Финландски разкази

Мина Кант
Еми

— Ставай, ей, Еми, не чуваш ли, господарката звъни. Еми, ох, че тежко спи туй момиче! Еми, Еми.

Най-после Силия успя да я разбуди. Еми седна, забърбори нещо и затърка очи. Спеше й се страшно.

— Колко е сега часът?

— Наближава пет.

— Пет?

Тя беше спала само три часа. Снощи едва в един и половина свърши с избърсването на съдовете. Госпожата имаше гости, почти всяка вечер се събираха, а преди това две нощи не мигна заради Лили, тогава пък госпожата беше отишла на сватба. Бебето не ще само биберон със сладка вода. Как да не й се спи сега?

Тя е само на четиринайсет години. Всяка сутрин я боляха краката, стъпка не може да направи. Силия, която спеше с нея на едно легло, й каза, че това било, защото още расте. „Трябва да ти се пусне кръв“ — предлагаше Силия, но Еми дори не смееше да се докосне до краката. Те и без това са толкова тънички, каква ти кръв! Докато спеше, болка не чувствуваше, но щом се събуди, нещо пак започва да гложде краката. Ако можеше да заспи отново, болката спираше моментално.

Ето и сега, като седеше в леглото, болката задълба от колената й чак до петите. Главата й натежава и се отпуска, невъзможно беше да се вдигне от постелята. Ще може ли и тя някога на този свят поне веднъж да се наспи до насита!

Еми разтрива краката си. Главата й се отпуска все по-надолу и брадичката опира на гърдите, очите й се затварят — тя задряма. Ръцете й останаха неподвижни, тя задиша дълбоко и бавно, после се отпусна и заспа. Отново се звъни. Силия я сръга с лакът между ребрата.

— Гледай ти, не мога да я вдигна от леглото! Хайде, ставай!

Още веднъж така блъсна с острия си лакът Еми, че малката слугиня извика от болка.

— Колко пъти трябва да те гоня от леглото! Ставай най-сетне!

Еми се изправи, заклатушка се, свят й се зави, без малко да падне.

— Наплискай си очите със студена вода, тъй ще се разсъниш по-лесно — посъветва я Силия.

Но Еми не успя да се измие, звънецът пак иззвъня. Навлече роклята си, приглади малко косите, разтърка очите си оттук-оттам и забърза при госпожата.

— Три пъти вече звъня — викна господарката.

Еми нищо не отговори и веднага пое от госпожата бебето.

— Подсуши детето и го сложи в люлката, при мене, все едно, то вече няма да заспи.

Господарката се обърна на другата страна и затвори очи. Люлката беше в съседната стая и Еми отиде там с детето. Като го подсуши и пови, тя започна да го люлее и да му пее. Разпилени мисли проблясваха от време на време в съзнанието й, не кой знае какви, но неочаквано прекъсваха песента й.

— Шш, шшт. Аа, а-а, а-а-а — нани, нани, нани, ела сънчо, от горица. Ох, боже, как ми се спи! Ела, сънчо, с пъстра колесница. — Силя, мъжкараната, още спи и си хърка. Ела, сънчо, от горица! Шш, шшт. А-а, а-а, а-а-а.

Лили заспа и Еми се тръшна на пода до люлката, сложи ръка под главата и се унесе в дълбок сън. Нищо не чуваше и не знаеше, че Лили съвсем скоро се събуди, разтри нослето си, погледна и се учуди, че няма никой край нея. Поиска да се надигне, но не можа, а вместо това се обърна на едната си страна и опря главичката на дървената люлка. Сега тя видя Еми, загука, опита се да я хване с ръчичка за косата. И тогава люлката се обърна. Тя падна долу и удари челцето си в крака на люлката.

Болезнен вик събуди изведнъж всички.

— Боже господи!

Еми настръхна, като видя бебето на пода. Грабна го в скута, замилва го, залюля го на ръце. „Госпожата чу“ — потрепери тя. И ужасена забрави да провери къде и как се беше ударило детето или пък плаче само от уплаха.

Господарката отвори вратата. Еми изтръпна, причерня й пред очите.

— Какво му стана?

— Нищо.

Не знаеше какво да отговори. Смотолеви някоя дума, с неясната надежда да се спаси някак.

— Защо тогава плаче тъй силно? Все нещо трябва да има?

Напразно Еми се опитваше всячески да усмири детето.

— Дай го на мене — каза госпожата. — О, на мама, миличкото, какво ти стана? Олеле боже, челцето му подуто, синьо!

Тя стрелна с очи Еми, която стоеше безпомощна.

— Как стана това, казвай! Онемя ли?

— Не знам.

— Изтървала си го. Или е паднало от люлката?

Еми мълчеше и гледаше надолу.

— Аха, така, значи. Що за некадърно и смахнато копеле си ти… Изтървала детето и лъже на всичко отгоре. Аз, глупачката, аз съм виновна, че те прибрах. Ама отсега да знаеш, догодина тук повече няма да те държа. Търси си друго място, ако намериш. Аз не те искам вече, пък ако ще да остана и без слугиня… Мълчи, миличкото ми, мълчи, маминото… Мама ще му намери догодина по-добра бавачка, не плачи, недей.

Лили млъкна, щом налапа гърдата с малката си устица, дори вече доволна се усмихваше, макар сълзичките да блестяха още в очите й.

— Тъй, гълъбчето ми, тъй, усмихни се на мама. Милото, колко ми е послушно. И сега с тази грозна синина на челцето.

През целия ден Лили повече не заплака. Весела си беше тя както винаги, даже по-весела от преди. Усмихваше се на Еми, пъхаше пръстчетата си в нейната уста, дърпаше я за косата. Еми бършеше бузите си с Лилините нежни ръчички, защото от очите на малката бавачка неспирно течаха бисерни сълзи и мокреха лицето й. Само като си помислеше, че след шест седмици тя няма да държи в скута си това мекичко, мило детенце, даже не ще може да го види, ще го зърне може би понякога през прозореца, когато ще минава като мизерна просякиня край тяхната къща, само като си помислеше или по-скоро почувствуваше това, водните бисери се сипеха така бързо, че се събраха под брадичката й в една вадичка, която изтичаше на масата.

— Виж това, ето виж — говореше тя на Лили и пъхаше хлебец в устенцата й, а Лили сладко примлясваше.

Същия ден следобед дойдоха гости на госпожата, докторшата Винтер и ректоршата Сивен и двете елегантни и важни, „макар не чак колкото нашата господарка“, беше казала Силия, а на същото мнение бе и Еми.

Когато Силия им поднесе кафето, госпожата нареди Еми да донесе бебето, за да го видят гостите. Еми го премени с най-красивата шапчица и блузка, а отпред му върза току-що изплетеното ново лигавче. Всичко това така разкраси бебето, че Еми повика и Силия да го види, преди да го отнесе при гостите.

Как се възхитиха госпожите веднага щом зърнаха детето!

— О, сладуранче!

И в надпревара го грабеха в скутовете си, целуваха го, стискаха го, смееха се.

— Какво сладуранче, какво сладуранче!

Еми седеше като скована и слушаше. Тя не разбираше шведски, но по всичко личеше, че хубави неща говорят.

Изведнъж гостенките приеха много строг вид. Господарката разказа нещо, каквото разказа. Еми не разбра, говореха на шведски, но се досети, като видя ужаса по техните лица.

Шест очи с най-голямо съжаление се насочиха първо към лицето на Лили, а после с ненавист към Еми.

Еми впи очи в килима и зачака нещо тежко да се стовари от тавана и с един удар да я забие дълбоко в земята. По-голяма престъпница от нея едва ли има на тоя свят. Не смееше да вдигне очи, но чувствуваше с цялото си същество, че те продължават да я гледат. Тези елегантни, горди госпожи, които никога и в нищо не са сбъркали! И не е възможно, те са тъй умни и така нависоко стоят от обикновените хора.

— Можеш да изнесеш Лили — долетя до ушите й гласът на господарката.

Ръцете й бяха като изтръпнали и Еми се страхуваше, че ще изпусне детето, щом се опита да го поеме.

— Ти чу ли?

Еми залитна напред и само тя си знаеше как направи тези няколко крачки до стола на господарката. Надеждата, че ще се махне по-скоро от техните очи, ще се скрие в детската стая, й даде толкова сили, колкото й трябваха.

Тя пусна Лили в люлката, седна на табуретката до нея и почна да й показва играчките. Но Лили беше вдигнала двете си краченца нагоре и с ръчичките си шареше по пръстчетата им. Това за нея беше най-приятната игра и тя се смееше с глас. И Еми щеше да се смее, ако не бе заседнала в гърлото й тази буца.

Седеше сега тя и се чудеше как не си спомни тази сутрин онова изпитано средство за събуждане. Защо не се боцкаше и драскаше с игла по ръцете както винаги, когато сънят я оборва. Забрави, не се сети и ето — разби сега целия си живот.

Късно вечерта, когато вече всички спяха, Еми излезе на двора. Небето беше осеяно със звезди. Тя седна на един камък и се замисли за сегашната си и бъдеща съдба. Но с мислене съдбата й не се проясни, а си остана сива и тъмна като нощта наоколо.

И затова тя остави своите грижи и се загледа нагоре към небесната шир, където божиите свещички ярко блестяха. Кои са тези щастливци, които отиват завинаги при тях? И кои от днешните хора попадат там? От слугините едва ли има там някоя. Господарите обаче сигурно всички. Разбира се, те са и тук на земята несравними и много повече от нас. Тя помисли още кой ли запалва всяка вечер тези свещички — дали ангелите, или хората. А малките деца, които така рано са умрели? Кой се грижи за тях? И дали им трябва на тях бавачка на небето?

Силия отвори вратата и бързо я прибра вътре.

— За какъв дявол стоиш там на студеното?

— Слушай, Силия — говореше Еми, докато се събличаше, — защо ние, слугините, сме тъй лоши?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Затуй, защото, като спим така малко, успяваме да направим два пъти повече грехове. Я виж господарите, спят всяка сутрин до девет-десет часа и много грехове им остават неизвършени.

Така ще да е то. И тя ако би могла да поспи тая заран повечко, Лили нямаше заради нея да падне от люлката.

Три недели преди Новата година се наемаха слугините. Дадоха на Еми ратайската книжка и я пратиха да отиде на баира до църквата.

Там се беше събрал много народ. Хората стояха на големи тумби, всички изглеждаха познати и приятели.

Еми се почувствува изхвърлена и самотна. На кого е притрябвало да му слугува такава мъничка и слабичка като нея?

Облегната на църковната стена с ратайската книжка в ръка, тя чакаше. Господари и господарки се разхождаха нагоре и надолу и покрай нея, но никой не я погледна.

Млади мъже седяха наблизо до самата църковна порта.

— Ей, моме, ела тук! — извика един от тях, а другите се изкискаха и си зашушнаха нещо.

— Ела, ела тук, какво си се окумила.

Еми се изчерви и замръзна на мястото си. Изведнъж срещу нея се изправиха господин и госпожа. Ама господари ли са те изобщо: госпожата е със забрадка на главата, а дрехите на господина са твърде износени!

— Тази тук — каза господинът и посочи към нея с бастуна си — едва ли ще има големи претенции за заплата… Вярно ли казвам?

— Каквото дадат господарите. Аз съм съгласна на всичко — тихо отговори Еми.

В гърдите й пламна слаба надежда.

— Какво ли може да прави туй? Дали има сила поне кофите с вода да носи?

— Имам, имам аз сила.

— И знаеш да переш?

— И това съм правила вече.

— Да я вземем, изглежда чиста и мълчалива — каза господинът.

Но госпожата още се двоумеше.

— Да не си болничава нещо?…

Еми си спомни за краката, но не посмя и да спомене за тях, веднага щяха да я захвърлят.

— Болничава ли си? — попита господинът, загледан в нейната ратайска книжка, която беше грабнал от ръцете й.

— Не — прошепна Еми.

И твърдо реши, че няма да се оплаче никога, колкото ще да я гложди болката.

Господинът пъхна ратайската й книжка в своя джоб, даде й две марки капаро и въпросът беше решен.

— Ела на мръкване в къщата на Карвонен и попитай за господарите Хартонен — каза новата господарка. — Ама веднага щом мръкне.

Еми си тръгна.

— На лошо място попадна — каза й Силия, която познаваше това семейство, — те са едни господари, нямат кой знае какво, пък и лоши на всичко отгоре! Онази е такова зло. Храна даже не можеш да си вземеш без нейно разрешение!

Еми трепна и се зачерви. Но веднага се съвзе и отговори:

— Всички не могат да се наредят на хубави места, не стигат те за всички ни. Едни са благодарни и за лошото място, и за това, че няма да просят по пътищата.

Тя взе Лили на ръце и допря лице до нейните топли гърдички. Детето й хвана косата с двете си ръчички и запелтечи: тъ… тъ… тъ…

Юхани Ахо
Мочурище, хълм и остров

Когато понякога човек си затвори очите и си спомни за миналото, то пред него се проточва дълъг еднообразен път, каквито са пътищата през мочурищата в Похянмаа. Напред в далечината пътят се стеснява, назад също, а от двете страни на пътя зад канавките започва сивата, рядка, проскубана борова гора. Километри и километри напред, докъдето стига погледът, същата тази равнина. Никаква планина, нито хълм или синеещо се езеро.

Същите чувства, които обземат човек, ходейки по такъв път, го завладяват и когато си спомня за миналото. Повтарящото се еднообразно ежедневие, което не е нищо друго, освен смяна на едно занимание с друго, също като смяната на един километричен камък с друг. Нито една къщичка няма край пътя. Смачканата трева край канавката показва само мястото, където понякога си сядал да отпочинеш.

Все пак дори и в Похянмаа има пътища, които водят до някой хълм. В живота също има празнични мигове, така както в гъстата гора има мочурище, сред равнината хълм и остров в голямото море. За тях пътникът си спомня с удоволствие и тогава, когато отдавна ги е отминал и няма вече надежда да се върне обратно при тях.

Тъжни са тези моменти и изпълнени с копнеж. Но за тях човек си спомня с удоволствие. Те прочистват и извисяват, събуждат желание за разбирателство, хармония и мир.

Оттогава изминаха много дълги години.

Беше средата на август и лятото отиваше към своя край. Бях тръгнал на път, пристигнах с малко корабче в едно село и оттам поех пешком към онези далечни хълмисти местности и селца, чиито светлеещи ръжени поля и почернели угарни ниви се виждат отдалече. Там, при онези старинни къщи, до които никога не е стигала каруца, край които всяко лято се появява по някоя мечка, натам ме теглеше сърцето. В тихата предпразнична вечер селяните се стягаха за път. Църквата, в която щяха да ходят, се намираше в съседното село. Нашите лодки минаваха през малки езерца и рекички, чиито брегове бяха обрасли със зеленина. Когато стигнехме до някой водопад, слизахме от лодките и се спускахме пеша до мястото, където ни чакаха нови лодки. Преди да се мръкне, стигнахме до общото пристанище на съседните селца.

От къщата край брега на другата сутрин започна моят път. Пътешествието ни нямаше цел, имах намерение да се лутам из горските пътечки, да оставя на пътя да ме води, накъдето поиска. Ако пред очите ми се изпречи красива къщичка и пътечката води към нея, то аз ще се оставя да ме изведе дотам, а ако вече е късно, ще остана да пренощувам.

Бях тръгнал на път, тъй като всичко около мен ми беше дотегнало вече. Избягах от скучните хора, от все същите лица, които срещах всеки ден по улиците на малкото градче. Сред тях в сърцето ми не бяха останали чувствата, чиито корени гризеше далечният копнеж и несбъднатите надежди. Но какво бяха този копнеж и тези надежди? Това и аз не знаех. То беше нещо мъгляво. То беше останало да живее в старите спомени, в чиито изсъхнали корени нямаше вече сок за ново растение. Не бяха радостни и собствените мисли. Те линееха по повърхността на земята, а нямаше свежи идеи, които да ги издигнат над хоризонта на моето обкръжение.

Когато обаче вървях по пътечката, която ту криволичеше покрай някоя горичка, ту се впускаше навътре в хладната дъбрава и водеше по малки мостчета през блата и долчинки, аз чувствувах как постепенно в мен всяка клетка се подновява. Прескачайки от камък на камък, усещах как моите мускули се раздвижват и тялото ми става все по-гъвкаво. Как се наслаждавах на всеки обрасъл с мъх камък и на всеки завой, който откриваше пред мен ту някоя слънчева поляна, ту се гмуркаше в мрака на гъстата гора. От изсъхналите извори бликаха вече свежи чувства, напълниха се гърдите и мислите се движеха, като да бяха смазани с масло. Въздухът наоколо беше нов и свежият аромат на листата опияняваше кръвта като вино.

Дълги мигове седях след това край пътя, върху обрасли с мъх камъни и облегнат на някое дърво, заслушан в песента на листата над мен и в далечния шепот на боровата гора. Друг път пък се изкачвах на някоя купа сено край пътя и се изтягах сред приятно ухаещото сено.

В един летен ден вървях сам-самин, без да срещна никого и без да имам желание да срещам някого. Слънцето клонеше към заник, когато изведнъж пътят започна да се разширява, гората да се разрежда и пред очите ми се откри поле, а в края на полето малка къщичка. Откърших няколко изсъхнали клона и се промъкнах през отвора. Поех по синора и стигнах до полянката зад къщичката.

Нивата около къщата бе засята с ръж, половината бе ожъната и вързана на снопи. В края на ожънатата част стоеше мъж с превит гръб и връзваше снопи. Зад полето започваше езеро. Пътят до езерото минаваше между хамбара и обора. Зад езерото се откриваше хълмист пейзаж, а в подножието на най-високия хълм се виждаше доста голяма къща.

От обора излезе стопанката с ведро мляко в ръка. Поздравих я и попитах дали ще се намери някой да ме превози на другия бряг.

— Превоз винаги ще се намери — отвърна тя любезно и попита откъде съм и накъде пътувам.

Аз я попитах дали ще успея да стигна до онази къща отсреща, преди да се мръкне. Далече ли е дотам? Тук в гората разстоянията трудно се определят…

— До боровия хълм ли? По вода е към четвърт миля.

Тя остави съдовете на стъпалата, ръкува се, отвори вратата и ме покани да вляза в гостната, докато отиде да извика момичетата, които отишли да берат боровинки.

Аз обаче влязох в дневната, чиято врата бе закачена с маша, за да стои отворена. Стените бяха черни и лъщяха, сякаш бяха от махагон. Подът беше застлан със сено, като между вратата и масата бе оставен тесен проход. Стари дрехи висяха по столовете и бяха натъпкани по лавиците. Хвърлих се по гръб на мекия под, скръстих ръце под главата и зачаках. Спиреите ухаеха, а от сеното се носеше силен, приспиващ аромат. Щурец свиреше до печката, друг му пригласяше от другата страна на стаята. Вечерното слънце проникваше през прозорчето и се отразяваше във вдигналия се в стаята прах.

Да можех да остана тук, да спя, да се събудя за малко и да погледам тавана, усещайки приятната умора, а после да заспя отново, пренасяйки се в друг свят. Да се разпадна, да се смаля, да се изпаря, без да чувствувам нито мъка, нито болка.

Чувствувах се прекрасно. Като че ли нямах вече нищо общо с онези места, в който досега бях прекарвал времето си. Нямаше човек, заради който бих живял и комуто бих липсвал, ако умра.

Или пък да взема да остана тук. Бих си построил къща и бих си спечелил верни приятели в лицето на стопанката, стопанина и техните малки дъщерички, които сега берат боровинки. Бих живял тук заедно с тях, бих ходил на лов, бих обикалял из тези мрачни, величествени гори, бих се превърнал в земя, бих се сраснал с гората. Те биха се привързали към мен може би повече, отколкото другите. Бих желал да стана като тях, да мисля с техните мисли, да виждам всичко, както те го виждат, да стана селянин.

Отвън, под прозореца, се чуха чевръстите стъпки на стопанката и тропането на малките момичета. Тя отново ме покани да вляза в гостната.

— Бих ви поканила да останете да пренощувате, ако не бързахте толкова и ако не беше така тясно в нашата къща.

Казах, че все пак ще си вървя, и тя извика на момичетата, които надничаха през вратата:

— Тичайте на брега и отведете гостенина до онова място, дето започва пътят за Боровия хълм.

Все пак тя беше приятна и любезна и аз бих могъл и тук да пренощувам. Но след като вече бях решил да тръгна, тръгнах. Мъжът в полето бе вече изравнил носа, издаден в ръжената нива, и бе започнал да дълбае залив в житното езеро.

Едното от момичетата тъпчеше отвора в дъното на лодката с трева. Със своите малки ръчички то късаше трева от брега и я натикваше с палеца си в отвора. Другото момиче поставяше греблата на мястото им. След това двете се вкопчиха в носа на лодката и техните малки кафяви крачка потънаха в пясъка.

— Нека ви помогна.

— Ще се справим сами — отговориха те задъхани в един глас и в същия момент наистина успяха да изтеглят лодката във водата.

— Нека една от вас да седне отзад, а аз ще греба.

Но те не позволиха. Аз трябваше да отида отзад, а те седнаха една до друга на дъската при греблата. Задницата се наклони леко, а предницата с момичетата се издигна.

Те умееха да гребат добре, устата, сериозно стиснати като майка им, чиито умалени копия те бяха. За детското у тях говореше само дребният им ръст. Забрадката на едното момиче се беше развързала при гребането. Докато я завързваше, то не спря да гребе, а продължи да движи с едната ръка греблото, докато с другата и със зъбите завърза възел под брадичката си.

— Коя от вас е по-голяма?

— Мари, тя е по-голяма.

— А ти как се казваш?

— Ани.

Те можеха да четат до втория урок. Майка им ги била водила на църква на летния празник. В къщи имали три крави, теле и кон.

Нямаше за какво друго да говорим. Докато ги гледах, почувствувах нещо като бащинска нежност към тях.

Исках да им помогна в гребането и започнах да отблъсквам лодката с пръта за управляване. Те обаче помислиха, че бързам много и загребаха още по-бързо. Когато аз се отказах и оставих пръта да се плъзга по водата, и те намалиха скоростта.

Така спокойно се плъзгахме напред. Вечерта бе тиха и само на отсрещния бряг подухваше слаб ветрец. Сред тръстиката рибарят хвърляше мрежата си. Когато вдигаше греблото, неговата мокра плоскост се отразяваше като огледало на слънцето. На небето се кълбяха високочели августовски облаци, бели като платноходки в безбрежно спокойно море. Отпред брегът беше тревист и се виждаха няколко плевника. Наляво гората беше изсечена и земята разорана, а в края на нивата се виждаха няколко изгорели бора. Надясно имаше къщи, а между сградите и брега се простираха поля.

— Коя е онази къща там?

— Хутула.

Оттам долитаха гласове. Телетата мучаха и се събираха около градинската порта. Малко по-нагоре се строеше нова къща. На скелето стоеше мъж с брадва в ръка. Едва след като брадвата се бе врязала дълбоко в дървото, звукът долиташе до лодката, а от другия бряг отвръщаше ехото.

— Плевня ли строите?

— Плевня.

— Къде е старата?

— Изгоря на Илинден.

На брега пред другата къща цял рояк деца, съблечени по ризки, шляпаха из водата и вдигаха глъч. Всяка тяхна дума се чуваше ясно в нашата лодка.

— Ей, момче, недей да пръскаш! Ще престанеш ли! Само смей да дойдеш насам, ще те оплескам целия с кал.

Момичетата се преструваха, че не чуват нищо. Но когато оттам се чу звук, като че ли ръка плясна по голо място, те не можаха повече да се сдържат. Двете едновременно избухнаха в смях, който се превърна в неудържимо хихикане, когато и господинът се засмя. След този случай станахме като че ли по-близки. Вече бяха привършили с коситбата. Те двете също помагали. Баща им направил за тях малки гребла. Мари умеела и да дои. Но веднъж Мурики я блъснала с рогата. След като се скрих зад дърветата, погледнах назад. Момичетата стояха все още пред плевнята, разглеждаха, изследваха и претегляха парите си. После си ги разменяха, вземаха ги една от друга, пак си ги връщаха. След това тръгнаха. Подскачайки от камък на камък, те отново се превърнаха в деца. Надпреварваха се коя първа ще стигне до лодката и шляпайки из водата, късаха тръстикови стебла и водни лилии.

Пътят ме водеше и пленяваше. Земята беше ниска, на равнището на езерото, а от двете страни на пътя растеше светла борова горичка. Слънцето се бе наклонило и неговите лъчи не стигаха до пътя, където захладняваше вече и земята се готвеше да вдъхне нощната влага. Но постепенно пътят започна да се изкачва. Тук слънчевите лъчи се прокрадваха между дърветата, огряваха пътя и отново потъваха дълбоко между брезите.

По-нависоко брезите изчезнаха и пътят навлезе в гъста елова гора. Хлопатарите на кравите дрънчаха отблизо и от по-далеч, а между тях понякога се чуваше медното звънче, закачено на врата на някой препускащ по пасбището кон. Откъм гората се дочу звук, като че ли някой се промъкваше през гъсталака. След малко оттам се появи рогата планинска крава, гледайки ме с радостна почуда. Блясъкът на очите й беше ясен и свеж, косъмът чист, а движенията гъвкави като на планински елен. Дъвчеше свежа трева, току-що отхапана от горската поляна, вдигна глава и измуча, а след това продължи своя път към дома, като само ставите й припукваха от време на време. От къщата долитаха проточените викове на пастирката, с които тя на свечеряване примамваше кравите да се приберат.

Нивата на склона беше засята. Оградата беше направена от големи черни дървета. Пътят водеше до градинска порта. От ръжта хвръкна един щурец, описа няколко широки дъги във въздуха и кацна на изгорелия бор, който беше оставен сам на средата на нивата.

Пред мен се изпречи втора порта. Поседнах върху нейната гладка повърхност. Пред очите ми се откри широк пейзаж. В далечината, през светлия въздух се синееха хълмове. На най-високия хълм има къща, чиито прозорци отразяват огъня на залязващото слънце и техният трепкащ блясък стига чак дотук. Когато единият прозорец постепенно загасва, следващият пламва от същия огън. Хлопатарите на кравите се чуват все по-слабо от долината. От комина на къщата на отсрещния бряг тънка струйка дим се издига право към небито. Момичетата се прибират у дома.

Откъм горската поляна се дочу песен. Пастирката, изглежда, прибираше стадото. Тя не ме виждаше. Вървейки, тя ту откъсваше някое листо, ту се навеждаше да си набере боровинки. И пееше от все сърце, мислейки, че никой не я чува.

Идеше ми да се спусна към нея, да я настигна, да я помоля:

Да носи перлена огърлица

и кръст на своите гърди,

и да сплете около главица

на плитка своите коси.

Но аз не се помръднах. Тя може би

… ще смъкне кръста от гърдите

и перли ще захвърли тя,

сълзи ще пълнят й очите,

когато хукне към дома.

Оставих я да продължи своя път през гората.

Тя се бе отдалечила и песента не се чуваше вече. Аз имах чувството, че никога досега не съм чувал тази песен, въпреки че съм я слушал стотици пъти досега. Но винаги съм се чувствувал, като че ли съм на гости, а сега бях като у дома си, на брега на това езеро, закътано в гъстата гора.

Струваше ми се, че в мен са преплетени тънки нишки, които подобно на струните на кантеле^[1] пееха, дърпани от нечия непозната ръка. И щом тя се докоснеше до тях, се раждаха нови хармонични звуци. Това беше тихо тържество на всичко около мен и на моето собствено същество. То не можеше да избликне, но оставаше там, за да топли и успокоява. Постепенно чувствувах как се разтапя снегът на огорчението, светът беше красив, хората добри, а аз самият — безкрайно щастлив.

Когато се изкачвах по стръмния път и пред мен се разкриваха все нови и нови пейзажи, имах чувството, че се качвам на жертвен хълм, където тази вечер сами се запалваха олтарите в чест на природата и се пееха химни за залязващото слънце. Когато мракът се промъкна между дърветата, всичко наоколо като че ли стана свято, а малкият кръг вътре в гората, който и пътят почтително заобикаляше, беше като тайнствена сакристия.

А ето че полето отново се врязваше в гората. Ето я плевнята и градинската порта. Откъм двора изджафка кучето. На фона на безоблачното небе, което се издигаше над хълма, се открояваше покривът на къщата и навесът над кладенеца. На средата на двора тлееше огън, чийто пушек трябваше да прогонва комарите от кравите. Когато минах покрай него, той пламна за миг. Всички крави почиваха спокойно около него. Случайно езичето на един от хлопатарите се разклати и удари два пъти, вторият път много тихо.

Къщата изглеждаше стара и като че ли потънала в земята. Зад нея растеше гъст акациев храсталак. Два стари воденични камъка бяха поставени като плочник от двете страни на градинската ограда. Не се виждаше жива душа наоколо. Вратата на обора зееше като черна дупка, а над нея бе закован бухал. На средата на двора стоеше забита бреза, украсена в чест на летния празник. Стъпалата на стълбището скърцаха под краката ми и аз, кой знае защо, се опитвах да не тропам с пети по стъпалата.

И голямата стая беше празна. Поседнах за малко на пейката в топлия сумрак. Къде ли са всички? Вслушвах се дълго, докато тишината не засвири в моите уши, и тогава започнах да слушам нея.

Най-сетне на вратата се показа някой.

— Изглежда, е дошъл гостенин?

— Има тук един.

Старата жена се приближи, за да ме види по-добре. Половината от хората бяха на полето, а другата половина на ливадата, на една миля път от гората. Тя беше останала в къщи сама с пастирката.

Попитах дали ще мога да вечерям и да пренощувам у тях. Тя ме заведе в стаята, която гледаше към двора, застла масата и донесе масло, хляб и мляко. След като разтреби, оправи леглото и ми пожела лека нощ.

Големият старовремски стенен часовник си работеше в своя шкаф. Изглежда, че отмерваше времето безгрижно, без да бърза, като че ли той самият разполагаше с предостатъчно време.

Слънцето отдавна вече беше залязло и между двата най-отдалечени хълма постепенно избледняваше залезът. Къщата се издигаше на най-високата точка на хълма и във всички посоки земята се спускаше равномерно. На някои места над черните гори, над долините на реките и езерата вече излизаше мъгла. Стоях зад прозореца и наблюдавах как мъгливите реки бавно се вливат в мъгливи езера, езерата преливаха и реките излизаха от своите брегове. Скоро цялата околност се превърна в едно-единствено мъгливо море, като по-малките хълмчета се превърнаха в рифове в морето, а по-големите в острови. Някога отдавна те може би наистина са били острови в морето, а полският синор тук под прозореца е бил морски бряг, в който хиляди векове наред са се разбивали вълните. И сега всичко беше както тогава, миналото беше излязло като призрак от дълбините на земята, за да прегърне старите познати места.

Имах чувството, че съм сам-самин на този свят, че всички останали са изчезнали. Назад остана всичко онова, което бях видял по-рано, и всички, с които съм се познавал. Сякаш бяха изминали десетилетия, откакто бях там, отгдето тръгнах вчера. Онези, които обичах, бяха на друг континент, от другата страна на океана от мъгла. За мен миналото беше пътят из гората днес, къщата, малките момичета, брегът на езерцето, стаята до гората и изкачването на този хълм. А моето настояще беше тази тиха стая и този приказен мъгливо бял океан.

Легнах си с чувството, че не се нуждая от никого, че не обичам никого и че няма никого, комуто да не бих могъл да простя и никого, който да не би могъл да ми прости. Бях постигнал съвършеното спокойствие и едновременно с него и силата да живея в своята самота.

Исках да заспя и утре да се пробудя в този нов живот.

Но часовникът продължаваше своя еднообразен ход и аз чувах всяка негова стъпка. Леглото беше чисто, свежо и малко хладно, а чаршафите и завивките бяха току-що взети от простора и ухаеха още на сено, на поле и на девственост…

Защо тя не се промъкне тихо от мрака на лятната нощ и не приседне тук до мен? За да мога да й се отдам изцяло, да й кажа всичко така, че тя да го почувствува и разбере, както го усещам аз. Бих я взел нежно в своята прегръдка, докосвайки я леко, без страст и възбуда…

Но тя не дойде. Защото тя не съществува. За мен тя няма име, няма форми и черти. Оставих да изчезне и нейното видение и тя се стопи, както последната вечерна сянка се разтапя в обкръжаващата нощ.

Не си и спомням друго от тази нощ, освен че на отсрещната стена имаше прозорец, зад него двор, потънал в мрак, и нещо светло се белееше на него.

На сутринта чувствата са различни и слънцето създава ново настроение. Изминали са много години от този ден, тази вечер и тази нощ. Животът си течеше със своя вечен еднообразен водовъртеж на ежедневието. Но от време на време аз си спомням за този ден, за тази вечер и тази нощ. Тогава изживявам всичко наново. И то за мен е като мочурище в гората гъста, като хълм сред равнината и остров в голямото море.

Арвид Ярнефелт
Тя и аз

Аз бях единствен син на родителите си. След като завърших селскостопанско училище, те се оттеглиха и аз поех управлението. У нас редът беше малко старовремски. Старците даваха земя под аренда. Почти сто и петдесет души живееха на наша земя, когато взех в свои ръце ръководството; нямах намерение да повишавам данъците на изполичарите и без землените селяни. Други планове имах. Въведох модерна система на земеделие и животновъдство, дренирах полетата около къщите, подобрих и по-далечните ливади, разредих горските пасбища. И понеже обичах от край време правите, необозрими линии, бях решил да се прекопае цялата гориста местност между две полета така, че да се образува едно широко поле, краят му да не се вижда. За тази цел смятах да премахна от пътя си една след друга всички горски колиби и обединя техните парчета земя с нашата. Изчислил бях, че по такъв начин ще мога да храня един ден повече от сто дойни крави и около трийсет коня.

Вече започнаха да секат и изкореняват гористата ивица, в която се намираха повечето къщурки и колиби, и лека-полека се очертаваше обединеното огромно поле. Хората почнаха да се досещат какви са ми плановете. Богатите и силните на деня ме хвалеха, бедните се страхуваха и мълчаха.

Такива бяха моите планове, но друго излезе.

Човек често изглежда в разцвета на своите сили, а все пак някаква тайна болка го гризе отвътре, докато за изненада на всички външната му обвивка изведнъж падне и неговата личност сякаш повече не съществува за околните, макар той да не е умрял, макар да е жив и здрав.

„Нищо не излезе от младия стопанин“ — ругаеха богатите и бедните отнесоха победата.

Ще ви разкажа сега защо стана така.

Успявах във всичко, а ето на̀ — в любовта никога.

Чудеха се хората и ми даваха хиляди съвети.

Нищо според тях не било по-лесно за човек с моето положение от това да си избере подходяща стопанка.

Но аз бях се влюбил в жената на друг.

Тя беше млада селянка от моите колиби.

Не зная какво мислеше за мен. Понякога ми се струваше, че и тя е нещастна, друг път се съмнявах.

Ах, точно тази неувереност беше началото и краят на моята обич. В гърдите ми се надигаше буря през дългите безсънни нощи. Но и да бях научил истината, кой ще ме успокои, кой ще ми помогне — небето ли, земята ли, вечността ли или гибелта! Бих почернил твоя живот, а себе си навярно бих обесил в плевнята. И все пак дебнех да науча, да почувствувам, опитах се сякаш да достигна с ръка някакво плашливо горско птиче.

Много пъти ние се срещахме на пътя и всичко, което бях намислил с жар в сърцето да ти кажа, се претопяваше в това невзрачно: „Добър ден.“ Защо не казвах нещо по-задушевно? Защо не правех, както си бях намислил — да разтворя ръце срещу тебе и на шега да ти преградя пътя. Може би тогава ти щеше да се докоснеш до мене, като се изскубнеш изпод ръцете ми. Сега ти отстъпи настрана, отговори на поздрава ми с „добър ден“ и огъна еловата клонка, само и само да не се приближиш до мене. Ако ме обичаше, нямаше да се отдръпнеш, ако пък се засмееше и се заиграеше с мене, пак щях да си помисля, че не ме обичаш. Тогава — обичаш ли ме ти, защо се отстрани и огъна онова клонче?

В свирнята на щурците, в жуженето на пчелите, дори в моя смях и докато играех с другите, мислите ми бяха при тебе и всеки миг знаех зад коя купа ти събираш сеното, суетнята на околните не ми пречеше да виждам отдалеч движението на греблото ти, твоите ръце и как се развява твоята кърпа.

Не ме радваха кошовете със сено, не очаквах почивката. Тебе чаках. Скоро ще стигнеш до края на реда си, скоро ще трябва да дойдеш тук, на моя ред, скоро другите ще се преместят по-нататък, а аз ще остана по-назад и ти ще дойдеш да събираме заедно сено. Ето, ти вече идваш през канавката с гребло на рамо и макар че си засенила лицето си с кърпа, в жаркия ден ливадата трепти и се отразява в очите и по бузите. Първо ти понечваш да ме отминеш, но после се усмихваш и казваш:

„Я виж ти, тук имало още за събиране!“ Сега вече сме един до друг, зад много купи сено. Тук никой не ни вижда. Чувствувам, че настъпва онзи миг, заради който е преминал целият ден, заради който щурците свиреха, пчелите жужаха, сеното шумолеше и ухаете, слънцето светеше и облаците се рееха в синьото небе. И все пак, когато най-сетне дойде този миг, не мога да ти кажа нищо — нищо от онова, което хиляди пъти повтарях в мислите си.

И така, без да си кажем дума, ние се оставяме работата пак да ни раздели. Отново тя се отдалечи от мен към другия край на реда. Скоро ще удари вечерната камбана, скоро ще свърши събирането на сеното, скоро ще отминат тези чудесни дни и за някое време тя отново ще изчезне от очите ми.

Когато настъпеше есен, аз я причаквах привечер на пътя, защото тя идваше по това време у нас за мляко. Изпращах я до портата. „Я колко бързаш“ — прошепвах, докато вървяхме. „Анти си е вече в къщи.“ — отговаряше. Усещах, че нейният глас трепери без причина, че тя диша, сякаш е тичала. Сега най-сетне зная! Нейният глас трепери! Тя е моя! Какво блаженство се спуска от небето върху мен! Сърцето ми кипи, прелива от радост. Но, гледай ти, аз се въздържам! „Сбогом!“ — казвам ти с ликуващо сърце. Защо прибързано да се докосвам до теб, когато ще сме заедно през утрешния ден, през всички идващи дни.

Но когато оставам пак сам и сърцето ми престане да бушува, си казвам: „Какъв глупак съм аз!“ От уплаха се задъхваше тя, като прескочих оградата пред нея в тъмното. И така отново развалини. И блаженството ми се изпарява като мъгла. Разбира се, разбира се, че от уплаха!

Около празника Свети четирийсет мъченици отново бях събрал доказателства — сигурни, извън всяко подозрение. Криех ги в паметта си, както скъперник своето съкровище. Буден или насън, аз ги измъквах, разгръщах ги поотделно и ги изреждах: веднъж тя дълго ме гледа; друг път се изчерви, като ме видя; веднъж беше у нас без работа; а тогава се сепна, когато неочаквано бързо се обърнах и срещнах погледа й. Сега вече няма да ме излъжеш, сега вече виждам, че ти си доволна, когато си близко до мене. В мое присъствие бузите ти пламтят и ушите ти се зачервяват. С цялата си душа се радваш на всеки миг, на всяка дума, които си разменяме.

Дойде отново пролетта.

И когато вече се убедих и нямах нужда от повече доказателства, за да подведа онези, които шпионират чувствата ми, нарамих брадвата и се отправих към гората точно тогава, когато ти беше у нас и весело си чуруликаше с другите жени в голямата ни къща. Сърцето ми пееше от радост, когато навлизах в гората. Стигнал бях до мястото, където двама изполичари строяха стобор, и поисках, на шега, да ги изплаша. Когато бях вече съвсем наблизо, се вслушах в разговора им:

— Той иска да вдигне всички колиби.

— Всички ли? Колибата на Анти няма да махне.

— Защо пък ще го пожали?

— Затова, че жената на Анти знае какво прави.

— Тъй, тъй, добре е почнала да се подмазва на господаря.

Да се подмазва! Поиска ми се да разцепя главите им с брадвата. И все пак — защо се върнах като пребит, защо моето слънце залезе посред бял ден, защо потъмняха белите облачета, защо почерня земята пред мен!

Така е, така е! И тя се страхува, че ще вдигна нейната колиба. И защо да не се страхува! Обича своя дом. Иначе защо ще сади и ще гледа тези цветя покрай къщата. Но затова ли, само за това ли ти ме гледаше тъй умолително? И затова ли очите ти така пламенно ми благодаряха, че не направих това? Дори да не ме обича, нима аз бих разрушил колибата и бих преместил портата, която нейната ръка отваря, нима бих превърнал в угар тази пътека, по която стъпва нейният крак! Свещена е за мен онази брезичка, която е шумяла в нейните уши, свещена е горичката, която е свикнала да гледа тя и дори едно клонче не бих пречупил от нея!

През тази пролет тя се разболя и започна да съхне и вехне. Никой не разбра каква беше тази болест. Докато още можеше да ходи, виждах в нейните чудни очи все тая плаха благодарност, която аз лековерно бях взел за любов. Чудех се много, защото отдавна за всички беше станало ясно, че аз няма да разруша колибите и къщурките. Светът ме взе за непрокопсаник и не очакваха от мене да направя нещо повече. И тази оценка беше донякъде вярна. А всъщност причина за това беше, че аз се срамувах, че въобще съм поискал да затрия къщите на хората. Срамувах се, защото разбирах, че не само за нея, но за всеки човек домът си е дом. През това лято тя не дойде на сенокос.

И една вечер през август ми донесоха, че е много зле и иска да говори с мен.

Затичах се стремглаво.

Анти се дръпна от леглото й и останахме сами с нея. Сякаш се беше стопила. Нямаше сили да каже каквото иска. Само слаба червенина изби по бледото й лице, когато се доближих до нея, а в очите й гореше същата благодарност и още някаква безкрайна радост. Най-сетне нейните устни прошепнаха:

— Благодаря ти, че никога не каза. Ти ми спаси душата!

„Какво искаш да кажеш?“ — помислих да я попитам, но само гледах нейните светли очи и чувствувах, че беше казала нещо безкрайно скъпо и голямо.

Едва по-късно разбрах смисъла на думите й. Срам, тъга и блаженство ме накараха да падна на колене. Тя беше умряла с мисълта, че аз знаех за нейната обич и че само защото съм мислил за нейната душа бях се отдръпнал!

 

 

Понякога хората и досега ме питат защо не съм съединил онези поля и защо не съм се оженил. Но ако някой ме познаваше по-добре, щеше да разбере защо не искам да се оженя и защо онези малки брезички са свещени за мен, защо криволиките пътечки свободно се извиват, защо на моята земя се издигат колиба до колиба, въдят се комари и други такива дребни непрокопсаници — малоимотни селяни, метлари, кошничари, сръчни владетели на картофени ниви, хитри стопани на своето парче земя.

Теуво Пакала
Лиза мъжкараната

За Лиза вчерашният ден не беше никак благодатен. Всички нейни пакости, дори и онези, които си бе наумила, стигнаха до ушите на майка й.

Пак беше идвала да се оплаква жената на Коркала, че момчетата се бяха гонили на покрива им, а дивите елени бяха повредили дървената стълба. И за всичко това била виновна Лиза, защото тя винаги стояла начело на всички лудории и подстрекавала момчетата. Лиза била по-буйна и палава от най-буйното и най-палавото момче! Като доказателство за това жената на Коркала беше споменала, че Лиза бръкнала с шило в окото на онова еднооко бедно обущарче Платан, което кърпеше обувки при Калинен.

— Това са само ваши измишльотини! — беше й отвърнала Лиза и пак яде пердах, загдето говори на възрастен човек по такъв начин.

