Ана Холси беше на средна възраст, имаше маджунено лице, тежеше сто и десет килограма и беше облечена в черен костюм с мъжка кройка. Очите й бяха лъскави черни копчета, бузите — меки като лой, а и на цвят същите. Седеше зад писалище от черно стъкло, което ми напомняше за гробницата на Наполеон, и пушеше цигара с черно цигаре, дълго колкото сгънат чадър.
— Трябва ми мъж — рече тя.
Гледах как тръска пепелта от цигарата върху лъскавата повърхност на бюрото, където течението от отворения прозорец къдреше люспиците пепел и ги разпиляваше.
— При това да е достатъчно хубав, за да има успех пред жена, която си я бива, и толкова як, че да може да излезе насреща на екскаватора. Да се чувства у дома във всяко заведение, да е нахакан като радиоговорител, дори повече; да носи удари с парен чук и да си мисли, че някоя кабаретна хубавица го е тупнала с франзела.
— Лесна работа — рекох. — Трябва ти отбор по ръгби, киноартист и отбор по бейзбол.
— Ти може да свършиш работа — продължи Ана, — но трябва да се постегнеш. Двайсет долара дневно плюс разноските. От години не съм преотстъпвала случай, но този не е по моята част. Аз съм по тънката детективска работа и печеля парите си, без да ме е страх, че ще ми строшат главата. Я да видим дали Гладис ще те хареса.
Обърна цигарето и натисна с него копчето на черна хромирана вътрешна уредба.
— Ела да изпразниш пепелника на Ана, мила.
Вратата се отвори и в стаята влезе висока блондинка, по-издокарана от херцогинята на Уиндзор. Полюшвайки бедра, тя прекоси стаята с елегантна походка, изпразни пепелника на Ана, погали тлъстата й буза, дари ме с душераздирателен поглед и пак излезе.
— Гладис май се изчерви — отбеляза Ана, след като вратата се затвори. — Струва ми се, че все още те бива.
— Изчерви се колкото аз ще вечерям с Дарил Занук — рекох. — Стига с твоите щуротии. Каква е работата?
— Да се очерни едно момиче. Червенокоса, с очи „ела с мен в леглото“. Работи за един комарджия и е впила нокти в синчето на виден богаташ.
— Какво да правя с нея?
— Работата е мръсничка, Филип — въздъхна Ана. — Ако има полицейско досие, трябва да го изровиш и да го хвърлиш в лицето й. Ако няма, което е по-вероятно, защото е от добро семейство, ти решаваш какво да правиш. Понякога ти хрумва по нещо, нали?
— Не си спомням кога за последен път ми е хрумнало нещо. Кой е комарджията и кой богаташът?
— Марти Естел.
Понечих да стана, после се сетих, че от месец бизнесът ми не върви и ми трябват пари. Пак се отпуснах на стола.
— Може да си навлечеш неприятности, естествено — рече Ана. — Не съм чувала Марти да е пречукал някого посред бял ден на градския площад, но не си и поплюва.
— От неприятности си вадя хляба — отвърнах аз. — Двайсет долара на ден и гарантирани двеста и петдесет, ако свърша работата.
— Трябва да остане нещо и за мен — изквича Ана.
— Както искаш. Хамали из града колкото щеш. Радвам се, че се видяхме, изглеждаш толкова добре. Довиждане, Ана.
Този път станах. Животът ми не струваше кой знае колко, но поне толкова заслужаваше. Разправяха, че Марти Естел не си поплюва, имал зад гърба си добри помощници и необходимата закрила. Живееше в Западен Холивуд, на Крайбрежния. Не работел грубо, но хване ли се изобщо на работа — чакай изненади.
— Седни, съгласна съм — изкикоти се Ана. — Аз съм бедна, съсипана старица, която се мъчи да върти първокласна детективска агенция само на тлъстини и лошо здраве, така че вземай последния ми цент и ми се присмивай. Седнах отново.
— Кое е момичето?
Казва се Хариет Хънтрес[1] — именцето пасва на ролята й. Живее в „Ел Милано“ на „Норт Сикамор“ хиляда деветстотин и някой номер, много шикозен блок. Баща й фалирал през трийсет и първа и скочил от прозореца на кантората си. Майката е починала. Има по-малка сестра, учи в пансион в Кънектикът. Нещичко от тия данни може да ти послужи.
— Кой изрови всичко това?
— Клиентът има куп фотокопия на полици, които синчето дало на Марти. За петдесет хилядарки. Синчето — то е осиновено от стария — отрича, както може да се очаква от един хлапак. Та клиентът дал фотокопията за експертиза при някой си Арбогаст, който се прави, че си разбира от работата. Съгласил се човекът, поразровил тук-там, но и той като мен се задъхва от тлъстини, а то си иска търчене, та вече не се занимава със случая.
— Но бих могъл да поговоря с него, нали?
— Не виждам защо не — кимна Ана с няколко от брадичките си.
— Този клиент… има ли си име?
— Синко, очаква те приятна изненада. Можеш да го видиш лично… още сега. Тя пак натисна копчето на уредбата. — Покани господин Джийтър да влезе, скъпа.
— Тази Гладис — обадих се — има ли си постоянен приятел?
— Няма да закачаш Гладис! — почти ми кресна Ана. — Тя ми носи годишно по осемнайсет хилядарки от бракоразводни дела. Който я пипне с пръст, Филип Марлоу, пиши го кремиран.
— Все някой ден ще сгреши и ще падне — рекох. — Защо аз да не я уловя?
Отварянето на вратата прекрати спора.
Не бях го видял в облицованата с дървена ламперия приемна. Сигурно е чакал в друга стая. Чакането не му бе доставило удоволствие. Влезе стремглаво, затвори бързо вратата, измъкна от жилетката си тънък осмоъгълен платинен часовник и го погледна кръвнишки. Беше висок, слаб, бялорус, в спортен костюм на тънко райе с младежка кройка. На ревера си носеше розова пъпчица. Лицето му бе напрегнато, замръзнало, с леки торбички под очите и доста пълни устни. Държеше абаносов бастун със сребърна дръжка, беше обут с гети, можеше да мине за наперен шейсетгодишен, но аз му дадох десетина отгоре. Не го харесах.
— Изтекоха двайсет и шест минути, госпожице Холси — рече с леден глас — А аз, знаете ли, ценя времето си. Благодарение на това успях да натрупам доста пари.
— Мъчим се да спасим част от парите ви — провлечено рече Ана. И тя не го харесваше. — Съжалявам, че се наложи да чакате, господин Джийтър, но искахте да видите избрания от мен детектив и трябваше да го повикам.
— Не ми се вижда подходящ — рече господин Джийтър и ме изгледа мръсно. — Имах предвид джентълмен…
— А вие да не сте Джийтър от „Тютюнев път“[2]? — подхвърлих аз.
Той пристъпи бавно към мен и повдигна леко бастуна си. Студените му очи се впиха в мен като нокти.
— Вие ме оскърбявате — каза. — Мен… човек с моето положение!
— Чакайте сега! — подзе Ана.
— Няма да чакам! — отрязах. — Този тук заяви, че не съм джентълмен. Може и така да е според човек с неговото положение… не му знам положението… но човек с моето положение не търпи хапливи забележки от когото и да било. Не мога да си позволя. Освен, разбира се, ако са неволни.
Господин Джийтър настръхна и ме изгледан кръвнишки. Пак извади часовника си и му хвърли едно око.
— Двайсет и осем минути — каза. — Извинявам се, млади човече. Нямах намерение да бъда груб.
— Чудесно И аз знаех от самото начало, че не сте Джийтър от „Тютюнев път“.
Това едва не го подпали отново, но той го пусна покрай ушите си. Не беше сигурен какво искам да кажа.
— Един-два въпроса, докато сме тук — продължих. — Склонен ли сте да дадете на тази Хънтрес малко пари… за разноски?
— Нито цент! — излая той. — Защо да давам?
— Да речем, нещо като рента. Да предположим, че тя се омъжи за сина ви. С какво ще разполага той?
— Засега с по хиляда долара месечно от попечителен фонд, основан от майка му, покойната ми съпруга. — Той склони глава. — Когато навърши двайсет и осем — с много повече.
— Не можем да упрекнем момичето, задето се опитва да го докопа — рекох. — Особено в днешно време. А Марти Естел? Не би ли могло да се уреди нещо с него?
Той смачка сивите ръкавици в осеяната си с лилави вени ръка.
— Той не може да си прибере законно парите от този дълг. Това са пари, проиграни на комар.
Ана въздъхна отегчено и разпръсна с два пръста пепелта по бюрото.
— Естествено — казах. — Но комарджиите не могат да се оставят да им погаждат такива номера. В края на краищата, ако синът ви беше спечелил, Марти щеше да му се издължи.
— Това не ме интересува — процеди равнодушно високият слаб мъж.
— Да, но представете си Марти с тези полици за петдесет хилядарки, които не струват пукнат цент. Сън няма да го хване, нали?
Господин Джийтър сякаш се позамисли.
— Искате да кажете, че има опасност от насилие? — подхвърли почти любезно.
— Трудно е да се каже. Марти държи заведение от висока класа, има добра клиентела от филмовите среди. Трябва да мисли за реномето си. От друга страна обаче, си е мошеник и познава доста хора. Могат да ви се случат някои неща… Докато Марти е много далече от местопроизшествието. Трябва да знаете, че не се оставя да го тъпчат. Веднага взема мерки.
Господин Джийтър погледна часовника си и това го раздразни. Отново го напъха в жилетката.
— Всичко това е ваша работа — отсече той. — Прокурорът ми е личен приятел. Ако тази задача не е по силите ви…
— Да, но все пак слязохте толкова ниско, че да дойдете на нашата улица. Нищо че прокурорът е в джоба на жилетката ви… заедно с часовника.
Той сложи шапката си, нахлузи едната ръкавица, потупа с бастуна върха на обувката си, отиде до вратата и я отвори.
— Искам резултати и плащам за тях — каза студено. — Понякога дори плащам щедро, макар че не минавам за щедър. Смятам, че се разбрахме.
И след като за малко не намигна, излезе от стаята. Вратата се затвори бавно и безшумно, подпряна от въздушната възглавница на автомата. Погледнах Ана и се усмихнах широко.
— Сладък е, нали? — рече тя. — Трябват ми осем като него за пълен комплект.
Измъкнах от нея двайсет долара — за разноски.
Арбогаст, когото търсех, Джон Д. Арбогаст държеше кантора на „Булеварда на залеза“. Обадих му се от една телефонна кабина. Отговори ми мазен, леко свистящ глас — като на човек, който току-що е спечелил състезание по надяждане с торти.
— Господин Джон Арбогаст ли е?
— Да.
— Тук е Филип Марлоу, частен детектив. Работя по един случай, за който сте дал експертно мнение. Клиентът се казва Джийтър.
— Да?
— Може ли да намина да поговорим, след като обядвам?
— Да. — И затвори. Реших, че не е от приказливите.
Наобядвах се и подкарах към кантората му. Намираше се на изток от Айвар в стара двуетажна сграда, облицована с тухли, наскоро боядисвана. На долния етаж имаше магазини и ресторант. От входа тръгваше широка права стълба, която водеше към втория етаж. На указателя долу прочетох: „Джон Д. Арбогаст, ап. 212“.
Изкачих се по стълбата и се оказах в широк прав коридор, успореден на улицата. Някакъв мъж в бяла престилка стоеше до отворена врата малко по-надолу вдясно. Над челото му стърчеше кръгло огледалце, а на лицето му беше изписано недоумение. Влезе в кабинета си и затвори вратата.
Тръгнах в обратна посока и изминах половината коридор. На една врата откъм „Булеварда на залеза“ пишеше: „Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Частен детектив. Влезте.“ Вратата се отвори безпрепятствено към малък вестибюл без прозорци, където имаше две кресла, няколко списания, два пепелника на стойки. Имаше също два лампиона и полилей на тавана, всички запалени. Подът бе застлан с евтин, но дебел и нов килим. Отсреща имаше втора врата, на която пишеше: „Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Вход за външни лица забранен.“
Когато отворих вратата, зазвъня звънец, който продължи да бръмчи до затварянето й. Не последва нищо. В чакалнята нямаше никой. Вътрешната врата не се отвори. Приближих се до стената и се ослушах — отвътре не се чуваше говор. Почуках. Пак нищо. Опитах бравата. Топката се завъртя, отворих вратата и влязох.
Тази стая имаше два прозореца, гледащи на север, и двата плътно затворени и закрити с пердета. По первазите се стелеше прах. Имаше бюро, два картотечни шкафа, килим като килим и стени като стени. Отляво на друга остъклена врата пишеше: „Джон Д. Арбогаст. Лаборатория. Вход забранен.“ Стори ми се, че може и да запомня името.
Стаята, в която стоях, беше малка. Като че ли твърде малка дори за месестата ръка, отпусната неподвижно на ръба на бюрото, стиснала дебел молив, като онези, които използват дърводелците. Китката й нямаше повече косми от една чиния. От ръкава на сакото се подаваше не особено чист маншет на риза. Останалата част от ръкава се губеше зад другия край на бюрото. То не беше високо, така че и човекът сигурно не бе много висок. От моето място виждах само ръката до китката и краищата на ръкавите. Тихо излязох в антрето и заключих вратата към коридора, така че да не може да се отвори отвън, угасих трите лампи и се върнах в лабораторията. Заобиколих бюрото.
Той наистина беше дебел, страхотно дебел, далеч по-дебел от Ана Холси. Съдейки по онази част от лицето му, която се виждаше, то ми се стори колкото баскетболна топка. Дори сега имаше приятно розов цвят. Той бе коленичил на пода. Голямата му глава опираше в бюрото — в заострения горен край на отвора за краката, а лявата му длан затискаше парче жълта хартия на пода. Пръстите му бяха разперени и жълтата хартия се показваше между пролуките, доколкото може да има пролуки между такива дебели пръсти. Той като че ли натискаше здраво пода, но всъщност не беше така. Крепеше го собствената му тлъстина. Тялото му беше сгънато върху огромните бедра, чиито месища и сланина го удържаха в това положение — коленичил в устойчива поза. Само двама яки крайни защитници можеха да го съборят. Не беше редно в момента да си мисля такива неща, но това ми хрумна. Междувременно избърсах потта от врата си, макар да не беше горещо.
Косата му бе прошарена и късо подстригана, а шията — нагъната като хармоника. Краката му, както при повечето дебели хора, бяха малки, обути в черни лъскави обувки, притиснати една до друга, противно чисти. Беше облечен в черен костюм с доста лекета. Наведох се и забих пръсти в бездънната тлъстина на врата му. Вероятно там някъде имаше артерия, но не можах да я напипам, пък и беше безполезно. Между подпухналите му колене на килима се беше разляло тъмно петно…
Коленичих и повдигнах месестите пръсти, които притискаха парчето жълта хартия. Бяха хладни, но не студени, меки и малко лепкави. Листчето беше от бележник. Щеше да е много хубаво, ако на него имаше някакво известие, но там бяха нанизани само неясни, безсмислени драсканици, не думи, дори не букви. Опитвал се е да напише нещо, след като са го застреляли — вероятно дори е смятал, че пише нещо, но е успял да остави само драскулки.
Сетне се е свлякъл, все още държейки листа, захлупил се е на пода с дебелата си ръка, стиснал в другата големия молив, отпуснал е телеса върху огромните си бедра и така е умрял. Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Потаен. Дяволски потаен. Беше ми казал три пъти „да“ в слушалката и нищо повече. И ето го сега.
Избърсах с носната си кърпа дръжките на вратите, угасих лампите в антрето, захлопнах външната врата да се заключи и побързах да напусна сградата, а после и квартала. Доколкото ми се стори, никой не ме видя. Доколкото ми се стори.
Както ми беше казала Ана, хотел „Ел Милано“ се намираше на „Норт Сикамор“ и заемаше почти цялото разстояние между две преки. Паркирах съвсем близо до предния двор и приближих до светлосиния неонов надпис над входа на сутеренния гараж. Слязох по оградената с перила рампа в ярко осветеното пространство, изпълнено с лъскави коли и студен въздух. От остъклената будка излезе строен негър с не много тъмна кожа, в идеално чист работен комбинезон.
— Зает ли си? — попитах го.
— И да, и не, сър.
— Колата ми отвън трябва да се позабърше. Срещу петарка.
Номерът не мина. Не беше от лесните. Кестенявите му очи станаха дълбокомислени, вперени в далечината.
— Чак толкова ли е замърсена, сър? Мога ли да попитам ще искате ли още нещо?
— Дреболия. Тук ли е колата на госпожица Хариет Хънтрес?
Видях го как плъзна поглед покрай лъскавата редица коли към един светложълт автомобил с черен гюрук, който биеше на очи като клозет насред преден двор.
— Да, сър. Тук е.
— Искам да зная номера на апартамента й и как да стигна до него, без да минавам през фоайето. Аз съм частен детектив. — Показах му значката. Той я погледна, но не му направи впечатление. Пусна най-тънката усмивчица, която съм виждал.
— Пет долара е прилична сума за един работник, сър. Но не достатъчна, за да рискувам службата си. Разликата е колкото от тук до Чикаго, сър. Предлагам да си спестите петте долара и да се възползвате от обичайния начин на влизане.
— Бива си те — рекох. — Какъв ли ще станеш, като пораснеш?
— Вече пораснах, сър. На трийсет и четири години съм, сполучих в брака, имам две деца. Довиждане, сър. — И той се врътна кръгом.
— Ами… довиждане. И прощавай, че воня на уиски. Току-що пристигам от Бют[3].
Тръгнах обратно покрай рампата, излязох на улицата и се запътих към мястото, където трябваше да отида още в самото начало. Трябваше по-рано да си дам сметка, че в хотел като „Ел Милано“ няма да постигна нищо с пет долара и една значка. Вероятно негърът вече звънеше на рецепцията.
Огромната сграда беше в мавритански стил с гипсова мазилка, с великолепни инкрустирани фенери в предния двор и огромни финикови палми. Входът на хотела беше при чупката на Г-образната сграда: изкачваш се по мраморно стълбище и минаваш през облицована с калифорнийска мозайка арка.
Един портиер ми отвори вратата. По размери фоайето се приближаваше до стадион. Беше застлано със светлосин килим, подплатен с дунапрен. Беше толкова мек, че ми се дощя да легна и да се потъркалям. Прегазих, затънал до глезените, до рецепцията, облакътих се на гишето и срещнах втренчения поглед на един блед и слаб служител с мустачки, тънки като сламка. Той ги поглади и погледна през рамото ми към огромна делва като на Али Баба, която можеше да побере цял тигър.
— Тук ли е госпожица Хънтрес?
— За кого да съобщя?
— За господин Марти Естел.
Не ми провървя повече, отколкото в гаража. Той натисна нещо с левия си крак. Синьо-златистата врата в дъното на рецепцията се отвори, оттам излезе едър мъжага с червеникаворуса коса с пепел от пура по жилетката, облегна се разсеяно на гишето и се втренчи в делвата на Али Баба, сякаш се мъчеше да проумее дали не е плювалник. Служителят повиши глас:
— Вие ли сте господин Марти Естел?
— Идвам от негово име.
— Това е вече нещо друго. А как се казвате, сър, ако мога да попитам?
— Можеш да попиташ — рекох. — Но може да не ти кажа. Така ми е наредено. Съжалявам, че упорствам и тъй нататък.
Не хареса обноските ми. И като цяло не ме хареса.
— Боя се, че няма как да съобщя за вас — рече студено. — Господин Хокинс, мога ли да се посъветвам с вас по един въпрос?
Червеникаворусият откъсна поглед от огромната делва и се приближи на разстояние една палка от мен.
— Да, господин Грегъри? — прозина се той.
— Майната ви и на двамата — казах аз. — Това важи и за приятелките ви.
Хокинс се ухили.
— Ела в кабинета ми, приятел. Да видим дали ще можем да те оправим.
Последвах го в кучешката колиба, откъдето беше излязъл. Тя побираше само едно миниатюрно бюрце, два стола, висок плювалник и отворена кутия с пури. Той облегна задник на бюрото и ми се усмихна широко и дружелюбно.
— Не ти мина гладко номерът, нали, приятел? Аз съм детективът на хотела. Думай!
— Някои дни ми се ще да мине гладко — казах аз, — ама друг път ми иде да действам като щипки за къдрене. — Извадих портфейла си и му показах значката и малкото фотокопие на разрешителното ми в найлонов калъф.
— А, значи си от нашите? Трябваше първо мен да потърсиш.
— Не ще и дума. Само че не бях чул за теб. Искам да се видя с тая Хънтрес. Тя не ме познава, но имам работа с нея, и то не от шумните работи.
Той се отдръпна метър и половина странишком и премести пурата в другия край на устата си. Загледа се в дясната ми вежда.
— Какво става? Защо се опитваш да купиш оня негър долу? Имаш ли пари за такива разноски?
— Може би.
— Аз съм добър човек. Но трябва да пазя клиентите.
— Пурите ти са на привършване — рекох, поглеждайки кутията, в която имаше близо стотина. Взех две, помирисах ги, сложих ги върху сгъната десетдоларова банкнота и ги върнах на мястото им.
— Много мило — каза той. — Май ще се разберем. Какво искаш?
— Кажи й, че ме праща Марти Естел. Тя ще ме приеме.
— Това може да ми струва службата.
— Няма. Имам зад гърба си важни хора.
— На какво разстояние от гърба ти?
Посегнах към десетачката си, но той отблъсна ръката ми.
— Ще рискувам — рече.
Вдигна телефона, поиска апартамент 814 и си затананика. Тананикането звучеше като мученето на болна крава. Изведнъж се наведе напред и на лицето му цъфна сладка усмивка. Гласът му стана мазен.
— Госпожица Хънтрес? Тук е Хокинс. Разбира се, вие се срещате с доста хора, госпожице Хънтрес. При мен е един джентълмен, иска да се види с вас и да ви предаде нещо от господин Естел. Не можем да го пуснем без ваше съгласие, защото не желае да каже името си… Да, Хокинс, детективът на хотела, госпожице Хънтрес. Да, казва, че не го познавате лично, но ми изглежда човек на място… Добре. Много благодаря, госпожице Хънтрес. Ще го изпратя веднага.
Затвори телефона и го поглади нежно.
— Липсваше ти само малко музика за фон — обадих се аз.
— Можеш да се качиш — произнесе унесено. Бръкна разсеяно в кутията и взе сгънатата банкнота. — Фантастична — промълви той. — Всеки път, когато си помисля за тази мадама, се налага да изляза и да походя из близките улици. Да вървим.
Пак се върнахме във фоайето, Хокинс ме придружи до асансьора и ми кимна заговорнически да влизам. Докато вратите на асансьора се затваряха, видях, че се запъти към изхода, вероятно да обикаля улиците.
Асансьорът бе застлан с килим, имаше огледала и скрито осветление. Издигаше се плавно като живак в термометър. Вратите се разтвориха с леко съскане, закрачих по мъхестата пътека в коридора и стигнах до вратата с номер 814. Натиснах бутончето на звънеца, вътре запяха камбанки и вратата се отвори.
Тя носеше светлозелена вълнена рокля и малка шапка, килната над ухото й като пеперуда. Очите й бяха раздалечени и помежду им имаше място за мисли. Бяха с цвета на лазурит, а косата й беше тъмночервена, като укротен, но все още опасен пламък. Беше прекалено висока, за да е красива. Имаше изобилие от грим на съответните места, а цигарата, която държеше срещу мен, беше с вграден мундщук, дълъг шест-седем сантиметра. Не изглеждаше непреклонна, но като че ли беше чула всички отговори и бе запомнила онези, които според нея можеха някога да й влязат в работа. Огледа ме хладно.
— Е, какво има да ми предаваш?
— Трябва да вляза — рекох. — Не мога да говоря прав.
Тя се засмя равнодушно, а аз се промуших между касата и върха на цигарата й и влязох в дълга, доста тясна стая с изобилие от красиви мебели, прозорци, пердета; всичко тук беше пищно. Газовата камина гореше. Срещу камината имаше красиво розово канапе, пред него — копринен персийски килим, а встрани ниска масичка с бутилка уиски и сифон, лед в кофичка, всичко, което те предразполага да се чувстваш уютно и приятно.
— Не е зле да пийнеш — каза тя. — Сигурно не можеш да говориш без чаша в ръката.
Седнах и посегнах към бутилката. Момичето се отпусна в едно кресло и кръстоса крака. Сетих се как Хокинс обикаля близките улици. Разбирах го донякъде.
— Значи идваш от името на Марти Естел — каза тя, след като не прие да й налея.
— Никога не съм му виждал физиономията.
— Очаквах нещо подобно. Какво кроиш, нещастнико? Само да разбере Марти как използваш името му!
— Умирам от страх. Защо ме пусна?
— От любопитство. Отдавна очаквам да ме на обиколи някой като теб. Не отбягвам неприятностите. Ти си някакво ченге, нали?
Запалих цигара и кимнах.
— Частен детектив. Искам да ти предложа една сделка.
— Предлагай. — Тя се прозина.
— Колко ще искаш, за да оставиш на мира младия Джийтър?
Тя пак се прозина.
— Заинтригува ме… думи нямам да ти опиша колко малко.
— Не ме плаши до смърт. Кажи откровено колко искаш. Или може би те оскърбявам?
Тя се усмихна. Имаше хубава усмивка и красиви зъби.
— Сега съм от лошите момичета. Но не ми се налага да искам. Те сами ми ги носят, завързани с панделка.
— Старият е малко буен. Твърди, че има връзки навсякъде.
— Връзките не струват пари.
Кимнах и отпих от чашата. Хубаво уиски беше. Всъщност превъзходно.
— Наумил си е да не получиш нищо. Ще те оклеветят. Ще те окалят. А не искам да стане така.
— Нали за него работиш?
— Странно, а? Сигурно можех да подходя по-ловко, но сега просто нищо не ми идва наум. Колко ще искаш… и изобщо ще искаш ли нещо?
— Да речем, петдесет бона.
— Петдесет за теб и още петдесет за Марти, а?
Тя се разсмя.
— Трябва да знаеш, че Марти не обича да му се бъркам в работите. Мислех само за себе си.
Отново кръстоса крака. Сложих си още една бучка лед в чашата.
— Имах предвид петстотин — казах аз.
— Петстотин какво? — попита тя недоумяващо.
— Долара… не ролсройси.
Момичето се засмя от все сърце.
— Много си забавен. Би трябвало да те пратя по дяволите, но обичам кестенявите очи. Топли кестеняви очи със златисти петънца.
— Напразно се хабиш. Нямам пукнат цент.
Усмихна се и пъхна нова цигара между устните си. Станах да я запаля. Тя вдигна глава и се взря в очите ми. В нейните проблеснаха пламъчета.
— Може би аз вече имам някой и друг цент — продължи тя.
— Може би затова той е наел онзи шишко… да не можеш да го разиграваш. — Седнах пак.
— Кой кого е наел?
— Старият Джийтър е наел един дебелак на име Арбогаст. Той се е занимавал със случая преди мен. Не знаеше ли? Пречукали са го днес следобед.
Казах го безцеремонно, за да я стресна, но тя не трепна. Предизвикателната усмивка не напусна краищата на устата й. Очите не промениха изражението си. Само си пое въздух.
— Какво ме засяга това?
— Не зная. Не зная кой го е убил. Станало е в кантората му около пладне или малко по-късно. Може да няма нищо общо със случая Джийтър. Но е точно навреме — веднага след като ми възложиха този случай и преди да сваря да поговоря с него.
Тя кимна.
— Разбирам. Смяташ, че е работа на Марти. И ти, разбира се, си уведомил полицията, нали?
— Разбира се, че не съм.
— Тук издишаш малко, братле.
— Да. Но дай да се разберем за цената и по-добре да е ниска. Защото, каквото и да ми сторят ченгетата, Марти и ти няма да се отървете с по-малко, щом узнаят… ако узнаят.
— Малко шантаж — констатира момичето невъзмутимо. — Смятам, че мога да се изразя така. Не преигравайте, кестеняви очи. Впрочем как се казваш?
— Филип Марлоу.
— Тогава слушай, Филип. Някога се движех в прилично общество. Родителите ми бяха почтени хора. Старият Джийтър разори баща ми — благопристойно и законно, както такива мръсници разоряват хората, но важното е, че го разори и баща ми се самоуби, а майка ми умря; по-малката ми сестра ходи на училище и може би не подбирам много начините да се сдобия с пари, за да се грижа за нея. А някой ден може да се погрижа и за стария Джийтър… дори ако за целта се наложи да се омъжа за сина му.
— Доведен син, осиновен — вметнах аз. — Нямат кръвна връзка.
— Въпреки това пак ще го заболи, братле. А след две години момчето ще разполага със сума ти долари. Мога да напакостя и повече… нищо че си пийва здравата.
— Не би казала това пред него, нали?
— Така ли? Погледни зад гърба си, копой. Трябва да идеш да ти почистят ушите.
Станах и светкавично се обърнах. Той беше на две крачки от мен. Влязъл бе през някоя от вратите и се бе промъкнал до мен, докато аз се скъсвах да остроумнича, тъй че изобщо не го бях чул. Беше едър блондин, облечен в спортен костюм, с шалче под отворената яка на ризата. Лицето му бе зачервено, очите блестяха и не бяха фокусирани. Беше подпийнал въпреки ранния час.
— Разкарай се, докато още можеш да вървиш — озъби се той. — Чух всичко. Хариет може да разправя каквото си иска за мен. Това ми харесва. Чупката, преди да съм ти натикал зъбите в гърлото!
Момичето зад мен се засмя. Това не ми хареса. Пристъпих към едрия блондин. Той замига. Колкото и едър да беше, щях да се справя лесно с него.
— Смачкай го, скъпи — процеди тя равнодушно зад гърба ми. — Обичам да гледам как на тия ежковци им се подгъват коленете.
Изгледах я злобно през рамо. Тук сбърках. В момента той едва ли можеше да се цели добре, но колко му е да улучиш неподвижна стена. Удари ме, докато бях обърнал глава. От такъв удар боли. Цапардоса ме яко в края на челюстта.
Политнах встрани, понечих да се разкрача, но се подхлъзнах на килима. Плонжирах някак си, но главата ми се блъсна в нещо, което се оказа по-твърдо от нея.
С премрежени очи за миг зърнах червеното му лице, победоносно озъбено над мен. Струва ми се, че изпитвах някакво съжаление към него — дори в онзи момент. Обгърна ме мрак и загубих съзнание.
Когато се свестих, светлината от насрещните прозорци биеше право в очите ми. Тилът ме болеше. Опипах го, беше лепкав. Размърдах се бавно като котка в чужда къща, вдигнах се на колене и посегнах към бутилката върху ниската масичка. По някакво чудо не бях я съборил. При падането бях блъснал главата си в крака на един стол. От това бях пострадал повече, отколкото от удара на младия Джийтър. Макар че усещах подутината на бузата си, това не беше чак толкова важно, че да го впиша в дневника си.
Изправих се на крака, пийнах глътка уиски и се огледах. Нямаше кой знае какво да видя. Стаята беше празна. Само тишина и дъх на хубав парфюм. От онези, които усещаш чак когато уханието им вече отлита, тъй както съзираш едва последния лист на оголялото дърво. Пак опипах главата си, попих лепкавото място с носната си кърпа, реших, че не си струва да вия от болка, и сръбнах още уиски.
Седнах с бутилката на колене и се заслушах в далечния шум на уличното движение. Стаята беше хубава. И госпожица Хариет Хънтрес беше хубаво момиче. Познаваше някой и друг злосторник, но само тя ли? Не трябва да се занимавам с такава дреболия. Пак пийнах. Нивото на течността в бутилката бе спаднало значително. Уискито беше отлично, просто не го усещаш как влиза. Не отнася половината ти сливици като ония гадости, които съм пил. Отпих още. Главата ми вече беше наред. Чувствах се прекрасно. Идеше ми да запея увертюрата към „Палячо“. Да, тя беше хубаво момиче. Ако сама си плаща наема, значи добре я кара. Бях на нейна страна. Беше чудесна. Употребих още малко от уискито й.
Бутилката все още беше наполовина пълна. Разклатих я леко, пъхнах я в джоба на пардесюто си, нахлупих някак шапката си и излязох. Добрах се до асансьора, без да се блъскам в стените на коридора, понесох се плавно надолу и излязох във фоайето.
Хокинс, хотелският детектив, се бе облегнал пак на края на гишето, вперил поглед в делвата на Али Баба. Другият служител поглаждаше тънките си мустачки. Усмихнах му се. Той отвърна на усмивката ми. И Хокинс ми се усмихна. Аз — също. Всички се чувствахме прекрасно.
Уцелих от първия път предната врата и дадох на портиера двайсет и пет цента, слязох по стълбите и по пътеката излязох на улицата и стигнах до колата си. Бързият калифорнийски здрач вече се спускаше. Бе чудна нощ. На запад Венера блестеше като улична лампа, като очите на госпожица Хънтрес, като бутилка уиски. Това ме подсети за бутилката в джоба, извадих я и дискретно си сръбнах, после я затворих и я пъхнах на мястото й. Щеше да ми стигне до дома.
По обратния път минах на пет червени светофара, но имах късмет и никой не ме глоби. Паркирах криво-ляво до тротоара на сградата, в която живеех. Изкачих се до етажа си с асансьора, но се поизпотих, докато отворя вратите му, и потърсих спасение в бутилката. Пъхнах ключа във вратата, отключих, влязох и напипах електрическия ключ. Подкрепих се отново с лекарството, преди да съм се изтощил напълно. Сетне тръгнах към кухнята за малко лед и газирана вода, та да пийна като хората.
Стори ми се, че долових някаква особена миризма в апартамента, не можех да установя веднага каква, но подобна на лекарство. Нямах пръст в тази работа, а и когато излязох, не миришеше така. Но се чувствах твърде добре, за да споря по въпроса. Тръгнах към кухнята, ала успях само да преполовя пътя дотам.
Нахвърлиха ми се от двете страни иззад дрешника до сгъваемото легло — двама с револвери. Високият се хилеше. Нахлупил бе шапката си ниско на челото; лицето му беше клиновидно като половинката на асо каро. Имаше тъмни влажни очи и толкова безкръвен нос, сякаш бе излят от бял восък. Държеше колт с дълга цев и изпилена мушка. Това означаваше, че се има за добър стрелец.
Другият беше дребен гангстер, подобен на териер, с четинеста червеникава коса, без шапка, с воднисти безизразни очи, уши като на прилеп и малки крака в мръсни бели гуменки. Държеше автоматичен пистолет, който изглеждаше твърде тежък за него, но явно му беше приятно да го стиска в ръце. Дишаше шумно през отворената си уста и миризмата, която бях подушил, идеше на вълни от него — ментол.
— Ей, ти, горе ръцете — рече той.
Вдигнах ръце. Не можех да сторя нищо друго. Дребосъкът ме заобиколи и застана отстрани.
— Кажи, че няма да ни се размине — озъби се той.
— Няма да ви се размине — повторих.
Високият продължаваше да се хили и носът му беше все такъв восъчен. Дребният се изплю на килима. Доближи, хилейки се злобно, и замахна с пистолета към брадата ми.
Отбягнах удара. Обикновено в такива обстоятелства човек трябва да кротува. Но сега бях в приповдигнато настроение. Светът беше в краката ми. Можех да помета цели банди, с патлаците им и прочие. Пипнах го за гърлото, дръпнах го силно към себе си, стиснах малката ръка с пистолета и го избих на пода. Мина лесно. Само дето дъхът му беше неприятен. От устата му потекоха слюнки. Запсува.
Високият стоеше, хилеше се и не стреляше. Не помръдна. Стори ми се, че в очите му се мярна тревога, но нямах време за анализи. Наведох се над дребния, без да го пускам, и вдигнах пистолета от пода. Това беше грешка. Трябваше да извадя моя.
Оттласнах го от себе си; той се блъсна в един стол, падна и яростно го зарита. Високият се кикотеше.
— Патлакът няма ударник — каза той.
— Слушай — рекох сериозно, — пълен съм с хубаво уиски и ми се ще да тръгна и да върша работа. Не ми губете времето. Какво искате от мен?
— Казвам ти, няма ударник — повтори Восъчния нос. — Виж сам. Никога не позволявам на Фриски да носи зареден патлак. Много е буен. А ти добре пипаш с ръцете, приятел. Не може да ти се отрече.
Фриски седна на пода, изплю се пак на килима и се засмя. Насочих дулото на големия пистолет към пода и натиснах спусъка. Чу се само щракане, но по тежестта ми се стори, че в пистолета има патрони.
— Няма да ти направим нищо — рече Восъчния нос. — Този път. Може би другия път. Кой знае? Може пък да излезеш сговорчив. С една дума, остави на мира младия Джийтър. Разбираш ли?
— Не.
— Няма ли?
— Не, не разбирам. Кой е младият Джийтър?
Восъчния нос остана невъзмутим. Разклати леко дългия револвер.
— Трябва да си оправиш паметта, приятел, а също и вратата. Съвсем лесно беше. Фриски я отвори с дъха си.
— Не ме учудва — рекох.
— Дай ми патлака — кресна Фриски. Беше станал от пода, но този път притесняваше партньора си, а не мен.
— Престани, глупчо — каза високият. — Трябва само да кажем нещо на човека. Няма да го застрелваме. Не днес.
— Как не! — озъби се Фриски и се опита да измъкне колта от ръката на Восъчния нос. Той го отблъсна без особени усилия, но този антракт ми позволи да прехвърля големия пистолет в лявата си ръка и да измъкна моя лугер. Насочих го към Восъчния нос. Той кимна, не изглеждаше притеснен.
— Фриски няма родители — рече тъжно. — Разрешавам му да се мотае с мен. Не му обръщай внимание, освен ако не те ухапе. А сега си тръгваме. Ясно ти е. Остави младия Джийтър на мира.
— Имаш насреща си лугер — обадих се аз. — Кой е младият Джийтър? Може би трябва да поканим и някой полицай, преди да си тръгнете.
Той се усмихна отегчено.
— Господине, нося тая играчка, защото умея да стрелям. Ако мислиш, че можеш да ме изпревариш, опитай.
— Добре — казах. — Познаваш ли някой си Арбогаст?
— Срещам се с толкова много хора. — Той пак се усмихна отегчено. — Може би да, може би не. Довиждане, приятел. Остани си със здраве.
Закрачи към вратата, като се придвижваше малко извърнат и ме държеше под прицел, а аз пък него, и въпросът беше просто кой ще стреля пръв и по-точно и дали изобщо си струва да се стреля, и дали можех да уцеля каквото и да било след такова количество хубаво, сгряващо уиски. Оставих го да си отиде. Не ми приличаше на убиец, но можеше и да бъркам.
Малкият се възползва от това, че го бях забравил, и пак ми се нахвърли. Изтръгна големия си пистолет от лявата ми ръка, стрелна се към вратата, изплю се на килима и се изниза. Восъчен нос, издадена брадичка, отегчена физиономия. Нямаше да го забравя.
Той затвори безшумно вратата, а аз останах да глупея, стиснал пистолета. Чух как асансьорът се изкачи, слезе и спря. Продължих да стоя неподвижно. Марти Естел едва ли би наел двама подобни смешковци, за да сплаши някого. Замислих се, но с мислене не стигнах доникъде. Сетих се, че все още имам половин бутилка уиски, и се оттеглих с нея на заседание при закрити врати.
След час и половина се чувствах прекрасно, само дето още не ми беше хрумнало нищо. Просто ми се спеше.
Събуди ме резкият звън на телефона. Бях задрямал на стола, което беше голяма грешка, защото се събудих с усещането, че устата ми е пълна с трици, имах ужасно главоболие, подутина на тила и друга на бузата, и двете не по-големи от мушмула, но тъй или иначе, боляха. Чувствах се като ампутиран крак.
Допълзях до телефона, стоварих се на един стол край него и вдигнах слушалката. Гласът отсреща цедеше ледени шушулки.
— Господин Марлоу? Обажда се господин Джийтър. Струва ми се, че се видяхме тази сутрин. Боя се, че се държах малко сковано с вас.
— И аз съм малко вдървен. Синът ви ме халоса по мутрата. Искам да кажа, доведеният ви син или осиновеният… или какъвто ви се пада там.
— И доведен, и осиновен. Наистина ли? — В гласа му долових интерес. — А къде го видяхте?
— В апартамента на госпожица Хънтрес.
— А, разбирам. — Настъпи внезапно затопляне. Ледените шушулки се разтопиха. — Много любопитно. И какво каза госпожица Хънтрес?
— Хареса й. Хареса й как той ме халоса по мутрата.
— Разбирам. А защо го направи?
— Тя го беше накарала да се скрие. Той подслуша част от разговора ни. Не му допадна.
— Разбирам. Мисля, че може би трябва да й дадем известна сума за нейното съдействие — не голяма, разбира се. Искам да кажа, ако е готова да съдейства.
— Цената е петдесет хилядарки.
— Страхувам се, че не ви…
— Не си правете оглушки — изръмжах. — Петдесет хиляди долара. Петдесет хилядарки. Предложих й петстотин — като шега.
— Вие май гледате на тази работа доста лекомислено — озъби се той на свой ред. — Не съм свикнал така и не ми харесва.
Прозинах се. Не ми пукаше дали се държа възпитано, или не.
— Слушайте, господин Джийтър, много си падам по грубите шеги, но все пак гледам да не се препъна. А в нашия случай стават някои доста необичайни неща. Например преди малко двама гангстери ме причакаха в моя апартамент и ме посъветваха да зарежа случая „Джийтър“. Не виждам защо играта трябва да загрубява дотам.
— Боже мой! — в гласа му звучеше изумление. — Смятам, че е най-добре незабавно да дойдете у дома и да поговорим. Ще ви изпратя колата си. Можете ли да тръгнете веднага?
— Да. Но мога да дойда и с моята кола. Аз…
— Не. Пращам ви моята с шофьор. Казва се Джордж, изцяло разчитайте на него Той ще пристигне след двайсетина минути.
— Добре — рекох. — Тъкмо ще имам време да си пийна вместо вечеря. Кажете му да паркира в пресечката. — Затворих телефона.
След като взех горещ и студен душ и облякох чисти дрехи, се почувствах по-порядъчен. Обърнах две чаши, този път малки, облякох пардесюто и слязох на улицата. Колата вече ме чакаше. Видях я спряла доста навътре в съседната пресечка. Изглежда, беше нов, току-що пуснат модел. Имаше големи предни фарове, два жълти за мъгла, прикачени към предната решетка, и допълнителни, не по-малки от обикновените. Приближих изотзад, спрях и от сянката излезе висок плещест мургав мъж, който с привично движение хвърли угарката зад гърба си. Носеше лъскави гамаши и брич.
— Господин Марлоу? — козирува с ръка в ръкавица.
— Да — рекох. — Свободно. Значи това е колата на стария Джийтър.
— Една от колите. — Самоуверен глас, който можеше да прозвучи и нахакано.
Отвори ми задната врата, аз влязох и потънах в седалката, а Джордж седна зад волана и подкара лимузината. Тя се отлепи от тротоара и зави зад ъгъла; не вдигаше повече шум от банкнота в портфейл. Поехме на запад. Уж се движехме в потока от коли, а изпреварвахме всички. Минахме през сърцето на Холивуд в западната му част, продължихме до крайбрежния булевард, потопихме се в неговото великолепие, а после в спокойствието на Бевърли Хилс, където ездитната алея пресича булеварда.
Бързо прекосихме Бевърли Хилс, мярнахме далечните светлини на университетските сгради и свърнахме на север от Бел Еър. Заизкачвахме се по дълги тесни улици без тротоари, с високи зидове и големи врати. В ранната вечер от разкошните жилища блестяха светлини. Всичко бе застинало. Чуваше се само лекото съскане на гумите по твърдата настилка. Свихме наляво и аз зърнах табелка с надпис „Калвело драйв“. Джордж се канеше да направи широк завой наляво пред високи порти от ковано желязо, когато се случи нещо.
Точно до вратите внезапно блеснаха фарове, клаксон прониза тишината, чу се ревът на форсиран двигател. Някаква кола се устреми право към нас. Джордж рязко изви волана, натисна спирачките и свали дясната си ръкавица — всичко това наведнъж. Фаровете на колата пред нас залъкатушиха.
— Проклет пияница — изруга Джордж през рамо. Нищо чудно. Пияни с коли ходят къде ли не да си допият.
Можеше и да е така. Клекнах в колата, измъкнах лугера изпод мишницата си, посегнах към вратата. Открехнах я, оставих я в това положение и надникнах през страничното стъкло. Светлината от фаровете плисна в лицето ми, клекнах бързо, а когато лъчът се отклони, пак се надигнах.
Другата кола спря рязко. Вратата й се отвори, отвътре изскочи фигура, която викаше и размахваше пистолет. Чух гласа и го познах.
— Хей, вие, горе ръцете! — изкрещя Фриски.
Джордж сложи лявата си ръка на волана, а аз открехнах вратата още малко. Дребният подскачаше насам-натам по улицата и крещеше. От малката тъмна кола, от която беше изскочил, не долиташе друг звук освен на двигателя.
— Това е обир! — кресна Фриски. — Вън и се строй те, ваш’та…
Отворих вратата с ритник и се канех да изляза, отпуснал ръката с пистолета надолу.
— Изпроси си го! — кресна малкият.
Клекнах светкавично. Пистолетът в ръката му блъвна пламъче. Някой сигурно му беше сложил ударник. Зад главата ми се пръсна стъкло. С крайчеца на окото си, което в момент като този не би трябвало да има никакви крайчета, долових бързо, ловко движение откъм Джордж. Вдигнах пистолета и се канех да натисна спусъка, но до мен изтрещя изстрел… Джордж. Не стрелях. Вече не беше необходимо.
Тъмната кола потегли рязко и се понесе с бясна скорост надолу по хълма. Ревът й заглъхна в далечината, а в средата на улицата малкият продължи да се люшка нелепо в светлината, отразена от оградите.
По лицето му се размазваше нещо тъмно. Пистолетът му изтрака върху настилката. Малките крака се огънаха, той политна встрани, претърколи се, сетне изведнъж притихна.
— Да — рече Джордж и помириса дулото на револвера си.
— Добър изстрел. — Излязох от колата и се загледах в малкия — нищожна смачкана купчина. Страничното сияние от фаровете на нашата кола осветяваше мръсно белите гуменки. Джордж стана и се изправи до мен.
— Защо мислиш, че съм аз, братко?
— Аз не стрелях. Видях обаче как измъкваш странично револвера, като каубой. Чиста работа.
— Благодаря, приятел. Те дебнат господин Джералд, разбира се. Обикновено по това време го докарвам от клуба, натряскан и обран на бридж.
Приближихме се до малкия и го загледахме. Нямаше какво да се види. Просто един мъртъв окървавен дребосък с голям куршум в главата.
— Изгаси тия идиотски фарове — изръмжах аз. — И да се пръждосваме оттук.
— Домът е отсреща — рече Джордж. Говореше нехайно, сякаш не беше убил човек.
— Няма да забъркваме Джийтър, ако държиш на мястото си. Трябва да ти е ясно. Връщаме се в моята квартира и почваме отначало.
— Разбирам — отряза той и скочи отново в колата. Угаси жълтите фарове и габаритите. Аз седнах до него.
Продължихме нагоре по хълма. Извърнах се да видя счупеното стъкло. Беше малкото стъкло на задната врата. От него липсваше едно парче. Ако им хрумнеше, можеха да го използват за веществено доказателство. Не мислех, че ще се стигне дотам, но не беше изключено.
На билото на хълма се разминахме с огромна лимузина. Лампичката в купето светеше и там, като на осветена витрина, възрастна двойка седеше вдървено, сякаш приемаше кралски почести. Жената беше цялата в кожи и диаманти.
Джордж ги подмина небрежно, даде газ и направи бърз десен завой в тъмна улица.
— Ето ти двама, които добре са си хапнали и пийнали — провлече той. — Обзалагам се, че това дори не им прави впечатление.
— Да. Хайде да идем у дома и да пийнем — рекох. — Така и не свикнах да убивам хора.
Седяхме с чаши, в които имаше по малко от уискито на госпожица Хариет Хънтрес, и се гледахме. Джордж ми хареса повече без фуражката. Имаше къдрава тъмнокестенява коса и ослепително бели зъби. Пийваше и дъвчеше края на незапалена цигара. Подвижните му черни очи проблясваха самоуверено.
— Йейл ли си завършил? — попитах.
— Дартмът, ако те интересува.
— Всичко ме интересува. Какво струва днес университетското образование?
— Три яденета на ден и униформа — провлече той.
— Що за човек е младият Джийтър?
— Едър рус побойник, играе добре голф, въобразява си, че е огън с жените, пие много, но още не е одрайфал килимите.
— А старият Джийтър?
— Може и да ти подхвърли десет цента, ако не носи у себе си петачета.
— Ц-ц-ц, как само говориш за шефа си!
Джордж се ухили.
— Толкова е стиснат, че главата му скърца, като си сваля шапката. Винаги съм рискувал. Може би затова съм само шофьор. Уискито си го бива.
Налях по още едно, с което бутилката свърши. Пак седнах.
— Смяташ, че тия двамата дебнеха господин Джералд, така ли?
— Защо не? Обикновено го карам у дома по това време. Днес не го карах. Имаше страшен махмурлук и излезе късно. Ти си ченге, знаеш всичко, нали?
— Кой ти каза, че съм ченге?
— Никой, но ченгетата винаги задават сума въпроси.
Поклатих глава.
— Не. Зададох ти само шест. Твоят шеф ти оказва голямо доверие. Сигурно ти е споменал нещо.
Брюнетът кимна, усмихна се леко и отпи от чашата.
— Цялата работа е съвсем ясна — рече той. — Тези момчета влязоха в действие, когато колата зави по алеята. Не знам защо, но ми се струва, че нямаха намерение да убиват. Искаха просто да ни сплашат. Само че малкият беше мръднал.
Погледнах веждите на Джордж. Хубави черни вежди, лъскави като конски косми.
— Не е в стила на Марти Естел да си избира такива помощници — рекох.
— Така е. Може би точно затова ги е избрал.
— Умен си. Ще се разберем двамата. Но убийството на дребния усложнява нещата. Какво смяташ да правиш?
— Нищо.
— Добре. Ако се доберат до теб и го свържат с револвера ти, ако все още е у теб, което не ми се вярва, предполагам, че работата ще се размине като опит за грабеж. Има само едно нещо.
— Какво? — Джордж допи втората си чаша, остави я встрани, запали цигара и се усмихна.
— Много трудно е да различиш колата отпред… и то нощем. Дори при всичките тези фарове. Би могло да бъде случаен посетител.
Той сви рамене и кимна.
— Но ако е било само за паника, още по-добре. Защото ще се разчуе и старият ще се досети кой ги е пратил… и защо.
— Ей, ти наистина си умен — възхитих се аз и точно тогава телефонът иззвъня.
Беше глас на английски иконом, с перфектно произношение и педантичен; уведоми ме, че ако аз съм господин Филип Марлоу, господин Джийтър желае да говори с мен. Гласът на Джийтър прозвуча веднага и за една бройка да ме вледени.
— Явно няма да си изпотрошите краката от бързане, за да изпълните нарежданията — излая той. — Или този мой шофьор…
— Не, той пристигна, господин Джийтър — рекох. — Но преживяхме малка неприятност. Джордж ще ви разкаже.
— Млади човече, когато искам нещо да бъде свършено…
— Слушайте, господин Джийтър, днес ми се насъбра доста. Вашият син ме фрасна по ченето, паднах и си нараних главата. Когато полумъртъв се довлякох до квартирата си, пипнаха ме двама юначаги с револвери, които ми наредиха да зарежа случая Джийтър. Полагам всички усилия, но се чувствам малко изтощен, така че не ме плашете.
— Млади човече…
— Чуйте — рекох сериозно, — ако искате да диктувате всички правила в играта, оправяйте се сам. Или може да си спестите доста пари и да наемете, някой, който да изпълнява нарежданията ви. Аз държа да имам свобода на действието. Тази вечер при вас идваха ли ченгета?
— Ченгета ли? — повтори той раздразнено. — Искате да кажете „полицаи“.
— Точно така, полицаи.
— И защо са ми тези полицаи? — почти изръмжа той.
— Преди половин час пред вратата ви имаше труп. „Труп“ ще рече мъртъв човек. Той е съвсем дребен. Можете да го сметете, ако ви пречи — побира се на една лопата.
— Боже мой! Сериозно ли говорите?
— Да. Нещо повече — той стреля по Джордж и по мен. Разпозна колата. Сигурно е причаквал сина ви, господин Джийтър.
Настъпи неловка тишина.
— Струва ми се, че казахте мъртвец. — Гласът на господин Джийтър прозвуча много студено. — А сега казвате, че стрелял по вас.
— Това стана, докато още не беше умрял — уточних аз. — Джордж ще ви обясни. Джордж…
— Идвайте тук веднага! — кресна ми той по телефона. — Веднага, чувате ли? Моментално!
— Джордж ще ви обясни — рекох тихо и затворих. Джордж ме изгледа студено. Стана и нахлупи фуражката си.
— Добре, приятел. Някой ден може да ти го върна тъпкано. — Запъти се към вратата.
— Нямаше как. От него зависи. Той трябва да решава.
— Глупости — подхвърли през рамо Джордж. — Не си чеши езика, ченге. Тия, дето ги дрънкаш, хич не ми минават.
Отвори вратата, излезе и я затвори, а аз останах с телефона в ръка и със зяпнала уста, в която освен език и неприятен вкус нямаше нищо.
Отидох в кухнята и разклатих бутилката шотландско, но беше празна. Отворих друга с ръжено и отпих, но ми киселееше. Нещо ме човъркаше. Имах чувството, че още доста време ще продължи да ме човърка.
Трябва да бяха изпуснали Джордж за една бройка. Чух, че асансьорът се изкачва отново — почти веднага след като беше спрял долу. По коридора все по-близо отекваха тежки стъпки. Някой удари с юмрук по вратата. Отидох и отворих.
Единият беше в кафяв, другият в син костюм, и двамата едри, мускулести, умиращи от скука.
Първият вдигна луничавата си ръка и килна шапката на тила си, сетне рече:
— Ти ли си Филип Марлоу?
— Аз.
Вкараха ме заднишком в стаята почти без да помръднат. Мъжът в синия костюм затвори вратата. Онзи в кафявия протегна длан и ми показа полицейска значка.
— Лейтенант Финлисън от отдел „Убийства“ към Централното управление. Това е Сиболд, партньорът ми. Ние сме чудесни момчета, с които игра не бива. Чуваме, че си чевръст с пищова.
Сиболд си свали шапката и приглади прошарената си коса. Запъти се безшумно към кухнята. Финлисън приседна на стола и почука брадичката си с палец, чийто нокът беше дебел като кубче и жълт като хардал. Беше по-възрастен от Сиболд и не толкова хубав. Имаше размъкнатия вид на стар полицай, комуто не е провървяло много. Седнах и попитах:
— Какво разбираш под „чевръст с пищова“?
— Да стреляш по хората, така го разбирам.
Запалих цигара. Сиболд излезе от кухнята и се запъти към дрешника зад сгъваемото легло.
— Чуваме, че имаш разрешително на частен детектив — рече тежко Финлисън.
— Така е.
— Показвай.
Протегнах ръка. Подадох му портфейла си. Той го прерови и ми го върна.
— Имаш ли оръжие?
Кимнах. Пак протегнах ръка. Сиболд излезе от дрешника. Финлисън подуши лугера, извади пълнителя, освободи затвора и насочи оръжието така, че през отвора за пълнителя се виждаше задният край на цевта. Присви очи и надникна в дулото. Подаде пистолета на Сиболд. Той направи същото.
— Мисля, че не е стреляно с този — рече Сиболд. — Чист е, но не особено. Изключено е да е почистен през последния час. Има малко прах.
— Правилно.
Финлисън вдигна от килима изхвърления при освобождаването на затвора патрон, постави го в пълнителя и го щракна на мястото му. Подаде ми пистолета. Пъхнах го пак под мишницата.
— Излизал ли си някъде тази вечер? — попита той.
— Не ми обяснявай цялата фабула — рекох. — Имам само няколко реплики.
— Умник — отбеляза безизразно Сиболд. Оправи си пак косата и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. — Пада си по шегите. Парче хуморист си пада. Обичам ги такива… с палката си ги обичам.
Финлисън въздъхна.
— Излизал ли си тази вечер?
— Разбира се. Щъках през цялото време. Защо?
Той подмина въпроса ми.
— Къде ходи?
— Вечерях навън. Излизах един-два пъти по работа.
— Къде?
— Съжалявам, момчета. Всеки занаят си има своите тайни.
— Идвали са гости — обади се Сиболд, като вдигна чашата на Джордж и я подуши. — Скоро, няма и час.
— Не си чак такъв експерт — рекох кисело.
— Да си пътувал с голям кадилак? — продължи да ми досажда Финлисън, поел дълбоко дъх. — В западна посока?
— Водих се в крайслер… по посока към „Вайн стрийт“.
— Май ще бъде най-добре да го вземем с нас — рече Сиболд, разглеждайки ноктите си.
— Най-добре ще бъде да прескочите тия полицейски номера и да ми кажете какво ви яде. С полицаите се погаждам… освен когато се държат така, сякаш законът е само за гражданите.
Финлисън ме изгледа. Не му направи впечатление нищо, което бях казал досега, нито пък думите на Сиболд. Беше си наумил нещо и се държеше здраво за него.
— Да познаваш един дребен мръсник на име Фриски Лейвън? — попита с въздишка. — Бил е джебчия, после разбрал, че ако се прави на хахо, законът не го лови. Действа така горе-долу от дванайсет години. Носи оръжие и се прави на луд. Но престанал със своите номера към седем и половина тази вечер. Мъртъв е, застрелян в главата.
— Не съм и чувал за него — рекох.
— А да си пречукал някого тази вечер?
— Трябва да погледна в бележника си.
Сиболд се наведе учтиво към мен.
— Искаш ли да ти перна един през устата? — осведоми се той. Финлисън протегна рязко ръка.
— Стига, Бен. Стига. Слушай, Марлоу. Струва ми се, че зле я подхванахме. Не става дума за предумишлено убийство. Може да е станало неволно. Привечер са пречукали тоя Фриски Лейвън на „Калвело драйв“ в Бел Еър. Навън, насред улицата. Никой нищо не е видял или чул. Та искаме да разберем едно-друго.
— Добре де — изръмжах. — На мен това какво ми влиза в работата? И кажи на тоя акордьор да ми се маха от главата. Има хубав костюм и чисти нокти, но разчита твърде много на значката си.
— Майната ти — рече Сиболд.
— Имахме едно странно обаждане по телефона — продължи Финлисън — и то е свързано с теб. Не мисли, че просто си придаваме важност. Търсим един револвер, калибър четирийсет и пет. Още не е сигурно каква марка.
— Той е хитрец. Хвърлил го е под бара в кръчмата на Ливай — подметна Сиболд.
— Никога не съм имал тоя калибър — рекох. — Ако някой се нуждае от такова оръдие, по-добре да използва кирка.
Финлисън ме изгледа намръщено и преброи пръстите си. Сетне въздъхна дълбоко и изведнъж взе да разговаря човешки с мен.
— Е, аз съм просто един тъп полицай. Всеки може да ми скъса ушите, без дори да се усетя. Но стига дивотии, да поговорим сериозно. Тоя Фриски са го намерили мъртъв след анонимно обаждане по телефона до полицейския участък в западния район на Лос Анджелис. Мъртъв пред дома на някой си Джийтър, собственик на сума ти компании за инвестиции. Човек като Фриски не му върши никаква работа, тъй че той едва ли има пръст в убийството. Прислугата там не е чула нищо, нито пък прислугата в четирите съседни къщи. Фриски лежи на улицата и някой е прегазил крака му, но е умрял от куршум — улучили са го в лицето с четирийсет и пет калибров. Полицията в западния район едва започнала обичайните в такива случаи проучвания, когато някакъв тип звъни в централата и казва да уведомят отдел „Убийства“, че ако искат да знаят кой е очистил Фриски Лейвън, да питат едно частно ченге на име Филип Марлоу, дал там адрес и тъй нататък, после бързо затворил. Добре. Получавам от централата тия сведения, а за Фриски знам колкото и за дупката си в чорапа, но питам в картотеката и не щеш ли, имат го заведен. Тъкмо преглеждам данните, ето че идва съобщението от западния район и описанието доста добре пасва. Умуваме, излиза, че е така, и шефът ни нарежда да наминем насам. Това и правим.
— Добре дошли — рекох. — Ще пийнете ли нещо?
— Можем ли да претърсим бърлогата ти, ако приемем почерпката?
— Разбира се. Нишката е добра — имам предвид телефонното обаждане, но само ако поработите шест месеца по нея.
— Мина ни вече през ум — изръмжа Финлисън. — Поне сто души са могли да пречукат тоя мръсник, а на двама-трима от тях да им хрумне, че ще е хубава шега да го лепнат на теб. Интересувахме се тъкмо от тия двама-трима. Поклатих глава.
— Никакви идеи, а?
— Не го ли бива само за шегички? — подметна Сиболд. Финлисън се надигна тромаво. — Е, налага се да поогледаме.
— Може би трябваше да вземем разрешително за обиск — обади се присмехулно Сиболд.
— Не бива да се бия с този човек, нали? — попитах Финлисън. — Добре ли ще бъде да го оставя да остроумничи и просто да запазя спокойствие?
Финлисън погледна към тавана и рече студено:
— Жена му го напусна онзи ден. Гледа да избие чивия, както се вика.
Сиболд пребледня и ядно закърши ставите на пръстите си. После се изсмя и стана.
Заловиха се за работа. Десетина минути отваряне и затваряне на чекмеджета, надничане зад етажерки и под възглавници на кушетки, спускане на леглото, проверка на хладилника и на кофата за смет им дойде до гуша. Върнаха се и пак седнаха.
