Немски поети

Устата на едно момиче, което дълго бе лежало в тръстиката

изглеждаше толкова нагризана.

Когато разпориха гърдите й, хранопроводът беше толкова надупчен.

В крайна сметка в една беседка под диафрагмата

намериха гнездо от млади плъхове.

Една сестричка лежеше мъртва.

Останалите живееха от дроб и бъбрек,

пиеха студената кръв и бяха

изживели една красива младост.

И красиво и бързо дойде и смъртта им:

хвърлиха ги всичките във водата.

Ах, как квичаха малките муцуни!

Нося те като рана

върху моето чело, която не се затваря.

Не винаги боли. И не се оттича

от това сърцето мъртво.

Само понякога изведнъж съм сляп и усещам

кръв в устата.

Но знай:

Живея животински дни. Един морски час съм.

Вечер унася клепките ми като гора

и небе.

Любовта ми знае само малко думи:

Толкова хубаво е на кръвта ти.

Самотният кътник на една курва,

която бе умряла незнайна,

носеше златна пломба.

Останалите бяха като по тиха уговорка

угаснали.

Него именно изби гробарят^[1],

заложи го и отиде да танцува.

Тъй като, каза той,

само пръст трябва

да става пръст.

Удавен разносвач на бира беше опънат върху масата.

Някой бе пъхнал между зъбите му

тъмно-светла лилава астра.

Когато откъм гърдите

под кожата

с един голям нож

изрязах езика и небцето

трябва да съм я закачил, тъй като се хлъзна

в наблизо намиращия се мозък.

При зашиването

я поставих в гръдния кош,

между финия талаш.

Напий се до насита в твоята ваза!

Почивай в мир,

малка астра!

Чужда на развитие

е дълбината на мъдреца.

Деца и деца на децата

не го тревожат

не проникват в него.

Да застъпва насоки

Да действа

Да пристига и заминава

е знакът на един свят,

който не вижда ясно.

Пред прозореца ми

— казва мъдрецът —

лежи долина,

в която се събират сенките,

две тополи обграждат пътя,

ти знаеш — накъде.

Перспективизъм

е друга дума за неговата статика:

Да чертае линии

да ги изтегля

по закона на лозови клонки —

да разпръсва лозови вейки —

също рояци, врани,

да изхвърля в зимния пурпур на утринния набожен поглед,

после да го спуска —

ти знаеш — за кого.

ТИ БЕШЕ смъртта ми:

теб успях да задържа

докато всичко друго ми се изплъзваше.

ТВОЯТА

отвъдност тази нощ.

С думи те върнах обратно, ето те,

всичко е истина и очакване

на истинното.

Катери се бобът пред

прозореца ни: помни

кой расте край нас и

го гледа.

Бог, прочетохме, е

само част и още една, разпиляна:

в смъртта

на всички покосени

пораства към себе си.

Там

ни отвежда погледът,

с тази

половина

имаме допир.

Останалият

верен, станалият

верен стих … твоята

къща в Париж —

жертвеник на твоите ръце.

Три пъти продишан

три пъти пробляснат

. . . . . . . . . . . . . . . . .

Става нямо, става глухо

зад очите.

Виждам отровата да разцъфва

във всякакво слово и форма.

Върви. Ела.

Любовта заличава името си:

приписва се на теб.

Кора на нощно дърво, ръждивородени ножове

ти нашепват имената, времето и сърцата.

Една дума, която спеше, когато я чухме,

се плъзга под шумата:

красноречива ще е есента

по-красноречива ръката, която я събира от земята,

свежа като макът на забравянето на устата, които

                                                                                я целуват.

Оженен в забравата

гост-разговорът на нашите

бавни очи.

Оженен сричка за сричка, раздаден

на слепите за деня зарове, към които

посяга играещата ръка, голяма,

в събуждането.

И премногото на моята реч:

наслоено върху малкия

кристал в носията на твоето мълчание.

Положи на мъртвия думите в гроба,

които говореше, за да живее.

Постави тялото му помежду им,

остави го да почувства

езиците на копнежа,

клещите.

Положи върху клепачите на мъртвия словото,

което отказваше на всеки,

който му говореше на Ти,

словото,

покрай което подскачаше кръвта на сърцето му,

когато една ръка, гола колкото неговата,

връзваше всеки, който му говореше на Ти,

за дърветата на бъдещето.

