Дино Будзати
Шейсет разказа

Седмината вестоносци

Тръгнах да опозная владенията на моя баща и от ден на ден се отдалечавам все повече от града, а новините стигат до мен все по-рядко.

Започнах пътешествието си малко над трийсетте и оттогава минаха повече от осем години, а именно — осем години, шест месеца и петнайсет дни непрекъснат път. Като заминавах, смятах, че за броени седмици ще достигна пределите на кралството, но продължих да попадам на нови хора и места, навсякъде говореха моя език и твърдяха, че са ми поданици.

Понякога си мисля, че компасът на личния ми географ е полудял и убедени, че напредваме постоянно на юг, всъщност може би сме се въртели в кръг, без да увеличим разстоянието, което ни дели от столицата. Това би обяснило защо още не сме стигнали до най-далечната граница.

Ала още по-често ме мъчи съмнението, че такава граница не съществува, че кралството се простира без предел и колкото и да продължавам нататък, никога няма да стигна до края.

Поех на път вече превалил трийсетте, сигурно твърде късно. Приятелите и дори роднините ми се присмиваха на моя план — щял съм да прахосам нахалост най-хубавите години от живота си. И само малцина от най-преданите склониха да дойдат с мен.

Макар и да потеглих необременен от притеснения — много повече, отколкото сега!, — все пак се погрижих по време на пътешествието да не оставам без връзка с най-скъпите на сърцето си и сред конниците от моята свита избрах най-добрите седмина за вестоносци.

Дълбоко в себе си бях уверен, че седмина са дори прекалено много. Но постепенно разбрах, че са смехотворно малко. Хем за цялото това време никой от тях не се разболя, нито се натъкна на разбойници, нито изтощи коня си до смърт. Всичките седем ми служиха с такова упорство и с такава всеотдайност, че надали някога ще съм в състояние да им се отблагодаря.

За да ги различавам по-лесно, им дадох имена с последователни в азбучен ред инициали: Алесандро, Бартоломео, Виторио, Грегорио, Доменико, Еторе, Жан.

Несвикнал да съм откъснат от дома си, пратих обратно първия, Алесандро, още вечерта на втория ден от похода, когато бяхме изминали около осемдесет левги. Следващата вечер, за да не нарушавам последователността на съобщенията, проводих втория, сетне третия, четвъртия, един след друг, до осмата вечер на пътешествието, когато замина Жан. Първият още не се беше върнал.

Настигна ни на десетия ден, докато разпъвахме бивака за през нощта в една необитавана долина. Узнах от Алесандро, че се е движил по-бавно от очакваното — аз си представях, че ако язди сам, на гърба на първокласен ат, ще измине за същото време двойно по-голямо разстояние от нас. Той обаче бе успял да покрие едва веднъж и половина нашето: за ден, докато ние сме напредвали с четирийсет левги, е отмятал не повече от шейсет.

Същото стана и е другите. Бартоломео, заминал за града на третата вечер от пътешествието, се върна при нас на петнайсетата; Виторио, отпътувал на четвъртата, ни настигна едва на двайсетата. Скоро установих, че е достатъчно да умножа по пет дните на похода до мига, в който тръгва вестоносецът, за да разбера кога да го очакваме обратно.

Колкото повече се отдалечавахме от столицата, толкова по-дълъг ставаше пробегът на моите пратеници. След петдесет дни интервалите между техните завръщания започнаха чувствително да се разтеглят: докато по-рано вестоносец пристигаше в стана на всеки пет дни, сега промеждутъкът стана двайсет и пет. Гласът на моя град взе да глъхне — цели седмици изтичаха, без да получа новини оттам.

Шест месеца след началото — вече бяхме превалили Фазанските планини — интервалът между пристиганията на вестоносците се увеличи на цели четири месеца. Сега те ми носеха изветрели вести, а пликовете получавах омачкани, понякога с влажни петна от нощите, изкарани от техните приносители под открито небе.

Продължихме нататък. Напразно се опитвах да си внуша, че плаващите над главата ми облаци са онези от моето детство, че небето на далечния град не е по-различно от прихлупилия ме син свод, че въздухът е същият, ветрецът повява еднакво, а птиците се обаждат с познати гласове. Но облаците, небето, въздухът, ветровете, птиците всъщност ми изглеждаха нови и невиждани, а аз се чувствах чужденец.

Напред, напред! Друмници, срещнати из равнините, разправяха, че границите не били далеч. Аз подканях хората си да не се отпускат, заглушавах обезсърчените думи, преди да се отронят от устните им. Бяха изтекли четири години от заминаването ни — какво дълго и усилно начинание! Столицата, моят дом, баща ми станаха странно недостижими за мен, почти не вярвах в съществуването им. Сега цели двайсет месеца тишина и самота деляха всеки две появи на вестоносец. Носеха ми чудати писма, пожълтели от времето, в които откривах забравени имена, несвойствени за мен изрази, чувства, които не проумявах. На заранта, след една-единствена нощ почивка, докато отново се стягахме за път, пратеникът пришпорваше коня си в обратната посока, за да достави в града послания, които бях приготвил отдавна.

Минаха осем години и половина. Днес на здрачаване вечерях сам в палатката си, когато влезе Грегорио — все още намираше сили да се усмихва, макар и мъртво уморен. От близо седем години не го бях виждал. За този невъобразимо дълъг период единствената му работа е била да препуска, нищо друго, през ливади, гори и пустоши и кой знае колко коня е сменил, за да ми връчи този пакет с писма, които още нямам желание да отворя. Той отиде да си легне — ще замине към дома още утре, призори.

Ще замине за последно. В бележника си изчислих, че ако всичко е наред и аз продължа моя път, както досега, а той — неговия, ще видя Грегорио едва след трийсет и четири години. Аз тогава ще съм на седемдесет и две. Само дето започвам да се изтощавам, та нищо чудно смъртта да ме прибере по-рано. Което значи, че няма да го видя повече.

След трийсет и четири години (но най-вероятно преди това, много преди това) Грегорио ще зърне огньовете на стана ни и ще се почуди защо сме напреднали толкова малко. Както и днес, моят славен вестоносец ще понечи да влезе в палатката ми с пожълтелите от годините писма, пълни с абсурдни новини от вече погребани времена, но ще замръзне на входа, като ме види бездиханен на ложето, с двама войници с факли от двете ми страни, мъртъв.

И все пак върви, Грегорио, и не казвай, че съм жесток! Отнеси последния ми поздрав на града, където съм роден. Ти си оцелялата нишка между мен и света, който някога беше и мой. От най-пресните вести разбрах, че много неща са се променили, че баща ми е мъртъв, че по-големият ми брат е наследил короната, че ме смятат за изгубен, че са построили високи каменни дворци там, където преди бяха дъбовете, под които съм си играл. Било каквото било — това си остава моята родина.

Ти си ми сетната връзка с тях, Грегорио. Петият вестоносец, Доменико, когото чакаме, дай Боже, след година и осем месеца, няма да замине обратно, защото няма да му стигне времето да се прибере в града. След теб — тишина, Грегорио, освен ако най-накрая не открия лелеяния предел. Но колкото повече напредвам, толкова повече се убеждавам, че такъв не съществува.

Подозирам, че граница не съществува, не и в смисъла, в който сме свикнали да я мислим. Няма разделителни стени, нито междинни изкопи, нито планини, които да препречват пътя. Най-вероятно ще прекося очертанията на кралството, без дори да забележа, и в незнанието си ще продължа нататък.

Затова намерението ми е, когато Доменико и вестоносците след него отново ни застигнат, да не ги връщам към столицата, а да ги пусна напред, да ме предшестват, та да знам отрано какво ме чака.

От известно време насам небивала възбуда ме обзема привечер и тя не е жал по изоставените радости, както се случваше в началото на похода, — а по-скоро нетърпение да опозная неизвестните ширини, към които съм се насочил.

Постепенно забелязвам — и все още с никого не съм го споделял, — постепенно забелязвам как от ден на ден, колкото повече се придвижвам към абсурдната си цел, в небето сияе необичайна светлина, която друг път не ми се е явявала, дори насън, и как растенията, бърдата, реките, които преброждаме, изглеждат като направени от материя, различна от нашенската, а вятърът носи неизразими предвестия.

Нова надежда ще ме отведе утре сутрин още по-нататък, към неизследваните планини, скрити сега в нощните сенки. За пореден път ще вдигна стана, докато Грегорио изчезва на хоризонта в обратна посока, понесъл към далечния град моето ненужно послание.

Обирът на Големия конвой

След като го заловиха на една уличка в града и го осъдиха за контрабанда, защото не се усетиха кой е всъщност, главатарят на банда Гаспаре Планета лежа три години в затвора.

Оттам излезе друг човек. Изпит от болест, брадясал — приличаше повече на някое старче, отколкото на знаменития бандит, най-добрия известен стрелец, комуто не се случваше да пропусне целта.

Събра си вещите в една торба и потегли към Монте Фумо, своето някогашно царство, където бяха останали другарите му.

Бе юнска неделя, когато влезе в долината, в дъното на която се намираше къщата им. Горските пътеки не се бяха променили — тук стърчащ корен, там камък с особена форма, които той чудесно помнеше. Всичко както преди.

Нали бе празник, разбойниците си бяха вкъщи. Щом наближи, Планета чу гласове и смях. За разлика от негово време обаче, вратата беше залостена.

Почука два-три пъти. Тупурдията вътре утихна. После някой попита:

— Кой е?

— Идвам от града — отговори той, — праща ме Планета.

Искаше да ги изненада, но когато му отвориха и се изтъпаниха отпреде му, Гаспаре Планета веднага забеляза, че не го познават. Само старото куче на бандата, дръгливият Тромпет, взе да скача по него с радостно скимтене.

Отначало бившите му другари Козимо, Марко, Плюша — заедно с три-четири нови физиономии се скупчиха около него и заразпитваха за Планета. Той разправи, че се е запознал с главатаря им в затвора; каза, че Планета ще бъде освободен до месец, а междувременно го е пратил при тях да види как вървят нещата.

Ала разбойниците скоро загубиха интерес към новодошлия и си намислиха всякакви предлози, за да го загърбят. Само Козимо остана да си говори с него, нищо че не го позна.

— А какво смята да прави, като го пуснат? — попита той за своя бивш водач в тъмницата.

— Какво смята да прави ли? — повтори Планета. — Защо, не може ли просто да се прибере тук?

— А, да, да, не казвам, че не може. Аз за негово добро… Нещата тук се промениха. Той, разбира се, ще иска да командва както някога, но не зная дали…

— Какво не знаеш?

— Не зная дали Андреа ще е съгласен… със сигурност ще се запъне… иначе мене ако питаш, да се връща по-бързо, двамата с него винаги сме се разбирали…

Така Гаспаре Планета научи, че новият тартор е Андреа, един от някогашните му другари — всъщност точно онзи, който винаги беше изглеждал най-захлупен.

В този момент вратата широко се отвори, влезе самият Андреа и спря по средата на стаята. Планета го помнеше като апатичен дългуч. А сега пред него се изправи породист разбойнически екземпляр — с кораво лице и чифт юнашки мустаци.

Като узна за госта, и той не го позна.

— Нима? — каза за Планета. — А как така не успя да избяга досега? Надали е чак толкова трудно. Наш Марко също го хвърлиха в дранголника, но той изкара има-няма шест дена. И Звездата не се задържа дълго на топло. Пък точно Планета, дето беше начело на всичките, точно той така да се изложи.

— Нещата вече не са както преди, между нас казано — хитро се усмихна Планета. — Надзирателите сега са повече, решетките — по-здрави, никога не ни оставяха сами. А и той заболя.

Така рече, но чудесно разбираше, че е вече отлъчен; разбираше, че един главатар на банда не бива да допуска да го пленят и още по-малко да го държат зад решетките три години като някакъв случаен хапльо; разбираше, че е остарял, че за него вече няма място, че времето му е изтекло.

— Планета ми каза — поде уморено той, който иначе беше все бодър и весел, — че ви е оставил коня си, бял жребец на име Пола̀к, ако не се лъжа. Имал буца под едното коляно.

— Имаше, думата е „имаше“ — поправи го грубо Андреа, който започваше да подозира, че насреща му е не друг, а Планета. — Не сме му виновни ние, че конят се гътна…

— Каза — продължи кротко Планета, — че тук са му дрехите, фенерът и един часовник — и не спираше многозначително да се усмихва и да се измества към прозореца, та всички да го видят добре.

И наистина, най-после всички го видяха, различиха в хърбавото старче онова, което бе останало от техния предводител, чутовния Гаспаре Планета, най-добрия известен стрелец, комуто не се случваше да пропусне целта.

Но никой не шукна. Дори Козимо не посмя да се обади. В присъствието на Андреа, новия главатар, от когото се бояха, всички се престориха, че не са го познали. А и Андреа се направи на разсеян.

— Никой не му е пипал вещите — каза, — стоят си ей там в едно сандъче. Само за дрехите не знам. Сигурно някой ги е доизносил.

— Каза също — добави невъзмутимо Планета, вече без да се усмихва, — че тук била и пушката му, далекобойна винтовка.

— И още е тук — отговори Андреа, — да заповяда да си я прибере, когато пожелае.

— Говореше често за нея — продължи Планета, — казваше: кой знае как ще ми ползват пушката, кой знае какъв къс старо желязо ще заваря, като се върна. Много си я обича.

— Аз съм я взимал чат-пат — призна Андреа с леко предизвикателен тон, — но не вярвам чак да съм я съсипал с това.

Гаспаре Планета седна на една пейка. Втресе го, както често напоследък — нищо страшно, но достатъчно, да му замае главата.

— Я кажи — обърна се към Андреа, — бива ли да й хвърля око?

— Бива — отвърна Андреа и даде знак на един от новите разбойници, които Планета не познаваше. — Иди оттатък да я донесеш.

Донесоха пушката на Планета. Той внимателно я огледа: напрегнатото му лице постепенно се успокои. Погали с ръце цевта.

— Добре — рече след дълга пауза. — Каза също, че е оставил и муниции. Помня с точност: шест дози барут и осемдесет и пет куршума.

— Бива — тросна се Андреа. — Хайде, идете да вземете и тях. Друго има ли?

— Ето го другото — рече Планета безкрайно хладнокръвно, надигна се от скамейката, отиде до Андреа и измъкна от пояса му голям нож в кания. — Другото — допълни — е ловният му нож — и отново седна.

Последва дълго тягостно мълчание. Накрая Андреа проговори пръв:

— Е, всичко хубаво — рече, за да подскаже на Планета, че е време да си ходи.

Гаспаре Планета вдигна очи и прецени могъщото телосложение на Андреа. Можеше ли изобщо да му излезе насреща, какъвто беше изнемощял и уморен? Изправи се бавно, изчака да получи остатъка от принадлежностите си, тури всичко в торбата и прехвърли пушката през рамо.

— Всичко хубаво, господа — каза и се отправи към изхода.

Разбойниците стърчаха онемели, вцепенени от учудване — не можеха дори да си представят, че Гаспаре Планета, чутовният главатар на банда, ще си тръгне току-така, ще позволи да го унижат по този начин. Само Козимо издаде глас, някакъв странно пресипнал глас.

— Сбогом, Планета! — възкликна, захвърлил всяка преструвка. — Сбогом и на добър час!

Планета се отдалечи през гората и нощните сенки и си засвирука весела песничка.

 

 

Това, прочее, се случи с него — вече не главатар на банда, а просто Гаспаре Планета, син на покойния Северино, възраст 48 години, без постоянно местожителство. Всъщност местожителство му се намираше — една колибка посред шубраците на Монте Фумо, наполовина дървена, наполовина каменна, където някога се криеше, когато из околностите плъзнеха твърде много стражари.

Планета стигна до къщурката си, напали огнището, преброи си парите (щяха да му стигнат за няколко месеца) и заживя сам.

Но една вечер, както си седеше пред огъня, вратата неочаквано се отвори и на прага се появи хлапак с пушка. Да беше най-много на седемнайсет.

— Какво има? — попита Планета, без дори да се изправи. Хлапакът изглеждаше наперен, приличаше на него, Планета, преди трийсетина години.

— Тук ли са бандитите от Монте Фумо? От три дни обикалям да ги търся.

Казваше се Пиетро. Разказа без колебание, че искал да се присъедини към разбойниците. От дете се скитал по друмищата и с години си мечтаел да хване гората с тях, но нали да станеш бандит ти трябва поне собствена пушка, та се наложило доста да изчака, додето най-накрая успял да отмъкне една, хем нелоша.

— На правилното място си — рече развеселен Планета. — Аз съм Планета.

— Планета главатарят, така ли?

— Да, разбира се, същият.

— Ама ти не беше ли в затвора?

— Бях, между нас казано — дяволито рече Планета. — Но останах само три дни. Повече не успяха да ме задържат.

Момчето го погледна въодушевено.

— Тогава ще ме вземеш ли в бандата?

— Да те взема, а? Ти остани да пренощуваш, пък утре ще видим.

Заживяха заедно. Планета не разочарова момчето, остави го да вярва, че той продължава да е главатарят, обясни му, че предпочита да живее сам и да се събира с другарите си единствено, когато сметне за нужно. Момчето вярваше във властта му и очакваше от него велики подвизи.

Но дните минаваха и Планета нищо не предприемаше. Най-много да излезе да ловува. Иначе все се навърташе около огъня.

— Шефе — казваше Пиетро, — кога ще идем да се развъртим?

— А — отвръщаше Планета, — след някой и друг ден ще видим. Ще свикам всичките другари, ще останеш повече от доволен.

Обаче дните продължаваха да се нижат.

— Шефе — казваше момчето, — чух, че утре долу по пътя през долината ще мине файтонът на един търговец, някой си господин Франческо, джобовете му сигурно са пълни.

— Някой си Франческо ли? — отекваше Планета без видим интерес. — Жалко, че е точно той, стар познайник ми е. Голяма лисица, казвам ти, като потегли на път, гледа да не носи пукната пара̀. Пак добре че поне облечен тръгва, толкова го е страх да не го оберат…

— Шефе — казваше момчето, — узнах, че утре ще минат две талиги с провизии, все отбрана храна, какво ще кажеш, шефе?

— Сериозно? — отвръщаше Планета. — Храна значи? — и нищо не добавяше, сякаш тази тема изобщо не заслужаваше внимание.

— Шефе — увещаваше го момчето, — утре има тържество в града, сума народ ще надойде, файтони ще сноват, мнозина ще се прибират през нощта. Няма ли нещичко да сторим?

— Когато има много народ — поясняваше Планета, — най-добре е да не се захващаме. По празненствата винаги е пълно със стражари. Не си струва човек да се хаби. Мен точно в такъв ден ме хванаха.

— Шефе — рече веднъж Пиетро, — кажи честно: теб нещо те мъчи. С нищо не ти се занимава. Дори и от лова се отказа. Другарите си не щеш да виждаш. Сигурно си болен, ето и вчера те втресе, а и все за огъня си залепен. Защо не ми кажеш искрено?

— Може и да не съм добре — отвърна Планета усмихнат, — само дето не е каквото си мислиш. Но щом настояваш, ще ти кажа, поне да спреш да ми додяваш: глупаво е да се трепем като луди, за да спастрим някакви жалки петачета. Ако ще действам, искам да е за нещо, което си заслужава труда. Е, между нас казано, решил съм да причакам Големия конвой.

Имаше предвид Големия конвой, който веднъж годишно, точно на 12 септември, пренасяше в столицата товар злато — всички данъци, платени в южните провинции. Придвижваше се сред тръбенето на рогове и тропота на въоръжената стража по главния път. Големият императорски конвой с огромната желязна карета, пълна догоре с монети, събрани в стотици чувалчета. Разбойниците ги сънуваха в щастливите си нощи, но от сто години никой не бе успявал да припари безнаказано до кортежа. Тринайсет бандити бяха загинали, двайсет бяха хвърлени в затвора. Вече никой не дръзваше дори да мисли за конвоя: от година на година събраната сума растеше и въоръжената охрана се увеличаваше — кавалеристи отпред и отзад, конни патрули от двете страни, оръжия в ръцете на кочияши, коняри и слуги.

Първи се движеше нещо като аванпост с тромпет и знаме. На известно разстояние го следваха двайсет и четирима кавалеристи с пушки, пистолети и големи мечове. Сетне идеше желязната карета с изпъкналия императорски герб, теглена от впряг от шестнайсет коня. Двайсет и четирима кавалеристи препускаха зад нея, а други дванайсет яздеха от двете й страни. Сто хиляди златни дуката, хиляда унции сребро, предназначени за императорската хазна.

Легендарният конвой минаваше от долина в долина в бърз галоп. Преди столетие Лука Торо се осмели да го нападне и като по чудо му провървя. Беше за първи път, охраната се изплаши. После Лука Торо забягна в Ориента и заживя нашироко.

След доста години и други разбойници си опитаха късмета: Джовани Борсо например или Немеца, Серджо Плъха, Графа и Главатаря на трийсет и осемте. Всички до един на следващата сутрин се търкаляха с разбити глави край пътя.

— Големия конвой ли? Ти наистина ли искаш да рискуваш? — смая се момчето.

— Ами разбира се. Искам. Ако успея, няма да имам никакви грижи до края на живота си — рече Гаспаре Планета, но всъщност дори през ум не му минаваше да напада Големия конвой. То си беше чиста лудост и с банда от двайсет човека. Камо ли сам. Просто изтърси нещо на шега, а хлапакът го взе на сериозно и погледна Планета с благоговение.

— А я кажи — попита, — колко човека ще бъдете?

— Поне петнайсет.

— И кога?

— Има време — отговори Планета. — И трябва да се договоря с другите. Не е шега работа.

Но дните, както винаги става, изтекоха неусетно и горите взеха да поаленяват. Хлапакът чакаше с нетърпение. Планета подклаждаше вярата му и в дългите вечери край огъня обсъждаше с него грандиозния си план и искрено се забавляваше. Понякога направо му се струваше, че всичко това може и действително да се направи.

 

 

На 11 септември, в навечерието на Големия конвой, хлапакът не се прибра до късно през нощта. Върна се с притъмняло лице.

— Какво има? — попита Планета, който, както обикновено, седеше до огъня.

— Такова… Най-сетне се срещнах с твоите другари — възцари се дълго мълчание, в което се чуваше припукването на огъня. Донасяше се и гласът на вятъра, който духаше из шубраците навън.

— Е, и? — опита се да прозвучи шеговито Планета. — Казаха ти всичко, което имаше за казване, така ли?

— Точно така — отвърна момчето. — Съвсем всичко.

— Добре — добави Планета и в окадената стая, осветявана само от пламъците, настана мълчание.

— Поканиха ме да ида при тях — призна накрая Пиетро. — Казаха, че имало предостатъчно работа.

— Естествено — одобри Планета. — Ще е много глупаво да не приемеш.

— Шефе — плачливо запита тогава Пиетро, — защо просто не ми каза истината, за какво бяха всички тези лакърдии?

— Какви лакърдии? — отвърна Планета, който много се стараеше да запази обичайния си весел тон. — Кога съм те лъгал за нещо? Оставих те да си вярваш и толкоз. Не исках да те разубеждавам. Нищо повече, между нас казано.

— Не е вярно — възрази хлапакът, — задържа ме тук с обещания. Значи си се подигравал с мен. А утре, както ти е известно…

— Какво утре? — попита Планета, отново спокоен. — Големия конвой ли имаш предвид?

— Ами да. А аз, глупакът, ти повярвах — възропта раздразнено момчето. — Трябваше да се сетя отдавна: какъвто си болен, колко ли щеше да… — Замълча за няколко секунди, след което тихо завърши: — Утре си тръгвам.

 

 

Ала на следващия ден Планета стана първи. Изправи се, без да безпокои хлапака, облече се набързо и грабна пушката. Едва когато вече излизаше Пиетро се събуди.

— Шефе — по навик го нарече както преди, — къде си тръгнал по никое време, ако не е тайна?

— Не е тайна, напротив — отвърна усмихнат Планета. — Отивам да чакам Големия конвой.

Вместо отговор момчето се завъртя на другата страна в постелята, за да покаже, че му е омръзнало от глупави измишльотини.

Само дето този път не бяха измишльотини. За да спази обещанието си, макар и дадено на шега, Планета тръгна да напада Големия конвой точно когато беше останал по-сам от всякога.

Стигаше му презрението на неговите другари. Нека поне хлапето да знае кой е Гаспаре Планета. Макар че не, дори хлапето не го интересуваше. В крайна сметка щеше да направи това за себе си, за да се почувства както някога, макар и за последен път. Никой нямаше да види, вероятно никой и нямаше да узнае, ако го убиеха веднага, но нямаше значение. Въпросът беше личен — между него и предишния могъщ Планета. Като облог, който зависеше от едно отчаяно начинание.

Пиетро остави Планета да се отдалечи. Но по-късно го обзе съмнението: ами ако старият главатар наистина се готви да нападне конвоя? Съмнението беше слабо и нелепо, и все пак Пиетро стана и излезе да се убеди с очите си. Неведнъж Планета му беше показвал най-доброто място за засада. Там щеше да иде да погледне.

Беше се съмнало, но дълги буреносни облаци се стелеха през цялото небе. Светлината беше ясна и сивкава. От време на време пропяваше птичка. В промеждутъците се чуваше тишината.

Пиетро хукна надолу през шубраците към дъното на долината, откъдето минаваше главният път. Провря се предпазливо през храстите към една кестенова горичка, в която вероятно се намираше Планета.

И наистина — там беше, снишен зад един ствол, даже си беше стъкмил малък парапет от треви и клонки, за да е спокоен, че няма да го видят. Бе заел позиция върху една естествена гърбица на терена, надвиснала над острия завой на пътя — много стръмен участък, в който конете се принуждаваха да забавят ход. Затова щеше да е удобно за стрелба.

Момчето погледна надолу, в далечината, където южната равнина чезнеше в безкрайността, срязана на две от пътя. Видя в дъното да се задава облак прах. И този облак прах, който се движеше по пътя към тях, го вдигаше Големият конвой.

Планета най-невъзмутимо наместваше пушката си, когато чу шумолене наблизо. Извърна се и зърна хлапака, скрит със своето оръжие зад най-близкото дърво.

— Шефе — рече задъхан младежът, — Планета, хайде да си ходим. Да не си полудял?

— Тихо — отвърна усмихнат Планета. — Ако не друго, поне луд не съм. Ти обаче се връщай незабавно.

— Луд си, казвам ти, Планета, чакаш твоите другари, а те няма да дойдат, лично ме увериха, пръста си няма да мръднат.

— Ще дойдат, и още как. Просто им трябва малко време. Те са си такива, все закъсняват.

— Планета — замоли го момчето, — ако обичаш, хайде да се махаме. Снощи се пошегувах. Никъде няма да ходя.

— Знам си аз, веднага разбрах — добродушно се засмя Планета. — Обаче стига сега, бягай вкъщи, чуваш ли, побързай, тук не е за тебе.

— Планета — настоя Пиетро, — не виждаш ли, че е безумно? Не ги ли виждаш колко са? Какво ще постигнеш сам?

— За Бога, изчезвай — полугласно подвикна Планета, най-сетне ядосан. — Не разбираш ли, че така ще ме провалиш?

В този момент в дъното на главния път се провидяха кавалеристите от Големия конвой, каретата, знамето.

— Изчезвай — за последен път гневно повтори Планета. И момчето най-сетне се дръпна, заизтегля се пълзешком между храстите, изчезна.

Тогава Планета чу чаткането на конските копита, хвърли поглед към грамадните оловни облаци, които още малко и щяха да се разпукнат, съзря три-четири гарвана в небето. Големият конвой пое по нагорнището и взе да забавя ход.

Планета държеше пръста си на спусъка, когато изведнъж забеляза, че момчето се е върнало с пълзене и отново се спотаява зад дървото.

— Видя ли? — пошепна Пиетро. — Видя ли, че твоите хора не дойдоха?

— Келешче — отвърна Планета с едва сподавена усмивка, без дори да го погледне, — трай си там, много е късно да си тръгваш сега. Стой и гледай, че почва хубавото.

Триста, двеста метра, Големият конвой наближаваше. Вече се различаваха внушителните релефни гербове от двете страни на разкошната карета, чуваха се гласовете на кавалеристите, които разговаряха помежду си.

Тук хлапакът най-сетне се изплаши. Разбра, че начинанието е обречено, че няма измъкване.

— Видя ли, че не дойдоха? — прошепна отчаяно. — Моля те, не стреляй.

Но Планета не се трогна.

— Внимавай сега в картинката — пошушна весело, сякаш не го чуваше. — Начало, господа.

Планета се прицели със своята пословична точност, която не знаеше грешка. Но в същия миг от отсрещното било на долината сухо отекна изстрел.

— Ловци! — зарадва се Планета, докато гръмкото ехо отзвучаваше. — Ловци! Не бой се. Даже по-добре, да става суматоха.

Ала не беше ловна хайка. Гаспаре Планета чу до себе си стон. Обърна глава и видя, че момчето е изтървало пушката и се свлича по гръб на земята.

— Улучиха ме! — простена. — Леле, мамо!

Бяха стреляли не ловци, а кавалеристите от ескорта на императорската карета, чиято задача беше да я предшестват разгърнати по склоновете на долината, за да осуетяват евентуалните засади. Все стрелци от класа, подбрани в състезания и снабдени със снайперски винтовки.

Докато наблюдаваше гората, един от тях съгледа движението на момчето сред шумата. После го видя да пада на земята, накрая забеляза и стария разбойник.

Планета изруга. Внимателно се вдигна на коляно, за да помогне на другаря си. Пукна втори изстрел.

Куршумът литна по права линия през малката долина, под буреносните облаци, сетне започна да се снижава, по законите на траекторията. Целта му беше главата, но влезе в гръдния кош и мина досами сърцето.

Планета падна като покосен. Настана огромна тишина, каквато не беше чувал дотогава. Големият конвой спря. Бурята бе на път да се разрази, но не се решаваше. Гарваните си се рееха в небето. Всички чакаха.

Момчето се обърна назад и се засмя.

— Прав беше — избърбори. — Нашите дойдоха. Видя ли, шефе?

Планета не успя да отговори, но с върховно усилие на волята изви очи накъдето сочеше Пиетро.

Зад гърбовете им, на една горска поляна, се бяха появили трийсетина ездачи с пушки през рамо. Бяха прозрачни като мъгла, но ясно се открояваха на тъмния фон на дърветата. Приличаха досущ на бандити, поне ако се съдеше по абсурдните им облекла и дръзките физиономии.

И Планета ги позна. Старите му другари, мъртвите разбойници, идваха да го вземат. Със страни, изпръхнали от слънцето, с дълги белези през физиономиите и със страхотни генералски бакенбарди, с проскубани от вятъра брадища, с остри, пронизително ясни очи, с ръце на хълбоците, с гигантски шпори и с огромни позлатени копчета, с открити и симпатични лица, покрити с праха на битките.

Ей го славния, леко гламав Паоло, убит при нападението на Мелницата. Ето го Пиетро Подковата, дето никак не го биваше като ездач. Ето ги и Джорджо Върлината, и Фредиано, който загина от студ — все добри стари приятели, които бе виждал да си отиват един по един. А онзи мъжага с кичестите мустаци и дългата човешки бой пушка на дръгливия бял кон не беше ли Графа, прословутият водач на шайка, паднал и той заради Големия конвой? Да, същият. Графа, с лице, грейнало от сърдечност и необикновено доволство. И дали Планета грешеше, или последният отляво, изпъчен и горд, наистина беше самият Голям Марко, най-прочутият сред едновремешните главатари? Бяха го обесили в столицата, в присъствието на императора и на четири полка в бойна готовност? Голям Марко, чието име петдесет години по-късно още се произнасяше само шепнешком? Тъкмо той беше, и той дошъл да засвидетелства почит към Планета, последния злочест и безстрашен главатар.

Мъртвите разбойници стояха мълчаливи, видимо трогнати, но и радостни. Очакваха Планета да стане.

И наистина, след момчето се изправи и Гаспаре Планета — вече не от предишните плът и кръв, прозрачен като другите, но все пак непроменен.

Хвърли поглед към клетото си тяло, сгърчено на земята, сви рамене, сякаш сам да си каже, че не го е грижа, и излезе на поляната, вече безразличен към изстрелите. Колкото повече наближаваше своите стари другари, толкова по-щастлив се чувстваше.

Тъкмо се канеше да започне да поздравява всеки поотделно, когато забеляза, че най-отпред чака напълно оседлан кон без ездач. Инстинктивно се насочи към него и се засмя.

— Това тук — възкликна и се изненада от странния тон на новия си глас, — между нас казано, май е моят Пола̀к, хем по-бодър от всякога…

Наистина беше Пола̀к, любимият му кон, който, като позна стопанина си, тихо изцвили — гласът на мъртвите коне е по-благозвучен от онзи, който знаем.

Планета го потупа ласкаво и предвкуси красотата на задаващото се препускане рамо до рамо с верните приятели към царството на мъртвите разбойници, което той не познаваше, но имаше всички основания да вярва за слънчево, пролетно, с дълги бели улици без прах, водещи към удивителни приключения.

Хванат с лявата ръка за лъка на седлото, готов да скочи отгоре му, Гаспаре Планета поде:

— Сполай ви, момчета — едвам овладяваше вълнението си. — Кълна се, че…

Тук замълча, защото се сети за хлапака, който — и той вече сянка — стоеше очаквателно встрани, обзет от свян пред непознатата компания.

— О, извинявай — рече Планета. — Ето още един храбър момък — добави, обърнат към мъртвите разбойници. — Той беше само на седемнайсет, щеше да стане голям човек.

Разбойниците, кой по-широко, кой по-дискретно усмихнат, леко кимнаха, да го приветстват с добре дошъл.

Планета замълча и нерешително се огледа. Какво да стори? Да отпраши с разбойниците и да зареже хлапака сам? Планета потупа още два-три пъти коня, покашля се хитро и каза на младежа:

— Е, хайде, скачай на седлото. Полага ти се някаква забава. Давай, давай, не се куми — добави с престорена строгост, като видя, че момчето не смее да приеме.

— Щом настояваш… — възкликна най-сетне Пиетро, явно поласкан. И с пъргавост, неочаквана и за него самия, който доскоро почти не беше яздил, се озова на седлото.

Разбойниците размахаха шапки за поздрав към Гаспаре Планета и неколцина намигнаха дружелюбно за довиждане. Всички пришпориха конете си и потеглиха в галоп.

Впуснаха се устремно и се отдалечиха през дърветата. Беше удивително как се хвърлят в най-гъстото на гората и минават оттам, без да забавят своя бяг. Галопът на конете бе хвърковат, наслада за очите. Отдалеч някои от разбойниците и хлапакът отново размахаха шапки.

Останал сам, Планета се озърна към долината. Мерна с крайчеца на окото си вече ненужното тяло на Планета, простряно под дървото. Отправи поглед към пътя.

Конвоят още стоеше на място, но не се виждаше иззад завоя. На пътя имаше само шест-седем кавалеристи от ескорта; бяха застинали и неподвижно се взираха в Планета. Колкото и невероятно да изглежда, те бяха станали свидетели на сцената: призраците на мъртвите разбойници, размяната на поздрави, галопа. Има такива септемврийски дни, в които под буреносните облаци не е речено, че определени събития са невъзможни.

Щом Планета остана сам и се обърна, началникът на малкия отряд усети, че го наблюдават. Затуй изпъна снага и отдаде чест, по военному.

Планета докосна периферията на шапката си с много свойски, доброжелателен жест, а устните му се извиха в усмивка.

След това сви рамене, за втори път този ден. Завъртя се на лява пета, обърна гръб на кавалеристите, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна, подсвирвайки си — да, ни повече, ни по-малко — военен марш. Пое в посоката, в която бяха изчезнали другарите му — към царството на мъртвите разбойници, което той не познаваше, но имаше всички основания да вярва за по-добро от това тук.

Кавалеристите видяха как се смалява и става прозрачен: крачката му, лека и чевръста, контрастираше с вече старческата фигура — напета походка, каквато имат само двайсетинагодишните момчета, когато са щастливи.

Седем етажа

След цял ден път с влака една мартенска сутрин Джузепе Корте пристигна в града, където се намираше прочутият санаториум. Малко го тресеше, но предпочете да иде пеша от гарата до болницата, понесъл куфарчето си в ръка.

Макар да страдаше едва от много лека начална форма, Джузепе Корте бе насочен към известното лечебно заведение, специализирано единствено в неговата болест. Това гарантираше изключителната компетентност на лекарите и най-рационалното и ефикасно разпределение на болничната структура.

Като го съзря отдалеч — и го позна, защото вече го беше виждал на снимка в една реклама, — Джузепе Корте остана с отлично впечатление. Фасадата на бялото седеметажно здание беше начупена с равноотдалечени вдадености, заради което смътно наподобяваше хотел. Опасваха го високи дървета.

След бърз преглед, в очакване на по-подробните изследвания, Джузепе Корте бе настанен в приветлива стая на седмия, последен етаж. Мебелите бяха светли и чисти като тапетите, креслата — с истинска дървения, възглавниците — облечени в шарени калъфки. Изгледът беше към покривите на един от най-хубавите квартали в града. Всичко бе мирно, гостоприемно и успокоително.

Джузепе Корте веднага си легна, запали лампата над главата си и се зачете в книгата, която беше донесъл. Малко след това влезе медицинска сестра да го пита има ли нужда от нещо.

Джузепе Корте нямаше нужда от нищо, но охотно се разговори с момичето и взе да го разпитва за санаториума. Така научи за една особеност на тази болница. Пациентите биваха разпределяни по етажите съгласно тежестта на своето неразположение. Седмият, тоест най-горният етаж, бе отреден за най-леките форми. Шестият беше за хора без съществени проблеми, чието заболяване все пак не биваше да се подценява. На петия се лекуваха по-сериозни случаи и така нататък, етаж по етаж. На втория отиваха най-болните. А на първия — онези, за които вече нямаше надежда.

Тази необичайна система, освен че неимоверно улесняваше обслужването, възпрепятстваше смущаващото съжителство на лекоболни с агонизиращи техни другари по участ и гарантираше еднородния състав на всеки етаж. От друга страна, грижите за пациентите можеха да бъдат идеално степенувани.

Така че болните се поделяха на седем последователни касти. Всеки етаж беше отделен, самостоятелен свят със своите частни правила, със собствените си специални традиции. И тъй като всеки сектор се завеждаше от отделен лекар, терапевтичните методи бяха добили характерни уклони с малки, но видими разлики, въпреки че изпълнителният директор налагаше на целия институт една-единствена фундаментална насока.

Когато сестрата излезе, Джузепе Корте отиде до прозореца — стори му се, че вече няма температура — и погледна навън, но не за да се наслади на градската панорама, нищо че беше новост за него, а с надеждата да види през стъклата други болни по долните етажи. Сградата, със силно нарязания си контур, позволяваше такъв тип наблюдение. Джузепе Корте съсредоточи вниманието си главно върху прозорците на първия етаж, които му се струваха безкрайно далечни и се виждаха само странично. Но не успя да зърне нищо интересно. Повечето бяха херметично затворени с плъзгащи се щори.

Корте забеляза, че на съседния прозорец се е показал някакъв мъж. Двамата се загледаха един в друг с нарастваща симпатия, но не знаеха как да нарушат мълчанието. Най-накрая Джузепе Корте се осмели и каза:

— И вие ли сте тук отскоро?

— О, не, от два месеца…

Замълча за миг, без да знае как да продължи, сетне добави:

— Гледах долу брат ми.

— Брат ви ли?

— Да — обясни непознатият. — Постъпихме заедно, наистина странен случай, но неговото състояние се влоши. Смятайте как е, щом сега е на четворката.

— Каква четворка?

— На четвъртия етаж — уточни човекът. Произнесе двете думи с такова изражение на жал и ужас, че Джузепе Корте почти се уплаши.

— Толкова ли са зле на четвъртия етаж? — осведоми се предпазливо.

— О, Боже — каза събеседникът му и бавно поклати глава, — не са съвсем отчаяни, но няма и с какво да се похвалят.

— В такъв случай — попита отново Корте с шеговита небрежност, като човек, който докача трагични теми, но те не го засягат лично, — щом на четвъртия са чак толкова болни, кого слагат на първия?

— О, на единицата са смъртниците. Щом са най-долу, значи лекарите са вдигнали ръце. Там работи само свещеникът. И разбира се…

— Но там има съвсем малко пациенти — прекъсна го Джузепе Корте, сякаш нямаше търпение да получи потвърждение, — почти всички стаи изглеждат празни.

— Сега са малко, но сутринта бяха доста — отвърна непознатият с тънка усмивчица. — Където щорите са спуснати, някой скоро е починал. Нали виждате, че по останалите етажи всички са вдигнати? Извинете — додаде и бавно се дръпна назад, — струва ми се, че захладнява. Връщам се в леглото. Всичко добро…

Човекът изчезна и прозорецът се затвори с размах, после вътре светна лампа. Джузепе Корте постоя още малко неподвижен на своя прозорец, взрян в пуснатите щори на първия етаж. Гледаше ги с нездрава настойчивост, мъчеше се да си представи зловещите тайни на кошмарния партер, където изпращаха болните на смърт и чувстваше облекчение, че е тъй далеч от тях. Над града междувременно се спускаха нощните сенки. Един по един грейваха хилядата прозорци на санаториума — отстрани човек би рекъл, че това е дворец и в него има празник. Само на първия етаж, долу, в дъното на пропастта, десетки прозорци оставаха слепи и тъмни.

 

 

Резултатът от общия медицински преглед разведри Джузепе Корте. Обикновено склонен към черногледство, той се беше приготвил вътрешно за строга присъда и нямаше да се учуди, ако лекарят му беше казал, че се налага да го преместят на долния етаж. Температурата му например не даваше вид, че скоро ще спадне, макар състоянието му като цяло да си беше добро. Докторът обаче отправи към него сърдечни, окуражителни думи. Да, имало наченки на заболяване, му каза, но съвсем леки — за две-три седмици вероятно щяло да му мине.

— Значи оставам на седмия етаж? — попита тревожно Джузепе Корте.

— Ама разбира се! — отвърна му лекарят и го потупа дружески по рамото. — Закъде сте тръгнали? За четвъртия? — и се разсмя, сякаш това бе възможно най-абсурдното предположение.

— Чудесно, чудесно — рече Корте. — Нали знаете… Човек като е болен, все най-лошото си представя.

И действително, Джузепе Корте остана в стаята, в която бе разпределен от самото начало. Започна да разпознава някои от другарите си по етаж в редките следобеди, когато му се разрешаваше да става. Изпълняваше съвестно предписанията, вложи цялото си усърдие да оздравее възможно най-бързо, но въпреки това състоянието му сякаш не се променяше.

 

 

Бяха минали почти десет дни, когато при Джузепе Корте се отби главният болногледач на седми етаж. Искал да го помоли за една чисто приятелска услуга: на следващия ден в санаториума трябвало да постъпи дама с две деца — две стаи били свободни точно до неговата, но с трета не разполагали: не би ли бил така любезен господин Корте да се премести в друга, не по-малко удобна стая?

Естествено, Джузепе Корте не направи проблем — дали щеше да е тази, или друга му беше съвсем безразлично, а можеше и да му се падне някоя нова и по-сладка медицинска сестра.

— От сърце ви благодаря — каза болногледачът с лек поклон. — Да ви призная, от човек като вас такъв мил кавалерски жест никак не ме изненадва. След час, ако нямате нищо против, ще направим преместването. Да знаете, че ще сте на долния етаж — добави по-тихо, сякаш ставаше дума за съвършено незначителна дреболия. — За съжаление на седмия няма повече свободни помещения. Но настаняването ви на шестия ще е само временно — побърза да поясни, като видя, че Корте отново се надига в леглото си и се кани да отвори уста за възражение, — само временно. В момента, в който се освободи място, а това, ако се не лъжа, ще се случи до два-три дни, ще можете да се върнете тук, горе.

— Честно казано — обади се Джузепе Корте с усмивка, за да покаже, че не е малко дете, — такава промяна никак не ми харесва.

— За нея обаче няма медицинско основание. Прекрасно разбирам какво имате предвид. Но става въпрос само за проява на любезност към тази госпожа, която предпочита да не се разделя с децата си… Моля ви — засмя се открито, — не си и помисляйте за друга причина!

— Щом казвате — рече Джузепе Корте. — Само дето не ми се вижда на добро.

 

 

И тъй, Корте се оказа на шестия етаж и макар да беше убеден, че при него преместването не е следствие от физически упадък, се чувстваше некомфортно, като си помислеше, че между него и нормалния свят на невредимите хора вече лежи едно съвсем осезаемо препятствие. На седмия етаж, пристана на новопостъпилите, човек някак си все още се намираше във връзка с общността на своите себеподобни — нещо повече, седмият етаж можеше дори да се сметне за продължение на редовния свят. Но на шестия вече се навлизаше в същинската вътрешност на болницата и манталитетът на докторите, сестрите и самите болни беше леко различен. Тук поначало се приемаше, че обитателите на етажа са истински, макар и не тежко, болни. Още от първите разговори със съседите си, с обслужващия персонал и с медиците Джузепе Корте забеляза, че в това отделение седмият етаж се взема на подбив, като запазен за дилетанти в болестта, чиито страдания са по-скоро глезотии: едва от шестия, така да се каже, се започваше на сериозно.

Все едно — Джузепе Корте схвана, че ако иска да се върне горе, на мястото, което му се полагаше съобразно характеристиките на неговото заболяване, със сигурност щеше да срещне трудности. Макар и усилието да изглеждаше нищожно, за преместването му обратно на седмия етаж трябваше да се задейства сложна машинария. От друга страна, той нямаше съмнение, че ако си замълчи, никой няма и да се сети да го изтегли отново при „почти здравите“.

Затова Джузепе Корте реши да отстоява правата си и да не позволи ежедневието да го прилъже. На другарите си по отделение особено държеше да пояснява, че е сред тях за броени дни, че лично е избрал да се спусне с етаж надолу, само и само да услужи на една дама, и че веднага, щом се освободи стая, се връща горе. Останалите го изслушваха без особен интерес и вяло кимаха.

Увереността на Джузепе Корте намери пълно потвърждение в заключенията на новия му лекар. Той също беше съгласен, че Джузепе Корте спокойно може да бъде разпределен на седмия етаж — степента на заболяването му била съв-сем ле-кич-ка, натъртваше всяка сричка за по-убедително, но той някак си вярвал, че на шестия Джузепе Корте може би щял да бъде лекуван по-ефикасно.

— Хайде, недейте така — отривисто се намесваше в подобни моменти пациентът. — Вие сам казахте, че мястото ми е на седмия етаж, и искам да се върна там.

— Никой не твърди обратното — отвръщаше докторът. — Съветът ми към вас беше чисто и просто не ле-кар-ски, а на-ис-ти-на дру-же-ски! Степента на заболяването ви, ще повторя, е съвсем лека, даже без преувеличение може да се каже, че изобщо не сте болен. С тази разлика, че според мен неразположението ви се отличава от сходни форми на същото по необичайния си обхват. Тоест интензитетът на болестта ви е минимален, но разпространението й е значително. Разрушителният процес в клетките — за първи път Джузепе Корте чуваше там, вътре, този злокобен израз, — разрушителният процес в клетките е в абсолютно начален стадий, даже може би още не е и започнал, но клони, само за склонност говорим, към едновременното поразяване на широки области от организма. Само заради това ми се струва, че можем да се погрижим за вас по-качествено на шестия етаж, където терапията е по-специализирана и ударна.

Един ден му беше съобщено, че изпълнителният директор на здравното заведение, след дълги консултации със своите сътрудници, е решил да внесе промени в разделението на болните. Степента на всеки от тях, така да се каже, се сваляше с половинка. Тъй като на отделните етажи болните бяха групирани според сериозността на положението си в две категории (сортиране, провеждано от съответните лекари изключително за вътрешно ползване), по-долната от двете половини трябваше да бъде автоматично „понижена“ с един етаж. Например половината от болните на шестия, тези с малко по-напреднала форма на болестта, подлежаха на прехвърляне на петия. Новината допадна на Джузепе Корте, защото при подобна сложна логистична операция неговото връщане горе можеше да стане по-лесно.

Ала когато сподели тази своя надежда с медицинската сестра, го очакваше неприятна изненада. Узна, че прехвърлянето му вече е уредено, но не за седмия, а за долния етаж. По причини, които сестрата не съумя да му обясни, той бил включен в по-„тежката“ половина от обитателите на шестия етаж, затова се налагало да мине на петия.

Когато първоначалното му слисване отшумя, Джузепе Корте кипна — разкрещя се, че го мамят, че не желае дори да чува за нови смъквания надолу, че си отива вкъщи, че правата са си права и че болничната администрация не може да проявява такова безочливо нехайство към диагнозите на лекарите.

Докато още викаше, дойде лекарят да го укроти. Посъветва Корте да се успокои, ако не иска да го втресе, обясни му, че е станало недоразумение, поне частично. За пореден път се съгласи, че най-правилното място за Джузепе Корте е на седмия етаж, но добави, че има за неговия случай особено мнение, макар и съвсем частно. При един по-внимателен анализ заболяването му можело, в определен смисъл, разбира се, да се окачестви и от шеста степен, ако се вземел предвид диапазонът на патологичните прояви. Той самият обаче не можел да си обясни как така Корте е попаднал в „ниската“ половина на шестия етаж. Може би секретарят, който заранта му бил звъннал от дирекцията да пита за точното клинично положение на Джузепе Корте, се бил объркал при вписването. Или дори от дирекцията нарочно да са „влошили“ леко оценката на лекаря, защото го смятат за сведущ, но твърде снизходителен. В крайна сметка докторът посъветва Корте да не губи присъствие на духа и да изтърпи преместването — важното била болестта, не мястото, на което разпределят болния.