— Щуротии — рече Финлисън. — Може някой да е взел името ти от указателя. Всичко е възможно.
— Сега ще донеса нещо за пиене.
— Аз не пия — озъби се Сиболд. Финлисън скръсти ръце на корема си.
— Това не значи, че ще го излеем в саксията, синко.
Налях три чаши и сложих двете до Финлисън. Той отпи половината от едната и погледна тавана.
— Занимавам се и с друго убийство — рече замислено. — Човекът е от твоя бранш, Марлоу. Един дебелак от „Булеварда на залеза“. Казва се Арбогаст. Да си чувал за него?
— Мислех, че е графолог — рекох.
— Разкриваш служебна тайна — студено упрекна своя колега Сиболд.
— Да бе. Служебна тайна, която вече се появи в сутрешния вестник. Арбогаст е бил прострелян три пъти с револвер калибър двайсет и две. А с такъв грешка няма. Да познаваш някой, който използва тоя вид оръжие?
Стиснах здраво чашата и бавно отпих голяма глътка. Не предполагах, че Восъчния нос е толкова опасен, но знае ли човек…
— Познавах — рекох бавно. — Един убиец на име Ал Тесилоре. Но той лежи във Фолсъм. Използваше колт. Финлисън допи първата чаша, обърна втората почти за същото време и стана. Сиболд го последва, все още ядосан. Финлисън отвори вратата.
— Хайде, Бен. — Излязоха.
Чух стъпките им по коридора, асансьорът пак задрънча надолу. На улицата потегли кола, ръмженето й затихна в нощта.
— Клоуни като ония не убиват — рекох аз високо. Но, изглежда, убиваха.
Почаках петнайсет минути, преди да изляза пак. Докато чаках, телефонът иззвъня, но не го вдигнах.
Подкарах към „Ел Милано“ и пообиколих доста време, за да се убедя, че не ме следят.
Фоайето си беше същото. Светлосиният килим все така гъделичкаше глезените ми, докато изгазя по него до рецепцията, същият блед служител подаваше ключа на две жени с конски физиономии, в костюми спортна кройка, а когато ме видя, пак премести тежестта върху левия си крак. Вратата в дъното на рецепцията се отвори и оттам изхвръкна дебелият сладострастен Хокинс със същата, както ми се стори, угарка от пура в устата.
Бързо дойде при мен, този път ме дари с широка сърдечна усмивка и ме хвана под ръка.
— Тъкмо човекът, когото се надявах да видя — изкудкудяка той. — Хайде да идем горе за малко.
— Какво става?
— Какво ли? — Усмивката му се разшири колкото вратата на гараж. — Нищо няма. Оттук.
Напъха ме в асансьора, рече „Осмият!“ с мазен и жизнерадостен глас, понесохме се нагоре, излязохме и тръгнахме по коридора. Хокинс имаше здрава ръка и знаеше как да стиска. Беше ме заинтригувал вече, затова му се размина. Той натисна звънеца до вратата на госпожица Хънтрес, отвътре запяха камбаните на „Биг Бен“, вратата се отвори и пред мен застана мъж с безизразна физиономия, бомбе и смокинг. Дясната му ръка беше в джоба на смокинга, изпод бомбето стърчаха проскубани вежди, а под тях надничаха очи, изразителни колкото да изрече едно:
— Да?
— Водя компания за шефа — многословно рече Хокинс. — Каква компания?
— Нека и аз да кажа нещо — обадих се аз. — Компания с ограничена отговорност. Дай ми ябълката.
— К’во? — Веждите му зашаваха насам-натам, брадичката му щръкна напред. — Не се поднасяме, надявам се.
— Хайде, хайде, господа… — започна Хокинс. Чу се глас зад мъжа с бомбето:
— Какво има, Шиши?
— Въртят го на шиш — обадих се аз.
— Слушай, глупако…
— Хайде, хайде, господа…
— Няма нищо — подхвърли през рамо дебелакът, сякаш замяташе ласо. — Хотелският детектив е качил тук един, който разправя, че е от някаква компания.
Влязохме. Първо аз, после Хокинс, а Шиши се лепна чевръсто зад нас. Нахълтахме вътре толкова плътно един до друг, че трябва да сме изглеждали като трипластов сандвич.
Госпожица Хънтрес не беше в стаята. Газовата камина не гореше. Във въздуха все още витаеше мирис на сандалово дърво, примесен с цигарен дим.
До канапето стоеше мъж, с ръце в джобовете на синьо палто от камилска вълна, чиято яка беше вдигната до черната му шапка. Върху палтото небрежно бе преметнат шал. Стоеше неподвижен, а от цигарата в устата му се виеше дим. Беше висок, чернокос, изискан, опасен. Стоеше и мълчеше. Хокинс се примъкна до него.
— Това е човекът, за когото ви разправях, господин Естел — задърдори Хокинс. — Дойде по-рано днес и каза, че вие го пращате. Метна ме, така да се каже.
— Дай му една десетачка, Шиши.
Бомбето измъкна отнякъде лявата си ръка и в нея имаше банкнота. Подаде я на Хокинс, който я взе и се изчерви.
— Не е необходимо, господин Естел. Все пак много благодаря.
— Да те няма!
— Какво? — Хокинс изглеждаше потресен.
— Чу го — рече Шиши опърничаво. — Да не искаш да излезеш със задника напред?
Хокинс се изпъна.
— Трябва да пазя клиентите. Знаете как е, господа. Човек с моята работа…
— Изчезвай! — процеди Естел.
Хокинс се обърна и излезе бързо и безшумно. Вратата щракна леко след него. Шиши погледна натам, сетне мина зад мен.
— Виж дали има оръжие, Шиши.
Бомбето провери дали съм въоръжен. Все лугера и се отдръпна. Естел погледна нехайно пистолета, сетне и мен. В очите му се четеше равнодушна неприязън.
— Казваш се Филип Марлоу, а? Частен детектив.
— И какво от това? — рекох.
— На някой ще му отъркат лицето в нечий под — хладно изрече Шиши.
— А, я запази тия глупости за котелното — рекох. — Писна ми от нахакани типове тая вечер. Казах „какво от това“ и толкоз.
Марти Естел като че ли се поразвесели.
— По дяволите, не се горещи. Трябва да се грижиш за приятелите си все пак. Ясно ти е кой съм. Е, добре, разбрах за какво си говорил с госпожица Хънтрес. А и зная нещо за теб, което ти не знаеш, че зная.
— Хубаво — рекох. — Тоя дебел мърльо Хокинс ми прибра една десетачка, за да ме пусне тук днес следобед, хем знаеше прекрасно кой съм, а току-що прибра десетачка и от твоя Шиши, задето ме прекара. Върни ми пистолета и кажи влиза ли ти в работата моята работа.
— И още как. Първо, Хариет я няма. Чакаме я, защото се случи нещо. Но не мога да се бавя повече. Чака ме работа в клуба. Та за какво си дошъл тоя път?
— Търся момчето на Джийтър. Тая вечер стреляха по колата му. Отсега нататък ще трябва някой да го пази.
— Мислиш, че играя такива игри ли? — попита студено Естел.
Отидох до някакъв шкаф, отворих го и намерих бутилка уиски. Отвъртях капачката, взех чаша от масичката и си налях малко. Опитах го. Добро беше.
— Попитах те нещо — рече строго Естел.
— Чух. Обмислям отговора си. А той е: не бих помислил такова нещо… не. Но станалото е факт. Бях там. Бях в колата… вместо младия Джийтър. Баща му ме беше извикал да поговорим за някои неща.
— За какви неща?
Не си дадох труд да се преструвам на изненадан.
— Имаш петдесет хилядарки в полици от момчето. Ако му се случи нещо, май няма да погледнат с добро око на теб.
— Не виждам нещата така. Защото ще загубя парите си. Старият няма да плати — това ми е ясно. Но изчаквам две години и пипвам парите от хлапака. Той ще разполага с наследството си, когато навърши двайсет и осем. Засега получава по хилядарка месечно и дори не може да завещае нещо, защото всичко е под попечителство. Загряваш ли?
— Значи не би го пречукал — рекох аз, отпивайки от уискито. — Но би могъл да го сплашиш.
Естел се намръщи. Хвърли цигарата в пепелника, погледна за миг как дими, вдигна я и я натисна. Поклати глава.
— Ако възнамеряваш да го охраняваш, почти ми изнася да плащам част от заплатата ти. Почти. Човек в моя бранш не може да се грижи за всичко. Момчето е пълнолетно и негова работа е с кого се движи. Жените например. Защо пък едно добро момиче да не си подсигури част от пет милиона долара?
— Мисля, че това е чудесна идея — рекох. — Какво беше онова, дето знаеш за мен, пък аз не знам, че ти знаеш?
Той се подсмихна.
— Какво щеше да кажеш на госпожица Хънтрес — дето се било случило? — Той пак се усмихна леко. — Слушай, Марлоу, има доста начини да се изиграе една игра. Аз си гледам процента от заведението, защото тая печалба ми стига. За какво ми е да играя грубо?
Въртях цигара между пръстите си, после се опитах да я въртя с два пръста около чашата.
— Кой казва, че си груб? Винаги съм чувал само най-хубави неща за теб.
Марти Естел кимна. Изглежда, му беше забавно.
— Имам източници на информация — каза спокойно. — Когато съм вложил петдесет хилядарки в някой човек, склонен съм да понауча нещо за него. Джийтър нае някой си Арбогаст да свърши една работа. Арбогаст беше убит в кантората си днес… с револвер двайсет и втори калибър. Това може да няма нищо общо с работата на Джийтър. Наредих да те проследят, когато отиде там, и ти не съобщи на полицията. Това прави ли ни приятели?
Облизах ръба на чашата и кимнах.
— Изглежда.
— Отсега нататък недей да безпокоиш Хариет, ясно ли е?
— Ясно.
— Значи вече се разбираме съвсем добре.
— Да.
— Е, да тръгвам. Върни пистолета на човека, Шиши.
Бомбето пристъпи и хлопна пистолета в дланта ми толкова силно, че можеше да ми счупи някоя кост.
— Оставаш ли? — попита Естел, упътил се навън.
— Мисля да почакам малко. Докато Хокинс се качи да ме ръсне с още една десетачка.
Естел се усмихна. Шиши застана невъзмутимо до вратата и я отвори. Естел излезе. Вратата се затвори. В стаята настъпи тишина. Подуших умиращия аромат на парфюма и останах неподвижен, оглеждайки се.
Някой беше откачил. Аз бях откачил. Всички бяха мръднали. Нищо не се връзваше. Марти Естел, както той сам каза, нямаше никакъв мотив да убие някого, защото това щеше да бъде най-сигурният начин да провали шансовете си да прибере парите. А дори и да имаше мотив да убие, едва ли би избрал за такава работа хора като Фриски Восъчния нос. Имах си главоболия с полицията, бях изхарчил десет от полагаемите ми се двайсет долара за разноски и нямах нищо, което да ми помогне дори и в най-малка степен.
Допих уискито, оставих чашата, закрачих насам-натам из стаята, изпуших трета цигара, погледнах часовника си и свих рамене. Чувствах се отвратително. Вътрешните врати на апартамента бяха затворени. Отидох до вратата, през която младият Джийтър ще трябва да се е промъкнал следобеда. Отворих я и надникнах в спалня с белезникави тапети на ситни розови пръски. Имаше голямо двойно легло, застлано с щампован брокат. Върху вградена тоалетка с лампа блестяха тоалетни принадлежности. Лампата светеше. Запалена беше и малката настолна лампа на една маса до вратата. През другата врата близо до тоалетката се виждаха зелените плочки на банята.
Надникнах в банята. Хром, душ зад стъклена преграда, закачалка с хавлиени кърпи с извезани монограми, до ваната стъклена лавица за парфюми и ароматизирани соли, всичко изискано и изтънчено до немай къде. Госпожица Хънтрес преуспяваше. Надявах се, че си плаща наема. Не че това имаше някакво значение… просто исках да е така.
Тръгнах обратно към всекидневната, спрях на вратата да огледам още веднъж приятната обстановка и усетих нещо, което трябваше да усетя още щом влязох в спалнята. Подуших острата миризма на кордит във въздуха — на път да изчезне, но все още осезаема. Сетне забелязах и друго.
Леглото беше преместено така, че с предния си край подпираше вратата на дрешника, която не беше плътно затворена. Тежестта на леглото й пречеше да се отвори. Стъпвах бавно и на половината път до дрешника се усетих, че държа в ръката си пистолет.
Натиснах вратата. Не поддаде. Подпрях я още по-здраво. Пак не поддаде. Продължавайки да я подпирам, изблъсках леглото с крак и отслабих бавно натиска.
Някаква тежест напираше срещу мен. Нищо не се случи, докато не направих стъпка назад. После той изведнъж се показа — с рамото напред, някак си превит. Пак подпрях вратата и го задържах за миг, загледан в него.
Беше все така едър и рус, в онзи спортен костюм, с шалчето под разтворената яка на ризата. Но лицето му вече не беше зачервено.
Отстъпих пак и той се свлече иззад вратата, преобърна се леко като плувец в прибоя и тупна на пода почти по гръб, с лице към мен. Светлината от лампата до леглото падаше върху главата му. На гърдите върху сакото му, някъде около сърцето, тъмнееше влажно петно с опърлени краища. И така, той все пак нямаше да наследи тези пет милиона. Никой нямаше да получи нищо. Марти Естел нямаше да си върне петдесетте хилядарки. Защото младият господин Джийтър беше мъртъв.
Погледнах в дрешника. Вратата му сега беше широко отворена. По закачалките висяха дрехи — женски дрехи, хубави тоалети. Бил е принуден — сигурно с вдигнати ръце, с опрян до гърдите му пистолет — да се свре между дрехите заднишком. После са го застреляли и онзи, който е сторил това, не е бил достатъчно бърз или достатъчно силен да затвори вратата. Или е бил изплашен и просто е придърпал леглото и го е оставил така.
На пода в дрешника имаше нещо лъскаво. Вдигнах го. Малък автоматичен пистолет, калибър 25, за дамска чанта, с красиво гравирана ръкохватка, с инкрустации от сребро и слонова кост. Сложих пистолета в джоба си. Не зная защо го направих.
Не докоснах младия Джийтър. Беше вкочанен като Джон Арбогаст, ако не и повече. Оставих дрешника отворен и се ослушах, прекосих бързо спалнята, влязох във всекидневната и затворих вратата на спалнята, като същевременно забърсах дръжката.
В ключалката на външната врата проскърца ключ. Хокинс пак се връщаше — да види какво ме е задържало. Отваряше със своя ключ. Наливах си уиски, когато влезе.
Той спря разкрачен насред стаята и ме измери със студен поглед.
— Видях, че Естел и човекът му си тръгнаха. Теб не те видях. Та затова се качих. Трябва…
— Трябва да пазиш клиентите.
— Да. Трябва да пазя клиентите. Не може да останеш тук, приятелче, щом стопанката я няма.
— Но Марти Естел и горилата му могат.
Той пристъпи по-близо. Погледът му беше зъл. Сигурно винаги е бил такъв, но едва сега го забелязах.
— Няма да го правиш на въпрос, нали? — попита.
— Не. Всеки да си гледа работата. Пийни едно.
— Това не е твое уиски.
— Госпожица Хънтрес ми подари една бутилка. Дружки сме си. И с Марти Естел сме си дружки. Всички сме дружки. Не искаш ли и с теб да се сдружим?
— Не се опитваш да ме пързаляш, нали?
— Пийни и забрави.
Намерих чаша и му налях. Той я взе.
— Отиде ми работата, ако ме подушат.
— Ами!…
Отпиваше бавно, като му се наслаждаваше.
— Хубаво уиски.
— Не го опитваш за първи път, нали?
Взе пак да се наежва, сетне се отпусна.
— Ти май си падаш майтапчия.
Довърши питието, остави чашата, попи устните си с измачкана носна кърпа и въздъхна.
— Добре — рече. — Но сега трябва да си вървим.
— Готови сме. Тя май няма да се върне скоро. Видя ли ги да излизат?
— Тя и приятелят й. Да, доста отдавна.
Кимнах. Тръгнахме към вратата и Хокинс ми направи път. Съпроводи ме до долу и извън хотела. Но не видя какво имаше в спалнята на госпожица Хънтрес. Питах се дали пак ще се върне горе. Ако се върнеше, бутилката уиски вероятно щеше да го задържи.
Качих се в колата и потеглих към къщи, за да се обадя на Ана Холси. Ние с нея вече нямаше какво да разследваме — случаят ни беше приключил.
Този път паркирах плътно до бордюра. Вече не ми беше весело. Качих се с асансьора, отключих и светнах лампата.
Восъчния нос седеше в най-хубавото ми кресло, стиснал между пръстите саморъчно свита незапалена цигара, прибрал кльощавите си колене едно до друго, а дългият револвер „Удсман“ лежеше удобно върху бедрото му. Усмихваше се. Виждал съм и по-хубави усмивки.
— Здравей, приятел — рече провлечено. — Още не си оправил тая врата. Да беше я затворил, а? — От гласа му, въпреки провлачеността, лъхаше на смърт. Затворих вратата и останах там, загледан в него.
— Значи ти уби приятеля ми — рече той.
Стана бавно, също така бавно прекоси стаята и опря револвера в гърлото ми. Тънките устни, въпреки усмивката, бяха безизразни като восъчния му нос. Бръкна леко в сакото ми и измъкна лугера. Защо ли да не го оставям у дома отсега нататък? Май в града не остана човек, който да не ми го е измъквал.
Прекоси обратно стаята и пак седна.
— Спокойствие му е майката — рече почти нежно. — Сядай, приятел. Никакви погрешни движения. Изобщо никакви движения. Ние с теб сме на старта. Часовникът цъка, чакаме да тръгнем.
Седнах и го загледах. Странна птица. Навлажних пресъхналите си устни.
— Ти ми каза, че пистолетът му няма ударник — рекох.
— Да. Метна ме малкият никаквец. Казах ти също да оставиш на мира сина на Джийтър. Това вече не е важно. Мисля си сега за Фриски. Чудна работа, нали? Да се кахъря за откачалка като него, да го мъкна със себе си и накрая да оставя да го пречукат — въздъхна и добави простичко: — Той беше малкото ми братче.
— Не го убих аз.
Увеличи усмивката си. Не беше спирал да се усмихва. Ъгълчетата на устата му просто хлътнаха по-навътре.
— Тъй ли?
Махна предпазителя на лугера, сложи го внимателно на облегалката вдясно от себе си и си бръкна в джоба. Извади оттам нещо, което ме смрази като кофа с ледена вода.
Беше черна, грубо изработена метална тръба, десетина сантиметра дълга, осеяна с много дупчици. Взе револвера си в лявата ръка и започна да завинтва безцеремонно тръбата върху дулото му.
— Заглушител — обясни той. — За вас, умниците, това е празна работа. Но този си го бива — за три изстрела. Знам какво говоря. Сам съм го правил.
Навлажних отново устни.
— Ще издържи един изстрел — рекох. — След това засича. Този ми прилича на чугунен. Сигурно ще ти отнесе ръката.
Продължи да се хили и да завинтва бавно и нежно заглушителя, завъртя го докрай и се облегна доволен.
— Не позна. Това чудо е със стоманена обложка отвътре и издържа три изстрела, както казах. После трябва да подмениш обложката. Няма опасност от засичане. Добре ли се чувстваш? Искам да се чувстваш добре.
— Чувствам се разкошно, садистично копеле.
— След малко ще те накарам да легнеш в леглото. Няма да почувстваш нищо. Обичам да си изпипвам убийствата. Предполагам, че и Фриски не е почувствал нищо. Улучи го чисто.
— Не виждаш добре — подхвърлих. — Пречука го шофьорът със „Смит & Уестън“ четирийсет и четвърти калибър. Аз дори не стрелях.
— Как не.
— Добре, не ми вярваш. За какво уби Арбогаст? Нямаше нищо изпипано в това убийство. Просто е бил прострелян три пъти зад бюрото си, три пъти с двайсет и втори калибър, и се смъкнал на пода. Сторил ли е някога нещо на гадното ти братле?
Той вдигна рязко револвера, но продължи да се усмихва.
— Не ти липсва кураж. Кой е тоя Арбогаст?
Казах му. Говорех бавно и внимателно, с подробности. Разказах му сума неща. Взе да го обхваща някаква смътна тревога. Погледът му зашари към мен, настрани, пак към мен, неспокойно, запърха като колибри.
— Не познавам никакъв Арбогаст, приятел — изрече бавно. — Не съм и чувал за него. Пък и днес не съм убивал никакви дебелаци.
— Ти си го убил — рекох. — Убил си и младия Джийтър… в апартамента на момичето в „Ел Милано“. Още лежи там мъртъв. Ти работиш за Марти Естел. Той ще бъде дяволски разочарован от това убийство. Карай, направи ги три.
Лицето му замръзна. Усмивката най-сетне изчезна. Сега цялото му лице придоби восъчен цвят. Отвори уста и задиша през нея, а дишането му издаваше неспокойни, тревожни звуци. Видях как по челото му лъсна пот и усещах хлад от изпаряващата се пот от моето чело. Восъчния нос каза много кротко:
— Не съм убил никого, приятел. Никого. Не бях нает да убивам. И през ум не ми е минало такова нещо. Докато Фриски не спря онзи куршум с тялото си. Истина ти казвам.
Мъчех се да не гледам заглушителя на дулото.
В дъното на очите му припламна огънче — малко, слабо, димящо. После взе да се разгаря, да се избистря. Заби поглед в пода между краката си. Огледах се за ключа на лампата, но беше доста далеч. Той пак вдигна глава. Много бавно започна да отвинтва заглушителя. Подържа го в ръката си. Пусна си го в джоба и стана, уловил в ръце пистолета и револвера, по един във всяка ръка. После му хрумна друго. Седна пак, бързо извади всички патрони от лугера, хвърли ги на пода, а след тях и пистолета. Тръгна безшумно към мен.
— Днес май ти върви — рече. — Трябва да ида да се видя с един човек. Трябва да видя един човек — повтори много тихо, а езикът му се разходи по устните.
— Още не — рекох аз и скочих. Ръката му с револвера беше вече зад ръба на вратата и той не успя да я измъкне достатъчно бързо. Притиснах го в рамката, като използвах цялата си сила. Беше истинско безумие. Той ми даде шанс, трябваше само да кротувам и да го оставя да си отиде. Но аз също трябваше да се видя с един човек… и исках да го видя пръв.
Восъчния нос се хилеше злобно. Сумтеше. Съпротивляваше се с приклещената си ръка. Преместих тежестта си и го фраснах в ченето с всичка сила. Това беше достатъчно. Той се отпусна като мокър парцал. Ударих го пак. Главата му се отхвръкна и се удари в касата на вратата. Чух глухо тупване отзад. Замахнах трети път. Никога не съм удрял по-силно.
Отместих тежестта си от вратата и той се плъзна към мен с празен поглед, с омекнали крака, а аз го подхванах, извих празните му ръце назад и го оставих да падне. Застанах задъхан над него. Отидох до вратата. Удстманът му лежеше почти на прага. Вдигнах го, пуснах го в джоба си — не в онзи, където беше пистолетът на госпожица Хънтрес. Той дори не го откри.
Лежеше на пода. Беше мършав, почти безтегловен, но въпреки това едва си поемах дъх. След малко очите му припърхаха, отвориха се и той ме погледна.
Щракнах белезници около китките му, подхванах го под мишниците и го завлякох в килера, завързах краката му с въже. Оставих го да лежи по гръб, почти по хълбок, все така с бял нос, очите му празни, устните помръдваха, сякаш говореше на себе си. Странно момче, не от най-лошите, но не и дотам вода ненапита, че да лея сълзи за него.
Заредих лугера и поех с трите си оръжия. Отвън пред сградата нямаше никой.
Имението на Джийтър беше разположено върху девет-десеткалиброво възвишение, грамадна сграда в колониален стил с дебели бели колони, мансардни прозорци, магнолии, гараж за четири коли. Чакълената алея завършваше с кръгъл паркинг, на който имаше две коли — големият дреднаут, в който се бях возил, и яркожълт открит спортен автомобил, който бях виждал някъде.
Позвъних на звънец колкото еднодоларова монета. Вратата се отвори и отвътре ме изгледа висок, слаб тип със студени очи, облечен в тъмни дрехи.
— У дома ли е господин Джийтър? Старият господин Джийтър?
— Мога ли да попитам с кого имам честта? — Произношението му беше прекалено британско, като разредено уиски.
— Филип Марлоу. Работя за него. Може би трябваше да отида на входа за прислугата.
Бръкна с пръст в яката си и ме погледна без удоволствие.
— О, може би. Но заповядайте. Ще уведомя господин Джийтър. Струва ми се, че е зает в момента. Моля да почакате тук.
— Играеш ролята си ужасно — рекох. — Тази година английските икономи се държат другояче.
— Пишеш се умник, а? — озъби се той с глас, който не беше прекосявал Атлантика по-далеч от щата Ню Джърси. — Чакай тук. — И се изниза.
Седнах в дърворезбован коридор, дълъг цяла миля. В дъното той се разшири и без да минаваме през вратата, се озовахме в просторна лятна градина. Икономът отвори широка врата в далечния й край и аз минах покрай него в овална стая, застлана със сребристо черен овален килим, с черна мраморна маса в средата, твърди столове с високи облегалки покрай стените, огромно овално огледало със закръглена повърхност, което ме накара да изглеждам като пигмей с вода в мозъка, и трима души в стаята.
До една врата насреща ми стоеше чинно шофьорът Джордж в спретнатата си черна униформа, с фуражката в ръка. В най-поносимия от столовете седеше госпожица Хариет Хънтрес с чаша в ръка, до половината пълна. А по сребристия кант на овалния килим господин Джийтър-баща изпробваше якостта на краката си в лек галоп, все още сдържащ гнева си, но бесен отвътре. Лицето му аленееше, вените на носа му бяха изпъкнали. Беше пъхнал ръце в джобовете на кадифено домашно сако. Под него носеше плисирана риза с черна перла на гърдите и черна папийонка като прилеп в полет, а едната от лачените му обувки беше развързана. Извърна се рязко и кресна на иконома зад гърба ми:
— Махай се оттук и дръж затворени тези врати! Не съм си у дома за никого, разбираш ли? За никого!
Икономът затвори вратата. Вероятно си тръгна, но не го чух.
Джордж ме дари с хладна крива усмивка, а госпожица Хънтрес ме изгледа безизразно над чашата си.
— Явявате се тъкмо навреме — рече тя по момински сдържано.
— Рискувахте, когато ме оставихте сам в апартамента — казах аз. — Можех да задигна някой от парфюмите ви.
— Е, какво искате? — кресна Джийтър. — Извъдихте се голям детектив, няма що. Възложих ви поверителна работа, а вие право при госпожица Хънтрес да й обясните всичко.
— Но това даде резултат, нали?
Той се оцъкли. Всички се оцъклиха.
— Откъде знаете? — излая той.
— От пръв поглед разпознавам добрите момичета. Дошла е да ви обясни, че е разлюбила предишното си намерение и няма защо да се тревожите повече. Къде е господин Джералд?
Старият спря да снове и ме измери с пронизващ леден поглед.
— Въпреки това ви смятам за некомпетентен. Синът ми е изчезнал.
— Не работя за вас. Работя за Ана Холси. Ако имате оплаквания, адресирайте ги до нея. Сам ли да си налея нещо, или да чакам лакей в морава ливрея? И как да разбирам това, че синът ви е изчезнал?
— Да го изхвърля ли, сър? — тихо попита Джордж.
Джийтър махна с ръка към гарафата, сифона и чашите върху черната мраморна маса и отново закръжи около килима.
— Не ставай глупав! — тросна се той на Джордж. Джордж се поизчерви, високо горе по скулите. Стисна устни.
Забърках си питие, седнах с чашата в ръка, отпих и повторих въпроса си:
— Как да разбирам това, че синът ви е изчезнал, господин Джийтър?
— Плащам ви сума пари… — взе да ми вика, все още бесен.
— Кога?
Закова се на място, както препускаше, и пак ме погледна. Госпожица Хънтрес се засмя. Джордж се навъси.
— Какво искам да кажа според вас… с това, че синът ми е изчезнал? — рече рязко. — Смятам, че съм достатъчно ясен дори за вас. Никой не знае къде е. Госпожица Хънтрес не знае. Аз не знам. Никой нищо не знае.
— Но аз съм по-умен от всички ви — рекох. — Аз знам.
Не помръднаха доста време. Джийтър ме зяпаше. Момичето ме зяпаше. Тя изглеждаше озадачена. Другите просто зяпаха. Погледнах я.
— Къде отидохте, след като излязохте, ако не е тайна?
Тъмносините й очи бяха бистри като сълза.
— В това няма никаква тайна. Излязохме заедно… с такси. На Джералд са му отнели шофьорската книжка… за един месец. Има много нарушения. Тръгнахме към брега, но аз си промених намеренията, както разбрахте. Реших, че все пак съм една обикновена използвачка. Всъщност не ми трябваха парите на Джералд. Исках отмъщение. Да отмъстя на господин Джийтър, задето разори баща ми. Направил го е съвсем законно, разбира се, но това не променя нещата. Обаче се озовах в такова положение, че не можех да отмъстя, без да изглеждам долнопробна сметкаджийка. Затова казах на Джералд да си намери друго момиче за развлечения. Това го огорчи и се скарахме. Спрях таксито в Бевърли Хилс и слязох. Той продължи. Не знам накъде. По-късно се върнах в „Ел Милано“, изкарах колата от гаража и дойдох тук. Да кажа на господин Джийтър да забрави цялата тази работа и да не си прави труда да насъсква копои по мен.
— Казвате, че двамата сте тръгнали с такси — рекох. — Защо не го е возил Джордж, щом не е можел да шофира сам?
Гледах я, но въпросът ми не беше към нея. Джийтър ми отговори хладно:
— Джордж ме откара у дома след работа, разбира се. По това време Джералд вече е бил излязъл. Това има ли значение?
Извърнах се към него.
— Да. Ще има. Господин Джералд е в „Ел Милано“. Разбрах го от Хокинс, детектива на хотела. Той се върнал там да чака госпожица Хънтрес и Хокинс го пуснал в нейния апартамент. Хокинс прави такива дребни услуги… срещу десетачка. Може още да е там, може да не е.
Продължих да наблюдавам. Трудно беше да държа под око и тримата едновременно. Но те не мръднаха. Просто ме гледаха.
— Хм… радвам се да го чуя — рече старият Джийтър. — Страхувах се, че е отишъл някъде да се напие.
— Не. Не е отишъл никъде — рекох. — Впрочем, фигурираше ли „Ел Милано“ сред ония места, където сте звънял да го търсите?
Джордж кимна.
— Да, звънях. Не бил там. Май хотелското ченге е предупредило телефонистката да не казва нищо.
— Няма защо да я предупреждава. Тя просто ще звъни в апартамента, а той няма да вдига телефона… естествено. — И загледах втренчено стария Джийтър с голям интерес. Щеше да му бъде трудно да подхване репликата, но се налагаше да го направи. Така и стана. Първо облиза устните си.
— Защо… „естествено“, ако смея да попитам? — изрече хладно. Сложих чашата върху мраморната маса и се облегнах на стената. Още се мъчех да наблюдавам и тримата едновременно.
— Нека се върнем малко назад в историята — предложих аз. — Всички сме наясно с положението. Знам, че Джордж е наясно, макар че не му се полага, бидейки от прислугата. Знам, че госпожица Хънтрес е наясно. Разбира се, и вие също, господин Джийтър. И така нека видим с какво разполагаме. Имаме сума ти неща, които не пасват, но аз съм умен. Въпреки всичко ще ги напасвам. Първо, цял наръч фотокопия на полици от Марти Естел. Джералд твърди, че не ги е давал, а господин Джийтър отказва да ги изплати, но наема един графолог на име Арбогаст да провери подписите, за да види дали са автентични. Излиза, че са истински. Този Арбогаст може да е свършил и други работи. Не знам. Не можах да го попитам. Когато отидох да се срещна с него, беше мъртъв — прострелян три пъти, както разбрах по късно, с револвер калибър двайсет и две. Не, не казах на полицията, господин Джийтър.
Високият белокос мъж изглеждаше направо шокиран. Мършавото му тяло се затресе като тръстика.
— Мъртъв ли? — прошепна той. — Убит?
Погледнах Джордж. Той не трепна. Погледнах момичето. То седеше мълчаливо, изчакваше, стиснало устни.
— Съществува само едно основание да се предположи, че неговото убийство има нещо общо с работите на господин Джийтър — продължих аз. — Арбогаст е бил застрелян с револвер калибър двайсет и две… а в нашия случай има един човек, който носи такъв револвер.
Продължаваха да ме слушат. И да мълчат.
— Нямам представа защо е бил убит. Не беше опасен за госпожица Хънтрес, нито за Марти Естел. Беше твърде дебел, за да щъка насам-натам. Струва ми се, че е попрекалил с хитростта си. Бил е нает само да удостовери подписите, а той решил да научи повече, отколкото му се е полагало. А след това е прекалил и с догадките, възможно е дори да е опитал малък шантаж. И някой го е очистил днес следобед с двайсет и втори калибър. Добре, мога да понеса това. Не го познавах. И така, отидох да се срещна с госпожица Хънтрес и след сума пазарлъци с тоя алчен хотелски детектив успях да се срещна с нея, побъбрихме, сетне господин Джералд изникна отнякъде, друсна ми един по ченето, прекатурих се и си ударих главата в крака на стола. А когато дойдох на себе си, в заведението нямаше жива душа. Върнах се у дома. Там заварих оня с револвера двайсет и втори калибър и една откачалка на име Фриски Лейвън, със смърдящ дъх и много голям патлак, което вече е без значение, защото го застреляха тая вечер пред дома ви, господин Джийтър… докато се мъчеше да спре колата ви. Ченгетата знаят за случая, вече идваха да ме разпитват, защото другият с револвера калибър двайсет и две е брат на откачалката и си помислил, че аз съм го застрелял, та се помъчи да ме очисти. Но не стана. Дотук две убийства. Сега стигнахме до третото, най-важното. Върнах се в „Ел Милано“, защото май вече не беше здравословно за господин Джийтър да се разкарва насам-натам. Имаше си някой и друг враг. Дори по всичко личеше, че той е трябвало да бъде в колата тази вечер, когато Фриски Лейвън стреля по нея — но това, разбира се, е било нагласена работа.
Старият Джийтър сбърчи озадачено белите си вежди. Джордж нямаше вид на озадачен. Нямаше никакъв вид. Безизразното лице на издялан от дърво индианец пред магазинче за тютюн и цигари. Момичето беше пребледняло, изглеждаше напрегнато. Продължих напред.
— Когато се върнах в „Ел Милано“, установих, че Хокинс е пуснал Марти Естел и телохранителя му в апартамента на госпожица Хънтрес да я чакат там. Марти имаше новини за нея — че Арбогаст е убит. Това я навежда на разумната мисъл да остави на мира младия Джийтър за известно време… поне докато полицията се успокои. Предвидливо момче е тоя Марти. Далеч по-предвидлив, отколкото може да се допусне. Например знаеше за Арбогаст, знаеше, че господин Джийтър е бил тази сутрин при Ана Холси, разбрал е някак си, че аз съм поел случая — може и самата Ана да му е казала, не бих се учудил. Наредил да ме проследят до кантората на Арбогаст и обратно, по-късно разбрал от приятелите си в полицията, че Арбогаст е бил убит, и прищракал, че аз не съм им съобщил това. Така че ме пипна натясно и вече можехме да бъдем дружки. Тръгна си, след като ми съобщи това, и аз пак останах сам в апартамента на госпожица Хънтрес. Но този път, без някаква особена причина, се разтършувах. И открих господин Джералд в спалнята, в един дрешник.
Бързо приближих до момичето, извадих от джоба си малкия пистолет и го сложих в скута й.
— Да сте го виждала преди?
Гласът й прозвуча някак напрегнато, но сините очи ме гледаха спокойно.
— Да. Мой е.
— Къде го държахте?
— В чекмеджето на масичката до леглото.
— Сигурна ли сте?
Тя се замисли. Двамата мъже не помръдваха. Устните на Джордж затрепкаха в ъгълчетата. Изведнъж тя заклати глава, някак странично.
— Не. Струва ми се, че го вадих да го показвам на някого… не разбирам много от пистолети… и го оставих на полицата над камината във всекидневната. Впрочем почти съм сигурна, че беше така. Показвах го на Джералд.
— Значи е можел да посегне към него, ако някой се опита да му върти номера?
Тя кимна разтревожена.
— Какво искате да кажете с това, че… е в дрешника? — попита забързано с тънко гласче.
— Знаете. Всички в тази стая знаят какво искам да кажа. Знаят, че нарочно ви показах този пистолет. — Отдръпнах се от нея и се обърнах към Джордж и господаря му. — Мъртъв е, разбира се. Прострелян в сърцето… вероятно с този пистолет. Оставен беше до него. Затова именно е бил оставен.
Старият направи една крачка, спря и се подпря на масата. Не бях сигурен дали пребледня, или вече си беше блед. Втренчи студен поглед в момичето. Произнесе много бавно, през стиснати зъби:
— Проклета убийца!
— Дали не би могло да е самоубийство? — попитах с насмешка.
Извърна глава към мен. Видях, че тази мисъл го заинтригува. Почти кимна.
— Не — рекох. — Не ще да е било самоубийство.
Това по-малко му хареса. Лицето му се наля с кръв, вените на носа му се удебелиха. Момичето захлупи с длан пистолета в скута си, сетне леко обхвана ръкохватката, палецът й се плъзна много бавно към предпазителя. Не разбираше много от пистолети, но поне толкова знаеше.
— Не би могло да е самоубийство — повторих много бавно. — Като изолиран случай… може би. Но не и предвид всичко останало, което се случи. Арбогаст, нападението срещу колата на „Калвело драйв“ пред тази къща, главорезите в моята квартира, историята с онзи револвер калибър двайсет и две.
Пак бръкнах в джоба си и извадих удсмана на Восъчния нос. Държах го небрежно в лявата си длан.
— Колкото и странно да е, не мисля, че е стреляно с този калибър двайсет и две… макар че това е револверът на гангстера. Да, пипнах и гангстера. Лежи вързан и е в квартирата ми. Върна се да ме пречука, но аз го разубедих. Бива ме в приказките.
— Само дето не им знаете мярката — рече хладнокръвно момичето и вдигна леко пистолета.
— Повече от ясно е кой го е убил, госпожице Хънтрес — рекох. — Просто въпрос на мотиви и възможности. Не е Марти Естел, нито е наредил да се свърши тази работа. Това би провалило шансовете му да си получи петдесетте бона. Не е братът на Фриски Лейвън, за когото и да работи той, а според мен не работи за Марти Естел. Не би могъл да влезе в „Ел Милано“, а още по-малко в апартамента ви, за да го извърши. Който го е убил, трябва да има някаква изгода от това, както и възможност да проникне там, където е било извършено убийството. Е, кой може да има някаква изгода? Джералд чакаше след две години да пипне пет милиона долара от попечителния фонд. Не можеше да ги завещае другиму, преди да ги получи. Кой е законният му наследник? Чака ви изненада. Знаете ли, че в щата Калифорния и в някои други щатове, но не във всички, човек може сам, чрез собствените си действия, да се направи законен наследник? Просто като осинови някого, който има пари и няма наследници?
Тук Джордж пристъпи към действия. Движенията му отново бяха мазни, като вълничка върху водна повърхност. „Смит & Уесън“-ът проблесна матово в ръката му, но не стреля. Малкият автоматичен пистолет в ръката на момичето изпука. От загорялата силна ръка на Джордж шурна кръв. Големият револвер тупна на пода. Той изруга. Тя не разбираше много от пистолети… не твърде много.
— Естествено — мрачно каза тя. — Джордж е можел да влезе безпрепятствено в апартамента, ако Джералд е бил там. Униформен шофьор ще мине през гаража, ще се качи с асансьора и ще почука на вратата. А когато Джералд отвори, ще го натика вътре с този „Смит & Уесън“. Но откъде е знаел, че Джералд е там?
— Трябва да е проследил таксито ви. Не знаем къде е бил цялата вечер, след като се раздели с мен. Имаше кола. Полицията ще разбере. Колко ти беше обещано, Джордж?
Джордж придържаше дясната си ръка с лявата, стискаше я, а лицето му беше изкривено, обезумяло. Дума не отронваше.
— Джордж го е натикал вътре с тоя „Смит & Уесън“ — повтори момичето уморено. — После е видял моя пистолет върху камината. Още по-добре. Защо да не го използва? Натикал е Джералд в спалнята, после в дрешника и там тихо, хладнокръвно го е убил и е пуснал пистолета на пода.
— Способни момчета са тия колежани. Ти в кой колеж беше учил, Джордж, в Дартмът или в дранголника Данемора? Джордж е убил и Арбогаст. Убил го е с калибър двайсет и две, защото е знаел, че братът на Фриски Лейвън има такъв, а е знаел, защото е наел Фриски и брат му да посплашат Джералд… та после, като го убие, това да изглежда като работа на Марти Естел. Ето защо ме докараха тази вечер тук в колата на Джийтър — да могат двамата главорези, предупредени и чакащи в засада, да изпълнят номера си, може би и да ме пречукат, ако се окажа твърде храбър. Само че Джордж обича да убива хора. Изстрелът беше толкова точен, че ме навежда на мисълта да не би Джордж да не е възнамерявал да улучи. Какво ще кажеш, Джордж?
Мълчание.
Най-сетне погледнах стария Джийтър. Очаквах и той да е измъкнал револвер, но не беше. Просто стоеше там — със зейнала уста, потресен, подпрял се върху черната мраморна маса, треперещ.
— Боже мой! — прошепна той. — Боже мой!
— За вас няма бог… освен парите.
Зад гърба ми изскърца врата. Извърнах се рязко, но не си струваше трудът. Един глас изръмжа с британско произношение на тексаски кравар:
— Горе ръцете, мой човек!
Икономът, тъй английският иконом, стоеше на прага, стиснал устни, с пистолет в ръка. Момичето извъртя китка и крайно небрежно го простреля някъде в рамото. Той изквича като заклано прасе.
— Изчезвай, пречиш — рече тя хладно. Той побягна. Този път стъпките му се чуха.
— Ще падне — обади се момичето. Вече стисках лугера в дясната си ръка, макар и малко късно, както винаги. Обърнах се заедно с него. Старият Джийтър стискаше масата, лицето му сиво като паве. Коленете му се подгъваха. Стиснал в носна кърпа кървящата си китка, Джордж стоеше и го гледаше цинично.
— Да пада — рекох. — Долу му е мястото.
Той падна. Изкриви глава. Устата му увисна. Преобърна се по хълбок на килима, присви се, вдигна колене. От устата му протече слюнка. Лицето му стана мораво.
— Иди да извикаш полицията, ангелче — рекох. — Аз ще ги наглеждам.
— Добре — каза тя и стана. — Но се нуждаете от доста помощ в частното си детективстване, господин Марлоу.
Лъскава черна буболечка с розова глава пълзеше бавно по старото изподраскано бюро. Пълзеше и се клатушкаше като възрастна жена, отрупана с пакети. Като стигна края на бюрото, стъпи право във въздуха, падна по гръб върху мръсния кафяв линолеум, поразмаха няколко тънки немощни крачка във въздуха и се престори на умряла. След минута пак протегна крачета, успя да се преобърне и се заклатушка към ъгъла на стаята.
Бях тук вече цял час, самичък. Изподрасканото бюро беше в средата на стаята, до стената имаше друго, до него месингов плювалник върху подложка, на стената бе окачен полицейски високоговорител, имаше три смачкани мухи, миришеше на изстинали пури и на стари дрехи. Имаше и две твърди кресла с плъстени възглавнички и два обикновени стола без възглавнички. Прахът от абажура на тавана е бил избърсан за последен път по време на първия мандат на Кулидж[4]. Вратата се отвори рязко и в стаята влязоха Финлисън и Сиболд. Сиболд си беше все тъй спретнат и гаден, но Финлисън изглеждаше състарен, износен, белезникав. В ръката си държеше купчина документи. Седна зад бюрото насреща ми и ме загледа студено, напрегнато.
От високоговорителя на стената долетя съобщение, че негър на средна възраст бяга на юг към Сан Педро след обир на „Единайсета улица“. Бил в сив костюм и мека шапка. „Движете се внимателно. Заподозреният е въоръжен с револвер калибър трийсет и две. Край.“ (Когато го заловиха, оказа се, че е шестнайсетгодишно мексиканче, облечено в кафяви панталони, скъсан син пуловер, без шапка, с газов пистолет и с трийсет и пет цента в джоба.)
— Такива като теб само си навличат неприятности — рече кисело Финлисън.
Сиболд седна зад бюрото до стената, нахлупи шапка над очите си, прозина се и погледна новия си ръчен часовник от неръждаема стомана.
— От неприятности си вадя хляба — рекох. — Как иначе ще изкарам някой и друг цент?
— Трябва да те натикам в дранголника, задето потули историята. Колко ще изкараш от тоя случай?
— Работех за Ана Холси, която пък работеше за стария Джийтър. Май натрупах лоши дългове.
Сиболд ме дари с усмивката си на полицейска палка, Финлисън запали пура, облиза скъсано листче тютюн отстрани и го залепи, но оттам въпреки всичко димеше, когато той дърпаше. Побутна към мен част от документите.
— Подпиши три екземпляра.
Подписах три екземпляра. Взе ги, прозина се и разроши побелялата си грива.
— Старият е получил удар — рече. — Там няма да ни огрее. Като дойде на себе си, едва ли ще знае колко е часът. А оня Джордж Хайстерман, шофьорът, само ни се смее. Много жалко, че е ранен. Ще ми се да го пораздрусам малко.
— Жилав е — рекох.
— Аха. Добре, пръждосвай се сега.
Станах, кимнах им и се запътих към вратата.
— Е, лека нощ, момчета.
Не ми отвърнаха.
Минах по коридора и слязох с нощния асансьор във фоайето на кметството. Излязох през вратата откъм „Спринг стрийт“, спуснах се по многобройните стъпала и ме задуха студен вятър. Запалих цигара на най-долното стъпало. Колата ми все още беше пред къщата на Джийтър. Вдигнах крак, за да тръгна към някое такси отсреща, на половин пряка оттук. От паркирана кола се чу рязък глас:
— Ела за малко.
Мъжки глас, стегнат, суров. Гласът на Марти Естел. Идваше от голяма лимузина с двама души на предните седалки. Приближих се. Задното стъкло беше спуснато и Марти Естел бе облегнал на него ръката си в ръкавица.
— Влизай.
Отворих вратата. Влязох. Бях твърде уморен, за да споря.
— Потегляй, Скръндзи.
Колата се носеше на запад по тъмните, почти смълчани улици. Макар и не чист, нощният въздух бе прохладен Превалихме един хълм и колата започна да набира скорост.
— Какво знаят? — попита хладно Естел.
— Не ми казаха. Още не са измъкнали нищо от шофьора.
— Трудно ще осъдиш някого за убийство в този мъжки град, когато играят двеста милиона. — Шофьорът, наречен Скръндзи, се разсмя, без да се обръща. — Може би изобщо няма да помириша сега моите петдесет бона… Тя те харесва.
— И какво от това?
— Остави я на мира.
— Какво ще спечеля?
— Мога да ти кажа какво ще загубиш, ако упорстваш.
— Да, наистина — рекох. — Би ли отишъл по дяволите, ако обичаш? Уморен съм. — Затворих очи, облегнах се в ъгъла и просто заспах. Понякога от преумора и на това съм способен.
Събудих се, когато някой ме разтърси за рамото. Колата беше спряла. Погледнах и видях многоетажния блок, в който живеех.
— Пристигнахме — рече Марти Естел. — И помни. Остави я на мира.
— Защо ме докара дотук? Само да ми кажеш това ли?
— Тя ме помоли да се погрижа да теб. Затова си на свобода. Харесва те. А аз харесвам нея. Разбираш ли? Не ти трябват повече неприятности.
— От неприятности… — започнах аз и млъкнах. Тази вечер лафът се поизтърка. — Благодаря, че ме докара, а иначе майната ти.
Обърнах се, влязох в сградата и се качих в асансьора. Бравата още не беше оправена, но този път никой не ме чакаше. Отдавна бяха отвели Восъчния нос. Оставих вратата открехната, разтворих прозорците и още вдишвах полицейските угарки, когато телефонът иззвъня. Беше нейният глас, спокоен, малко твърд, невъзмутим, почти шеговит. Какво пък, беше препатила достатъчно, за да бъде такава.
— Здравейте, кестеняви очи. Прибрахте ли се невредим?
— Докара ме твоят приятел Марти. Каза ми да те оставя на мира. Благодаря ти от сърце, ако имам такова, но не ми звъни повече.
— Поизплашен ли сте, господин Марлоу?
— Не. Следващото обаждане нека да е от мен — рекох. — Лека нощ, ангелче.
Тя затвори. Сложих слушалката на мястото й, затворих вратата и разгънах леглото. Съблякох се и полежах известно време на студения въздух. После станах, пийнах едно, взех душ и легнах да спя.
Накрая Джордж се разприказва, но не много. Каза, че станал бой заради момичето, младият Джийтър грабнал пистолета от камината и докато Джордж се боричкал с него, пистолетът изгърмял. Всичко това, разбира се, беше приемливо… за вестниците. Не успяха да лепнат убийството на Арбогаст нито на него, нито на някой друг. Не намериха оръжието, с което беше извършено, но не беше револверът на Восъчния нос. А той самият изчезна — така и не разбрах къде. Не закачаха стария Джийтър, той така и не се оправи след удара, можеше само да лежи, наглеждан от болногледачки, и да разправя как не бил загубил нито цент по време на Голямата криза. Марти Естел ми звъня четири пъти да ми каже да оставя на мира Хариет Хънтрес. Жал ми беше за горкия човечец. Много беше хлътнал. Два пъти излязох с нея, други два пъти си поседяхме в нейната квартира и пихме от уискито й. После тя напусна „Ел Милано“ и дочух, че се е преместила в Ню Йорк. Зарадвах се, когато си тръгна… макар че не си направи труда да се сбогува с мен.
Мани Тинън на съда за убийството на Шанън днес…
Измъкнах се от голямото жури[5] малко след четири и слязох по задните стълби до кабинета на окръжния прокурор Фенуедър — мъж със строги, сякаш издялани с длето черти на лицето и прошарени слепоочия, по които жените страшно си падат. Той си играеше с една писалка на бюрото, докато ми говореше:
— Мисля, че ви повярваха. Може дори да предадат следобед. Ако това стане, ще се наложи от сега нататък да внимавате.
Дълго въртях една цигара между пръстите си, преди да я пъхна в устата си.
— Не ми заделяйте хора за охрана, господин Фенуедър. Познавам и най-затънтените улички в този град, а и вашите хора няма как да ме следват достатъчно плътно, за да ми бъдат от полза.
Той погледна през един от прозорците.
— Познавате ли добре Франк Дор? — попита, извърнал очи от мен.
— Знам, че е голяма клечка в политиката и рушветчия, който ще ви потрябва, ако искате да отворите игрален или публичен дом… или ако искате почтено да си продавате стоката в града.
— Точно така — рече рязко Фенуедър и извърна глава към мен. После продължи тихо: — Уличаването на Тинън беше изненада за доста хора. Ако Франк Дор е имал интерес да се отърве от Шанън, който оглавяваше Съвета, откъдето Дор по всяка вероятност е получавал своите договори, не е изключено това да го накара да рискува. Както разбирам, той и Мани Тинън са работили заедно. На ваше място бих го държал под око, така да се каже.
Усмихнах се широко.
— Аз съм сам — рекох.
— Франк Дор действа на голяма територия. Но ще направя каквото мога.
Фенуедър стана и протегна ръка през бюрото.
— Няма да съм в града няколко дни. Ако предявят обвинението, заминавам още тази вечер. Внимавайте… и ако случайно нещо не е наред, търсете Бърни Оулс, моя главен следовател.
— Дадено — рекох.
Ръкувахме се и аз минах покрай морно момиче, което ме дари с морна усмивка и отметна на тила си една уморена къдрица, докато не откъсваше очи от мен. Върнах се в кантората малко след четири и половина. Спрях за момент и се втренчих във вратата на малката приемна. Сетне я отворих, влязох и там, разбира се, нямаше никой.
Имаше само една стара червена кушетка, два различни стола, малък килим и ниска масичка с няколко стари списания. Държах приемната отключена, за да могат клиентите да влязат, да седнат и да чакат… ако има клиенти и ако им се чака.
Прекосих стаята и отворих вратата към моята канцелария, на която пишеше: „Филип Марлоу. Частен детектив“.
Лу Харгър седеше на дървен стол откъм онази страна на бюрото, която беше срещу прозореца. Ръцете му в светложълти ръкавици стискаха извивката на бастуна, на тила си под опасен ъгъл бе килнал зелена шапка, с пречупена черна коса, която падаше твърде ниско по врата му.
— Здравей. От доста време чакам — рече той с апатична усмивка. — Здрасти, Лу. Как влезе?
— Вратата трябва да е била отключена. А може и да съм имал ключ, който е паснал. Имаш ли нещо против?
Заобиколих бюрото и седнах във въртящия се стол. Сложих шапката си на бюрото, взех от пепелника една тумбеста лула и започнах да я пълня.
— Щом си ти, може — рекох. — Просто мислех, че имам по-добра брава.
Той се усмихна с пълните си червени устни. Много хубаво момче.
— Още ли си в бизнеса, или ще прекараш идния месец в хотелска стая на уиски с няколко момчета от полицейското?
— Още работя… ако има какво.
Запалих лулата, облегнах се назад и се загледах в чистата му мургава кожа и правите черни вежди.
Той сложи бастуна на бюрото и сключи ръцете си в жълти ръкавици върху стъкления плот. Започна да прави „муцки“ с устните си.
— Имам нещо за теб. Не е кой знае какво. Но ще изкараш за такси.
Чаках.
— Правя една игричка в Лас Олиндас довечера — рече той. — В заведението на Каналис.
— „Белият дим“?
— Аха. Мисля, че ще ми провърви… и искам да имам подръка човек с патлак.
Извадих нов пакет цигари от едно от горните чекмеджета и го плъзнах по бюрото. Лу го пое и започна да го отваря.
— Що за игра? — попитах.
Той полуизмъкна една цигара и я загледа. В държанието му имаше нещо, което не ми хареса.
— Вече цял месец бездействам. Не изкарват достатъчно пари, за да въртя бизнес в този град. Момчетата от полицията не ни оставят на мира, откакто отмениха сухия режим. Сънуват кошмари, когато си представят, че ще трябва да живеят само от заплатите си.
— За твоя бизнес в този град не е по-скъпо от всякъде другаде. Пък и тук плащаш само на една организация. Все пак е нещо.
Лу Харгър мушна цигарата в устата си.
— Да… на Франк Дор — изръмжа той. — Това тлъсто кръвожадно копеле!
Не казах нищо. Отдавна бях минал възрастта, когато ти е забавно да ругаеш хора, на които не можеш да навредиш. Гледах как Лу пали цигарата си с настолната ми запалка. Той продължи през клъбце дим:
— Забавно е в известен смисъл. Каналис купи ново колело за ролетката — от някакви продажни копелета от хората на шерифа. Познавам много добре Пина, главното крупие на Каналис. Това колело беше мое, ченгетата ми го задигнаха. То е нагласено… и аз знам номера.
— А Каналис не знае… Типично за Каналис — рекох аз. Лу не ме поглеждаше.
— При него се събират добри тълпи — продължи той. — Има дансинг и мексикански квинтет за отмора на клиентите. Танцуват малко, после се връщат пак да си оскубят, вместо да си тръгнат отвратени.
— А ти какво правиш? — попитах.
— Имам нещо като система — рече тихо и ме погледна изпод дългите си мигли.
Извърнах поглед от него, огледах стаята. В нея имаше ръждивочервен килим, пет зелени картотечни шкафа под един рекламен календар, стар дрешник в ъгъла, няколко стола от орехово дърво, тънки пердета на прозорците. Краищата им бяха зацапани от постоянното веене на течението. Късен слънчев лъч осветяваше бюрото и ми показваше прахта по него.
— От всичко казано си правя следното заключение — рекох. — Смяташ, че знаеш как да укротиш колелото на ролетката, и очакваш да спечелиш достатъчно, за да вбесиш Каналис. Би искал да имаш някаква защита подръка… мен. Мисля, че не си с всичкия си.
— Нищо подобно — възрази Лу. — Всяко колело се върти с определен ритъм. Ако наистина познаваш колелото много добре…
Усмихнах се и свих рамене.
— Добре, не знам нищо по въпроса. Не съм запознат със законите на ролетката. Ако питаш мен, ще паднеш в капана на собствената си игра, но може и да бъркам. А пък и не е там работата.
— Къде тогава? — попита тихо Лу.
— Не си падам по телохранителството… но може би и това не е причината. Изглежда, очакваш от мен да повярвам, че се играе честно и почтено. Ами ако не повярвам, ако те зарежа и ти хлътнеш? Или да допуснем, че всичко е по правилата, но Каналис не е съгласен с мен и се ядоса?
— Тъкмо затова ми трябва човек с патлак — рече Лу, без да помръдне мускул на лицето му.
— Дори да ме биваше за тази работа… в което не съм убеден… пак има какво да ме тревожи — добавих безизразно.
— Недей — рече Лу. — Сърцето ми се къса при мисълта, че се тревожиш.
Усмихнах се още по-широко, докато гледах как жълтите му ръкавици шарят, прекалено много шарят, по бюрото. После казах бавно:
— Ти си последният човек, който тъкмо сега и точно по този начин ще изкара за джобни пари. Аз пък съм последният човек, който ще ти пази гърба, докато опитваш. Това е всичко.
— Да — рече Лу. Изтръска пепел от цигарата си върху стъкления плот, наведе глава и я издуха. После продължи, сякаш подхващаше нова тема: — С мен ще дойде госпожица Глен. Тя е висока, червенокоса, елегантна красавица. Била е манекенка. Много я бива да се справя с всякакви неприятни положения и ще се помъчи да забаламоса Каналис, та да не ми диша във врата. Така че ще успеем. Просто си помислих, че е редно да знаеш.
Помълчах, преди да кажа:
— Много добре ти е известно, че току-що се връщам от Голямото жури, на което казах, че съм видял как Мани Тинън се подава от онази кола и прерязва въжетата от китките на Арт Шанън, след като го бяха изхвърлили на пътя, тъпкан с олово.
Лу плахо се усмихна.
— Това ще улесни онези, които вземат подкупи при едрите сделки — онези, които получават договорите, а никога не се мяркат в бизнеса. Говори се, че Шанън бил честен и управлявал Съвета в рамките на закона. Гадно убийство.
Поклатих глава. Не ми се говореше за това.
— Каналис смърка опиати през повечето време. И може да не си пада по червенокоси — казах.
Лу се изправи бавно и взе бастуна си от бюрото. Вторачи се в крайчеца на един от жълтите пръсти. Изражението му беше почти дремливо. После тръгна към вратата, като въртеше бастуна.
— Е, до скоро виждане — рече провлечено. Изчаках да хване дръжката на вратата, преди да кажа:
— Не си тръгвай огорчен, Лу. Ще се отбия в Лас Олиндас, щом като имаш нужда от мен. Но не искам пари и, за Бога, не ми обръщай повече внимание от необходимото.
Той облиза леко устни и почти ме погледна.
— Благодаря, малкия. Ще внимавам страшно много.
Излезе и жълтата му ръкавица изчезна зад ръба на вратата.
Седях неподвижно около пет минути, а после лулата взе да ми пари пръстите. Оставих я, погледнах ръчния си часовник и станах да пусна малкото радио в ъгъла зад бюрото. Когато пращенето от променливия ток заглъхна, чух последния звън на камбанката, сетне един глас обяви: „Радио Кей Ел Ай ви представя местните новини в ранната си вечерна емисия. Важно събитие днес следобед беше обвинението, предявено от Голямото жури срещу Мейнард Тинън. Обвинението, което идва като шок за многобройните му приятели, се основава почти изцяло върху показанията…“
Телефонът иззвъня рязко и в ухото ми прозвуча спокоен женски глас:
— Момент, моля. Търси ви господин Фенуедър.
Той се обади веднага.
— Обвинението е предявено. Погрижи се за момчето.
Казах, че току-що съм чул по радиото. Поговорихме малко, каза ми, че трябва да тръгне веднага, за да хване самолета, и затвори.
Облегнах се назад в стола и заслушах радиото, без да разбирам какво говорят. Мислех си какъв страхотен глупак е Лу Харгър и как нищо не можех да направя, за да променя това.
Имаше доста хора като за вторник, но никой не танцуваше. Към десет часа на малкия квинтет му писна да свири румба, на която никой не обръщаше внимание. Ксилофонистът остави пръчките и измъкна изпод стола си чаша. Другите момчета запалиха по цигара и просто седяха с отегчен вид.
Облегнах се на бара, който беше на същата страна на помещението, както и подиумът за оркестъра. Въртях чашка с текила на плота. Най-оживено беше на средната от трите маси за ролетка. Барманът се облегна до мен от другата страна на бара.
— Сигурно червенокосата ги привлича — рече той. Кимнах, без да го гледам.
— Тя играе сега с пълни шепи — казах. — Дори не ги брои.
Червенокосата беше доста висока. Виждах лъскавата й медночервена коса между главите на хората зад нея. Виждах пригладената коса на Лу Харгър до нея. Май всички играеха прави.
— Не играете ли? — попита ме барманът.
— Във вторник не. Веднъж си изпатих във вторник.
— Така ли? Текилата чиста ли я пиете, или да я омекотя?
— С какво ще я омекотиш? — попитах. — Да не ти се намира стъклен памук?
