикновени. Всъщност това бяха две много дълги здания от двете страни. Те образуваха улицата. Отдясно мътно проблясваше безкраен ред от полукръгли прозорци, а пред лявото здание имаше дълга тераса или галерия — стълбове с навеси.

Приближихме се и аз видях, че стълбовете са покрити с дърворезба — дървени цветя и листа. По корниза горе смътно се различаваха някакви смеещи се маски.

— Какви са тези къщи, Володка?

— Не знам — прошепна той. — Никога преди не съм ги виждал.

Дори в полумрака забелязвах колко тревожни бяха очите му.

Вълна от топъл въздух премина край къщите и аз почувствувах дъха на трева. На онази сребриста трева, която никнеше край стените на Града.

— Какво? — трескаво прошепна Володка. — Значи… вече?… Наистина ли?

Стиснах ръката му и го поведох край дърворезните стълбове. Още не знаех къде сме точно, но гърлото ми се стягаше от вълнение.

Така вървяхме може би половин минута. Най-сетне улицата свърши и в същия миг зад просветналия край на облака се показа късче луна. Аз спрях и радостно притиснах Володка до себе си. Луната можеше да свети само там. В света на Валерка. У нас беше новолуние.

Яркият кръг се изтърколи целият иззад облака и сякаш пламна син прожектор.

— Ой! Ура… — с тих възторг каза Володка. — Гледай!

Гледах. Но очите ми не можеха да привикнат веднага към странния сребристосин цвят.

Отляво върху хълма, който се извисяваше на километър от нас, се виждаха бели къщички. А отдясно и отпред се издигаше мъглива искряща стена, която заемаше половината пространство. Не можеше да се разбере близо ли е или много далеч. Ясно се виждаше само това, което беше близо до нас: храсти и струпани камъни.

Не знам какво ме тласна, но аз моментално реших да се изкатеря върху камъните и да се огледам. Изтичах с раковината в ръка нагоре по гранитните издатини и чух вика на Володка:

— Ами аз! Чакай, ще дойда с теб.

Обърнах се, за да го успокоя. Камъкът под крака ми се разлюля. Направих крачка встрани, но не намерих опора. Олюлях се, размахах ръце и… полетях в пропастта.

 

 

4.

 

Имам приятели алпинисти, които ме бяха научили на някои неща. Извъртях се и успях да се хвана за каменния корниз. Раковината, разбира се, полетя надолу, но на мен не ми беше до това. Острото усещане за опасност ме разтърси целия и аз разбрах всичко. Разбрах, че мъгливата стена с лунни искри по нея е океанът и аз съм увиснал на ръба на стръмен, при това явно много висок бряг. И че ако се пусна, ще падна или върху остри скали, или във водата (а как щях да плувам с шлифера и ботушите?).

— Володка — извиках аз сподавено.

Но когато чух как под краката му се посипаха камъчета, се изплаших:

— Не идвай насам, ще паднеш!

Това беше глупаво. Кой освен него можеше да помогне?

Но какво можеше да направи той? Нима имаше сили да ме измъкне? Държах се с вкочанясали пръсти и чувствувах колко тромаво и тежко е тялото ми.

Не виждах какво има долу, пред очите ми беше само тъмният камък. Краката ми се люлееха и не намираха опора.

— Сега! — извика Володка. — Не се страхувай!

Направих отчаян опит да се придърпам нагоре, но едва не се изтървах. Вдигнах глава, но видях само каменния корниз.

— По-спокойно! — каза, почти плачейки, Володка. — На, дръж.

По ръката ми се плъзна познатото въженце, залюля се до бузата ми. Имаше възелчета и примка накрая. Браво, Володка!

Знаех, че капроновото въженце ще ме издържи. Ще се хвана за него, ще се разлюлея и ще прехвърля през корниза лакътя и крака си. Володка ще ме хване за шлифера и ще ми помогне да се измъкна. Само че щях ли да се удържа за въженцето, толкова тънко и хлъзгаво?

С последни сили се вкопчих с дясната ръка, отпуснах за миг лявата, пъхнах я в примката и стиснах възелчетата. Но дясната ръка ме подведе — пръстите се изплъзнаха. От внезапното дръпване изпуснах възелчетата, тънката примка се стегна и аз увиснах, въртейки се, на въженцето.

Режещата болка беше толкова остра, че не виждах нищо, макар да се извъртях целият.

Застенах и се хванах с дясната ръка над примката. Но въженцето беше тънко и гладко, не можех да се задържа. И не можех да достигна възелчетата. Болката пълзеше от китката към рамото. Изплаших се да не изгубя съзнание.

„Да не си посмял!“ — заповядах си аз и широко отворих очи. Отново висях с лице към скалата, но вече с цял метър по-ниско. Затова пък близо до себе си видях издатина. Ако се разлюлеех, можех да стъпя на нея и да се хвана за гранитната козирка. Само да издържа!

— Володка! — изстенах аз. — Здраво ли си вързал?

И чух глухия, дрезгав отговор:

— Не успях… но държа.

За миг дори забравих болката. Понякога ужасът е по-силен от нея.

— Пусни!

Разбира се, нямах никакво желание да ставам герой и не мечтаех за подвиг. Успях дори да си помисля с надежда, че докато падам, ще успея да се хвана за някоя издатина. Или ще падна във водата и ще успея да се измъкна. Но Володка нямаше да се измъкне. Ако паднеше, със сигурност щеше да се пребие.

— Пусни веднага!

— Няма… качвай се…

— Пусни, няма да ме издържиш!

— Ще издържа. Опрял съм се с краката.

Говореше глухо, с усилие.

Представих си как изопнатото въженце се врязва в дланите му и изкрещях с всички сили:

— Пусни въжето!!!

— Няма! — отвърна той и май че се разплака. Започнах да му крещя. Крещях от страх за него и за себе си, от болка и отчаяние. Крещях и висях неподвижно, защото чувствувах, че ако се разлюлея дори малко, Володка ще се срути от каменната площадка. После млъкнах. Спомних си за ножа.

Отново увиснах на лявата ръка, която вече бе изтръпнала от примката, пъхнах дясната в джоба си и напипах дръжката. Всичко в мен се напрегна от предчувствието за страшното падане.

Но нямаше да загина, не! Измъкнах ножа от канията и с тежкото, добре наточено острие ударих по опнатото въже…

Бях разсичал пирони с този нож. Но от въженцето на Володка острието отскочи, сякаш се бе натъкнало на стомана. Отскочи и се изтръгна от ръката ми.

Въпреки цялото отчаяние и страх се изумих така, че увиснах като чувал. Ножът тихо издрънча някъде долу. Това ми върна чувствата. Отново исках да закрещя на Володка, но изведнъж почувствувах, че се издигам. Пред очите ми се появи ръбът на пропастта, после нечии пръсти яростно се вкопчиха в шлифера ми и ме задърпаха нагоре. Опрях се с лакът в корниза, легнах върху него и прехвърлих коляното си. Претърколих се през лявото рамо по гръб и от последното избухване на болката затворих очи.

Навярно съм изгубил съзнание за минута. Във всеки случай не помня кога са свалили примката от ръката ми. Усетих как нещо меко и прохладно се докосна до раздраната ми кожа. Тази прохлада всмука и разтопи болката. Усещах само гъделичкащи тръпки в лявата ръка, която беше като изтръпнала.

Отворих очи и видях Володка… Двама Володковци. Стояха един до друг. Единият беше с анорака си, другият — със светла копринена ризка, препасана с тънко блестящо коланче.

— Е, какво сега? — жално попита Володка е анорака. — Жив ли си?

А Володка с ризата приклекна и намести на ръката ми компреса от влажни листа. Светлите му коси пламнаха под лунната светлина. И макар лицето му да оставаше в сянка, познах го веднага. Той попита смутено:

— Как е ръката ви? Не ви ли боли?

— Васильок! — казах аз, почти изплашен. — Ти какво? Защо ми говориш на „ви“?

Той се засмя с познатата усмивка — нерешителна, но толкова сърдечна:

— Ами… ти… сега си такъв голям.

Наистина! Та той нито веднъж не ме беше виждал голям. Валерка ме беше виждал, но Братлето — никога. Винаги идвах при него като момче. Дванадесетгодишно хлапе с изрусяла от слънцето коса и драскотини по острите лакти…

— Какво като съм голям? Има ли разлика, Васильок?

— Пак си е глупав — полугласно добави Володка.

Не се разсърдих. Изведнъж почувствувах срам — аз, големият, съм се разкиснал и се търкалям пред момчетата. Скочих. Болката отново прониза ръката ми. Стиснах зъби.

— Не скачай толкова, че пак ще се изтресеш — намръщено ме предупреди Володка. — По-добре виж къде се канеше да идеш…

Дълбоко долу дълги вълни щурмуваха брега, огромни стълбове от пръски като бели дървета излитаха между скалите. Едва сега разбрах, че въздухът е изпълнен с шума на прибоя. Но този шум бе толкова равномерен, че изглеждаше като част от тишината.

От ръба на пропастта до прибоя имаше не по-малко от стотина метра.

— Е, как ти се харесва? — мрачно попита Володка.

— Как ме удържа? — тихо попитах аз.

Володка помръдна рамо и обясни:

— Оня камък виждаш ли го? Легнах на него по гръб, свих си краката и се държах с тях за ръба му…

Значи той е лежал на тази квадратна скала. Острият каменен ръб се е врязвал в краката му, а връвта, увита около ръцете, е раздирала кожата…

— Добре, че той дойде навреме — прошепна Володка и кимна към Братлето. — Като се вкопчи в яката ти…

И тези два дребосъка ме бяха измъкнали!…

— Покажи си ръцете, Володка.

— Нали виждаш, че си държа шортите? — сърдито промърмори той. — Ще паднат, ако ги пусна.

Наистина той още не бе успял да се опаше с въженцето.

— Никъде няма да се дянат. Покажи си ръцете.

Володка въздъхна, наду корем, за да удържи шортите си, и протегна напред ръце. На дланите му имаше тъмни ивици. Но не бяха толкова страшни, колкото очаквах.

Братлето се приближи и смутено обясни:

— Ние веднага им сложихме от тези листа. Това е костенуркова трева, тук расте много. Тя лекува моментално.

Това чувствувах и аз: болката в ръката ми отново утихна.

Володка вдигна от камъните своето въженце:

— Какво си ми добричко и здраво… А тоя лош чичко искаше с нож да те реже.

— Откъде знаеш за ножа? Нали не виждаше?

— Откъде… Сетих се. Какво, като не виждах? Затова пък чувах много работи… Как висиш долу и ми крещиш.

— Прощавай, малкия — казах аз.

— Нищо, нищо — снизходително промърмори Володка, после със закъснение се озъби: — Ти си малък!

А аз се зарадвах и разсърдих едновременно. Разсърдих се на себе си, задето все още бях под впечатлението на тази ужасна случка. Нали всичко свърши добре, докога ще треперя още? А се зарадвах, защото най-сетне осъзнах — ами че ето го Братлето, съвсем истинско!

Значи най-сетне настъпи времето на главните събития. Та нали Валерка не беше изпратил раковината току-така? Нали не дойдох тук с Володка само за да се полюлея на въженцето?

Вече бяха минали две Приказки: една печална и ласкава и една жестока, но с добър край. Трябваше да има и трета. Неизвестно каква, но трябваше да има.

… А Володка и Васильок се гледаха, сякаш водеха безмълвен разговор.

— Запознайте се поне — казах аз.

Володка ме погледна небрежно:

— Че какво има да се запознаваме? И така знаем…

Той хвана Братлето за ръка и ние започнахме да слизаме от камънака.

Володка тихо каза на Братлето:

— Той много е разказвал за теб… Нали ти се казваш Васильок? А може ли да ти викам Васка?

Аз се намръщих, но Братлето отвърна весело и просто:

— Може, разбира се.

Тръгнахме по пътеката през тревата. Вървях отзад и виждах само осветените от луната глави на момчетата — тъмнорусата на Володка и съвсем светлата на Васильок. Но си представих какви са лицата им сега. Володка се мъчи да прикрие смущението си зад безгрижната усмивка, а Васильок го поглежда отстрани — също смутен, малко нерешителен и, изглежда, иска да каже нещо.

Най-после каза тихо:

— И аз съм чувал за теб…

— Той ли ти разказа? — бързо попита Володка.

— Той те викаше насън… Тогава, след онзи бой.

Изглежда Володка престана да се усмихва. А Братлето каза:

— И аз тогава разбрах…

— Какво?

— Ами… какъв си.

Володка помълча и сковано попита:

— Какъв?

— Ами… такъв — Братлето пак се смути и не можа да намери отговор.

После каза сериозно:

— Като твоето въженце.

Володка леко се спъна и за миг хванатите им ръце трепнаха. Но не се пуснаха, а се хванаха още по-здраво — ръка в ръка.

Стана ми мъничко обидно, задето вървят заедно, а мен оставиха сам. Но в същия миг двамата се обърнаха.

— Не изоставай — каза Братлето. — Измори ли се?

А Володка отбеляза сурово:

— Трябва да вървиш с нас, че иначе пак ще се изтърсиш някъде. Само бели с тия възрастни, краката им са дълги, а полза никаква…

Догоних ги зарадван, те застанаха от двете ми страни и ме хванаха за ръце. И тръгнаха, притиснати до мен — може би защото пътеката беше тясна, а по краищата й растяха високи стъбла с твърди назъбени листа.

— Васильок, какво се е случило? — попитах аз. — Защо ме повикахте?

— Нищо не се е случило — безгрижно отвърна Братлето. — Тоест нищо лошо… Предстои далечно плаване, за цяла година. Брат ми искаше да те види преди заминаването.

— А как пратихте раковината? — намеси се Володка.

Братлето обясни с все същия безгрижен тон:

— Тях ги пращат по слънчевите лъчи, когато духа обедният вятър… Брат ми знае по-добре, той е изучавал това, а аз още не разбирам всичко.

— При него ли отиваме? — попитах аз.

— При него.

5.

Скоро влязохме в селището. Бели къщички с полукръгли прозорчета и множество дървени стълби се тълпяха в безпорядък по склона на хълма. Склонът се спускаше към морето. По високия насип край брега минаваше улица, покрита с грапави плочи. Край нея стърчаха стълбове с окачени на тях рибарски мрежи. По мрежите, подобно на уловени в морето сребърни монетки, блестяха едри рибешки люспи.

Топъл ветрец подухваше в лицата ни, мрежите бавно се поклащаха. Миришеше на бъчви за риба, на сладникава трева и морска сол.

Володка се озърташе и очите му блестяха.

Понякога срещахме мъже с кожени шапки и раирани фланелки. Изпращаха ни с поглед, но без учудване.

Морето шумеше, някои пръски прелитаха над парапета на улицата.

До самото море, зад парапета, се извисяваше още едно здание, което не приличаше на останалите. Беше тъмно, с три реда тесни решетести прозорци, с тежки фигури на животни и фенери с орнаменти върху изпъкналата фасада. Изведнъж съобразих, че това е високата кърма на ветроходен кораб.