Що се отнасяло до лечението, добави още лекарят, Джузепе Корте нямало да съжалява — завеждащият долното отделение със сигурност имал повече опит, такова им било желязното правило: в низходящ ред се разполагали специалисти с възходящи, поне според болничната управа, способности. Стаята му щяла да бъде еднакво удобна и елегантна. Изгледът — не по-лош: чак от третия етаж надолу околните дървета ограничавали видимостта.

Джузепе Корте, в плен на вечерната си висока температура, слушаше ли, слушаше педантичните обяснения с нарастваща умора. Накрая забеляза, че вече няма сили, и преди всичко желание, да продължава с бунта срещу несправедливото си преселване. И без повече протести се остави да го откарат на долния етаж.

Единствената, макар и нищожна утеха на Джузепе Корте, когато се озова на петия етаж, бе да разбере, че, по единодушната преценка на лекари, сестри и болни, в това отделение той е най-лекият от всички случаи. С две думи: в рамките на етажа можеше с пълно основание да се брои за най-големия късметлия. От друга страна обаче, го глождеше мисълта, че сега цели две бариери се изпречваха между него и света на нормалните хора.

С напредването на пролетта времето взе да омеква, но Джузепе Корте вече не обичаше, както в първите дни, да излиза на прозореца. Подобен страх си беше чиста проба глупост, но той целият потръпваше от странно безпокойство при вида на прозорците на първия етаж, повечето от които най-често бяха затворени — сега бяха по-наблизо.

Болестта му беше в мъртва точка. Въпреки това за три дни на петия етаж по десния му крак изби нещо като екзема и по нищо не личеше, че в някакъв момент ще се разсее. Тази неприятност била, поясни лекарят, съвършено независима от основното му заболяване; смущение, което можело да сполети и най-големия здравеняк на света. Но за отстраняването й се налагало неколкодневно наситено облъчване с дигама лъчи.

— Не може ли това да стане тук? — попита Джузепе Корте.

— Разбира се — отговори с видимо задоволство лекарят, — нашата болница разполага с всичко нужно. Има само едно малко неудобство…

— Какво? — рече Корте, обзет от неясно предчувствие.

— „Неудобство“ даже е силно казано — поправи се докторът, — имах предвид, че кабинетът за дигама облъчване е на четвъртия етаж, а аз не ви съветвам по три пъти на ден да ходите дотам и обратно.

— Значи да не ходя?

— Значи: най-разумно е, докато не ви мине обривът, да сте така любезен да се пренесете долу.

— Стига! — изкрещя отчаяно Джузепе Корте. — Стига с това местене надолу! Ако ще да пукна, на четвъртия не отивам!

— Както желаете — сговорчиво рече докторът, за да не го дразни, — но като ваш лекуващ лекар ви забранявам да слизате и да се връщате три пъти на ден.

Лошото беше, че вместо да се скрие, екземата постепенно плъзна по кожата му. Джузепе Корте не можеше място да си намери и все се въртеше из кревата. Издържа така, не на себе си, три дни, и накрая се пречупи. Сам помоли лекарят да му предпише лъчевото лечение и да го премести на долния етаж.

Там Корте забеляза със скрито задоволство, че е изключение. Другите болни от отделението очевидно бяха в много тежко състояние и дори за минута не можеха да стават от леглата. За разлика от тях, той си позволяваше лукса да ходи пеша от своята стая до лъчевия кабинет, сред похвалите и удивлението на самите медицински сестри.

Пред новия лекар настойчиво уточни особения си статус. Пациент, който всъщност е за седмия етаж да се окаже на четвъртия! Веднага щом обривът му минеше, възнамеряваше да се върне горе. И този път под никакъв предлог нямаше да се съгласи на друго. Той, който имаше право да си остане на седмия…

— Седмия, та седмия! — възкликна усмихнат лекарят, който току-що го беше прегледал. — Как обичате да се изхвърляте вие, болните! Аз първи ще кажа, че можете да сте доволен от състоянието, в което се намирате. Доколкото виждам от картона ви, не сте имали драматични влошавания. Но между това ви положение и приказките за седмия етаж, ще ме извините за грубата откровеност, има съществена разлика! Вие сте един от най-безпроблемните ми пациенти, съгласен съм, но че сте болен, болен сте!

— В такъв случай — намеси се Джузепе Корте с пламнало лице, — в такъв случай вие на кой етаж бихте ме разпределили?

— О, Боже. Ами не е лесно да се каже. Сега ви прегледах най-общо, а за да се произнеса, трябва да съм ви наблюдавал поне седмица.

— Ясно — настоя Корте, — но все имате приблизителна идея.

Лекарят, за да го успокои, се престори за миг, че се съсредоточава, след което кимна на онова, дето си мислеше, и бавно рече:

— Ееех, щом толкова държите… струва ми се, че спокойно можем да ви качим на шестия етаж! Ами да, да — добави, сякаш за да доубеди самия себе си. — Шестият бива.

Докторът смяташе, че така ще зарадва болния. Но по лицето на Джузепе Корте се изписа смут: болният осъзна, че лекарите от последните етажи го бяха лъгали; ето сега и този нов доктор, явно по-способен и по-честен, който в себе си — то си личеше — го преценяваше не като за седмия, а като за петия, даже може би като за пети „нисък“! Неочакваното разочарование срина Корте. Същата вечер рязко вдигна температура.

 

 

Престоят на четвъртия етаж се оказа най-спокойното време за Джузепе Корте след постъпването му в болницата. Лекарят беше много симпатичен, внимателен и сърдечен; често се задържаше при него, понякога дори с часове, за да си побъбрят по всякакви въпроси. Джузепе Корте с готовност приказваше с него и търсеше теми, свързани с обичайния си живот на адвокат и светски мъж. Опитваше се да си внушава, че още спада към групата на здравите хора, че има отношение към бизнеса, че действително се интересува от обществените дела. Опитваше се и не успяваше. Разговорът неминуемо се връщаше към болестта му.

Желанието за поне мъничко подобрение се беше превърнало във фикс-идея за Джузепе Корте. За съжаление дигама лъчите само спряха разпространението на кожното му изриване, без да го отстранят. Всеки ден Джузепе Корте обсъждаше надълго и нашироко това с лекаря и се стараеше в тези беседи да се показва силен, даже ироничен, ала не му се удаваше.

— Кажете, докторе — рече един ден. — Как върви разрушителният процес в клетките ми?

— О, ама какви са тези грозни думи! — сгълча го шеговито докторът. — Къде ги научихте? Не е добре това, не е добре, особено за болен човек! Да не съм чул повече от вас подобни приказки.

— Добре — възрази Корте, — но не ми отговорихте.

— О, веднага ще ви отговоря — вежливо откликна докторът. — Разрушителният процес в клетките, ако трябва да си послужа с вашия ужасен израз, при вас е минимален, съвсем незначителен. Аз бих го нарекъл по-скоро упорит.

— Упорит, значи хроничен?

— Не ми приписвайте думи, които не съм казал. Имах предвид просто упорит. Впрочем повечето случаи са такива. Често дори съвсем слаби смущения трябва да се лекуват масирано и дълго.

— Но кажете, докторе, кога да се надявам на подобрение?

— Кога ли? Прогнозите в подобни ситуации са доста трудни… Вижте — добави след умислена пауза, — разбирам, че копнеете да се излекувате… ако не ме беше страх, че ще ви разстроя, знаете ли какво бих препоръчал?

— Кажете, кажете, докторе…

— Добре, ще ви говоря пределно прямо. Ако аз, засегнат от вашата болест дори в най-безобидната й форма, попаднех в този санаториум, вероятно най-добрия по рода си, незабавно бих настоял — при това от първия ден, от първия ден, разбирате ли? — да ме зачислят на някой от ниските етажи. Бих помолил да ме сложат направо на…

— На първия? — подсказа с насилена усмивка Корте.

— О, не! Не на първия — иронично отвърна лекарят, — не чак толкова! Но на третия, или даже на втория — със сигурност. На долните етажи лечението се провежда много по-ефикасно, уверявам ви, оборудването е много по-пълно и мощно, персоналът е по-квалифициран. А вие знаете ли кой е душата на тази болница?

— Не е ли професор Дати?

— Именно, професор Дати. Той е изобретателят на лечението, което прилагаме тук, той замисли цялата болница. Е, професорът, нашият маестро, работи, така да се каже, между първия и втория етаж, откъдето и ръководи. Мен ако питате обаче, влиянието му не стига по-горе от третия — ще рече човек, че оттам нататък нарежданията му губят целостта си, олекват, изкривяват се. Сърцето на болницата е в ниското и в ниското трябва да постъпите, за да се погрижат за вас най-качествено.

— Нима — рече Джузепе Корте с треперлив глас — ме съветвате…

— Помислете и за следното — продължи невъзмутимо докторът. — Помислете, че във вашия конкретен случай трябва да се лекува и обривът. Нищо и никакво неразположение, съгласен съм, по-скоро досадно, отколкото друго… но в дългосрочен план може да подкопае бодростта ви, а сам знаете колко важно за оздравяването е присъствието на духа. Облъчванията, на които ви подложих дотук, дадоха половинчат резултат. Защо ли? Може би е просто случайност, но може и лъчите да не са достатъчно силни. Е, имайте предвид, че на третия етаж лъчевите апарати са много по-мощни. Вероятността там да оправят екземата ви е доста по-голяма. Нали разбирате — щом оздравяването веднъж започне, най-мъчната стъпка е направена. Когато човек тръгне да изплува, надали отново ще потъне. Щом се почувствате наистина по-добре, нищо няма да попречи да се върнете тук, при нас, или още по-нагоре, според вашите „заслуги“ — даже на петия, шестия, че и на седмия етаж, смея да твърдя…

— Смятате ли, че това може да ускори излекуването ми?

— Няма никакво съмнение. Вече ви казах какво бих направил аз на ваше място.

Докторът ежедневно изнасяше подобни речи пред Джузепе Корте. И накрая дойде момент, в който изтощеният от мъчителната екзема болен, въпреки инстинктивното си нежелание да слиза по-надолу, реши да последва препоръката на лекаря и се пренесе.

 

 

На третия етаж веднага забеляза, че в отделението цари небивало добро разположение на духа — както у лекаря, така и у сестрите, — въпреки че там лежаха пациенти в тревожно състояние. Нещо повече, направи му впечатление, че от ден на ден настроението става все по-приповдигнато. Веднъж, след като се посближи със сестрата, в пристъп на любопитство я попита защо всички са толкова весели.

— О, не знаете ли? — отговори сестрата. — След три дни излизаме в отпуска.

— Как така „излизаме в отпуска“?

— Ами така. За петнайсет дни. Трети етаж затваря и персоналът отива на почивка. Ваканциите тука са по ред на етажа.

— А болните? Какво ще ги правите?

— Понеже са сравнително малко, просто ще слеем два етажа.

— Моля? Ще ни съберете с четворката ли?

— Не, не — поправи го сестрата, — тройката върви с двойката. Нашите пациенти ще слязат долу.

— Пращате всички долу? — каза Джузепе Корте, блед като мъртвец. — Значи ме местите на втория етаж, така ли?

— Ами разбира се. Какво странно има? Като се приберем след петнайсет дни, се връщате в стаята си. Няма повод да се боите.

Да, но Джузепе Корте — някакъв незнаен инстинкт го постави нащрек — бе завладян от жесток страх. Да, но не можеше да лиши персонала от отпуската му, а и беше убеден, че новото, по-интензивно лъчево лечение му се отразява добре (екземата почти се беше стопила), та не посмя да предяви формални възражения срещу поредното си преместване. Обаче настоя, без да го е еня за подигравките на сестрите, на вратата на новата му стая да сложат табелка с надпис „Джузепе Корте от трети етаж, временно пребиваващ“. Искането му беше без прецедент в историята на болницата, но лекарите не се възпротивиха, защото прецениха, че при нервен темперамент като този на Корте дори някое малко огорчение може да предизвика голям шок.

Просто трябваше да изчака петнайсет дни — нито ден повече, нито ден по-малко. Джузепе Корте се заинати да ги брои като стар скъперник: изкарваше часове в леглото, с очи, вперени в мебелите, които на втория етаж не бяха толкова модерни и приветливи, колкото в по-горните отделения, а с по-големи размери и по-тържествени и строги очертания. От време на време наостряше слух, защото му се струваше, че чува от долното ниво, етажа на смъртниците, отделението на обречените, глухи агонизиращи хрипове.

Всичко това, разбира се, допълнително подриваше волята му. А засилващата се неувереност сякаш помагаше на болестта: често го втрисаше, общата му слабост се задълбочаваше. От прозореца — лятото беше в разгара си и той бе почти постоянно отворен — вече не се виждаха покривите на града, не се виждаха дори и сградите, само зелената стена от дървета, опасала болницата.

 

 

След седем дни, един следобед към два, внезапно влязоха главният болногледач и трима от хората му, които тикаха пред себе си носилка на колелца.

— Готови ли сме за местене? — попита главният с добродушно закачлив тон.

— Какво местене? — измъчено отвърна Джузепе Корте. — Що за шеги са тези? Персоналът от третия етаж не се ли връща чак след седмица?

— Какъв трети етаж? — рече главният, сякаш не разбра. — На мен ми е наредено да ви закарам на първия, вижте тук — и му показа един напечатан формуляр за прехвърлянето на Корте на партера, подписан ни повече, ни по-малко от самия професор Дати.

Тогава ужасът, адският гняв на Джузепе Корте избухна в дълги яростни крясъци, които прокънтяха из цялото отделение.

— Тихо, тихо, ако обичате — взеха да го увещават санитарите, — има пациенти, които не се чувстват добре. — Но друго се искаше, за да утихне.

Накрая се притече завеждащият отделението, изключително мил и много възпитан господин. Осведоми се, прегледа формуляра, изслуша обясненията на Корте. После сърдито се обърна към главния болногледач и му каза, че е в грешка, че той, докторът, не е давал подобно нареждане, че от известно време насам цари непоносима бъркотия, че него все го държат в неведение… След като си изля душата пред своя подчинен, се обърна любезно към болния и му поднесе най-искрени извинения.

— За съжаление обаче — добави лекарят, — професор Дати преди половин час замина на кратка командировка и ще се върне чак след два дни. Безкрайно ми е мъчно, но неговите нареждания не бива да се нарушават. Той най-много от всички ще се огорчи от тая ситуация, уверявам ви… каква грешка! Не разбирам на какво се дължи!

Джузепе Корте вече така се тресеше, че будеше жалост. Самообладанието му го напусна напълно. Ужасът го надви като да беше дете. Риданията му отекваха протяжни и отчаяни из стаята.

Ето как той, поради нечий ненавистен пропуск, стигна до последната спирка. В отделението на смъртниците — той, който, предвид несериозността на заболяването си, по мнението и на най-строгите медици, имаше право да се намира на шестия, че даже и на седмия етаж! Положението бе толкова гротескно, че от време на време на Джузепе Корте направо му се дощяваше да се разхили като луд.

Докато топлият летен следобед лениво се точеше над големия град, проснат на леглото, той гледаше през прозореца зеленината на дърветата с усещането, че се е озовал в нереален свят с абсурдни стени от стерилизирани плочки, ледени траурни ходници и бездушни бели човешки фигури. Хрумна му, че дори дърветата, които уж вижда през прозореца, не са истински, нещо повече, накрая се убеди в това, като забеляза, че листата изобщо не помръдват.

Тази идея така го развълнува, че Корте повика със звънчето сестрата и поиска очилата си за късогледство, които не ползваше в леглото. Едва след това успя малко да се опомни: с помощта на очилата се увери, че дърветата са си живи и листата им, макар и едва доловимо, от време на време се раздвижват от вятъра.

Когато сестрата излезе, той изкара половин час в пълно мълчание. Шест етажа, шест ужасни крепостни стени, макар и само по административна грешка, тежаха неумолимо над Джузепе Корте. Колко ли години, да, тук вече трябваше да се мисли именно в години, колко ли години щяха да са му нужни, за да изпълзи обратно до ръба на тази бездна?

И как така стаята изведнъж започна да притъмнява толкова бързо? Все пак беше ранен следобед. С върховно усилие Джузепе Корте, парализиран от някакво странно изтръпване, погледна към часовника на нощното шкафче току до леглото. Три и половина. Сетне обърна лице на другата страна и видя, че плъзгащите се щори, подчинени на някаква мистериозна команда, бавно се спускат и отрязват пътя на светлината.

Южна сянка

Сред паянтовите сгради, витите балконени парапети, проядени от прахта, зловонните кьошета, варосаните стени, изпаренията от мръсотията, загнездена във всяка междина, сама по средата на пътя в Порт Саид видях една странна фигура. От двете й страни, в подножието на къщите, се точеше кварталната беднотия и въпреки че хората всъщност съвсем не бяха много, изглеждаше сякаш улицата гъмжи — такова неотличимо и безспирно бе тяхното пъплене. През булото от прах и ослепителния блясък на слънцето не успявах да съсредоточа вниманието си върху нищо конкретно, както се случва насън. Но по някое време точно насред пътя (произволна улица, досущ като хиляди други, която се губеше, докъдето поглед стига, в низ от порутени, някога пищни постройки), възсиял от слънцето зърнах един мъж, арабин може би, в дълъг бял бурнус с нещо като качулка на главата, така поне ми се стори, и тя бяла. Вървеше бавно по средата на улицата, с олюляване, като че търси нещо или се колебае, или даже е леко замаян. Отдалечаваше се между прашните дупки с тази своя мечешка походка, без никой да му обръща внимание, ала осанката му — на този път и в този час — с извънредна наситеност съсредоточаваше в себе си целия заобикалящ го свят.

Всичко трая броени мигове. Едва след като откъснах очи от него установих, че човекът и главно необичайният му вървеж внезапно са обзели духа ми, необяснимо и за мен защо.

— Виж го какъв е странен онзи там! — казах на спътника си и в отговор очаквах някоя баналност, която да върне нещата в нормалното им русло (защото чувствах, че в мен се надига известно безпокойство). И отново отправих поглед към далечния край на улицата, да го видя.

— Кой е странен? — попита другарят ми.

— Ами мъжът, дето залита по средата на пътя.

Но докато изричах това, мъжът изчезна. Не знам в нечий дом ли влезе, в някоя пресечка ли хлътна, човешката гмеж, която се нижеше покрай къщите, ли го погълна, или потъна в небитието, изпепелен от прежурящите обедни лъчи.

— Къде? Къде? — полюбопитства моят спътник.

— Беше ей там, но някъде се скри.

Върнахме се в колата и поехме на обиколка, въпреки че беше два часа̀ и жегата не се траеше. Безпокойството ми се разсея и взех да се смея за щяло и нещяло, додето не стигнахме края на старото поселище, където прашните сгради свършваха, започваше пясъкът и на слънцето устояваха само откъснати мръсни съборетини, които — от състрадание — се надявах да са необитаеми. При едно по-добро вглеждане обаче, забелязах, че тънка струйка дим, почти невидима сред огнените езици на слънцето, се издига над един от тези коптори и с мъка се въззема към небето. Значи хора живееха и там вътре, помислих си гузно, докато отупвах сламката, закачила се за ръкава на бялото ми сако.

Стоях си, прочее, приятно унесен в туристическо човеколюбив, когато изведнъж дъхът ми секна.

— Какви хора! — тъкмо казвах на спътника си. — Виж например онова хлапе с паницата в ръка: дали се надява…

Не довърших, защото погледът ми — толкова беше светло, че не можех да го спра на нищо конкретно, та го бях пуснал неспокойно да блуждае — попадна върху мъж в бял бурнус, който с олюляване се измъкваше от бордеите, през пясъка, към брега на една лагуна.

— Щура работа — казах на висок глас, за да се успокоя, — от половин час обикаляме, а ето ни пак на същото място! Гледай, странният тип, дето ти казвах!

Именно той беше, без съмнение, с клатушкащата се походка, все едно търси нещо или се колебае, или даже е леко замаян. И сега, както по-рано, беше с гръб към нас и бавно се отдалечаваше, съсредоточил в себе си, както ми се стори тогава, някаква търпелива и упорита съдбовност.

Същият беше. Безпокойството ми се върна удвоено, защото ясно осъзнавах, че мястото не е същото и колата, макар и след няколко безсмислени кръга, вече се беше отдалечила на толкова километри, колкото биха били непосилни за пешак. И все пак загадъчният арабин беше там, запътен към брега на лагуната, където нямах понятие какво може да търси. Не, той нищо не търсеше, прекрасно знаех. От плът и кръв или мираж, появата му се дължеше на мен — като по чудо се беше пренесъл от единия в другия край на стария град, за да ме срещне отново, и изведнъж осъзнах (благодарение на вътрешния глас, който ми говореше на заден фон), че се намирам в неясно съзаклятие с това създание.

— Кой тип? — попита безгрижният ми приятел. — Момчето с паницата ли?

— Не бе! — отговорих ядосано. — Не го ли виждаш там, в дъното? Сам е, ей онзи там, който… който…

Може би по силата на някакъв светлинен ефект, на някаква елементарна оптична илюзия, мъжът отново се стопи във въздуха, злокобна измама на сетивата. Думите напираха в устата ми. Пелтечех и неразбиращо се взирах в опустелите пясъци.

— Не си добре — каза моят приятел. — Хайде да се връщаме на парахода.

Опитах да се засмея и рекох:

— Не виждаш ли, че се шегувах?

Вечерта заминахме. Корабът се спусна по канала към Червено море, в посока към тропика, а през нощта образът на арабина остана отпечатан в душата ми, докато безуспешно се опитвах да си мисля за всекидневни работи. Нещо повече, имах чувството, че неясно как, следвам повелите на чужда воля; втълпих си даже, че точно мъжът от Порт Саид има отношение към това, сякаш негово беше желанието да ми покаже южните улици, сякаш клатушкането му и мечешката му тромавост бяха наивен начин да ми угоди, за да ме примами, своеобразен шамански ритуал.

Корабът напредваше и постепенно се убедих, че съм станал жертва на самовнушение: арабите се обличат почти еднакво, та явно се заблуждавах, което не беше чудно при моята подозрителна фантазия. И все пак усетих лек отзвук от предишния ми дискомфорт да се връща сутринта, когато акостирахме в Масава. Същия ден излязох на разходка сам, в най-задушното време, и спирах на всеки кръстопът да се озъртам. Нещо като изпитателен обход, както когато минаваш предпазливо по някое мостче да видиш дали ще те издържи. Щеше ли да се появи човекът от Порт Саид, бил той реален или призрачен?

Обикалях час и половина, но слънцето (прочутото масавско слънце) не ми пречеше, защото експериментът ми протичаше както се надявах. Поех пеша през Таулуд, спрях се да разгледам дигата, видях араби, еритрейци, суданци — и открити, и мерзки лица, — но него не видях. С радост се пържех в жегата, освободен от преследвача си.

После падна мрак и отново поехме на юг. Повечето пътници бяха слезли, параходът почти опразня, чувствах се сам и външен, натрапник в чужд свят. Вдигнахме котва, корабът взе бавно да се изтегля от пустия кей, нямаше никой да маха за довиждане и изведнъж през ума ми мина, че видението от Порт Саид всъщност по някакъв начин е бдяло над мен и това, макар присъствието му да ме смущаваше, все пак бе по-добре от нищо. Вярно, наплаши ме с чародейските си изчезвания, но същевременно се превърна и в причина за гордост. Ами да, нали се яви на мен (другарят ми в разходката дори не го забеляза). Преосмислено от дистанция, непознатото създание сега ми се струваше въплъщение на най-съкровената тайна на Африка. Значи между мен и тази земя, преди дори и да допусна, че може да е така, вече е имало връзка. Дали не ме беше застигнал вестоносец от приказните южни царства, за да ми посочи пътя?

Корабът беше вече на двеста метра от кея, когато една малка бяла фигурка се раздвижи в края на мостика. Някой, сам-самичък върху сивата бетонена ивица, бавно се отдалечаваше и, както ми се стори, се олюляваше, като че се колебае или търси нещо, или е леко замаян. Сърцето ми затупа лудо. Той беше, нямах съмнение, незнайно дали човек, или призрак, с гръб към мен (но не бях уверен заради голямото разстояние), запътен на юг, абсурден пратеник на един свят, който можеше да бъде и мой…

Днес, в Харар, най-сетне го открих отново. Седя и пиша в усамотената къща на един приятел, жуженето на петромаксовата лампа ми надува главата, мислите идват и си отиват на приливи и отливи, може би от умора, а може би заради течението в автомобила. Не, това вече не е страх, както беше край портсаидската лагуна, а нещо като предчувствие за безсилие, за малоценност спрямо онова, което предстои.

Пак го видях, докато изследвах лабиринтите на стария град. Бях вървял повече от половин час през плетеницата от тесни, хем еднакви, хем неприличащи си улички, а светлината след бурята беше прекрасна. Забавлявах се да надничам тук и там в редките процепи, през които се виждаха приказни вътрешни дворчета, затворени като малки укрепления между червените дувари от камъни и кал. Повечето улички бяха безлюдни, къщите смълчани и от време на време ми хрумваше, че градът е мъртъв, покосен от чумата например, че изход няма и нощта ще ни завари в трескаво търсене на избавление.

Тъкмо си мислех тези неща, когато той ми се яви отново. Така се случи, че стръмният сокак, по който слизах, не криволичеше като другите, а следваше по-скоро права линия, заради което от него се виждаха поне осемдесет метра напред. Човекът вървеше по калдъръма и се клатушкаше повече от обикновено, като мечок, и — виждах единствено гърба му — се отдалечаваше някак многозначително: не точно трагично, нито пък гротескно, наистина не знам как да го определя. Но си беше той, мъжът от Порт Саид, вестоносецът на вълшебни царства, комуто е отредено вече да не ме напуска.

Изтичах по стръмното надолнище колкото се може по-пъргаво. Този път най-сетне нямаше да ми избяга, два равни червени зида ограничаваха улицата, а порти наоколо нямаше. Тичах до мястото, където сокакът завиваше — очаквах зад ъгъла да се озова на не повече от три метра от мъжа. Но него го нямаше. Беше се изпарил, както и предишните пъти.

Видях го и по-нататък, все същия, да се отдалечава по една от многото подобни улички, вече не към морето, а към вътрешността. Дори не понечих да го догоня. Спрях и го гледах със смътна тъга, докато се скри в някаква пресечка. За какво му бях нужен? Къде смяташе да ме отведе? Не знам кой си, дали човек, дух или мираж, но се боя, че бъркаш. Съмнявам се да съм онзи, когото търсиш. Не ми е много ясно какво точно става, но ми се струва, че искаш да ме заведеш нейде по-нататък, все по-далеч, все по̀ към центъра, към пределите на незнайното ти царство.

Разбирам и даже бих се радвал. Ти си търпелив, причакваш ме по самотните кръстопътища, за да ме упътиш, и си толкова дискретен, че даже се преструваш, че ме отбягваш, с тази твоя източна деликатност. Дори не смееш да си покажеш лицето. Единственото, което, струва ми се, искаш, е да ми внушиш, че твоят монарх ме очаква сред пустинята, в белия си, пазен от лъвове разкошен дворец, където ромолят омагьосани фонтани. Би било хубаво, зная, и много ми се иска. Но моята душа е възмутително несмела и напразно я коря — крилата й се разтреперват, а прозрачните й зъбки затракват в мига, в който я подбутна към прага на великите приключения. Такъв съм си, за съжаление, и ми е наистина криво, че твоят владетел си губи времето да ме чака в белия дворец насред пустинята, където сигурно бих бил щастлив.

Не, не, за Бога. Да става каквото ще, о, вестоносецо, носи хабер — аз идвам! Няма нужда дори да ми се явяваш отново. Днес се чувствам наистина добре, при все че мисълта ми малко блуждае. Реших да замина. (Но дали ще смогна? И няма ли да се възпротиви душата ми, няма ли в най-важния момент да затрепери, да свие глава между боязливите си крила и да заяви, че отказва да продължи нататък?)

И все пак някой чука на вратата

Госпожа Мария Грон влезе в салона на приземния етаж на вилата, понесла кошничката с ръкоделието си. Озърна се, за да се увери, че всичко върви по домашните правила, сложи кошничката на една маса, отиде до вазата с рози и деликатно ги помириса. В салона бяха съпругът й Стефано, синът Федерико, наричан Федри, и двамата седнали пред камината, дъщерята Джорджина, която четеше, и старият семеен приятел Еудженио Мартора, лекар, съсредоточен в пушенето на пурата си.

— Всички са fanées^[1], посърнали са — прошепна на себе си и прокара ласкава длан над цветята. Няколко листенца се откъснаха и паднаха.

От креслото, в което седеше и четеше, Джорджина повика:

— Мамо!

Бе вече нощ и както обикновено кепенците на френските прозорци бяха затворени. И все пак отвън се донасяше непрекъснатото плющене на дъжда. В дъното на салона, откъм вестибюла, тържествена червена драперия скриваше широкия сводест отвор: заради оскъдната светлина в тоя час тя изглеждаше черна.

— Мамо! — рече Джорджина. — Сещаш ли се за двете каменни кучета в края на дъбовата алея в парка?

— Какво за каменните кучета, мила? — отвърна майката с вежливо безразличие, взе отново кошничката с ръкоделието и седна на обичайното си място, до един абажур.

— Тази сутрин — обясни изящното девойче, — на връщане с колата, ги видях в каруцата на един селянин, на две крачки от моста.

В тишината на салона тънкият глас на Джорджина прозвуча неочаквано силно. Госпожа Грон, която прелистваше някакъв вестник, изви устни в предпазлива усмивка и погледна крадешком мъжа си, сякаш се надяваше да не е чул.

— И таз добра! — възкликна доктор Мартора. — Само това оставаше, селяните да тръгнат да обикалят и да крадат статуи. Колекционери на изкуство се извъдиха!

— И какво? — подкани бащата момичето да продължи.

— Казах на Берто да спре и да отиде да попита…

Госпожа Грон леко сбърчи нос — винаги правеше така, когато пред нея се зачекваха щекотливи теми и се налагаше да минава в отбрана. Историята с двете статуи криеше нещо и тя го надушваше; нещо неприятно, значи трябваше да се подмине с мълчание.

— Добре де, добре: аз заръчах да ги махнат — опита да приключи въпроса, — такива са грозни.

Откъм камината долетя гласът на бащата, дълбок и неуверен, било от възрастта, било от безпокойство:

— Моля? Моля? Как ще казваш да ги махат, мила? Че това са антични статуи, археологически находки…

— Лошо се изразих — рече госпожата с подчертана любезност („Каква глупачка — си помисли в това време, — не можах ли нещо по-добро да измъдря?“). — Аз наистина подхвърлих да ги махнат, но най-общо, колкото да се намирам на приказка. Естествено, че споменах…

— Ама чакай де, маме — настоя момичето. — Берто попита селянина и той каза, че е намерил кучето на брега на реката… — замълча, защото й се стори, че е престанало да вали. Но в настъпилата тишина отново се чу неизменното настойчиво плющене, което помрачаваше настроението на всички (макар и никой да не забелязваше).

— Защо „кучето“? — попита младият Федерико, без дори да обърне глава. — Не каза ли преди малко, че са били и двете?

— Уф, Боже, какъв си дребнав — отвърна Джорджина със смях. — Видях едното, но другото сигурно също е било там.

Федерико се обади:

— Не разбирам откъде-накъде.

Доктор Мартора също се засмя.

— Я кажи, Джорджина — моментално се възползва от паузата госпожа Грон, — коя книга четеш? Последния роман на Масин ли, този, за който ми разправяше? И аз искам да му хвърля едно око, като го дочетеш. Ако не ти кажа предварително, веднага ще го дадеш на твоите приятелки. После иди го търси. О, на мен Масин ми харесва, пише така интимно, така необичайно… Фрида днес ми обеща…

Но съпругът й я прекъсна:

— Джорджина — попита дъщеря си, — а ти какво направи? Дано поне си го попитала за името! Извинявай, Мария — добави по повод прекъсването.

— Е, надявам се, че не очакваш да вдигам скандали посред улицата — отговори момичето. — Един от онези Дал’Ока беше. Каза, че нищо не знаел, бил намерил статуята долу в реката.

— А ти напълно ли си сигурна, че е от нашите кучета?

— И още как. Не помниш ли, че Федри и аз им боядисахме ушите в зелено?

— Това, което си видяла, е било със зелени уши, така ли? — попита бащата, често малко бавен в главата.

— Със зелени уши, точно — каза Джорджина. — Макар и, то се знае, вече поизбелели.

Майката отново се намеси:

— Вижте — започна тъй учтиво, че чак прозвуча пресилено — наистина ли толкова ви занимават тези каменни кучета? Не знам, ще извиняваш, че ти го казвам, Стефано, но надали си струва да се вдига шумотевица заради тях…

Отвън — сякаш току иззад завесата — се донесе, примесен с гласа на дъжда, глух, продължителен тътен.

— Чухте ли? — веднага възкликна господин Грон. — Чухте ли?

— Ами гръмотевица. Просто гръмотевица. Недей, Стефано, все си търсиш поводи да се нервираш в дъждовни дни — побърза да обясни съпругата.

Всички замълчаха, но беше явно, че няма да е задълго. Сякаш някаква външна, неуместна за аристократичния им дом мисъл бе нахлула и се беше наместила в големия сумрачен салон.

— Намерил го бил долу в реката! — върна се бащата към кучешката история. — Че как ще се е озовало в реката? Няма да е хвръкнало я.

— А защо не? — полюбопитства развеселено доктор Мартора.

— Какво „защо не“, докторе? — попита госпожа Мария предизвикателно, защото поначало не й допадаха духовитостите на стария им приятел.

— Мисълта ми е: защо изключваме вероятността статуята да е полетяла? Тя, реката, минава точно оттам, малко по-долу. Двайсет метра прескок, нищо повече.

— Докъде я докарахме само! — за пореден път Мария Грон се опита да смени темата, сякаш разговорът за кучетата е миниран с неудобни детайли. — При нас статуите са почнали да хвърчат, а знаете ли какво пише тук, във вестника? „Говорящи риби открити във водите на остров Ява.“

— Пише и „Осчетоводете времето!“ — глуповато добави Федерико, който също държеше в ръка вестник.

— Моля? Какво каза? — попита недоразбралият му баща, в плен на общата тревожност.

— Ами да, тука пише: „Осчетоводете времето! В баланса на истинския бизнесмен, като актив или пасив, според случая, трябва да присъства и времето.“

— Като пасива по-скоро, пасив, при такъв потоп — предложи Мартора закачливо.

Тогава, от другата страна на тежката завеса, се позвъни. Значи някой идеше от коварната нощ, някой беше преодолял бариерата на пороя, който се лееше над света, трополеше по покривите, изяждаше бреговете на реката, свличаше ги на едри порции, докато благородни дървеса с грохот се откъртваха от склоновете заедно с пиедестала си от пръст и малко след това се подаваха над повърхността за миг, сто метра по-нататък, всмукани от водовъртежите; реката, която беше погълнала краищата на стария парк с железните балюстради от XVIII век, скамейките, двете каменни кучета.

— Кой ли е? — каза старият Грон и свали очилата си със златни рамки. — И по това време ли се мъкнат? Сигурно е оня с даренията, бас държа, енорийският помощник, който от няколко дни никне навсякъде, дето не го сееш. Жертвите на наводнението! Е, къде ги де? Продължават да искат пари, но аз една не съм видял от тези жертви. Сякаш… Кой е? Кой е? — обърна се полугласно към слугата, който се яви иззад завесата.

— Господин Масигер — обяви слугата.

Доктор Мартора се зарадва.

— Ей го значи симпатягата! Оня ден побеседвахме двамата… о, един отлично осведомен младеж.

— Може да е умен колкото си щете, драги Мартора — рече госпожата, — но точно умът е качеството, което най-слабо ме вълнува. Тези хора постоянно спорят… А на мен, честно казано, споровете не са ми по вкуса… Нямам предвид Масигер де, той е чудесно момче… Ти, Джорджина — додаде полугласно, — ако обичаш, отиваш да спиш веднага, след като поздравиш господина. Късно е, мила, сама знаеш.

— Ако Масигер ти беше симпатичен — дръзко се опита да се пошегува дъщерята, — ако ти беше симпатичен, съм сигурна, че нямаше да е късно.

— Стига, Джорджина, не говори глупости, чудесно знаеш… О, добър вечер, Масигер. Вече не се надявахме да ви видим… обикновено се отбивате по-рано…

Младежът, леко разчорлен, спря на прага и учудено изгледа семейство Грон.

— Как, нима не знаете? — и пристъпи напред с известна неловкост. — Добър вечер, госпожо Мария — рече, без да обръща внимание на упрека й. — Добър вечер, господин Грон, здравей, Джорджина, здрасти, Федри, о, извинете, докторе, в сянката не ви забелязах… — Изглеждаше превъзбуден, мяташе се насам-натам да поздрави всички, сякаш нямаше търпение да съобщи някаква важна вест. — Е, чухте ли? — реши се най-сетне сам, защото останалите не го подканиха да започне. — Чухте ли, че дигата…

— О, да — пресече го Мария Грон с елегантна небрежност. — Отвратително време, нали? — и се усмихна, притворила очи, та дано гостът й се сети (но май е невъзможно, си мислеше междувременно, усетът за навременност не е най-силната му черта!).

Ала Грон-баща вече се беше надигнал от креслото си.

— Кажете, Масигер, какво сте чули? Нещо ново ли има?

— Какво ти ново — откликна незабавно жена му. — Наистина не разбирам, скъпи, тази вечер си свръхчувствителен…

Масигер се втрещи.

— Е, да — съгласи се, докато търсеше възможност за отстъпление, — нищо ново, доколкото ми е известно. Само дето от моста се вижда…

— Реката и тя най-вероятно е придошла — каза госпожа Мария, за да го измъкне от конфуза. — Трябва да е внушително зрелище… Стефано, помниш ли Ниагара? Колко години минаха оттогава…

Тук Масигер се възползва от това, че Джорджина и Федерико се бяха заприказвали, пристъпи до домакинята и пошепна задавено:

— Но госпожо… госпожо — очите му блестяха, — та реката е вече тук, долу, не е разумно да оставате, не чувате ли как…?

— Помниш ли, Стефано? — продължи тя, сякаш изобщо не е чула. — Помниш ли колко бяха изплашени онези двамата холандци? Дори не пожелаха да се приближат, излишен риск било, можело да пропаднат…

— Е — отвърна съпругът й, — разправят, че се е случвало. Може някой да се е надвесил прекалено много, да му се е завило свят… — явно си бе върнал спокойствието. Беше си сложил отново очилата и пак се беше разположил пред камината, с ръце, протегнати към огъня, за да ги сгрее.

Ненадейно същият глух, обезпокоителен тътен се раздаде повторно. Сега обаче се надигаше отдън земи, нейде отдолу, от далечните меандри на избите. Тоя път и госпожа Грон, колкото и да не й се искаше, се заслуша.

— Чухте ли? — възкликна бащата и леко свъси чело. — Кажи, Джорджина, ти чу ли?…

— Чух, да, не разбирам — отвърна пребледняло момичето.

— Гръмотевица и толкоз! — властно отсече майката. — Просто удари гръм… какво друго да е?… Призраци може би?

— Гръмотевиците не звучат така, Мария — отбеляза съпругът и поклати глава. — Като че беше под краката ни.

— Но нали знаеш, скъпи: при всяка буря къщата сякаш ще падне — настоя госпожата. — Като се разбушува навън, почва да издава какви ли не звуци… И вие чухте просто една гръмотевица, нали, Масигер? — завърши, убедена, че гостът няма да посмее да я опровергае.

А той се усмихна с вежливо примирение и отговори уклончиво:

— Като казахте призраци, госпожо… точно преди малко, като минавах през градината, ме обзе странно усещане, стори ми се, че някой върви след мен… чувах стъпки, сякаш… съвсем отчетливи стъпки по чакъла на алеята…

— И разбира се, тракане на кости и хрипове, нали? — подсказа госпожа Грон.

— Без кости, госпожо, само стъпки, може би даже моите собствени — добави, — понякога се получава особено ехо.

— Именно, Масигер, браво… Или пък мишки, драги ми, като нищо може да са били и мишки. При всички положения не е добре човек да е романтичен като вас, защото кой знае какво още ще му се причуе…

— Госпожо — направи шепнешком нов опит младежът, наведен към нея. — Не чувате ли, госпожо? Реката е тук долу, не я ли чувате?

— Не, не чувам, нищо не чувам — отряза го тя, също шепнешком. После, по-високо: — Никак не сте забавен с тези ваши истории, знаете ли?

Младежът нямаше какво да отговори на това. Пробва само да се изсмее, толкова безразсъдно му се струваше упорството на госпожата. „Не ви се вярва значи — помисли с неприязън и дори наум, инстинктивно, продължаваше да й говори на вие. — Вас неприятностите не ви засягат, така ли? Намирате за просташко да се разговаря за тях? Вашият префинен свят винаги ги е отричал, нали? Хайде да видим сега докъде ще ви докара това ваше високомерно безучастие!“

— Слушай, слушай, Стефано — тъкмо казваше тя с апломб през цялата зала, — Масигер твърди, че е попаднал на духове отвън, в градината ни, при това е съвършено сериозен… Такива са младежите, какъв по-добър пример.

— Господин Грон, не вярвайте — и се засмя насилено, изчерви се, — нямах това предвид, аз…

Млъкна и се заслуша. И в настъпилата тишина му се стори, че над шума на дъжда постепенно се надига друг глас, заплашителен и мрачен. Стоеше изправен, в конуса от светлина на една синкава лампа, с полуотворена уста, не точно изплашен, а вглъбен и някак наелектризиран, странно различен от всичко наоколо, хора и вещи. Джорджина го следеше копнежно.

Не разбираш ли, млади Масигер? Не се ли чувстваш достатъчно защитен под вековния покрив на семейство Грон? Как е възможно да се съмняваш’? Не са ли ти достатъчни тези масивни старинни стени, този идеално овладян покой, тези невъзмутими лица? Как смееш да обиждаш толкова достойнство с твоите глупави момчешки страхове?

— Приличаш на обладан от бесове — рече неговият приятел Федри. — На някакъв художник… не можа ли да се посрешеш днеска? Друг път да не пропускаш… знаеш мама колко държи на това — и избухна в смях.

Тогава бащата се намеси с жалния си глас:

— Добре де, ще го започваме ли тоя бридж? Още има време. Една партия и си лягаме. Джорджина, моля те, иди да донесеш кутията с картите.

В същия момент се подаде удивената физиономия на прислужника.

— Какво пък сега? — попита стопанката, зле прикрила раздразнението си. — Да не е дошъл още някой?

— Оттатък е Антонио, управителят на чифлика… иска да говори с някой от господарите, казва, че било важно.

— Аз ще дойда, аз ще дойда — рече веднага Стефано и стана припряно, все едно се боеше, че няма да свари навреме.

И наистина, жена му го спря.

— Не, не, не, стой си тука. Каквото е влажно навън… нали знаеш… ревматизмът ти… Оставаш тук, скъпи. Федри ще иде да види.

— Пак ще е някоя от техните дивотии — каза младежът и се отправи към завесата. После отдалеч долетяха неясни гласове.

— Тук ли ще играете? — питаше междувременно госпожата. — Джорджина, премести вазата, моля те… и върви си лягай, скъпа, вече е късно. А вие, доктор Мартора, какво, да не заспахте?

Приятелят се отърси объркан.

— Заспал ли? Май да, малко — засмя се. — Топлината на камината, възрастта…

— Мамо — обади се от ъгъла девойката. — Мамо, не мога да намеря картите, а вчера бяха тук, в чекмеджето.

— Отвори си очите, миличка. Не виждаш ли кутията там, на поставката? Какви сте такива, че вечно нещо не намирате…

Масигер нареди четирите стола и започна да меси колодата. В това време се върна Федерико. Баща му уморено попита:

— Какво искаше Антонио?

— Абе нищо! — отвърна весело синът. — Селяните пак нещо са се наплашили. Реката била станала опасна, даже къщата била застрашена, представи си. Да съм идел да се уверя, моля ти се, в тоя дъжд! Те сега всички са се събрали и се молят, и бият камбаните, чувате ли?

— Федри — предложи Масигер, — да идем заедно да погледнем, а? Пет минутки са. Какво ще кажеш?

— А партията, Масигер? — рече госпожата. — Ще оставите доктор Мартора сам да се оправя и ще ходите вън да станете вир-вода?

Така че четиримата си раздадоха картите, Джорджина отиде да спи, а майката в ъгъла се захвана с бродерията си.

 

 

Докато играеха, кънтежите отпреди малко зачестиха. Сякаш огромно тяло се стоварваше в дълбока яма, пълна с тиня, такъв бе звукът — злокобен блъсък в земното лоно. И всеки път оставяше след себе си усещане за мъка, ръцете се забавяха върху избраната карта, дъхът секваше, но после всичко отшумяваше.

Сякаш на никого не му стискаше да заговори за това. Само по някое време доктор Мартора каза:

— Сигурно е клоаката. Отдолу минава някакъв много стар канал, който се излива в реката. Може би се запушва и водата се връща…

Останалите дума не обелиха.

Сега най-интересен за наблюдение беше погледът на Грон, аристократ без титла. Той бе насочен главно към малкото ветрило от карти в лявата му ръка, ала минаваше и оттатък ръбчетата им, обемаше главата и раменете на седналия насреща Мартора и стигаше чак до края на салона, там, където излъсканият под изчезваше под ресните на завесата. Скоро очите на Грон вече не смогваха да се задържат нито върху картите, нито върху прямото лице на приятеля му, а настойчиво се взираха отвъд тях, в дъното, в долната част на тежкото перде. Нещо повече, ококориха се и блеснаха със странна светлина. Сетне от устата на възрастния господин излезе хриплив глас, изпълнен с неизразима покруса, и произнесе само:

— Гледай.

Не се обръщаше конкретно нито към сина си, нито към доктора, нито към Масигер. Просто рече: „Гледай“, но така, че страх да те хване. Грон каза каквото каза, останалите погледнаха, в това число благоверната му, която достолепно седеше в ъгъла и се занимаваше със своето везмо. Изпод долния край на тъмната завеса видяха бавно да се провира и да плъзва по пода нещо безформено и черно.

— Стефано, Стефано, за Бога, какъв е този глас? — възкликна госпожа Грон, която вече беше станала от мястото си и вървеше към драперията. — Не виждаш ли, че е вода?

От четиримата играчи още никой не се беше изправил.

Действително беше вода. През някаква пукнатина или пролука най-сетне се беше просмукала и във вилата, като змия се беше извивала тук и там по коридорите, преди да се покаже в салона, където появата й беше в черно заради повсеместния здрач. Да си умре човек от смях, стига да не беше откровено обидно. Но нямаше ли още нещо зад този нищожен воден език, зад тоя тек от мивка? Сигурно ли беше, че цялата беля се свежда до него? И няма ромон на струи по стените, нито завирявания между високите секции на библиотеката, нито сълзене на вяли капки от свода на съседния салон (които да чукат по големия сребърен поднос, сватбен подарък от Принца преди много, много години)?

Младият Федерико възкликна:

— Тези тъпаци са забравили отворен прозорец!

Баща му:

— Тичай, тичай да го затвориш, хайде!

Но госпожата се противопостави:

— В никакъв случай, стойте мирни тука, все някой ще дойде, надявам се!

Нервно дръпна шнурчето на звънеца и се чу далечно издрънчаване. В същото време мистериозният тътен се повтаряше със зловещ устрем и разклащаше солидната постройка до последното ъгълче. Старият Грон свъсено се взираше във водния език на пода: той постепенно се издуваше по краищата, преливаше на няколко сантиметра, спираше, отново набъбваше по контура, още една стъпка напред и така нататък. Масигер месеше картите, за да прикрие вълнението си; предчувстваше различни от обичайните събития. А доктор Мартора бавно клатеше глава — жест, който можеше да означава както „Какви времена, какви времена, да нямаш вяра на прислугата!“, така и „Свърши вече, твърде късно се усетихте“.

Изчакаха няколко мига; другите помещения не даваха признаци на живот. Масигер събра смелост.

— Госпожо — рече, — нали ви предупредих, че…

— Боже мили! Отново вие, Масигер! — не му даде да се доизкаже Мария Грон. — За малко водица по земята! Сега ще дойде Еторе да подсуши. Отново остъклените врати, всеки път пропускат вода, трябва да се оправи уплътнението!

Но нито прислужникът на име Еторе идваше, нито който и да било друг от многочислената прислуга. Нощта бе станала враждебна и тягостна. А необяснимите кънтежи вече се сливаха в почти постоянен грохот, като че в основите на къщата се търкаляха бъчви. Плющенето на дъжда отвън сега не се чуваше, заглушено от новия глас.

— Госпожо! — викна изведнъж Масигер и скочи на крака с отчаяна решимост. — Госпожо, къде е Джорджина? Позволете да ида да я доведа.

— Какво има пак, Масигер? — на лицето на Мария Грон се изписа светско озадачение. — Всички сте ужасно натегнати тази вечер. За какво ви е Джорджина? Бъдете така добър и я оставите да спи.