Той се ухили. Глътнах още малко текила и направих гримаса.
— Някой нарочно ли е измислил тази течност?
— Не мога да знам, господине.
— Какъв е таванът там?
— И това не знам. Зависи от настроението на шефа.
Масите за ролетките бяха подредени в една редица до отсрещната стена. Нисък парапет от варакосан метал разделяше играчите от масите.
На средната маса започна някаква кавга. Пет-шест души от двете крайни маси грабнаха жетоните си и отидоха там.
После се чу ясен, много учтив глас с лек чуждестранен акцент:
— Моля ви за малко търпение, госпожо… господин Каналис ще дойде след минутка.
Отидох там и се проврях до парапета. Две крупиета стояха близо до мен, свели глави един до друг. Единият бавно движеше лопатката напред-назад покрай неподвижното колело. И двамата зяпаха червенокосата.
Беше облечена в дълга вечерна рокля с голямо деколте. Имаше хубави бели рамене и не беше чак красива, но повече от хубава. Беше се облегнала на ръба на масата. Дългите й мигли трепкаха. Пред нея имаше голяма купчина пари и жетони.
Заговори с досада, сякаш вече няколко пъти е повтаряла едно и също:
— Размърдайте се и завъртете това колело! Прибирате залозите доста бързо, но не ви харесва да раздавате печалбите.
Действащото крупие се усмихна хладнокръвно и спокойно. Беше висок, мургав, студен мъж.
— Масата не може да покрие залога ви — изрече спокойно и ясно. — Господин Каналис може би… — Той сви елегантните си рамене.
— Ей, дългучи, това са ваши пари — рече тя. — Не искате ли да си ги върнете?
Лу Харгър облиза устни до нея, сложи длан върху ръката й, впи пламнали очи в купчината пари. Каза й тихо:
— Изчакай Каналис…
— По дяволите Каналис! Върви ми… и искам това да продължи.
Към края на масите се отвори някаква врата и в залата влезе много дребен и много блед мъж. Косата му беше права, черна и без блясък, имаше високо кокалесто чело и безжизнени, непроницаеми очи. Тънките му мустачки бяха подрязани и се спускаха почти под прав ъгъл на цял инч под ъглите на устата. Ефектът беше ориенталски. Бледата кожа на лицето му лъщеше мазно.
Той се промъкна зад крупиетата, спря до един от ъглите и докосна краищата на мустаците си с два пръста. Ноктите му имаха леко морав цвят.
Усмихна се внезапно, но само след миг изражението му стана такова, сякаш никога през живота си не се е усмихвал. Заговори с безизразен ироничен глас:
— Добър вечер, госпожице Глен. Трябва да ми разрешите да пратя някого да ви придружи, когато си тръгнете. Не бих искал тези пари да отидат в чужди джобове.
Червенокосата го изгледа не особено любезно.
— Не съм си затръгвала… освен ако не ме изхвърлите.
— Така ли? — рече Каналис. — Какво искате да правите?
— Да заложа всичко — на черно!
Наоколо настъпи мъртва тишина. Никой не шукна. Лицето на Харгър бавно придоби цвят на слонова кост.
А лицето на Каналис остана безизразно. С изящен жест той важно измъкна голям портфейл от смокинга си и го хвърли пред високото крупие.
— Десет хилядарки — рече с глух шепот. — Това е моят таван… винаги.
Високото крупие вдигна портфейла, разтвори го, измъкна две дебели пачки банкноти, прелисти ги, сгъна портфейла и го подаде през масата на Каналис.
Каналис не помръдна да го вземе. Никой не помръдна освен крупието. Момичето каза:
— Сложи ги на червено.
Крупието се наведе през масата и много внимателно подреди на купчинка нейните пари и жетони. Постави залога й на червения ромб. Сложи ръка на колелото.
— Ако никой не възразява — рече Каналис, без да гледа към някого, — ще играем само двамата.
Другите размърдаха глави. Всички мълчаха. Крупието завъртя колелото и плъзна топчето в улея с леко завъртане на лявата китка. После отдръпна ръце и ги постави на края на масата, за да ги виждат всички.
Очите на червенокосата заискриха, устните й бавно се разтвориха.
Топчето се понесе по улея, подмина един от полираните метални ромбове, плъзна се надолу по фланга на колелото и затрака по връхчетата покрай номерата. Изведнъж движението му спря със сухо тракане. Топчето падна до двойната нула, на 27, червено. Колелото бе неподвижно.
Крупието взе лопатката и бавно побутна двете пачки банкноти през масата, добави ги към залога, разчиствайки всичко от игралното поле.
Каналис прибра портфейла си във вътрешния джоб, обърна се, закрачи бавно към вратата и мина през нея.
Отпуснах парапета със схванатите си пръсти, а по-голямата част от публиката се запъти към бара.
Лу се приближи към покритата с керамични плочки масичка в ъгъла, където убивах времето си с още текила. Малкият оркестър свиреше крехко до чупливост танго, а една двойка танцуваше стеснително на дансинга.
Лу беше е кремаво палто с вдигната яка около голям шал от бяла коприна. Изтънчената му физиономия сияеше. Този път носеше бели кожени ръкавици. Сложи едната от тях на масата и се наведе към мен.
— Повече от двайсет и два бона — каза той тихо. — Божичко, колко пари!
— Смяташ, че нещо не е наред ли?
— С играта ли? — Свих рамене, докато въртях чашката в ръце. — Не разбирам от ролетки, Лу… Но доста неща не са наред в поведението на твоята фльорца.
— Тя не е фльорца — рече Лу. В гласа му се долови тревога.
— Щом казваш. Тя накара Каналис да изглежда като един милион долара. Каква е колата?
— Буик с четири врати. Жълтозелена, с два фара и с мигачи, поставени на пръчки върху калниците. — Гласът му още звучеше угрижено.
— Карай бавно през града — рекох. — Дай ми възможност да се включа в процесията.
Той взе ръкавицата си и тръгна. Червенокосата я нямаше никаква. Погледнах часовника на ръката си. Когато изправих глава, Каналис стоеше срещу мен до масата. Очите му ме гледаха безжизнено над шегаджийските мустаци.
— Не харесвате заведението ми — рече той.
— Напротив.
— Не сте дошъл да играете. — Той констатираше, не питаше.
— Задължително ли е? — осведомих се сдържано. По лицето му се мярна едва забележима усмивка. Наведе се и каза:
— Мисля, че си тайно ченге. Хитро ченге.
— Просто частен детектив — рекох. — И не много хитър. Не се подвеждай по твърдостта ми. Семейна черта.
Каналис стисна с пръсти облегалката на стола.
— Не идвай повече… за каквото и да било. — Говореше тихо, почти като на сън. — Не обичам ченгета.
Извадих цигарата от устата си и я разгледах, преди да го погледна.
— Чух как те обидиха преди малко — рекох. — Понесе го добре… Така че няма да броим тази обида.
На лицето му за миг се изписа странно изражение. После се обърна и си тръгна, като леко полюшваше рамене. Стъпваше с цял крак, а пръстите му сочеха настрани. Походката му, както и лицето бяха някак негърски.
Станах и минах през голямата бяла двукрила врата в мрачното фоайе, взех си шапката и палтото и се облякох. Излязох през другата двукрила врата на широка веранда с дърворезба по ръба на покрива.
Въздухът бе наситен с морска мъгла и от разклатените от вятъра монтерейски кипариси пред къщата се процеждаше влага. Теренът под лек наклон се губеше в мрака. Мъглата скриваше океана.
Бях паркирал колата на улицата, на отсрещната страна на къщата. Нахлупих шапка и тръгнах безшумно по мокрия мъх на алеята, свих зад ъгъла на верандата и се заковах на място.
Точно пред мен някакъв мъж държеше пистолет — но той не ме видя. Държеше пистолета надолу, отстрани до палтото си, и той изглеждаше съвсем малък в огромната му ръка. Слабият отблясък на дулото сякаш идваше от мъглата, беше част от нея. Мъжът бе едър и стоеше безшумно на пръсти.
Вдигнах съвсем бавно дясната си ръка и откопчах горните две копчета на палтото, бръкнах и измъкнах дългия револвер калибър трийсет и осем с шест инчово дуло. Пъхнах го леко в джоба си.
Мъжът пред мен помръдна, вдигна лява ръка към лицето си, подръпна от цигарата, която криеше в шепа, и припламването очерта за миг масивна брадичка, широки тъмни ноздри и войнствен четвъртит нос на боксьор.
После пусна цигарата и я настъпи, а зад гърба си дочух бързи леки стъпки. Закъснях твърде много с обръщането. Нещо изсвистя и тутакси заспах.
Когато се свестих, бях студен и мокър, главата ми се цепеше. Имах мека цицина зад дясното ухо, но не кървеше. Бяха ме халосали с гумена палка.
Отлепих гръб от земята и видях, че съм на няколко метра от алеята, между две влажни от мъглата дървета. Отзад по обувките ми имаше кал. Бяха ме влачили от алеята до това място.
Пребърках джобовете си. Пистолетът беше изчезнал, разбира се, но това бе всичко… това и мисълта, че тази екскурзия се оказа доста забавна.
Потършувах из мъглата, не намерих нищо и не видях никого, отказах се от тези занимания и минах покрай задната страна на къщата до една извита редица палмови дървета и стара дъгова лампа, която съскаше и примигваше над входа към сляпата уличка, където бях оставил своя „Мармон“, модел 1925 година. Още го използвах за превозно средство. Влязох, след като избърсах седалката с кърпа, прилъгах двигателя да запали и потеглих на пресекулки, докато стигнах широка пуста улица със стари трамвайни релси по средата.
Оттам тръгнах към булевард „Де Казанс“, главната артерия на Лас Олиндас, кръстен на човека, който много отдавна беше построил заведението на Каналис. След малко пристигнах в града, минах покрай сгради, замрели магазини, някакъв автосервиз и накрая една дрогерия, която още беше отворена.
Отпред имаше лъскава лимузина и аз паркирах зад нея, слязох и видях, че пред барчето седи гологлав мъж и разговаря с продавача в синя престилка. Бяха изцяло погълнати от разговора си. Понечих да вляза, сетне спрях и погледнах още веднъж натруфената лимузина.
Беше „Буик“ и цветът му би могъл да бъде жълтозелен на дневна светлина. Имаше два фара и два малки яйцевидни мигача на тънки никелови пръчки, прикрепени към предните калници. Стъклото откъм волана беше свалено. Върнах се до моята кола за фенерче, пресегнах се вътре, извъртях табелката с разрешителното, осветих я бързо, сетне загасих фенерчето. Колата се водеше на Луис Н. Харгър.
Оставих фенерчето и влязох в дрогерията. От едната страна имаше щанд за спиртни напитки и продавачът в синя престилка ми подаде половинлитрова бутилка „Кънедиън клъб“, която отнесох на барчето и отворих. Пред барчето имаше десет стола, но аз седнах до гологлавия мъж. Той започна да ме разглежда много внимателно в отсрещното огледало.
Поръчах си чаша черно кафе и я допълних щедро с уиски. Изпих я и очаквах да ме сгрее. После огледах гологлавия.
Беше на около двайсет и осем години, с пооредяла коса, здраво румено лице, горе-долу честни очи, мръсни ръце и с вид на човек, който не изкарва много пари. Сивото му вълнено сако с метални копчета не беше в тон с панталоните. Попитах го нехайно с тих глас:
— Твой ли е оня автобус отвън?
Стоеше вдървен. Присви устни и просто не можеше да откъсне очите си от моите в огледалото.
— На брат ми е — рече след малко.
— Да му пийнем ли по едно? — попитах. — Брат ти ми е стар приятел.
Той кимна едва, преглътна, посегна бавно, но накрая взе бутилката и подсили кафето си със съдържанието й. Обърна чашата наведнъж. Гледах го как след това вади смачкан пакет цигари, пъха една в устата си, драсва клечка кибрит о тезгяха, след като два пъти не успя да уцели нокътя на палеца си, и всмукна с прекалено евтино равнодушие, за което знаеше, че няма да мине.
Наведох се към него и казах спокойно:
— Това не означава непременно неприятности.
— Да… — рече той. — К-к-какво има?
Продавачът се присламчи към нас. Поръчах още кафе. Когато го донесе, загледах го втренчено, докато той не отиде до витрината и не застана до нея с гръб към мен. Налях си уиски във втората чаша кафе и отпих. Погледнах гърба на продавача и казах:
— Собственикът на колата няма брат.
Още пазеше самообладание, но се извърна към мен.
— Мислиш, че съм я откраднал?
— Не.
— Не мислиш, че е крадена?
— Не — рекох. — Чакам просто да ми разкажеш всичко.
— Ченге ли си?
— Аха… но няма да те изръся, ако това те тревожи.
Дръпна яко от цигарата си и разбърка празната чаша с лъжичката.
— Може да загубя работата си заради това — каза бавно. — Но стотачката ми трябваше. Аз съм такси да го изчакам. Някакъв мъж и едно маце спряха до мен с „Буика“ и мъжът ми предложи сто долара, ако му дам фуражката и таксито си. Каза ми да се повъртя тук един час, после да закарам бричката му до хотел „Карийон“ на булевард „Таун“. Таксито ми щяло да бъде там. И за тая работа ми даде цяла стотачка.
— Какво ти обясни? — попитах.
— Каза, че били в игрален дом и като никога им провървяло. Страхували се да не ги причакат на връщане. Мислят, че игрите винаги се следят от съгледвачи.
Взех една от неговите цигари и я поизправих с пръсти.
— Звучи правдоподобно — казах. — Мога ли да видя документите ти?
Той ми ги подаде. Казваше се Том Снийд, таксиметров шофьор от компанията „Грийн топ“. Затворих бутилката, пъхнах я в страничния джоб и хвърлих половин долар на тезгяха.
Продавачът дойде и ми върна рестото. Той почти трепереше от любопитство.
— Хайде, Том — казах пред него. — Да идем да вземем онова такси. Мисля, че няма защо да чакаш повече тук.
Излязохме и аз оставих „Буикът“ да ме отведе от разпръснатите светлини на Лас Олиндас през редица крайбрежни градчета с къщички, застроени по пясъчните ивици до океана, и по-големи къщи, накацали по склоновете на хълмовете зад тях. Тук-там светеше по някой прозорец. Гумите пееха по влажния бетон, а на завоите малките кехлибарени светлини върху калниците на „Буика“ надничаха към мен.
При Уест Самарон изоставихме крайбрежието, минахме с пухтене през Канал сити и излязохме на прекия път за „Сан Анджело“. Отне ни почти час да стигнем до булевард „Таун“ 5640 — номера на хотел „Карийон“. Това е голяма неугледна сграда с покрит с плочи покрив, приземен гараж и фонтан в предния двор, който вечер е осветен в бледозелено.
Откъм тъмната страна на улицата беше паркирано такси № 469 от компанията „Грийн топ“. Не можах да видя къде е било стреляно по него. Том Снийд намери фуражката си в жабката и седна нетърпеливо зад волана.
— Това оправя ли ме? Мога ли да си тръгна? — В резкия му глас се долавяше облекчение.
Казах, че не възразявам, и му дадох моята визитна картичка. Часът беше един и дванайсет минути, когато той зави зад ъгъла. Седнах в „Буика“ и го спуснах по рампата в гаража, където го оставих на едно негърче, което лениво бършеше прахта от колите. Отидох във фоайето.
Администраторът беше аскетичен на вид млад човек, който четеше под лампата на номератора „Решенията на Апелативния съд на Калифорния“. Каза, че Лу не е в стаята си и че не се е появявал от единайсет насам, когато той е поел дежурството. След кратък спор около късния час и важността на моето посещение позвъни в апартамента на Лу, но никой не отговори.
Излязох и поседях няколко минути в моя „Мармон“, изпуших една цигара и пийнах от бутилката „Кънедиън клъб“. После се върнах в хотела и се затворих в телефонната кабинка. Избрах номера на вестник „Телеграм“, поисках вътрешната редакция и се свързах с човек на име Вон Балин. Той ми изкрещя, когато разбра кой се обажда.
— Още ли се разхождаш? Виж, това е новина. Мислех, че приятелите на Мани Тинън вече са ти видели сметката.
— Зарежи това и слушай — рекох аз. — Познаваш ли Лу Харгър? Той е комарджия. Държеше едно заведение, което полицията затвори преди месец.
Вон Балин каза, че не познава Лу лично, но е чувал за него.
— Кой от твоите хора може да го познава добре?
Той се позамисли.
— Имаме тук един Джери Крос — каза накрая. — Разправят, че е специалист по нощния живот. Какво искаш да знаеш?
— Къде би могъл да отиде да се весели. — После му разказах част от историята, но не прекалих. Пропуснах сцената с моето халосване и историята с таксито. — Не се е връщал в хотела си. Трябва да разбера какво става с него.
— Е, щом си му приятел…
— Негов… не на компанията му.
Вон Балин изкряска на някого да се обади по телефона, сетне ми каза тихо в слушалката:
— Говори, момчето ми. Говори.
— Добре. Но на теб, не на вестника ти. Халосаха ме по главата край бърлогата на Каналис и ми задигнаха патлака. Лу и неговото момиче заменили колата с такси, което наели. После изчезнали. Не ми харесва тази работа. Лу не беше толкова пиян, че да се шляе из града със сума ти мангизи в джобовете. А дори и да беше, момичето нямаше да му позволи. То е практично.
— Ще видя какво мога да направя — каза Вон Балин. — Но не звучи много обнадеждаващо. Ще ти позвъня.
Казах му, че живея в „Мерит Плаца“, ако е забравил, излязох и седнах отново в колата. Прибрах се у дома и после седях по пижама, пих горещо уиски с лимон и от време на време звънях в „Карийон“. В два и половина Вон Балин се обади и каза, че е ударил на камък. Лу не бил окошарен, нямало го в никоя болница и не се е мяркал в нито един от клубовете, за които се сетил Джери Крос.
В три часа позвъних в „Карийон“ за последен път. После угасих лампата и заспах.
На сутринта се повтори същото. Опитах се да проследя донякъде червенокосото момиче. В телефонния указател имаше двайсет и осем души с фамилията Глен, три от които жени. Първата не отговаряше, другите две ме увериха, че косата им не е червена. Едната предложи да ми покаже.
Избръснах се, хвърлих си един душ, закусих и изминах пеша трите преки до сградата „Кондор“. Госпожица Глен седеше в малката ми приемна.
Отключих другата врата, тя влезе и седна в стола, в който предишния следобед беше седял Лу. Отворих някои от прозорците, заключих външната врата на приемната и драснах клечка кибрит да запаля цигарата, която тя държеше в лявата си ръка без ръкавица и без пръстен.
Беше облечена с блуза и карирана пола, с широко манто и тясна шапка, достатъчно демоде, за да говори за лош обрат в късмета. Но пък скриваше почти цялата й коса. Не използваше грим, на вид беше около трийсетгодишна, а на лицето й личеше отпечатъкът на умората.
Държеше цигарата си с прекалено сигурна ръка, готова за действие. Седнах и зачаках да проговори.
Тя втренчи поглед в стената над главата ми и не каза нищо. Аз напълних лулата си и пуших около минута, после станах, отидох до вратата и вдигнах двете писма, пуснати през процепа.
Седнах пак зад бюрото, прегледах ги, прочетох едното два пъти, сякаш бях сам. През това време не я погледнах, не я заговорих, но все пак я държах под око. От вида й личеше, че събира кураж за нещо.
Накрая се раздвижи. Отвори голямата черна лачена чанта, извади дебел кафяв плик, махна ластика от него и продължи да седи с плика в ръце, отметнала назад глава, а от крайчеца на устните й се точеше сивият дим на цигарата. Заговори бавно:
— Лу каза, че ако някога ми се случи неприятност, мога да се обърна към теб. Сега съм затънала в неприятности.
Вгледах се в кафявия плик.
— Лу ми е добър приятел — рекох. — За него бих направил всичко каквото поиска. Дори и някои недопустими неща… като снощи. Това не означава, че двамата с Лу винаги имаме еднакви интереси.
Тя пусна цигарата в пепелника и я остави да дими. В очите й изведнъж припламна лошо пламъче, сетне угасна.
— Лу е мъртъв. — Гласът й прозвуча съвсем бездушно. Пресегнах се с един молив и заръчках горящия фас, докато спря да дими. Жената продължи:
— Двама от хората на Каналис го пречукаха в моя апартамент — с един изстрел от малък пистолет, който приличаше на моя. Моят го нямаше, когато после го потърсих. Прекарах нощта там с него, мъртъв… налагаше се.
Тя припадна съвсем неочаквано. Извъртя очи и главата и се удари в бюрото. Остана така неподвижна, с кафявия плик пред отпуснатите ръце.
Дръпнах едно чекмедже, извадих бутилка и чаша, налях крепка доза, заобиколих писалището с чашата в ръка и я изправих в стола. Притиснах силно ръба на чашата към устните и — чак да я заболи. Тя преглътна не без известно съпротивление. Част от съдържанието на чашата потече по брадичката й, но животът се върна в очите й.
Оставих уискито пред нея и седнах. Капакът на плика се беше отметнал достатъчно, за да видя, че вътре има пари — пачки пари. Тя заговори с глас като в просъница.
— Касиерът ни изплати парите все в едри банкноти, но въпреки това пакетът беше доста голям. Тук в плика има двайсет и две хиляди. Взех само няколко стотачки. Лу беше притеснен. Реши, че Каналис лесно ще открие къде сме. Дори ако ти беше зад нас, какво можеше да направиш?
— Каналис загуби пари пред очите на всички. За него това е добра реклама, дори ако накърнява самолюбието му — обадих се аз. Тя продължи, все едно че нищо не съм казал:
— Като минахме през града, видяхме шофьор на такси, седнал в паркираната си кола, и на Лу му хрумна нещо. Предложи на момчето сто долара да му отстъпи таксито, Лу да го кара до „Сан Анджело“, а момчето да докара след известно време „Буика“ пред хотела. Онзи прие и свихме в странична улица, където направихме размяната. Мъчно ни беше, че те зарязахме, но Лу каза, че няма да се сърдиш. Пък и можехме да ти махнем, ако минеше покрай нас. Лу не се прибра в хотела. Взехме второ такси и отидохме в моя апартамент. Аз живея в „Хобарт Армс“ на „Саут Минтър“. Там на рецепцията никой не ти задава въпроси. Качихме се в стаята ми, запалихме лампите и иззад стеничката, която дели кухненския бокс от хола, излязоха двама маскирани мъже. Единият беше дребен и слаб, а другият — здравеняк с чене, което стърчеше като етажерка изпод маската. Лу посегна когато не трябваше, и едрият стреля. Само веднъж. Пистолетът просто изпука, не много високо, обаче Лу падна на пода и повече не помръдна.
— Това ще да са същите, които ми погодиха гаднярски номер. Още не съм ти разказал — обадих се аз.
Тя като че ли пак не чу. Лицето й беше бяло и спокойно, но безизразно, като от гипс.
— Ще пийна още един пръст — каза.
Налях и на двама ни. Надигнахме чашите, след което тя продължи:
— Претърсиха ни, но парите не бяха у нас. Бяхме спрели в една денонощна дрогерия и ги изпратихме със запис до един близък пощенски клон. Претърсиха и апартамента, ама нали току-що бяхме влезли и не бяхме имали време да скрием каквото и да било. Едрият ме халоса с юмрук и когато дойдох на себе си, от тях нямаше и следа. Бях сама с мъртвия Лу на пода.
Тя посочи челюстта си. Имаше нещо, но нищо особено. Придърпах малко стола си и казах:
— На идване в града са ви подминали. Умни момчета като тях биха се огледали за такси. И откъде са знаели къде да ви търсят?
— Цяла нощ мислих за това — заяви госпожица Глен. — Каналис знае къде живея. Веднъж ме проследи до нас и се опита да ме накара да го поканя.
— Аха — рекох. — Но защо са отишли у вас и как са влезли вътре?
— Никак не е трудно. Под прозорците има широк ръб, по който се стига до аварийната стълба. Сигурно други са дебнели пред хотела на Лу. Ние се сетихме за това, но не и че им е известно къде живея.
— Разкажи всичко докрай — подканих я аз.
— Парите бяха изпратени на мое име. Лу е свястно момче, но ние, жените, трябва да си отваряме очите на четири. Затова именно останах цяла нощ у дома с мъртвия Лу на пода. Докато пристигне пощата. Сетне направо дойдох тук.
Станах и се загледах през прозореца. През двора се виждаше в отсрещната сграда как едно дебело момиче млати клавишите на пишеща машина. Чувах тракането. Седнах пак в стола и заоглеждах големия си пръст.
— Оставиха ли пистолета?
— Освен ако е под него. Не погледнах там.
— Прекалено бързо са те оставили на мира. Може изобщо да не е Каналис. Лу споделяше ли с теб?
Тя безмълвно поклати глава. Очите й станаха пепелявосини и замислени, загубиха празнотата си.
— Добре — казах. — Какво според теб би трябвало да направя?
Тя присви леко очи, протегна ръка и бавно побутна издутия плик по бюрото към мен.
— Не съм малка и знам, че съм загазила. Но въпреки това нямам намерение да остана без пукната пара. Половината от тези пари са мои и искам да се измъкна по живо, по здраво. Половината. Ако снощи се бях обадила на блюстителите на закона, щяха да намерят начина да ми се измъкнат… Мисля, че Лу би искал ти да получиш другата половина, ако ми помогнеш.
— Това са големи пари за размахване под носа на едно частно ченге, госпожице Глен — усмихнах се аз уморено. — С това, че не сте извикала снощи полицията, сте се поставила в незавидно положение. Но на всяка тяхна дума може да се даде логичен отговор. Най-добре да отида там и да видя какви са пораженията.
Тя се наведе бързо напред и попита:
— Ще се погрижиш ли за парите?… Смееш ли?
— Разбира се. Ще отскоча до долу и ще ги скрия в частен сейф. Ти ще държиш единия ключ… А за подялбата ще говорим по-късно. Според мен няма да е зле Каналис да научи, че ще бъде добре да се срещне с мен, а също така няма да е зле, ако ти се скриеш в един малък хотел, където имам приятел. Поне докато поразровя наоколо.
Тя кимна. Аз си сложих шапката и пъхнах плика под колана си. Преди да изляза й казах, че в горното ляво чекмедже има пистолет, в случай че се притесни. Когато се върнах, сякаш не беше помръднала. Но ми каза, че се била обадила в заведението на Каналис и предала да му кажат нещо, което се надявала той да разбере.
По много сложен маршрут се добрахме до „Лорейн“, на ъгъла на авеню „Брант“ и авеню „С“. Никой не стреля по нас и доколкото можах да установя, никой не ни следеше.
Ръкувах се с двайсетачка в ръката с Джим Долан, който дежури през деня на рецепцията на „Лорейн“. Той прибра ръка в джоба си и каза, че с удоволствие ще се погрижи никой да не безпокои „госпожица Томпсън“.
Тръгнах си. Във вестника нямаше нищо за Лу Харгър и за „Хобарт Армс“.
„Хобарт Армс“ беше просто един от многото жилищни блокове в квартал, пълен с такива. Беше шестетажна сграда с бежова фасада. Край двата тротоара бяха паркирани много коли. Карах бавно и се оглеждах. Нямаше признаци за нещо изключително, станало в близкото минало. Времето беше тихо и слънчево и паркираните коли си стояха спокойно, сякаш си бяха у дома.
Заобиколих в една уличка с високи дървени огради от двете страни и с множество паянтови гаражи. Паркирах пред един от тях с табелка „Дава се под наем“, минах между две кофи за смет и влязох в бетонирания двор на „Хобарт Армс“ откъм улицата. Някакъв мъж сложи стикове за голф в двуместния си автомобил. Във фоайето филипинец прислужник чистеше килима с прахосмукачка, а мургава еврейка пишеше нещо до номератора.
Използвах автоматичния асансьор и се промъкнах по един коридор до последната врата вляво. Почуках, изчаках, почуках отново и си отворих с ключа на госпожица Глен. Нямаше никакъв мъртвец на пода.
Огледах се в огледалото, което представляваше гърбът на сгъваемото легло, прекосих стаята и надникнах през един прозорец. Отдолу имаше корниз, който някога е бил стреха. Той продължаваше до пожарната стълба. По него вътре можеше да се вмъкне и слепец. Не забелязах следи от стъпки по прахта върху корниза.
В нишата за хранене и в кухнята нямаше нищо освен обичайните принадлежности. Подът на спалнята бе застлан с приятен килим, а стените бяха боядисани в сиво. В ъгъла около кошчето за отпадъци имаше доста боклук, а в счупения гребен върху тоалетната масичка видях няколко червени косъма. Във вградените шкафчета имаше само няколко бутилки от джин.
Върнах се във всекидневната, надникнах зад сгъваемото легло, постоях една минута и излязох от апартамента. Филипинецът във фоайето беше изчистил около три метра с прахосмукачката. Облегнах се на рецепцията до номератора.
— Госпожица Глен?
— Пет-две-четири — рече мургавата еврейка и направи отметка в списъка с прането.
— Няма я в стаята. Идвала ли е скоро?
Тя вдигна глава към мен.
— Не съм я виждала. Какво има… някаква сметка?
Казах, че съм просто неин приятел, благодарих й и си тръгнах. Така установих, че в апартамента на госпожица Глен не е ставало нищо особено. Върнах се при колата си.
И без това не бях повярвал на всичко, което ми бе разказала.
Прекосих „«Кордова»“, продължих още една пряка и спрях край една забутана дрогерия, задрямала зад две огромни мастикови дървета и прашна, претрупана витрина. В ъгъла на дрогерията имаше телефонна кабина. Някакъв старец се затътри с надежда към мен, сетне се отдалечи, когато видя какво търся, свали очилата с железни рамки на края на носа си и седна пак с вестника.
Пуснах десет цента, набрах номера и тенекиен женски глас провлече „Телегра-а-м“. Поисках да говоря с Вон Балин.
Когато ме свързаха и той разбра кой го търси, чух как се изкашля. После гласът му прозвуча съвсем ясно в слушалката:
— Имам нещо за теб, но е лоша новина. Ужасно съжалявам. Твоят приятел Харгър е в моргата. Получихме новината преди десет минути.
Облегнах се в кабината и почувствах как в очите ми припари.
— Какво друго разбра? — попитах.
— Двама полицаи в патрулна радиокола са го намерили в нечий преден двор или нещо подобно в Уест Симарон. Бил прострелян в сърцето. Станало е снощи, но неизвестно защо едва сега съобщиха самоличността му.
— Уест Симарон, а? — рекох. — Добре, толкова по въпроса. Ще намина към теб.
Благодарих и окачих слушалката, постоях за миг и гледах през стъклата някакъв мъж на средна възраст с прошарена коса, който беше влязъл в магазина и сега опипваше списанията на щанда.
После пуснах нова монета и набрах номера на хотел „Лорейн“. Поисках да говоря с администратора.
— Джим, ще се погрижиш ли твоето момиче да ме свърже с червенокосата?
Извадих цигара и я запалих, духнах дима към стъклото на вратата. Той се блъсна в него и се завъртя в затвореното пространство. Сетне нещо по линията щракна и чух гласа на телефонистката:
— Съжалявам, вашият човек не отговаря.
— Свържете ме пак с Джим — рекох. После, когато той се обади: — Ще намериш ли време да изтичаш догоре и да разбереш защо не отговаря? Може би е просто предпазлива.
— Дадено — каза Джим. — Ще изтичам с ключа.
Целият се обливах в пот. Сложих слушалката на малката поставка и дръпнах вратата на кабината. Прошареният мъж бързо вдигна поглед от списанията, сетне се намръщи и погледна часовника си. Димът започна да излиза от кабината. След миг затворих с ритник вратата и вдигнах отново слушалката. Стори ми се, че гласът на Джим идва от много далеч.
— Няма я. Сигурно е изляла на разходка.
— Да… а може и да са я поразходили до онзи свят — рекох.
Окачих слушалката и изхвърчах от кабината. Непознатият с прошарената коса метна едно списание на щанда толкова силно, че то падна на пода. Наведе се да го вдигне, докато минавах покрай него. После се изправи точно зад мен и каза тихо, но много категорично:
— Дръж ръцете долу и спокойно. Излез навън при твоята бричка. Не се шегувам.
С крайчеца на окото си виждах, че старецът се взира късогледо към нас. Но нямаше какво да види дори и да виждаше толкова надалеч. Нещо ме ръгна в гърба. Можеше да е пръст, но едва ли. Излязохме от магазина много кротко.
Дълга сива кола беше спряла зад моя „Мармон“. Задната й врата беше отворена и някакъв мъж с квадратно лице и крива уста стоеше с един крак върху стъпалото на автомобила. Дясната му ръка беше зад гърба, в колата. Моят човек се обади:
— Качвай се в твоята и тръгни на запад. Завий зад първия ъгъл и карай с около петдесет, не повече.
Тясната улица беше слънчева и спокойна, мастиковите дървета шумоляха тихо. Откъм „Кордова“, само на една пряка оттук, долиташе тътенът на уличното движение. Свих рамене, отворих вратата на „Мармона“ и седнах зад волана. Мъжът с прошарената коса се вмъкна много бързо до мен, като не откъсваше поглед от ръцете ми. Извъртя дясната си ръка, стиснала чипонос револвер.
— Внимавай, докато вадиш ключовете, приятел.
Внимавах. Докато натисках стартера, отзад се затръшна вратата на кола, последваха бързи стъпки и някой седна на задната седалка в „Мармона“. Отпуснах амбреажа и завих зад ъгъла. В огледалото видях, че сивата кола взе завоя зад мен. После изостана малко.
Карах на запад по успоредна на „Кордова“ улица и когато минахме около пресечка и половина, една ръка се плъзна по рамото ми изотзад и ми взе пистолета. Прошареният мъж сложи късия револвер на крака си и ме опипа със свободната си ръка. Сетне доволен се облегна.
— О’кей. Спусни се до главната улица и не се размотавай — рече. — Но това не значи да забършеш някоя патрулна кола… В случай че ти минава през ума, опитай и ще видиш.
Взех двата завоя, ускорих до петдесет и шест и продължих с тази скорост. Минахме през няколко хубави жилищни квартала, а после пейзажът взе да оредява. Когато съвсем оредя, сивата кола отзад изостана, обърна към града и изчезна.
— Защо ме отвлякохте? — попитах аз.
Мъжът с прошарената коса се засмя и разтърка широката си червена брадичка.
— Просто бизнес. Шефът иска да поговори с теб.
— Каналис?
— Каналис… как не! Казах Шефа.
Наблюдавах движението, доколкото го имаше толкова далеч от града, и няколко минути мълчах. После казах:
— Защо не го направихте в апартамента или в уличката?
— Искахме да сме сигурни, че няма опашка след теб.
— Кой е този шеф?
— Зарежи това… докато не стигнем там. Нещо друго?
— Да. Мога ли да пуша?
Той държа волана, докато палех цигара. Човекът на задната седалка не беше отворил уста. След малко прошарената коса ме накара да спра и да си сменим местата.
— Имах същия „Мармон“ преди шест години, когато бях беден — пошегува се той.
Не можах да измисля подобаващ отговор, така че просто оставих димът да прониква в дробовете ми и се питах защо ако Лу е бил убит в Уест Симарон, убийците не са взели парите. А ако наистина е бил убит в апартамента на госпожица Глен, защо някой си е сторил труда да го връща обратно в Уест Симарон?
За двайсет минути стигнахме предпланината. Превалихме стръмно планинско било, спуснахме се до дълга бяла бетонна лента, минахме по мост, изкачихме до половината следващия склон и отбихме по един път с чакълена настилка, който се губеше зад обрасъл с тъмнозелен шубрак склон. Китки пампасова трева трептяха по хълма като водни струйки. Колелата скърцаха по чакъла и занасяха на завоите.
Стигнахме до една хижа с широка веранда и основа от скрепени с цимент планински камъни. Перките на вятърна турбина за електрогенератор се въртяха бавно на гребена на издаден хребет на трийсетина метра зад хижата. Синя сойка се стрелна над пътя, изсвистя, направи рязък вираж и изчезна от погледа като падащ камък.
Мъжът с прошарената коса приближи колата до верандата край един светлокафяв двуместен „Линкълн“, изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. Извади ключовете, загъна ги внимателно в кожената калъфка и я пъхна в джоба си.
Мъжът на задната седалка слезе и отвори вратата откъм моята страна. Беше с пистолет в ръката. Слязох. Мъжът с прошарената коса също слезе. Всички влязохме в хижата.
Стените на голямата стая бяха красиво полиран чворест чам. Прекосихме стаята, застлана с индиански килими, и мъжът с прошарената коса почука предпазливо на една врата.
— Кой е? — извика някой. Прошарената коса долепи лице до вратата и каза:
— Бийзли… и човекът, с когото искахте да говорите.
Гласът отвътре каза да влизаме. Бийзли отвори вратата, бутна ме напред и я затвори зад гърба ми.
Озовах се в друга голяма стая със стени от чворест чам и индиански килими на пода. В каменното огнище съскаше и пухтеше накладен от плавей огън. Мъжът зад бюрото беше Франк Дор, политиканът.
Беше човек, който обича да има бюро пред себе си, да притисне в него тлъстия си търбух, да си играе с разните неща по него и да изглежда много умен. Лицето му беше тлъсто и мътно, бялата му коса, леко щръкнала, беше оформена в пооредял бретон, имаше малки проницателни очи и малки, много нежни ръце. Видимата част от него беше в неугледен сив костюм, а пред бюрото му се бе изтегнала голяма черна персийска котка. Той чешеше котката по главата с една от малките си нежни ръце, а котката се умилкваше. Немирната й опашка висеше от ръба на бюрото.
— Сядай — рече той, без да вдигне очи от котката. Седнах в много ниско кожено кресло. Дор каза:
— Как ти се вижда тук горе? Не е лошо, нали? Това е Тоби, моята приятелка. Единствената ми приятелка. Нали, Тоби?
— Харесва ми тук — рекох, — но не ми харесва начинът, по който пристигнах.
Дор повдигна глава и ме погледна с леко отворена уста. Имаше хубави зъби, но те не бяха никнали в устата му.
— Аз съм зает човек, братко — рече той. — Така беше по-просто, отколкото да спорим. Ще пийнеш ли нещо?
— Разбира се.
Той стисна нежно главата на котката между двете си длани, после я отблъсна и се подпря с две ръце на страничните облегалки на стола. Натисна ги силно и лицето му се позачерви, но накрая се изправи на крака. Заклати се към един вграден шкаф и извади тумбеста гарафа с уиски и две украсени със златни нишки чаши.
— Днес няма лед — съобщи той, докато се клатеше обратно към бюрото. — Ще трябва да го пием неразредено.
Наля в две чаши, покани ме с жест и аз отидох да взема моята. Дор запали дълга кафява пура, побутна кутията към мен, облегна се и ме загледа спокойно.
— Ти си човекът, който наклепа Мани Тинън — каза той. — Не са хубави тези работи.
Пиех си уискито. Биваше си го.
— Животът понякога се обърква — продължи Дор със същия равен, отморен глас. — Политиката, дори когато е много забавна, се отразява на нервите. Ти ме познаваш. Упорит съм и постигам онова, което искам. Вече не искам кой знае колко, но каквото искам… искам го докрай. И никак не ми пука как ще го получа.
— Така ще се говори за вас — рекох учтиво.
Очите на Дор заиграха. Огледа се за котката, притегли я за опашката към себе си, обърна я по хълбок и заглади стомаха й. Това май й допадна. После ме погледна и каза много тихо:
— Ти очисти Лу Харгър.
— Защо мислите така? — попитах, без да придавам някакво особено значение на въпроса.
— Ти очисти Лу Харгър. Може би си го заслужаваше… но ти го направи. Прострелян е веднъж в сърцето с револвер, калибър трийсет и осем. Ти носиш трийсет и осми и разправят, че добре си служиш с него. Снощи си бил у Харгър в Лас Олиндас и си видял, че печели бая пари. Уговорката била да си негов телохранител, но ти е хрумнало нещо по-добро. Настигнал си го с онова момиче в Уест Симарон, напомпал си Харгър с олово и си отмъкнал парите.
Допих си уискито, станах и си сипах още.
— Ти се споразумя с момичето — продължи Дор, — но сделката не е станала. Хрумнало й нещо хитро. Но това няма значение, защото полицията разполага с твоя револвер и с Харгър. А парите са у теб.
— Има ли заповед за задържането ми? — попитах.
— Не преди да кажа аз… И револверът не е предаден… Имам много приятели, разбираш ли…
— Фраснаха ме с палка край заведението на Каналис — започнах аз бавно. — Пада ми се. Взеха ми револвера. Не съм догонвал Харгър, така и не го видях повече. Момичето дойде тази сутрин с парите в един плик и с версията, че Харгър бил убит в нейния апартамент. Ето откъде имам парите… на съхранение. Не бях сигурен в това, което ми разказа момичето, но фактът, че тя донесе парите, беше доста убедителен. А Харгър беше мой приятел. Започнах да разследвам.
— Трябваше да оставиш това на ченгетата — усмихна се Дор.
— Имаше вероятност, че някой иска да натопи момичето. Освен това можех да изкарам някой друг долар… законно. Случвало се е, дори и в Сан Анджело.
Дор пъхна пръста си в муцуната на котката и тя разсеяно го захапа. После се отдръпна от него, седна в ъгъла на бюрото и зализа едната си лапа.
— Двайсет и две хилядарки и мацката ти ги даде да ги пазиш — каза Дор. — Типично за една жена, нали? Ти взе парите. Харгър беше убит с твоя револвер. Момичето изчезна… но аз мога да я върна. Струва ми се, че от нея ще излезе добър свидетел, ако ни потрябва.
— Беше ли нагласена играта в Лас Олиндас? — по питах аз.
Дор довърши питието си и отново стисна с устни пурата.
— Разбира се — рече нехайно. — Крупието… името му е Пина… беше в играта. Колелото е нагласено да спре на двойната нула. Стар номер. Меден бутон на пода, друг меден бутон на подметката на обувката на Пина, жици в крачола му, батерии в джоба на панталоните. Старият номер.
— От държането на Каналис не личеше да е знаел. Дор се изкиска.
— Той знаеше, че колелото е нагласено. Само не знаеше, че неговото крупие играе в отбора на противника.
— Не бих искал да съм на мястото на Пина — рекох. Дор махна пренебрежително с пурата.
— Погрижиха се за него… Играеше се внимателно и без много дандания. Те не поемаха необмислени рискове, залаганията бяха в рамките на разумното, не печелеха през цялото време. Няма начин. Това не става дори с нагласено колело.
Свих рамене, размърдах се в стола.
— Знаете страшно много по въпроса — отбелязах. — И всичко това само за да ме притиснете?
Той се засмя тихо.
— О, съвсем не! Просто се случиха някои неща… както става и с най-добрите планове. — Пак размаха пурата си и покрай лукавите му очички се проточи бледосиво филизче дим. От другата стая се чуваше приглушен разговор. — Имам клиентела, на която трябва да угаждам… дори ако не ми харесват всичките им лудории — добави той простичко.
— Като Мани Тинън ли? — попитах. — Той се навърташе доста около общината, знаеше твърде много. Добре, господин Дор. Какво точно смятате да ме накарате да направя за вас? Да извърша самоубийство?
Той се засмя. Тлъстите му рамене са затресоха игриво. Протегна една от ръчичките си с дланта към мен.
— И през ум не ми минава такова нещо — каза студено. — Другият начин е къде по-добър. Начинът, по който обществеността гледа на убийството на Шанън. Не съм уверен, че този мръсник, прокурорът, няма да осъди Тинън и без теб, ако пробута версия та, че са те пречукали, за да ти затворят устата.
Станах от стола, пристъпих и се наведох през бюрото към Дор.
— Без номера! — рече той малко рязко и напрегнато. Плъзна ръка към едно чекмедже и го издърпа наполовина. Движеше ръката си много бързо, за разлика от движенията на тялото му.
Погледнах с усмивка ръката му и той я изтегли от чекмеджето.
— Вече дадох показания пред Голямото жури — рекох. Дор се облегна и ми се усмихна.
— Хората правят грешки — каза. — Дори и хитрите частни ченгета… Би могъл да промениш показанията си… и да оформиш това писмено.
Казах много тихо:
— Не. Ще ме обвинят в лъжесвидетелство… от което няма отърваване. Предпочитам да ми предявят обвинение в убийство… от което има отърваване. Особено ако Фенуедър поиска да се отърва. Няма да му е приятно да ме изгуби като свидетел. Случаят Тинън е твърде важен за него.
Дор каза спокойно:
— Тогава ще трябва да опиташ да се отървеш. А след това по теб ще има толкова кал, така че ни какво жури няма да осъди Мани само въз основа на твоите твърдения.
Протегнах бавно ръка и погалих ухото на котката.
— Ами двайсет и двата бона?
— Всичките може да са твои, ако си навит да играеш. В края на краищата, това не са мои пари… Ако Мани бъде оправдан, бих могъл да добавя нещичко отгоре от моите.
Погъделичках котката под брадичката. Тя замърка. Вдигнах я нежно в ръцете си.
— Дор, кой всъщност уби Лу Харгър? — попитах, без да го гледам. Той поклати глава. Погледнах го с усмивка.
— Страхотна котка — рекох. Той облиза устни.
— Струва ми се, че малката негодница те харесва.
Изглежда, тази мисъл му доставяше удоволствие. Кимнах… и хвърлих котката в лицето му.
Той изкрещя, но вдигна ръце да я улови. Тя се извъртя грациозно във въздуха и се приземи, като размахваше и двете си предни лапи. Едната обели бузата на Дор като бананова кора. Той изкрещя много високо.
Вече бях извадил пистолета от чекмеджето и наврял дулото му в тила на Дор, когато Бийзли и мъжът с квадратното лице се втурнаха вътре.
За миг се получи нещо като жива картина. Сетне котката се отскубна от ръцете на Дор, хвърли се на пода и се скри под бюрото. Бийзли вдигна чипия си револвер, но от вида му личеше, че не е сигурен какво иска да прави с него.
Натиках дулото на моя още по-дълбоко в тила на Дор и казах:
— Франки ще пострада пръв, момчета… И не ви будалкам.
Дор изсумтя.
— Не бързайте — изръмжа той на главорезите си. Взе кърпичка от предния джоб на сакото си и започна да попива разпраната си кървяща буза. Мъжът с кривата уста започна да се плъзга покрай стената.
— Не си въобразявайте, че това ми доставя радост, но не се шегувам. Не мърдайте, копелета такива!
Кривата уста спря и ми се ухили злобно. Държеше ръцете си ниско долу.
Дор полуобърна глава и се помъчи да ми говори през рамо. Не можах да видя изцяло изражението на лицето му, но не изглеждаше уплашен.
— Така няма да постигнеш нищо — рече. — Нищо нямаше да ми струва да наредя да те очистят, ако съм целял това. Какво постигна? Не можеш да застреляш никого, без да загазиш още повече, отколкото ако направиш това, което поисках от теб. Положението ми изглежда патово.
Размислих върху думите му, докато Бийзли ме гледаше любезно, сякаш всичко това за него е нещо обичайно. В другия обаче не открих и следа от любезност. Напрягах слух, но в останалата част от хижата май бе съвсем тихо. Дор се поотдръпна от пистолета и каза:
— И така?
— Тръгвам си — рекох. — Имам пистолет и като го гледам, май ще мога с него да застрелям някого, ако се наложи. Не ми се иска кой знае колко и ако наредиш на Бийзли да ми хвърли ключовете, а на другия да ми върне патлака, който взе от мен, ще забравя за отвличането.
Дор лениво се опита да присвие рамене.
— После какво?
— Ще проуча предложението ти малко по-внимателно — рекох. — Ако ми осигуриш достатъчно закрила, бих могъл да премина на ваша страна… А ако си толкова печен, колкото твърдиш, няколко часа няма да променят нищо.
— Това е идея — каза Дор и се подсмихна. После нареди на Бийзли: — Не се опитвай да използваш ютията и му върни ключовете. Също и патлака… дето сте го взели днес.
Бийзли въздъхна и много предпазливо пъхна ръка в панталоните си. Подхвърли ми през стаята кожената калъфка с ключовете. Кривата уста вдигна ръка, пъхна я в страничния си джоб, а през това време аз понамалих натиска върху гърба на Дор. Мъжът извади моя пистолет, пусна го на пода и го ритна далеч от себе си.
Показах се зад гърба на Дор, взех от пода ключовете и пистолета и поех с рамото напред към вратата. Дор гледаше безизразно. Бийзли следеше с тяло движението ми и отстъпи от вратата, когато я доближих. Другият положи доста усилия да седи мирен.
Стигнах до вратата и преместих ключа от другата страна на ключалката. Дор се обади със замечтан глас:
— Ти си като гумена топка, завързана за ластик. Колкото по-далеч отиваш, толкова по-бързо ще се върнеш.
— Ластикът може да е позагнил — рекох аз и минах през вратата, превъртях ключа и зачаках изстрели, които така и не последваха. Блъфът ми беше по-тънък от златото на износена халка. Той мина, защото Дор пожела така, това бе всичко.
Когато стигнах моста на магистралата, вече минаваше два часът и за известно време карах с една ръка, а с другата бършех потта от врата си.
Моргата беше в края на дълъг, светъл и тих коридор, който се отклоняваше от главното фоайе в сградата на Окръжния съд. В края на коридора имаше две врати и сляпа стена, облицована с мрамор. Върху стъкления плот на едната врата, през който не идваше никаква светлина, пишеше: „Следствена стая“. През другата врата се влизаше в малка приятна канцелария.
Мъж със светлосини очи и ръждива коса, сресана на път точно по средата на главата, прелистваше някакви формуляри на една маса. Вдигна глава, огледа ме, после изведнъж се усмихна.
— Здрасти, Линдън — поздравих аз. — Помниш ли случая Шелби?
Светлосините очи заискриха. Той стана и заобиколи масата с протегната ръка.
— Разбира се. Какво можем да направим… — Изведнъж млъкна и щракна с пръсти. — По дяволите! Ти си оня, дето застреля гангстера.
Хвърлих фаса в коридора през отворената врата.
— Не съм дошъл за това — рекох. — Поне днес. Има един Лу Харгър… намерили са го, както разбрах, застрелян снощи или тази сутрин в Уест Симарон. Може ли да хвърля едно око?
— Не мога да ти попреча — каза Линдън.
Вкара ме през една врата в отсрещния край на канцеларията в помещение, боядисано цялото с бяла боя и бял емайллак, остъклено и ярко осветено. До една от стените имаше двойна редица големи сандъци с прозорчета. През тях се виждаха вързопи в бели чаршафи, а отзад — заскрежени тръби.
Върху полегата маса имаше покрито с чаршаф тяло. Линдън небрежно отметна чаршафа от мъртвото кротко, жълтеникаво лице на мъжа. Дълга черна коса, още влажна от водата, се беше разпиляла върху малка възглавничка. Очите бяха полуотворени и гледаха с безразличие тавана.
Пристъпих по-близо, погледнах лицето, Линдън дръпна чаршафа надолу и почука с кокалчетата на пръстите си по гръдния кош, който изкънтя сухо като дъска. Над сърцето имаше дупка от куршум.
— Хубав точен изстрел — каза той.
Извърнах се бързо, извадих цигара и я завъртях в пръстите си. Забих поглед в пода.
— Как установихте самоличността му?
— По нещата в джобовете му — каза Линдън. — Разбира се, проверяваме и отпечатъците от пръстите му. Познаваш ли го?
— Да — рекох.
Линдън се почеса леко по брадичката с нокътя на палеца си. Върнахме се в канцеларията и той седна зад масата.
Прелисти някакви книжа, извади един лист и го заразглежда.
— Патрулната радиокола го е открила в дванайсет и трийсет и пет край стария път от Уест Симарон, на четвърт миля от разклонението. По него няма много движение, но патрулната кола от време на време се спуска натам да търси целуващи се двойки.
— Можеш ли да установиш откога е мъртъв? — попитах.
— Съвсем отскоро. Беше още топъл, а нощем там е студено.
Пъхнах незапалената цигара в устата си и я задвижих насам-натам с устни.
— Обзалагам се, че си извадил от него един дълъг куршум трийсет и осем — рекох.
— Откъде знаеш? — попита бързо Линдън.
— Просто предполагам. Дупката ме навежда на тази мисъл.
Загледа ме с интерес със светлите си очи. Благодарих му, казах, че ще му се обадя, излязох и запалих цигарата си в коридора. Върнах се при асансьорите и се качих до седмия етаж, тръгнах по друг коридор също като този долу, само дето не водеше към моргата. По него се стигаше до малките голи стаички, използвани от следователите на областния прокурор. В средата на коридора отворих една врата и влязох. Бърни Оулс седеше отпуснат като чувал с картофи зад едно бюро до стената. Той беше главният следовател, на когото Фенуедър ми каза да се обадя, ако се забъркам в някаква каша. Беше среден на ръст приятен мъж със светли вежди и издадена, дълбоко цепната брадичка. До отсрещната стена имаше друго бюро, два обикновени стола, месингов плювалник върху гумирана подложка и почти нищо друго.
Оулс ми кимна небрежно, стана и щракна резето на вратата. После извади от бюрото си плоска тенекиена кутия с пурети, запали една, побутна кутията към мен и ме загледа. Седнах в един от столовете и го килнах назад.
— Е? — рече Оулс.
— Лу Харгър е — казах. — Мислех, че може и да не е той.
— Мислел. Можех предварително да ти кажа, че е Харгър.
Някой опита дръжката на вратата, после почука. Оулс не обърна никакво внимание. Човекът отвън се отдалечи.
— Убит е между единайсет и трийсет и дванайсет и двайсет и пет — започнах бавно — Достатъчно време да го убия там, където е намерен. Но недостатъчно, за да бъде извършено така, както твърди момичето. Аз не бих имал време да го извърша.
— Да — рече Оулс. — Може и да успееш да докажеш това. А после може и да успееш да докажеш, че някой твой приятел не го е извършил с твоя пистолет.
— Мой приятел едва ли би го извършил с моя пистолет… ако ми е приятел — отбелязах аз. Оулс изръмжа и се усмихна кисело.
— Всички ще мислят така. Тъкмо затова приятелят ти би могъл да го извърши.
Отпуснах краката на моя стол. Загледах го.
— Бих ли дошъл в такъв случай да ти разправям за парите и пистолета… за всичко, което ме уличава?
— Да… ако знаеш много добре, че някой друг вече го е казал преди теб — отбеляза той безизразно.
— Дор не си губи времето — рекох.
Стиснах цигарата, угасих я и я хвърлих към месинговия плювалник. После станах.
— Добре. Все още не ми е предявено обвинение… така че отивам да разкажа моята версия.
— Седни за минутка — рече Оулс.
Седнах. Той извади пуретата от устата си и я захвърли нервно. Тя се търкулна по кафявия линолеум и задими в ъгъла. Оулс сложи ръце на бюрото и забарабани с пръсти. Долната му устна се издаде напред и притисна горната към зъбите.
— Дор вероятно знае вече, че сега си тук — започна той. — Единствената причина да не си горе в килията е, че не са сигурни дали не е по-добре да рискуват и да те пречукат. Ако Фенуедър загуби изборите, с мен е свършено… ако се проваля с теб.
— Ако осъди Мани Тинън, няма да загуби изборите — изтъкнах аз.
Оулс извади от кутията друга пурета и я запали. Взе шапката си от бюрото, повъртя я в ръка, после си я сложи.
— Защо червенокосата ще разправя врели-некипели за убийството в нейния апартамент, за трупа на пода… цялата тази откачена комедия?
— Искали са да отида там. Разчитали са, че ще ида да видя дали пистолетът ми е подхвърлен… или просто да проверя дали тя казва истината. Това ме отдалечи от оживената част в центъра на града. По този начин им е станало ясно дали прокурорът е пратил момчета да ме пазят.
— Това е само предположение — рече Оулс кисело.
— Разбира се — съгласих се аз.
Той извъртя дебелите си крака, стъпи здраво на пода и сложи ръце на коленете си. Малката пура мърдаше в ъгълчето на устата му.
— Бих искал да се запозная с някои от тези приятели, дето пускат двайсет и две хилядарки само за да направят по-правдоподобна една приказка — изрече злобно. Станах и тръгнах покрай него към вратата. — Закъде се разбърза?
Обърнах се и свих рамене, погледнах го безизразно.
— Нямаш вид на много заинтересован — рекох. Той стана и каза уморено:
— Най-вероятно е таксиметраджията да е мръсен мошеник. Но има вероятност момчетата на Дор да не знаят каква е ролята му в играта. Да идем да го навестим, докато паметта му е свежа.
Гаражът на „Грийн топ“ се намираше на улица „Девиверас“, на три преки източно от главната улица. Спрях „Мармона“ пред един пожарен кран и слязох. Оулс се отпусна на седалката и измърмори:
— Ще остана тук. Може и да забележа някоя опашка.
Влязох в огромен кънтящ гараж, където в полумрака зърнах няколко прясно боядисани коли. В ъгъла имаше мръсна остъклена кабинка, в която седеше дребен мъж с килнато на главата бомбе и с червена вратовръзка под набола брада. Кълцаше тютюн в дланта си.
— Ти ли си диспечерът? — попитах.
— Да.
— Търся един от твоите шофьори — рекох. — Казва се Том Снийд.
Той остави ножа и калъфчето и взе да стрива между дланите си нарязания тютюн.
— От какво се оплакваш? — попита предпазливо.
— Няма оплакване. Негов приятел съм.
— Още един приятел значи?… Той работи нощем, господине… Мисля, че си е тръгнал. „Ренфрю“ 1723. Това е горе до Грей Лейк.
— Благодаря — рекох. — Някакъв телефон?
— Няма телефон.
Извадих от вътрешния джоб сгъната карта на града и разгънах част от нея на масата пред носа му. Това май го раздразни.
— Там на стената има голяма карта — изръмжа той и започна да тъпче тютюн в къса луличка.
— Свикнал съм с тази — рекох. Наведох се над картата и взех да търся улица „Ренфру“. Сетне изведнъж спрях и погледнах в лицето мъжа с бомбето. — Адски бързо си спомни адреса.
Той пъхна лулата в устата си, захапа я яко и бръкна бързо с два пръста в джобчето на разкопчаната си жилетка.
— Други двама грозници питаха за него преди малко.
Сгънах картата много бързо и я напъхах в джоба си, докато вървях към вратата. Взех тротоара на един скок, пъхнах се зад волана и дръпнах стартера.
— Изпревариха ни — казах на Бърни Оулс. — Двамина са взели преди малко адреса на момчето. Може би…
Оулс се хвана отстрани за колата и изруга, докато взехме завоя със свирещи гуми. Наведох се над волана и дадох газ. На главната улица светофарът даваше червено. Отклоних в една бензиностанция на ъгъла, минах покрай помпите, изскочих пак на главната и взех да се провирам през движението, за да завия отново на изток.
Един чернокож регулировчик наду свирката, сетне напрегна взор да разчете номера ми. Не спрях.
Складове, открит пазар, голям резервоар за гориво, още складове, железопътни релси и два моста останаха зад нас. Минах на жълто през три светофара и на червено през четвъртия. След шест преки чух сирената на полицейски мотоциклет. Оулс ми подаде една бронзова звезда и аз я размахах от колата, като я завъртях така, че слънцето да я огрява. Сирената млъкна. Мотоциклетът продължи плътно зад нас още десетина преки, после отклони.
Грей Лейк е изкуствен водоем в една падина между две вериги хълмове в източния край на Сан Анджело. Тесни, но със скъп паваж улици се вият между хълмовете и описват сложни криви около склоновете им заради няколко евтини бунгала, разпръснати тук-там.
Поехме нагоре по хълмовете, като разчитахме уличните табели в движение. Сивата лъскавина на езерото остана зад нас и ауспухът на стария „Мармон“ зарева между ронещите се насипи, от които се сипеше прах до неизползваните тротоари. Помияри клечаха сред дивата трева между дупките на гризачи.
„Ренфрю“ беше почти на върха. В началото й пред малко спретнато бунгало на една полянка някакво детенце само по пелена си играеше в детска кошарка. Следваше не застроено място. След него две къщи, после пътят се спускаше на остри завои и между насипи, достатъчно високи да засенчат цялата улица.
После иззад един завой пред нас изтрещя изстрел. Оулс се изправи рязко.
— Охо! Не е ловджийска пушка — рече той, измъкна служебния си пистолет и отключи вратата от своята страна.
Излязохме от завоя и видяхме още две къщи в подножието на хълма с два полегати парцела между тях. Дълга сива кола беше запречила улицата в пространството между двете къщи. Лявата й предна гума беше спукана и двете й предни врати бяха широко отворени като разперените уши на слон.
Дребен мургав мъж беше коленичил на улицата до отворената дясна врата. Дясната му ръка висеше безпомощно от рамото и по китката имаше кръв. С другата се мъчеше да вдигне един автоматичен пистолет от бетонната настилка пред себе си
Спрях рязко, колата занесе, а Оулс се изтърколи навън.
— Хей, ти, пусни това! — извика той.
Мъжът с отпуснатата ръка изръмжа и рухна върху стъпалото на колата. Иззад нея се чу изстрел и куршумът изсвистя недалеч от ухото ми. Но аз вече бях на пътя. Сивата кола беше извъртяна към къщите, така че виждах само отворената лява врата. Изстрелът като че ли дойде някъде оттам. Оулс заби два куршума във вратата. Наведох се, погледнах под колата и видях чифт крака. Стрелях по тях, но не улучих.
Откъм ъгъла на близката къща долетя слаб, но много рязък пукот. Стъклото на сивата кола се пръсна. Револверът зад нея избумтя и от ъгъла на къщната стена над храстите отхвръкна парче мазилка. Тогава зърнах в листака горната част на мъжко тяло. Човекът беше залегнал на склона и бе опрял на рамото си лека пушка. Беше Том Снийд, таксиметровият шофьор.