Тя никога не беше дразнила Платан, макар че момчетата го тормозеха. Но пък и те не бяха го уболи в окото, а в ръката. Едно от тях държеше шилото отстрани така, че Платан, изтегляйки иглата, си беше надянал ръката на него. И понеже момчето се сви бързо зад гърба му, Платан не го видя със сляпото си око и помисли най-напред, че тя го е убола, тъй като седеше на пейката до него.

Тъй или иначе, Лиза била най-палавата от всички. Веднъж тя така цапардосала Кали Пало с тояга по челото, че му излязла огромна цицина. Добре, че не пукна!

Тъй жената на Коркала беше изреждала едно след друго злосторствата на Лиза, които майка й слушаше ужасена и плачеше.

— На какво прилича това, защо не си стоиш при момичетата, ами беснееш с момчетата? Нали си момиче, а не момче! — беше й рекла тя.

И Лиза беше решила вече никога да не дружи с момчетата, а да си остане веднъж завинаги при момичетата! Още утре щяха да отидат да играят край гората извън града! Тогава нямаше да има кой да мърмори, нито пък да злослови пред майка й! Стори й се дори безкрайно приятно, че ще бъде на мира сред момичетата…

Снощи тя ги беше предупредила, че днес ще играят на погребение.

С тях тя винаги играеше на погребение при условие, че я оставеха сама да го урежда. Момичетата пък от своя страна без нея не играеха на тази игра, защото никой не умееше да урежда толкова забавни погребения както Лиза. А когато Лиза беше с момичетата, тогава дни наред се играеше на погребение…

Сега Лиза подготвяше голямо погребение, по-голямо от когато и да било. Всяко момиче трябваше да измоли от къщи по една-две бучки захар. Още същата вечер тя отиде да набере червени боровинки, от които изстискваха сок за виното. После повика и попа — едно просяче на име Апо, което охотно се отзоваваше за парче хляб или просто защото му беше забавно.

Рано сутринта Лиза се зае трескаво за работа. Радостна, че дъщеря й отива да играе с момичетата, майка й, й предостави великодушно всичко необходимо.

Мястото им за игра се намираше в обраслата с хвойнови храсти равнина досами гората. Всичко се правеше, както му е редът.

Едла Лампа, която имаше кукла, беше уж секретарка на областен управител. Нейната дъщеря Аманда уж беше починала и трябваше да бъде погребана. Тя лежеше в ковчег в колибка от съчки до стаята на опечалените. Всички гости бяха приготвили костюмите си, полите бяха надиплени, както у богатите дами, а кърпите увити като шапки. Сега Лиза преправи Апо на поп — към яката на ризата му прикрепи с топлийки два листа хартия, които донасяше винаги за тази цел, а на гърба му провеси престилката си. И ето попът беше готов — босоног и с калпак на главата.

Погребението беше в разгара си, когато от гората внезапно се втурнаха няколко момчета и с викове и крясъци разтуриха играта им. Едно от тях скочи право в стаята на опечалените, пресуши няколко чаши вино и натъпка лакомата си уста със захар и пшеничен хляб. Върху тези деликатеси се нахвърлиха незабавно и останалите и ометоха всичко завчас. После се разлудуваха — все едно, че виното се беше вдигнало в главите им. Някой откри покойната Аманда и я запокити във въздуха. Тя се закачи в клоните на близкия бор и остана там да виси.

С писък момичетата се бяха разбягали. Лиза обаче, която при появата на момчетата се намираше малко по-настрана, се приближи и злосторниците побързаха да изчезнат. Двама от тях, Хейки Териля и Мико Лапи, останаха на местата си, стиснали заканително юмруци:

— Хайде, ела де, мъжкарано!

Но и те се изпариха без много шум, щом Лиза се отправи към тях.

Тя огледа последиците от нападението и се спусна разярено по петите на Хейки и Мико.

Настигна Мико, блъсна го по очи в пясъка и така го оваля в него, че той зарева грозно.

— Друг път пак ли ще пакостиш? — попита Лиза.

После накара момчето на няколко пъти да даде дума и то обещаваше всичко, каквото поискаше Лиза.

— Засега толкова, но внимавай какво ще вършиш по-нататък!

Мико тръгна, подсмърчайки. Но като стигна до Хейки и сметна, че се е отдалечил достатъчно, той се извърна и извика:

— Беляджийка! Мъжкарана! Калпазанка!

… И двамата започнаха да я замерят с камъни.

На Лиза й причерня и тя се понесе като вихър след момчетата, изчезвайки заедно с тях в гората.

Когато се върна, останалите момичета вече се бяха събрали на опустошеното място. Тогава и Апо, който при пристигането на момчетата се беше скрил в гъсталака и си беше снел попските одежди, се осмели да пристъпи към тях. Вопли и стенания се разнасяха от скупчените момичета.

Най-много плачеше Едла Лампа, чиято кукла беше на дървото. Оттам, лежейки по корем на една клонка, тя гледаше вторачено печалната групичка под дървото и си беше все така румена, с големи очи и усмивка на устата, както преди, когато я бяха положили в погребалния ковчег. Но на момичетата им беше жал, че боровите иглички се бяха впили в нея.

Притиснала с длан кървящия си нос, който момчетата бяха разбили с нещо в гората, Лиза постоя известно време, огледа дървото и после се покатери да свали куклата.

Едла Лампа предложи да продължат с обикновено селско погребение, тъй като за благородническо вече нямаха вино и останалите необходими неща.

На Апо обаче не му се играеше вече. А когато Едла Лампа поиска да го задължат, като напомни, че той нито веднъж не е бил поп, след като последния път беше получил доста хляб, Апо се скара с момичетата — нещо съвсем необичайно. Той ги наруга, а куклата, чийто последен дом беше благославял тържествено толкова пъти, запрати в близката локва и побягна.

Лиза се спусна незабавно след него. И Апо знаеше, че няма да се отърве лесно. Затова той се разрева предварително, ползата от което беше, че Лиза само го дръпна малко за косата и промърмори:

— Ама че поп!

Погребението се беше провалило окончателно. Нямаха си нищо за почерпване, нямаха нито поп, нито пък и желание, след като голямата подготовка беше отишла на вятъра. Всички бяха посърнали, а най-унила беше Лиза.

— Май че пак ще те пердашат — предположиха момичетата.

— Сигурно, ако някой обади на мама. Но нали момчетата постъпиха подло?

Другите се съгласиха, че Лиза ни най-малко не беше виновна. Освен това твърдяха, че трябвало да натупа здравата Мико, защото бил най-големият тормозител на момичетата.

На Лиза й поолекна. Струваше й се, че ако обясни какво са казали останалите момичета, майка й няма да плаче и да се тревожи, ако някой отиде при нея да се оплаква…

И като махна с ръка към издигащия се недалече висок пясъчен хълм, тя се затича към него, понесена сякаш от порива на вятъра. Покатери се по склона, после се спусна с главата напред и се затъркаля надолу, свита на кълбо.

Останалите веднага засияха. Изглеждаше страшно хубаво. Веднъж и те можеха да полудуват на воля. И без много да му мислят, втурнаха се към хълма. Търкаляха се презглава, докато им се завиеше свят и им се стореше, че ръце, крака, всички крайници ще се разлетят в разни посоки. А стигнеха ли долу, устата и ноздрите им бяха пълни с пясък.

Преди спускане се подреждаха в редица, потегляха едновременно, премятаха се една през друга и се скупчваха отново в подножието, където с шум и смях се измъкваха от камарата тела.

Беше едва ли не по-интересно от погребението!

 

 

— Прибра ли се най-после! — започна майка й строго още с влизането на Лиза. — Сега бързо да поискаш извинение от жената на Лапи и от Мико.

— Тя и пръчка заслужава! — избоботи жената на Лапи. — Проклетницата скоро ще извади очите на всички!

— И пръчката ще заиграе, но най-напред да се извини — отсече майка й.

Лиза стоеше настръхнала и гледаше Мико, без да й трепне окото.

Майка й отново я подкани да се извини и я притегли към Мико в момента, когато жената на Лапи го побутна по-напред, така че двамата застанаха лице срещу лице.

— Ти си ударила Мико — поде майка й.

А жената на Лапи добави:

— Ударила си го без причина! Без Мико да ти е направил нещо. Така ли е, Мико?

— Така е.

Лиза така блъсна Мико, че той полетя в обятията на майка си. После го погледна заплашително със свити пестници.

Жената на Лапи се завайка, клатейки глава. Майката на Лиза тръгна за пръчката и Лиза разбра от вида й това, което и без друго си знаеше — боят нямаше да й се размине.

Беше съвсем сломена, обзе я такъв срам, че бузите й пламнаха. Тя се обърна, хвърли се на врата на майка си и й прошепна умолително да я накаже в пруста. Майка й обаче не се съгласи. Трябвало да получи наказанието си пред онези, на които беше сторила зло!

— Майко, мамичко… в пруста!…

Майка й се освободи от ръцете й и я наведе. Но щом понечи да я разголи, Лиза се отскубна и изпищя:

— Не бива!

— Как така не бива?

— Така, не бива! — изкрещя Лиза още по-силно и тропна с крак.

Майка й я хвана здраво и я наложи с пръчката. Но като я пусна, Лиза се извърна към жената на Лапи, тропна й с крак и я нагруби…

— Боже, какъв ужас! — изхленчи жената на Лапи и Лиза пак я натупаха.

Но и след това тя продължи да гледа упорито и заканително. Все едно, че на стената говореха!

Майка й плачеше. Нямаше ден да не дойде някой да се оплаква от пакостите на Лиза. Беше опитвала с наказание — никаква полза.

Жената на Лапи твърдеше, че в Лиза се е вселил зъл дух и доброто я отбягвало.

Лиза стоеше мрачна и ги гледаше накриво. Но когато стана дума колко щастлив е оня, който има послушни деца, и споменаха за някакво момиченце, което било толкова кротко, че не се нуждаело от строга дума, тогава и Лиза започна да хвали друго едно момиче.

— Тъй, тъй, вземи и ти пример от нея. Да беше се опитала да се държиш прилично — рекоха й жените.

Лиза се смути и наведе глава. Искаше й се да помоли за прошка, но й беше трудно. А когато я подканиха, тя наведе още по-ниско глава и сви устни — сякаш й се щеше, ала се стесняваше.

Съветваха я, убеждаваха я, но тя не склони.

— Боят май че не е бил достатъчен! — реши жената на Лапи и майка й пак започна да се заканва.

Лиза вдигна глава и настръхна.

Пръчката пак заигра.

Отново напразно я увещаваха да помоли за извинение. Майка й я отведе при Мико и сложи ръцете й на врата му. Лиза обаче се отдръпна и каза презрително:

— Какъв му е сополив носът!

Майка й без малко щеше да избухне в смях, но се овладя, когато жената на Лапи започна да ругае ядовито Лиза, докато избърсваше носа на Мико с престилката си.

— Не мога да я прекърша — въздъхна майка й. — Но нека се върне баща й довечера.

И за наказание я затвори в таванското преддверие.

— Там да размислиш колко лошо си се държала.

На Лиза й беше криво, главата й бучеше. Сетне се поуспокои малко, приседна на стълбата и заплака.

Жената на Лапи беше казала, че в нея се вселил зъл дух и доброто я отбягвало. Няма никакъв зъл дух! Ще помоли бога за прошка, а не Мико и жената на Лапи.

Към майка си изпитваше неприязнено чувство. За отмъщение намисли да отиде в гората, да се изгуби там и да умре — нека майка й плаче тогава…

Докато плачеше, тя изостави намерението си. Изкачи се на тавана, промъкна се в най-отдалечения ъгъл и легна до стената. Тук щеше да спи дотогава, докато умре от глад… И при мисълта, че баща й и майка й ще дойдат да я потърсят и ще я намерят мъртва, тя избухна в печално ридание. Оплакваше самата себе си!

Чувствуваше се толкова самотна на този свят, всички бяха против нея. Всички, с изключение на Ика Тепто, но той пък не обръщаше никакво внимание на другите. Ако се разболееше, щеше да се помоли на бога да умре и да отиде на небето. Там щеше да й бъде добре.

Загледа се в синьото небе, което прозираше през таванското прозорче. Там, на това синьо небе, щеше да бъде сама и да подскача по онези облачета…

С тези мисли тя се унесе. Когато се събуди, изпитваше тягостно чувство. Отвън се носеше весел глъч и тя се изправи до прозореца да погледне.

В няколко двора играеха малки момиченца, в други момчета удряха с палки топка. Вънка изглеждаше толкова хубаво и светло, докато тук, на тавана, беше мрачно и усойно.

Загледа се в играта на момчетата. Стори й се забавно да наблюдава отвисоко и далеко. Чуваше ясно какво казва всеки и можеше да следи всяко движение.

Едно от момчетата се изхитри — удари топката, без да е негов ред. Лиза извика, ала не я чуха. Ех, ако беше сега там!

В този момент се зададе Ика Тепто. И Лиза реши да се измъкне, пък каквото ще да става. Това за нея не представляваше трудност. И друг път беше минавала през таванското прозорче.

Тя се провря заднишком, като се опираше с пръстите на краката си в процепите на стената, и когато беше вече вън, изправи се, придържайки се о черчевето, протегна се и се хвана за стряхата над прозореца. Вдигна крак от перваза, напъна се и стъпи на покрива. Оттам скочи върху покрива на плевника на съседите, спусна се в двора им и се затича към игрището, като си тананикаше:

Топъл вятър вее,

агънцето блее,

селянинът сее,

птиченцето пее,

девойче се смее…

Вече се смрачаваше, когато прекратиха играта с топка и започнаха гоненица. Лиза не пожела да участвува, макар момчетата да я молеха. Ика също я увещаваше, но въпреки това тя не се съгласи. Той не знаеше какво се беше случило този ден!

Целият ден изглеждаше толкова объркан. Какво ли щеше да каже майка й, като види, че я няма на тавана? За това не беше се сещала, докато играеха на топка.

И макар да не виждаше причина някой да е обадил за нещо, струваше й се, че при майка й са ходили много жени да се оплакват от нея. Имаше чувството, че докато е била на игрището, в къщи са се случили много неприятни неща.

Мислеше си как да се върне на тавана по същия път, по който се беше измъкнала. Беше невъзможно. И защо изобщо дойде? Сега й се струваше, че играта на топка съвсем не е била интересна, макар че и Ика беше участвувал. Идеше й да заплаче.

Беше съвсем безпомощна. Хрумна й, за утеха на майка си, утре да уреди отново погребение с момичетата, но и това изглеждаше невъзможно, защото Апо се беше разсърдил, пък и нямаше какво да му предложат.

Затова тя се зарадва много, когато стопанинът Витанен я помоли да изведе коня му на паша. В такива случаи жена му винаги се отблагодаряваше с парче бял хляб, който Лиза от своя страна даваше на Апо като отплата за ролята му на поп. И сега, когато след завръщането подаде на Витанен поводите и получи две големи порязаници бял хляб, на лицето й се появи широка усмивка. На душата й стана леко, сякаш от света беше изчезнало всичкото зло, което й приписваха.

Радостна, тя обиколи няколко момичета и им съобщи, че утре ще играят на погребение. Лошото беше, че не можа да открие Апо и да му предаде хляба. В къщи щяха да се досетят, че пак е ходила да пасе коня, което не се харесваше на майка й.

Утешаваше я мисълта, че баща й трябваше вече да си е дошъл от работа. Той действително си беше в къщи и се хранеше.

И двамата изглеждаха в добро настроение, дори и майка й, поради което Лиза реши, че никой не е идвал да се оплаква. Сега и да дойдеше някой, баща й щеше да каже: „Нека децата сами се оправят помежду си.“ Той винаги казваше така.

Но от срам пред майка си, че беше ходила да пасе коня, Лиза се спря на прага с порязаниците хляб под мишница и погледна смутено.

— Ти пак си водила коня на паша!

Майка й не го каза строго и тъкмо затова Лиза се засрами още повече. По-добре да беше хвърлила хляба някъде, но нали е грехота. До преди малко й беше приятно да язди, а сега не искаше и да помисли за това. Не я интересуваше нито хлябът, нито Апо, само дето й беше жал за стопанина Витанен.

— Стопанинът Витанен ме помоли, а като се върнах, жена му ми благодари, че не е станало нужда старият сам да ходи. Такъв немощен човек да блъска толкова път… Сигурно щеше да отиде до полунощ!

— Докъде ходи? — попита бащата.

— До жребното пасище — отвърна Лиза смутена, че е била толкова надалече.

— Решаваш ли се да галопираш? — продължи баща й.

— Охо, татко! — възкликна Лиза, сякаш за миг си спомни всички пътища, по които беше оставяла коня да препуска с все сила. — Но този път нямаше да яздя бързо, ако по пътя не ме беше срещнал Яне Куйвала. Той водеше кобилата на Хейкиля и взе да я хвали.

— Хубава е кобилата на Хейкиля — вметна баща й.

— Не може да се мери с врания кон на Витанен, татко! Като тръгнахме да се надбягваме и плеснах коня с поводите няколко пъти, той полетя като стрела! Чак сълзи ми потекоха. После беше достатъчно само да подвикна — враният свиваше уши и усилваше ход!

Лиза се разгорещи и щеше да разкаже и други случаи, когато враният кон на Витанен се беше проявявал, но баща й попита дали е получила хляба като отплата.

— Да.

— Толкоз много?

— Да, татко.

— Булка — обърна се той към майка й, — иди да поговориш с Витанен иска ли да наеме Лиза за ратайкиня.

Лиза изгледа баща си втрещено и изведнъж побягна навън. Изтича на тавана, тръшна се на земята и захлипа.

Нямаше да стане ратайкиня!

Но като си помисли колко често беше яздила на кон и как всички я наричаха мъжкарана, стори й се нормално да бъде ратайкиня. Това, значи, е имала пред вид жената на Лапи, като беше казала, че в нея се е вселил зъл дух и доброто я отбягва! И тя се видя с шапка на главата, с панталони и лула в устата… Струваше й се, че вече идват да я свалят от тавана и да я отведат като ратай.

Когато долови стъпки по стълбата, реши да се измъкне през прозореца, да изтърчи до дома на Тепови и да разкаже на Ика, че ще я правят ратайкиня. Но като видя, че няма да успее, грабна кобилицата, с която подпираха въжето за пране. С нея щеше да цапардоса всеки, който й се изпречи. Ще го удари право по главата! Зададе се баща й, ала тя и на него беше сърдита. И понеже не смееше да замахне срещу му, намисли да скочи през прозореца, пък ако ще и главата си да разбие!

Баща й я убеди, че се е пошегувал, няма да я дават ратайкиня и си я отведе долу.

Но Лиза все още не му вярваше. Затова заяви решително, сякаш напук на всички, че не желае и за нищо на света няма да стане ратайкиня, а нещо друго.

— Какво друго тогава?

— Жена на моряк. Ика Тепто ще става моряк и си е наумил да ме вземе за жена!

Бащата и майката се разсмяха.

— А онзи ден се беше сбила с Ика! — рече майка й.

— Кой ти каза?

— Ти самата разказваше.

— Е, и какво значение има това? Ика е момче, което не обръща внимание на дребните неща.

— Злощастната ми Лиза! — въздъхна майка й.

— Защо пък злощастна? — каза баща й уж съвсем сериозно, а Лиза додаде:

— Има и по-злощастни!

Лиза се почувствува защитена. Но като си лягаше вечерта, тя още се боеше да не би все пак да я направят ратайкиня, преди Ика да е станал моряк. И затова се зарече вече да не язди на кон, да не се бие и да не дружи с момчетата. На следващия ден това наистина не се случи, но още на по-следващия тя пак намери повод да се сдърпа с някого.

Айно Калас
Клисар и абат

Господин абатът Карман фон Розен седеше в канцеларията и отбелязваше в църковните книги имената на хората, които бяха починали напоследък. Топло е, макар през отворения прозорец да влиза прохлада отвън. Канцеларията е тясна, тъмна и влажна дупка със застояла миризма на камък и пръст. По бялата стена трепти в зелени отблясъци светлината, която се промъква през листата на градинските храсти и се пречупва в стъклото на прозореца. Стаята е мрачна, както подобава на всеки католически дом. Но сводът на преддверието беше плавно извит като дъга и напомняше, че преди тази сграда тук е имало друга.

Фон Розен прелистваше разсеяно и без желание дебелите църковни регистри — Ана Ейтеа, на четирийсет години, Риду Михкели, две години и три месеца…

Без да обръща внимание на клисаря, той полугласно си мърмореше на немски език. В такъв момент клисарят наостряше уши, сякаш искаше да разбере за какво става дума. Той слабо владеете немски, а абатът обичаше да разнообразява речта си — така смяташе, че ще се държи по-добре на положение.

Клисарят стоеше прав посред стаята, държеше някакъв свитък книжа и отговаряше на редките въпроси на абата. Беше облечен в дълга и груба домашнотъкана дреха — нисък, суховат, смирен и в същото време умен на вид. Личеше, че е твърде уморен, защото от време на време се отпускаше ту на единия, ту на другия си крак.

Фон Розен не го поглеждаше. Отбелязваше в списъка името на покойника с кръстче, годините, датата на смъртта. Правеше това колкото се може по-бавно, с подобаващо достойнство. Седеше спокойно в коженото кресло с отпуснати нозе.

Всъщност мисълта му бе изцяло погълната от жуженето, което се носеше около къщата, и сам той предпочиташе в този момент да бъде навън сред природата. Жуженето се смесваше с едва доловимо писукане, лек пукот, шумолене и държеше обтегнати всичките му сетива, като неудържимо го притегляше навън. Тези шумове извираха постоянно като от гигантски котел и преливаха от едва доловимото шептене до писък и врява. Напрегнал слух, абатът долавяше всеки оттенък на това оживление, като че ли очакваше да чуе точно определен тон.

Денят беше сякаш нарочно избран — безоблачен, горещ и безветрен. Пчелите се рояха днес и жужаха на облаци из малиновите храсти. Абатът изгаряше от желание да види това — те се рояха за втори път през това лято. Много от тях загинаха през зимата, която се случи необичайно дълга и мразовита. Фон Розен беше намислил да увеличи гнездата им, макар че и сега пчелите не бяха малко и изискваха много труд и грижи.

Той крадешком стрелна клисаря, а после вдигна очи и го изгледа строго. Клисарят изглеждаше спокоен, но пасторът изпита раздразнение, сякаш той му беше попречил. Дали беше отгатнал мислите му? Или и той се преструва на сериозен. Лицето му, изпито и бледо като на праведник, рязко контрастираше със здравеняшкото, червендалесто лице на абата, който приличаше на цирков атлет. Да, сходство с цирков атлет.

Този дребен, слабичък клисар твърде много нервираше господин абата. Никога не го заговорваше пръв, сякаш се чувствуваше съвсем незначителен. И такъв си беше. Слаб, само кожа и кости, да го духнеш, ще падне. Но фон Розен лошо говореше естонски и без него трудно щеше да се оправи в службата, особено при погребенията например. В този смисъл беше зависим от клисаря, но напоследък му стана противна тази негова смиреност.

Спомняше си как веднъж на панихида се бяха насъбрали много хора около наредената трапеза — строги и сериозни, окаменели от скръб. Той започна да чете молитвата, която впрочем знаеше наизуст. Внезапно почувствува как паметта му изневерява, думите се забъркват и заплитат. Заекна смутено и усети как потта изби и шурна на струйки по челото му. Повтори безпомощно последната фраза… но дали беше последната?… Даже и в това не беше сигурен. Погледът му се плъзна по хората, блуждаещ и далечен. Всички го погледнаха изненадани и мълком, сякаш го обвиняваха и укоряваха. В този момент абатът съобрази какво да направи — подаде молитвеника на клисаря и рече:

— Можеш да четеш по-нататък, Арас.

А той го замести така, сякаш беше благодарен, че може да го избави от позора. Но от това злобата му към клисаря не намаля, а се надигна още повече. Нямаше как, налагаше се да бъде търпелив и добър, поне пред енориашите. Историята би се разчула, ако речеше да изгони клисаря.

Абатът чувствуваше, че той не го гледа с добро око, когато се занимава с мирски работи, макар да не беше и продумал за това. Имаше удивително зорки очи, които проблясваха като остриета и проникваха дълбоко.

Фон Розен беше преди всичко добър земеделец и независимо от свещеническия си сан гледаше трезво на нещата. Противно на общоприетия обичай, лично управляваше църковните имоти, дадени под аренда. Сам произхождаше от обеднял дворянски род, който постепенно беше загубил титлите и имотите си, но потомците му бързо се бяха ориентирали към духовното поприще и пак си запазиха предишното влияние в обществото. Фон Розен тайно мечтаете за голям и модерен чифлик.

Земеделието го развличаше и пленяваше въображението му, той вземаше присърце всички селскостопански работи и се отнасяше недоверчиво към онова, което не е направил със собствените си ръце.

Неговите арендатори го познаваха добре. Всичко, което се прилагаше за първи път, той извършваше съвсем сам, много внимателно и без чужда помощ. И веднъж в годината организираше двудневни борби и конни надбягвания, както правеха богатите земевладелци. Сякаш следваше поговорката: „Отдай богу душата, но не забравяй тялото си“.

Беше строг господар, не жалеше нито себе си, нито другите. Бояха се от неговите избухвания, той заплашваше с бога и ада и думите му всяваха ужас и страх. Но имаха добро мнение за него, защото влагаше в работата си сърце и душа. В своите проповеди непрекъснато повтаряше, че селяните са мързеливи и неблагодарни. Тогава неговият дълбок глас с великолепен тембър кънтеше в църквата и жените отляво откликваха с плач и молба за опрощение. Ако зависеше от него, фон Розен би издействувал закон, който да задължи целия народ да се явява два пъти в годината на църква за покаяние. Узаконените проповеди щяха да държат всички в робско подчинение пред господарите им. Разбира се, нямаше пред вид тези, които ден през ден идваха на църква и които той познаваше добре.

Абатът трогваше чистите души на селяните, те го боготворяха и се страхуваха от него. Той имаше огромни познания по земеделие, беше светило за тях и те се допитваха за всичко до него. Без неговата помощ стопанските им работи биха замрели. Затова хората бяха богобоязливи. Впрочем това му беше безразлично. Упрекваше вярващите, защото наблюдаваше с интерес как думите му прогонват сенките от угрижените лица и очите засияват в доброта и сърдечност.

Само един-единствен човек абатът не беше успял да покори. И това беше този дребен, слабичък клисар. Той чувствуваше в него силна воля и скрита съпротива, сякаш не беше прост селянин, а господар. Това вбесяваше фон Розен. Клисарят не умееше да се държи почтително и не се беше случвало да застане смутен покорно пред него, както всеки друг селянин. Трудно беше да го унижи, защото се държеше с фон Розен като с равен. Когато биваха сами, клисарят отдаваше необходимото внимание на думите му, но явно страдаше от своето подчинено положение. Абатът долавяше, че той не е чак толкова покорен, колкото изглежда.

И действително, не мина много време и те здравата се сдърпаха. Клисарят не се защити открито, но абатът винаги си припомняше това. Бяха тръгнали из селото да събират арендата. Клисарят се правеше на толкова смирен и милосърден, при това тъй непринудено, сякаш не абатът, а той самият беше духовният пастир. Фон Розен се почувствува засегнат — хората можеше и да заговорят за това. И когато влязоха при господин Вайдан, абатът, неочаквано и за себе си, раздразнено и злобно подхвърли:

— Чувам, че твърде много се говори за теб!

— Не за мен, а за вас, милостиви отче — дръзко беше отвърнал клисарят тогава.

Абатът беше свикнал хората от низшето съсловие да бъдат пред него раболепни и кучешки покорни. Искаше селяните отдалече да се вслушват в онова, което им се казва, и да играят, както им се свири. Считаше, че трябва да бъдат направлявани и поучавани. Оставени сами на себе си, те безпомощно биха се мятали насам-натам. Много му харесваше, когато идваха до вратата му, превили гръб, да го молят за нещо, а после горещо му благодаряха, като прегръщаха коленете му с треперещи ръце.

Но сега неговата власт беше застрашена от този дребен човечец с независим характер. Абатът не даваше вид, че е засегнат. Но си мислеше, че мъжете от този край са жилави, яки и силни. Какво щеше да стане, ако изведнъж поискат всички хора да бъдат равни. Беше уверен, че на тази земя никога не може да има равноправие за всички. Но сега му се струваше вече, че клисарят чака точно това време.

Кой знае, всичко може да се очаква от тези груби селяци. Навярно в тази земя потомците на немците са прокълнати. Селяните къртовски работеха и дума не продумваха, но какво се криеше зад това мълчание?

Всъщност даже и половината от тези от тях, които имаха добро обществено положение, едва ли биха се решили да направят нещо за по-низшето съсловие от населението.

През прозореца струеше жарък зной и белите каменни стени излъчваха горещина като огромна печка. Клисарят все така се отпускаше ту на единия, ту на другия си крак. Беше стоял прав доста време и горещината го стягаше като в железен обръч. Крадешком и сякаш случайно той погледна към свободния стол в ъгъла, но след това бързо отмести поглед встрани. Не, съвсем не мислеше за сядане. Но колкото пъти този стол попаднеше пред очите му, толкова пъти трябваше да се бори с изкушението. Огледа се и единственото нещо, което задържа погледа му в стаята, беше големият шкаф, в който се пазеха църковните книги и вещи. Бавно се насочиха към ръба на шкафа първо китките, а след това и лактите на отмалелите му ръце, търсейки опората първо внимателно и плахо, а после все по-настойчиво, сякаш искаха да отдъхнат на този ръб, като поемат част от тежестта на умореното тяло.

Изведнъж фон Розен вдигна глава:

— Какво си намислил, Арас? Стой си прав, не виждаш ли, аз съм тук!

Фон Розен тайно се радваше на тази възможност да постави клисаря на мястото му и главно, да унижи неговото привидно смирение. Говореше благо, а през цялото време остро го наблюдаваше.

Клисарят отдръпна спокойно ръцете си от шкафа и се изпъна по войнишки. Лицето му дори не трепна.

В този момент откъм парка се дочу енергично жужене, което буйно се изви нагоре и внезапно замря.

Фон Розен пъргаво се надигна, намигна на клисаря, грабна дрехата си и се хвърли навън, като го остави да стърчи прав в средата на стаята.

„Пчелите! Пчелите!“ — чуваше той ясно звънкото им жужене.

Паркът на фон Розен беше пълна противоположност на мрачната църковна сграда. Макар да беше леко запустял и обрасъл, по него личаха следите на грижливи ръце. Фон Розен не държеше особено много на реда, но изглеждаше, че тук всичко цъфти и зеленее. Пищна растителност покриваше земята и достигаше до стените на сградата, в сенките буйно растяха прости растения от някакъв подобрен вид. Насажденията от ягоди обаче бяха подивели и се разпростираха на къдрави и безплодни туфи.

В сенките на високите, свежозелени малинаци пчелите висяха на гроздове и от скритите гънки на зеленината ехтеше гръмко жужене. Тези натежали рояци оставяха след себе си божествен аромат, който изпълваше гората наоколо и водеше чак до ствола на онова кухо дърво, в което живееха пчелите.

На върха на малинака се роеше малък черен облак, ароматен и плътен, гъмжащ и подвижен — истинско живо кълбо, което се свиваше и разпускаше. По-отблизо изглеждаше като тъмна мрежа, която се заплита и разплита в непрекъснато движение. Роенето на пчелите приличаше на шеметен танц.

Внезапно целият рояк, бърз като стрела, се устреми напред.

— Вдигнаха се над оградата. Вземи огледалото и тичай насам! — гръмна гласът на фон Розен.

Той вече беше забравил всичко — тъмната плесенясала канцелария, прашните църковни книги, упорития клисар. Не остана и следа от духовническото му величие. Отчаяно се щураше насам-натам, задъхваше се от своята пълнота и тежко пухтеше. Най-после се сети, грабна една ръчна пръскачка, пъргаво се покатери върху ниската каменна ограда и се затича към пчелите.

Отпрати към тях тънка струя вода и те сякаш се разколебаха, пореяха се на едно място, като да се съветваха нещо.

Фон Розен измъкна огледало и насочи към рояка сноп слънчеви лъчи, който блесна рязко и внезапно като мълния.

И в този момент пак се сети за клисаря. Защо ли стои в канцеларията, трябваше да бъде вече навън. „Какво ли пък може да прави там?“ — отчаяно помисли той. И пак се ядоса, че клисарят я кара посвоему.

Роякът направи кръг над цъфналата липа. Пчелите се завъртяха около един стърчащ клон и започнаха да го обикалят. После се прилепиха плътно една до друга върху него и той потъмня, сякаш пчелите се сраснаха с него. Дългите повесма на мъха, който растеше по дървото, се развяха плавно и като че потръпнаха от това нашествие — пчелите заприличаха на огромна буца, израснала върху клона.

Фон Розен се захласна в тях и забрави всичко друго на света. Роенето на пчелите беше голямата му страст, увличаше го като чародейна игра. Сега вече всичко е наред — новото пчелно семейство щастливо се засели в кухината на старата липа. Той си тръгна доволен, като преметна през рамо дрехата си.

А в канцеларията клисарят все още стоеше прав, изпънат като струна, без да се помръдне, сякаш беше замръзнал.

Фон Розен се смая, като го видя, беше го забравил съвсем.

— Какво правиш още тук?

— Стоя и ви чакам, милостиви отче — отговори клисарят.

Фон Розен тежко изпухтя, погледна празното кресло, после се взря внимателно в очите на клисаря. Подиграваше ли се този човек? Не можа да схване ясно какво изразяват думите му — покорност или насмешка. Нима през цялото време беше стоял прав? Не изглеждаше да е толкова здрав и силен. Може би беше страхливец или имаше робска душа?

Фон Розен не знаеше какво да мисли. Как беше възможно да стои прав толкова дълго и да го чака? Представи си го — изправен в дългата си шаячна дреха, мълчалив и мъжествен.

Внезапно го обзе смътна тревога — клисарят бе понесъл с твърдост и достойнство една прищявка. Но ако изведнъж тръгне да се бори… тогава?…

Мариа Йотуни
Когато има чувства

— Аз ли съм щастлива? Ехе-е, защо пък щастлива? Щастлива аз не съм!

— Ами току-що се омъжи и тъй нататък.

— Е, омъжих се. Вярно, че току-що се омъжих. Ама как, по неволя се омъжих аз.

— Защо така?

— Като си беден, може и така, против волята си да отидеш, ако трябва.

— Вия, старите ли те принудиха?

— Ами, старите! Аз даже такива нямам. Майка имах, но баща не съм имала. От къде на къде пък за нас слугините и бащи!

— Но кой тогава те накара?

— Нуждата. Какво да разправям, виж сега, като си беден, жениш се, без много да му мислиш. Не че като си беден, не знаеш какво значи глупост, но все пак вземеш и я вършиш. Да, тъй е то. Такива ми ти работи. Имаше един Анти там на село, в моето село де. Набит и червендалест, съвсем като това мушкато. За чувствата си към мене казваше, че са любов, и аз наричах своите симпатии към него също любов. Такова де, нали разбираш, чия глава, кажи ми, няма да се завърти, като си млад. Та този Анти ми носеше гевреци от пазара и какво ли не. Бях с него добра и мила, какво пък — аз и сега даже обичам хората, щом някой ме заприказва и каже: „Тъй е то“, и аз казвам: „Тъй си е.“ Защо ще се надувам пред хората? Но Анти най-ми харесваше. „Този е роден за мене“ — реших аз и сигурно щеше да си е мой, ако не беше се вмъкнал между нас онзи проклетник Мати, онзи кьорчо. Завря мръсния си нос и вече не се откъсваше от мене. И да видиш ти, преместих се другаде на работа, този същият Мати станал ратай в съседния двор. Не знаех за това доста време, макар че рядко остава мъж, незабелязан от мене, особено ако е така по-набит. Ама за какво ми е Мати, дребничък, нисичък. Един ден ми се изтъпанчи и чувам нещо като:

— Вия!

— Виж го ти, Мати! — казвам аз.

— Мати, Мати е.

— Че какво пък.

— Вземи това — каза ми, пъхна нещо в ръката ми и отиде да рине обора.

„Хм, десет марки. На мене ли ги дава?“ — мисля си! На мене, ами. И нали съм си бедно момиче и нали заплатата ми е само шест марки на месец, пък те не стигат само за обувки, рекох си: „Добре, че ми ги даде, ще купя сега ръкавици на Анти и ще си изплета един истински шал, градски модел.“ Е, докарах аз шала, както го докарах. От червена вълна го изплетох. Стана много хубав.

Скритом ми даде той тия пари, човърка ме нещо отвътре, че един ден ще си ги поиска обратно. И се уплаших. Щом го зърнех, бягах бързо да се скрия. А пък той все гледа да ме види. Само ако каже нещо, мисля си, смъквам шала от гърба си и му го запращам на тоз фукльо в краката: „На, дръж си боклука!“ Но той дума не обелва, пък и кога, как, че аз веднага изчезвам. Най-сетне веднъж на улицата чувам: „Вия, чакай малко!“ Почаках го. Как да не почакам.

— Къде си се запътила?

— На Тиховата лавка да купя трици за прасетата. Нашите прасета друго не ядат, само трици. То не са свини, ами цели дяволи — мърморя аз по целия път, само и само Мати да не вземе думата, да не си отвори устата и марките назад да си поиска.

Но щом наближихме часовникаря Вики, лоши мисли ми минаха през главата.

— Я да се отбием ние, Вия, и да купим пръстените ей оттам.

— Ами да се отбием — отвърнах.

Какво друго ми оставаше на мене, горкото момиче. „Ще видим, дяволът мръсен — мислех си, — дали ще ги купи.“ Купи ги, неверникът, и око не му мигна.

— Сега вече сме сгодени — каза Мати, щом излязохме на улицата.

— Ами така изглежда — смотолевих аз. Но си мисля: „Така да е, ама веднъж да получа заплатата си, ще ти покажа аз сгодени ли сме. Ще му върна и парите, и пръстена, и шала. Дръж си боклука — ще му кажа. — Не се продавам тъй лесно аз.“

В къщи стопанката ми честити, нали ужким съм сгодена, и аз се поклоних. И другите ми честитяха, аз и на тях се покланях, на всички. Какво друго ми оставаше. А стопанката все охка и ахка, че как така тя да не знае нищо, а пък аз й казвам, че кой ли пък знаеше — само той си знаеше и щом иска, какво пък.

— Какво пък, прав си е човекът — вика стопанката. — Мати е добър мъж.

Може и да е, мене какво ме засяга неговата доброта, да не съм решила да му отмъщавам.

И всичко пак щеше да мине добре, ако този проклетник Мати не започна да ми се мъкне надвечер край плета.

— Не се сърди, Мати — изпуснах се аз веднъж, — ще ти върна десетте марки съвсем скоро. От годежа май нищо няма да излезе.

— Защо нищо? — смути се Мати.

— Да беше си потърсил друга — викам аз.

Че като се разлюти тоя Мати, като облещи очи, той подигравки не търпял.

— Я стига — опъна ми се, — я не се дърпай повече, щом си се хванала на хорото, и то с честен човек! Хубаво да знаеш, инат хора не търпя!

Какво можех аз, самотно момиче, освен да си замълча. Ами знаеш ли, можеше да ме прободе в корема и с камата си, ако много-много се опъвам.

Мати остана до оградата и обявихме сватбата за следващата неделя. За сватбата той ми купи истински черен плат и булчинско цвете ми донесе с панделка и с восъчно ангелче. Пък тази панделка лека, като от въздух, и стих имаше написан на другата й страна. Съвсем се слисах, такава изненада! Това цвете си го пазя още закачено на един пирон.

Тъй че добър си е Мати, няма какво. И лимонади купи за сватбата и какво ли не друго. Като му казах, че е похарчил много пари за пиенето, отвърна ми: „Щом си имам такава невяста по мерак!“

И иначе всичко си вървеше добре. Ама не щеш ли, за лош късмет, обади се Анти, писа ми оттам, от село. Още в деня на сватбата получих неговото писмо. Пишеше, че през есента щял да дойде да ме вземе. И като си помислих, че Анти вече никога не може да си ме вземе, разплаках се и плаках даже на венчавката. Плаках така, че носната ми кърпа да бях я изцедила, вода щеше да пусне. Пасторът не се стърпя и се обърна към Мати:

— Гледай си булчето, Мати, че ми се вижда много чувствителна.

— Ще си я гледам — отвърна Мати.

И тъй си е било.

— Какъв дявол те докара при мене и за какво ми бяха твоите десет марки — все пак не се стърпях веднъж пред Мати.

— Какъв, не знаеш ли? Като си хубава и с тия червени бузи… — Само това ми отвърна.

„Ох, за Анти бяха тези червени бузи“ — помислих си, но нищо не казах.

И може би щях да забравя Анти, кой знае! Но се зададе есента и той пристигна в града, както беше писал. На всичко отгоре изтърси се право у нас. Аз си бях в къщи, край печката, мачках картофи за прасето, вече си хранехме собствена свиня. Показа се той на вратата и дума:

— Дойдох за тебе, Вия, аз държа на думата си. Виждам, друг ме изпреварил и прибрал моята Вия.

Точно тъй рече: „Друг прибрал моята Вия“. Нещо ме бодна в сърцето.

Ех, избърсах аз ръцете си от картофите и се здрависахме.

— Седни сега, Анти, седни да пием кафе — казах му, няма защо да си гоним карез.

— Наистина — отвърна Анти и седна.

Пихме кафето, ама то не беше сладко, макар добре да бях го сварила. Нарочно за Анти сложих цяла шепа кафе с леблебия. Ама сладко не ни беше, знам ли защо! Навярно защото се обичахме, нали ужким любов имахме, а всичко отиде напразно.

Йоел Лехтонен
Песен за Люгия

„Какво пък — казва си книжарят Апели Мутинен, — не съм ли и аз заможен?… Не живея ли като Хораций? Нямам ли си мой Тускулум^[2]? Вярно, Хораций е служел на императора, аз пък на клиентите си… Продавам книги по за петдесет пени…“

Този Тускулум е имението на Мутинен. Великолепен Тускулум — каква утеха носи само мисълта, че той ще се озове в него с настъпването на лятото, след градската зима, отминала в грижи за преуспяване, под едно сиво небе — толкова сиво, че прави бръчките по челото на Мутинен двойно повече. Малък Тускулум, рай на безделието през летния сезон…

На значително разстояние от града, в родния му край — вила на хълма при извивката на Сайменския залив. През клонестите брези балконът му надзърта към залива.

Там Апели се чувствува щастлив най-вече през първите летни дни, когато е преситен и преуморен от припрения живот в града, когато за него отново се разкрива очарованието на вечното и неувяхващото.

Толкова е изнурен от изкарването на тези драгоценни пари, от безконечното стърчене зад тезгяха, че през пролетта вече не е в състояние нито да мисли, нито да разсъждава. Ще му се единствено да се отпусне в просторното и свежо лоно на майката природа. Само да лежи, да бездействува. Да няма Мутинен, да няма нищо — ни философ, ни дявол. Все едно, че изобщо не е живо същество.

В началото на лятото щастието за него значи да не мисли, да не си спомня, то е някакъв ефирен, неопределен покой.

Най-хубави, лишени от всякакви мисли и спомени са първите летни дни. И нощите, чиято светлина е като искрящо злато, обгръщащо го топло, безмълвно щастие.

В ранната лятна утрин, след една нощ, през която нито е будувал, нито е спал, не е чел и не е разсъждавал, а само се е въртял в тишината, отпуснал клепачи в приятна дрямка, той се надига лениво и отваря вратата към балкона. На този балкон се излиза направо от стаята му. Отпред, точно под перилата, украсени със старинни резби в народен стил, ухаят буйно растящи диви череши с разкошни бели цветове. Тук, до тази глуха местност, гъсениците още не са се промъкнали. Цветовете са чисти, дърветата изглеждат посипани с оризови зърна, а по клоните сякаш е натрупал сняг — толкова много пъпки и току-що разпукали се цветове има по тях. Вълшебният им аромат нахлува в стаята.