Приближихме се. Заобленият борд с перила надвисна над нас. Върху плочите на улицата бе спуснат пружиниращ трап.

По него изтича Валерка.

Хвана ръцете ми, без да се усмихва, и каза:

— Здравей.

И на Володка, като на стар познат, също каза:

— Здравей.

Володка засумтя смутено.

Валерка изглеждаше доста пораснал в сравнение с миналия път. Навярно вече имаше петнадесет години. Над горната му устна тъмнееха косъмчета, лицето бе станало по-слабо и изглеждаше много мургаво. Беше облечен в тясна черна униформа. На раменете и ръкавите на късата куртка слабо проблясваше сребърна бродерия. На кръста му висеше тънка права сабя в черна ножница.

— Той капитан ли е? — шепнешком попита Володка Братлето.

Валерка го чу и се усмихна:

— Щурман съм.

Качихме се по трапа. Няколко личности с пиратски физиономии почтително се отдръпнаха от пътя ни. Валерка ни въведе в просторна каюта. Кръглата лампа, окачена под извитите греди на тавана, излъчваше мека, но силна светлина. По широката маса бяха разхвърляни карти. Върху тях спеше огромен рижав котарак.

— Ух, какъв е! По-голям е от нашия Митка — със завист каза Володка.

— Това е Рижик — поясни Братлето.

Той дръпна Володка към кожената койка, а ние с Валерка седнахме до масата.

Валерка беше някак скован.

— Прощавай, че не те посрещнах… Вече трети ден товарим, а днес освен това трябваше да привързваме и платната.

Братлето скочи:

— Готово ли е вече? Ще отидем да покажа на Володка кораба!

Двамата мигновено изчезнаха от каютата. Погледнах след тях разтревожен.

— Няма страшно — успокои ме Валерка. — Там навсякъде има матроси.

— Значи все пак построихте кораби — казах аз.

— Да. Поне това успяхме…

— И тръгвате на плаване? Далече ли?

— Много далеч… И почти слепешком. Казват, че на юг се намира голям континент. Никой не знае какво има там. Може би други страни, в които хората живеят по-умно от нас. Нали знаеш какво беше досега: всичко пропиляхме във войни. Каквото помнехме — забравихме го, каквото умеехме — изгубихме го. Сега отново ще откриваме света.

— Но главното е, че тръгнахте. Ти сега си щурман… А Братлето?

Валерка въздъхна и прехапа устни. Погледна ме жално, като малък:

— Той не може да тръгне с нас.

— Опасно ли е?

— Смъртоносно е.

Мълчах, защото не разбирах.

— Ще пресечем „обедната черта“ — каза Валерка. — Там слънцето е бясно, със стоманени лъчи. Възрастните могат да издържат, но такива като Васильок… Разбираш ли, това разрушава кръвта. Става жълта като лимонов сок и рядка. И тече безспирно от всяка драскотина. Дори стари белези започват да кървят. А ти помниш какво има той на рамото си…

Как можех да не помня!

— Как ще живее Братлето без теб?

— Все някак — печално отвърна Валерка. — При рибарите…

Лесно беше да се каже „все някак“. Васильок, за когото големият му брат е единствената светлина!…

Но изведнъж си спомних какво беше Братлето днес. Съвсем не изглеждаше тъжно — смееше се, скачаше. Учудено погледнах Валерка и той разбра:

— Всичко мина. Колко сълзи имаше… Но ние се готвим отдавна. Той свикна с мисълта, че трябва да отплаваме. А характерът му е твърд… Пък и вие дойдохте днес, затова е радостен.

— Ние ще го навестяваме. Това е възможно, нали?

Веждите на Валерка нервно трепнаха. Искаше да каже нещо, но в този момент вратата скръцна и на прага се появи могъща фигура с кожени панталони и ботуши, с карирана риза и опърпана шапка, изпод която стърчаха краищата на пъстра кърпа. Не човек, а брадата скала.

Скалата свали шапка и се почеса през кърпата по тила. После заговори с почтително приглушен бас:

— Моля да бъда извинен от Светлия щурман Иту Лариу Ден, но всички матроси са в недоумение. Капитанът заповяда да натоварим първо влакното, а върху него бъчвите със сланина…

— Че правете, както ви е заповядал — нетърпеливо каза Валерка. — Той знае най-добре.

— То си е така — избуча рижавият великан, — но ще се осмеля да забележа, Светъл щурмане, че бъчвите са тежки. Ако се товарят високо, клатенето при вълнение ще се усили. Трудно ще ви е да ловите звездите с вашите инструменти.

— Нищо — усмихна се Валерка, — ще ги хвана.

— Освен това при подобно товарене ще трябва да сложим резервните вериги при бизан-мачтата^[21]. А точно там са компасите…

— Ох, по дяволите — каза Валерка и стана. — Прощавай, сега ще се върна.

Той изскочи от каютата, като закачи вратата с дръжката на сабята си. А аз си помислих, че сега вече ще ми е трудно да го наричам Валерка. Сега той е Светлият щурман Иту Лариу Ден, познаващ тайните на звездите и морето. Навярно на кораба има власт не по-малка от властта на капитана.

Той се върна след две минути и каза виновно:

— Капитанът ни е много добър човек, но от компаси и карти не разбира особено много…

Той чукна с нокът големия глобус с очертанията на непознати земи. Спящият Рижик недоволно помръдна опашка.

Отново исках да попитам възможно ли е да посещаваме Братлето. И отново през вратата се подаде главата с кърпа върху рижите кичури:

— Ще се осмеля да обезпокоя за втори път Светлия щурман и неговия гост. Вашият млад брат и неговият приятел се носят между мачтите и вантите като летящи маймунки. Да ги гледа човек, е истинско удоволствие, разбира се, само че те вече се изтърсиха веднъж в трюма за риба.

Тук вече скочихме и двамата. Но „летящите маймуни“ сами нахълтаха в каютата. Тръшнаха се на кожената койка и вирнаха крака, облепени с рибешки люспи. Забелязах, че Володка е препасан с блестящото коланче, а ризата на Васильок е пъхната в късите му панталонки и от джоба му се подава бялото въженце.

Светлият щурман Иту Дариу Ден си придаде строг израз. Той заговори на Братлето със суров тон, в който обаче се долавяше безпомощна нотка:

— Колко пъти ти казвах: да не си посмял да се катериш по мачтите!

— Няма вече — кротко каза Братлето.

Спогледаха се с Володка и се разсмяха.

— Ще ме докараш дотам, че ще ви изгоня от кораба — заплаши ги щурманът.

Братлето лукаво забеляза:

— Ти не си началник на платната. Ти се занимаваш само с приборите, а при платната заповядва боцманът Вига Астик. Пък той ни разрешава.

— Заедно с боцмана ще ви изгоня — обеща им Валерка.

Стисна устни (за да не се разсмее) и им обърна гръб, за да покаже колко е възмутен. Каза ми уж тихо, но така, че да го чуе палавият му брат:

— Станал е невъзможен! Не се излиза на глава…

Погледнах многозначително към Володка и казах, че навярно тия двама пирати навлизат в знаменитата възраст на пубертета. И попитах:

— Слушай, щурмане, вашите учени в своите мъдри книги казват ли нещо за пубертетната възраст? Какво според тях трябва да се прави в такива случаи?

— Пишат, разбира се — охотно отговори Валерка. — Трябва да се дърпат уши, друг начин и те не виждат.

— И тук имало глупаци — забеляза Володка. Той и Братлето станаха и на пръсти тръгнаха към вратата.

— Къде?! — изревах аз.

Володка се обърна:

— Ама ние няма да тичаме. Само ще гледаме как прекарват щуртроса^[22].

Щурманът Ден махна с ръка. Братлето и Володка насмешливо направиха физиономии на послушни момченца и излязоха.

— Намериха общ език — усмихнах се аз.

И видях лицето на Валерка. Стана ми страшно — такава безнадеждност се бе изписала върху него.

— В това няма нищо хубаво…

— Защо, Валерка? Какво се е случило?

— Нали виждаш колко се обикнаха. А днес ще се разделят. Васильок още не знае…

— Но нали…

Той поклати глава:

— Ти мислиш, че съм те повикал заради плаването. Какво е едно плаване, заминеш и се върнеш… Не е там работата. Нашите планети се разделят! Повече няма да се видим, Серьожа…

6.

Нашите планети се разделят…

Стояхме на високата кърмова палуба до планшира^[23]. Огромни дървени макари се люлееха над нас. Над близкия вълнолом в залива излитаха под лунната светлина бели езици пяна, но в малкото вътрешно заливче, където беше закотвен нашият кораб, цареше спокойствие. Имаше само леки вълнички, които се плискаха в борда. Във въжетата свиреше постоянен ветрец.

Долу, на средната палуба, Братлето и Валерка бяха вързали между мачтите своето въженце и учеха Рижик да ходи по него. Интересно, че котаракът ги слушаше. Матросите се тълпяха около тях и сдържано се кискаха.

Но всичко това аз забелязах машинално. Мислех за другото, за тъжното. Планетите ни се разделяха. Някаква космическа сила разкъсваше нашите пространства. Завинаги…

— Може пък да не е завинаги?

Щурманът Ден поклати глава. Той познаваше неизбежността на движенията в преплетените галактически светове и не можеше да греши.

Той каза:

— Сигурно и ти забеляза, че този път преходът беше по-труден.

— Не забелязах. Просто вървяхме. Първо в дъжда, после видяхме луната…

Валерка тъжно се усмихна:

— Просто сте вървели… Но само в пространството. А във времето? Ето ти не стана момче като миналия път.

Да, той беше прав. А аз, кой знае защо, не помислих за това. Може би защото редом с Володка бях свикнал да бъда голям. А може би случката с пропастта ме изби от релсите.

— Вече нищо ли не може да се направи, за да стана… като вас?

— Може, но е страшно трудно. Трябва да се строи лабиринт. Никога не съм го правил.

Помълчахме.

— Кога заминавате?

— На разсъмване. Но вие трябва да си тръгнете по-рано, докато свети луната…

Представих си колко мъчителна ще бъде раздялата. И Валерка ме разбра.

— Дори не знам как ще кажа на Васильок…

— Може би засега не бива да му казваме?

— Не бива да се лъже — мрачно каза Валерка. Чух зад гърба си меко тупване и се обърнах.

Рижик, изтърван от Братлето или може би от Валерка, беше паднал на четирите си лапи.

Двамата стояха пред нас и ни гледаха с еднакво отчаяни очи. Бяха се хванали за ръце толкова здраво, сякаш всяка секунда нещо можеше да ги откъсне един от друг. Разбрах, че вече няма нужда да им казвам каквото и да било. Но Валерка не издържа. Погледна към Володка, към мен и каза умоляващо:

— Защо не останете?

За миг забравих за всичко на света и отново се почувствувах момче. Направих крачка към Валерка. Да останем! Колко просто беше!

И тогава чух учудения глас на Володка:

— А мама?

Да! Какво ще стане с онези, които обичаме? Майката на Володка, Варя, нашето дете, което скоро трябва да се роди. Какво ще стане с приказката, която написах за театъра и която децата няма да видят, ако не се върна? Как ще изоставим всичко, към което сме привързани от детство? Цялата наша планета с нейните радости и горести, жестокост и ласка… Планетата с наша трева и наше слънце?

Валерка наведе глава.

 

Обратният ни път беше мълчалив и печален. Когато хората се разделят за кратко време, те си дават един на друг съвети, мечтаят за бъдеща среща, а ние — за какво можехме да говорим ние? За това, че никога няма да се забравим? Но това и така беше ясно.

Валерка и Братлето ни изпратиха много далеч. Дългите къщи останаха зад нас, лунната светлина потъна в облаците. Отново заръмя. Братлето зиморничаво потръпна и Валерка бързо му наметна куртката си.

Най-сетне спряхме край храсталака от железни шипки, близо до вилата със заковани врати. Застанахме в тесен кръг. Беше съвсем тъмно.

— За нас вече е време… — каза Валерка.

Мълчаливо стиснах в тъмнината тясната му длан.

— Да не загубиш… коланчето — тихо, със запъване каза Братлето.

— Няма. И ти… въженцето…

— В никакъв случай… — прошепна Братлето. То се притискаше към мен и аз почувствувах, че рамото му затрепери.

Никога не бях го виждал да плаче. И сега не виждах в тъмното, но разбирах…

Съжалението, мъката и яростта се смесиха и стегнаха гърлото ми. Всичко беше страшно несправедливо!

— Валерка… — казах аз. — Момчета… Почакайте. Не бива така! Трябва да се случи нещо хубаво, щом се срещнахме!

Володка и Братлето замряха напрегнати. А Валерка тихо каза:

— Измисли.

Стори ми се дори, че ми се надсмива. Но не, не Валерка, а самата Трета Приказка ми се надсмиваше. В нея бе нарушен някакъв закон, в нея нищо не се случваше, тя ни донесе само мъката от раздялата.

Какво можех да измисля? Два пъти бях спасявал приятелите си, но тогава имах оръжие и знаех с кого да се бия.

А може би работата не беше там? Просто тогава бях момче, а сега възрастен и навярно заради това не можех да защитя нашето момчешко щастие!

— Валерка! Ти нали каза, че можеш… че е трудно, но все пак можеш… За Лабиринта.

Нека не се случи нищо. Нека не измисля нищо. Но поне половин час да бъда като тях. Още веднъж ще потичаме заедно през високата гъделичкаща трева. Всичко друго, само не това сбогуване под ръмящия дъждец!

Валерка измъкна ръката си от моята:

— Прав си. Нещо не е наред, не е правилно… Добре. Ще опитам.

Отдръпна се. Ризата му белееше като неясно петно на три крачки от нас. По рязкото шумолене разбрах, че е извадил от ножницата сабята си.

След няколко секунди на върха на острието пламна зелено огънче. В тази светлина Валерка се виждаше добре. Стоеше изопнат, с насочена напред сабя. Ръката и острието образуваха права линия. Бе навел глава и сякаш се вслушваше в нещо.

Отначало стоеше неподвижен. После отметна назад лявата си ръка и няколко пъти сви пръсти. Сякаш търсеше за какво да се хване. Разбрах и с един скок се озовах до него. Без да гледа, той се вкопчи в лявата ми ръка над китката — болката отново ме прониза. Пръстите му ставаха все по-ледени. Нещо повече, аз почувствувах, че изстивам целият. Топлината изтичаше като ток от електрическа батерия, изтичаше от нас. Дори ми стана страшно.

И изведнъж всичко свърши. Зеленото огънче угасна. Валерка разтвори пръсти, отпусна сабята и дълго не можа да улучи отвора на ножницата.

— Е, това е всичко — каза той и аз почувствувах в тъмнината неговата усмивка.

Пред нас в мрака се очертаваха неясни скали, в тях се различаваше абсолютната чернота на тесен процеп.