Положи словото върху клепачите:

може би,

ще се появи в окото му, все още синьо,

една втора, по-чужда синевина,

и онзи, който му говореше на Ти,

ще сънува с него: ние.

Черно мляко на утринта ние пием го вечер

ние пием го по обед и сутрин ние пием го нощем

ние пием и пием

копаем гроб в небесата там не се лежи на тясно

Един мъж живее в къщата играе със змиите пише

пише когато се мръква до Германия златната ти коса Маргарете

написва го и излиза пред къщата святкат звездите извиква

обратно своите копои

привиква своите евреи оставя да се изкопае гроб в земята

заповядва ни свирете сега за танц

Черно мляко на утринта ние пием те нощем

ние пием те сутрин и по обед ние пием те вечер

ние пием и пием

Един мъж живее в къщата играе със змиите пише

пише когато се мръква до Германия златната ти коса Маргарете

пепелявата ти коса Суламит копаем гроб в небесата там

не лежим на тясно

Той вика едните забивайте дълбоко в земята другите пейте и свирете

посяга към пистолета в кобура размахва го очите му са сини

едните забивайте дълбоко лопатите другите продължавайте да свирите за танц

Черно мляко на утринта ние пием те нощем

ние пием те сутрин и по обед ние пием те вечер

ние пием и пием

един мъж живее в къщата златната ти коса Маргарете

пепелявата ти коса Суламит той играе със змиите

Крещи свирете по-сладко смъртта смъртта е германски маестро

крещи галете по-тъмно цигулките, после ще се издигнете като дим в небесата

тогава ще имате гроб в облаците там не се лежи на тясно

Черно мляко на утринта ние пием те нощем

ние пием те по обед смъртта е германски маестро

пием те вечер и сутрин ние пием и пием

смъртта е германски маестро окото му е синьо

улучва те с оловен куршум улучва те точно

един мъж живее в къщата златната ти коса Маргарете

насъсква копоите си по нас подарява ни гроб в небесата

играе със змиите и сънува смъртта е германски маестро

златната ти коса Маргарете

пепелявата ти коса Суламит

Когато тишината

настъпва

и денят

си отива

тогава осъзнаваш

какво си

изгубил

и копнееш

за деня

в който твоите желания

ще градят

минало ти.

(Лаодзъ)

I.

В утрото

поле

с кафява пръст

денят

пресича

линията към небето

да бъдеш просто тук

в далечината

се изгубват последните

частици

произнесени думи

проглушаваща тишина

забави

удара на сърцето

за да не разкъсаш

с него

тази тиха пустош

копнеж

лети

във вятъра

моменти

да се отпуснеш и забравиш

да се слееш

далеч от вчера

и утре.

Тишина.

ІІ.

внезапно

тя се къса

нишката към живота

тишина

страх

паника

преминават

през тялото ми

безшумно

страхът се измъква

от своето скривалище

и си проправя

път

тишина

непоносимо е

къде да усиля

звука

?

тишина разкъса

моя свят

разпростира се

в мислите ми

тишина

без звук

чувствам

сам съм

пъпната връв

е скъсана

завинаги?

тази гневна тишина.

ІІІ.

оскъдица от думи

трополи

по масата.

Думи

лежат

като празни гилзи

на пода

последната чаша

шери

на пода

е отдавна

потънала в прах

вцепенена

откакто

ти напусна

тази стая

и твоят мирис

увисна

между стените

и

тази тишина

нощем

когато

денят

бяга от мрака

и се

крие

в спомените

на последното лято

момент

преди твоя звън

да разкъса

тишината.

ІV.

Мълчание.

След вика.

Тишина.

Летаргия.

Следва картината

На стената.

Безмълвно

жестикулират

маски

онемели от вика

ужас

отстъпва място

на безмълвната тишина

Не дишай

стрелката

на стария часовник

бяга бясно

върху повредения циферблат

вечна

тишина

след бурята.

Уморен дух

резигнация.

Мълчаща

тишина.

V.

Невиждане

нечуване

несъществуване

тишина

безмълвна

вечна

безпространствена

тишина

Несъществуване

небъдене

неискане

тишина

най-после да съществуваш

радост

спокойствие

тишина

… и дори тишината

да бе настъпила отново

и да бях изпитал

хиляди болки

по-големи от всякога

бих я търсил отново

тази пуста

изпълнена със сила

тишина.