— Да спи! — откликна младежът почти подигравателно. — Да спи! И таз добра…

Откъм коридора, затулен от пердето, сякаш от ледена пещера в салона нахлу мощен повей на вятъра. Завесата се изду като платно и се подви по краищата, така че светлините от салона стигнаха и оттатък и се отразиха в залялата пода вода.

— Федри, за Бога, тичай да затвориш! — възнегодува бащата. — И за Бога, извикай прислугата!

Но извънредното положение като че ли забавляваше младежа. Спусна се към тъмния коридор с възгласи към слугите: „Еторе! Еторе! Берто! Берто! София!“, но виковете му потъваха без ехо в пустите коридори.

— Татко — чу се тогава гласът на Федерико. — Тук няма осветление. Не мога да видя… Божичко, какво е станало!

Всички в салона скочиха на крака, сепнати от неочаквания вопъл. Незнайно как вилата изведнъж се оказа протекла отвсякъде. А вятърът — все едно стените внезапно се бяха отворили — своеволно я кръстосваше надлъж и нашир и люлееше лампите, помиташе картите и вестниците, преобръщаше вазите.

Федерико се върна. Беше блед като платно и леко трепереше.

— Божичко! — повтаряше машинално. — Божичко, какво е станало!

Нужно ли беше тепърва да обяснява, че реката бе издълбала брега със своята няма, нечовешка сила и бе стигнала до тях? Че стените откъм тая страна са на път да се сринат? Че слугите до последния са се стопили в нощта и след малко по всяка вероятност ще прекъсне токът? Не стигаха ли наместо обяснение тебеширеното лице на Федерико, тревожните му възклицания (той, който обикновено беше толкова изискан и самоуверен), ужасният тътен, който се засилваше откъм дълбоките земни бездни?

— Хайде, бързо, да се махаме, и моята кола е вън, ще е безумно да… — говореше доктор Мартора, сравнително най-спокойният сред всички. След това, придружена от Масигер, се появи Джорджина, загърната в тежка наметка — хлипаше тихичко, абсолютно благоприлично, без почти да издава звук. Бащата взе да рови из едно чекмедже и да си събира ценните книжа.

— О, не! Не! — избухна накрая отчаяна госпожа Мария. — О, не искам! Цветята ми, красивите ми вещи, не искам, не искам! — устата й потръпна, лицето й се сгърчи почти до неузнаваемост, още малко и щеше да поддаде. Сетне с възхитително усилие се усмихна. Светската й маска остана непокътната, изтънченото й очарование — спасено.

— Ще я помня, госпожо — погаври се Масигер с искрена омраза, — винаги ще помня тази ваша вила. Каква беше хубава в лунните нощи!

— Бързо, плаща, госпожо — настояваше Мартора, обърнат към стопанката на дома. — И ти, Стефано, вземи нещо да се наметнеш. Да вървим, преди да е спрял токът.

Господин Стефано Грон — спокойно може да се твърди дори не се страхуваше. Висеше като отнесен и притискаше кожената папка с ценните си книжа. Федерико се щураше из салона, шляпаше из водата и вече съвсем не се владееше.

— Край, край — повтаряше.

Електрическото осветление започна да мъждука. И тогава, по-мрачен от предишните и още по-наблизо прокънтя продължителен, вещаещ бедствие тътен. Ледено менгеме стегна сърцата на семейство Грон.

— О, не! Не! — пак се развика госпожата. — Не искам, не искам!

Бледа и тя като смъртта, със сурова бръчка, врязана в лицето, с нетърпеливи стъпки се отправи към тресящата се завеса. И клатеше глава в знак, че отрича, че забранява това и сега лично ще се заеме, та водата да не дръзне да мине. Видяха я как дръпва разветите краища на завесата с яростно движение, как изчезва в тъмнината оттатък, сякаш отива да пъди тайфа нахални просяци, от които прислугата не е в състояние да се отърве. Нима със своята аристократична надменност си въобразяваше, че може да се противопостави на разрухата, да сплаши преизподнята?

Тя изчезна зад завесата и въпреки че гибелният тътен се засилваше, за миг сякаш всичко притихна. Сетне Масигер каза:

— Някой чука на вратата.

— Някой чука на вратата ли? — попита Мартора. — Че кой ще е?

— Никой — отвърна Масигер. — Вече няма никой, естествено. И все пак на вратата се чука, няма съмнение. Пратеник може би, привидение, душа нечия, дошла да ни извести. Все пак богаташка къща е това. Може и от оня свят да се съобразяват с етикета.

Плащът

След безкрайното очакване, когато надеждата вече започваше да угасва, Джовани се завърна у дома. Още не беше ударило два часа̀, майка му вдигаше масата, бе сив мартенски ден и прелитаха врани.

Изникна внезапно на прага, майка му викна: „Божке!“ — и се втурна да го прегръща. Пиетро и Ана, много по-малките му братче и сестричка, се разкрещяха от радост. Това беше моментът, на който се надяваха от месеци, който толкова често се мержелееше в сладките им сънища призори и трябваше да им върне щастието.

Той не промълви, костваше му твърде голямо усилие да сдържи плача си. Веднага остави тежката сабя на един стол, но кожената шапка остана на главата му.

— Дай да те видя — през сълзи рече майка му и отстъпи назад. — Дай да те видя какъв си ми хубав. Ама много си ми бледичък.

Наистина беше блед и изглеждаше изцеден. Свали си шапката, мина през стаята, седна. Каква умора, каква умора, сякаш му беше неимоверно трудно дори да се усмихне.

— Ама свали си плаща, рожбо — каза майка му и го гледаше като да беше чудо, пред което малко остава да изпита страхопочитание: какъв висок бе станал, напет и горд (макар и възблед). — Свали си плаща, дай го тука, не ти ли е горещо?

Той се дръпна да се предпази с рязко, инстинктивно движение — уви се в плаща, като уплашен да не му го дръпнат.

— Не, не, остави — отговори уклончиво, — по-добре не, и без това след малко ще тръгвам…

— Ще тръгваш ли? Връщаш се след две години и веднага хукваш нанякъде? — рече тя отчаяно, като усети как в тоя миг, след голямата радост, пак почва вечното й майчино тегло. — Сега ли точно трябва да излезеш? Няма ли първо да хапнеш?

— Ядох вече, майко — отвърна синът с блага усмивка и се огледа наоколо, за да се наслади на скъпите си меки сенки. — Отбихме се в една гостилница, на няколко километра оттук…

— О, значи не си сам? С кого си? Някой другар от полка? Да не е синът на Мена?

— Не, не, срещнах го по пътя. Вън е и ме чака.

— Тук отвънка чака? Че защо не го покани? На улицата ли го остави?

Отиде до прозореца и през двора, оттатък дървената портичка, забеляза на пътя една фигура, която бавно сновеше нагоре-надолу; беше загърната от глава до пети и оставяше усещане за чернилка. Тогава в душата й се роди, необяснима посред вихрите на огромното щастие, някаква загадъчна и остра тъга.

— По-добре недей — сухо отговори момчето. — Няма да му е приятно, той е такъв.

— Поне чаша вино? Да му го занесем там, а, поне чаша вино?

— По-добре недей, мамо. Чешит е, като нищо може и да се ядоса.

— Но кой е той тогава? Защо си се хванал с него? Какво си му притрябвал?

— Не го познавам добре — каза Джовани бавно и много сериозно. — Срещнах го по пътя. Просто дойде с мен, това е.

Сякаш предпочиташе да говорят за друго, сякаш от нещо се свенеше. И майката, за да не го дразни, веднага смени темата, но по милото й лице вече гаснеше светлината отпреди малко.

— Хей — рече, — а представяш ли си Мариета като чуе, че си се прибрал? Ще подскочи от радост. При нея ли ще ходиш?

Той само се усмихна, с все същото изражение на човек, който би искал да се зарадва, но не успява, заради някакво тайно бреме.

Майката не проумяваше: защо синът й седи там, нажален почти както в отдавна отминалия ден на заминаването си? Нали току-що се върна, чака го нов живот, безчет спокойни дни на разположение, толкова прекрасни вечери заедно, дълъг низ, който чезне оттатък планините, в безброя на предстоящите години. Край на тревожните нощи, когато на хоризонта изригваха огнени отблясъци и тя го мислеше сред тях, проснат неподвижен на земята, с пронизани гърди, сред кървави останки. А той най-сетне се върна, възмъжал, по-хубав и каква радост за Мариета. Задаваше се пролет, щяха да се оженят в църквата някоя неделна сутрин, сред камбанен звън и цветя. Защо тогава се е свил такъв пребелял и отнесен, защо не се смее и не разказва за битките? А плащът? Какво се инати да седи загърнат на тая жега вкъщи? Да не би отдолу униформата му да е скъсана и кална? Но бива ли пред мама, бива ли да се срамува пред майка си? Бедите уж приключиха, а ей ти ново притеснение.

Доброто лице, наклонено леко на една страна, го оглеждаше жадно — внимаваше да не го разсърди, да отгатне моментално всичките му желания. Да не би пък да е болен? Или е изнурен от многото премеждия? Защо не говори, защо дори не я поглежда?

И наистина — синът не я поглеждаше, нещо повече, сякаш отбягваше погледа й, все едно от нещо се боеше. През това време сестра му и братчето го наблюдаваха безмълвни, странно сконфузени.

— Джовани — отрони тя, защото вече не издържаше. — Най-сетне вкъщи, най-сетне вкъщи! Чакай малко да ти направя кафе.

И се впусна към кухнята. А Джовани остана с много по-малките свои братче и сестриче. Нямаше дори да се познаят, ако се бяха засекли на улицата, каква промяна за две години само! Сега тихомълком се изследваха с очи; не намираха думи, но току се усмихваха заедно, и тримата, като по силата на някаква стара и никога незабравена договорка.

Майката се върна с димящо кафе и щедър резен торта. Той обърна чашката на един дъх, тортата сдъвка неохотно. „Защо? Не ти ли харесва вече? Някога умираше за нея!“ — й се щеше на майката да каже, но си замълча, за да не го притеснява.

— Джовани — предложи му вместо това, — искаш ли да си видиш стаята? Леглото е ново-новеничко, знаеш ли? Поръчах да варосат стените, и лампата е нова, ела да видиш… тоя плащ няма ли да го махнеш вече?… Не се ли свари с него?

Войникът не отговори, но стана от стола и тръгна към съседната стая. В движенията му имаше някаква мудна тежест, като че не беше на двайсет години. Майката изтича пред него, за да отвори широко кепенците, но отвън нахлу само пепелява, безрадостна светлина.

— Ах, че хубаво! — обади се той с вял ентусиазъм откъм прага при вида на новите мебели, на безукорно чистите пердета, на белите стени, всичко блеснало от свежест и чистота. Но когато майката се наведе да оправи покривката на леглото, и тя нова-новеничка, той отправи поглед към крехките й плещи, поглед на неизказана тъга, който никой не видя. Защото Ана и Пиетро стояха зад него, с грейнали личица, в очакване на голямата сцена на щастие и изненада.

Ала нищо такова не последва.

— Много е хубаво! Благодаря, мамо — повтори той и дотук беше. Въртеше очи неспокойно, като човек, който копнее да приключи мъчителен разговор, и от време на време надзърташе с видимо притеснение през прозореца, към зелената дървена вратничка, зад която една фигура крачеше бавно напред-назад.

— Харесва ли ти, Джовани? Харесва ли ти? — попита тя нетърпелива да го види щастлив.

— О, да, чудесно е — отвърна синът й (но защо упорстваше с този плащ?) и продължи да се усмихва с огромно усилие.

— Джовани — примоли му се тя. — Какво ти е? Какво ти има, Джовани? Нещо криеш от мен, защо не ми казваш?

Той си прехапа устната, сякаш буца му заседна на гърлото.

— Мамо — отговори след малко с глух глас, — мамо, трябва вече да вървя.

— Да вървиш ли? Но ще си дойдеш рано, нали? Ти май у Мариета отиваш, а? Я кажи правичката, у Мариета ли? — опита да се пошегува, но я давеше мъка.

— Не знам, мамо — отговори той със сдържания си, горчив тон, докато се насочваше към вратата, вече си беше взел кожената шапка, — не знам, но наистина тръгвам, онзи ме чака.

— Но после нали ще се върнеш? Нали? До два ча̀са ще си вкъщи, а? Ще поканя вуйчо ти Джулио и вуйна ти, да видиш как ще ти се зарадват и те, хайде, ела си преди вечеря…

— Майко — повтори синът, все едно я заклеваше да не говори повече, да замълчи, за Бога, да не усилва мъката, — трябва да вървя вече, онзи ме чака, хем прояви такова търпение досега — и й хвърли сърцераздирателен поглед.

Пристъпи към вратата. Децата, още в празнично настроение, се хвърлиха да го гушкат и тогава Пиетро подигна плаща, за да види как е облечен батко му под него.

— Пиетро, Пиетро! Ама какво правиш? Пусни, Пиетро! — извика майката, уплашена, че Джовани ще се ядоса.

— Не, не! — възкликна и войникът, когато осъзна защо посяга момчето. Твърде късно. Двете краища от синьо сукно се разтвориха за миг.

— О, рожбо, Джовани, какво са ти сторили? — заекна майката и похлупи лице с шепите си. — Джовани, та това е кръв!

— Трябва да вървя, мамо — повтори той за пореден път с отчаяна твърдост. — Достатъчно ме чакаха. Прощавай, Ана, прощавай, Пиетро, сбогом, мамо.

Вече беше на вратата. Излезе, като понесен от вихър. Почти притича през двора, отвори вратничката, два коня препуснаха в галоп под сивото небе, ала не към селото, не, а през ливадите, нагоре, на север, към планините. В галоп, в галоп.

Тогава майката най-сетне прозря и в сърцето й зейна бездънна празнота, която никога, во веки веков, нямаше да се запълни. Тя прозря причината за плаща, тъгата на сина си и най-вече — коя беше загадъчната особа, която сновеше по улицата в очакване, зловещият тип, способен на подобно необикновено спокойствие. Толкова състрадателен и търпелив, че да придружи Джовани до родния му дом (преди да го отведе завинаги), та да се сбогува с майка си; да изчака всички тези минути пред оградата, на крак, той, владетелят на света, в прахоляка, като някой гладен голтак.

Убиването на змея

През май 1902 г. един селянин на граф Джерол, някой си Джозуѐ Лонго, който често ходеше на лов в планината, разправи, че в Сухи дол видял грамадно зверище, подобно на змей. В Палисано, последното село от долината, от векове се носеше преданието, че в тамошните безводни клисури все още живее едно от тези чудовища. Но никой никога не го беше взимал на сериозно. Този път обаче разсъдливостта на Лонго, точността на неговия разказ, подробностите от приключението, повторени многократно без ни най-малко отклонение, убедиха хората, че има нещо вярно в тая работа, та граф Мартино Джерол реши да иде и да се увери с очите си. Той, естествено, не очакваше змей, но нямаше да се изненада, ако попаднеше на някоя едра змия от рядък вид, заселила се в безлюдните дефилета.

Спътници в експедицията му станаха управителят на провинцията Куинто Андронико с красивата си и безстрашна съпруга Мария, естествоизпитателят професор Ингирами и неговият колега Фусти, комуто особено отръки идеше препараторското изкуство. Вялият и скептичен управител от доста време бе забелязал, че жена му храни жива симпатия към Джерол, но това не го притесняваше. Нещо повече, на драго сърце се съгласи, когато Мария му предложи да се присъединят към графа в лова на змея. Ни най-малко не ревнуваше от Мартино, нито му завиждаше, ако и Джерол да беше много по-млад, хубав, силен, смел и заможен от него.

Две каляски потеглиха малко след полунощ от града с дружина от осмина ловци на коне и към шест заранта пристигнаха в село Палисано. Джерол, красивата Мария и двамата естествоизпитатели спяха, само Андронико беше буден и заповяда да спрат каляската пред дома на един свой отдавнашен познайник: лекаря Тадеи. Скоро след това, известѐн от единия кочияш, съненият доктор с нощна шапчица на главата надникна през прозореца на първия етаж. Андронико се приближи, радушно го поздрави и му обясни целта на ловния им излет. Очакваше, че събеседникът му ще се разсмее, като чуе да се говори за змейове, но нищо подобно, Тадеи поклати укоризнено глава.

— Аз на ваше място не бих отишъл — отсече.

— Защо? Мислите, че нищо няма, така ли? Че са празни приказки?

— Това не знам — отвърна докторът. — Аз лично даже смятам, че змей има, макар и никога да не съм го виждал. Но не бих се замесил в такава каша. Не е на добро тази работа.

— Не е на добро ли? Тадеи, да не ми казвате, че наистина вярвате в змея?

— Стар съм, скъпи господин управител — рече онзи, — и съм се нагледал на какво ли не. Може да се окаже просто измишльотина, но може и истина да е. На ваше място не бих се захващал. Пък и не забравяйте, че пътят е труден за намиране, все през тези проядени планини, пълни със сипеи — малко да духне ветрецът, става същински ад. А и капчица вода няма. Оставете, господин управител, по-добре идете горе, на Крочета — и посочи едно заоблено тревисто възвишение над селото, — там зайци колкото щете. — Замълча за миг и добави: — Наистина, аз на ваше място не бих се захващал. Освен това веднъж чух да разправят… не, няма смисъл, само ще ми се смеете…

— Че защо да се смея — възкликна Андронико. — Кажете, кажете ми де.

— Ами говори се, че змеят бълвал дим и тоя дим бил отровен, малко трябвало да те убие.

Напук на обещанието си, Андронико здравата се разсмя.

— Винаги съм знаел, че сте назадничав, хем щур, хем назадничав. Но този път просто надминахте себе си. Какъв сте ми средновековен, драги Тадеи. Хайде, довиждане, до довечера с главата на змея!

Махна за сбогом, качи се обратно в каляската и нареди да тръгват. Джозуѐ Лонго от ловната дружина познаваше пътя и излезе начело на конвоя.

— Какво се тюхкаше тоя старец? — попита красивата Мария, която междувременно се беше събудила.

— Нищо — отвърна Андронико. — Това беше добрият стар Тадеи, който в свободното си време се изявява и като ветеринар. Говорехме си за шапа.

— А за змея? — попита граф Джерол, който седеше насреща им. — Пита ли го дали знае нещо за змея?

— Честно казано, не — отговори управителят. — Не исках да ми се смее зад гърба. Казах му, че се качваме в планината да половуваме, друго не съм споменавал.

Когато слънцето се вдигна, сънливостта на пътниците се изпари, конете ускориха ход, а кочияшите запяха.

— Тадеи ни беше семеен лекар. Някога — разказваше управителят — имаше превъзходна клиентела. Но един хубав ден, не помня вече заради какво любовно разочарование, се оттегли в провинцията. После сигурно му се е случило някакво друго нещастие, та се свря чак тука. Остава още някоя беда да го връхлети и кой знае къде ще се дене, току-виж се превърнал и той в някой змей!

— Ама че глупости — тросна се Мария. — Змей, та змей. Започва да ми втръсва тази история, за друго не говорите, откакто сме тръгнали.

— Е, нали ти лично пожела да дойдеш! — възрази с иронична любезност съпругът й. — Пък и как си ни чула за какво говорим, като през цялото време спеше? Или си се преструвала?

Мария не отговори, неспокойно вгледана през прозореца. Наблюдаваше планината, която ставаше все по-висока, стръмна и пресъхнала. В дъното на долината се виждаше хаотична поредица от чукари, повечето конусовидни, без помен от гори или поляни по тях, жълтеникави на цвят, небивало мъртвило. Прежуряни от слънцето, те блестяха с неподвижна, много силна светлина.

Към девет возилата спряха, защото пътят свърши. Ловците слязоха от каляската и установиха, че са вече в сърцето на злокобните планини. Видени отблизо, те приличаха на куп прогнили, готови да рухнат скали, като че направени от ронлива пръст от върха до самата основа.

— Ето, тук започва пътеката — рече Лонго и посочи отъпканото от човешки стъпки, което се изкачваше към началото на една долчина. Ако минеха оттам, за три четвърти час щяха да стигнат в Бурел, където уж бил забелязан змеят.

— Имаме ли запас от вода? — попита Андронико ловците.

— Имаме четири дамаджани, както и две с вино, Ваша милост — докладва един от ловците. — Достатъчно е, мисля.

Странно. Сега, като се намираха далеч от града, затворени сред планините, идеята за змея започваше да им изглежда не тъй абсурдна. Спътниците се озъртаха, но не откриваха наоколо нищо успокоително. Жълтеникави гребени, по които никога не беше припарвала жива душа, проломи, които лъкатушно се разбягваха в странични разклонения, скрити от погледа: невероятна пустош.

Поеха нататък, без дума да обелят. Първи вървяха ловците с пушките, кулеврините и другите си ловни пособия, следваше ги Мария, накрая идеха двамата естественици. За щастие пътеката бе още в сянка — сред тези жълти земи слънцето щеше да е истинско мъчение.

Долчинката, през която се отиваше за Бурел, бе тясна и криволичеща, без река на дъното, без растителност по склоновете, без стрък тревица отстрани — само камънак и скални парчетии. Птици не чуруликаха, води не ромоляха, чуваха се единствено откъслечните проскърцвания на чакъла.

Докато групичката напредваше така, изотзад с по-чевръста крачка се появи младеж с мъртва коза на раменете.

— Тоя отива при змея — каза Лонго, и то съвсем естествено, без ни най-малко намерение да се шегува. Хората от Палисано, обясни, били страшно суеверни и всеки ден носели по една коза в Бурел, за да умилостивят чудовището. Жертвоприношението се извършвало поред от младите мъже в селото. Тежко̀ им и горко, ако се чуел гласът на звяра. Случвало се нещастие.

— И всеки ден змеят се облажва с коза? — попита присмехулно граф Джерол.

— На следващата сутрин не я намират, това поне е сигурно.

— Дори и кокалите ли?

— Ами не, дори и кокалите. Яде я вътре в пещерата.

— А не е ли възможно някой от селото да си я хапва? — попита управителят. — Пътя всички го знаят. Някога виждали ли са изобщо змея да грабва козата?

— Не знам това, Ваша милост — отвърна ловецът.

Междувременно младежът с козата се изравни с тях.

— Кажи, млади човече — заговори го граф Джерол с властния си глас, — колко искаш за тази коза?

— Не я продавам, господарю — рече онзи.

— Дори за десет скуди ли?

— Е, за десет скуди… — склони младежът. — Значи ще ида за друга — и остави животното на земята.

Андронико попита граф Джерол:

— За какво ти е тази коза? Дано не възнамеряваш да я ядеш.

— Ще видиш, ще видиш за какво ми е — уклончиво каза графът.

Един от ловците метна козата на раменете си, младежът от Палисано хукна обратно към селото си (очевидно за да набави друга за змея), а компанията отново пое на път.

След по-малко от час най-накрая пристигнаха. Долчинката ненадейно се отваряше като котел — широкото диво място, наричано Бурел, нещо като амфитеатър, опасан с пръстени стени и ровки червеникавожълти скали. Точно по средата, на върха на един конус от каменна дреб — черен кратер. Леговището на змея.

— Там е — рече Лонго.

Настаниха се наблизо, върху една чакълеста тераса, която представляваше отлична наблюдателница, десетина метра над нивото на бърлогата и почти право срещу нея. Терасата имаше и друго предимство — не беше достъпна от ниското, пазена от почти отвесното си било. Там Мария можеше да се чувства възможно най-сигурна.

Мълчаха, целите в слух. Не се чуваше нищо освен безмерната тишина на планините, от време на време нарушавана от тихо срутване на камъчета. Ту отдясно, ту отляво някоя земна издатина току се изсипваше, тънки чакълени струйки потичаха надолу и едва успяваха да се спрат. Това придаваше на пейзажа вид на неспирна развала — забравени от Бога планини, така изглеждаха, които лека-полека се разкапват.

— Ами ако днес змеят не излезе? — попита Куинто Андронико.

— Козата е у мен — отвърна Джерол. — Забравяш, че козата е у мен!

Стана ясно какво има предвид. Животното щеше да послужи за стръв, за да изкарат чудовището от пещерата.

Започнаха подготовката: двама ловци с труд се изкатериха на двайсетина метра над входа на дупката, за да хвърлят оттам камъни, ако случайно се наложи. Трети отиде да заложи козата върху скалните отломки недалеч от бърлогата. Неколцина, с кулеврини и пушки, заеха позиция отстрани, добре защитени зад едни масивни канари. Андронико не помръдна — смяташе само да гледа от разстояние.

Красивата Мария мълчеше, загубила всякакво въодушевление. Колко охотно би се върнала веднага обратно. Ала не смееше на никого да каже. Погледът й се рееше по околните била, старите и новите свлачища, чуките от бакърена земя, които сякаш всеки момент щяха да се разсипят. Съпругът й, граф Джерол, двамата естествоизпитатели и ловците й се струваха малко, твърде малко хора на фона на толкова самота.

Сложиха закланата коза пред пещерата и зачакаха. Наближаваше единайсет, та Бурел, в пълната власт на слънцето, се беше нажежил. Парещи вълни рикошираха от едната до другата му страна. За да опазят от лъчите управителя и неговата съпруга, ловците скалъпиха криво-ляво нещо като балдахин със завивките от каляската, а Мария не спираше да пие вода.

— Внимание! — викна ненадейно граф Джерол, изправен на една канара долу, в каменистия котел, с карабина в ръка и метална вария на пояса.

Всички се сепнаха и затаиха дъх, като видяха, че от дупката се подава нещо живо.

— Змеят! Змеят! — изкрещяха двама-трима от ловците, незнайно дали от радост, или от смут.

Създанието се подаде на светло с треперливото поклащане на смок. Ето го, чудовището от легендите, чийто глас беше достатъчен да втресе от ужас цяло село.

— Брей, че грозотия! — възкликна Мария с видимо облекчение, защото се опасяваше от нещо доста по-лошо.

— Не бойте се, деца! — провикна се един ловец на подбив. И всички си възвърнаха самочувствието.

— Прилича на малък цератозавър! — каза професор Ингирами, отново достатъчно спокоен, че да разсъждава по въпросите на науката.

И наистина, чудовището не изглеждаше страховито — малко над два метра на дължина, с глава, подобна на крокодилската, ала по-къса, невъобразимо източен гущерски врат, почти объл гръден кош, къса опашка и нещо като мек гребен по продължение на гръбнака. Но не толкова скромните му размери, колкото морните му движения, землистата, пергаментова окраска (с някоя и друга зеленикава ивица) и цялостният отпуснат вид на тялото му уталожиха тревогите. Ако това бе змей, то той беше някакъв грохнал, полумъртъв екземпляр.

— На̀ ти — кресна издевателски един от ловците, които се бяха изкачили до входа на пещерата. И замери с камък звяра.

Камъкът падна отвесно и нацели змея точно в темето. Чу се ясно едно глухо „туп“, като по тиква. Мария потръпна от погнуса.

Ударът беше енергичен, но недостатъчен. Влечугото замря за няколко мига, като отнесено, сетне от болка заклати главата и врата си ту на една страна, ту на друга. Челюстите заклопаха, разкривайки низ от остри зъби, но глас между тях не излезе. След това змеят се помъкна надолу по чакъла в посока към козата.

— Зави ли ти се свят, а? — изхили се граф Джерол, изведнъж забравил високомерието си. Изглеждаше обладан от весела възбуда, предвкусваше кръвопролитието.

Изстрел от кулеврина от трийсетина метра пропусна целта. Бумтежът раздра застоялия въздух, вдигна зловещи тътнежи сред скатовете, по които се засвличаха неизброими тънки сипеи.

Почти веднага гръмна втора кулеврина. Куршумът застигна чудовището в задната лапа, откъдето мигом шурна струя кръв.

— Виж го как танцува! — възкликна красивата Мария, също запленена от жестокото зрелище. В страданието, причинено му от раната, звярът действително започна да се върти около себе си на ситни подрипвания, в трогателна полуда. Строшеният му крак се тътреше зад него и оставяше ивица от черна течност.

Най-сетне влечугото успя да се добере до козата и да я захапе. Тъкмо се накани да се прибере, когато граф Джерол, за да блесне със смелост, се приближи на почти два метра от него и изпразни карабината си в главата му.

Пастта на чудовището изсвистя. Сякаш се опитваше да се овладее, да потисне гнева си, да не издаде с пълна сила гласа, който криеше в тялото си, като че някаква неизвестна на хората причина го принуждаваше да прояви търпение. Куршумът от карабината бе пронизал окото му. След изстрела Джерол се отдалечи бежешком и очакваше, че змеят ще падне убит на място. Но страшилището не падна, животът му изглеждаше непотушим, като горяща смола. С оловното топче в окото, то въпреки всичко изгълта козата и хората видяха как гушата му се издува като гумена при минаването на гигантската хапка. След това се дръпна назад, към основата на скалите, и запълзя покрай стената към входа на пещерата. Пъплеше мъчително по земята, която често се изсулваше под краката му, нетърпеливо да избяга. Отгоре се извиваше бистрият безцветен небосвод, а слънцето незабавно изсушаваше кървавите следи.

— Като хлебарка в леген — полугласно рече сам на себе си управителят Андронико.

— Какво казваш? — попита го жена му.

— Нищо, нищо — отвърнал той.

— Кой знае защо не си влиза в леговището! — отбеляза професор Ингирами, зает да преценява рационално всеки научен аспект на събитието.

— Страх го е да не се окаже в капан — подсказа Фусти.

— По-скоро просто е замаян. Пък и как очакваш такова сложно разсъждение от един цератозавър…

— Не е цератозавър — възрази Фусти. — Тях много съм ги реконструирал за музеите, различни са. Къде са му шиповете на опашката?

— Прибрал ги е — отговори Ингирами. — Виж какъв му е надут коремът. Опашката се свива отдолу и не се вижда.

Докато беседваха, един от ловците, онзи, който стреля втория път с кулеврината, се втурна към терасата, където се намираше Андронико, с явното намерение да напусне групата.

— Къде се юрна? Къде? — кресна Джерол. — Стой си на мястото, докато свършим.

— Отивам си — твърдо заяви ловецът. — Не ми харесва това. Не е за мене тоя лов.

— Какво говориш? Уплаши се, така ли?

— Не, господине, не е от страх.

— От страх е и още как, иначе щеше да си останеш на мястото.

— Не ме е страх, повтарям ви. А вие по-добре се засрамете, господин графе.

— О, „засрамете се“ — избухна Мартино Джерол. — Мръсен негодник с негодниците! Ти сигурно си от Палисано, бас държа, страхопъзльо. Хайде, заминавай, преди да съм ти дал да се разбереш. — После завика: — А ти, Бепи, ти къде така? — защото още един от ловците се заизмъква.

— И аз си отивам, господин графе. Не искам да имам пръст в тази ужасия.

— Ах, мижитурки! — беснееше Джерол. — Мижитурки, скъпо щяхте да ми платите, ако можех да ви последвам!

— Ние не от страх, господин графе — отговори и вторият ловец. — Не от страх. Ще видите, че ще свърши зле!

— Ще ви науча аз вас! — графът вдигна един камък от земята и с все сила го запрати срещу ловеца. Ала не уцели.

Последваха няколко минути затишие, докато змеят безуспешно се бореше да се придвижи нагоре. Пръстта и камъните падаха, връщаха го надолу, там, откъдето бе тръгнал. С изключение на шума от търкалящи се камъни, мълчанието беше пълно.

После се чу гласът на Андронико:

— Много ли още остава? — провикна се той към Джерол. — Адски пек е. Вземи го доубий това животно. Що за удоволствие ти доставя да го тормозиш, нищо че е змей?

— Аз пък какво съм виновен? — подразни се Джерол. — Не виждаш ли, че не му се мре? С куршум в черепа е по-живо и отпреди… — не се доизказа, защото забеляза одевешния младеж да се задава откъм края на чакълестата площадка с нова коза на гръб. Изненадан от присъствието на дружината, от оръжията, от кървавите следи и най-вече от мъчителните усилия на змея да изпълзи по скалите, той, който никога не го беше виждал да се показва от бърлогата си, спря, без да може да откъсне очи от странната сцена.

— О! Момко! — извика Джерол. — Колко искаш за козата?

— Николко, не мога — отговори младежът. — Нея заменям дори за теглото й в злато. Ама какво му направихте? — добави, ококорен към окървавеното чудовище.

— Тук сме, за да оправим сметките. Трябва само да се радвате. От утре край на носенето на кози.

— Защо край?

— Утре змея няма да го има вече — засмя се графът

— Не, не бива, не можете, ви казвам — възкликна младежът, изгубил ума и дума.

— И ти ли почна! — викна Мартино Джерол. — Я давай козата веднага.

— Няма, казах — запъна се оня и взе да отстъпва.

— О, за Бога! — и графът се нахвърли на младежа, замахна с пестник и го удари в лицето, изтръгна козата от ръцете му и го събори на земята.

— Ще се каете, казвам ви, горко ще се каете, ще видите! — тихо възропта младежът, докато се изправяше, защото не смееше да отвърне.

Но Джерол вече го беше загърбил.

Слънцето прежуряше в каменния котел и човек едвам успяваше да си държи очите отворени, толкова ослепително го отразяваха жълтият трошляк, скалите, чакълът и канарите. Нямаше нищо, съвсем нищо, което да разведри погледа.

Мария ожадняваше все повече и дори изпитата вода не помагаше.

— Боже, каква жега! — оплака се тя. Даже видът на граф Джерол взе да й идва в повече.

Междувременно, като изникнали от земята, наоколо се стекоха десетки хора. Може би идеха от Палисано, дочули, че другоземци са се качили на Бурел — стояха неподвижно на ръба на няколко заострени дълги възвишения от жълта земя и безмълвно наблюдаваха.

— Е, сега имаш и достатъчно зрители! — опита да се пошегува Андронико, обърнат към Джерол, който се суетеше около козата с двама от ловците. Младият мъж вдигна очи и зърна вторачените в него непознати. Направи презрителна гримаса и се върна към заниманието си.

Изтощеният змей се беше хлъзнал по склона до равното и лежеше, без да шавне, само подутият му корем се надигаше и спускаше начесто.

— Готово! — обади се единият ловец и вдигна заедно с Джерол козата. Бяха разпрали корема й и го бяха напълнили с експлозив, свързан с фитил.

Сетне графът невъзмутимо прекоси камънака, приближи се на не повече от десетина метра от змея, спокойно положи козата на земята и докато се отдалечаваше, разви фитила.

Наложи се да чакат половин час, преди звярът да се раздвижи. Изправените по околните гребени непознати приличаха на статуи — не говореха дори помежду си, а по лицата им се четеше неодобрение. Безучастни към слънцето, което се беше насветляло до крайност, не отместваха поглед от влечугото, сякаш се молеха да не помръдне.

Ала змеят, улучен в гърба от карабинен изстрел, ненадейно се извърна, видя козата и бавно се потътри към нея. Тъкмо проточи глава да я сграбчи, и графът запали фитила. Пламъчето се впусна мълниеносно по шнура, скоро стигна до козата и предизвика взрив.

Избухването не беше гръмко, далеч не толкова шумно, колкото изстрелите от кулеврините — сух, но глух звук, като от счупена дъска. Но тялото на змея бе рязко запокитено назад и се видя, че търбухът му е разкъсан. Главата започна мъчително да се мята надясно и наляво, сякаш казваше не, не е честно, това е прекалено жестоко, сега вече нищо не може да се направи.

Графът се разсмя от задоволство, но този път — само той.

— Какъв ужас! Стига! — възкликна красивата Мария и скри лицето си с ръце.

— Да — бавно произнесе съпругът й. — И аз мисля, че това ще свърши зле.

Чудовището лежеше, на вид безпомощно, в локва черна кръв. Сетне изневиделица от страните му изскочиха две струи тъмен пушек, едната надясно, другата наляво, две димни облачета, които тежко се заиздигаха.

— Видя ли? — обърна се Ингирами към колегата си.

— Да, видях — потвърди оня.

— Мехоподобно разширяващи се ноздри, като у цератозавъра, така наречените Хамерови оперкулуми.

— Не — рече Фусти. — Не е цератозавър.

В този момент граф Джерол излезе иззад канарата, зад която се беше подслонил, за да довърши чудовището. Беше точно по средата на чакълестата площадка, стиснал металния си чук, когато всички присъстващи изкрещяха в хор.

За миг Джерол помисли, че това е вик на тържество заради убиването на змея. После усети, че нещо се движи зад гърба му. Обърна се с един скок и видя, каква смехория, видя две жалки животинчета да се измъкват с препъване от леговището и доста чевръсто да се насочват към него. Две малки недооформени влечуги, дълги не повече от половин метър, чиято външност възпроизвеждаше в миниатюра тази на агонизиращия змей. Две змейчета, малките му, които може би излизаха от пещерата, погнати от глада.

Всичко трая броени мигове. Графът показа чудеса от ловкост.

— На̀! На̀! — с ликуващи викове развъртя желязното си оръжие. Два удара бяха предостатъчни. Засилена с огромна енергия и решимост, варията се сгромоляса първо върху едното зверче, после върху другото и разби главите им като стъклени топки. И двете омекнаха, мъртви, подобни отдалеч на изпуснати гайди.

Тогава без дума, ни звук непознатите хора хукнаха далеч оттам, надолу по каменистите улеи. Бягаха, сякаш ги грозеше непосредствена опасност. Не вдигнаха шум, не предизвикаха свлачища, дори за момент не се обърнаха да погледнат към змеевата дупка, ометоха се така, както изникнаха, мистериозно.

Змеят пак се раздвижи — предсмъртната му агония като че ли нямаше да има край. Повлече се като плужек към мъртвите създания, без да спира да дими през ноздрите. Като стигна до рожбите си, се отпусна в камънака, протегна с безкрайно усилие глава и нежно взе да облизва двете бездиханни телца, може би с надеждата да ги върне към живот.

Сетне, сякаш събрал последните си сили, изопна шия отвесно към небето, както досега не беше правил, и от гърлото му излезе — отначало много бавно, а после все по-мощно — неописуем рев, глас, нечуван друг път на тоя свят, нито животински, нито човешки, толкова наситен с ненавист, че дори граф Джерол замръзна, скован от ужас.

Стана ясно защо по-рано не искаше да влезе в леговището си, където можеше да потърси спасение; защо не издаде нито вик, нито дори ръмжане, а само свистене. Змеят се боеше за рожбите си и за да ги съхрани, се бе отказал от собственото си оцеляване — ако беше влязъл в пещерата, хората щяха да го последват до вътре и да открият люпилото му; ако беше изревал, малките щяха да изтичат вън да видят какво става. Едва сега, когато ги видя да умират, чудовището отприщи пъкления си рев.

Призоваваше на помощ за малките си, вопиеше за възмездие. Но към кого се обръщаше’? Нима към планините, пресъхнали и пусти? Към небето без птици и облаци; към хората, които го изтезаваха; към самия дявол може би? Ревът му проби скалните била и небосвода, изпълни цялото мироздание. Изглеждаше невъзможно (макар и да нямаше никакво смислено основание това да се очаква) никой да не му отговори.

— Кого ли вика? — попита Андронико с глас, на който напразно опита да придаде небрежна интонация. — Май никой не се задава?

— О, дано умре по-бързо! — рече жена му.

Ала змеят не умираше и не умираше, въпреки че граф Джерол, заслепен от вече неудържимо желание да приключи с всичко, стреляше по него с карабината си. Бам! Бам! Напразно. Змеят милваше с език мъртвите зверчета, макар и с все по-вяло движение; белезникава течност се точеше от невредимото му око.

— Гущерът! — възкликна професор Фусти. — Та той плаче!

Управителят каза:

— Късно е вече. Стига, Мартино, късно стана, време е да си вървим.

Седем пъти се издигна към небето гласът на чудовището, та скалите и небето прокънтяха от него. Седмият път звучеше, сякаш няма да има край, сетне неочаквано секна, рухна устремно надолу, пропадна в тишината.

В мъртвешкия покой, който последва, се чу кашляне. Целият в прах, с разкривено от умората, вълнението и потта лице, граф Мартино хвърли пушката си на камъните и прекоси покритата със скални отломки площадка, притиснал ръка към гърдите си.

— Какво става сега? — попита Андронико сериозно, с предчувствието за нещо лошо. — Какво ти има?

— Нищо — Джерол се насили да прозвучи безгрижно. — Глътнах малко от оня пушек.

— Кой пушек?

Джерол не отговори, само махна с ръка към змея. Чудовището лежеше неподвижно, с глава, изметната сред камъните — най-сетне изглеждаше мъртво, като изключим двете тънки струйки дим.

— Сякаш свърши — каза Андронико.

Така изглеждаше. Упоритият живот напускаше змея през пастта.

Никой не откликна на вопъла му, никой в целия свят не помръдна. Планините си стояха мирно, дори малките сипеи сякаш се бяха позакрепили, небето беше чисто, без дори най-малкото облаче по него, а слънцето започна да се спуска. Никой, нито звяр, нито дух, не се притече да отмъсти за касапницата. Човекът успешно изличи това остатъчно петно от лицето на земята; хитроумният и властен човек, който навсякъде установява мъдрите закони на реда; недосегаемият човек, който се труди за напредъка и по никой начин не би позволил змейовете да съществуват, ако ще дори в най-затънтените планини. Човекът въздаде смърт, оплакванията бяха излишни.

Онова, което човекът направи, беше справедливо, съвсем съобразно с нормите. И все пак изглеждаше немислимо никой да не отговори на последния зов на змея. Андронико — както впрочем и жена му, и ловците — копнееше единствено да избяга; дори естествениците се отказаха от препараторските си намерения, само и само по-скоро да бъдат далеч оттам.

Хората от селото бяха изчезнали, сякаш предусетили проклятие. Сенки плъзнаха нагоре по ронливите скатове. От туловището на змея, спихнат труп, се издигаха непрекъснати двете димни струйки и бавно се виеха в неподвижния въздух. Всичко изглеждаше приключило — нещо тъжно за забравяне и толкова. Но граф Джерол кашляше ли, кашляше. Изцеден, седеше на някакъв камък, а около него — приятелите му, които не смееха да му кажат каквото и да било. Дори безстрашната Мария гледаше другаде. Чуваха се само кратките пориви на кашлицата му. Напразно Мартино Джерол се опитваше да ги овладее — някакъв огън се стичаше все по-навътре в гърдите му.

— Знаех си аз — прошепна управителят Андронико на жена си, която леко трепереше. — Знаех си, че зле ще свърши.

Нещо, което започва на „п“

Като пристигна в градчето Систо и се настани в обичайната странноприемница, където отсядаше два-три пъти годишно, Кристофоро Шродер, търговец на дървесина, веднага си легна, понеже му беше лошо. После прати да повикат лекаря, доктор Лугоши, когото познаваше от години. Лекарят дойде и сякаш се изненада. Изключи вероятността да е нещо сериозно, взе съдче с урина за изследване и обеща пак да намине още същия ден.

На следващата сутрин Шродер се чувстваше вече много по-добре, толкова, че реши да стане, без да дочака доктора. Тъкмо се бръснеше по риза пред огледалото, на вратата се почука. Беше лекарят. Шродер го покани да влезе.

— Тази сутрин съм екстра — каза, без дори да се обърне, и продължи да се бръсне. — Благодаря, че се отбихте, но можете да си тръгвате.

— Много бързате, много бързате! — рече докторът и се окашля в знак на неудобство. — Довел съм един приятел.

Шродер се обърна и видя на прага, до лекаря, един господин на четирийсетина години, масивен, червендалест в лицето, по-скоро простоват на вид, който многозначително се усмихваше. Търговецът, човек самонадеян и навикнал да се разпорежда, се подразни и погледна лекаря въпросително.

— Един приятел — повтори Лугоши, — дон Валерио Мелито. После трябва да ходим заедно у мой пациент, затова му предложих да ме придружи.

— На вашите услуги — отвърна Шродер хладно. — Заповядайте, седнете.

— Бездруго — продължи лекарят, за да се дооправдае — днес, както виждам, нямате нужда от преглед. С урината ви всичко е наред. Само бих искал да ви направя едно малко кръвопускане.

— Кръвопускане ли? Че защо ще ми пускате кръв?

— За ваше добро — обясни лекарят. — Ще се почувствате нов човек след него. Винаги действа положително на сангвиничните темпераменти. Пък ще отнеме две минутки — и като каза това, извади изпод плаща си буркан с три пиявици. Тури го на масата и додаде: — Сложете си по една от вътрешната страна на китките, достатъчно е да ги задържите на място за момент и веднага ще се вкопчат. Само, моля ви, направете го вие. Какво да ви кажа… От двайсет години лечителствам, но така и не свикнах да ги пипам тези животинки.

— Дайте тука — каза Шродер с вбесяващия си тон на превъзходство. Взе буркана, седна на леглото и си закачи на китките двете пиявици, сякаш цял живот с това се е занимавал.

Междувременно непознатият посетител, без да си сваля широкото наметало, остави на масата шапката си и продълговат пакет, който издрънча с метален звук. Шродер забеляза със смътен дискомфорт, че човекът седна на изхода, сякаш особено държеше да е колкото се може по-далеч от него.

— Дон Валерио, ако щете вярвайте, ви познава — каза лекарят на Шродер и също, кой знае защо, седна досами вратата.

— Не помня да съм имал честта — отвърна Шродер откъм кревата, отпуснал ръце върху дюшека с обърнати нагоре длани, докато пиявиците смучеха кръв от китките му. — Я кажете, Лугоши, днес да не би да вали? Още не съм поглеждал навън. Ще е много досадно, ако вали, защото цял ден трябва да обикалям.

— Не, не вали — отговори лекарят някак между другото. — Но дон Валерио наистина ви познава, нямаше търпение да ви види отново.

— Нека ви кажа — намеси се Мелито с неприятно гъгнив глас, — че никога не съм имал честта да ви срещна лично, но знам за вас нещо, което надали ви е известно.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна търговецът с абсолютно безразличие.

— Преди три месеца? — попита Мелито. — Я си спомнете: преди три месеца не минахте ли с вашата карета по пътя край Стария предел?

— Хм, нищо чудно — рече Шродер. — Нищо чудно да съм минал, но кой ти помни?

— Добре. А не помните ли, че на един завой каретата ви поднесе и хлътнахте в канавката?

— Ами да, вярно — съгласи се търговецът, вперил леден поглед в новия си, нежелан познайник.

— И едното колело заседна във вадата, а конят не смогваше да ви изтегли обратно на пътя?

— Точно така. Откъде сте ме видели?

— О, после ще ви кажа — засмя се Мелито и смигна на лекаря. — Тогава слязохте, но и вие не успяхте да издърпате каретата. Така ли беше, какво ще кажете?

— Точно както го описвате. И валеше като из ведро.

— Какъв порой само! — продължи дон Валерио, преизпълнен със задоволство. — А докато се мъчехте с колелото, не се ли появи отнейде един странен образ, дългуч с черно като сажди лице?

— Е, вече не помня добре — прекъсна го Шродер. — Докторе, извинявайте, но колко още трябва да държа тези пиявици? Надуха се като крастави жаби. На мене ми е предостатъчно. Пък и ви казах, че имам много работа.

— Още няколко минутки! — настоя лекарят. — Потърпете, скъпи Шродер! После ще сте като нов, ще видите. Още няма десет, моля ви се, имате колкото време си искате!

— Висок човек със съвсем черно лице и странен цилиндър на главата? — продължи дон Валерио. — И носеше нещо като звънче? Не си ли спомняте, че постоянно дрънчеше?

— Добре де: спомням си — тросна се Шродер. — Само че, ще прощавате, какво от това?

— Нищо, нищо! — отвърна Мелито. — Просто исках да ви кажа, че вече ви познавам. И имам отлична памет. За съжаление него ден бях далеч, отвъд един ров, поне на петстотин метра разстояние. Бях се скрил от дъжда под едно дърво и всичко видях.

— Тогава кой е бил оня човек? — попита Шродер рязко, за да покаже на Мелито, че ако има нещо за казване, най-добре да си го каже незабавно.

— О, не знам кой е точно, видях го само отдалеч! Вие кой мислите, че е бил?

— Някой клетник сигурно — каза търговецът. — Приличаше на глухоням. Като го помолих да дойде да ми помогне, взе нещо да мучи, една дума не му разбрах.

— Тогава тръгнахте към него, а той се дръпна, но вие го уловихте за ръката и го накарахте да бута каретата заедно с вас. Нали така? Кажете честно.

— Какво значение има? — отвърна Шродер подозрително. — Нищо лошо не съм му сторил. Точно обратното: накрая му дадох две лири.

— Чухте ли? — пошепна тихо Мелито на лекаря и добави по-високо, към търговеца: — Нищо лошо, кой твърди друго? Но ще се съгласите, че всичко съм видял.

— Няма повод за вълнения, драги Шродер — обади се лекарят в този момент, като видя, че търговецът помрачнява. — Нашият славен дон Валерио, тук пред вас, е заклет шегобиец. Просто искаше да ви впечатли.

Мелито се обърна към доктора и кимна. При това движение краищата на наметалото му леко се разтвориха и Шродер, който го гледаше неотстъпно, пребледня.

— Извинете, дон Валерио — каза, доста по-сковано от обикновено. — Вие носите пистолет. Струва ми се, че можехте да го оставите долу. Ако се не лъжа, и по вашите краища така е прието.

— Боже мили! Много моля да ми простите! — възкликна Мелито и се плесна по челото в знак на разкаяние. — Направо не знам как да се извиня! Съвсем го бях забравил. Поначало никога не го нося, затова ми е изскочил от ума. А днес трябва да яздя извън града.