— Какво пък, да тръгваме — каза Валерка. — Само не изоставайте, че можем да се изгубим. Това е Лабиринт…

— Слушай, щурмане, а Володка няма ли да се превърне в бебе, ако аз…

— Няма, ако не поиска — весело ме прекъсна Валерка.

— А ти няма ли да закъснееш?

— Не! — със сдържана тържественост в гласа произнесе щурманът Иту Лариу Ден. — Сега вече Времето ще ни чака!

7.

Може ли да се опише всичко това? Вървяхме ту по трева, ту по камъни, но не ги виждахме, чувахме само скърцане на подметки и шумолене на трева. Чувствувах, че около нас се извисяват твърди, високи стени, но не можех да различа нищо, виждах само неясна, тъмна мъгла, в която се движеха и искряха неярки съзвездия и дори цели спирални галактики. Една от тях, голяма колкото чинийка, бавно се плъзна край рамото ми и отмина назад. Извърнах се и в отбягващата светлина видях Володка и Братлето. Държаха се за ръце. Лицата им бяха бледи и сериозни.

Валерка вървеше пред нас. От време на време поглеждаше нагоре, към зигзагообразната ивица обикновено, земно небе, върху която светеха няколко неизменни звезди. Често завивахме и при всеки рязък завой от мъглата изплуваха подобни на играчки за елха разноцветни планети. Аз и Валерка преминавахме през тях, сякаш бяха от въздух. Това приличаше на сън, в който нищо не е учудващо и страшно.

После отново се стъмни. Стените станаха непрозрачни. Валерка отново забави крачките си и аз почувствувах усмивката му:

— Значи, на колко си години?

Също се усмихнах и нетърпеливо казах:

— Нали знаеш: винаги дванадесет.

— Мисли добре — сериозно каза Валерка. — Такова е мястото тук. Какъвто поискаш, такъв ще станеш. Ако щеш дете, ако щеш старец… ангел с крилца или рицар с броня…

Не искам крила. И броня не ми трябва! Нека отново стана обикновеното хлапе от улица „Чехов“, където растат тополи, където живеех някога с майка си и с приятелите си. Нека отново, както миналия път, на краката ми има меки кецове тридесет и шести номер (връзката на левия се беше скъсала и аз я замених с жица с червена изолация). Да бъда с измачканите сини шорти с шевове, избелели от често пране. И с ризата, която неумело, но грижливо ми закърпи Братлето след боя с Канцлера…

Или… не с тази риза!

През цялото си детство, от пет почти до петнадесет години, бях мечтал за матроска. Такива униформени блузки — малки, но истински — носеха децата от кръжока по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Но в кръжока приемаха само ако нямаш тройки…

Отчаяно, мъчително мечтаех за матроска. Повече, отколкото за велосипед. Поне така ми се струва сега. Защото велосипед в края на краищата ми купиха, а матроската си остана несбъдната приказка.

Веднъж едва не ми провървя. На битпазара, където ние с майка ми търсехме маркуч за пералната машина, един мрачен, мършав чичко продаваше моята мечта. Мама ме погледна в очите и ме съжали. Но парите не стигаха. Дотолкова не стигаха, че всякакво пазарене беше безсмислено. Сигурно щях да се разрева. Но наоколо се въртеше едно момиченце с лунички и спокойни, насмешливи жълти очи. Познавах я малко — тя отскоро живееше на нашата улица…

… Голяма колкото ябълка зеленикава планета беззвучно прониза стената и увисна близо до нас. Имаше пръстен като Сатурн. Планетата бързо се въртеше в пръстена си и хвърляше отблясъци, подобни на светли пеперуди.

— Уха… — тихо се обади зад мен Володка.

Една от тези светли пеперуди докосна лицето ми с топло крило. Вдигнах ръце — бяха станали тънки и леки. Видях сини маншети с три ивици, бели ръкави. На десния ръкав до лакътя личеше грижливо закърпена дупчица.

Значи, все пак… Или не?

Твърдо знаех, че тогава не купихме матроската. И въпреки това сега си спомнях друго — че я купихме. Да, помолихме чичкото да почака и се върнахме вкъщи за пари. После мама носеше към къщи плоския, увит във вестник пакет, а аз, радостен и благодарен, мъкнех скърцащата кошница със зеленчуци (бяхме ги купили в магазина за зеленчуци). Кошницата беше ужасно тежка и счупените й пръчки болезнено драскаха краката ми. Но това беше същинска дреболия в сравнение с моето щастие. И сенките на клоните весело танцуваха по напукания асфалтов тротоар… Но това се случи, струва ми се, не в нашия град, а в Северо-Подолск, където гостувахме на чичо ми. Но не е ли все едно?

Сега помнех!

Матроската се оказа малко голяма и мама до вечерта я прекрояваше, а аз направо танцувах от нетърпение. Най-сетне се гмурнах с главата напред в хладните платнени гънки. Стори ми се, че матроската има дъх на платно от стара фрегата.

Оправих пред огледалото гънките под коланчето, дълбоко въздъхнах и така се хвърлих на врата на мама, че едва не я съборих.

— Пират такъв — каза мама. — Не тичай по улиците дълго, късно е вече.

Вечерта надвисваше над града — прозрачно синя, с жълта ивица над ниските покриви. В някои градини горяха малки оранжеви огньове. Толкова беше топло, че въздухът ми се струваше пухкав. И всичко наоколо бе мълчаливо, но живо. Клоните на ябълките, подаващи се над оградите, бяха гъсто обсипани с цветове. Струваше ми се, че във въздуха беззвучно се пукат невидимите пъпки на някакви огромни цветя. Сякаш всеки миг те щяха да изникнат в полумрака, да докоснат топлите огради, сухите телеграфни стълбове, железните покриви — и всичко щеше да оживее и затрепти от необикновена радост.

В мига, в който излязох от вратата, в рамото и в гърдите ми се блъснаха два майски бръмбара. Изтръпнах, макар изобщо да не се боях от бръмбари. Просто нервите ми бяха напрегнати. Сърцето лудо биеше от радостен страх и смущение. Биеше така, че хартиената лястовица, скрита под матроската, потръпваше и мърдаше криле. Как нямаше да бие! Та аз не бях излязъл на улицата просто така. Аз отивах към къщата, където живееше момичето с жълтите очи.

Озъртайки се, със замряло сърце, аз се прекатерих през оградата и скочих в тревата. Лятото още не бе започнало, а тревата вече беше висока. Особено се бе разраснал лопушът. Листата му бяха прохладни и меки като устни на голямо, добро животно. Поседях малко в лопуша, промъкнах се до голямото ябълково дърво и се изкатерих по грапавия ствол до гъсто преплетените клони. Цветовете бяха бели като матроската ми. Те ме гъделичкаха по бузите, чувствувах прашеца, който пухкавите тичинки оставяха по лицето ми. В пролуката между листата видях отворения прозорец. И момичето. То седеше, озарено от настолна лампа, и четеше учебник по география за пети глас — също като моя. Разсеяно подръпваше с пръсти долната си устна и леко свиваше вежди. Така чудесно го правеше…

Седях и гледах, докато тя прехвърли страницата. Тогава се изплаших да не би да затвори книгата и да си отиде! Затаих дъх и извадих от пазвата си хартиената лястовица. Това беше първото ми писмо до момиче. Наистина в него не бе написано нищо, само на крилете бях нарисувал червени звездички — като на самолет. Но не е ли все едно?

Преброих до пет, рязко се промуших между клоните, прицелих се и хвърлих лястовицата. Отначало тя полетя добре, но пред самия прозорец пропадна към земята. И сърцето ми пропадна. Но лястовицата се издигна отново, влетя в стаята и клъвна белия абажур. И падна върху масата.

Момичето трепна. Взе я и се обърна към прозореца. Гледаше право към ябълката. Към мен!

Шумно скочих в тревата. Тромаво, но бързо прехвърлих оградата и хукнах по уличката. Дишах отчаяно, с хлипане. Странно чувство, едновременно на срам и радост, обгаряше лицето ми. Та тя ме видя! С моята бяла матроска пред тъмната ограда — разбира се, беше ме видяла! Беше ме познала… Нека! Нека да ме е познала!

Едва пред нашата врата видях, че от ръкава се е откъснало парченце плат.

— Толкова много ли си тичал? — попита мама. — Кипиш като самовар.

— Мамо… не се сърди. Аз, без да искам, я скъсах…

Мама въздъхна и отиде за конци.

… Беше ли се случило това, или не?

Когато се върна, ще попитам Варя — не е ли влетяла в нейното детство хартиена птичка с червени звездички на крилете.

 

Не знам дали вървяхме дълго. Времето не се усещаше. Може би то изобщо не съществуваше в Лабиринта. Но ето че по белите ръкави на матроската ми заподскачаха слънчеви зайчета.

Примижали, излязохме от теснината и се озовахме направо в ярката светлина на летен ден. Пред нас лежеше полегат бряг със светли плажове. На места от равната земя стърчаха единични или скупчени жълти скали. Сякаш скалистата местност бе затрупана с прах до върховете на камъните така, че се бяха образували равни площадки. На места камъкът бе плътно обрасъл с висока трева, но имаше и пролуки, в които стърчаха само отделни тънки стъбълца. Тревата също имаше жълтеникав цвят. Полюшваше се от равния ветрец и звънтеше така, както звънти в полята зрелият овес.

Океанът настъпваше към жълтата суша с равните си синьо-бели гребени. Вълните нахлуваха в пясъка дълбоко, дълбоко, отстъпваха и оставяха съскащи езици пяна.

И имаше толкова много слънце, топлина и спокоен празник, че тревогата и тъгата се стопиха. Не, мисълта за неизбежната разлъка не бе забравена, просто бе отстъпила назад, не беше главна. Главното беше яркият ден, който ни очакваше. Колко много неща можеха да се случат!

Срещнах веселите очи на Володка.

— Значи ето какъв си бил всъщност! — каза той.

Чувствувах познатата лекота и странна гъвкавост в своите момчешки мускули. И всички усещания бяха детски. От неотдавнашното слънчево обгаряне — бях се пекъл по саловете в Северо-Подолск — кожата на раменете леко ме наболяваше (това бе слаба, дори приятна болка, а докосването на матроската — прохладно и ласкаво). Наболяваше ме и коляното със засъхнала драскотина — бях се одрал неотдавна на стръмния склон в подножието на Северо-Подолската крепост… А ръката съвсем не ме болеше!

Володка ме огледа още веднъж от кецовете до яката на матроската и отбеляза:

— Е, не е лошо. Сега поне приличаш на човек.

— Ако ме дразниш, ще те фрасна — обещах му аз. — Сега поне имам право.

Володка отскочи и ми се изплези. Братлето хвърли на пясъка щурманската куртка и бързо застана до приятеля си:

— Хайде, кой е срещу нашите?

Каза го шеговито, дори ласкаво, с весело присвити усмихнати очи. Но аз си помислих: „Не завиждам на оня, който наистина обиди Володка в присъствието на Васильок.“

Стояха рамо до рамо и аз отново забелязах невероятната им прилика. Не толкова в лицата, колкото в нещо неуловимо: може би в усмивката или в движенията. И двамата разрошени, с еднакви, закачливи погледи. Копринената ризка на Братлето се бе измъкнала от панталонките и плющеше от вятъра, фланелката на Володка се повдигаше и откриваше изподрасканото му мургаво коремче.

— А къде ти е аноракът?

— Там остана — безгрижно каза Володка. — Закачи се в шипките и го хвърлих.

— Заплес — по навик казах аз.

Те се спогледаха, тръгнаха към мен и аз побързах да отскоча. Наистина, по-слабички и по-дребни от мен, но затова пък бяха двама. И щом успяха да измъкнат от пропастта възрастен човек, значи нищо не им струваше да теглят пердаха на едно момче.

А Валерка ни поглеждаше мълчаливо и с насмешка. Нали сега той бе по-голям от нас.

Но и той не беше възрастен. Изведнъж вдигна от земята куртката, плесна ме с нея по гърба и извика:

— Хайде да се къпем!

Радостно се разкрещяхме и хукнахме към морето.

 

Топлите вълни бяха силни и добри. Толкова много плувахме и скачахме в тях, че едва излязохме на брега и се проснахме без сили.

Такова щастие беше да лежиш под слънцето, да облизваш от кожата си солените капки и да загребваш под себе си горещия пясък.

На стотина метра от нас върху плоския хълм се извисяваше сивата кула на морски фар. Тя беше до самия лабиринт, но ние не я забелязахме, когато се появихме тук: беше останала зад гърба ни.

Затова пък сега разгледахме фара внимателно.

Беше квадратен, с тесни прозорци и нещо като кръгла остъклена беседка — същински огромен фенер. Там трябваше да има ярки лампи. Но на този фар навярно нямаше. В решетестите стъкла на „фенера“ чернееха множество празни клетки, по горния перваз растяха храстчета.

— Не работи ли? — попитах аз Валерка.

— Отдавна. Може би от сто години… Знаеш ли къде сме попаднали? Това е Жълтият остров от Западната каменна бариера. Тук е много опасно за кораби. Щурманите го заобикалят по такава дъга, че губят цяла седмица. Друго беше, когато фарът работеше…

— Добре, а защо не работи?

Валерка сърдито вдигна острите си рамене:

— Кой ще го поправи? Нали ти казвам — всичко започваме отначало. Толкова още работи не са свършени. Много, много отдавна никой ле е идвал тук. Аз самият познавам мястото само от карта.

— Оттук до вашия залив далеч ли е?

— Около триста мили — смутено отвърна Валерка. — Малко не улучих с изхода на лабиринта… Може пък така да е по-добре.

— А ще се качим ли на фара? — попита Володка.

— Непременно — отвърна Валерка.

Но сега не ни се ставаше от пясъка и ние продължавахме да се изтягаме лениво под слънчевите лъчи.

Най-сетне Братлето припълзя до Володка и му зашепна нещо. Те станаха, тръгнаха по съскащата пяна край плажа и скоро изчезнаха зад каменната верига, която започваше от брега и навлизаше в морето като остатък от древна крепостна стена.

Погледнах след тях с известно безпокойство, но ме мързеше да ставам. „Нищо няма да им се случи“ — си казах.

Но след няколко минути се случи. Братлето и Володка изскочиха иззад камъните и хукнаха към нас, като крещяха нещо.

Скочихме.

Те долетяха възбудени, но не уплашени, а радостни:

— Елате, бързо! Намерихме лодка!

8.

Скалната верига се врязваше навътре в морето на около седемдесет метра, после рязко свиваше и продължаваше край брега, постепенно разпадайки се на отделни камъни — като линия, която изведнъж се разпада на тирета и точки. Тази невисока каменна бариера образуваше малко заливче. Само на някои места вълните успяваха да се прехвърлят през нея. Водата тук беше почти спокойна. В най-тихото място, където веригата правеше завой, опряна до скалата, стоеше малка платноходка.

Стигнахме до нея по каменния гребен.