… дори и да бих умрял

и да се върнех

и те срещнех отново,

дори и да знаех,

че това би означавало нещастие за мен

хиляди пъти по-голямо

изпитано нещастие

бих желал отново да те срещна

бих желал отново да погледна в очите ти

и да спра времето

за този поглед.

(по Е. Фрийд)

вятърът разпръсва

разхвърляни кутийки кола

по обед

провинциална гара

стрелките на стария часовник

бързат в такт на часовете

върху пожълтелия циферблат

смачкан автомат

с последни сили

изхвърля цигари

бързи подозрителни погледи

влакът спира с шумно скърцане

качвам се

никой не слиза.

Времето се влива

в линии

слива се и мержелее

лее се в капки

върху мокрия паваж

на вчерашен спомен

пълзи по хоризонта

в безкрайната далечина

загубва се в онази линия

която разделя вчера от утре

изпарява се

докато седя на моя прозорец.

червено черно червено

бързо

свива колата

в ъгъла

стреля се

безжизнено тяло

изплющява

върху мокрия от дъжда паваж

сирени

проникват

през джунглата на улицата

бягство

смяна на кадър

гуми на кола изквичават

задънена улица

изстрели

край.

И хепи енд.

ТИ ги нарушаваш

ТЕ те пречупват

ТИ ги създаваш

ТЕ те влудяват

ТЕ се множат

ТИ ги мразиш

ТЕ те пазят

ТИ им се присмиваш

ТЕ те предизвикват

но никога ТЕ не ТЕ обичат.

Вечерен вятър

вее в твоята коса

последните лъчи на слънцето

докосват с болка

невидимата линия

между земята топла

и небето

мислите ти

търсят силата

твоят копнеж

потапя спомените

в душата ти

моменти

преди нощта да скрие

твоите сенки

и сънищата ти да пожелаят утрото

завинаги

копнеж

и както слънцето залязва

така боли раздялата

бавно съхнат сълзите от вятъра

но всички мисли

и спомени

ще останат

вечно

в сърцето твое

Щом болката невярна заклеймяваш

И плачът престорен, ти си прав;

Но носиш нещо дяволско по нрав,

Щом с присмех болка явна отминаваш.

Лъжите смело преследвай, где можеш;

Почитай истината, за да си добре,

Тъй буйният ти нрав ще се възпре

И здравето си няма да тревожиш.

Има и радости, неистински обаче,

повече от болките неверни, може би;

Кой е весел, смей се; който не, скърби;

А поет ли е, и песента му плаче.

Ти, мъгла, ми скри

Потока в долината,

Планинските гори

И светлината.

Земята в свойта пазва

Ти цялата вземи!

Тъгата, що ме смазва,

И миналото ми!

Облаци надвиснали,

Тежки кат ярем,

Ний двамата, потиснати,

В градината сновем.

Тъй топла, глуха, пуста,

Беззвездна бе нощта,

Тъй както наште чувства

Измъчена е тя.

И когато за разлъка

Ударил бе часът,

Пожелах си с мъка

Сърцата ни да спрат.

Как по плахата любов

Сърцето се е запленило,

И защо не съм готов

Да махна острото й жило?

Питаш ме, отде водата

Носи сладката вълна,

Защо тъй вятърът крилата

Движи с луда бързина.

Ти вятъра ми отклони

От буйния му път!

Спри ми сладките вълни

Със магичен прът!

Остави ме да живея, свят!

С трохи любов не ме мамете,

Само̀ сърцето оставете

В свойта радост, в своя ад!

Какво боли ме, не разбирам,

Болката е непозната;

Все през сълзи светлината

Слънчева съзирам.

Често тъй съм помрачен

И се губи радостта,

Щом в гърдите тежестта

Сладостно опива мен.

Остави ме да живея, свят!

С трохи любов не ме мамете,

Само̀ сърцето оставете

В свойта радост, в своя ад!

улици

улици и цветя

цветя

цветя и жени

улици

улици и жени

улици и цветя и жени и

един почитател

мълчание мълчание мълчание
мълчание мълчание мълчание
мълчание          мълчание
мълчание мълчание мълчание
мълчание мълчание мълчание