А зад дивите череши в ясната и топла светлина трепти пейзажът на свежото утро. Още е рано. Люгия — защото както Хораций на времето е имал подарена му от императора робиня, така и Апел си има своята Люгия — продължава да спи оттатък. Сенките на дърветата в падината са още дълги и прохладни. От водата, от долините и гъсто обраслите брегове на залива се вдига омара. По върховете и на най-малките стръкчета трева проблясват капчици роса с цветовете на дъгата. Чува се кукане на кукувици. Навред сияе трептяща красота. Мутинен се усмихва при вида на онези капчици, които се люшкат по нослетата на тревичките. Той си поляга още малко. Но този проклет Хораций не издържа повече и събужда Люгия. Огромният му корем се бунтува за чай. Пие го с наслада на балкона, заслушан в радостното кукане на десетки кукувици.

След това Апели поглъща порядъчно количество едри, пресни костури с картофи, шест яйца, половин чиния мармалад и полива всичко това с кана айрян. После се отпуска доволен, със сит стомах.

По-късно Апели заедно с Люгия, облечена в свободно ушит костюм и с разкошен букет спиреи и лилав люляк в ръка, зад който крие игривите си светли очи, се отправя на разходка — да се насладят на хубавия летен ден. В другата си ръка Люгия носи малка кошница с провизии, а Мутинен е натъпкал джоба си със сушени сливи. С лодка те потеглят навътре по Сайменското езеро, носят се към отсрещните острови, които се реят бледосини в далечината. Напъпилите брези по бреговете имат меки очертания, а дългите им провиснали клонки наподобяват леки, зеленикави щраусови пера. Зад устието на залива се откриват далечни пейзажи, от които поради летните изпарения не могат да се различат никакви форми и цветове — всичко е смътно, мъгляво синкаво като в сън.

Слънцето все по-силно прежуря. Пъстроцветни облаци се оглеждат в ширналите се дълбоки води на езерото. Без много да се напряга, Мутинен гребе притихнал и плувнал в пот…

А водата! На места по повърхността й искрят купища смарагди — майски бръмбари, в зелените крила, на които се отразява всеки лъч.

— Скъпоценни камъни за тебе, Люгия — казва Мутинен.

Майски бръмбари, които са се родили над широкия пролив. Повечето са нападали по двойки в топлата вода, едни са се удавили, други продължават да живеят. Хиляди зеленокрили бръмбари, наредени един до друг като безкрайна броеница, изпълват пролива.

На другия бряг, през сгретите крайбрежни поляни, покрити с топчести жълти лютичета, двамата се изкачват бавно по хълма. Приближават селските градини, в които тук-таме цъфтят диви череши и гъсти скоруши. Покрай виещото се шосе се вижда ту някое господарско имение, заобиколено от нежни трепетлики, ту сиви, ниски селски къщи сред покълнали ниви.

Сега те отново се спускат от възвишението в прохладната долина.

А лятното слънце предизвиква такава блажена умора, ароматът на брезите и на разпукващите се пъпки в цялата гора е така упойващ, че те постепенно се умълчават и колкото по-надалече отиват, толкова по-малко изпитват нужда да разговарят. Някъде по склона те сядат под сянката на висока, дебела бреза, свалят обувките си и почиват дълго. Гологлав, Апели се любува на спомените от детството си, а полъхът на вятъра развява рядката коса около плешивото му теме. Всеки камък по този път му е познат. От време на време Люгия го поглежда с разнежен от лятото поглед.

Сетне продължават под елите по сенчеста пътека, пресичана от тихо и весело бълбукащи потоци, които се спускат от високото и чезнат в здрача на елите. Люгия се навежда до един поток, загребва шепа студена, бистра, игриво проблясваща между мъхестите камъни вода и пие, надничайки лукаво иззад ръцете си към Мутинен. Апели се усмихва в желанието си да каже някоя шега, но в ума му се върти само едно — Люгия.

Щом приближат някое място, познато на Мутинен от детството му, и той промълвя като че ли на себе си: „Тук съм минавал ей толкова малък!“ — Люгия се притисва към ръката му и казва нещо нежно и мило като на невръстно дете, представяйки си затлъстелия Мутинен като съвсем малко, подрипващо момче. И потъва в мечти…

Обраслото с тръстики заливче, по чийто крайбрежен път пристъпват, искри притихнало. Малките скалисти островчета проблясват с цвета на леко потъмнял калай. Тук-таме селяни по риза гребат и ловят риба. От лодките им се носят спокойни, бодри гласове.

А на отсрещния бряг се къпят девойки. Те викат, пищят, подскачат по ризи или голи.

Мутинен и Люгия отминават, малко по-нататък се разполагат на гладка крайбрежна скала, от която лъха топлина, наклаждат огън и слагат тенджера да заври. После се отпускат в очакване на обеда. Мутинен е щастлив, безгрижен, иска му се само да се любува на лятото…

Денят е горещ, те притварят очи, не се взират в безкрайното ведро небе. Топлината ги обгръща, навред в гората звънят в един глас хлопатарите на крави, а вятърът шумоли леко и приспивателно. Нека времето минава, лято е, топло е. Някак си печален е звънът на тези хлопатари — те като че ли плахо намекват за нещо…

Кратко е времето, времето на човека, а още по-кратък е щастливият ден. Вече е следобед, когато потеглят по обратния път към брега, където са оставили лодката си. И двамата усещат по кожата си изтощителния зной на деня, лъчистата прелест на природата изпълва тялото и душата им. Бавно бродят през поляни, изкачват се и се спускат по хълмове, заслушани в звъна на хлопатарите и кукането на кукувиците.

Край нагретите скали, врязали се в ослепително блестящата вода, те спират от време на време да отдъхнат, да отпочинат. И все по-мълчаливи стават, все по-голямо, по-неопределено щастие струи в тях. Люляковият цвят върху развълнуваните гърди на Люгия е повехнал, но погледът й изпод меката периферия на шапката гали с кротка доброта.

Там долу, близо до брега на залива, се вижда стара черква сред гъсто обрасло с цветя и зеленина гробище. Близостта на това гробище като че ли подсилва желанието им да се радват, подчертава краткостта на миговете, които те изживяват този път под сянката на висока върба с печално полюшващи се клони.

Вечер е, свежа, успокояваща вечер след жарък летен ден, който е раздул жилите до спукване и е замаял главата с топлия аромат на гората. Леко потапяйки веслата, те гребат обратно към Тускулум на Апели Мутинен.

Слънчевата омара е обвила всичко в тайнствен сумрак, направила е света приказно огромен, скривайки от погледа всякакви подробности, отдалечила е сушата, сляла е хълмовете и горите в смътна мъглявина. Този ефирен воал нито се приближава, нито намалява, нито се прояснява от късна пролет до ранна есен.

Те се плъзгат безшумно по топлата вода, промъкват се между няколко острова. Люгия е отпуснала веслото и седи приведена с опрени на борда ръце, сякаш в трепетно очакване на нещо още по-хубаво, още по-очарователно. Възхитена от красотата на света, тя изпитва желание да промълви нещо с нежен глас, иска й се да възкликне от възторг пред песента на дроздовете. Защото вечерта е настъпила, нощта приближава и от горите се долавя гласът на дроздовете. Но шегите на Мутинен я възпират — неговото неопределено щастие е толкова голямо, че не бива да го нарушава.

Лодката пълзи по дълбоките води на пролива. Люгия се сепва: в устието на залива пред тях се изправя подобно на огромна порта висока скална стена — остров, който, поне на тях в този момент така им се струва, се издига отвесно може би десетки метри над водните дълбини. Така удивително вечерните изпарения уголемяват очертанията на високите скали.

— Погледни, това напомня картината на Бьоклин „Островът на мъртвите“ — казва шепнешком Мутинен.

— Страх ме е — отвръща Люгия тихо и потръпва от необикновено щастие пред красивото видение и страха, щастие, което нараства с приближаването им до черната каменна стена.

Сега тя е надвесила над главите им стърчащите скали. Дочува се писъкът на ястреби, които вият гнезда по чукарите. Тук-таме във вечерния здрач се мяркат крехки зелени стъбла на скоруши, поникнали в пукнатините. Скалите по склона изглеждат безразборно разхвърляни и ти се струва, че всеки момент ще полетят надолу. Те карат дори Мутинен да потръпва. Под тях е черната бездна. Гласът на Люгия става все по-тих и по-нежен:

— Виж оня червеникав мъх там, виж колко мъничка е онази скоруша горе на склона!

— Шшт, тихо, скалите и от шепота могат да се откъртят… — шегува се Мутинен.

Сайменското езеро е изгубило реалните си очертания — толкова необятно изглежда то в краткотрайния здрач на нощта. Дали е настъпила вече нощта? Слънцето още не е залязло съвсем. Наблизо минава моторен шлеп на път из мъгливите канали на голямото езеро. Червеният му фенер потрепва красиво в омарата, тайнствено потракват двигателите му. От него се дочуват звуците на хармоника.

Отминалият параход оставя след себе си мощни вълни, в които попадат последните лъчи на залязващото слънце. Сега вълните се приближават, разклащат лодката нагоре и настрани, подхвърлят я във въздуха и я спускат върху искрящата вода. Тези вълни, кръгли и гладки като огледало, преливат от яркочервен в черен метален блясък, отразявайки слънчевото зарево.

В Тускулум… Отново онова неопределено щастие от краткия миг на здрачевината, която предлага лятната нощ.

Но когато здрачът се е разсеял и Люгия си е отишла, обвила раменете си с жълтеникава наметка на цветчета, когато денят, отпуснал за момент клепачи, отново ги отваря, сияейки през прозорците на Апели, усмихвайки се радостно иззад гористите хълмове и надничайки между разцъфналите диви череши, които той вижда от леглото си през отворената врата, когато малките птички се надпяват с кукувиците, тогава Мутинен дочува от стаята на Люгия горчиво, сподавено ридание. Той знае какво означава този плач.

Тогава пълният Мутинен се върти неспокойно в леглото.

— Щастлив ден — промърморва си той. — Да, най-щастливият ден отмина! Един-единствен, но ми стига. Защото не вярвам в трайността на щастието… Бих могъл да ти дам това, което ти липсва, бедната ми — вярата в щастието. Бих могъл, ако вярвах. Щастието не се задържа, то се изплъзва, Люгия. И най-горещата любов е угасвала, това ми е известно на мене, стария глупак. Най-блажените дни отлитат като прелестен летен ден. Разцъфват буйно, повяхват…

Мутинен, според когото щастливите мигове на този свят са толкова редки, чувствува, че няма право да предлага на други, на потомството, непосилното, тежко бреме на живота.

Тойво Пеканен
Далечният остров

Откакто се помнеха Юханес и Пека, си остана този неотслабващ интерес към малкия остров, който при ясно време се виждаше добре сред морската шир.

Обрасъл с гъсти и необичайно високи борове, той приличаше на чуден букет във вазата на морето. От сутрин до вечер го къпеха слънчевите лъчи. Веднага щом изгряваше слънчевият диск от изток, лъчите вече галеха високите дървета на острова, а когато слънцето се спускаше на запад, то заливаше върховете им с пламтящо зарево, сякаш се прощаваше. Ветровете и бурите бушуваха на островчето по-силно, отколкото по другите места. От която и страна да духаше вятърът, малкият беззащитен остров го посрещаше винаги с весела доверчивост. При буря морските вълни се разбиваха в крайбрежните камъни и достигаха почти до върховете на боровете. Вятърът яростно и жестоко вилнееше в гъстите корони на дърветата. Когато валеше, сякаш се завиваше в сивата пелена на мъглите и тогава изглеждаше тайнствен и загадъчен. През есента горите наоколо се оголваха постепенно, „разцъфнали“ в жълти и червеникави петна. А стройните борове на малкия остров се извисяваха над ледените разпенени вълни, жизнерадостно свежи и зелени. През зимата, когато морето замръзваше и снегът застилаше всичко със своята бяла покривка, островът се обличаше в скреж и лед, сякаш намяташе разкошна кралска мантия, по която преливаха милиони искрящи елмази.

„Интересно, какъв ли е той отблизо?“ — питаха се момчетата един друг. Какво ли щастие е да вървиш по неговата земя, да се наслаждаваш под неговото слънце, сияйно от сутрин до вечер, да почиваш под прохладните сенки на дърветата, да слушаш могъщия шум на вятъра по незащитените брегове и да изпиташ яростта на бурята под закрилата на горските храсталаци.

Те се опитваха да узнаят нещо за острова и се обръщаха с безброй въпроси към своя баща, но получаваха само откъслечни отговори. Островчето беше твърде нищожно, за да интересува един възрастен мъж. По време на риболов бащата няколко пъти бе спирал там, но не бе успял да намери дори едно кътче на завет. Островчето бе обкръжено от всички страни с рифове, така че даже с лодка беше трудно да се отиде до каменистия бряг, а растителността беше толкова дива и буйна, че едва ли някой би се промъкнал по-навътре без брадва в ръка. Наистина какво може да се разкаже за такъв остров!

Но момчетата го гледаха с други очи и не можеха да повярват, че той не е интересен, както твърдеше баща им. И по-рано бяха забелязали, че на света съществуват не малко неща, чиято красота не трогва баща им.

През топлите летни вечери, когато залезеше слънцето и рибата кълвеше по-добре, те често седяха с въдички на любимата си крайбрежна скала и гледаха как понякога водата около острова запламтява като огън, пръска искри и прелива във всички цветове на дъгата. Сиянието се вдига все по-високо и по-високо и осветява дърветата на острова отначало целите, а след това само върховете, за да изчезне накрая безмълвно и незабелязано в тях, отстъпвайки място на черните нощни сенки. Сутрин, сред развиделяващата се дрезгавина, островът сякаш се вдига изведнъж във въздуха и виси в пространството между водата и небето. Не, съвсем не приличаше на другите острови. Само веднъж да погледнеш натам, и ще се пробуди в теб неудържимото желание да попаднеш на него. Можеше да подхранва фантазията през всяко време на годината. Ако го видиш в мъглата на утринното разсъмване, във вечерните зари, когато там бушува есенна буря, или пък в мразовития и ясен зимен ден — той непременно ще ти се присъни през нощта.

Чудно ли е тогава, че островът непрекъснато занимаваше мислите на момчетата и в един прекрасен ден те разбраха — просто трябва да отидат там.

Пътят беше дълъг, а баща им строго и престрого беше забранил да вземат лодката. Не смееха да нарушат заповедта му. Какво да се прави? До острова можеха да се доберат само по море — с лодка или по леда. Нищо друго не оставаше — трябваше да дочакат зимата.

Всички знаят как безкрайно се влачи времето, когато очакваш нещо. Всяка сутрин, щом се събудеха, момчетата тичаха първо на брега. Лятото загуби в очите им своето очарование. Забравиха за игрите си и нетърпеливо очакваха скорошния край на лятото. Прекрасните летни дни извикваха в тях само недоволство и разваляха настроението им. Затова пък как радостно посрещаха бурите и хладните ветрове — предвестници на приближаващата есен. Престанаха да ги радват риболовът, разходките в гората и с лодката на баща им, птичите гнезда с малките пиленца, горските плодове и всички други дарове на лятото. Цялото им същество беше овладяно от една мисъл — да бъдат на този далечен и самотен остров, сред вълните на морето. През деня тяхната фантазия пренасяше там всички чудеса, които могат да бъдат измислени. А през нощта извършваха насън походи до острова и там, в омагьосаните дебри, ги очакваха необикновени приключения.

През тази година момчетата забелязаха как лятото се сменя от есента, а есента от зимата, как дните малко по малко се скъсяват, а нощта става все по-дълга и почти неусетно топлината преминава в прохлада, а морето, небето и гората изменят своя цвят. Вятърът постепенно става все по-рязък и шуми все по-силно, а от това изстиват въздухът и водата, умират цветята наоколо, стихва и замира постепенно чуруликането на птиците в гората, а рибните пасажи напускат бреговете и отиват в дълбоките, още топли, далечни води. И ето веднъж, след ясната звездна нощ, утрото се оказа толкова хладно, че те не можеха да излязат боси. Листата на дърветата пожълтяха, тревата стана кафява, сякаш горена с огън, и полегна уморена върху мократа земя. Продължителни есенни дъждове започнаха да заливат гората, полето, къщата — всичко, всичко. Водата образуваше буйни потоци, които изравяха по пътищата дълги бразди и ями, оцеждаше се във вдлъбнатините на кротки езера и накрая нахлуваше дълбоко под земята в тайните жилища на изворите.

Островът беше неподвижно застинал в прегръдките на бурното море. Никъде на друго място водните пръски не излитаха така високо, както на неговите желани брегове. Ако искаш да изпиташ най-истински цялата сила на есенната буря, трябва да я изпиташ именно там.

В една прекрасна утрин всички езера и локви бяха покрити с лед. Момчетата с възторг изпробваха здравината му. Сега вече нямаше да чакат дълго.

Небето от ден на ден ставаше все по-бледо и сиво. По цели дни на хоризонта проблясваха ярки зари, в дъждовните дни облаците засядаха почти върху самите върхове на дърветата. Светът изглеждаше смален. Островът сякаш се беше отместил още по-далеч и слабо проблясваше в сивата мъгла.

Но щом времето се проясни, той отново се показваше в цялото великолепие на зелените си могъщи борове, с който не можеше да се справи и най-лютият мраз.

Най-после започна да замръзва и морето. Първо се покриха с лед проблясващите в тъмнозелено малки заливчета. Постепенно границата на леда се отместваше все по-далече в открито море. На няколко пъти бурята счупваше леда, трошеше го на звънки парчета, но щом вятърът затихнеше, ледът отново настъпваше към дълбоките води. И ето една сутрин мостът към острова беше готов. Тъмният проблясващ лед се простираше далече зад линията на хоризонта и сияеше в лъчите на хладното декемврийско слънце, сякаш беше полирана стомана или безкрайно огледало, в което се оглеждаха бреговете на островите. Самотното малко островче се издигаше в средата на това огледало като мираж, обкръжен от собственото си отражение и от блясъка на слънцето по върховете на високите дървета. Приличаше на огромно съкровище.

Но денят на Юханес и Пека още не беше дошъл. Ледът не беше достатъчно здрав.

Много дни след това валя сняг. Скоро всичко стана ослепително бяло. Зимата дойде.

Настъпи дългоочакваният ден, в който щеше да се осъществи мечтата им.

С трепетни от напрежение ръце те си приготвиха ските. Ранна утрин! Слънцето едва-що се е показало. Лъчите му като зарево от пожар горят в края на небето! Всичко искри и блести в снежната белота! Най-красив изглеждаше малкият далечен остров! Целият обкичен със скреж под слънчевата светлина, той приличаше на огромен приказен брилянт! Лъчите отскачаха от него като искрящи зайчета и беше тъй ослепителен, че дори отдалече беше трудно да се гледа към него.

Момчетата се отправиха тайно на път и сърцата им туптяха. Пронизващият януарски вятър хапеше и като огън обгаряше бузите им. С далечното си сияние слънцето ослепяваше очите, но не топлеше. Ските се плъзгаха добре и като се вглеждаха в своята преливаща в блясък цел, момчетата продължаваха пътя си, като все повече и повече напрягаха сили. Мислите им бяха устремени към острова на чудесата, който се приближаваше с всеки размах на щеките.

Приключенията, за които толкова бяха мечтали, стотиците хиляди главозамайващи неща — всички те щяха да се сбъднат в оня миг, в който кракът им стъпи на острова. Устата им се смееха, очите се усмихваха на вятъра и на искрящото срещу тях слънце. Забравиха за всичко друго на света, освен за това, че днес е техният ден, че ските неусетно ги носят към далечния остров.

В къщи никой не забеляза тяхното заминаване. Някъде към обяд родителите им отначало се зачудиха, че ги няма, а после наистина започнаха да се безпокоят. Къде ли са се дянали тези деца? Търсиха ги навсякъде, никъде не ги намериха.

Момчетата се върнаха привечер, когато последните лъчи на слънцето догаряха на далечния остров. Уморени и замислени, те вече носеха в своите млади сърца страшната тайна на живота. В главите им не остана нито едно приключение, в сърцата — никаква надежда. Не поглеждаха вече към острова, макар леденият му блясък в палитрата на залеза да беше по-ослепителен от всякога. Не гледаха натам, знаеха вече истината — голата, мрачна и потискаща истина. Далечният приказен остров се беше оказал просто безобразна, изорана от бурята жалка камениста пустиня. Там имаше обикновена земя и камъни, точно като тази, по която стъпваха всеки ден, дори малко по-сурова, по-бедна. А гората беше от най-обикновените дървета, прости борове с високи кафяви стъбла, които се издигаха над камъните с обрулените си, изпочупени от бурята клони.

Не, те повече не желаеха да погледнат към острова. Нито сега, нито в следващите дни, никога, макар животът им да стана изведнъж сив, скучен и невъзможен.

Вечерта тайно от родителите си и даже тайно един от друг те тихо плакаха. Плачеха и не можеха да разберат защо им е толкова тежко и защо не идва сънят.

Пенти Ханпя
Последно пътуване

Под изсъхналия бор, недалеч от огньовете на готвача, лежеше безнадеждно болният Ансу Рьотьо. Беше повърнал и сега скимтеше и виеше с неестествен глас като котка през март.

Край огньовете сърбаха кафе шестима дървосекачи от групата, която сплавяше трупи по реката. В тях се беше надигнало онова странно, угнетяващо чувство, което близостта на болен поражда у здравия човек. Може би дълбоко в душите им се таеше прастарото схващане, че болестта е не само беда, но и някакво престъпно явление — поне в тези пущинаци на десетки километри от селата и белите престилки на медицината, която оправя човешките недъзи.

— Така ли трябва да умре този нещастник? — рече някой от тях изпод вежди.

— Какво можем да сторим, като я докарал дотук? Ще отиде в трапа…

Загърнат в кожената си шуба, по брега се зададе старшият. Той спря при болния, изтри челото си и се наведе.

— Как се чувствуваш, приятелю? А! Толкова ли си зле?

Болният отвърна несвързано. Той фъфлеше, хриптеше, гърчеше се и стенеше. Изглежда, не беше в пълно съзнание.

Старшият се изправи със загрижено и разстроено лице. Точно тук ли трябваше да се случи всичко това — колко неприятности и разноски ще имат сега!…

— Нещо го мъчи отвътре — каза той, — може би сляпото черво. Нужно е лечение. Кой го познава? Ти ли, Юли?

— Заедно се изкачихме дотук — отвърна Юли, като запали цигара.

— Добре, ще го закараш в селото, в болницата.

— Как така, сам, на гръб ли?

— С още двама души — обясни старшият раздразнено. — Ще се зачита за работа — продължи той след миг, като видя, че никой не помръдва. — Нали познавате местността? — обърна се към двамата мъже, които се бяха надигнали. — Първо с лодка, а сетне на ръце до къщата на Вара. Оттам можете да вземете каруца.

Той измъкна дебел портфейл и подаде няколко банкноти на Юли.

— За разноските — срещу отчет, разбира се. Не забравяйте да искате квитанции! Да не кажете после — човекът пукна в ръцете ни поради липса на средства и нехайството ни…

И седна да си изпие кафето.

Скоро след това Ансу Рьотьо се валяше на дъното на лодката. Отново беше получил болезнен пристъп. Хриптеше, присвиваше се и се мяташе толкова силно, че заплашваше да падне във водата или да обърне лодката. Пека Юли го придържаше и се грижеше за него. Другите двама напрегнато гребяха.

После болният се успокои и изнемощял се отпусна на дъното.

— Ама че работа — промърмори Юли. — Над петдесет километра път и само една трета по вода.

В безлюдната местност повърхността на реката искреше. По нея плаваха трупи със смолиста кора, в далечината се синееха голите лапландски планини, живописно украсени с петна от още неразтопен сняг. Слънцето припичаше.

А Ансу Рьотьо, смъртно болният дървосекач, потръпваше на дъното на лодката като огромна измърсена риба. Той разтвори уста и повърна.

Гребците въздъхнаха и запалиха по цигара.

— Животът не си отива лесно!

— Не, не си отива.

Замълчаха. Водата прииждаше на леки вълни и плискаше стените на лодката. А мъжете мълчаха. Техният другар — човек, дървосекач, се гърчеше като червей и явно беше на умиране. Смъртта е нещо старо и всекидневно и въпреки това винаги ново и необикновено. Като си помислиш само, че и тебе те дебне някъде, неизбежно… Като си помислиш за какво всъщност гребеш и се мъчиш…

Безмълвни, дървосекачите приковаха поглед в разиграващата се пред тях бавна и мъчителна драма. Стенеше и се гърчеше човек — късче плът, болка, съзнание. Скоро той може би нямаше да бъде нищо, нищо повече от непотребните корени или вършини, които захвърляха в гората.

Болният пак се успокои за миг и Пека Юли запали цигара.

— В такъв момент човек си спомня думите: „Убивай, убивай, недей да мъчиш…“

Болният отново запълзя и Юли посегна да го върне на дъното на лодката. Но този път той изглеждаше спокоен, не изпитваше болки. Огледа се с особен матов блясък в очите и промълви:

— Оставете ме, нека погледна за последен път света.

Въртейки глава, той приклекна като животно на четири крака — разчорлен, с брадясало, влажно лице, от което очите му гледаха някак чуждо. Дали беше съзрял нещо? Наоколо нямаше кой знае какво за гледане — пустош, планини, искрящата повърхност на реката и заобленият профил на плаващите трупи.

После Ансу Рьотьо пак се отпусна на дъното, без да стене, без да се напъва, без да се гърчи. Дишаше бавно, тежко, с хриптене. След известно време Пека Юли го обърна на гръб и извести:

— Свърши! Превърнахме се в погребална процесия…

Гребците подпряха веслата полуизправени в неволен знак за почит. Пека Юли се беше свил отзад и си мислеше, че ако тръгването не беше толкова мъчително, толкова убийствено, то тази смърт можеше да бъде красива — онези сини планини, залязващото слънце, лодката по реката в глухата местност.

После погледна към другарите си, които продължаваха да гледат като вцепенени лежащия насред лодката мъж, който вече нито помръдваше, нито издаваше звук. Юли долови в погледа им страх. Те бяха от този затънтен край. За тях мъртвото тяло беше някакво ужасно същество, пълно с враждебни сили.

— И тъй, сега Ансу е кротко момче — окуражи ги Пека Юли.

Мъжете загребаха безмълвно, упорно, с все сила. Лодката се плъзна бързо, водата обливаше носа й и плющеше под веслата. Не след дълго тя се вряза с пълна скорост в брега.

Горе на стръмното се виждаше сива къща, която стърчеше самотна сред безкрайната пустош и караше странника да се удивлява на човешката дързост и смелост.

Гребците изтеглиха лодката на брега и се завтекоха почти тичешком към къщата.

— Стойте! — извика Юли. — Трябва да разберем има ли в него още живот. Я чуйте…

Във въздуха се носеше злокобното грачене на гарван, който кръжеше над тях като литнал черен кръст.

Мъжете се върнаха неохотно и трупът беше изтеглен на носа на лодката. Претърсиха джобовете на мръсните, седмици наред носени дрехи. Намериха само портфейл със стотина марки. Сетне покриха тялото с един парцалив чувал от лодката и се заизкачваха към къщата.

Пред тях се откри малко парче земя — като драскотина от нокътя на великан. За Юли оставаше загадка с какво тук наистина можеше да се преживее. Може би в гората имаше еленови стада и дивеч, а в реката риба.

Стопанинът си беше в къщи — старец, който с охота разказваше за времето, когато пристигнал тук съвсем сам. Тогава го мъчела такава скука, че окачил палтото си на един кол в края на отсрещната горичка. После, като поглеждал натам, ставало му по-леко. Струвало му се, че е жив човек, гост, който го спохожда.

— А сега вече не ми е тягостно — продължи старецът.

Имал семейство, но жена му починала. Останали му децата, които му помагали да води стопанството в този пущинак.

Мъжете хапнаха, починаха и се застягаха за път. Стъкмиха носилка, а от домакина получиха ремъци от еленови поводи. След това последното пътуване на Ансу Рьотьо продължи. По-рано той сам беше пренасял товари и познаваше кошмара на тази работа. Едва смъртта го беше превърнала в господар, който караше други да го носят. Двама от тях надяваха ремъците на раменете си, а третият вървеше свободен и отдъхваше. Така крачеха по тази неравна пътека, която всъщност беше само подобие на пътека. Слънцето надничаше кървавочервено и безсилно иззад планините, скриваше се, озаряваше склоновете и пъплещите от долините изпарения, издигаше се отново и огряваше ярко бледите лишеи.

Зловонната миризма на трупа нахлуваше в ноздрите на Пека Юли, а ремъкът прежулваше врата му.

Бяха изморени и раздразнителни, когато най-после пристигнаха в къщата, откъдето можеха да наемат кон и от която до селото с черква водеше някакъв коларски път. Седнаха да се подкрепят и да си починат. С домакина се споразумяха да извози мъртвеца до черквата. Щеше да струва триста марки — според Юли най-скъпото пътуване, което Ансу Рьотьо беше предприемал някога. Затова пък той за първи път можеше да бъде доволен, тъй като държавата поемаше разноските.

Пека Юли забеляза, че неговите неразговорливи и боязливи спътници се бяха разбъбрили и лицата им пламтяха.

— Стана дума, че дете се кръщава, а умрял се погребва — говореше единият, — погребението наричат траурно шествие, а сватбата тържество. Преди години един мъж живееше тук в чифлика си с една жена. Народили им се бяха цяла сюрия деца. Най-сетне попът реши да се намеси — да ги венчае и да кръсти децата им. Когато тръгнахме с него, аз карах каруцата. По едно време той ожадня и попита дали не може да получи от една крайпътна къщурка нещо за пиене. Отбихме се да проверим. Аз влязох направо и казах: дайте ми един литър домашна бира за оногова. Платих я, а попът ми върна после само една марка. Той изгълта всичката бира и продължихме пътя. След малко попът потърка челото си и попита що за питие е това. Като пристигнахме в чифлика видяхме, че и младоженецът се беше приготвил за празника с домашна бира. На врата си беше вързал връзка, ала нямаше риза и се пъчеше с пъстрата лента върху косматите си гърди. Направихме венчавката и почнахме кръщенето. Попът попита кой ще бъде кръстник. Един сватбар се беше проснал на пода и аз казах, че той май няма работа. Пияният надигна глава и изломоти: „Аха…“

Пека Юли прекъсна разказа с въпроса дали и сега, преди погребението, приятелите му са се почерпили с онова същото сватбарско питие.

— А има ли още от него? — попита той.

— Има, стига да искаш!

Донесоха му от къщата пълна халба. В нея се пенеше тъмна домашна бира със сладникав дъх — благословеното питие на тази пустинна местност. И Пека Юли щракна развеселено сгретите си пръсти.

Когато групата потегли отново, Пека Юли — главата му шумеше като гъстата пяна на бирата — си помисли, че това е най-необичайното траурно шествие, което беше виждал през живота си.

Мъртвецът седеше, привързан към седалката на една двуколка, и клюмаше с разрошена брада и мръсен каскет над едното ухо. Домакинът, който също не обичаше да си има работа с умрели хора, се беше подкрепил с бира, след което смело се качи на двуколката. Той подвикваше на коня, когато колата се олюляваше по неравния път и заплашваше всеки момент да се преобърне. В краката му лежеше дървен съд, пълен с бира за из пътя.

Странно беше да се предположи, че някой омаломощен от бирата дървосекач ще се вози важно, докато бедните му другари крачат отзад.

А те тримата кретаха и се клатушкаха, бъбреха и тананикаха някакви песни. В тъмната бира се криеше могъщ дух, който беше вдъхнал на обитателите на пустинната местност смелост и безстрашие.

На моменти в разгорещения мозък на Пека Юли нахлуваха спомени за траурни шествия и погребения, които преди време беше виждал по божия свят. С духова музика, барабани, луксозни катафалки, хора с черни и официални костюми, с венци, цветя, речи и хорали, големи заглавия във вестниците: „Последното пътуване на…“

И все пак, ако някога отново се сетеше за смъртта, за покойници и погребения, той щеше да си спомни най-напред за това последно пътуване на дървосекача Ансу Рьотьо.

Сега Ансу Рьотьо се возеше, завързан върху дървената седалка на двуколката, олюляваше се и подскачаше по неравния път. Беше последното му пътуване, за което вестниците нямаше да споменат нищо. Пък и съвсем не беше някоя забележителна личност. Пека Юли го познаваше. Ансу Рьотьо се беше появил на бял свят като неканен гост в бедна колиба, в която вече имаше премного гърла, а малко хляб. Беше преживял сякаш напук на всички, в глад и лишения, останал дребен като нискорасла бреза, но същевременно много жилав и упорит. Отрано беше свикнал с работата и живота на дървосекача. В професията си беше съвършен, макар да имаше неугледна външност и фигура. Беше предизвикал недоволство едва когато го потърсиха и той трябваше да постъпи на военна служба. Господата дълго го оглеждали: какво нищожество, каква отрепка! Сякаш такива Ансу Рьотьовци не бяха съвсем подходящи за пушечно месо, за жертви на отровата по славните полета на бъдещето. Беше отбил военната си служба явно без полза, защото ето сега бързаше да се скрие от опасностите на бъдещето.

Пристигнаха в селото, в което покритият с трошляк път се виеше, изпод колелата на колите се вдигаше прах, а къщите се переха високи и боядисани. Спряха обаче в покрайнините, близо до гробищата. Насреща им се зададе белобрад гробар, с бяла наметка и червени очи като пълни с кръв стъкленици.

Групата зашепна помежду си, че този, дето идва, ще да е самият дявол.

Стовариха Ансу Рьотьо в стаята на покойниците, която беше владение на гробаря. После се отправиха към жилището на кмета да съобщят, че от пущинаците са докарали някой си Ансу Рьотьо, починал от естествена смърт.

— Ами ако човекът е умрял от насилствена смърт? — избухна кметът.

— Че защо тогава ще го влачим толкова километри дотук? Щяхме да го зарежем в блатата…

— Така да бъде! Остави ли покойният някакво имущество?

— В портфейла му намерихме стотина марки, но той има бедна майка — опита се да обясни Юли.

— Дума да не става! Най-първо разноските по погребението.

Юли хвърли на масата протрития портфейл, след което съставиха протокол, че имуществото на покойния става собственост на държавата.

— Ама воните! — изръмжа кметът.

Навън, докато останалите се вмъкваха през жълтата врата на аптеката (бирата беше свършила, а веднъж попаднала в тялото, тя разхлабваше духа)^[3], Пека Юли се спря да запали цигара. Струваше му се, че нещо ще липсва. Толкова ли тихо щеше да бъде погребението на Ансу Рьотьо? Звънът на медната камбана би направил всичко много по-тържествено. Този звън непременно щеше да прозвучи — вестоносният звън, погребалният звън… Какво магическо въздействие имаха тези високи камбанарии и черковните камбани! До тях стоеше човек със сериозно изражение и теглеше с такава сила ремъка им, че камбаната да загърми и да прогони дяволите от техните леговища. Как ли някога хората щяха да се присмиват на тези сурови и безпросветни времена.

И горд от прозорливата си мисъл, Пека Юли отново припали угасналата си цигара и тръгна да разглежда селото.

Мика Валтари
Свободата на човека

— Любовта упоява и щастието упоява, драга ми Ювоне — говорех убедено аз. — Също като алкохола. Така е, не преувеличавам. Само като погледна очите ти!…

И аз се загледах в красивите й очи с моите кривогледи очища — първо в лявото, след това в дясното. И едва не попаднах под колелата на автобуса. Ювоне ме стисна здраво за лакътя и ме издърпа на тротоара. Шофьорът се показа почти целият през страничното стъкло и се развика:

— Гледайте си напред, господине!

— Гледам си аз — сърдито му се сопнах през рамо и пак се вгледах в очите на Ювоне.

Много ги обичах.

— Твоите очи са чисти и умни като очите на животните — рекох аз. — Напомнят ми очите на млада крава. Човек никога не е сигурен каква мисъл крият. Такива очи подтикват към пиянство, наркотизъм и суета. Но това не се отнася за мен. На мене ми носят само щастие.

— Гледай си напред, човече! — машинално повтори Ювоне и до болка ме стисна над лакътя, за да ме преведе през улицата.

— Имаш железни ръце — упрекнах я аз, като разтривах ръката си, щом тя ме пусна.

На ъгъла на улицата Ювоне се огледа, намръщи чело и стисна начѐрвените си устни, сякаш нещо й причини болка.

— Това не е същата улица — рече тя. — Никъде не се вижда аквариум. Казаха ми, че трябва да търся между улица Алма и Джордж V. Да му се не видят и улиците, и пресечките!

— Аквариум ли? — попитах аз. — Тук наблизо има магазин за кучета. Къпят ги в задната стаичка. Ако искаш, можем да отидем и да погледаме. Знаеш ли, това успокоява. Аз съм готов да направя за теб всичко на света. Нали те обичам.

Ювоне нямаше настроение да отговаря. Стана ми неловко.

— Големи и малки кучета — провикнах се аз. — Всички се къпят тук.

Ювоне ме изгледа накриво и рече:

— Ти си луд.

Засегнах се.

— Не съм луд аз, не съм. Във всеки случай има и по-луди от мен. Какви знаменити хора знам, а от мен са сто пъти по-луди. Днес просто съм щастлив. Съгласен съм с теб, че е глупаво да се чувствувам така в света, в който живеем. Но разреши ми да бъда такъв, макар и за миг. Всичко отминава много бързо. И навярно никога няма да чуеш това още веднъж. Това е за пръв и последен път, мила Розе.

— Розе? — изненада се тя. И любопитно ме хвана под ръка.

Тръгнахме близко един до друг, но аз си замълчах. Дъхът ми секна в гърдите, като усещах тръпнещата й ръка до мен.

— Спя много лошо и от това е всичко — рекох накрая. — Цяла нощ се разхождам по кея. Сърцето ми е болно. И душата ми е болна. Нали знаеш, после идва изтрезняването. Но сега аз се радвам на щастието си. Не ми се сърди, Гертруда, моля ти се.

Тя се понамръщи и рече да ми каже нещо, но аз я прекъснах разпалено:

— Сега целият свят в този момент ми представя онова, до което мога да се докосна. Тези високи стени, улиците, реката, кулите с часовниците им, всичко това като тънка паяжина се е вплело в душата ми. Отдавнашни стихове напират в мен. Тъгувам по младостта, боя се от бъдещето. Имам чувството, че всеки момент от моя живот ще се повтори отново, след като умра. Ще вярвам в това, додето гледат очите ми. Не знам дали ме разбираш добре.

Ювоне саркастично се разсмя:

— Ние се разбираме много добре. Днес за теб съм просто Ювоне и никой друг. Познаваш ме, аз не съм от любопитните. Но защо винаги ме занимаваш със себе си? И освен това защо стърчим още тук? За къде тръгнахме, къде стигнахме? Много си капризен, скъпи!

— Повтори го пак! — зарадвах се аз. — Откъде идваме? Защо сме тук? Накъде отиваме? Сега знам, че довечера ще спя добре. Но не ме наричай „скъпи“, Ювоне. Само не това. То не се отнася за мен. Сърцето ме боли, защото не е истина. Не ми казвай така и ще се чувствувам по-добре.

— Аз изминах двеста километра — дочух нисък мъжки глас откъм гърба си.

Обърнах се. Ювоне също се обърна и страхливо се притисна към мен. Видяхме дребен побелял мъж. Той бързо сне износената шапка от главата си и се поклони. Край лицето му се развя рошава сива брада. Беше облечен в избеляла войнишка куртка, на която липсваха отличителните знаци. Върху сбръчканото му лице светеха малки и живи, но тъжни очи.

— Изминах още двеста километра — повтори търпеливо той. — Нощувах из ямите и под открито небе, но стигнах дотук. Няколко франка биха ми помогнали много. Бъдете милостив, господине!

Под мишница той стискаше овързан с върви чувал, а подметките на обувките му зяпаха разпрани.

Потърсих в джоба си — знаех, че имам дребни пари.

— Вие наистина сте извървели повече от двеста километра — кимнах към обувките му аз.

Той повдигна рамене и рече тихо, сякаш се извиняваше:

— Последните двеста километра, господине. Наистина изминах много повече. Може би две хиляди или хиляда и петстотин. Повече или по-малко, няма никакво значение. Не съм ги броил точно. Не искам на никого да дотягам с тях.

В тази мръсна куртка той изглеждаше съвсем беден и жалък. Имаше дребно прегърбено тяло, рошава и буйна побеляла коса, която стигаше до раменете му. Френски беше чужд език за него, но той го говореше свободно и така, сякаш всяка дума му доставяше особено удоволствие. Но в кладенчето на окото му като хладна звезда заблестя скръбна сълза и Ювоне потрепери.

— Сложете си шапката, господине, моля ви! — каза тя и ме погледна. — Дай му малко пари.

— Колко? — попитах аз. — Откъде идвате? Каква беда ви е сполетяла?

Той наведе очи и неловко раздвижи нозе.

— Емигрант съм — отвърна сдържано. — Това е всичко. Не е важно откъде идвам. Аз просто съм човек, ако разрешите. И не желая много. Цигари, парче хляб и толкова. Не съм гладен аз. Важното е, че стигнах дотук. А това ме измъчваше много повече от глада.

Ювоне се обади.

— Чувам, че във Франция не се отнасят лошо с емигрантите. Те са добре дошла работна сила в селското стопанство и във въглищните мини. Но вие изглеждате образован, господине.

— Да, бях! — отвърна иронично дребният побелял мъж и болезнена усмивка оживи набръчканото му лице. — Франция е хубава земя — обясни той. — Обичам Франция. Простете, но това е самата истина. Щастлив съм, че пристигнах тук. Обичам искреността на французите. Но аз обичам не само Франция, а и много други земи. Аз съм самата голяма любов, госпожо и господине. Защото нямам друга възможност да бъда признателен. Човекът е свободен да обича не само една страна. А засега аз съм тук.

Подадох му цигара, но той нямаше кибрит. Почтително и с видимо удоволствие я помириса. Извадих огън и запалихме. Той запуши, прихванал цигарата с две ръце, сякаш това изискваше от него огромни усилия. Пръстите му бяха подути от ревматизма и от тях стърчаха твърди, неподрязани нокти. Все пак имаше нещо особено красиво в тези ръце. Те просто бяха човешки ръце.

Поемаше дълбоко дима, след това го изкарваше през ноздрите си на кълбенца и слабото му тяло леко потръпваше от удоволствие. Сивите воднисти очи топло засияваха в синьо и сменяха цвета си в такт с припламването на цигарата.

— Невероятно е — рекох аз, че вие сте изминали тези две хиляди километра, господине. Излиза, че затова не можах да спя толкова нощи, за да се срещна с вас точно тук, близо до пресечната на Алма и Джордж V. Какво ли не се случва по света!

— Той спи много лошо — счете за необходимо да обясни Ювоне, като кимна с глава към мен.

— Не е точно така — намесих се аз. — Не съм виновен, но, ще не ще, човекът трябва да живее. И не можеш да избираш. Всъщност за какво ставаше дума?

— За свободата на човека — натъртено рече дребният грозноват мъж, който беше дошъл тази сутрин откъм ъгъла на Шанз-Елизе. За свободата на човека — повтори той и очите му запламтяха.

Кой знае защо, отново си спомних последните безсънни нощи. Бръкнах в джоба си и извадих триста четиридесет и пет франка. Във вътрешния джоб на сакото открих още петдесет франка, които бях забравил. И без да се замисля дори за миг, аз му подадох всички тези пари. Беше късно да се поправям и като протегнах настоятелно ръка към него, казах:

— Моля, господине!

— Не, не! — уплашено отказа той. — Парите са много. Вие запалихте цигара с мен. Като истински човек ме почетохте. И вашата госпожа се отнесе към мен като с равен. Не мога да взема всичките ви пари.