Уж изглеждаше искрен, но остави пистолета на пояса си и продължи да клати глава.

— Кажете впрочем — рече, все така обърнат към Шродер, — какво впечатление ви направи оня нещастник?

— Какво впечатление да ми направи? Нещастник, сиромах някакъв.

— А звънчето му, дето дрънчеше през цялото време, не се ли запитахте какво е?

— Знам ли — отвърна Шродер, като премисляше всяка дума, обзет от предчувствие за клопка, — може да е бил циганин. Виждал съм ги много пъти да звънят с камбанка, за да привличат вниманието.

— Циганин! — викна Мелито и прихна, сякаш самата идея за това го забавляваше неустоимо. — Ах, взели сте го за циганин значи?

Шродер се обърна към лекаря сърдито.

— Ама какво е това? — попита строго. — Какво означава този разпит? Драги ми Лугоши, тая история никак не ми се нрави. Ако искате нещо от мен, давайте направо.

— Не се вълнувайте, моля ви — отговори лекарят сконфузено.

— Ако нещо лошо се е случило с оня скитник и намеквате, че вината е моя, говорете открито — продължи търговецът все по-високо, — говорете открито, уважаеми господа. Да не би да са го убили?

— Ами, убили! — рече Мелито с усмивка, съвършен господар на положението. — Как пък ви хрумна? Много съжалявам, ако съм ви разстроил. Докторът вика: дон Валерио, хайде с мен у господин Шродер. О, та аз го познавам, викам му. Чудесно, казва, елате и вие, тъкмо ще се зарадва да ви види. Много съжалявам, ако съм се натрапил…

Търговецът усети, че е попрекалил.

— Аз ви моля да ми простите, че загубих мяра. Но въпросите ви започнаха да ми приличат на истински разпит. Ако има нещо, казвайте без уговорки.

— Добре — много внимателно се включи лекарят, — наистина има нещо.

— Да не би да се е оплакал? — попита Шродер, все по-сигурен в себе си, докато се опитваше да закрепи обратно пиявиците, които се бяха откъснали при избухването му преди малко. — Да не съм под някакво подозрение?

— Дон Валерио — каза лекарят. — Май е по-добре вие да говорите.

— Хубаво — започна Мелито. — Знаете ли кой беше човекът, който ви помогна да си измъкнете каретата от канавката?

— Ама не, заклевам ви се, колко пъти да повтарям?

— Не се съмнявам — отвърна Мелито. — Питам просто можете ли да се досетите какъв е бил.

— Нямам представа. Мислех си, че е циганин, скитник…

— Не. Не е циганин. И дори да е бил някога, вече не е. Този човек, ако трябва да сме точни, е нещо, което започва на п.

— Нещо, което започва на п? — повтори машинално Шродер и се зарови в паметта си, а лицето му помръкна от тревога.

— Именно. Започва на п — потвърди Мелито с лукава усмивка.

— Престъпник? Това ли е? — рече търговецът и грейна, убеден, че е познал.

Дон Валерио избухна в смях.

— Ах, престъпник! Как само го измисли! Прав бяхте, докторе: духовита личност е почитаемият Шродер! — в същия момент вън се чу плющенето на дъжда.

— Всичко хубаво — каза търговецът сухо, отскубна двете пиявици от ръцете си и ги тикна в буркана. — Заваля. Аз трябва да тръгвам, иначе ще закъснея.

— Започва на п — заинати се Мелито, също се изправи и помести нещо под широкото си наметало.

— Не знам, ви казвам. Не съм по гатанките. Хайде, решавайте, ако искате да говорим… Нещо, което почвало на п… Партизанин, що ли?… — добави подигравателно.

Мелито и докторът, на крак и двамата, застанаха плътно един до друг и опряха гърбове на вратата. Вече не се усмихваха.

— Нито престъпник, нито партизанин — бавно произнесе Мелито. — Прокажен.

Търговецът ги изгледа, бял като платно.

— Е, и? Дори да е бил прокажен, какво?

— За съжаление точно това е бил със сигурност — рече лекарят, докато боязливо се опитваше да се свре зад дон Валерио. — А сега и вие сте.

— Стига! — изкрещя търговецът, разтреперан от гняв. — Вън оттук! Не ми харесват вашите шегички. Марш оттука и двамата!

Тогава Мелито показа изпод наметалото си дулото на пистолета.

— Аз съм кметът, драги господине. Овладейте се, във ваш интерес е.

— Ще видите вие пък аз кой съм! — викаше Шродер. — Какво ще ме правите сега?

Мелито внимателно наблюдаваше Шродер, готов да предвари евентуалното му нападение.

— В пакета е вашето звънче — отговори. — Трябва да излезете оттук и да звъните с него, докато не стигнете извън града, както и след това, докато не напуснете пределите на кралството.

— Ще ви дам аз на вас едно звънче! — опъна се Шродер в опит да продължи да крещи, но гласът му заглъхна в гърлото, ужасът от разкритието смрази сърцето му. Най-накрая проумя: при посещението си предния ден докторът се беше усъмнил и бе отишъл да предупреди кмета. Кметът случайно го беше видял преди три месеца да хваща за ръката прокажения минувач и сега той, Шродер, бе обречен. Пиявиците се оказаха предлог за печелене на време. Тогава рече:

— Не ми трябват вашите заповеди, за да си тръгна, гадове, ще ви науча аз вас, ще ви науча…

— Облечете си палтото — нареди Мелито, със светнало от сатанинско задоволство лице. — Палтото и къш, незабавно.

— Изчакайте поне да си събера нещата — каза Шродер, но без следа от доскорошната гордост. — Веднага щом си опаковам вещите, си тръгвам, не се съмнявайте.

— Вещите ви трябва да бъдат изгорени — заяви ухилено кметът. — Взимате само звънчето и толкоз.

— Поне дрехите! — възкликна Шродер, до тоя момент така самодоволен и невъзмутим, сега се молеше на чиновника като дете. — Поне дрехите и парите можете да ми оставите!

— Палтото, плаща и това е. Останалото трябва да бъде изгорено. За каретата и коня вече се разпоредихме.

— Моля? Какво искате да кажете? — заекна търговецът.

— Каретата и конят бяха изгорени, както повелява законът — отговори кметът, който явно изпитваше удоволствие от отчаянието на събеседника си. — Не си въобразявате, че прокажените се разкарват в каляска, нали? — и се изхили просташки. След това, грубо: — Вън! Вън оттук! — закрещя на Шродер. — Да не мислиш, че ще стоя тук с часове да се пазаря? Бързо вън, куче!

Шродер целият се тресеше, какъвто беше висок и едър, когато излезе от стаята под прицела на пистолета, с изопната физиономия и отъпял поглед.

— Звънчето! — стресна го Мелито с вика си и му подхвърли на пода мистериозния пакет, който отекна метално. — Извади го и си го окачи на врата.

Шродер се наведе с усилие, като немощен старец, взе пакетчето, бавно развърза канапа, извади отвътре медна камбанка с дръжка от струговано дърво, нова-новеничка.

— На врата! — викна пак Мелито. — Шавай, за Бога, че те застрелвам!

Ръцете на Шродер трепереха и не му беше лесно да изпълни командата на кмета. И все пак накрая успя да прокара около врата си ремъка на звънчето и то увисна на корема му, и задрънча при всяко негово движение.

— Хвани го за дръжката и го клати, за Бога! Поне за това те бива, нали? Такъв юначага като тебе. Я какъв превъзходен прокажен! — погаври се дон Валерио, докато лекарят се изхлузваше накъм ъгъла, сащисан от отвратителната сцена.

С немощните крачки на болник Шродер заслиза по стълбите. Клатеше глава насам-натам като някой от слабоумните, дето се срещат покрай големите пътища. След две стъпала се обърна, потърси лекаря и продължително го изгледа в очите.

— Вината не е моя! — изпелтечи доктор Лугоши. — Това е нещастие, огромно нещастие!

— Хайде, по-живо! — пъдеше го в това време кметът, като че говори на добиче. — Клати звънеца, ти казвам, хората трябва да знаят, че идваш!

Шродер продължи надолу по стълбите. Малко по-късно се появи на вратата на странноприемницата и унило се насочи към площада. Десетки хора отстъпваха при преминаването му, отдръпваха се от пътя му, колкото повече той приближаваше. Площадът беше голям, прекосяваше се бавно. Със сковано движение търговецът тръскаше звънчето, което дрънчеше с ясен, празничен звук: дин-дин, звънтеше.

Старият Факохерус

Трябва да се има предвид манталитетът на стария факохерус. Като стигне определена възраст, африканската брадавичеста свиня (Phacochoerus Africanus) често е склонна да преосмисли с негодувание житейските си несгоди. Семейните радости губят своя блясък, малките брадавичести прасенца, неукротими и лакоми, вечно му се пречкат из краката и се превръщат в постоянен дразнител, да не говорим за напористата надменност на по-отрасналите младежи, убедени, че светът и самките са единствено техни.

Сега на факохеруса му се ще да вярва, че се е изнесъл да живее самостоятелно по свой спонтанен почин, че е достигнал върха на животинското величие; иска да се убеди, че е щастлив. Но я го вижте как неспокойно се върти из сухия треволяк, как току подушва въздуха, връхлетян от неочаквани спомени, и колко нелепо асиметрично стои в цялостната природна картина, в която създанията вървят по двойки. Всъщност тебе те прокудиха от твоето патриархално семейство, стари факохерусе, защото беше станал сприхав и капризен; младежите загубиха приличие и взеха да те изблъскват с глиги, а женските да не вземат страна — знак, че и на тях си им додеял. И така дни наред, докато накрая не ги остави на произвола на съдбата им.

Ето го посред равнината на Ибад в падащия здрач, рие за храна из някакво старо пресъхнало тръстичище. А около него — нищо, като изключим мъртвилото на плоската пустош със спечени термитници тук и там и по някой тайнствен малък конус, който се чернее на повърхността на земята. На юг — вярно, твърде далеч — все пак могат да се видят планински възвишения. Но не ви препоръчваме да им вярвате — може да са просто празни очертания, родени от копнежа. Впрочем той не ги вижда, защото очите на брадавичестите свине са различни от нашите. За сметка на това, тъй като слънцето залязва, нерезът доволно наблюдава собствената си сянка от минута на минута да се източва и понеже паметта му е къса, за поредна вечер се възгордява от заблудата, че по чудо е станал огромен.

Не, всъщност не е особено едър в сравнение с други, млади свои себеподобни, но в известен смисъл е превъзходен екземпляр, той, който е една от най-грозните твари на света. Защото възрастта щедро е удължила глигите му, дарила го е с бухнала грива от жълта четина, надула е четирите брадавици от двете страни на главата му, превърнала го е в приказно чудовище от плът и кръв, в безобиден правнук на някогашните дракони. В него сега намира израз самата душа на дивото — мрачна магия, защитавана от древни проклятия. Ала в тази окаляна глава вероятно има проблясък на светлина, а под острата козина — все някакво сърце.

Сърце, което се разтупква, когато посред пущинака се появява едно съвсем ново черно чудовище — то тихо бучи и се приближава по необичаен начин, нито препуска, нито пълзи, нещо невиждано преди. Това чудовище е грамадно, по-голямо може би и от най-голямата газела, но факохерусът изчаква неподвижно и го наблюдава недружелюбно (въпреки че самотният пейзаж навява предчувствие за беда).

Сега и нашата кола е неподвижна.

— Какво гледаш? — питам спътника си. — Защо спря? Не виждаш ли, че е бивол?

— И на мен така ми се стори отначало — казва той, — само че е брадавичеста свиня. Чакай да стрелям.

Странното бучащо чудовище млъква и не помръдва, привидно безжизнено. Въпреки това факохерусът изведнъж усеща страхотен удар, сетне сухо, зловещо изтрещяване, като от старо дърво, което рухва, или от срутване на камънаци.

— Иха, браво, уцели го — викам аз. — Гледай как се търкаля, какъв прахоляк вдига!

Точно така: животното се катурва и измежду останките от някогашното тръстичище яростно заорава в земята.

— Ами! — казва моят спътник. — Не виждаш ли, че побягна?

Нерезът наистина бяга, задният му десен крак е строшен. Подхваща упорит ситен тръс на изток, отдалечава се от умиращото слънце, сякаш уплашен от това астрономическо знамение. Тогава металното чудовище забучава както по-рано и го погва, без нито да съкращава, нито да увеличава разстоянието помежду им заради туфите мъртва трева по терена.

Сега е сам и е изгубен. Нито от празното небе, нито от непроницаемите термитници, нито от който и да е земен кът може да се надява на помощ. Собствената му сянка го предшества, в успореден тръс, все по-уродлива и размазана. Но от нея вече няма полза, гордостта отпреди малко го напуска капка по капка с кръвта от раната, чертае с пунктир пътя зад гърба му.

И ето — но колко далече, едва там, където се съединяват земята и небето, додето светлината бавно гасне, — ето я тъмната ивица на бодливите акации, реката. Там долу са другите, той отлично знае, целият клан, партньорките, грубите младоци, досадните свинчета. О, няма смисъл да отрича: може би без да си дава ясна сметка, но през последните дни той е продължил да ги следи от дистанция, предпазливо, за да не го зърнат. И колкото и да е жалко, е изпитвал удоволствие да надушва скорошните им следи, да разпознава отпечатъците на този или на онази — ей тук явно са се сборичкали, а там са се ояли с корени, един не са ми оставили. Макар и отлъчен, не съумя да се откъсне, оказа се неспособен да заживее сам този тщеславен старик и сега единствената му надежда за оцеляване отново е свързана с тях.

Но втори изстрел го улучва в средата на единия бут, слънцето след малко ще потъне под земята и от прекалено отдалечената река се задават завихрени непрогледни бездни от мрак. Виждаме от колата, че ситнежът му стана някак неохотен, натежава, сякаш към бягство го тласка просто инстинктът, не искрена жажда за живот. Впрочем пустошта наоколо изглежда все по-безгранична, а зелената белязка на реката сякаш се отдалечава, вместо да се приближава.

Казвам на моя спътник:

— Виж, спря, изтощи се. Настигни го, остават броени минути светлина.

И тъй като ние можем да продължим по-нататък (по нас никой не е стрелял подло с маузера си с раздиращи плътта куршуми), тъй като ние наближаваме, факохерусът започва да става все по-голям, най-сетне различаваме оцапаната му муцуна, покритите с щръкнала четина уши, достолепната грива. Той е застинал на крака и ни гледа с пронизващи очи. Сигурно е каталясал. Но може и да го е вкаменило някое самотно данакилско божество с прозрачния си со̀лен жезъл, в знак на негодувание от това страхливо бягство.

Цевта на винтовката вече е насочена по правата линия на прицелване — от толкова близо няма начин да стане грешка, показалецът ляга върху извивката на спусъка. И тогава (докато драконите на нощта долитат от угасналите пещери на изтока, презглава, сякаш се боят да не закъснеят), тогава го виждаме бавно да извръща муцуната си към слънцето, от което над земята вече грее само тънък пурпурен резен. Наоколо цари безбрежен покой и изведнъж пред очите ни изниква една вила от XIX век по същото време на деня, с вече осветени прозорци и с неясната фигурка на жена, която се показва и отронва въздишка в шумната музика, докато разглезени кучета си джафкат край градинската порта за случки с благородници и ловни излети.

Ръмжането на двигателя заглъхва и може би тогава, с някой милостив порив на вятъра, до факохеруса долетя гълчавата на свободните му и щастливи другари, завзели бреговете на реката. Твърде късно. Над него всеки миг ще се спусне последната завеса. Не му остава друго, освен да погледне за сетен път остатъка от слънцето — така и прави. Вече не от сантиментално размекване, нито за да изпие с очи чезнещата му светлина, а само да го призове за свидетел на извършващата се несправедливост.

Когато изстрелът от винтовката отзвучава, той лежи на ляв хълбок, с вече склопени очи и омекнали крака. Пред погледа ни — горе заискряват първите звезди — изпуска последните си дихания: две дълбоки старчески изгъргорвания, смесени с кървави вадички. И толкоз: от мъртвото чудовище не се откъсва нито най-прозирно духче, което да се зарее в небесата, нито дори някое нищожно въздушно мехурче. Понеже изключително осведоменият Джеронимо, който разбира от тези работи, е склонен да допуска, че душа — макар и примитивна — имат лъвът, слоновете и определени хищници; в по-оптимистичните си дни се показва благосклонно настроен даже към пеликана, но към брадавичестата свиня — никога, по никой начин; и колкото и да сме настоявали, той неизменно отказва да й зачете привилегията на втори живот.

Страх в Ска̀лата

За първото представление на Избиването на младенците на Пиер Гросгемют (абсолютна премиера в Италия) старият маестро Клаудио Котес не се поколеба да си сложи фрака. Вярно, беше вече май, при това към края, а тогава сезонът в Ска̀лата, по мнението на най-строгите си съдници, започва да замира и на публиката, съставена до голяма степен от туристи, по правило се предлагат спектакли с гарантиран успех, без особена дълбочина, подбрани от традиционния лек репертоар, като няма значение дали диригентите ще са сред най-великите, ако певците — повечето стари рутинни изпълнители на щат — не будят ничие специално любопитство. В този период изтънчените посетители си позволяват отклонения от етикета, които биха предизвикали скандал в най-свещените месеци на операта: изглежда едва ли не въпрос на добър вкус дамите да забравят вечерните тоалети и да се явяват облечени в обикновени следобедни дрехи, а господата да съчетават тъмносиньо или тъмносиво с цветни вратовръзки, като на гости у приятели. Някои от тези с абонаментите от снобизъм стигат дотам въобще да не идват, ала и не отстъпват никому ложата или креслото си, които съответно остават празни (толкова по-добре, ако познатите им забележат тяхното отсъствие).

Нея вечер обаче имаше галапредставление. Избиването на младенците представляваше събитие само по себе си заради полемиката, която бе предизвикало пет месеца по-рано в половин Европа с парижката си постановка. Разправяше се, че във въпросната творба (чийто жанр по определението на самия автор бе „народна оратория за хор и солисти в дванайсет явления“) елзаският композитор, един сред най-големите пионери на музиката от модерната епоха, бил поел, въпреки напредналата си възраст, по нов път (след като бе проправил толкова много други), в посока към още по-смущаващи и дръзки от предишните форми, но с недвусмислено намерение „най-сетне да върне мелодрамата от леденото изгнание, в което алхимиците се опитват да я поддържат жива с тежки дроги, към забравените селения на истината“. Един вид, според неговите почитатели, Гросгемют бе изгорил мостовете към близкото минало и се беше насочил (при това по забележителен начин) към славните традиции на XIX век. Да не говорим, че се намираха и такива, които откриваха у него отзвуци от гръцките трагедии.

Всъщност истината е, че най-голям интерес предизвикваха съпътстващите го политически обстоятелства. Издънка на род с очевидно германски произход, а и той самият с направо прусашки вид, макар вече посмекчен в лицето му от възрастта и от заниманията с изкуство, установилият се преди много години в Гренобъл Пиер Гросгемют бе показал по-скоро съмнително поведение по време на окупацията. Не беше съумял да откаже поканата на германците да дирижира един благотворителен концерт, но пък се говореше, че от друга страна, не се е скъпил на помощ за местната Съпротива. Тоест бе направил всичко възможно да не заеме открита позиция и се беше покрил в богаташката си вила, откъдето в най-напрегнатите месеци преди освобождението не се чуваше дори и обичайният тревожен глас на пианото. Но Гросгемют бе велик творец и никой нямаше да се рови в душевните му кризи, ако не беше написал и дал за поставяне Избиването на младенците. Най-очевидната интерпретация на тази оратория по либрето на съвсем младия френски поет Филип Ласал, вдъхновен от едноименния библейски епизод, беше, че тя е алегория на нацистките зверства, в която Хитлер е отъждествен с мрачния образ на Ирод. Ала крайнолевите критици нападнаха Гросгемют с обвинението, че под това повърхностно и подвеждащо антихитлеристко иносказание той всъщност намеква за разчистването на сметки на победителите — от дребните следвоенни отмъщения по селата до бесилките след нюрнбергските процеси. Някои стигаха и по-далеч: избиването на младенците според тях било своего рода предсказание, вещаело бъдеща революция и произтичащите от нея кръвопролития — в този смисъл произведението предварително осъждало метежа и предупреждавало властимащите овреме да го потушат. Сиреч направо го взимаха за памфлет в мракобеснически дух.

Гросгемют, както можеше да се допусне, отхвърли всякакви инсинуации с малко, но остри думи: щом толкова настояват, да приемат Избиването на младенците за проява на религиозно чувство и нищо повече. Ала на премиерата в Париж се разгоря полемика и вестниците дълго и ожесточено спориха по повод ораторията.

Към това се добавяше и любопитството по отношение на трудната музикална реализация, многоочакваната сценография (тя се очертаваше съвсем налудничава) и хореографията, дело на именития Йохан Монклар, специално поканен за целта от Брюксел. За капак от една седмица Гросгемют се намираше в Милано с жена си и секретарката си да следи репетициите, и разбира се, щеше да присъства на премиерата. Всичко дотук придаваше на представлението ореол на изключителност. Нещо повече: през целия сезон не беше имало друго соаре от такава важност. Специално за случая най-големите италиански критици и музиканти се бяха изнесли към Милано, а от Париж бе пристигнала и групичка заклети Гросгемютови почитатели. На свой ред началникът на полицията бе предвидил извънредна охрана, да не би да се разрази буря.

Обаче много длъжностни лица и полицейски служители, отначало разпределени в Ска̀лата, в крайна сметка бяха изпратени другаде. Ненадейно една различна и доста по-обезпокоителна заплаха бе надвиснала в късния следобед. Постъпиха ред сигнали, които съобщаваха, че много скоро, може би същата нощ, се очаква силова акция от страна на мо̀рците. Лидерите на това мощно движение никога не бяха крили, че крайната им цел е да преобърнат установения ред и да наложат „новата справедливост“. В последните месеци започнаха да се забелязват симптоми на засилена активност. Сега се задаваше офанзива на мо̀рците срещу закона за вътрешната миграция, чието гласуване предстоеше в парламента. То лесно можеше да се използва като претекст за едно по-крайно вмешателство.

През целия ден групички с наежен, даже предизвикателен вид се въртяха по площадите и улиците на центъра. Не носеха нито значки, нито знамена, нито транспаранти, не приличаха на отряди, нито се подреждаха в шествие. Но никак не беше трудно да се разбере от кой дол дренки са. Нищо странно впрочем, защото подобни демонстрации, безобидни и под сурдинка, редовно се повтаряха от години. И сега силите на реда ги оставиха на мира. Но секретните сведения на префектурата будеха опасения, че до няколко часа с мащабна маневра ще бъде взета властта. Рим веднага беше информиран, полиция и карабинери — поставени в извънредна готовност, военните части — и те нащрек. А не можеше да се изключи и вероятността за фалшива тревога. Беше се случвало и друг път. Самите мо̀рци охотно разпространяваха слухове, това им беше любимата игра.

И все пак някакво смътно и неизразимо усещане за опасност, както се случва понякога, се стелеше из града. То не се дължеше на нещо специално, хорските приказки не бяха конкретни, никой нищо не знаеше и въпреки това във въздуха се нагнети осезаемо напрежение. Когато излязоха от работа въпросната вечер, много редови граждани забързаха крачка към къщи, като тревожно държаха под око далечния край на улиците, да не би от дъното им да се зададе тъмнеещо множество и да отреже пътя. Само дето, понеже спокойствието на града бе застрашавано вече неведнъж и мнозина започваха да свикват, повечето продължиха да си се грижат за делата, сякаш нищо не отличаваше тоя ден от другите. Имаше и един любопитен детайл, който доста хора забелязаха: въпреки че предчувствието за нещо сериозно, събудено от Господ знае чии невнимателни приказки, се беше разпространило повсеместно, никой не отваряше дума за него. Макар и с тон, леко различен от нормалния, и с подхвърляне на неясни намеци, народът си водеше обичайните вечерни разговори, казваше си „привет“ и „довиждане“ без много-много да задълбава, определяше си срещи за следващия ден и като цяло предпочиташе да не зачеква открито онова, което по един или друг начин преизпълваше сърцата, като че самото му назовавано можеше да наруши мира, да навлече беда, да донесе нещастие — така както на военните кораби е прието дори на шега да не се правят предположения за торпеден обстрел или за евентуални пробойни.

Сред онези, които най нехаеха за общите притеснения, без съмнение беше маестро Клаудио Котес, човек простодушен, а в някои отношения даже ограничен, за когото не съществуваше друго на света извън музиката. Румънец по рождение (макар и малцина да знаеха това), той се бе заселил в Италия съвсем млад, в златните години в началото на века, когато неговата удивително ранна зрялост на виртуоз бързо му спечели слава. Дори след като първоначалната екзалтация на публиката поутихна, той си остана великолепен пианист — открояваше се по-скоро с деликатност, отколкото с мощ, — който периодично правеше турнета из най-големите европейски градове с концертни цикли, канен от най-изтъкнатите филхармонии. Така продължи до 40-те. Най-драго му беше да си спомня успехите, постигани нееднократно при изпълнения в симфоничните сезони на Ска̀лата. Когато получи италианско гражданство, се ожени за миланка и честно и почтено стана редовен преподавател по пиано в горния курс на консерваторията. Вече смяташе сам себе си за миланец и трябва да му се признае, че малцина в тези среди умееха да говорят местния диалект по-добре от него. Макар и пенсиониран — оставаше му само почетният ангажимент на член в изпитна комисия на някои сесии в консерваторията, — Котес продължаваше да живее изключително за музиката, общуваше си единствено с музиканти и меломани, не отсъстваше от нито един концерт и трепетно наблюдаваше отстрани постепенното утвърждаване на сина си Ардуино, двайсет и две годишен, композитор с обещаващ размах. „Отстрани“, защото Ардуино бе много затворен младеж, болезнено чувствителен, та се доверяваше и даваше воля на чувствата си съвсем пестеливо. Когато овдовя, старият Котес се озова, така да се каже, обезоръжен и смутен пред своето момче. Не го разбираше. Не знаеше какъв живот води. Осъзнаваше, че съветите му, дори в музикално отношение, са глас в пустиня.

Котес никога не се беше славил като хубавец. Но сега, на 67, се бе превърнал в красив възрастен мъж, от „декоративните“ старци. С възрастта смътното му сходство с Бетховен се беше засилило и може би несъзнателно поласкан от него, той любвеобилно поддържаше бялата си грива, дълга и пухкава, която го увенчаваше с една много „артистична“ корона. Един не трагичен, а напротив, добродушен Бетховен, вечно готов да се засмее, общителен, склонен да открие нещо положително почти навсякъде. „Почти“, защото като опреше до пианистите, рядко се случваше той да не сбърчи нос. Това му беше единствената слабост и драговолно му я прощаваха. „Е, маестро?“ — питаха го приятелите през антрактите. „О, като за мен, става. Но ако не бях аз тука, а Бетховен?“ — отвръщаше той. Или „Защо? Вие чухте ли го изобщо? Или си дремнахте?“ — и подобни брадати и плоски шеги, все едно дали свирещият беше Бакхаус, Корто или Гизекинг.

Неговото естествено добросърдечие — той не изпитваше ни най-малко озлобление заради това, че поради възрастта си е вън от активния артистичен живот — му печелеше симпатията на всички и му гарантираше, от страна на управата на Ска̀лата, специално отношение. През оперния сезон пианистите не изобилстват, та присъствието в залата на добрия стар Котес в някои по-тегави вечери представляваше сигурно малко ядро на оптимизъм. Поне на неговите лични ръкопляскания можеше да се разчита с положителност, а и беше много вероятно примерът на един бележит в миналото концертиращ пианист да умилостиви недоволните, да подтикне колебливите към одобрение, а тихото задоволство на останалите да превърне в по-явно съгласие. Към това трябваше да се добавят също изключително адекватният му за Ска̀лата външен вид и някогашните му музикантски достижения. Така че името на Котес фигурираше в тайния и скъпернически съставен списък на „пожизнено абонираните гости“. Сутринта преди всяка премиера в пощенската му кутия във входа на Виа дела Пасионе номер 7 неизменно се появяваше плик с безплатна единична покана. Само за първите представления, които се очертаваха слабо продаваеми, поканата беше двойна — едно място за Котес и едно за сина му. Макар че Ардуино не държеше особено на това, предпочиташе сам да се оправя, със своите приятели, като ходи на генералните репетиции, където не беше задължително да се явява докаран.

Точно това беше случаят с Избиването на младенците, чиято генерална репетиция Котес-младши слуша предишния ден. На закуска говори за нея и с баща си, с много мъгляви изрази, както му беше навик. Изреди неща като „интересни темброви решения“, „много релефна полифония“, „по-скоро дедуктивни, отколкото индуктивни вокализации“ (тези думи бяха произнесени с презрителна гримаса) и прочее. Безизкусният баща не успя да схване добра ли е била творбата, или не, нито дори дали е харесала на сина му. Не задълба. Младите го бяха свикнали с тайнствения си жаргон, на прага на който той и този път спря нерешително.

Сега си беше вкъщи. Домашната помощничка, която идваше почасово, си тръгна. Ардуино щеше да вечеря навън, а пианото, слава Богу, немееше. „Слава Богу“-то отдавна се таеше в сърцето на стария концертиращ пианист, но той никога не би събрал кураж да си го признае. Когато синът му композираше, Клаудио Котес изпадаше в състояние на крайна вътрешна възбуда. С почти отчаяна надежда всеки миг очакваше от привидно необяснимите акорди да се получи нещо подобно на музика. Разбираше, че го мъчи някаква назадничава слабост, че не бива отново и отново да се върви все по старите пътища. Повтаряше си, че точно приятното трябва да бъде избягвано, бидейки то знак на безсилие, на сенилност, на жалка носталгичност. Знаеше, че новото изкуство е задължено преди всичко да подлага на изпитание публиката и именно това, разправяха, бил белегът на неговата жизненост. Но чувството бе по-силно от него. Заслушан в съседната стая, той понякога така силно чупеше пръсти, че ставите му пукаха, сякаш с това усилие помагаше на сина си „да се облекчи“. При сина обаче не наставаше облекчение; нотите измъчено се вчепкваха все повече, акордите добиваха по-враждебен тон, всичко оставаше да виси или направо се сриваше презглава в най-своенравно стържене. Господ здраве да му дава. Разочаровани, ръцете на бащата се разделяха и с леко треперене се захващаха да палят цигара.

Сега Котес бе сам, чувстваше се добре, мек повей влизаше през отворените прозорци. Осем и половина, а слънцето още грееше. Докато се обличате, звънна телефонът.

— Маестро Котес? — чу се непознат глас.

— На телефона — отговори.

— Маестро Ардуино Котес?

— Не, аз съм Клаудио, баща му.

Връзката прекъсна. Той се върна в спалнята и телефонът пак иззвъня.

— Добре де, Ардуино там ли е, или не? — попита предишният глас почти грубиянски.

— Не е там — рече бащата, в опит да си върне за простащината.

— Ами толкова по-зле! — отсече другият и затвори.

Що за обноски, помисли си Котес, кой ли можеше да бъде? Какви приятели си е завъдил Ардуино? И какво можеше да означава това „толкова по-зле“? Обаждането остави у него неприятно усещане. Което, за щастие, трая броени мигове. Старият артист се загледа в огледалото на гардероба в старомодния си фрак — дълъг, невтален, подходящ за възрастта му и в същото време много бохемски. Вдъхновен, както изглежда, от примера на легендарния Йозеф Йоахим, тъкмо за да се откроява над безличния конформизъм, Котес проявяваше кокетството да носи черна жилетка. Като келнер, точно… но кой на света, и сляп да беше, би взел него, Клаудио Котес, за келнер? Беше топло, но той наметна леко палто, за да избегне недискретното любопитство на минувачите, взе малкия театрален бинокъл и излезе от къщи почти щастлив.

Беше очарователна вечер — в ранно лято дори Милано изглежда убедително в ролята на романтичен град: с тихи, полупразни улици, ухание на липи откъм градините, а в небосвода — лунният сърп. Предвкусвайки бляскавото соаре, срещата с много приятели, обсъжданията, дефилето от красиви жени, шампанското, което можеше да се очаква на приема след спектакъла във фоайето на втория етаж, Котес се отправи по улица Консерваторио — така удължаваше малко пътя си, но си спестяваше изключително неприятния за него вид на кръговото движение, заради което затрупаха каналите Навили.

Там маестрото се натъкна на странно зрелище. Младеж с дълга къдрава коса пееше на тротоара неаполитански романс с микрофон на сантиметри от устата. Кабел се спускаше от микрофона към уредба с акумулатор, усилвател и тонколона, откъдето гласът излизаше с апломб и отекваше надалеч между къщите. В изпълнението имаше някаква дивашка невъздържаност, имаше гняв и въпреки че познатият до болка текст беше любовен, човек би рекъл, че младежът отправя заплахи. Наоколо се бяха събрали седем-осем хлапета с отнесен вид и толкоз. Прозорците и от двете страни на улицата бяха затворени, с пуснати кепенци, сякаш отказваха да слушат. Нима всички тези апартаменти бяха празни? Или обитателите им се бяха заключили вътре и се правеха, че ги няма поради страх от нещо? Когато Клаудио Котес наближи, певецът, без да се помръдне, така увеличи силата на издаваните звуци, че колоната завибрира: настойчив призив маестрото да остави монети в чинийката върху касата. Ала той, незнайно защо притеснен от случващото се, не само не спря, но и отмина по-бързо. Доста метри по-нататък все още чувстваше на гърба си тежестта на двете отмъстителни очи. „Хем прост, хем алчен!“ — възмути се наум маестрото от уличния музикант. Наглостта на този епизод кой знае защо развали доброто му настроение. Но още повече го разстрои, малко преди да стигне до църквата Свети Вавила, кратката среща с Бомбасеи, иначе чудесен млад човек, който някога му беше студент в консерваторията, а сега работеше като журналист.

— Нима към Ска̀лата, маестро? — попита го, като забеляза бялата папийонка под разкопчаното му палто.

— Да не намекваш, безочлив младежо, че на моята възраст ми е време да…? — отвърна Котес с наивна въдичка за комплименти.

— Сам знаете — каза онзи, — че Ска̀лата не би била това, което е, без маестро Котес. А Ардуино? Защо не е с вас?

— Ардуино гледа снощи генералната репетиция. Днес е зает.

— А, ясно — каза Бомбасеи с многозначително хитра усмивка. — Днес… сигурно е предпочел да си остане у дома…

— Това пък защо? — попита Котес, като усети намек.

— Тази вечер навън е пълно с разни приятели… — и младежът кимна към минувачите. — И аз на негово място така бих постъпил… О, извинявайте, маестро, ето го моя трамвай… Приятно изкарване!

Старият не помръдна, обзет от безпокойство и недоумение. Вгледа се в тълпата и не успя да различи в нея нищо странно. Като изключим, че хората сякаш бяха по-малко от обикновено и имаха по-очукан и твърде напрегнат вид. Макар и думите на Бомбасеи да продължаваха да звучат непонятно, откъслечни, объркани спомени започнаха да изплуват в паметта му — за недоизречени фрази, подхвърлени от сина му; за нови другари, появили се отнякъде в последно време; за вечерни занимания, които Ардуино така и не му беше обяснил, заобикаляйки въпросите му с недомлъвки. Нима синът му се беше забъркал в някаква каша? И какво й беше толкова специалното на тази вечер? Що за „приятели“ бяха тези, с които било пълно?

Докато си блъскаше главата над подобни въпроси, стигна на площада на Ска̀лата. И неприятните мисли в миг се разсеяха при утешителния вид на суетнята пред вратите на операта; на дамите, забързани сред шеметни вихрушки от шлейфове и воали; на тълпата от зяпачи; на разкошните автомобили в дълъг низ, през чиито стъкла се виждаха скъпоценности, бели нагръдници, голи рамене. Задаваше се съдбовна, може би даже трагична нощ, а Ска̀лата невъзмутимо парадираше с някогашния си блясък. През последните сезони не се беше виждала такава пищна и съвършена хармония между хора, настроения и вещи. Всъщност вероятно не друго, а именно безпокойството, обхванало града, подсилваше оживлението. На онези, които знаеха, им се стори, че светът на големите пари и привилегиите е тръгнал целокупно да търси убежище в любимата си цитадела — като нибелунгите в двореца при нашествието на Атила — за една последна лудешка нощ на разкош. Но истината е, че малцина знаеха. Нещо повече, повечето присъстващи си помислиха — така приятна беше вечерта, — че някакъв смутен период е приключил с последните остатъци от зимата и сега ги чака дълго безметежно лято.

Повлечен от човешката гмеж, Клаудио Котес скоро почти неусетно се озова в партера, под най-ярките светлини. Часът бе девет без десет, залата вече претъпкана. Котес се огледа, прехласнат като дете. Годините отлитаха, но първото усещане всеки път, когато влезеше в тази зала, продължаваше да бъде чисто и разтърсващо, както пред величавите природни зрелища. И беше уверен, че мнозина от онези, с които бегло се поздравяваше с кимане, изпитваха същото. Точно оттук започваше специалното им побратимяване, тяхното безобидно масонство, което за външните хора, за непринадлежащите към него, може би изглеждаше леко абсурдно. Кой отсъстваше? Опитният поглед на Котес инспектира многолюдната публика сектор по сектор и откри всички по местата им. До него седеше изтъкнатият педиатър Феро, който по-скоро би оставил хиляди от своите невръстни пациенти да се натръшкат от круп, отколкото да изтърве премиера (тази мисъл подсказа на Котес една смешна игра на думи, която препращаше към Ирод и галилейските младенци, и той се зарече по-късно непременно да я използва). Отдясно — двойката, която той наричаше „бедните роднини“. Възрастен мъж и жена (наистина — с вечерно облекло, но износено и вечно същото), които не пропускаха нито една премиера, пляскаха с еднакво увлечение на всичко, не разговаряха с никого, с никого не се поздравяваха, дори помежду си не разменяха нито дума, та в края на краищата всички ги смятаха за луксозни клакьори, разположени в най-аристократичната зона на партера да дават тон на аплодисментите. Малко по-нататък — славният професор Скиаси, икономист, известен с това, че с години бе следвал по петите Тосканини, където и да идеше да изнася концерт, и понеже тогава не беше особено състоятелен, бе пътувал на колело, бе спал по парковете и се бе хранил с провизиите, заредени в планинарската му раница. Роднини и приятели го смятаха за малко смахнат, но все едно, обичаха си го. Ето го и инженера хидравлик Бечан, богаташ, може би милионер, доскоро скромен и неудовлетворен меломан, който от месец насам, бидейки избран за член на управителния съвет на Квартетното дружество^[2] (нещо, до което се беше домогвал копнежно от десетилетия, като влюбен, и за което бе положил невъобразими дипломатически усилия), неочаквано разви, у дома и на работа, такава степен на високомерие, че стана нетърпим. Дори взе да ръси дълбокомислия за Пърсел и Д’Енди — той, който доскоро не се престрашаваше да заговори и най-последния от контрабасистите. Ето, до дребничкия си съпруг, красавицата Мади Канестрини, някогашна продавачка, която следобеда преди всяка нова опера се просвещаваше у един преподавател по история на музиката, за да не се изложи — прочутата й гръд за първи път бе изложена в чак такава пълнота и буквално грееше посред тълпата, както се изрази някой, като фара на нос Добра надежда. Ето принцеса Вюрц-Монтагю с масивния клюнест нос, дошла специално от Египет с четирите си щерки. Ето, в най-ниската ложа току до сцената, блещукат похотливите очи на брадатия граф Ноче, редовен посетител предимно на опери с участието на балерини, който открай време и без помен от умора при тяхната поява изразяваше задоволство с неизменната формула: „Ах, каква физика! Ах, какъв релеф!“ Ето, в ложа на първия етаж, целия клан Салчети, старо миланско семейство, което се гордееше, че не е пропускало премиера в Ска̀лата от 1837-а. А на четвъртия етаж, почти над сцената, бедните маркизи Марицони, майка, леля и дъщеря стара мома, хвърляха огорчени погледи към пищната ложа 14 на втория етаж — тяхно старо владение, което тази година бяха принудени да изоставят от немотия: наложи се да се примирят с едва осминка от абонамента за ползване горе, в „гълъбарника“, където се намърдваха сковано и стреснато като папуняци, докато се опитваха да минат незабелязани. В това време, охраняван от адютант в униформа, шишкав индийски принц с неустановена идентичност почваше да задрямва и в ритъма на дишането му китката пера на тюрбана се поклащаше нагоре-надолу и се подаваше извън ложата. Недалеч, с умопомрачителна огненочервена рокля, изрязана отпред чак до талията, и голи ръце с черен шнур, змийски увит около едната, изправена стоеше — сякаш да даде възможност да й се възхитят — зашеметителна жена на около трийсет (холивудска актриса, разправяха, но мненията относно точното й име бяха най-разнообразни). До нея седеше неподвижно прелестно, страшно бледо дете, което изглеждаше като че ли всеки момент ще предаде Богу дух. Що се отнася до съперничещите си кръгове — на аристокрацията и на заможната буржоазия, — и те се бяха отказали от елегантния обичай да оставят страничните ложи около сцената полупразни. Най-имотните млади господа от цяла Ломбардия се тълпяха в тях в многочислени компании със загорели от слънцето лица, снежнобели ризи, фракове от прочути шивачи. Отгоре на всичко, като потвърждение на изключителния интерес към това събитие, за разлика от обикновено се наблюдаваше внушителен брой красавици с главозамайващи деколтета. Котес се зарече, че ще посвети някой антракт на забавлението, което си беше позволявал на младини, а именно — да направи съвестен оглед на дълбочината на тези пейзажи изотгоре. И в ума си избра за наблюдателен пункт ложата на четвърти етаж, в която искряха гигантските изумруди на Флавия Сол, превъзходен контраалт и негова първа приятелка.

Посред целия този лекомислен блясък се открояваше само една ложа, подобна на мрачно, оцъклено око посред вихър от цветя. Тя бе на трети етаж и в нея се намираха — по един седнал от двете страни и един изправен — трима мъже между трийсет и четирийсет години с двуреди черни костюми, тъмни вратовръзки, изпити и свъсени лица. Неподвижни, безизразни, чужди на всичко ставащо наоколо, те упорито се взираха в завесата, сякаш тя е единственото нещо, достойно за внимание: изглеждаха не зрители, дошли да се наслаждават, а заседатели в зловещ съд, които вече са произнесли присъдата и сега очакват изпълнението й, като междувременно предпочитат да не гледат осъдените, ала не от съчувствие, а от погнуса. Не един и двама ги забелязаха и се почувстваха неловко от присъствието им. Кои бяха те? Как си позволяваха да помрачават Ска̀лата със своя траурен вид? Предизвикателство ли отправяха? Но с каква цел? Дори маестро Котес се озадачи, когато ги забеляза. Фалшива нота. И смътно се побоя, дотам, че не дръзна да вдигне към тях бинокъла си. Тогава светлините угаснаха. В тъмнината грейнаха белите сияния на трапа и се видя кокалестият силует на диригента Макс Ниберл, големия специалист по модерна музика.

Е, ако в залата тази вечер имаше наплашени или неспокойни души, със сигурност музиката на Гросгемют, безумията на юдейския цар, стихийните и почти непрекъснати включвания на хо̀ра, накацал като ято гарвани върху нещо като конусообразна скала (негодуванието му се изсипваше като водопад над публиката и често я караше да подскача в креслата си), и екзалтираните сцени нямаше да ги успокоят. Да, енергия имаше, но на каква цена. Инструментите, музикантите, хорът, певците, балетистите (които бяха на сцената почти през цялото време за подробни мимически илюстрации на сюжета, докато главните действащи лица рядко помръдваха), диригентът и дори зрителите бяха подложени на най-голямото усилие, което можеше да се изиска от тях. В края на първата част аплодисментите гръмнаха не толкова в знак на одобрение, колкото заради физическата необходимост на присъстващите да изразходват напрежението си. Прекрасната зала се тресеше цялата. На третото извикване на изпълнителите сред тях се появи и върлинестият силует на Гросгемют, който отвръщаше с бегли, някак измъчени усмивки и ритмично кимаше. Клаудио Котес си спомни за тримата зловещи мъже и както си ръкопляскаше, вдигна очи да ги погледне: още бяха в ложата, неподвижни и бездейни както по-рано — не се бяха поместили на милиметър, не аплодираха, не разговаряха, не изглеждаха хора от плът и кръв. Дали не бяха манекени? Задържаха се в началните си пози дори когато по-голямата част от народа се изля във фоайето на ложите^[3].

Именно по време на първия антракт слуховете, че вън, в града, се мъти нещо като революция, си проправиха път сред публиката. Разпространиха се под сурдинка — бавно, заради инстинктивните резерви на хората. И не успяха да изместят разпалените спорове по операта на Гросгемют, в които старият Котес взе участие, без да дава мнения, само с шеговити подхвърляния на милански диалект. После се обади звънецът за край на антракта. Както слизаше по стълбището откъм страната на Театралния музей, Котес се оказа рамо до рамо с един познат, чието име не помнеше и който, като го забеляза, хитро му се усмихна.

— Чудесно, драги маестро — каза, — много се радвам да ви видя. Тъкмо нещо исках да ви кажа… — говореше бавно, с твърде превзето произношение. Слизаха редом. Стана малко задръстване, за миг се отдалечиха. — А, ето ви — поде отново познатият, когато се озоваха пак един до друг, — къде изчезнахте? Помислих, че сте пропаднали вдън земя… Като Дон Жуан! — явно му се стори, че току-що е измислил много духовито сравнение, защото весело се разсмя и дълго не спря. Беше безличен тип, с незапомнящ се вид, интелектуалец от пропаднал богаташки род, би рекъл човек, ако съдеше по смокинга му с демодирана кройка, по захабената и видимо неколосана риза, по черното под ноктите. Смутен, старият Котес изчакваше. Почти стигнаха до долу. — Такааа — предпазливо поде отново познатият неизвестно откъде мъж, — обещайте ми, че ще приемете това, което имам да ви казвам, като поверително съобщение… поверително, нали ме разбирате?… И не си фантазирайте напразно… не ме бройте за, как да се изразя… за нечий специален пратеник… нечий говорител, нали така се казва?

— Да, да — отвърна Котес и усети, че го обзема същият дискомфорт, който беше почувствал при срещата Бомбасеи, ала още по-остро, — да… Но ви уверявам, че нищо не разбирам…

Иззвъня вторият сигнален звънец. Намираха се в коридора, който обхожда лявата страна на партера. Тъкмо в основата на малкото стълбище, водещо към креслата.

Тук странният мъж се спря.

— Ще ви оставям — каза. — Аз не съм в партера… Е… достатъчно е да ви кажа, че вашият син, композиторът… може би е по-добре… да бъде по-внимателен, това е… той вече не е малък, нали така, маестро?… Но хайде, хайде, тръгвайте, че изгасиха… пък и аз много се разприказвах… — засмя се, кимна, без да подаде ръка, и се отдалечи чевръсто, едва ли не тичешком, по червения килим на пустия коридор. Старият Котес машинално влезе във вече тъмната зала, извини се, стигна до своето място. Беше в смут. Какви ги вършеше тази луда глава Ардуино? Като че ли цяло Милано беше в течение, докато само той, бащата, дори не успяваше да се досети. И кой бе този мистериозен тип? Къде му го бяха представили? Безуспешно се мъчеше да се сети за обстоятелствата, при които са се запознали. Отхвърли възможността да е в музикалните среди. Къде тогава? Може би в чужбина? В някой хотел по време на почивка? Не, изобщо не си спомняше.

Междувременно през сцената с извивки на змиорка шестваше предизвикателната Марта Вит, варварски разголила плът — въплъщение на Страха или нещо подобно, който влиза в двореца на владетеля.

Криво-ляво стигнаха и до втория антракт. Веднага щом се включиха светлините, старият Котес трескаво взе да се озърта за онзи мъж. Щеше да го притисне с въпроси, да изиска обяснение, имаше право на обяснение. Но от човека нямаше и следа. Накрая, неустоимо привлечен, погледът му спря на ложата на тримата мрачни мъже. Вече не бяха трима, към тях се беше присъединил и четвърти, който стоеше по в дъното — беше със смокинг, ала и той неугледен като останалите. Смокинг с демодирана кройка (сега Котес не се поколеба да използва бинокъла си) и захабена неколосана риза. За разлика от другите трима, нодовошлият се кискаше с хитра физиономия. Тръпки побиха маестро Котес.

Завъртя се към професор Феро като човек, който цопва във водата и без да му мисли, се хваща за първата попаднала опора.

— Извинете, професоре — попита припряно, — да знаете кои са неприятните типове в ложата ей там на третия етаж, веднага вляво от дамата в лилаво?

— Онези вещери ли? — отвърна със смях педиатърът. — О, та това е самият Генщаб! Генщабът в почти пълен състав.

— Генщаб ли? Какъв Генщаб?

Феро явно се забавляваше.

— Поне вие, маестро, все живеете в облаците. Блазе ви.

— Какъв Генщаб? — настоя Котес нетърпеливо.

— Ами на мо̀рците, за Бога!