Лодката имаше тясна висока кърма със сложна резба, широк корпус, по който минаваше пояс от също такава заплетена резба, здрава мачта и дълга рея със свито под нея платно.

Братлето първо скочи в лодката. Последва го, разбира се, Володка. Платноходката се разлюля, сякаш събудена от сън.

— Като за нас е приготвена! — весело каза Володка.

Братлето хвана румпела^[24]. Рулят безшумно се завъртя в медните си панти.

Ние с Валерка също скочихме вътре.

— А може ли така, без да питаме? — попитах аз Валерка. — Тя сигурно си има собственик. Някой е дошъл с нея тук…

— Дошъл е преди петдесетина години — отвърна щурманът Ден. — Я виж колко е стара.

Наистина в тънките пролуки на обшивката и около шпанхоутите^[25] блестеше донесеният от вятъра пясък. Дървото на планшира беше избеляло, железните втулки на ключовете — покрити с морска ръжда.

— Та тя сигурно е изгнила.

— Не, това дърво не гние. Виж, платното… Платното беше триъгълно, подобно на онези, които у нас се наричат „латински“. То се залюля, когато го разгърнахме, заплющя под вятъра.

— Хубав плат — каза Валерка, — минерално влакно. То също не гние.

— Като капрона ли е? — попита Братлето и попипа омотаното около кръста му въженце.

— Като него — съгласи се Валерка.

Володка се обади нетърпеливо:

— Щом има лодка, значи трябва да се плава с нея. Инак за какво е тук?

Валерка седна до румпела, а на мен подаде шкота — меко въже, завързано за долния ъгъл на платното.

— Дръж го така, че да не плющи. Братлето и Володка смъкнаха от каменната издатина въжената примка, която удържаше лодката, и отблъснаха носа от брега.

И тръгнахме!

Отначало не много бързо, но когато каменният гребен свърши, вятърът налетя върху платното, изопна го — и се понесохме.

— Поворот!^[26] — каза Валерка.

Лодката обърна нос към открито море, платното се прехвърли към другия борд, долният ъгъл ме шибна по ухото и едва не ме изхвърли във водата.

— Дръж! — закрещя Валерка. — Нали ти казах — поворот!

Много ми се искаше да изглеждам като морски вълк, затова задърпах с всички сили. Братлето и Володка се хвърлиха да ми помагат. Лодката весело се носеше по разгърнатия, разчертан със съскащи бели гребени син океан.

От брега нашата скорост навярно не изглеждаше много голяма. Но ние се движехме остро срещу вятъра, вълните летяха срещу нас. Струваше ни се, че излитахме върху гребените им със скоростта на катер.

Лодката се носеше с лекота, понякога ни обливаха топли пръски. Ние се смеехме и не изпитвахме страх. Бяхме оставили всичките си дрехи на брега и пътувахме само по плувки, а Братлето пак се беше омотало с въженцето.

Лодката започна силно да се накланя към левия борд. За да я уравновесят, Братлето и Володка се хванаха за планшира от лявата страна, вкопчиха се с крака и силно се отметнаха назад — почти легнаха зад борда. Гребените на вълните ги заливаха и те крещяха радостно.

Почувствувах завист; без да изпускам шкота, аз се преместих до тях и също се отметнах зад борда.

— Ще обърнете лодката, дяволи такива! — извика Валерка.

Не слушахме Светлия щурман, макар той да ни заплаши, че ще ни изхвърли зад борда. Тогава Валерка уж небрежно подхвърли, че на такова разстояние от брега се въдят калмари и разни други хлъзгави и хапещи морски гадинки. Володка побърза да седне до мачтата и заяви, че му е омръзнало да се къпе. Попита деловито:

— А накъде всъщност плаваме?

— Все едно. Хайде към онова островче — каза нашият командир.

Пред нас на около половин километър се издигаха каменни зъбери.

 

Достигнахме скалите след около пет минути. Откъм подветрената страна, където вълните не бяха много силни, се отваряше тесен проход.

Платното заплющя. Като се хващахме за камъните, ние вкарахме лодката в мъничкия кръгъл залив. Скалите около нас бяха толкова високи, че заливчето приличаше по-скоро на пещера.

— Това сигурно е кратер на стар вулкан — прошепна Володка и шепотът му като с шумолящи криле полетя между каменните стени.

— По-скоро са останки от морски храм — каза Валерка. — Вижте.

Върху жълтеникавата каменна повърхност над нас беше изсечено огромно лице с дълга брадичка и тесни очи.

— Строг портрет — забелязах аз. — Някой морски бог?

Валерка кимна:

— Пазителя на дълбините, ако не се лъжа…

— Това не е Пазителя на дълбините, а Хака Баркарис — Морския зъб, Звездата на океана, Адмирала на пиратските флоти — сериозно каза Братлето.

— Че откъде знаеш? — учуди се Валерка.

Братлето хитро го погледна:

— Ами чел съм. Да не мислиш, че само ти си изучавал разните му там науки?

— Фукльо… — засмя се Валерка, но не иронично, а по-скоро с удоволствие. И разроши косата на тила на Васильок.

— Уф, че си… — каза Братлето, леко бутна с лакът Валерка, но веднага потърка ухо в рамото му.

После, малко смутен от тази незабележима ласка, весело предложи:

— Няма ли да окъпем щурмана? Само той е сух.

Ние дружно подхванахме идеята му. А Светлия щурман Иту Лариу Ден избяга на носа на лодката и оттам заяви, че пиратският адмирал Хака Баркарис би бил доволен от такъв бандитски екипаж като нашия.

Отказахме се да го преследваме. В този подобен на храм залив не ни беше до игри.

Когато върху камъните налиташе вълна, водата се вливаше в пролуките между тях. Плисък и ромолене изпълваха залива. И въпреки това всеки друг звук създаваше ехо.

Златисти стълбове светлина падаха отгоре. Те проникваха във водата и постепенно се стапяха в зеленикавия сумрак. Дъното не се виждаше. Само неясни сенки на водорасли се полюшваха в дълбочината.

Володка и Братлето легнаха по корем върху планшира и се загледаха във водата.

— Щом тук са идвали пирати, значи на дъното може да има съкровища — заяви Володка.

— А дълбочината? — попита Валерка. — Как ще стигнете до дъното?

— Дайте да я измерим — предложи Володка. Двамата с Братлето намериха на дъното на лодката ключ за весло, покрит с морска ръжда, и го завързаха на края на въженцето.

— Тук са точно двайсет метра — съобщи Володка. — Интересно ще стигнат ли?

Те започнаха да спускат своя самоделен лот^[27]. Но така и не стана ясно дали той е достигнал дъното. Въженцето, размотано почти до края, се отпусна, пак се обтегна — и така няколко пъти. Братлето и Володка се спогледаха и започнаха да изтеглят лота обратно.

— Майчице! — изпищя в ужас Володка.

Бързо изпълзя на кърмата, като тропаше с лакти и колене по шпанхоутите.

Ключът беше изчезнал от края на въженцето. Вместо него висеше огромен краб, вкопчил се с щипката си.

— Ама не се бой! — засмя се Братлето.

— Ами, не се бой! Я какво чудовище!

Крабът наистина беше страшничък. Голям колкото чинийка, клещите му — колкото дланите на Володка. Черупката беше обрасла с грапави мидички, между които се бяха оплели парчета водорасли. От тях крабът изглеждаше мъхест, стар и сърдит.

Но Братлето безстрашно го сложи на коленете си — като котенце. Ласкаво почеса твърдия му рачешки гръб.

— Съвсем не е чудовище. Той е добър.

Крабът подаде топчестите си очи на дълги стъбълца и ги обърна към Братлето. Стори ми се, че в тях проблесна любопитство.

— Добричък… — отново каза Братлето и откърти няколко мидички. Под тях блесна чистата и като че ли емайлирана броня — синкава, с мраморни жилки.

Крабовете, разбира се, не могат да се усмихват, но на мен ми се стори (честна дума!), че този гледа към Братлето с усмивка.

Братлето също му се усмихна. После каза, без да вдига глава:

— Ела, Володка.

— Да не съм луд!

— Ела, ела — отново се засмя Братлето.

Володка въздъхна и тръгна към страха си.

Крабът го чакаше, повдигнал щипки.

— Виж, той разбира всичко — каза Братлето и пъхна кутрето си в щипката му.

Володка изохка и стисна клепачи. Крабът лекичко стисна пръста на Братлето и веднага го пусна. Това приличаше на дружеско ръкостискане.

Володка отвори едно око.

— Хайде сега ти — каза Братлето. — Не бой се. Володка жално погледна към мен.

— Хайде, хайде — казах аз.

И Володка извърши подвиг — подаде на краба кутрето си.

След това, когато нищо страшно не се случи, той шумно въздъхна няколко пъти, облегна се на борда и изтри с лакът потта от челото си.

— Браво — прошепна Братлето може би на Володка, може би на краба.

— Това са много умни животни — обясни Валерка. — Някои учени пишат, че големите крабове имат свой език.

— Крабовете са като хората, всичко разбират — каза Братлето. — Хайде да го помолим за нещо.

— А как ще го помолим? — със слаб глас попита Володка.

— Ами ето така…

Братлето взе навитото въженце, наведе се над краба и малко смутено прошепна:

Жител морски, славен краб,

бъди силен, а не слаб,

извади ни от недрата

туй, което скри вълната.

После пъхна въженцето в щипката на краба и го пусна зад борда. Видяхме как нашият морски гост потъва в зелената дълбочина. Бялото въженце потъваше след него.

Скоро крабът изчезна в сенките на водораслите.

— Ще почакаме — каза Братлето и нави въженцето около пръста си.

— Дълго ли ще чакаме? — попитах аз.

— Не, не…

Минаха една-две минути и Братлето започна да издърпва въженцето. Ние с Валерка легнахме по корем на планшира, но Братлето каза:

— Недейте, моля ви се. Току-виж помислил, че сме алчни…

Не бяхме алчни, бяхме просто любопитни. С нетърпение чакахме кога крабът ще се озове отново в лодката. Дори Володка чакаше.

Братлето хвана краба за твърдия гръб и го сложи на планшира. Нашият осмокрак приятел застана на четирите си задни крака, а останалите вдигна, като че ли ни поздравяваше. Очите му весело блестяха. В лявата си щипка стискаше сплескано сиво топче колкото малка ябълка.

После той сам се преобърна и скочи във водата. Но преди да ни напусне, този странен морски жител ни махна с щипка за сбогом (сам видях, честна дума!).

— Ама че сте и вие, дори „благодаря“ не казахте на животното — отбеляза Валерка.

— Аз му казах, съвсем тихичко — възрази Братлето.

— А той какво ни донесе? — попита Володка, който се беше оживил, откакто крабът изчезна.

На дланта на Васильок лежеше черупка от морски таралеж. Беше стара, с изронени игли, от тях бяха останали само малки грапавинки. Приличаше на кръгла кутийка с дупчица в дъното.

Братлето разтърси кутийката и в нея нещо затрака като в дрънкалка. После тя се счупи отстрани и на дъното на лодката падна светло зрънце.

Валерка го хвана. Видях, че лицето му леко пребледня.

— Не може да бъде… — прошепна той.

— Това бисер ли е? — попитах аз, като се наведох до него.

— Че бисери има само в плоските миди — недоверчиво каза Володка. — А тази е някаква кръгла…

— Това не е обикновен бисер — тихо каза Валерка. — Такива не растат в миди. Това е вечен бисер.

Братлето трепна и отвори широко очи.

Бисерът лежеше на дланта на Валерка — светло полупрозрачно зърно, затаило в себе си синя искра.

— А какво му е вечното? — попитах аз. — Че не помътнява ли?

— Това са капки звезден дъжд — обясни Братлето. — Те падат в морето и там застиват.

— Като метеоритите ли? — попита Володка.

— Почти — замислен отвърна Валерка и полюшна дланта си, върху която лежеше бисерът. — Само че метеоритите са от желязо и камък, а това… това е звездно вещество… Между другото, едно такова зрънце може да направи човека император или да скара помежду им цели държави.

— Ама че находка… — стреснато каза Володка.

А аз казах:

— По-добре да го хвърлим на рибите…

Валерка се усмихна:

— Защо да го хвърляме? Ние с Васильок ще ви го подарим — на теб и на Володка. Нали не се каните да ставате императори? Нека ви напомня за нас.

Последните му думи ме боднаха с мисълта за близката раздяла. Но аз пропъдих тази мисъл: далеч беше още краят на Третата Приказка. Нямаше защо да се тъгува преждевременно.

Валерка хвана дланта ми и сложи в нея бисера. Той беше тежък като куршум и голям колкото боровинка.

Разбирах, че не бива да им отказвам.

— Благодаря, Валерка. Благодаря, Васильок.

— Той свети на тъмно — каза Братлето. — Като малка луна…

— А защо все пак се казва „вечен бисер“? — отново попитах аз.

Валерка обясни със строг глас:

— Той може да гори вечно. Ако го запалиш, ще свети като слънце и никога вече няма да угасне. В Стария Град на Западните острови едно зрънце, десет пъти по-малко от това, осветява цял площад вече много векове. Нищо не може да угаси такъв огън. Той гори дори и под водата.

— Как, без въздух ли?

— Звездите също горят без въздух.

Володка докосна бисерчето с пръст.

— Значи това е мъничка звезда? Колко добър беше този краб. Вече няма да се страхувам от крабове.

Всички се засмяхме. Аз сложих тежкия бисер в джобчето на плувките си. Братлето започна да навива въженцето. А пиратският адмирал Хака Баркарис със странен поглед ни гледаше от скалата.

9.

Вятърът беше попътен и ние долетяхме до брега за няколко минути. Валерка ловко вкара лодката в залива, завързахме я и по камъните се добрахме до плажа.

Наближаваше вечерта, въздухът сякаш пожълтяваше. Вятърът позатихна, шумоленето на тревата стана по-звънтящо. Престанахме да шумим и лудуваме. Бяхме малко уморени.

Започна отливът. Океанът отстъпваше и оголваше мокрото дъно с тъмни снопове водорасли и кръгли блестящи локви.

Братлето и Володка потичаха малко из тези локви, пръскаха се един друг, но без особено желание. После Володка се натъкна на облия блестящ гръб на заровила се в пясъка костенурка. За да докаже на Братлето, че вече не се страхува от морски животни, той започна да я изравя. Костенурката беше неподвижна и като че ли прекалено обла. После се оказа, че не е костенурка, а глинено гърне, покрито със странна карирана шарка.

— Знаете ли какво е това? — оживено каза Валерка. — Тези съдове са останали от древните мореплаватели, които са живели тук преди хиляди години.

— Дали вътре няма съкровище? — заинтересува се Володка.

Но в древния съд нямаше нищо. Само мокър пясък.

— В тях преди варяха супа от сини водорасли — каза Валерка.

— Искам супа от сини водорасли — съобщи Братлето. — Гладен съм.

— Бр — отзова се Володка.