Той стисна ръката ми в своята, като притисна дланта ми към лявата страна на гръдта, където под мръсната дреха усетих с крайчеца на пръстите си биенето на сърцето.

— Не умееш да се контролираш — намеси се Ювоне. — Никога! Дай му двадесет франка или, петнадесет, щом толкова искаш. Тогава той няма да се чувствува задължен към теб, нито ти към него. И ще можем да се разделим спокойно.

По моему Ювоне нямаше защо да се нервира от разговора ми с този беден човек, стиснал под мишница празния си чувал. Старикът изглеждаше свършен, но свършен бях и аз самият, макар да не ми личеше на пръв поглед.

— Бъди спокойна, скъпа Елизабет — казах насмешливо. — Ще бъде, както искаш. Изобщо, както искате вие двамата. На мене ми е все едно. Не е важно какво мисля, важното е всеки от вас да се чувствува щастлив посвоему.

Дадох петдесет франка на емигранта, а останалите сложих обратно в джоба си. Той грижливо подреди банкнотите с изкривените си пръсти и рече сериозно:

— Бог да ви благослови, господине! Бог да ви благослови, госпожо. Вие много ми помогнахте.

Разкопча един от джобовете си и като ме гледаше право в очите, сложи парите там и го закопча. Но в същия миг отново го разкопча и извади парите, погледна ме, сякаш искаше нещо да каже, и ги премести в другия джоб.

— Жените са странни същества — шеговито вметнах аз.

Той въздъхна облекчено.

— Вие сте умен, господине! — И ме погледна с благодарност.

— Не преувеличавайте! — скромно отвърнах аз.

— Хайде да си тръгваме! — настоятелно ме дръпна Ювоне.

Нейното разбиране за живота беше категорично.

Хладен ветрец донесе аромат на цветя откъм отворената врата на малък магазин. Кой знае защо, те ми напомниха за смъртта. Беше ранна пролет и времето бе доста хладно за спане под открито небе. Навярно старикът беше измръзнал през нощта.

— Да вървим! — съгласих се аз. — Спомням си, че на няколко крачки оттук има бистро^[4]. Ако позволите, ще взема за всички ни по нещо вкусно за закуска. Кафе, чаша вино със сандвичи, твърдо сварени яйца. Кой каквото иска.

— Пък и ти ще можеш да си пийнеш пак — иронично подхвърли Ювоне и се разсмя.

— Няма да пия аз — рекох, докачен от нейния тон. — Не съм пияница. Ще мина и без вино. Когато съм щастлив, не ожаднявам. Може и да ожаднея, но съвсем малко.

— Ако госпожата е против… — намеси се старикът и се изчерви.

Без много приказки прегърнах Ювоне през раменете и я поведох. Тя тръгна безропотно, но това явно не й беше по сърце. Действително компанията не беше много изискана.

Бистрото беше съвсем наблизо. Пред него стоеше впрегната грамадна каруца за зеленчуци. Заобиколихме, за да влезем, а конят ме погледна с умни очи.

Вътре подът на бистрото беше посипан със стърготини, напръскани с вода. Съдържателят метеше от единия край. Бе много рано и той не беше особено любезен. Личеше, че нашето посещение не го възхити. Опрях се здраво с лакти на бара и се обърнах към Ювоне, която беше готова да си тръгне:

— Мила Розе, не се огорчавайте толкова!

Тя не отговори. Взе от поставката едно сварено яйце и разсеяно започна да го удря в ламаринената повърхност на бара. Съдържателят неохотно остави кофата с вода и метлата. Като триеше ръце в престилката си, бавно приближи към нас. Изгледа накриво емигранта, сякаш той беше дошъл да проси. Рошавата глава на дребния човечец едва се показваше над високия бар. Съдържателят настойчиво се взря в мен, сякаш се готвеше да ме разпитва за него. Не смеех да повдигна очи и изгарях от срам. Поръчах за емигранта сандвич и кафе. Съдържателят извади от задния си джоб един нож и сърдито се залови да нареже хляба. Ножът проблясваше с метален блясък измежду пръстите му. Това ме успокои.

— Един момент! — извиних се аз и се измъкнах на улицата.

В джоба си имах парченце захар. Тя беше останала от предния ден. Всеки следобед ние пиехме кафе и тайно от Ювоне аз прибирах част от захарта. Това не беше необходимо. Отдавна имаше достатъчно захар, но аз не можех да се откажа от този навик. Само преди няколко години захарта беше рядкост и скъпо струваше на черния пазар.

— Заповядай! — рекох на коня и му подадох захарта в дланта си.

Той протегна шия с готовност, но счете за необходимо да ми направи забележка:

— Извинете, господине, но не си позволявайте!

Не се изненадах, че конят говори, но че говори смислено, това наистина беше чудно. А той повтори:

— Извинете, но аз съм по-напред!

Едва сега забелязах, че говори не конят, а млад мъж с красиво мургаво лице, който идваше откъм другата страна. Беше преметнал през рамо късо английско палто от камилска вълна. Приближи и причеса разрошената грива на коня, като добави нетърпеливо:

— Не се обиждайте, но аз наистина съм по-напред. Не говорите френски, нали?

— Напротив — възразих аз. — Английски не говоря, макар че вие имате точно това пред вид. Във всеки случай знам съвсем малко. Извинете, че не ви отговорих веднага. Много съм разсеян, помислих, че говори конят. Вие американец ли сте?

— Какво значение има? — отговори с безразличие той. — В това няма нищо особено, но как познахте?

— Стъпвате леко и гъвкаво. Веднага личи, че не изкарвате с черен труд прехраната си в страна, потънала в руини след войната. Спортист ли сте?

— Ентомолог съм, учен! — рече уклончиво той. — А вие?

— Аз съм финландец — признах веднага.

Неговото лице светна въодушевено.

— Нурми, сауна, Сибелиус — възкликна той и разтвори длани.

В ръцете си имаше бучки захар.

— Конят ще храня — обясни той.

Спогледахме се с взаимно разбиране. Но и конят се загледа в нас с тъжните си кротки очи и навярно си мислеше, че хората са способни на големи глупости.

„Не виждате ли, впрегнат съм — сякаш говореха тези очи. — Погледнете тази грамадна каруца, която трябва да влача цял живот. Изпълнявам работата си добре, подчинявам се безропотно, но това е робия. А вие какво се мотаете там? Ще ми дадете ли най-после захар, или не?“

Американецът погледна към коня и изломоти:

— Боже мой!

Лицето му пребледня.

— Както желаете — набързо отстъпих аз. — Конят е нервен. Моля, минете пръв. Нямам нищо против. Нашият народ с твърда ръка е възпитаван да се подчинява на големите нации. Дайте пръв на коня. Моля!

Младият американец протегна пълни шепи и конят пое захарта с големите си меки бърни, изви глава настрана и започна бързо да хрупа. Ентомологът извади от джоба на сакото си носна кърпа и заизтрива тихомълком слюнката на коня по ръцете си. Погледна въпросително към мен. На мургавото му лице засияха приятно сини очи.

Свих рамене и казах:

— Отсреща има бистро. Да влезем, ако искате. Имайте пред вид, че обществото не е много отбрано. Трудно се намира вече отбрано общество в нашия свят. Но да отидем. През тази врата ще минем като през вратата на бъдещето. Додето е жив човек, в него живее и надеждата.

— Разбирам — отвърна многозначително той. — Отдавна знам, че във Финландия действува сухият закон. Още от времето, когато бях малко момче.

— Не става въпрос за това — засегнах се аз. — Нямам слабост към пиенето. Спя много лошо, но в това няма нищо чудно. Аз съм почти два пъти по-възрастен от вас.

— Минете пръв — отстъпи ми той пред вратата.

— Аз не затова — пак се засегнах. — Все още не съм толкова стар. Вие минете пръв! „Fiat iustitia, pereat mundus.“^[5]

— „Amor omnia vincit“^[6] — незабавно отвърна той, като с това разкри солидната си университетска подготовка.

Влязохме вътре. Аз го представих. Ювоне мило се усмихна. Американецът леко подсвирна, подпря се с лакти на бара и попита:

— Какво ще пиете?

Незабелязано се огледах. Емигрантът беше преполовил сандвича си. Устата му беше натъпкана с голямо парче хляб. Сълзи препълваха очите му. Той каза извинително:

— Ако разрешавате… Когато бях млад и беден, учех в Париж. Често се събирах с компания файтонджии и изпивахме по чаша бяла черешова ракия. Ако нямате нищо против, поръчайте за мен една малка черешова ракия. Това не струва скъпо… Бедната моя младост!

— За мен плодов сок — обади се Ювоне.

Аз замълчах. Можех да поръчам нещо за пиене, стига да исках.

Съдържателят взе с отвращение едно малко шише плодов сок, сне капачката, изми след това една чаша, напълни я и я поднесе на Ювоне толкова намръщен, сякаш му беше крив целият свят. Но спокойно и почти ласкаво той се пресегна назад и взе бутилка ракия, избра друга чаша и я напълни догоре. След това настоятелно я постави пред мен.

Погледнах Ювоне. Тя рязко каза:

— Не!

— Не! — въздъхнах аз. — Нищо не искам, благодаря!

Съдържателят премести поглед към моя приятел — американеца. Неговото мургаво лице бавно потъмня.

— Капка червено вино няма да ви навреди — рече той. — Аз винаги съм мечтал да видя Париж. Тук съм за първи път. В Париж пият червено вино, нали? А това не е грях.

Съдържателят му наля една чаша.

— И за вас една — рече американецът.

Съдържателят с готовност си наля, поколеба се за миг, но след това смело се чукна с американеца.

— Времето е много хубаво днес, госпожо и господа! — каза той.

— Вие сте очарователна, госпожо — рече смутено младият американец, отпи от своята чаша и добави: — Но виното прилича на мастило.

— Тя се казва Гертруда — подсказах му аз.

— Така ли? — възкликна учудено младият американец. — Точно така си и мислех. Много интересно.

Дребният емигрант хвана чашата си с трепереща ръка, но разплиска няколко капки, защото съдържателят щедро я беше препълнил. Внимателно, с благоговение отпи от огненото питие.

— Младост, щастие, минало — прошепна той и набръчканото му лице светло засия в полутъмния бар.

— Всъщност аз пътувам за Швеция — обясни младият американец. — Институтът по тропиците в Базел провежда конгрес. Не можах да устоя на изкушението да не се отбия в Париж за няколко дни. Вече видях Венера Милоска, Мона Лиза, гроба на Наполеон, Табарини. Изключителни неща!

Загледахме се в пламналото му младежко лице — емигрантът и аз. По лицето на дребния брадат мъж личаха бръчките, сякаш трагичните развалини на Европа се бяха отпечатали там. А как изглеждах в момента самият аз, не знаех. Може би ми личеше безсънието.

— Et ego in Arcadia natus^[7] — казах аз и за всеки случай се помъчих да предам на гласа си необходимата увереност на житейския опит.

С това исках да скрия безграничната мъка и завист, които изпитвах в този момент към неговата младост.

За мое най-голямо учудване дребният стар мъж постави чувала между нозете си, скръсти ръце и започна да рецитира със светнало лице:

— „O fons Bandusiae — splendidor vitro“^[8] — великолепно произнасяше стиховете той, но леко заекваше.

Звездата в кладенчетата на очите отново заблестя и червенината плъзна по бузите му под сивата брада, додето той рецитираше одата на Хораций, изградена в елинско стихосложение.

Ентомологът и аз с уважение се заслушахме в изисканата декламация, удивени от музиката на стиха. Имах чувството, че изгубените часовници на Атлантида звънтят в ушите ми. Но това можеше да се дължи и на продължителното ми безсъние. Все пак тъжно си мислех: „Мъртво е нашето образование.“

Дребният мъж замълча. Сиянието върху лицето му угасна.

— Не — рече той. — Моята памет е като накъсана рибарска мрежа. Няма откъде да черпя, нищо не е останало вече.

— Съвсем не е така — отвърнах аз. — Капки блестят по възлите на мрежата. И в суша пак има капки. Човек с тях не е сам в мъка и горест. Вие черпите от живата вода на вечността, макар и през решето. Тя винаги съществува и никога не се губи. Така е. Човекът е свободен, както казвате вие. Човекът винаги е свободен.

— Изключително! — провикна се младият американец. — Днес всичко е изключително.

— Дяволски изключително — съгласих се аз. — Също като моята Розе.

— Розе? — повтори с недоумение той. Погледна първо към мен, след това към Ювоне. — Преди малко казахте нещо съвсем друго. Но както и да е.

Взе чашата си и внимателно отпи.

— Точно над какво работите във вашата научна област? — попитах аз.

— Как да ви кажа, трудно е да се обясни — отвърна той, погледна към Ювоне и смело продължи. — Напоследък се занимавам с някои тропически паразити, които се срещат в правото черво и предизвикват болезнени спазми. Една изключително обширна за изследване област.

Той снизходително се усмихна, защото ние не всичко можехме да разберем. Но емигрантът побърза да го увери:

— Това ми е известно. В науката няма дребни неща. И най-нищожният на вид проблем може да доведе до големи заключения. Произходът на живота, болестите, смъртта, механизмът на тяхното развитие — в науката това са твърде съществени работи.

— Малкото се съдържа в голямото — с разбиране допълних аз.

И ние пак се вгледахме един в друг с безмълвно съгласие. Трогнат до сълзи, напомних:

— Забравихме коня!

Ентомологът и аз побързахме да излезем навън. Хвърлих последен поглед — емигрантът не прояви интерес към нас, а продължи да дъвче недоядения сандвич. Ювоне разсеяно белеше яйце и лакираните й нокти блестяха с розовината си в полутъмния бар, върху фона на белите черупки на яйцата. Дълго я бях наблюдавал и намирах, че това е много красиво.

На улицата конят ни погледна боязливо. Спряхме се с моя приятел озадачени.

— Конят е жаден навярно — предположи американецът.

— Но тук има бистро — напомних аз.

Тогава двамата се решихме и започнахме внимателно да разпрягаме коня. А той ни изгледа един след друг, сякаш преценяваше дали ще съумеем да свършим тази работа. Дочухме тропот на нечии бързи стъпки. Каруцарят се зададе откъм вратата на хотела с празна кошница за зеленчуци в ръка. Не му обърнахме никакво внимание. И да се разсърдеше, той беше по-слабата страна. Ние спокойно наблюдавахме как страшно се надига неговият гняв.

— Извинете, господине! — рекох аз. — Който пръв се е закачил, той пръв трябва да даде обяснение. Това е вечна истина. За съжаление много преди нас и други са се предавали. Колко съм сантиментален днес.

— Господа! — викна градинарят. — Този кон е мой. Упражнявам законна професия. Плащам си данъка и имам разрешение от правителството. Нямате право да пипате моя кон.

— Но той е жаден — казах аз. — Вие навярно също сте жаден. В такъв случай трябва да се грижим за себе си. Чаша червено вино не вреди на никого, определено казано. Иначе ние двамата, общо взето, сме мирни хора… Имайте пред вид това.

— Вие сте луди! — възкликна той и се наежи още повече. — Ще извикам полиция. Боже мой, няма вече правда по земята за бедните хора.

Без да го слуша, американецът поведе коня към бистрото. Той доверчиво го последва и любезно се остави да вкарат огромното му туловище през вратата. Не обърнах достатъчно внимание, но ми се стори, че дочух звън на счупена чаша.

— Ние плащаме — бързо казах аз. — Той ще я плати. Или аз. Един от двама ни. Или и двамата заедно. Не се безпокойте. Конят не е счупил тази чаша. Там са все мои хора.

Вратата на бистрото се затресе и задницата на коня се скри зад нея. Каруцарят вървешком изтърва кошницата си, извика болезнено и хукна след него. Затичах се и аз, за да видя какво ще стане.

Чашата беше изтървал съдържателят. А Ювоне вече беше направила място за коня до себе си.

— Той изглежда малко несръчен — галантно се извини американецът.

— Освен това е страшно голям — критично забеляза Ювоне.

— Разбира се, че ще бъде голям, скъпа Мария — рязко отвърнах аз. — Ти никога от нищо не си доволна и винаги те избива на кавга. Може ли един кон да бъде малък? Ами че това не е пони. Бъди малко по-сърдечна.

Но тайно в душата си бях принуден да призная, че конят действително изглеждаше фантастично голям в полутъмната стаичка на бистрото.

Лицето на съдържателя посиня, той хвана с две ръце дрехата си, разкопча се и ревна с цяло гърло:

— Това е прекалено! Стига! Стига най-после! Достатъчно ви търпях. Ще извикам полиция. Пияни чужденци! Изследователи… Затова ли разрушихме Бастилията ние, обикновените граждани?

— Да отстраня ли най-напред тази публика? — запитах високо. И си отговорих сам: — Не, разбира се! Човекът е по-ценен. Или може би конят? — огледах се аз, след като за секунда се замислих.

Брадатият човечец се измъкна изпод първата маса на четири крака и пронизително изкрещя:

— Не! Никога човекът не е по-ценен. Никой никога не се е подчинявал на народа.

Пое си за секунда дъх и добави:

— Аз съм с вас!

Добре го разбирах, защото той беше извървял две хиляди километра.

Тогава градинарят ревна възбудено към съдържателя:

— Вие сте разумен, господине. Прогонете тези отчаяно пияни чужденци. Извикайте полицията, правителството, армията!

Но неговото безумие направи на съдържателя потресаващо впечатление. Той закопча разгърдената си дреха, подпря се с лакти на бара и рече грубо, с треперещ от ненавист глас:

— Идиот, простак, индивидуалист! Нямате право да оскърбявате моите гости. Не разбирате ли, господине, че те всички до един са американци. Всички до един.

И все още сърдит, той се протегна към лавицата и смъкна едно замърсено парченце захар, после излезе пред бара. Конят благодарно изви глава към него и внимателно пое захарта с крайчеца на меките си бърни. Съдържателят разпери ръцете си и все още треперещ от преживяната възбуда, рече:

— Какво да се прави! Както желаете!

Каруцарят се прекръсти инстинктивно и тежко въздъхна:

— Чаша червено вино, моля — поръча той, за да се спаси от неудобното положение. — Дал съм разрешение на този господин да плаща сметката.

— Значи, и вие? — изненада се съдържателят.

Наля чашата с трепереща ръка и тежко въздъхна.

Поразля от виното, но изобщо не обърна внимание на това.

Американецът потупа коня по шията и го попита приятелски:

— А ти какво ще пиеш?

— О, господи! — съкрушено изхриптя каруцарят. — Той ще пие ябълково вино като истински кон от Нормандия. Но вие внимавайте добре. Нямам друг кон. Аз съм беден човек.

Конят наостри уши.

— Ябълково вино, моля — поръча ентомологът. — Но смесено с много вода. Не искам никой да пиянствува тук.

— Боже мой! — възкликна удивено каруцарят. — Той не иска никой да пиянствува тук.

И погледна към нас с надеждата, че ние ще му попречим. Но съдържателят, изпълнен с дълбоко презрение към каруцаря, отиде в задната стая и се върна с голямо ведро в ръце. Взе две шишета ябълково вино и заизлива. Слънчевият аромат на виното изпълни стаята.

— Франция е хубава земя — забелязах аз, — но не бива да се обича само една страна.

Каруцарят учудено ме погледна.

— Гръм и мълнии — изруга той. — След тази война чашите станаха по-малки, а виното — по-скъпо. Само то единствено запази своето достойнство.

И той презрително завъртя столчето на чашата в пръстите си.

— Човек трябва да има търпение — закима брадатият емигрант. — Но и търпението не е безгранично. Има много изпитания.

— Франция е хубава — твърдо повторих аз. — Но не бива да се обича само една страна. Даже само собствената родина. Това е лошо за всички ни. Трябва да умеем да обичаме.

— Аз съм космополит — рече емигрантът и опъна шевовете на износената си войнишка куртка. — Като свободна птица в небето. С никого не се съобразявам. Целият свят е моя прекрасна родина. Трябва да се обича целият свят. Човекът да бъде брат за човека. Той не бива да бъде жесток към самия себе си.

— Добре казано — потвърдих аз. — Но как може да стане всичко това?

— Свобода и търпение, ето какво! — прошепна той просълзен.

— Също така и красиво тщеславие — добавих аз. — Не забравяйте красивото тщеславие. Човекът не може да живее без него.

— Налейте ми тази малка чаша — злъчно се обади каруцарят. — Виното носи радост на човека. Също и любовта — хвърли поглед той към Ювоне.

— Дръжте се прилично — предупредих го аз.

Ювоне се усмихна и наведе очи. Американецът поеше коня от ведрото, а той с удоволствие смучеше водата, примесена с ябълковото вино.

Американецът вдигна очи и попита:

— От колко време сте женени?

— Ювоне и аз ли? — уточних се аз. — От двайсет години.

— Но… — започна той, погледна ме и замълча.

Съдържателят измърмори нещо под носа си.

— Да пием горещо мляко — предложи Ювоне. — От него ще спиш добре.

Но аз вече чувствувах топлината на съня за първи път от седмица насам. Тъмнината се сгъстяваше зад челото ми и болезнено се смъкваше пред очите.

— Вече не съм така щастлив, както преди малко — оплаках се аз.

— Чудесно! — зарадва се Ювоне.

Съдържателят загаси газовата печка и тресна горещото мляко пред мен.

— Вие не сте мъж — каза той с потреперващ глас. — Вярно е, че пиенето вреди на черния дроб. Не ругая предишното правителство, нито сегашното, което не е по-добро. Но не понасям трезвеността. А след войната младите пият само кока-кола, плодови сокове и… горещо мляко, пфю!…

— Не се ядосвайте днес! — помолих го аз. — Имаме хубав ден. Тук сме петима, все приятели. Да не се караме.

— Петима души и един кон — забеляза Ювоне.

— Една дама, четири мъже и един кон — изясни въпроса съдържателят, който беше истински французин.

Неговото намръщено лице се разведри.

— Карай да върви! Барът е на ваше разположение — въодушеви се той.

— Не забравяйте коня — грижливо напомни американецът.

И действително конят пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, навеждаше глава към празното ведро и се оглеждаше с блуждаещи очи.

— Хм… — рече недоволно каруцарят. — Това на нищо не прилича. Конят се е напил.

— Но той стои добре на четирите си крака — забелязах аз.

— Съвсем не се е напил — защити го Ювоне. — Само иска нещо да ни каже.

По моему нямаше защо да чакаме конят да ни каже нещо.

— Днес разбрах как може да се живее по-красиво — каза младият ентомолог. — Просто човек трябва да си дава свобода.

— Какво знаете за войната? — попитах го аз.

— Изследвам насекоми, предотвратявам болестите — рече той.

— Аз съм писател — казах тихо и се намразих в този момент. Сънят беше дошъл и чувството за щастие изтичаше от мен като кръв от прерязани вени. — А вие, господине? — обърнах се към прегърбения емигрант.

— Да не говорим за това — помоли той. — Нямаме повод. Нека си останем просто хора. Наистина не желая. Не от добро извървях две хиляди километра.

— И защо ги извървяхте? — попитах аз, но той не отговори.

Звездата топло заблестя в кладенчетата на малките му, живи очи.

— Трябва всичко да се знае отнапред — енергично се намеси американецът. — Макар и да съм млад, аз отлично зная своята цел. Обмислил съм всичко. Като изследвам тропическите насекоми, които влияят отрицателно на храносмилателната система, аз водя борба със смъртта. Лекувам болестите, като унищожавам причинителите им. Но чувствувам една граница, зад която науката се натъква на каменна стена. Човекът ще я преодолее, защото животът се развива. Трябва да се вярва именно в това.

— Щастлива младост — усмихнах се аз.

— Момчето е право — обади се емигрантът. — Философията трябва да се подчинява на нещо определено. Човекът е принуден да мисли с всички свои сили. Иначе няма да бъде човек. Това е неотделима способност на нашето съзнание.

— Точно така — съгласих се аз. — Стиховете се пишат случайно. Аз не съм учен. Но какво представлява животът без стихове? Те завладяват всички и никой няма сили да се откаже от тях.

— Ами виното? — запита каруцарят. — В него се крие цялата истина. Не казвам, че всички политици са пияници, но имам пред вид тези от моята страна. — И добави почти ласкаво: — От никого сметка не искам.

В това време конят въртеше глава, протягаше шия и цвилеше. Звуците отекваха в тясната стая на бистрото и стените потреперваха така, сякаш щяха да се срутят. Тръпки ни побиха и се вгледахме един в друг.

— Конят е прав — казах аз. — Време е да прекратим това пиршество и да разсеем алкохолните пари. Нека всеки вземе онази малка част от смъртта, която се полага на всеки жив човек. Аз ще се наспя чудесно. Да тръгваме, моя скъпа!

— Точно сега, когато е толкова весело? — зачуди се американецът.

— Очите ми лепнат за сън — вяло обясних аз. — Сърцето ми спи. Време е да тръгваме, Ювоне, моя скъпа!

Съдържателят и каруцарят се спогледаха и прихнаха да се смеят. Но американецът, моят приятел, не разбра причината за този смях. Каруцарят забеляза упрека по лицето ми и тозчас рече:

— Както желаете, господа и госпожо! Хотелът отсреща е на ваше разположение.

Конят оказа силна съпротива на опитите ни да го изкараме навън през тясната врата на бистрото. А когато го пуснахме на улицата, той гордо разтърси глава, изправи се и изцвили още веднъж. Цялата компания се събра навън и всеки почувствува, че никога вече няма да се видим. Трябваше да се плати и всеки искаше да вземе сметката.

— По четири долара на човек — твърдо отсече американецът.

Съдържателят смаяно се прекръсти и както си стоеше пред бистрото, ни изгледа с дълбоко презрение. Почакахме да впрегнат коня. Каруцарят сне високата задна дъска на каруцата и ни покани.

— Мадам, господа, заповядайте!

— Аз вече ви затруднявам твърде много — рече емигрантът колебливо. — Но имам една молба. Бих желал да се повозя по Шанз-Елизе.

— И ние имаме същото желание — рече Ювоне.

Помогнахме си по братски да се настаним всички в каруцата. Каруцарят отново постави задната дъска. След това се намести до моя емигрант и конят потегли напред, като пристъпваше гордо и тържествено. На ъгъла на авеню Джордж V и Шанз-Елизе той изцвили още веднъж.

Тръгнахме по дългата Шанз-Елизе между безброен поток коли, който течеше по нея. Далеч в синевата се извисяваше Триумфалната арка. Опрели удобно лакти върху страничните дъски на каруцата, ние представлявахме интересно зрелище.

— Действително е чудно това — рече емигрантът просълзен, — че се сбъдна мечтата ми отново да видя красотата на Париж.

Завихме по Ронд Поан. Дърветата наоколо цъфтяха с жълти цветове. Видяхме паметника на сърдития Клемансо, който се извисяваше на своя пиедестал върху изправен на задните си крака кон. Когато минавахме по моста, пред нас се показа покривът на Гран Пале и пред очите ни заблестя златно сияние, додето поглед стига. Не остана нищо невидяно. Пред Обелиска малкият емигрант отново взе своя чувал под мишница и попита:

— Как ви се струва, ще ме пуснат ли в такъв вид в Националната библиотека?

— Разбира се — отвърнах аз. — В това няма нищо особено. Тук идват всякакви господа, даже по домашни чехли, за да проучват творчеството на Расин. Не обръщайте внимание.

— Ще го заведа при бръснар и ще му купя приличен костюм — намеси се американецът.

— Не, не! — възрази емигрантът. — Дрехите и всичко останало е много по-маловажно от факта, че успях да стигна дотук и още веднъж да видя с очите си Шанз-Елизе. Това ми е достатъчно, дори е много за мен.

— Направете, както намерите за добре — рекох сънливо и нервно. — Трябва да се отстъпва. Сега или по-късно. Ние винаги се учим на нещо. Даже бомбите се изучават, данъците също. Да не забравяме, че най-главната способност на човека е да умее да работи.

— Браво! — възхити се американецът. — Живеем, за да работим.

В това време стигнахме до Лувъра. Облегнат удобно, аз изведнъж непробудно заспах.

 

 

Когато на следващата утрин отворих очи, отново бях много нещастен. Тя вече беше станала от леглото и разсеяно решеше косите си пред огледалото. Беше облечена в кадифена рокля с цвят на старо вино. Обичах тази дреха.

— Аз съм най-жалкото същество на земята — уверено казах със слаб глас.

Тя дойде при мен, наведе се и топло ме целуна по челото.

— Ти спа добре и не викаше насън.

— Как може човек да постъпва като мръсна свиня? — запитах плачливо и скрих лицето си в ръце.

Толкова се срамувах, че просто ми идваше да умра.

— В крайна сметка ти добре направи, че ме послуша и не пи — утеши ме тя.

Почувствувах се отмалял, когато се вгледах в лицето й. В моите очи тя беше запазила красотата си, макар да беше на средна възраст, доста пълна и с торбички под очите.

— Обичаш ли ме? — попитах колебливо. — Как си могла да ме понасяш повече от двайсет години!

Тя се спря при мене до леглото, помилва косата ми със своите дълги, красиви пръсти и като се усмихна загадъчно, рече:

— Ти ме наричаше Ювоне… и Гертруда? Откъде познаваш такива?

— И Розе, и Мария, и Елизабет — изброих набързо, за да отклоня следващите й въпроси. — Но, скъпа моя, ти знаеш много добре, че освен теб никога не съм обичал друга жена. Но как ме понасяш ти, наистина не разбирам!

— Разкайваш ли се? — попита тя.

— Обещавам, никога вече! — заклех се аз и бавно започнах да възстановявам вътрешното си равновесие. — Само като си представя, че цели двайсет години се занимаваш с мен по няколко пъти на ден! Никога не съм съжалявал, че се оженихме толкова млади. А ти съжаляваш ли, кажи!

— Винаги нещо те измъчва — отвърна тя и прекара крайчеца на пръстите си по шията ми.

— Може би — с готовност се съгласих, прозях се сънливо и придърпах завивката си.

— Искаш да поспиш ли? — попита тя.

— Сега — рекох й — искам да отглеждам цветя в малка градина до брега на незнайна река. Трябва да има река, за да не нося вода отдалече. Може да бъде съвсем мъничка рекичка и съвсем малка градина, но в нея непременно трябва да растат цветя. Може и дървета да има, но в никакъв случай не бива да носят материална полза. И без това градините, които носят полза, са твърде много.

— А как ще се живее, ако няма такива градини? — попита осъдително тя.

— Разбира се, аз ще пиша понякога — нервно отвърнах.

— А после? — позасмя се тя. — Какво ще стане, когато напишеш нещото?

— Ти си права — съгласих се аз. — Не е важно онова, което е написано на хартията, а това, което се чете между редовете. Хората стават по-умни, когато мислят повече.

Тя подпря брадичката си с две ръце, погледна ме с очи, преизпълнени с цялата женска хитрост на света, и попита невинно:

— А кон в градината ще имаме ли?

— Не! — разпалено се заклех. — Никога не ще си позволя да имам кон.

Не смеех да я погледна в очите. И си мислех, че по-скоро кенгуру ще пусна в тази градина… Ако изобщо нейде и някога имам такава градина.

Елви Синерво
Среща

Поточето весело бълбука и криволичи през гората. Един мъж се спря до него, погледна за миг слънчевата полянка, после хвърли каскета си на земята и се наведе да пие. Засърба звучно водата, пиеше бавно и с наслада. Адамовата му ябълка ту се повдигаше, ту се плъзгаше надолу в гърлото. После той загреба с двете си шепи вода и наплиска обгорялото си потъмняло лице. Ръката му зашари по брадата, обраснала с дълга остра четина.

— Да взема да се обръсна, а! — помисли той на глас и се огледа.

Погледът му се спря на една катеричка зад дънера, която го гледаше с кръглите си ясни очички.

— Ти какво ще речеш, катеричке?

Катеричката кривна, скри се зад дънера, озърна се за миг и бързо се закатери нагоре по дървото, по клоните, после скочи на съседната ела и се загуби.

— Или да се отбия в сауната на Мянтюнен — промърмори мъжът, като не преставаше да търка брадата си.

Почувствува изведнъж, че е ужасно мръсен. Ризата му лепнеше на гърба, дрехите му, целият той миришеше на пот, пушек и пръст.

Мъжът бавно се отпусна на гнилия пън, затършува с примижали очи в раницата, измъкна парче хляб и го загриза. Поточето ромолеше сънено, слънчевите лъчи танцуваха по стълбата на боровинките, чиито розови цветчета си играеха със светлината.

Мъжът се взираше в слънчевата игра на дребните цветенца, а силните му челюсти бавно дъвчеха. Дълбоки бръчки по челото и край устата придаваха на лицето му изморен вид. Притворените му очи издаваха човек, който дълго е живял сам, само със своите мисли. С брадясалото си лице напомняше ония снимки, които по това време пълнеха всички вестници: на ония изтерзани мъже, които приличаха и на Христос, и на опасен главорез.

Този човек беше Анти Кусниеми, командир на партизански отряд, за чиято глава беше обявена награда, същият, който се измъкна два пъти от обкръжение. Последния път през пролетта на 1943, когато завладяха оръжейния погреб на Мякинен, където паднаха двама фашисти и трима партизани. Три години той се укриваше сред влажните гори и през това време името му се превърна в легенда. Говореха за него с проклятия и заплахи в щаба на фашистите и с шепот и пламнали сърца в бедните горски къщурки. Той беше навсякъде. Ако някоя крава си е вдигнала млякото, значи, Анти Кусниеми я беше издоил, ако се изгубеше овца или кокошка, пак той, Анти, разбира се, я беше вдигнал. Есенно време пък, разказваха, берачките на горски ягоди го виждали преоблечен в женски дрехи да си бере ягоди. Селяните, които ходеха за сено по горските ливади, намирали из гората следи от неговите огнища. Тези обаче, които наистина го срещаха и които му доставяха храна, в чиито бани той се къпеше през дългите тъмни нощи, никога не бяха изпуснали и дума за него.

Мъжът обра трохите и ги изсипа в устата си, кръстоса ръце на тила си и се хвърли по гръб на зелената трева. Високо над вековните борове плуваха облаците и той се загледа в тях с примижали очи.

Шумеше гората наоколо. Гората, която ето вече трета година е негов дом, закриля го като рождена майка.

Но гората беше и нещо друго: коварна тъмнина, в която отекват непознати стъпки, където зад всеки храсталак дебне смъртта.

Имаше изпитания, за които той нямаше да забрави никога. След завладяването на оръжейния погреб цял месец се луташе из горите: без храна, без дрехи, затъваше из блатата, хранеше се само с блатни ягоди и изсъхнали боровинки, не смееше даже огън да си запали — да не го издаде димът. Като вълк го преследваха. Цяла една нощ, пак по това време, той беше пролежал под една ела, прогизнал и мокър, премръзнал като чукан, до смърт изтощен от глад.

Спомни си за баща си, загинал през събитията в 1918 година, и отново почувствува като проклятие оловно тежката съдба на своята класа. И той ли трябваше да изчезне, да свърши тук, под тази ела, като ранено животно? Такава ли съдба очакваше всички като него, от поколение на поколение?

Не, не може да бъде. В съзнанието му изплува образът на следователя, от когото той избяга, късно през лятото на 1941, отново му се мярна това нагло, зверско лице и се намръщи. Как ли изглежда това лице сега? Светът се беше променил. На Анти Кусниеми му се дощя да види този изверг при някакви други условия… Нима ще им достави това удоволствие да намерят след време разложения му, скован под елата труп, да разпознаят останките на Анти Кусниеми, който се беше изплъзнал изпод носа на фашистката им охрана? Твърдо беше решил още през онази нощ да се добере, да се довлече до горската къщурка, чийто стопанин му беше доверено лице. И не се излъга. В малката задимена баня той изми умората и отчаянието. Под светлината на парче свещ лицето на стария стопанин излъчваше доверие и смелост, особена вътрешна топлина, която Анти не можеше да си обясни, но от която сълзи задавяха гърлото му. От къщурката той излезе на разсъмване с топли и сухи дрехи, хляб и парче месо под мишницата.

И за друго мислеше той сега, докато почиваше край брега на поточето. Бръчките около устата му се бяха смекчили и очите му излъчваха тиха скръб. Катеричката се беше върнала на бора и той разсеяно следеше играта й. Анти си спомни за семейството. Жена си той беше срещал няколко пъти тайно, но децата си не беше виждал година и половина. От време на време той минаваше покрай своя дом, но да се отбие вътре, не смееше. Малкият беше само на два месеца, когато в една тъмна нощ баща му се беше навел над неговото детско креватче. На два пъти фашистите бяха спирали по-голямото им момченце, като отивало на училище, и с картечница го заплашвали да каже къде се крие баща му. Момчето не можеше да каже нищо, то наистина нищо не знаеше, но се прибрало в къщи разтреперано, с широко отворени, изцъклени очи. И до днес то бълнува, вика насън и се напикава в леглото.

Мускулите на лицето му трепнаха, очите се свиха в закана.

— Убийци! — процеди той с ненавист.

Една мравка беше изпълзяла на брадата му и бързо-бързо лазеше из гъстата четина. Той я взе внимателно с два пръста, вдигна я пред очите си. Тя напразно се опитваше да захапе коравата кожа на пръстите му.

— Виж ти, какво упорито същество — измърмори под носа си.

После пусна мравката върху един лист на боровинка. Е, хайде, тръгвай, върви на работа!

През време на скитническия си живот той бе станал особено добър и нежен към всяко живо същество в гората. Дори змия нямаше да убие. Глупости са това, че змията уж нападала човека. Стига да не я дразниш. И какво по-забавно от това да гледаш как пъргавото гущерче се пече на слънце. Ако застанеш тихо и неподвижно, то се осмелява да скочи даже на раницата ти. А тия десетки, стотици птици, чиито имена не знаеше, но за развлечение беше се научил да подражава техните гласове… Промените, които ставаха по това време в света, с нищо не се отразяваха върху живота във вековните гори. Пролетта идваше там всяка година по едно и също време с кукувицата, с утринния птичи концерт.

„Ще се отбия аз днес у Мянтюнен — твърдо реши той. — Там сигурно ще знаят нещо за моите в къщи.“

Нищо, че това не влизаше в неговите планове. Най-късно до утре трябваше да се види с Арне Олила, чието скривалище знаеше само той. Но и сега нямаше опасност да го заловят, дори и в село да се отбиеше.

Анти стана и метна раницата на гърба. Катеричката подплашена скочи далеч на друго дърво, когато той тръгна покрай ручея. Раната от последната схватка не беше съвсем зараснала и леко накуцваше, но крачките му бяха леки и безшумни като на човек, свикнал да бъде предпазлив. Когато наближи селото, той често спираше и се вслушваше. Поточето ромони, чуруликат птиците.

Той се спря до един сив плет и прескочи безшумно в двора. През свежата зеленина на младите брезички се виждаха харман и криволика пътечка, която водеше към селската къща. Приклекна, огледа двора. Сиромашкият дом дишаше спокойно в този слънчев делничен следобед. По средата на двора се свила сива котка, после тя се надига, протяга се и тръгва по пътечката. Но неочаквано се спира. Зад оградата се чуват детски гласове. И не един глас, макар в това семейство да имаше само едно дете. Едно от децата се показа и зашляпа по пътечката към хармана. Бялата му като лен коса блестеше на слънцето и пухкавите къдри подскачаха в такт със стъпките. Беше момченце. Застана неподвижно и се втренчи в детето. Той преглътна от вълнение и адамовата му ябълка подскочи в гърлото. Отдавна не беше виждал дете така отблизо. И ето сега на две крачки от него дете, живо, истинско, с мека като перушина коса и такова мъничко. Детето го забелязва, спира и се заглежда в него с големите си сини очи. После вдига ръка и захапва пръстчето си.

Озарен от светла радост, той се накланя, изпъва шия и сякаш ще разговаря с катеричката или с някое птиче, зашепва нежно:

— Ела тук, ела, чичо нищо лошо няма да ти направи.

Детето зашляпка с малките си крачета и дойде, смело дойде при него. Той дълбоко въздъхна и вдигна на ръце детето.

Бузките и ръцете му бяха леко загорели, кожата му мека и гладка като коприна, а край очичките му изпъкнали сини венички.

И като продължаваше да държи внимателно детето в скута си, той му заговори:

— Я гледай ти, а чие момченце си? Как се казваш?

Момченцето не отговори, гледаше го все така втренчено, с немигащи очи и наклонена назад главица. После вдигна ръчичка и дръпна рошавата му брада.

Той се засмя сподавено.

— Значи така, а, според тебе брадата е само за дърпане. Е, дърпай, дърпай тогава! А така, точно така.

С голямата си, загрубяла ръка той нежно погали детската главица. Детето беше облечено в преголяма за него износена памучна риза. Той се вгледа в нейните квадратчета и трепна.

Тази ризка… тя беше, не е ли тя ризката на по-голямото му момченце! Разтреперан, той впи поглед в детското личице. И развълнуван пусна детето на земята и бързо се изправи. После пак приклекна и попита шепнешком:

— Кажи, как се казваш?

Момченцето се загледа в него, а след това отрони:

— Ейки.

Мъжът преглътна, прегърна детето, притисна го силно до гърдите си, задавян от глухи ридания.

И в това време зачува гласа на по-голямото си момченце.

— Хейки! Къде си бе? Хейки, хайде, ще си вървим.

Той вдигна глава и се опита да се овладее. Мати не трябваше да го види. Ония зверове може пак да го пресрещнат и детето няма да издържи, ще каже. Изглежда, жена му е дошла…

Един миг помисли, скочи и се обърна към детето:

— Хейки, Мати те вика. Хайде, тичай при него, не чуваш ли, вика те. Той плаче.

По дяволите! И детето заплува пред него като в облак мъгла. После изведнъж то спира, навежда се и с две пръстчета хваща едно цъфнало жълтурче, изтръгва го с коренчето и му го показва.

— Цветенце!

Той подскача на две крачки и взема цветенцето от детската ръчица.

— Хейки, мама те вика!

— Хайде, Хейки, тичай! — казва той с пресипнал глас. — Хайде, бързай, викат те!

И сам залитна като пиян към гората с тежки и несигурни крачки.

Ейла Пенанен
Малка красива любов

Пазар на секса! Гонитба за секс! Не, не съм за това. Любовта е красива, но как могат да се свържат с нея сексът и всички ония грозни хора по света? Любовта е мъничка и красива, тя е като цвете, което расте на камениста почва. Розов храст сред морени. Дайте на хората въображение, находчивост и добър вкус. Защо никой да не търгува? Защо не рекламна кампания! Демонстрация в полза на малката красива любов. Елате на демонстрация, моля. Облечете най-хубавите си дрехи, вземете децата и внуците си с вас! Шефе на полицията, бъдете така любезен да пратите най-силните си мъже с палки, сълзлив газ и бронирани коли. Любовта има нужда от препятствия, малката красива любов не расте, ако не я удрят с ботуш по главата и с палки в кръста.

Аз говоря с такъв унил глас. Прощавайте! Но на самата демонстрация ще направя всичко, което е по силите ми. Ще нося плакат, на който ще пише: „На розовия храст сто пъпки. Косите ми са разчорлени. Обута съм в гуменки“.

В мислите къщата расте лесно, издига се от земята като гъбите след дъжд. Не ми трябват гъби. Не обичам гъби, нито гъба, а освен това дъждът ще ме измокри. В действителност къщата е стара, над петдесет години. Вече преминава средната възраст за една дървена къща. Но така и така плащат наем, защо пък да не се вземе. Да не съм благодетел на хората. И аз трябва да живея. Освен това цялата тази история съм си я измислила. Тази къща. Аз дори не мога да си представя по-хубава къща. В един тухлен дом може да живее доволно семейство, но в старата дървена съборетина може да се роди едно свещено недоволство. От това? Да се роди? Парцелът е ценен, от него бих получила по четири десетарки за квадратен метър когато и да било, но няма да продавам на ниска цена, стойността постоянно нараства. Наследила съм го от баща ми. Баща ми беше слаб човек, имаше златен часовник и се увличаше от военната история. Той беше необичлив, всъщност биха могли да го обвинят във всичко, ако се вярваше на психологията. Когато изгубих вяра в нея, нищо повече не остана. А освен това защо да го намесвам сега. Нека си почива в мир.