Оулс изръмжа и атакува сивата кола. Стреля още два пъти във вратата, сетне се прикри зад покрива на колата. Иззад нея се чуха нови изстрели. Ритнах пистолета на ранения, промъкнах се покрай него и надникнах над резервоара за гориво. Но мъжът зад колата вече имаше прекалено много грижи.
Беше едър, облечен в кафяв костюм. Вдигна доста шум, докато тичаше към края на хълма между двете бунгала. Пистолетът на Оулс изтрещя. Мъжът се извърна и също стреля, без да спре да тича. Оулс беше на открито сега. Видях как шапката хвръкна от главата му. Видях как стъпи здраво с широко разкрачени крака, стиснал пистолета, сякаш беше на полицейския полигон.
Но едрият вече падаше. Моят куршум беше пробил врата му. Оулс се прицели много внимателно и шестият, последен куршум от пистолета му уцели мъжа в гръдния кош и го превъртя. Главата му се удари в бордюра с противно хрускане.
Тръгнахме към него от срещуположните краища на колата. Оулс се наведе и обърна мъжа по гръб. Лицето на мъртвия се беше отпуснало дружелюбно въпреки кръвта по врата му. Оулс започна да пребърква джобовете му.
Обърнах се да видя какво прави другият. Не правеше нищо, просто седеше на стъпалото на колата, притиснал дясната си ръка към тялото, и кривеше лице от болка. Том Снийд се закатери по насипа и тръгна към нас.
— Този се казва Поук Ендрюс — рече Оулс. — Виждал съм го из игралните домове. — Изправи се и изтупа коляно. — Да, Поук Ендрюс. Наемен убиец на час, на ден или на седмица. И това е начин да изкарваш прехраната си… до известно време.
— Не е същият, дето ме фрасна с палката — рекох аз, — а другият, към когото гледах, когато ме удариха. И ако червенокосата изобщо е казала нещо вярно тази сутрин, той е убил Лу Харгър.
Оулс кимна и отиде да вдигне шапката си. На периферията й зееше дупка.
— Не би ме учудило — каза той и нахлупи спокойно шапката си.
Том Снийд стоеше пред нас, стиснал здраво малката пушка пред гърдите си. Беше гологлав, без сако, обут в гуменки. Очите му святкаха ядосано, започваше да се тресе.
— Знаех си, че ще им видя сметката! — рече той злорадо. — Знаех си, че ще подредя тези мръсни копелета! — Сетне млъкна и лицето му започна да променя цвета си. Позеленя. Той бавно се наведе, изпусна пушката и сложи ръце на прегънатите си колене.
— Не е зле да полегнеш някъде, приятел — рече Оулс. — Ако разбирам нещо от цветове, ей сега ще заповръщаш.
Том Снийд лежеше по гръб на една кушетка в предната стая на малкото си бунгало. Върху челото му имаше мокра кърпа. Момиченце с яркоруса коса седеше до него и го държеше за ръката. Млада, малко по-тъмнокоса жена се беше отпуснала в ъгъла и гледаше Том Снийд в уморен захлас.
Беше много горещо, когато влязохме. Всички прозорци бяха затворени, щорите спуснати. Оулс отвори два от предните прозорци и седна край тях, загледан навън в сивата кола. Вътре седеше мургавият мексиканец, китката на здравата му ръка беше прикована с белезници към волана.
— Онова, което казаха за момиченцето ми — обади се Том Снийд изпод кърпата. — Точно то ме вбеси. Казаха, че ще се върнат и ще я подредят, ако не играя с тях.
— Добре, Том — каза Оулс. — Разкажи ни всичко от началото. — Той пъхна в устата си една от своите пурети, погледна колебливо към Том Снийд и не я запали.
Аз седях на много твърд дървен стол с извита облегалка, вперил очи в евтиния нов килим.
— Четях едно списание и чаках да стане време да ям и да вървя на работа — заразказва Том, като внимателно си подбираше думите. — Малката отвори вратата. Те влязоха с насочени пистолети, вкараха ни тук и затвориха прозорците. Пуснаха всички щори освен една и мексиканецът седна край нея и взе да гледа навън. Той изобщо не си отвори устата. Едрият седеше тук на кушетката и ме накара да му разкажа всичко за снощи… два пъти. Поле каза да забравя, че изобщо съм се срещал с някого или че съм пристигнал в града с някого. Всичко друго било наред.
Оулс кимна и попита:
— Колко беше часът, когато за първи път видя този човек?
— Не забелязах — рече Том Снийд. — Някъде към единайсет и половина, дванайсет без четвърт. Обадих се в гаража в един и петнайсет, веднага щом си взех таксито от „Карийон“. Отиде цял час, докато стигнем в града откъм крайбрежието. В дрогерията говорихме някъде към петнайсет минути, може би повечко.
— Значи си го срещнал някъде около полунощ — рече Оулс.
Том Снийд заклати глава и кърпата падна от челото му. Той я намести отново.
— А, не — рече. — Човекът в дрогерията каза, че затваря в дванайсет. Още не беше затворил, когато тръгнахме.
Оулс обърна глава и ме изгледа безизразно. Погледна пак към Том Снийд.
— Разкажи ни останалото за двамата гангстери — рече той.
— Едрият каза, че най-вероятно няма да се наложи да говоря пред никого за това. Но ако се наложи и кажа каквото трябва, ще ми дадат пари. Ако объркам нещо, ще се върнат за малката.
— Продължавай — рече Оулс. — Те все такива ги дрънкат.
— Тръгнаха си. Когато ги видях, че потеглиха нагоре по улицата, превъртях. „Ренфру“ е като джоб. Тя се вие на около километър около хълма, после свършва. Никъде не можеш да се отклониш. Така че трябваше да се върнат по същия път… Взех моята пушка двайсет и втори калибър, единственото ми оръжие, и се скрих в храстите. Уцелих гумата с втория изстрел. Струва ми се, че те го взеха за обикновено пукване на гума. Не улучих при следващия изстрел и това им отвори очите. Откриха огън. После улучих мексиканеца и едрият приклекна зад колата… Това е всичко. Сетне пристигнахте вие.
Оулс разкърши дебелите си яки пръсти и се усмихна мрачно на жената в ъгъла.
— Кой живее в съседната къща, Том?
— Казва се Гради, машинист на междуградския влак. Живее съвсем сам. Сега е на работа.
— Не съм и мислил, че е у дома — ухили се Оулс. Стана, отиде при малката и я погали по главата. — Ще се наложи да дойдеш и да дадеш показания, Том.
— Разбира се. — Гласът му звучеше уморено и апатично. — Сигурно ще загубя и работата си, задето снощи дадох таксито под наем.
— Не съм толкова сигурен — рече тихо Оулс. — Няма да я загубиш, ако шефът ти обича куражлии да карат такситата му.
Погали пак малката по главата, отиде до вратата и я отвори. Кимнах на Том и излязох навън. Оулс рече спокойно:
— Още не е разбрал за убийството. Нямаше нужда да го изтърсим пред детето.
Отидохме при сивата кола. Бяхме взели някакви чували от мазето и с тях покрихме покойния Ендрюс, като ги затиснахме с камъни. Оулс хвърли едно око натам и рече разсеяно:
— Трябва много бързо да намеря телефон.
Облегна се на вратата на колата и погледна към мексиканеца. Той седеше с отметната назад глава, полузатворени очи и с измъчено изражение на мургавото лице.
— Как се казваш? — попита го рязко Оулс.
— Луис Кадена — отговори тихо, без да разтваря очите си по-широко.
— Кой от вас, мръсници, пречука онзи в Уест Симарон снощи?
— Не разбира, сеньор — измърка мексиканецът.
— Не ми се прави на тапа, тарикат — рече Оулс спокойно. — Това ме огорчава. — Облегна се на прозорчето и завъртя малката си пура в устата.
Мексиканецът изглеждаше леко развеселен, но същевременно и много уморен. Кръвта по дясната му ръка се беше спекла в черно.
— Ендрюс е очистил онзи в едно такси в Уест Симарон. С него е имало и едно момиче. Хванахме момичето. Имаш шибания шанс да докажеш, че не си забъркан.
В полуотворените очи на мексиканеца припламна искрица интерес и тутакси угасна. Той се усмихна и малките му бели зъби блеснаха.
— Какво направи той с пистолета? — попита Оулс.
— Не разбира, сеньор.
— Костелив орех — рече Оулс. — Акълът ми се взема, като се заинатят.
Отдалечи се от колата и откърти с обувката си парчета кал от тротоара до чувалите, които покриваха мъртвеца. Малко по малко обувката му разкри върху цимента марката на предприемача. Той я прочете на глас:
— „Компания Дор. Павиране и строежи“, Сан Анджело. Да се чуди човек защо тлъстата гадина не се ограничава в собствения си гангстерски периметър.
Стоях до Оулс и гледах надолу по хълма между двете къщи. От предните стъкла на колите, които се движеха по булеварда край езерото далеч надолу, рязко проблясваше отразена светлина.
— Е, и? — обади се Оулс.
— Убийците са знаели за таксито… може би… А приятелката му стига до града с плячката — рекох аз. — Така че не е било работа на Каналис. Той няма да позволи на никого да си играе с двайсет и две хилядарки негови пари. Червенокосата е знаела за убийството, а то е било извършено с някаква цел.
Оулс се усмихна широко.
— Естествено. Извършено е, за да го пришият на теб.
— Жалко, че някои хора пет пари не дават за човешкия живот… или за двайсет и два бона. Харгър е бил пречукан, за да пришият убийството на мен, а парите ми бяха дадени, за да го направят още по-убедително.
— Може би са смятали, че ще налапаш въдицата — изръмжа Оулс. — Това щеше да те довърши начаса.
Завъртях цигара между пръстите си.
— Би било прекалено тъпо дори за човек като мен. Какво ще правим сега? Да чакаме да изгрее луната и да разправим всичко… или да слезем долу и да надрънкаме още невинни лъжи?
Оулс се изплю върху един от чувалите, покриващи Поук Ендрюс.
— Тази територия е в рамките на окръга. Мога да прехвърля цялата мръсотия в полицейския участък в Солано и да я държа известно време под похлупак. Таксиметровият шофьор ще бъде адски доволен да си трае. А вече отидох достатъчно надалеч, та ми се иска да се затворя с мексиканеца в аквариума на четири очи.
— И на мен ми отърва така — рекох. — Едва ли ще можеш да потулиш нещата задълго, но поне достатъчно, за да успея да се видя с един дебелак и да си поговорим за една котка.
Върнах се в хотела късно следобед. Администраторът ми подаде бележка, на която пишеше: „Моля, обадете се на Ф.Д. Възможно по-скоро.“
Качих се в стаята и изпих уискито, останало на дъното на бутилката. Обадих се по телефона за друга бутилка, почесах се по брадичката, преоблякох се и потърсих номера на Франк Дор в указателя. Той живееше в хубава стара къща на „Грийнвю парк кресънт“.
Налях си във висока чаша с парче лед и седнах в креслото с телефона до мен. Първо попаднах на прислужница. После се обади мъж, който изговаряше името на господин Дор така, сякаш се страхуваше да не избухне в устата му. После чух друг глас — от мазен по-мазен. Последва дълго мълчание и накрая попаднах на самия Франк Дор. Той май се зарадва, че му се обаждам.
— Мислех си за разговора ни тази сутрин и ми хрумна нещо по-добро — каза той. — Защо не наминеш насам… Може да вземеш със себе си и онези пари. Имаш още време да ги изтеглиш от банката.
— Да — рекох. — Сейфовете затварят в шест. Но парите не са твои.
Чух го да се киска.
— Не ставай глупав. Банкнотите са белязани и не бих искал да се наложи да те обвинявам в кражба.
Обмислих казаното и не му повярвах… че парите са белязани. Дръпнах от чашата и рекох:
— Може би ще склоня да ги предам на лицето, от което ги взех… в твое присъствие.
— Ами… нали ти казах, че това лице напусна града. Но ще видя какво мога да направя. И без номера, ако обичаш.
Обещах, че няма да има номера, естествено, и затворих телефона. Довърших питието и позвъних на Вон Балин от „Телеграм“. Той каза, че хората на шерифа май нямат никакви идеи относно Лу Харгър… нито пък им пука. Беше ми малко сърдит, че още не му давам да използва тази история. Докато говорехме, разбрах, че не знае нищо за случилото се край Грей Лейк. Позвъних на Оулс, но не го открих.
Приготвих си нова доза, изгълтах половината и почувствах, че прекалявам. Сложих си шапката, промених си намеренията за другата половинка от питието и слязох до колата. Движението в ранната вечер беше интензивно, стопаните се завръщаха у дома за вечеря. Не бях сигурен дали ме следяха две коли или само една. Във всеки случай никой не се опита да се изравни с мен и да ми хвърли ананас в скута.
Къщата беше квадратна двуетажна сграда от стари червени тухли с хубава градина, оградена със зид от червени тухли с бял парапет. Лъскава черна лимузина беше паркирана отстрани пред пътната врата. Тръгнах по пътека, покрита с червени плочи, и някакъв бледолик дребосък в редингот ме въведе в широко тихо антре с тъмна старинна мебел. В дъното зърнах градина. Мъжът ме преведе през антрето и през един коридор и ме вкара тихо в кабинет с ламперия, полутъмен поради настъпващия здрач. Излезе и ме остави сам.
В дъното на стаята имаше високи отворени прозорци, през които зад редица притихнали дръвчета прозираше медночервеното небе. Пред дръвчетата една пръскачка се въртеше бавно върху мека тревна площ, която вече тъмнееше. По стените висяха големи мрачни картини с маслени бои, в единия край имаше огромно черно бюро, отрупано с книги, множество дълбоки шезлонги и тежък мек килим, който се простираше от стена до стена. Ухаеше леко на хубави пури, а някъде по-отдалеч долиташе мирис на градински цветя и влажна пръст. Вратата се отвори, влезе млад мъж с пенсне, който ми кимна сдържано, огледа се разсеяно и каза, че господин Дор ще дойде всеки момент. Той излезе, а аз запалих цигара.
След малко вратата пак се отвори и влезе Бийзли, който мина ухилен покрай мен и седна между прозорците. Сетне влезе Дор, а след него госпожица Глен.
Дор носеше на ръце черната си котка, на дясната му буза личаха две прелестни червени драскотини, които лъщяха. Госпожица Глен носеше същите дрехи, в които я бях видял сутринта. Имаше мрачен, уморен и вял вид и мина покрай мен, сякаш изобщо не ме познава.
Дор се побра в един стол с висока облегалка зад бюрото и сложи котката пред себе си. Тя се разходи до единия ъгъл на бюрото и заблиза гърдите си забързано и делово.
— Ето ни и нас — рече Дор и се изкикоти дружелюбно. Човечето с редингота влезе с поднос с коктейли, разнесе ги и остави подноса и шейкъра върху ниска масичка до госпожица Глен. Излезе и затвори вратата плахо, сякаш се боеше да не я счупи. Всички пихме с много тържествен вид.
— Липсват само двама. Струва ми се, че имаме кворум — казах аз.
— Как да разбирам това? — попита рязко Дор и наклони глава.
— Лу Харгър е в моргата, а Каналис се крие от ченгетата. Иначе всички сме тук. Всички заинтересовани страни.
Госпожица Глен направи рязко движение, сетне изведнъж кротна и взе да чопли облегалката на стола си.
Дор отпи две глътки от коктейла си, остави чашата и скръсти нежните си ръчички върху бюрото. Изражението му беше малко зловещо.
— Парите — рече студено. — Сега вече аз ще се грижа за тях.
— Нито сега, нито друг път — казах. — Не ги донесох.
Дор се втренчи в мен и лицето му поруменя. Погледнах към Бийзли. Беше запалил цигара и пушеше с ръце в джобовете, подпрял тила си на облегалката на стола. Имаше вид на полузаспал.
— Опъваш се значи? — произнесе Дор тихо и замислено.
— Да — отсякох решително. — Докато са в мен, съм донякъде в безопасност. Ти преигра, когато ми позволи да ги докопам. Ще бъда глупак, ако не се възползвам от предимството, което ми дават.
— В безопасност ли? — Гласът на Дор отново прозвуча зловещо. Засмях се.
— Не съм обезопасен срещу инсценировка — рекох. — Но последната не мина много гладко… Не съм обезопасен срещу нова игра с патлаците. Но този път и това ще бъде по-трудно… Но съм относително спокоен, че няма да бъда застрелян в гърба, а вие да си търсите парите чрез съда.
Дор погали котката и ме погледна изпод вежди.
— Нека да изясним два по-важни въпроса — предложих аз. — Кой ще го отнесе за Лу Харгър?
— Защо си толкова сигурен, че няма да си ти? — попита злобно Дор.
— Алибито ми е излъскано до блясък. Не знаех колко го бива, докато не установих с каква точност може да бъде установено кога е умрял Лу. Сега съм чист… независимо кой предава някакъв пистолет в полицията и какво е надрънкал… А момчетата, изпратени да сложат край на алибито ми, се натъкнаха на известни затруднения.
— Така ли? — рече Дор без видимо вълнение.
— Един главорез на име Ендрюс и някакъв мексиканец, който твърди, че името му е Луис Кадена. Сигурно ги знаеш.
— Не познавам такива хора — отсече Дор.
— Тогава едва ли ще се разтревожиш, като чуеш, че Ендрюс взе че съвсем умря, а Кадена е в ръцете на полицията.
— Положително няма да се разтревожа — рече Дор. — Те са хора на Каналис. Каналис нареди да убият Харгър.
— Значи това е новото ти хрумване — рекох. — Мисля, че не струва.
Наведох се и пъхнах празната си чаша под стола. Госпожица Глен извърна глава към мен и заговори с такава сериозност, сякаш бъдещето на човечеството зависи от това дали ще повярвам на приказките й:
— Разбира се… разбира се, че Каналис нареди Лу да бъде убит… Или поне хората, които той изпрати, убиха Лу.
Кимнах любезно.
— А с каква цел? Заради парите, които не взеха? Те не биха го убили. Биха го откарали при шефа, биха откарали и двама ви. Ти уреди това убийство, а номерът с таксито целеше да заблуди мен, а не да метне момчетата на Каналис.
Тя бързо протезна ръка. Очите й блестяха. Аз продължих:
— Не съм много умен, но не очаквах чак такава евтиния. Кой, по дяволите, би очаквал? Каналис нямаше никакви мотиви да очисти Лу, освен ако това не му върне парите, измъкнати с измама. Ако, разбира се, е успял да установи толкова бързо, че е бил измамен.
Дор облизваше устни, тресеше брадички и местеше непроницаемите си очички от мен към нея. Госпожица Глен рече мрачно:
— Лу знаеше всичко. Той планира измамата заедно с крупието Пина. На Пина му трябваха пари да се измъкне, искаше да се премести в Хавана. Разбира се, Каналис щеше да научи, но не много бързо, ако не бях вдигнала врява и не упорствах. Аз съм причината да убият Лу… но не в смисъла, който влагаш ти.
Изтърсих два пръста пепел от цигарата, за която бях забравил.
— Добре — рекох мрачно. — Каналис ще го отнесе… А вие, мошеници такива, сигурно смятате, че това е всичко, което ме интересува… Къде щеше да отиде Лу, когато Каналис разбере, че са го метнали?
— Щеше да е заминал — рече апатично госпожица Глен. — Много надалеч. И аз щях да замина с него.
— Как не! — рекох. — Ти май забравяш, че знам защо убиха Лу.
Бийзли се изправи в стола си и плъзна съвсем леко дясната си ръка към лявата мишница.
— Пречи ли ти този умник, шефе?
— Не още — рече Дор. — Нека дърдори.
Поизвъртях се към Бийзли. Небето отвън беше вече тъмно, пръскачката не се въртеше. В стаята бавно се възцари униние. Дор отвори кутия от кедрово дърво, пъхна дълга кафява пура в устата си, отхапа края й със сухо щракане на фалшивите си зъби. Чу се рязкото драсване на клечка кибрит, сетне провлаченото, доста тежко пуфтене. Заговори бавно през облак дим:
— Да забравим всичко това и да се споразумеем за парите… Мани Тинън се е обесил в килията си днес следобед.
Госпожица Глен скочи изведнъж, отпуснала ръце покрай тялото си. После бавно седна отново в стола и остана неподвижна.
— Някой помогнал ли му е? — попитах. Сетне изведнъж направих рязко движение… и замръзнах.
Бийзли рязко ме стрелна с очи, но аз не гледах към него. Зад един от прозорците имаше някаква сянка — по-светла от тъмната морава и още по-тъмните дръвчета. Чу се глух, мъчителен, дрезгав звук като от кашлица, през прозореца се проточи тънка струйка белезникав дим.
Бийзли трепна, понечи да стане, сетне падна с лицето надолу и присвитата му ръка остана под него.
Каналис влезе през прозореца, мина покрай тялото на Бийзли, направи още три крачки и спря; в ръката си държеше дълъг черен малокалибрен пистолет, от чието дуло стърчеше заглушител.
— Бъдете много мирни — рече. — Добър стрелец съм… дори и с този тромав пистолет.
Лицето му беше съвсем бледо, почти прозрачно. Черните му очи гледаха мътно, без зеници.
— Нощем се чува добре през отворените прозорци — додаде монотонно.
Дор сложи двете си ръце на бюрото и затупа по него. Черната котка се свлече по корем от ръба на бюрото и се мушна под един стол. Госпожица Глен много бавно извърна глава към Каналис, сякаш това ставаше с някакъв механизъм.
— Може би имаш звънец на това бюро. Ако вратата на стаята се отвори, стрелям. Ще ми достави безкрайно удоволствие да видя как блика кръв от тлъстия ти врат.
Придвижих с няколко сантиметра пръстите на дясната си ръка по страничната облегалка на стола. Пистолетът със заглушителя се люшна към мен и аз спрях да мърдам.
— Хитро ченге си — рече. — Правилно те прецених. Но в теб има нещо, което ми харесва.
Премълчах. Каналис извърна поглед към Дор. Заговори много членоразделно:
— Твоята организация дълго време ми свиваше парите. Но това е друг въпрос. Снощи ми цункаха малко пари. Но и това е дребна работа. Търсят ме за убийството на този Харгър. Накарали са някакъв Кадена да признае, че аз съм го наел… Това вече е прекалено.
Дор се олюля леко над бюрото, натисна здраво лакти върху него, зарови лице в ръчичките си и се раздруса. Пурата му димеше на пода.
— Искам си парите обратно — рече Каналис — и искам да се оневиня… но най-вече ми се ще да кажеш нещо, та да мога да стрелям в зейналата ти уста и да видя как от нея тече кръв.
Бийзли размърда тяло на килима. Ръцете му затърсиха нещо. Дор полагаше отчаяни усилия да не гледа към него. Каналис вече беше твърде самовглъбен, за да види нещо. Придвижих пръстите си малко по облегалката на стола. Но ми оставаше още много.
— Пина разговаря с мен — рече Каналис. — Погрижих се за това. Ти си убил Харгър. Защото е бил таен свидетел срещу Мани Тинън. Окръжният прокурор е пазил тайната, пазил я е и този детектив. Но самият Харгър не я опазил. Казал на фльорцата си… а фльорцата на теб… Така убийството било подготвено по такъв начин, че мотивираното подозрение да падне върху мен. Първо върху детектива, а ако не мине, върху мен.
Настъпи тишина. Исках да кажа нещо, но не се получи. Не мислех, че друг освен Каналис ще проговори отново.
— Ти си наредил на Пина да остави Харгър и момичето да спечелят парите ми. Не е било трудно… защото не играя нечестно с ролетката.
Дор беше спрял да трепери. Вдигна вкамененото си бледо лице и го обърна към Каналис, лицето на човек пред епилептичен припадък. Бийзли се беше повдигнал на един лакът. Очите му бяха почти затворени, но той се мъчеше да вдигне пистолета в ръка.
Каналис се наклони напред и се усмихна. Пръстът му върху спусъка побеля точно в момента, в който пистолетът на Бийзли забълва оглушително.
Каналис изви гръб и цялото му тяло застина в дъга. Той вдървено политна напред, халоса ръба на бюрото и се свлече по него на пода, без да вдигне ръце.
Бийзли изпусна пистолета и отново падна по лице. Тялото му омекна, пръстите му замърдаха колебливо, сетне се отпуснаха.
Раздвижих крака, станах и изритах пистолета на Каналис под бюрото… съвсем безсмислено. Докато вършех това, разбрах, че Каналис е успял да стреля поне веднъж, защото дясното око на Франк Дор липсваше.
Вратата на стаята се отвори и секретарят с пенснето се вмъкна, ококорил учудено очи. Той политна заднишком към вратата и по този начин отново я затвори. Чух учестеното му дишане.
— Нещо… не е ли наред? — попита задъхано. Това ми се стори много забавно, дори при тези обстоятелства. После осъзнах, че той може би е късоглед и от такова разстояние за него Франк Дор изглежда съвсем нормално. Останалото би могло да бъде всекидневие за прислугата на Дор.
— Да — рекох, — но ние ще се погрижим за всичко. Излез оттук.
— Да, сър — каза той и излезе. Това така ме изненада, че останах с полуотворена уста. Прекосих стаята и се наведох над прошарения Бийзли. Беше в безсъзнание, но пулсът му беше добър. От хълбока му бавно се стичаше кръв.
Госпожица Глен стоеше права, почти толкова завеяна, колкото беше изглеждал и Каналис. Тя ми говореше бързо с крехък, особен глас:
— Не знаех, че е трябвало да убият Лу, но и да знаех, какво можех да направя? Те ме гориха с желязо за жигосване… просто за да ми покажат какво ме очаква. Виж!
Видях. Тя разкъса роклята отпред, където между двете й гърди личеше грозно петно от изгаряне.
— Добре, сестро — рекох. — Противно лекарство. Но сега трябва да повикаме ченгета и линейка за Бийзли.
Тръгнах покрай нея към телефона, отблъснах ръката й, когато ме сграбчи. Тя продължи зад гърба ми тихо и отчаяно:
— Мислех, че само ще държат Лу настрана, докато мине процесът. Но те го измъкнаха от таксито и го застреляха без нито една дума. После дребният откара таксито в града, а едрият ме отведе в една барака на хълмовете. Там ме чакаше Дор. Каза ми как трябва да те натопим. Обеща ми парите, ако свърша всичко както трябва, и че ще ме мъчат до смърт, ако ги подведа.
Хрумна ми, че твърде често обръщам гръб на хората. Обърнах се, взех телефона в ръце, без да вдигам слушалката, и сложих пистолета си върху бюрото.
— Слушай! Дай ми шанс — занарежда тя обезумяла. — Дор обмисли всичко с крупието Пина. Пина беше един от бандата, която откара Шанън да го убие. Аз не…
— Да, да… всичко е наред — рекох. — Не се вълнувай.
В стаята, а и в цялата къща беше много тихо, сякаш сума ти народ се е струпал зад вратата отвън и подслушва.
— Идеята не беше лоша — рекох, като че ли разполагах с колкото си искам време. — Лу беше просто бял жетон за Франк Дор. Замислената от него игра ни елиминираше и двамата като свидетели. Но играта беше прекалено сложна, ангажира твърде много хора. Такава игра винаги крие неприятни изненади.
— Лу се канеше да напусне щата — каза тя, като мачкаше роклята си. — Страхуваше се. Мислеше, че номерът с ролетката цели да бъде купен.
— Да — казах аз, вдигнах телефона и поисках полицейския участък.
Вратата на стаята се отвори отново и вътре се втурна секретарят с пистолет в ръка. Униформен шофьор зад него също размахваше пистолет. Казах много високо в слушалката:
— Обаждам се от дома на Франк Дор. Стана убийство…
Секретарят и шофьорът мигом се изпариха от стаята. Чух търчане по коридора. Натиснах вилката, избрах номера на редакцията на „Телеграм“ и потърсих Вон Балин. Когато свърших с новината, госпожица Глен беше излязла през прозореца в тъмната градина. Опитах се да намеря Оулс, но ми казаха, че е все още в Солано. А междувременно нощта се изпълни с воя на сирени.
* * *
Имах неприятности, но не много, Фенуедър упражни цялото си влияние. Не всичко излезе наяве, но все пак достатъчно, та общинарите в костюми от по двеста долара да крият лицата си известно време.
Пина го спипаха в Солт Лейк Сити. Той проговори и натопи други четирима от бандата на Мани Тинън. Двама бяха убити, докато се съпротивлявали при арестуването им, а другите двама получиха доживотни присъди без право на амнистия.
Госпожица Глен се измъкна успешно и повече никой нищо не чу за нея. Струва ми се, че това е, кажи-речи, всичко, само дето се наложи да предам двайсет и двата бона на шефа на градската управа. Той ми даде двеста долара хонорар и девет долара и двайсет цента за изхарчения бензин. Понякога се питам какво ли е направил с останалите.
Тази вечер духаше откъм пустинята. Един от онези горещи, сухи ветрове от Санта Ана, които се спускат през планинските проходи, къдрят косите, карат нервите да подскачат и предизвикват сърбеж по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой. Хрисими женици опитват с пръст острието на кухненските ножове и не откъсват поглед от вратовете на съпрузите си. Всичко може да се случи. В някой бар могат дори да ти сервират пълна халба бира.
Точно такава халба ми поднесоха в новото напудрено заведение срещу сградата, в която живеех. Отвориха го преди около седмица и още не беше разработено. Момчето зад бара беше на двайсетина години и като го гледах, май през живота си не беше близвало алкохол.
Имаше само един клиент — пияница, кацнал на високо столче пред бара, с гръб към вратата. Пред себе си беше подредил педантично една върху друга десетцентови монети, някъде към два долара. Пиеше неразредено ръжено уиски в малки чаши, кротуваше и беше сам-самичък в свой собствен свят.
Седнах недалеч от него, получих халбата бира и рекох:
— Добре я точиш, приятел, без пяна. Не може да ти се отрече.
— Едва започваме — рече момчето. — Трябва да си създадем клиентела. Май сте идвал вече тук?
— Не.
— Наблизо ли живеете?
— Отсреща, в „Бърглънд“. Казвам се Филип Марлоу.
— Благодаря, господине. Аз съм Лу Петроле. — Наведе се към мен над излъскания бар. — Познавате ли онзи там?
— Не.
— Време му е да се прибира вече. Редно е да викна такси и да го отпратя. Много подрани с дажбата си за другата седмица.
— Не виждаш ли каква вечер е? — рекох. — Не го закачай.
— Вредно е да се налива — настоя момчето и ме изгледа навъсено.
— Уиски! — изграчи пияният, без да вдигне глава. Вместо да удари по тезгяха, щракна с пръсти, за да не събори купчинката монети. Момчето ме погледна и сви рамене.
— Да му дам ли?
— Чий е стомахът? Не е моят.
Младежът му наля поредното уиски и според мен го „кръсти“ под тезгяха, защото, като се изправи с чашата в ръка, видът му беше гузен, сякаш бе ритнал баба си. Пияният нищо не забеляза. Отдели от купчинката две монети с прецизното движение на първокласен хирург, опериращ мозъчен тумор.
Барманът се върна и доля бира в халбата ми. Навън вятърът виеше. От време на време открехваше с по няколко сантиметра тежката врата с цветно стъкло. Момчето рече:
— Първо, не обичам пияниците, второ, не обичам да се наливат тук и трето — като първото.
— „Уорнър Брадърс“ може да използва тази реплика — рекох. — Използвана е вече.
Точно тогава се появи нов клиент. Отвън изскърцаха спирачки и летящата врата се отвори. Влезе един, който ми се видя забързан. Задържа вратата с ръка и бързо огледа заведението с безизразни черни, лъскави очи. Беше добре сложен мургав хубавец с продълговато лице и стиснати устни. Носеше тъмни дрехи, от джобчето на сакото му свенливо надничаше бяла кърпичка, изражението му бе едновременно сдържано и някак напрегнато. Реших, че е от пустинния вятър. И аз се чувствах горе-долу така, само дето не бях сдържан.
Той изгледа гърба на пияния. Онзи играеше на дама с празните чаши. Отправи очи към мен, сетне към редицата сепарета в другия край на заведението. В тях нямаше никой. Мина покрай пияния, който се олюляваше и си мърмореше нещо, и попита бармана:
— Да си виждал една жена, приятел? Висока, хубава, с кестенява коса, носи синя крепдешинска рокля с болеро на щамповани цветя. С широкопола сламена шапка с кадифена панделка. — Напрегнатият му глас не ми хареса.
— Не, сър. Тук не е идвала такава жена — отвърна момчето.
— Благодаря. Един скоч. И би ли побързал, ако обичаш?
Момчето му подаде чаша уиски, човекът плати, обърна я на един дъх и тръгна да излиза. Направи три-четири крачки, после спря с лице към пияния. Пияният се хилеше. Измъкна отнякъде пистолет с такава бързина, че движението се размаза пред очите ми. Държеше го, без да трепва, и не изглеждаше по-пиян от мен. Високият мургав мъж замръзна на мястото си, главата му се отметна леко назад, сетне пак застана неподвижен.
Отвън профуча кола. Оръжието на пияния беше автоматичен пистолет калибър двайсет и две с голям мерник. Изпука два пъти рязко и от дулото му се изви малко дим, съвсем малко.
— Сбогом, Уолдо — рече пияният. Сетне насочи пистолета към бармана и мен.
Мръкна се, додето мургавият падне. Най-напред се олюля, закрепи се някак, размаха едната ръка, пак се олюля. Шапката му отхвръкна и той се строполи по очи. А веднъж паднал на пода, все едно че беше излят от бетон.
Пияният се смъкна от столчето, прибра в джоба монетите и взе да се изнизва към вратата. Отстъпи ребром с пистолета пред себе си. Нямах оръжие. Не мислех, че ще ми е нужно, за да изпия халба бира. Момчето зад бара не помръдна, нито издаде звук.
Пияният опита леко вратата с рамо, като не сваляше очи от нас, сетне се промъкна заднишком през нея. Нахлулият силен вятър разпиля косата на простреляния. Пияният рече:
— Горкият Уолдо. Май му разкървавих носа.
Вратата се затвори. Втурнах се към нея — по силата на навика да върша каквото не трябва. В случая нямаше значение. Колата отвън изрева и когато излязох на тротоара, успях да зърна само размазаните червени стопове, изчезващи зад ъгъла. Номерът ми се изплъзна като печалба от лотарията.
Хора и коли сновяха назад-напред по улицата както обикновено. Никой не даваше вид да е чул пистолетен изстрел. Вятърът вдигаше такъв шум, че резкият бърз пукот на пистолет от такъв калибър можеше да мине за затръшване на врата, дори ако някой го беше чул. Върнах се в бара.
Момчето още не бе помръднало. Просто стоеше малко приведено, с опрени върху тезгяха длани, и гледаше гърба на мургавия. Той също не бе помръднал. Наведох се и напипах вратната му артерия. Нямаше и да помръдне — никога.
Запалих цигара, пуснах дим към тавана и казах немногословно:
— Обади се.
— Може да не е мъртъв.
— Който използва калибър двайсет и две, не допуска грешки. Къде е телефонът?
— Нямам. И без телефон си имам достатъчно разноски. Господи, отидоха ми на вятъра осем стотачки!
— Ти ли си собственикът?
— Бях, допреди това да се случи.
Свали бялото сако и престилката и се измъкна иззад тезгяха.
— Ще заключа вратата — рече, докато вадеше ключове.
Излезе, придърпа вратата и зачовърка ключалката отвън, докато резето не щракна на мястото си. Аз се наведох и преобърнах Уолдо. Отначало не можех дори да открия откъде са влезли куршумите. Сетне видях. Две дупчици на сакото, над сърцето. По ризата му имаше малко кръв. Пияният беше самото съвършенство като убиец.
Патрулната кола пристигна след седем-осем минути. Лу Петроле вече беше на мястото си зад тезгяха. Облякъл отново бялото сако, той броеше парите в касата, слагаше ги в джоба си и си записваше нещо в тефтерче. Седях в края на едно от сепаретата, пушех цигари и гледах как лицето на Уолдо става по-мъртво и по-мъртво. Питах се кое ли е момичето с болерото на цветя, защо Уолдо беше оставил запалена колата си отвън, защо бързаше, дали пияният го очакваше, или случайно се намираше тук.
Момчетата от патрулната кола влязоха запотени. Бяха голям формат, както обикновено, единият имаше цвете на фуражката, леко килната на едната страна. Като видя мъртвия, той махна цветето и коленичи да опипа пулса на Уолдо.
— Май е мъртъв — рече и го обърна още малко. — А, да, ето откъде са влезли. Чиста работа. Вие двама та видяхте ли как стана?
Казах „да“. Младежът зад тезгяха не отговори нищо. Разказах им как се случи и че убиецът, изглежда, е избягал с колата на Уолдо.
Полицаят измъкна портфейла на Уолдо, пребърка го бързо и подсвирна.
— Тъпкан с мангизи, а шофьорска книжка няма. — Върна портфейла на мястото му. — Добре, не сме го докосвали, нали така? Само колкото да проверим дали има кола, за да съобщим по радиото.
— Друг път не сте го докосвали! — каза Лу Петроле. Ченгето го изгледа накриво.
— Добре, приятел — рече тихо. — Пипахме го.
Момчето взе една чиста чаша и се зае да я лъска. Не спря да я лъска, докато бяхме там.
След още минута отвън се чу сирената на полицейската камионетка, пред вратата изскърцаха спирачки и в бара влязоха четирима: двама детективи, фотограф и лаборант. Не познавах детективите. Може да си детективстваш дълго време и пак да не познаваш всички полицаи в големия град.
Единият беше нисък, учтив, черноок, спокоен, усмихнат мъж с къдрава черна коса и кротки умни очи. Другият беше едър, кокалест, с длъгнеста челюст, набразден с жилки нос и оцъклени очи. Приличаше на пияч. Беше як на вид, но май се имаше за по-як, отколкото беше.
Насмете ме в последното сепаре до стената, колегата му се зае с момчето на бара, двамата униформени излязоха. Специалистът по дактилоскопия и фотографът се заловиха за работа.
Пристигна съдебният лекар и постоя колкото да се ядоса, задето нямало телефон, за да се обади за колата от моргата.
Ниският детектив изпразни джобовете на Уолдо, сетне и портфейла му и изтърси всичко върху голяма носна кърпа, разстлана върху масата в едно от сепаретата. Видях доста пари, ключове, цигари, още една носна кърпа и почти нищо друго. Едрият ме изблъска в дъното на сепарето.
— Думай — рече. — Аз съм лейтенант Коперник.
Сложих портфейла си пред него. Погледна го, пребърка го, подхвърли ми го обратно, вписа нещо в бележника си.
— Филип Марлоу, значи? Частно ченге. По каква работа?
— По жадна работа — рекох. — Живея отсреща в „Бърглънд“.
— Познаваш ли онзи хлапак там?
— Идвал съм веднъж, откакто е отворил.
— Да виждаш нещо особено у него сега?
— Не.
— Млад човек, а не се трогва много, нали? Не ми отговаряй. Просто ми кажи какво стана.
Разказах му — три пъти. Веднъж — да разбере в общи линии, още веднъж, за да вникне в подробностите, и трети път — да провери дали няма да се запъна някъде. Накрая рече:
— Тази мадама ме заинтригува. А убиецът нарича онзи Уолдо, пък никак не е бил сигурен, че той ще дойде тук. Мисълта ми е, че след като Уолдо не е бил сигурен, че мадамата ще бъде тук, никой не би могъл да бъде сигурен, че Уолдо ще се появи.
— Прекалено дълбокомислено — рекох. Изгледа ме проучващо. Не се усмихвах.
— Май му е имал зъб, а? Не ми звучи като предварително замислено. Няма как да избяга, освен ако случайно не се уреди. В нашия град никой не си оставя колата отключена. А и убиецът действа пред двама свидетели. Това не ми харесва.
— Не обичам да бъда свидетел — рекох. — Зле се заплаща.
Той се ухили. Зъбите му сякаш имаха лунички.
— Убиецът наистина ли беше пиян?
— При такава стрелба? Не.
— И аз мисля тъй. Е, работата е лесна. Сигурно има досие, а е оставил купища отпечатъци. Дори ако нямаме снимката му, ще го пипнем до няколко часа. Имал е зъб на Уолдо, но не е имал среща с него. Уолдо просто влязъл да пита за някаква мадама, с която са се разминали. Вечерта е жежка, този вятър ще съсипе лицето на едно момиче. Вероятно се е отбила някъде да изчака. А убиецът пуска на Уолдо два куршума където трябва, изчезва и хич не го е еня за вас, момчета. Проста работа.
— Да.
— Толкова е проста, че смърди на умряло — рече Коперник.
Свали меката си шапка, разроши оредялата си руса коса и подпря глава на ръцете си. Имаше продълговато, конско, зло лице. Измъкна носна кърпа, избърса го, избърса и врата си, и дланите си. Извади гребен, среса косата си — сресан изглеждаше още по-зле — и си сложи пак шапката.
— Мислех си нещо — рекох.
— Ами? Какво?
— Този Уолдо знаеше точно как е облечено момичето. Трябва да е бил вече с нея тази вечер.
— И какво от това? Може да се е наложило да иде до клозета. Връща се, а нея я няма. Тя може да е променила мнението си за него.
— Така е — съгласих се.
Но не това си мислех. Мислех си, че Уолдо описа облеклото на момичето по начин, по който никой обикновен мъж не би го описал. Болеро на щамповани цветя върху синя крепдешинска рокля. Не знаех дори какво значи болеро. Аз бих казал синя рокля или дори синя копринена рокля, но никога синя крепдешинска рокля.
След малко влязоха двама с носилка. Лу Петроле все още бършеше чашата и разговаряше с ниския черноок детектив. Всички отидохме до управлението.
При проверката Лу Петроле се оказа съвсем редовен. Баща му имал лозя в областта Контра Коста. Дал на Лу хиляда долара да завърти търговия и Лу отворил бара, заедно с неоновия надпис, точно за осемстотин.
Пуснаха го и му казаха да държи бара затворен, докато се уверят, че не им трябват повече отпечатъци. Той се ръкува с всички, усмихна се широко и заяви, че според него убийството току-виж се оказало от полза за бизнеса му, защото никой не вярва на писаното във вестниците, хората ще идват при него да чуят за случилото се и ще пият по нещо, докато той им разказва.
— Тоя никога няма да си развали спокойствието — рече Коперник, когато момчето си отиде. — Заради когото и да било.
— Бедният Уолдо — въздъхнах. — Отпечатъците бива ли ги?
— Малко са размазани — кисело рече Коперник. — Но ще изготвим описание и тази нощ ще го изпратим по телетипа във Вашингтон. Ако не ни донесе успех, предстои ти още един ден изтезания долу в мазето.
Здрависах се с него и с колегата му, който се казваше Ибара, и си тръгнах. Още не знаеха кой е Уолдо. Съдържанието на джобовете му не разкри нищо.
Върнах се на моята улица към девет вечерта. Огледах се насам-натам, преди да вляза в „Бърглънд“. Барът беше малко по-встрани на отсрещния тротоар, тъмен, с няколко носа, лепнати за стъклото, но не и тълпа. Хората бяха видели полицията и колата на моргата, но не знаеха какво е станало. Като изключим юнаците, които дърпаха ръчките на игрални машини в дрогерията на ъгъла. Те знаят всичко, освен как да се задържат на работа.
Вятърът все още духаше, жежък като от пещ, вдигаше прах и хартийки и ги запращаше в стените. Влязох във входа и се качих с асансьора до четвъртия етаж. Дръпнах вратата, слязох и пред себе си съзрях високо момиче, което чакаше асансьора.
Кестенява къдрава коса се показваше изпод широкополата й сламена шапка с кадифена лента, вързана на хлабава панделка. Имаше големи сини очи и мигли, които не стигаха съвсем до брадичката й. Беше облечена в синя рокля, която можеше да е от крепдешин, семпла като кройка, но непропускаща щедрите извивки на тялото. Над роклята носеше нещо, което можеше да бъде болеро на щамповани цветя. Попитах:
— Това болеро ли е?
Изгледа ме разсеяно и махна с ръка, сякаш да отстрани някаква паяжина от пътя си.
— Да. Ако обичате… доста бързам. Искам да…
Не помръднах. Така й препречвах пътя към асансьора. Гледахме се един друг и по бузите и бавно плъзна червенина.
— По-добре да не излизате на улицата в тези дрехи — рекох.
— Защо, как смеете…
Асансьорът издрънча и тръгна надолу. Не знаех какво щеше да каже. Нямаше изнервения носов глас на мадамите от бирариите. Нейният беше мек и лек като пролетен дъжд.
— Не ви свалям — поясних. — Загазила сте. Ако се качат на този етаж с асансьора, имате време точно колкото да изчезнете по коридора. Първо свалете шапката и болерото… и по-живо!
Тя не помръдна. Лицето й като че ли пребледня под лекия грим.
— Търси ви полицията — продължих аз. — В тези дрехи. Дайте ми възможност и ще ви кажа защо.
Тя бързо обърна глава и огледа коридора. Предвид външността й, не я виня, че пак се опита да ме извози.
— Не знам кой сте, но сте нагъл. Аз съм госпожа Лерой от трийсет и първи апартамент. Мога да ви уверя…
— Че сте сбъркала етажа. Това е четвъртият.
Асансьорът беше спрял долу. През шахтата се чу как отварят с рязко дрънчене вратата.
— Изчезвайте! — изрепчих се аз. — Бързо!
Тя свали шапката и без повече бавене съблече болерото. Грабнах ги, смотах ги накуп и ги пъхнах под мишницата си. Улових я за лакътя, обърнах я и я поведох по коридора.
— Живея в четирийсет и втори апартамент. Срещу вашия, но един етаж по-горе. Избирайте. Пак повтарям, не се опитвам да ви свалям.
Приглади косата си с бързо движение, както птиците чистят перата си с човка. Зад този жест се крият десет хиляди години опит.
— Моя апартамент — рече, пъхна чантата си под мишница и закрачи бързо по коридора. Асансьорът спря на долния етаж. И тя спря заедно с него. Обърна се с лице към мен.
— Стълбището е отзад до асансьорната шахта — рекох тихо.
— Не живея тук — промълви тя.
— Не съм и допускал, че живеете.
— Търсят ли ме?
— Да, но няма да започнат да разглобяват улицата тухла по тухла преди утре сутринта. И то само ако не научат кой е Уолдо.
Тя ме изгледа с неразбиране.
— Уолдо ли?
— Не го познавате — рекох.
Тя поклати бавно глава. Асансьорът пак тръгна надолу по шахтата. Уплаха затрепка в сините й очи като леки вълнички по водна повърхност.
— Така е — рече задъхано, — но ме измъкнете от този коридор.
Почти бяхме стигнали моята врата. Пъхнах ключа, завъртях го в ключалката и бутнах вратата навътре. Пресегнах се и запалих лампата. Тя се плъзна покрай мен като вълна. Във въздуха заплува сандалова есенция, почти недоловима.
Затворих вратата, хвърлих шапката си на един стол и я загледах как отива бавно до масичката с шахматната дъска, на която бях наредил една задача, но не можех да я реша. Веднъж влязла вътре, зад заключената врата, от уплахата й не остана и следа.
— Значи играете шах — каза предпазливо с такъв тон, сякаш е дошла да разглежда гравюрите ми[6]. Де да беше така.
После и двамата замряхме, заслушани в тракането на асансьорната врата и в нечии стъпки… които тръгнаха в другата посока.
Усмихнах се, но не от задоволство, а от напрежение, отидох в кухнята, взех да се пипкам като сакат с две чаши и чак тогава осъзнах, че все още стискам под мишница нейната шапка и болерото. Отнесох ги в дрешника зад прибиращото се до стената легло и ги натъпках в едно чекмедже, върнах се в кухнята, измъкнах бутилка превъзходно шотландско уиски и налях в двете чаши, като добавих и сода. Когато влязох с питиетата, тя държеше пистолет. Малък автоматичен пистолет със седефена ръкохватка. Насочи го срещу мен, а очите й бяха пълни с ужас. Спрях с по една чаша във всяка ръка и рекох:
— Може би този горещ вятър е побъркал и вас. Аз съм частен детектив. Ще ви докажа, ако позволите.
Тя кимна леко, а лицето й беше бяло. Приближих бавно, оставих едната чаша до нея, върнах се, оставих и моята чаша и извадих една визитна картичка, която по чудо нямаше подгънати краища. Тя седеше, поглаждаше синята коприна на едното си коляно с лявата ръка, отпуснала пистолета върху другото. Сложих картичката до нейната чаша и седнах с моята.
— Никога не разрешавайте да ви доближат толкова — рекох. — Особено ако имате сериозни намерения. Пък и не сте свалила предпазителя.
Стрелна поглед надолу, потръпна и прибра пистолета в чантата си. Глътна половината чаша на един дъх, остави я върху масата, взе картичката.
— Не черпя много хора с такова уиски — казах. — Не мога да си го позволя.
Тя сви презрително устни.
— Сигурно го правите за пари.
— Ъ?
Не каза нищо. Ръката й пак беше близо до чантата.
— Не забравяйте за предпазителя — рекох. Тя от дръпна ръката си. Аз продължих: — Човекът, когото нарекох Уолдо, е доста висок, някъде към метър и осемдесет, строен, мургав, с черни, много лъскави очи. Нос и устни прекалено тънки. Тъмен костюм, бяла кърпичка в джобчето. Бързаше да ви намери. Това говори ли ви нещо?
Тя пак вдигна чашата си.
— Значи това бил Уолдо. Е, и какво! — В гласа й вече се долавяше лекото въздействие на алкохола.
— Ами странна работа. Отсреща има малък бар… Я кажете къде бяхте цяла вечер?
— Седях в колата си — рече тя хладно. — През повечето време.
— Не забелязахте ли суетнята отсреща, малко по-нагоре по улицата?
Очите й се опитаха да кажат „не“, но не успяха. Устните й казаха:
— Знаех, че има някаква бъркотия. Видях полицаи и червени лампи. Предположих, че някой е пострадал.
— Така беше. А този Уолдо ви търсеше преди това. В бара. Описа външността и облеклото ви.
Сега очите й станаха като главички на гвоздеи и не по-изразителни. Устните й започнаха да треперят и не спряха.
— Бях там — продължих аз — и разговарях с момчето, което е собственик на заведението. Вътре имаше само един пиян и ние двамата. Пияният не обръщаше никакво внимание на нищо. Сетне влезе Уолдо и попита за вас, ние казахме „не, не сме я виждали“, и той понечи да си тръгне.
Отпивах бавно от чашата си. Обичам ефектите не по-малко от другите хора. Очите й ме пронизваха.
— Тъкмо понечи да си тръгне. Тогава онзи, пияният, дето не обръщаше внимание на никого, го нарече Уолдо и измъкна пистолет. И го простреля два пъти — щракнах два пъти с пръсти — ей така. На място.
Беше ме заблудила. Изсмя се в лицето ми.
— Значи съпругът ми ви е наел да ме следите — рече. — Трябваше да се досетя, че цялата тази работа е нагласена. Вие и вашият Уолдо.
Гледах я глупаво.
— Не съм знаела, че е ревнив — продължи рязко. — Най-малко от човека, който ни е бил шофьор. Разбирам да ме ревнува малко от Стан — това е естествено. Но от Джоузеф Коутс…
Замахах с ръце.
— Госпожо, един от двамата ни е сбъркал страницата в тази книга — измърморих. — Не познавам Стан, нито Джоузеф Коутс. Бога ми, не знаех дори, че имате шофьор. Хората около мен нямат. Що се отнася до съпрузите… да, от дъжд на вятър имаме по някой съпруг. Не много често.
Тя поклати глава, ръката й остана близо до чантата, в сините й очи имаше искри.
— Не сте достатъчно убедителен, господин Марлоу. Не, не сте никак убедителен. Зная ви вас, частните детективи. Всичките сте покварени. Подмамихте ме в апартамента си, ако изобщо е ваш. По-вероятно да е на някой ужасен човек, който ще се закълне във всичко срещу няколко долара. А сега се опитвате да ме сплашите. За да ме изнудвате… и да измъкнете пари от съпруга ми. Добре — завърши задъхано, — колко трябва да платя?
Оставих настрани празната чаша и се облегнах назад.
— Ще ми простите ли, ако запаля цигара? — рекох. — Нервите ми са пооръфани.
Запалих, докато тя ме гледаше без достатъчно страх, който да прикрива истинска вина.
— Значи името му е Джоузеф Коутс. Мъжът, кой то го уби в бара, го нарече Уолдо.
Тя се усмихна с известно отвращение, но почти примирена.
— Не увъртайте. Колко?
— Защо се опитвахте да се срещнете с този Джоузеф Коутс?
— За да купя нещо, което той ми открадна, разбира се. Нещо, което е ценно и само по себе си. Почти петнайсет хиляди долара. Подари ми го човекът, когото обичах. Той е мъртъв. Ето на! Мъртъв е! Загина в горящ самолет! Хайде, върви и разкажи това на съпруга ми, малък гаден плъх!
— Не съм малък и не съм плъх.
— Но си гаден. И не си прави труда да разправяш на съпруга ми, сама ще му кажа. Той сигурно и бездруго знае.
Усмихнах се до уши.
— Умно. И какво по-точно е трябвало да открия?
Тя сграбчи чашата си и я допи.
— Значи той мисли, че се срещам с Джоузеф. Какво пък, може и така да е. Но не за да правя любов. Не с шофьора си. Не със скитника, когото прибрах от прага си и комуто дадох работа. Няма защо да падам толкова ниско, ако искам да си развявам опашката.
— Госпожо — рекох, — тук сте права.
— Сега си тръгвам — рече тя. — И само се опитай да ме спреш. — Грабна от чантата си пистолета със седефената ръкохватка. Аз не помръднах.
— Ах ти, гадно нищожество! — разбесня се тя. — Откъде да знам дали изобщо си частен детектив? Може да си мошеник. Визитката, която ми показа, не означава нищо. Всеки може да си поръча картички.
— Така е — рекох. — И съм достатъчно хитър да живея тук две години, защото съм знаел, че днес ще се нанесеш в къщата, та да мога да те изнудвам, задето не си се срещнала с един човек на име Джоузеф Коутс, който беше пречукан отсреща под името Уолдо. Имаш ли парите да купиш онова нещо, дето струва петнайсет хилядарки?
— О! Смяташ да ме ограбиш, значи?
— О! — изимитирах я. — Сега пък станах въоръжен грабител. И ако обичаш, госпожо, или прибери този пистолет, или му свали предпазителя. За мен е професионална обида да гледам как правиш на маймуна хубавия патлак.
— Ти си пълна порция от всичко, което не харесвам — заяви тя. — Разкарай се от пътя ми!
Не мръднах. И тя не мръдна. Седяхме и двамата… дори не близо един до друг.
— Посвети ме в една тайна, преди да тръгнеш — примолих се аз. — За какъв дявол нае апартамента на долния етаж? Само за да се срещнеш с един човек долу на улицата ли?
— Не ставай глупав — сряза ме тя. — Не съм го наемала. Излъгах. Това е неговият апартамент.
— На Джоузеф Коутс?
Тя кимна рязко.
— Отговаря ли моето описание на Уолдо на Джоузеф Коутс?
Пак кимна рязко.
— Добре. Най-сетне един установен факт. Не разбираш ли, че Уолдо описа дрехите ти, преди да бъде убит… когато те търсеше… че описанието е предадено на полицията… че полицията не знае самоличността на Уолдо… и че търсят жената в тези дрехи да им помогне? Не разбираш ли поне това?
Пистолетът изведнъж се затресе в ръката й.
Тя го погледна някак безизразно и бавно го прибра в чантата си.
— Глупачка съм — прошепна тя, — че дори разговарям с теб. — Изгледа ме продължително, сетне пое дълбоко дъх. — Той ми каза къде живее. Не го беше страх. Може би изнудвачите са такива. Трябваше да се срещне с мен на улицата, но аз закъснях. Когато дойдох тук, беше пълно с полицаи. Затова се върнах в колата и отново зачаках. Качвах се тук три пъти. Последния път се изкачих по стълбите на горния етаж, за да взема асансьора. Вече ме бяха виждали два пъти на третия етаж. Така те срещнах. Това е всичко.
— Спомена нещо за съпруг — изръмжах. — Къде е той?
— Той е на заседание.
— О, заседание — рекох злобно.
— Съпругът ми е важна личност. Има много заседания. Той е електроинженер. Обиколил е целия свят. Ако искаш да знаеш…
— Не искам. Ще го поканя някой ден на обяд и ще го накарам сам да ми разкаже. С каквото и да те е държал Джоузеф, то е вече мъртъв инвентар. Като Джоузеф.
Най-сетне повярва. Бях започнал да мисля, че никога няма да се случи.
— Наистина ли е мъртъв? — прошепна. — Наистина?
— Мъртъв е — рекох. — Мъртъв, мъртъв, мъртъв. Госпожо, той е мъртъв.
Лицето й се разпадна като къщичка от карти. Устата й не беше голяма, но в този момент можех да пъхна юмрука си в нея. В тишината асансьорът спря на моя етаж.
— Само да извикаш — казах рязко, — и ще ти насиня очите.
Не прозвуча елегантно, но свърши работа. Тя се съвзе. Устата й се затвори рязко като капан.
По коридора се чуха стъпки, които приближаваха. Всеки си има предчувствия. Сложих пръст на устните си. Сега тя не мърдаше. Лицето й беше замръзнало. Големите й сини очи бяха черни като сенките под тях. Горещият вятър блъскаше по затворените прозорци. Прозорците трябва да са затворени, когато духа от Санта Ана, колкото и да е жега.
Стъпките по коридора бяха нормални стъпки на сам човек. Но те спряха пред вратата ми и някой почука.
Посочих дрешника зад леглото. Тя стана безшумно, притиснала чантата до себе си. Посочих и чашата й. Взе я бързо, пристъпи безшумно по килима, влезе в дрешника и тихо притвори вратата след себе си.
Не ми беше съвсем ясно защо си правя целия този труд.
Пак се почука. Дланите ми бяха изпотени. Изскърцах със стола си, станах и се прозинах шумно. Сетне отидох до вратата и я отворих — без пистолет в ръката. Грешка.
Отначало не го познах. Също като Уолдо, но може би поради обратната причина. През цялото време отсреща в бара той беше с шапка, а сега — гологлав. Косата му свършваше рязко точно там, откъдето трябваше да започва шапката. Над тази линия имаше твърда, бяла, непотяща се кожа, лъскава като тъканта на белег. Не изглеждаше просто с двайсет години по-стар. Беше съвсем различен човек.
Познах обаче автоматичния пистолет калибър 22 с големия мерник. Познах и очите му — празните играещи, плитки очи на гущер.
Беше сам. Допря съвсем леко пистолета до лицето ми и процеди през зъби:
— Да, аз съм. Хайде да влезем.
Отстъпих колкото да мине и спрях. Точно както би искал той, за да може да затвори вратата, без да се протяга. По очите му разбрах, че точно това иска от мен. Не бях изплашен. Бях парализиран.
Когато затвори вратата, накара ме да отстъпя още, бавно, докато усетих, че краката ми опират в него. Впи очи в моите.
— Шахматна масичка — рече. — Някой глупак тук играе шах. Ти ли?
Преглътнах.
— Не е съвсем така. Просто се забавлявам.
— За тази работа трябват двама души — изхриптя той тихо, сякаш при някой разпит полицаят го беше фраснал с палката през гръкляна.
— Това е задача — обясних. — Не е игра. Виж фигурите.
— Не разбирам.
— Сам съм — рекох и гласът ми трепна само колкото трябваше.
— Няма значение — рече той. — С мен е свършено, така или иначе. Някой копой ще ме надуши утре, другата седмица, има ли значение. Просто не харесах физиономията ти, приятел. И онова самодоволно мамино синче с бялото сако, дето е играл ляв защитник в отбора на Фордхам[7] или другаде. По дяволите такива като вас.
Не казах нищо, не помръднах. Големият мерник одраска бузата ми леко, почти гальовно. Мъжът се усмихна.
— Пък и ще свърша добра работа — рече той. — За всеки случай. Стара кримка като мен не оставя чисти отпечатъци… дори като е къркан. А ако няма ясни отпечатъци, единственото нещо срещу мен са двама свидетели. По дяволите! Зле ти се пише, приятел. И май си го знаеш.
— Какво ти е сторил Уолдо? — Помъчих се въпросът да прозвучи така, сякаш наистина се интересувам, а не че просто не искам да се разтреперя здравата.
— Натопи ме за един банков обир в Мичиган, та ми нахлузи четири годинки. Снеха обвинението срещу него. Четири години в Мичиган не е околосветско пътешествие. В тия щати с доживотните присъди знаят как да те накарат да си налягаш парцалите.
— Откъде знаеше, че той ще дойде там? — изграчих аз.
— Не знаех. Вярно, търсех го. Щеше ми се да го срещна, разбира се. Мярнах го на улицата предната вечер, но го загубих. Дотогава не бях го търсил. После започнах. Симпатяга е този Уолдо. Как е той?
— Мъртъв — рекох.
— Още ме бива — изкикоти се той. — Пиян или трезвен. Ама оттук нататък май няма да ме черпят баница. Разбраха ли вече кой съм?
Не му отговорих достатъчно бързо. Ръгна ме с пистолета в гърлото, задавих се и едва не посегнах инстинктивно към него.
— Не — предупреди ме той тихо. — Не. Не си толкоз тъп.
Отдръпнах ръцете си, отпуснах ги покрай тялото си, с извърнати към него длани. Той очакваше от мен да ги държа точно така. Не беше ме докоснал освен с пистолета. Изглежда, не го интересуваше дали и аз нямам оръжие. Нищо чудно… ако си беше наумил онова, единственото.
Май нищо не го интересуваше особено, щом като се беше върнал в квартала. Може горещият вятър да му бе подействал. Вятърът блъскаше в затворените прозорци както прибой под кея.