— Никакви „бр“! Много е вкусна. Само че тук няма сини водорасли.

— Ами да наловим и сварим раци — предложи Валерка и крадешком погледна към Братлето.

— Как пък не! — подскочи то.

Засмяха се.

Малките сиви раци, сякаш подслушали коварните замисли на Валерка, се разбягаха по пясъка, изпокриха се под камъните. Много камъни бяха обрасли с плоски миди, подобни на черноморските.

— Ще си сварим миди — каза Валерка. — Добри са за ядене.

— А огън откъде? — попита Володка.

Веднага се сетих. Изтичах, намерих дрехите си и изтърсих джобовете. От тях изпаднаха два сини билета — аз и моят приятел Алик Головин бяхме ходили (преди петнадесет години) в кино „Темп“, за да гледаме филма „Смели хора“. После в дланта ми падна увеличителното стъкълце — подаръкът от Алик.

Слънцето беше ниско, но още напичаше добре. Аз насочих огнената точка на лупата към билетите и скоро по тях заподскачаха безцветни пламъчета. Събрахме суха трева и клони, сварихме миди в старинното гърне, в морска вода, която бълбукаше съвсем като супа в тенджера. Някои миди се отваряха сами, другите ги отваряше Валерка с острието на сабята си. Месото на мидите беше соленичко и миришеше на море. Беше чудесно! Володка каза, че цял живот ще помним този обяд.

Цял живот… Ще помним! И всички отново помислихме за едно и също: че скоро ще настъпи време, когато ще ни остане само това. Да си спомняме един за друг.

Лежахме на сухия пясък, притиснали рамене, и мълчахме. От дясната ми страна лежеше Валерка, от лявата — моят Володка.

Най-сетне Валерка каза:

— Все пак нещо не е наред. Като че ли не направихме нещо много важно…

— Не сме ходили на фара — напомни ни Володка.

— Нима това е най-важното? — с мек упрек попита Братлето.

— Кой знае! — упорствуваше Володка.

Погледнах към него, после към Валерка. Изглежда, и на двама ни беше дошла една и съща мисъл.

— Трябва да запалим фара — бързо казах аз. — Ненапразно сме попаднали именно на този остров.

Братлето и Володка едновременно се надигнаха, забили остри лакти в пясъка.

Валерка помисли малко и поклати глава:

— Аз също исках… Но не, невъзможно е. Там трябва да горят маслени лампи. А откъде масло? Кой ще ги наглежда, те не могат да горят вечно, трябва да се зареждат?

Володка до мен рязко помръдна и аз почувствувах взискателния му поглед. И казах:

— А бисерът? Нали той гори вечно?

Валерка бързо вдигна очи и отново ги сведе:

— Та това е подарък. Той е ваш — твой и на Володка.

— Той ще си бъде наш. И ваш също — заговорих аз колкото се може по-убедително. — Но той ще гори! Ще гори като…

В главата ми се мятаха всякакви мисли от рода на „неугасимия огън на дружбата“ и други подобни. Но тук нямаше нужда от красиви думи, затова казах:

— Ще гори, като че ли сме заедно… и сме го запалили за всички…

— И ти ще се върнеш по-рано, Дени — изведнъж тихо каза Братлето. — Няма да е нужно да заобикаляш Бариерата.

Вярно, Васильок! На това щурманът Ден нямаше какво да възрази.

Извадих от джоба си тежкото топче. Валерка го пое върху дланта си:

— А как ще го запалим? Не може с обикновен огън. Той пламва само от много силна топлина — от мълния или горящо желязо…

— Ех ти, щурмане! — възкликнах аз. — Забрави ли? На всички фарове има огромни лещи! Ще съберем слънчевите лъчи! Бързо, докато слънцето не е залязло!

 

Дотърчахме запъхтени до каменната площадка в основата на фара. Вратата беше изкъртена. Мрачно зееше сводестият вход. Но тази мрачност не ни изплаши, ние бързахме, за да не изпуснем слънцето — то беше близко до хоризонта и жълтееше. И все пак се задържахме пред кулата.

Близо до основата й, сред валчестите камъни, лежеше огромна котва. Беше проядена от морската сол, цялата червеникава от ръжда. Вретеното й бе плътно притиснато до базалтовата площадка, единият рог с триъгълна лапа стърчеше нагоре, а вторият — изцяло враснал в камъка. Сякаш много, много отдавна камъкът се бе разтопил, обхванал котвената лапа и застинал отново. Валерка погали ръждивото тяло на котвата:

— Знаете ли от колко време лежи тук? Някога това е било морско дъно, после водата се е отдръпнала. Тази котва сигурно е паднала от някой кораб преди повече от хиляда години. И така си е останала… Вижте, та тя направо е враснала в планетата.

Ние с Братлето също погалихме покрития с ръжда гръб на котвата-великан. Володка се опита да помръдне големия пръстен, за който се връзва веригата, но той се беше сраснал с гнездото си.

— Слънцето залязва — казах аз.

Сенките на котвата, камъните, ниските скали, където беше изходът на лабиринта, се издължиха и плъзнаха по склона.

Влязохме в кулата.

Отвън тя беше квадратна, отвътре — кръгла. Като че ли един четириъгълен стълб беше пробит със свредел. Там, където отвън бяха ъглите, каменната зидария беше особено дебела. Древните строители бяха пробили в нея полукръгли вдлъбнатини. От ниша към ниша се изкачваше в начупена линия тънка желязна стълба. Когато се заизкачвахме, стълбата закънтя, от перилата се посипаха люспи ръжда.

Беше ни малко страх от това качване. Кръглата пустота кънтеше и над нас, и под нас. Но през тесните прозорци проникваше слънцето и разсичаше тази пустота със снопове лъчи. Те бяха станали розови — значи трябваше да се бърза.

Вървях последен и внимавах да не би Володка и Братлето от безгрижност да се изтърколят по стъпалата. Затова не се озъртах много. Но все пак успях да забележа в нишите навити, полуизгнили въжета, кръгли фенери и някакви черни сандъци. Странни кожени въжета се издигаха нагоре от тях.

След полумрака на тъмния кладенец остъклената фенерна кабина почти ни ослепи. От тази височина слънцето не изглеждаше много ниско — това беше първото, което забелязах.

А второто… Второто беше, че лещи нямаше.

По-точно казано, имаше, но не ни вършеха работа. Не бяха изпъкналите стъкла, които очаквахме да видим. Лещите на фара се състояха от множество концентрични кристални пръстени. Отдалеч те навярно приличаха на стъклата на автомобилен фар. И на всичко отгоре бяха вградени в неподвижни метални рамки. Не можеха нито да се завъртят, нито да се свалят.

Спогледахме се огорчени и с недоумение. Братлето попита Валерка — без упрек, но много разочаровано:

— Ама ти не знаеше ли?

— Да не съм строител на фарове? Досега съм ги виждал само откъм морето.

Изведнъж почувствувах страшна обида. Нима всичко е било напразно?

Володка предложи:

— А какво ще кажете, ако оставим тук бисера и прекараме до него гръмоотвод? При някоя буря ще удари гръм и…

— Тук никога няма бури… — печално каза Валерка.

Братлето, кой знае защо, се изкатери на площадката между лещите, където някога бе стояла лампата. Сега там стърчаха два железни лоста. Дългоцветни петна от кристалните пръстени се плъзнаха по ризата на Братлето, после яркото слънчево зайче скочи към очите му. Братлето замижа, вдигна ръка към очите си и закачи с лакът подвижния лост.

Чу се пращене и между лостовете прескочи синя искра.

10.

Веднъж в седми клас ме удари ток от електростатичната машина (нали знаете, такъв един прозрачен кръг с ръчка за въртене, четки и блестящи топчета). Оттогава електричеството предизвикваше у мен нервна реакция.

Трескаво хванах Братлето за ризата и го измъкнах изпод лещите. То примигваше учудено. Володка също примигваше. А Валерка доста се изплаши за братчето си.

— Това пък какво е? — попитах аз. — Значи вие имате електричество?

Той сърдито погледна лостовете и мрачно отвърна:

— Имахме… Много неща имахме, но всичко е забравено. Сега отново търсим…

Той отново погледна към контактите, към Братлето и попита:

— А това… опасно ли беше?

— Зависи какво е напрежението — казах аз и си спомних кожените шнурове и черните сандъци в нишите.

Това трябваше да са кабели и акумулатори и енергията се беше запазила през цялото това време.

Наклонените железни лостове завършваха с остри клюнове, под които имаше дървени дръжки — явно, за да могат да се местят с ръце. Промъкнах се с треперещи колене между лещите и отново сближих контактите. И отново с пращене прелетя начупена искра, дълга около два сантиметра.

— Ами че това е мълния! — възкликна Володка. — Тя ще го запали!

Ето колко просто се реши всичко. Зарадвахме се и започнахме да мислим как ще закрепим бисерното зрънце между клюновете на контактите.

От пода се издигаше меден винт с кръгла площадка на върха. Приличаше на столче за пианист. Навярно на него е било закрепено гнездото за лампата. Извъртях го до края, но височината му не стигаше. Володка и Братлето се спогледаха. Володка бързо каза:

— Трябва да сложим камък с вдлъбнатина. Долу има такива.

Преди да успея да отговоря, стълбата закънтя под краката му.

— По-внимателно, летяща маймуно! — извиках аз подир него.

Ехото още не беше заглъхнало, а Володка вече излетя от кулата. Видяхме го от балкончето, което заобикаляше „фенера“ на фара.

Володка намери камък близо до котвата и с усилие го вдигна.

— Спуснете въженцето! — извика той.

Братлето бързо размота капроновото въженце.

— Няма да стигне — със съмнение казах аз.

— Ще стигне — отвърна Братлето с тон, много подобен на този на Володка.

И наистина стигна. Володка завърза камъка на кръст и ни извика да го изтеглим.

— Ще го изтеглим! А ти се качвай!

— Не, ще почакам! Може да потрябват още камъни!

Но повече камъни не потрябваха. Това паве с вдлъбнатина отгоре беше сякаш специално приготвено за нас. Когато сложих върху него бисера, клюновете на лостовете го докоснаха.

Нетърпеливо ги сближих.

Синьото змийче на искрата изпращя един-два пъти и обви бялото зрънце. После искрите затанцуваха безспирно. Бисерът хвърляше синкави отблясъци, но не се запалваше.

— Напрежението е слабо — казах аз.

— Значи нищо няма да стане? — попита с огорчение Валерка.

— Не знам. Виж, ако можехме да получим волтова дъга… Тя може да стопи и метал.

— А как ще я получим?

— Да имахме графит… Поне едно моливче.

— Може пък Володя да има — каза Братлето.

Сетихме се, че Володя още ни чака долу, и изскочихме на балкона. Володка стоеше, вдигнал нагоре глава.

— Имаш ли обикновено моливче? — извиках аз.

— За какво ви е?

— За контактите!

— Много ли ви трябва?

— Много!

— Имах, но остана в анорака!

Едва не плюх от разочарование.

— Ако трябва, ще изтичам! — извика Володка.

„Ще изтичам!“ Като че ли е до будката за вестници!

— Не прави глупости! — извиках аз и се обърнах, очаквайки поддръжка от Валерка.

Но щурманът Ден мълчеше. А Братлето каза с умоляващ глас:

— Нека отиде. Това е толкова важно!

И хвърли долу навитото въженце.

— Тогава да отидем всички заедно — предложих аз.

— Ако сме четирима, ще бъде четири пъти по-дълго — мрачно обясни Валерка. — А времето на лабиринта изтича.

Не разбрах това за лабиринта, разбрах само, че някой трябва да отиде сам. Значи това ще е Володка, защото никой друг няма да може да намери анорака му в тъмните храсти.

— Но той ще се заблуди!

— Не, не е толкова трудно — каза Валерка и извика надолу: — Като отиваш натам, следвай „лунното зайче“! А по обратния път…

— Обратно ще се върна по въженцето! Като Том Сойер в пещерата! — извика в отговор Володка.

Видях как той върза края на въженцето за котвата и извиках:

— Няма да стигне!

— Ти пък! — отвърна Володка и изчезна сред скалите, като размотаваше въженцето.

 

Приготвих се за тревожното чакане. Явно Третата Приказка се нуждаеше и от такива минути… Гледах слънцето, което бавно се спускаше към морето.

Не се наложи да чакаме и да се тревожим дълго. Володка се върна много бързо. Не забелязах появата му иззад скалите, направо чух кънтящото трополене по стълбата.

Володка дишаше тежко. Беше облечен с анорака и покрит с тъмните звездички на дъжда. Аноракът дъхаше на влажни листа.

В първия момент едва не го прегърнах от радост. Сдържах се и за да прикрия прекалено явния си възторг, попитах:

— Какво, всичко ли е наред?

— Аха… — отвърна Володка. — Ето ти моливчето, Васка.

Братлето взе моливчето и със зъби го разцепи по дължина. Извади графита.

Аз измъкнах от кеца си проводника, който служеше вместо връзка. Валерка почисти изолацията със сабята си. Завързахме с оголения проводник парчета графит към клюновете.

— Готово ли е? — прошепна Валерка.

— Да. Само че се дръпнете. Трябва внимателно…

Знаех, че бисерът ще пламне. Не можеше да не пламне. Самата Приказка ни бе довела до този миг: и старият фар, и подаръкът на добрия краб, и мисълта, че ние трябва да оставим спомен за нашата дружба…

Ненапразно Володка мина сам през звездния лабиринт!

Бавно, почти тържествено сближих лостовете, очаквайки искрата. Пламна бял огън! И в същия миг нещо черно ме шибна по лицето. Аз отскочих и се ударих с гръб в желязната рамка на лещата.

От купола на покрива, от тъмните преплетени греди към нас стремително се спускаха огромни прилепи.

Или това не бяха прилепи? Странни и страшни същества без глави или по-скоро състоящи се само от глави. Приличаха на меки торби от мокра кожа, големи колкото боксьорски чували. И върху всеки такъв чувал имаше лице. Отвратително, но човешко, с осмислена омраза в мътните жълти очи. А от бузите стърчаха ципести криле!

И откъде се взеха тези чудовища? Навярно чакаха своя час, притаени върху гредите, а ние не бяхме ги забелязали. Не погледнахме нагоре, когато дойдохме тук — не ни беше до това.

Злобното ято ни нападна. Тръпки ме побиваха от плющенето на крилете и вихъра от страшни тъмни лица. Нещо познато имаше в тях — може би жестокостта от маската на Хака Баркарис, може би злото отчаяние на Канцлера…

Братлето и Володка изпищяха и отскочиха към стъклената стена на „фенера“. Володка смъкна коланчето от метални пластинки и започна да го размахва яростно, като придържаше шортите си с ръка. Братлето си свали ризата и шибаше с нея. Аз грабнах един попаднал ми под ръка метален прът и с гневна радост и отвращение почувствувах как ципестите криле се чупят под ударите ми.