Когато влюбените се пренесоха в къщата, наоколо се породи някакво безпокойство. Нали ги знаете онези стари квартали с частни къщи, малки парцели, къщите строени без план, всичко разхвърляно, ябълкови дръвчета — където свърнеш. Отвсякъде дебнат, надничат, надяват се да видят пикантни сцени. Зиме, когато листата са окапали и струпани за изхвърляне, снегът е заскрежил клоните и защищава: посипана със сняг ябълка е по-сигурна защита, отколкото без сняг и без листа. Но калините! Зиме техните гроздове колкото юмрук висят по краищата на клоните така сочно, като снежни топки, през тях всичко в червено ти се вижда, пфу!

Но да бихте видели онзи парцел на ъгъла на Кралска улица и Зелена улица. Ограден е с приличен за възрастта си плет (парцелът между другото е на ъгъл, моля да се вземе и това под внимание и към него ще се прибави, вероятно при следващото мерене, една ивица ничия земя, три метра широка и петдесет метра дълга) от вътрешната страна на плета, на завет, на мястото на бившето торище, расте разнообразна растителност: подбел, репей, дива калина, подрумче, а така също мерудия плюс глухарчета. Това изобилие на видовете бие в очи. Сочност, виталност! Много добре защитени от прогнилия плет.

Жената плаща наем съвсем редовно, тя е моя наемателка. Не се боя, тя е на щатна работа. Съседите са установили, че всяка сутрин тръгва в едно и също време към автобусната спирка със самоуверен, решителен вид. Мъжът й носи брада. Но какво ме засяга това. Не се интересувам от техния частен живот. Те не вдигат шум, не пречат на съседите, не се държат неприлично. Няма оплаквания. Да, само това не се харесва, че те са така тихи, че пердетата им са винаги спуснати. Да бяха оставяли поне мъничък процеп.

Освен това мъжът не живее тук, той идва само на гости, според мен — дори не го виждам. Полицейските разпоредби разрешават каненето, посрещането на гости. Обработват ме! Манипулация! Това е несправедливо, дето казват: „На нея никога не са идвали на гости мъже!“ Не искам да слушам.

За любовта освен това са необходими двама, затова е нужен мъж. Любов, която цъфти самотно, не се одобрява. Не я вземам под внимание. Не е и в програмата за примамване на клиенти на нито едно рекламно бюро. Всеки ден една малка любов, всеки ден една малка любов — животворна сила, нежна и прозрачна кожа — всеки ден, всеки ден, всеки ден.

Подовете на постройката са наклонени, те скоро ще се срутят, усетът ми подсказва. Дано не се случи нещастие; според мен жената явно страда от затлъстяване. Ако дъските на пода се счупят, разклатени от нейните тежки крачки, тя ще пропадне в черния отвор (ай, ай, ай) и няма да излезе оттам. Ще се цупи там изцапана и подута, ще вика, че това не се трае. Ако стане, казвам, не съм длъжна да я обезщетя. Това е и в договора за наема. Нямам намерение да правя ремонт. При този наем. Ами застраховката за пожар? Лоши сънища за пожари ме спохождат. Пожарният инспектор се усмихваше цинично. Пожарникари влязоха и загасиха всичко. Напразно безпокойство. Нима в собствената си къща не може да си запали огън! Не бъди глупава, пожарът може да се разпространи. Другите не искат да изгорят.

За щастие мъжът е по-слаб, нищо, че има малко коремче. Брадата му е синкава, рядка на вид. Мустаците му са тесни, изтънчени. Изтънчени. Изтънчени. Осведомила съм се вече за него: той е от бедно, но честно семейство, завършил е университета в Хелзинки, има застраховка и изплаща заема от държавата за следването си, един чадър и парцалив балтон. Или не много парцалив, само малко изтъркан по ръкавите. Яката е износена и щръкналите конци гъделичкат врата му. Той повдига показалеца си и показалецът чопли врата, сгъва се и се разгъва, търси крайчето на конеца, изучава корените на космите, вратът се протяга, косите на тила — в безредие… На мен ми харесва чудачеството, не благоприличието. Не бих искала какви да е хора в къщата си.

В съседния двор госпожата казва на най-голямата си дъщеря:

— Това е вече невъзможно, пак такива хора за съседи, ще ми се да се оплача, но каква полза. Ако някой им каже нещо, мъжът се държи неприлично. Човек даже не може да общува с такива… Невенчана двойка.

— Чифтосали се — добавя дъщерята.

— Шшшт, така не се говори, такива думи не се казват.

— Не го разбирам този мъж — обажда се дъщерята, — ами че жената е много по-стара.

— Какво говориш!

— Да, вижда се, тя е по-стара.

— Ами. Жената не е стара, млада е, непълнолетна. Какво става пред очите ни!

— Виж й тялото! Същинска крава!

— В тази възраст момичетата често са бременни. Тя е най-много на шестнайсет. Ще се обадя в службата за защита на децата.

Отидох при тях с вирната глава и в раздразнението си стъпих в цветната леха. Казах:

— Може ли да обясня? Те са почтени хора, но необикновени. Погледнете дори данъчния регистър. Техните имена са в данъчния регистър.

Госпожата:

— Коя сте пък вие? Сигурно някой почтен, макар и необикновен човек. Ха, ха!

— Аз съм притежателка на къщата. Наемателите ми са почтени хора.

От смеха на госпожата разбрах, че тя беше нещо съвсем друго от това, за което би искала да се представи. Мен не можеш ме излъга. Едва ли нейното име го има в данъчния регистър. Не се разкрих повече, обясних спокойно каква е работата, защото по-важно е как изглежда, а не каква е същността.

Госпожата имаше мазна, лъскава кожа, разширени пори по лицето. Опита се да важничи. Дъщеря й си плю на петите. Поне се засрами. Но майката беше отровила с клюките си всичко наоколо. Една от нейните съюзнички извика откъм Зелена улица:

— Мъжът е негър. Негър и нимфоманка. Това е то нашият слум^[9].

И после почти изкукурига:

— Детеосквернител!

Какво ли пък си мислят тези! Но ако почнат да говорят за слум, цената на парцела се намалява. Аз се нервирах, не трябваше да ходя там. Стоях на двора, на алеята, обрасла с подрумчета и великденчета. Погледнах стъпалата си: те бяха розови, кожата изтъняла. Улових едно великденче между пръстите на краката си. Зад кладенеца се разнесе глас, точно като на една моя бивша съученичка:

— И защо жената да не може като мъжа! Веднага викат нимфоманка, нимфоманка! Аз изисквам равноправие.

— Долу расовата дискриминация! — чу се от високоговорителя.

Негър. Втресе ме. Аз обичам мира и тишината. Не бих я взела, ако знаех. Исках идилия, а в къщата вилнеят духове. Аз трябва да плащам и данък за проклетата съборетина, а даже и за улицата. Наемът не стига да покрие даже част от разходите. Няма сметка да се държи къща и изобщо няма сметка да се живее. Аз съм разочарована от наемателката си, която трябваше да е почтен човек. Негри и уличници тичат из къщата ми. Това непълнолетно момиче, което има толкова голям корем, да не би само… Някой каза, че там видели някакъв стар развратен старец, вероятно пропаднал алкохолик. Там има вече твърде много хора, по колко ли се падат на квадратен метър, подовете се износват, праговете трябва да се оковат с желязо. Цялата тази противна сган се шмугва от стая в стая, гонят се един друг, налудничава игра, тя може да свърши лошо и аз трябва да сложа предупредителен надпис. Не съм длъжна да ги обезщетявам.

Къщата се протяга нашироко, пулсира и диша спокойно. Приятно е. Покривът изглежда като подновен, керемиден, как ли ще издържат дървените греди, ама те съвсем не са укрепени. Непременно трябва да се подсилят. Виещите се розови храсти са разцъфнали, пчелите жужат.

През зимата, значи? Не! Дим се извива от комина, как блести небето. Тогава, когато воювахме… Димът има специфично, кръгообразно движение, той се разпръсва и частиците му се движат по определени, закономерни орбити, които могат да бъдат изчислени. Там долу пламти домашното огнище, колко трогателно уютно е. Чест и слава на домашната ръчна работа. Може би някоя жена поне сега готви нещо за ядене, когато се освободи от своите нимфомански развлечения и суета. Може би пък е седнала до печката с пура в ъгълчето на устните си и пуска бели малки лукчета в нагорещеното олио. Лакомница. Тананика си някаква беззвучна песен.

Шише червено вино на масата. Има намерение да изпържи гъби и лук с говеждо месо, да ги задуши в червено вино. Да поръси обилно с магданоз — за украса. Аспержите се прибавят накрая. Жената е облечена в черна рокля.

Би трябвало да облича памучна рокля, когато се върти около печката. Трябва да знае, че това е нужно и заради самата любов. На любовта са присъщи: чистота, спретнатост, красота, искреност, плахост, тесногръдие, пресметливост, алчност.

Сега аз се приближавам към къщата, промъквам се през снега и се опитвам да надникна през прозорците. Краката ми са мокри, пристъпям уж по старите следи, а пропадам до пояс в снега. Студено е и отвратително. Не искам. Защо снегът не е изринат, дори до клозета не е направена пътека. Съседите непрекъснато гледат от двата прозореца на горния етаж, наблюдават с бинокъл, а жената, която мете в съседния двор, втренчено и остро поглежда през два чифта очила. Такива като тях не вярват каквото им се говори, не разбират, не оставят на мира младите влюбени. Те се натрапват изведнъж, блъскат се в мене, сякаш не виждат, че съм затънала до пояс в снега. Говорят най-напред шепнешком, после викат какво са видели: двама голи, които забравили плътно да затворят пердетата, един негър и тази нимфоманка. Видели през отцепката на своите пердета, били съвсем голи, мъжът бил не знам как, жената правела не знам какво… Аз мразя такива работи, как смеят! Мъжът галел жената със своите тъмни ръце. Оставете ги на мира. А виещите се храсти на розите цъфтят посред зима, това ще да е поличба. Или пък да не са пластмасови тези рози! Пластмасовите не можеш често да различиш от истинските и те са почти вечни. Как ли издържат на студа? Прането се развява на найлоново, вечно въже за простиране на пране, въздухът ухае и звъни, а от небето ни гледа една усмихваща се уста. Небето и земята се целуват, биха искали да се съединят, опазил бог от такова съединение, от изстъпленията на първичните сили, когато планините затреперят от страст и се стопяват в реки от лава, когато звездите полетят от небето на огромни рояци, а земята се насочи към висините като горящ газ и вече няма никого, нищо, освен туй, вечното, потенциалната субстанция, е дай ни, значи, вечен покой и забвение.

Но тук е красиво. Винаги съм твърдяла, че парцалената черга е елегантно нещо. Тя е най-подходяща за такава именно малка красива къщичка. Стените са боядисани в червено. По подовете губери. Парцали? Губери? Е, нека бъдат и двете. На губерите може да лежим, ако искаме. Оная жена в черната рокля се задава срещу мене. Покланя ми се и ме поздравява: „Добре дошли!“ И започва да ми показва своето хоби. Естествено тя си има хоби. Събира старо сребро и порцеланови изделия. Какъв прекрасен старинен шкаф! Наследила го от баба си. Тя била голям колекционер. Би трябвало всички хора да колекционират, това успокоява. Та тя ходи, хлопа, тропа, събира, проси, позорѝ се, все едно. Майката на баща ми събираше домашни прахове. Хм. Това пък откъде ми дойде наум. Внесли са домашна култура в това старо гнездо на свраки. Смешно казано, но наистина свраче гнездо. Но тя е търговка, ръководи огромно търговско заведение.

Мъжът и жената са седнали до масата и подпират лакти на мушамената покривка. Седят един до друг от двете страни на ъгъла на масата. Довършват яденето и започват да четат. И двамата държат някакви книги. Те са от оня тип хора, които обичат да четат книги. Тези тук ги интересуват главно военните истории… Това е, така да се каже, някакво помирение. Приятно им е, те се обичат.

Мъжът покашля и задържа оригването си, като плътно притиска брадата си. Безпокоят го вероятно стомашните газове. Добрите хора често страдат от такива газове.

— Художествените произведения са стратегически отговори на въпроси, поставени от породилата се ситуация. Това не е ли умствена, изходна точка?

— Това е чужда изходна точка, а не твоята. Искаш ли още говеждо?

— Ще взема още малко. То стратегическите отговори крият тънкости. Не знаеш какъв ще бъде отговорът, ако не познаваш ситуацията.

— Точно така. Не знаеш какво има пред вид жената, когато казва „желая“, ако не знаеше, че ще се жени.

— И въобще сраженията се печелят или се губят, защото, от една страна, се вижда тактическата линия, а от друга — не.

— Изобщо сраженията нито се печелят, нито се губят, те се проточват само. Спомням си за онази радост, даже след години, че сражението продължава.

— Говорим за сраженията. Губещата позиция може да се опише стратегически, но много рядко такава една стратегическа позиция може да се прикрие и да не се разбере, че е била тактически лоша.

— Победната стратегия върви от едно тактическо поражение към друго. Това аз смятам за гениално ръководене на военни събития.

— Чисто стратегическото решение цели́ рядко бързите победи или пък се бои от бариерите, които поставят посредственото поражение.

— Пир е бил лош любовник, това е всичко. Нито пък аз ще се оженя за електронна машина, дори да играеше на бридж.

Ето такива неща говорят влюбените, любовта се чувствува добре в чистия планински климат на военното изкуство. Сега те ядат говеждо месо с вкусни малки лукчета. Аспержите, изглежда, са се свършили. Те съвсем не знаят, че ги гледате пък и да знаеха, не биха обърнали никакво внимание. Те са така спокойни, съвестта им е чиста. Когато излизат, вървят бавно, мъжът гледа към земята, а жената оглежда небето… Не, обратно, разбира се, съвсем обратното. Те не мислят за това как изглеждат и съвсем не забелязват тези, които идват срещу им.

— Струва ми се, че имам нужда от известно разнообразие.

— А мангизи имаш ли?

— По дяволите, ти винаги ограничаваш моите възможности.

— Трябва да купим нова мебелна гарнитура. Хората се смеят на тази, дето е останала тук от майка ми. Имаш ли още някакви пари в банката?

— В живота има и някои други неща, освен тия проклети мебелни гарнитури. Ще ми се да променим този наш стил на живот. Нито работата мога да си върша както трябва, нито каквото и да е друго мога да подхвана, ако някак вътрешно не се обновя, разбираш ли?

— Винаги говориш за приятелите си, да ги поканим някой ден.

— Аз по-рано издържах някак си с тебе, но ти толкова си се изменила. Ти въобще не ме стимулираш.

— Аз също не издържам, все трябва да пестя, да се стискам. Хлапетата са само на моя гръб. Да ги бях родила по-добре на някой друг, малко по-мъжествен тип.

— Слушай, с какво ще привлечеш някой друг по-мъжествен. В самата тебе няма дори капчица женственост. И аз трябва да се задоволявам с това, а ето вече скоро ще остарея съвсем.

— Доста често си пийваш, колко пъти се връщаш пиян. Мислиш, че това ми е много приятно. Скоро ще станеш импотентен, внимавай само.

— Е, като стана, сигурно ще ти е по-приятно, че ще можеш да ме въртиш на пръста си. За нищо друго няма да мисля, освен да трупам пари.

— Слушай, това е въпрос на вкус. Ти искаш ли да преуспееш, или не, да направиш нещо за обществото, или не? Ако те задоволява само това да си поприказваш весело с приятелите си, да си пийваш, хубаво да знаеш, с тебе е свършено. Нищо няма да излезе от тебе, нищо няма да излезе… Пък от малко, малко да помислиш веднъж и за своите задължения.

— Да, виждам, виждам какво чудесно бъдеще ме чака. Де да знаех тогава, когато си пъхнах тиквата в торбата.

— Бракът е необходимост, ако искаме нормално да функционира обществото. Да не мислиш, че ония вечните ергени правят нещо, само се хвалят, дърдорят празни приказки, мотаят се само. Друго нещо е мъжът, който си има жена, деца, свой дом. Това именно движи машината на обществото.

Ако мъжът обича жена си, той естествено иска да направи както нея, така и своите деца щастливи. Да им създаде сигурен дом, а жената пък от своя страна прави всичко възможно да бъде полезна на своя съпруг.

Зная, разбирам истината. Любовта е един полузабравен сън, както при кулисите, прожекторите, декорите. Очаквам спокойно това, което трябва да се случи. Но в полунощ се събуждам и си мисля, че е настъпило утрото. А той не идва при мене, въпреки че тук е къщата ни с пълзящите рози. Или пък сънувам, че идва да ме убива. Идва винаги в нов вид, променя своето лице, ръцете си, но винаги с някаква омраза в очите. Неговата красота, ах, неговата красота! Дори не бих искала той да е неуязвим, да бъде съвършен, без грешки. Искам само да е по-чувствителен, макар и подозрителен, нека се хвали, нека се държи неприлично, нека ръцете му да са мръсни, нека се прави на суров и безчувствен, няма да се противя и на неговото упорито мълчание. Не преслушват скалите и не мерят кръвното налягане на електрическите стълбове, беше казано от един философ в някакъв вестник… Не вярвам, че винаги греша, пък и сам човек не може да греши…

На покрива е пораснала трева, сякаш е лято, годишните времена някак си щастливо са се объркали. Къщата е ремонтирана, основен ремонт, излезе безобразно скъпо, но струваше си. Нафтова печка, и те двамата, тази двойка… Според мене въобще да не си закриват прозорците с пердета. Да разправят каквото си щат съседите. Бих искала и да ги погледам.

Вейо Мери
Избиране на пиеса

Драмсъставът се събра в петък вечерта в салона на дружеството. Беше през втората половина на август, вече мръкваше рано, но никой не помни по това време да е била запалвана лампата. Тъмнината превземаше сцената, после стъпваше на пода и най-накрая скриваше тавана. Само стените тайнствено белееха. От съседните стаи и мансардата се дочуваше трополене и това разсейваше вниманието. Към три часа следобед пазачът вече обикаляше и последните подвиквания и суетни постепенно замираха.

— Пиесата трябва да бъде кратка, но дяволски весела — говореше ръководителят, дърводелецът Ранта.

В шкафа с архивата имаше тъкмо сто и осем стари пиеси. Секретарят Тамилехто стовари трийсетина от тях на масата. По професия той беше амбулантен търговец и разнасянето не представляваше трудност за него.

— Не стават, старомодни са! — отсече Ранта.

— Защо пък, аз искам да има любов — обади се госпожа Ранта.

Тя беше с шофьорска шапка от таксиметровата служба, облечена в синьо мъжко сако, с бяла риза и синя вратовръзка. Леката кола стоеше в двора и се виждаше от прозореца. Госпожата винаги оставяше колата си така, че да може да я наблюдава отвътре.

— Но любовта е старомодна — вдигна ръце господин Ранта.

— Гледай ти, аз пък да не знам — отговори госпожа Ранта.

Досега господин Вирта беше мълчал. Тук той беше нов човек. Работеше като главен механик в едно имение и джобовете му винаги бяха претъпкани с разни гаечни ключове и всякакви други железарии. Ремонтираше селскостопанските машини, а понякога, когато биваха изправни, излизаше в полето с тях.

Той се поизкашля и внезапно се намеси:

— Хм, знам една история, която никога не е представяна.

— Защо? — обърна се към него госпожа Ранта.

— Защото е малко особена.

И без да чака да го подканят, той заразправя:

— Един мъж скрито ходел при една жена, когато съпругът й отсъствувал. Но веднъж неочаквано той се завърнал по-рано. Любовникът се скрива набързо в съседната стая. Изплашена и бледа, жената излиза, като казва, че отива да вземе от съседите подкваса за кисело мляко.

Любовникът не смее да помръдне в съседната стая, а съпругът спокойно се излежава в креслото. Работата е в това, че те и двамата се познавали много добре. Любовникът се чудел какво да направи, за да се измъкне някак. Изважда женски дрехи отнякъде и започва да се облича. Дрехите са достатъчно широки, защото жената е едра и му пасват доста добре. На рафта открива една перука и я слага на главата си. Отваря дамска чанта и започва да изписва лицето и веждите си с червило за устни. Посипва много пудра, защото е доста мургав.

Мъжът се излежава спокойно и се наслаждава на тишината. Любовникът предполага, че той е заспал, и се измъква на пръсти. Изведнъж спира и се оглежда, сякаш нещо му липсва. Ами да, не е още съвсем жена, къде са гърдите. Бързо пъхва големите си юмруци под роклята на съответното място.

— Извинете, влязох тук, но май се обърках нещо — с престорен глас казва той. — Тук ли живее… — И като не могъл да измисли нищо друго, казва името на жената. — Трябваше да взема от нея подкваса за кисело мляко.

Съпругът е толкова изненадан от гостенката, влязла в къщи от съседната стая, че не успява да се съвземе.

— Тя преди малко също излезе да търси подкваса отнякъде. Седнете — подканва ласкаво той.

В това време жената е в двора, крие се зад едно дърво, наблюдава скришом и чака някой от мъжете да излезе.

Притъмнява, съпругът не вижда добре и си мисли само, че пред него е застанала една хубава жена.

— Може би трябва да си тръгвам — мънка тя.

— Моля ви, няма защо да се притеснявате — казва любезно съпругът, и пуска ръка на коленете й.

В този момент изтрещява вратата и жена му връхлита.

— Само да ми видиш гърба и… — изкрещява тя.

Изблъсква гостенката през вратата и започва да дава уроци на своя мъж. Отваря прозореца на стаята и започва да изхвърля накуп дрехите на любовника.

— Там са твоите дрехи, измитай се и ти след тях — крещи тя.

Съпругът се опитва да я успокои и не обръща внимание, че тези дрехи всъщност не са негови.

А отвън любовникът припряно се преоблича и бърза да изчезне.

— Не е лошо, може и да вземем това — казва господин Ранта.

— На същото мнение съм — потвърди Тамилехто. — Пиесата е интересна, защото там мъжът е в женски дрехи. Ще се пукнат от смях.

— Какво пък от това, ако жената бъде в мъжки дрехи — обади се госпожа Ранта.

Тамилехто изненадано се загледа в шапката, ризата и връзката й.

— Ами нищо — наведе глава той.

— Тази пиеса е съвсем неприлична. Освен това в нея няма любов — уточни госпожа Ранта и запали цигарата си.

— Може онези двамата там наистина да са се обичали — поклати глава господин Ранта.

Тамилехто вяло извади от шкафа останалите драматургични творби и започна да ги раздава поред. Всеки получи точно по двадесет и седем пиеси.

Ласи Нуми
Зад решетките

Идваше право през горещия прашен двор, безшумно слязла по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Тя пресичаше голия двор в този горещ, червен ден, когато жаждата изгаря гърлото независимо дали пиеш, или не и когато се вдига прах и при най-лекия полъх на вятъра, при най-малкото движение. Червената й рокля се очертаваше на червената тухлена стена и точно затова яркочервената рокля открояваше и подчертаваше тялото й още повече. На този тежък тъмен фон леката прилепнала по тялото рокля оставяше открити раменете и коленете и техните меки, гъвкави движения привличаха, задържаха и приковаваха погледа. Светлата коса падаше право надолу по раменете, червената рокля шумолеше, устните потреперваха, червената уста и живите очи подчертаваха сигурността на зрял човек и същевременно някакво детско любопитство, напрегнатост, плахост. Не се ли криеше в тях и стаен порив? Стъпката, която вдигаше прах от сивата повърхност на двора, беше стегната и свободна.

До момичето или по-право зад него вървеше висок, побелял, сериозен, но с безизразно лице, облечен в униформа мъж. Просто като фон до леките движения и привлекателния силует на момичето, някак си съвсем безжизнен. Всички познаваха директора и затворникът, който редеше кутии под стълбите, го поздрави. Девойката попита нещо директора, но никой не чу нейния въпрос. Той й отговори: „Повече не“, със силен дрезгав глас, който отекна сред суровия облик на необичайната среда като нейна естествена и необходима съставна част. Повече не разговаряха. Когато мина покрай групата облечени в сиво затворници, момичето погледна мъжете със симпатия, плахо и със скрито любопитство, след това бързо сведе поглед към земята.

Те се разходиха до циментовите постройки, в които сега нямаше никой, обиколиха ги от всички страни и надникнаха вътре. Момичето докосна стената с ръка, вгледа се вторачено още веднъж, после хвърли поглед към околните сгради, зидове и бодлива тел. След това се отправи към вратата, последвано от директора.

На най-горното стъпало се поспря за миг и червените контури на нейното тяло се очертаха върху обкованата врата.

Той видя момичето в горещия, безпощадно сух ден, когато прах се вдигаше от всеки полъх на вятъра и от всяка крачка по оградения от зидове двор и прерастваше в задушаващ облак, когато товарна кола преминеше през високата обкована врата и спреше пред някой склад или работилница. Той съзря момичето сред облечените в сиво мъже през сивия прашен двор, на фона на кафяво сивкавия двор и мръсносивата бетонна стена, на потъмнелите тухли на стените и зидовете на постройките.

Тялото на момичето го бе пленило, неговият поглед жадно следваше движенията, походката, стойката на момичето. Той виждаше до болка ясно как те горят като пламък върху сивата бетонна стена. Когато девойката мина повторно покрай него, беше вече подготвен. Докато тя се приближаваше, улавяше всяко нейно движение, изражение, нищо не остана незабелязано от него. Застанали почти един до друг, техните погледи се срещнаха. В момента не разбра какво става. След това се почувствува неловко и двамата сковано отместиха поглед встрани. Видя как тя, вече на стълбите, се спря за миг пред желязната врата.

Сред тълпата мъже около него се водеха оживени спорове, чуваха се дрезгави гласове, придружени от смях. Главният проблем беше все пак самоличността на момичето. Можеше ли това да бъде новата медицинска сестра? Едва ли… в такива дрехи. По-скоро сигурно е новата машинописка или счетоводителка, която е поискала да види всичко и е склонила директора. Рядко се срещаше жена вътре в затвора, а още по-рядко на двора край постройките за разходка. Накрая възникна дори предположение, че госпожицата е може би дъщеря на директора, която е дошла за нещо, и баща й я развежда през обедната почивка да й покаже своето работно място и неговите особености. Това предположение получи най-голяма поддръжка и веднага след като случаят загуби своята актуалност, започнаха да говорят за други неща и повечето от тях бързо забравиха момичето.

Слушаше разсеяно как мъжете говорят вече за други неща и момичето беше престанало да ги занимава. Това го дразнеше, според него този въпрос беше още открит, не всичко беше изяснено и отминало, имаше още нещо, момичето като че ли трябваше да се върне, сякаш беше забравило нещо и бързо щеше да се върне да си го вземе. Той стоеше неподвижен на мястото си. Чакаше да се случи нещо и въпросът да се изясни. Втренчил поглед към вратата, постепенно разбираше, че тя няма да се отвори, че никой няма да се върне, случаят беше приключил. Открит, започнал, приключил. Когато обедната почивка беше към своя край и времето за разходка свърши, докато затворниците се престрояваха в колона, за да ги отведат в долния двор, той си помисли, че момичето беше доста красиво, освен това младо, привлекателно, като че ли създадено… но недостижимо, нямаше смисъл да си спомня, по-добре да го забрави. Червените очертания на момичето — по-добре да ги забрави, да забрави изобщо за него. Крачеше в колоната към долния двор и се мъчеше да изтрие всичко от съзнанието си.

В долния двор на затвора се строеше нова сграда за работилници и складове — още недовършена, недалеч от зида, близо до голямата желязна порта. Тук той беше само временно. Неговата група работеше обикновено на каменната кариера, извън оградената зона. Но, кой знае защо, преди няколко дни те бяха изпратени да помагат тук. Сутринта бе пренасял дъски, но те бяха много, така че и следобед щеше да върши същото. Заработи механично, унесен нейде си, макар всъщност да мислеше за работата, за движенията на ръцете и краката, за усилията, за неритмичните поклащания на заобикалящите го сиви тела. Навсякъде работеха сиви мъже, наистина не с голямо желание, но с някаква особена упоритост, като че ли искаха да зазидат в постройката своите дълги, нерадостни и болезнени следобеди.

На двора прах се вдигаше от всяка стъпка, от всеки полъх на вятъра, издигаше се в задушаващ облак, когато товарна кола преминаваше през високата, обкована порта и спираше пред някой склад или работилница. Сред този прах той пренасяше греда след греда, докато мъжът, който работеше до него, го заговори за нещо незначително, просто само тъй, за да каже нещо. Отговори му със същия безразличен тон, като същевременно премести погледа си върху лицето на друг затворник. То беше кръгло, с много бръчки, по които се стичаше пот, с очи помръкнали, някак несигурни, сякаш непрекъснато търсеха подкрепа наоколо. Мъжът беше стар, изглеждаше уморен и потиснат. Навярно на шейсет, той обаче можеше да бъде взет и за по-възрастен. Душата му беше се състарила.

Мъжът напразно търсеше събеседник. С мудния си мозък той съставяше някакво изречение, за да продължи разговора, но по-младият, без да му обръща внимание, се наведе изведнъж, взе нова греда и се опита да я хване по-здраво. Както беше наведен, погледна скришом към околните мъже. И се убеди още веднъж, че всички са много по-възрастни от него. В групата му нямаше човек, който да е под трийсет години, нямаше вероятно и в целия затвор негови връстници или хора, по-млади от него. Поне с толкова дълга присъда. И изведнъж си спомни, че е в затвора много отдавна. Стори му се, че е прекарал тук целия си живот, цялата си младост. Погледът му се плъзна по стената, после по хората наоколо и те всички му се видяха стари. Леко огорчен си помисли, че всички те все пак имаха някаква възможност. Когато влезе в затвора, той не бе видял още нищо от света, нищо не бе разбрал. Ненадейно си спомни за своя брат, за двете си сестри. Брат му беше мекушав, скучен, може би уравновесен, но без капчица индивидуалност, без характер и амбиции. Затова винаги го бе презирал. И двете му сестри бяха глупави кокошки, бездушни, сякаш безплътни, послушни момичета, които страшно се ужасиха, когато го вкараха в затвора. Пишеха му прочувствени писма пред коледните празници. Винаги ги бе презирал. Толкова отдавна се бе отдръпнал от тях, че дори нямаше нужда и да ги презира вече. Днес обаче той не можеше да не си спомни за тях и за тяхната свобода. Не можеше да не мисли за тях и за всички свои връстници, останали от другата страна на зидовете и решетките и които ходеха, където си поискат, правеха, каквото пожелаят. Също както това момиче, което вероятно се разхожда сега недалеч оттук, с леката си гъвкава походка, спомня си за всичко видяно и си мисли как най-интересно да разкаже за това на своите приятели.

Ръцете му здраво стиснаха дъската, която току-що бе вдигнал от земята, после внезапно я пусна и тя с трясък се стовари върху другите дъски. Останал за миг неподвижен, той стискаше зъби. Опита се да си наложи спокойствие, наведе се да вземе отново дъската, но по средата спря, изправи се и след това пак се наведе, хвана дъската и някак си насила я повлече. Като се върна, спря за миг да изтрие потта от челото си. Тягостен въпрос зачовърка душата му, цялото му същество. Нямаше смисъл да се противи повече. Той знаеше, че не ще може да забрави момичето.

Опита се да върне в своето съзнание момичето такова, каквото беше го видял, в цял ръст, с отделните детайли, изживявайки всяко негово движение, но не успя. Не си спомняше подробности, виждаше само косата на девойката, червената й рокля. Всички очертания бяха изчезнали, образът й постепенно се бе превърнал в нещо друго. С някакво особено чувство усещаше момичето в себе си, сякаш то бе станало част от самия него, долавяше всяко негово движение, сякаш то бе тук в него, сякаш… То го принуждаваше да се движи, да отбягва другите и себе си, да върши все нови и нови неща, загубил всякаква надежда.

Той трябваше тогава да заговори девойката. Да я заговори въпреки всичко, под какъвто и да било предлог. Все едно, че е намерил нещо, което тя уж е изпуснала. Или да й каже, че вечер в килията си изработва сувенири, да я попита дали би могъл да й направи подарък… Точно така, да я попита дали ще може да й направи подарък. Разбира се, той нямаше право да я пита, но ако тя би се съгласила и директорът навярно не би имал нищо против. Въпросът би могъл да открие някаква възможност, било то да разменят още няколко думи, било да уговорят нова среща. Той щеше да изработи някакъв сувенир. Може би тя щеше да дойде да си го вземе, може би щеше да получи разрешение да й го предаде лично… Едва ли! Само фантазии!

Ами ако той я срещне навън, ако тя случайно мине покрай каменоломната и отново го види? Трябваше да се измисли нещо. Може би и надзирателят щеше да познае момичето, а то вероятно, може би… да, то сигурно се интересуваше от него. Той ще измисли някаква причина, за да го заговори… Какво щеше да му каже? Главата му тежеше, мислеше си, че момичето щеше да го попита, то трябваше да го попита за неговото престъпление. Момичето би го разбрало, ако той в своята младост беше извършил кражба без насилие, или ако в момент на ярост беше убил някого, но не би разбрала как той е извършил и кражба, и убийство. Не би могло да разбере как той, човек от добро семейство, бе стигнал дотам. Нито пък да почувствува от какво се нуждае сега.

Помисли си, че неговото интелектуално равнище отговаря на това на момичето. Нямаше да имат затруднения да говорят помежду си. Едно обикновено, добре възпитано момиче, а той бе завъртял главите на какви ли не момичета. Нямаще да му е особено трудно… само да излезе на свобода. Ако е свободен, той би могъл да се вижда с момичето. Веднъж да го помилват, да го освободят. Те щяха да се срещнат и той би наредил нещата така, че те ще се срещнат съвсем скоро, под един или друг предлог, а дори и да не измисли повод, той би купил цветя и би отишъл при нея. Би й разказал всичко просто, прямо и невинно: извършил престъпление и попаднал в затвора, там я видял и тя го пленила, дошъл е сега да й благодари. Беше умен, беше сигурен в това, че е умен, умееше да бъде интересен, така че момичето не би могло да устои на изкушението да удължи познанството поне с още една среща. Момичето беше младо, вероятно нямаше още двайсет, чувствително и се ръководеше сигурно изцяло от чувствата си, така че не е опасен партньор. О, побеждавал е и много по-опитни. Всичко щеше да мине добре, знаеше какво иска и мисълта за това го накара да прекъсне работа.

Той обаче искаше и друго, искаше изцяло да почувствува момичето. И си мислеше за него като за улов, виждаше го… но искаше повече, надяваше се, дори леко се засрами, като се усети, че мисли за това… Той се надаваше, че девойката ще го хареса. Така, както би харесала всеки един от неговите връстници. Надяваше се тя да му даде всичко, не само онова, което той вярваше без трудности да си вземе и сам. Той не знаеше какво е то, никога не бе вярвал в него, но мислеше, че ще може да изгради своя бъдещ живот заедно с момичето.

Над двора прахът се вдигаше на вълни. Ще срещне ли той отново това момиче? Може би тогава, когато излезе оттук. Но кога? Неговото поведение бе сравнително добро, но надали му вярваха, смятаха го за потаен, затворен в себе си и ръководството едва ли щеше да подкрепи молбата му за помилване. Ами ако той наистина се промени? И обясни на всички, че се е променил? Ще отиде при свещеника и ще разкаже, че е премислил добре, решил е да живее почтено, когато излезе на свобода; ще му каже, че е бил млад и буен, че се е заплел в това престъпление, без да иска. И въпреки това ще му останат още много и дълги години. Би могъл да поиска… Но каква полза?

Ще го чака ли тя? Сигурно не. Не ще си спомни дори. Да можеше поне веднъж да се срещне с нея… ще го чака ли? Славеше се като покорител на женските сърца и се гордееше с тази своя слава. Пред приятелите си се хвалеше неведнъж, че може да има, което момиче си поиска. Това бяха обаче други момичета, кокошки, които си мислят, че могат да се пазят и чиито мисли лесно се отгатваха. Други, други момичета бяха те. Ами ако… Облечен беше в затворнически дрехи, много отдавна не се беше виждал в огледало и нямаше представа как изглежда. Но все пак… в него имаше нещо, което правеше впечатление. Момичето щеше да го изслуша, ами после? Щеше ли да чака? Той щеше да се върне след много години. Тогава тя ще бъде вече жена. Години наред омъжена и ще я срещне на улицата с бебешка количка. Той сърдито се обърна и пое, кой знае за кой път вече, към познатата купчина дъски. Ако тя не се омъжи, ако би го изслушала… с ироничен, хладен поглед. Или… със симпатия, съчувствие. Ще му пожелае всичко най-хубаво, да успее в живота, да намери своето място, своето щастие, ще му благодари за цветята и уж ще съжалява, че е нямала време пак да се видят.

С рязко движение той вдигна счупената дъска и я запрати. Не искаше да мисли повече за момичето. Бясно се залови за работа, като пренасяше дъските почти тичешком, по две-три наведнъж. Опита се да се забрави в работата, но образът на момичето нито за миг не го напускаше. Той изключи всякакви възможности, отстрани и най-малката надежда, но не можеше да изтрие в себе си образа на момичето. Спомни си за прикритото под тънък чорап коляно на девойката, което се виждаше, когато роклята й се вдигаше от вятъра, гъвкавите движения на нейните ръце. Той я желаеше. И не мислеше вече за нищо друго, не се надяваше, че тя ще го разбере — не искаше да мисли повече за глупости: искаше само нея. Да прегърне заоблените й рамене, да я притисне към себе си, да я плени, да я победи. Острият зъб на дъската се вряза в дланта му. Отчаяно си каза: „Имам нужда от жена веднага. Имам нужда от жена.“ И по-рано той беше говорил с другите мъже за това. Те се оплакваха от същото, говореха разпалено, но у повечето от тях под страстта се криеше нещо разводнено, пораженческо, затъпено. Те бяха намерили друго решение за себе си, на него обаче то не му допадаше. Той искаше нещо истинско, нещо живо… без значение как изглежда и коя ще бъде тя — но не, повече не. Всъщност не му беше все едно коя ще бъде. Опитваше се да откъсне мислите си от това момиче, да ги насочи към другите момичета, които той е имал по-рано, към всички момичета и жени, които беше виждащ или срещал. Но всички те бяха мъртви. Само тя живееше и го изгаряше отвътре. С тялото си, с червените очертания, с белите очертания на този червен фон. Той се спря, загледан пред себе си, докато прахът от минаващата през двора кола не се разсея, и тогава усети, че се взира в пустата, тъмночервеникава стена. Ех, ако не беше в затвора! Той би могъл… Той щеше да бъде добре облечен, любезен и пленителен. Неговият живот щеше да протича ту еднообразно, ту разнообразно, както пожелае той самият. Когато момичето… Когато той срещне момичето, както днес, щеше да направи така, че те да се запознаят, независимо по какъв начин — той не можеше да не успее, тъй като и момичето искаше да стане така. Той щеше да покани момичето на вечеря, щеше да има пари, щяха да се опознаят по-отблизо, след това имаше много възможности — мислейки за тях, той се отдаде на блажена припряност, към която скоро се прибавиха тъжни нотки, той трябваше да се надява, да жадува, поне за миг момичето да се покаже на отсрещната врата, поне още веднъж да може да го разгледа, да изпие… болката му се засили, когато видя само прашната, мъртва стена срещу себе си и като си помисли, че никога вече няма да види момичето. Никога вече? Кога се бе примирил с това? Той си мислеше: „Това трябва да се преживее, както и всичко останало. Когато изляза на свобода, ще си върна за всичко.“ Сега той гледаше направената от тухли стена и за пръв път разбра, че тя бе направена за него, че той не е тук случайно, че тези тухли, всички тези тухли и обковани врати са чакали него, че той не по собствено желание е останал тук, приспособил се е към наредбите, изпълнявал е заповедите на пазачите, а защото навсякъде около него имаше решетки, защото нямаше възможност да избяга завинаги.

Когато се върна да вземе последната дъска, той си спомни, че от три години вече е в затвора. Прахът, който се вдигна зад минаващия покрай него камион, го обгърна като задушаваща вълна.

След като супата бе изядена и резето на вратата спуснато, той остана да седи още дълго на пейката неподвижен, със затворени очи и искаше да остане така, без да мисли за нищо. Той беше безчувствен, беше успял да удави себе си и мислите си в работата, а тези мисли се въртяха все около едно и също нещо. Три години. Три години тук. Ами другаде? Какво ли щеше да бъде другаде? Той се стресна, като усети, че не е в състояние да си го представи. Отвън, зад стените, имаше друг свят. Той го беше напуснал отдавна, прекалено отдавна, за да може в мислите си да се чувствува там като у дома си. От другата страна на стената. Акации, той ги виждаше съвсем ясно, от другата страна на стената, съвсем наблизо имаше цъфнали акации, край тях минаваше пътят, тук-таме по някоя лампа, после още лампи, улици, градът. Той никога не беше обръщал внимание на местността, за него беше все едно дали ще прекара лятото на село или в града, някакъв стремеж винаги го бе тласкал над тези неща към същественото, към онова, което беше от значение. Днес той бе загубил нещо. Днес той изпитваше силно желание да се разхожда по слабо осветените улици, под цъфналите акации, да отиде в града, да се качи на влака, да купи билет и да се вози… да се вози. Накъде? Надалеч. Той отдавна не се беше замислял, че светът е голям, необхватен във всички посоки, нови и нови страни, различни видове дървета, къщи, хора. Ако беше моряк… защо не е станал? Той стана алчен, искаше всичко това за себе си, за очите си, за ушите си, за кожата си, именно сега, тази вечер, да чувствува как топлият въздух гали кожата му, да усеща вкуса на редки плодове, чужди вина, да говори с чужди хора, да ги прегръща, да пътува още по-надалече… неговите мисли се прекъснаха, някъде щракна брава, той нервно откъсна ръцете си от пейката. Опита се да се успокои, загледан в решетката на вратата, докато неговите мисли не се подредиха отново и той си спомни, много по-спокоен и по-уморен, че големият град живееше около него.

Ако би бил свободен!

Ако той беше свободен тази вечер, щеше да се разхожда в мрака на тази лятна вечер из паркове и улици, щеше да вдишва дълбоко, да се вглежда във всеки срещнат, нямаше да вижда сиви дрехи и лица, всеки щеше да бъде различен, по-друг. Той би могъл да отиде, където си поиска, би имал пари: нали беше умен, можеше да се сдобие с пари, без да се остави да бъде заловен, би могъл да се сдобие с пари и по съвсем обикновен начин, без да извършва престъпление. А освен това неговите родители имаха пари. Те също биха му дали. Той би се разхождал из шумните улици, колкото си поиска, би влязъл в шумните ресторанти, би си избрал най-хубавите неща от менюто, би пил от най-добрите вина, би срещнал най-различни, интересни и привлекателни жени, би разговарял с тях, би ги поканил на своята маса или би седнал при тях, би разговарял с жените с дълбоко изрязаните деколтета, би се запознал с тях, би пял и спал с тях. Утрото на следващия ден би било прекрасно. Той би се облякъл добре, би се разхождал из шумните, светли и широки улици, уверен и радостен. Той би се качвал и слизал по широки стълбища, би уреждал различни въпроси, след това би се прибрал в къщи, за да обядва и да смени костюма си. Вечерта би танцувал в огромна, бляскава зала, уверен и радостен, оркестърът би свирил чудесно, а той би притискал момичето още по-силно към себе си.

Момичето.