— Свалиха отпечатъци — рекох. — Не знам доколко ги бива.
— Сигурно ги бива… но не и за телетипа. Ще им трябва време да ги пратят с въздушна поща до Вашингтон и обратно, за да ги проверят както трябва. Питай ме защо съм тук, приятелче!
— Чул си разговора между мен и момчето в бара. Казах му името си, къде живея.
— Това обяснява „как“, приятел. Аз попитах „защо“. — Усмихна ми се. Отвратителна усмивка, ако е последната, която му е писано на човек да види.
— Остави — рекох. — Палачът не те кара да гадаеш защо е до теб.
— Виж ти, пък и се перчиш. След теб ще навестя оня, малкия. Проследих го до дома му от полицейското, но според мен ти трябва пръв да го отнесеш. Проследих го от общината до дома му с наетата от Уолдо кола. От управлението, приятел. Какви тъпанари са тия ченгета. Можеш да седнеш в скута им, пак няма да те познаят. Затичай се да хванеш трамвая и те ще открият огън с картечници, ще пречукат двама пешеходци, таксиджия, заспал в колата си, и някоя стара чистачка на втория етаж с парцала в ръка. А изтървават оня, дето го гонят. Много са тъпи, проклетите му ченгета!
Натисна с въртеливо движение дулото във врата ми. Очите му станаха още по-откачени.
— Имам време — продължи той. — За колата на Уолдо няма да съберат веднага сведения. А и няма скоро да научат кой е Уолдо. Знам си го аз него. Винаги си е бил хитрец. Много го биваше.
— Ще повърна — рекох, — ако не махнеш този пистолет от гърлото ми.
Усмихна се и свали пистолета срещу сърцето ми.
— Така добре ли е? Само кажи кога.
Трябва да съм повишил тон, без да искам. Вратата на дрешника до леглото се открехна един пръст, сетне два, после една педя. Видях очите й, но не гледах в тях. Втренчих се в очите на плешивия. До болка. Не исках да извърне поглед от мен.
— Страх ли те е? — попита той тихо. Натиснах с гръд пистолета му и се разтреперих. Знаех, че ще му бъде приятно да ме види така. Момичето се измъкна през вратата. Пак стискаше в ръката си пистолета. Дожаля ми страшно за нея. Ще се опита да хукне към вратата… или ще изпищи. И в двата случая ще рече край — и за двама ни.
— Хайде, цяла вечер ли ще се мотаеш — изблеях аз. Гласът ми прозвуча отдалеч като глас по радиото от другата страна на улицата.
— Това ми харесва, приятел — усмихна се той. — И аз съм същият.
Момичето се носеше във въздуха някъде зад него. Нищо не е било по-безшумно от походката й. И това нямаше да помогне. Той изобщо нямаше да се помайва с нея. Струваше ми се, че съм го познавал цял живот. Само от пет минути го гледах в очите, но все едно че съм го познавал цял живот.
— Ами ако извикам? — казах.
— Ако извикаш ли? Ами викай! — отвърна с усмивката си на убиец. Тя не отиде до вратата. Беше точно зад гърба му.
— Ами… сега ще викна — рекох.
Като че това бе сигнал — тя го ръгна силно с малкия пистолет в ребрата, без да издаде нито звук.
Той трябваше да реагира. То е като рефлекса на коляното. Зейна рязко, двете му ръце подскочиха встрани, а тялото му се изви назад. Пистолетът сега сочеше дясното ми око. Клекнах бързо и с все сила забих коляно в слабините му.
Той наведе глава и аз го халосах в ченето. Халосах го така, все едно че набивах последния клин на първата трансконтинентална жп линия. Още усещам болката, като пораздвижа ставите си.
Пистолетът му одраска бузата ми, но не гръмна. Плешивият вече се беше свлякъл. Гърчеше се долу задъхан върху левия си хълбок. Сритах го с все сила в дясното рамо. Пистолетът отскочи от ръката му, плъзна се по килима под един стол. Чух как шахматните фигури задрънкаха по пода някъде зад гърба ми.
Момичето стоеше над него и го гледаше. Сетне широко отворените й тъмни, ужасени очи се впиха в моите.
— Твой съм — рекох. — Всичко, което имам, е твое… во веки веков.
Не ме чуваше. Очите й бяха толкова широко отворени, че под ясносиния ирис се виждаше бялото. Заотстъпва бързо към вратата, вдигнала малкия пистолет, заопипва зад гърба си бравата и я завъртя. Отвори и се измъкна. Вратата се затвори. Беше гологлава и без болерото.
Само с пистолета в ръка, а предпазителят още не беше свален, така че не би могла да стреля.
Тогава въпреки вятъра в стаята стана тихо. Сетне го чух да пъшка на пода. Лицето му беше зеленикаво, бледо. Отидох зад гърба му и го опипах да няма други пищови, но не намерих нищо. Извадих от бюрото чифт купешки белезници и като издърпах ръцете му отпред ги щракнах върху китките. Щяха да издържат, ако не си тръснеше ръцете прекалено силно.
Взе ми с поглед мярката за ковчег въпреки страданието в очите. Лежеше насред стаята, все така върху левия си хълбок, сгърчено, сбръчкано, плешиво човече с изопнати устни, оголил зъби с евтини метални пломби. Устата му зееше като черна яма, дъхът му излизаше на вълнички, давеше се, секваше, пак се появяваше, с накуцване.
— Съжалявам, мой човек — изръмжах. — Какво мога да направя за теб?
Седнал съм да се извинявам на такъв убиец.
Отидох до дрешника и отворих чекмеджето на скрина. Шапката и болерото й бяха върху ризите ми. Пъхнах ги отдолу, навътре, и пригладих ризите отгоре. Сетне отидох в кухненския бокс, налях си солидна порция уиски, обърнах го и постоях така, заслушан в горещия вой на вятъра срещу прозорците. Някъде се тръшна врата на гараж, електрическа жица, прекалено увиснала между два изолатора, се блъскаше в стената на сградата, сякаш някой тупаше килим.
Питието ми подейства. Върнах се в дневната и отворих прозореца. Оня на пода не беше усетил нейното сандалово дърво, но друг можеше да го надуши.
Затворих пак прозореца, избърсах дланите си и се обадих по телефона в полицейското управление. Коперник беше още там. Чух самоуверения му глас:
— Да? Марлоу? Не ми казвай. Обзалагам се, че ти е хрумнало нещо.
— Разбрахте ли кой е онзи убиец?
— Не казваме, Марлоу. Ужасно съжалявам и прочие. Знаеш какъв е редът.
— Добре. Не ме интересува кой е. Просто ела си го прибери от пода на квартирата ми.
— Боже Господи! — Сетне снижи глас и продължи тихо: — Чакай малко. Стой така. — Стори ми се, че чух някъде далеч да се затваря врата. После пак неговия глас. — Казвай — рече тихо.
— С белезници — рекох. — Целият е твой. Наложи се да го ръгна с коляно, но ще се оправи. Дойде тук да отстрани един свидетел.
Нова пауза. После чух медения му глас:
— Слушай сега, момчето ми, кой друг участва с теб?
— Друг ли? Никой. Само аз.
— Нека си остане така, момчето ми. Трай си. Ясно, нали?
— Да не мислиш, че ще събера тук всички безделници от квартала да позяпат?
— Спокойно, момчето ми. Спокойно. Седи там и си трай. Аз съм вече, кажи-речи, при теб. Не пипай нищо. Разбра ли?
— Да. — Дадох му адреса и номера на апартамента да му спестя време.
Представих си как лъщи едрото му кокалесто лице. Измъкнах пистолета изпод стола, седнах и зачаках, докато не чух по коридора стъпки, които спряха пред вратата ми, и по стъклото тихо забарабаниха пръсти.
Коперник беше сам. Изпълни рамката на вратата, изблъска ме назад в стаята с напрегната усмивка и затвори след себе си. Застана там, облегнал се на нея, с дясната ръка под сакото. Едър, здрав, кокалест мъж с безизразни жестоки очи.
Наведе ги бавно и погледна мъжа на пода. Неговото гърло потръпваше леко. Очите му се стрелкаха на кратки откоси — очи на болен.
— Сигурен ли си, че е този? — Гласът на Коперник беше дрезгав.
— Абсолютно. Къде е Ибара?
— Ами беше зает. — Не ме гледаше при тези думи. — Твои ли са белезниците?
— Да.
— Ключът.
Подхвърлих му го. Приклекна бързо на едно коляно до убиеца, свали от китките му моите белезници, захвърли ги встрани. Свали от колана своите, извъртя ръцете на плешивия зад гърба му и щракна белезниците.
— Копеле мръсно — процеди монотонно убиецът. Коперник се ухили, сви юмрук и нанесе на мъжа с белезниците страхотен удар в устата. Главата му се отметна назад с прищракване, за малко да му пречупи врата. Кръв се проточи от ъгъла на устата му.
— Дай ми кърпа — нареди Коперник.
Намерих пешкир и му го подадох Той го натъпка между зъбите на човека с много злост, изправи се и отри кокалести пръсти в оредялата си руса коса.
— Добре. Разказвай.
Разказах му… без изобщо да спомена за момичето. Прозвуча малко особено. Коперник ме гледаше и мълчеше. Потърка набраздения си с червени жилки нос. После извади гребен и се зае с косата си както по-рано в бара. Приближих и му подадох пистолета. Погледна го нехайно и го пусна в джоба си. Имаше нещо в очите му, а устните му се извиха в жестока широка усмивка.
Наведох се и засъбирах в кутията шахматните фигури. Сложих я върху полицата на камината, оправих единия крак на масичката, поразкатавах се известно време. Коперник ме наблюдаваше непрекъснато. Искаше ми се да измисли нещо и да го каже. Накрая изплю камъчето.
— Тоя тук използва калибър двайсет и две — рече той. — Използва го, защото е достатъчно добър да се оправи с такъв пистолет. Което ще рече, че го бива. Чука на вратата ти, ръгва патлака в корема ти, набутва те в стаята, казва, че е дошъл да ти запуши устата завинаги… и ти въпреки всичко му виждаш сметката. Без пищов. Сам. И теб май си те бива, приятел.
— Виж какво — рекох и погледнах към пода. Вдигнах още една фигурка и я завъртях между пръстите си. — Решавах една шахматна задача. Мъчех се да забравя всичко.
— Нещо те мъчи, приятел — рече тихо Коперник. — Нали няма да се опиташ да метнеш стария полицай, момчето ми?
— Пипнах го и ти го връчвам — рекох. — Какво още искаш, по дяволите?
Онзи на пода издаде приглушен звук през пешкира. Плешивата му глава лъщеше от пот.
— Какво става, момче? Да не кроиш нещо? — почти прошепна Коперник. Погледнах го бързо, пак извърнах очи.
— Добре — рекох. — Знаеш много добре, че не можех да го пипна сам. Държеше ме на мушка и улучва там, където се цели.
Коперник затвори едното си око и примижа дружелюбно с другото.
— Продължавай, момче. И аз си помислих същото.
Помаях се още малко, за да изглежда убедително. Продължих бавно:
— Тук беше един хлапак, който извърши грабеж в Бойл Хайте, въоръжен грабеж. Не успя. Малка бензиностанция с никакъв оборот. Познавам семейството му. Момчето всъщност не е лошо. Беше тук да ми измоли пари за влака. Когато се почука, той се вмъкна ей там.
Посочих сгъваемото легло и дрешника до него. Коперник бавно извърна глава натам, после ме погледна и отново премигна.
— И хлапакът имаше оръжие? — попита. Кимнах.
— Промъкна се зад гърба му. За това се иска кураж, Коперник. Момчето си заслужи една възможност. Дай да не го набъркваме в тая работа.
— Има ли заповед за арестуването му? — попита той.
— Още не, поне така твърди. Но го е страх, че ще има.
Коперник се усмихна.
— Аз съм от отдел „Убийства“ — рече той. — Нито съм чул, нито съм видял.
Посочих към мъжа на пода, окован в белезници и със запушена уста.
— Ти го пипна, нали? — рекох деликатно.
Коперник продължи да се усмихва. Извади широк белезникав език и замасажира с него дебелата си долна устна.
— Как го направих? — прошепна той.
— Извадихте ли куршумите от Уолдо?
— Разбира се. Дълги, калибър двайсет и две. Единият сплескан в реброто, другият е наред.
— Ти си предпазлив човек. Не пропускаш нищо. Да знаеш нещо за мен? Наминал си да провериш с какви пищови разполагам.
Коперник стана, после пак се отпусна на едно коляно до убиеца.
— Чуваш ли ме, човече? — попита, доближил лице до мъжа на пода.
Онзи измуча нещо неясно. Коперник се изправи и се прозина.
— Кой ли го е еня какви ще ги разправя. Продължавай, приятел.
— Не че си очаквал да намериш нещо у мен, но си искал да огледаш квартирата ми. И докато си душил там — посочих дрешника, — а аз съм си мълчал, защото може би ме е било яд, на вратата се чука. Той влиза. А след малко ти се измъкваш оттам и го пипваш.
— А! — Коперник се ухили широко, оголил зъби колкото един кон. — Става, приятел, фраснах го, турих му едно коляно и го пипнах. Ти нямаше никакво оръжие, а тоя тип се извърна много рязко към мен и аз го повалих назад с ляво кроше. Така добре ли е?
— Добре е — рекох.
— Така ли ще го разправиш в управлението?
— Да.
— Ще те пазя, приятел. Дръж се с мен добре и аз съм с теб. Забрави за оня хлапак. Обади ми се, ако трябва да му се помогне.
Дойде при мен и протегна ръка. Разтърсих я. Лепнеше като умряла риба. От лепкави ръце и собствениците им ми се повръща.
— Само още нещо — рекох. — Този твой партньор… Ибара. Няма ли да се позасегне, че не си го довел?
Коперник разроши косата си и избърса панделката на шапката си с голяма жълтеникава копринена кърпа.
— Оная чернилка ли? — подхвърли подигравателно. — Да върви по дяволите! — Доближи ме и задиша в лицето ми.
— И никакви грешки, приятел… с нашата история.
Дъхът му вонеше. Както и очаквах.
Бяхме само петима в стаята на началника на отдела, когато Коперник изложи историята: един стенограф, шефът, Коперник, Ибара и аз. Ибара беше килнал стола си към стената. Шапката му беше ниско нахлупена, но кротките му очи се виждаха под нея, а в ъгълчетата на ясно очертаната мексиканска уста беше застинала същата лека усмивка. Не гледаше право в Коперник. А Коперник изобщо не го поглеждаше.
Отвън в коридора ни бяха снимали с Коперник как се ръкуваме, Коперник с шапка на глава и с пистолет в ръка и със сурово, целеустремено изражение на лицето.
Обясниха, че са разбрали кой е Уолдо, но не могат да ми кажат. Не повярвах, защото шефът имаше на бюрото си снимка на Уолдо, правена в моргата. Добре изпипана, косата му сресана, вратовръзката на място, светлината насочена точно както трябва, за да накара очите му да блестят. Никой не би казал, че е снимка на мъртвец с два куршума в сърцето. Приличаше на професионален танцьор, който се колебае между блондинката и червенокосата.
Беше към полунощ, когато се прибрах у дома. Външната врата беше заключена и докато ровичках за ключовете, дочух тих глас от мрака.
Гласът каза само: „Ако обичаш“, но аз го познах. Обърнах се и загледах тъмния двуместен кадилак, паркиран встрани от служебния вход. Беше със загасени фарове. Отидох до колата.
— Голяма си глупачка — казах.
— Качвай се — каза тя.
Качих се, тя включи двигателя и подкара по „Франклин стрийт“, мина две преки и зави по „Кингсли драйв“. Горещият вятър продължаваше да пари кожата до мехури. От закътан от вятъра страничен прозорец се носеше мелодия по радиото. Имаше много паркирани коли, но тя намери свободно място зад малък, чисто нов открит пакард. Върху предното стъкло още стоеше лепенката на доставчика. След като паркира до тротоара, тя се облегна в ъгъла, опряла ръцете си в ръкавици на волана.
Сега беше облечена цялата в черно или може би тъмнокафяво, с малка кокетна шапка. Усетих сандаловото дърво в парфюма й.
— Не бях много любезна с теб, нали? — промълви тя.
— Само ми спаси живота.
— Какво стана?
— Извиках полицията, пробутах няколко лъжи на едно ченге, което не ми харесва, приписах му всичките заслуги за ареста и толкоз. Онзи, от когото ме отърва, беше убиецът на Уолдо.
— С други думи… не си им казал за мен?
— Госпожо — повторих аз, — ти просто ми спаси живота. Какво искаш да направя още? Готов съм, имам желанието и ще се помъча да го направя.
Не каза нищо, не помръдна.
— Никой не узна от мен коя си — рекох. — Впрочем и аз самият не знам.
— Аз съм госпожа Франк Барсали, живея на „Фримонт Плейс“ номер двеста и дванайсет. Телефонът ми е Олимпия две-четири-пет-девет-шест. Това ли искаше?
— Благодаря — измърморих и затъркалях между пръстите си суха незапалена цигара. — Защо се върна? — Сетне щракнах с пръсти. — Шапката и болерото. Ще се кача да ги донеса.
— Има и друго — рече тя. — Искам си перлите.
Може и да съм подскочил. Не ми стигаше друго то, ами сега и перли.
По улицата профуча кола с два пъти по-голяма от разрешената скорост. Вдигна лек горчив облак прах, който се завъртя под уличните лампи, и изчезна. Момичето бързо вдигна стъклото, за да се предпази от праха.
— Добре — рекох. — Разкажи ми за перлите. Досега имаме убийство, тайнствена жена, откачен убиец, героично спасяване и един детектив от полицията, подведен да направи фалшив доклад. Сега ще имаме и перли. Хайде… разправяй.
— Щях да ги откупя за пет хиляди долара. От мъжа, когото ти наричаш Уолдо, а аз — Джоузеф Коутс. Трябваше да ги носи със себе си.
— Нямаше перли — казах. — Видях какво излезе от джобовете му. Доста пари, но никакви перли.
— Може ли да са скрити в апартамента му?
— Да. Може да ги е скрил навсякъде в Калифорния, но не и в джобовете си. Как е господин Барсали в тази гореща нощ?
— Още е в града на заседание. Иначе не бих дошла.
— Е, можеше да го докараш — рекох. — Щеше да се смести на седалката отзад.
— Едва ли — каза тя. — Франк тежи стотина килограма и е доста едър. Едва ли би му харесало да седи там, господин Марлоу.
— За какво, по дяволите, говорим?
Тя не отговори. Ръцете й в ръкавици почукваха леко и предизвикателно по ръба на тънкото кормило. Изхвърлих през прозорчето незапалената цигара, извърнах се и я взех в прегръдките си.
Когато я пуснах, целият треперех. Тя се отдръпна възможно по-далеч от мен, притисна се към вратата на колата и изтри устни с опакото на ръкавицата. Седях съвсем неподвижен.
Помълчахме известно време. Сетне жената заговори много бавно:
— Исках да го направиш. Не винаги съм се държала така. Започнах, след като Стан Филипс загина в самолета. Иначе сега щях да съм госпожа Филипс. Стан ми подари перлите. Спомена веднъж, че стрували петнайсет хиляди долара. Четирийсет и една бели перли, най-голямата осем милиметра в диаметър. Не знам колко грама са. Никога не съм ги давала за оценка, не съм ги показвала на бижутер, затова нямам представа. Но ги обичам заради Стан. Обичах Стан. Както човек обича само веднъж. Можеш ли да разбереш?
— Как ти е малкото име?
— Лола.
— Продължавай, Лола.
Извадих друга суха цигара от джоба си и взех да я въртя между пръстите си, колкото да имат какво да правят.
— Огърлицата беше със семпла сребърна закопчалка във формата на витло с две перки. На мястото на главината имаше малък диамант. Казах на Франк, че перлите са имитация и че аз съм си ги купила. Той не разбра нищо. Не се разпознават толкова лесно. Виждаш ли… Франк е доста ревнив.
Доближи се до мен в мрака и бузата й докосна моята. Но този път аз не помръднах. Вятърът виеше и дърветата се клатеха. Продължих да въртя цигарата между пръстите си.
— Предполагам, че си чел онази история — продължи тя. — За съпругата и за истинските перли и как тя казала на съпруга си, че са изкуствени.
— Чел съм я — рекох.
— Взех Джоузеф на работа. Тогава съпругът ми беше в Аржентина. Бях много самотна.
— Не се учудвам.
— Ние с Джоузеф често излизахме с колата. Понякога изпивахме по едва-две чашки. Но това е всичко. Не съм от тези, дето…
— Казала си му за перлите. А когато твоят стокилограмов мъж се връща от Аржентина и го изритва, той ги задига, защото знае, че са истински. После предлага да ти ги върне срещу пет бона.
— Да — рече тя простичко. — Естествено, не исках да се обърна към полицията. А при тези обстоятелства Джоузеф, разбира се, не се страхуваше, че знам къде живее.
— Горкият Уолдо — рекох. — Донякъде ми е жал за него. Кофти е да налетиш в такъв момент на стар приятел, който ти има зъб.
Драснах клечка в подметката си и запалих цигарата. Тютюнът беше толкова изсъхнал от горещия вятър, че гореше като трева. Момичето седеше и мълчеше до мен, сложило отново ръце на волана.
— Тези летци вземат акъла на жените — рекох. — А ти още го обичаш или поне си мислиш така. Къде държеше перлите?
— В руска малахитова кутийка на тоалетната масичка. Заедно с разни евтини дрънкулки. Нямаше как, щом като исках да си ги слагам от време на време.
— А те са стрували петнайсет бона. Значи мислиш, че Джоузеф може да ги е скрил в стаята си. Четирийсет и една, толкова ли бяха?
— Да. Май че искам твърде много от теб.
Отворих вратата и слязох.
— Ти ми плати вече — рекох. — Ще ида да проверя. Вратите в тази сграда не упорстват много. Полицаите ще разберат къде живее Уолдо, когато разпространят снимката му, но не още тази вечер, надявам се.
— Ужасно мило от твоя страна — рече тя. — Тук ли да чакам?
Стоях с крак на стъпалото, приведен, и я гледах. Не отговорих. Просто стоях и гледах блясъка в очите й. После затворих вратата на колата и закрачих към „Франклин стрийт“.
Въпреки палещия вятър, който сбръчкваше лицето ми, още долавях сандаловото дърво в косата си. И усещах устните й.
Отключих външната врата на „Бърглънд“, прекосих смълчаното фоайе до асансьора и се качих на третия етаж. Запристъпвах предпазливо по тихия коридор и погледнах към прага на номер 31. Не прозираше светлина. Почуках дискретно — като едновремешните контрабандисти на спиртни напитки с широките усмивки и дълбоките странични джобове. Никакъв отговор. Извадих от портфейла си твърдото парче целулоид, което се правеше, че предпазва шофьорската ми книжка, пъхнах го между ключалката и касата на вратата, като натисках силно дръжката по посока на пантите. Парчето целулоид подхвана езичето на бравата и го издърпа назад с леко пукване като от отчупена ледена шушулка. Вратата поддаде и аз влязох в тъмния апартамент. От улицата се процеждаше светлина и открояваше тук-там по някой мебел.
Затворих вратата, запалих лампата и постоях така. Подуших нещо странно. След миг разбрах — мирис на черен, специално обработен тютюн. Пипнешком отидох до прозореца и открих в голям пепелник на стойка четири кафяви угарки — мексикански или някакви други южноамерикански цигари.
Влязох в банята. Малко боклуци, нищо особено. Нямаше къде да скриеш игла. Кухнята ми отне повече време, но претърсвах отгоре-отгоре. Знаех, че в квартирата няма никакви перли. Знаех, че Уолдо е напуснал апартамента, много е бързал и нещо го е пришпорвало, когато се обърна и получи два куршума от един стар приятел.
Върнах се в дневната и взех да свалям сгъваемото легло, като погледнах покрай монтираното в него огледало към дрешника да не би да има някой там. Когато свалих леглото по-ниско, вече не гледах за перли. Гледах един човек.
Беше дребен, на средна възраст, с прошарени слепоочия, силно мургава кожа, облечен в бежов костюм, с виненочервена вратовръзка. Изящните му малки ръце висяха отпуснато покрай тялото. Малките му крачка в островърхи лъснати обувки почти докосваха пода.
Висеше от пристегнат около врата му колан от горния метален край на леглото. Езикът му беше изплезен далеч повече, отколкото допусках, че това е възможно.
Люшна се леко, което не ми хареса, затова свалих докрай леглото и той се гушна спокойно между двете прикрепени възглавници Още не бях го докоснал. Нямаше нужда да го пипам, за да разбера, че е студен като лед.
Заобиколих го, влязох в дрешника и с носната си кърпа в ръка отворих едно по едно чекмеджетата. Вътре нямаше нищо освен малкото разхвърляни вещи на човек, който живее сам.
Излязох и се залових с мъртвия. Нямаше портфейл. Изглежда, Уолдо го беше взел и го бе захвърлил някъде. Плоска кутия с цигари, наполовина празна, със златисти букви на капака: „Луис Тапиа и Сиа, улица Пайсанду 19, Монтевидео“. Кибрит от клуб „Специя“. Кобур под мишницата от черна зърнеста кожа и в него деветмилиметров маузер.
Маузерът го издаде, че е бил професионалист, та вече не ми беше толкова гадно. Не чак толкова добър професионалист обаче, иначе с голи ръце не биха го пречукали с маузера — с такъв можеш да пробиеш стена — непобутнат в кобура под мишницата.
Сглобих историята, но само частично. Бяха изпушени четири от кафявите цигари — или е чакал, или са говорили. По някое време Уолдо е докопал дребния за гърлото и го е стиснал така, че той е издъхнал за секунди. Маузерът не му е помогнал повече от клечка за зъби. Сетне Уолдо го е обесил — вероятно вече мъртъв — на колана. Това би обяснило бързината, опразването на апартамента, нетърпението на Уолдо да открие момичето, защо остави колата си незаключена пред бара.
Искам да кажа, че това би обяснило тези неща, ако дребният е бил убит от Уолдо, ако това наистина беше апартаментът на Уолдо… ако просто не ме водеха за носа.
Пребърках и другите му джобове. В левия джоб на панталоните намерих златно сгъваемо ножче, малко дребни. В левия джоб на сакото — носна кърпа, сгъната, напарфюмирана. В десния джоб — още една носна кърпа, разгъната, но чиста. В десния джоб на панталоните — четири-пет книжни салфетки. Спретнато човече. Не е обичал да се секне в носната си кърпа. Под салфетките намерих малък нов ключодържател с четири нови ключа — ключове за кола. На ключодържателя със златни букви беше щамповано: „С комплиментите на Р. К. Фогелсанг, доставчик на «Пакард».“
Върнах всичко на мястото му, вдигнах обратно леглото, избърсах с кърпата дръжки, други издатини и повърхности, изгасих осветлението и подадох нос през вратата. Коридорът беше празен. Слязох на улицата, свърнах зад ъгъла и излязох на „Кингсли драйв“. Кадилакът не беше помръднал.
Отворих вратата и се облегнах на нея. Тя като че ли също не беше помръднала. Трудно различих друго освен очите и брадичката й, но не ми беше трудно да доловя мириса на сандалово дърво.
— Този парфюм — рекох — може да побърка и дякон… Няма никакви перли.
— Е, благодаря ти все пак, че опита — каза тихо с нисък, вибриращ глас. — Мисля, че ще мина и без тях. Трябва ли да… дали ние… или?…
— Сега се прибирай — рекох. — И каквото и да стане, никога не си ме виждала. Каквото и да стане. Както може и никога да не ме видиш вече.
— Не бих искала.
— Всичко хубаво, Лола.
Затворих вратата и се отдръпнах, фаровете светнаха, двигателят заработи. На ъгъла голямата кола зави бавно и надменно срещу вятъра и изчезна. Стоях на тротоара до празното място, където бе паркирала.
Вече съвсем беше мръкнало. Прозорците на апартамент, откъдето се чуваше радиото, се бяха превърнали в тъмни дупки. Стоях загледан в задницата на открития пакард, която изглеждаше съвсем нова. Бях я видял вече — преди да се кача горе — на същото място, пред колата на Лола. Паркирана, тъмна, пуста, със синя лепенка в десния ъгъл на лъскавото предно стъкло.
А в ума ми се въртеше нещо друго — комплект чисто нови ключове за кола в ключодържател с щампован надпис. Доставчик на „Пакард“, там горе, в джоба на мъртвеца.
Приближих се отпред до колата и осветих с малко джобно фенерче синия етикет. Беше на същата фирма, естествено, същият доставчик. Под неговото име и названието на фирмата бяха изписани с мастило едно име и адрес: „Евгения Колченко, «Арвиеда стрийт» № 5315, Западен Лос Анджелис“.
Да лудне човек! Качих се обратно в номер 31, отворих вратата по същия начин, отидох до леглото и извадих ключодържателя от джоба на спретнатия мургав увиснал труп. Бях обратно при колата след пет минути. Ключовете паснаха.
Беше малка къща, кацнала над ръба на един каньон зад Сотел, с няколко гърчави евкалиптови дървета пред нея. От другата страна на улицата се вихреше една от онези веселби, при които се стига до чупене на бутилки по тротоара и крясъци като на мач между отборите на Йейл и Принстън.
Зад телената ограда на къщата имаше розови дървета, пътека, застлана с каменни плочи, и широко отворен гараж, в който нямаше кола. И пред къщата нямаше кола. Натиснах звънеца. Почаках доста, после вратата се отвори някак неочаквано.
Явно не бях мъжът, когото тя чакаше, можех да прочета това в блестящите й, очертани с черен молив очи. След още един миг в тях не се четеше вече нищо. Просто стоеше и ме гледаше — висока мършава брюнетка с гладен поглед, начервени бузи, гъста черна коса с път по средата, уста, направена да погълне сандвич на три пласта, с копринено горнище и панталони в златисто и кораловочервено, със сандали и златни нокти на краката. На ушите й бяха окачени миниатюрни копия на черковни камбани, които подрънкваха на лекия ветрец. Махна пренебрежително с ръка, в която държеше дълго като бейзболна бухалка цигаре с цигара в него.
— Какво има, малкият? Търсиш нещо? Ти си от онази прелестна кампания отсреща, да?
— Ха-ха — казах — Весел купон, нали? Не. Просто ви докарах колата. Бяхте я загубила, нали?
В предния двор отвъд улицата някой изпадна в делириум тременс, смесен квартет раздра остатъка от нощта на тесни ивици и положи всички усилия да ги накара да се почувстват крайно нещастни. Докато траеше това, на екзотичната брюнетка не й трепна окото.
Не беше красива, не беше дори хубава, но с такива като нея човек няма да скучае.
— Ти каза какво? — изрече най-сетне с глас, кадифен като коричката на прегоряла филия.
— Колата ви. — Посочих през рамо, без да я изпускам от очи. Такива като нея използват нож.
Дългото цигаре падна много бавно покрай тялото й и цигарата се измъкна от него. Стъпках я и по този начин се озовах в коридора. Тя се отдръпна от мен и аз затворих вратата.
Коридорът беше с размерите на железопътна гара. Лампи в железни стойки блещукаха с розова светлина. В дъното на коридора имаше завеса от мъниста, подът беше застлан с тигрова кожа. Всичко това страхотно се връзваше с нея.
— Вие ли сте госпожица Колченко? — попитах, като нямаше какво друго да правя.
— Да, аз съм госпожица Колченко. Какво, по дяволите, искаш?
Сега ме гледаше така, сякаш бях дошъл да измия прозорците, но в неудобно време.
Извадих визитна картичка с лявата си ръка, протегнах й я. Тя помръдна леко глава, колкото да я прочете в ръката ми.
— Детектив? — промълви.
— Да.
Каза нещо на храчещ език. Сетне добави на английски:
— Влезте! Този проклет вятър изсушава кожата ми като цигарена хартия.
— Вече сме вътре — рекох. — Току-що затворих вратата. Не се втелявай, Назимова! Кой беше той? Дребосъкът?
Зад завесата от мъниста се прокашля мъж. Тя подскочи, сякаш я бяха боднали с вилица. Сетне се помъчи да се усмихне. Не излезе много сполучливо.
— Възнаграждение — рече тихо. — Ще почакате тук? Десет долара добро заплащане, да?
— Не — рекох. — Насочих бавно пръст към нея и добавих: — Той е мъртъв. Тя подскочи три педи нагоре и изврещя.
Рязко изскърца стол. Зад завесата се чуха тежки стъпки, показа се голяма ръка, която отметна завесата, и към нас се присъедини едър, рус здравеняк. Над пижамата си носеше лилав халат, дясната му ръка стискаше нещо в джоба. Застана съвсем неподвижен, щом мина пред завесата, стъпил здраво на леко разкрачени крака, вирнал брада, безцветните му очи като парчета мръсен лед. На такъв не можеш да отнемеш лесно топката.
— И какво има, скъпа? — Гласът беше плътен, неясен, с точно онази глуповата нотка, която се очаква от мъж, дето си пада по жени с позлатени нокти на краката.
— Дойдох относно колата на госпожица Колченко — поясних аз.
— Ами да беше си свалил шапката — рече той. — Ей така, за загрявка.
Свалих я и се извиних.
— Добре — каза и продължи да държи дясната си ръка в джоба. — Значи си дошъл относно колата на госпожица Колченко. По-нататък.
Промъкнах се покрай жената по-близо до него. Тя се отдръпна към стената и залепи длани на нея. Дамата с камелиите в ученическа постановка. Дългото цигаре лежеше празно в краката й.
Когато стигнах на два метра от едрия мъж, той рече спокойно:
— Чувам те и оттам. Само кротката. В джоба имам пистолет и ми се наложи да се науча да си служа с него. А сега какво относно колата?
— Човекът, който я заел, не можеше да я докара — рекох аз и доближих до лицето му картичката, която още държах. Той й хвърли бегъл поглед. После пак ме погледна.
— И какво от това?
— Винаги ли си така наперен — попитах, — или само когато си по пижама?
— Та защо не можа да я докара сам? — продължи той. — И пропусни сълзливите подробности.
Чернооката изхълца приглушено до мен.
— Всичко е наред, душице — рече мъжът. — Аз ще се оправя. Влез вътре.
Тя се изниза покрай двама ни и мина зад завесата. Почака малко. Едрият мъж не трепваше. Стоеше спокоен като жаба на слънце.
— Не можеше да я докара, защото някой го е пречукал — поясних. — Хайде, оправяй се.
— Така ли? Взе ли го със себе си да ми докажеш?
— Не — рекох. — Но ако сложиш вратовръзка и шапка, ще те заведа сам да видиш.
— Кой, по дяволите, каза, че си?
— Не съм казал. Реших, че можеш да четеш. — Подържах още малко картичката пред лицето му.
— А, точно така — рече той. — Филип Марлоу, частен детектив. Добре, добре. Значи трябва да дойда с теб и да видя… кого? И защо?
— Може би е откраднал колата.
Едрият мъж кимна.
— Това е идея. Може би я е откраднал. Кой?
— Дребният мургав мъж, в чийто джоб бяха ключовете от нея и който я беше паркирал зад ъгъла на жилищната сграда „Бърглънд“.
Обмисли димите ми без видими признаци на смущение.
— Има нещо в приказките ти — рече той. — Не много. Но все пак нещо. Предполагам, че тази нощ се провежда балът на полицаите. Та ти им вършиш цялата работа.
— Какво?
— На картичката пише, че си частен детектив. Да не би да водиш със себе си ченгета, които са тъй срамежливи, че чакат отвън?
— Не, сам съм.
Той се ухили. Усмивката оформи бели бразди по загорялото му лице.
— Значи откриваш някакъв мъртвец, вземаш някакви ключове от него, намираш някаква кола и я докарваш тук… съвсем сам. Без полиция. Така ли?
— Правилно.
Въздъхна.
— Да влезем вътре — рече. Отдръпна завесата и ми направи път. — Може би имаш някакви идеи, кои то трябва да чуя.
Минах покрай него и той се извърна с натежалия джоб към мен. Не бях забелязал, докато не застанах съвсем близо до него, че по лицето му са избили капчици пот. Може да бяха и от горещия вятър, но не ми се вярваше. Влязохме във всекидневната.
Седнахме и се загледахме един друг над черния под, по който бяха разхвърляни пъстри индиански черги и турски килимчета в тъмни цветове в комбинация с няколко овехтели мебели. В стаята имаше камина, малък роял, китайски параван, висок китайски фенер върху поставка от тиково дърво и златисти тюлени завеси на зарешетените прозорци. Прозорците откъм южната страна бяха отворени. Варосана овошка шумолеше зад мрежата на прозореца и даваше своя принос към врявата отсреща.
Едрият мъж се изтегна в брокатено кресло и сложи обутите си в чехли крака върху табуретка. Дясната му ръка остана там, където си беше, откакто го видях — върху пистолета.
Брюнетката се мотаеше в тъмния ъгъл, забълбука бутилка, черковните камбани на ушите й задрънкаха.
— Не се тревожи, душице — рече мъжът. — Всичко ще се оправи. Някой пречукал някого и този момък смята, че това ни интересува. Просто седни и се отпусни.
Момичето отметна глава и обърна половин водна чаша уиски. Въздъхна, подметна едно небрежно „по дяволите“ и се сви на кушетката. Тя едва я побра. Дал й Господ крака. Позлатените нокти ми намигаха откъм тъмния ъгъл, където тя остана смълчана през цялото време.
Извадих цигара, без да бъда застрелян, запалих я и започнах да разказвам. Не казах цялата истина, само една част. Казах им, че живея в „Бърглънд“, че Уолдо е живял там в номер 31, един етаж под мен, и че съм го държал под око по служебни причини.
— Уолдо чий? — прекъсна ме блондинът. — И какви са тези служебни причини?
— Господине — рекох, — ти нямаш ли тайни?
Той се поизчерви.
Казах му за бара срещу „Бърглънд“ и какво се случи там. Не му казах за болерото и за момичето, което го носеше. За нея изобщо не споменах.
— Работата беше поверителна… от моя страна — рекох. — Ако разбираш какво искам да кажа.
Пак се изчерви, стисна зъби. Продължих:
— Върнах се от полицията, без да кажа на никого, че познавам Уолдо. Тъй като сметнах, че те няма да разберат още тази вечер къде живее, позволих си да огледам апартамента му.
— Какво търсеше? — попита напрегнато едрият мъж.
— Едни писма. Мога да спомена между другото, че не намерих нищо… освен един мъртвец. Удушен и окачен с колан през врата за горния край на сгъваемо легло… добре скрит. Дребен мъж, около четирийсет и пет годишен, мексиканец или южноамериканец, спретнато облечен в бежов…
— Достатъчно — прекъсна ме едрият мъж. — Убеди ме, Марлоу. Опит за шантаж ли разследваше?
— Да. Странното беше, че дребният мургав мъж бе добре въоръжен под мишницата.
— И в джоба му, то се знае, нямаше пет стотачки в банкноти от по двайсет? Или имаше?
— Нямаше. Но Уолдо имаше повече от седемстотин, когато го убиха в бара.
— Май подцених този Уолдо — рече спокойно едрият мъж. — Той е препипал моя човек, взел е парите за откупа, пистолета, всичко. Уолдо имаше ли пистолет?
— Не.
— Налей ни по едно, душице — рече той. — Да, яко го подцених този приятел Уолдо.
Брюнетката размота свитите си крака и ни направи по едно уиски със сода и лед. Тя самата гаврътна още стотина грама без гарнитура и пак се сгуши на кушетката. Големите й черни лъскави очи ме наблюдаваха някак тържествено.
— Е, наздраве — вдигна чашата си едрият. — Не съм убивал никого, но сега ме чака бракоразводно дело. Излиза, че и ти не си убивал никого, както казваш, но си я оплескал в полицейския участък. По дяволите! Животът е пълен с неприятности, откъдето и да го погледнеш. Добре че все още си имам тази сладурана тук. Тя е белогвардейка, срещнах я в Шанхай. С нея си сигурен като в стоманен сейф, макар да има вид на главорез. Точно това й харесвам. Получаваш фасона без никакъв риск.
— Големи глупости дрънкаш — тросна му се момичето.
— Изглеждаш ми свестен — продължи едрият мъж, без да й обръща внимание. — Доколкото може да бъде свястно едно ченге, дето наднича през ключалките. Има ли някакъв изход?
— Да. Но ще трябват малко пари.
— Очаквах това. Колко?
— Да кажем, още петстотин.
— Дявол да го вземе, от тоз горещ вятър лице се изсушило като пепел от любов — оплака се рускинята.
— Петстотин може — рече блондинът. — Какво ще получа срещу тях?
— Ако успея, няма да бъдеш забъркан в тази история. Ако не успея, няма да ми платиш.
Той премисляше казаното. Сега лицето му беше набръчкано и уморено. Ситни капчици пот проблясваха в късата му руса коса.
— Това убийство ще те принуди да говориш — изръмжа той. — Имам предвид второто. А аз нямам онова, което се канех да откупя. Щом става въпрос за потулване, по-добре да плащам направо.
— Кой е дребният мургав мъж? — попитах.
— Името му е Леон Валесанос, уругваец. Още един от вносната ми листа. Работата ми е свързана с много пътуване. Той работеше в клуб „Специя“ — знаеш го, в онази част на „Булеварда на залеза“, дето е до Бевърли Хилс. Струва ми се, че беше на ролетката. Дадох му петте стотачки да отиде при този… Уолдо… и да получи срещу тях едни фактури за някои неща, които госпожица Колченко беше закупила на мое име и докарала тук. Глупаво, нали? Държах фактурите в чантата си и този Уолдо намерил начин да ги задигне. Какво според теб се е случило там?
Отпих от уискито и му хвърлих един поглед изкосо.
— Твоят уругвайски приятел вероятно е разговарял остро и на Уолдо това не му е допаднало. После малкият е решил, че маузерът може да му помогне в спора… но Уолдо се оказал по-бърз. Не казвам, че Уолдо е убиец, не го е направил умишлено. Изнудвачите рядко убиват. Може да се е ядосал и прекалено дълго да е стискал врата на дребосъка. Сетне е трябвало да духне. Но той е имал и следваща среща, от която е очаквал още пари. Започва да търси наоколо другото лице. И случайно се натъква на един приятел, който го мрази колкото си иска и който е достатъчно пиян, за да го пречука.
— Има дяволски много случайности в цялата тая работа — рече едрият.
— Това е от горещия вятър — ухилих се аз. — Всички са мръднали тази вечер.
— Значи за петте стотака не гарантираш нищо? Ако аз не остана в сянка, ти не получаваш парите. Така ли да разбирам?
— Така — рекох и му се усмихнах.
— Прав си за мръдването — каза той и пресуши чашата си. — Очаквам да удържиш на думата си.
— Има само две неща — казах тихо и се наведох напред. — Уолдо имаше кола, паркирана отвън пред бара, в който го убиха, незаключена и с работещ двигател. Убиецът я взе. Оттам винаги може да се очаква неприятна изненада. Виждаш ли, всички неща на Уолдо трябва да са били в тази кола.
— Включително моите фактури и твоите писма.
— Да. Но полицията приема разумно такива неща… освен ако не ставаш за голяма шумотевица във вестниците. Ако не ставаш, ще преглътна каквото се наложи в управлението и толкоз. Ако обаче ставаш, това е вече друго нещо. Та как, казваш, ти беше името?
Отговорът доста се забави. Когато го чух, не изпитах удоволствието, което очаквах. Изведнъж всичко се оказа твърде логично.
— Франк Барсали — каза той.
След малко рускинята ми извика такси. Когато си тръгнах, веселбарите отсреща правеха всичко, което им бе по силите. Забелязах, че стените на къщата са все още цели. Това ме разочарова.
Когато отключих остъклената входна врата на „Бърглънд“, надуших полицаи. Погледнах ръчния си часовник. Беше близо три сутринта. В тъмния ъгъл на фоайето някакъв мъж дремеше в едно кресло с вестник върху лицето си, изпънал напред големите си крака. Крайчето на вестника се повдигна един-два пръста и пак се отпусна. Мъжът не направи друго движение.
Продължих към асансьора и се качих на моя етаж. Промъкнах се тихо по коридора, отключих вратата, разтворих я широко и посегнах към ключа на лампата.
Щракна друг ключ и блесна светлина от високия лампион до креслото зад масичката, по която още се търкаляха моите шахматни фигури.
В креслото седеше Коперник със замръзнала противна усмивка на лицето. Ниският мургав Ибара седеше в другия край на стаята, вляво от мен, мълчалив, леко усмихнат както винаги. Коперник оголи жълтите си конски зъби и рече:
— Здрасти. Отдавна не сме се виждали. По момичета ли беше?
Затворих вратата, свалих си шапката и бавно взех да си бърша врата — още и още. Коперник продължи да се хили. Ибара гледаше пред себе си с кротките си черни очи.
— Сядай, приятел — провлече Коперник. — Чувствай се като у дома си. Трябва да си побъбрим. Господи, колко мразя да бачкам по нощите! Знаеш ли, че нямаш нищо за къркане?
— Мога да се досетя — рекох. Облегнах се на стената. Коперник продължи да се хили.
— Винаги съм мразил частните ченгета — подзе той, — но никога не ми се е удавал случай да извия врата на някого — като тази нощ.
Пресегна се лениво зад креслото, вдигна от пода едно болеро с щамповани цветя и го метна върху масичката. Пресегна се пак и сложи до него широкопола шапка.
— Сигурно си голяма сладурана, като си ги сложиш — рече.
Хванах един стол, извъртях го към себе си, седнах наобратно, опрях лакти на облегалката и загледах Коперник.
Той се изправи много бавно, подчертано бавно, прекоси стаята и застана пред мен, като си приглаждаше сакото. Сетне вдигна дясната си ръка и ме зашлеви през лицето, силно. Заболя ме, но не помръднах.
Ибара погледна стената, погледна вратата, погледна нищото.
— Засрами се, приятел — лениво изрече Коперник. — Така ли се полагат грижи за тази хубава стока? Свити на топка под старите ти ризи. Винаги са ме отвращавали разните надникни-в-ключалка като теб.
Постоя още малко пред мен. Не помръднах и не казах нищо. Гледах изцъклените му очи на пияница. Той сви в юмрук отпуснатата си ръка, сетне сви рамене, обърна се и пак седна в креслото.
— Добре — рече. — Останалото ще почака. Откъде взе тия неща?
— Те са на една жена.
— Хайде, разправяй. Били на една жена. Я го виж копелето колко му е весело! Аз ще ти кажа на коя жена са. На жената, за която един човек на име Уолдо е питал отсреща в бара… около две минути преди да го поубият малко. Или всичко това ти се е изплъзнало от ума?
Не казах нищо.
— Ти самият се интересуваше от нея — продължи подигравателно Коперник. — Ама си те бива, приятел, умен си. Само как ме замота.
— За това не е нужно да си умен — рекох. Лицето му изведнъж се сгърчи и той тръгна да се надига. Ибара се изсмя, неочаквано и тихо, почти беззвучно. Коперник извърна очи към него и ги задържа така. После пак се обърна към мен, с безизразен поглед.
— Чернилката те харесва — подметна той. — Смята, че си те бива.
Усмивката изчезна от лицето на Ибара, но не бе сменено от друго изражение. Никакво изражение. Коперник продължи:
— През цялото бреме си знаел коя е била жената. Знаел си кой е Уолдо и къде живее. В отсрещния апартамент един етаж по-долу. Ясно ти е било, че този Уолдо е пречукал някого и се е канел да духне, само че тази мадама се е набъркала по някакъв начин в плановете му и той много е искал да се види с нея, преди да изчезне. Само че не успява. Специалист по въоръжените грабежи от Източните щати на име Ал Тесилоре се погрижил за това, като се погрижил за Уолдо. А ти си срещнал момичето, скрил си дрехите му, отпратил си го и си траеш. Така си изкарвате вие прехраната. Прав ли съм?
— Да — рекох. — Само че всичко това го научих съвсем наскоро. Кой е бил Уолдо?
Коперник оголи зъбите си насреща ми. Алени петна пламнаха високо по жълтеникавите му скули. Ибара каза много тихо, загледан в пода:
— Уолдо Ратиган. Получихме сведенията от Вашингтон по телетипа. Дребен взломаджия с няколко малки присъди. Участвал в банков обир в Детройт, карал колата. По-късно предал бандата и снели обвинението срещу него. Един от бандитите бил този Ал Тесилоре. Мълчи като риба, но според нас срещата в бара е била съвсем случайна.
Ибара говореше с тихия, спокоен, сдържан глас на човек, за когото звуците имат съдържание.
— Благодаря, Ибара — рекох. — Мога ли да запаля цигара, или Коперник ще ми я избие от устата?
Ибара се усмихна.
— Разбира се, че можеш.
— Хареса те чернилката и туйто — продължи да се подиграва Коперник. — Човек никога не знае какво може да хареса на една чернилка, нали?
Запалих цигара. Ибара погледна Коперник и каза много тихо:
— Думата „чернилка“… прекаляваш с нея. Не ми харесва много, употребена по мой адрес.
— Кой, по дяволите, го е еня какво харесваш, черньо?
Ибара се усмихна отново.
— Правиш грешка — рече той. Извади пиличка от джоба си и я пусна в употреба, загледан надолу. Коперник продължи гръмогласно:
— Нещо в теб ми засмърдя на гнило от самото начало, Марлоу. Така че, като разбрахме кои са ония двамата, ние с Ибара решихме да се отбием и да си разменим с теб някоя приказка. Носех със себе си снимка на Уолдо в моргата — изпипана работа, светлината в очите му както се полага, добре вързана вратовръзка, бялата кърпичка се подава точно колкото трябва от джобчето. Изпипана работа. Преди да се качим тук, събудихме съвсем рутинно администратора и му показахме снимката. И той го позна. Живеел тук, в номер трийсет и едно, под името А. Б. Хъмел. Та влязохме там и намерихме един труп. Взехме да разпитваме за него къде ли не. Оказа се, че никой не го познава, но по шията му под онзи колан имаше ясни следи от пръсти и както чувам, те пасват напълно с пръстите на Уолдо.
— Това е добре — рекох. — Тъкмо се опасявах, че аз съм го убил.
Коперник ме гледа дълго време. Беше престанал да се хили и сега лицето му бе обикновено жестоко лице.
— Да. Намерихме дори още нещо. Намерихме колата, с която е избягал Уолдо… и онова, което Уолдо е държал в колата, за да го отнесе със себе си.
Издухах рязко цигарения дим. Вятърът блъскаше в затворените прозорци. В стаята беше задушно.
— Умни момчета сме ние — продължи Коперник подигравателно. — Не сме и допускали, че си такъв смелчага. Я виж това.
Бръкна с кокалестата си ръка в джоба на сакото и бавно изтегли оттам нещо над масичката, повлече го по зеленото сукно и го остави там опънато, лъщящо. Наниз бели перли със закопчалка във формата на самолетно витло. Зърната проблясваха меко в гъстия, наситен с пушек въздух.
Перлите на Лола Барсали. Перлите, подарени й от летеца. Мъжът, който беше мъртъв, мъжът, когото тя още обичаше.
Загледах ги, но не помръднах. След малко Коперник се обади почти сериозно:
— Бива си го, нали? Би ли благоволил да ни разкажеш някоя история, господин Марлоу?
Станах, избутах стола изпод себе си, бавно се приближих до масичката и се загледах в перлите. Най-голямата беше около осем милиметра в диаметър. Бяха снежнобели, преливаха с цветовете на дъгата с омекотена лъскавина. Повдигнах ги бавно от масичката за шах, където лежаха до нейните дрехи. Усетих ги в ръката си тежки, гладки, изящни.
— Хубави са — рекох. — Доста от неприятностите са заради тях. Да, сега ще говоря. Сигурно струват сума пари.
Ибара се засмя зад гърба ми. Много кротък смях.
— Стотина долара — рече. — Добра имитация… но имитация.
Повдигнах отново огърлицата. Изцъклените очи на Коперник ме гледаха злорадо.
— Как разбра? — попитах.
— Разбирам от перли — рече Ибара. — Тези са добра изработка, жените често поръчват да им изработят такива, нещо като застраховка. Но са гладки като стъкло. Истинските са грапави, ако ги опипаш със зъби. Пробвай.
Стиснах две-три между зъбите си лекичко, плъзнах ги напред-назад, после встрани. Без истински да ги захапя. Бяха твърди и гладки.
— Да. Тези са много добри — рече Ибара. — Някои дори имат малки неравности и вдлъбнатини като истинските.
— Биха ли стрували петнайсет бона… ако бяха истински?
— Да. Вероятно. Трудно е да се каже. Зависи от много неща.
— Този Уолдо наистина си го е бивало — рекох.
Коперник се изправи бързо, но не видях кога е замахнал. Все още гледах перлите. Юмрукът му ме улучи в ченето, където са кътниците. Веднага усетих кръв. Залитнах назад и се направих, че ударът е по-силен, отколкото беше.
— Сядай и говори, копеле! — почти прошепна Коперник.
Седнах и притиснах носната си кърпа към бузата. Облизах цепнатото място в устата си. Сетне пак станах, отидох и вдигнах цигарата, която беше избил от устата ми. Изгасих я в един пепелник и отново седнах.
Ибара пилеше ноктите си и огледа един от тях на светлината на лампата. По веждите на Коперник, откъм очите, имаше капчици пот.
— Намерили сте огърлицата в колата на Уолдо — рекох, загледан в Ибара. — Имаше ли някакви документи?
Той поклати глава, без да ме погледне.
— Ще ти повярвам — продължих. — Ето как беше. Не съм виждал Уолдо, докато той не влезе в бара тази вечер и не попита за момичето. Не съм крил нищо. Когато се прибрах, момичето с болерото, широкополата шапка и синята крепдешинена рокля — всичко, както той го беше описал — чакаше асансьора тук, на моя етаж. Видя ми се свястно момиче.
Коперник се изхили подигравателно. Това нямаше никакво значение за мен. Държах го в ръцете си. Не му оставаше друго, освен да проумее това. И щеше да го проумее сега, много скоро.
— Знаех какво я чака като свидетел пред полицията — продължих аз. — А и подозирах, че има още нещо в цялата тази работа. Но нито за миг не съм до пуснал, че е забъркана в нещо нередно. Беше просто едно добро момиче, попаднало натясно… без дори да го знае. Доведох я тук. Тя насочи пистолет срещу мен. Но нямаше намерение да го използва.
Коперник изведнъж изправи гръб в креслото и заоблизва устни. Лицето му се вкамени. Заприлича на мокър сив камък. Не издаде нито звук.
— Уолдо бил неин шофьор — продължих аз. — Тогава се казвал Джоузеф Коутс. А тя е госпожа Франк Барсали. Съпругът й е известен хидроинженер. Един мъж й подарил някога перлите и тя казала на съпруга си, че те са само имитация. Уолдо разбрал по някакъв начин, че зад тях се крие любовна история, та когато Барсали се върнал от Южна Америка и го уволнил, задето бил прекалено хубав, той щипнал перлите.
Ибара изведнъж вдигна глава и зъбите му проблеснаха.
— Искаш да кажеш, че ги е мислил за истински?
— Според мен той е заложил истинските и е поръчал да му направят имитация.
— Възможно е — кимна Ибара.
— Взел и нещо друго — рекох. — Някакви документи от чантата на Барсали, които показват, че издържа една жена в Брентуд. Уолдо шантажирал едновременно жената и съпруга й, без никой от тях да знае за другия. Дотук ясно ли е?
— За мен е ясно — процеси сипкаво Коперник през стиснати устни. Лицето му беше все тъй от мокър сив камък. — Продължавай, по дяволите!
— Уолдо не се е страхувал от тях. Не е криел къде живее. Това е глупаво, но спестява сума ти усложнения, ако е бил склонен да рискува. Момичето дошло тук тази вечер с пет бона да си откупи перлите. Не намерила Уолдо. Дошла тук да го търси, качила се по стълбите един етаж, преди пак да слезе. Женски представи за предпазливост. Така я срещнах. Така я доведох тук. Затова тя беше в дрешника, когато Ал Тесилоре ме навести, за да очисти един свидетел. — Посочих към дрешника. — А тя излезе с малкия си пистолет, ръгна го в гърба и ми спаси живота.
Коперник не помръдваше. Сега в лицето му имаше нещо страшно. Ибара прибра пиличката за нокти в малко кожено калъфче и бавно го пъхна в джоба си.
— Това ли е всичко? — попита кротко. Кимнах.
— Само дето научих от нея къде е квартирата на Уолдо и отидох там да търся перлите. Открих мъртвеца. В джоба му намерих нови ключове за кола в ключодържател на фирма „Пакард“. А на улицата намерих пакарда и го откарах на собственика му. Държанката на Барсали. Барсали изпратил един приятел от клуб „Специя“ да откупи нещо от Уолдо, а той се опитал да го купи с пистолет вместо с парите, които Барсали му дал. Уолдо го изпреварил.
— Това ли е всичко? — тихо попита Ибара.
— Това е всичко — казах, като ближех разкъсаното място от вътрешната страна на бузата си.
— Какво ще искаш? — рече бавно Ибара. Лицето на Коперник се сгърчи и той се плесна по дългото кораво бедро.
— Бива си го тоя — рече язвително. — Лапва по някоя случайна уличница, нарушава всички закони, а ти си седнал да го питаш какво иска. Ще му дам аз едно искане, черньо!
Ибара бавно извърна глава и го погледна.
— Не мисля — рече. — Мисля, че ще го оневиниш напълно и ще задоволиш всичките му искания. Той ти дава професионален урок как се върши полицейска работа.
Една дълга минута Коперник нито помръдна, нито издаде звук. Никой от нас не помръдна. Сетне Коперник се наведе напред и сакото му се разтвори. От кобура под мишницата му надникна ръкохватката на служебния му пистолет.
— Та какво искаш? — попита ме той.
— Онези неща на масичката. Болерото, шапката и фалшивите перли. Както и нечии имена да не попадат във вестниците. Прекалено ли е много?
— Да… прекалено много е — рече почти ласкаво Коперник. Извъртя се странично и пистолетът мазно скокна в ръката му. Опря ръка на бедрото си и насочи пистолета към корема ми.
— Предпочитам да получиш куршум в червата, докато оказваш съпротива при ареста. Предпочитам това заради доклада, който направих за ареста на Ал Тесилоре — как съм го арестувал. Заради онези мои снимки в сутрешните вестници, които вече се разпродават. Предпочитам да не живееш достатъчно дълго, та да имаш време да се посмееш, малкият ми.
Устата ми изведнъж стана гореща и суха. Някъде далеч чувах как вятърът бумти. Звучеше ми като пистолетни изстрели. Ибара зашава с крака по пода и каза хладно:
— Имаш два напълно разрешени случая, лейтенанте. От теб се иска само да оставиш тук някакви вехтории и да опазиш от вестниците някои имена. Което ще рече от прокурора. Ако той все пак ги научи, толкова по-зле за теб.
Коперник рече:
— Предпочитам другото. — Синкавият пистолет беше като камък в ръката му. — И Бог да ти е на помощ, ако не ме подкрепиш.
— Ако жената излезе наяве — каза Ибара, — ще стане ясно, че си лъгал в доклада и си измамил собствения си партньор. След седмица в управлението няма дори да споменават името ти. Ще им се повръща от него.
Чукчето на пистолета на Коперник щракна и видях как едрият му пръст обхвана плътно спусъка. Вратът ми се овлажни като кучешка муцуна. Ибара стана. Пистолетът подскочи към него.
— Да видим сега шубе ли ги е чернилките — рече той. — Казвам ти да прибереш пистолета, Сам.
Тръгна. Направи четири отмерени крачки. Коперник не направи и намек за движение: каменна статуя.
Ибара извървя още една крачка и изведнъж пистолетът заподскача.
— Прибери го, Сам — повтори спокойно Ибара. — Ако запазиш самообладание, всичко остава както си е. Ако не — с теб е свършено.
Направи още една крачка. Коперник широко отвори уста, изпъшка, сетне се отпусна в креслото като ударен по главата. Клепачите му се притвориха.
Ибара рязко издърпа пистолета от ръката му с такова бързо движение, че движение всъщност нямаше. После отстъпи бързо и отпусна ръката с пистолета покрай хълбока си.
— Това е от горещия вятър, Сам. Хайде, да забравим всичко — рече той със същия равен, почти нежен глас.
Раменете на Коперник увиснаха още повече и той зарови лице в ръцете си.
— Добре — каза между пръстите си.
Ибара прекоси безшумно стаята и отвори вратата. Погледна ме с ленивите си, полупритворени очи.
— И аз бих направил много за жена, която е спасила живота ми. Ще изям тая манджа, но не очаквай от мен като полицай да ми хареса.
— Дребният в леглото се нарича Леон Валесанос — рекох аз. — Бил е крупие в клуб „Специя“.
— Благодаря — каза Ибара. — Да вървим, Сам.
Коперник се надигна тежко, прекоси стаята и изчезна от погледа ми през отворената врата. Ибара излезе след него и понечи да я затвори.
— Почакай малко — рекох.
Той извърна бавно глава, сложил лявата си ръка върху дръжката на вратата и отпуснал синкавия пистолет до десния си хълбок.
— Не се занимавам с този случай за пари — поясних. — Семейство Барсали живеят на „Фримонт Плейс“ двеста и дванайсет. Можеш да й занесеш перлите. Ако името на Барсали не попадне в пресата, ще получа пет стотака. Ще ги изпратя на полицейския фонд. Не съм чак такъв умник, за какъвто ме смяташ. Просто така се случи… а партньорът ти е мерзавец.
Ибара погледна към перлите на масичката. Очите му лъщяха.
— Ти ги занеси — рече. — А петте стотака — добре. И ми се струва, че фондът ще ги получи.
Затвори тихо и след миг чух как асансьорната врата тракна.