Но ни спаси, разбира се, Валерка. Неговата сабя засъска във въздуха и няколко „летящи чувала“ с отвратително шляпане паднаха на каменния под. Останалите излетяха на гредите.

Боят продължи не повече от половин минута. Но всички дишахме тежко. Това нападение ни дойде прекалено неочаквано и врагът ни беше прекалено отвратителен.

Трите разсечени „чувала“ на пода потръпваха и мърдаха криле. Не можех да гледам разкривените, умиращи лица.

— Ама че твари — потръпнах.

— Крилати „таласъми“ — процеди през зъби Валерка. — Едно време смятахме, че в тях се преселват душите на умиращи разбойници. Мислех, че отдавна са измрели. И откъде само…

Прекъсна го отчаяният вик на Васильок:

— Бисерът!

Светлото топче се търкаляше по леко наклонения под право към вратата. Изглежда, тези същества го бяха съборили с криле.

Защо не се хвърлихме след него? Защо гледахме вцепенени как бяга от нас? Случва се и така: виждаш как нещо пада, и замираш, и не можеш да го подхванеш…

Едва когато бисерът изчезна зад вратата и чухме няколко звънтящи удара по стълбата, вцепенението ни премина. Хукнахме навън…

Търсихме дълго и отчаяно. По стъпалата, в нишите, по пода на първия етаж. Опипахме всички пукнатини. Когато слънцето се скри зад хоризонта и лъчите му, проникващи в кулата, угаснаха, ние раздухахме на брега остатъците от огъня и направихме факли от клони. Но и огънят не ни помогна.

Право да си кажа, аз и Валерка от самото начало разбирахме, че няма да го намерим. Такова мъничко зрънце в огромния каменен кладенец… Но Володка и Братлето се споглеждаха странно и упорито претърсваха цепнатините между каменните плочи. Накрая всички клони изгоряха.

Излязохме на чист въздух.

Над морето догаряше жълтият залез. Стояхме до котвата и гледахме това ясно сияние. Лицата на Васильок и Володка станаха мургавозлатисти и съвсем еднакви. Еднакво строги, еднакво мрачни.

— Е, нищо де… — каза Володка. — Няма пък да плачем сега. Нали все пак нещо се случи…

„Нещо… — помислих си аз. — Но навярно нищо повече. Тъжната приказка свърши…“

И сякаш в отговор на мислите ми Валерка каза:

— Време е.

— Дайте да се изкъпем за последно — помолих аз и видях пълните с благодарност очи на Володка и Братлето.

— Но времето е много малко. Скоро лабиринтът ще изчезне.

— Ти пък откъде знаещ? — капризно попита Володка.

— Чувствувам. Нали аз го строих.

— Ама ние само ще се натопим — жално каза Братлето.

— Хайде — кратко каза Валерка.

Той хвърли куртката си до котвата, Володка остави върху нея анорака си и ние хукнахме към морето.

До самата вода се озърнах. Залезът се отразяваше в стъклата на фара и те пламтяха, като че ли все пак бяхме успели да го запалим.

11.

Сега вълните имаха цвят на кехлибар и бяха по-топли и ласкави. Сякаш измиваха от душата ми горчилката на неуспеха. Във всеки случай вече не я чувствувах, когато излизах на пясъка.

Но настъпваха минутите, за които се боях да помисля.

Машинално обличах матроската си и размишлявах за странната същност на човешките привързаности. Наистина какви бяха за мен тези две момчета? Нито братя, нито дори стари приятели. Какво ме свързваше с тях така силно? Това, че бяха от друг свят? Глупости! Та аз щях да съм по-щастлив, ако бяха момчета от съседната улица! Може би беше, защото рискувахме един за друг? Но това ми се беше случвало и преди. В един поход до Кавказ аз и един приятел измъкнахме от ледената река двама души. И какво? Само си пращаме картички за Нова година. А Валерка и Братлето? Защо сърцето ми замираше, когато си помислех, че след малко ще се разделим?

И всъщност сме били заедно само три дни. А Володка и Васильок се видяха за пръв път едва днес. И ето вече не могат да се разделят…

Погледнах ги. Братлето помагаше на Володка да закопчее сложната катарама на блестящото коланче. Шепнеха си нещо — бързо, деловито. Сякаш нямаха намерение да се сбогуват. Държаха се като съученици, които се уговарят да отидат утре на кино.

Може би още не бяха разбрали окончателно, че Ще се разделят завинаги? Или чувствуваха, но не го показваха? Такива силни момчета…

Валерка също ги гледаше. Изведнъж се сетих, че днес за пръв път научих истинското му име.

— Дени… — казах тихо.

Валерка се обърна. Очите му бяха топли. Искаше да каже нещо хубаво…

И изведнъж трепна. Вдигна глава, сякаш бе чул далечен сигнал:

— Времето изтича.

Бързо започнахме да си връзваме кецовете.

— По-бързо! — нетърпеливо ни молеше Валерка.

Отказахме се от връзването и бързо закрачихме към фара.

— Още, още по-бързо! — вече с тревога извика Валерка.

Братлето и Володка се спогледаха.

— Тогава бегом! — предложи Володка и ние хукнахме нагоре по склона.

Но Володка изведнъж изохка и падна в тревата.

Хвърлих се към него.

— Спънах се в камък — каза той, като гледаше лакътя си. — Виж.

Кожата беше одрана, по ръката течаха тъмни струйки.

Смъкнах матроската, разкъсах със зъби долния шев и със зъби отпрах тясна ивица. Смътно си спомних, че нещо такова се е случвало веднъж. Започнах да превързвам драскотините на Володка. Валерка стоеше до мен. Чувствувах, че всяка жилка от тялото му звънти от страшно, нетърпеливо безпокойство. Но какво можех да направя, след като Володка се бе наранил?

Затегнах възела.

— Хайде, бегом!

Володка скочи и отново седна.

— Кракът ме боли — каза той мрачно. — Май че съм го навехнал.

Вдигнах го на ръце. Сега не можех да тичам, но бързах с всички сили.

Вече се виждаше входът на лабиринта.

По-бързо!

По-бързо…

Краищата на входа започнаха да се размиват. Скалите сякаш потекоха, процепът се стопи и изчезна. Мек въздушен тласък ни спря. Земята потръпна, очертанията на камъка и фара се размиха, пространството се разлюля и… Вместо скалите и котвата видях каменен насип, обрасъл с редки храсти. Кулата изчезна.

— Какво е това? — объркан попитах аз.

— Ехо на времето. Обратна вълна… — някак уморено каза Валерка, седна на една морена и постави сабята между коленете си.

Приличаше на човек, който е закъснял за последния параход и знае, че бързането вече е безполезно…

Пуснах на земята Володка и той доста здраво стъпи на болния си крак.

А Васильок… Той погледна към Володка, отиде при брат си, приклекна и опря брадичка в коляното му.

— Дени, какво ти е? — ласкаво и малко виновно каза той. — Не се разстройвай, нали имаме лодка? Без теб корабът няма да тръгне. Ако вятърът е попътен, ще стигнем Залива за три дни. А там е преходът…

В първия момент се зарадвах: значи нищо страшно не се беше случило. Но после едва не изревах от отчаяние:

— Ама нали в Залива няма лабиринт! Значи в такъв вид ще се върна вкъщи!

Братлето тихичко се засмя:

— Ама не, това е обратен преход. Там всичко е просто…

Въздъхнах с облекчение. А Володка забеляза:

— На твое място щях само да се радвам, че мога да се върна такъв. Поне на себе си щях да приличам.

— Да бе… — казах аз. — И Августа Кузминична ще се зарадва. Представяш ли си завеждащия литературната редакция по къси панталонки?

— Че какво, лошо ли е? Нали сте детски театър. Според мен директорката ви трябва да бъде доволна.

— А Варя? — попитах аз. — И тя ли трябва да бъде доволна?

Володка се позамисли и не без ирония забеляза, че с Варя проблемът наистина е малко сложен.

Вече се шегувахме. Какво толкова? Изходът беше намерен, раздялата се отлагаше с няколко дни, които обещаваха нови приключения. Наистина нямаше да е толкова лесно с тази малка лодчица в открития океан, но затова пък щяхме да сме заедно!

— Дени, какво мълчиш? — отново се обърна към брат си Васильок. — Ще си опечем миди за из път. Имаме гърне за прясна вода. Ако пием по малко, ще ни стигне. Впрочем ние с теб можем и морска…

— Аз също мога — обади се Володка.

Щурманът Ден помръдна и остави сабята встрани.

— Вие нищо ли не разбирате? — мрачно попита той. — Откъде лодка тук? Не знаете ли какво е „ехото на времето“?

Ние с Володка не знаехме. Братлето, изглежда, също. Нашият отговор бе изплашено мълчание.

— Обратната вълна от Лабиринта ни е изхвърлила неизвестно къде — каза Валерка. — С хиляди години напред или назад. Ето вижте, няма ги нито котвата, нито фарът. Дори скалите са други.

Володка бързо дойде при мен…

Четиримата седнахме в мълчалив кръг по камъните в тревата. Отчаянието често пъти е мълчаливо.

Залезът горя дълго и угасна някак изведнъж. Настъпи тъмносиня нощ без луна. Затова пък небето се обсипа с огромно количество звезди. Имаше много ярки, имаше и по-слаби. Някои изглеждаха съвсем близки, други горяха непостижимо далеч. Изумително ярък Млечен път пресичаше цялото небе. В космическите дълбини се кълбяха купчинки звезден прах. Но това беше чужд Млечен път, бяха чужди съзвездия.

Как изведнъж ми се прииска да се върна под мрачното нощно небе! На улицата на вилното селище, където в листата шумоли дъждец, мирише на влажна трева, а далеч зад дърветата глухо свирят електрическите влакове… Но нямаше път натам. А и да имаше, не го знаехме. Валерка каза, че не може да построи втори лабиринт.

Едва се виждахме един друг в звездната светлина. Никой не помръдваше. Братлето положи глава на коленете на Валерка и като че ли задряма. Володка седеше, прегърнал раменете си, и гледаше земята.

Изведнъж той се удари с юмрук по коляното и тъжно каза:

— Какъв съм глупак, какъв съм глупак! Всичко стана заради мен.

— Че ти не си виновен, дето се спъна — казах аз.

— Виновен съм! — извика през сълзи Володка. — Аз нарочно! Исках да ви забавя!

Братлето прошепна, без да вдига глава:

— И двамата сме виновни. Искахме на лодката… искахме още да бъдем заедно…

— Разбрах това — каза Валерка.

— Сега никога няма да ни го простите — с безцветен от отчаяние глас каза Володка.

— Ще ви простим.

Помълчахме още малко, после Братлето вдигна глава и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще търсим място за нощуване — спокойно, съвсем като възрастен каза щурманът Ден. — През нощта ще бъде хладно. Съберете повече суха трева и клони, ще си направим гнездо.

Братлето и Володка скочиха.

— Не се отдалечавайте много — предупредих ги аз.

— Може ли да взема сабята? — попита Володка. — Да сека клони…

Валерка извади сабята от ножницата и му я подаде.

— Само внимавай с нея — казах аз.

Те се скриха зад камъните, но ние чувахме приглушените им гласове и ударите на острието по твърдите клони.

Нерешително, на пресекулки Валерка попита:

— Слушай, ако например аз… ако нещо се случи с мен, да речем… съвсем… Вие бихте ли взели Васильок при вас?

— Какви глупости ти идват в главата? — сърдито попитах аз.

— Все пак кажи. Представи си, че…

— Какви ги говориш! Нима щяхме да го изоставим? Само че… той би ли поискал? Нашата Земя му е чужда.

Валерка поклати глава:

— Щом ще сте там, няма да му е чужда. Няма да има никого освен вас.

— Ама ти какво си намислил?

Той седна до мен и полугласно каза:

— Аз те излъгах. Мога да построя лабиринт… Само че никой не го е строил три пъти.

— Че защо три пъти? Нали това ще ти бъде вторият?

Видях в разсеяната светлина усмивката на Валерка — кратка и тъжна.

— Това е нещо като поговорка — обясни той. — Никой не го е строил три пъти, защото вторият отнема живота на създателя си.

— Защо, Валерка?

— Трудно е да се обясни… Нали видя огънчето на острието? В него изгарят всички сили. Не мисли, че ме е страх. Просто е обидно да умреш така…

Спомних си ледената ръка на Валерка тогава.

— А ако се хванем всички?

— Няма да помогне. Все едно първият ще умре… Та това е Лабиринт…

— Да върви по дяволите тогава!

— А какво ще правим?

— Ще измислим нещо.

Той стана, мина зад мен и сложи ръце на раменете ми:

— Какво можем да измислим, Серьожа? Изхвърлени сме кой знае къде във времето. Само лабиринтът може да ви спаси.

Именно така каза — „да ВИ спаси“.

Отхвърлих ръцете му от раменете си:

— Глупости, Светъл щурмане! Този номер няма да мине!

— Я стига! — сърдито каза той. — Сам знаеш, че понякога това е нужно. Нали сам искаше да резнеш въжето?

Виж ти, знаеше!

— Е да, исках… Но се надявах, че може би ще се спася. Пък и нямаше изход.

— А сега има ли?

Премълчах.

— Помисли за онези, които остават там, у вас. Това беше нечестен ход. Помислих за себе си, за Володка и… Разбира се, не можех да се съглася с Валерка, но в моята твърдост се появи пукнатина.

— Братлето ще умре без теб.

— Няма, ако бъде с вас.

Зад нас се разнесе силно шумолене. Озърнахме се. Беше Володка, който, промъкнал се нечуто, хвърли на земята сноп трева.

— Разговаряте значи… — със странен тон каза той.

— Къде е Васильок? — попита разтревожен Валерка.

— Сега ще дойде. Остра сабя имаш… Ж-жик — и храста го няма.

— Да, хубава е — със скрито безпокойство каза Валерка. — Къде е, да не сте я изгубили?

— Ето я — Володка вдигна сабята от земята. — А ти не можеш ли да построиш лабиринта без нея?

— Не мога. Дай ми я.

— Сега — Володка отстъпи назад. — Тук някъде имаше камък с пукнатина… Аха!

Острието издрънча в камъка. Володка замря за миг, после силно се дръпна назад и падна по гръб в тревата. Чу се краткият звук на пречупена стомана.

Хвърлихме се към Володка. От другата страна дотича изплашено Братлето.

Володка лежеше по гръб, притиснал до гърдите си парчето от сабята.

— Ти си луд! — изкрещя Валерка.

Володка бавно стана и хвърли парчето.

— Ти си луд, а не аз — сърдито каза той. — Нали ви чух… Виж ги ти какво намислили!

Валерка изведнъж притихна и отпусна ръце.

— Глупак — съвсем по момчешки каза той. — Сега ще седим тук цял живот.

— Няма да седим — тихо, но твърдо възрази моят Володка. — Ще станем и ще тръгнем. Нещо трябва да се случи. А за да се случи, трябва да вървим.

12.

Вървяхме.