Той отново впи ръце в ръба на пейката и погледна безпомощно към пода. Отново си спомни за момичето, но по различен начин, отколкото през деня, сякаш го виждаше наполовина и наполовина го усещаше. Самото момиче също изглеждаше другояче, някак си тъжно, не така силно и открито предизвикателно, както през деня, по-различно и още по-привлекателно. Очите му и неговите черти бяха станали още по-меки, неговият тъжен поглед го приканваше да се приближи, тихо, отказвайки се от всичко. Той усети девойката, сякаш тя беше съвсем наблизо. Така за никого не бе мислил, не бе познавал и не бе чувствувал, че някой би могъл да бъде такъв. Той не искаше, не можеше да я докосне точно сега, въпреки че тя беше съвсем близо до него и го привличаше силно. Точно сега, когато всичко беше по-различно, когато беше толкова трудно… той искаше да остане така, да се отпусне бавно в нечия прегръдка, да заспи. Сега му се струваше, че тя бе го разбрала, бе усетила неговия поглед. Защо не протегна ръка? Не можеше, не можеше да се направи нищо, затова го болеше, че тя е така красива, той трябваше да си спомни за нея. Образът й беше така жив, но тя самата беше тъй далеч, сякаш беше мъртва. Изправи се ядосано, за да пропъди глупавите мисли, мъчителните чувства от себе си. Постоя за миг така и отново безсилен се отпусна на пейката. Образът на момичето бе станал сега по-ярък, по-индивидуален, по-близък, отколкото през деня. Може би момичето изобщо нямаше да го хареса, но поне щеше да размени няколко думи с него. Не беше справедливо, че не можаха да си разменят няколко думи. Не беше правилно, че ги разделиха един от друг, всеки в своя ъгъл, че нямаха възможност даже да се опитат да си кажат нещо, да се запознаят. Това щеше да бъде неговият шанс, неговият единствен шанс да стане отново човек. Отнеха му тази възможност, позволиха му само да гледа зад решетките.

Но той беше извършил престъпление. Наистина ли? Той бе вървял по пътя, а престъпленията сами бяха дошли срещу него, готови да бъдат извършени, първо малките, а после и голямото. Той не си ги спомняше вече, сякаш някой друг ги беше извършил, но въпреки това сега трябваше да седи тук и да отговаря за тях. Беше убил човек преди три години. Той ли? Кой беше убил? Той не можеше да си спомни… това не беше вярно. Той си спомняше много добре за оръжието, което държеше в ръка, след като всичко бе отминало. Тогава му се искаше да извика: кой бе сложил това в ръката ми? Аз не го направих. Някой друг. Не искам той да умира, искам да живее!

Той не го беше извършил, той не е бил там. Той беше тук зад решетките и жадуваше свободата и момичето, което беше срещнал днес. Беше го извършил някой друг, този някой не беше тук, той си стоеше там, далече, при мястото на своето престъпление. Обаче те осъдиха него.

Той не бе отрекъл деянието си. Не бе избягал, би било безполезно. Гордо бе признал всичко, бе принудил себе си да признае: „Аз го убих. Това е всичко.“ И гордо си мислеше, че дори и да имаше възможност, не би се отказал от престъплението, след като го беше извършил вече. Тази вечер беше готов да се откаже от всичко. Да даде всичко и себе си дори. Сега всичко беше нереално и той разбра, че то за него отдавна вече бе нереално. Не беше убил никого. Не беше извършил престъпление. Не беше същият човек, който получи присъдата. И въпреки че нищо не беше действително, той седеше тук, сред каменните стени на килията, на твърдата пейка и не можеше да отрече действителността.

Нито пък момичето. Защото момичето беше действително. Момичето беше по-живо, отколкото самият той. Само неговото ново „аз“ беше действително.

Каменните стени се издигаха невзрачни наоколо, потискащи, разделящи, и той беше сам и мъртъв в килията си, без собствено „аз“, без надежда, без душа, сред смазващите го стени.

Болката от самотата беше ужасна, толкова ужасна, че той трябваше с всички сили да вкопчи ръце в пейката, за да не скочи, да не закрещи, да не заудря по обкованата врата. Някои крещяха. Винаги бе презирал онези, които крещяха. Съвсем правилно бе, че ги отвеждаха в мазето. Трябва да признаеш деянията си, да стискаш зъби и да мълчиш, без да се предаваш. Той се изправи и тръгна нагоре-надолу из килията, доколкото мястото му позволяваше. Спомни си старата песен „Звярът се разхожда зад решетките на своята клетка“ и устните му се изкривиха от болка. Наистина така беше. Звяр. Силен. Пленен. Зад решетките. Но звярът беше и навън, навсякъде. Звярът беше самотата, звярът беше жестокостта спрямо самотата на другите. Те разговаряха, като че ли му бяха приятели, даваха съвети срещу самотността, но те не си правеха труд да погледнат наистина в самотата на другия.

Той си спомни за бодливата тел, която опасваше стените на затвора. По-рано през нощта ги пазеха зли кучета.

Бяха загасили светлините в килиите, той лежеше вече на нара и само мъждукащата светлина от коридора се промъкваше през решетката на вратата. Навсякъде сега се откриваше тъмна равнина, но звярът беше окован, в клетката, зад решетките. Другаде и не можеше да бъде. Той беше докаран тук, зад решетките и нямаше сили да се обърне нито наляво, нито надясно. Не бе искал да напуска училището, но започнаха най-различни разправии и не можа да издържи повече. Той не бе искал да краде, но бе попаднал в друга компания и нямаше причини да се откаже. Той не бе искал да взема оръжие през онази вечер, но той бе облякъл старите дрехи, а оръжието беше в джоба на панталона. А после, когато му потрябва, беше в ръката му. Стените и решетките го изолираха, оковаваха неговата съдба, не можеше да избяга, стените го бяха притиснали, той не можеше да избяга. Навсякъде решетки, всеки ден, на всяка крачка. Примамлива, тя минаваше край прозореца, зад решетките, недостижима. Нищо не можеше да се направи.

Той не искаше да докосне девойката.

Защо бе дошла при него? По-добре да не беше се появявала. За да го измъчва ли? Седеше неподвижен и странна студенина нахлу в сърцето му, когато си спомни, че тя се беше появила именно затова. Момичето беше част от вратите, от стените, от решетките. Защо дойде? Не за да помогне, а за да го унищожи. Парещата решетка в горещата клетка, огнена решетка, срещу която той се хвърляше и щеше да се хвърля още много пъти.

Обзе го тиха лудост. Той си помисли: „Тя не ме интересува, мога да направя каквото си поискам.“ Но изчакваше, опитваше се да се успокои. Момичето не му мислеше злото. То го беше погледнало приятелски. Те може би щяха да се срещнат някога. Но едно нещо си оставаше непроменено: момичето го измъчваше. С тъга се опитваше да мисли, глупаво, по детски нежно: сега момичето си ляга. Момичето… се протяга в леглото, прекрасно, примамливо, а той е тук. Тук: притисна лицето си към дюшека, впил зъби в него, за да не извика. Той! Не искаше! Вдигна глава и видя сянката на решетката на пода.

Обзе го бяс. Да извика образа на момичето сред мрака! Това не е трудно, защото то го чака готово. Той се доближи до девойката, видя нейните форми, видя я да потръпва от страх, втренчена в него, мъчи се да избяга. Той я преследва. Посяга, хваща я за ръката, стиска я, посяга към роклята й, къса, съблича дрехите й една по една, събаря я на пода, започва да я удря, да я бие до кръв — засрами се, продължи да я удря, докато всичко не потъна в червена мъгла и тъмни кръгове не заиграха пред очите му, докато всичко не изчезна и не остана само неговият измъчен, опустошен живот.

Вдигна глава. Сянката на решетката се очертаваше на пода. Беше съвсем тъмно. Отвън долиташе шум, може би от акациите, може би от крайните квартали на града.

Момичето беше мъртво. Той го беше убил.

Може би беше по-добре така.

Стана още по-тъмно. Той беше в клетка, зад решетките, ограден от високи стени, изолиран от другите хора.

Може би беше по-добре така.

Утре трябваше да стане рано и да отиде на работа.

Утре той щеше да излезе на оградения от високи стени двор, ще се нареди в редицата до другите. Щеше да пренася дъски, да гълта прах и да поглъща с очи стените и вратите.

Утре той нямаше да види никого. Може би така е най-добре.

Утре всичко щеше да бъде част от него.

Утре той щеше да е мъртъв. Друг човек щеше да бъде на неговото място.

Утре той щеше да бъде по-студен, по-твърд, по-силен.

Паво Хавико
Безснежно време

Есента през септември беше красива, безоблачна и топла като жена на определена възраст. Когато времето започва да се променя, това означава, че тя се мъчи да си спомни нещо, търси нещо, разлиства някакви книжа и започва да ги чете. Тя начена и изостави по средата различни видове време. Есента в Хелзинки е събрана от много есенни седмици — тя не се предава, докато морето не замръзне. Годините, моят живот, цветята, плодовете. На 24 октомври, при откриването на изложбата по случай 100-годишнината на колекциите в Атенеума^[10], не бях в Хелзинки, бях в командировка, за която тук няма да говоря, но когато през ноември се чествуваше 90-годишнината на финландската опера, аз се освободих специално за тази вечер и отидох там с Палага.

Един ден посетих изложбата в Атенеума, за която Палага ми беше казала, че иска да я види.

— Аз трябва да си лягам рано.

Събудих се, лежах в леглото, Палага спеше, беше вторник.

Станах. Обувките, които бях сложил на пода пред радиатора, бяха мокри. Радиаторът студен. „Сложи си черните обувки!“ Зад прозореца има клон на дърво. Живея тук от десет години, имаме две стаи в разделен апартамент, от който на нас се падат две стаи, баня и еркер към улицата в едната стая. Под прозореца има кука, на която е закачена трамвайната жица. Пием чай.

— Сложи си черните обувки — казва Палага.

Тя ги взема от шкафа и започва да ги чисти.

— Ще дойда утре или в четвъртък, но недей да чакаш.

Тръгвам. Имам време да се отбия в аптеката. Пресичам улицата, тя се намира на ъгъла. Там работи онази жена, която е около тридесетгодишна, почти двайсет години по-млада от мен. Ето днес тя вече се е събудила, станала е, измила се е, облякла се е, закусила е, дошла е тук. Тя премества с ръка падащите по лицето й коси, също както в бръснарницата госпожа Калио влиза през завесата, направена от нанизани на връв дървени колелца. И тя прави същите движения, повдига леко глава и с уста духа нагоре към челото си. Със същото движение на бедрата, когато ходи зад щанда. И тя носи ниски обувки — трябва да се навежда често, и има плътен глас.

Кожата е нежна, на горната устна ред тънки тъмни косми. Изправя шия, вдига глава и остава така, когато излизам.

Тук тя прекарва много часове от деня и от своя живот.

— Благодаря.

Въздухът на улицата мирише на сушена риба, това е нещо ново, то не е сушена риба, а някаква особена миризма. Декември. По това време на деня нещата са още безвкусни като чаша чай веднага след като се събудиш. В джоба е сгъната програма, в която се казва, че заминаването за Турку е в осем и четирийсет и пет с коли, които тръгват от Министерството на културата, почивка ще има в Сало, пристигане в Турку около единайсет и половина, обяд в кметството в дванайсет и половина. Организирано от полка за брегова охрана откриване паметника „Защитник на брега“; откриване авторска изложба на художника Кайтила, прием.

Тази програма влиза веднага в действие, стига човек да отиде в министерството.

Вейселе е пристигнал вече, когато влизам в неговата стая.

— Добро утро.

— Добро утро — отговори той. — А, добре, ето че и ти си тук!

Погълнат е изцяло от книжата си. Когато госпожа Мякихану влиза, Вейселе казва:

— Такава неморална фризура, невъзможна! Майка на три деца!

— Нали — казва госпожа Мякихану игриво и се завъртва един път на токчетата си, висока като мъж, с тясна пола до колене, изглежда, сякаш вчера е ходила на фризьор, видът й е твърд, захабен, остър, стегнат.

— Колко ли дни ще се запази. Ще отиде напразно, тъй като няма да сме тук да й се възхищаваме.

— Ще се намерят други. Дано прекарате приятно там — казва госпожа Мякихану.

— Ние не смеем да пожелаем същото.

— Не се знае какво ще ми дойде на ум, като остана тук сама и беззащитна.

Вейселе е застанал пред бюрото си, опрял длани на него, без желание да се отдели от своите книжа. Когато оставаме само двамата, той казва:

— Хухтанен се е състарил съвсем; Вече нищо не може да реши самостоятелно.

— Пак ли.

— Наистина, той започва дори да пречи.

Време е да слизаме.

Колите вече чакат, край тях познатите шофьори. Кимваме си.

— Здрасти — казвам на тези, които са дошли или пристигат.

Познавам почти всички.

Чакаме. Заставам по-близо до стената, тъй като минават хора, вероятно отиват на работа. Кайтила и неговата млада жена пристигат с такси, което застава в края на колоната от коли. Тясната пола на госпожата удължава пътя й оттам дотук. А тя желаела, както се разбра по-късно, таксито да спре пред колоната, пред колата на министъра, та да слезе тя направо пред главния вход. Наистина по-удобно би било. Поздравих ги. Вейселе също се приближава. Госпожа Кайтила е единствената жена, ако не се смятат журналистките в последната кола, тя е висока, свикнала е с тези неща, и, изглежда, познава и онези, които не я познават.

Министърът излиза от вратата, настаняване в колите.

— Хайде да се качваме.

Министърът, семейство Кайтила и двама чиновници влизат в голямата кола, пет души, кола за седем души.

— Къде е госпожица Квинтус?

— Госпожица Квинтус е болна и няма да дойде.

„Какво ли означава това?“ — помислих си аз. Нейното място беше до министъра. Колата потегля. Пет коли. Колата на министъра, тази кола, представители на Съвета по паметниците — три, колата на журналистите — четири, на Съюза на скулпторите, която, изглежда, не беше поръчана от министерството, а от тях самите. Ние с Вейселе седнахме отзад, третият до нас беше Ниеми, едно високо, наскоро завършило университета момче, магистър, току-що отбил военната си служба в специална част и оттам дойде при нас. Той е млад и много внимателен слушател.

Изваждам от чантата си вестник „Дагенс нюхетер“.

Чета, че в Западна Германия един войник е осъден на осем месеца затвор, защото е малтретирал друг войник. Главната прокуратура поискала една година затвор, но председателят на съда сметнал това за прекалено строга присъда. Осъден бил на осем месеца. Висшето военно командуване нарекло ротата кочина, но добавило, че от случая не трябва да се правят обобщения. Продължава на страница 26. Открих го и го дочетох. Замислих се. Защо такова нещо се разглася официално, можеше спокойно да остане в тайна. Май че армията се опитва да печели симпатии. Това е вече лошо предсказание.

Или пък управляващата партия съобщава официално такива неща, за да намали популярността на армията, кой знае. Надали ще успее да постигне тази цел.

Димът, който излизаше от кръглия или осмоъгълен комин, почервеня, когато слънцето го освети.

„Всичко наоколо е производителна дейност“ — помислих си.

Взех друг вестник. Винаги съм бил голям читател на вестници, имам добра памет, до болка добра, помня много неща, дори прекалено много.

Интересуват ме фактите.

Цената на цигарите се покачва. Аз не пуша.

„Недей да благодариш, преди да получиш.“ Финландска поговорка.

Сгънах вестника и го прибрах.

Тук влиянието на морския въздух от Балтийско море не се чувствуваше вече, по дърветата имаше тънък, но траен слой сняг. Над боровете и елите небето бе червено, облаците сини, а между тях жълто, червенината беше като цвета от портретите на хора от XVIII век, тънък, но траен, твърдоглав, жълтият беше както от картините и портретите от същото това време, а синият беше дебел, някак си безсилен.

Край пътя коне теглеха трупи, две дебели, кафяви трупи на шейната, вдигаше се пара, конете, мъжете, ушанките бяха спуснати, развързани. Гора, рядко населена земя, в която надали човек би могъл да открие и два милиона души, ако тръгне да брои един по един онези, които среща, въпреки че в действителност те са два пъти повече. „И въпреки това всяка заран ние, общо взето, сме по-малко, отколкото предишната вечер“ — помислих си аз, това беше като някаква магия. Сега, когато се вглеждах навън през прозорчето на колата, в този ден, който беше един от най-мрачните и най-кратки в годината, почувствувах, че всеки от нас, който е живял в тази страна, независимо по кое време, дори само с това е заслужил да му бъде написана и отпечатана биографията. Често тя ще бъде кратка, надали ще има нещо повече от името на къщата, данъчната сума и времето, през което е живял.

„Всички, защото ние сме толкова малко, че всяка Коледа половината от нас са мъртви“ — мислех си аз.

Взех вестника, който лежеше на седалката между мен и вратата, и започнах да чета.

— Вече е завалял сняг.

Оставям вестника. Другият младеж, Талгрен, който седи отпред, е започнал да пише нещо на малките картончета, които лежат винаги по масите в министерството. „Сигурно стихотворение“ — помислих си. Шофирането на Хаконен е сигурно както всякога. Приятно е да се разговаря с него насаме. Стар, мъдър ветеран. Гледам навън. Минаваме билото. Виждат се вече къщите. Покривите им вярно ги следват, летят винаги върху тях, като гъсто ято птици, през което не вали, и гората, в която са смесени ели и брези, става по-рядка по скалистата местност, клоните на елите са като тъмни черти, птиците.

Обзе ме нежно чувство към машината на света, тя работеше, а ако зависеше от нас, то нещо би могло да бъде забравено.

Тъй като мълчанието продължи дълго, Вейселе извади от чантата си някакви книжа и се зачете в тях.

В енциклопедията за мен са написани седем реда, без снимка. Някои може би ще си спомнят нещо казано за мен, аз помня само две неща. „Аз не бих казал така“ — каза Куусниеми през 1954 година. Не зная какво смешно има в това, но то предизвикваше голям смях. Може и да има нещо. То сигурно напомняше за предпазливостта. Това беше време, когато и аз трябваше да мълча. Винаги съм бил прекалено смел. Не знаех какво е страх. Може би съм бил и малко глупав. Зная, че тези млади хора не знаят нищо за мен. Зависим съм от своите връстници и ние всички сме зависими един от друг като роднини, които се карат и обсъждат нещата помежду си, тъй като другите не ги познават. Така човек с времето се състарява.

Виждал съм страхливи хора и съм разговарял с техния страх.

— Онзи, който се бои, не се различава много от опортюниста, който вижда само грешки. Който е живял в периода между 1944 и 1952 година, знае добре, че много от онова, което сега изглежда погрешно, тогава трябваше да се направи. И не е ли така, че грешките, ако са направени с добро намерение, са правилни решения, които бързото развитие е превърнало в грешки. Дали напразната критика не е всъщност критика на това бързо развитие. Аз не виждам нито една грешка, макар да признавам, че нещо би могло да остане ненаправено — казах аз.

Говорих с юрисконсулта Юти, той кимна и Вейселе, който стоеше до него, кимна, замислен сякаш за нещо друго. Министърът беше свършил своята реч, изложбата беше открита. Стояхме с чаши в ръка сред скулптурите в изложбената зала. Вейселе се оттегли. Помислих малко и казах:

— Мисля си, че истинският човек не търси грешки у другите, нито пък признава своите собствени.

Юти винаги е бил на това мнение и сега добавя:

— Кажи го, напиши го.

И той сложи маслината в устата си, която беше като вечния, поглъщащ всичко мрак на Севера.

Поклащам глава и казвам:

— Това мрачно време, безснежното начало на зимата, поглъща всичките ми сили. На тази възраст тия неща започват да се усещат.

— И аз самият съм мислил върху това, което ти току-що каза — забелязва Юти.

— Безснежна година, време на лоялността, повтарям — не зная точно какво имам пред вид — казвам аз.

Юти гледа встрани към генерал Валийерви, когото аз познавам още от времето, когато той се казваше Йернвал.

Той се опитва да ни представи един на друг.

— Аз скоро ще стана подчинен на господин генерала — казва Юти.

— А, така ли? — казва Валийерви.

— Този път ще дойда да положа клетва, вероятно в началото на декември — казва Юти.

— Разбира се, заповядай.

Валийерви е изгубил жена си някъде, сега се оглежда наоколо и ни пита какво ново към нас.

— Ние тук критикуваме съществуващото положение — казвам аз.

— А, и ти ли! — учуди се той, въпреки че разбра по тона ми, а и иначе знаеше кой съм аз.

— Да, това е вече критика на критиката — казвам аз, — тя никога не е излишна.

— Наистина не е — съгласява се Валийерви.

Юти е на същото мнение.

— Дали пък не започвам да остарявам.

— Е, хайде сега.

— Трябва да тръгвам — казва Валийерви, — утре военните учения продължават. Ако искаш, ела да погледаш.

Запалвам се.

— Ти ще ме вкараш пак в казармата — казвам аз.

— Ти, Куусниеми, си бил цял живот в казармата, няма и да излезеш оттам.

— Действително така е — казвам аз.

— Заповядай, ела, вие също, господин юрисконсулт — казва Валийерви.

— За съжаление не мога да дойда — възразява Юти.

— Аз съм свободен утре.

— Ще те включа в списъка на журналистите и сутринта ще дойдат да те вземат от хотела.

Талгрен ми кимва, когато поставям чашата си на масата. Останали насаме, той ми казва:

— Вейселе говори за теб на Хухтанен. Същите неща, както и по-рано.

Това не ме стряска.

— Доста нелоялна история — казва той, — какво смяташ да правиш?

— Ще видим — отговарям.

Виждам Вейселе, той е с Кайтила и съпругата му. Когато се отправям към тях, Вейселе се отдалечава.

Говоря с Кайтила. Той има измъчен вид, прокарва два пъти ръка през косата си и казва:

— Да, графиците днес са стигнали дотам, че оставят на хартията някакво изследване, някакво есе. Това не е съвършено.

— Да, така е — съгласявам се.

— Обръща им се прекалено много внимание.

Госпожата иска да си тръгва. Министърът си е отишъл вече.

Палага често ме пита какво смятам да кажа при един или друг повод. Не зная.

Вейселе още не си е тръгнал. Той минава покрай нас, когато се отправя към изхода.

— Как стои въпросът с новата смяна от скулптори — питам аз.

— Има някои много надарени, съвсем млади, дори още учат. Но от тях ще излезе нещо — казва Кайтила.

— Вие не се изправяте пред тия трудности, които срещам аз — обажда се някой, който се е приближил и когото аз не познавам, Кайтила, изглежда, също не го познава, — като писател ми е много трудно да избирам дали да пиша книгата на фински или на шведски език, тъй неусетно преминавам от единия на другия език. Героите ми също преминават от единия език на другия, за мен това е един и същ език. Бих искал да напиша малка брошура за вашата изложба.

— Бих могъл да я включа в онази поредица, която издава Външно министерство — казва някой.

— Започнах да работя над един по-голям роман, ще ми отнеме две години. Това е моята трета книга.

Госпожа Кайтила, която преди малко си беше тръгнала, се появи кой знае откъде.

Тя има стойка на муза, която се е заслушала в нещо.

— Няма да бързам. Не искам да изпортя книгата. Един ден платих на съдия-изпълнителя данъците си с чек.

Слушам го какво говори, а той продължава:

— Давам му аз чека, а той ме пита дали чекът наистина има покритие. Това не е виц.

Вейселе идва и аз му казвам:

— Ако аз напусна, ще напуснем заедно министерството. Помисли си добре.

Ще наричам себе си Куусниеми.

Куусниеми пътуваше с журналистите в джипа. Пътят навлезе в гората. Скоро стигнахме до една бариера — военна полиция. Бариерата се вдига. Караме през гората. Когато пътят започна да се спуска, някой каза, че на склона има противовъздушна батарея. Тя има за задача да обстрелва кръстопътя, на който ще излезем след малко. Тук се кръстосват двата пътя, идващи откъм брега, по които дивизията получава храна и боеприпаси. Движим се из гората. На места пътят е разширен от пионерни части, за да се разминават по-леко превозните средства. Движим се през ливадата към реката, където пионерни части укрепват моста с греди.

— Почивка — казва някой.

Сядаме в храсталака. Боровете по склоновете на хълма са като зелени, забити в земята маскировъчни средства, съвсем според устава.

Пристига и втора кола. Един фелдфебел тичаше по пътя и викаше:

— Бързо изчезвайте, тук е забранено да се спира. Къде е шофьорът на колата? Редник, махнете тази кола оттук.

Съдията на срещата, един капитан, излезе от втората кола. В ръцете си държеше някакъв лист и каза:

— Фелдфебел, не допускайте струпване на превозни средства около работната площадка.

Фелдфебелът заповяда на един войник да се качи на хълма и да спира колите още там. Войникът побягна нагоре.

Обстановката беше такава, че напредването на дебаркиралия враг беше спряно от една, опъната за целта, тънка мрежа. Очакваше се нападателят, след като се справи с техническото обслужване, да тръгне към вътрешността на страната. Но и отбраняващата страна беше използувала добре времето и беше укрепила само слабо предната линия, съсредоточавайки своите части на по-задни позиции.

— Хайде тръгвайте — махна фелдфебелът.

Когато колата мина през моста, отпред изскочи пощенска кола. Тя отби и ни даде път. Брезите, които се виждаха в гората отсреща сред елите, изглеждаха някак си смачкани, двуизмерни. Огромно ято гарвани се вдигна от дърветата и накаца из стърнището. Житото бе прибрано вече. „Някога човек се замисля как една държава е в състояние да свика почти всички мъже под знамената, но сигурно поради това, че нормалният мъж не може да издържи на голямото вътрешно напрежение, ако няма възможност да върши нещо“ — помисли си Куусниеми.

Накараха шофьора да спре пред магазина, когато стигнаха в селото.

— Краката ми изтръпнаха в тази кола — каза някой.

Те влязоха в магазина. Отвън мъж с бяла престилка се беше качил на една стълба и закачаше борови клонки над витрината.

— Добър ден — казаха те на момичетата.

Момичетата отговориха и с отворени очи очакваха поръчките. Коланите им бяха пристегнати.

Куусниеми купи цигари, шоколад, две ябълки и едно пакетче хартиени носни кърпички.

— Това е всичко — каза той.

Направиха снимка на шофьора с момичетата.

— Бихте ли ми казали вашите имена.

— Херта Тамландер, с едно „м“.

— Госпожа Херта Тамландер, мъжът ви сигурно е също с едно „м“.

— Да, той работи тук като магазинер.

— Сирка — Лиза Йервинен, Сирка тире Лиза, госпожица.

— Значи, не тире — Лиза.

— Не, не.

Магазинерът влезе и мина покрай момичетата към склада.

Когато колата тръгна, той се беше върнал в магазина и ги наблюдаваше зад тъмното стъкло.

— Тук е добре да си магазинер: и жилището, и хората са ти на едно място.

— На тях винаги са им на едно място.

— Аз съм гладен вече.

— Часът е единайсет.

За това не ще си спомня никога вече — мислеше Куусниеми, — то трябва да се изживее сега.

Пътят се стесни и стана още по-неравен.

Когато пристигнахме, войникът отиде да търси капитан Питкенен. Слънцето грееше, а вятърът си играеше из клонките на боровете.

Дадоха им супа (приготвена от картофи и кайма и подправена със сол и пипер), хляб, масло и кашкавал. Те седяха на земята, наоколо имаше камъни и боровинки. „Колко неща има в света и колко хора — мислеше си Куусниеми, — човек не може да обхване всичко.“ Храната беше приготвена в полевата кухня, която беше скрита сред дърветата, а нейният дим се разтваряше в клоните. Докато пиеха от офицерското кафе, ги информираха за обстановката. Ново беше това, че част от запасняците бяха свикани едва след като ученията бяха започнали, също като при внезапна действителна обстановка и бяха изпратени на разположение на командуващия веднага след като бяха получили снаряжението.

Капитан Питкенен ги взе в своята кола.

Пътят се стесняваше, сняг нямаше, по средата на пътя имаше големи дупки, а във всяка дупка лежеше камък, който противно на предположенията не беше паднал отвън. Пътят беше набъбнал, неговата повърхност се беше вдигнала с около десет сантиметра, а камъкът беше останал на дъното. Изглежда, пристигахме някъде. Колата се движеше на малка предавка, тя бе достатъчно висока, за да избегне дупките. Това беше село Кастало. Оставихме колата. Тръгнахме пеша. Излязохме на поляна пред една малка къща или, по-точно казано, колиба. Брезите и елите, които се издигаха наоколо, скриваха от погледа селските къщи.

— Нямаме много време.

Около тридесетина мъже, разделени на две групи, стояха в положение „свободно“.

Това е специална част на дивизията, неин началник е капитан Питкенен.

Едната група получи разузнавателни задачи, а втората — нападателни. Те трябваше да пресекат самостоятелно фронтовата линия. Имаха на разположение два часа време да изложат своя план за изпълнението на задачата. Тя е трудна, защото местността е тясна, гъсто окупирана. Врагът е разположил тук една своя бригада. Тази част не се нуждае от подкрепа, тя трябва да бъде в състояние дори и обкръжена да се сражава в продължение на няколко дни. Капитан Питкенен изброи набързо по-незначителните неща и разясни задачата, която изпълнява врагът. Той е разположил щаба на бригадата и командния пункт на батальона за поддръжка в същата местност.

— При избора на местността врагът взема под внимание, освен пътната мрежа, която трябва да служи за еднопосочно движение, също и възможностите за близка отбрана на местността.

Капитанът изложи задачите на близката неприятелска отбрана. Освен охрана на фронтовата линия те трябваше да отбраняват и самата местност.

— В случай че фронтът бъде пробит.

Той разясни вероятното местонахождение на командния пункт.

Хората имаха карти, обаче това не биваше да се отбелязва в картата, а трябваше да се запомни.

Колибата се намираше в края на полето. Между него и гората имаше каменист участък, който принадлежеше към колибата. Край полето, значи, минаваше непроходима граница. Две стаи, един комин, два прозореца, които гледат насам. Зад къщата имаше сауна, а недалеч от нея — плевня.

Всичко бе построено близо едно до друго и голямата ела страдаше от това.

„Притежанието на земята е едно от разковничетата в историята на тази страна“ — мислеше си Куусниеми.

— Не е ли време да потегляме вече — каза тихо Лехтинен.

Тревата шумолеше под краката, а отпред се издигаха тъмните силуети на боровете.

Те отидоха до колата, Куусниеми с половинки обувки, шапка на главата, облечен с палто. Те излязоха на главния път, целта беше да наблюдават пробива, който щеше да започне към три часа. Колата летеше по пътя, оставаше малко време. Чудно как шофьорът можа да се ориентира по картата. Той имаше карта и на кръстопътя спря, помисли за момент и одобри своето решение.

Когато отзад се чу грохота на оръдията на минохвъргачките, колата спря. Той трябваше да се чува отпред. Шофьорът обърна и отново се върнахме на главния път. Сега се движехме по посока на слънцето.

Двама войника вървяха по пътя. Шофьорът спря колата и изтича до тях.

— Къде е войната.

Тя беше на три километра оттук.

— Сега вече всичко е ясно — каза войникът.

Никой нищо не му отвърна. Колата и войникът останаха на два километра пред мястото на пробива срещу вражеските 157-а и 103-та бригади. Куусниеми тръгна с журналистите. Той постави върху автомобилната карта стрелка, която показваше посоката на нападението. Мястото на пробива беше в края на полето, където между брезите течеше широк поток, а от двете страни се издигаха обрасли с борове хълмове. С бинокъла се виждаха попаденията на снарядите от двете страни на потока, които потъваха надълбоко, а след това се издигаха като черни паметници нагоре.

Втори батальон извърши, съгласно заповедта, пробива откъм северната страна на потока.

Артилерийският огън бе насочен към една тясна ивица, а оттам се премести зад мястото на пробива и встрани от него. Почти едновременно с последните гранати Втори батальон превзе вражеските позиции. Той бе последван от Трети батальон, който разшири пробива встрани. Огънят беше толкова ефикасен, че Втори батальон успя, почти марширувайки, да извърши пробива. Трети батальон обаче се заплете във вражеските позиции, опитвайки се да ги обкръжи отстрани.

Междувременно Първи батальон премина мястото на пробива и нахлу дълбоко в тила на противника.

Той се провря като през порта, която беше съборена, а на мястото на гредите й се намираха Втори и Трети батальон.

Пробивът бе извършен бързо и стегнато.

Сега през пробива бе изпратен нов полк, който пое на север веднага след като премина линията, с цел да стигне до главния път, да прекъсне връзката с брега и да пробие нов проход през фронта.

Въпреки опитите на противника да се отбранява нападащата страна продължи напред.

Те се върнаха два километра назад, отминаха кръстопътя, по който се бяха заблудили и се намериха обратно на главния път. Куусниеми гледаше автомобилната карта, на която не бяха отбелязани всички пътища. Колата зави към брега. Това беше пътят, който трябваше да бъде отворен в резултат на атаката. Беше безснежно време в началото на декември. Отпред небето аленееше, но то си беше негова работа, която не оказваше влияние тук. На някои места по земята имаше сняг също като през април, когато снегът бягаше от горите на север.

Те свърнаха по един малък път, който трябваше да ги отведе до командния пункт на учението.

През потока лейтенант със загрижен вид следеше минаващите по моста оръдия.

— Предайте много поздрави на лейтенант Куусниеми от неговия баща, ако го срещнете — каза Куусниеми.

— Разбира се, той е тук.

— Благодаря ви, довиждане.

Започна да се смрачава. Червеният цвят на западния небосклон започна да потъмнява.

Паленето на огън беше ограничено до минимум. Застудя, огньовете се палеха в издълбани по възможност по-дълбоко продълговати дупки, като в единия край гореше огънят, а другият край осигуряваше непрекъснато достъп на кислород. Отстрани бе направен защитен навес от борови и брезови клонки. Топлият въздух излизаше от дупката като от радиатор.

— Не се вижда нито отстрани, нито отгоре.

Личният състав пренощува на открито.

Те пренощуваха в училището, където беше инсталирана телефонната централа.

Нощта, която Куусниеми прекара в училището, беше за него от особено значение, защото през тази нощ той можеше да се отдаде изцяло на апатията. Когато на сутринта се събуди в класната стая и погледна навън, той видя снежни топки, които бяха започнали да се топят, раздалечени една от друга, както зъбите на децата, често пъти редки и дребни. „Безснежна земя, неземен сняг“ — мислеше си той като децата, които обръщат думите. Безснежно време, мрачно време. Време на мрак, време на лоялност. Началото на декември, лек ветрец, полуоблачно или облачно, меки южни и западни ветрове, се казваше в прогнозата. Тогава изведнъж почувствува колко важно е да има повече такива хора, които да защищават трайните ценности.

Това пътуване трая четири дни вместо запланувания един ден.

През цялото време той не чете вестници.

Палага стоеше в коридора.

— Хухтанен звъня и пита няколко пъти за теб.

— Така ли.

— Хайде да отидем довечера на опера — каза Куусниеми, когато Палага излизаше на покупки.

— Да отидем — съгласи се Палага.

Куусниеми излезе, преди още Палага да се беше върнала. С чанта, в която имаше някои недовършени писмени работи.

На улицата, на път за министерството, той почувствува, че е пратеник на горите, полята и училищата от северната страна.

Влезе в стаята на Вейселе.

— Какво ще правим сега? — попита Вейселе.

После поклати глава, гледайки ме през цялото време, и няма да сгреша, ако кажа, че в неговото изражение имаше, освен нещо тъжно и известно разочарование.

Взех телефона и поисках да бъда приет от министъра.

Разговарях с Вейселе като с човек, който има нужда да се съвземе.

Беше време да тръгваме. В края на коридора имаше прозорец, навън валеше сняг, падаше на големи снежинки, имаше сняг, киша, вода, сняг, течаща вода, това беше все един и същ човек. През цялото време, докато говоря, наблюдавам снега, който вали зад прозореца на кабинета на министъра. По-лесно е да се говори, когато има какво да се гледа.

Лесно е да се говори с него, той е културен човек, който улеснява своя събеседник, джентълмен.

— Ти си предложен за секретар на културната комисия на партията — казва той.

Казвам му, че членувам в партията и се усмихвам.

Не зная. В последно време заседанията ставаха, когато мен ме нямаше.

Освен това съм единственият, който е на държавна служба. Това не му го казах. Говорим за преместването на Вейселе и за Хухтанен.

— Направи предложение за новата комисия, на която си секретар — казва той.

— Оттук ли минава този въпрос — казвам или питам мимоходом, учуден, съгласявайки се.

— Разбира се. Приготви ми предложението. За целта се нуждаеш от някои данни.

— Колко време ще ти е необходимо, за да го направиш. Донеси го след половин час, за да го видим.

Поставям на вратата бележка, че съм зает, обаждам се на телефонната централа да не бъда безпокоен и се залавям за работа.

Оставам насаме със себе си, щом започвам да работя.

Когато му занасям списъка, това вече не е моят списък, то е нещо повече, това е списък, който самата обстановка е създала.

Смятам, че той ще го забележи. Той се подписва и го прочита набързо.

— Добре — казва и става.

Тръгвам. Вземам си връхната дреха и излизам. На улицата краищата на палтото се намокрят и аз ги усещам по коленете. Докато стигна до улица Еспланади, съвсем се измокрих, вятърът биеше право в лицето ми. Чувам името си. Един познат редактор от вестника на градската организация. Здравей. Влизаме в едно кафене и аз започвам веднага да говоря. Питам го дали не знае подходящ млад мъж, който да бъде избран на мое място. Той казва нещо за младите. Аз съм на друго мнение, не се боя от критика, само че тя трябва да бъде справедлива, както по отношение на критикуващия, така и на обекта.

Сега производството се критикува от страна на така наречените потребители, но този, който е потребител, е винаги и производител.

— Това са неделими понятия — казвам аз, — критиката трябва да бъде насочена правилно. Тя трябва да може да бъде насочвана и към нас самите.

— Ако би могъл да напишеш нещо по този въпрос за нашия вестник.

„То да можеше от всяка дума да се пише статия“ — помислих си.

— Ти обаче помисли за някой подходящ човек — казвам аз.

Той обещава да помисли.

— Ще се чуем скоро — казвам.

— В каква посока си? — пита той.

— Ще се отбия до улица Катарина.

— А, така ли? — казва той.

Виждам обаче, че той не разбира веднага, може би по-късно ще се досети.

Винаги ми е харесвал центърът, създаден от Енгел^[11].

Архивът на полицията се намира на втория етаж. Портиерът се обажда по вътрешния телефон на магистър Яако. Пуска ме да вляза. Качвам се бързо. Представям му се. Той е безгрижен, но въпреки това с остър поглед, симпатичен и схватлив човек. Днес е събота, но това не пречи. Тук, разбира се, винаги има дежурен.

— М-да — казва той.

Казвам, че в моя списък има доста имена.

— Бързо ще ги открием тук.

Давам му подписания списък.

— Бих желал да видя и моето собствено досие — казвам.

Той помисли една секунда.

— Разбира се, може.

Благодаря му.

Получавам досиетата и сядам в работното помещение.

Залавям се сериозно за работа. Новите, чисти карти са продължение на старите карти на бившата полиция за сигурност, чийто картон е жълт, а мастилото е като мръсна следа от муха, като потъмняла кръв, която напомня за времето, когато полицаите ни биеха дори и с погребални венци. Казвам „нас“, защото това е въпрос на чест — който не е живял в това време, не може да го разбере. Чух гласа на човека, който беше написал тези страници през периода от 1934 до 1939 година. Гласът скърцаше, бъркаше, фалшифицираше.

Разглеждам досиетата едно по едно, чета какво е написано в тях и си вземам бележки.

Когато свърших работа, извадих моето досие. Първите карти бяха от 1935 до 1939 година.

Чувах как гласът от досието фалшифицираше, лъжеше, бъркаше и как почти всичко, което имаше нещо общо с културата, означаваше за този глас предателство спрямо родината, било то изкуство, музика, филм, хорово пеене или рецитиране. Този глас ме бе стиснал за гушата.

Мислех, спомнях си, дишах. Дойде 1952 година, голямата криза.

Пътуванията на Куусниеми, прочетох съобщение от контролната комисия. Заминава винаги колкото може по-надалеч, когато има криза, когато положението се изясни, се връща обратно. Връща се, когато се изясни кой е, как се казва. Седми октомври, за град Торнио, спален вагон, две места, запазени на името на Куусниеми. Второто място беше за госпожа Валениус, виж досие. Проучено, че тя пътува в командировка. Куусниеми слиза в Тампере, госпожа Валениус продължава до Торино, сама. 28 октомври — същото, спален вагон до Вааса, Куусниеми слиза в Тампере, 30 октомври — в Хелзинки. Куусниеми може би използува Валенкус за прикритие. По пътя те са се карали, сдобрявали са се, госпожа Валениус е казала няколко пъти, че се страхува.

От 1953 година не са отбелязани никакви пътувания.

„Ясно е, че човек в моето положение го следят“ — мисля аз.

На път за в къщи се отбивам в министерството.

Стъпвам съвсем тихо и ми се струва, че си спомням за нещо. То беше съвсем близо.

Прибрах се по-късно, отколкото се прибирам обикновено в събота. Палага едва сега започва да приготвя храната, тъй като се бях обадил, че ще закъснея. Помолих я да изстиска сока на един портокал и да добави малко вода. Легнах си, като казах на Палага да ме събуди след един час. Вечерта бяхме на опера. Тя е тук наблизо, в сградата на бившия руски театър. Заспах, присъни ми се люляково клонче, което цъфтеше пред една стена от тухли. Скоро ще се свечери. „Как? Нима люлякът е цъфнал вече?“ — питам. Клонът се движи пред стената. Каква стена? Коя година? Само стена.

Палага ме събуди. След пробуждане от следобеден сън животът изглежда мрачен.

— Имаме достатъчно време.

След операта се върнахме право в къщи. Телефонът звъни.

— Удобно ли ти е да заседаваме утре, въпреки че е неделя, в два часа при мен.

— Един момент.

Отидох да извадя бележника си от чантата, лекарски бележник, в който часовете са разделени на четвъртинки. Несръчно разгръщам страниците, отворил съм много напред, празни страници от края на декември, на които са отбелязани неща за следващата година, като културния фонд, 28 февруари, 100-годишнина на Съюза на финландските художници, ресторант „Каластаяторпа“ 20 часа. Открих утрешната страница, утре е почивен ден, затова е отделено съвсем малко място под съботата.

— Утре съм свободен — казвам.

— Отлично. Тогава в два часа.

Оттук нататък този мой разказ е история. Отидох до прозореца, погледнах към улицата, в мрака, поех въздух, дишах. Тази есен, това безснежно време бе изразходвало силите ми. Ще го запомня, докато съм жив.

— Палага — казах.

Исках да говоря с някого. Палага беше в банята. В новата история има периоди, неща, за които човек си спомня с гордост сега, когато може да каже, че това са били трудни времена.

Казах:

— „Палага, любов моя, с какво да те сравня, години емигрантски, животът ми, плодове, цветя.“

И аз, Куусниеми, чувствувах, че любовта към тази страна донесе прошка и за онези дела, които сега се виждаше, че бяха явни грешки. Сега ние имаме право да ги поправим.

Анти Хюрю
Описание на едно пътуване с влак

Мъжът се запъти към влака. Часовникът на гарата показва шест без пет. „Ще вървя до онзи стълб. Чантата, и пишещата машина в лявата ръка тежат повече, отколкото куфарът в дясната. Ще вървя още до онзи стълб. Лявата ми ръка е изтръпнала, пръстите съвсем ме заболяха. Тук ще си почина.“

„Пристигащи товари“ — прочете той. Какво ли пък има в това крило? Билетът за спалния вагон е в предния джоб. Вагон 113, място 21, това ще е по средата на вагона. Часовникът оттук не се вижда. Небето синьо, безоблачно. На северната страна зеленикаво. „Сега ще тръгна.“ Премина от тротоара на перона. Ето го влака. „Бързият влак номер шестдесет и три за Торнио тръгва в осемнадесет часа от четвърти коловоз“, вслуша се в думите на говорителя. Вижда една циганка с момиченце да се качват на влака и си помисли: „Накъде ли са тръгнали?“

Вървеше и му се струваше, че никога няма да стигне, че няма край това ходене по перона край влака. Пътнически вагони, там товарен вагон, спални вагони първа и втора класа. „Как ли ще се чувствувам, като стигна до стъпалата.“ Ето го вагона, някой стои на стъпалата. „Сега се дръпна от пътя ми.“ Видя, че в коридора на вагона има междинна врата. „В другия край е първа класа“ — мислеше той и стигна до вратата на купето. Купето беше празно. Сложи куфара на полицата, а чантата и пишещата машина на леглото. „Шапката ще хвърля на леглото, а палтото ще закача на куката до вратата, така е най-добре.“

„Ще изляза навън да погледам.“ Минава по коридора. „Моля качвайте се във вагоните.“ Ето ме пак на перона. Мирише на машинно масло, на локомотивен дим и море. „Не закъснях.“ Той видя началника на движението. Скоро влакът ще се раздвижи. Хората отиват към стъпалата. „Сега влакът се движи“ — казва си той. Хвана се за дръжката и се качи на по-горното стъпало.