Отворих един прозорец, подложих глава на вятъра и видях как полицейската кола изчезна зад сградата. Вятърът напираше със сила в стаята и аз го оставих да духа. От стената падна една картина, две шахматни фигури се търколиха от масичката. Болерото на Лола Барсали се повдигна и платът затрептя.
Отидох в кухнята, глътнах малко уиски, върнах се в дневната и й позвъних — колкото и да беше късно.
Обади се тя самата, много бързо, без следа от сънливост.
— Марлоу — рекох. — При теб всичко наред ли е?
— Да… да. Сама съм.
— Намерих нещо. По-точно полицията го намери. Само че твоето чернооко момче те е преметнало. Имам тук една перлена огърлица. Но перлите не са истински. Предполагам, че е продал истинските и ти е приготвил наниз от фалшификати с твоята закопчалка.
Тя мълча дълго. Сетне попита някак плахо:
— Полицията ли ги намери?
— В колата на Уолдо. Но те ще си мълчат. Имаме уговорка. Надникни във вестниците сутринта и ще разбереш защо.
— Това като че ли изчерпва нещата — рече тя. — Мога ли да взема закопчалката?
— Да. Удобно ли ти е да се срещнем тук в четири в бара на клуб „Ескуайър“?
— Много си мил — каза тя. — Може. Франк все така заседава.
— Тези заседания могат да съсипят човек — рекох. Сбогувахме се.
Избрах един номер в западния район на Лос Анджелис. Той беше още там с рускинята.
— Можеш да ми изпратиш тази сутрин чек за петстотин — казах. — На името на полицейския фонд, ако искаш. Защото парите ще отидат там.
Коперник попадна на трета страница в сутрешните вестници с две снимки и хвалебствена половин колона. Дребният мургав мъж от апартамент 31 изобщо не намери място в пресата. Сдружението на собствениците на жилищни сгради също имаше връзки.
Когато излязох след закуска, от вятъра нямаше и следа. Бе тихо, прохладно, малко мъгливо. Небето изглеждаше прихлупено, уютно и сиво. Спуснах се с колата си към булеварда, избрах най-добрия бижутерски магазин и сложих перлената огърлица на черното кадифе под лампата, чиято синкава светлина имитираше дневната. Един мъж с висока яка и раирани панталони изгледа апатично перлите.
— Бива ли ги? — попитах.
— Съжалявам, сър. Ние не правим оценки. Мога да ви дам името на някой експерт по оценките.
— Не се занасяйте — рекох. — Холандски са.
Той оправи светлината на лампата, наведе се и повъртя в ръката си част от огърлицата.
— Искам огърлица очно като тази, със същата закопчалка, и то бързо — добавих.
— Колко точно като тази? — Той не вдигна глава. — И не са холандски. Чешки са.
— Добре, можете ли да направите дубликат?
Поклати глава и отблъсна от себе си кадифената подложка, сякаш тя го мърсеше.
— За три месеца може би. Не произвеждаме такова стъкло в цялата страна. Ако искате точно копие… най-малко три месеца. А и нашата фирма изобщо не се занимава с такива неща.
— Сигурно е приятно да вириш така нос — рекох. Подпъхнах визитна картичка под черния му ръкав. — Посочете ми някой, който се занимава… и то не за три месеца… и може да не е точно копие.
Той сви рамене, изчезна с картичката, появи се след пет минути и ми я върна. На гърба й беше написано нещо.
Старият левантиец имаше дюкянче на „Мелроуз“, вехтошарско магазинче, на чиято витрина имаше какво ли не — от сгъваема детска количка до корна, от седефен лорнет в избелял плюшен калъф до един от онези стари барабанлии калибър 44 с шест патрона, които все още се произвеждат в Западните щати за пазителите на реда, чиито дядовци са били големи юначаги.
Старият левантиец беше с кепенце на темето, с два чифта очила и с дълга брада. Разгледа моите перли, поклати тъжно глава и каза:
— За двайсет долара почти същите. Не съвсем, разбирате. Нямам толкова хубаво стъкло.
— Каква ще бъде приликата?
Той разпери яките си силни ръце.
— Казвам ви истината. Няма да заблудят дори дете.
— Направете ги — рекох. — С тази закопчалка. Разбира се, ще ми върнете и другите.
— Да. Елате в два часа.
Леон Валесанос, дребният мургав мъж от Уругвай, бе удостоен с внимание в следобедните вестници. Бил намерен обесен в неназован апартамент. Полицията разследвала случая.
В четири часа влязох в дългия прохладен бар на клуб „Ескуайър“ и зашарих покрай редицата сепарета, докато в едно от тях не открих сама жена. Тя носеше шапка като плитка супена чиния, с много широка периферия, беше облечена в кафяв тайор, носеше риза със строга мъжка кройка и връзка. Седнах до нея и оставих на седалката едно пакетче.
— Не го отваряй — рекох. — Впрочем ако искаш, можеш да го пъхнеш направо в пещта за смет.
Погледна ме с тъмни уморени очи. Въртеше между пръстите си тънка стъклена чаша, от която лъхаше на мента.
— Благодаря. — Лицето й беше много бледо. Поръчах уиски със сода и келнерът се отдалечи.
— Чете ли вестниците?
— Да.
— Сега знаеш за този Коперник, който си приписва стореното от теб. Затова няма да променят историята и няма да те набъркат в нея.
— Вече ми е все едно — рече тя. — Все пак благодаря. Моля… моля те, покажи ми ги.
Извадих огърлицата от книжната салфетка в джоба си и я плъзнах по масата към нея. Сребърната закопчалка във формата на витло примигна на светлината от стенната лампа. И малкият диамант намигна. Перлите бяха матови като бял сапун. Те дори не пасваха по размер.
— Прав беше — промълви тя монотонно. — Това не са моите перли.
Келнерът дойде с питието и тя ловко похлупи огърлицата с чантата си. Когато той се отдалечи, отново я повъртя в ръце, пусна я в чантата и тъжно се усмихна.
— Както каза ти… ще си запазя закопчалката.
— Не знаеш нищо за мен — започнах бавно. — Спаси ми живота снощи и имахме своя миг, но беше само миг. Все още не знаеш нищо за мен. Има един детектив в управлението, казва се Ибара, симпатичен мексиканец, който е присъствал при намирането на перлите в куфара на Уолдо. Казвам ти това, в случай че искаш да се увериш…
— Не бъди глупав — прекъсна ме тя. — Всичко свърши. Това беше само спомен. Твърде млада съм да пазя спомени. Може би така е най-добре. Обичах Стан Филипс… но той си отиде… отдавна.
Гледах я втренчено, не казах нищо. Тя добави тихо:
— Тази сутрин моят съпруг ми каза нещо, което не знаех. Ще се разделим. Така че днес нямам особена причина да ми е весело.
— Съжалявам — смотолевих аз. — Какво да ти кажа. Може би ще се срещнем пак. Може би не. Не се движа много в твоята среда. Всичко хубаво. Станах. Изгледахме се за миг.
— Ти дори не опита питието си — рече тя.
— Изпий го. От тази ментовка най-много да ти се догади.
Постоях още миг с ръка, опряна на масата.
— Ако някой те закача някога — рекох, — само ми кажи.
Излязох от бара, без да се обръщам, качих се в колата и подкарах на запад по „Булеварда на залеза“ надолу, чак до крайбрежното шосе. По целия път градините бяха пълни с повехнали и почернели листа и цветя, опърлени от горещия вятър.
Но океанът си беше все така прохладен и апатичен както винаги. Стигнах почти до Малибц, сетне паркирах, отидох до една голяма скала, която беше зад нечия телена ограда, и седнах на нея. Приливът бе стигнал почти наполовина и продължаваше да се качва. Въздухът миришеше на водорасли. Погледах водата известно време, сетне извадих от джоба си огърлицата с фалшиви перли от чешко стъкло, отрязах възела в края и една по една ги заизнизвах.
Когато събрах всичките в лявата си ръка, подържах ги малко така и се замислих. Всъщност нямаше какво да мисля. Бях сигурен.
— В памет на господин Стан Филипс — изрекох на глас. — Поредният мошеник.
Заподхвърлях нейните перли във водата една по една, по плаващите чайки.
Зърната цопваха тихо, а чайките се вдигаха от повърхността и се стрелкаха натам, където перлите изчезваха във водата.
Този ден не вършех никаква работа, само наваксвах с клатенето на краката. През прозореца на кантората ми полъхваше топъл ветрец и саждите от котлите на отсрещния хотел „Маншън Хаус“, се търкаляха върху стъклото на бюрото ми на миниатюрни топчета, като цветен прашец върху празен терен.
Тъкмо се канех да отида да обядвам, когато влезе Кати Хорн.
Кати е висока занемарена блондинка с тъжни очи, която навремето работеше в полицията, но изгуби мястото си, защото се омъжи за един дребен фалшификатор на чекове на име Джони Хорн с цел да го превъзпита. Не го превъзпита, но сега го чакаше да излезе от затвора, за да опита пак. Междувременно работеше на щанда за цигари и пури в „Маншън Хаус“ и гледаше как дребните мошеници минават покрай нея, обвити в дим от десетцентови пури. От време на време даваше на заем на някой от тях десет долара, за да се измете от града. Такава си беше, мекушава.
Седна, отвори голямата си лъскава чанта, извади пакет цигари и сбърчи нос срещу него.
— Да си чувал за перлите на Лиандър? — попита. — Божичко, че лъщи тоя син шевиот. Като те гледа човек какви дрехи носиш, ще рече, че имаш пари в банката.
— „Не“ и на двата ти въпроса — рекох. — Никога не съм чувал за перлите на Лиандър и нямам пари в банката.
— Тогава може би ще искаш да участваш в подялбата на двайсет и пет бона.
Запалих една от нейните цигари. Тя стана и затвори прозореца с думите:
— Стига ми тая хотелска миризма, докато съм на работа.
Седна пак и продължи:
— Било е преди деветнайсет години. Държали са онзи тип в Левънуърт петнайсет години и го пуснали преди четири. Едър търговец на дървен материал от Северните щати на име Сол Лиандър ги бил купил за жена си — перлите де. Само две. Стрували двеста бона.
— Сигурно му е трябвала ръчна количка да ги превози — отбелязах.
— Виждам, че не разбираш много от перли — заяви Кати Хорн. — Работата не е само в размера. Все едно, днес те струват повече и наградата от двайсет и пет хилядарки, обявена от застрахователното дружество „Рилайънс“, още важи.
— Схващам — рекох. — Някой ги е чопнал.
— Най-после вдиша малко кислород. — Тя пусна цигарата си в пепелника и я остави да дими, както правят жените. Угасих я вместо нея.
— Тъкмо затова е лежал оня в Левънуърт, само че така и не доказали, че перлите са у него. Това било обир на пощенски вагон. Той успял по някакъв начин да се скрие във вагона, а в Уайоминг застрелял служителя, нарамил препоръчаните пощенски пратки и се изнизал. Стигнал чак до Британска Колумбия, преди да го спипат. Обаче от плячката вече нямало и следа — поне тогава. Пипнали само него. Получил доживотна.
— Ако историята ще е дълга, да пийнем нещо.
— Никога не пия преди залез слънце. Това е спасението да не станеш отрепка.
— Горките ескимоси — казах. — Поне през лятото.
Гледаше ме как вадя малката плоска бутилка. После продължи:
— Казвал се Сайп, Уоли Сайп. Свършил работата сам. И не обелил нито дума за плячката, гък не казал. После, след петнайсет дълги години, му предложили помилване, ако се разприказва за обира. И той си признал всичко освен за перлите.
— Къде ги е държал? — попитах. — В шапката си?
— Слушай, не съм дошла да си разменяме лафове. Знам нещо за тия камъчета.
Закрих устата си с ръка и придобих сериозен вид.
— Казал, че перлите никога не са били у него, и те трябва да са му повярвали донякъде, защото го пуснали под гаранция. Но перлите са били във вагона, препоръчана пратка, и оттогава никой не ги е видял.
Гърлото ми нещо взе да се схваща. Не казах нищо. Кати Хорн продължи:
— Веднъж в Левънуърт, само веднъж през всичките тези години, Уоли Сайп се лепнал за бидон с денатуриран спирт и се гипсирал. Съкилийникът му бил дребно човече, когото наричали Мардо Куката. Излежавал двайсет и седем месеца, задето цепел на две банкноти от двайсет долара. Сайп му казал, че заровил перлите някъде в Айдахо.
Наведох се леко напред.
— Май започна да включваш, а? — рече тя. — Сега чуй това. Мардо Куката ми е квартирант, смърка кокаин и говори на сън.
Отново се облегнах назад.
— Божичко — въздъхнах, — а аз вече харчех парите от наградата.
Тя ме измери със студен поглед. Сетне лицето й омекна.
— Добре де — отрони унило, — знам, че звучи налудничаво. Минали са толкова години, сума ти умни глави сигурно са работили по случая — от пощата, от частни детективски агенции и какви ли не още. И изведнъж някакъв наркоман да успее. Но той е симпатично дребосъче и някак си му вярвам. Знае къде е Сайп.
— Всичко това на сън ли ти го изприказва?
— Не, разбира се. Но ти ме познаваш. Старата полицейска хрътка има нюх. Може би бях любопитна, но се досетих, че е бил в затвора, и се безпокоях, че смърка толкова много. Той е единственият ми наемател сега, така че редовно заставах пред вратата му, уж минавам оттам, и слушах какво си говори. Така научих достатъчно, за да го подпитам. Сам ми разказа останалото. Има нужда от помощ, за да получи наградата. Отново се наведох напред.
— Къде е Сайп?
Кати Хорн се усмихна и поклати глава.
— Това е единственото, което не иска да каже. Името, под което се подвизава Сайп сега. Но мястото е някъде на Север, във или около Олимпия, щата Вашингтон. Куката го видял там, поразпитал за него и твърди, че Сайп не го е забелязал.
— Какво търси тук Куката? — попитах.
— Именно тук му лепнали присъдата за Левънуърт. Нали знаеш, старият мошеник винаги се връща, за да види тротоара, на който се е подхлъзнал. Но той вече няма приятели тук.
Запалих нова цигара и отпих още една глътка.
— Казваш, че Сайп е навън от четири години. Куката е лежал двайсет и седем месеца. Какво е правил през всичкото време оттогава?
Кати Хорн ококори съжалително порцелановосините си очи.
— Може би си мислиш, че на този свят има само един затвор за него?
— Добре — рекох. — Ще се съгласи ли да разговаря с мен? Предполагам, че има нужда от помощ, за да се оправи с хората от застрахователното, ако перлите наистина съществуват и Сайп ги положи в ръцете на Куката и така нататък. Това ли е?
Кати Хорн въздъхна.
— Да, ще говори с теб. Гори от желание. Уплашен е от нещо. Ще идеш ли сега, преди да се е подредил за тази вечер?
— Разбира се, щом искаш.
Тя извади от чантата си плосък ключ и написа един адрес в бележника ми. Бавно се изправи.
— Къщата е близнак. Моята част е с отделен вход. Има свързваща врата, отключва се откъм моята страна. Това ти го казвам, ако случайно не отвори.
— О’кей — рекох. Издухах дим към тавана и се втренчих в нея.
Тя тръгна към вратата, спря, върна се. Заби поглед в пода.
— Не играя кой знае каква роля в това — промълви. — Може би никаква. Но ако имах една-две хилядарки за Джони, когато излезе, току-виж…
— Току-виж си успяла да го удържиш в правия път — довърших. — Това са твоите мечти, Кати. Цялата работа е една празна мечта. Но ако не е, получаваш точно една трета.
Дъхът й секна и тя ме изгледа сърдито, за да не се разреве. Отиде до вратата, спря и пак се върна.
— Това не е всичко — рече. — Мисля си за онзи старец… Сайп. Излежал е петнайсет години. Платил си е. Скъпо е платил. Това не те ли кара да се чувстваш малко гаден?
Поклатих глава.
— Откраднал ги е, нали? Убил е човек. Как си изкарва хляба сега?
— Жена му има пари. Той просто се забавлява със златни рибки.
— Златни рибки ли? — попитах. — Да върви по дяволите!
Тя излезе.
Последния път, когато бях в квартала Грей Лейк, помогнах на един от прокуратурата на име Бърни Обис да застреля Андрюс Портфейла, известен бандит. Но това стана по-горе на хълма, далеч от езерото. Къщата се намираше по средата на височинката, където улицата заобикаля като примка една издатина. Беше върху тераса, с напукана подпорна стена отпред и няколко пустеещи парцела зад нея.
Понеже поначало е била строена за две жилища, имаше два зида й две стълбища, които да водят към тях. На една врата имаше забодена с кабарче картичка над решетката, която закриваше шпионката: „Звънете на № 1432.“
Паркирах колата и се заизкачвах по стръмните стъпала, минах между два реда карамфили, после изкачих още стъпала по посока към вратата с картичката. Това трябва да бе жилището на квартиранта.
Позвъних. Никой не отвори и отидох до другата врата. И там никой не се показа.
Докато чаках, сив додж с две врати профуча на завоя и момичето зад волана — с дребна и елегантна фигура, облечено в синьо — погледна за миг към мен. Не видях дали в колата има друг освен нея. Не обърнах достатъчно внимание. Не знаех, че е важно.
Извадих ключа на Кати Хорн и се озовах в хол, лъхащ на кедрово масло. Имаше само най-необходимите мебели, тюлени пердета на прозорците и плътни завеси върху тях, пропускащи сноп меки слънчеви лъчи. В жилището имаше още: малка трапезария, кухня, в дъното спалня, очевидно използвана от Кати, баня, още една спалня отпред, където стопанката, изглежда, се занимаваше с шев. В тази именно стая беше вратата, избита към другата половина на къщата.
Отключих я и сякаш попаднах от другата страна на огледалото. С изключение на мебелите всичко се повтаряше, само че в обратно разположение. В хола от тази страна имаше две легла и той имаше необитаем вид.
Тръгнах към гърба на къщата, покрай банята, и почуках на вратата на стаята, която съответстваше на спалнята на Кати.
Никакъв отговор. Натиснах дръжката и влязох. Дребният мъж в леглото вероятно беше Мардо Куката. Първо забелязах краката му, защото, макар че беше по панталон и риза, те бяха боси и висяха от ръба на леглото. Привързани бяха с въже през глезените.
Ходилата му бяха изгорени до живо месо. Вонеше на пърлено въпреки отворения прозорец, И на изгоряло дърво. Шнурът на електрическата ютия върху едно бюро още беше в контакта. Отидох и го издърпах.
Прескочих до кухнята на Кати Хорн и намерих в хладилника половинка уиски „Бруклин“. Използвах част от него, известно време дишах дълбоко и гледах навън към празните парцели. Зад къщата имаше тясна циментирана пътека и зелени дъсчени стъпала, които водеха надолу към улицата.
Върнах се в стаята на Мардо Куката. Кафявото му сако на тънки червени райета висеше на облегалката на един стол, джобовете му бяха обърнати, а съдържанието им — разпиляно по пода.
Джобовете на панталона също бяха обърнати. На леглото до тялото имаше няколко ключа, дребни монети и носна кърпа, както и метална кутийка, прилична на пудриера, от която се беше разсипал лъскав бял прах. Кокаин.
Мардо беше дребен, не повече от метър и шейсет, с оредяла кестенява коса и големи уши. Очите му нямаха определен цвят — просто очи, широко отворени и много мъртви. Ръцете му бяха разперени и завързани пред китките с въже, което минаваше под леглото.
Огледах тялото му, но не открих рани от куршуми или от нож. По него нямаше дори драскотина, ако не се смятаха обгорените крака. Шок или сърдечен удар, а може и двете заедно да бяха причинили смъртта му. Беше още топъл. Парцалът в устата му бе топъл и влажен.
Избърсах всичко, до което се бях докосвал. Преди да изляза от къщата, огледах улицата през прозореца на Кати.
Беше три и половина, когато пристигнах във фоайето на „Маншън Хаус“ и се запътих към щанда за пури в ъгъла. Облегнах се на стъкления плот и поисках пакет „Кемъл“.
Кати Хорн побутна пакета към мен, пусна рестото в джобчето на сакото ми и ме дари с професионална усмивка.
— Е, какво? Не се забави много — рече тя и погледна с крайчеца на окото си някакъв пияница, който се мъчеше да запали пурата си със старомодна запалка с фитил.
— Работата е лоша — рекох. — Подготви се.
Тя бързо се обърна и бутна по плота кутийка кибрит към пияния. Той несръчно посегна към нея, изпусна я на пода заедно с пурата, вдигна ги ядосан и си тръгна, надзъртайки през рамо, сякаш очакваше ритник отзад.
Кати бе вперила някъде встрани от мен хладен, безизразен поглед.
— Готова съм — прошепна.
— Получаваш точно половината — съобщих. — Куката отпада. Пречукали са го… в леглото му.
Очите й трепнаха. Пръстите й до лакътя ми върху стъкления плот конвулсивно се свиха. Устните й побеляха. Това бе всичко.
— Слушай — казах. — Не ме прекъсвай, докато не свърша. Умрял е от шок. Някой му е прогорил ходилата с електрическа ютия. Не е твоята, проверих. Според мен е умрял доста бързо и не е успял да каже много. Парцалът още беше в устата му. Когато отидох там, честно казано, си мислех, че това е празна работа. Сега вече не съм толкова сигурен. Ако е проговорил, губим и ние, и Сайп, освен ако не го открия пръв. Тези труженици не са имали никакви скрупули. В случай че не им е казал нищо, все още има време.
Кати извърна глава и вторачи поглед във въртящата се врата на фоайето. По бузите й избиха бели петна.
— Какво да правя? — прошепна тя.
Посегнах към една кутия с увити в целофан пури и пуснах ключа. Дългите й пръсти ловко го извадиха и го скриха.
— Прибираш се у дома и го намираш. Не знаеш абсолютно нищо. Нито дума за перлите, нито за мен. Когато проверят отпечатъците от пръстите му, ще разберат, че има досие, и просто ще си помислят, че е разчистване на стари сметки.
Отворих пакета, запалих цигара и я загледах. Тя дори не трепна.
— Ще се справиш ли? — попитах. — Ако не, кажи ми още сега.
— Разбира се! — Вдигна вежди. — Имам ли вид на мъчителка?
— Ти се омъжи за мошеник — рекох мрачно. Пламна, което и целях.
— Не е! Просто е адски глупав! Никой не си е развалил мнението за мен по този повод, дори момчетата от управлението.
— Добре. Така ми харесва. Това убийство не ни засяга в края на краищата. А ако сега се издадем, можеш да се простиш с всякакви дялове от всякакви възнаграждения — дори ако изобщо платят нещо.
— Проклето наркоманство! — разпени се Кати Хорн. — Ох, горкото дребосъче! — почти изхълца тя.
Потупах я по ръката, усмихнах се колкото можех по-сърдечно и излязох от „Маншън Хаус“.
Застрахователно дружество „Рилайънс“ държеше три невзрачни стаички в административната сграда на Граас. Бяха достатъчно солидна фирма, за да си позволят да бъдат колкото си искат неугледни.
Местният управител се казваше Лутин, плешив мъж на средна възраст, с кротки очи и тънки пръсти, с които милваше шарена пура. Седеше зад голямо, излъскано от прах бюро и миролюбиво съзерцаваше брадичката ми.
— Марлоу значи? Чувал съм за вас. — Докосна визитна та ми картичка с лъскаво пръстче. — Какво ви води тук?
Запремятах една цигара между пръстите си и понижих глас:
— Помните ли перлите на Лиандър?
Усмихна се бавно, с леко отегчена физиономия.
— Едва ли ще ги забравя. Струваха на фирмата сто и петдесет хиляди долара. Тогава бях наперен млад инспектор по обезщетенията.
— Имам една идея — рекох. — Може да излезе празна работа. И най-вероятно е така. Но бих искал да опитам. Още ли сте готови да изплатите наградата от двайсет и пет бона?
Той се подсмихна.
— Двайсет, Марлоу. Разликата похарчихме ние самите. Губите си времето.
— Времето си е мое. Значи двайсет. Мога ли да разчитам на някакво сътрудничество?
— В какъв смисъл?
— Мога ли да получа препоръчително писмо до другите ви клонове? Ако се наложи да пътувам извън щата. Ако ми дотрябват любезните услуги на местните власти.
— Къде извън щата?
Усмихнах му се. Почука пурата о ръба на пепелника и ми върна усмивката. Нито една от усмивките не беше искрена.
— Никакво писмо — отряза той. — Ню Йорк няма да се съгласи. Имаме си собствени проблеми. Иначе сътрудничество колкото искате, но неофициално. Можете да разчитате и на двайсетте хиляди, ако успеете.
Запалих цигарата, облегнах се и пуснах дим към тавана.
— Няма ли? А защо не? Така и не успяхте да намерите тези камъчета. А те са съществували, нали?
— Съществуваха, и още как! И ако все още съществуват, те са наша собственост. Но не се е случвало двеста хиляди да стоят закопани двайсет години и после изведнъж някой да ги изрови…
— Добре. И все пак аз разполагам с времето си.
Тръсна малко пепел от пурата и ме измери изпод вежди.
— Харесвате ми — рече той. — Въпреки налудничавата идея. Но ние сме сериозно предприятие. Да предположим, че наредя отсега нататък да ви следят. Тогава какво ще стане?
— Губя. Ще разбера, че ме следят. Твърде дълго съм в играта, за да не забележа. Ще се откажа, ще съобщя каквото знам на полицията и ще се прибера у дома.
— Защо ще постъпите така?
Наведох се през бюрото към него.
— Защото — изрекох бавно — човекът, който държеше нишката към тези перли, днес го пречукаха.
— О! — потри нос Лутин.
— Не го пречуках аз — добавих. Помълчахме известно време. После Лутин се обади:
— Не ви трябва никакво писмо. И без това нямаше да го носите със себе си. А сам знаете, че след чутото от вас няма да посмея да ви го дам.
Станах, усмихнах се и тръгнах към вратата. И той се надигна, бързо заобиколи бюрото и ме хвана за лакътя с изящната си ръчица.
— Слушайте, виждам, че сте откачен, но ако на истина намерите нещо, предайте го чрез нашите момчета. Ние държим рекламата.
— По дяволите, от какво мислите, че живея? — изръмжах.
— Двайсет и пет хиляди.
— Мислех, че са двайсет.
— Двайсет и пет. И все пак сте откачен. Тези перли никога не са били у Сайп. Ако бяха у него, той щеше да се разбере някак с нас много отдавна.
— Добре — рекох. — Имате достатъчно време да решите.
Ръкувахме се, разменихме си усмивки като двама хитреци, които знаят, че не могат да се изпързалят взаимно, но не се отказват от опитите си.
Беше пет без петнайсет, когато се прибрах в кантората. Пийнах две чашки, натъпках лулата и седнах да събера мислите си. Телефонът иззвъня.
— Марлоу? — попита женски глас. Тих, задавен, студен. Непознат глас.
— Да.
— Не е зле да се видиш с Ръш Мадър Познаваш ли го?
— Не — излъгах. — Защо да се виждам?
В слушалката изведнъж прокънтя звънлив, леденостуден смях.
— Защото един го боляха ходилата — обясни гласът.
Телефонът прекъсна. Оставих слушалката, драснах клечка кибрит и се загледах в стената, докато пламъкът опари пръстите ми.
Ръш Мадър беше адвокат със съмнителна репутация. Държеше кантора в сградата на Куорн. Специалист по дела за обезщетение при нещастни случаи, уреждаше дребни дела, майстореше алибита — всичко, което малко вони и носи малко повече пари. Не бях чувал да се е забърквал в големи операции като горене на хорски крака.
Долната част на „Спринг стрийт“ се готвеше за края на работния ден. Таксита пъплеха близо до бордюрите, секретарки бързаха да се приберат по-рано, трамваите се точеха един след друг, а регулировчиците пречеха на хората да правят напълно законни десни завои.
Сградата на Куорн беше с тясна фасада с цвят на засъхнала горчица, във входа имаше голяма витрина с изкуствени челюсти. На указателя прочетох имена на зъболекари, които работят безболезнено, на хора, които ги обучават за пощальони, просто имена и просто номера без имена. Ръш Мадър, адвокат, държеше стая 619.
Излязох от друсащата се открита кабина на асансьора, погледнах мръсния плювалник върху изпоцапаната гумена подложка, тръгнах по коридор, в който вонеше на угарки, и натиснах дръжката под матовото стъкло на номер 619.
Върху матовото стъкло се очерта нечия сянка, сетне вратата се отвори със скърцане. Пред мен застана набит мъж с мека заоблена брадичка, черни вежди, мазна кожа и тънки провиснали мустаци, от които лицето му изглеждаше още по-тлъсто. Подаде ми няколко пожълтели от никотин пръста.
— Виж ти, виж ти, самият стар кучелов. Окото, дето нивга не забравя. Името беше Марлоу, струва ми се.
Влязох и изчаках вратата да изскърца зад гърба ми. Стая с голи стени, кафяв линолеум вместо килим, обикновено бюро и кантонерка под прав ъгъл спрямо него, голям зелен сейф, който изглеждаше огнеупорен колкото найлонова торбичка, две етажерки за папки, три стола, вграден гардероб и умивалник в ъгъла до вратата.
— Е, сядай — покани ме Мадър. — Радвам се да те видя. — Засуети се зад бюрото, нагласи една изтърбушена възглавница на стола и седна отгоре й. — Много мило, че намина. По работа ли?
Седнах, пъхнах цигара между зъбите си и го загледах. Не казах нито дума. Наблюдавах го как започва да се поти. От косата високо горе. Той грабна един молив и взе да драска с него в бележника си. След малко ме стрелна с поглед, пак го заби в бележника. Проговори — на бележника.
— Някакви идеи? — попита тихо.
— За кое?
Не ме погледна.
— За това как бихме могли да свършим заедно една малка работа. Да речем със скъпоценни камъни.
— Кое беше пиленцето?
— А? Какво пиленце? — Продължаваше да не ме гледа.
— Онова, дето ми позвъни по телефона.
— Някой ти е звънял?
Посегнах към старомодния му телефон — от онези, които висят на стената като бесилка. Вдигнах слушалката и много бавно започнах да набирам номера на полицейското управление. Сигурен бях, че познава този номер не по-зле от собствената си шапка. Мадър се пресегна и натисна вилката надолу.
— Ама слушай — завайка се. — Много си бърз. Защо звъниш на ченгетата?
— Искат да си поговорят с теб — изрекох бавно. — Защото познаваш една мадама, която знае, че един го болят ходилата.
— Трябва ли по такъв начин? — Яката на ризата му изведнъж отесня. Задърпа я с пръсти.
— Не, ако зависи от мен. Но ако си мислиш, че ще те оставя да си играеш с рефлексите ми, лъжеш се.
Мадър отвори плоска кутия с цигари и пъхна една в устата си със звук като от изкормена риба. Ръката му трепереше.
— Добре — рече пресипнало. — Добре. Не се ядосвай.
— Само престани да ми броиш облаците — изръмжах. — Говори по същество. И да имаш някаква работа за мен, тя сигурно ще е толкова мръсна, че не бих я докоснал. Но поне ще те изслушам.
Кимна. Вече беше в свои води. Знаеше, че блъфирам. Пусна бледо клъбце дим и го проследи как се издига.
— Не ти се сърдя — рече спокойно. — И аз понякога се правя на утрепан. Работата е там, че ние знаем. Каръл те е видяла да влизаш в къщата и после да излизаш. А полиция не се появила.
— Каръл ли?
— Каръл Донован. Моя приятелка. Тя ти е позвънила.
— Продължавай — кимнах. Не каза нищо. Само седеше и ме гледаше като бухал. Усмихнах се, наведох се леко към него и казах:
— Значи ето какво не ви дава мира. Не знаете защо съм отишъл там и защо след това не съм извикал полицията. Отговорът е лесен. Мислех, че е тайна.
— Само се занасяме един друг — процеди кисело Мадър.
— Добре. Дай да си говорим за перли. Това улеснява ли нещата?
Очите му заблестяха. Искаше му се да изрази открито вълнението си, но не го стори. Гласът му остана сдържан и студен.
— Каръл забърса една вечер този, дребния. Доста откачен, фрашкан с наркотици, но дълбоко в тиквата му се била загнездила една мисъл. Дърдорел непрекъснато за перли, за някакъв старец горе на северозапад или в Канада, който ги бил задигнал много отдавна и те още били у него. Само дето не щял да каже кой е старият и къде е. По този въпрос си траел. Дума не обелвал. Не знам защо.
— Искал да му изгорят ходилата — обясних. Устните на Мадър трепнаха и по челото му пак избиха ситни капки пот.
— Не го направих аз — рече пресипнало.
— Ти или Каръл, има ли значение? Дребосъкът умря. Полицията може да го изкара убийство. Не узнахте онова, което ви интересуваше. Затова ме извикахте тук. Мислите, че аз имам сведенията, които не получихте. Глупости. Ако знаех достатъчно, нямаше да съм тук, а ако вие знаехте достатъчно, нямаше да ви дотрябвам. Така ли е?
Усмихна се много бавно, сякаш това му причиняваше болка. Надигна се с мъка от стола, издърпа едно дълбоко чекмедже отстрани в бюрото и постави отгоре приятно изваяна кафява бутилка и две чаши на ивици. Прошепна:
— Делим поравно. Ти и аз. Изключвам Каръл от играта. Дяволски груба е, Марлоу. Виждал съм твърди жени, но тя е синката върху стоманена броня. А никога не би предположил такова нещо, като я гледаш, нали?
— Виждал ли съм я?
— Така мисля. Тя каза, че си я видял.
— А, момичето в доджа.
Той кимна, наля две порядъчни дози, остави бутилката и стана.
— Вода искаш ли? Аз обичам да го разреждам.
— Не — рекох. — Но защо ще ми даваш дял? Не знам повече от това, което ти спомена. Или съвсем малко. Положително не толкова, колкото ти явно знаеш, за да стигнеш до тук.
Изгледа ме хитро над чашите.
— Знам къде мога да получа петдесет хилядарки за перлите на Лиандър — два пъти повече, отколкото ще получиш ти. — Давам ти твоя дял, а моето си е мое. А ти ми трябваш, за да действам открито. Та с вода или без вода?
— Без вода — рекох.
Отиде до вградения умивалник, пусна водата и се върна с чашата си, наполовина пълна. Седна отново, засмя се, вдигна чашата. Пихме.
Дотук бях допуснал само четири грешки. Първата беше, че изобщо се забърках в цялата история, дори и заради Кати Хорн. Втората, като останах в играта, след като намерих трупа на Мардо Куката. Третата, като позволих на Ръш Мадър да разбере, че знам за какво говори. Четвъртата, уискито, беше най-голямата ми грешка.
Усетих странния вкус още докато се плъзгаше по хранопровода ми. Сетне изведнъж ми просветна, сякаш бях го видял с очите си: подменил е чашата си с друга, пълна с безвредна течност и скрита в шкафа.
За миг останах неподвижен с празната чаша между пръстите си, събирайки сили. Лицето на Мадър започна да се уголемява като луна и да се размива. Мазна усмивка се появяваше и изчезваше под увисналите мустаци, докато той седеше и ме гледаше.
Посегнах към задния си джоб и измъкнах измачкана носна кърпа. Малката, увита в кожа дървена палка в нея май не личеше. Във всеки случай, след като посегна бързо под сакото си, Мадър не помръдна повече.
Станах, люшнах се пиянски напред и го халосах точно по темето. Той се задави. Понечи да се изправи, фраснах го по ченето. Коленете му омекнаха, ръката му увисна изпод сакото и обърна чашата върху бюрото. Изправих я, постоях мълчаливо, като се ослушвах и се борех с гаденето и с унеса, които ме обхващаха. Отидох до вратата към съседното помещение и се помъчих да я отворя. Беше заключена. Вече едва се държах на краката си. Придърпах един стол до входната врата и блокирах дръжката с облегалката му. Облегнах се задъхан на вратата, скърцах със зъби и се проклинах. Извадих белезници и тръгнах към Мадър.
Много хубаво чернокосо момиче със сиви очи излезе от вградения гардероб и насочи към мен пистолет калибър 32. Беше облечена в елегантен син костюм. Шапката с форма на обърната с дъното нагоре чиния сякаш теглеше остра черта през челото й. Отстрани се спускаха лъскави тъмни коси. Очите й бяха каменно-сиви, студени и в същото време безгрижни. Лицето й беше свежо, младо, нежно и твърдо като длето.
— Хайде, Марлоу, лягай, поспи и ще ти мине. Загуби играта.
Запрепъвах се към нея, размахал моята палка. Тя поклати глава. При това движение лицето й се уголеми пред очите ми. Очертанията му се меняха и се люшкаха. Пистолетът в ръката й ми се струваше ту като тунел, ту като клечка за зъби.
— Не ставай глупав, Марлоу — каза тя. — Няколко часа сън за теб и преднина за нас. Не ме карай да стрелям. Ще го направя.
— Дяволите да те вземат — изломотих. — Вярвам ти.
— Абсолютно прав си, миличък. Аз съм жена, която постига своето. А така! Сядай!
Подът се надигна и ме халоса. Възседнах го като сал в бурно море. Опитвах се да се надигна, подпирайки се на длани. Почти не усещах пода. Дланите ми бяха безчувствени. Цялото ми тяло беше безчувствено. Реших да я сразя с поглед.
— Ха-ха! — закисках се аз. — У-убиец в п-пола!
Отвърна ми смразяващ смях, но аз почти не го чувах. Сега в главата ми биеха барабани, бойните там-тами от далечната джунгла. Прииждаха вълни от светлина и тъмни сенки, във върховете на дърветата шумолеше вятър. Не исках да лягам. Легнах.
Някъде много отдалеч долетя гласът на момичето, глас на фея:
— Ще делите поравно, а? Не му харесвали моите методи, а? Виж го ти, каква нежна душа! Ще се погрижим за него.
Докато се унасях, смътно ми се стори, че чух глух трясък, може би изстрел. Надявах се, че е застреляла Мадър, но грешах. Просто ми беше помогнала в заспиването… със собствената ми палка.
* * *
Когато се свестих, беше вече тъмно. Отгоре нещо силно изпука. През отворения прозорец зад бюрото жълта светлина плисна от високия калкан на някаква сграда. Звукът се повтори и светлината изгасна. Неонова реклама на покрива.
Надигнах се от пода като човек, който се измъква от гъста кал. Добрах се до умивалника, наплисках лицето си, докоснах темето му и се смръщих от болка. Заклатушках се към вратата и напипах ключа на лампата.
Около бюрото се търкаляха документи, счупени моливи, пликове, празна кафява бутилка от уиски, угарки, пепел. Разни неща от набързо изпразнени чекмеджета. Не си дадох труд да ги преглеждам. Излязох от кантората, смъкнах се с раздрънкания асансьор и изпих един коняк в близкия бар, после намерих колата и потеглих към къщи.
Преоблякох се, приготвих пътната чанта, пийнах малко уиски и вдигнах слушалката на телефона, който звънеше. Беше около девет и половина.
— Значи не си заминал — чух гласа на Кати Хорн. — Надявах се да те сваря.
— Сама ли си? — обадих се с все още пресипнал глас.
— Да, но не бях. Часове наред къщата гъмжеше от полицаи. Бяха много мили и ми съчувстваха. Смятат, че се касае за разчистване на стари сметки.
— И сигурно телефонът сега се подслушва — изръмжах. — Та закъде трябва да замина?
— Ами… нали знаеш. Твоята приятелка ми каза.
— Дребно мургаво момиче? Много сдържано? На име Каръл Донован?
— Тя ми показа визитната ти картичка. Какво, не беше ли…
— Нямам никаква приятелка — рекох. — Обзалагам се, че докато сте говорили, ей така, между другото, без да се замислиш, от устата ти се е изплъзнало едно име… името на един град на север. Нали?
— Д-да — призна хрисимо Кати.
Хванах вечерния самолет на север. Пътуването мина приятно, само дето ме мъчеше главоболие и бясна жажда за ледена вода.
Хотел „Снокуломи“ в Олимпия беше на Капитол Уей с лице към необикновената квадратна градска градина. Излязох през кафенето и слязох пеша по хълма, докато стигнах най-затънтения край на залива Пъджет Саунд, където вонеше на гнило между редицата изоставени кейове. Връзки дърва за огрев бяха отрупани край ръкава на залива, някакви старци се мотаеха между тях или седяха на сандъци, с лули в устата, под табелка с надпис: „Дърва и подпалки. Доставка безплатно.“
Отзад стърчеше ниска скала, а на фона на сиво-синкавото небе се очертаваха грамадните северни борове.
Двама от старците седяха на сандъците си на десетина метра един от друг и се правеха, че не се виждат. Бавно приближих до единия. Носеше панталони от рипсено кадифе и бивше вълнено яке на червени и черни карета, филцовото бомбе беше белязано с потта от двайсет лета. В едната си ръка стискаше къса черна лула, а с мръсните пръсти на другата бавно, внимателно, с наслада се мъчеше да изскубне дългия къдрав косъм, който се подаваше от ноздрата му.
Нагласих един сандък, седнах, натъпках лулата си и я запалих, пуснах облаче дим. Махнах небрежно към водата и рекох.
— Кой би помислил, че това идва от Тихия океан.
Той ме погледна. Продължих:
— Затворен ръкав… спокоен, тих като града ви. Обичам такива градчета.
Продължи да ме гледа.
— Обзалагам се — подхвърлих, — че човек, който живее в такъв град, познава всички в него и в околностите.
— На колко се обзалагаш? — попита той.
Извадих от джоба си сребърен долар. По тия краища все още се срещаха такива монети. Старецът го погледна, кимна, изведнъж изскубна от носа си дългия косъм и го заразглежда на светлината.
— Ще загубиш — рече. Положих долара на коляното си.
— Познаваш ли тук някой, който гледа много златни рибки? — попитах.
Той не откъсваше поглед от долара. Другият старец недалеч от нас беше в работен комбинезон и с обувки без връзки. Той също зяпаше долара. И двамата се изплюха едновременно. Първият старец обърна глава и изрева колкото му глас държи:
— Да знаеш някой, дето въди златни рибки?
Вторият старец скочи от сандъка, грабна голяма брадва, изправи една цепеница, стовари брадвата върху нея и я разполови. Хвърли тържествуващ поглед към първия старец и изкрещя:
— И аз не съм.
— Недочува — поясни моят събеседник. Стана бавно и тръгна към една барака, скована от стари дъски с различна дължина. Влезе в нея и затръшна вратата.
Вторият старец заядливо хвърли брадвата на земята, изплю се по посока на затворената врата и изчезна между купчините дърва.
Вратата на бараката се открехна и оня с якето подаде глава.
— Тук има само раци от канала — съобщи той и пак затръшна вратата.
Прибрах долара в джоба си и поех обратно нагоре по хълма.
Капитол Уей се простираше от север на юг. Подмина ме тъмнозелен трамвай, на чиято табела пишеше, че отива нейде си в Тъмуотър. В далечината виждах административните сгради. В северна посока улицата минаваше край два хотела и няколко магазина и се разклоняваше вдясно и вляво. Надясно се отиваше към Такома и Сиатъл. Наляво се минаваше по един мост и по-нататък пътят водеше до полуостров Олимпик.
Отвъд разклона улицата изведнъж ставаше стара и занемарена — дупки по асфалта, китайски ресторант, заковано с дъски кино, заложна къща. Над мръсния тротоар стърчеше фирма „Тютюневи изделия“. Отдолу, с малки букви, сякаш с надежда, че няма да се види, пишеше: „Билярдна“. Влязох в магазина, подминах щанд с илюстровани списания и витрина с пури, в която беше пълно с мухи. Отляво имаше дълъг дървен тезгях, няколко ротативки и самотна маса за билярд. Три хлапета се забавляваха с ротативките, а един висок слаб мъж с дълъг нос и без брадичка играеше билярд сам. В устата му имаше угаснала пура.
Седнах на бара и иззад него от стола се надигна плешив мъж с неприятен поглед, изтри ръце в дебелата си сива престилка и ми показа един златен зъб.
— Малко ръжено — рекох. — Да познавате някой, дето въди златни рибки?
— Да — отговори той и добави: — Не.
Наля нещо зад тезгяха и побутна към мен чаша от дебело стъкло.
— Десет цента.
Помирисах течността, сбърчих нос.
— Онова „да“ за уискито ли се отнасяше?
Плешивият извади отдолу голяма бутилка с етикет, който уверяваше, че това е „най-доброто чисто ръжено уиски от Юга, гарантирано отлежало поне четири месеца“.
— Добре — рекох. — Виждам, че току-що се е нанесло тук.
Долях малко вода и отпих. На вкус беше като ваксина против холера. Сложих четвърт долар на тезгяха. Барманът ми показа още един златен зъб от другата страна на лицето си, хвана се за тезгяха с яките си ръце и вирна брадичка към мен.
— Това някаква шегичка ли беше? — попита почти нежно.
— Току-що пристигам — обясних. — Търся златни рибки за поредния си прозорец. Златни рибки.
Барманът процеди много бавно:
— Да ти приличам на човек, който познава човек, който гледа златни рибки? — Лицето му леко пребледня.
Дългоносият, който играеше билярд сам, прибра щеката, дойде при бара, застана до мен и хвърли пет цента на тезгяха.
— Налей ми кола, преди да си се подмокрил — под хвърли той на бармана.
Барманът с мъка се отлепи от плота. Погледнах да видя дали пръстите му не са оставили вдлъбнатини по дървото. Наля кока-кола, разбърка я с дълга пръчица, тропна чашата на тезгяха, пое дълбоко дъх и го издиша през носа си, изгрухтя и се запъти към вратата с надпис „Тоалетна“.
Дългоносият надигна колата и се загледа в мръсното огледало зад бара. Левият ъгъл на устата му помръдна. Оттам долетя едва доловимо:
— Как е Куката?
Стиснах палеца и показалеца си, поднесох ги към носа си, подсмръкнах и тъжно поклатих глава.
— Продължава да смърка, а?
— Да — рекох. — Не чух името ти.
— Викай ми Залеза. Все на запад вървя. Мислиш ли, че все тъй ще си трае?
— Ще си трае.
— Как те викат?
— Додж Уилис. От Ел Пасо.
— Отседнал ли си някъде?
— В хотел.
Остави празната чаша.
— Да се омитаме.
Качихме се в стаята ми, седнахме и се загледахме над чашите с уиски, вода и лед. Залеза ме разглеждаше с близко разположените си безизразни очи, по малко, но в крайна сметка много цялостно, докато накрая събра две и две.
Отпивах от уискито и чаках. Накрая, без да мърда устни както и преди, процеди:
— Защо Куката не дойде лично?
— По същата причина, поради която не се задържа тук последния път.
— К’во ще рече това?
— Сам съобрази.
Кимна, сякаш казаното от мен имаше някакъв смисъл. Сетне попита:
— Какъв е таванът?
— Двайсет и пет бона.
— Да имат да вземат! — заяви Залеза натъртено, почти грубо.
Облегнах се и запалих цигара, пуснах дим към отворения прозорец и гледах как вятърът го поема и разкъсва.
— Слушай — заоплаква се Залеза, — познавам те колкото спортната страница от миналата неделя. Може да си всякакъв, де да знам.
— Защо ме забърса тогава?
— Нали знаеше паролата.
Тогава реших да рискувам. Ухилих се.
— Аха. Златните рибки са паролата, а мястото е магазинът.
По липсата на реакция от негова страна разбрах, че съм прав. Беше шанс, за какъвто човек сънува, но дори и на сън не съумява да го оползотвори.
— Е, друга въдица ще ми пуснеш ли? — осведоми се Залеза, като засмука парченце лед от чашата и го загриза. Разсмях се.
— Добре, Залез. Убедих се, че си предпазлив. Но така можем да я караме седмици наред. Хайде да свалим картите. Къде е старецът?
Залеза присви устни, облиза ги, пак ги присви. Много бавно остави чашата, отпусна дясната ръка към бедрото си. Разбрах, че съм сбъркал — Куката е знаел къде е старецът, знаел е точно. Значи и аз трябваше да знам това.
Нищо в гласа на Залеза не показваше, че съм сгрешил. Рече сърдито:
— Искаш да кажеш аз да сваля картите, а ти да седиш и да ги оглеждаш. Друг път!
— Тогава какво ще кажеш за това? — изръмжах. — Куката е мъртъв.
Трепна едната му вежда, едното ъгълче на устата. Очите му станаха още по-безизразни, ако това изобщо беше възможно. Гласът му леко заскрибуца като пръст по суха кожа.
— Как така?
— Конкуренция, за която двамата не сте знаели.
Пак се облегнах и се усмихнах.
Револверът светна с мек метален блясък на слънцето. Така и не видях откъде изникна. Сетне дулото зяпна срещу мен — кръгло, черно, кухо.
— Не си познал кого да избудалкаш — отрони глухо Залеза. — Не се оставям лесно на мошениците.
Скръстих ръце на гърдите си, като внимавах дясната да се вижда добре.
— Щях да съм сбъркал… ако бяха шеги. Но не са. Куката се забъркал с едно момиче и тя го е издоила… донякъде. Не й казал къде да търси стария. Тогава тя и нейният шеф отишли да видят Куката у дома му. Изгорили ходилата му с гореща ютия. Умрял от шок.
Залеза не изглеждаше потресен.
— Имам още място в ушите — рече той.
— И аз — озъбих се и се престорих на ядосан. — Какво, по дяволите, си казал толкова, освен че познаваш Куката?
Той завъртя револвера около показалеца си и се загледа в движението му.
— Старият Сайп е в Уестпорт — подхвърли небрежно. — Това да ти говори нещо?
— Аха. У него ли са камъчетата?
— Откъде, по дяволите, да знам? — Спря да върти револвера, отпусна го на бедрото си. — Къде са конкурентите, за които говореше?
— Дано съм ги изгубил по пътя — обясних. — Но не съм съвсем сигурен. Мога ли да си сваля ръцете и да пийна?
— Можеш. А ти как се набърка?
— Куката живееше при жената на мой приятел, който е в кафеза. Честно момиче, може да й се вярва. Той й се доверил, а тя ми разказа по-късно всичко.
— След като го пречукали? Колко дяла от ваша страна? Половината е за мен.
Изпих уискито и бутнах настрани празната чаша.
— Как не!
Револверът се надигна един-два пръста, пак се отпусна.
— Колко души ставаме общо? — попита рязко.
— Трима, след като Куката вече излезе от играта. Ако успеем да се справим с конкурентите.
— Любителите на пърлени крака ли? Лесна работа. Как изглеждат?
— Мъжът се казва Ръш Мадър, адвокат от Юга, петдесетгодишен, дебел, с тънки провиснали мустаци и черна коса, оредяла на темето, висок е метър и седемдесет и пет, тежи деветдесет килограма, голямо шубе. Момичето се казва Каръл Донован, има къса черна коса с дълъг бретон, сиви очи, хубавичка, дребни черти, двайсет и седем — двайсет и осем годишна, метър и петдесет и пет, шейсет кила, последния път беше в облечена в синьо. Твърда като кремък. Силният човек в съдружието.
Залеза кимна с безразличие и прибра револвера.
— Ще я накараме да омекне, ако си тика носа, дет’ не й е работата — рече той. — Имам една таратайка у дома. Да подишаме чист въздух в Уестпорт и да поогледаме. Може да успееш да се вмъкнеш с тоя номер за златните рибки. Казват, че бил луд по тях. Аз няма да се показвам. Старият веднага ще ме надуши. Отдалеч воня на кафез.
— Чудесно — съгласих се аз. — Отдавна си падам по златните рибки.
Залеза посегна към бутилката, наля си два пръста уиски и го гаврътна. Стана, оправи яката на ризата си и вирна доколкото можа напред почти липсващата си брадичка.
— Само не си въобразявай, че е лесно, приятел. Ще се наложи да действаш пипнешком, да хитруваш. Вероятно ще трябва да свием перлите.
— Няма проблеми — рекох. — Зад гърба ни са онези от застрахователното.
Залеза придърпа надолу жилетката си и разтри тънкия си врат. Сложих си шапката, пъхнах бутилката с уиски в чантата до моя стол и затворих прозореца.
Тръгнахме към вратата. Някой почука отвън тъкмо като посягах към дръжката. Дадох с ръка знак на Залеза да отстъпи към стената. Погледнах за миг вратата, после я отворих.
Два пистолета се прицелваха в мен почти на еднаква височина — малкият, калибър 32, и големият — „Смит & Уестън“. Не можеха да влязат едновременно, та момичето влезе първо.
— Хайде, умнико — рече иронично. — Целта е таванът. Виж дали ще го стигнеш с ръце.
Бавно заотстъпвах под напора на двамата посетители, които ме притискаха от двете страни. Спънах се в пътната чанта и паднах заднишком, проснах се на пода и се претърколих на една страна, стенейки. Залеза каза някак между другото:
— Горе ръцете, народе. Много моля!
Двете надвесени над мен глави рязко се извърнаха и тогава извадих пистолета си и го прикрих отстрани. Продължих да стена.
Настъпи тишина. Не чух да падат пистолети. Вратата на стаята все още зееше, а Залеза стоеше зад нея, долепен до стената. Момичето процеди:
— Дръж ченгето на мушката, Ръш… и затвори вратата. Мършавият не може да стреля тук. Никой не може. — Сетне добави с едва доловим шепот: — Затръшни я!
Ръш Мадър се заклатушка заднишком към вратата, като ме държеше под прицел. Беше с гръб към Залеза и при тази мисъл кокореше очи. Можех много лесно да го застрелям, но това не влизаше в играта. Залеза стоеше разкрачен и езикът му се подаваше между зъбите. Нещо като усмивка набърчи кожата около безизразните му очи.
Гледаха се втренчено с момичето. Бяха насочили револвери един срещу друг.
Ръш Мадър стигна до вратата, сграбчи я за ръба и я засили. Знаех точно какво ще стане. Щом се затръшне вратата, малкият пистолет щеше да изгърми. Нямаше да се чуе, стига да гръмне както трябва. Гърмежът щеше да се заглуши от трясъка на вратата.
Пресегнах се, хванах глезена на Каръл и рязко го дръпнах.
Вратата се тръшна. Пистолетът й изгърмя и нащърби тавана.
Тя бързо се извъртя и ме зарита. Залеза провлече с пресипналия си и все пак отчетлив глас:
— Щом като така ще играем, дадено. — Чукчето на колта му прещрака.
Нещо в тона му укроти момичето. То се отпусна, свали ръката си с насочения автоматичен пистолет и се отдръпна от мен, като ме изгледа злобно през рамо.
Мадър завъртя ключа и се облегна на вратата. Дишаше тежко. Шапката му се беше килнала върху едното ухо и изпод периферията се подаваха краищата на две ивици лейкопласт.
Никой не помръдна, докато тези мисли ми минаваха през главата. Откъм коридора не се чуха стъпки, нямаше вдигната тревога. Надигнах се на колене, прибрах пистолета, станах и отидох до прозореца. Долу на тротоара никой не зяпаше към горните етажи на хотел „Снокуолми“.
Седнах на широкия старомоден перваз с леко смутен вид, сякаш бях чул неприлична дума от пастора.
— Тоя дръвник ли ти е съдружник? — рязко ме попита момичето.
Не отговорих. По лицето й бавно плъзна червенина, очите й засвяткаха. Мадър вдигна ръка и се засуети:
— Виж сега, Каръл, недей така. Подобно държане не е начинът…
— Млък!
— Добре де — задави се Мадър. — Ясно.
Залеза мързеливо измери с поглед момичето за трети или четвърти път. Ръката с колта бе отпусната непринудено на хълбока му, от цялата му поза лъхаше крайно безгрижие. Надявах се, след като го видях вече как бързо вади пищова, че момичето няма да се подлъже.
— Чухме за вас двамата — рече той бавно. — Какво предлагате? Нямаше дори да ви изслушам, ама не понасям пукотевиците.
— В тая работа има хляб за четирима — рече момичето. Мадър закима енергично, дори сколаса да се усмихне. Залеза ме погледна. Кимнах в знак на съгласие.
— Ние четиримата — въздъхна той. — Но толкоз. Да идем у дома да се разговорим. Тук не ми харесва.
— Сигурно ти приличаме на малоумни — подметна злобно момичето.
— До немай-къде — провлече Залеза. — Срещал съм такива. Затова нека се разберем с думи. Тая пиеса е без пукотевици.
Каръл Донован извади изпод лявата си мишница велурена чанта и пъхна в нея пистолета. Хубава беше, когато се усмихваше.
— Давам лептата си — рече спокойно. — Ще участвам в играта. Къде отиваме?
— На „Уотър стрийт“. Ще вземем такси.
— Води ни, приятел.
Излязохме от стаята, асансьорът ни свали на партера и като четирима приятели прекосихме фоайето, пълно с еленови рога, препарирани птици и хербаризирани полски цветя зад рамки със стъкла. Таксито мина по Капитол Уей, покрай един площад, покрай голяма червена сграда с апартаменти под наем — прекалено голяма за градчето, освен когато не заседава Законодателното събрание на щата. Продължихме успоредно на трамвайните релси и подминахме сградата на щатския Конгрес в далечината и високата затворена порта на губернаторската резиденция.
От двете страни на пътя растяха дъбове. Няколко солидни къщи надничаха иззад градинските огради. Таксито прелетя покрай тях и сви по един път, водещ към горния край на залива. След малко в едно тясно сечище между високите дървета се показа къща. Далеч зад стволовете блестеше водната шир. Къщата беше с покрита тераса, а малката зелена площ пред нея беше обрасла с бурени и избуяли храсти. В дъното на черната алея имаше навес, под него беше паркирана открита кола на преклонна възраст.
Слязохме и аз платих таксито. И четиримата внимателно го проследихме с поглед, докато изчезна. После Залеза каза:
— Живея горе. Под мен е някаква учителка. Сега я няма. Да се качим да си побъбрим.
Минахме по моравата към входа. Залеза отвори вратата и посочи тесните стълби към горния етаж.
— Дамите напред. Води ни, красавице. В тоя град никой не заключва вратите.
Момичето го удостои с леден поглед, мина край него и се заизкачва по стълбите. След нея тръгнах аз, после Мадър, Залеза беше последен.
Единствената стая заемаше по-голямата част от горния етаж и беше тъмна поради дърветата наоколо. Имаше мансарден прозорец, широк диван, сместен под наклонения таван, маса, няколко плетени стола, малък радиоприемник и кръгла черна печка в средата.
Залеза отиде в кухненската ниша и се върна с четвъртита бутилка и чаши. Наля уиски, взе едната чаша, другите останаха на масата.
Всеки взе чаша и седнахме. Залеза гаврътна уискито на един дъх, наведе се да остави чашата на пода и се изправи с колта в ръка.
Във внезапно възцарилата се мъртва тишина чух как Мадър преглътна. Устните на момичето трепнаха, сякаш щеше да се засмее. После се наведе напред, като крепеше чашата с лявата си ръка върху чантата. Залеза бавно разтегли устни в тънка права черта.
— Ще горите крака, а? — процеди внимателно. Мадър се задави, понечи да разпери тлъстите си ръце. Колтът мигом се насочи към него. Той ги отпусна и стисна здраво коленете си.
— И мухльовци на всичкото отгоре — продължи уморено Залеза. — Опичат краката на човека, за да го накарат да пропее, а после се напъхват право в гостната на едно от другарчетата му. Просто да се не начудиш.
— Д-д-добре — заекна нервно Мадър. — К-как да се издължим?
Момичето се поусмихна, но не каза нищо. Залеза се ухили.
— С въже — рече той тихо — Дълго мокро въже с яки възли по него. После аз и приятелчето ми се изнизваме на лов за светулки, което ще рече перли, а като се върнем… — Той млъкна и прокара лявата си ръка през гърлото. — Добре съм го намислил, нали? — Хвърли поглед към мен.
— Да, но не вдигай толкоз шум. Къде е въжето?
— В скрина — кимна Залеза към ъгъла.
Тръгнах натам покрай стената. Мадър внезапно изскимтя, обърна очи и рухна напред от стола в мъртвешки припадък.
Това ядоса Залеза. Такава глупост не беше очаквал. Дясната му ръка рязко се извъртя и колтът се насочи към гърба на Мадър.
Момичето пъхна ръка под чантата и леко я повдигна. Пистолетът — който Залеза смяташе, че е в чантата, а се оказа в страничното джобче — блъвна късо пламъче.
Залеза се закашля. Колтът изгърмя и от облегалката на стола на Мадър отхвръкна парче дърво. Залеза изтърва колта, сведе брадичката си към гърдите и извъртя очи към тавана. Дългите му крака се подхлъзнаха и изпружиха напред, а токовете задраскаха по пода. Остана да седи така, отпуснат, с брадичка върху гърдите и с обърнати нагоре очи. Мъртъв като осолен орех.
Изритах стола изпод госпожица Донован, тя тупна по хълбок на пода и вирна крака в копринени чорапи. Шапката се килна на главата й. Изскимтя. Настъпих ръката й, сетне рязко се изместих и ритнах пистолета в другия край на стаята. Запратих след него и чантата й.
— Ставай! — изръмжах.
Изправи се бавно, отстъпи от мен, прехапала устни, с див поглед, заприличала изведнъж на зло зверче, хванато в капан. Продължи да отстъпва, докато не я спря стената. Очите й блестяха на мъртво бледото лице.
Хвърлих поглед към Мадър и отидох до една затворена врата. Зад нея беше банята. Преместих ключа отвън и махнах към момичето.
— Влизай!
Тя тръгна с вдървена походка и мина пред мен, като почти се допря до тялото ми.
— Слушай, ченге…
Блъснах я в банята, затворих вратата и превъртях ключа Нямах нищо против да й се прииска да скочи от прозореца. Бях видял прозорците отдолу.
Отидох до Залеза, претърсих го, напипах в джоба му връзка ключове на халка. Докато ги вадех, за малко да го съборя от стола. Не потърсих нищо друго. На халката имаше ключове за кола.