Отначало стъпвахме по дребни камъчета, а край коленете ни се полюшваха пухкави метлички с тънки стъбълца. После излязохме на твърда повърхност. Светлината на Млечния път стана още по-ярка, виждаше се на стотина крачки наоколо. Различих под краката си шестоъгълни каменни плочи, с които бе покрита широка ивица земя. Тази права лента се простираше чак до звездния хоризонт.

— Дени, виж. Това е път — каза Братлето и хвана Валерка за ръката.

Другата си ръка той подаде на Володка, а Володка здраво вкопчи пръсти в моите. Вървяхме в тясна редица по гранитните плочи. Вървяхме през непознатия чужд свят, вървяхме през неизвестното време.

Вървяхме неизвестно накъде…

Отдясно искреше Океанът, отляво и пред нас се губеше в нощта каменистата равнина. Долиташе далечен шум на вълни. Нямаше вятър. От нагретия през деня гранит се издигаше топъл въздух. Беше лесно да се върви, равният прав път ни унасяше и успокояваше…

— Хубав път — казах аз. — Вашите древни майстори са умеели да строят…

— Това не са древните — отзова се Валерка. — По-скоро обратното… Нали гледам звездите, те са се изместили така, както ще застанат в далечно бъдеще.

Моят Володка леко забави крачка.

Аз попитах:

— Но щом сега е… друго време, защо всичко е същото? Пуст остров…

— Нали е отдалечен, изоставен…

— Но сигурно не навсякъде по планетата е така. Не би ли искал да останеш… в това бъдеше?

— Не искам — тихо каза Валерка. — Още не съм направил нищо за него.

— Дени — каза изведнъж Володка с мрачен, непознат глас. — Ако се върнете, постарайте се да няма такова бъдеще.

— Какво? — тихо, но тревожно попита вместо Валерка Братлето.

— Ами такова… За какво ви е бъдеще с военни самолети? Та това е писта за излитане.

Известно време вървяхме мълчешком и с други очи гледахме гранитните шестоъгълници. В пролуките между тях никнеха храстчета и трева.

— Всичко вече е изоставено — казах аз.

— А колко кръв е имало, докато го изоставят? — все така мрачно отвърна Володка.

„Туп-туп… туп-туп…“ — меко тупкаха крачките ни. Струваше ни се, че цялата планета е пуста. А може би наистина беше така?

Нима всичко е било напразно? Напразно бяха загинали шестимата барабанчици, напразен беше моят бой с Канцлера?

— Но защо пък военни? — нерешително попита Валерка. — Може да е за обикновени самолети…

Володка преглътна и каза:

— Баща ми беше военен летец… Веднъж ме взе на летището, беше преди седем години. Малък бях, но си спомням: наоколо степ, няма нищо, само бетонна писта — почти като тази…

А аз си мислех, че знам за Володка всичко. Той и майка му никога не ми бяха говорили за баща му и аз бях сигурен, че Володка цял живот е расъл без баща.

— Ти никога не си ми разказвал… Баща ти със самолет ли е загинал?

С кола — тихо каза Володка. — Той и брат ми пътували край пистата, а там по време на излитане експлодирал един изтребител. И едно парче улучило резервоара на колата, тя също експлодирала… Двамата били убити на място.

— Брат ти също ли беше летец?

— Не, ние с Баска бяхме близнаци… Мен ме бяха оставили вкъщи, за наказание за нещо си там, а те с баща ми…

„Туп-туп… туп-туп…“ — глухо удряха по пистата нашите кецове. Звездите горяха с безпощадно ярка светлина. Между тях често пламваха сребърните стрели на метеоритите.

— Така че вие се постарайте.

— Ако се върнем — каза щурманът Ден.

— Затова трябва да се върнем, Дени — каза Братлето.

— Трябва, но как? Да не би аз да счупих сабята?

— Трябва да се върнем всички — тихо, твърдо каза Володка. — Откъде да знаеш, може би нещата тръгнаха накриво затова, че ти не замина. Трябва да се върнем и да заминеш.

— Добре де, измисли как — със сдържано раздразнение каза Ден.

— Мисля — със странна насмешка отвърна моят Володка.

Бяхме изминали вече няколко километра, а пистата не свършваше. Може би тукашните самолети се нуждаеха от много дълъг разбег? Какво ни чакаше в края на този път? Самолетите в края на пистата се издигат към небето. А ние какво ще правим?

Надявах се на някакво чудо — че непознатите сили на пространството и времето изведнъж ще ни отнесат на дъждовните улички на вилното селище! Това би било най-хубавото чудо. Но след него идваше и най-тъжното: раздялата с Валерка и Братлето.

— Валерка…

— Да?

Всъщност бях го повикал просто така. Да чуя гласа му.

— Нима знаеш как трябва да стоят звездите след хиляда години?

— Разбира се — малко учуден каза Валерка. — Всеки щурман знае. Ето виж онези дванадесет звезди, точно пред нас. Това е съзвездието Краб. Преди беше по-сплеснато, като че ли крабът е приседнал, а виж, сега се е изправил.

Наистина очертанията на съзвездието напомняха гигантски краб. Володка също забеляза това:

— Вижте, той си е вдигнал щипките!

— Не бой се, този краб не хапе — усмихна се Братлето.

— А мен и от онзи не ме беше страх! Е, само в началото… Как мислиш, дали онзи краб не ми се е обидил?

— Ти пък!

— Хубаво, че не ми се е обидил — зарадва се Володка.

Той се откъсна от нас и ни изпревари напред. Скоро се отдалечи на десетина крачки. Превръзката на лакътя му се мяркаше като бяла пеперуда.

— Ей, къде? — повиках го аз.

— Не ми пречете, съчинявам стихове — отзова се той с познатия полушеговит тон.

— Намери кога! — забеляза Валерка.

Братлето тихо се разсмя.

А аз не повярвах. Догоних Володка.

— Володка… Защо никога не си ми казвал за баща си и брат си?

Той помълча и каза някак сковано:

— Само не се обиждай.

— Ти пък, не се обиждам, разбира се. Но все пак… защо?

— Страх ме беше.

— От какво?

— Ами… да не помислиш, че съм се сприятелил с теб само защото ми липсва баща. Мама каза това веднъж. А аз не за това… На мен просто ми беше хубаво, дето си такъв…

— И на мен също — внезапно каза зад нас Братлето.

Чак гърлото ми се стегна.

Володка ми хвърли един бърз поглед и прошепна:

— Помниш ли, миналата година ти ми каза едно нещо? Че ако ти се прииска нещо много силно, непременно ще го постигнеш… Точно отивахме да се къпем, помниш ли?

Помнех.

— Та ето на… Аз пък ти казах някаква глупост. Че не можеш да вкараш муха в сапунен мехур… Много глупав бях, не ми се сърди.

— Че аз и тогава не ти се сърдех. Защо си спомни за това?

Володка въздъхна и отвърна нещо много странно:

— Защо пистата свърши.

Пистата свърши внезапно и нищо ново не се появи пред нас. Все същите храсти, камъни и трева. Но на последната плоча, на самия й ръб — дали като награда за дългия път, дали като насмешка — светеше със синьо пламъче вечният бисер.

Бяха се случили толкова много неща, че сега дори не се учудихме. Приклекнахме и аз поех топчето върху дланта си. То бе топло, почти горещо, сякаш току-що паднало от небето.

— Нашият ли е? Или друг? — попита Братлето.

— Не е важно — замислено каза Володка. — Щом го намерихме, трябва да направим онова, което искахме.

— Нямаме огън — възрази Валерка.

— Толкова звезди и да няма огън? — засмя се Володка.

— Какво общо имат тук звездите? — попитах аз.

— Това, че и бисерът е звезда… Само че ни трябват лък и стрела. Звездите се палят на високо.

Братлето мълчаливо хукна към тъмните храсти.

Чухме пукот и шумолене. След минута Братлето се върна и донесе тънко дълго клонче и още едно, право като тръстиково стъбло.

— Точно каквото трябваше — каза Володка.

Ние с Валерка не ги разпитвахме, не им пречехме. Володка твърдо знаеше какво трябва да прави. Може би сега бе дошла на власт неговата собствена Приказка.

Той разцепи със зъби клончето-стрела и вложи в чатала бисерното зърно. Пак със зъби направи вдлъбнатина от другия край.

— Трябва тетива.

А въженцето? — сетих се аз. — То къде е?

Володка не отговори веднага, сякаш думите ми го учудиха. После изсумтя сърдито:

— Въженцето… Там, където останаха и аноракът, и куртката. И котвата, и маякът… Къде са! За въженцето си спомни. За него няма да ми се кара никой, а за анорака ще си изпатя от мама…

„Ще си изпатя от мама!“ Като че ли от нея ни делеше само половин час пътуване с злак.

Като продължаваше да мърмори нещо, Володка размота бинта от лакътя си и го усука. Двамата с Братлето огънаха клона и завързаха усуканата ивица за краищата му. Володка сложи върху тетивата стрелата с бисера.

— Е, стискай палци да издържи — прошепна той на Братлето.

Братлето кимна.

— Ще издържи — успокоих го аз. — Виж колко е дебела.

Братлето и Володка неочаквано се изкискаха. Володка каза със съжаление в гласа:

— Това му е от времето, когато беше голям. Възрастните са толкова несъобразителни.

Честна дума, щях да го фрасна! Как може така? Вкъщи да ми се присмива — разбирам, това се понася, но тук… Или той съвсем не разбира къде сме и какво става с нас?

Но Володка вече беше станал сериозен.

— Само не се смейте! — помоли ни той.

Като че ли ни беше до смях!

Володка бавно вдигна лъка и плавно изопна тетивата.

— Какво, Васка, ще стреляме ли?

— Хайде! — звънко каза Братлето.

Тетивата изплющя. Погледнахме нагоре, но, разбира се, не видяхме стрелата. А Володка бързо, но ясно произнесе:

Жител морски, славен краб,

с брат-звезда, щом делиш хляб,

помоли със звездна мощ

той да смаже тази нощ.

Той бързо въздъхна, сякаш се канеше да продължи, и в същия миг ни заслепи ярък пламък.

Златисто кълбо пламна над главите ни и озари земята с ярка, почти слънчева светлина. Стиснах очи и чух как до мен се смеят Братлето и Володка. Смееха се така, сякаш нищо вече не ни заплашваше.

Отворих очи и видях, че кълбото се смалява. Но не угасваше, а се издигаше все по-високо. То бързо отлиташе към звездите и скоро само стана като ярка звезда. А след няколко мига и тя се изгуби сред разсипаните звезди, които вече избледняваха на фона на странно изсветлялото небе.

— Отлетя нашата звездичка — тихо каза Володка. — Вече няма да я видим…

— С моите прибори мога да я открия — отзова се Валерка.

— Е, значи ще я видиш — с неочаквана веселост обеща Володка.

И чак сега видях, че вече няма нито остров, нито стартова писта. Ние стояхме сред камъните до пропастта, съвсем близо до мястото, от което бях паднал. Небето беше изсветляло от лунната светлина. Луната все така осветяваше белите къщички на Залива, а до каменния парапет стоеше корабът на Валерка.

13.

И Братлето каза на Валерка:

— Виждаш ли, Дени, вкъщи сме си. А ти не вярваше.

— Аз и сега почти не вярвам — отвърна Валерка не радостно, а някак уморено. — Не разбирам как стана това…

— Просто казахме навреме нужните думи — шеговито или сериозно обясни моят Володка.

— Може би, може би… — разсеяно каза Валерка.

Каза го на Володка, но гледаше към мен. Гледаше ме внимателно, без да откъсва поглед.

— Какво има, Валерка?

— Почакай, не мърдай — помоли ме той.

— Защо?

— Недей, моля те… Искам да те запомня такъв, какъвто си сега. Приказката си отива…

— Значи край? — беззвучно попитах аз.

— Да — беззвучно отговори той. И попита малко по-високо: — Искаш ли да вземеш нещо за спомен?

— А възможно ли е? Няма ли да изчезне при прехода?

Той се усмихна леко:

— Ако го държиш в ръце. Дръж го по-здраво — и ще се пренесе.

Бързо смъкнах матроската и я свих на вързопче.

Валерка кимна. Погледна към луната, към морето и виновно каза:

— Сега трябва да тръгваме.

И направи крачка по пътеката.

— Дени… — повиках го аз. — Почакай… Направихме ли всичко, което трябваше? Няма ли да съжаляваме за нещо?

Валерка се обърна:

— Всичко. Всичко, което можеше да се направи за един ден. Звездата гори над острова, тя е по-добра от фар. Щурманите вече няма да заобикалят Каменната бариера… А останалото, какво пък… Ще го правим всеки в своя свят. Нали знаеш, ние имаме работа за цял живот.

— Тогава да вървим — казах аз и тръгнах след Валерка.

Няколко секунди чувствувах как ласкавият вятър от света на Валерка гали голите ми рамене. А после усетих върху тялото си шлифера, ботушите и всички предишни дрехи. И от моето детство остана само свитата на вързопче матроска. Въздъхнах и я пъхнах в широкия джоб на шлифера.

 

Стигнахме началото на улицата, където бяха дългите здания без прозорци. Спряхме.

— Това е — каза Валерка.

Значи наистина всичко свърши? Завинаги!

Васильок някак объркано погледна брат си, после мен. Приближи се и неловко се притисна до ръката ми. После бързо хвана Володка за ръцете и го отведе встрани.

Погледнах Валерка.

— Е, сбогом — тихо промълви той.

Прехапа долната си устна и ме погледна в лицето. Очите му бяха пълни с тъга.

— Сбогом — с усилие казах аз.

Той направи крачка и опря чело в рамото ми. Аз неловко го прегърнах.

Сбогом, Валерка… Този път — наистина сбогом. Явно законите на Приказката са нерушими. Три пъти се срещат хората и третата среща е последна. Трябва само да стиснем зъби, за да не заплачем, и да се разделим.

Погледнах над рамото на Валерка и видях Братлето и Володка. Те се държаха за лактите и мълчаха. После изведнъж се пуснаха и бавно започнаха да се отдалечават един от друг. Валерка сякаш почувствува това. Откъсна се от мен и започна да се отдалечава заднишком. И някак от само себе си се получи така, че Братлето се озова до него, а Володка — до мен.

И ние се отдалечавахме, отдалечавахме, без да откъсваме погледи един от друг…

И както при първата ни раздяла в Северо-Подолск, аз почувствувах, че сме разделени с прозрачна, но непробиваема стена.

Не откъсвах поглед от моите отдалечаващи се приятели. Зад тях сияеше лунното пространство. Валерка се бе превърнал в тънък черен силует. А Братлето изведнъж попадна в поток от лъчи и пламна в сребристо сияние. В разрошената му коса, във всяка копринена нишка на ризата му, по незабележимите косъмчета на ръцете и краката горяха сини искрици. Сякаш някой бе хвърлил върху него шепа светещ прашец…

За секунда затворих очи, за да ги запомня точно такива. А когато погледнах, вече ги нямаше. Кръглата луна бавно се изтърколи зад облаците и синият свят — планетата на Валерка — угасна. Извърнах се.