Влакът се движи и асфалтираният перон премина в дървен. Пред него се редят будки, вагони, заливът и къщите от другата страна на залива. Всички стояха или седяха в коридора, да бяха си влезли в купетата. Той мина по коридора и забеляза, че в купето имаше някакъв мъж.

— В едно купе сме — покланя се той.

— Добър ден. Хубаво купе.

— Да, в средата на вагона.

„Когато единият край на вагона се качва нагоре, средата се вдига само наполовина — помисли той. — Ако двата края се вдигат едновременно, тогава и средата би се вдигнала, но така става рядко. Ако единият край се качва, а другият слиза, в средата не се чувствува нищо.“ Мъжът излезе от купето. През прозореца се виждаха скали, пушек, небе и брези. Как да запълни времето. „Няма да опитвам да го запълвам, в началото то винаги се запълва някак си.“ Той взе чантата от горното легло и извади книга. Отиде до вратата на купето да гледа в коридора и сложи книгата в страничния джоб на сакото си. Беше облечен в обикновен тъмносив костюм, на краката червеникави обувки с гумени подметки. До прозореца в края на коридора имаше една свободна седалка.

През прозореца се виждат дървета и постройки, пушек и небе. „Влакът се движи по релсите — мислеше той. — Ето там жена и дете, а там жена и мъж.“ Някой влезе вече в купето. Тези всичките са същите като мен. Имат уши, както и аз. Момичето-циганче и аз сме еднакви. Ще гледам през прозореца известно време. Виждат се дървета и там — къща. На сутринта ще сме там, но сега сме тук — мислеше той. — Защо това е така. Чак след три часа ще бъдем на гара с ресторант. Път, дървета и кон. „Те са там, навън“ — мислеше той.

Той седеше и гледаше поред ту навън, ту в коридора. Кондукторът дойде да надупчи билетите. Когато кондукторът дойде до него, подаде билета си и отговори на въпроса му. Кондукторът отмина напред, чукаше на вратите и поглеждаше купетата. Той видя, че жени, деца и мъже седят и стоят в коридора на вагона. Стените на вагона бяха от лакиран фурнир, горе към тавана стената беше огъната, таванът беше бял. Прозорците бяха с двойни стъкла, отстрани на прозорците имаше пердета. Навън имаше къщи, полета, гора, канавка и тук-там езеро. По полетата се виждаше неожънато жито, а широколистните дървета бяха с жълти петна и по небето плуват облаци.

Вагонът се движеше по релсите, коридорът се тресеше и трепереше. Той ходи в тоалетната, а после застана до вратата на купето.

От прозореца на вратата се виждаше навън. Опита се да си представи, че влакът се движи, според огледалното отражение, назад.

След известно време излезе в коридора, седна на друг стол до прозореца и извади книгата от джоба си. Гледаше навън през прозореца, между стъклото имаше пара.

„Сега е ден, а после нощ — мислеше той. — Нощта и денят не са отделени. Едни след други нощите и дните са един и същи свят. Ако не спиш и можеш да бдиш непрекъснато ден и нощ.“

Корицата на книгата беше лъскава, на нея на тъмен фон имаше жълта фигура.

Там има гора — вижда се през прозореца. Трева и камъни, мъх няма. На стената на коридора под едно стъкло има брадва, трион, клещи и кутия кибрит. Кибрит „Сампо“, средно по петдесет клечки.

Когато повърхността на земята е замръзнала, локвите са замръзнали и по брезите вече няма листа, и снежинки във въздуха има, но не още на земята. Търсиш лед, на който да застанеш, във въздуха се сипе сняг и по леда редки снежинки; здрачило се е така, че не се виждат.

Да можеше да си в едно и също време на всички места, във влака, в гората, до някое дърво и там до стената на онази постройка.

Той седеше до прозореца и гледаше навън. Влакът намали скорост. „Сигурно ще спре, на гарата има павилион“ — мислеше той. Сложи книгата в джоба си и стана. Мина по коридора покрай хората до преддверието на вагона и когато влакът спря, излезе и тръгна към павилиона.

— Чаша кафе.

— Друго нещо — каза жената и наля кафе в чашата.

— Колко струва.

Той плати и отиде да пие между павилиона и стълбата на вагона. Гледаше по двете страни на перона. Ядеше кифла и пиеше кафе. Пусна празната чаша в кошчето и застана пред стъпалата. Качи се във вагона, когато влакът тръгна.

„Ще седна пак там.“ Да стигнеше до гарата с ресторанта, можеше да пободърствува още преди да легне да спи. „Как ли ще мине времето. След това ще спя на горното легло. След два часа е гарата с ресторант. Ще поседя тук някое време.“

Той седеше на стола и гледаше навън през прозореца.

„Трябва да съм без израз на лицето. Какви сме, когато сме безизразни?“ Неговото лице беше такова, че на него не се виждаха бръчки, такова само безизразно състояние. Ръцете бяха отстрани, с пръсти, отдалечени един от друг. Краката висяха свободно и с пръсти един до друг. Коравата дъска на седалката убива и седенето изморява. Той виждаше каквото имаше отпред и чувствуваше какво става около него. Жена седи отпред, прозрачна блуза и зелена пола. Хора стояха в коридора, стените на коридора бяха фурнирани, влакът се движеше. Вагонът се тресеше. Между стъклата на прозореца има пара. Навън имаше земя, дървета, сгради и светлина.

„Няма да мисля за нищо“ — каза си той. В неговия космос нямаше нито мисли, нито думи. Наоколо беше коридорът на вагона, фурнираните стени, врати, прозорци и хора. Вагонът се тресеше и се движеше заедно с влака по линията. Той беше на седалката и между него и седалката, стените, пода и въздуха на коридора бяха дрехите и обувките. Главата и ръцете бяха открити.

Дали този мъж има намерение да пуши в коридора. Стои си той там и запалва цигара. Би трябвало да се изпрати в преддверието. Сега той отива. Дали ще затвори вратата.

Този вагон върви по релсите. „Да беше така, да можеше да стане някое чудо“ — мислеше той и както бе седнал, държеше устата си полуотворена. След това сви уста, сякаш ще засвири, опита как се чувствува. Набърчи челото си и забеляза, че не се чувствува добре. Опита различни изражения; притвори едното око, изглеждаше радостен, тъжен и изненадан. Малко по малко хората се изнизаха от коридора в купетата. Той държеше устните си, като че ли ей сега ще засвири, и гледаше пред себе си.

Как ли да прекара времето! Дали да стане. Скоростта на влака намалява. Той стана и отиде към вратата. Влакът спря пред дълъг перон; гарови постройки не се виждаха. Той стъпи на земята и се разходи напред-назад, като разглеждаше прозорците на спалните купета и мислеше за локомотивния пушек, който беше във въздуха и чиято миризма се чувствуваше във влака и по гарите. Когато началникът на движението размаха зелена светлина, той се качи на стъпалата, влакът се раздвижи и пак тръгна.

Той отиде и седна до прозореца. Седеше и гледаше коридора на вагона и навън през прозореца.

Тогава беше празник.

— Марти не достига педалите на високата седалка — бе казал Аксели.

— Там, в бараката, би трябвало да има дъска. Там има трион и дъска, докарай и колелото тук.

— Но сега е празник, в празник не се работи.

Мъжете отидоха към бараката, Аксели буташе колелото. Аксели взе едно парче дъска, преряза я и направи дупки по краищата.

Сега те грешат, в празник не може да се работи.

Аксели издяла дъската по-тясна в средата и опита става ли на женското колело.

— Седни тук — каза Аксели и държеше колелото за седалката.

Марти прехвърли краката си през дъската.

— Е, стигат ти краката до педалите.

Струваше му се трудно да седи и той мислеше, че влакът не се е придвижил напред. Имаше влак и вагонът се тресеше, и той трябваше да е във влака.

Има още много време, докато стигнат гарата с ресторант. Как ще мине времето, като върви така бавно. То минава по-бързо, когато ти дойде нещо на ум. „Сега седя тук, а не някъде другаде и нищо не може да ми помогне.“ Няма и какво да се помага. За обърканите мисли може да се каже, че те са объркани. Ако мисли, мисли за това, че седи и чувствува как седалката убива.

Или може да си спомни нещо, което е било по-рано. Мрачно е, виждат се дървета, вагонът се тресе. „Спах през деня толкова дълго, че се събудих сам в стая, която имаше стени, под, таван и два прозореца.“

Както седеше на седалката и гледаше от прозореца навън, в мрака и в коридора на вагона, опита се да си спомни как беше карал дърва на дъскорезницата.

— Скоро ще занесем още две-три дървета от Кивеланкангас.

— Откъде ще намерим друга кола или ремарке?

— Може и с тази. Стълбата ще вдигнем там и короните ще се влачат по земята. Инто ще тегли. Вземи си оттам брадва, та да можеш да кастриш. Аз ще карам коня.

Конят тръгна пред обора и върви по двора. Колелата на колата мачкаха тревата и минаваха по камъните. Конят излезе на шосето. Когато стигнаха до Кивеланкангас, конят се отби от пътя.

— Ти донеси сено.

Конят почна да яде. Времето беше облачно. Между Сеурахуоне^[12] и шосето имаше ниски и високи дървета.

— Тая ела.

— Оттам ще отсечем бор, донеси триона.

От едната страна трионът влизаше все по-навътре и по-навътре.

— Внимавай.

Короната на дървото изсъска.

— Оттам ще режем. Ти окастри това, а аз ще отсека второто.

Брадвата удряше в клоните и те се отделяха. Падаха по-близо до земята, под тях имаше разни боклуци, камъни и мъх. Короната на дървото се заклати и второто дърво падна.

— Хайде да седнем.

— Оттам ще свалим и това.

— Откъде да го отрежем.

— Оттам, откъм камъка.

След някое време короната на дървото се клатеше и дървото падна. Когато дърветата бяха окастрени, докараха коня на мястото. Вдигнаха дънерите на напречната ос и ги вързаха здраво.

Короните на дърветата метяха земята. Конят вървеше по шосето. И теглеше така, че на плешките му се появиха бръчки. Конят си почина два-три пъти и стигна при дъскорезницата до отдалечената на около километър горичка.

Когато въжето се отпусна, конят издърпа колата изпод дънерите и дърветата паднаха на земята. Короните бяха се изкривили от триенето. От дъскорезницата се чуваше нестихващ шум.

— Ела да седнем.

— А̀ така.

Когато конят дойде на двора, разпрегнаха го и го заведоха в обора. На дъното на кофата имаше вода, а в яслата сено.

В стаята стояха две циганки — старица и момиче.

Как ли ще мине времето. Пътят и времето минават наведнъж. Като отиваше влакът напред, започнаха да се виждат къщи, все повече и повече.

Той стана и тръгна по коридора. Когато се приближи до вратата, влакът намали скоростта и той натисна вратата. Мина в преддверието и отвори външната врата. На земята се виждаха много коловози. Чувствуваше миризмата на локомотивен дим и видя светофарове в района на гарата и високи кули, отгоре на които имаше прожектори. Влакът мина под мост. Скрростта намаляваше непрекъснато. Перонът беше под стълбите. Влакът спря. Той стъпи на земята и се затича към ресторанта. Тичаше по перона, заобикаляше будки и стени, тичаше надолу по стълбите, след това наляво, по стълбите нагоре, мина наляво през стъклената врата на ресторанта и отиде до касата и тезгяха.

— Какво обичате?

— Бульон от месо с пирог.

Жената излезе. Дойде и донесе пирог и бульон.

— Друго ще обичате ли?

— Чаша мляко.

Жената подаде чаша мляко.

— Деветдесет и шест.

Той плати, жената му върна и той отнесе месния бульон и пирога с месо, чашата мляко, нож и вилица и книжна салфетка на масата. Сърбаше от бульона, слагаше в устата си пирог с вилицата и отпиваше от млякото. „Това е малко множко, че взех мляко и бульон“ — мислеше той. Изяде пирога и изпи бульона и млякото. Стана и тръгна между масите към вратата. По масите имаше мъже, пред които стояха бирени шишета и чаши кафе. След като излезе навън, мина през коловозите и направо на другия перон; вървеше покрай влака, очаквайки тръгването.

На перона стояха и ходеха хора. Той виждаше качващи се във влака, връщащи се изпращачи и стоящи близо до стъпалата. Гледаше особено мъжа, който стоеше с единия крак на стъпалата на вагона, а с другия на земята и се държеше за дръжката, гледайки към павилиона за вестници. „Такива вежди и се държи по такъв начин — мислеше той. — Беззащитен на вид. Като мен е, но и аз, като толкова се старая, се оправям, но как се оправя такъв мъж. Диша и сърцето бие непрекъснато.“ Но ако спреше за малко, вече нямаше да почне да бие, това би било краят на този мъж. Нервите, мозъкът, месото и очите ще се объркат.

До товарния вагон имаше още коли и мъже вдигаха товари от колите във вагона. Като оправят това, влакът ще тръгне. Там е началникът на движението. Носи червена шапка, как ли се чувствува той.

Когато мъжете затвориха вратата на товарния вагон, началникът на движението размаха над главата си зелената светлина и влакът се задвижи. В оная посока, от която беше дошъл на гарата. Докато набираше скорост, премина района на гарата под шосейния надлез и започна да завива наляво, той стоеше на вратата и гледаше навън. После затвори вратата и продължи да гледа през прозореца. Видя локомотиви, вагони, цистерна, стълбове, релси, проводници във въздуха, къщи, тухлена трансформаторна сграда и светлини по уличните лампи и къщите.

„Дали да стоя тук и да гледам навън кое, кога, как изглежда, когато влакът се движи? Да ида ли да седна в коридора, да гледам ли през прозореца?“ Ако сега бодърствува и застане в коридора, времето ще напредне и сънят ще дойде по-лесно. Ще е изминат и доста път. Той гледаше през прозореца на коридора, двама мъже бяха в другия край. На стъклото имаше бележка, на която беше написано „Еура“. Той се обърна и пак се загледа през прозореца. В горния край на вратата има болт. На стената една гума, а около нея металическа рамка. Той отиде в коридора. Вървеше по коридора и се клатеше, както се клатушкаше и се движеше по железопътната линия вагонът. „Миризма, прозорци, хора, седалки“ — мислеше той, обърна седалката, седна на нея и започна да гледа навън през стъклото. Да, това е вярно, че никога не е имало друго, нито ще дойде някога. „Това е точно така“ — мислеше той. И видя къщи недалеч от линията на съседния склон. Опита се да погледне вътре в една къща през прозорците й. Пердета, печка, кухня, шкафове, хора живеят вътре. Къщата не се вижда вече. Ето друга къща. Нищо не се вижда, храсти и ограда отпред. Той чакаше къща. Ето там, сега е отпред. На прозореца има карирани пердета, по средата на пердетата процеп, в стаята не се вижда никой. Близо до къщата има ели. Там има къща, голяма стая, врата, на другата страна се вижда прозорец, жена се движи, комин, дим, храсти. На земята сено. Той сяда на различни места и гледа навън през стъклата, очаквайки къщи близо до линията. Гледаше различни места и дървета и се опита да мисли за тях.

Припомни си полските яребици. Полето е открита земя, където зиме има сняг и лете расте жито или сено, а яребицата е животно, тя си пее в гората. От еловата горичка между две блата полетя яребица и кацна на един клон. Тя тихичко пееше. Близо до елшака започваше по-рядка горичка, с борове и неголеми буци пръст. „Когато си идвах от училище и валеше сняг, ято яребици летеше във въздуха и изглеждаше да отива към угарите. Тогава мислехме дали да им сложим мрежа пред вратата на сеновала, когато те са се прибрали там.“

Той гледаше пердето отпред. През прозореца навън. Виждаше полета, гора, къщи, стълбове, храсти, жито, канавки и трева. Навън беше се здрачило. „Пътят е намалял доста и сега вече е толкова тъмно, че не се вижда“ — каза си той. Настъпил е мрачен момент.

„Мрачният момент е в мен и в мен е това, че вагонът се тресе и навън има дървета, сгради, стълбове, жито и трева на мрачната земя и нищо не може да се мисли, нито да се прави.“

След това той стана и отиде в купето. На средното легло лежеше мъж и друг на най-долното. Той си съблече сакото и го сложи на куката, сложи обувките на пода и се качи на най-горното легло пълзешком и запали нощната лампа. След това се обърна и седна. От куфара на съседната полица си взе пижамата и я сложи зад гърба си. Разкопча панталоните си, свали вратовръзката и я закачи върху куката на отсрещната стена. Свали си ризата, сложи си горнището на пижамата и окачи ризата на пирона. Премести одеялото, събу панталоните и седна на чаршафа. Обу панталона на пижамата и сложи панталона и чорапите на полицата. Помисли какво да чете, взе от полицата зад главата си ръчната чанта, извади оттам списание и остави чантата. Зави се, протегна се и с пръстите на краката си почувствува хладния чаршаф.

Пътят е вече изминат в по-голямата си част. „Да минеше още малко време и след това да заспя, на сутринта ще пристигна, макар и да съм още толкова далеч. Какво ли има в него — каза си той и отвори списанието. — Когато гледах един от онези нови балети, които бяха направени специално за Единбург, едва ли бликна въодушевление на чувствата в студеното ми сърце. Любовният кръг, който представяше скандинавската група, беше самата глупост.“ Той преглежда списанието оттук-оттам, обмисля нещо, слага го на полицата зад главата си и изгасява светлината. В купето става тъмно. „Къде съм? — мислеше той. — По-долу лежат двама мъже. Вагон, фурнирен таван.“ Той попипа с ръка стената и тавана. Така времето минава по-лесно, като мисли нагледно. Куки, куки по стените, шише за вода, чаши, кърпи, чешма, във вагона на едната страна купетата поред, на другата — коридор, колела под вагона, вагонът и влакът вървят по железопътната линия. Навън е тъмно, въздухът свисти, навън е железопътната линия. „Какво има навън и аз вътре ли съм. Аз съм вътре в това купе.“

„Навън може да има ели. Какво е ела. Вътре с бяла дървесина, в която има годишни кръгове. Стъблото по-дебело, а към короната съвсем тънко. В земята корени, които имат отгоре кора и които са бели отвътре. На клоните — игли. Иглите са нагъсто. Вятърът свири в елата. Овес. Корени в земята. Стебла във въздуха. Наесен зърна. Ечемик. Корени, стъбло, осили, стъблото се поклаща във въздуха.“

Откъм стената се чу почукване, той помисли, че от другата страна на стената нечия ръка или крак удари в стената. Зад стената лежат хора. На това място отвъд стената има някой. Той желае да заспи и мислеше, че сега няма да заспи, защото е буден и мисли, и ако сънят дойдеше, щеше да е стигнал, когато се събудеше. „Не съм още толкова далече, макар и да съм изминал дълъг път — мислеше той. — Да имаше на стената дупка! Може там да има жени.“

Изглежда, често има жени в другия край. Жената само спи. Или не спи, а лежи. Няма нищо от това, макар и да имаше дупка на стената, какво ли пък толкова. „Само хубаво — мислеше той, — ще има нещо интересно.“ Опита с пръсти тръбата на парното в долния край на леглото, но тя не беше топла. Краят на септември е. Сняг, сняг, сняг, сняг, сняг, небе. Може да има горски птици, има ги всеки момент някъде. Обикновени горски птици.

Струваше му се, че времето върви бавно. „Сега съм тук, на това място, ни малко по-напред, нито пък на някое друго място. Защо е така, че не може да си на повече от едно място едновременно. Пътуването минава толкова бързо, колкото бързо се движи влакът. Как може човек да е винаги някак си сега, вчера, утре, всеки момент той е някак си.“

„Да помислим например откъде е започнало всичко, винаги ли е съществувало нещо? Ако това би започнало от нещо, какво е било това начало, то би трябвало все пак да съществува. Винаги нещо е съществувало, но какво е това винаги да съществуваш. За това не може да се мисли, че е съществувало винаги, нито пък, че е започнало от нещо. Аз не би трябвало да мисля изобщо. Като мисля за такива работи, за които мисля, че не трябва да се мислят, тогава мисля за такива неща, за които мисля, че не би трябвало да се мислят.“

„Но времето минава бавно и никога нищо не се случва и това изморява и опечалява. Би трябвало всеки момент да се раждаш. Когато все пак сънят някога дойде, като се събудиш, ще си на съвсем друго място.“

Той мислеше, че си представя да е някъде на такова място, където си спомня да е бил някъде по-рано. Очите му бяха затворени, той лежеше обърнат наляво към свободното пространство на купето. Това е войнишко легло. Там отгоре е покривът, който е от сиви дъски. Ръбовете на дъските са закръглени. Аз съм на горното легло. На горното легло съм, зад главата ми има друго легло на два етажа и там до другата стена още две легла. В ъгъла има камина, на стената етажерка за каските и врата, водеща в коридора на бараката. Там на долното легло зад мен е Валтари Линдгрен. Там отсреща на горното легло е Вейко Аланиеми, който в цивилния живот е бил пекар в Кеми. Под прозореца има шкафове, а така също и между леглата. На прозореца малки четириъгълници. Зад прозореца — бор. В другите квартири и в цялата барака хора. Скоро трябва да се тръгне нанякъде.

Той мислеше, че все пак през цялото време беше в купето на вагона. Но ако се случеше да е някъде другаде, например там, в казармата, тогава му беше толкова трудно, колкото и тук сега. Това, което е, не ти се струва никакво. Но да беше това, което не може да бъде. Той мислеше, че към онова, което е, трябва да се отнасят така, като че ли не го вижда, тогава това няма нужда и да го има. Да нямаше никакви мисли. „Мислил съм вече за всичко докрай и сега съм по-свободен.

В къщи съм. Там е печката, прозорците, масата, подовите дъски. Навън, близо до ъгъла, има ела. Път, камъни, храсти на известно разстояние. Здрач е, но утре сутринта ще е светло. Шосето и крайпътните канавки, заводът за кутии, мазето за училището и кладенецът са навън.“

Той забеляза, че бързината намаля. „Идва гара“ — каза си той. Накрая влакът спря. „Сега не върви напред, пътят не намалява — мислеше той. — Но мога да мисля, че като не се движи изобщо, върви напред, бързо. Лети във въздуха над някакво море. Сега върви, върви и се чува само свистене. Като върви с такава скорост, пътуването минава бързо и като тръгне отново по релсите, ще слезе на земята и ще върви напред по-бавно, но като е вече толкова късно, ще съм вече доста напред. Ако заспях, скоро щях да съм почти пристигнал, но сънят не идва.“

Навън се чуваха разговори и звънци. Влакът тръгна. Отива нататък. „Мога да мисля, че отива в друга посока, че отивам натам. Сега върви назад и няма никакво значение кога ще пристигна. Там е горе, а там долу. Но аз мисля, че долу не е там долу, а е там настрана; надолу е там към стената. Влакът върви например право надолу, но трудно е да повярваш това. Когато земята дърпа натам, тогава ти се струва, че надолу е натам.

Така е по-добре, като мисля, че всички са това, което са. Те имат повърхност и вътрешност. Това е влак. Тази връзка виси от тавана. В куфара, там на полицата, има книги, дрехи и документи и в чантата книги. Покривът на вагона е дъгообразен и отдолу има полица. Във вагона има междинни стени, скеле и колела.“ Той дишаше и се чувствуваше така спокоен, че можеше да заспи.

Хану Салама
Строеж на трафопоста

Ноември дойде с надеждата за по-добро работно място при строежа на трафопоста. Времето се застуди, сняг прехвърчаше. Те ремонтираха един таван и строяха частна къща. Работа имаше за през цялата зима, но и двата обекта бяха студени. Точно по това време предприемачът сключи договор за издигане на осеметажен блок, чийто строеж беше почти обещан на бащата.

Но го дадоха на по-млад мъж. През целия ден бащата ходеше като побъркан, а вечерта се напи. Пиенето продължи в къщи и през следващите три дена. При новопостроената болница оставаше да се смени само трафопостът — голяма част от тази работа щяха да свършат хората от електроснабдяването; смяната на изолаторите трябваше да направи бащата едновременно със смяната на трансформатора, за да не се изключва два пъти електрическият ток в болницата.

Когато баща му пиеше в къщи, Хари хайлазуваше край трафопоста, като избягваше срещите с механика на болницата, който беше нервен и педант, плашеше се от лекарите, страхуваше се да не допусне служебна грешка и да го уволнят, затова следеше работата на Хари само от служебно усърдие. Хари си даваше вид, че уж прави нещо, колкото да си запълни работното време и да получи заплата. А когато не го виждаше, механикът наблюдаваше през прозореца на трафопоста пациентите. Едни от тях носеха чували, друг, доста спокоен на вид, буташе по няколко пъти на ден пълни с дърва вагонетки по релсите. Трети редовно изхвърляше кофите с отпадъци от храна, които събираха за свинете. Той беше особено любопитен към шума от трансформатора и надзърташе като малко дете какво става вътре. Заради пациентите на Хари бе специално наредено да заключва винаги вратата на трафопоста. Той мръзнеше сам на втория етаж и не знаеше какво да прави, пушеше по цяла кутия цигари, задържаше се повече, отколкото е разрешено да пие кафето си и при обяда.

Онзи, който изтърсваше кофите с отпадъци за свинете, се мяркаше често пред вратата на трафопоста. Миналата седмица един монтьор беше казал, като стана дума за тяхната строителна площадка, че един от тези безопасни луди е братът на неговия съсед Топи Мякис, а баща му бе допълнил: „А, това е сигурно онзи с кофите, много прилича на Топи.“ Хари потвърди също, макар и да не виждаше някакви общи черти между този човек и Топи. И когато същата тази сутрин лудият с кофите се появи както обикновено, бащата отиде при него и го заразпитва нещо, но Хари отначало не даде ухо. Вонята, която идеше от работния комбинезон на лудия, го накара да си запуши носа. Бащата предложи цигара и за Хари. Беше сгоден случай да си почине малко, затова Хари отиде на прага и си запали също цигара. Лудият запуши с голямо удоволствие, смучеше настървено, махаше наоколо със запалената цигара и стоеше все така наклонен, сякаш очаква удар отнякъде. Мъчеше се да ги заблуди, че уж не помни родното си място. На Хари му идеше да изкрещи на баща си и да остави човека на мира, но не смееше. Усмихна се и демонстративно отиде да продължи своята работа. Лудият изчезна в кухнята, щом забеляза, че вратата на трафопоста се заключи. От трансформатора до машинното помещение водеше изкопът на кабелния канал. Копали са го болничните пациенти, приличаше на вадичка за картофи, но много изкривен, макар че баща му го беше отбелязал като права линия. Преди две седмици завършиха и машинното помещение. То беше трудна работа. Главното табло, от което не можеше да се изключва токът, изгаряше ноктите им по няколко пъти на ден. И макар че напрежението беше ниско, половината от нормалното, докато се монтира новият трансформатор, от честите електрически удари, Хари страдаше от главоболие, а нощем от безсъние. Спеше в автобуса, в кафенето, по време на обед, следобед в къщи, а нощем бдеше и гълташе таблетки против главоболие. Щом се премести от машинното в трафопоста, Хари започна да кашля и пушенето засили още повече кашлицата. Сутрин, премръзнал от студ, трепереше на работното си място и чакаше часа за кафето. Пиеше бавно, за да не излезе по-рано. Но щом зърнеше, че механикът излиза от своето жилище, бързаше да излезе. Понякога си стоеше и не мърдаше, което особено дразнеше механика. Два пъти той му направи забележка и тогава Хари лениво се отправяше към работното си място. Настръхнал от възмущение, механикът не смееше да се оплаче на баща му, макар синът му явно да мързелуваше. Затова изливаше яда си върху Хари, нали беше по-млад…

На техниците от електроснабдяването беше възложено да сменят трансформатора и ги очакваха в два часа. Майсторът се беше договорил с главния лекар и с електроснабдяването за изключването на тока от два до три и всеки десет минути влизаше в трафопоста да ги подканва. „Кой ги знае дали ще дойдат, дано, какво ще правим, ако не дойдат! Тогава вие ще свършите тяхната работа.“

Бащата беше обещал да бъде тук след дванайсет. „И ако друг не дойде, ще идеш ти да ги монтираш“ — беше казал той сутринта на Хари и се изтегна в дъното на леглото още махмурлия.

— Аз не умея — опъна се Хари.

— Научи се, мамка ти, че да знаеш и ти нещо. Мисли му, ако не ги монтираш.

— Ти, значи, пак няма да дойдеш?

— Прави, каквото ти кажат, без много да питаш.

Хари тръгна изморен, огорчен. Цяла нощ е кашлял, но реши все пак, че най-добре е да не кръшка, ами да отиде на трафопоста. И тъй като следобед никой не се яви, Хари мълчешком се измъкна през един от ъглите на трафопоста и се отправи към библиотеката да прочете нещо, само и само да забрави целия този ден, пък и утрешния. Не можеше да каже на механика, че не умее да сменя изолатори и че никога преди това не е правил такова нещо. Ако се заловеше с тази работа, ще подлуди себе си и другите, докато борави с изолаторите. От електроснабдяването ще чакат да включи трансформатора, лекарите ще поискат ток за електролечението, за спешна операция на някой нещастник, а той, зачервен и запъхтян, ще прави само бели на работната стълба. Лекарят ще псува механика, той пък ще позвъни на фирмата да изпратят някой по-опитен човек. Пред инженера, който е дошъл сам да види какво е това чудо, механикът нарочно ще каже: „Да, това момче трябваше да го монтира.“ Единствената му надежда остана Виле, електротехникът на болницата, но Виле никакъв го няма цяла сутрин. Всъщност рисковано е да се признае и пред Виле.

От болницата до шосето води алея от брези. По алеята се задава камионът на електроснабдяването със сиво-зелената камбанка за трансформатора. Хари гледа настрани и бърза към автоспирката. Извръща се от време на време и поглежда назад, защото се страхува да не би случайно механикът да го види и изкомандува: назад при изолаторите! Наоколо се простира поле, изпод снега се вижда стърнището. Между жълтите болнични сгради, в градинките и по алеите се разхождат прегърбени пациенти, придружавани от медицински сестри. Онези пък по полето се разхождат без сестри, облечени в сиви изпомачкани палта, сиви панталони, с каскети, с гумени ботуши. Вървят на групички, недоверчиво поглеждат към него и той към тях, той ги поздравява, те отвръщат на поздрава и отминават като вдървени. Първо се страхуваше, но разбра, че са безопасни, макар така странно да посрещнаха неговия поздрав, и реши да се държи естествено, ако го заговорят.

На около два километра, посред нивите, спря автобус с алуминиев цвят. Хари си намери едно място в автобуса и задряма облекчен, но не без тревога. „Ще кажа на татко, че са отложили целия монтаж за утре — мислеше си той. — Тъй ще се отърва от тая бъркотия, впрочем наистина стана необходимо да се отложи за утре, значи, не лъжа. Да се оправя кой както си иска, аз се оправих сам, както можах. И баща ми да се оправя утре както си знае. Но без тези изолатори той все пак няма да мине. После пак ще се замъкнем да продължим оная работа по тавана и оттам за частната къща, ще треперим от студ. И ако някога стане дума за нещо, баща ми ще им запуши устата с един куп лъжи и работата пак ще тръгне нормално. Само да не решат да го изгонят сега. А изгонят ли него, ще изгонят и мене.“

Хари се загледа далеч в езерото. Водата беше сива, готова да замръзне за ден-два. През септември, когато започна строежът, при слънчеви дни езерото блестеше със синкава хладина, а по бреговете му се белееха липите, елите, боровете и разни други широколистни дървета тъй ярко, че покоряваха погледа. Интересен полуостров, отдалеч красив като дворянска градина, отблизо — парче олово. Хари си спомни как веднъж през обедната почивка, разсеян, вместо хляб захапа парче олово.

В библиотеката пак заспа, но се събуди от хихикането на някои хора и излезе засрамен. Той потърси някой, който имаше право да му купи алкохол, но изпи само една глътка от бутилката евтина водка и се прибра в къщи. Даде бутилката на баща си и му обясни, че смяната на трансформатора ще стане едва утре. След като изпи водката и изгълта бирата до вечерта, баща му започна да залита, забрави съвсем за строежа на трафопоста и повтаряше все едно, и се тюхкаше за онзи строеж на блока. На Хари му дотегна да слуша, излезе навън с надежда да срещне съседското момиче, в което беше малко влюбен, но не го видя, върна се, тихо се прибра, за да не замърмори пак баща му.

В леглото той се размисли. „Ако умеех днес да сменя изолаторите, нямаше да имам никакви грижи. Каква ли дандания ще се вдигне утре там? Трябваше да си остана общ работник, по-добре щеше да е. Електротехник от мене няма да излезе до края на живота ми. Аз съм доста несръчен, левак, не смогвам да направя и половината от това, което успяват моите връстници. Виж, за лопатата трябва само физическа сила. Но къде ще намеря обща работа, когато и други такива като мене плъзват още от сутринта да търсят работа из града. И само няколко щастливци чрез «Бюрото за работната сила» са подбрани за временна работа. Повечето от тях обаче още на другата сутрин се нареждат пак на опашката. Отбия ли службата си, ще остана в армията. При повечко старание сигурно ще ме вземат в подофицерското военно училище. Какъв глупак, да не завърша гимназията! Страшно нещо е, когато човек няма друг избор, освен армията или опашките.“

През нощта е валяло сняг. Всичко наоколо е покрито с пухкав, бял сняг, който се лепи по подметките и пада след няколко крачки. Бащата крачи пред него по пътечката към шосето. По шосето не е минавала още снегориначка и едва ли щеше да мине, защото през деня снегът и сам се стопяваше. По пътя още нямаше никакви следи от коли и той се е проточил като равна, бяла ивица. Крайпътните храсталаци приличат на големи бели купчини.

В автобуса Хари се почувствува освежен, кашлицата го беше пооставила и през нощта беше спал дълбоко. Спомни си детството, есенните неделни утра, току-що замръзналото езеро. Той помисли за Лена, съседското момиче. Преди да се сближи с него, тя беше ходила с шофьори и работници от пътното строителство.

След като баща му пи цял час бира в кафенето, те смениха автобуса. Езерото зад полуострова е сега като странно, черно петно сред околната белота. В трафопоста те пристигнаха в 8,30 часа. Камионът на електроснабдяването, работниците, механикът и Виле са се събрали между кухнята и трафопоста. Майсторът поздрави преднамерено твърдо с „добро утро“ и погледна часовника. В отговор баща му весело засъчинява една опашата лъжа за нежеланото си отсъствие. Механикът този път не добави нищо.

— Хайде тогава, бързо на работа! — викна майсторът и отиде на телефона.

— Обади ли се в електроснабдяването? — попита баща ми, когато майсторът се върна.

— Ще се обадя аз — каза механикът, като помисли малко дали да отговори, или не. После добави важно: — От болницата дават на разположение половин час, само от 9 до 9,30 може да се изключи токът.

— Половин час? Няма да успеем, в никакъв случай.

— Трябва да успеете. Вчера щяхте да имате цял час. Защо не си бяхте по местата? Лошо ви се пише, ако аз…

— Е, иди тогава и веднага звъни в снабдяването — посъветва бащата.

Механикът го погледна втренчено, но после влезе вътре. Виле искаше да се изсмее, но само намигна с единственото си око на Хари, на когото също беше весело. Бащата пошушна на Виле:

— Бях си пийнал малко. — И попита: — Обади ли се тоя тип във фирмата?

— Май че се обади вчера, така се беше нервирал, че не завари никого тук, а техниците от снабдяването бяха дошли. И нали беше се уговорил предварително с главния лекар за изключването на тока. Страхуваше се да не го мъмрят сутринта, когато се налагаше пак да го помоли за този половин час… Изглежда, не го мъмриха, щом ви посрещна така спокойно.

— Ами ти бе, къде беше? — обърна се бащата към Хари.

— В библиотеката… после за водка.

— За водка, мамка ти. Ти въобще мярна ли се вчера тук?

— Сутринта идвах.

Виле се разсмя с дебел басов смях. Хари не посмя да погледне Виле, понеже не искаше да покаже, че се отвращава от неговия белег на окото, макар иначе Виле да си беше честен и приятен мъж. След като убил жена си, той се опитал да застреля себе си, но останал жив, лежал в затвора, от затвора постъпил на постоянна работа като електротехник на болницата. Баща ми беше много заинтригуван: с какъв номер би могъл и той да получи на стари години такава една службица.

— Трябваше да си стоиш на мястото, като знаеш, че ще дойдат — смъмри ме бащата.

— Ами нали сам каза, че преди да се сменят изолаторите, нищо няма да се бута. Какво тогава щях да правя аз тук?

— Тъй, ама трябваше да си стоиш на мястото.

— Ами ти къде беше? Не е много приятно да се изправиш тук и да измисляш лъжи кой, кога, къде е бил.

Хари си разрешаваше да отговаря на баща си, защото Виле беше тук, при това в машинното държеше скрита една бутилка бира, за всеки случай, ако баща му се разлюти нещо.

— Браво, момче, дръж си на своето — каза Виле.

— Ясно, днес ще привършим работа тук, следобед може да си приберем и инструментите — помири се бащата, вдигна рамене и отиде при техниците от електроснабдяването. Виле се отправи на горния етаж. Хари взе метлата, измете пода на трафопоста и се заослушва. Техниците от електроснабдяването бяха четирима, двамата по-млади, единият от които Хари не можеше да види, макар че твърде добре го познаваше, другият съвсем обикновен човек, някакъв роднина, досети се Хари, на бригадира, един едър, червендалест мъж. Четвъртият пък слаб и сериозен.

— Къде беше вчера? — попита бригадирът с висок, пресипнал глас, сякаш не беше чул още обясненията на бащата.

— Нямаше време, нито минутка свободно време, имаме толкова много обекти.

— Аз отделих цял един следобед за тебе.

— Заплатата нали ще си получиш.

— Заплатата, майка ти, няма да ни плащат, за да чакаме тебе, и ние си имаме бързи работи. Тук беше прекъснат токът съвсем напразно и пак заради тебе. И днес сутринта нашият майстор се чуди, че много дълго трае преместването на един трансформатор.

— Изглежда.

— Никакво „изглежда“, ами точно тъй си беше, както аз казвам.

Мургавата кръгла глава на механика се показа на прозореца.

— Всичко ли е ясно?

— Ясно — извикаха мъжете.

— За тези няколко побъркани аз не гарантирам.

Механикът и бригадирът не се засмяха. Родственикът на бригадира, който приличаше малко на лудия с кофите за свинете, се заливаше от смях и повтаряше: „За побърканите на туй парче земя аз наистина не гарантирам.“ — И отново се заля от смях, докато можа да каже: — Ама и ти с твоите лафове.

— Аз ще се обадя тогава.

— Ти по-добре да висиш там при телефонната слушалка — каза бащата.

— Добре, че можа да дойдеш поне днес, иначе щяхме още един ден да проседим.

— Абе гледай си сега работата и не бери за нас кахър.

— Веднага щом ти наредиш твоята работа тъй, че и аз да започна моята.

— Така, а!

— Вашата мамка, да не мислите, че ние не бързаме.

— Разбрахме де — извика бащата твърдо и гръмко.

По лицето на бригадира се виждаше, че мисли напрегнато какво се е объркало тук и кой беше виновен, щом като думите му съвсем не се вземат под внимание. Замълча и влезе в кабината на камиона. Кръглата глава на механика се яви пак на прозореца.

— Изключено е.

Трансформаторът престана да бучи. След като бащата изкомандува Хари да отвори кабелните подкови на трансформатора, с новите изолатори под мишница той се покатери пъргаво към изолаторите под стряхата. Хари проточи кабелните глави към резервния трансформатор на другата стена, който веднага трябваше да се включи. След смяната на изолаторите токът ще потече през резервния трансформатор, а в това време щеше да се монтира новият. Прекъсвачът на резервния щеше да се включи, а прекъсвачът на стария да се изключи и с това свършва цялата работа.

Виле беше донесъл дебели дъски до вратата и направи от тях и няколкото пънчета пътека до каросерията на камиона, а после намаза дъските с парафин. Мъжете от електроснабдяването влязоха с лостове и добре смазаният трансформатор започна да се придвижва с по десет сантиметра към вратата. Механикът нареди дървени трупчета между стъпалата и дъските, шеташе насам-натам и едва спаси пръстите си, когато трансформаторът се плъзна по дъските, та чак зад прага. Той се изкашля и се огледа, изтри пръстите си в топка конци, взе лоста и забеляза, че Хари го гледа отстрани. Техниците бутаха отзад с лостовете, механикът и Виле се мотаеха безцелно, уж правеха отпред път. Хари забеляза, че трансформаторът откъм неговата страна ще изскочи май от дъските. Затова се приближи до стъпалата, за да окаже помощ на баща си, ако потрябва. Бащата работеше усърдно, съсредоточено.

Мъжете избутаха стария трансформатор до външната стена на специално приготвеното от Виле място за него. Бащата успя да смени всичките три изолатора за двайсет минути, слезе, разтърси рамене, като дишаше тежко. Беше станал вир-вода.

— Готова ли е вече? — учудено попита механикът.

— Да.

— Значи, токът може да се включи?

— Да, да — каза бащата по-силно и уверено.

Механикът притича до телефона. Бащата отиде горе да затвори шалтера. В последния момент Хари отстрани една дълга медена жица между резервния трансформатор и стената. Не мина и една минута и резервният трансформатор забуча. Виле заклати глава:

— Без малко да погубим младия живот на момчето.

— И стария живот на някой друг, ако жицата останеше там.

— Сигурно щеше да умреш, ако беше останал с жицата си в опасната зона.

— Но аз не останах.

— Благодари на късмета си.

— Аз, разбираш ли, чух и знаех кога потече токът по жицата и пресметнах, че няма да ме изпревари — хвалеше се Хари както винаги, когато говореше с Виле, и си мислеше: „Ами ако наистина ме беше убил!“ За първи път през цялото време на монтажа той се изплаши, като си спомни, че животът му висеше на двадесет сантиметра от високото напрежение, за което казваха, че прескача и до трийсет. Той се запъти уж безразлично и отпуснато към вратата и се стъписа, като видя, че очите на всички мъже са устремени към вратата на трафопоста.

— Елате всички да бутаме.

Техниците започнаха да свалят трансформатора от каросерията, Виле и майсторът отидоха на помощ. Бащата не направи нито жест, а остана облегнат, още запъхтян, до вратата.

— На тебе, изглежда, и ударната работа ти харесва толкова, колкото и другата — извика бригадирът.

— Гледай си ти сега твоята работа.

— Хей, момче, хвани поне ти, като си свободен — каза бригадирът, щом зърна Хари.

Независимо от намигането на баща си Хари се подчини. „Май ще тръгне“ — мислеше той и трансформаторът тръгна, преди той да бутне със своя лост, спря на дъските, но напредна почти двадесет сантиметра, щом мушна той лоста, своя лост. Срещу него беше механикът с лоста си.