Погледнах отново към Мадър, забелязах, че пръстите му са бели като сняг. Слязох по тесните тъмни стълби, заобиколих къщата и седнах в старата кола под навеса. Един от ключовете във връзката ставаше на стартера.
Колата ме изпоти, преди да запали, но ме остави да я изведа на заден ход по алеята до тротоара. Не забелязах, нито пък чух някакво раздвижване в къщата. Високите борове наоколо поклащаха равнодушно горните си клони и от време на време пропускаха студените безжизнени слънчеви лъчи.
Подкарах колата към Капитол Уей и после към града толкова бързо, колкото ми стискаше, минах през площада и покрай хотел „Снокуолми“ и поех към моста, който водеше към Тихия океан и Уестпорт.
След едночасово бързо каране през оредели гори, прекъсвано на три пъти, за да доливам вода, и съпроводено от кашлюкането на пробития уплътнител на радиатора, започнах да чувам прибоя. Широкото бяло шосе с жълта разделителна ивица заобиколи склона на един хълм, на фона на блесналия океан отпред отчетливо изпъкнаха очертанията на няколко сгради и стигнах до някакъв разклон. Лявата отбивка, означена с пътеуказател „Уестпорт — 9 мили“, не водеше към сградите. Тя пресичаше ръждив железен мост и продължаваше между изкривени от вятъра ябълкови градини.
Още двайсет минути каране и колата влезе с пухтене в Уестпорт — тесен пясъчен нос, врязан в океана, с накацали дървени къщи върху възвишението зад него. Носът завършваше с дълъг пристан, в чийто край се полюляваха платноходки със спуснати до половина платна, плющящи по единичните мачти. Отвъд тях се простираше маркиран с шамандури канал и дългата начупена линия на пенещите се вълни над някаква плитчина.
Зад плитчината вълните на Тихия океан се носеха към Япония. Това беше най-предният пост на сушата, най-западната точка от територията на Съединените щати. Великолепно убежище за бивш затворник с два чужди бисера колкото млади картофчета… стига да няма врагове.
Спрях през някаква къща, в чийто двор стърчеше табела: „Обяд, чай, вечеря“. Дребен луничав мъж със заешка физиономия гонеше с гребло две черни пилета, които нещо му се опъваха. Той се извърна, когато двигателят на колата на Залеза се изкашля и замлъкна.
Слязох, минах през портичката и посочих табелата.
— Обядът готов ли е?
Той запрати греблото подир пилетата, изтри ръце в панталоните си и се усмихна подигравателно.
— Жената сложи надписа — довери ми с тънък ехиден гласец. — Няма друго освен шунка с яйца.
— Стига ми и шунка с яйца — рекох.
Влязохме в къщата. Вътре имаше три маси, покрити с шарена мушама, литографии по стените, ветроход с пълно снаряжение в бутилка върху камината. Седнах. Стопанинът влезе в кухнята, откъдето му подвикнаха, а на огъня нещо цвъртеше. Той се върна, наведе се над рамото ми и сложи на масата прибори и хартиена салфетка.
— Май е раничко за ябълкова ракия, а? — прошепна. Обясних му колко бърка. Пак излезе и се върна с чаши и еднолитрова бутилка с прозрачна кехлибарена течност. Седна до мен и наля. От кухнята долиташе плътен баритон, който пееше „Хлое“, заглушавайки цвъртенето.
Пукнахме се, отпихме и зачакахме топлината да запълзи по гърбовете ни.
— Не си тукашен, нали? — попита дребният. Казах, че не съм.
— От Сиатъл сигурно. Дрехите ти си ги бива.
— От Сиатъл — съгласих се аз.
— Тук не ни спохождат много непознати — продължи той, загледан в лявото ми ухо. — Не сме им на път. Виж, по време на сухия режим… — Млъкна, премести острия си поглед на кълвач върху другото ми ухо.
— Ех, преди да го отменят… — Направих изрази телен жест и отпих с разбиране. Приведе се и задиша в лицето ми.
— По дяволите, човек можеше да зареди във всяко рибарско павилионче на кея. Докарваха го скрито под раците и стридите. Да му се не види, Уестпорт беше фрашкан с пиячка. Даваха на дечицата да си играят с кашони от уиски. В тоя град нямаше кола, дето да нощува в гараж, господине. Гаражите бяха претъпкани до тавана с канадско уиски. Дявол да го вземе, един катер на бреговата охрана идваше на кея веднъж в седмицата да наблюдава разтоварването на лодките. В петък. Винаги в един и същи ден. — Намигна ми.
Пушех цигарата си, а в кухнята продължаваше цвъртенето и баритоновата интерпретация на „Хлое“.
— По дяволите, да не сте в алкохолния бизнес?
— По дяволите, не. Купувам златни рибки.
— Ясно — нацупи се той. Налях още по една ябълкова.
— Тази бутилка е от мен — рекох. — И ще взема още две със себе си.
Лицето му светна.
— Как ти беше името?
— Марлоу. Мислите, че ви занасям със златните рибки? Ни най-малко.
— Дявол да го вземе, че може ли човек да се прехранва от тия дребосъци?
Показах му ръкава си.
— Сам казахте, че това е екстра работа. Разбира се, че се изкарват добри пари от редките породи. Нови породи, нови видове, все трябва да се търсят. Чувам, че тук някъде живее някакъв старец с истинска колекция. Може да я продаде. Разправят, че сам е отгледал някои видове.
Налях още по една ябълкова. Едро мустакато женище ритна вратата на кухнята и изрева:
— Ела вземи шунката с яйцата!
Моят домакин притича и се върна с чинията. Започнах да се храня. Той не откъсна поглед от мен. По едно време се плесна под масата по мършавата кълка.
— Старият Уолъс! — рече с кикот. — Ами да, търси те стария Уолъс. Да му се не види, не го познаваме много добре. Не се държи по съседски.
Обърна се в стола си и посочи през тънките пердета към един далечен хълм. На върха му имаше къща в бяло и жълто, лъщяща под слънцето.
— Дявол го взел, ей там живее. Има цял куп от тия рибета. Златни рибки, а? Да се смахне човек!
Това сложи край на интереса ми към дребния. Изгълтах бързо храната, платих за нея и за три бутилки ябълкова ракия, по долар парчето, ръкувах се с домакина и се върнах при колата.
Като че ли нямаше защо да бързам. Ръш Мадър щеше да дойде на себе си и да освободи момичето. Но те не знаеха нищо за Уестпорт. Залеза не спомена името пред тях. Не са знаели за Уестпорт и преди да дойдат в Олимпия, иначе щяха да пристигнат направо тук. Ако пък бяха подслушвали пред вратата на хотелската ми стая, щяха да знаят, че не съм сам. И тогава нямаше да нахълтат така.
Разполагах с предостатъчно време. Отидох с колата до пристана и го разгледах. Видя ми се доста як. Имаше рибарски сергии, пивници, малко, евтино кабаре за рибарите, билярдна зала, безистен с игрални автомати и порнографски панорами. Рибки за стръв се гърчеха и стрелкаха в големи дървени ведра, потопени във водата край пилоните. Наоколо се мотаеха скитници и видът им не вещаеше нищо добро за онзи, който реши да се бърка в работите им. Не се мяркаше никакъв полицай.
Подкарах обратно по хълма и стигнах до жълто-бялата къща. Стоеше самотна — от най-близкото жилище я деляха четири празни парцела. Отпред имаше цветя, ниско окосена тревна площ, алпинеум. Жена в рокля на бели и кафяви шапки ръсеше листните въшки със специална пръскалка.
Оставих таратайката да спре сама, слязох и свалих шапката.
— Тук ли живее господин Уолъс?
Имаше хубаво лице, спокойно, решително. Кимна.
— Искате да го видите ли? — Тонът й също беше спокоен и решителен, а изговорът правилен. Не приказваше като жена, чийто съпруг обира влакове.
Казах си името, обясних, че в града съм чул за неговите рибки и че се интересувам от редки породи.
Жената остави пръскачката и влезе в къщата. Около главата ми бръмчаха пчели, едри мъхнати пчели, които не се плашеха от студения вятър откъм морето. Отдалеч като музикален фон долиташе грохотът на прибоя. Светлината на северното слънце ми се струваше бледа, без капка топлинка в сърцевината си.
Жената излезе от къщата и задържа вратата отворена.
— Той е най-горе по стълбите — рече тя. — Заповядайте, качете се.
Минах покрай два люлеещи се стола и влязох в дома на човека, който беше откраднал перлите на Лиандър.
Голямата стая беше пълна с аквариуми, подредени до стените на два реда върху окачени със скоби полици — големи правоъгълни аквариуми с метални рамки, осветени отгоре или отвътре. Гирлянди от водорасли се полюшваха зад зеленясалите стъкла, а в прозрачнозелената вода се движеха рибки във всички багри на дъгата.
Сред тях имаше дълги, тънки като златни стрели, японски воалоопашатки с фантастични развяващи се подире им опашки, скаларии, прозрачни като оцветено стъкло, миниатюрни гупи, не по-дълги от сантиметър, изцъклени рибки, напръскани на точици като булчински воал, големи тромави китайски воали с телескопични очи, жабешки муцуни и съвсем излишни перки, които се клатушкаха лениво из зелената вода като шишковци, запътили се за обяд.
Повечето светлина идваше от голямата полегата капандура. Под нея до гола дървена маса стоеше висок изпит мъж. В лявата му ръка се гърчеше червена рибка, дясната стискаше бръснарско ножче, облепено от едната страна с изолирбанд.
Погледна ме изпод широките си посивели вежди. Очите му бяха хлътнали, безцветни, мътни. Отидох до него и погледнах рибката в ръката му.
— Гъбички ли? — попитах. Кимна бавно.
— Бели гъбички. — Сложи рибката на масата и внимателно разпери гръбната й перка. Бе накъсана и разръфана, а по парцаливите й краища се виждаха бели мъхести налепи.
— Белите гъбички — продължи той — не са опасни. Ще почистя тоя приятел и ще бъде като нов. С какво мога да ви услужа, господине?
Усмихнах се, докато въртях цигара между пръстите си.
— Също като хората — рекох. — Имам предвид рибите. И те пипват разни болести.
Той притисна рибката към дървото и подряза разръфаните краища на перката. Разпери опашката и подравни и нея. Рибката беше престанала да се гърчи.
— Понякога могат да се излекуват, но не винаги. Не може да се лекува заболяването на плавателния мехур например. — Вдигна поглед към мен. — От туй не я боли, ако си мислите такова нещо. Можеш да й причиниш смъртоносен шок, но не и болка като на човек.
Остави бръснарското ножче на масата, топна парче памук в някаква лилава течност и намаза с нея обрязаните места. После потопи пръст в буркан с вазелин и покри с него наранената повърхност. Хвърли рибката в малък аквариум до една от стените. Тя веднага зашари спокойно насам-натам със съвсем доволен вид.
Мършавият избърса ръце, приседна на ръба на една пейка и впери в мен безжизнени очи. Някога е бил хубав, много отдавна.
— От рибки ли се интересувате? — Говореше с тихия, предпазлив шепот, с който затворниците разговарят в килията си и в двора на затвора.
— Не особено — поклатих глава. — Това беше само претекст. Дойдох много отдалеч, за да се видим, господин Сайп.
Прекара език по устните си и продължи да ме гледа. Когато заговори отново, гласът му бе уморен и кротък.
— Името ми е Уолъс, господине.
Пуснах колелце дим и го боцнах с пръст.
— Трябва да е Сайп, за да ми свърши работа.
Наведе се напред, отпусна ръце между кокалестите си колене и ги сплете. Големи възлести ръце, видели навремето много тежка работа. Вдигна глава към мен и мъртвите му очи бяха студени под рунтавите вежди. Но гласът му беше все така кротък.
— Не съм виждал ченге от една година насам. Никой не е идвал на приказка. Каква е твоята игра?
— Познай.
Гласът му стана още по-кротък.
— Слушай, ченге. Имам си хубав дом, спокоен. Никой не ме закача вече. Никой няма право. Получих амнистия направо от Белия дом. Имам си рибките да се занимавам с тях, а човек се привързва към съществата, за които се грижи. Не държа никому пукнат цент. Платих си за всичко. Жена ми има достатъчно мангизи, за да преживеем. Искам само да ме оста вят на мира, ченге. — Млъкна, поклати глава. — Не можеш да ми подпалиш чергата… вече.
Не казах нищо. Продължих да го гледам с лека усмивка.
— Никой не може с пръст да ме бутне — продължи той. — Помилването ми е направо от кабинета на президента. Искам само да ме оставят на мира.
Поклатих глава, все така усмихнат.
— Ето това никога няма да стане… докато не си признаеш.
— Слушай — каза тихо. — Май отскоро се занимаваш с тоя случай. Като че ли още ти е пресен. Искаш да си изградиш име. Но аз, аз живея с него почти двайсет години, както и много други хора, доста умни при това. Те знаят, че нямам нищо, което да не е мое. Никога не съм имал. Друг ги е взел.
— Пощенският служител — рекох.
— Ами да!
— Слушай — продължи той все тъй тихо. — Излежах си моето. Знам всичко около тоя случай. Знам, че няма да престанат да си задават въпроси… докато има макар и един жив, който да помни историята. Знам, че от време на време ще изпращат по някоя отрепка да разсмърди наоколо. Добре. Не се сърдя. А сега какво мога да направя, за да те накарам да си се върнеш у дома?
Поклатих глава и загледах през рамото му рибките, които се носеха из своите големи тихи аквариуми. Чувствах се уморен. Тишината на къщата загнезди призраци в ума ми, призраци отпреди много години. Един влак, цепещ с грохот мрака, бандит, скрит в пощенския вагон, пламъче от дулото на револвер, мъртъв пазач на пода, безшумно изхвърляне на стоката при някоя спирка за зареждане с вода, един мъж, опазил тайната си цели деветнайсет години… почти опазил.
— Допуснал си само една грешка — рекох бавно. — Помниш ли някой си Мардо Куката?
Вдигна глава. Виждах го как се рови из паметта си. Името май не му говореше нищо.
— Един от затвора Левънуърт — обясних. — Дребосък, лежал е за цепене на двайсетдоларови банкноти, на които залепял фалшиво гръбче.
— А да, спомням си.
— Казал си му, че перлите са у теб.
Виждах, че не ми вярва.
— Сигурно съм го будалкал — изрече бавно, безизразно.
— Възможно е. Но ето каква е работата. Той не смятал така. Дошъл преди време по тия краища с един приятел, който нарича себе си Залеза. Видели са те някъде и Куката те познал. Почнал да мисли как да припечели малко мангизи. Само че бил наркоман и говорел на сън. Надушило го някакво момиче, после друго момиче и един адвокат мошеник. На Куката му изгориха ходилата и той умря.
Сайп ме гледаше, без да мига. Браздите около устата му ставаха все по-дълбоки.
Махнах с цигарата и продължих:
— Не знаем колко е казал, но адвокатът и момичето са в Олимпия. И Залеза е там, но мъртъв. Те го убиха. Не знам дали им е известно къде си. Но рано или късно ще разберат — те или други като тях. Можеш да измориш ченгетата, ако те не намерят перлите и ако не се опиташ да ги продадеш. Можеш да се отървеш от застрахователното дружество и дори от хората от пощата.
Сайп седеше като вцепенен. Големите му възлести ръце, стиснати между коленете, не помръдваха. Безжизнените му очи просто се взираха в нищото.
— Но няма да отчаеш мошениците — продължих. — Те никога няма да се откажат. Винаги ще се намерят двама-трима с достатъчно време, достатъчно пари и достатъчно злоба, за да надделеят. Ще намерят начин да разберат онова, което ги интересува. Ще отвлекат жена ти или ще те замъкнат в гората и ще те изтезават. И ще трябва да отстъпиш… Докато аз имам почтено солидно предложение.
— От чия банда си? — внезапно попита Сайп. — Стори ми се, че надуших ченге, но вече не съм толкова сигурен.
— От застрахователното — отговорих. — Ето какво ти предлагам. Наградата е общо двайсет и пет бона. Пет за момичето, което ми предаде информацията. Получило е сведенията по редовен начин и заслужава своя пай. Десет хилядарки за мен. Аз свърших цялата работа и зяпах във всички дула. Десет за теб с моето посредничество. Сам не можеш да вземеш и цент. Какво ще кажеш? Как ти се струва?
— Чудесно — рече нежно. — Освен едно. Нямам никакви перли, ченге.
Изгледах го навъсено. Това бе последният ми коз. Нямах повече. Отлепих гръб от стената, пуснах угарката на пода и я стъпках. Обърнах се да си вървя. Той стана и вдигна ръка.
— Почакай малко — продума сериозно, — ще ти го докажа.
Мина пред мен и излезе от стаята. Хапех устни и разглеждах рибките. Дочух отнякъде шум на автомобилен двигател, не много близо. Някой отвори и затвори чекмедже, очевидно в съседна стая.
Сайп се върна. В мършавия си юмрук стискаше лъскав колт калибър 45. Стори ми се дълъг колкото мъжки лакът. Насочи го към мен и каза:
— Перлите са тук, шест парчета. Оловни перли. Мога да среша мустаците на муха от петдесет метра. Не си никакъв детектив. А сега да те няма… И кажи на пъргавите си приятели, че съм готов да им избия зъбите с куршуми всеки делничен ден и два пъти в неделя.
Не мърдах. В мъртвите очи на мъжа се четеше лудост. Не смеех на шавна.
— Перчиш се — казах бавно. — Мога да докажа, че съм детектив. Ти си бивш затворник и дори притежаването на това желязо е вече противозаконно. Свали го и да поговорим разумно.
Колата, която бях чул, като че ли спираше пред къщата. Изскърцаха спирачки. Чуха се стъпки по алеята, после нагоре по стълбите. Внезапно прозвучаха резки гласове, сподавено възклицание.
Сайп заотстъпва гърбом, докато не се озова между масата и големия осемдесет или столитров аквариум. Усмихна ми се с широката открита усмивка на боксьор, притиснат в ъгъла между въжетата.
— Виждам, че приятелите ти май те настигнаха — процеди. — Вади патлака и го хвърляй на пода, докато още имаш време… и дишаш.
Не помръдвах. Гледах рошавите косми над очите му. Взрях се и в очите му. Знаех, че ако помръдна, дори за да направя онова, което искаше от мен, щеше да стреля.
По стълбите се заизкачваха стъпки. Бяха препъващи се, тромави, с намек за боричкане. В стаята влязоха трима души.
Госпожа Сайп влезе първа, вдървено, с изцъклени очи, с ръце, сковано присвити в лактите, и с протегнати напред пръсти, дращещи нищото, опипващи нещо, което го нямаше. В гърба й беше опрян пистолет, малкият трийсет и втори калибров на Каръл Донован, стиснат опитно в малката й безмилостна ръка.
Мадър влезе последен. Беше нафиркан, храбър от бутилката, зачервен и наострен. Насочи към мен своя „Смит & Уесън“ и ме загледа със злобна усмивка.
Каръл Донован блъсна встрани госпожа Сайп. Възрастната жена се препъна в ъгъла и се свлече на колене с невиждащи очи.
Сайп гледаше втренчено малката Донован. Беше раздразнен от това, че е момиче, младо и хубаво. Явно не беше свикнал на такива като нея. Видът й изгаси огъня в него. Ако бяха влезли само мъже, щеше да ги надупчи на решето.
Дребното тъмнокосо момиче с бяло лице го изгледа студено и произнесе с ледения си, напрегнат глас:
— Хайде, татенце. Хвърли патлака. И без резки движения.
Сайп се наведе бавно, без да сваля очи от нея. Сложи огромния си колт на пода.
— Ритни го по-далеч, татенце.
Сайп го ритна. Револверът се плъзна по голите дъски към центъра на стаята.
— Така те искам, стара пушко. Дръж го под око, Ръш, докато разоръжа ченгето.
Двата пистолета размениха мишените си и твърдите сиви очи сега гледаха мен. Мадър се приближи малко към Сайп и насочи своя „Смит & Уесън“ към гърдите му. Момичето се усмихна. Не беше приятна усмивка.
— Много си хитър бе! Умреш да се завираш между шамарите. — Постарах се усмивката ми да е привлекателна, защото госпожа Сайп приплъзваше колене по пода и всяко движение я приближаваше до колта.
— Но с теб вече е свършено, с теб и ухилената ти мутра. Вдигай лапи да ти взема патлака. По-живо, господинчо!
Беше момиче, метър и петдесет и пет, най-много шейсет кила. Просто едно дребно момиче. Аз съм висок метър и осемдесет и един и тежа почти деветдесет килограма. Вдигнах ръце и я халосах по ченето.
Лудост беше, но ми дойде до гуша от номерата на двойката Мадър-Донован, от пищовите на Мадър-Донован, от заканите на Мадър-Донован. Халосах я по ченето.
Отхвръкна един метър назад и играчката в ръцете й изгърмя. Куршумът опари реброто ми. Тя политна и започна да пада бавно, като при забавен филмов кадър. Имаше нещо неестествено в това движение. Госпожа Сайп докопа колта и я простреля в гърба.
Мадър рязко се извъртя и в същия миг Сайп се метна срещу него. Мадър отскочи назад, извика и отново го взе под прицел. Сайп замръзна на място и на мършавото му лице се върна широката налудничава усмивка.
Куршумът от колта блъсна момичето напред — сякаш врата се затръшна от силно течение. Вихрушка от синя материя, нещо се удари в гърдите ми… нейната глава. Зърнах за миг лицето й, докато падаше възнак — чуждо лице, което не бях виждал преди.
Сетне се сви на купчинка в краката ми, дребна, неподвижна, бездиханна фигурка, изпод която заизтича аленина, а високата безмълвна жена зад нея стискаше с две ръце димящия колт.
Мадър стреля два пъти в Сайп. Все още ухилен, той рухна напред и се удари в ръба на масата. Лилавата течност, с която беше намазал рибката, го изпръска. Мадър стреля в него още веднъж, докато той падаше.
Измъкнах моя лугер и прострелях Мадър в най-болезненото място, което ми дойде наум и което не беше смъртоносно — свивката на коляното. Той падна, сякаш се бе препънал в невидима тел. Сложих му белезници още преди да заохка.
Разритах револверите насам-натам, отидох при госпожа Сайп и измъкнах от ръцете й огромния колт.
Известно време в стаята беше много тихо. Към капандурата се виеха струйки дим — мътносиви, бледи под лъчите на следобедното слънце. Чувах грохота на прибоя в далечината. После наблизо се разнесе хриптене.
Сайп се мъчеше да каже нещо. Жена му допълзя на колене и се наведе над него Между устните му изби кръв и мехурчета. Мигаше учестено, мъчейки се да избистри съзнанието си. Усмихна й се. Хриптящият му глас произнесе много тихо:
— Воалите, Хати… черните воали…
Сетне отпусна глава и усмивката се стопи от лицето му. Главата му клюмна на една страна върху голия под.
Госпожа Сайп го докосна, после много бавно се изправи и ме погледна — спокойна, със сухи очи.
— Ще ми помогнете ли да го занеса до леглото? — попита с нисък, ясен глас. — Не искам да лежи тук с тези хора.
— Разбира се. Какво каза той?
— Не знам. Някаква безсмислица за рибките, струва ми се.
Подхванах Сайп под мишниците, а тя за краката и го пренесохме на леглото в спалнята. Тя скръсти ръцете му на гърдите и притвори клепачите му. Отиде до прозореца и спусна щорите.
— Това е всичко, благодаря — рече, без да ме погледне. — Телефонът е долу.
Седна на стола до леглото и положи глава върху завивката до ръката на Сайп. Излязох от спалнята и затворих вратата.
Кракът на Мадър кървеше леко, нищо опасно. Зяпаше ме с обезумели от страх очи, докато пристягах с носна кърпа бедрото му над коляното. Предположих, че сухожилието му е скъсано, възможно бе капачката да е надробена. Сигурно щеше да понакуцва на път към бесилката. Слязох долу и постоях на терасата. Гледах двете коли пред къщата, склоновете на хълма и далечния пристан. Никой не би могъл да определи откъде са долетели изстрелите, освен ако случайно не е минавал наблизо. Много вероятно беше изобщо да не са обърнали внимание. Сигурно доста се стреляше из горите наоколо.
Върнах се в къщата и погледнах телефона, окачен на стената в хола, но още не исках да го използвам. Нещо ме човъркаше. Запалих цигара, загледах се през прозореца, а някакъв призрачен глас произнесе в ушите ми: „Воалите, Хати, черните воали.“
Върнах се обратно в стаята с рибките. Мадър вече стенеше — тежко, задъхано. Но какво ми пукаше за садист като него?
Момичето беше мъртво. Нито един аквариум не беше повреден. Рибките плуваха спокойно в зелената вода, бавно, кротко и безгрижно. И на тях не им пукаше за Мадър.
Аквариумът с китайските воали беше в ъгъла, около четирийсетлитров. Бяха само четири — едри парчета, по десетина сантиметра всяко, целите черни като въглища. Две вдишваха въздух на повърхността и две лениво се поклащаха на дъното. Имаха набити, дебели телца, пищни опашки и високи гръбни перки, а облещените им телескопични очи ги правеха да приличат на жаби, ако човек ги гледа отпред.
Наблюдавах ги как тършуват из зелените водорасли в аквариума. Два червени езерни охлюва се бяха лепнали за стъклото и го почистваха. Двете рибки на дъното изглеждаха по-дебели и по-тромави от онези горе. Интересно защо.
Между два от аквариумите се търкаляше сакче от преплетен канап с дълга дръжка. Взех го, поровичках по дъното, улових единия воал и го извадих. Обърнах го в сакчето, огледах сребреещото му коремче. Забелязах нещо като шев. Опипах мястото. Под него имаше твърда бучка.
Извадих другия воал от дъното. Същият шев, същата кръгла, твърда бучка. Извадих един от онези, които дишаха въздух на повърхността. Никакъв шев, никаква твърда кръгла бучка. И по-трудно се хващаше.
Пуснах го в аквариума. Интересуваха ме другите два. Обичам златните рибки не по-малко от всеки човек, но работата си е работа, а престъплението — престъпление. Свалих сакото, запретнах ръкави и взех от масата бръснарското ножче, облепено с изолирбанд.
Доста се изплесках. Отне ми около пет минути. След това те вече лежаха в дланта ми, близо два сантиметра в диаметър, тежки, съвършено бели, млечнобели, с онзи особен вътрешен блясък, какъвто не притежава никой друг скъпоценен камък. Перлите на Лиандър.
Изплакнах ги, увих ги в носната си кърпа, свалих ръкавите на ризата и облякох сакото си. Погледнах Мадър с изтерзаните му от болка и страх очички, с потното му лице. Пет пари не давах за него. Той беше убиец, садист.
Излязох от стаята с рибките. Вратата на спалнята още беше затворена. Слязох в хола и завъртях ръчката на телефона.
— Тук е домът на Уолъс в Уестпорт — казах. — Стана нещастен случай. Трябва ни лекар и ще се наложи да извикаме полиция. С какво можете да ни помогнете?
— Ще се опитам да ви намеря лекар, господин Уолъс — рече телефонистката. — Но може би ще се наложи да почакате. В Уестпорт има шериф. Ще ви свърши ли работа?
— Вероятно — рекох аз, благодарих й и окачих слушалката. И провинциалните телефони си имат добрите страни.
Запалих нова цигара и седнах в един от люлеещите се столове на верандата. След малко чух стъпки и госпожа Сайп излезе от къщата. Постоя за миг, загледана към склона на хълма, сетне седна на стола до мен. Сухите й очи ме гледаха внимателно.
— Сигурно сте детектив — промълви бавно, неуверено.
— Да, представлявам дружеството, което е застраховало перлите на Лиандър.
Тя насочи поглед в далечината.
— Мислех, че тук ще намери спокойствие, че никой няма да го тревожи повече, че това място ще му бъде като убежище.
— Не е трябвало да се опитва да запази перлите.
Извърна към мен глава, този път бързо. По лице то й се изписа първо недоумение, после страх.
Бръкнах в джоба, извадих смачканата кърпа и я разгърнах в дланта й. Те лежаха една до друга върху белия плат, убийства за двеста хилядарки.
— Можел е да има своето убежище — рекох, — никой не е искал да му го отнеме. Но това не го е задоволило.
Огледа перлите бавно, неспособна да откъсне поглед. Сетне устните й потрепнаха. Гласът й пресипна.
— Горкият Уоли! Значи все пак ги намерихте. Умен човек сте. Той уби десетки рибки, докато овладее този номер.
Погледна ме в очите. Дълбоко в нейните се беше затаило леко учудване.
— Винаги към се противила на тази идея — продължи тя. — Помните ли библейската притча за изкупителния козел?
Поклатих глава.
— За животното, върху което стоварили всички човешки грехове, а после го пропъдили в пустинята. Рибките бяха неговата изкупителна жертва.
Усмихна ми се. Не отговорих на усмивката й.
— Виждате ли — унесено заговори тя, — някога той е имал перлите, истинските, и смятал, че след като толкова е изстрадал, те вече му принадлежат. Но дори и да ги беше намерил отново, нямаше да може да се възползва от тях. Докато е бил в затвора, някакъв ориентир, изглежда, се изместил и той така и не успя да намери мястото в Айдахо, където са били заровени.
Леден показалец запъпли нагоре-надолу по гърба ми. Отворих уста и нечий глас, вероятно моят, произнесе:
— Ъ?
Тя протегна пръст и докосна една от перлите. Все още ги държах в протегнатата си длан, сякаш ръката ми беше етажерка, закована за стената.
— Така че той купи тези — продължи тя — в Сиатъл. Кухи са, вътре има бял восък. Не помня вече как се нарича този вид обработка. Изглеждат много хубави. Разбира се, никога не съм виждала истински ценни перли.
— За какво са му били? — изграчих аз.
— Не разбирате ли? Те бяха неговият грях. Трябваше да ги скрие в пустинята, в тази пустиня тук. Скри ги в рибките. И знаете ли… — Тя се наведе към мен, очите й заблестяха. Говореше много бавно, много убедително. — Понякога си мисля, че напоследък, от година и нещо, той всъщност взе да вярва, че крие истинските перли. Това говори ли ви нещо?
Наведох очи към перлите. После бавно ги стиснах в юмрук заедно с кърпата.
— Аз съм проста душа, госпожо Сайп — рекох. — Вашата притча за изкупителния козел ми идва малко в повече. Бих казал, че мъжът ви просто се е мъчил да се самозалъже… като всеки нормален човек, загубил играта.
Тя отново се усмихна. Беше хубава, когато се усмихваше. Сетне сви рамене, съвсем леко.
— Разбира се, за вас нещата изглеждат така. Но за мен… — Разпери безпомощно ръце. — Е, какво пък, сега това няма никакво значение. Мога ли да ги задържа за спомен?
— Да ги задържите?
— Перлите, ментарджийските перли. Нали не…
Изправих се. Стар открит форд пъшкаше нагоре по хълма. На жилетката на седналия в него мъж блестеше голяма звезда. Шумът от двигателя напомняше на стара, плешива, разгневена маймуна в зоологическата градина.
Госпожа Сайп стоеше до мен с протегната ръка и с плах, умолителен израз на лицето. Усмихнах й се широко, с внезапна ярост.
— Да, доста добре играхте до един момент. За малко да се хвана. Ледени тръпки ме побиха, госпожо! Но вие ми помогнахте. „Ментарджийски“ не ви отива. С колта действахте бързо и някак безмилостно. Но най-вече последните думи на Сайп развалиха всичко. „Воалите, Хати, черните воали.“ Нямаше да си прави труда, ако перлите бяха фалшиви. А и не беше такъв глупак, че чак толкова да се самозалъгва.
Прибрах двайсет и петте хиляди долара в джоба на жилетката си. Дванайсет и петстотин за мен и още толкова за Кати Хорн. Представях си очите й, когато й занеса чека и когато го депонира в банката, за да чака Джони да излезе от затвора.
Фордът спря зад другите коли. Мъжът, който шофираше, се изплю встрани, дръпна ръчната спирачка и прекрачи вратата, без да я отваря. Едър мъжага с навити ръкави на ризата. Слязох по стъпалата да го посрещна.
Хюго Кандлис стоеше по средата на игрището за скуош с приведено едро тяло, хванал внимателно черната топчица с палеца и показалеца на лявата си ръка. Пусна я да тупне близо до линията за сервиса и я удари с ракетата с дълга дръжка. Черната топка се блъсна в отсрещната стена малко под средата и отскочи назад във висока ленива парабола, току под белия таван и лампите, покрити с телени мрежички. Плъзна се леко по стената отзад без сблъсък, който да я отпрати обратно.
Джордж Дайъл небрежно замахна срещу нея и ръбът на ракетата му шумно се удари в циментовата стена. Топката падна и замря неподвижна.
— Това е то, шефе — рече Джордж. — Дванайсет на четиринайсет. Просто си твърде силен за мен.
Джордж Дайъл беше висок, мургав, красив, с външност на киноартист. Имаше гъвкаво загоряло тяло и от целия му вид лъхаха силата и здравето на човек, прекарващ доста време на открито. Всичките му черти бяха строги освен пълните меки устни и големите, малко влажни очи.
— Ами да. Никога не си могъл да се мериш с мен — изсмя се Хюго Кандлис.
Силно се наклони назад от кръста нагоре и продължи да се смее с цяло гърло. По гърдите и по корема му блестеше пот. Носеше само сини шорти, бели вълнени къси чорапи и кецове. Косата му беше бяла, а лицето — бузесто и кръгло, с къс нос, малка уста и живи святкащи очи.
— Още един тупаник искаш ли? — попита той.
— Не, освен ако не се налага.
Хюго Кандлис се навъси.
— Няма тогава — отсече.
Пъхна ракетата под мишница и измъкна от шортите си мушамена кесийка с цигари и кибрит. Запали цигара с нехаен жест и запрати клечката в средата на игрището, където някой друг трябваше да я вдигне. После отвори със замах вратата и тръгна наперено с изпъчени гърди по коридора към съблекалнята. Дайъл го следваше мълчаливо, стъпвайки леко и безшумно с котешка грация. Двамата отидоха на душовете.
Кандлис запя под душа, обилно насапуниса едрото си тяло, обля се с леденостудена вода след горещата и очевидно изпита удоволствие от това. После се избърса извънредно бавно и внимателно, взе суха кърпа, излезе от кабинката с душа и се провикна към прислужника да донесе лед и газирана вода.
Появи се забързан негър с колосано бяло сако и поднос в ръце. Кандлис със замах подписа чек, отключи големия си двукрил шкаф и тропна бутилка уиски върху кръгла зелена маса по средата на съблекалнята. Прислужникът грижливо приготви две питиета и след като избърбори: „На вашите услуги, мистър Кандлис“, си излезе, стиснал четвърт долар.
Джордж Дайъл, сега облечен в елегантен сив спортен костюм, дойде иззад чупката на помещението и взе едното питие.
— Това ли е за днес, шефе? — попита и напрегнато се вгледа към тавана през стъклото на чашата.
— Май да — прояви снизходителност Кандлис. — Мисля да се прибера у дома и да позабавлявам женичката. — И косо изгледа Дайъл с малките си очички.
— Ще възразиш ли, ако не дойда с теб? — небрежно попита Дайъл.
— Лично аз нямам нищо против, но Нейоми ще се вкисне — заядливо отвърна Кандлис. Дайъл премлясна с устни и сви рамене.
— Обичаш да предизвикваш хората, нали, шефе?
Кандлис не отговори, нито го погледна. Дайъл стоеше неподвижно с чашата в ръка, загледан в едрия мъж, додето той си слагаше фино бельо с монограми, лилави чорапи със сиви ръбове, копринена риза също с монограм и пепитен костюм, в който изглеждаше грамаден като камбанария. Докато дойде ред на моравата вратовръзка, вече викаше негъра да приготви ново питие.
Дайъл отказа второто уиски, кимна и се отдалечи по застланата с рогозка пътека между високите зелени шкафчета.
Кандлис се дооблече, изпи второто си уиски, заключи бутилката в шкафа и пъхна в устата си дебела кафява пура. Накара негъра да му я запали. Сетне се запъти към изхода с важна походка, раздавайки тук-там гръмогласни поздрави. След излизането му съблекалнята мигом утихна. Чуха се няколко изхилвания.
Когато Хюго Кандлис излезе от клуб „Делмар“, навън валеше дъжд. Облеченият в ливрея портиер му помогна да стегне колана на белия си шлифер и отиде за колата му. Щом спря под навеса, преведе Хюго с разтворен над главата му чадър по тясната дървена настилка до бордюра. Колата беше тъмносиня лимузина „Линкълн“ със светла лента и регистрационен номер 5А6.
Шофьорът в черна мушама с високо вдигната яка не се озърна. Портиерът отвори вратата, Хюго Кандлис влезе и тежко се отпусна на задната седалка.
— Лека нощ, Сам. Кажи му да кара в къщи.
Портиерът докосна фуражката си, затвори вратата и предаде нареждането на шофьора, който кимна, без да обърне глава. Колата потегли под дъжда.
Струите падаха косо и на пресечката внезапно извилият се вятър ги запрати с плющене в предното стъкло на лимузината. По ъглите бяха отрупани пешеходци, които се опитваха да пресекат „Сънсет булевард“, без да бъдат изпръскани. Хюго Кандлис им се ухили съжалително.
Колата излезе от булеварда, сви по „Шърман“ и се отправи към хълмовете. Вече хвърчеше шеметно. Сега движеше по булевард, където беше почти мъртвило.
Вътре беше много горещо. Всички прозорци бяха затворени, а стъклената преграда, отделяща шофьора — вдигната догоре. В задната част на автомобила, задимена от пурата на Хюго, едва се дишаше.
Кандлис се смръщи и посегна да отвори прозореца. Ръчката не работеше. Опита от другата страна. И там същото. Започна да се ядосва. Протегна ръка към слушалката на малкия телефон, за да наругае шофьора си. Нямаше никакъв телефон.
Колата рязко изви и се заизкачва по хълм с дълъг равен наклон. От едната страна на пътя растяха евкалиптови дървета; нямаше никакви къщи. Кандлис усети как по гърба му плъзна хлад — от горе до долу. Наведе се напред и задумка с юмрук по стъклото. Шофьорът не се обърна. Колата летеше към върха на хълма по дългото тъмно шосе. Хюго Кандлис яростно понечи да сграбчи дръжката на вратата. Нито една от двете врати нямаше дръжка. Кръглото му бузесто лице се изкриви в невярваща измъчена усмивка.
Шофьорът се наклони надясно и посегна към нещо с ръката си в ръкавицата. Раздаде се рязко свистене. Хюго Кандлис започна да усеща миризма на бадеми. Отначало беше много слаба — едва доловима и доста приятна. Свистящият шум продължаваше. Миризмата на бадеми взе да става горчива, остра и все по-нетърпима. Хюго захвърли пурата и с всичка сила удари стъклото на най-близкия прозорец. То не се счупи.
Колата се движеше сред хълмовете и дори най-крайните електрически стълбове на жилищните квартали вече ги нямаше.
Кандлис отново се отпусна на седалката и като вдигна крак, се засили да ритне силно стъклената преграда пред себе си. Тъй и не успя да го стори. Очите му вече не виждаха, физиономията му се изкриви в озъбена гримаса, главата му се отметна към тапицираната облегалка и сетне рязко потъна между широките му рамене. Меката бяла филцова шапка остана закрепена върху големия му ъгловат череп, съвсем безформена.
Шофьорът бързо погледна назад и за миг се видя слабото му лице с орлов профил. После отново се наведе надясно и свистенето престана.
Отби встрани край пустото шосе, спря колата и изключи всички светлини. Капките глухо барабаняха по покрива.
Шофьорът излезе под дъжда, отвори задната врата на колата и бързо се отдръпна назад, запушил носа си. Известно време стоя на разстояние, като оглеждаше пътя в двете посоки.
На задната седалка на лимузината Хюго Кандлис не помръдваше.
Франсин Лий седеше на нисък червен стол до масичка с бяла алабастрова купичка върху нея. От цигарата, току-що хвърлена в купичката, се вдигаше дим, който рисуваше разни фигури в неподвижния топъл въздух. Ръцете й бяха оплетени на тила, а сиво-сините й очи излъчваха нега и насърчение. Имаше чуплива тъмнокестенява коса. В гънките на косата проблясваха синкави оттенъци.
Джордж Дайъл се наведе и силно я целуна по устните. Неговите собствени устни бяха горещи, докато я целуваше, и той потрепери. Момичето не помръдна. Само морно му се усмихна, когато той се изправи.
— Чуй, Франси — рече Дайъл с хриплив, задавен глас. — Кога ще зарежеш оня комарджия и ще ми позволиш аз да се грижа за теб?
Франсин Лий сви рамене, без да свали ръце от тила си.
— Той е почтен комарджия, Джордж — провлечено изрече тя. — В наше време и това е нещо. А пък ти нямаш достатъчно пари.
— Мога да си набавя.
— Как?
Гласът й беше нисък и дрезгав. От него у Джордж Дайъл завибрираха струни.
— От Кандлис. С доста неща го държа тоя бандит.
— Като например… — подкани го лениво Франсин Лий.
Дайъл наведе глава към нея и леко й се усмихна. Разшири очи в престорено невинна гримаса, Франсин Лий забеляза, че бялото на очите му има лек оттенък на друг цвят, не бял. Дайъл захвърли незапалената си цигара.
— Много неща… Между другото това, че игра нечестно с един гангстер от Рино. Оня имаше брат от същата майка с друг баща, когото съдиха тук по обвинение в убийство, и Кандлис гушна двайсет и пет бона, за да го отърве. Само че се споразумя с прокурора за друго дело и остави братчето на гангстера да иде на бесилката.
— И какво стори гангстерът? — попита кротко Франсин Лий.
— Нищо… досега поне. Сигурно си е помислил, че нещата са се решили по-нависоко. Не можеш винаги да печелиш.
— Но би могъл много да направи, ако знаеше — кимна с разбиране Франсин Лий. — Кой е гангстерът, Джорджи?
Дайъл отново се наведе към нея и понижи глас.
— Глупак съм, че ти го казвам. Човек на име Запарти. Никога не съм го виждал.
— И никога няма да ти се прииска да го видиш, ако си разумен, Джорджи. Не, благодаря. Не желая да се забърквам в такава каша покрай теб.
Дайъл се усмихна леко и равните му зъби блеснаха на фона на гладкото мургаво лице.
— Остави това на мен, Франси. Забрави всичко друго, освен че съм луд по теб.
— Налей да пийнем — каза момичето.
Стаята беше дневна в хотелски апартамент. Интериорът, в бяло и червено, бе доста сковаващ, като в посолство. По белите стени имаше изрисувани червени орнаменти, прозорците бяха закрити с бели венециански щори, с драпирани бели завеси отстрани, а пред газовата камина имаше полукръгъл червен килим с бял кант. Между прозорците беше поставен бял бар с форма на бъбрек.
Дайъл отиде до бара и наля скоч в две чаши, прибави лед и вода и с чашите в ръце прекоси обратно стаята до масичката, върху която от алабастровата купичка все още се издигаше тънка струйка дим.
— Зарежи комарджията — рече Дайъл, като й подаде чашата. — Не друг, а той ще те забърка в каша.
Тя отпи и кимна. Дайъл взе чашата от ръката й и пи от същото място. После се наведе, както държеше и двете чаши, и отново я целуна по устните.
Над вратата, водеща към малкия вестибюл, имаше червени завеси. Те се разделиха на няколко сантиметра и през пролуката надникна лице на мъж с хладни сиви очи, втренчени замислено към двамата, които се целуваха. После завесите отново безшумно се събраха.
След миг силно се захлопна брата и във вестибюла се чуха стъпки. През завесите в стаята влезе Джони де Рюз. В този момент Дайъл вече палеше цигара.
Джони де Рюз беше висок, слаб, мълчалив, облечен в тъмен костюм с елегантна кройка. В ъгълчетата на хладните му сиви очи имаше мрежа от ситни бръчици. Тънките му устни бяха изящно очертани, но не меки, а издължената му брадичка бе раздвоена.
Дайъл, вперил очи в него, направи неопределен жест с ръка. Де Рюз отиде до бара, наля си уиски и го изпи чисто.
Постоя известно Време гърбом, като почукваше по ръба на бара. После се обърна и с бегла усмивка подхвърли:
— Здрасти, мили хора.
Гласът му бе мек, а изговорът — доста провлечен. Веднага след това излезе от стаята през вътрешната врата.
Помещението, в което се озова, беше пищно декорирана спалня с двойно легло. От дрешника извади светлокафяв куфар от телешки бокс и го разтвори върху леглото. Започна да изпразва чекмеджетата на висок скрин и да слага вещите в куфара, като ги подреждаше внимателно и без бързане. През всичкото време тихо си подсвиркваше през зъби.
Когато приготви куфара, хлопна капака му и запали цигара. Известно време стоя неподвижен в средата на стаята. Сивите му очи гледаха стената, без да я виждат. Сетне пак отиде до дрешника и се върна с малък пистолет, пъхнат в кобур от мека кожа с два къси ремъка. Дръпна нагоре левия си крачол и затегна кобура върху глезена си. После вдигна куфара и отново влезе в дневната.
Очите на Франсин Лий рязко се присвиха, щом видя куфара.
— Отиваш ли някъде? — попита тя с ниския си дрезгав глас.
— Да-да. Къде е Дайъл?
— Наложи се да си тръгне.
— Колко жалко — промълви меко Де Рюз. Пусна куфара на пода и застана до него, като измерваше с невъзмутим поглед стройната фигура на момичето от глава до пети. — Наистина жалко. Приятно ми е да се навърта тук. Аз съм скучна компания за теб.
— Май не е лъжа, Джони.
Той се бе навел към куфара, но се изправи, без да го докосне, и подхвърли небрежно:
— Помниш ли Мопс Паризи? Днес го срещнах в града.
Очите й се разшириха, а после почти се затвориха. Зъбите й леко изтракаха. За миг челюстта й се стегна. Де Рюз продължаваше да я оглежда.
— Имаш ли намерение да предприемеш нещо? — попита тя.
— Мисля да попътешествам — рече Де Рюз. — Вече не съм тъй спонтанен както някога.
— Ще се покриваме значи — продума тихо Франсин Лий. — Къде отиваме?
— Няма да е покриване, а пътешествие — безстрастно заяви Де Рюз, — и не ние, ами аз. Заминавам сам.
Тя седеше загледана в него, съвсем неподвижна, и дори мускулче не трепваше по лицето й.
Де Рюз бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейл, който се отваряше като книга. Хвърли пачка сгънати банкноти в скута на момичето и отново прибра портфейла. Тя не докосна парите.
— Ще са ти предостатъчни, докато си намериш ново другарче за игра — безизразно отбеляза той. — Не казвам, че няма да ти пратя още, ако се нуждаеш.
Тя бавно се изправи и банкнотите се плъзнаха от полата й на пода. Ръцете й бяха прилепени до тялото с тъй здраво стиснати юмруци, че се очертаваха сухожилията. Очите й бяха помръкнали и потъмнели.
— Значи всичко е свършено между нас, така ли, Джони?
Той вдигна куфара си. С две широки крачки тя бързо се изпречи пред него. Опря ръка на сакото му. Той остана съвсем неподвижен, а очите му се усмихваха с разбиране, но не и устните му. Парфюмът й погъделичка ноздрите му.
— Знаеш ли какъв си ти, Джони? — Дрезгавият й глас премина почти в шепот. Той я изчака да продължи. — Наивник, Джони. Наивник.
Той кимна леко.
— Шах. Пратих ченгетата подир Мопс Паризи. Не обичам гангстерите, мила. Винаги съм готов да ги издам на ченгетата. Готов съм дори да пострадам, като се боря срещу тях. На миналото е сложен кръст. Край.
— Пратил си ченгетата подир Мопс Паризи и смяташ, че той не го знае. Но може би е научил. Затова бягаш от него… Това беше шега, Джони. Само те занасям. Друга е причината да ме напуснеш.
— Може пък просто да си ми омръзнала, мила.
Тя отметна глава и се изсмя рязко, едва ли не с нотка на истерия. Де Рюз не помръдна.
— Ти не си мъжко момче, Джони. Мекушав си. Джордж Дайъл е по-корав от теб. Бива ли да си тъй мекушав, Джони?
Отстъпи назад, втренчена в лицето му. В очите й проблесна и се изгуби болезнен копнеж.
— А си хубав. Господи, как може да си толкова хубав! Много жалко, че си мекушав.
Без да направи никакво движение, Де Рюз изрече тихо:
— Не мекушав, мила… просто малко сантиментален. Обичам да отгатвам кой кон ще бъде най-бърз, да се забавлявам с картите, да търкалям малките червени кубчета с бели точки по тях. Харесват ми рисковите игри, включително и тези с жени. Но когато губя, не се сърдя, нито прибягвам до измама. Просто се премествам на следващата игрална маса. Е, всичко хубаво.
Той се наведе, вдигна куфара и я заобиколи. Прекоси стаята и мина през червените завеси, без да се обърне, Франсин Лий остана на мястото си, заковала невиждащи очи в пода.
Застанал под стъкления навес пред страничния вход на „Чатъртън“, Де Рюз огледа „Айрълоу стрийт“ в двете посоки, а после насочи очи към припламващите светлини на „Уилшър стрийт“ и към тихата тъмна пресечка отстрани.
Дъждът валеше косо и почти безшумно. Една капка се стече от навеса, падна върху огънчето на цигарата и то изсъска. Той вдигна куфара и тръгна по „Айрълоу стрийт“ към колата си. Тя беше паркирана чак на съседния ъгъл — лъскав черен пакард, дискретно украсен с хромирани лайсни.
Спря, отвори вратата и от вътрешността на колата към него мигом се насочи пистолет. Оръжието опря в гърдите му и глас се обади:
— Стой! Горе лапите, пиленце.
Де Рюз едва различи човека в колата. Слабо лице с орлов профил, което не се виждаше добре на оскъдната отразена светлина. Усещаше болка в гръдната си кост от натиска на пистолета. Зад него приближиха бързи стъпки и друг пистолет го подпря в гърба.
— Доволен ли си? — попита различен глас.
Де Рюз пусна куфара, вдигна ръце и ги опря в покрива на колата.
— Добре де — уморено изрече той. — Какво е това… обир ли?
От колата се чу зъл смях. Отзад го фраснаха по гърба.
— Отстъпи… бавно!
Де Рюз отстъпи, като държеше ръцете си вдигнати много високо.
— Не толкова високо, заплес! — заплашително из ръмжа мъжът отзад. — Само до раменете.
Той смъкна малко ръцете си. Човекът от колата излезе и се изправи пред него. Отново опря пистолета си в гърдите му, протегна дългата си ръка и разкопча палтото му. Де Рюз се наклони назад. Дългата ръка пребърка джобовете и го опипа под мишниците. Трийсет и осем калибровия пистолет в кожен кобур, прикрепен на пружина, престана да му тежи под едната ръка.
— Намерих един, Чък. Нещо откъм теб?
— На кръста няма.
Мъжът отпред отстъпи настрани и взе куфара.
— Мърдай, пиленце. Ще се повозим в нашата бричка.
Тръгнаха надолу по „Айрълоу стрийт“ към голяма лимузина, син линкълн със светла ивица през средата. Мъжът с орловия профил отвори задната врата.
— Влизай!
Де Рюз се подчини примирено, като приведе глава под покрива на колата и изплю фаса от цигарата във влажния мрак. В носа го лъхна слаба особена миризма, сякаш на презрели праскови или на бадеми. Седна вътре.
— Ти до него, Чък!
Линкълнът се понесе по „Ривърсайд“ и подмина входа на Грифит Парк.
— Къде отиваме, младши? — небрежно попита Де Рюз.
— Кротко — изръмжа Чък. — Ще видиш.
— Нещо като въоръжен обир, а?
— Кротко — отново го сряза Чък.
— Да не сте хора на Мопс Паризи? — прозвуча бавно и глухо въпросът на Де Рюз.
Бандитът с червеното лице трепна и надигна пистолета си от коляното.
— Предупредих те, кротко!
— Прощавай, младши — измърмори Де Рюз.
После подпря пистолета на крака си, бързо го насочи към човека до себе си и дръпна списъка с лявата ръка.
Оръжието издаде тъп приглушен звук — съвсем незначителен.
Чък изкрещя и ръката му отскочи нагоре в рязка конвулсия. Пистолетът отхвръкна от нея и падна на пода. Дясната ръка на бандита се стрелна към лявото рамо.
Де Рюз премести маузера в дясната си ръка и здраво опря дулото му в кръста на Чък.
— Полека, момче, полека. Не давай на ръцете си да палуват. Ритни сега оня патлак насам. Бързо!
Чък ритна по пода към него големия автоматичен пистолет. Де Рюз пъргаво се пресегна и го вдигна. Слаболикият шофьор метна бърз поглед през рамо и колата изви леко встрани, после отново пое правата линия.
Де Рюз замахна с големия пистолет. Маузерът беше твърде лек, за да послужи за зашеметяване. Удари силно Чък по слепоочието. Той изстена и се свлече напред, дращейки с нокти по стъклената преграда.
— Газът! — изскимтя. — Газът! Той ще пусне оня газ!
Де Рюз го удари повторно, още по-силно. Чък се стовари на пода и замря, подобен на безформена купчина.
Линкълнът отби от „Ривърсайд“, мина през един мост и по алея за езда излезе на тесен черен път, пресичащ игрище за голф. Движеха се сред дървета, в пълен мрак, с голяма скорост, занасяйки се ту вляво, ту вдясно, сякаш шофьорът точно това целеше.
Де Рюз възстанови равновесието си и опипом потърси дръжката на вратата. Нямаше дръжка. Той сви устни и фрасна преградата с пистолета. Дебелото стъкло бе сякаш каменен зид.
Мъжът с орловия профил се наклони встрани и се раздаде съскащ звук. Миризмата на бадеми бързо започна да се изостря.
Де Рюз трескаво измъкна носна кърпа от джоба и я притисна до носа си. Шофьорът отново се беше изправил и караше приведен напред, сгушил глава между раменете си.
Де Рюз приближи дулото на пистолета до стъклената преграда, точно зад шофьора, който се опита да се дръпне по-встрани. Стреля четири пъти в бърза последователност, затворил очи и извърнал глава като някоя нервна жена.
Никакво стъкло не се разхвърча. Когато Де Рюз погледна отново, видя назъбена кръгла дупка в преградата и на същата височина — звездовидна пукнатина в предното стъкло на автомобила, без да е счупено. Стовари пистолета върху ръбовете на дупката и успя да откърти парче стъкло. Газът вече влизаше в носа му и през кърпичката. Усещаше главата си като балон. Пред погледа му всичко играеше и се размазваше.
Слаболикият шофьор се сви на топка, отвори вратата от своята страна, изви волана в обратната посока и изскочи навън.
Колата прехвърли ниския насип край пътя, измина криволичейки няколко метра и се блъсна странично в дърво. Корпусът се изкриви и една от задните врати се отвори.
Де Рюз се хвърли навън през нея с главата напред. Ударът в меката земя за миг изкара въздуха му. После дробовете му се изпълниха с чист въздух. Запълзя по корем и лакти, като държеше главата си ниско, а ръката с пистолета — вдигната нагоре.
Слаболикият беше застанал на колене на няколко метра. Де Рюз го видя как измъкна пистолет от джоба си и го вдигна.
Пистолетът на Чък затрещя и заподскача в ръката на Де Рюз, додето пълнителят се изпразни. Човекът насреща бавно се свлече и тялото му се сля с тъмните сенки и мократа земя. Далеч по „Ривърсайд драйв“ профучаваха коли. От дърветата се стичаха дъждовни капки. Единствено хълмът на Грифит Парк се очертаваше на прихлупеното небе. Всичко друго тънеше в мрак и тишина.
Де Рюз пое дълбоко дъх и се изправи. Хвърли празния пистолет, извади фенерче от джоба на палтото си, вдигна яка и плътно я притисна към носа и устата си. После отиде до колата, изключи светлините и насочи лъча на фенерчето към мястото на шофьора. Бързо се наведе вътре и завъртя вентила на меден цилиндър, подобен на пожарогасител. Свистенето на газа престана.
След това приближи мъжа с орловия профил. Беше мъртъв. В джобовете му не намери портфейл, но имаше пръснати банкноти и монети, цигара, рекламен кибрит на клуб „Египет“, два резервни пълнителя и трийсет и осем калибровия му собствен пистолет. Той си го прибра където му беше мястото, изправи се и се отмести от проснатото на земята тяло.
Погледна отвъд тъмата над речното корито на Лос Анджелис към светлините на Глендейл. Малко преди тях мигаше самотен зелен неонов надпис: „Клуб Египет“.
Де Рюз се подсмихна и се върна при линкълна. Измъкна тялото на Чък върху мократа земя — червеното му лице сега изглеждаше синьо на светлината на фенерчето. Отворените очи бяха пусти. Гръдният кош не помръдваше. Де Рюз остави фенерчето до себе си и пак се залови с пребъркване на джобове.
Откри обичайните неща, които човек носи у себе си, включително и портфейл с шофьорско свидетелство, издадено на името на Чарлз льо Гран, хотел „Метропол“, Лос Анджелис. Намери още рекламни кибрити на клуб „Египет“ и хотелски ключ, към който беше прикрепена пластинка с надпис: „809, хотел «Метропол»“.
Пусна ключа в джоба си, затръшна отворената задна врата на линкълна и седна зад кормилото. Колата запали и той даде на заден, за да освободи сплесканата броня от дървото, после мина по меката пръст и излезе на пътя. Щом стигна „Ривърсайд“, включи светлините и подкара обратно към Холивуд. Паркира автомобила под вечнозелени дървета пред тухлена жилищна сграда на Кенмор, половин пресечка северно от булевард „Холивуд“. Блокира запалването и извади куфара си. Тъкмо се отдалечаваше, когато светлина от входа на сградата падна върху предния регистрационен номер.
Де Рюз се запита защо бандитите бяха използвали кола с номер 5А6 — един от даваните на малцина привилегировани.
От една дрогерия се обади за такси. Таксито го откара обратно в „Чатъртън“.
Апартаментът беше празен. В топлия въздух се носеше уханието на познатия парфюм и цигарен дим, навярно съвсем доскоро вътре бе имало някой. Де Рюз влезе в спалнята, погледна дрехите в двете ниши и предметите върху тоалетката, после се върна в червено-бялата дневна и си приготви съвсем леко разредено уиски.
Сложи веригата на външната врата, занесе питието в спалнята, свали изкаляните дрехи и си сложи друг костюм в строг десен, но с контешка кройка. Отпи от уискито и завърза черно шалче под яката на разкопчаната отгоре бяла риза.
Почисти цевта на малкия маузер, сглоби го наново и след като постави още един патрон в пълнителя, пак пъхна пистолета в кобура на крака си. След това си изми ръцете и занесе чашата до телефона.
Първият номер, който избра, беше на „Кроникъл“. Поиска да го свържат с Уернър от отдел „Граждански дела“. От слушалката се разнесе провлечен глас:
— Уернър на телефона. Давай, почвай да ме занасяш.
Де Рюз каза:
— Обажда се Джон де Рюз, Клод. Би ли проверил в картотеката си за автомобил, калифорнийска регистрация, номер пет „А“ шест.
— Трябва да е на някой скапан политик — отвърна провлеченият глас и изчезна нанякъде.
Де Рюз седеше неподвижно, загледан в бялата, вертикално набраздена колона в ъгъла. Върху нея бе поставена червено-бяла купа с червени и бели изкуствени рози, при вида на която той презрително сбърчи нос. Гласът на Уернър отново се обади:
— Лимузина, марка „Линкълн“, производство хиляда деветстотин и трийсета, регистрирана на името на Хюго Кандлис, комплекс Каза Де Оро, „Клиъруотър стрийт“ две, девет, четири, две, Западен Холивуд.
Де Рюз подхвърли с тон, който не изразяваше нищо:
— Не беше ли той онова прочуто дрънкало?
— Да. Голямата уста. Мистър „Свидетелят е ваш“. — Уернър понижи глас: — Казвам го само на теб, Джони, не е за публикуване. Той е само един търбух, на когото далавери му дай. Дори не е умен. Просто достатъчно дълго се е подвизавал в града, за да разпознава продажните душици. Някаква сензация ли?
— Ами, не — небрежно отвърна Де Рюз. — Просто колата му забърса моята и изобщо не спря.
Затвори, допи си уискито и стана да си сипе друго. Разтвори телефонния указател върху бялото бюро и потърси номера на Каза Де Оро. Избра го. Телефонистката на комплекса му съобщи, че мистър Хюго Кандлис е извън града.
— Свържете ме с апартамента му — каза Де Рюз. Обади се хладен женски глас.
— Да, на телефона е мисис Хюго Кандлис. Какво желаете, моля?
— Аз съм клиент на мистър Кандлис — заяви Де Рюз — и ми е нужно на всяка цена да го открия. Можете ли да ми помогнете?
— Много съжалявам — отвърна хладният, почти ленив глас. — Съпругът ми внезапно бе повикан извън града. Дори не знам къде замина, но очаквам да ми се обади по-късно тази вечер. След като си е тръгнал от клуба…
— А кой беше клубът? — уж между другото попита Де Рюз.
— Клуб „Делмар“. Та ви казвах, след клуба изобщо не се прибра у дома. Ако желаете да му предам нещо…
— Благодаря, мисис Кандлис. Може би ще ви позвъня по-късно.
Той затвори, а по лицето му бавно пропълзя мрачна усмивка. Отпи от повторно напълнената чаша и потърси телефонния номер на хотел „Метропол“. Обади се и поиска да го свържат с „мистър Чарлз льо Гран от осемстотин и девет“.
— Шест-нула-девет — пропя механично телефонистката. — Свързвам ви. — А миг по-късно: — Не отговаря.
Де Рюз й благодари, извади от джоба си ключа с пластинката и погледна номера върху нея. Беше 809.