— Да вървим — прошепна Володка.

Подаде ми топлата си длан и ние тръгнахме, без да се обръщаме назад. Отначало по улицата. После край плета от железни шипки, край тъмните вили и мокрите брези. Към спирката на влака.

Дъждът спря, но въздухът още трептеше. Наметнах Володка с края на шлифера си.

Все така самотно гореше лампата на спирката. Погледнах към Володка. Изразът му беше неразбираем: мрачен, но не особено тъжен. Сякаш за нещо се безпокоеше, сякаш чакаше нещо. А може би просто сдържаше тъгата си, за да не я забележа. Погледна ме отдолу нагоре и свитите му вежди се раздалечиха.

— Е какво? Дръж се!

С усилие се усмихнах и кимнах.

После дойде вагонът с ярките си лампи и лъскавочерната нощ зад прозорците. Тъгата не ме напускаше. И аз, заслушан в желязното тракане на колелата, си мислех колко е несправедливо всичко това. Не трябва да има такива окончателни раздяли. Ако всичко това е било наистина, ако планетата на Валерка съществува, трябва да има някакъв начин, за да не се губим един друг! А ако това е Приказка — на кого е нужна тя такава жестока?

И в този миг разбрах, че лъжа себе си. Тази приказка беше нужна. Нима щеше да е по-хубаво, ако никога не бях срещнал Валерка и Братлето? Не! Въпреки цялата горчивина, цялата тъга, аз съм щастлив. Защото те съществуват.

Въпреки всичко съществуват!

Тъгата ще мине, казах си аз, а споменът ще остане. Може би с тъга, но вече без болка ще си спомняме за всичко, което се случи. С тъга и радост едновременно. Аз и Володка…

Володка се беше свил до мен. Свит на кълбо върху седалката, покрит с полата на шлифера ми, той дишаше равномерно. Стори ми се, че е задрямал, и се опитах да го завия по-добре. Но когато го погледнах, видях тревожно отворените му очи.

… До къщи се добрахме със случайно такси. Беше дълбока нощ.

— У нас ли ще спиш? — попитах аз.

Володка поклати глава:

— Вкъщи.

Разбрах го. Той трябваше да остане насаме със своята тъга и тревога. Трябваше, за да се успокои душата му. Може би му се плачеше, а винаги е по-добре да плачеш сам…

Но лицето му продължаваше да ме безпокои. В очите на Володка имаше не само тъга, но и някакво странно очакване.

— Володка… страх ли те е от нещо?

— Ти пък — сериозно каза той.

Постоях пред затворената врата. После си помислих — какво ли няма да видиш в очите на човек, който е проникнал в незнаен свят, намерил е там приятел и го е изгубил…

Епилог

До сутринта сънувах Океана, равномерните му вълни върху пясъка на Жълтия остров. Отначало те бяха сини под яркото слънце, после станаха кехлибаренопрозрачни в ясното сияние на залеза, накрая — тъмни, посипани с лунни искри. Вълните се разбиваха в камъните на брега и се разхвърлиха на хиляди пръски.

Изведнъж тези летящи пръски станаха стъклени и звънко се удариха в разтворените криле на прозореца ми.

Отворих очи и видях как зад горния край на прозореца се скри стъклената запушалка. Или може би само така ми се беше сторило?

Беше ясно утро. Небето синееше, ярко жълтееше под слънчевите лъчи ъгълът на съседната къща. Офиковият храст поклащаше листа, а на върха му червенееха гроздове плодове (от долните клони вече ги бяха обрали).

Веднага стана ясно, че последните дни на август са решили да ни подарят топлина. Навън беше не есен, като вчера, а ярко, късно лято. Утрото в прозореца приличаше на поставен в рамка слънчев пейзаж.

И изведнъж в горния край на прозореца на фона на този пейзаж се спуснаха и залюляха четири крака.

Бяха абсолютно еднакви. Или във всеки случай два еднакви чифта. Обути в еднакво износени кецове, завързани по един и същ мързеланковски начин — до половината. Еднакво мургави, еднакво изподрани.

Ако краката бяха само два, щях да разбера, че се спуска Володка. Дори примигнах: да не ми се раздвоява погледът? Не. Каква беше тази работа?

Володка винаги пазеше ревниво правото си над своя „парашут“ (не от стиснатост, а защото „парашутът“ се спускаше точно пред нашия прозорец). На никого не позволяваше да го използува и само от време на време возеше Женя.

Значи Женя неочаквано се е върнала?

Но тя, макар понякога да носеше момчешки кецове, винаги ги връзваше както трябва, пък и носеше по-малък номер.

Тогава…

Ето още нещо еднакво! И върху четирите кеца блестяха сребристи рибешки люспи!

Аз трепнах и исках да скоча, но веднага разбрах: беше сън. Усмихнах се тъжно и погледнах по-спокойно.

Погледът ми, насочен към прозореца, се плъзгаше над нещо черно-бяло.

За миг отместих очи и видях на облегалката на стола мъничката матроска. Сам я бях извадил вчера от джоба на шлифера!

Сърцето ми замря. Хвърлих се към прозореца.

Четирите крака се спускаха плавно, зад прозореца се появи гумата. В нея, като в рамката на кръгъл портрет, седяха, притиснати един до друг, Володка и Братлето.

Володка се усмихваше широко и жизнерадостно, Братлето — плахо като неканен гост.

В този миг аз сякаш се раздвоих. В мен оживя дванайсетгодишният Серьожа, който изкрещя радостно и се хвърли към приятелите си. А възрастният Сергей Виталиевич (който беше отвън) започна да се държи съвсем идиотски. Изглежда, заради това, че беше изненадан, той каза със суровия тон на класен ръководител:

— Това, как да го разбираме?

Васильок погледна нерешително към Володка и прошепна:

— Нали ти казах, че ще си изпатим?

Володка пренебрежително мръдна рамо. Това кратко движение заместваше дългата фраза: „Не го ли виждаш — той само така си приказва, защото се мисли за голям и много сериозен?“

После ми обясни с делови тон:

— Разбираш ли, ние решихме така: нека Васка поживее у нас, докато щурманът се върне от плаването си.

Момченцето в мен заподскача, но аз отново си помислих „Това е сън…“, и попитах с подозрение:

— А Валерка знае ли? Съгласен ли е?

— Ами той вече замина… — тихо каза Братлето.

А Володка добави:

— Не му казахме, защото не знаехме дали ще стане… Ще му пратим говоряща раковина.

Изглежда, изразът ми продължаваше да бъде недоумяващ, учуден, защото Володка продължи:

— Че какво? Аз ще се разбера с мама. Учебниците ни ще бъдат общи. Имам две ученически униформи — нова и стара. Аз ще взема старите панталони и новата куртка, а Васка — обратно. Или аз обратно…

— Вие умни хора ли сте… или обратно? — объркано попитах аз. — Кой ще запише в училището човек без документи?

Володка ме изгледа така, сякаш спорех само от инат.

— Нали в райсъвета цялото началство ти е познато?

Прав беше. И малкият Серьожка, който подскачаше в мен, вече искаше да се преметне от радост. Но изведнъж ни облъхна хлад — и него, и мен! Защото това, което ставаше сега, беше невъзможно. Защото вчера се простихме завинаги!

— Слушайте, ами това… планетите? Нали се раздалечават?

Навярно лицето ми е било много уплашено. Васильок отново се усмихна виновно, а Володка снизходително ми обясни:

— Няма да се раздалечат. Аз не отвързах въженцето.

— Какво? — попитах аз и машинално погледнах нагоре.

Гумата висеше на дебело, чорлаво въже.

Володка въздъхна и ми обясни:

— Ами така се получи. Аз го вързах, когато излязох от лабиринта. Вързах го, за да не го навивам, когато се връщах обратно. Да го навиваш е много бавно, пък като беше вързано, се обтегна като жица на трамвай, и аз по нея — вз-з-з…

— А за какво го върза? — глупаво попитах аз.

С невинната усмивка на послушно момченце Володка отвърна:

— Ами за шипките…

И всичко стана ясно.

Котвата, завинаги враснала в планетата, и железните шипки, чиито корени стигат до центъра на Земята. И между тях — бялото въженце, завързано с хитрите възелчета на Володка. Двадесетметрово въженце, безкрайно като Вселената и вечно като пламъка на нашия бисер.

То бе пронизало вихрите на загадъчните светове — то, толкова тънко и слабичко на вид. Като насмешка над всички закони на пространството и времето…

Ще издържи ли? Няма ли да се скъса от чудовищната сила на раздалечаващите се звезди?

Ще издържи, разбрах аз. Нали сега си имаме обща звезда. Нали сами я запалихме над пустинния остров и точно затова въженцето свърза нашите две планети.

Въженце, Ни да го скъсаш, ни да го развържеш. Може ли да има нещо по-просто и нещо по-здраво?

Моят малък Серьожа изкрещя радостно и се изправи на глава. А глуповатият Сергей Виталиевич примигна и все пак попита нерешително:

— Заговорници такива… Не мислите ли, че това е космическо хулиганство?

— Ти пък! — тихо, но с познатите интонации на Володка каза Братлето.

А Володка попита насмешливо:

— Кое е космическо хулиганство? Въженцето ли? Ако кажеш на някого, ще станеш за смях.

И тогава се засмях и аз. Засмях се и отхвърлих съмненията и страховете. И най-сетне повярвах, че това не е сън. Засмях се и целият се отдадох на радостта. Протегнах към тях ръце:

— Хайде влизайте, палавници такива!

Те радостно разлюляха гумата, прехвърлиха изподрасканите си крака през перваза, а аз ги хванах за ризите…

… и в този момент от двора се разнесе оглушителен вой. Нещо средно между аварийна сирена и колективен рев в детски ясли. Всички подскочихме като от взрив.

Под нашия прозорец, до стената, два портокаловооранжеви котарака, гневно вирнали пухкавите си опашки, настръхнали, с извити гърбове, бяха забили погледи един в друг. Митка и Рижик. И двамата ревяха заплашително, готови да се вкопчат в смъртен двубой.

… Впрочем някъде около обяд двата котарака се сприятелиха и заедно напердашиха високомерния дог Помпей от съседния апартамент.

Георги Георгиев
От преводача
Летец за особени поръчения

С Владислав Крапивин се, срещнахме за пръв път в Москва през 1983 година.

Всъщност не. Аз се срещнах за пръв път е него преди седем години. На страниците на списание „Уральский следопыт“. Там беше публикувана повестта „Нощта на големия прилив“. Трудно ми е да разкажа за вълнението, с което четох тази повест, за това, как открих и обикнах творчеството на един писател, отдавна вече познат на съветските деца.

Децата са неговите герои. И неговите първи читатели.

Но и много мои възрастни приятели от Съветския съюз заедно със своите деца с удоволствие четат книгите на Крапивин.

По-късно в същото списание излезе повестта „Вечният бисер“.

И тогава писах до редакцията. Исках да се запозная е Крапивин.

Затова, когато преди година и половина се срещнахме в Москва, вече бяхме стари познати, макар че се виждахме за пръв път. Бяхме си кореспондирали през цялото това време. Крапивин разказваше малко за себе си и повече за ръководения от него пионерски отряд „Каравела“ — една интересна творческа организация, където децата представят свои пиеси, сами строят истински яхти (и вече имат цяла флотилия!), занимават се с фехтовка, организират експедиции, снимат свои филми, рисуват и пишат…

Първите членове на „Каравела“ вече са големи. Сред тях има журналисти и писатели. Много от тях вече самите имат деца.

Но никой не е забравил „Каравела“.

Книгите на Крапивин са за децата и за всички, които не са забравили детството.

Сборникът „Летец за Особени Поръчения“ не е първата ваша среща с Крапивин. У нас са преведени „Сянката на каравелата“ и „Момчето с шпагата“. Първата книга разказва за детството на самия автор и неговите връстници от суровите години след войната. А втората — втората всъщност е един разказ за „Каравела“.

Но четирите повести в нашия сборник са особени.

Свикнали сме с научната фантастика, която разтваря пред нас един нов свят, където всичко е възможно, където техниката на бъдещето дава приказни възможности на човешкия разум.

Казваме „приказни“… и разбираме, че фантастиката е приказка на нашето, новото време. Приказка, която с радост четат и млади, и стари. Но нали така е било и с онези приказки, които изпълват нашето детство?

Значи фантастиката и приказката могат да се преплетат и слеят.

Това е направил Крапивин.

 

Много исках да ви разкажа за самия Крапивин, но изведнъж открих, че почти нищо не знам за живота му. Че през седемте години от нашето познанство той почти не ми е писал за себе си. Само за своето творчество — и за „Каравела“… Тогава му писах — помолих го да разкаже за себе си.

Ето какво ми отговори той:

„… Роден съм през 1938 година в Тюмен. Там учих, после следвах журналистика в Уралския държавен университет «А. М. Горки». Родителите ми бяха учители и може би затова от ранни години ме е привличала работата с деца. И макар да не станах учител, започнах да пиша книги за деца, в които героите бяха деца.

… Написал съм около 25 книги. Много от тях са преведени в други страни (България, Унгария, ГДР, Полша, Румъния, Чехословакия, ФРГ, Япония и др.). Първата — сборник разкази за пионери — излезе през 1962 година в Свердловск. А първата си малка фантастична повест «Отивам да посрещна брат си» написах през лятото на 1961 година, по време на последната си сесия в университета. Така че може да се каже, че съм започнал да ниша фантастични и реалистични произведения по едно и също време.

Сега имам три фантастични книги: сборниците «Нощта на големия прилив» и «Летящи приказки» и романът трилогия «Гълъбарникът на Жълтата Поляна»…

… Често наричат фантастичните ми повести «повести-приказки». Не споря. Може би наистина е така. Мисля, че не е толкова важно как ще ги наречеш — важно е как те влияят върху читателя, какви мисли пробуждат у него, на какво го учат…

От 1961 година ръководя кореспондентския морски отряд на списание «Пионер». Този отряд е пионерски, но в него се занимават деца от различни училища. Беше създаден по поръчение на редакцията на списанието. Децата са негови кореспонденти. Но те не само пишат. Пионерите в отряда изучават морското дело, строят яхти, организират ветроходни регати. Разказвал съм ти за това и преди…“

 

Да, беше ми разказвал и преди, но и сега не можа да не спомене отново за децата от кореспондентския морски отряд „Каравела“…

Свердловск е далеч от морето, но там живее един писател, влюбен в неговата романтика, един човек, който обича децата и твори за тях.

Сигурен съм, че ще го обикнете и вие.

Допълнителна информация

$id = 229

$source = Моята библиотека

Издание:

Владислав Крапивин. Летец за особени поръчения. Фантастични повести за юноши

Издателство „Отечество“, София, 1985

Рецензент: Петя Караколева

Редактор: Асен Милчев

Художник: Виктор Паунов

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Стефка Бръчкова