— На мо̀рците? — отекна старият, нагазен от още по-черни мисли. Мо̀рците, ужасно име. Самият Котес не беше нито за, нито против тях: нищо не им разбираше и никога не бе пожелавал да се осведоми — знаеше само, че са опасни и е по-добре да не бъдат закачани. А този безобразник Ардуино явно им се беше опълчил, беше си навлякъл тяхната неприязън. Друго обяснение нямаше. Значи празноглавото му момче се е забъркало с политика, с интриги, вместо да вложи поне малко здрав смисъл в музиката си. Той добре беше снизходителен баща, дискретен, преизпълнен с разбиране, но още утре щеше хубавичко да си поприказва с него! Да рискува да си съсипе живота заради някаква идиотска прищявка! В същото време се отказа от идеята да притиска с въпроси мъжа от одеве. Даде си сметка, че ще е безполезно, ако не и направо вредно. Мо̀рците не си поплюваха. Пак добре че бяха имали добрината и любезността да го предупредят. Озърна се. Имаше чувството, че цялата зала го наблюдава възмутено. Тъмни субекти бяха тези мо̀рци. И влиятелни. Недосегаеми. Защо да ги дразни?

Едва се окопити.

— Маестро, добре ли сте? — питаше го професор Феро.

— Моля?… Защо?… — отвърна, докато постепенно идваше на себе си.

— Пребледняхте… Случва се при такава задуха… Извинете…

— Няма защо… благодаря ви… наистина ме налегна някаква умора… Старост нерадост!

Стана и пое към изхода. И както призори първият слънчев лъч изличава кошмарите, които цялата нощ са мъчили човека, така в мраморното фоайе гледката на множеството — богато, пращящо от здраве, елегантно, напарфюмирано и живо — изтръгна стария артист от мрака, в който откритието му го беше потопило. Решен да се разведри, той се доближи до групичка беседващи критици.

— При всички положения — каза единият, — хоровете са се получили, това поне е безспорно.

— Хоровете в музиката — обади се втори — са като старческите глави в живописта. Бързо постигат ефект… и точно затова бързо го губят.

— Добре де — каза един техен колега, известен със своята чистосърдечност, — но в този дух къде отиваме?… Днешната музика не търси ефектите, не е лека, не е страстна, не е мелодична, не е инстинктивна, не е лесна за възприемане, не борави с ясни внушения, чудесно. Но бихте ли ми казали какво остава?

Котес се замисли за произведенията на сина си.

 

 

Операта пожъна див успех. Надали имаше и един човек в цялата Ска̀ла, който наистина да хареса музиката на Избиването. Но у повечето надделя желанието да се покажат на висотата на ситуацията, да се присламчат към авангарда. И негласно започнаха надпревара. А щом човек вложи цялото си старание да дебне дадена музика, за да открие в нея всяка евентуална красота, гениално хрумване, скрит смисъл, самовнушението заработва без граници. Пък и кога някой е намирал разтуха в модерните опери? Поначало си е ясно, че съвременните новатори старателно избягват да ни разтушават. Би било тежка проява на неадекватност някой да очаква това от тях. Който държи да се забавлява — да ходи на вариете или в лунапарка до гарата. Впрочем и крайната нервност, до която довеждаха оркестърът на Гросгемют, гласовете, постоянно устремени към пределната си звучност, и особено натрапчивите хорови части, не беше за подценяване. Макар и грубо, не може да се отрече, че те в известен смисъл докоснаха публиката. Не беше ли възбудата, която се натрупваше у зрителите и ги принуждаваше при всяко затишие да ръкопляскат, да викат „Браво!“, да се въртят на седалката, идеален резултат за един композитор?

Така или иначе истинското въодушевление настана при последната дълга и помитаща сцена на ораторията, когато Иродовите войници нахлуха във Витлеем да търсят новородени, а майките, на прага на домовете си, не ги даваха и се бориха, докато мъжете не надделяха. Тогава небето помръкна и болезнено висок акорд на тромпети от дъното на сцената оповести спасението на Божия син. Трябва да отбележим, че сценографът, костюмографът и главно Йохан Монклар, автор на хореографията и вдъхновител на цялостната сценична подредба, бяха успели да заобиколят възможните двусмислени интерпретации: почти скандалният прием на творбата в Париж още им държеше влага. В този смисъл не че Ирод приличаше на Хитлер, но със сигурност имаше еднозначно северняшки вид и повече напомняше на Зигфрид, отколкото на царя на Галилея. А и неговите бойци, особено ако се съдеше по формата на шлемовете им, не оставяха място за съмнения.

— Това тука — каза Котес — друг път е дворецът на Ирод. Направо да бяха турили надпис Oberkommando!

Пред зрителите се редуваха прекрасни мизансцени. С неустоимо въздействие, както споменахме, бе последният трагичен танц, изпълнен от убийците и от майките, докато възкачен на канарата си хорът въпиеше. Монклар прилагаше един, така да се каже, изключително простичък трик (далеч не нов впрочем). Войниците бяха целите черни, включително и лицата им, майките — бели от глава до пети, а децата (кукли, изструговани по дизайн, пишеше в програмата, на скулптора Баларин) — яркочервени, блестящи и именно заради това вълнуващи. Последвалите сливания и разпръсвания на тези три елемента — бял, черен и ален — на виолетовия фон на града, устремени във все по-задъхан ритъм, бяха многократно прекъсвани от аплодисменти.

— Ах, как сияе Гросгемют — възкликна една дама зад Котес, когато авторът излезе на сцената.

— Как няма да сияе! — отвърна той. — Човек може да се огледа в темето му!

Знаменитият композитор наистина беше плешив (или обръснат?) като черковно кубе.

А ложата на мо̀рците на трети етаж се оказа празна.

Във всеобщата атмосфера на доволство, докато по-голямата част от публиката се разотиваше, каймакът й бързо се стече във фоайето за коктейла. В ъглите на лъскавата зала бяха разположени луксозни вази с бели и розови хортензии, които по-рано, по време на антрактите, не бяха там. На вратата гостите ги посрещаха от едната страна художественият директор на операта, маестро Роси-Дани, от другата — суперинтендантът^[4] доктор Хирш, със своята непривлекателна, но изтънчена съпруга. На крачка зад тях, защото обичаше присъствието й да се усеща, но в същото време не желаеше да парадира с власт, която не й принадлежи официално, госпожа Пасалакуа, наричана по-често „дона Клара“, бърбореше с достолепния маестро Корало. Бивша секретарка и дясна ръка (преди много години) на някогашния художествен директор на операта маестро Тара, Пасалакуа, която бе останала вдовица преди да навърши трийсет, добре обезпечена и в родствени отношения с най-знатната индустриална буржоазия в Милано, успя да си извоюва реноме на незаменима дори след смъртта на Тара. Естествено, имаше своите врагове, които я смятаха за интригантка, но и те като другите бяха готови да засвидетелстват почитта си, щом я срещнеха. Бояха се от нея, макар за това най-вероятно да нямаше никаква реална причина. Следващите директори по художествената част и суперинтендантите веднага долавяха, че е най-изгодно да са в мир с дона Клара. Допитваха се до нея, когато трябваше да съставят репертоара, консултираха се за избора на изпълнители, а когато между ръководството и артистите възникнеше дрязга, винаги тя биваше призована да я изглади (в което, трябва да признаем, много я биваше). Впрочем, за пред хората, от незапомнени години дона Клара беше член на управителния съвет на операта: на практика пожизнен пост, който никой никога не бе и сънувал да й оспорва. Само един суперинтендант, спуснат по времето на фашизма, господин Манкузо, душа човек, но неумел в светските тънкости, се опита да я държи встрани. Три месеца след назначаването му, незнайно как, той бе сменен.

Дона Клара бе грозновата жена, дребна, слаба, с невзрачен вид и небрежно облекло. Заради счупване на бедрената кост при падане от кон в младостта тя леко накуцваше (оттам и прякорът й „крива дяволица“ в противниковия лагер). Стигаха няколко минути обаче, за да се впечатли човек от интелигентността, която озаряваше лицето й. Не един и двама, колкото и странно да изглеждаше, се бяха влюбвали в нея. Сега, на над шейсет години, като се добави и своеобразната тежест, която придава възрастта, влиятелността й доби небивали размери. Всъщност суперинтендантът и художественият директор не бяха много повече от чиновници на нейно подчинение, но тя толкова тактично умееше да ги манипулира, че двамата изобщо не се усещаха, напротив — въобразяваха си, че в театъра са едва ли не диктатори.

Хората прииждаха на талази. Изтъкнати и тачени мъже, потоци от синя кръв, прясно доставени от Париж тоалети, фантастични накити, уста, рамене и гърди, от които дори най-благонравните очи не можеха да се извърнат…

Но заедно с тях влизаше и онова, което досега само бегло беше пробягвало из тълпата като далечно и неправдоподобно ехо, без истински да я разтърси: страхът. Разните противоречащи си слухове най-сетне се срещнаха и след като взаимно се потвърдиха, подействаха. Тук и там се шушукаше, излияния на ухо, скептични изсмивания, недоверчиви възклицания на онези, които обръщаха всичко на шега. В това време, следван от изпълнителите, в залата влезе Гросгемют. Последваха, на френски, леко спънати представяния на този и онзи. Сетне делово, по програма, композиторът бе поведен към бюфета. Редом с него вървеше дона Клара.

Както обикновено в такива случаи, познанията по чужди езици бяха подложени на голямо изпитание. „Un chef-d’œuvre, véritablement, un vrai chef-d’œuvre!“^[5] — не спираше да повтаря доктор Хирш, суперинтендантът, неаполитанец въпреки фамилното си име, като че ли не се сещаше за друго. И самият Гросгемют, макар от десетилетия да живееше в Дофине, не звучеше особено гладко, пък и гърленият му говор допълнително затрудняваше разбирането. На свой ред диригентът, маестро Ниберл, и той германец, слабо се справяше с френския. Та мина известно време, преди разговорът да потръгне. Единствената утеха бе за флиртаджиите: сюрпризът, че Марта Вит, танцьорката от Бремен, говори твърде приличен италиански, при това с любопитен болонски акцент.

Докато сервитьорите се промъкваха сред множеството с подноси с шампанско и пасти, се оформиха групички.

Гросгемют полугласно се консултираше със секретарката си по явно неотложни въпроси.

— Je parie d’avoir aperçu Lenôtre — каза. — Êtes-vous bien sûre qu’il n’y soit pas?^[6]

Льонотр беше музикалният критик на Монд, написал унищожителна рецензия за парижката премиера; щеше да е страхотен реванш за Гросгемют, ако тази вечер той се беше появил в Ска̀лата. Ала мосю Льонотр го нямаше.

— A quelle heure pourra-t-on lire le Corriere della Sera? — запита големият новатор дона Клара с арогантността, свойствена на великите. — C’est le journal qui a le plus d’autorité en Italie n’est-ce-pas, Madame?^[7]

— Au moins on le dit — отвърна с усмивка дона Клара. — Mais jusqu’à demain matin…^[8]

— On le fait pendant la nuit, n’est-ce pas, Madame?^[9]

— Oui, il paraît le matin. Mais je crois vous donner la certitude que ce sera une espèce de panégyrique. On m’a dit que le critique, le maître Frati, avait l’air rudement bouleversé.^[10]

— Oh, bien, ça serait trop, je pense — опита се да измъдри някакъв комплимент. — Madame, cette soirée a la grandeur, et le bonheur aussi, de certains rêves… Et, à propos, je me rappelle un autre journal… le Messaro, si je ne me trompe pas…^[11]

— Le Messaro? — дона Клара не разбираше.

— Peut-être le Messaggero?^[12] — подсказа доктор Хирш.

— Oui, oui, le Messaggero je voulais dire…^[13]

— Mais c’est à Rome, le Messaggero!^[14]

— Il a envoyé tout de même son critique^[15] — заяви победоносно един, когото за съжаление никой не познаваше; сетне произнесе репликата, която остана в историята и чиято красота единствен Гросгемют сякаш не схвана. — Maintenant il est derrière a téléphoner son reportage!^[16]

— Ah, merci bien. J’aurais envie de le voir, demain, ce Messaggero — наведе се Гросгемют към секретарката и обясни: — Après tout c’est un journal de Rome, vous comprenez?^[17]

Тук се появи художественият директор на операта и връчи на Гросгемют от името на самоуправляващото се сдружение с идеална цел Ла Ска̀ла тъмносиньо атлазено калъфче със златен медал, на който бяха гравирани датата и заглавието на произведението му. Последваха обичайните възражения на чествания и благодарности (за момент грамадният композитор сякаш наистина се трогна), след което калъфчето бе предадено на секретарката. Тя го отвори, за да се полюбува, усмихна се блажено и пошепна на маестрото: „Epatant! Mais ça, je m’y connais, c’est du vermeil!“^[18]

Повечето канени на коктейла обаче се интересуваха от друго. Друго избиване, не това на младенците, ги притесняваше. Очакваната акция на мо̀рците вече не беше тайна на малцина добре осведомени. След толкова обикаляне, мълвата бе стигнала даже до онези, които обикновено витаеха из облаците, като маестро Клаудио Котес. Макар че всъщност, ако трябва да сме точни, мнозина бяха скептични.

— И този месец полицията получи подкрепления. Само в града има над двайсет хиляди полицаи. А и карабинерите… и войската… — приказваха.

— Войската ли! Че кой може да ни гарантира какво ще направят военните, като опре ножът о кокала? Ако им дадат заповед да открият огън, дали ще стрелят?

— Точно оня ден говорих с генерал Де Матеис. Кълнеше се във високия боен дух на армията… От друга страна, оръжията не били подходящи…

— За какво подходящи?

— За градски размирици… За това се искат повече сълзотворни бомби… каза също, че в подобни случаи идеалният вариант била кавалерията… Но къде е сега кавалерията?… Почти безобидна, ала със зрелищен ефект…

— Слушай, драги, а не е ли най-добре просто да си отидем вкъщи?

— Вкъщи ли? Защо вкъщи? Мислиш ли, че вкъщи ще сме в по-голяма безопасност?

— За Бога, госпожо, хайде да не преувеличаваме. Дайте първо да видим дали изобщо нещо ще се случи… освен това ако се случи, то ще бъде утре-вдругиден… Революциите не избухват нощем… домовете са залостени… улиците пусти… за силите на реда една операция при такива условия е като сервирана на тепсия!…

— Революция ли? Боже мили, чу ли, Бепе?… Според онзи господин имало революция… Кажи, Бепе, какво ще правим?… Говори де, Бепе, живни малко… какво стоиш като истукан!

— Забелязахте ли? По време на трето действие в ложата на мо̀рците вече нямаше никой.

— И в ложата на шефа на полицията, и в тази на префекта, драги… и военните изчезнаха, и техните съпруги… масово преселение… като по даден знак.

— А, тези от префектурата не са вчерашни… знаят си работата… сред мо̀рците, дори в най-периферните им образувания, има доносници, които информират правителството.

И така нататък, и така нататък. Всъщност всеки би предпочел по това време да си е у дома. Но никой не смееше да си тръгне. Бояха се да останат сами, бояха се от тишината, от липсата на вести, бояха се да пушат в леглото и да чакат избухването на първите крясъци. А там, сред толкова познати, в чужда на политиката среда, с всички тези авторитетни личности наоколо, се чувстваха под закрила, в неприкосновени владения, сякаш Ска̀лата е неутрална територия. А и беше невъобразимо целият този стар свят — радостен, благороден и културен, все още толкова стабилен, — всички тези умни мъже, всички тези мили и увлечени по красивото жени, да бъдат пометени с един замах…

Малко по-нататък със светски цинизъм, който на него си му изглеждаше като проява на отличен вкус, Теодоро Клиси („италианският Анатол Франс“, както го бяха определили преди трийсет години; младолик, с румените страни на попреминал херувим и два сиви мустака, робуващи на някаква прашасала представа за външния вид на интелектуалеца) сладкодумно описваше онова, което всички се страхуваха, че ще се случи.

— Първа фаза — рече с престорено наставнически тон и хвана с пръстите на дясната ръка левия си палец, както когато се учат децата да броят, — първа фаза: завземане на така наречените невралгични точки на града… с което, не дай Боже, може вече доста да са напреднали — погледна със смях ръчния си часовник. — Втора фаза, драги ми господа: разчистване на враждебно настроените елементи…

— Боже мой — отрони Марю Габриели, банкерска съпруга. — Малките ми, сам-самички!

— Забравете децата, скъпа госпожо, тях не ги мислете — обади се Клиси. — Това е лов на едър дивеч: никакви малки, само зрели екземпляри, при това добре развити! — Засмя се на собствената си шега.

— Е, нали бавачката им е там? — възкликна хубавата Кети Интроци, глуповата както винаги.

Включи се нов глас, същевременно свеж и арогантен.

— Извинете, Клиси, наистина ли смятате, че тези приказки са забавни?

Това беше Лизелоре Бини, може би най-будната млада дама в Милано, симпатична както заради жизнерадостното си лице, така и заради своята искреност без задръжки, каквато човек може да си позволи само ако има забележителен дух или забележително социално превъзходство.

— Ами — леко се стъписа писателят, но не спря да се шегува. — Струва ми се уместно да упътя тези дами към новостта, която…

— Ще прощавате, Клиси, но я ми отговорете: бихте ли приказвали по този начин тук, днес, ако вие лично не се чувствахте подсигурен?

— Как така подсигурен?

— О, Клиси, не ме принуждавайте да изричам на глас онова, за което всички се досещат. Пък и не виждам защо да ви коря, ако имате добри приятели и сред, как да се изразя, революционерите… Напротив, смятам, че добре сте си постлали, много добре. Сигурно не след дълго ще се уверим в това… Сам знаете, че на вас ще ви спестят стената…

— Стената ли? Каква стена? — каза той пребледнял.

— Хайде стига! Тази със заредените пушки насреща! — и му обърна гръб сред сподавения смях на околните. Групата се разцепи. Клиси остана почти сам. Останалите се скупчиха насреща, около Лизелоре. Сякаш това беше някакъв бивак, последният отчаян стан на нейния свят, младата Бини томително приседна на пода и раздипли сред угарките от цигари и петната от шампанско тоалета си от Пиер Балмен, който, така, на око, надали струваше по-малко от двеста хиляди лири. И разпалено заспори с въображаем обвинител, за да защити както подобава своята класа. Но понеже всъщност никой не й противоречеше, тя все имаше чувството, че не я разбират правилно и по детински се палеше, вдигнала глава към изправените си наоколо другари.

— Знаят ли, или не за направените жертви? Знаят ли, или не, че вече нямаме пукната пара в банката?… Накитите! Ето, накитите! — и посегна да изниже златната си гривна с двестаграмов топаз на нея. — И таз добра! Дори да им дадем всичките си джунджурии, какво се променя?… Не, не е там работата — гласът й затрепера на плач. — Те просто мразят лицата ни… Не понасят съществуването на културни хора… не понасят, че не смърдим като тях… ето „новата справедливост“, за която се борят тези свине!…

— Внимавай, Лизелоре — каза младеж. — Не знаеш кой слуша.

— Ще внимавам, друг път! Какво си мислиш, че не знам, че с моя съпруг сме им първи в списъка? Отгоре на всичкото и да внимавам? Твърде дълго внимавахме, това е бедата. А сега може би… — не довърши тя. — Я най-добре да си мълча.

Единственият сред присъстващите, който веднага загуби ума и дума, бе тъкмо маестро Клаудио Котес. Подобно на откривателя — старо, но златно сравнение, — който, за да си спести главоболия, заобикаля издалече селището на канибалите, но след дълги дни неспирен път през сигурни земи, когато вече дори не се и сеща за тях, забелязва от храстите зад палатката му да се подават стотици копия на ниам-ниамите, а между клонките да блещукат гладни зеници, старият пианист се разтрепери от новината, че мо̀рците пристъпват към действие. Всичко му се струпа в рамките на няколко часа: първото неприятно предчувствие заради телефонното обаждане, двусмислените приказки на Бомбасеи, заръката на загадъчния мъж и сега надвисналата катастрофа. Този глупак Ардуино! Ако почнеше метеж, той щеше да е сред първите, с които мо̀рците ще си разчистят сметките. За успокоение си рече: „Нима не е добър знак, че човекът ме предупреди одеве? Нима не означава, че единственото, което имат против Ардуино, са голи съмнения? Да-да — възрази друг, несъгласен вътрешен глас, — като избухне въстанието, много ще ти гледат подробностите! Ами ако онзи ме е предупредил днес просто от лошотия, точно понеже вече е късно Ардуино да се спаси?“ Старецът не беше на себе си и нервно обикаляше от групичка на групичка с разстроено лице, дано чуе някоя успокояваща новина. Само дето добри новини нямаше. Свикнали да го виждат вечно приветлив и готов за закачки, приятелите му се учудваха, че е в такъв смут. Но собствените им грижи им стигаха, та не се притесниха за незлобливия старик — точно пък за него, който нямаше причина да се бои от нищо.

И докато се щураше, само и само да се хване за нещо, от което да му олекне, разсеяно обръщаше една след друга чашите шампанско, което сервитьорите щедро предлагаха. Бъркотията в главата му растеше. Докато не му хрумна най-простичкото решение.

Почуди се, че не се е сетил по-рано: да се върне вкъщи, да предупреди сина си, да го прати да се скрие у някого. Със сигурност щяха да се намерят приятели, готови да го приютят. Погледна часовника: един и десет. Тръгна към стълбището.

Но на няколко крачки от вратата го спряха.

— Ех, маестро, маестро, накъде по това време? И каква е тази физиономия? Не ви ли е добре? — беше самата дона Клара, която се беше откъснала от най-авторитетната група и стоеше край входа с някакъв младеж.

— О, дона Клара — рече Котес и се взе в ръце. — Къде, мислите, ще тръгна по това време? На моята възраст? У дома, естествено.

— Вижте, маестро — и тук Пасалакуа заговори много поверително, — послушайте ме: изчакайте още малко. Най-добре е да не излизате… Вън стават разни неща, разбирате ли?

— Какво, почнаха ли?

— Не се плашете, скъпи маестро. Няма опасност. Нани, защо не направиш компания на маестрото за по един тоник?

Нани беше синът на маестро Джибели, композитор, негов отдавнашен приятел. Докато дона Клара се отдалечаваше, за да спре други на изхода, младежът придружи Котес до бюфета и го осведоми за развоя на събитията. Преди няколко минути бил пристигнал адвокат Фриджерио, винаги отлично информиран, свой човек на брата на префекта. Дошъл в Ска̀лата, за да предупреди никой да не я напуска. Мо̀рците се били съсредоточили в различни точки от покрайнините на града и се канели да нахлуят в центъра. Префектурата на практика се намирала под обсада. Няколко управления на полицията се оказали изолирани и лишени от транспорт. С две думи — положението се закучило. Да се излиза от Ска̀лата, при това във вечерно облекло, не било за препоръчване. По-разумно било да изчакат там. Мо̀рците надали щели да опитат да завземат операта.

Новината, прелетяла от уста на уста с изумителна скорост, произведе върху гостите на коктейла невъобразимо впечатление. Значи край на игрите и закачките. Глъчката стихна. Оживлението продължи донякъде само около Гросгемют, с когото не знаеха какво да правят. Изморената му съпруга още преди час си беше заминала с кола за хотела. Как сега да го проводят по улиците, вероятно вече залети от бунта? Да, той беше артист, възрастен човек, чужденец — защо заплахата да важи за него? Ала риск съществуваше. Хотелът бе далеч, срещу гарата. Дали да не го пратят с полицейски ескорт? Не, току-виж станало даже по-зле. Хирш се плесна по челото.

— Знаете ли какво, дона Клара? Ако намерим някоя важна клечка от мо̀рците… Да сте виждали някой тука?… Той би бил идеалният пасаван.

— Ами да — съгласи се дона Клара и се замисли. — Да, знаете ли, че идеята ви е чудесна?… И имаме късмет… Забелязах един преди малко. Не е от най-едрите риби, но все пак е депутат. Лаяни имам предвид… Ами да, да, ей сега отивам да проверя.

Въпросният Лаяни се носеше без стил и старание. Тази вечер беше със смокинг с демодирана кройка, захабена риза и черно под ноктите. Областта му беше селското стопанство, та рядко идваше в Милано и малцина го знаеха на външен вид. До този момент впрочем, вместо да се впусне и той към бюфета, бе разглеждал сам Театралния музей. Беше се върнал във фоайето преди няколко минути, а сега седеше на уединен диван и пушеше цигара Национали.

Дона Клара отиде право при него. Той се изправи.

— Кажете искрено, господин депутат — рече госпожа Пасалакуа без предисловия, — тук сте, за да ни държите под око, нали?

— Под око? Аз? Откъде-накъде? — възкликна депутатът и недоумяващо вдигна вежди.

— Мен ли питате? Все нещо знаете, като човек на мо̀рците!

— О, това ли… естествено, че знам… и то отдавна, ако трябва да съм честен… да, знаех за бойния план, за жалост.

Дона Клара, без да обръща внимание на неговото „за жалост“, продължи решително:

— Вижте, уважаеми, разбирам, че може да ви се стори идиотско, но се намираме в много неудобно положение. Гросгемют е изтощен, спи му се, а ние не знаем как да му осигурим придвижването до хотела. Разбирате ли? По улиците има безредици… И не се знае… случват се недоразумения… злополуки… колко му е да стане беля? От друга страна, как да обясним на маестрото какво ни пречи? Струва ми се някак нелюбезно спрямо госта от чужбина… Освен това…

Лаяни я прекъсна:

— С две думи, ако правилно съм ви разбрал, искате аз да го изпратя, да го взема под крилото си, така ли? Ха-ха… — избухна в такъв смях, че дона Клара се втрещи. Превиваше се и правеше знаци с дясната ръка, сякаш да каже, че осъзнава, грозно е така да се хили, извинява се и съжалява, но ситуацията е неустоимо смешна. Когато най-сетне си пое дъх, обясни: — Последният, почитаема госпожо! — рече с превзетия си тон, все още разтърсван от пристъпи смях. — Знаете ли какво значи „последен“? Последният от всички, които са тук, в Ска̀лата, в това число разпоредителите и сервитьорите… Последният, който може да защити нашия прекрасен Гросгемют, това съм аз… Искате моята закрила? Каква сте шегобийка! Знаете ли кого биха премахнали мо̀рците пръв от всички наоколо? Знаете ли?… — и зачака отговор.

— Нямам представа… — отвърна дона Клара.

— Моя милост, многоуважаема! С мен биха си разчистили сметките с предимство.

— Изпаднали сте в немилост, така ли? — попита тя безцеремонно.

— Именно, да.

— Ей тъй, изведнъж? Точно днес?

— Да. Случва се. По-конкретно: между второто и третото действие, след кратко пререкание. Но имам чувството, че от месеци са го замисляли.

— Е, поне не си губите доброто настроение…

— Това сме ние! — рече с горчивина. — Винаги готови на най-лошото… такава ни е нагласата… Иначе лоша работа…

— Е, добре. Ходатайството ми явно нямаше смисъл. Извинете ме… и всичко хубаво, ако ви върши работа… — добави дона Клара през рамо, защото вече се отдалечаваше. — Безсмислено е — съобщи след това на суперинтенданта. — Лаяни вече няма никаква тежест, както се казва… Но вие не се притеснявайте… за Гросгемют ще се погрижа аз…

От разстояние и почти безмълвно гостите на Ска̀лата бяха проследили размяната на реплики и бяха дочули някоя и друга. Никой не се облещи от почуда колкото стария Котес: депутатът Лаяни бе не друг, а мистериозният господин, който го беше заговорил за Ардуино.

Разговорът на дона Клара и нейната свобода с депутата на мо̀рците, както и обстоятелството, че именно тя преведе Гросгемют през града, предизвикаха бурни обсъждания. Май вярно било, си помислиха хората, онова, дето се шушука от доста време насам — че дона Клара си има вземане-даване с мо̀рците. Уж се държеше настрана от политиката, а балансираше между едната и другата страна. Впрочем нищо чудно, като я знаеха що за жена е. Кой би повярвал, че дона Клара — само и само да продължи да командва — не си е опекла работата и не си е завъдила достатъчно приятели и сред мо̀рците? Много дами се възмутиха. Мъжете бяха склонни да й съчувстват.

Така или иначе оттеглянето на Гросгемют под опеката на госпожа Пасалакуа, което сложи край на празничния прием, изостри общата възбуда. Всички светски причини за оставане в операта се изчерпаха. Преструвката се разпадаше. Коприни, деколтета, фракове, бижута — целият тържествен реквизит внезапно доби безрадостната долнопробност на маските в края карнавала и началото на делника. Ала сега не предстояха пости — нещо далеч по-страшно ги дебнеше на прага на следващата сутрин.

Една групичка излезе на терасата да огледа. Площадът беше пуст, автомобилите дремеха, небивало черни, изоставени. А шофьорите? Дали спяха невидими на задните седалки? Или и те бяха забегнали, за да участват в бунта? Кълбата на лампите грееха както обикновено, всичко спеше… Наостриха уши да доловят далечен тътен, който наближава, ехо от суматоха, изстрели, грохот на военни камиони. Нищо не се чуваше.

— Ама ние луди ли сме? — викна някой. — Представяте ли си какво ще стане, като видят цялата тази илюминация? Като светлинна примамка сме!

Влязоха обратно и лично хлопнаха външните жалузи, докато някой отиде да търси електротехника. След малко големите полилеи във фоайето угаснаха. Разпоредителите донесоха дузина свещници и ги сложиха на земята. Това също потисна духовете като лоша поличба.

Диваните не достигаха, та изморените мъже и жени нахвърляха връхните си дрехи по пода, за да не се изцапат, и насядаха по тях. Пред един мъничък кабинет към музея, където беше телефонът, се изви опашка. И Котес изчака своя ред, за да опита поне да предупреди Ардуино за надвисналата опасност. Вече никой не се шегуваше, никой не помнеше Избиването и Гросгемют.

Чака поне три четвърти час. В мига, в който се озова сам в стаичката (тук нямаше прозорци и електрическото осветление беше включено), сбърка два пъти номера, защото ръцете му трепереха, докато набираше. Най-накрая чу сигнал „свободно“. Стори му се дружелюбен звук, успокоителен глас от дома. Но защо никой не вдигаше? Да не би Ардуино още да не се е прибрал? Хубаво, но минаваше два часа̀. Ами ако мо̀рците вече са го хванали? С мъка овладяваше тревогата си. Господи, защо никой не вдигаше? А, най-накрая.

— Ало, ало? — прозвуча съненият глас на Ардуино. — Кой, по дяволите, звъни по това време?

— Ало, ало — каза бащата. Но веднага се разкая. По-добре да си беше мълчал: точно в този миг му хрумна, че линията може би се подслушва. Какво да каже сега? Да го посъветва да бяга? Да му разправи какво се случва? Ами ако онези ги чуваха?

Затърси безобиден предлог. Например — да дойде веднага в Ска̀лата и да изнесе малък концерт от свои композиции. Не, нали така Ардуино ще трябва да излезе от къщи. Тогава някой банален предлог? Да му каже, че си е забравил портмонето и сега се притеснява дали наистина е вкъщи? Още по-зле. Синът му нямаше да узнае какво всъщност се случва, но мо̀рците, които без съмнение го подслушваха, щяха да се настроят подозрително.

— Абе виж какво… — рече, за да спечели време. Може би единствената възможност сега беше да му каже, че си е забравил ключа от входа: единствено приемливо и невинно оправдание за толкова късно обаждане. — Виж — повтори, — забравил съм си ключовете от къщи. След двайсет минути ще съм на входа — заля го вълна от ужас. Ами ако Ардуино слезе да го посрещне на улицата? Може да са пратили някой да го прибере и той да се навърта долу. — Не, не — поправи се. — Недей да слизаш, преди да съм си дошъл. Ще ти свирна, като стигна. („Какъв съм идиот — си рече. — Току-що посочих на мо̀рците най-лесния начин да го хванат.“) Слушай — каза, — слушай внимателно… Недей да слизаш, преди да засвиря мотива на Романтичната симфония… Нали се сещаш?… Разбрахме се значи. Умната.

Прекъсна връзката, за да избегне опасни въпроси. Но що за каша забърка? Сега Ардуино продължаваше да е в неведение за угрозата, а мо̀рците бяха вдигнати на крак. Може би сред тях имаше някой музиковед и той знаеше уречената симфония. Може би с пристигането си щеше да завари враговете да го чакат на улицата. По-глупаво от това надали можеше да действа. Дали да не се обади отново на сина си и да не говори направо? Тогава обаче вратата се открехна и вътре надникна разстроеното лице на някакво девойче. Котес излезе и си обърса потта.

Под мъждивото осветление във фоайето откри, че пораженческият дух се е задълбочил още повече. Зиморничаво свити дами въздишаха, насядали плътно една до друга по диваните. Много от тях бяха свалили онези свои накити, които най се набиваха на очи, и ги бяха прибрали в чантичките; втори се бяха потрудили пред огледалата и бяха придали на прическите си по-непредизвикателни форми; трети така чудато се бяха докарали с наметките и воалите си, че направо приличаха на каещи се грешници.

— Това чакане е кошмарно, по-добре да свършва вече, все едно как.

— Не, добре се наредихме… хем аз някак си го предусещах… Днес щяхме да заминаваме за Тремедзо и Джорджо вика: срамота е да пропуснем премиерата на Гросгемют, а аз му казвам: но нали ни чакат. Няма значение, вика, ще звъннем и готово. А на мене ми беше едно чоглаво… ето сега и мигрената… горката ми глава…

— О, хайде стига, точно ти не се оплаквай, тебе няма да те закачат, ти не си обвързана…

— Знаете ли, че Франческо, моят градинар, разправя, че е виждал със собствените си очи черните списъци?… Той е от мо̀рците… казва, че имало изредени над четирийсет хиляди имена само за Милано.

— Боже мой, как е възможно такова издевателство?…

— Има ли новини?

— Не, нищо не се знае още.

— Идват ли хора отвън?

— Не, нали ви казвам, че нищо не се знае.

Тук-таме някоя сякаш случайно е долепила длани и се моли, друга тихо и напрегнато каканиже в ухото на приятелката си, като в пристъп. Мъжете пък са се изтегнали по пода, мнозина са си свалили обувките, разкопчали са якичките, белите им връзки висят. Пушат, прозяват се, хъркат, спорят тихо, пишат неизвестно какво с позлатени моливчета по полетата на програмите. Четирима-петима надничат между пречките на жалузите, те са часовите, готови да сигнализират за всяка новост отвън. Сам в един ъгъл депутатът Лаяни — блед, леко прегърбен, широко отворил очи — пуши Национали.

Ала през време на отсъствието на Котес ситуацията на обсадените бе кристализирала по странен начин. Малко преди да отиде да телефонира, инженер Клементи, собственикът на фабрики за водопроводна арматура, бе забелязан да се заговаря със суперинтенданта Хирш, а после да го дръпва настрани. Погълнати в заговорнически шепот, те се отправиха към Театралния музей и се задържаха няколко минути там, на тъмно. Сетне Хирш отново се появи във фоайето и последователно промърмори нещо на четирима човека, които го последваха: писателят Клиси, сопраното Бори, някой си Проздочими, търговец на платове, и младият граф Мартони. Групичката отиде при инженер Клементи, който ги чакаше вътре, все така на тъмно, и съзаклятнически се обособи от другите. Една разпоредителка дойде и без обяснения взе един от свещниците във фоайето, за да го занесе в заличката на музея, където се бяха усамотили. Разместването, отначало незабелязано, постепенно събуди любопитство, нещо повече — опасения. На човек в подобно състояние на духа не му беше нужно кой знае колко да стане подозрителен. Неколцина уж случайно минаха да хвърлят едно око… и не всички се върнаха във фоайето. Според това кой се показваше на вратата на музея, Хирш и Клементи или прекъсваха разговора, или по твърде безпрекословен начин канеха любопитния да се присъедини. Не след дълго групата на отцепниците достигна трийсетина.

Не беше трудно да се разбере, предвид характерите на съответните хора. Клементи, Хирш и компания се опитваха да демонстрират независимост, да минат изпреварващо на страната на мо̀рците, за да им внушат, че нямат нищо общо с мръсните богаташи, останали във фоайето. От няколко дни вече се знаеше, че в предишни случаи, вероятно повече от страх, отколкото от искрена убеденост, те се бяха показвали меки и отстъпчиви към могъщата секта. Никой не се изненада от инженер Клементи, макар и да се славеше с деспотичен и непреклонен нрав, защото всички знаеха, че един от синовете му, черна овца на семейството, заема ръководно място в редиците на мо̀рците. Малко по-рано бяха видели бащата да влиза в стаичката с телефона и опашката пред вратата го чака над четвърт час; всички предположиха, че като се е видял застрашен, Клементи е поискал по телефона помощ от сина си, а той, за да не се ангажира лично, го е посъветвал незабавно да действа самостоятелно и да събере комитет от симпатизанти на мо̀рците, един вид революционна хунта вътре в Ска̀лата, която по-късно мо̀рците, като пристигнат, да признаят без много-много обяснения и най-важното — да пощадят. В края на краищата, отбеляза някой, кръвта вода не става.

Но част от другите отцепници наистина будеха удивление. Те бяха образцови примери за категорията, ненавиждана от мо̀рците повече от всички останали, и точно те или такива като тях бяха в основата на много от проблемите, които твърде често и лесно се превръщаха в материал за пропагандата или агитацията на мо̀рците. И ето че изведнъж заставаха на страната на врага и се отричаха от цялото си минало и всичките си изявления, правени допреди малко. Очевидно отдавна бяха започнали да гравитират към неприятелското поле, без да жалят разноски, за да си подсигурят възможност за бягство в нужния момент, но скришом, чрез посредник, та да не загубят позициите си и в елегантния свят, към който се числяха. Когато часът на заплахата най-сетне удари, те припряно се разкриха, вече без да ги е грижа кой какво ще си помисли — по дяволите връзките, аристократичните приятелства, положението в обществото: сега ставаше въпрос за живота им.

Маневрата започна тихомълком, но скоро предпочетоха да я разгръщат явно, именно с цел да отграничат недвусмислено позицията си. В заличката на Театралния музей отново включиха лампите и отвориха прозореца, та да се вижда отвън и мо̀рците, щом стигнат до площада, веднага да разберат, че там, горе, могат да разчитат на верни приятели.

Та като се върна във фоайето, маестро Котес забеляза промяната по белия отблясък, който, отразен от огледало в огледало, идеше от музея, и по отзвука на водената там дискусия. Само дето не разбра причината. Защо в музея бяха светнали отново, а във фоайето не? Какво ставаше?

— Ама какво правят онези оттатък? — попита накрая гласно.

— Какво правят ли? — извика със симпатичното си гласче седналата на пода Лизелоре Бини, облегнала гръб на съпруга си. — Блажени наивниците, драги маестро!… Образуваха си оперна „ядка“, тези йезуити. Не си губят времето. Побързайте, маестро, още малко и записванията свършват. Те иначе са свестни люде… Казаха, че ще направят всичко възможно да ни спасят… Сега са заети да си делят зоните на влияние, съчиняват закони… позволиха ни да си запалим и ние лампите… идете ги навестете, маестро, заслужава си… Истински сладурчета… — Сетне се провикна: — Тлъсти, гнусни свине!… Кълна се, че ако се измъкна…

— Хайде, Лизелоре, успокой се — каза мъжът й, който се усмихваше примижал и се забавляваше, сякаш по средата на спортно приключение от нов тип.

— А дона Клара? — попита Котес, окончателно объркан.

— О, куцичката винаги е на висота!… Избра най-гениалното решение, макар и най-трудоемко… Дона Клара ходи. Ходи, разбирате ли? Снове нагоре-надолу… две думи тук, две думи там и така нататък. Както и да се сложат нещата, тя все ще е отгоре… не показва пристрастие… не заема позиция… не сяда… малко с тези, малко с онези… кръстосва… нашата ненадмината началничка!

Вярно беше. След като отведе Гросгемют в хотела и се върна, Клара Пасалакуа намери своя начин да се наложи: безпристрастно се разкъса между двата лагера. Преструваше се, че не знае за целта на „музейната“ сбирка, все едно тя е просто прищявка на гостите. Това обаче я принуждаваше изобщо да не спира, защото всяко спиране щеше да означава, че е направила обвързващ избор. Огряваше навсякъде отново и отново: опитваше се да вдъхне кураж на най-съкрушените жени, набавяше нови столове, съобразително организира повторното раздаване на изобилна порция закуски, собственолично обходи с куцукане всички, натоварена с тепсии и бутилки, та личният й престиж порасна и в двата лагера.

— Псст, псст… — привлече вниманието на останалите един от „часовите“, на пост зад жалузите, и посочи към площада.

Шест-седем човека се впуснаха да видят. Покрай Търговска банка откъм улица Казе Роте се задаваше куче — видимо помияр, — което с наведена глава притича досами стената нататък по улица Манцони.

— За какво ни викаш, за някакво куче ли?

— Ами… мислех си, че след кучето…

Положението на обсадените започваше да граничи с гротеска. Навън улиците бяха безлюдни и тихи, цареше пълен покой, поне привидно. А вътре — сцена на погром: десетки заможни, почитани и влиятелни хора примирено се подлагаха на унижение заради един все още недоказан риск.

Колкото повече напредваше времето, толкова по̀ растеше умората и схващането на крайниците. На някои обаче им се избистриха главите. Изглеждаше странно мо̀рците да са минали в офанзива, а на площада на Ска̀лата и досега да не се е появил техен пратеник. Ах, как щеше да им приседне, ако откриеха, че са понесли толкова страх за едното нищо. И ето че в един момент на треперливата светлина на свещите към групата на най-знатните дами с чаша шампанско в ръка пристъпи адвокат Козени, някога прочут със своите завоевания и все още смятан от отделни възрастни госпожи за опасен мъж.

— Чуйте, драги приятели — изрецитира многозначително, — възможно е, повтарям, възможно е утре вечер мнозина от нас, тук присъстващите, да се намират, евфемистично казано, в сериозно затруднение… — направи пауза. — Но е възможно също така, при това не знаем коя от двете хипотези е по-правдоподобна, утре вечер да сме станали за посмешище на цяло Милано. Момент. Не ме прекъсвайте… Дайте трезво да разсъдим над фактите. Какво ни кара да вярваме, че всеки момент ни грози премеждие? Хайде да изредим симптомите. Първо: през трето действие изчезват мо̀рците, префектът, началникът на полицията, военните шефове. Но защо, ще ме прощавате за светотатството, изключваме възможността те просто да са се отегчили от музиката? Второ: от различни места се донасят слухове, че се готви революция. Трето и най-сериозно: моят заслужил колега Фриджерио уж, повтарям, уж донася някакви вести и си тръгва скоропостижно… явно наистина се е вяснал съвсем за малко, щом излиза, че почти никой от нас не го е видял. Няма значение. Да приемем, че Фриджерио наистина е казал, че мо̀рците са окупирали града, че префектурата е обсадена и така нататък… Но аз се питам: от кого е получил Фриджерио подобна информация в един часа? Възможно ли е толкова поверителни новини да са му предадени посред нощ? От кого? Защо? От друга страна, в околностите нищо не се забелязва, а вече минава три: никакви обезпокоителни явления, никакви особени шумове. С две думи, имаме основания най-малкото да се съмняваме.

— А защо по телефона никой нищо не успява да разучи?

— Именно — продължи Козенц и отпи глътка шампанско. — Четвъртият смущаващ детайл е телефонната, така да се каже, глухота. Онези, които се опитаха да се свържат с префектурата и с полицията, твърдят, че или не са успели, или не са получили сведения. Е, ако вие бяхте обикновен служител и в един през нощта непознат или изплашен глас ви зададеше въпрос как вървят обществените работи, щяхте ли да отговорите? И то, обърнете внимание, в такъв изключително деликатен политически момент. Вярно, че и вестниците не са кой знае колко словоохотливи… Повечето от моите приятели по редакциите се придържат към общите приказки. Бертини например, от Кориере дела сера, ми отговори буквално следното: „Досега не се знае нищо конкретно.“ „А неконкретно?“ попитах го. „Неконкретното е това, че нищо не се разбира.“ Настоях: „Но имате ли повод за притеснения?“ А той отвърна: „По-скоро не, поне до този момент.“

Пое си дъх. Слушателите му попиваха тези думи с неистово желание да повярват в неговия оптимизъм. Стелеше се цигарен дим, смесен е неопределима миризма на човешка пот и парфюми. Ехо от възбудени гласове долетя откъм музея.

— И за да приключим — каза Козенц, — въпроса с информацията по телефона, или по-точно липсата на такава: не мисля, че има особени поводи за безпокойство. Вероятно и по вестниците не е известно нищо съществено. Което ще рече, че страховитата революция, ако изобщо я има, още не е добила ясни очертания. Какво си мислите, че мо̀рците ще завладеят града и ще оставят новия брой на Кориере дела сера да излезе?

Двама-трима се изсмяха сред всеобщото мълчание.

— Всъщност има и още нещо. За пети смущаващ детайл можем да приемем отцепването на онези там — и махна към музея. — Така де: да не са глупави, че да се компрометират тъй открито, без да са абсолютно сигурни, че мо̀рците ще успеят? Обаче ми хрумва и друго: в случай че революцията пропадне, ако изобщо започне, ще се намерят колкото си щете оправдания за подобен частен сговор. Помислете само: могат да избират между какво ли не — опит за внедряване сред врага например, тактика на двойната игра, загриженост за бъдещето на Ска̀лата и прочее… Чуйте ме, моля: утре хората оттатък…

За миг се поколеба. Остана с вдигната лява ръка, без да довърши. В кратката пауза от далечина, чиито точни измерения бе трудно да се определят, долетя грохот: трясъкът от взрив, който прокънтя в сърцата на присъстващите.

— Боже, Боже — простена Марю Габриели и падна на колене. — Дечицата ми!

— Почна се! — извика истерично друга дама.

— Спокойно, нищо не е станало! Какви сте такива припадничави! — намеси се Лизелоре Бини.

Тогава маестро Котес се изстъпи напред. С оцъклени очи, с палто, наметнато на раменете, и ръце, вкопчени в реверите на фрака, той погледна в очите адвоката Козенц. И тържествено обяви:

— Аз си тръгвам.

— Къде, къде отивате? — попитаха едновременно много гласове с неясна надежда.

— Вкъщи. Къде другаде? Тука не издържам вече — и се насочи към изхода. Но се олюляваше, ще рече човек, че е пиян-залян.

— Точно сега ли? Не, недейте, почакайте! Скоро ще се съмне! — завикаха зад него. Напразно. Двамина го изпратиха със свещи до приземния етаж, където сънен портиер послушно отвори.

— Да звъннете! — беше последната заръка.

Котес тръгна, без да отговори.

Горе, във фоайето, се впуснаха към високите прозорци, за да наблюдават през пролуките на жалузите. Какво щеше да стане? Видяха стареца да пресича трамвайните релси и с тромави стъпки, като спънат, да поема към градинката в центъра на площада. Мина покрай първата редица от паркирани автомобили и се насочи към свободната зона. И не щеш ли, рязко политна напред, сякаш някой го блъсна. Но освен него на площада не се виждаше жива душа. Чу се строполяването му. Просна се върху асфалта по очи, с разперени ръце. Отдалече приличаше на огромна смачкана хлебарка.

Дъхът на свидетелите секна. Застинаха, втрещени от уплаха, безмълвни. Сетне се изви ужасяващ женски вопъл:

— Убиха го!

Площадът беше замръзнал. От чакащите коли никой не излезе да помогне на стария пианист. Пълно мъртвило. А горе невъобразим кошмар смазваше с тежестта си.

— Застреляха го. Чух изстрел — каза някой.

— Глупости, сигурно е бил шумът от падането.

— Чух изстрела, заклевам ви се. Автоматичен пистолет, разбирам от оръжия.

Никой не възрази. Останаха по местата си — едни седяха и пушеха от отчаяние, други се бяха натъркаляли по земята, трети се бяха залепили по жалузите, за да надничат навън. Чувстваха как наближава съдбата: центробежно, от портите на града в посока към тях.

По някое време мътните отблясъци на сивкава светлина се спуснаха връз заспалите сгради. Самотен велосипедист мина със скрибуцане. Чу се тракане, като от далечен трамвай. След това на площада се появи прегърбен човечец, който буташе количка. С безкрайно търпение започна да мете откъм началото на улица Марино. Браво! Бяха достатъчни няколко маха с метлата. Заедно с хартийките и мръсотията, човечецът отмиташе и страха. Ето още един велосипедист, после работник, тръгнал пеша, после пикап. Милано постепенно се събуждаше.

Нищо не се беше случило. Когато чистачът най-сетне стигна до маестро Котес и го разтърси, той се изправи с пухтене, огледа се сащисан, вдигна палтото си от земята и с кандилкане заситни към къщи.

А във фоайето — зората струеше през жалузите — с бавни, тихи стъпки видяха да влиза старата цветарка. Видение. Сякаш току-що се беше облякла и напудрила за празнична вечер. Нощта бе прелетяла над нея, без да я докосне: дългата доземи рокля от черен тюл, черният воал, черните сенки около очите, пълната с цветя кошница. Мина през презеленялото множество и с меланхоличната си усмивка подаде на Лизелоре Бини една непокътната гардения.

Омагьосаният еснаф

Джузепе Гаспари, търговец на зърно, 44-годишен, пристигна един летен ден в планинското градче, където жена му и момичетата бяха на почивка. Едва дошъл, след обяда, когато останалите отидоха да дремнат, той излезе сам да се разходи.