Добре вървеше. Трансформаторът се плъзна по дъските, защото отзад бутаха много силно, дъските стояха здраво на мястото си и най-младият от електротехниците мина отпред да управлява. Виле с лост застана до механика и трансформаторът напредна пак, но този път поради намесата на бригадира. Малко тромаво и бащата извика от вратата на трафопоста: „Бягай оттам, Хари, да не те смаже!“ Трансформаторът заподскача по дъските и малко по малко се наклони към страната на Хари. Бащата стана и бързо дойде при Хари, за да му вземе лоста, но Хари го пъхна пред предната част, а с тялото си подпря целия трансформатор и преди още мъжете да са успели да тикнат лостовете си отдолу, трансформаторът мръдна пак.

— Викайте, магарета, преди да почнете да бутате — изрева Виле.

— Ако имаше един силен мъж, там отпред, да го държи на дъските, щеше да тръгне — троснато подхвърли бригадирът.

— Спокойно и задружно — обади се механикът.

— Задружно, ха сега. Хооп. Хоооп, хоооп, хоооп… мамка му… пада… ПАЗИ СЕ!

Трансформаторът се плъзна към Хари и той се опита да го спре. Виле, механикът и роднината отскочиха встрани, така че на натиска на трансформатора Хари отговори сам, с всички сили бутна машината назад върху дъските, от които едната се счупи, но улучи все пак точния момент. С дясното си рамо го закрепи върху останалата дъска, която хлътна като корито, където машината се уравновеси, като се опря на предната дъска, на лоста и на гърба на Хари, който продължаваше да го подпира с всички сили и да го държи в равновесие. Техниците се притекоха на помощ заедно с бащата.

— Веднага дъска отдолу!

— Никаква дъска, ти пази равновесието, Хари! — извика бащата, като че ли нищо не се е случило.

Хвана лоста и повдигна малко трансформатора, който държаха вече всички мъже, пак повдигна и побутна малко и накара машината да заподскача върху въртящия се отдолу лост на Хари. Така, съвсем сам, бащата свали долу машината.

След половин час трансформаторът стоеше вече на мястото си в трафопоста. Включиха го веднага, а бащата отиде горе да затвори прекъсвача и да отвори другия. Новият трансформатор започна да бучи. Старият замлъкна.

Мутрата на механика сияеше. Той много пъти повтори: „Без малко да падне, висеше на конец.“ Бригадирът от снабдяването мълчеше, сякаш сключил примирие с бащата. Бащата стоеше с механика на вратата, самодоволен. Това страшно раздразни Хари, макар че Виле се приближи до бащата, и като го потупа по рамото, каза с висок глас:

— Без момчето щяхме да отървем машината.

— Щяхме, да — отвърна бащата, но с безразличие.

Механикът и бригадирът, който заедно с роднината си събираха телта в каросерията на камиона, не се намесиха в техния спор. Бригадирът погледна Хари в очите, усмихна се, като се опита да прикрие смеха си. Навярно в Хари имаше нещо палячовско.

Механикът обеща да почерпи с кафе в стола на болницата. Мъжете тихомълком се повлякоха към стола. Хари остана сам в трафопоста. Мислеше да заключи вратата и отиде в библиотеката.

— Ела и ти де! — викна бащата.

Хари поклати отрицателно глава. Влезе в клозета, седя там дълго, пуши и чете списания, взе едно със себе си и в машинното прочете един репортаж за дейността на полицията в САЩ, надникна към трансформатора и забеляза, че вратата е разтворена, спусна се в помещението да разбере какво се е случило. Качи се горе и след много опити успя най-после да изключи прекъсвача. После слезе.

Лудият лежеше неподвижно. По гърба и по ръката му се виеше ивица прегоряло месо и в помещението замириса на изгоряло. Хари обърна мъжа, погледна изкривеното озъбено лице, опита пулса и веднага пусна ръката.

Механикът се показа на вратата, направи две крачки и обърна лудия на гръб. Главата му увисна.

— Ти, разбира се, остави вратата отворена!

Механикът се извърна с изкривено от гняв лице и грабна едно парче тръба; Хари отстъпи назад, хвана отвертката и не изпусна от очи вдигнатата за удар ръка, като пресмяташе трескаво най-подходящото движение, с което щеше да се изплъзне и да се спаси от удара. На пояса си Хари носеше нож за белене на кабел, но не смееше да го измъкне, страхуваше се, че механикът съвсем ще се побърка.

Механикът замахна, но Хари отби удара, измъкна се от лявата му страна, залитна и се чукна в ръба на трансформатора. На вратата се появи бащата, втренчи очи в страшно изкривеното лице на механика, после съгледа лудия до трансформатора, бутна Хари през вратата навън и сам го последва. Механикът се отпусна, после стана и с помътнели очи избяга в машинното отделение.

— Вдигна ръка ли?

— Опита се да ме удари с това.

— Аз отдавна разбрах, че и той не е с всичкия си — каза бащата, после пристъпи към трупа и се наведе.

— Свършил! От това спасение няма. Интересно, как не изгоряха предпазителите.

Виле изникна на вратата.

— Вратата май останала отворена.

— Лошо ти се пише, момче… мамка му… — каза бащата.

— Аз мислех… аз мислех, че тук имаше някой от вас… пък то било тоз…

— Да беше си отварял по-добре очите, нали все това ти пееха.

— Кой ще се сети в тая бъркотия. И за оня така е по-добре, отърва се — промълви Виле.

— Добре, че предпазителите издържаха. Откъде в тоя зор щяхме да вземем нови — каза бащата и се изправи.

В машинното звънна телефонът и ясно се чуха запъхтените обяснения на механика: „Да, да, да, да, дочуване.“ Хари се качи горе, блъсна и затвори прекъсвача. Техниците от електроснабдяването, две медицински сестри с подвижно легло и механикът дойдоха едновременно на местопроизшествието. Медицинските сестри и механикът вдигнаха трупа на носилката и сестрите го понесоха.

— Електричеството трябва да се включи веднага.

— То е включено.

— Веднага включете тока!

— Токът въобще не е бил изключван. Ако не вярваш, опитай с пръст. Но по-внимателно, да не изпатиш като лудия. И той като тебе не вярваше.

— Това ще се разследва, вратата на трафопоста беше оставена отворена.

Механикът гледаше Хари, който само преглъщаше. Тъкмо да си отвори устата, бащата го изпревари:

— Вратата беше затворена… Ами какъв жандарин си ти тука, а… твоята мамка… тоз жандарин ще разследвам сега аз, и то веднага.

— Токът ли го удари? — тихичко попита слабият техник.

— Той проследил мястото на ключа… — разтегнато каза Виле.

— Аз забелязах, че с голям мерак се мъкнеше тук. Все тук киснеше. Бученето на мотора му харесваше много — обясни гладко Хари, съвзел се вече от уплахата.

— Вратата беше ли наистина заключена?

— Беше, със сигурност беше.

Хари така убедително се втренчи в механика, че този не издържа и погледна встрани.

— Насити се най-сетне! Хубаво шок лечение, ха, ха, ха!

— Сякаш беше ударен със стоманен бич през гърба.

— Всичко става на този свят.

— Ние си тръгваме — каза слабият черен мъж.

Техниците се сбогуваха с механика и мълчаливо влязоха в колата, мургаво — слабият на волана, бригадирът в средата, а третият тръшна вратата и я затвори. Четвъртият седна с вдигната яка. Той трепереше още преди да тръгнат. Камионът забръмча, лявото задно колело забуксува в заснежената земя, после се скри зад ъгъла на сградата, а след него остана черна пясъчна ивица.

— Хайде, да тръгваме и ние, утре ще дойдем за инструментите — каза бащата, когато механикът се скри зад ъгъла, а Виле отиде в работилницата.

— На кое място ще отидем да работим?

— Да отидем при Салонен. Тоя таван.

Хари заключи вратата. Ключът той закачи на гвоздея.

— И запомни, ако стане въпрос, вратата беше заключена.

Хари не отговори, бащата го погледна и каза по-тихо:

— Само това ще твърдиш… вратата беше заключена… Стават грешки. Кой не греши, всички грешат.

— Зад главното табло имам една бира — каза Хари и сякаш падна буцата, която го стягаше в гърлото.

— На мене ли я даваш?

— Вземай!

— Навреме дойде бирата сега. Голям зор видях, ама свърших всичко.

— Да ти покажа къде е.

Хари се опитваше да изглежда безразличен, но гласът му още трепереше. Те влязоха в машинното отделение зад главното табло. Хари измъкна бутилката с бира от кабелния канал. Бащата изля половината в гърлото си и се изкашля. Хари мина пред таблото и се загледа през прозореца в двора, където болните от едно отделение се разхождаха на чист въздух. Сивото, ниско подстригано стадо обикаляше в кръг, пазено от три медицински сестри в бели престилки. Един се опита да се отдели от групата, но две от санитарките го хванаха и бегом го доведоха до опашката. Други две медицински сестри пресякоха двора и приказваха така, като че ли на двора нямаше никой…

Мариа-Лена Микола
Кибритените момичета

В един бар Хелстен се срещна с журналиста. „Какво впечатление са ви направили кооперативните магазини в този град, процентът на организираните работници?…“

Хелстен добавя още газирана вода в чашата с джин. Седи разкрачен на стола, голямата му, тежка глава потъва леко между раменете. Пийва джин и отпуска ръце между коленете. Той е висок и недодялан, кожата му така е закоравяла в борбите, че, изглежда, вече нищо не може да го изненада и засегне. Неговите сиви очи гледат втренчено или стрелкат разноцветните етикети на бутилките. Той отговаря бавно и точно, с глас, който излиза от дълбоко, незнайно място. Никой не познава Хелстен, нито предишните му другари в борбата, нито неговата жена, която с малка сърдечна усмивка и живи като на врабец очи следи интервюто.

Според Хелстен процентът на организираните все още не е така голям за такъв крупен индустриален център. Всъщност причина за това е, че толкова много млади работници се местят от място на място и не се интересуват от дейността на профсъюзите. Затова може би процентът на организираност в някои отрасли си остава толкова нисък. В дървопреработвателния завод май че сега е 80%. В заводите, разбира се, е по-лесно да спечелиш нови членове, отколкото от средата на търговските работници, и това е естествено.

В своя живот Хелстен е срещал много обич и подигравки, страх и уважение. Той и сега е сравнително строен, представителен е във всеки случай и сега, поне като върви. Само че краката му са криви, със стъпала, обърнати навътре. През последните години костите на главата му са наедрели някак, косата му е прошарена и щръкнала като лъскава грива. Погледът му спокойно следи за всичко, което става наоколо. Това е забелязал вече и репортьорът на профсъюзния вестник. Той е дребно, тъмнооко и невротично момче и от време на време заеква пред Хелстен. Следва в университета естетика и психология, не разбира нищо от профсъюзи и партийна политика. Държи се в този вестник, защото се надява постепенно да стигне до рубриката за изкуство в големия столичен вестник. Хелстен навярно знае за това, сигурно.

Репортьорът нервничи, не се досеща какво да запита. Пие припряно своя аперитив и пише бързо, слепешком. Веднъж да свърши, да се махне, но нали трябва нещо да напише!… Той поставя въпрос и се опитва да се усмихне, но усмивката му излиза фалшива. Хелстен се обръща на другата страна и пие дълго от чашата си. Хелстен нищо не отговаря, само подпира глава на големия си юмрук и гледа в чашата. Дългият подвижен барман светкавично я напълва. Хелстен мълчи. Гостите от английския профсъюз наблюдават тази сцена. Репортьорът е объркан, за какво всъщност беше запитал?

— Млади господине, мога ли да ви дам един съвет? Елате след две години за интервю или тогава, когато изучите този най-обикновен факт, че движението на кооперативните магазини във Финландия е разделено на две — казва Хелстен и продължава да гледа втренчено в чашата си.

Репортьорът изтръпнал се смъква от стола (краката на Хелстен стигат до пода, даже са леко свити въпреки високия стол), изпразва изведнъж чашата си и смънква нещо, че щели да правят утре снимките. Жената сърдечно се сбогува с него, а Хелстен не казва нищо. Вижда в огледалото как репортьорът се измъква, тежко въздъхва и отпива отново. В огледалото се вижда целият бар на хотела. Светло боядисани стени, зелени растения, разноцветни светлини. Това е приятен бар в уютен хотел. Гостуването е организирано много добре, нали гостите са англичани! Всъщност Хелстен не пътува за първи път, свикнал е.

Първо бяха посетили старческия дом. Англичаните се чудеха и възхищаваха на изящния съвременен стил, в който е изграден този дом. Заведоха ги и в тържествената зала, която се използува и за богослужби. Преводачката беше младо, стройно, червенокосо момиче. Англичаните възклицаваха.

— Те казват, че старческият дом дава добра представа за социалните ни придобивки — превежда момичето.

— Кажете на англичаните, че водихме преголяма борба, докато успеем да го построим — каза секретарят на местната организация.

В такива и подобни борби и Хелстен е участвувал неведнъж. От тържествената зала заедно с групата той тръгва да обикаля: първо, през двора, където старците имат кът за отдих и градински столове, а след това в самото общежитие. Директорката е жена на средна възраст, с бретон и лунички по лицето. Качват се по стълбите и стигат до едно фоайе. Там до кафеза с канарчета е седнала една-единствена старица. Англичаните й стискат ръката, бабата се смее, тресе се и казва:

— Туй едното пее, но другото не мога да го накарам, само се люшка на туй клонче. Пи-пи-пи.

Хелстен се спъва във фикуса и изтичва след групата. Директорката ги наблъсква в една стая, опитва се там да заговори бабата, но бабата само ги гледа и нищо не казва.

— Господи, та това беше онази глухата, не казвайте това на ония англичани — казва директорката.

И бързо ги завежда в следващата стая. Там на леглото стои стара жена с тояга в ръка. Директорката вика в ухото й, че са й дошли гости от Англия. Старата баба се смее и ги гледа изплашена.

— Имате много цветя — обръща се червенокосото момиче към бабата, а после бързо се извръща.

Хелстен успява да забележи, че очите на момичето са просълзени. Хелстен не чувствува нищо, за първи път той забелязва, че не чувствува нищо, и излиза бързо от стаята, като отново се блъска във фикуса. Жена му се сбогува с бабата, която стои до кафеза с канарчетата.

— Да ви благослови господ — казва жена му бързо на ухото на старата жена.

Хелстен отива до прозореца и се заглежда навън. Той в господ не вярва.

Когато се връщат пак в двора, на вратата срещат много стари мъже с каскети на глава. Хелстен поздравява и едва след като ги е отминал, старците се сещат да отговорят на поздрава.

— Това са гости от Англия. — Хелстен чува червенокосото момиче да казва с особен пресекнал глас на старците.

На нея сигурно пак й се плаче. Хелстен изпреварва другите и преминава двора, чува, че жена му го вика по име, и се отбива в сладкарницата да купи цигари. Групата се приближава, червенокосото момиче оживено разговаря с англичаните, Хелстен пуши до вратата и ги гледа. Те влизат в стаята зад сладкарницата, където се продават предмети ръчно производство.

Стаите са мрачни и запалват лампите. Хелстен прехвърля и разглежда кърпите, които според него изглеждат добри. Той купува на жена си две кърпи и хавлия за баня. Жена му опипва престилките. Ръцете й са изхабени от ставен ревматизъм, пръстите зачервени и присвити, а малкият пръст на едната ръка е почти незабележим. Хелстен плаща и една престилка. Англичаните купуват дървени украшения и играчки. Червенокосото момиче е застанало встрани. Хелстен помисля какво ли желае да си купи то. После забелязва, че момичето е купило дантели за два чаршафа. Ръчно плетени — казват, — стават за зестра. Момичето се усмихва.

— Престани вече! — упреква го жена му. Хелстен не я поглежда, но вижда лицето й в огледалото. — Скоро ще отидем на тържеството, там ще поднесат още, а ти трябва да си в добра форма, нали ще държиш реч.

— Да, да — отвръща Хелстен, но не я гледа. — Ти върви сега да си смениш тоалета, а пък аз ще бъда, все пак, в същия костюм.

От старческия дом бяха отишли в детски дом. На вратата ги беше посрещнала някаква чиста, бяла и закръглена жена — още една директорка. Те вървят по лъснати коридори. От всички страни се чуват шумни гласове.

— Сега е време за обяд — казва директорката и се усмихва някак виновно.

— Жените от нашата партия са успели да прокарат много такива идеи — говори организационният секретар и момичето превежда.

— Има ли тук кръгли сираци? — пита момичето.

— В този момент не, голяма част от тях са извънбрачни деца — казва директорката и момичето превежда на англичаните.

— Кажете им, че женската секция е основала също и домове за самотните бременни майки — казва организационният секретар и момичето превежда.

Те вървят по коридор, от двете страни на който са наредени малки стаи. Тъкмо хранят децата. Във всяка стая има по четири деца. Възпитателката държи в скута си едно дете с кривогледи очи. В друга стая възпитателката вдига едно дете да стане в чест на гостите. Детето има особено умно лице, леко червеникави коси, тъмносини очи и фино очертан нос — един одухотворен малък човек. Хелстен усеща, че му е все едно, макар очите и на това дете да бяха кривогледи; той може да гледа тези десетки детски лица само като далечен и чужд човек. Детето с изящните черти се полюлява, краката не го държат, отпуска се на стола, без да отделя поглед от Хелстен. Какво пък гледа все насам! Хелстен подминава напред като крадец. Излизат от другия край на сградата и виждат двора. На една люлка седи стажантка и чете книга с приказки на по-големите деца. Като забелязва гостите, спира да чете и втренчено гледа в книгата. Децата са наобиколили люлката и един от англичаните иска да ги снима. Червенокосото момиче моли децата да се посъберат, суети се и бърза, децата тичат насам-натам и се опитват да се подредят, а червенокосото момиче се отдръпва задъхано настрана. Точно когато фотоапаратът е готов да щракне, дотичва още едно момиченце и бързо застава пред групата.

— Маря, махай се оттук, глупачке, мини назад, щом закъсняваш — викат на момичето и Маря се опитва да си намери място; блъскат я и най-накрая тя застава настрана, като едва сдържа сълзите си.

След снимката англичаните раздават на децата бонбони.

В хотелската стая съпругата му е сменила роклята си. Тя е малко и крехко същество, чийто гръбначен стълб ще бъде скоро опериран. Хелстен се е старал да я пази през тези две години, откакто са женени.

— Колко чаши си успял да изпиеш през това време? — пита жена му с тихия си глас, в който може да се отгатне лек упрек.

— Само една — отговаря Хелстен.

В завода за кибритени клечки шумът беше оглушителен. Червенокосото момиче напрягаше глас, освен това и техническите термини бяха трудни.

— Тази машина реже кибритените клечки с определената дължина.

Сивите очи на Хелстен шарят из залата. Жени, защо навсякъде само жени? Жени посрещат клечките, слагат им етикети, сиви жени в сиви дрехи, търпеливо, ежедневно вършат все едно и също от седем до четири часа в тази гърмяща и трещяща заводска зала. Жените за миг вдигат поглед към гостите, след това свеждат очи, оправят евтините си прически и продължават своята работа.

— Мистър Хатчинсон казва, че тук отново виждаме как обществото се крепи върху търпението на бедните… — надвиква шума момичето.

Те вървят напред, край тях все повече ръце се движат, все повече глави се навеждат, Хелстен отдавна не е бил в завод.

— Това е машина, която прави главичките на клечките — вика отговорникът. — Нужно е много предпазливост, защото има опасност от взрив.

— Кой се грижи за тази машина?

— Имаме тук момичета, които извършват смяната на кутиите, скоро може да видим тази смяна… Това е винаги един труден момент…

От страничното помещение се задават жени с дебели ватенки и маски на лицата, само очите им се виждат. Хелстен ги гледа втренчено. Отначало му се стори, че те са безкрайно много, а те били само пет. Жените мъкнат широки кутии, в които има стотици клечки. Те се приближават до машината; всяка има свое определено място; отварят леко капаците и сменят кутиите; затварят ги и си отиват безгрижно. Хелстен ги гледа като омагьосан, по време на тази смяна той забрави за шума, защото отговорникът му беше пошепнал: „Сега би могло да се запали…“ Ами ако се запали…

Трудно бе да се отгатне възрастта на жените, защото зад маските се виждат само очите, но ако съди по телата им, те са млади жени с широк таз и дебели прасци, малко отпуснати. Ето сега те, пет чифта живи очи, оглеждат гостите. А Хелстен си мисли, че тези очи гледат към него, смеят се, святкат, а после момичетата му обръщат кръглите си задници и се връщат обратно в помещението да чакат следващата смяна на кутиите. Хелстен бързо се отдръпва и отива при машината за етикети. Другите идват след него.

— Гостите питат дали онези момичета получават по-добра заплата от другите — превежда червенокосото момиче.

— Да, това е най-добре платената работа в целия завод — казва отговорникът и момичето бързо превежда.

Гостите кимат одобрително. Разбира се, така и трябва да бъде.

След като излизат навън, един от англичаните обяснява нещо.

— В Англия лондонските кибритени момичета първи се организираха през 1880 година. Някаква омъжена жена, чието име беше Анни, извинете, забравих презимето… отива да живее при тях и организира профсъюза, стачките им. По онова време кибритените момичета бяха най-лошо платените работници, живееха в мизерия.

— И между пионерите на нашето работническо движение имаше един благородник, Ен фон Урсин — обажда се организационният секретар и момичето превежда.

— Мистър Хатчинсон казва, че според него те всички са били благородници — усмихва се момичето, като превежда думите на англичанина.

Те отиват да разгледат жилищата на работниците от завода. Когато слизат от автобуса, рояк деца се спускат, но после всички се спират на няколко крачки от тях. Малко по-далеч стоят жени, които са пуснали на земята панерите с пране. Един от англичаните започва да раздава дъвка. Децата се блъскат към него, накрая всички англичани раздават дъвка. Жената на Хелстен отваря чантата си, намира там пакетче и започва да раздава. Едно момченце се приближава към Хелстен. То е кльощаво и косата му е сплъстена, парцаливи панталони висят по изпълнените с белези бедра; то поглежда враждебно към Хелстен.

— Имаш ли дъвка? — процежда момчето през зъби.

Хелстен впива очи в момчето. Но то дори не трепва. Държи ръцете в джобовете си и повдига от време на време панталоните си.

— Е, имаш ли дъвка, или не? — отново пита момчето разсърдено.

Хелстен е почти сигурен, че ако не намери дъвка, то ще се нахвърли върху него. Рови из джобовете си, напипва само един бонбон и му го подава. Но то тропва с крак.

— Дъвка — казва момчето заплашително.

Хелстен взема от ръката на жена си три дъвки и ги дава на момчето. То ги грабва, обръща се и побягва. Малко по-далеч спира, издърпва дъвката от хартията и започва да дъвче. После доволно се отдалечава и тегли дъвката от устата си като розов жартиер.

И други деца идват при Хелстен и той се срамува, че няма повече. Обръща им гръб и отива да седне на посивялата пейка до павилиона. Къщурките на работниците са еднакви, строени набързо. По улиците тичат деца и жени с разширени вени простират пране. Хелстен разтрива чело, струва му се, че повечето от тия деца са малчугани на самотни момичета от кибритения завод. Онова момче сигурно. Пренебрегнато, наглед рахитично хлапе, свикнало да плячкосва. Кой да го гледа, като момичето е на работа през деня и работи с взривяващи се клечки… Тези, които тичат тук, са все техни хлапета. Ежедневието им е такова, че когато и да е, може да стане взрив, те сигурно искат да си поживеят безгрижно. Вечер хвърлят маските от лицата си и се превръщат пак в хора, които имат свое лице, и тръгват да се веселят.

Хелстен е доволен, че се качват вече в автобуса и оставят далеч след себе си този рояк деца, които се опитват да тичат след тях.

Те са на прощалната вечеря в чест на англичаните в ресторанта. Поднасят им раци. Хелстен е държал вече реч и сега седи до жена си. Тя е облечена в сива рокля. На раменете й — розов дантелен шал. Роклята е отворена и Хелстен знае, че дантеленият шал покрива следите от предишната операция на гръбнака й. Малките изкривени пръсти на жена му държат чаша ликьор. Хелстен става изведнъж нежен към нея. Хваща я за ръка, нещо й шепне. Отиват на дансинга. Хелстен не може да танцува, но жена му знае това. Пийнал си е още, стиска ръката на жена си, навежда се и гледа усмихнат малкото й слабо лице.

— Слушай, не пий повече — умолява го тя.

— Няма, няма.

Те се връщат на масата и Хелстен веднага изпразва една чаша, закашля се, започва да му се вие свят, той е пиян. Жена му уплашено го оглежда. Главата му продължава да се люшка, не може да я овладее, забелязва смътно, че жена му гледа втренчено в масата и се опитва да спре сълзите си под клепачите. Хващат го за рамо и го водят надолу по стълбите към вратата. Той вдишва чист въздух и чувствува, че се е оправил. Организационният секретар е до него и пита дали сега е по-добре. Вече е по-добре и те се връщат на масата. Жена му го поглежда и въздъхва от облекчение, даже се усмихва.

Хелстен забелязва червенокосото момиче, което преведе речта му на английски. Седи срещу него, разпуснало червеникавата си коса. Хелстен става и отива да покани момичето на танц.

— Той не може да танцува — вика жена му на преводачката, като се смее. — Цялата му младост преминала в профсъюзното движение, затова не му е останало време да се научи.

— Няма значение — казва момичето.

Те отиват на дансинга. Някой пее силно: „Върви си, Джек, ти не трябва да идваш тук, не трябва, не трябва, не трябва…“

— Аз исках само да ви благодаря за това, че бяхте отличен преводач — казва Хелстен. — Аз не мога да танцувам, но опитайте все пак.

— Няма значение.

Хелстен пристъпва напред и се опитва да бъде в такт, но не може. Той се предава и те се движат почти на място.

— Какво мислите за моята жена? — пита Хелстен изведнъж.

— Сърдечна жена. Ние вече се сприятелихме.

— Така е, аз много я обичам — изплъзва се от Хелстен съвсем естествено и непринудено. Струва му се, че очите на момичето пак се навлажняват. — Тя, жена ми, ме слушала как говоря на един празник и тогава, изглежда, решила, че трябва да ме спечели, и всички казват, че това е най-хубавото, което някога ми се е случвало.

— Кога се оженихте?

— Преди две години. Ние и двамата не сме били женени по-рано.

Хелстен гледа надолу към нежното лице на девойката; косата й е мека и очите й го гледат спокойно. Хелстен не може да отклони погледа си от момичето; той знае, че се усмихва с пиянска усмивка, но това няма значение. Гърлото го стяга и изведнъж той започва да разказва за ония кибритени момичета.

Когато свършва, момичето му стисва леко ръката и сякаш казва отново с пресипнал глас и топли очи: „Ех, да знаехте само колко добре ви разбирам!“

Но момичето нищо не казва. Те танцуват незабелязано един след друг много танци. Тръгват си, Хелстен проправя път с огромните си длани и когато стигат до масата, стисва ръката на момичето. Силите не му стигат да я изпрати до мястото й, но тя се оправя добре и сама, а Хелстен тежко се свлича на своя стол.

През нощта в хотелската стая Хелстен седи полуоблечен и забравя да свали другата обувка от крака си. Втренчил е очи в пода. Жена му излиза от банята по нощница.

— Мисля да се оттегля, аз вече съм свършил своята работа. Някой по-млад да дойде на моето място — говори замислен Хелстен. — Казах им аз на другарите, че повече няма да се кандидатирам за председател…

— Разбира се, че ще се кандидатираш, не говори празни приказки — казва жена му.

— Другарите не повярваха, да, говоря глупости, викат. „Не си тръгвай сега и не ни оставяй в беда. По дяволите, ти да не си полудял!“ — казаха те.

— Прави са, как може да намислиш такова нещо — учудено го изгледа жена му.

— „През есента пак започват борбите за заплатите, как ще се отдръпнеш в такова време“ — настояваха другарите.

Жена му помага да си легне и го покрива грижливо.

— Аз тогава обещах… пак…

— Разбира се, какво биха правили без тебе — чува Хелстен спокойния глас на жена си, преди да е потънал в дълбок сън.

Тимо К. Мука
За последните дни от годината

Вуйчо Лаури замина на седемнадесети октомври, в последния ден на октомври се удави баба и през същия ден заваля първият траен сняг. След това нищо вече не изглеждаше интересно: кучетата бяха като болни, скучно беше да се седи дори на тавана на плевнята, като го нямаше вуйчо Лаури да пита какво се вижда отгоре. Напрежението изчезна, след като вуйчо Лаури не беше наблизо. На баба не държахме толкова и вуйчо Армас дори казваше, че при всяко положение щеше да се помине още тази зима — би било дори странно, ако изкара до Коледа.

На погребението на баба никой не плака.

Много не се говореше и за пътуването на вуйчо Лаури. В началото леля Мала и дядо бяха като че ли доволни, че от вуйчо Лаури нямаше вест, добре беше и това, че при заминаването вуйчо Лаури не беше взел реално погледнато нищо със себе си. През цялото лято имаше спорове и караници: дядо обвиняваше вуйчо Лаури, че бил повредил трактора. Сега работата я вършеше конят, тъй като нямаше пари за нов трактор. Вуйчо Армас се опита да защити идеята за нов трактор, но дядо беше твърд именно затова, защото непредприемчивият и плах вуйчо Армас се бе осмелил да постави въпроса за закупуването на нов трактор. Никой не знаеше къде беше отишъл вуйчо Лаури. Заминавайки, той все пак подхвърли, че ако се появи отново насам, пари поне няма да му липсват.

Беше средата на ноември, тъкмо бяхме седнали да обядваме, когато дядо каза: „Дали нашият Лаури няма да се върне скоро?“ С това той даде да се разбере, че свадите бяха забравени и че и той мислеше за Лаури. Въпреки това никой не отговори на неговия уж случайно подхвърлен въпрос.

На мен обаче вуйчо Лаури беше обещал да пише, тъй като не обичаше иначе никого.

— Аз заминавам! Всички тук са проклети дебелоглавци… Няма ли да ти е мъчно, като ме няма? — попита ме вуйчо Лаури, преди да замине.

Той се беше зачервил, а от стаята още се чуваше препирнята между дядо и леля Мала, от време на време и виковете на баба.

— Ще ти пиша. От тебе ще излезе мъж, а не празен дърдорко.

Оттогава чакам писмо.

След като погребаха баба, кучетата избягаха и въпреки че вуйчо Армас два пъти се опита да ги прибере, те пак изчезваха. Докато бяха за малко в къщи, ходеха с наведени глави, срамуваха се и тъга се четеше в техните очи.

Всеки ден извървявах по един километър до пощенската кутия да взема пощата и с разтреперани ръце търсех писмо, адресирано до мен. То обаче не идваше. Разгръщах вестника, да видя да не би писмото да се е скрило вътре. Уви!

Дядо също на няколко пъти взимаше пощата, разпръсната по масата, и оглеждаше писмата за леля Мала, но тогава тя излизаше от кухнята, полюлявайки дебелите си бедра, и грабваше писмата от ръцете на дядо.

— Бива ли да си така любопитен… нали знаеш кой ми пише любовни писма… от него са и тези.

Дядо въздъхна и се престори, сякаш нищо не се беше случило и като че ли него изобщо не го интересуваше какво носи пощенският раздавач. Също и равнодушието на леля Мала беше преструвка. Въпреки че се караха с вуйчо Лаури, тя го обичаше повече от вуйчо Армас. Един ден леля Мала каза на дядо: „Лаури толкова много обича Ейно — странно, че не му пише.“

Това тя го повтаряше в продължение на няколко дена, и то със съвсем сериозен тон: „Наистина съм учудена, че Лаури не пише на Ейно… тук нещо не е в ред.“

Един ден тя ме извика в своята стая. Беше седнала на леглото, краката си беше потопила в леген с вода, тъй като често й отмаляваха.

— Кажи ми сега, Лаури обеща ли да ти пише? Обеща ли да ти прати пари?

— Нищо не ми е обещал — казах и се престорих, че този въпрос изобщо не ме засяга.

Леля Мала не попита повече за това, въпреки че тайно се надявах тя да каже нещо за вуйчо Лаури. Можеше да ме попита дали случайно не зная накъде е заминал, дали е споменал нещо при заминаването си.

Леля Мада само въздишаше и разтриваше подпухналите си пръсти в топлата вода, а когато водата изстина, ме помоли да донеса нова от казана в сауната.

Сняг валя през ноември сравнително малко. Освен това беше топло и той се топеше, а през нощта замръзваше. На двора ставаше хлъзгаво и дядо не смееше да излезе изобщо навън, а вуйчо Армас му каза да си закове железни шипове на подметките. Дядо беше станал много раздразнителен и не говореше почти никак. Дори да кажеше нещо на леля Мала, то гласът му беше или сърдит, или се глезеше като малко дете, с което явно целеше да предизвика караница. Той седеше от сутрин до обед в люлеещия се стол, облечен в мръсни и скъсани дрехи, и пиеше чай, който леля Мала трябваше да вари на печката в сауната, тъй като кухненската беше развалена, а дядо казваше, че парите били свършили и не се знае дали ще се намерят скоро нови.

Можеше да се помисли, че дядо е станал стипца и неврастеник поради смъртта на баба, но в действителност не беше така. Истината беше, че дядо вече години наред не беше говорил с баба, пък и да беше говорил, нямаше да има голямо значение, тъй като баба от десетина години не разбираше нищо.

И на вуйчо Армас не му понасяше атмосферата в къщи. По-голямата част от деня той прекарваше у съседите, като непрекъснато повтаряше, че трябвало да отиде с елените в гората, но това си оставаше само на думи. Той ходеше до магазина и сечеше дърва и това всъщност беше всичко, което правеше.

Преструваше се, че е много загрижен от идването на снега. Казваше, че ледената покривка ще покрие всичко и елените няма какво да ядат. Десетки елени щели да умрат от глад тази зима. В действителност обаче не го беше много грижа за това. Той беше доволен, ако успееше да се напие някак си — самият той нямаше пукнат грош. Всички пари бяха у дядо.

В края на ноември вуйчо Армас ми даде в сауната глътка ракия, която бе останала на дъното на бутилката, и каза, че Лаури щял да си дойде за Коледа.

— Той винаги си идва за Коледа. И сега ще се върне.

После добави:

— И трябва да знаеш, че джобът му ще бъде пълен с пари. Вярваш ли?

— Вярвам…

— Лаури има пари колкото си иска, и на Армас ще даде… — избоботи той.

Леля Мала каза, че Армас страдал от комплексите на старите ергени, с което намекваше и за собствения си годеник, който редовно пишеше дълги писма и в тях подробно описваше всичко. Но както ние, така и леля Мала знаеше, че никога няма да се омъжи. Тя беше четиридесетгодишна, оплакваше се от болки в краката и бодежи в гърдите.

— Не съм вече за женене — въздишаше тя и веднага се засмиваше.

Когато и ноември отмина, изглеждаше, че и на леля Мала й е трудно така. И тя се нуждаеше от промени. Тя нямаше с кого какво да сподели. Лаури беше заминал, Армас висеше у съседите до среднощ, а дядо само мърмореше. През нощта леля Мала ме притискаше до своите меки гърди и ми шепнеше:

— Не се бой, моето момче, ще се грижим за тебе… леля Мала ще се грижи. Не се притеснявай, че дядо е станал такъв… старата Мала ще се грижи.

След време тя каза:

— Дали Лаури няма да се върне за Коледа?

Помислих си да я попитам дали и на нея й липсва Лаури и защо всички викаха по Лаури, докато беше в къщи, щом като сега толкова им липсва. Но леля Мала ме беше пуснала вече, обърна се към стената и веднага започна да хърка. Оттатък дядо беше станал от леглото, седеше сега в люлеещия се стол и викаше с дрезгав глас:

— Мала, Мала! Има ли чай? Жаден съм.

Леля Мала може би чу гласа на дядо, но се престори на заспала.

Вечер кучетата в селото виеха, там бяха и кучетата на вуйчо Лаури. Те не се чувствуваха добре при дядо и при леля Мала, а и мен не обичаха много. Една нощ в началото на декември сънувах вуйчо Лаури. Беше лято и той караше трактора покрай синора, а аз тичах след него и виках: „Дай и аз да покарам малко.“

Всеки ден следобед отивах до пощенската кутия, разгръщах внимателно вестника и се разочаровах всеки път, защото нямаше писмо. Защо не пишеше? През нощта в стаите беше студено, тъй като леля Мала се боеше да затопли добре печките — боеше се повече от мърморенето на дядо, отколкото от прокрадващия се в стаите студ. През нощта тя натрупваше върху мен и нея много одеяла, но колкото и добре да се завиваше, все се оплакваше от болките в краката.

С наближаването на Коледа дните ставаха все по-мрачни и краткият миг на провиделяване по обяд ставаше все по-къс. Въпреки това дядо не разрешаваше да се пали лампата преди пет часа, когато беше вече съвсем тъмно. В пет часа леля Мала най-после запалваше двете лампи в стаята, а дядо взимаше вестника и го четеше до късно вечерта. Една седмица преди Коледа леля Мала започна с коледното почистване. Дори и това дразнеше дядо. Той започна да плюе по пода и престана да се мие. Вуйчо Армас на няколко пъти се прибираше късно през нощта, разхождаше се още дълго нагоре-надолу из стаята и ме питаше шепнешком: „Дойде ли вест от Лаури?“

Бях като болен. Не исках да излизам, а вътре беше потискащо.

Помагах на леля Мала, колкото можех, да измие пода и стените. Проветрихме всички шкафове и дрехите. Навсякъде беше прашно и мръсно.

Два дни преди Коледа дядо и леля Мала се скараха.

— Недей да се ровиш в моите писма — крещеше леля Мала, цялата зачервена от възбуда, и размахваше писмото пред носа на дядо. — Добре знаеш от кого е, така че не е необходимо да се оглеждаш. Годеникът ми пише от града. Така да знаеш.

— Не се ровя в ничии писма — отвръщаше дядо.

— Не се ровиш ли? Всичко видях…

— Така ли? В собствената си къща се намирам и знам какво правя. Аз съм я строил още преди ти да се родиш… баба ти и аз…

— Това няма нищо общо — заяви леля Мала и полюлявайки бедрата си, напусна стаята, като тръшна на излизане така вратата, че стените се разтрепериха.

Когато вечерта запалиха лампите, дядо седна отново да чете вестника. В стаята беше толкова студено, че след малко той ме помоли да му завия краката с одеяло.

Леля Мала се разхождаше сърдита из стаята и се взираше от всеки прозорец навън. От време на време поглеждаше часовника, като че ли очакваше нещо.

Напрежението обзе и мен, беше ми трудно да седя на едно място. Леля Мала се обърна раздразнена към дядо:

— Защо почна всеки ден да четеш вестника, като досега никога не си го чел? Какво очакваш да откриеш в него?

Дядо сгъна бавно вестника. След това отвори уста и започна да крещи:

— Аз не чета вестника. Дори и да чета, аз търся да видя дали не са заловили някой познат бандит… и като не открия, съм доволен.

После дядо се засмиваше и гледаше злорадо леля Мала.

— Познати бандити, значи — сопна се леля Мала. — Знае се кои са тези бандити…

Дядо се изплю на пода до краката на леля Мала и каза:

— Недей, скъпа Мала, да бъдеш така лоша, и то сега, преди Коледа.

Леля Мала избухна в смях, който бързо се превърна в ридание. Беше станала безмълвна от грижи и болка.

Нощта преди Бъдни вечер валя сняг, но времето беше меко, така че той бързо се стопи. Вуйчо Армас отиде още от сутринта в селото да търси ракия, но още по обяд се върна разстроен с посивяло лице. В джоба си носеше страница от стар вестник, която беше взел от съседите.

— Няма ги кучетата на Лаури — каза той, като че ли беше отишъл да търси някакви кучета.

— Не намери ли ракия? — попита дядо.

Леля Мала вареше каша в кухнята. Щом влезе, вуйчо Армас й подаде вестника и каза:

— Лаури е в затвора.

Той посочи с пръст съобщението.

Леля Мала застина на мястото си разкрачена, с глупаво изражение на лицето. След това ми подаде тенджерата, взе вестника и прочете съобщението, без да погледне към прегърбената и сива фигура на вуйчо Армас.

— Значи, в затвора — успя да каже тя и заплака.

След това настъпи мълчание.

Дядо не каза нищо — прочете съобщението, поклати се малко в стола и отиде да си легне.

Навън времето омекна съвсем и привечер заваля дъжд. Въпреки че преди малко бях прочел, че вуйчо Лаури е в затвора заради обир и две кражби, все ми се струваше, че той изведнъж ще влезе тук, ще седне на масата, ще си сипе каша и ще извика: „Ето ме и мен, скъпи приятели, отново у дома.“

Нервно ходех от стая в стая. Вуйчо Армас беше седнал на стола до вратата и говореше ту за кучетата на Лаури, ту за дъжда, който продължаваше да вали навън, ту пък за себе си, колко празен и нищожен се чувствувал. Той беше почти петдесетгодишен и през целия си живот не беше постигнал нищо.

Леля Мала запали свещите. Към шест часа изядохме коледната каша с варено месо. През цялата вечер дядо не обели нито дума. Гледаше сърдито леля Мала и мен — колко месо ще изядем. Той самият взимаше месото от чинията си с пръсти, гризеше го и го смучеше, като в крайна сметка остави много хубави парчета недоядени.

Всички си легнаха рано, но аз стоях буден до късно зад гърба на леля Мала и очаквах да чуя стъпките на вуйчо Лаури.

Навън дъждът продължаваше. Снегът се бе превърнал в киша. Леля Мала дишаше тежко и въздишаше насън.

На Коледа дядо продължи да мълчи както на Бъдни вечер. Свил вежди, той се взираше в една точка на стената, като избягваше да поглежда към вуйчо Армас или леля Мала. Той се мръщеше и кашляше силно, но не казваше нищо. Леля Мала приготви няколко пъти чай и го поднасяше на дядо, без да трябва той сам да си поисква. Тишината ме дразнеше. Разхождах се неспокоен из стаята, гледах от прозореца навън към пътя, който водеше в селото.

Значи, така се случи. Вече нямаше смисъл да се чака нито писмо, нито вуйчо Лаури или все пак… Тази гробна тишина само на неговото отсъствие ли се дължеше? Какво се беше случило? Защо му е трябвало да се забърква в такава истории?

Мислех си за предишните Коледи. Тогава всички си бяха в къщи, но дали наистина беше по-различно? Вуйчо Лаури винаги беше неспокоен и все му се искаше да замине нанякъде, дядо дразнеше леля Мала, а баба си говореше несвързани неща.

След коледните празници настъпиха студове. Вуйчо Армас тръгна на работа веднага след празниците, стегна ските и прегледа въжетата. Леля Мала беше щастлива, че той заминаваше, но вуйчо Армас се върна още същата вечер мъртвопиян и легна болен.

— Иди ти, Ейно, да нацепиш дърва, за да може госпожица Мала поне да сготви — каза вуйчо Армас. — И прибери кучетата… тук е така тихо, като ги няма дечицата.

— Е, доста ще да е болен Армас, щом като и дърва не може да нацепи — казваше язвително леля Мала, а дядо го гледаше втренчено, като че ли го виждаше за пръв път.

Отидох да прибера кучетата през последния ден на годината. Беше много студено и затова кучетата сигурно с охота се съгласиха да се върнат. Навръх Нова година заваля сняг и студът отпусна, но само след три дни на кучетата отново им дотегнаха дядо и леля Мала и си отидоха.

Допълнителна информация

$id = 4299

$source = Моята библиотека

Издание:

Сборник. Финландски разкази

Първо издание

Редактор: Георги Вълчев

Художник: Красимира Златанова

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректор: Людмила Стефанова

Излязла от печат юли 1978 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул, „Г. Генов“ 4

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, бул. „Хр. Ботев“

 

Suomalalsia kertomuksia

KOONNUT IA TOIMITTANUT:

tri Georgi Voltsev

Kustannus NARODNA KULTURA

Sofia, 1978