Сам, портиерът в клуб „Делмар“, стоеше облегнат на облицования с полиран камък вход и гледаше потока от коли, профучаващи по „Сънсет булевард“. Светлините на фаровете дразнеха очите му. Беше уморен и искаше да си е у дома. Мечтаеше си за цигара и яка глътка джин. Щеше му се дъждът да спре. Когато валеше, в клуба обикновено жива душа не се мяркаше.
Отдръпна се от стената и няколко пъти се разходи по дървената настилка, като пляскаше с огромните си черни ръце в големи бели ръкавици. Опита да си подсвирква „Валсът на кънкьорите“, но не улучи мелодията и вместо него подхвана „Печалната дама“. Тя и без това нямаше мелодия.
Де Рюз се появи иззад ъгъла откъм „Хъдсън стрийт“ и застана до него край стената.
— Хюго Кандлис тук ли е? — попита той Сам, без да го погледне. Сам цъкна неодобрително.
— Няма го.
— А идвал ли е?
— Моля, мистър, идете да питате вътре.
Де Рюз извади от джоба ръката си в ръкавица и взе да върти петдоларова банкнота около показалеца си.
— Там да не би да знаят повече от теб?
Вперил очи в банкнотата, Сам бавно се усмихна.
— Виж, туй си е вярно, шефе, Да… той беше тук. Идва, кажи-речи, всеки ден.
— Кога си тръгна?
— Май трябва да беше към шест и половина.
— Синия линкълн ли караше?
— То се знай. Само че не го кара той. Вие що питате?
— Тогава валеше — рече спокойно Де Рюз. — Доста силно валеше. Може да не е бил с линкълна.
— Как да не е бил. С линкълна беше — възрази Сам. — Че нали аз го турих да седне вътре. Той на друго не се качва.
— Номерът пет „А“ шест ли беше? — не му даваше мира Де Рюз.
— Точно тъй — потвърди Сам и се позасмя. — Номер за големци.
— Шофьора познаваш ли?
— Ами да… — подзе Сам и изведнъж сепнато млъкна. Почеса черната си брадичка с пръста си в бялата ръкавица, голям колкото банан.
— Абе магаре да ми викат, ако не си е сменил пак шофьора. Тоз хич не бях го и виждал досега.
Де Рюз пъхна сгънатата банкнота в огромната бяла лапа на Сам. Той я грабна, но внезапно в големите му очи проблесна подозрение.
— Ами вие що толкоз питате, мистър?
— Питам и си плащам — отряза го Де Рюз.
Той отново свърна зад ъгъла по „Хъдсън“ и се качи в черния си пакард. Сви по „Сънсет булевард“ и оттам пое на запад, като стигна почти до Бевърли Хилс. Там намали и започна да се взира към табелите по ъглите. „Клиъруотър стрийт“ опасваше един хълм и от нея се откриваше панорамна гледка към града. Каза Де Оро, на ъгъла на „Паркинсън“, беше модерен комплекс с луксозни вилички, заобиколени от тухлена стена с червени керемидки върху нея. Имаше приемна в отделна сграда и голям частен гараж на „Паркинсън“, точно срещу стената.
Де Рюз паркира на отсрещната страна на улицата пред гаража и остана в колата, наблюдавайки през големия прозорец на остъкления офис как пазачът, облечен в безукорно чист бял гащеризон, седеше, качил крака върху бюрото, четеше списание и плюеше през рамо към невидим плювалник. Де Рюз излезе от колата, прекоси улицата малко по-нагоре, после се бърна и се вмъкна в гаража незабелязан от пазача.
Колите бяха подредени в четири редици — две успоредно на белите стени и две една срещу друга в средата. Имаше много празни места, но и немалко вече прибрани автомобили. Повечето бяха големи скъпи закрити модели и само две-три лъскави открити спортни коли.
Имаше една-единствена лимузина. Регистрационният й номер беше 5А6. Добре поддържана кола — чиста и блестяща, тъмносиня, със светла ивица. Де Рюз си свали едната ръкавица и постави ръка върху решетката на радиатора. Съвсем студена. Опипа гумите и си погледна пръстите. По кожата беше полепнала малко ситна прах. Нямаше и следа от кал върху протектора, само напълно суха прах.
Тръгна обратно покрай редицата от тъмни корпуси на автомобили и надникна през отворената врата на тесния офис. След миг пазачът малко стреснато вдигна глава.
— Да се е завъртял насам шофьорът на Кандлис? — попита го Де Рюз.
— Откакто съм дошъл в три часа, не.
— Не е ли ходил в клуба да прибере стария?
— Не, едва ли. Не е изкарвал оная грамада отвътре. Пък с друго не ходи.
— А той самият къде се е паркирал?
— Кой? Матик ли? Там, зад виличките на баровците са жилищата за прислугата. Ама май го чух да споменава, че бил в някакъв хотел. Чакай да се сетя… — Човекът смръщи вежди.
— Да не би в „Метропол“? — помогна му Де Рюз. Пазачът на гаража се напъна да си спомни, а през това време мъжът не откъсваше поглед от върха на брадичката му.
— Да, тоз беше май. Ама не съм съвсем сигурен. Матик не е от бъбривите.
Де Рюз му благодари, прекоси улицата и пак се качи в пакарда. Подкара към центъра на града.
В девет и двайсет и пет вече беше на ъгъла на „Седма“ и „Спринг“, където се намираше „Метропол“.
Беше стар хотел, някога от най-луксозните, а сега колебливо люшкащ се между сравнително сносно заведение и бърлога с лоша слава в полицията. Вътре имаше омазнена и потъмняла дървена ламперия и твърде много огледала с олющени позлатени рамки. Твърде много беше и димът, събрал се под ниския таван на фоайето, и твърде много безделници търкаха износените му кожени кресла.
Блондинката зад щанда за пури, оформен като голяма подкова, вече не беше в първа младост и очите й бяха станали цинични от маневриране с ухажори на дребно. Де Рюз се облегна върху стъкления плот, бутна назад шапката си и отдолу се показа острата му черна коса.
— „Кемъл“, миличка — каза той с ниския си, типичен за комарджия глас.
Жената постави пакета пред него, пусна монетата в касата и пъхна рестото от десет цента под лакътя му с бегла усмивка. Очите й не криеха, че го харесва. Тя се облегна срещу него и приближи главата си дотолкова, че той долови парфюма в косите й.
— Кажи ми нещо — рече Де Рюз.
— Какво? — меко попита тя.
— Можеш ли да разбереш кой живее в осемстотин и девета, без да даваш обяснения на администратора?
Блондинката изглеждаше разочарована.
— Защо сам не го попиташ, мистър?
— Много съм срамежлив — обясни Де Рюз.
— Да бе!
Тя отиде до телефона зад щанда, говори известно време, заела морно грациозна поза, и пак се приближи до Де Рюз.
— Името е Матик. Говори ли ти нещо?
— Май не. Много благодаря. Как се чувстваш в тоя хубав хотел?
— Кой те излъга, че е хубав?
Де Рюз се усмихна, докосна шапката си и се отдалечи. Очите й тъжно го проследиха. Облегна острите си лакти на щанда и подпряла брадичка върху дланите си, продължи да гледа след него.
Де Рюз прекоси фоайето, качи се по три стъпала и влезе в асансьор с отворена клетка, който се залюля рязко при потеглянето.
— Осми — каза той и се облегна на решетката, с ръце в джобовете.
Осмият етаж беше последен в „Метропол“. Де Рюз тръгна по дълъг коридор, който миришеше на боя. След завоя в дъното се озова точно пред осемстотин и девета стая. Почука на вратата от тъмно дърво. Никой не отвори. Наведе се, погледна през празната ключалка и отново почука. Сетне извади ключа от джоба си, отключи и влезе.
На две от стените имаше прозорци, но затворени. Вътре вонеше на уиски. Лампата на тавана светеше. Имаше широко легло с месингови рамки, тъмно бюро, два кафяви кожени люлеещи се стола, нощно шкафче с плоска кафява бутилка от уиски върху него, почти празна и без капачка. Де Рюз я подуши, приседна на ръба на шкафчето и заоглежда стаята. Очите му обходиха тъмното бюро срещу леглото, стената с входната врата и стигнаха до друга врата, под която се виждаше светлина. Отиде до нея и я отвори.
Мъжът лежеше ничком върху жълтеникавокафявия керамичен под на банята. Кръвта около него беше почти черна и лепкава. От две подгизнали места на главата на мъжа по врата му и оттам на пода се бяха стекли тъмночервени струйки. Кръвта отдавна беше спряла да тече.
Де Рюз свали едната си ръкавица, наведе се и с два пръста опипа мястото, където би трябвало да се усеща пулсът. Поклати глава и отново си сложи ръкавицата. Излезе от банята, затвори вратата и отиде да отвори единия от прозорците. Надвеси се навън и известно време вдишва чистия, напоен с влага въздух, като през тънките къси струи гледаше тесния отрязък от тъмна задна уличка.
След малко затвори прозореца, загаси лампата в банята, взе табелка „Не безпокойте“ от най-горното чекмедже на бюрото, угаси осветлението и излезе. Окачи табелката на дръжката на вратата, върна се при асансьорите и напусна хотел „Метропол“.
Франсин Лий си тананикаше със затворена уста по тихия коридор на „Чатъртън“. Тананикаше си неуверено, без сама да знае точно какво, и ръката й с нокти, лакирани в яркочервено, придържаше зелената кадифена пелерина да не се свлече от раменете й. Под мишницата на другата си ръка бе пъхнала увита бутилка.
Отключи вратата, отвори я и спря, като рязко смръщи вежди. Остана неподвижна, като се мъчеше да си припомни нещо. Все още не бе съвсем трезва.
Точно тъй, беше оставила лампите да светят, а сега бяха угасени. Разбира се, може камериерката да е влизала. Продължи напред, забави се, докато разтвори червените завеси, и мина в дневната.
Светлината от камината се плъзгаше по червено-белия килим и хвърляше медни отблясъци върху два лъскави черни предмета. Лъскавите черни предмети се оказаха обувки. Изобщо не помръдваха.
Франсин Лий издаде сподавено възклицание. Дългите, красиво оформени нокти на ръката й, придържаща пелерината, се впиха в шията й.
Чу се щракване и лампионът до едно кресло светна. В креслото седеше Де Рюз и я наблюдаваше сурово.
Беше с палто и шапка. Очите му мигом потулиха израза си и станаха далечни и зареяни.
— Излизала ли си, Франси? — рече той. Момичето бавно се отпусна на ръба на извито в дъга канапе и остави бутилката до себе си.
— Нафирках се — съобщи тя. — Смятах, че ще ми се отвори апетит. После си казах, че не е зле отново да се нафиркам. — И побутна бутилката.
— Струва ми се, че шефът на твоя приятел Дайъл е отвлечен — подхвърли небрежно Де Рюз, сякаш за него случката беше без значение. Франсин Лий бавно разтвори уста и като че при това движение цялата й красота изчезна. Лицето й се превърна в застинала измъчена маска, върху която ярко пламтяха петната от ружа. От устата й всеки момент май щеше да се изтръгне писък. След малко Франсин Лий отново я затвори, лицето й пак стана миловидно и тя заяви с далечен глас:
— Ще има ли полза, ако кажа, че не знам за какво става дума?
Каменното изражение на Де Рюз не се промени. Той заговори:
— Когато оттук слязох на улицата, двама бандити ме нападнаха. Единият се беше спотаил в колата ми. Естествено, възможно е те да са ме забелязали другаде… и после да са ме проследили дотук.
— Така е станало — задъхано промълви Франсин Лий. — Сигурно така е станало, Джони.
Издължената му брадичка леко се отмести.
— Натикаха ме в голям линкълн, лимузина. Биваше си я колата. Имаше дебела стъклена преграда, дето не щеше да се счупи, и здраво затворени врати без дръжки отвътре. На предната седалка имаше резервоар с невадски газ — цианид, който шофьорът можеше да пуска в задната част, без самият той да го вдиша. Изведоха ме по шосето край Грифит Парк към клуб „Египет“. Нали го знаеш оня участък общинска земя, близо до летището? — Той млъкна за малко, потърка веждата си и продължи: — Не откриха маузера, който понякога нося на глезена си. Шофьорът блъсна колата и аз се измъкнах.
Той разпери пръстите на ръцете си и сведе поглед към тях. В ъгълчетата на устните му се появи бегла ледена усмивка.
— Нямам нищо общо с това, Джони — продума Франсин Лий. Гласът й беше по-мъртъв от ланското лято. Де Рюз продължи:
— Оня, който се е возил в колата преди мен, вероятно не е имал пистолет. Бил е Хюго Кандлис. Автомобилът е копие на неговия собствен — същият модел, същият цвят, същият номер — но друг автомобил. Някой доста се е постарал. Кандлис си е тръгнал от клуб „Делмар“ с подменената кола в шест и трийсет. Съпругата му твърди, че бил извън града. Говорих с нея преди час. Лимузината му не е напускала гаража от обед. Жена му може да е наясно, че е отвлечен, а е възможно и да не знае.
Франсин Лий несъзнателно мачкаше с пръсти полата си. Устните й трепереха. Де Рюз добави спокойно и безизразно:
— Шофьорът на Кандлис е застрелян в хотела си днес следобед или привечер. Ченгетата още не са научили. Доста труд е хвърлил някой, Франси. Не би искала да си замесена в подобна афера, нали, скъпоценна моя?
Франсин Лий наведе глава и се втренчи в пода.
— Трябва да пийна нещо — с пресипнал глас се обади тя. — Съвсем изтрезнях и се чувствам ужасно.
Де Рюз стана и отиде до белия бар. Изпразни остатъка от бутилката в чаша и се върна при момичето. Застана пред нея, като държеше чашата така, че тя да не може да я достигне.
— Много рядко ставам груб, мила, но в такива моменти не е лесно да бъда спрян, повярвай ми. Ако знаеш нещо за цялата история, сега е моментът да си изпееш всичко.
Подаде й чашата. Тя глътна уискито наведнъж и сиво-сините й очи се проясниха малко. Бавно проговори.
— Нищо не знам, Джони. Поне не в смисъла, който ти имаш предвид. Но тази вечер Джордж Дайъл ми направи предложение да заживеем заедно и каза, че можел да измъкне пари от Кандлис, като го заплаши, че ще издаде мръсния номер, дето оня погодил на някакъв гангстер от Рино.
— Много хитреят тия навлеци от Мексико — процеди Де Рюз. — Рино е моя територия, момичето ми. Познавам всички гангстери там. Та кой е човекът?
— Казва се Запарти.
— Запарти се казва управителят на клуб „Египет“ — промълви бавно Де Рюз.
Франсин Лий рязко се изправи и се вкопчи в ръката му.
— Не се бъркай, Джони! За Бога, не можеш ли веднъж поне да си стоиш настрани?
Де Рюз поклати глава, отправи й лека иронична усмивка, сетне освободи ръката си от пръстите й и отстъпи встрани.
— Аз се возих в колата им, мила, и разходката никак не ми хареса. Вдишах от техния невадски газ. В тялото на оня наемен убиец има куршуми от моя пистолет. При това положение не съобщя ли на ченгетата, попадам под ударите на закона. А щом има отвлечен и аз се обадя в полицията, най-вероятно на жертвата ще й видят сметката. Запарти наистина е гангстер от Рино, така че това, което ти е казал Дайъл, се връзва. Ако Мопс Паризи се е хванал със Запарти, ето ти мотива да забъркат и мен. Паризи в капка вода би ме удавил.
— Защо трябва съвсем сам да се изпречиш насреща им, Джони? — с отчаяние възкликна Франсин Лий.
Той продължи да се усмихва със стиснати устни и мрачни очи.
— Двама ще бъдем, мила. Вземи си дълго палто. Вън още ръми.
Тя го погледна с разширени очи. Пръстите на протегнатата й ръка — тая, с която бе стискала рамото му — сковано се разпериха и тя изви китката си в жест, сякаш да се предпази. От страх гласът й прозвуча съвсем глухо.
— Аз ли, Джони?… О, моля ти се, недей…
— Обличай си палтото, момичето ми — подкани я меко Де Рюз. — Направи се хубава. Може би за последен път излизаме заедно.
Тя мина покрай него, като се олюляваше. Де Рюз внимателно докосна рамото й, задържа ръката си за миг и промълви почти шепнешком:
— Не си ги насочила ти към мен, нали, Франси?
Тя посрещна с каменно лице изпълнения му с болка поглед, издаде хриплив, сподавен звук, рязко отдръпна рамото си от ръката му и бързо отиде в спалнята.
Миг по-късно болката в очите на Де Рюз изчезна и отново ъгълчетата на устните му се извиха в скептична усмивка.
Де Рюз наблюдаваше с притворени очи пръстите на крупието как се плъзнаха назад по масата и се опряха на ръба. Бяха дебелички и заоблени, а към върховете изтъняваха; изящни, гъвкави пръсти. Де Рюз вдигна глава и го погледна в лицето. Беше плешив мъж на неопределена възраст, със спокойни сини очи. Нямаше буквално нито един косъм на черепа си.
Де Рюз отново насочи поглед към ръцете на крупието. Дясната леко се бе извила. Копчетата на ръкава на кафявото му кадифено сако с кройката на смокинг се опираха върху ръба на масата. По лицето на Де Рюз отново плъзна тънката студена усмивка.
Беше поставил три сини чипа на червено. При това завъртане топчето спря на 2 — черно Крупието плати на двама от четиримата други участници в залагането. Де Рюз бутна напред пет сини чипа и ги постави върху черния ромб. После извърна глава наляво и се загледа в рус младеж с яко телосложение, който заложи три червени чипа на нулата. Прекара език по устните си и погледна още по-встрани, към близкия ъгъл на доста тясното помещение, Франсин Лий седеше на канапе до стената, облегнала глава назад.
— Мисля, че разгадах тайната, мила — каза й Де Рюз. — Ясно ми е вече.
Франсин Лий примигна и изправи глава. Пресегна се към чашата върху ниската кръгла масичка пред себе си. Отпи и се втренчи в пода, без да проговори.
Де Рюз пак погледна към русия младеж. Останалите трима играчи вече бяха направили залаганията си. Крупието издаваше нетърпение, но и бдителност.
— Как тъй винаги печелите с нулата, когато аз печеля с червено, и с двойна нула, когато аз съм на черно? — обърна се Де Рюз към блондина.
Той се подсмихна, сви рамене и не отговори. Де Рюз постави ръка върху сукното с чиповете и тихо, но отчетливо каза:
— Попитах ви нещо, мистър.
— Може пък аз да съм тоя, дето е измислил ролетката — троснато отвърна русият. — Пък и обичам да ментя.
— Какво става, топката ли бавим? — рязко се намеси един от другите играчи.
— Моля, направете залозите си, господа — обади се крупието. Де Рюз го погледна и рече:
— Давай!
Крупието завъртя ролетката с лявата си ръка и пак с нея подхвърли топчето към отсрещния край.
Дясната му ръка не помръдна от ръба на масата. Топчето спря на „черно 28“ до нулата. Русият се изсмя.
— Близко — рече той, — близко.
Де Рюз преброи чиповете си и грижливо ги подреди в купчинки.
— Загубих шест бона — заяви той. — Номерът е малко недомислен, но все пак носи печалба. Кой е управителят на това обирджийско заведение?
Крупието бавно се усмихна и погледна Де Рюз право в очите.
— „Обирджийско заведение“ ли казахте? — попита тихо. Де Рюз кимна. Не си направи труда да му отговори.
— Май ми се счу, че казахте „обирджийско заведение“ — настоя крупието. Пристъпи на място и отпусна тежестта си върху единия крак.
Трима от играчите бързо прибраха чиповете си и отидоха до малкия бар в ъгъла на помещението. Поръчаха си за пиене и се облегнаха до стената, наблюдавайки Де Рюз и крупието. Русият не помръдна, а само иронично се подсмихваше.
— Тц, тц — цъкна той замислено. — Какви обноски имате.
Франсин Лий допи чашата си и отново облегна глава на стената. Очите й крадешком следяха Де Рюз изпод спуснатите дълги мигли.
След миг се отвори скрита в стената врата и се появи грамаден мъж с черни мустаци и много буйни черни вежди. Крупието го мерна и с поглед му посочи Де Рюз.
— Точно тъй, счу ми се, че казахте „обирджийско заведение“ — повтори безизразно.
Здравенякът приближи до Де Рюз и опря лакът в неговия.
— Вън — нареди му равнодушно.
Русият широко се ухили и пъхна ръце в джобовете на тъмносивия си костюм. Здравенякът изобщо не го погледна.
Де Рюз хвърли през масата поглед към крупието и рече:
— Ще си прибера обратно моите шест бона и стига за днес.
— Вън — с досада повтори мъжагата, като заби лакътя си в кръста на Де Рюз. Плешивото крупие любезно се усмихна.
— Ей, ти — сопна се здравенякът на Де Рюз. — Нали няма да ми се опъваш сега?
Де Рюз го погледна с насмешлива изненада.
— Я виж, биячът бил тук — подхвърли спокойно. — Заеми се с него, Ники.
Русият измъкна дясната ръка от джоба си и замахна. Черната топка, привързана на ремък, блесна на ярката светлина и с глух удар се стовари върху тила на едрия мъжага. Той посегна към Де Рюз, който пъргаво се отмести и измъкна пистолет изпод мишницата си. Здравенякът се вкопчи в ръба на игралната маса и тежко се строполи на пода. Франсин Лий се изправи и от гърлото й се изтръгна неясен звук.
Русият отскочи встрани, извъртя се и изгледа бармана. Той постави ръцете си върху тезгяха. Тримата, които бяха играли на ролетката, изглеждаха силно заинтригувани, но не помръдваха.
— Средното копче на десния му ръкав, Ники — обади се Де Рюз. — Мисля, че е медно.
— Да, да.
Русият заобиколи масата и прибра тежката топка в джоба си. Приближи до крупието, хвана средното от трите копчета на десния му маншет и силно го дръпна. При второто дръпване то се откъсна и от ръкава след него се проточи тънка жица.
— Правилно — небрежно изрече русият и пусна омекналата ръка на крупието.
— Сега ще си прибера моите шест бона — заяви Де Рюз. — А после ще идем да си поговорим с шефа ти. — Крупието бавно кимна и посегна към рафта с чипове до игралната маса.
Едрият мъжага на пода не помръдваше. Русият опипа хълбока му и измъкна изпод колана отзад четирийсет и пет калибров автоматичен пистолет. Залюля го в ръката си и приветливо се усмихна на всички присъстващи.
Минаха по балкон, който гледаше към салон за хранене и дансинг. До ушите им достигнаха леките звуци на динамичен джаз, изпълняван от гъвкаво полюшващи се музиканти. С музиката долетя миризма на храна, цигарен дим и пот. Балконът беше висок и гледката долу имаше вид на декор, заснет с издигната камера.
Плешивото крупие отвори врата в дъното на балкона и влезе, без да се обръща назад. Русият, когото Де Рюз беше нарекъл Ники, го последва, сетне Де Рюз и Франсин Лий.
Озоваха се в къс коридор, осветен от лампи с матирани глобуси. Вратата в края му беше като от боядисан метал. Крупието натисна някакъв уговорен сигнал с дебеличкия си пръст върху малък звънец отстрани. Разнесе се жужене като при освобождаване на врата с електрическа ключалка. Крупието побутна ръба и влезе.
Приветливата стая беше нещо средно между кабинет и канцелария. Срещу вратата под прав ъгъл бяха разположени камина и зелено кожено канапе. Мъжът, седнал на канапето, остави вестника си настрани, вдигна очи и физиономията му. Внезапно стана морава. Беше дребен, с кръгла главичка и изопнато мургаво лице. Черните му очички без блясък наподобяваха бакелитови копчета.
По средата на стаята имаше голямо бюро и от едната му страна стоеше много висок мъж с шейкър за коктейли в ръцете си. Главата му бавно се извърна и той погледна през рамо към четиримата, които влязоха в стаята, без да престане ритмично да разклаща съда. Имаше изпито лице с дълбоко хлътнали очи, отпусната сивкава кожа и късо подстригана червеникава коса без път в нея. На лявата му буза се открояваше тънък белег, подобен на пречупен кръст.
Високият остави шейкъра, обърна се и се втренчи в крупието. Човекът на канапето не помръдна, ала в неподвижната му поза се долавяше напрегната готовност за скок.
— Май се канят да ни обират — съобщи крупието. — Нищо не можех да сторя. Изкараха от строя Големия Джордж.
Русият жизнерадостно се усмихна и извади от джоба си четирийсет и пет калибровия пистолет. Насочи го към пода.
— Тоя пък си мисли, че било обир — възкликна той. — Как да не се пукнеш от смях!
Де Рюз затръшна тежката врата, Франсин Лий се отдалечи от него в срещуположния на камината ъгъл на стаята. Той не я погледна. Мъжът на канапето обаче я огледа, а след нея и останалите. Де Рюз тихо обясни:
— Високият е Запарти. Дребният е Мопс Паризи.
Русият отстъпи встрани, като остави само крупието да стърчи в средата на стаята. Четирийсет и пет калибровият пистолет държеше под прицел мъжа на канапето.
— Точно тъй, аз съм Запарти — потвърди високият и хвърли любопитен поглед към Де Рюз.
После се обърна гърбом, отново взе шейкъра, извади запушалката и напълни плитка чаша. Пресуши я на един дъх, избърса устата си с тънка ленена кърпичка и много внимателно я нагъна в джобчето си така, че трите й крайчета да се показват.
Де Рюз пусна тънката си студена усмивка и докосна с пръст края на лявата си вежда. Дясната му ръка беше в джоба на сакото.
— С Ники разиграхме малка сценка — рече той. — Налагаше се, та да не се чудят момчетата отвън, ако се вдигне малко повечко шум при влизането ни тук.
— Интересно звучи — съгласи се Запарти. — За какво искахте да ме видите?
— За оная кола с газа, с която разхождате хората — поясни Де Рюз.
Човекът на канапето направи рязко движение и ръката върху коляното му отскочи като ужилена.
— Недейте… или давайте, ако повече ви харесва, мистър Паризи — рече му Ники. — Въпрос на вкус.
Паризи отново замръзна. Ръката му се отпусна върху късото дебело бедро.
Де Рюз излезе напред в средата на стаята, близо до крупието. Полюляваше се, отделил пети от пода. Сивите му очи проблясваха сънливо, но лицето му беше уморено и изопнато, вече не младо.
— Може и неволно да си се оказал забъркан в тая история, Запарти, но не ми се вярва. Говоря за синия линкълн номер пет „А“ шест, на предната седалка с контейнер с невадски газ. Нали го знаеш, Запарти, оня газ, дето в тоя щат го пускат на осъдените на смърт за убийство.
Запарти преглътна и голямата му адамова ябълка подскочи нагоре и надолу. Той изду устни, сви ги и отново ги изду.
Мъжът на канапето се изсмя високо, сякаш всичко това го забавляваше.
Глас, който не принадлежеше на никого от присъстващите в стаята, рязко отсече:
— Русият, я пусни патлака. Другите да вдигнат ръце горе.
Де Рюз погледна към отворения капак в стената зад бюрото. През отвора се подаваше ръка с пистолет, но не се виждаше нито тяло, нито лице. Светлината в стаята отчетливо открояваше ръката с пистолета. Оръжието беше насочено, кажи-речи, право към Франсин Лий.
— Дадено — бързо каза Де Рюз и вдигна празните си ръце.
— Това трябва да е Големия Джордж — промърмори русият. — Отпочинал и свеж. — Той разтвори дланта си и четирийсет и пет калибровият пистолет тупна на пода пред него.
Паризи пъргаво се изправи и измъкна изпод мишницата си пистолет. Запарти също извади револвер от чекмеджето на бюрото и го стисна здраво.
— Изчезвай и не се показвай повече — изкомандва той към отвора в стената. Капакът се захлопна.
Запарти рязко направи знак с глава на плешивото крупие. Откакто беше влязъл в стаята, той не бе шавнал и на косъм.
— Връщай се на мястото си, Луис. И горе главата.
Крупието кимна, обърна се и излезе от стаята, като внимателно затвори вратата зад себе си. Франсин Лий глуповато се изкиска. Вдигна ръка и придърпа плътно наметката си около шията, сякаш в стаята беше студено. Но прозорци нямаше и огънят в камината пръскаше топлина.
Паризи изсвистя през зъби, с бърза стъпка приближи Де Рюз и пъхна пистолета си под носа му, тласкайки главата му назад. С лявата си ръка пребърка джобовете му и извади колта, после го опипа под мишниците, заобиколи го, провери за оръжие на кръста и пак застана пред него.
Сетне отстъпи малко и удари Де Рюз по бузата с дръжката на единия пистолет. Де Рюз остана съвършено неподвижен, само главата му малко се килна от удара с твърдия метал.
Паризи отново го удари на същото място. От скулата на Де Рюз лениво се проточи струйка кръв. Главата му увисна, а коленете му омекнаха. Бавно се свлече долу и се облегна на лявата си ръка, като разтърсваше глава. Тялото му се преви на две и краката му се подгънаха. Дясната му ръка се поклащаше, увиснала до левия глезен.
— Стига толкова, Мопс — обади се Запарти. — Не се настървявай на кръв. Тия хора трябва да говорят.
Франсин Лий отново се разсмя, съвсем нелепо. Тя се плъзна покрай стената, опряла ръка на нея.
Паризи задиша тежко и се отдръпна от Де Рюз с щастлива усмивка на кръглото си мургаво лице.
— Отдавна го чакам това — каза той.
Когато се отдалечи на около два метра от прилегналия на пода мъж, изпод левия крачол на Де Рюз проблесна малък и тъмен метален предмет, който мигом се озова в ръката му. Раздаде се рязък гръм и откъм пода се надигна оранжево-зелено пламъче.
Главата на Паризи се отметна назад. Под брадичката му се появи кръгла дупка. Почти веднага се уголеми и почервеня. Пръстите му се разхлабиха и изтърваха двата пистолета. Тялото му се олюля и той тежко се стовари на пода.
— Господи Боже! — промълви Запарти и се прицели с пистолета си. Франсин Лий пронизително изпищя и се нахвърли отгоре му с дращене, ритане и задъхани хлипове.
Пистолетът изтрещя два пъти и два куршума се забиха в стената. Посипа се мазилка.
Жената се стрелна към пода, опряна на колене и длани. Изпод роклята се оголи дългият й строен крак.
Русият, приклекнал на едно коляно, отново със своя четирийсет и пет калибров пистолет в ръка, изръмжа възхитен:
— Че тя го обезоръжи, копелето недно!
Запарти се изправи с празни ръце, а изражението на лицето му бе страшно. Върху опакото на дланта му имаше дълга червена драскотина. Револверът му лежеше на пода до Франсин Лий. Ужасените му очи го гледаха невярващо. Паризи изхърка веднъж и застина.
Де Рюз се изправи. Малкият маузер приличаше на играчка в ръката му. Гласът му, все едно много отдалеч, изрече:
— Дръж под око оня капак, Ники…
Извън стаята не се чуваше шум, отникъде нито звук. Запарти стоеше до бюрото вкаменен, с мъртвешки вид. Де Рюз се наведе и докосна Франсин Лий по рамото.
— Добре ли си, мила?
Тя подви крака под себе си, надигна се и застана права, загледана в Паризи. Тялото й се тресеше от нервни тръпки.
— Прости ми, мила — тихичко продума Де Рюз до ухото й. — Изглежда, съм отсъдил погрешно за теб.
Той извади носна кърпа от джоба си, наплюнчи я, после леко потърка лявата си буза и погледна кръвта върху кърпичката.
— Големия Джордж трябва пак да си е легнал — обади се Ники. — Глупак излязох, че не го застрелях.
Де Рюз кимна леко и промълви:
— Да-а. Цялото представление не го биваше. Къде са ви палтото и шапката, мистър Запарти? Искаме да ви поразходим с нас.
Вече под сенките на вечнозелените дървета, Де Рюз каза тихо:
— Ето я там, Ники. Никой не я е закачал. Добре е да огледаш наоколо.
Русият се измъкна иззад кормилото на пакарда и отиде под дърветата. Повъртя се малко от същата страна на улицата, където бяха спрели, после се промъкна до големия линкълн пред тухлената жилищна сграда на Северен Кенмор.
Де Рюз се наведе към облегалката на предната седалка и щипна Франсин Лий по бузата.
— Сега си отиваш у дома, мила… с този танк. По-късно ще се видим.
— Джони — вкопчи се тя в ръката му, — а ти какво ще правиш? За Бога, не ти ли стигна веселбата тази вечер!
— Не още, момичето ми. Мистър Запарти иска да ни разправи разни неща. Струва ми се, че една разходка с оная подвижна газова камера ще го пооживи. Във всеки случай тя ми е нужна като доказателство.
Той погледна изкосо към Запарти, сгушил се в ъгъла на задната седалка. Запарти издаде хриплив гърлен звук и се втренчи пред себе си с помръкнало лице.
Ники се върна през улицата и застана до колата, опрял крак на стъпалото.
— Няма ключове — съобщи той. — У теб ли са?
— То се знае — отвърна Де Рюз.
Извади ключовете от джоба си и ги подаде на Ники. Той заобиколи откъм страната на Запарти и отвори вратата.
— Хайде вън, мистър!
Запарти сковано излезе и се изправи под ситно ръмящия дъждец, като беззвучно мърдаше устни. След него от колата се измъкна и Де Рюз.
— Карай, моето момиче.
Франсин Лий се премести зад волана на пакарда и включи стартера. Моторът заработи с ритмично бръмчене.
— Довиждане, мила — меко продума Де Рюз. — Да ми стоплиш чехлите. И една голяма услуга ще ти искам. Не се обаждай на никого.
Пакардът потегли по тъмната улица, под големите вечнозелени дървета. Де Рюз го проследи, докато зави зад ъгъла. После побутна с лакът Запарти.
— Да вървим. Ще се повозиш на задната седалка на газовия си автомобил. Няма да можем да те заредим с нужната порция заради дупката в стъклото, но миризмата ще ти хареса. Отиваме някъде към покрайнините. Цяла нощ има пред нас да си поиграем заедно.
— Сигурно си давате сметка, че това е отвличане — дрезгаво продума Запарти.
— И колко ми е драго, да знаеш — измърка Де Рюз. Те прекосиха улицата — трима мъже, крачещи без бързане един до друг. Ники отвори здравата задна врата на линкълна. Запарти влезе. Ники затръшна вратата, седна зад волана и пъхна ключовете в стартера. Де Рюз седна до него и намести крака от двете страни на контейнера с газ. Миризмата все още се усещаше в цялото купе.
Ники подкара автомобила, направи обратен завой по средата между двете пресечки и се насочи по Франклин, а после по Лос Фелиз към Глендейл. След малко Запарти се наведе напред и задумка по стъклото. Де Рюз постави ухо на дупката в преградата зад главата на Ники. Дрезгавият глас на Запарти изрече:
— Каменна къща… „Касъл роуд“… в наводнения район на Ла Кресента.
— Боже, ама той бил пъзльо и половина — измърмори Ники, без да откъсва очи от пътя пред себе си. Де Рюз кимна и каза замислено:
— Не ще да е само това. След като Паризи е мъртъв, дума не би обелил, освен ако не разчита на някакъв изход.
— Аз пък ще се оставя да ме утрепят от бой, ама няма да отворя уста — отсече Ники. — Я ми запали една отрова, Джони.
Де Рюз запали две цигари и подаде едната на русия. После погледна назад към дългото тяло на Запарти, свито в ъгъла на колата. Крайпътна лампа освети за миг изпитото му лице, като силно подчерта сенките по него.
Голямата кола безшумно прекоси „Глендейл“ и се насочи по склона към Монтроуз. Оттам излязоха на магистралата Сънланд, която ги изведе до изоставения наводнен район на Ла Кресента.
Откриха „Касъл роуд“ и поеха по него към планината. След няколко минути стигнаха до каменна къща. Беше встрани от пътя, отделена от него от широко пространство, вероятно някогашна поляна, а сега пустош, покрита със сбит пясък, осеян с камъчета и няколко едри скални къса. Точно преди нея пътят правеше завой от деветдесет градуса и завършваше пред останки от бетонна стена, съборена от наводнението през трийсет и четвърта, на връх Нова година.
Ники спря колата, изключи светлините и извади от жабката голям никелиран фенер. Подаде го на Де Рюз. Той излезе от колата и спря за миг с ръка върху отворената врата, хванал фенера. Измъкна пистолет от джоба на палтото и отпусна ръка до бедрото си.
— Тоя май шикалкави нещо — рече той. — Както гледам, вътре няма жива душа.
Надникна към Запарти, ухили му се мрачно и закрачи през неравния пясък към къщата. Външната врата беше открехната, подпряна от купчина навят пясък.
Де Рюз тръгна към ъгъла на постройката, като внимаваше да не се изпречва пред отвора на вратата. Движеше се покрай страничната фасада и гледаше нагоре към закованите с дъски прозорци, зад които не проникваше никаква светлина. Застана безмълвен под дъжда, питайки се защо външната врата е отворена. После си спомни, че преди няколко месеца бе имало ново наводнение, не чак толкова голямо като предишното, но все пак достатъчно, за да отвори вратата на фасадата към планината.
На съседните парцели се мержелееха две къщи с гипсова мазилка, и двете изоставени. По-нататък, настрани от речното корито, на един по-височък хълм се виждаше осветен прозорец. Беше единствената светлинка, докъдето поглед стигаше.
Де Рюз се върна пред къщата, промъкна се през отворената врата, влезе вътре и се ослуша. Мина много време, преди да включи фенера.
Къщата нямаше миризма на жилище. Миришеше на поле. В предната стая имаше само пясък, няколко изпотрошени мебели и петна по стените над тъмната ивица, очертаваща нивото на водата, където бяха висели картините.
Де Рюз мина по къс коридор в кухня, където на мястото на умивалника зееше дупка с пропаднала в нея ръждива печка. После влезе в спалнята. До момента не беше чул никакъв звук в къщата.
Спалнята беше квадратна и тъмна. Към пода бе залепнал килим, вкоравен от засъхнала кал. Имаше метално легло с ръждясала пружина, наполовина покрита с лекьосан от водата дюшек.
Изпод леглото се подаваха два крака. Бяха големи крака в светлокафяви високи обувки, над които се подаваха лилави чорапи със сив кант. От чорапите нагоре се виждаха крачолите на пепитен панталон.
Де Рюз стоеше съвсем неподвижен и шареше с лъча на фенера по краката. Леко примлясна, остана така няколко минути, без да помръдва, сетне остави фенера изправен на пода, тъй че отразената светлина от тавана слабо разсейваше мрака в стаята.
Хвана дюшека и го издърпа от леглото. Пресегна се и докосна ръката на човека, опънат на пода. Беше леденостудена. Сграбчи го за глезените и го задърпа, но мъжът беше едър и тежък. По-лесно беше да се отмести леглото над него.
Запарти отпусна глава, леко извърната настрани, върху тапицираната облегалка. Очите му бяха плътно стиснати и се мъчеше да избегне доколкото е възможно лъча от големия фенер, проникващ през клепачите му.
Ники приближи фенера до лицето му, като го святкаше и гасеше в монотонен ритъм.
Де Рюз стоеше с един крак върху стъпалото на автомобила до отворената врата и гледаше през дъжда. На мъгливия хоризонт слабо проблясваше самолетна кула.
— Не знаеш кой метод ще свърши работа — безгрижно подхвърли Ники. — Видях веднъж как един рухна само защото полицаят си беше поставил нокътя върху трапчинката на брадичката му.
Де Рюз прихна сподавено.
— Тоя е жилав — рече. — Ще трябва да измислиш нещо по-добро от фенера.
Ники продължаваше да светка и гаси.
— Знам аз как — измърмори, — ама не ща да си цапам ръцете.
След малко Запарти вдигна длани пред лицето си, после бавно ги отпусна и заговори. Приказваше с нисък монотонен глас, затворил очи пред насочения фенер.
— Паризи замисли отвличането. Разбрах чак кога то всичко беше свършило. Преди около месец Паризи просто насилствено ме принуди чрез двама от мафиотите си да го подкрепя. Научил по някакъв начин, че Кандлис ми измъкна двайсет и пет бона, за да защитава брат ми по обвинение в убийство, а после продаде малкия. Не съм го съобщил аз на Паризи. До тази вечер дори не знаех, че му е известно. Дойде в клуба към седем часа и разправя: „Пипнали сме един твой приятел, Хюго Кандлис. Чисти сто бона ще ударим за нула време. Твоята работа е само да помогнеш парата да се разпръсне по масите тук и да се омеша с други мангизи. Трябва да се съгласиш, защото ти даваме дял от печалбата… и защото ти ще си на топа на устата, ако нещо се провали.“ Това е почти всичко. После Паризи седна да чака своите хора. Доста се притесни, когато не се появиха. Един пък излезе, за да се обади от някаква бирария.
Де Рюз дръпна от цигарата, която криеше в дланта си.
— Кой свърши работата? — попита. — И ти как разбра, че Кандлис е тук?
— Мопс ми каза — отвърна Запарти. — Само дето не знаех, че е мъртъв.
Ники се засмя и няколко пъти бързо присветна с фенера.
— Задръж за малко — каза му Де Рюз.
Ники насочи лъча неподвижно към побелялото лице на Запарти. Той размърда устни и отвори веднъж очи. Бяха невиждащи като очите на умряла риба.
— Дяволски е студено тук — обади се Ники. — Какво ще правим с тоя?
— Ще го вкараме в къщата и ще го вържем за Кандлис — рече Де Рюз. — Тъкмо да се топлят двамката. А утре сутринта ще наминем да проверим дали не му е хрумнало нещо ново.
Запарти потрепери. В ъгъла на окото му проблесна нещо, подобно на сълза. След секунда мълчание продума:
— Добре. Аз замислих цялата работа. Колата с невадския газ беше моя идея. Не исках парите. Исках Кандлис, и то мъртъв. В петък ще стане една седмица, откак обесиха малкия ми брат в „Сан Куентин“. Настана тишина. Ники измърмори нещо под носа си. Де Рюз нито помръдна, нито издаде звук. Запарти продължи:
— Матик, шофьорът на Кандлис, също беше в играта. Мразеше шефа си. Трябваше да кара подменената кола, тъй че всичко да изглежда наред, а после да се покрие. Само че още докато вървеше подготовката, взе да се налива като бъчва. Паризи престана да му се доверява и нареди да го очистят. Така че друго момче караше колата. Валеше дъжд и това помогна.
— По-добре звучи — съгласи се Де Рюз, — но не е всичко.
Запарти рязко сви рамене, леко отвори очи срещу лъча и почти се усмихна.
— Какво, по дяволите, искаш повече? Филия, намазана от двете страни ли?
— Искам да ми посочиш оня, дето ви насъска по мен… Добре, зарежи. Сам ще се оправя.
Той отмести крак от стъпалото и запрати фаса си далеч в тъмнината. Затвори с трясък задната врата и седна отпред. Ники прибра фенера, намести се зад волана и включи двигателя.
— Карай нанякъде, където да се обадя за такси, Ники — каза Де Рюз. — После се повозете с тоя около час и позвъни на Франси. Ще й оставя съобщение за теб.
Русият бавно завъртя глава.
— Ти си приятел на място, Джони, и много те харесвам. Само че и без това отидохме твърде далеч. Тая кола сега ще я закарам пред полицията. Не забравяй, че у дома под старите си ризи държа разрешително за частен детектив.
— Отпусни ми час, Ники — помоли Де Рюз. — Само един час.
Колата пое надолу по хълма, прекоси магистралата „Сънланд“ и по склона на друг хълм се насочи към Монтроуз. След малко Ники се обади:
— Дадено.
Часовникът върху бюрото в приемната на Каза Де Оро показваше един и дванайсет. Приемната беше обзаведена в старинен испански стил, с черни и червени индиански килимчета, столове, обковани с декоративни гвоздеи, с кожени възглавнички, обточени с ресни от кожа. Сиво-зелените врати от маслиново дърво бяха окичени с грубовати панти от ковано желязо.
Слабичък спретнат чиновник с напомадени руси мустаци и рус алаброс седеше, облегнал лакти на бюрото. Погледна часовника и се прозя, като почука зъби с лъскавите си нокти.
Вратата откъм улицата се отвори и влезе Де Рюз. Свали шапка, размаха я и отново си я сложи, като дръпна ниско периферията й. Очите му бавно обходиха пустата приемна, после той приближи до бюрото и плесна върху него ръката си в ръкавица.
— Кой номер е вилата на Хюго Кандлис? — попита.
Чиновникът, изглежда, се подразни. Погледна часовника, после Де Рюз и пак часовника. Усмихна се надменно и изрече с лек акцент:
— Дванайсет „це“. Нали няма да искате да съобщавам за вас… в този час?
— Не — отвърна Де Рюз.
Извърна се и тръгна към голяма врата с ромбовидно стъклено прозорче. Приличаше на врата към много луксозна тоалетна.
Щом посегна към дръжката, зад гърба му се разнесе остро иззвъняване.
Де Рюз хвърли поглед през рамо и отново се върна до бюрото. Чиновникът доста бързо дръпна ръката си от звънеца. После със студен и оскърбителен сарказъм заяви:
— Бъдете любезен да забележите, че не сте по паднал на мястото, което вероятно ви е нужно.
По скулите на Де Рюз избиха тъмночервени петна. Пресегна се, улови обточения с ширит ревер на чиновника и го дръпна така, че оня се опря с гърди на бюрото.
— Що за духовитости пускаш, фукльо?
Чиновникът пребледня, но все пак успя отново да натисне звънеца с трепереща ръка.
Шишкав мъж с костюм като чувал и сиво-кафява перука, закриваща само темето му, се появи от вътрешната врата зад бюрото, вдигна дебелия си показалец и рече:
— Ей!
Де Рюз пусна чиновника и безизразно се загледа в пепелта от пура, посипана върху сакото на шишкото.
— Аз съм охраната на комплекса. Ако си решил да се ежиш, с мен ще си имаш работа.
— Вижда се, че с теб ще намерим общ език — каза Де Рюз. — Ела за малко в ъгъла.
Отидоха в дъното на приемната и седнаха край една палма. Шишкото се прозя добродушно, надигна перуката си от единия край и се почеса отдолу.
— Аз съм Кувалик — представи се той. — Някой път и на мен ми е идвало да го цапардосам тоя швейцарец. Та каква е работата?
— Умееш ли да си държиш езика зад зъбите? — попита Де Рюз.
— Не. На мен ми дай да дрънкам. В това тежкарско място друго забавление не ми е останало.
Кувалик извади от джоба си наполовина изпушена пура и си опърли носа, додето я запали.
— Този път ще трябва да си траеш — каза Де Рюз.
Той бръкна под палтото си, извади портфейла и отдели две десетдоларови банкноти. Нави ги около пръста си на тръбичка и пъхна тръбичката в джобчето на шишкото. Кувалик примигна, но нищо не каза.
— В апартамента на Кандлис има един човек на име Джордж Дайъл. Колата му е отвън, така че няма къде другаде да е. Искам да се видя с него, без да съобщават името ми. Можеш ти да ме заведеш и да останеш с мен.
— Ами то е малко късно — предпазливо продума шишкото. — Може да си е легнал.
— Ако си е легнал, значи е сбъркал леглото — отряза Де Рюз. — Ще трябва да стане.
Шишкото се изправи.
— Не ми харесва туй, дето подозирам, ама ми харесват десетачките ти — рече той. — Ще вляза и ще видя дали са будни. А ти стой мирен.
Де Рюз кимна. Кувалик мина покрай стената и се изниза през врата в ъгъла. Както вървеше, под сакото му се подаде квадратният край на грубо изработен кобур. Чиновникът го проследи, после метна презрителен поглед към Де Рюз и извади пиличка за нокти.
Минаха десет минути… петнайсет. Кувалик не се върна. Внезапно Де Рюз се изправи смръщен и се запъти към вратата в ъгъла. Чиновникът зад бюрото настръхна и стрелна с очи телефона, но не го докосна.
Де Рюз излезе през вратата и се озова в покрита галерия. Дъждът бавно се стичаше по наклонените керемиди на покрива. Мина през вътрешен двор, в средата на който имаше басейн, ограден в овална мозаечна рамка от пъстроцветни плочки. Прекоси двора и видя, че в другия край се разклонява на няколко по-малки подобни пространства. В дъното на дворчето вляво светеше прозорец. Де Рюз наслуки тръгна към него и като доближи, различи на вратата номер 12С.
Изкачи две широки стъпала, натисна звънеца и чу звука му някъде далеч вътре. Нищо не се случи. След малко позвъни отново и опита да отвори вратата. Беше заключена. Стори му се, че отвътре долавя слабо приглушено тропане.
Постоя още малко в дъжда, после заобиколи виличката по тясна подгизнала пътечка и се озова отзад. Опита черния вход — и той заключен. Де Рюз изруга, измъкна пистолета изпод мишницата си, постави шапката си върху стъкленото прозорче на задната врата и го строши с дръжката на пистолета. Вътре с лек звън се посипа стъкло. Прибра оръжието, намести шапката на главата си и провря ръка през прозорчето, за да отключи.
Кухнята беше просторна и уютна, с черни и жълти керамични плочки и видът й беше такъв, сякаш се използваше главно за приготвяне на питиета. На фаянсовия плот бяха наредени две бутилки „Хайг енд Хайг“, бутилка „Хенеси“ и разни красиви шишета с ликьор. Къс коридор водеше към дневната. В ъгъла имаше роял със запален лампион до него. Друга лампа светеше на ниска масичка с питиета и чаши. В камината тлееха недогорели дърва. Шумът от тропането се усили.
Де Рюз прекоси дневната и през вратата, заобиколена с драперия, влезе в друг коридор, а оттам в спалня с красиво облицовани стени. Тропането се раздаваше от ниша. Де Рюз отвори вратата й и видя вътре човек. Седеше на пода гърбом, сред джунгла от окачени на закачалки рокли. Лицето и глезените му бяха вързани с хавлиени кърпи. Китките му също бяха вързани на гърба. Беше много плешив, като крупието в клуб „Египет“.
Един миг Де Рюз го гледа сурово смръщен, после внезапно се усмихна, наведе се и го развърза.
Мъжът изплю един парцал, изруга дрезгаво и взе да рови сред дрехите в дъното на нишата. Измъкна се, стиснал нещо рошаво в ръцете си, пооправи го малко и го нахлупи на плешивата си глава.
Това отново го превърна в Кувалик, охранителя на комплекса.
Изправи се, като продължаваше да ругае, и се отдръпна от Де Рюз с крива усмивка на дебелото си лице. Дясната му ръка се стрелна към кобура на кръста.
— Разправяй — каза Де Рюз, като разпери ръце и седна на малка, облечена с кретон табуретка.
Един миг Кувалик мълчаливо се взира в него, после махна ръката си от пистолета.
— Видях, че свети — подхвана той, — затова натиснах звънеца. Отвори висок мургав мъж. Често съм го виждал да идва. Това е Дайъл. Рекох му, че един човек отвън в приемната иска да го види, без да се вдига шум, и не ще да си каже името.
— Постъпил си като глупак — отсъди сухо Де Рюз.
— Тогава не, ама малко след туй — ухили се Кувалик и изплю от устата си парченце от парцала. — Взех, че те описах. Ей тогаз вече излязох същински глупак. Той се усмихна някак особено и ме покани да вляза за малко. Минах покрай него, а той затвори вратата и ръгна пистолет в бъбрека ми. Попита ме: „Казваш, че бил целият облечен в тъмно, така ли?“ Викам му: „Да, ама защо тоз патлак?“ А той: „Не е ли един със сиви очи, леко къдрава черна коса и яка челюст?“ Пък аз: „Да бе, копеле, ама за какво ти е патлакът?“ А той: „Ей за това“ — и ме гости с него отзад по главата. Строполих се като чувал с картофи, но не бях изгубил съзнание. Тогаз се показа жената на Кандлис, двамата ме вързаха, тикнаха ме в нишата, и туйто. Чух ги да шумолят наоколо още малко и после стана тихо, додето ти позвъни. По лицето на Де Рюз плъзна ленива мека усмивка.
Тялото му бе съвсем отпуснато на стола. Движенията му изведнъж станаха плавни и забавени.
— Офейкали са — тихо продума той. — Били са предупредени. Който го е направил, не е постъпил много умно.
— Аз съм охранител врял и кипял — рече Кувалик — и мога да понеса шока. В какво са замесени тия?
— Що за жена е мисис Кандлис?
— Брюнетка, бива си я на вид. Стръвна на мъже, както се казва. Малко похабена и изнервена. На всеки три месеца нов шофьор назначават. И тук в комплекса има един-двама, на които е хвърлила око. Тоя жиголо, дето ме цапардоса, също трябва да е нейна бройка.
Де Рюз погледна часовника си, кимна и се наклони напред, за да стане.
— Май е време да се обърнем към закона. Имаш ли приятели в града, на които искаш да услужиш с информация за отвличане?
— Прибързваш малко — прекъсна го един глас.
От коридора в стаята с бърза стъпка Влезе Джордж Дайъл и се изправи пред тях с автоматичен пистолет с дълга тънка цев и заглушител. В очите му имаше трескав лудешки блясък, но жълтеникавият му пръст върху спусъка на малкия пистолет не потрепваше.
— Не сме изчезнали — поясни той. — Не бяхме готови още. Макар тая идея да звучи добре… за вас двамата.
Дебелата ръка на Кувалик посегна към кобура на кръста.
Малкият автоматичен пистолет с черен заглушител издаде кратък тъп звук, който мигом се повтори.
От сакото на Кувалик отпред се вдигна облаче прах. Ръцете му рязко се разтърсиха, очичките му силно се разшириха като семенца, изскочили от шушулката си. Свлече се тежко и застина неподвижен на пода върху левия си хълбок, с гръб към стената. Перуката му се беше килнала над ухото.
Де Рюз му хвърли бърз поглед и отново насочи очи към Дайъл. Никакво чувство не пролича по лицето му, нито дори вълнение.
— Ти си откачен глупак, Дайъл — проговори той. — Така унищожи и последния си шанс. Можеше да блъфираш. Но това не беше единствената ти грешка.
— Така е — отвърна спокойно Дайъл. — Сега го разбирам. Не биваше да пращам момчетата по теб. Направих го, защото ми се прииска. Така става, когато не подхождаш професионално.
Де Рюз леко кимна и изгледа Дайъл почти приятелски.
— Интересувам се просто ей така… Кой те предупреди, че играта се е провалила?
— Франси… само дето никак не побърза да го стори — с ярост изрече Дайъл. — А сега заминавам, тъй че известно време няма да мога да й изкажа благодарност.
— Никога няма да успееш — каза Де Рюз. — Няма да се измъкнеш от щата. Няма да докоснеш дори цент от парите на шефа си. Тъкмо в момента цялата история се разправя в полицията.
— Ще се измъкнем — отсече Дайъл. — За път имаме достатъчно пари, Джони. Сбогом.
Лицето на Дайъл се изопна и ръката, в която държеше пистолета, се вдигна рязко. Де Рюз притвори очи и се стегна да посрещне ужасния шок. Малкият пистолет не изгърмя. Зад гърба на Дайъл се разнесе шумолене и в стаята се появи висока чернокоса жена в сиво кожено палто. Върху косата й, завита на руло на тила, бе прикрепена шапчица. Беше от красавиците, които са много слаби, почти безплътни. Червилото на устните й изглеждаше черно, на бузите нямаше руж.
С хладен, ленив глас, който не отговаряше на напрегнатото й изражение, тя попита:
— Коя е Франси?
Де Рюз широко отвори очи, стегна мускули и дясната му ръка се запрокрадва към гърдите.
— Франси е моята приятелка — поясни той. — Мистър Дайъл се опитваше да ми я отнеме, но няма нищо. Той е хубаво момче и не е чудно, че може да има която си пожелае.
Лицето на високата жена внезапно потъмня от необуздан гняв. Тя се вкопчи яростно в ръката на Дайъл — в онази, която държеше пистолета.
Де Рюз посегна светкавично към кобура под мишницата си и извади своя трийсет и осем калибров пистолет. Но гърмежът се разнесе не от неговото оръжие, нито от автоматичния пистолет със заглушител в ръката на Дайъл. Беше от грамаден армейски колт с осеминчова цев и трясъкът наподобяваше бомбена експлозия. Изгърмя откъм пода, край дясното бедро на Кувалик, до което го бе стиснала дебелата му ръка.
Изстрелът беше само един. Сякаш невидима гигантска ръка отхвърли Дайъл назад към стената. Главата му се блъсна в нея и красивото мургаво лице мигом се превърна в кървава маска.
Свлече се безжизнено покрай стената, а малкият автоматичен пистолет с черен заглушител падна пред него.
Чернокосата жена се хвърли към оръжието, опряна на колене и длани пред простряното тяло на Дайъл. Успя да го грабне и понечи да го вдигне. Лицето й бе конвулсивно изкривено, между разтворените устни проблясваха тънки и остри хищни зъби. Прозвуча гласът на Кувалик:
— Корав човек съм, врял и кипял охранител.
Грамадният му пистолет отново изтрещя. От устата на жената излезе остър писък. Ударната вълна запокити тялото й върху трупа на Дайъл. Очите й се отвориха и затвориха, пак се отвориха и затвориха. Лицето й стана бяло и безжизнено.
— В рамото е улучена. Не е страшно — обясни Кувалик и се изправи. Разтвори сакото си и се потупа по гърдите.
— Нося предпазна жилетка — гордо обяви той. — Ама си рекох, че ще е по-добре да покротувам малко, та да не вземеше оня да ме опатка в лицето.
Франсин Лий се прозя, протегна дългия си крак, обут в зелена пижама, и се загледа в малкия зелен пантоф върху босото си стъпало. Отново се прозя, стана, поразходи се нервно из стаята и отиде до бара. Сипа си алкохол и бързо го изпи, като рязко потръпна. Лицето й бе изопнато и уморено, очите пусти, с тъмни сенки под тях.
Погледна часовничето на китката си. Беше почти четири сутринта. Ръката й бе все още вдигната, когато трепна от някакъв звук, опря гръб на бара и задиша бързо, на пресекулки.
През червените завеси влезе Де Рюз. Спря, погледна я съвършено безизразно, после бавно свали шапката и палтото си и ги захвърли на един стол. След това свали сакото си и бежовия кобур под мишницата и отиде при барчето с напитки.
Подуши някаква чаша, напълни я до една трета с уиски и го изгълта наведнъж.
— Значи непременно държеше да предупредиш оная гад — рече мрачно, свел поглед към празната чаша в ръцете си.
— Да, трябваше да му се обадя — каза Франсин Лий. — Какво стана?
— Трябвало да се обадиш на гадината — имитира буквално тона и Де Рюз. — Дяволски добре си знаела, че и той е замесен в това. Предпочитала си той да се измъкне, та макар и да ме очисти, за да го постигне.
— Добре ли си, Джони? — попита тя тихо и уморено. Де Рюз не отговори и не я погледна. Бавно сложи чашата върху бара, сипа в нея уиски, доля газирана вода и се огледа за лед. Като не намери, надигна питието, а очите му бяха приковани в белия плот на бара. Франсин Лий промълви:
— Няма нито един човек на света, на който да не е нужна преднина при схватка с теб, Джони. Не би му помогнала, но трябваше да му я осигуря, доколкото го познавах.
— Звучи великолепно — бавно произнесе Джони. — Само дето не съм чак толкова добър. И сега щях да бъда вкочанен труп, ако не беше един комичен хотелски охранител, който ходи на работа с армейски колт и предпазна жилетка.
Франсин Лий помълча малко и продума:
— Искаш ли да изчезна?
Де Рюз я стрелна с поглед, после отново зарея очи встрани. Остави чашата си и се отдалечи от бара. През рамо подхвърли:
— Не, стига да продължаваш да ми казваш само истината.
Седна в дълбоко кресло, облакъти се на него и зарови лице в шепите си. Франсин Лий го гледа известно време, после приближи и приседна отстрани на креслото. Придърпа нежно главата на Де Рюз, за да я опре на облегалката, и взе да милва челото му.
Той затвори очи. Постепенно тялото му се отпусна и гласът му прозвуча сънливо:
— Ти може би спаси живота ми в клуб „Египет“. Приемам, че това ти е дало известно право да под готвиш хубавеца срещу мен.
Франсин Лий продължи да го гали мълчешком по главата.
— Хубавецът е мъртъв — продължи Де Рюз. — Шегаджията го застреля и му отнесе половината физиономия.
Ръката на Франсин Лий застина за миг, после пръстите й отново се задвижиха гальовно.
— И госпожата на Кандлис участваше в цялата история. Доста буйна дама ми се видя. Искала е парите на Хюго и заедно с тях всички мъже на света, освен самия Хюго. Слава Богу, че оцеля. Доста си развърза езика. А също и Запарти.
— Да, миличък — промълви Франсин Лий.
— Кандлис е мъртъв — през прозявка съобщи Де Рюз. — Бил е мъртъв преди още да се намесим. От самото начало са искали неговата смърт на всяка цена. На Паризи му е било все едно, държал е само да му се плати.
— Да, миличък — рече Франсин Лий.
— Останалото ще ти го разправя утре — с все по-сънлив глас добави Де Рюз. — Както схващам, двамата с Ники сме чисти пред закона… Хайде да заминем за Рино и да се оженим… Писна ми от този ергенски живот… Налей ми още едно уиски, моето момиче.
Франсин Лий не помръдна, само пръстите й продължиха леко и успокояващо да милват челото и слепоочията му. Де Рюз се намести по-удобно в креслото и изви глава на една страна.
— Да, миличък.
— Не ме наричай „миличък“ — неясно измърмори Де Рюз. — Казвай ми „наивнико“.
Когато секунда след това потъна в дълбок сън, тя се надигна от креслото и седна срещу него. Остана така, неподвижна, загледана в Де Рюз, подпряла лице върху изящните си дълги ръце с яркочервени нокти.