Тръгна по една стръмна козя пътека, която лъкатушеше нагоре в планината, и взе да се оглежда, за да разучи пейзажа. Въпреки че времето бе слънчево, изпитваше известно разочарование. Беше се надявал да го чака някоя романтична долина с гори от борове и лиственици, обградена от високи ридове. А тази беше нископланинска, затворена от бухнали като козунаци хълмове, които при това изглеждаха самотни и неприветливи. Място като за ловци, помисли си Гаспари и съжали, че никога, дори за броени дни, не беше имал възможност да живее в някоя от онези долини, въплъщение на човешкото щастие, над които се извисяват фантастични скали и белоснежни хотели с формата на замъци се мъдрят на предела със стари гори, пълни с легенди. И огорчено отбеляза наум, че целият му живот излизаше такъв: без никога нищо да му беше липсвало, всяко нещо неизменно се оказваше не на нивото на желанията му и половинчатите решения, с които задоволяваше нуждите си, нито веднъж не му бяха доставили същинска радост.

Междувременно се беше изкатерил доста нависоко и като се обърна, с изненада видя селото, хотела и тенис корта малки и далечни. Тъкмо щеше да продължи напред, когато иззад една рътлина чу гласове.

От любопитство се отклони от пътеката, проправи си път през шубрака и се добра от другата страна на възвишението. Зад него, скрит от погледа на онези, които следваха обичайния маршрут, се отваряше дива клисура, със стръмни, ронливи скатове от червена пръст. Тук-таме стърчеше по някоя скала, храстче или изсъхнал пън. Петдесетина метра по-нагоре клисурата свиваше вляво и се врязваше в планинския хребет. Подслон на пепелянки, нажежен от слънцето, странно загадъчен.

При вида на мястото Джузепе Гаспари се възрадва, и той не знаеше защо. Клисурата не се отличаваше с особена хубост. Въпреки това извика у него буря от необуздани чувства, каквито не бе изпитвал от години, сякаш познаваше отпреди тези свличащи се склонове, тази вдлъбнатина, която изчезваше от погледа в посока към незнайно какви тайни, малките шепнещи сипеи откъм сухите й краища… Преди много години, в най-чудесните си моменти бе зървал всичко това и то неведнъж — точно такива бяха вълшебните земи на мечтите и на приключенията, бленувани по времето, когато надеждата не знаеше граници.

 

 

Но точно отдолу, зад един наивно скалъпен от пръчки и къпинаци плет, пет момчетии нещо заговорничеха. Полуголи и с чудати шапки, препаски, колани, които наподобяваха екзотични или пиратски дрехи. Едното имаше пушка на пружина, от онези със стреличките, то беше и най-голямото, към четиринайсетгодишно. Останалите бяха въоръжени с малки лъкове от лескови клонки, а за стрели им служеха дървени кукички, издялани от чаталести вейки.

— Виж какво — каза най-голямото, коронясано с три пера на челото, — мен не ме интересува… Систо не е моя грижа, Систо го поемате вие с Джино, дано се оправите двамата. Важното е да се промъкнем тихо и ще видиш, че ще ги пипнем с изненада.

Като ги чу какво си говорят, Гаспари схвана, че играта е на диваци или на война — неприятелите бяха нейде по-нататък, барикадирани в измисленото си укрепление, а Систо беше техният главатар, най-оправният и най-опасният. За да превземат бастиона им, петимата се канеха да ползват една вече приготвена талпа, дълга почти три метра: тя трябваше да послужи за мост от единия бряг до другия на някакъв ров или цепнатина (Гаспари не разбра добре) зад леговището на врага. За заблуда двама щяха да нападнат откъм дъното на клисурата във фронтална атака, докато другите трима щяха да ударят в гръб с помощта на талпата.

Тогава едно от момчетата съзря спрелия на ръба на клисурата Гаспари, този възрастен с почти плешиво теме, много високо чело и светли добродушни очи.

— Вижте — каза на приятелите си, които млъкнаха и зяпнаха чуждия човек с недоверие.

— Добър ден — поздрави Джузепе, в отлично разположение на духа. — Тъкмо ви гледах… е, за кога е нападението?

На момчетата им хареса, че непознатият господин вместо да ги смъмри, едва ли не ги окуражава. Но продължиха срамежливо да мълчат.

Тогава на Джузепе му хрумна щура идея. Пусна се надолу по дерето, забивайки пети в ситните камъчета, които се сриваха под тежестта му, и с подскоци стигна до хлапетата, които наставаха. Каза:

— Ще ме вземете ли и мене? Мога да нося дъската, прекалено е тежка за вас.

Момчетата се подсмихнаха. Я пък този непознат, когото никога не бяха срещали наоколо. После, заради симпатичното му лице, погледнаха на него по-благосклонно.

— Ама ти знаеш ли, че горе е Систо — попита най-малкото, за да види дали ще го стресне.

— Толкова ли е страшен този Систо?

— Винаги той бие — отговори момчето. — Боде с пръсти в лицето, все едно ще ти вади очите. Много е лош…

— Лош ли? Ще видиш, че ще ни падне в ръчичките! — каза Гаспари развеселен.

И тръгнаха. Гаспари вдигна талпата с помощта на едно от децата — тежеше доста повече, отколкото си представяше. Сетне поеха през дерето, нагоре по скалното му дъно. Децата го гледаха удивено. Странна работа: у него нямаше и помен от снизхождението на другите възрастни, които благоволяват да си поиграят с малките. Той сякаш всичко вземаше на сериозно.

Стигнаха до точката, в която дерето завиваше. Там спряха, снижиха се зад скалите и внимателно надникнаха, за да огледат. И Гаспари направи същото, проснат в цял ръст върху трошляка, без да го е грижа за костюма му.

Видя останалата част от дерето, още по-необичайна и дива. Конуси от червеникава пръст, на вид много крехки, се издигаха наоколо като острите върхове на мъртва катедрала. Видът им бе неразбираем и тревожен, сякаш от векове стоят там неподвижно в очакване на някого. А кацнал на най-високия от тях, който се издигаше в най-горната част на клисурата, се виждаше нещо като каменен зид и три-четири стърчащи иззад него глави.

— Ей ги горе, виждаш ли ги? — прошепна му един от петимата.

Той кимна. Вълнуваше се. Дистанцията в метри не беше голяма. Въпреки това за момент се почуди как ще стигнат чак дотам, до тази безумно далечна канара, надвиснала между пропастите. Можеха ли да се доберат, преди да падне мракът? Объркването му продължи няколко мига. Какво му ставаше? Деляха ги има-няма сто метра!

Две от момчетата останаха да чакат на място. Щяха да изскочат, когато му дойдеше времето. Останалите, заедно с Гаспари, се покатериха откъм едната страна, за да стигнат до края на клисурата незабелязани.

— Внимателно, не ритайте камъчетата — шепнешком подканяше Гаспари, най-загрижен от всички за успеха на начинанието им. — Хайде, още малко и готово.

Стигнаха до ръба, спуснаха се няколко метра надолу в едно странично дере, съвсем малко. Сетне възобновиха изкачването, понесли талпата.

Плана си го биваше. Когато излязоха на края на клисурата, „укреплението“ на диваците се появи на десетина метра, малко по-ниско от тях. Сега трябваше да се смъкнат през храсталаците и да прехвърлят талпата над една тясна пукнатина. Враговете безгрижно си седяха. Сред тях се открояваше Систо, с нещо като грива на главата, а жълтеникава картонена маска, нарочно уродлива, скриваше половината му лице. (Междувременно над тях надвисна облак, слънцето угасна, клисурата доби оловен оттенък.)

— Готово — пошушна Гаспари. — Сега аз ще мина напред с дъската.

И действително, хванал талпата с две ръце, бавничко заслиза през къпините, следван отблизо от момчетата. Успяха да стигнат до желаната цел, без диваците да ги усетят.

Но тук Гаспари спря отнесено (облакът не помръдваше; в далечината се чу жалостив вик, приличен на зов). „Странна работа — помисли си той, — само преди два часа бях в хотела, с жена ми и с децата, седнал на масата, а сега, в тази неизследвана земя на хиляди километри, се сражавам с диваци.“

Гаспари се взираше пред себе си. Дерето, подходящо за детски игри, го нямаше вече, нямаше ги и жалките козуначести хълмчета, както и шосето, което минаваше през долината, хотела, червения тенис корт. Под себе си видя безчет канари, различни от всичко, което помнеше, да се спускат главоломно и безспир към море от дървета. По-нататък зърна треперливите отблясъци на пустините, а още по-нататък — други светлини, други объркани знаци, които свидетелстваха за тайнството на света. А тук, пред него, на върха на скалата, бе кацнал зловещ малък замък: крепяха го тъмни криви стени, а по разклатените му покриви се мъдреха избелели от слънцето черепи, които сякаш се смееха. Царството на проклятията и митовете, тилилейските самоти, последната истина, достъпна за мечтите ни!

Една покрита с криви драскулици открехната дървена врата (която не съществуваше) стенеше под поривите на вятъра. Гаспари вече се намираше съвсем наблизо, на може би два метра. Започна бавно да вдига талпата, за да я спусне отсреща.

— Нападат ни! — викна в същия миг Систо, който забеляза раздвижването; и скочи на крака със смях, въоръжен с голям лък. Като видя Гаспари, за миг се стъписа. После извади от джоба си дървено ченгелче, безобидна стреличка, опря го до тетивата и се прицели.

Но от изрисуваната с невнятни символи открехната врата (която не съществуваше) Гаспари видя да излиза магьосник, обложен с проказа и пъкъл. Видя го да се възправя в исполинския си ръст, с очи, опразнени от душа, и с лък в ръката, движен от зла сила. Изтърва талпата и уплашено се дръпна назад. Но онзи вече пускаше стрелата си. Улучен в гърдите, Гаспари се свлече в къпините.

 

 

Върна се в хотела на свечеряване. Беше изтощен. Легна на една пейка до входната врата. Хора влизаха и излизаха, някой го поздрави, а други не го познаха, защото вече беше тъмно.

Но той не обръщаше внимание на хората, изцяло затворен в себе си. И никой от минаващите не забеляза, че в гърдите му е забита стрела. Съвършено издялана пръчка от явно много твърда дървесина с тъмен цвят се подаваше на около трийсет и пет сантиметра над ризата му, в средата на кърваво петно. Гаспари я наблюдаваше с умерен ужас, примесен с доволно любопитство. Беше се опитал да я изтегли, но го заболя прекалено — сигурно имаше странични кукички, които я задържаха в плътта му. От раната от време на време избликваше кръв. Усещаше я да се стича по гърдите и по корема му, да се задържа в гънките на ризата.

Значи часът на Джузепе Гаспари бе ударил — с поетично и жестоко великолепие. Нищо чудно — помисли си — да е обречен на смърт. И все пак: какво възмездие за живота, хората, празните приказки, лицата (все посредствени), които винаги го бяха обкръжавали! Какво прекрасно възмездие. Та той сега изобщо не се прибираше от някаква си питомна долчинка на броени минути от хотел Корона. Не, връщаше се от предалечна земя, недостъпна за човешките безчинства, непокътнато царство на чародейства, за да стигнат до което другите (не и той) трябваше да преброждат океани и дълго да се скитат из негостоприемни пустоши, да се опълчват на враждебната природа и на човешките си слабости, без нищо да гарантира, че изобщо ще пристигнат. А той…

Да, той, четирийсетгодишен, се беше заиграл с дечурлигата и бе повярвал като тях; с тази разлика, че у децата има ангелска лекота, а той бе повярвал наистина, с тежка и ядна вяра, може би несъзнателно подхранвана в течение на всички тези години на апатия. Вяра тъй силна, че всичко беше станало реалност — клисурата, диваците, кръвта. Бе встъпил във вече несвойствения му свят на приказките, отвъд предела, който в определена фаза от живота вече не можеш да пресичаш безнаказано. Бе рекъл пред една тайна врата „Отвори се!“ едва ли не на шега, и тя наистина се беше отворила. Бе рекъл „диваци“ и те се бяха въплътили. И „стрела“, наужким, а истинска стрела го убиваше.

Ето значи каква била цената на тази трудна магия, какъв бил откупът. Бе стигнал твърде далеч, за да се върне, но в замяна — какво възмездие за него! О, нека го чакат колкото си щат за вечеря жена, дъщери, съседи по хотел, нека го чакат за вечерния бридж! Фидето в супичката, телешкото варено, новините по радиото — да си умреш от смях. Та той се връщаше от сенчестите покрайнини на света!

— Бепино — повика го съпругата му от терасата над главата му, където бяха сервирани масите на открито. — Бепино, какво правиш там? И къде се дяваше досега? Още ли си с дневните дрехи? Няма ли да се преоблечеш? Ти знаеш ли, че минава осем часът? Умираме от глад…

— … амин… — действително ли чу този глас Гаспари? Или вече се беше отнесъл твърде далече? С дясната си ръка направи неопределен жест, в смисъл да го оставят на мира, да продължават без него, че въобще не го е еня. Дори се усмихна. Изпитваше парлива радост, макар и дъхът му да гаснеше.

— Е, хайде де, Бепино — викаше жена му. — Колко още да те чакаме? Какво те прихваща? Защо не отговаряш? Кажи де, защо не отговаряш?

Сведе глава, сякаш да кимне, но така и не я вдигна. Той, най-сетне истински мъж, не плачевно подобие. Герой, вече не плужек, вече не един от тълпата, а над останалите. Сам. Главата клюмна на гърдите му, както подобава на смъртник, а вкочанените устни продължиха леко и презрително да се усмихват: победих те, жалък свят, ти не успя да ме задържиш.

Една капка

Една водна капка се качва по стълбите стъпало по стъпало. Чуваш ли я? Излегнат в кревата си в тъмното слушам тайнствения й поход. Как го прави? Подскача ли? Кап, кап — се чува на пресекулки. После спира и може цяла нощ да не шукне. И все пак се качва. От стъпало на стъпало се издига към високото, за разлика от другите капки, които падат отвесно, в съгласие със закона за земното притегляне, и свършват с тихото пльокване, добре познато по цял свят. Не и тази. Лека-полека пъпли нагоре по стълбището на вход Д на огромната кооперация.

Не ние — възрастните, префинените, чувствителните — я забелязахме. А едно слугинче от първия етаж, жалко, дребно неуко създание. Обърна й внимание късно една вечер, когато всички вече си бяха легнали. Не се сдържа, скочи от постелята и хукна да буди господарката.

— Госпожо — прошепна, — госпожо!

— Какво има? — сепна се дамата. — Какво се е случило?

— Една капка, госпожо, една капка се качва по стълбите!

— Моля? — попита онази смаяно.

— Една капка се катери нагоре! — повтори слугинчето и за малко да се разплаче.

— Хайде, хайде — ядоса се господарката, — полудя ли? Бягай в леглото, марш! Напила си се, безсрамнице, то е ясно. От доста време сутрин гледам, че виното намалява в бутилката! Гадинко мръсна, ако си мислиш, че…

Но момичето вече беше избягало и се беше мушнало под завивките си.

„Кой знае тая глупачка какво си е втълпила“ мислеше си по-късно господарката в тишината, понеже се беше разсънила. И докато неволно се вслушваше в нощта, завладяла света, и тя чу странния шум. Една капка се качваше по стълбите, нямаше съмнение.

Ревностна привърженичка на порядъка, за миг госпожата се поколеба дали да не иде да погледне. Но какво изобщо можеше да се види под мъждивата светлина на потъмнелите крушки, виснали над парапета? Как да издири човек една капка посред нощ, в тоя кучешки студ по мрачното стълбище?

През следващите дни слухът постепенно се разнесе от семейство на семейство и сега всички в блока знаят, макар и да предпочитат да не говорят за това, като за нещо нелепо, от което може би трябва да ги е срам. Вече много уши остават наострени в тъмнината, когато нощта се спусне да гази човешкия род. И кой си мисли едно, кой — друго.

Някои нощи капката мълчи. Други обаче с цели часове се мести ли, мести — нагоре, нагоре, ще речеш, че няма спиране. Сърцата бият учестено всеки път, когато нежната й стъпка сякаш докосва прага им. Слава Богу, не се спря. Ето че се отдалечава, кап, кап и се отправя към горния етаж.

Наемателите на полуетажа, знам го с положителност, си въобразяват, че са се отървали. Капката, смятат те, е подминала вратата им, няма да ги обезпокои повторно и сега други — например аз, който съм на шестия етаж — да му мислят, не те. Но кой е рекъл, че през следващите нощи капката ще продължи настъплението си оттам, докъдето е стигнала последния път, а няма да започне отначало, няма да потегли от първите стъпала, вечно мокри и почернели от захвърлените боклуци? Не, и те нямат основание да се смятат в безопасност.

Призори, като излизаме от къщи, внимателно оглеждаме стълбата, да не би да е останала някоя следа. Нищо, както може да се предположи, дори най-малкото отпечатъче. Пък и кой взема на сериозно тази история на заранта? На утринната светлина човек е силен, същински лъв, макар допреди няколко часа да се е гърчил от страх.

Ами ако тези от полуетажа са прави? Ние например, които отначало не чувахме нищо и вярвахме, че ще ни се размине, от няколко нощи насам също взехме нещо да долавяме. Капката все още е далеч, вярно. До нас достига съвсем лекичко цопкане, слабо отеква през стените. Така или иначе то е знак, че тя не спира да се качва и е все по-близо.

Дори да спиш във вътрешна стая, изолиран от стълбищната шахта, не помага. По-добре да следиш шума, отколкото да изкарваш нощите си, разяждан от съмнения чува ли се, или не. Който живее в подобна стая, не издържа и тихомълком се промъква в коридора, и стои на студа в антрето, зад вратата, със затаен дъх, и слуша. Ако я чуе, вече не смее да се отдръпне, в плен на неразгадаеми страхове. Но още по-зле е, ако цари спокойствие: в тоя случай как да си сигурен, че шумът няма да почне тъкмо когато си легнеш?

Особен живот е този, нашият. Да не можеш нито да се оплачеш, нито да потърсиш разрешение, нито да намериш обяснение, което да ти отпусне душата. Да не можеш дори да убедиш другите, от съседните кооперации, които не знаят. „Какво е всъщност тази капка — питат с отчайваща добронамереност, — да нямате мишки? Или някое жабче, излязло от мазетата?“ Ами не.

„Тогава — настояват — може би е алегория? Да не би, така да се каже, целта й е да символизира смъртта? Или конкретна опасност? Или годините, които отминават?“ Нищо подобно, господа — това е просто една капка. Само дето се качва по стълбите.

„Да не би пък да е изтънчен образ на мечтите и химерите? Бленуваните далечни земи, където предполагаме, че вирее щастието? С две думи — нещо поетично?“ Не, по никой начин.

„Или пък най-далечните места, както казахме, на края на света, но такива, каквито никога няма да ги достигнем?“ Не бе, казвам ви, не е шега, не е двусмислица, уви. Става въпрос — доколкото е възможно да се съди — именно за една водна капка, която нощем се катери, кап, кап, мистериозно, от стъпало на стъпало. Затова е страшно.

Бойна песен

Кралят вдигна глава от големия работен плот, направен от стомана и диаманти.

— Какво, по дяволите, пеят моите войници? — попита. И действително — отвън, през Коронния площад, минаваха батальон след батальон, на път към границата, и докато маршируваха, пееха. Леко им беше на душата, защото бяха обърнали врага в бягство и там, по далечните полета, вече не им оставаше да жънат друго освен слава, с която да се закичат на връщане. Покрай тях и кралят се чувстваше в превъзходно здраве и отлично самочувствие. Светът скоро щеше да е в нозете му.

— Това е тяхната песен, Ваше Величество — отвърна главният му съветник, също покрит с брони и желязо, защото такива бяха правилата на войната. А кралят рече:

— Но нямат ли нещо по-жизнерадостно? Шрьодер нали написа едни чудесни армейски химни? Чувал съм да ги изпълняват. Ето това са истински бойни песни.

— Какво да ви кажа, Ваше Величество — рече старият съветник, още по-прегърбен под бремето на оръжията, отколкото би бил само от възрастта си. — Войниците са малко като децата, понякога капризничат. Дори да им набавим най-хубавите химни на света, пак ще предпочитат своите си песни.

— Но тази не е бойна — каза кралят. — Като я пеят, човек дори би рекъл, че са тъжни. А доколкото ми е известно, няма причина за това.

— Няма причина, вярно — съгласи се съветникът с усмивка, пълна с раболепни намеци, — но може би просто пеят нещо за любов, надали е друго, така си мисля.

— И за какво се разправя в тази песен? — настоя кралят.

— Не съм в течение, наистина — отвърна старият граф Густаво. — Ще наредя да ми докладват думите.

Батальоните стигнаха до оспорваната граница, разбиха на пух и прах неприятеля, разшириха родните територии, грохотът на победите им отекна над света, тропотът на копитата глъхнеше из равнините, все по-далеч от сребристите куполи на кралския дворец. А от техните лагери, увенчани с непознати съзвездия, се лееше същата песен: не радостна, а печална, не тържествуваща и отривиста, а пропита с горчивина. Воините бяха добре нахранени, облечени в дрехи от меки платове, обути в ботуши от арменска кожа, с топли кожуси, а конете им галопираха все по-нататък от сражение на сражение и единственият боец, който яздеше претоварен, бе онзи, дето носеше вражеските знамена. А генералите питаха ли, питаха:

— Какво, по дяволите, пеят войниците? Нямат ли нещо по-весело?

— Такива са те, господин генерал — отвръщаха изпънати в стойка мирно офицерите от Генералния щаб. — Свестни момчета, но си имат прищевки.

— Ами не са от най-умните тези прищевки — отбелязваха вкиснато генералите. — Избиват го на хленч, да му се не знае. Какво повече искат? Човек ще рече, че са недоволни.

Но те, войниците от победоносните поделения, бяха доволни, всичките до последния. Така де, наистина: какво повече можеха да си пожелаят? Победа след победа, богата плячка, пищни жени за утеха, скорошно славно завръщане. Окончателното изличаване на врага от лицето на земята вече се четеше по техните млади чела, красиви със силата и здравето си.

— И какви са думите на песента? — попита заинтригуван поредният генерал.

— А, думите! Ами доста глупави думи — рекоха генералщабните офицери, по стар навик неизменно сдържани и нащрек.

— Глупави или не, за какво се разправя?

— Не знам с положителност, Ваша милост — отговори един.

— А ти, Дилем, знаеш ли?

— Текста на песента ли? Нямам представа. Но тук е капитан Марен, той сигурно…

— Това не ми е по частта, господин полковник рапортува Марен. — Но можем да питаме сержант Петерс, ако разрешите…

— Хайде де, какви са тези недомлъвки? Бас държа, че… — но генералът предпочете да не завърши изречението.

Леко развълнуван и изправил гръб, като глътнал бастун, сержант Петерс отговори на въпроса:

— Първият куплет, господин генерал, гласи:

През поля и през села

барабан ни призова,

после времето мина̀,

ала пътят към дома,

ала пътят към дома,

веч не помним де е.

Сетне идва вторият куплет, който звучи така: „И оттука, и оттамка…“

— Моля? — попита генералът.

— „И оттука, и оттамка“, тъй вярно, Ваше Превъзходителство.

— И какво значи „и оттамка“?

— Нямам представа, Ваша милост, но точно това се пее.

— Хубаво, а после какво?

— Значи:

И оттука, и оттамка,

все напред вървим със плам,

ала времето мина̀

и където те оставих,

и където те оставих,

днеска кръст самин стърчи…

Има и трети куплет, но той не се пее почти никога. Започва с…

— Достатъчно, достатъчно — прекъсна го генералът и сержантът му отдаде чест. — Нещо не ми се вижда особено весела — отбеляза, когато подофицерът си тръгна. — И при всички положения не става за война.

— Наистина не става — потвърдиха подобаващо възмутени генералщабните полковници.

Всяка вечер след бойните действия, докато полето още димеше, началството експедираше бързи пратеници — да летят, да занесат поредната добра новина. Градовете бяха окичени със знамена, хората се прегръщаха по улиците, камбаните на църквите биеха и въпреки всичко ако някой минеше нощем през работническите квартали на столицата, неизбежно чуваше ту мъж, ту девойка, ту жена да подема същата песен, съчинена Бог знае кога. Тя наистина беше доста тъжна и в нея сякаш имаше огромна доза примирение. Русокоси момичета, облакътени на прозорците, я пееха в унес.

В историята на света, колкото и далеч назад във вековете да се търсеше, нямаше спомен за сходни разгроми над врага, за такива триумфални войски, за подобни кадърни генерали, за тъй светкавични настъпления; никога не беше имало и толкова отвоювани земи. Дори най-последният от пехотинците в крайна сметка щеше да се превърне в богаташ, толкова плячка имаше за подялба. Пред надеждите вече не стояха ограничения. Градовете вечер ликуваха, виното преливаше през праговете, просяците танцуваха. И между чаша и чаша лесно се вмъкваше по някоя песенчица, някой малък дружен хор. „През поля и през села…“ — подхващаха, от началото, та чак до края на третия куплет.

И ако нови батальони пресичаха Коронния площад, запътени към фронта, кралят надигаше глава от пергаментите и указите си и се заслушваше — нямаше никакво понятие защо тази песен му разваля настроението.

Но през поля и през села поделенията от година на година стигаха все по-далеч и не дръзваха да потеглят най-сетне в обратната посока, а онези, които бяха заложили на скорошното пристигане на последното и най-щастливо известие от фронта, губеха облога. Битки, победи, победи, битки. Войските вече маршируваха през нечувано далечни земи с трудни имена, които не ставаха и за произнасяне.

Докато (от победа на победа!) най-накрая не дойде денят, в който Коронният площад опустя, прозорците на кралския дворец осъмнаха залостени, а пред портите на града се чу грохотът от приближаването на чудати другоземски обози. В далечни равнини от непобедимите войски бяха изникнали гори, несъществували дотогава — еднотипни гори от кръстове, които се губеха на хоризонта, нищо друго наоколо. Защото не в оръжията, в огъня, в яростта на неудържимите кавалерии се съдържаше съдбата, а в прословутата песен, която логично се бе сторила на крале и генерали неуместна за война. С години, натрапчиво, посредством нищо и никаквите нотички самата орис беше говорила и предричала на хората каквото им е писано. Но дворците, пълководците, вещите управници се бяха показали глухи като пънове. Никой не бе разбрал освен — в своето неведение — увенчаните със сто победи войници, които пееха, докато изморено набиваха крак по вечерните улици към смъртта.

Царят в Хорм ел Хагар

Това са събитията, случили се в местността Хорм ел Хагар, оттатък Долината на Царете, при разкопките на двореца на Мернептах II.

Ръководителят на разкопките, Жан Льоклерк, мъж с оплешивяваща и гениална глава, получи писмо от секретаря на Службата по старините, в което се съобщаваше, че му предстои посещение от важен гост, изтъкнатия чуждестранен археолог граф Мандранико, към когото се препоръчваше възможно най-внимателно отношение.

Льоклерк не се сещаше за археолог на име Мандранико. Усърдието на службата, помисли си, вместо на негови реални заслуги, сигурно се дължи на някой роднина из високите етажи на властта. Но не се подразни, напротив. От десетина дни бе сам, сътрудникът му беше заминал в отпуска. Идеята да зърне в тази отшелническа пустош лицето на друг християнин, който поне малко да се интересува от неговите древни камънаци, не му се стори неприятна.

И понеже беше мъж на място, изпрати джипа до Ахмим да докара провизии и под дървения навес, откъдето се разкриваше изглед към целия терен на разкопките, нареди една, може да се каже, елегантна трапеза.

Изгря лятното утро, знойно и тежко, понесло скромните надежди, които съпътстват раждането на деня в пустините, а после се разтапят на слънцето. Точно предния ден в края на втория вътрешен двор, между безформените купчини материал от падналите колони, след векове мрак от пясъка се беше показала една стела с надпис от огромно значение за доскоро неразгадаемото царство на Мернептах II. „Два пъти царете от северните родове и от блатата дойдоха да се преклонят пред фараона, Негово Величество, живот, здраве, сила — гласеше надписът, като вероятно имаше предвид засвидетелстването на покорство на някакви бунтували се дотогава местни владетели от долното течение на Нил, — и сломени зачакаха пред дверите на храма, носеха нови перуки, ухаещи на масла, в ръка държаха венци от цветя, но очите не бяха достойни за неговата светлина, крайниците — за неговите повели, ушите — за неговия глас, думите — за блясъка на Мернептах, син на Амон, живот, здраве, сила…“ Снощи, на светлината на петромаксовата лампа, разшифроването на текста беше стигнало дотук.

Льоклерк вече не държеше на академичното признание и на славата както някога, но истината е, че откритието го изпълни с искрена радост. Взрян на изток, към невидимата река, там, където автомобилният път чезнеше в безкрайна панорама от засипани с пясък скални тераси, археологът предвкусваше удовлетворението от това, че ще съобщи на непознатия гост за откритието — като човек, който има добра вест за ближния си.

В същия момент — още нямаше и осем — зърна далечен тънък стълб да се завихря на хоризонта, да пада и да се вдига отново по-висок и плътен, да се олюлява в неподвижния прозирен въздух. Сетне, с един повей на вятъра, който разроши бялата му артистична грива, долови и бръмченето на двигател. Колата на чужденеца пристигаше.

Льоклерк плесна с ръце и се явиха двама фелахи, на които той даде знак. Те изтичаха на входа на ограждението и отвориха вратата от солидни греди. Малко след това автомобилът влезе. Льоклерк веднага забеляза регистрационната му табела и леко се разочарова — беше на дипломатическия корпус. Колата спря почти пред него: от нея първо слезе издокаран младеж, който Льоклерк сякаш вече бе виждал някъде из Кайро, после тъмнокос и много сериозен господин със съкрушено изражение и накрая, с голям труд — Льоклерк разбра, че това е гостът, — дребно, сухо старче с абсолютно безизразно лице на костенурка. Подкрепян от тъмнокосия господин, граф Мандранико се измъкна от возилото и с помощта на бастунчето си се отправи към разкопките. До този момент сякаш никой не беше забелязал присъствието на Льоклерк, въпреки чс впечатляващо снажното му тяло в широка бяла роба преизпълваше сцената. Най-накрая младежът първи пристъпи към него и заяви на френски, че той, лейтенант Афге Кристани от Дворцовата гвардия, заедно с барон Фантен (явно говореше за тъмнокосия мъж) имали честта (кой знае защо пък чак толкова тържествено) да придружават мосю льо конт Мандранико в тази визита, която, „вярваме, ще бъде от най-ползотворните“.

Чак тук Льоклерк изведнъж разпозна госта си: твърде често египетските вестници бяха публикували фотографията на другоземския монарх, който живееше в изгнание в Кайро. Изтъкнат археолог ли? Ами в крайна сметка можеше и така да се каже. На младини — сети се египтологът — монархът бе проявявал изключителен интерес към етрускологията, даже официално беше подпомагал развитието й.

Затова Льоклерк пристъпи напред с известна неловкост, направи подобие на поклон, симпатичното му лице леко поруменя. Посетителят подаде ръка и с посърнала усмивка измърмори няколко думи. Последваха другите представяния.

Скоро Льоклерк си възвърна обичайната непосредственост.

— Оттук, оттук господин графе — каза и посочи пътеката, — по-добре да започнем обиколката веднага, преди да е станало прекалено горещо.

С крайчеца на окото си забеляза, че благовъзпитаният барон Фантен предлага да хване под ръка графа, а старецът почти ядосано го отблъсква и тръгва самичък с къси, измъчени стъпчици. Младият Кристани ги последва отблизо с бяла кожена чанта под мишница и се усмихваше неопределено.

Стигнаха до една скална издатина, откъдето между два високи и изсечени с удивителна прецизност ската стръмно се спускаше дълга наклонена плоскост. На края й се отваряше силно издължен плосък изкоп, по средата на който една изпочупена колонада, невъобразимо неподвижна, се издигаше на мястото на фасадата на древния владетелски дом. Прави ръбове, геометрични сенки, празни орбити на черни правоъгълни атрии и портали се трупаха по-нататък в привидно безредие и издаваха в тъй безжизнения пейзаж, че все пак и това е било човешко царство.

Льоклерк описваше с елегантна небрежност трудността на начинанието. Преди да започнат разкопките, всичко било погребано в пясъци и отломки чак до върха на колоните и най-големия фронтон. За да стигнат до първоначалното равнище на двореца, трябвало да изринат, да извадят и да извозят цяла планина от материал — затрупалият го пласт на места стигал до 20 метра височина. Но дори така работата не била свършена, а доведена едва до половината.

— А жгобгида одаа липошнаа? — попита с кудкудякащ глас и странни отваряния и затваряния на устата граф Мандранико.

Льоклерк дума не разбра. Хвърли светкавичен поглед към сериозния барон, в очакване на помощ. Баронът явно беше обръгнал на подобни засечки, защото най-невъзмутимо побърза да разясни:

— Мосю льо конт би желал да узнае кога са започнали разкопките — и в думите му се долавяше смътно възмущение: сякаш е логично старият монарх да говори по този начин, а онзи, който се изкуши да се почуди, е идиот.

— Преди седем години, господин граф — отвърна Льоклерк в неволен пристъп на страхопочитание, — и имах привилегията аз лично да ги открия… Ето тук, най-добре е да се спуснем оттука, това е единствената труднопроходима част — каза, сякаш да се приобщи към смущението на немощния граф от хлъзгавата повърхност на полегатия участък пред тях.

Баронът отново предложи услугите си и този път ръката му не беше отблъсната, та той съобрази крачката си с тази на стареца и заслиза. Льоклерк от уважение също заситни. Надолнището беше стръмно, въздухът — все по-нажежен, сенките се скъсяваха, знатният гост леко завлачваше левия си крак и обувката му от бяла кожа ставаше все по-прашна, а от дълбочината на изкопа долитаха ритмични удари, като от ковашки чукове.

Когато стигнаха на дъното, временните постройки на лагера изчезнаха от погледа, скрити от скалната издатина — сега се виждаха само древните камъни и високите склонове наоколо, стръмни, прегорели, ронливи. На запад те се издигаха на тераси и образуваха истинска планина, и тя неимоверно гола, вече в безмилостния плен на слънцето.

Льоклерк любезно обясняваше, а граф Мандранико от време на време го стрелваше машинално и безучастно и даваше кратки знаци на одобрение, при все че не личеше изобщо да слуша. Ето входната колонада, остатъка от сфинкс с човешка глава, детайлните барелефи, полуизтъркани от времето, в които едвам се различават фигури на божества и монарси. Самодостатъчен като планинска верига, стройният ред на старинните стени не отвръщаше на човешките погледи.

Тогава чужденецът съзря в небето чудновати облаци, които мудно се надигаха от сърцето на Африка. Бяха отсечени отгоре и отдолу, като срязани с нож, и само отстрани се диплеха в стотици меки бухлати извивки. С детинско любопитство графът ги посочи с бастунчето си.

— Пустинните облаци — обясни Льоклерк, — без глава и крака… все едно са ги сплескали между два капака, нали?…

Графът ги погледа малко, забравил за фараоните, после възбудено се обърна към барона и попита нещо. Фантен се обърка и вече окончателно съкрушен взе многословно да се извинява. Доколкото се разбра — бил забравил да вземе фотоапарата. Старецът не скри раздразнението си и му обърна гръб.

Пристъпиха в първия двор, целият в руини. Единствено симетричното разположение на камъните и на отломките показваше приблизително къде са се извисявали някога колоните и стените. Но в дъното две масивни плоски издатини с ко̀си ръбове все още се крепяха, свързани с една по-ниска и вдадена стена, в която се отваряше портал.

Това бе вътрешният фронтон на двореца и Льоклерк насочи вниманието им към две грамадни човешки изображения в барелеф от двете страни на вратата: фараон Мернептах II, представен в благородната ярост на битката.

Възрастен мъж с фес и дълга бяла галабея се появи от вътрешността на храма, приближи се до Льоклерк и възбудено му заразправя нещо на арабски. Льоклерк му отговаряше усмихнат и клатеше глава.

— Прощавайте, какво казва? — попита заинтригуван лейтенант Кристани.

— Господинът е един от моите асистенти — отговори Льоклерк, — грък е и вече знае повече и от мен: занимава се с разкопки от поне трийсет години.

— Но случило ли се е нещо? — настоя Кристани, който беше хванал някой и друг откъслек от разговора.

— Любимите им дивотии — отвърна Льоклерк. — Казва, че днес боговете са неспокойни… както винаги, когато нещата не са каквито те си ги представят… натъкнахме се на една канара, която не успяват да поместят, изпадна от релсите и сега ще трябва да правят отново цялата подемна конструкция.

— Нешпокойни… хе… хе… — възкликна с ненадейно оживление и незнайно в какъв смисъл граф Мандранико.

Минаха във втория двор, и той опустошен и порутен. Само от дясната страна се бяха съхранили прави няколко монументални стълба и от тях се подаваха изпотрошените очертания на грандиозни атласи. В дъното двайсетина фелахи работеха и при появата на посетителите, като внезапно обезумели, се защураха с крясъци, за да демонстрират истинско усърдие.

Другоземният монарх още веднъж погледна необичайните пустинни облаци. Докато плаваха по небето, те явно се привличаха и се скупчваха в един-единствен масив, инертен и тежък, който не помръдваше.

По белезникавия гръбнак на планината на запад пробяга сянка. Льоклерк, следван сега и от сътрудника си грък, поведе гостите надясно, в страничното крило, единствената част, където сградата беше в прилично състояние. Това беше погребална камера, с все още читав, само нащърбен на места покрив. Влязоха в здрача. Графът си свали дебелия колониален шлем и баронът тутакси му предложи кърпичка да си попие потта. Слънцето проникваше през междините с остриета от пламтяща светлина, които падаха ту тук, ту там по барелефите и ги съживяваха. Цареше полумрак, тишина и мистерия. В дрезгавината отстрани изплуваха високи статуи, застинали на престолите си — някои без горница, само от кръста надолу — и просмукани с тъмна, тържествена воля за власт.

Льоклерк посочи една — безръка, но с почти непокътната глава. Муцуната й беше враждебна и зла. Графът се приближи и забеляза, че пред него всъщност е птиче лице, но с откъртен клюн.

— Тази е наистина забележителна — рече Льоклерк. — Бог Тот. Датира най-рано от Дванайсетата династия и навярно много са я тачили, щом са я пренесли чак дотук. Фараоните идвали да се посъветват… — млъкна, спря и наостри слух. Неясно откъде се чуваше глухо шумолене. — Няма нищо, просто пясък, проклетият пясък, нашият голям враг — обади се отново, след като се успокои. — Извинявайте… та за тази статуя се разправя, че царете, преди да заминат на война, имали обичая да идват за съвет, обръщали се към нея като към оракул… ако статуята не помръднела, отговорът бил не… а ако раздвижела глава, значи се съгласявала… Понякога даже проговаряла… кой знае с какъв глас, щом според преданието само царете устоявали на звука му… само царете, понеже и те били богове… — при тези думи хвърли поглед към граф Мандранико, защото му се стори, че може би допуска гаф. Но графът се беше вторачил с неочакван интерес в изображението и с върха на бастуна си докосна порфирения постамент, сякаш изпробваше здравината му.

— Жнаштарете тивалиш даздопит? — рече накрая недоверчиво.

— Мосю льо конт иска да разбере дали царете са идвали лично да се допитат — преведе баронът, който този път се сети овреме, че Льоклерк нищичко не е схванал.

— Именно — охотно потвърди археологът. — И Тот, така се разправя де, Тот задължително отговарял… Но ето я, ето тук в дъното е стелата, за която ви говорих… вие първи я виждате… — разпери ръце с театрален жест и остана така, отново заслушан.

Всички инстинктивно притихнаха. Предишното шумолене дълбаеше около тях, загадъчно, сякаш вековете бавно обсаждаха светилището в опит да го погребат отново.

Слънчевите остриета вече не се спускаха ко̀со, а падаха почти отвесно, успоредни на жлебовете на колоните, но по-бледи, като че ли небето се беше забулило.

Льоклерк едва започна разясненията си, когато баронът хвърли поглед на ръчния си часовник. Десет и половина. Адска жега.

— Да не ви бавя, господа? — вежливо се осведоми Льоклерк. — Предвидил съм закуска за единайсет и половина.

— Закуска ли? — възкликна графът със сопнат и най-сетне разбираем тон, обърнат към Фантен. — Че ние трябва да си тръгваме… най-кътно в единайсет, най-най-кътно.

— Значи няма да имам честта…? — разочаровано откликна Льоклерк.

Баронът облече отказа им в по-дипломатичен израз.

— Наистина сме ви изключително благодарни… искрено трогнати… но някои ангажименти…

С видимо съжаление египтологът съкрати коментарите си и се отказа от ред крайно важни подробности, които му бяха много скъпи. Сетне групичката пое обратно. Слънцето беше помръкнало, червеникава пелена замяташе небето, атмосферата се бе нагнетила нездраво.

В един момент графът пошепна пешо на Фантен, който го остави и избърза напред. Льоклерк помисли, че на стареца му се е доходило по нужда и тръгна към изхода с другите двама. Графът остана сам сред древните статуи.

В това време Льоклерк, излязъл от закритото пространство, погледна небесния свод и цветът му се стори странен. По ръката го чукна капка. Дъжд.

— Вали! — възкликна. — От три години дори не е ръмяло!… Някога това е бил лош знак… ако почнело да вали, фараоните отлагали всяко начинание…

Обърна се да съобщи на графа, останал в храма, изключителната вест и го съзря. Бе се изправил пред статуята на Тот и говореше. Гласът не стигаше чак до Льоклерк, но археологът ясно различаваше странните костенурчени отваряния и затваряния на устата му.

Сам ли си говореше господин графът? Или наистина се съветваше с божеството, както някогашните фараони? Че какво можеше да пита? Не му предстояха повече никакви войни, свършено беше и с прокарването на закони, и с плановете, и с мечтите. Царството му беше останало отвъд моретата, завинаги изгубено.

И доброто, и лошото в живота му бе изчерпано до шушка. Оставаха само някакви жалки артисали дни, последното отрязъче от пътя. Що за инат го насърчаваше да предизвиква боговете? Или беше изветрял до степен да не помни какво се е случило и да си въобразява, че още живее в добрите стари времена? Или искаше да се пошегува?

Не, този не беше по шегите.

— Господин графе — викна Льоклерк неочаквано разтревожен. — Господин графе, тук сме… заваля…

Твърде късно. От вътрешността на храма се чу смразяващ звук.

Льоклерк пребледня, барон Фантен инстинктивно отстъпи крачка назад, бялата чанта се изплъзна изпод мишницата на младежа. А капките дъжд секнаха.

Тътен на търкалящи се кухи дънери или на зловещи барабани — нещо такова се донесе от светилището на Тот. После нарасна до басово буботене, едва-едва артикулирано, подобно на родилните стенания на камилите, ала по-ужасно. Вътре беше някакъв ад.

Граф Мандранико, неподвижен, гледаше. Не го видяха нито да отстъпва, нито да понечва да побегне. Строшеният клюн на Тот се беше разтворил и основата му се беше изкривила в грозен смях, двете чуканчета се отваряха и затваряха уродливо, особено страшни именно защото остатъкът от статуята почиваше неподвижно, напълно безжизнена. От човката излизаше гласът.

Богът говореше. В тишината грачещите му проклятия — на това приличаха — кънтяха злокобно.

Льоклерк не бе способен да помръдне. Скова го непознат страх, от който сърцето му препускаше. А графът? Как издържаше графът? Може би успяваше, защото и той беше цар, неуязвим за Словото на погребаните фараони?

Ала гласът се изви в гъргорене, взе да глъхне, угасна и остави след себе си кошмарна тишина. Едва тогава старият граф се размърда и с крехките си стъпчици се насочи към изхода — не се олюляваше, нямаше вид на изплашен. Като стигна до Льоклерк, който го наблюдаваше втрещен, каза с леки одобрителни кимания:

— Ижобретателно, много ижобретателно… Жалко, че можби пружината штрошена… щешде добре даше табли китира…

Този път обаче баронът не се притече с превод на последните ломотения. Дори и той си глътна езика, бе слисан от безчувствения старик, тъй глух към тайнствата на живота и тъй ограничен, че даже да не разбере, че божеството му е проговорило.

— За Бога — умолително се обади най-накрая Льоклерк, обхванат от предчувствие за надвиснала угроза, — нима не чухте?

Сбръчканият монарх властно вирна брадичка:

— Дифтии! Пани дифтии! — („дивотии“ ли искаше да каже?). После продължи внезапно начумерен: — Какво тана ш фтомбил? Къшно вече, къшно… Фантен, кфощ прайт?

Звучеше сърдито.

Льоклерк се овладя: гледаше със смесени чувства, нещо средно между покруса и ненавист. Но ето че гневна суматоха избухна в другия край на разкопките. Фелахите се викаха като луди и от дъното на храма с крясъци презглава дотърча асистентът.

— Какво казва? Какво е станало? — попита притеснен Фантен.

— Срутване — преведе младият Кристани, зарупало е един от фелахите.

Льоклерк сви юмруци. Защо не си тръгва чужденецът? Не му ли стига толкова? Защо му трябваше да тревожи хилядолетния сън на мистериите?

Впрочем граф Мандранико си тръгваше, повлякъл крак по стръмната пътека. В същото време Льоклерк забеляза, че навсякъде по изпепелените била̀ наоколо пустинята се движи. Малки сипеи тихо се ръсеха тук и там, подобни на предпазливи животинки. Свличаха се надолу в концентрично настъпление по вдлъбнатини, канали, процепи, от тераса на тераса; ту спираха, ту плъзваха отново към изровения паметник. А нямаше и помен от вятър. Ръмжането на запаления двигател за момент прозвуча утешително ежедневно. Сбогуването и благодарностите бяха формални. Невъзмутимият граф бързаше.

Не попита защо фелахите крещят, не погледна пясъците, не се поинтересува от пребледнелия като платно Льоклерк. Колата излезе от заграждението на лагера, плъзна се към пътя сред въртележки от прах, изчезна.

Останал сам на ръба на разкопките, Льоклерк се взираше във владенията си. Пясъците продължаваха да се свличат, теглени надолу от незнайна сила. Той видя, че и фелахите напускат в безредно бягство двореца, препускат ужасени, почти необяснимо изчезват от погледа. Асистентът му в бялата си галабея тичаше от едно място на друго и ядосано викаше, в напразен опит да ги обуздае.

После и той млъкна.

Тогава в цялата си яснота се чу гласът на нахлуващата пустиня: приглушен хор от хиляди пъплещи ромона. Неголяма струя пясък се хлъзна по един склон и близна базата на първата колона, малко след това втора зари целия цокъл.

— Боже мой — промълви Льоклерк. — Боже мой.

Краят на света

Една сутрин към десет часа грамаден юмрук изникна в небето над града, разтвори бавно пръстите си като закривени куки и застина така — огромен злокобен балдахин. Изглеждаше от камък, но не беше от камък, изглеждаше от плът, но не беше, изглеждаше и от облак, но не беше облак. Беше Господ. И краят на света. Ропот, който първо прерасна в хленч, после в крясък, се понесе из кварталите и се сля в един-единствен глас, плътен и ужасен, който се вдигна нагоре като смерч.

Луиза и Пиетро се намираха на приятно топло в този слънчев час площадче, опасано с приказни постройки и тук-таме градини. Но в небето, на безкрайно разстояние, бе увиснала ръката. Прозорци се отваряха с призиви и изплашени вопли, докато първоначалният крясък на града полека утихваше; млади дами се подаваха неглиже, за да видят апокалипсиса. Хора се изсипваха вън от къщите, почти всички тичешком: чувстваха необходимостта да се движат, да правят нещо, каквото и да е то, ала не знаеха къде да се дянат. Луиза избухна в безутешен плач:

— Знаех си — заекваше и хлипаше, — че така ще стане… не стъпвах в църква, не си казвах молитвите… не ми пукаше, въобще не ми пукаше, а сега… усещах аз, че така ще стане!…

Какво можеше да каже Пиетро, за да я утеши? И той се разплака като дете. Повечето хора също бяха облени в сълзи, особено жените. Само двама монаси, жизнерадостни старчета, се пръскаха от задоволство.

— Дотука ви бяха хитруванията! — крачеха чевръсто и надаваха весели възгласи към по-представителните минувачи. — Май вече не ви стиска да се правите на големи умници, а? Сега ние сме умниците — и се кикотеха. — Все на нас се подигравахте, все нас вземахте за тъпаци, я да видим сега кой е бил по-умният!

Безгрижни като птички Божии се носеха през все по-гъстата тълпа, която ги гледаше накриво, без да смее да отговори. А няколко минути след като се скриха в някаква уличка, един човек инстинктивно понечи да се хвърли подире им, сякаш току-що е изтървал неповторима възможност.

— За Бога! — викна и се плесна по челото. — Ами че те можеха да ни изповядат.

— Ах, да му се не види! — заприглася друг. — Какви сме идиоти! Под носа ни бяха, а ги пуснахме да си отидат! — ала иди ги търси тепърва пъргавите братя…

В това време както жените, така и някога нахаканите мъжаги се връщаха от църквите и ругаеха, разочаровани и обезсърчени. Най-умелите изповедници бяха изчезнали яко дим, вероятно, разправяше се, похитени от представителите на висшата власт и едрите индустриалци. Колкото и странно да звучи, големите пари по чудо бяха запазили част от престижа си, а̀ко и в самия край на света. Кой знае, може би хората смятаха, че все пак остават минути, часове, даже някой и друг ден. Що се отнася до наличните изповедници — храмовете се бяха претъпкали с такова страховито количество миряни, че и дума не можеше да става да се стигне до тях. Говореше се за тежки произшествия, случили се именно заради прекалените струпвания, както и за шарлатани, преоблечени като духовници, които предлагали изповедалните си услуги дори по домовете в замяна на тлъсти хонорари. Обратно, млади двойки бързаха да се уединят, вече без сянка от свян, и да се търкулнат по поляните в парковете, за да се любят за последно. В това време, въпреки че слънцето сияеше, ръката бе добила землист оттенък, та вдъхваше още по-силен ужас.

Понесе се слух, че катастрофата щяла всеки момент да връхлети; някои твърдяха уверено, че нямало да доживеят до пладне. Точно тогава на елегантната лоджия на един внушителен дом, разположена малко над нивото на улицата (до нея се стигаше по две ветрилообразни стълбища), бе забелязан млад свещеник. Свил глава между раменете, явно се притесняваше да слезе. Странна гледка — свещеник в тоя час, в тая пищна къща, обитавана от куртизанки.

— Свещеник! Свещеник! — се провикна някой от тълпата. Множеството мигновено му отряза пътя, преди да е избягал.

— Изповядай ни, изповядай ни — крещяха.

Той пребледня. Завлякоха го в изящната малка беседка, подобна на покрит амвон, която се подаваше от лоджията — изглеждаше като направена нарочно за целта. Десетки мъже и жени тутакси се скупчиха наоколо и взеха да гълчат, да напират отдолу, да се катерят по орнаменталните издатини, да се набират по стълбчетата и ръкохватката на балюстрадата — не беше никак високо.

Свещеникът започна да приема изповедите. Със завидна скорост изслушваше задъханите признания на непознатите (на които вече им беше безразлично дали някой ще ги чуе). Преди да са се доизказали, с десницата си начертаваше кръст, освобождаваше ги от вина и минаваше на следващия грешник. Но колко много бяха те! Отецът безпомощно се оглеждаше, в опит да прецени потока от простъпки за отмятане. С големи усилия Луиза и Пиетро също се добраха наблизо, извоюваха си ред на опашката и се домогнаха до изслушване.

— Никога не се черкувам, лъжа… — викаше в скороговорка момичето от ужас, че няма да успее навреме, обзето от френетична нужда от смирение, — а и всички други грехове, за които се сетите… прибавете и тях… Но аз не съм тук от страх, повярвайте ми, а само от желание да бъда близо до Бог, кълна ви се, че… — и беше убедена, че е искрена.

— Ego te absolvo^[19]… — избърбори свещеникът и заслуша Пиетро. Но неописуема тревога растеше у присъстващите. Един попита:

— Колко време остава до Страшния съд?

Друг, добре информиран, си погледна часовника.

— Десет минути — отвърна сведущо. Отецът го чу и рязко се опита да се изскубне. Но хората го задържаха, ненаситни. Той не изглеждаше на себе си, бе ясно, че потокът от откровения вече стигаше до него само като неразличимо буботене без смисъл; кръстеше наляво и надясно, повтаряше „Ego te absolvo…“ ей така, машинално.

— Осем минути! — отбеляза мъжки глас в навалицата. Свещеникът буквално трепереше от глава до пети, затропа с крака по мрамора, като децата, когато се глезят.

— А аз? А аз? — замоли отчаяно. Лишаваха душата му от спасение, тези проклетници; да ги вземе Лукавия всичките до последния. Но как да се изкопчи? Как да се погрижи за себе си? Малко му оставаше да заплаче. — А аз? А аз? — питаше хилядите желаещи, настървени за рай. Но никой не му обръщаше внимание.

Полезни насоки за двама господа от сой
единият от които загинал от насилствена смърт

Един мъж на около 35 години, на име Стефано Консони, облечен с известна претенциозност и с бяло пакетче в лявата ръка, в десет часа̀ вечерта на 16 януари тъкмо минаваше по улица Фиоренцуола, по това време безлюдна, когато изведнъж чу около себе си нещо като звучно жужене на едри мухи. Мухи посред зима и в този студ? Удиви се и махна с ръка, за да ги отпъди. Но жуженето все повече заприличваше на шепот и в един момент му се стори, че отличава думи — съвсем тихички, каквито излизат понякога от слушалката на телефона, ако я оставиш на масата посред разговора, а събеседникът продължи да приказва. Озърна се, честно да си кажем, със свито сърце, защото улицата бе съвършено пуста: от едната страна къщите, от другата — дългият зид на гарата, а уличните лампи най-нормално си светеха. Но никой не се виждаше наоколо.

— Какво има? — най-сетне събра кураж да попита колебливо, след като пак се помъчи да разгони чудатите шушукания, сякаш са пеперуди, но не успя.

Спря на място, силно объркан. Замисли се дали пък тая вечер не се е почерпил в повече. Но не. Достраша го. От друга страна, звуците бяха такива тънички. Ако идеха от човешко същество, то трябваше да е не по-високо от двайсет сантиметра. Тогава се взе в ръце.

— Ей, мухи нещастни, какви сте вие бе?

— Хи-хи! — изкиска се отдясно, току до него, друг глас, различен от първия. — Мънички ссме, хи-хи!

Стефано Консони с разбираема тревога погледна нагоре, към фасадите на близките сгради, да не би някой да се е показал и да слуша. Всички прозорци бяха затворени.

— Което е право, право е — обади се в този миг първото гласче, с комично официална и сериозна интонация. — Защо да не си кажем какви сме, Макс? — (Явно се обръщаше към другаря си.) — Аз съм професор Джузепе Петерконди… всъщност покойният Петерконди… а този младеж, който, обзалагам се, вече успя да ви досади, е моят племенник Макс, Макс Адинолфи, и той в моето положение. А ние, ако позволите дързостта, с кого имаме честта…?

— Консони, казвам се Консони — тросна се мъжът, който още не можеше да се освести. После помисли малко и добави: — Хъм, да не би случайно да сте духове?

— Е… в известен смисъл — съгласи се Петерконди. — Според някои може и така да бъдем определени…

— Хи-хи! — обади се отново, безкрайно развеселен, гласът на Макс, особено съскав и превзет. — Мънички ссме ние, мънички! Де да ни бяхте чули сснощи… сснощи какви глассища вадехме… — и се заливаше от смях.

— Какво имате предвид? — попита Консони, който започна да си връща самочувствието.

— Работата е там — смирено пошепна Петерконди, — че лека-полека чезнем. Имаме право да останем тук най-много двайсет и четири часа. И бързо се топим. От снощи в полунощ обикаляме… така че след два часа адьо, драги ми господине.

— Ха-ха! — изхили се Консони, вече съвсем успокоен. (Духове, духове, ама с краен срок в полунощ. Какъв майтап щеше да падне, като разказва случката после.) И продължи най-свойски: — Та, професор Петерконди…

— Браво, Бога ми — прекъсна го гласчето на професора, — каква бързина, каква памет, веднага научихте името ми.

— Ами аз — продължи Консони, за миг отново обзет от смущение, — точно това исках да кажа, че името ви ми звучи познато.

— Хи-хи! — изкикоти се невъзпитано племенникът Макс в лявото му ухо. — Чу ли, чичо? Ззвучало му познато! Ах, това наисстина е сстрахотно!

— Престани, Макс — тежко-тежко рече Петерконди, доколкото олекналото му състояние го позволяваше. — Господин Консони, благодаря ви. Действително, смея да твърдя без излишна скромност, че бях приличен хирург.

„Чудесно — помисли си Консони, — я да се позабавляваме сега.“ И каза тихо, но отчетливо:

— И с какво, професоре — попита учтиво, — мога да съм ви полезен?

— Разбирате ли… — обясни невидимият остатък от хирурга Петерконди. — Дойдохме тук да търсим една личност, с която имам сметки за уреждане. Знаете ли… Аз лично извадих лошия късмет да бъда убит!

Консони се престори на изненадан.

— Убит ли? Човек като вас? Как така?

— С цел обир — отвърна сухо и сериозно гласчето.

— И кога? Къде? — попита с безочие Консони.

— Ето на онзи ъгъл, именно на онзи ъгъл… преди точно два месеца…

— Ти да видиш! — Консони никога не се беше забавлявал толкова. — И сега… един вид сте дошли да търсите… дошли сте да го търсите…

— Именно, господине, и ако вие…

— Добре де — прекъсна го Консони и се изтъпани разкрачен, в предизвикателна поза, — а ако го намерите, какво…?

— Хи-хи! — противно се изхили младият Макс. — Вярно, да! Много семе мънички! Боже мили, какви останахме мънички!

— Питате, господин Консони — продължи церемониално професорът, — от каква полза би ми било, ако случайно, нали така… ако случайно издиря извършителя?…

— Ами да, точно — усмихна се Консони, — чудех се…

Тук настана внезапно, смазващо мълчание, което превзе цялата улица. Консони чакаше притеснен и неразбиращ.

— Кхъм, кхъм! — най-сетне се прокашля Петерконди. — Питате, значи… Е, първо на първо, можем да му изкараме ангелите. Човек като вас, с чиста съвест, е друго. Но онзи! Мислите ли, господин Консони, че ако онзи ме чуе, няма да се потресе?

— Поне — Консони не се сдържа и тихо се изкикоти — със сигурност ще се смути, бих рекъл…

— Ето, виждате ли… освен това…

— Оссвен това — изсъска нагло и провлечено племенникът Макс — ссме сспоссобни да пророкуваме…

— Да пророкувате ли? — попита Консони, защото си беше невежа. — В какъв смисъл?

— Макс има предвид, че можем да изиграем лоша шега на този непрокопсаник, като му предскажем бъдещето…

— Ами ако бъдещето примерно е хубаво? — възрази Консони, запали цигара и леко наклони глава. — Дано димът да не пречи на господата…

— За никого — отбеляза Петерконди, без да обръща внимание на подхвърлянето за дима, — за никого бъдещето не е точно хубаво. Достатъчно е например някой да узнае кога ще умре, дайте му само тази информация и повярвайте, господин Консони, остатъкът от живота му ще е отровен.

— Щом казвате, професоре! Впрочем не мислите ли, че е възстудено? Я да се поразтъпчем… — тръгна напред и замаха с дясната ръка на височината на ухото си, сякаш да отпъди непоносимия Макс.

— Хи-хи! — веднага се изкикоти той. — Чичо, кажи му да сспре да ме гъделичка!

Мина двайсетина крачки. Отдалеч, но много далеч, долетя неясно тракане на трамвай.

— Е? — попита Петерконди в лявото ухо на Консони, който се сепна.

— Ами… знам ли… Току-виж… някоя полезна насока… току-виж, драги ми професоре, мога да ви дам някоя полезна насока…

— Хи-хи! — явно голям смях напуши малкия Макс. — Чу ли, чичо? Полеззна нассока, а? Това вече наистина е фантасстично!

— Няма ли да престанеш? — избухна Консони и спря, искрено раздразнен.

— Хи-хи! — продължи Макс, но вече под сурдинка. — Просстете, госсподине. Какво сси носсите в това пакетче? Бихте ли ми каззали?

Консони мълчеше.

— Ссладки? — подсказа със съскане Макс. — Май наисстина е пакетче ссладки. Нали?

Консони не отговори. Замисли се за миг. Сетне нахакано започна:

— Ще извинявате, професоре, ама тези двайсет и четири часа не можехте ли по-добре да си ги уплътните? Аз във вашето положение щях добре да се позабавлявам и да си угодя с едно-друго…

— С какво например?

— Такива женички има наоколо!… Под фустите им де, каквито сте ситни, ха-ха… щеше да е направо страхотно.

— Е, честно казано — обясни все така сериозно Петерконди, — настрана че определени нагони аз… с две думи, ние вече не мислим за подобни неща, разбирате ли?

— Ха-ха! — превиваше се Консони. — Ами ако… какво ако момичето пръцне, а? Представяте ли си, професоре, как ще ви изстреля като тапа? Представяте ли си? — и се хилеше без срам и свян…

Само Макс, макар и с известно закъснение, се присъедини към веселието му, но в обичайния си неприятен тон.

— Хи-хи! — кискаше се. — Ах, вярно е, ссъвсем е вярно. Ние ссме такива мънички!

Петерконди върна разговора в релсите му.

— Тъкмо казвахте, господин Консони, че можете да ни дадете някоя полезна насока… Много ще съм ви задължен… за съжаление времето ни притиска…

— Да, да — отговори мъжът, — може и нещо да се направи… но така, на момента… Впрочем знаете ли, аз съм в отлични отношения с полицията…

— Хи-хи! — настойчиво шушнеше Макс. — Мънички ссме, мънички… и ззнаем да пророкуваме…

Консони погледна ръчния си часовник. Десет и трийсет и пет. Каквото и да ставаше, до час и половина щеше да се е отървал от тази напаст.

— Чичо, я виж — обади се тогава Макс с неизменния си жизнерадостен, светски глас, — виж госсподин Конссони: какво му е това там до носса?

— Вярно — откликна Петерконди, — не бях го забелязал… Я да погледна… да, червеното петънце, ахааа, нищо добро не вещае това петънце…

— Какво… какво говорите?

— Ами, господин Консони — обясни професорът, — никак не ми харесва вашето петънце, да ви кажа, дано не е… На пипане боли ли ви?

— Тук ли? — рече Консони и го докосна лекичко с десния си показалец.

— Боли, нали? — попита Петерконди. — И откога е така?

— Какво значение има? — Консони не изглеждаше толкова нафукан, колкото преди малко. — Преди два месеца май ми излезе.

— Каква ирония на съдбата — Петерконди звучеше съвсем професионално, — имал го е и преди два месеца… наистина любопитно…

— И какво сега? Какво ще рече това?

— Сега нещата радикално се променят, уважаеми господин Консони. — (Гласецът тъй изтъня, че мъжът трябваше да накланя глава, за да го чуе.) — Да знаех, щях да си спестя усилието.

Консони спря. Още веднъж пипна червеното петно до носа си…

— Това пък защо? — попита неуверено.

— Не разбирате ли? — настоя професорът. — Просто вече е все едно!

— Кое е все едно?

— Вие и ние… от професор Петерконди да го знаете, господине…

Чу се доволното гласче на Макс:

— Сструва ми ссе, че раззбирам, чичо… Не е ли сстрахотно? Иззглежда жив и зздрав, а вссъщносст… и на него му е сскроена шапката! — и тъничък смях остро просвистя из пустата улица.

— Ама какво става? Някой ще ми каже ли? — Консони започваше да се вбесява.

— Саркома, уважаеми — отвърна хладно Петерконди. — Така се нарича. И вече нищо не може да се направи.

— Хи-хи, вярвайте ни, вярвайте — кискаше се наглият Макс, — чичо сси ззнае работата, не ссе ссъмнявайте. Щом той каззва, можете да раззчитате… Хи-хи… Ние пророкуваме, госсподин Конссони…

— По дяволите! — възкликна той жегнат. — Ще ида на лекар! Дори да е както вие казвате, ще се излекувам, не ми липсват средства, да не мислите…

— Лекар, хи-хи! — иззлорадства Макс. — Не ти ли сстана яссно, че няма кой да ти помогне?… Вече сси от нашите.

Консони понечи да отвори уста, но…

— Върви, върви да занесеш сладките на твоята любима! — подигра се Макс. — Тичай, тичай, младежо! Заминавай да й дадеш някоя полезна насока!

— Особен случай — сериозно и някак умиротворено отбеляза Петерконди. — Веднага те познах, Консони… в мига, в който се появи в дъното на улицата, те познах… а ето, има-няма два месеца още, три в най-добрия случай… Струва ми се, че можем да си вървим, племеннико…

Консони вдигна ръка към яката си. Дъхът му секна.

— До сскоро виждане, младежо! — изгаври се Макс. — И умната сс пасстите сс крем!

Този път и Петерконди се разсмя от сърце. Прозвуча като стършел. Двамата се отдалечиха с разюздан кикот. Изчезнаха оттатък гаровия зид, над мрачните железопътни насипи.

— Гадове! Гадове мръсни! — изруга Консони. — Важни господари! Нещастници! Все тяхното става накрая!

Объркано се оглеждаше наоколо. Но нямаше никой, цареше абсолютна тишина. Един плъх изпълзя от шахтата. Канапчето се изхлузи от пръста на Консони и белият пакет тупна на земята с хартиено изшумоляване.

— Гадове — прошепна отново мъжът. И предпазливо, с връхчето на пръстите, опипа нещото на бузата си, а то болеше.

Напразни покани

Бих искал да дойдеш при мен някоя зимна нощ и притиснати един до друг да се взираме през прозорците в самотата на тъмните замръзнали улици и да си спомняме зимите от приказките, в които сме живели заедно, без да знаем. Ами да — по едни и същи вълшебни пътеки сме минавали ти и аз със свенливи стъпчици, заедно сме преброждали пълните с вълци гори и едни и същи духове са ни наблюдавали иззад снопчетата мъх, висящи от кулите, сред плясък на гарванови криле. Заедно, но без да го знаем, сигурно и двамата сме надничали оттам към загадъчния живот, който ни очаква. И отново там в нас за първи път са трепнали лудешки и нежни стремежи. „Спомняш ли си?“ — ще си казваме взаимно и гальовно ще се прегръщаме в топлата стая, а ти ще ми се усмихваш с доверие, докато навън зловещо дрънчат ламарините, разтърсени от вятъра. Само че ти — сега се сещам — не си чувала старите приказки за крале без име, за човекоядци и омагьосани градини. Никога не си минавала в захлас под чудодейни дървеса, които говорят с човешки глас, нито си тропала на портите на изоставени чертози, нито си вървяла през нощта към далечна светлина, нито си заспивала под звездите на Ориента, полюшвана във вълшебна пирога. Зад стъклата в зимната нощ вероятно ще останем безмълвни, аз — залутан в мъртвите си приказки, ти — в неизвестни на мен твои грижи. И да попитам: „Спомняш ли си?“ — няма да си спомниш.

Бих искал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът разхвърля ланшната шума из крайните квартали. Да е неделя. В такива места често възникват меланхолични, възвишени мисли, а в определени часове наоколо блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат надежди, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от движението на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще ходим с лека крачка, и ще си казваме безсмислени неща, глупави и мили. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлизат зловещите градски легенди, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, все още хванати за ръце, защото душите ще си общуват без думи. Само че ти — сега се сещам — никога не си ми казвала безсмислени, глупави и мили неща. Значи няма как да обичаш тези недели, за които говоря, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подходящия час нито очарованието на градовете, нито надеждите, довеяни от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те зяпат, улиците, по които разправят, че на човек можело да му се усмихне късметът. Ти си различна и ако дойдеш в такъв ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.

Бих искал двамата да вървим из някоя самотна долина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените алеи, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и без край, която идва от единия край на света и отива незнайно къде. И да берем цветя по поляните, и пак там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме небесните бездни и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: „Колко е хубаво!“ И нищо няма да добавиш, защото ще сме щастливи — телата ще са олекнали от бремето на годините, а душите ще са станали свежи, сякаш новородени. Макар че ти — сега като се замисля, — ти най-вероятно ще се озърнеш с недоумение, боя се, и ще спреш, за да огледаш отблизо единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш: „Колко е хубаво!“, а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за съжаление си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи дори за миг.

Бих искал също — чакай и това да кажа, — бих искал с теб под ръка да прекося големите булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато житейските миражи се надпреварват над куполите и при минаването си едва докосват черните хора в дъното на пропастта, където са улиците, набъбнали от безпокойства. Когато спомени от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят диря от нещо като музика. С наивната надменност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци се носят край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно сияние и всички ще са принудени да ни забележат, но не със завист и злост, а с лека усмивка, с добро чувство, заради падащия сумрак, който лекува слабостите на човека. Само че ти — много ясно — вместо да погледнеш кристалното небе и озарените от залеза въздушни колонади, по-скоро ще се спреш да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки вещи. И затова няма и да забележиш миражите, нито прехвърчащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, предопределена за славна съдба. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще разбереш защо хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утрешен ден и напразно над теб златните статуи по покривите ще вдигат саби под последните лъчи. Аз ще съм сам.

Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, защото не изискваш чак толкова от живота. Може би ти си правата и е глупаво дори да правя опит. Но поне, това вече е сигурно, поне бих искал да те виждам отново. Каквото и да става, ще сме заедно по някакъв начин и ще намерим радостта. Няма значение дали денем или нощем, през лятото или през есента, в някой непознат град, в непретенциозен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е достатъчно да си наблизо. Няма да започна да се вслушвам — обещавам ти — в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или на ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, въпреки че ги обичам. Ще проявявам търпение, ако не разбираш какво ти казвам, ако говориш за странни за мен неща, ако се вайкаш за овехтелите си дрехи и за пари. Няма да ги има така наречената поезия, споделените блянове, тъгите, с които тъй добре си дружи любовта. Но ти поне ще си наблизо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем достатъчно щастливи, по най-семплия начин, просто мъж и жена, както обикновено се случва навсякъде по света.

Обаче ти — сега се сещам — си твърде далече, на стотици километри, трудни за преодоляване. Ти си в живот, който ми е непознат, и сигурно се усмихваш на мъжете наоколо, както на мен в отминалите времена. Не си ме помнила дълго. Може би дори си забравила как се казвам. Излязъл съм от личността ти заедно с рой други призраци. И все пак мислите ми са единствено за теб, и ми харесва да ти ги разказвам.

Коледен разказ

Мрачен и сводест се издига епископският дворец, по стените му избива селитра, истинско мъчение е да си вътре в зимната нощ. А катедралата до него е огромна, един живот не е достатъчен да я обходиш цялата, има толкова капели и сакристии, че след столетия забрава в някои от тях почти не е стъпвал човешки крак. Какво ли — се питаме — ще прави в коледната нощ слабичкият архиепископ сам, докато градът празнува? Как ли ще се пребори с меланхолията? Всички си имат някаква утеха. Момчето — влакче и марионетка, сестричката му — кукла, майката — децата край себе си, болният — нова надежда, старият ерген — другар по разгул, затворникът — глас от съседната килия. А архиепископът какво? Дон Валентино, усърдният секретар на Негово Преосвещенство, само се подсмихваше, когато чуваше хората да говорят така. На Бъдни вечер архиепископът си има Бог. Коленичил сам-самичък в мразовитата безлюдна катедрала, на пръв поглед е за ожалване. Но само да знаехте! Той нито е сам-самичък, нито зъзне, нито се чувства изоставен. На Бъдни вечер Бог се стеле из храма за архиепископа, църковните кораби буквално преливат от Него, дотам, че портите едвам се затварят. И макар да няма печки, става толкова горещо, че стари бели смокове се будят в гробниците на отколешни абати, изпълзяват през отдушниците на подземията и хрисимо промушват глави между пречките на изповедалните.

Така беше и нея вечер. От катедралата бликаше Бог. И нищо че не му беше работа, дон Валентино с преголямо удоволствие нарочно се забави, за да нагласи столчето за коленичене на превъзходителството. Къде ти там елхи, пуйки и пенливо вино. Ето на това се вика предколедна вечер. Не щеш ли, както се беше унесъл в тези мисли, чу да се чука на вратата. „Кой ли тропа в дверите на храма — почуди се дон Валентино — навръх бъдната вечер? Не са ли се намолили достатъчно? Що за прищявка ги води тука?“ Въпреки това отиде, отвори и — заедно с порива на вятъра — пусна един опърпан клетник.

— Какво обилие от Бог! — възкликна с усмивка човекът и се заоглежда. — Какъв разкош! Още отвън се усеща. Монсиньор^[20], да бяхте ми дали малко, а? Бъдни вечер е все пак.

— На Негово Преосвещенство архиепископа е — отвърна свещеникът. — Ще му потрябва след няколко часа. Негово Преосвещенство бездруго живее като отшелник, ти какво искаш, и от Господ ли да се откаже? Пък и никакъв монсиньор не съм.

— Ни една трошица ли, отче? Я колко е много! Негово Преосвещенство бълха го ухапала.

— Казах вече — не… Хайде, заминавай… Катедралата е затворена за посетители — и отпрати просителя с едно кайме от пет лири.

Но щом несретникът излезе от църквата, в същия този миг Бог изчезна. Сащисан, дон Валентино взе да се озърта и да дири с очи из сенчестите сводове. Бог и горе Го нямаше. Изумителната декорация от колони, статуи, балдахини, олтари, катафалки, свещници, драперии, обикновено тъй загадъчна и внушителна, внезапно доби неприветлив и злокобен вид. А след няколко часа архиепископът щеше да слезе да се моли.

В потреса си дон Валентино открехна една от външните врати и надникна към площада. Нищо. И навън, макар да идеше Коледа, нямаше и следа от Бог. От хилядите грейнали прозорци кънтяха смехове, строшени чаши, музика и дори богохулства. Но никакви камбани, никакви песнопения.

Дон Валентино излезе в нощта и пое по мирянските друмове, през грохота на разюздани пиршества. Знаеше точно накъде се е запътил. Когато влезе в търсения дом, приятелското семейство тъкмо сядаше на масата. Всички се гледаха с обич и около тях витаеше малко Бог.

— Весела Коледа, отче — рече бащата. — Ще заповядаш ли при нас?

— Бързам, приятели — отговори. — Сглупих и Господ напусна катедралата, а Негово Преосвещенство скоро отива да се моли. Бихте ли били така добри да ми дадете малко от вашия? Така и така сте си дружина, нямате кой знае каква нужда от него.

— Драги ми дон Валентино — започна бащата, — вие май забравяте, че иде Коледа. Тъкмо днес ли децата ми трябва да се лишат от Бог? Изненадвате ме, дон Валентино.

И в момента, в който изрече това, Бог се изсули от стаята, радостните усмивки угаснаха, а тлъстият печен петел заскриптя като пясък между зъбите.

Хайде отново навън, в нощта, по пустите улици. Вървя що вървя дон Валентино и най-сетне отново Го видя. Бе стигнал до края на града, пред него в тъмнината се простираше широкото поле и смътно се белееше от снега. Над ливадите и редиците от черници очаквателно се кълбеше Бог. Дон Валентино падна на колене.

— Ама какво правите, отче? — попита го някакъв селянин. — Да не искате да простинете в тоя студ?

— Погледни там в дъното, синко. Не виждаш ли?

Селянинът погледна без учудване.

— Наш е — каза. — Всяка Коледа идва да ни благослови нивите.

— Слушай — каза свещеникът, — би ли ми услужил с малко от Него? В града останахме съвсем без, даже църквите опразняха. Дай ми ей тонинко, та да му стигне на архиепископа за една що-годе прилична Коледа.

— А, по никакъв начин, уважаеми отче! Кой знае какви отвратителни грехове сте навършили във вашия град. Вие сте си виновни. Сами се оправяйте.

— Грешни сме, вярно е. Но пък кой не греши? Я по-добре помисли колко душѝ ще спасиш, синко, само да се съгласиш.

— Че на мене ми стига да спася моята! — изхили се селянинът и в мига, в който го стори, Бог се вдигна от нивите му и се стопи в мрака.

Свещеникът продължи нататък в търсене на Бог. А Той явно ставаше все по-рядък и никой от онези, които Го притежаваха в някаква степен, не искаше да го преотстъпи (ала още щом казваха „не“, Бог изчезваше и се изтегляше по-надалеч).

И ето че накрая дон Валентино се озова пред едно безкрайно голо поле, а в самия му край, току на хоризонта, зърна като продълговат облак кротко да блещука Бог. Горкият свещеник се хвърли ничком в снега.

— Поспри, Господи — примоли се, — по моя вина архиепископът остана сам, а е Бъдни вечер!

Нозете му се вкочаниха от студ, залута се през мъглата потъваше до колене, от време на време се строполяваше по очи. Колко още можеше да издържи?

И тогава чу. Волен, прочувствен хор от ангелски гласове Светъл лъч проряза мъглата. Дръпна една дървена вратничка и пред него се разкри огромна църква. По средата й, с няколко мъждукащи кандилца наоколо, се молеше свещеник. А църквата бе пълна с рай.

— Брате — простена дон Валентино, на предела на силите си, целият обрасъл с ледени висулки, — смили се над мен. Заради мен моят архиепископ остана сам и има нужда от Бог. Дай малко, ако обичаш.

Онзи, дето се молеше, бавно се извърна. А дон Валентино, като го позна, пребледня, макар без туй да беше бял като платно.

— Честито Рождество, дон Валентино! — възкликна архиепископът и се отправи към него, обвеян в Бог от глава до пети. — Момчето ми, къде се беше дянал? И как ти хрумна да излезеш вънка в този кучешки студ?

Рухването на Баливерна

След седмица започва делото по рухването на Баливерна. Какво ли ме чака? Дали ще дойдат да ме приберат?

Страх ме е. Излишно е да си повтарям, че няма кой да свидетелства срещу мен; че съдия-следователят изобщо не допуска за моята част от отговорността; че и да ми потърсят сметка, със сигурност ще бъда оправдан; че мълчанието ми никому не вреди; че дори да се явя по собствена воля и да направя самопризнания, няма да помогна на подсъдимия. Нищо не е в състояние да ме успокои. Впрочем, след като преди три месеца се поболя и почина експертът по сградния фонд, господин Дольоти, над когото тегнеше основното обвинение, на подсъдимата скамейка ще седне само тогавашният общински съветник по поддръжката. Ала обвинението така или иначе е чиста формалност — как ще го осъдят, като е встъпил в длъжност едва пет дни преди злополуката? По-логично би било да се потърси отговорност от неговия предшественик, само дето той умрял предния месец. А дългата ръка на закона не се простира до мрака на гробовете.

Цели две години след ужасното събитие всички продължават живо да си го спомнят. Баливерна беше една огромна и твърде мрачна тухлена сграда, построена извън градските стени през XVII век от монасите от ордена на свети Целсий. След замирането му, през XIX век, постройката била използвана за казарма, така че преди войната все още се намирала под опеката на военната администрация. По-късно била изоставена и в нея, с мълчаливото съгласие на властите, се нанесла цяла орда бежанци и бездомници, клетници с разрушени от бомбите домове, скитници, клошари, отритнати от обществото, дори и малък цигански катун. Лека-полека общината, която поела шефство над постройката, успяла да наложи някаква дисциплина, като регистрирала живущите, ремонтирала необходимите инсталации, изселила размирните елементи. Въпреки това — както донякъде и заради серия обири в района — Баливерна си остана с лоша слава. Пресилено е да се твърди, че е била свърталище на престъпници. Ала нощем никой не минаваше наблизо с леко сърце.

Нищо че първоначално Баливерна е стърчала насред голо поле, с течение на вековете предградията почти я бяха застигнали. Но в непосредствено съседство с нея други къщи нямаше. Неприветлива и сенчеста, грамадната постройка се извисяваше над железопътния насип, над запуснатите поляни, над бедняшките тенекиени бараки, убежище на дрипльовци, разпръснати сред камарите отломки и смет. Напомняше едновременно на затвор, на болница и на крепост. Основата й беше правоъгълна, дълга осемдесет метра и широка четирийсет. Във вътрешността й — просторен двор без портици.

Често ходех там в съботните или неделните следобеди с моя шурей Джузепе, ентомолог, който ровеше за насекоми из треволяците. Предлог да си поемем глътка въздух и да пообщуваме.

Трябва да уточня, че състоянието на тая злокобна сграда ме порази още първия път. Самият цвят на тухлите, многобройните гипсови лепки по стените, кръпките и гредите, сложени за подпора, издаваха колко е нестабилна. Особено впечатляваща бе задната стена, равна и гола, по която се виждаха няколко неравни малки отверстия, подобни повече на амбразури, отколкото на прозорци — тя изглеждаше доста по-висока от фасадата, открехната от балконите си и високите прозорци. „Не ти ли се струва, че стената малко се е килнала навън?“ — помня, че попитах веднъж шурей си. Той се засмя: „Дано не е. Само така ти се струва. Високите стени винаги създават такова впечатление.“

Една юлска събота пак отидохме там, на поредния излет. Моят шурей водеше двете си дъщери, още малки, и колегата си от университета професор Скавеци, също зоолог, тип на около четирийсет, блед и кекав, който винаги ми е бил антипатичен заради йезуитските си маниери и навика да важничи. Според шурей ми той е извор на знания и прекрасна личност. Аз обаче го смятам за тъпак: ако не беше, нямаше да ми се перчи толкова само защото аз съм шивач, а той — учен.

Като стигнахме Баливерна, тръгнахме покрай задната стена, която описах. Там се простираше широка ивица прашна земя, където дечурлигата играеха футбол. Два чифта колове бяха забити един срещу друг наместо врати. Само че въпросния ден хлапетата ги нямаше. Вместо тях няколко жени с деца седяха на припек оттатък игрището, край обраслия с трева насип по протежение на пътя.

Беше време за следобедна почивка и от вътрешността на блока долитаха само откъслечни гласове. Вялото слънце без блясък напичаше тъмната грамада; а от прозорците стърчаха простори, отрупани със съхнещо пране — дрехите висяха като безжизнени знамена, съвършено неподвижни, защото нямаше и помен от вятър.

Бидейки почитател на алпинизма, докато останалите се оглеждаха за насекоми, ми се прииска да се покатеря по наръбената стена: дупките, стърчащите тухлени краища, старите железа, вклинени тук и там в процепите, предлагаха удобни опори. Естествено, нямах никакво намерение да стигам чак догоре. Ставаше въпрос просто да се разкърша, да си изпитам мускулите. Една, ако щете, детинска прищявка, нищо повече.

Без затруднение се вдигнах на два метра по страничния стълб на някакъв зазидан висок портал. Като стигнах на височината на архитрава му, протегнах дясната си ръка към ветрилото от ръждясали метални пръчки, оформени като копия, което затваряше люнета (може би в нишата му някога се е помещавала фигура на светец).

Хванах се за върха на едно от копията и се набрах. Ала то поддаде и се счупи. За щастие бях на сравнително малко разстояние от земята. Помъчих се безуспешно да се задържа с другата ръка. Загубих равновесие, скочих назад и паднах на крака, без да пострадам, въпреки че се стоварих с все сила. След мен полетя строшеното парче от металната пръчка.

Почти едновременно с това иззад нея се откъсна още една, по-дълга, която от центъра на ветрилото се издигаше вертикално към нещо като конзола отгоре. Вероятно играеше ролята на анкер, вкаран там, за да удържи криво-ляво положението. Останала без подпора, конзолата — представете си каменна плоча с широчината на три обикновени тухли — се охлаби, но не падна: остана си на мястото наклонена, наполовина вътре, наполовина вън.

Само че неволно предизвиканата от мен поразия не приключи с това. Върху конзолата беше стъпила стара релса, дълга около метър и половина, която на свой ред крепеше нещо като балкон (едва в този момент осъзнах наличието на всички тези дефекти, които на пръв поглед се губеха на фона на огромната стена). Релсата просто беше мушната между двете издатини, без да е фиксирана за стената. Две-три секунди след като конзолата се измести, релсата се наклони навън и едва успях да отскоча, за да не падне на главата ми. Тупна на земята с глухо избумтяване.

Не свърши ли вече? За всеки случай се дръпнах от стената в посока към групичката на моите спътници, от които ме деляха трийсетина метра. И четиримата се бяха изправили и стояха обърнати към мен, ала гледаха друго. С изражение, което няма да забравя, те се взираха в стената високо над главата ми. Внезапно шурей ми изкрещя:

— Боже мой, виж! Виж!

Завъртях се. Над балкончето, но по-вдясно, гигантската стена, в тази си част дебела и равна, взе да се издува. Представете си опънат плат, изпод който напира остър ръб. Отначало лек трепет плъзна на зигзаг нагоре по стената, после се появи дълга тънка пукнатина, сетне тухлите се разхалтавиха, озъбиха гнили уста и сред шуртене на прашни сипеи зейна мрачна цепнатина.

Колко трая всичко: минути, секунди? Нямам представа. После — сметнете ме за луд, ако щете — от кухите недра на сградата се донесе тъжен тътен, подобен на военна тръба. И отвсякъде, в радиус от много километри, долетя протяжен кучешки вой.

В този момент спомените ми се объркват: тичам с всички сили да настигна приятелите си, които вече са далеч пред мен; жените в края на поляната са наскачали и пищят, а една от тях се търкаля по земята; фигурата на полугола девойка, която любопитно надниква през едно от най-високите прозорчета, докато под нея се разтваря бездната; и — за част от секундата — умопомрачителната гледка на огромната стена, която се сгромолясва в нищото. Тогава през пробойните в горната част на сградата се вижда как цялата маса от другата страна на вътрешния двор бавно се задвижва, повлечена от неустоимата тяга на разрухата. Следва ужасен гръм, както когато стотиците либърейтъри пускаха бомбите си едновременно. И земята се разтърсва, а над нея с шеметна бързина се вдига облак от жълтеникав прах, който покрива масовия гроб.

Сетне се виждам вече на път към къщи, нетърпелив да напусна злополучното място — хората, до които новината е достигнала с невъобразима скорост, ме гледат уплашено, вероятно заради покритите ми с прах дрехи. Най-ясно помня очите, преливащи от ужас и съчувствие, на моя шурей и двете му момичета. Занемели, те ме гледаха както се гледа осъден на смърт (или това бе просто самовнушение?).

У дома, като разбраха на какво съм станал свидетел, не се изненадаха, че не съм на себе си, нито че няколко дни наред не излязох от стаята си, не разговарях с никого и дори отказах да чета вестници (мернах само един, в ръцете на брат ми, който влезе да ме пита как съм — на първа страница имаше огромна фотография с безкрайна редица черни катафалки).

Аз ли предизвиках тази хекатомба? Нима строшаването на желязната пръчка по силата на някаква чудовищна прогресия от причини и следствия прехвърли нейното унищожение върху цялата мастодонтска крепост? Или пък още първите строители с дяволско лукавство бяха вложили в градежа на Баливерна някакъв скрит баланс на масите, заради който бе достатъчно да извадиш една нищо и никаква пръчка, за да се разпадне цялото?

Шурей ми, племенничките и Скавеци — те забелязаха ли какво направих? И ако не, защо оттогава Джузепе като че ли ме избягва? Или аз самият, от притеснение да не се издам, несъзнателно така подреждам нещата, че да се срещаме възможно най-рядко?

И обратно — не е ли обезпокоителна настойчивостта, с която започна да ме навестява професор Скавеци? Макар и да разполага със скромни средства, един след друг си поръча в моето ателие поне десет костюма. На пробите винаги идва с лицемерната си усмивчица и внимателно ме следи. При това е отчайващо педантичен — тук някаква гънка не трябвало да я има, там рамото не падало хубаво. А ако не е това, ще са копчетата на ръкавите или дължината на реверите — вечно нещо за дооправяне. По шест-седем проби на поръчка. И току пита:

— Спомняте ли си онзи ден?

— Кой ден? — отвръщам.

— Ами на екскурзията до Баливерна!

Струва ми се, че намеква нещо с дяволито намигане. Отвръщам:

— Как бих могъл да забравя?

Той клати глава.

— Да… как бихте могли?

Естествено, аз му правя изключителни отстъпки; нещо повече, понякога дори доплащам от собствения си джоб. Но той се прави на ударен.

— Да, да — казва, — скъпичко взимате, но пък си струва, признавам.

А аз се питам: той идиот ли е, или тези дребни пошли шантажи го забавляват?

Да. Нищо чудно само Скавеци да ме е видял да счупвам съдбоносната желязна пръчка. Нищо чудно да е събрал две и две, което значи, че сега може да ме предаде на властите, да отприщи против мен омразата на хората. Но подмолно си мълчи. Идва да поръча нов костюм, държи ме под око, предвкусва удоволствието да ме довърши, когато най-малко очаквам. Аз съм мишката, той — котката. Играе си, докато ненадейно не замахне с извадени нокти.

И очаква делото, готви се за своята драматична поява. Ще се изправи в най-напрегнатия момент.

— Само аз знам кой предизвика срутването! — ще извика. — Видях го със собствените си очи.

И днес дойде, да си мери един фланелен комплект. По-мазен от всякога.

— Хей, последни метри!

— Какви метри?

— Как какви? Ами до делото! Целият град говори. Човек ще рече, че живеете в облаците, ха-ха.

— Падането на Баливерна ли имате предвид?

— Точно, Баливерна… Ха-ха, кой знае дали ще се намери истинският виновник!

Тръгва да си ходи и дълго и превзето се сбогува. Изпращам го до вратата. Изчаквам да слезе до долната площадка, преди да затворя. Отиде си. Тихо е. Боя се.

Кучето, виждало Бог

I

Ей така, напук, старият Спирито, богат хлебар от град Тис, остави в наследство цялото си имущество на своя племенник Дефенденте Сапори при едно условие: в продължение на пет години всяка сутрин на обществено място да раздава на бедните петдесет килограма пресен хляб. При мисълта как едрият му племенник — един от най-отявлените неверници и сквернословци в тоя град на безбожни люде — пред всичко живо се посвещава на нещо недвусмислено добродетелно, чичото сигурно неведнъж и дваж се беше смял тайничко, преди да предаде Богу дух.

Дефенденте, единствен наследник, работеше във фурната от дете и никога не се беше съмнявал, че Спиритовото имане му се полага едва ли не по право. Чичовото му условие го побъркваше. Но какво да стори? Да захвърли тоя сочен залък, че и хлебарницата с него? Нагоди се, макар и с мърморене. Общественото място, което избра, бе възможно най-уединеното: вътрешното дворче на фурната. Там именно можеше да го види човек заран рано-рано да отмерва определеното количество хляб (съгласно клаузите на завещанието), да струпва самуните в голям кош, след което да ги разпределя между прегладняла тълпа от голтаци и да придружава подаянието с ругатни и пиперливи шеги по повод починалия си чичо. Петдесет кила дневно! Струваше му се глупаво и неприлично.

Заради ранния час, изпълнителят на завещанието, а именно нотариус Стифоло, идваше да се наслади на зрелището само от дъжд на вятър. Присъствието му впрочем беше излишно. Надали някой щеше да бди по-зорко над спазването на договорката, отколкото самите просяци. И все пак Дефенденте успя да измъдри едно частично решение в своя полза. Големият кош, в който се изсипваха петдесетте кила хляб, се облягаше на стената. Сапори скришно изряза в него нещо като капак, който изобщо не се виждаше, като се затвори. Започваше разпределянето на самуните лично, но доби навика малко по-късно да се оттегля и да оставя жена си и едно чираче да вършат тази работа: хлебарницата и търговията, казваше, него чакаха. Всъщност обаче се впускаше към избата, качваше се на един стол, тихомълком махаше решетката на приземното прозорче към двора, до което бе опрян кошът, вдигаше сламения капак и измъкваше откъм дъното колкото може повече хлябове. Така купчината бързо се стопяваше. Но как да се усетят бедняците? При скоростта, с която се разграбваха самуните, бе ясно, че кошът скоро опразнява.

В първите дни приятелите на Дефенденте нарочно ставаха по никое време, за да ходят да му се любуват в новата роля. Тълпяха се на портата и го наблюдаваха развеселени. „Господ да те възнагради! — подмятаха. — Какво, местенце в рая ли си постилаш? Ха браво на нашия човеколюбец!“

„Да му се не види подлецът!“ — отвръщаше той и хвърляше самуни сред блъскащите се сиромаси, които ги ловяха в полет. И се подсмихваше при мисълта за страхотния номер, с който премяташе хем тези нещастници, хем душата на покойния си чичо.

II

Същото лято отшелникът Силвестро дочу, че по тези краища Бог е рядкост и дойде да се засели в околностите. На десетина километра от Тис, кацнали навръх самотно хълмче, се намираха руините на старинен параклис — повече насипен камънак, отколкото друго. Тук се засели Силвестро: вода черпеше от близкия извор, спеше в едно кътче, защитено от остатъка на порутен свод, хранеше се с треви и рожкови, а през деня често се качваше на една голяма канара, където коленичеше и съзерцаваше Бог.

Оттам се откриваше изглед към къщите на Тис, както и към покривите на по-близките махали, например Фоса, Андрон и Лимена. Ала надеждата му, че някой ще го посети, се оказа напразна. Горещите му молитви за душите на местните грешници отлитаха нахалост към небето. Все едно: Силвестро продължаваше да благоговее пред Създателя, отдаден на пости и — в мигове на тъга — на сладки приказки с птичките. Хора при него не идваха. Вярно, веднъж зърна две момченца да го зяпат от разстояние. Повика ги радушно. Те избягаха.

III

По някое време обаче хората от околността взеха нощем да виждат странни светлини откъм изоставения параклис. Приличаха на горски пожар, но отблясъците бяха бели и меко трептяха. Веднъж Фриджимелика тухларят се отправи натам от любопитство, да хвърли едно око. Обаче мотоциклетът му засече насред път и кой знае защо, той не дръзна да продължи пеша. Като се прибра, разказа, че баирът на отшелника грее, но светлината му не е като тази на огъня или на лампата. Народът моментално заключи, че в такъв случай най-вероятно става въпрос за заревото Божие.

Някои нощи то се забелязваше чак от Тис. Но идването на отшелника, неговите чудатости и нощните му сияния потънаха в обичайното безучастие на местните към всичко дори най-бегло свързано с вярата. Ако станеше дума, говореха за случващото се като за нещо отдавна известно, никой не се мъчеше да търси обяснение, а изречението „Отшелникът свети“ влезе в редовна употреба като „Довечера ще вали“ или „Духа вятър“.

Фактът, че цялото това безразличие беше съвършено искрено, се потвърждаваше от самотата, на която бе обречен Силвестро. Дори мисълта някой да тръгне на поклонение при него щеше да предизвика всеобщия присмех.

IV

Веднъж призори Дефенденте Сапори раздаваше хляб на бедните, когато в дворчето влезе куче. Животното изглеждаше безпризорно, доста голямо, с четинеста козина и кротка муцуна. Провря се между чакащите просяци, стигна до коша, захапа един хляб и се изнесе, без да бърза. Не като крадец, а като някой, дошъл да си прибере каквото му се полага.

„Ей, Шаро, върни се, долно псе! — изкрещя Дефенденте в опит да му налучка името и скочи да го догони. — Не стигат парцаливците, та и кучета ми се помъкнаха!“ Но животното бе вече твърде далеч.

Сцената се повтори и на следващия ден: същото куче, същата маневра. Този път хлебарят преследва животното чак до улицата и го замерва с камъни, без да го уцели.

Най-забавното беше, че кражбата стана редовна, всяка сутрин. Съобразителността на кучето беше удивителна: винаги избираше най-подходящия момент, толкова подходящ, че даже нямаше нужда да бърза. И нищо от онова, което политаше след него, не достигаше целта си. Всеки път от тълпата на бедняците се надигаше безсрамен хор от смехове, а хлебарят беснееше.

Разярен, веднъж Дефенденте устрои засада на прага на двора, стаен зад рамката на портата със сопа в ръката. Напразно. Може би смесено със сиромашкото множество, което се радваше на гаврата и нямаше причина да го издава, кучето влезе и излезе безнаказано.

— Ей, и днес успя! — обади се някакъв дрипльо откъм улицата.

— Къде е? Къде е? — попита Дефенденте и изскочи от скривалището си.

— Вижте, вижте как офейква! — посочи през смях просякът, очарован от гнева на хлебаря.

В действителност кучето по никой начин не офейкваше: захапало самун, то се отдалечаваше с отпуснатата спокойна стъпка на създание в мир със съвестта си.

Не можеше ли Дефенденте просто да си затвори очите? Не, той не понасяше такива шеги. И тъй като не успяваше да приклещи кучето в двора, при следващия удобен случай щеше да го погне по улицата. Току-виж не било бездомно, а си имало постоянен подслон и стопанин, от когото пекарят да поиска обезщетение. Не биваше да продължава така. За да дебне противното същество, през идните дни Сапори слизаше в избата по-късно и си възстановяваше по-малко хляб от обикновено, а това бяха пропилени пари.

Не сполучи дори опитът да убие животното с отровен хляб, сложен на прага на двора. Кучето го помирисало за миг, след което продължило право към коша — така разправяха после свидетелите.

V

За да си опече добре работата, веднъж Дефенденте Сапори зае позиция на отсрещната страна на улицата, под свода на една порта, с приготвено колело и ловна пушка: колелото — за да проследи гадината, карабината — за да я отстреля, ако установи, че не съществува собственик, комуто да поиска сметка. Единственото, което го тормозеше, беше, че нея заран цялото съдържание на коша щеше да отиде у бедните.

Откъде и по какъв начин дойде кучето? Същинска мистерия. Хлебарят, който дебнеше с отворени на четири очи, не го видя. Зърна го едва по-късно, когато то безгрижно излезе с хляб в зъбите. Дворът кънтеше от смях. Дефенденте изчака животното да се поотдалечи, за да не го стресне. После се метна на седалката и подкара по петите му.

Първото предположение на хлебаря беше, че кучето след малко ще пусне хляба и ще го изгълта, но то не спираше. Имаше и друга вероятност — след кратък преход да се вмъкне във вратата на някоя къща. И това не стана. Със самуна в уста животното припкаше покрай стените в равен тръс, без за миг нещо да помирише, да маркира или да разрови, какъвто е навикът на кучетата. Къде ли щеше да спре в такъв случай? Сапори погледна сивото небе. Всеки момент можеше да завали.

Подминаха площадчето Света Агнеса, подминаха прогимназията, гарата, обществената пералня. Вече бяха в покрайнините на градчето. Сетне оставиха зад гърба си и спортната площадка и поеха през полето. Откакто излезе от двора му, кучето нито веднъж не се обърна назад. Може би не усещаше, че го следят.

Време беше да се откаже от надеждата, че животното има стопанин, който да поеме отговорността. Явно беше скитащо, едно от онези зловредни същества, които се намъкват по харманите на селяните, крадат пилците, хапят телетата, плашат бабичките, а накрая се дотътрят в града, където разпространяват гнусни болести.

Май единственото решение беше да го застреля. Но за целта трябваше да спре, да слезе от колелото, да свали пушката от гърба си. А това щеше да е достатъчно кучето, без да ускорява крачка, да излезе извън обсега му. Сапори продължи преследването.

VI

Все напред, все напред, докато не почна гората. Кучето изтопурка по един страничен път, а после по друг, още по-тесен, но гладък и удобен.

Колко ли километра бяха минали вече? Осем-девет може би. И защо това животно не спираше да се наяде? Какво чакаше? Или носеше хляба на някого? Теренът ставаше все по-непроходим. Тогава кучето изведнъж сви по една козя пътека и велосипедът не можа да продължи нататък. За щастие, заради силния наклон, то също леко се забави. Дефенденте скочи от колелото и продължи преследването пеша. Но кучето постепенно увеличи разстоянието помежду им.

Вече загубил надежда, той се накани поне веднъж да стреля, пък каквото ще да става, когато на върха на един сух склон видя голяма канара, а на нея — коленичил човек. Сети се за Отшелника, за нощните сияния, за всичките смехотворни дрънканици по въпроса. Кучето безметежно изприпка нагоре през проскубаната трева.

Дефенденте, вече с пушка в ръка, спря на петдесетина метра. Видя, че Отшелникът прекъсва молитвата си и с неочаквана пъргавост се спуска по скалите към кучето, което завърта опашка и пуска хляба в нозете му. Той го вдигна, откъсна комат и го прибра в дисагите, които беше преметнал през рамо. Остатъка с усмивка върна на кучето.

Пустинникът бе дребничък и сух, облечен с нещо като власеница; лицето му изглеждаше симпатично, нелишено от момчешка закачливост. Хлебарят пристъпи към него, решен да отстоява правата си.

— Добре дошъл, братко! — изпревари го Силвестро, като го зърна срещу себе си. — Какво те води насам? Да не си излязъл на лов?

— Честно казано — отвърна грубо Сапори, — наистина съм на лов за… за едно псе, което всеки ден…

— Ах, ти ли си това? — прекъсна го старецът. — Ти ли си този, който всеки ден ми праща този вкусен хляб?… Та той е за господарска трапеза… не знаех, че съм заслужил такова угощение!…

— Вкусен ли? Че как няма да е вкусен! Пресен-пресен от фурната… пък аз си знам занаята, драги ми господине… Но нищо не оправдава кражбата на хляб!

Силвестро сведе поглед към тревата.

— Разбирам — промълви с тъга. — Прав си да се гневиш, но аз не допусках, че… Значи Галеоне няма повече да ходи в града… ще го държа постоянно тук, при мен… И куче да си, съвестта ти трябва да е чиста… Няма да идва повече, обещавам.

— Е, хайде, хайде — каза поуспокоен хлебарят, — при това положение, нека идва животното. Заради една проклета история с наследство съм принуден да хвърлям залудо всеки ден по петдесет кила хляб… да ги раздавам на бедните, на тези долни тунеядци… Ако някоя питка стигне и дотук, чудо голямо — един беден повече, един беден по-малко…

— Бог ще те възнагради, братко… Все едно заради наследство или не, ти вършиш добро дело.

— Спокойно мога да мина и без него.

— Знам защо така говориш… У вас, хората, се е загнездил някакъв срам… държите да се правите на лоши, по-лоши, отколкото сте, така е устроен светът!

Ругатните, които Дефенденте си беше подготвил наум, не излизаха от устата му. Дали от неловкост, дали защото се почувства отрезвен, но не успяваше да се ядоса. Мисълта, че е първият и единствен от целия град, който се е доближил до Отшелника, го ласкаеше. Да, мислеше си, какво да очакваш от един пустинник: върти го, сучи го, друго полезно няма да излезе от него. Кой знае какво ни готви бъдещето? Ако той сега тихомълком се сприятелеше със Силвестро, може би някой ден нещо щеше да изскочи от дружбата им. Я си представи например, че старецът направи чудо — простолюдието ще пощурее по него, от големия град ще довтасат монсиньори и прелати, ще се заредят церемонии, шествия и панаири. Тогаз той, Дефенденте Сапори, любимецът на новия светец, комуто целият град заблазява, току-виж станал и кмет. Защо не, в крайна сметка?

Силвестро се обади:

— Каква ти е хубава пушката — и деликатно му я взе от ръцете. В този миг, и Дефенденте не разбра как, гръмна изстрел и проехтя из цялата долина. Но ръцете на Отшелника не изтърваха пушката. — Не те ли е страх — рече — да ходиш със заредено оръжие?

Хлебарят го погледна подозрително.

— Да не съм някой сополанко!

— А вярно ли е — продължи веднага Силвестро и му върна пушката, — вярно ли е, че в неделен ден човек не може да си намери местенце в енорийската църква на Тис? Чувал съм, че е пълна догоре.

— Че там жива душа не се завърта — с откровено задоволство откликна хлебарят. След което се поправи: — Еее, малцина сме тези, дето не се предаваме!

— А на служба, по колко човека се събирате обикновено на служба? Ти и колко още?

— Ами трийсетина души в най-добрия случай, най-много до петдесет на Коледа.

— Я кажи, в Тис богохулства ли се често?

— Божке, и още как. Хем отвътре им иде.

Отшелникът го погледна и поклати глава.

— Май ви е слабичка вярата в Бог.

— Слабичка ли? — хвана се Дефенденте за думата и вътрешно се преви от смях. — Та Тис е свърталище на еретици!…

— А децата ти? Ти сигурно редовно ги водиш на църква…

— Що за въпрос, Исусе Христе! Повече от редовно. Това кръщене, това миропомазване, това първо и второ причастие!

— Не думай! И второто ли?

— И второто, иска ли питане. И най-малкият го получи… — но тук се спря, обзет от неясното съмнение, че е оплел конците.

— Значи си чудесен баща — сериозно заключи Отшелникът (но защо така се усмихваше?). — Ела пак да ме навестиш, братко. Върви сега и Господ да те пази — и го отпрати с кротък жест, като благословия.

Хванат с изненада, Дефенденте не знаеше как да отговори. И преди да се усети, леко сведе глава и се прекръсти. Добре че освен кучето, нямаше други свидетели.

VII

Тайният сговор с Отшелника беше хубаво нещо, но само доколкото позволяваше на хлебаря да се залъгва с мечти, които го отвеждаха до кметския пост. В действителност обаче трябваше да си държи очите добре отворени. Раздаването на хляба вече достатъчно го излагаше — макар и без вина виновен — пред съгражданите му. Само оставаше да разберат, че е взел да се кръсти! Уж никой, слава Богу, не беше обърнал внимание на кратката му експедиция, дори и чираците в пекарната. Но откъде да е сигурен? А тази история с кучето как да я оправи? Вече никак не вървеше да му отказва ежедневния самун. Но не и пред очите на просяците, които щяха да го разнесат навсякъде.

По тая причина на следващия ден призори Дефенденте зачака недалеч от дома си, на пътя, който водеше към хълмовете. И щом Галеоне се показа, го привика със свиркане. Кучето го позна и дотича. Тогава хлебарят, с хляб в протегнатата ръка, го примами до една пристроена към пекарната дървена барачка, където складираха дървата. Тук той пъхна самуна под пейката, за да покаже на животното, че занапред оттам ще си прибира храната.

И наистина, на следващия ден Галеоне отиде да вземе хляба изпод уговорената пейка. Дефенденте дори не го забеляза, не го забелязаха и дрипльовците.

Хлебарят ходеше всеки ден да оставя самуна в бараката за дърва преди изгрев-слънце, а и кучето на Отшелника — сега, когато есента напредваше и дните се скъсяваха — лесно се сливаше със сенките на сутрешния здрач. Така Дефенденте Сапори я подкара доста спокойно и се върна към възстановяването на отредения за бедните хляб през тайния отвор в коша.

VIII

Минаха седмици и месеци и настана зимата с ледени цветя по прозорците, разпалени по цял ден огнища, навлечени от глава до пети хора, по някое и друго врабче, изпружило крачета под стобора на зазоряване, и леко снежно покривало, наметнато върху околните баири.

Една скрежна и звездна нощ на север, където се намираше старият изоставен параклис, просияха друг път невиждани огромни бели светлини. В Тис настана смут — хора скачаха от постелите си, отваряха се кепенци, чуваха се провиквания от една къща до друга и оживление по улиците. Сетне решиха, че това е поредната заря на Силвестро — светлината Божия се е спуснала да поздрави Отшелника, нищо повече, — та мъже и жени залостиха прозорците си и леко разочаровани се намърдаха в топлите завивки, където се повъзмущаваха от фалшивата тревога.

На следващия ден, долетяла незнайно откъде, лениво се разнесе вестта, че през нощта старият Силвестро е измръзнал до смърт.

IX

Тъй като по закон погребването на покойниците беше задължително, гробарят, зидарят и двама работници отидоха да закопаят Отшелника, придружени от дон Табиа̀, енорийския свещеник, който до този момент бе предпочитал да се прави, че не забелязва присъствието на пустинника в пределите на своята енория. Натовариха ковчега за мъртвеца на една магарешка каручка.

Откриха Силвестро проснат на снега със скръстени ръце, склопени очи, досущ както се очаква от светците, а край него — седнало кучето Галеоне и скимти.

Тялото беше положено в ковчега, който, след казване на необходимите молитви, бе заровен на място под оцелелия свод на параклиса. На могилата забодоха дървен кръст. След това дон Табиа̀ и останалите се прибраха и оставиха кучето свито на гроба. В града никой не ги пита за подробности.

Кучето не се появи повече. На следващата сутрин, когато отиде да мушне обичайния самун под пейката, Дефенденте откри оня от предния ден. На другата заран той още беше там, вече поизсъхнал, а мравките бяха почнали да дълбаят из него проходи и тунелчета. Ден след ден минаваха без промяна, та накрая дори Сапори забрави тази история.

X

Ала две седмици по-късно, докато в кафене Лебед Сапори играеше на терцильо^[21] с майстора зидар Лучони и кавалер^[22] Бернардис, един младеж, който зяпаше към улицата, възкликна:

— Я, кучето!

Дефенденте се сепна и веднага погледна нататък. Един пес, грозен и дръглив, се кандилкаше по пътя като замаян. Примрял от глад. Кучето на Отшелника, доколкото Сапори си спомняше, със сигурност беше по-едро и силно. Но кой знае докъде може да се докара едно животно след две седмици пости. На хлебаря му се стори, че го разпознава. След като дълго бе жаляло на могилата, гладът вероятно го беше надвил и кучето бе оставило господаря си, за да слезе до града за храна.

— Тая клявка още малко и ще опъне петалата — рече Дефенденте и се изхили, за да покаже колко не му пука.

— Май-май е същото — отвърна Лучони с двусмислена усмивка и затвори ветрилото от карти пред себе си.

— Кое същото?

— Като нищо ще излезе — каза Лучони, — че е кучето на Отшелника.

Кавалер Бернардис, който не блестеше със съобразителност, странно се оживи.

— Ама аз този помияр съм го виждал — рече. — Виждал съм го. При това някъде из района. Да не е твое бе, Дефенденте?

— Мое ли? Защо да е мое?

— Ако не бъркам — уточни Бернардис, — като че ли съм го виждал да се навърта около твоята фурна.

На Сапори му стана неудобно.

— Ами — рече. — Я колко бездомни кучета скитат, нищо чудно и това да се е мярвало, аз обаче не се сещам.

Лучони кимна сериозно, сякаш си потвърди нещо наум. Сетне каза:

— Да, да, на Отшелника ще да е.

— Добре де — попита хлебарят и се насили да се засмее, — защо пък непременно на Отшелника?

— Защото съответства, разбираш ли? Мършавината му съответства, ако се замислиш. Изкарало е доста дни на гроба, кучетата ги правят тези работи… А сега му се е върнал апетитът… и ей го пак в града…

Хлебарят си замълча. В това време животното се огледа и за миг, през стъклото на кафенето, се взря в тримата седнали мъже. Хлебарят се изсекна.

— Да — добави Бернардис, — мога да се закълна, че съм го виждал. Хем неведнъж, точно около вас. Ето, гледа Сапори.

— Може, може — съгласи се хлебарят, — но не се сещам…

Лучони се подсмихна хитро.

— Аз примерно такова куче не бих го прибрал за всичкото злато на света.

— Да не е бясно? — подплаши се Бернардис. — Мислиш ли, че има бяс?

— Ама какъв бяс бе! Просто аз не бих могъл да съм спокоен покрай подобно куче… куче, което е виждало Бог!

— Как така е виждало Бог?

— Нали е кучето на Отшелника? Значи е било с него по време на зарите. И децата знаят що за светлини бяха тези! Е, кучето присъствало ли е, или не? И ако е присъствало, как да не е видяло? Какво, мислиш, че е спяло при такова зрелище? — и доволно се изкикоти.

— Глупости! — отговори кавалерът. — Кой ги знае тези светлини. Бог друг път! Нали и снощи пак имаше…

— Снощи ли? — обади се Дефенденте със смътна надежда.

— Със собствените си очи ги видях. Не чак ослепителни както преди, но бая силни.

— Сигурен ли си? Снощи?

— Да бе, снощи. Съвсем същите като онези… Какъв Бог ви е патил снощи?

Лицето на Лучони бе добило най-лукавото си изражение.

— Откъде знаеш, че снощните светлини не са били за него, а?

— За кого?

— За кучето най-вероятно. Може пък тоя път вместо лично Бог, от Рая да е слязъл Отшелникът. Гледал го е, гледал го е как не помръдва от гроба му, па си е казал: виж значи горкото ми куче… и се е спуснал да му заръча да не го мисли повече, достатъчно го е оплаквало, вече може да иде да си намери някоя пържолка!

— Абе тукашно е, казвам ви — настоя Бернардис. — Честно, виждал съм го да се навърта около фурната.

XI

Дефенденте се прибра много объркан. Ама че неприятна ситуация. Колкото повече се мъчеше да се убеди, че не е възможно, толкова по-сигурен се чувстваше, че това е именно кучето на Отшелника. Нищо обезпокоително, разбира се. Но дали сега отново ще се наложи да му дава хляб всеки ден? Мислеше си: ако му отрежа продоволствието, то пак ще почне да краде от двора и тогава какво? Да го изпъдя с ритници? Куче, което, волю-неволю, е виждало Бог? Какво ми разбира главата на мене от мистерии? Сложни работи са това. И най-важното: дали духът на Отшелника наистина се е явил на Галеоне снощи? Какво ли му е казал? Дали по някакъв начин не го е обаял? Може пък сега кучето да разбира човешки, кой знае, и в някой от идните дни току-виж заприказвало. Всичко може да се очаква, когато е замесен Бог, какво ли не се разправя по този повод. А той, Дефенденте, вече достатъчно е станал за смях. Само да разберат в града какви страхове го терзаят…

Преди да си влезе вкъщи, Сапори мина да хвърли едно око в барачката за дърва. Самунът отпреди петнайсет дни го нямаше под пейката. Значи кучето е идвало и го е отнесло с все мравките и прочее?

XII

Но на следващата сутрин кучето не дойде за хляб, не дойде и на третия ден. Точно на това разчиташе Дефенденте. След като Силвестро умря, всяка илюзия, че ще изкара някаква облага от това приятелство, угасна. Та беше по-добре кучето да не му се влачи. И все пак, когато влизаше в пустата барака и виждаше самуна да чака сам-самичък, хлебарят изпитваше разочарование.

Още по-зле му подейства, когато след още три дни видя Галеоне. Кучето се шляеше видимо отегчено по студения мегдан и вече не изглеждаше както през прозорците на кафенето. Сега стоеше стабилно на краката си, не се олюляваше и макар все още да имаше изпосталял вид, козината му беше по-загладена, ушите му стърчаха, опашката бе вирната. Кой го хранеше? Сапори се озърна. Хората минаваха безучастно, сякаш животното дори не съществуваше. Преди обяд хлебарят сложи под обичайната пейка нов, пресен хляб и резен кашкавал. Кучето не се появи.

От ден на ден Галеоне укрепваше; козината му се пластеше лъскава и гъста като на богаташки любимец. Значи някой се грижеше за него, може би едновременно няколко човека, всеки скришом от другия и с незнайна цел. Може би се страхуваха, че животното е виждало твърде много неща, може би се надяваха евтино да откупят Божията милост, без да се излагат на присмеха на съгражданите си. Или направо цял Тис бе обзет от една и съща мисъл? И всеки дом, щом паднеше нощта, се опитваше в мрака да привлече кучето, да го съблазни с вкусни хапки?

Сигурно затова Галеоне вече не идваше да си взима самуна — сега вероятно имаше много по-добър избор. Но никой никога не повдигаше този въпрос. Темата за Отшелника, ако случайно станеше дума, веднага се претупваше. Когато кучето се зададеше по улицата, погледите минаваха през него, сякаш е някой от многото бездомници, от които бъкат всички страни по света. Така че Сапори се гризеше безмълвно, като човек, комуто първи е хрумнала някоя гениална идея, а сега забелязва, че други, по-напористи от него, тайно са си я присвоили и са на път да пожънат незаслужени лаври.

XIII

И да беше виждал Бог, и да не го беше виждал, Галеоне си оставаше странно създание. С почти човешка методичност обикаляше от дом на дом, влизаше по дворовете, в мазите, в кухните, и с минути стоеше неподвижно да наблюдава хората. После тихичко си тръгваше.

Какво се криеше зад тези негови добри и тъжни очи? Образът на Твореца най-вероятно бе влизал в тях. Но какво ли беше оставил? Боязливи ръце предлагаха на животното парчета торта и пилешки кълки. Галеоне, вече сит, надникваше в зениците на човека, все едно четеше мисълта му. И човекът излизаше от стаята, неспособен да издържи. Наглите помияри в Тис ядяха само бой с тоягата или с ритници. Ала никой не смееше да посегне на това куче.

Постепенно започнаха да се чувстват въвлечени в някакъв заговор, но нямаха кураж да си кажат. Стари приятели се взираха в очите си и напразно търсеха мълчаливо признание, всеки с надеждата да разпознае у другия съучастник. Но кой би заговорил пръв? Само Лучони нехаеше и без задръжки бъркаше в раната: „Виж ти, виж ти! Ей го нашето славно псе, дето е виждало Бог!“ — съобщаваше без свян при появата на Галеоне. И се кискаше, докато един по един стрелкаше хората наоколо с многозначителни погледи. Те в повечето случаи се правеха на света вода ненапита. Влизаха в разсеяни обяснения, клатеха съчувствено глави, казваха: „Какви дивотии! Та това е нелепо! Бабини деветини…“ Да замълчат или — още по-лошо — да се присъединят към смеха на майстора зидар беше рисковано. Та отмятаха въпроса като глупава шега. А ако кавалер Бернардис се случеше наблизо, отговорът му неизменно беше: „Абе какво куче на Отшелника. Казвам ви, че е тукашно. От години се мотае из Тис, нали всеки Божи ден го виждах да се върти около фурната!“

XIV

Един ден Дефенденте слезе в избата си за редовната операция по възстановяване на хляба, махна решетката от прозорчето и понечи да отвори страничния капак на коша. Вънка, в двора, се чуваха гълчавата на чакащите дрипльовци и гласовете на жена му и на чирака, които се опитваха да ги подредят в опашка. Опитната ръка на Сапори освободи кукичката, капакът се отвори и самуните бързо се сурнаха в един чувал. Точно тогава крайчецът на окото му засече нещо черно да шава в полумрака на подземието. Обърна се сепнат. Беше кучето.

Застанал на входа на избата, Галеоне следеше сцената с кротка невъзмутимост. Но в оскъдната светлина очите на кучето фосфоресцираха. Сапори се вцепени.

— Галеоне, Галеоне — запелтечи с гальовен, превзет тон. — Добро куче, Галеоне… на̀, дръж! — и му подхвърли една малка питка. Но животното дори не я погледна. Сякаш видяло достатъчно, то бавно се обърна и пое към стълбата.

Като остана сам, хлебарят избухна в ужасни псувни.

XV

Едно куче е видяло Бог, помирисало го е. Кой знае какви загадки са се разкрили пред него. И хората се споглеждат в търсене на подкрепа, но никой не гъква. Когато някой най-сетне е готов да отвори уста, се пита: „Ами ако си внушавам? Ако другите дори и не помислят за това?“ — и се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал.

Галеоне с невероятна увереност минава от едно място на друго, влиза в кръчмите и в оборите. Когато най-малко го очакваш — ей го в кьошето, притихнал, гледа втренчено и души. А през нощта, когато всички други кучета спят, неговият силует внезапно се очертава върху белия зид, с характерната си отпусната и някак недодялана походка. Няма ли си дом? Няма ли някъде постелка за него?

Хората вече не се чувстват сами дори ако си седят вкъщи на залостена врата. Постоянно наострят уши: прошумоляване в тревата отвън, предпазливо и меко тупкане на лапки по калдъръма, далечен лай. „Бух, бух, бух“ — обажда се Галеоне с характерен звук. Нито е ядосан, нито е неприятен, но пронизва целия град.

„Е, карай, може пък аз да съм сбъркал сметката“ — казва изкупвачът, след като люто се е препирал с жена си за няколко петачета. „От мен да мине този път. Обаче следващия оставаш на улицата…“ — заявява Фриджимелика тухларят, изведнъж отказал се от намерението да уволни помощника си. „Въобще, тя е една чудесна жена…“ — ни в клин, ни в ръкав обобщава, в разрез с всичко казано до момента, госпожа Биранце, която разговаря с учителката за съпругата на кмета. „Бух, бух, бух“ — джафка ничието куче и нищо чудно да лае по някой себеподобен, по сянка, по пеперуда или по луната, но не е изключено да лае и в знак на порицание, сякаш през стените, улиците и нивите до него е стигнала човешката лошотия.

Когато чуват дрезгавия му зов, пияниците, изхвърлени от кръчмата, поизправят гърбове. Галеоне се вестява с изненада в стаичката, където старши счетоводител Федеричи пише анонимен донос, за да уведоми работодателя си, собственик на фабрика за тестени изделия, че младшият счетоводител Роси поддържа връзки с подривни елементи. „Федеричи, какво правиш?“ — сякаш казват благите очи. Онзи мило му посочва вратата. „Хайде, душко, вън, вън!“ — и не дръзва да изрече обидите, които се надигат в сърцето му. Лепва ухо на вратата, за да се увери, че животното си е отишло. Сетне, за всеки случай, хвърля писмото си в огъня.

Появява се, съвършено случайно, току под дървената стълба, която отвежда в апартаментчето на безсрамната красавица Флора. Вече е нощ, но пречките скърцат под краката на Гуидо градинаря, баща на пет деца. Тогава две очи светват в мрака. „Не било тук, да му се не види! — възкликва мъжът на глас, та животното да го чуе, много убедително раздразнен от «недоразумението». — В тая тъмница как да не се заблуди човек… Не била тази къщата на нотариуса!“ — и се спуска презглава.

Или се чува сподавено джафкане, едно почти ласкаво ръмжане, наместо укор, тъкмо когато Пинин и Джонфа, които са се вмъкнали през нощта в склада на строежа, си нарочват два велосипеда. „Тони, някой идва“ — шушне Пинин, абсолютно сигурен, че никой не идва. „Май си прав — отвръща Джонфа, — дай да бягаме.“ И се омитат, ей така, с празни ръце.

Или надава дълго скимтене, нещо като жален стон точно зад стената на пекарната в съответния час, след като Дефенденте този път е затворил с двойно завъртане на ключа всички врати зад гърба си и е слязъл в избата да краде хляба на бедните от коша, докато трае сутрешното раздаване. Хлебарят стиска зъби: откъде знае проклетото животно? Опитва се да се отърси, но го връхлитат съмнения: ако Галеоне някак го издаде, цялото наследство отива по дяволите. И с празен чувал, сгънат под мишницата, Дефенденте се качва във фурната.

Колко ще трае това преследване? Дали кучето никога няма да си тръгне? А ако остане в града, още колко ли години ще живее? Или има начин да бъде премахнато?

XVI

Истината е, че след като бе пренебрегвана с векове, енорийската църква отново започна да се пълни. На неделната служба се срещаха стари приятелки и всяка си имаше подготвено извинение: „Знаете ли какво? В тоя студ единственото по-закътано място е църквата. Стените й са дебели, затова… сега отделят топлината, която са натрупали през лятото!“ Друга казваше: „Добър човек е нашият свещеник, дон Табиа̀… Обеща ми семена от японска традесканция, нали се сещате, онази яркожълтата?… Но няма начин… запънал се е и ако не се вясвам от време на време на служба, се прави, че е забравил…“ Трета: „Разбирате ли, госпожо Ерминия? Искам да направя покривка с ажурче по средата, ето като онази там, на олтара на Светото сърце. Но няма да ми дадат да си я занеса вкъщи и да я повторя. Трябва да идвам тук да я разучавам… А не е никак просто!“ Изслушваха с усмивка обясненията на приятелките си, загрижени единствено собственото им да звучи достатъчно правдоподобно. Сетне зашепваха като ученички: „Дон Табиа̀ ни гледа!“ — и се съсредоточаваха върху молитвеника.

Нито една не се появяваше без обяснение. Госпожа Ермелинда например уж не намерила кой друг да преподава пеене на запалената й по музиката дъщеричка, та прибягнала до услугите на черковната органистка и сега идвала да я чуе как свири Магнификат. Гладачката си била определила в църквата среща със своята майчица, която мъж й не желаел да канят у тях. Дори жената на доктора: преди няколко минути точно на площада стъпила накриво, изкълчила си крака и влязла да поседне за малко. А в дъното на страничните кораби, край посивелите от прах изповедални, където мракът е най-гъст, стърчаха като истукани няколко мъже. Дон Табиа̀ се оглеждаше смаян от амвона и с мъка намираше думи.

В това време Галеоне се излежаваше на слънце пред църквата — изглеждаше отдаден на заслужен отдих. И без дори косъм по него да мръдне, очите му следяха излизащите от службата: жените се изнизваха през вратата и се пръсваха в различни посоки. Никоя не благоволяваше да го погледне, но докато завиеше зад ъгъла, всяка чувстваше как погледът му боде гърба й с два железни остена.

XVII

Стряскаше ги сянката на всяко произволно куче, стига далечно да напомняше на Галеоне. Живееха постоянно нащрек. Там, където се събираха — я на пазара, я на вечерното стъргало, — четириногото никога не отсъстваше. И като че ли се наслаждаваше на привидното безразличие на онези, които насаме тайно го наричаха с най-галени имена и му предлагаха бухти и сладък яйчен крем. „Ех, добрите стари времена!“ — често възкликваха мъжете ей така, по принцип, без да уточняват защо, но всички тутакси се сещаха. Имаха предвид, без нужда от обяснения, добрите стари времена, когато всеки можеше да си гледа кефа, да се ступа с някого, ако се наложи, да обикаля фустите по селата, даже да пооткрадне едно-друго, а в неделя да се излежава до пладне. Дюкянджиите започнаха да ползват тънка амбалажна хартия и да теглят точно; господарката вече не биеше слугинята; Кармине Еспозито от заложната къща си стегна багажа и се пресели в големия град; сержант Венариело се излежаваше на припек върху пейката пред поделението на карабинерите, умираше от скука и се чудеше до крак ли са измрели крадците; никой вече не псуваше както някога, цветисто и с мерак, освен ако не се намираше насред полето, и то при подобаващи предпазни мерки и озъртания, да не би някъде покрай плетищата да се крие куче.

Но кой би дръзнал да се опълчи? Кой би събрал смелост да нарита Галеоне или да му подхвърли подправен с арсеник котлет, както всички си мечтаеха? Дори на провидението не можеха да се надяват: Божието провидение логично трябваше да е на страната на Галеоне. Единственото им упование беше случаят.

Например случаят, в който една нощ се изви буря със светкавици и гръмотевици, сякаш настъпваше краят на света. Ала хлебарят Дефенденте Сапори притежаваше острия слух на заек и грохотът на мълниите не му попречи да долови необичайно трополене долу, на двора. Навярно крадци.

Скочи от леглото, грабна в тъмното пушката и надникна през дъсчиците на жалузите. Стори му се, че вижда двама типове да се суетят пред вратата на склада. Сетне, в сиянието на една светкавица, зърна още нещо: по средата на двора, невъзмутимо под адския порой, стоеше черно куче. Той трябва да е, проклетникът, дошъл е да отказва двамата бандити.

Избърбори наум една сочна ругатня, зареди пушката си, открехна бавно жалузите, точно толкова, колкото стигаше да провре дулото. Изчака поредната светкавица и се прицели в кучето.

Първият изстрел идеално съвпадна с гръмотевицата.

— Крадци! Крадци! — закрещя хлебарят, презареди пушката, стреля напосоки още веднъж в мрака, чу отдалечаването на забързани стъпки, сетне из цялата къща се разнесоха гласове и тряскане на врати: жена, деца и чираци дотърчаха изплашени.

— Гусин Дефенденте — провикна се глас от двора, — ударили сте някакво куче!

Галеоне — не беше изключено и да бърка човек, особено в нощ като тази, но наистина изглеждаше същичкият — лежеше вцепенен в една локва: куршумът бе пробил челото му. По-мъртъв нямаше накъде. Дори не пририта. Но Дефенденте не отиде да види. Слезе да провери да не са му разбили бравата на склада и като установи, че не са, пожела на всички лека нощ и се мушна под завивките. „Най-после“ — си рече и предвкуси как блажено ще си отспи. Но не успя да мигне.

XVIII

На заранта, още по тъмно, двама чираци вдигнаха мъртвото куче и отидоха да го погребат в полето. Дефенденте не посмя да им нареди да си затварят устата: щяха да се усъмнят. Но се опита всичко да мине и замине без много приказки.

Тогава кой пусна слуха? Вечерта в кафенето хлебарят веднага забеляза, че всички са се вперили в него, но бързо отместват поглед, сякаш да не го настроят подозрително.

— Големи стрелби снощи, а? — изтърси неочаквано кавалер Бернардис след обичайната размяна на поздрави. — Страшни схватки е имало във фурната?

— Кой знае отде се взеха тези непрокопсаници — небрежно отговори Дефенденте, — искаха да ми разбият склада. Дребни обирджии. Стрелях два пъти във въздуха и фъснаха.

— Във въздуха ли? — попита Лучони със своя двусмислен тон. — Че защо не стреля по тях, като си ги заварил?

— В тая тъмница? Какво, мислиш, се виждаше? Чух ги да дращят долу по вратата и гръмнах наслуки.

— И каква стана тя… гръмна и прати на оня свят едно нещастно животно, което нищо лошо не е сторило.

— А, да — каза хлебарят почти разсеяно. — Уцелил съм някакво куче. Чудно как е влязло. Аз кучета не държа.

Кафенето притихна. Всички го гледаха. Треваля, от магазина за канцеларски стоки, тръгна към изхода.

— Е, добра вечер, господа — и многозначително натърти, — дано е добра и за вас, господин Сапори!

— Много благодаря — отвърна хлебарят и му обърна гръб. Какво намекваше този тъпак? Да не би да го виняха, че е убил кучето на Отшелника? Вместо да са му признателни. Беше ги отървал от кошмара, а те му се цупеха. Какво ги прихващаше? Защо поне веднъж не можеха да са искрени?

Бернардис, по̀ не на място от всякога, тръгна да обяснява:

— Знаеш ли, Дефенденте… има хора, които смятат, че не е трябвало да убиваш кучето…

— Че защо? Да не съм го направил нарочно?

— Все едно дали е нарочно, или не, разбираш ли? Това беше кучето на Отшелника, така го знаеха, затуй някои хора сега говорят, че по-добре да не беше го закачал, разправят, че щяло да ни сполети нещастие… знаеш като почнат да одумват как става!

— Че на мен какво ми влизат в работата някакви отшелнически кучета? Исусе Христе, какво сега, ще ме съдят ли? — и се опита да се засмее.

Тогава се намеси Лучони:

— Спокойно, спокойно, момчета… Кой каза, че е било кучето на Отшелника? Кой разнася тази глупост?

Дефенденте сви рамене.

— Много ти знаят тези!

Бернардис се намеси:

— Момчетата казаха, дето са го видели тази сутрин, докато са го заравяли… Според тях било точно то, с бяло петно на крайчеца на лявото ухо.

— А иначе черно, нали?

— Да, черно — отвърна един от присъстващите.

— По-скоро едро? С рунтава опашка?

— Именно.

— Тоест такова е кучето на Отшелника?

— Ами да, на Отшелника.

— Значи ей ви го там вашето куче! — възкликна Лучони и посочи към улицата. — По-живо и здраво от всякога!

Дефенденте пребледня като тебешир. С отпуснатата си крачка Галеоне тъкмо минаваше по пътя — спря за миг да погледне мъжете през стъклото на кафенето, след което безгрижно продължи.

XIX

Защо сега сутрин просяците имаха чувството, че получават повече хляб от обикновено? Защо кутиите за милостиня, с години невидели стотинка, вече подрънкваха? Защо доскоро опърничавите хлапета на драго сърце ходеха на училище? Защо гроздовете висяха по лозите до гроздобер, без никой да ги опоска? Защо вече не замеряха с камъни и гнили тикви гърбицата на Мартино? Каква бе причината за тези и за много други неща? Никой нямаше да си каже, жителите на Тис бяха саможиви и своенравни, от тяхната уста нямаше да чуете истината: че се боят от едно куче. И не, не ги беше страх от неговите зъби, а от лошото му мнение.

Дефенденте се изяждаше вътрешно. Това си беше робия. Човек дори нощем не можеше да се отпусне. Какво тегло е Божието присъствие за онзи, който не го желае. А Бог в случая не беше някаква мъглява легенда, не си стоеше уединен в църквата сред вощеници и тамян, а кръстосваше между къщите, пренасян, така да се каже, от едно куче. Нищожно късче от Създателя, някакво недоловимо Негово дихание се беше вселило в Галеоне и през очите на Галеоне виждаше, преценяваше и записваше в сметката.

Кога щеше да остарее това животно? Поне да изнемощееше и да се кротнеше в някой ъгъл. Обезсилено от възрастта, нямаше повече да се пречка.

И наистина, годините се изнизаха, църквата взе да се пълни и в делничен ден, девойките престанаха да се шляят под портиците след полунощ и да се кикотят с войниците. Дефенденте, чийто стар кош се продъни от употреба, си взе нов и дори не си направи труда да изрязва скрит капак (вече не му стискаше да отнема хляба на бедните, не и докато Галеоне беше наблизо). А сержант Венариело вечно спеше на прага на поделението на карабинерите, потънал в ракитеното си кресло.

С годините и Галеоне остаря, вървеше все по-бавно и все по-некоординирано, докато един ден нещо като парализа порази задните му крака и го обездвижи.

За съжаление това неблагополучие го сполетя на площада, както си дремеше на дувара край църквата, зад който местността, прорязана от улици и улички, стръмно се спускаше чак до реката. Разположението беше много удобно от хигиенна гледна точка, защото животното можеше да върши телесните си нужди под дувара, към тревистото надолнище, без да цапа нито стената, нито площада. Но беше на открито, изложено на вятър и без заслон от дъжда.

Естествено и този път никой не даде вид, че е видял кучето, което трепереше с цялото си тяло и скимтеше. Агонията на едно бездомно куче не е приятно зрелище. Ала свидетелите на станалото, които по мъчителното му гърчене се догаждаха какво му има, почувстваха как сърцата се разтуптяват, ободрени от нова надежда. Първо на първо, кучето вече нямаше да снове наоколо, нямаше да може да се отдалечи дори на метър. Нещо повече: кой изобщо би го нахранил пред очите на всички? Кой би събрал кураж първи да признае тайните си отношения с животното? Кой би се изложил първи на шумите? Надеждата беше, че Галеоне ще умре от глад.

Преди вечеря мъжете се разходиха както обикновено по тротоарите, опасващи площада, погълнати в разговор за незначителни неща, като новата сестра на зъболекаря, лова, цената на гилзите, последния филм, стигнал до провинциалното градче. От време на време лешовете на връхните им дрехи докосваха муцуната на кучето, което дишаше тежко, провиснало от ръба на дувара. Погледите прелитаха над страдащото животно и машинално се зарейваха във величествения пейзаж с реката, тъй красива по залез-слънце. Някъде към осем от север се зададоха няколко буреносни облака, заваля и площадът опустя.

Ала посред нощ, под настойчивия дъжд, покрай къщите взеха да се плъзгат сенки, като в някой престъпен заговор. Приведени и крадливи, те с бързи скокове се насочваха към площада и тук, слети с мрака на портиците и входовете, изчакваха сгодния случай. В този час уличните лампи мъждукаха и оставяха обширни участъци неосветени. Колко бяха сенките? Десетки може би. Носеха храна на кучето, но всеки даваше мило и драго да не бъде видян. Кучето не спеше: от края на дувара, на черния фон на долината отзад, фосфоресцираха две зелени точки и от време на време по някой кратък жалостив вой отекваше през мегдана. Маневрите бяха сложни. С лице, скрито в шал, и ниско нахлупен каскет на колоездач един най-накрая се осмели да иде до кучето. Никой не излезе от тъмното, че да го познае — всички се притесняваха твърде много за себе си.

Един след друг, през дълги промеждутъци, за да избегнат всяка възможна среща, неузнаваеми силуети полагаха по нещичко на църковния дувар. И воят спря.

Утрото завари Галеоне заспал под непромокаема завивка. На дувара до него бяха струпани всякакви благини: хляб, сирене, филета, дори и гаванка с мляко.

XX

Когато кучето се парализира, градът реши, че вече може да си отдъхне, но това му заблуждение трая кратко. От края на дувара очите на животното следяха голяма част от селището. Поне половината Тис се намираше под неговия контрол. А и откъде да знаят колко надалеч всъщност прониква този поглед? Освен това, макар и извън обсега на Галеоне, в крайградските къщи стигаше гласът му. Пък и как да се върнат тепърва към навиците си от едно време? Щеше да е равносилно на признание, че са променили живота си заради кучето, на наивно разкриване на суеверната тайна, кътана толкова внимателно с години. Дори Дефенденте, чиято фурна не влизаше в полезрението на животното, не възобнови прочутите си богохулства, нито се опита да възобнови операциите по спасяване на хляб през избеното прозорче.

Галеоне сега ядеше даже повече отпреди и понеже не се движеше, се угои като прасе. Кой знае колко още можеше да се закрепи така. Ала с първите студове се възроди надеждата, че ще умре. Макар и покрито с парче промазан плат, кучето оставаше изложено на вятъра и по всяко време можеше да го тръшне ганата.

И този път злобният Лучони попари въжделенията на съгражданите си. Една вечер в кръчмата, както разправяше някаква ловджийска история, каза, че преди много години, след нощ, изкарана под снега, пойнтерът му побеснял и се наложило да го отстреля — сърцето още го боляло, като се сетел.

— В такъв случай онова псе — отново не друг, а кавалер Бернардис повдигаше щекотливите въпроси, — онзи гаден парализиран помияр на църковния зид, дето някакви идиоти продължават да тъпчат с храна, не е ли опасен?

— Чудо голямо, ако побеснее! — рече Дефенденте. — И без това не може да мръдне от място!

— Откъде знаеш? — възрази Лучони. — Бясът удесеторява силите. Няма да се изненадам, ако се разскача като сърне!

Бернардис се сащиса.

— Добре де, ами сега?

— А, мене ако питаш, не ме е еня. Имам си един верен приятел, който винаги е с мен — и Лучони извади от джоба си тежък револвер.

— Ти, ти! — възкликна Бернардис. — Ти нямаш деца! Ако беше баща на три, като мене, бъди сигурен, че нямаше да ти е все едно.

— Казах ви каквото трябваше. Вие му мислете оттук нататък! — и майсторът зидар залъска дулото на пистолета с ръкава си.

XXI

Колко години минаха от смъртта на Отшелника в крайна сметка? Три, четири, пет — кой ти помни? В началото на ноември дървеният навес, който трябваше да подслони кучето, бе почти готов. Понеже очевидно не беше от никакво значение, този въпрос бе обсъден съвсем между другото на заседание на общинския съвет. Където впрочем никой не предложи много по-простото решение животното да се убие или премести. Дърводелецът Стефано бе натоварен да скове колибка, която да се закрепи на дувара, и да я боядише в червено, та да пасне на цвета на църковната фасада, цялата от неизмазани тухли. „Колко възмутително, колко глупаво!“ — казваха всички, за да проличи, че идеята е на другите. Нима страхът от кучето, виждало Бог, вече не беше тайна?

Но до навеса така и не се стигна. В началото на ноември един от чираците на хлебаря, който в четири сутринта на път към работа винаги минаваше през площада, зърна до дувара нещо неподвижно и черно. Приближи се, пипна и хукна към пекарната.

— Какво става? — попита го Дефенденте, като го видя да влита задъхан.

— Умря! Умря! — заекна запъхтяното момче.

— Кой е умрял?

— Проклетото куче… Намерих го на земята, вкочанено на камък!

XXII

И какво: поеха ли си дъх? Отдадоха ли се на лудешко веселие? Вярно, неудобното късче Бог най-сетне ги беше оставило на мира, но след твърде много време. Как да се върнат обратно? Как да започнат отначало? През изтеклите години младежта доби различни навици. Неделната служба се оказа занимателна. А богохулствата, кой знае как, зазвучаха пресилено и изкуствено. Гласяха се за голямо облекчение, а не последва нищо.

Освен това да си възстановят предишните свободни нрави, нямаше ли да е равнозначно на признание? Толкова усилия да си скрият срама, за да го развеят сега пред всичко живо? Цял град беше променил живота си от страхопочитание пред едно куче! Щяха да им се смеят и в чужбина.

Стоеше и въпросът къде да погребат животното. В градския парк? Не, не, в сърцето на града — изключено, беше им дошло до гуша близостта му. В помийната яма? Хората се спогледаха, никой не смееше да се произнесе. „Правилникът не предвижда такова разрешение на въпроса“ — накрая ги извади от неловкото положение главният секретар. Да го кремираме в тухларската пещ? Ами ако разнесе зарази? Трябва да го закопаем извън града, ето правилното решение. Но в чий имот? Кой би се съгласил? Взеха да се карат, никой не щеше умрялото куче в своя имот. А дали да не го погребат до Отшелника?

Затворено в малка кутия, кучето, виждало Бог, бе натоварено на една каручка и потегли към баирите. Беше неделя и мнозина се възползваха от случая да си направят излет. Шест-седем файтона, пълни с мъже и жени, последваха ковчега. Всички се опитваха да изглеждат весели, макар че колкото и да грееше слънцето, вече смръзнатите поля и дърветата с окапала шума не представляваха кой знае каква жизнерадостна гледка.

Пристигнаха на хълмчето на Отшелника, слязоха от файтоните и тръгнаха пеша към развалините на старинния параклис. Децата изтичаха напред.

— Мамо! Мамо! — чуха се викове от високото. — Бързо! Елате да видите!

Ускориха крачка, стигнаха до гроба на Силвестро. От далечния ден на погребението никой не беше припарвал горе. В подножието на дървения кръст, върху могилата на Отшелника, лежеше малък скелет. Фъртуни, ветрове и дъждове го бяха оглозгали целия, бяха го направили бял и крехък като филигран. Скелетът на куче.

Нещо се беше случило

Влакът беше изминал едва няколко километра (а ни чакаше дълъг път: щяхме да спрем чак на далечната крайна гара, и то след десет ча̀са непрекъснато пътуване), когато на един прелез видях млада жена. Чиста случайност — имаше толкова други неща за гледане, но погледът ми падна точно върху нея, която нито беше хубава, нито с привлекателна фигура, с две думи: нищо изключително, та кой знае защо я погледнах. Явно се беше облегнала на парапета, за да се наслади на гледката към нашия влак, най-скоростния, експреса от Севера, за безпросветното местно население символ на милиарди, лесен живот, авантюристи, луксозни кожени куфари, знаменитости, кинозвезди — веднъж дневно това зрелище им се предоставяше даром.

Но когато влакът мина пред нея, тя дори не погледна към нас (а нищо чудно да ни беше чакала цял час) — лицето й бе извърнато назад, към мъжа, дето се задаваше тичешком от дъното на пътя и крещеше нещо, което ние, естествено, не чухме: изглеждаше, сякаш е хукнал презглава да предупреди жената за някаква опасност. След миг сцената отлетя, а аз продължих да се чудя каква ли беда сполита чрез този мъж момичето, дошло да ни позяпа. Тъкмо щях да задремя от ритмичното клатушкане на вагона, когато изведнъж — разбира се, ставаше дума за най-обикновено съвпадение — забелязах един селянин, покачен на дувар. Викаше към полето, събрал ръцете си на фуния пред устата. Той също се мярна едва за миг, защото експресът профуча нататък, но все пак успях да зърна шест-седем човека, които тичаха към него през ливадите, посевите, люцерната и не ги беше грижа какво газят — причината вероятно беше сериозна. Идваха от различни посоки, кой от къща, кой от дупка в плета, кой от лозе или нещо подобно, устремени към дувара с викащия младеж отгоре. Търчаха стремглаво и човек би рекъл, че са подплашени от някоя неочаквана вест, която ужасно ги е заинтригувала и им е отнела покоя. Но то бе само миг, повтарям, проблясък, нямаше време за допълнителни наблюдения.

Колко странно, помислих си, на толкова малко разстояние — две сцени с хора, които получават неочаквано съобщение (така поне си представях). Някак смътно впечатлен, започнах да оглеждам нивите, улиците, селата и чифлиците с предчувствие и безпокойство.

Може би под влияние на това ми особено душевно състояние колкото повече наблюдавах хората — земеделци, каруцари и прочее, — толкова повече ми се струваше, че навсякъде цари небивало оживление. Ами да: защо е това щуране из дворовете, тези запъхтени жени, тези талиги, тоя добитък? Навсякъде същото. Заради скоростта бе невъзможно да се вникне, но бях готов да се закълна, че във всички случаи причината е една. Да не би в района да е времето на панаирите? Да не би мъжете да са се запътили към пазара? Но влакът се носеше, а селата и по-нататък бяха в брожение, ако можеше да се съди по трескавото движение из тях. Тогава свързах жената от прелеза, младежа от дувара, сноването на селяните: нещо се беше случило, а ние във влака и понятие си нямахме.

Погледнах моите спътници — тези в купето, тези на крак в коридора. Не бяха забелязали. Изглеждаха спокойни, а шейсетинагодишната дама срещу мен кротко климаше. Или пък подозираха? Ами да, те също бяха тревожни, всички до един, но не се решаваха да си кажат. Нееднократно ги улових, с бърз уличаващ поглед, да се взират навън. Особено сънливата дама, точно тя — надничаше изпод миглите си, след което ме стрелкаше с очи да провери дали съм я разкрил. Но от какво се страхуваха?

Неапол. Тук обикновено влакът спира. Не и днешният експрес. Досами нас шеметно се изнизаха старите сгради и в тъмните дворове видяхме осветени прозорци, а в стаите — бе само миг — мъже и жени, наведени да събират вързопи и да затварят куфари, така изглеждаше. Или се заблуждавах и всичко това бяха фантазии?

Гласяха се да заминават. Закъде? Значи вестта, която държеше в напрежение градове и села, не беше добра. Някаква заплаха, опасност, предупреждение за беда. После си казах: да де, но ако е станала голяма беля, щяха да спрат влака, а сега по трасето всичко е наред — все сигнали за свободно преминаване, идеални свръзки, като на тур за откриване на линията.

Един младеж до мен стана уж да се разтъпче. Всъщност искаше да види по-ясно и се надвеси отгоре ми, за да се доближи до прозореца. Отвън ниви, слънце, бели пътища, а по тях — отрупани коли, камиони, групи, поели пеша, дълги кервани, като онези, които се стичат на поклонение в светилищата в деня на патрона им. Но много, все по-нагъсто, колкото по на север отиваше влакът. И всички се движеха в едно направление — слизаха на юг, бягаха от опасността, докато ние хвърчахме право към нея. С неистова скорост се носехме към войната, революцията, заразата, пожарищата — какво ли всъщност ни чакаше? Нямаше да узнаем преди момента на пристигането си след пет ча̀са, а тогава може би щеше да е твърде късно.

Никой не продумваше. Никой не искаше първи да се прекърши. Може би и другите като мен се съмняваха в себе си, неуверени дали целият този смут е истински, или е пристъп на безумие, халюцинация, едно от онези абсурдни хрумвания, които нерядко те нагазват именно във влака, когато си малко уморен. Госпожата отсреща отрони въздишка и се престори, че се буди. Като току-що разсънен човек, който машинално отправя поглед към първото попаднало нещо, вдигна очи и уж случайно ги впери право във внезапната спирачка. Тогава всички погледнахме към механизма, в плен на една и съща идея. Но никой не заговори, нито прояви смелост да наруши тишината, нито се престраши просто да попита останалите дали не са забелязали навън нещо обезпокоително.

Сега улиците вече гъмжаха от превозни средства и народ, всички — упътени на юг. Влаковете, с които се разминавахме, бяха претъпкани. Очите на хората, които от земята ни виждаха да профучаваме, засилени така нетърпеливо на север, бяха изумени. Гарите — пълни до пръсване. Тук и там отделни хора ни правеха знаци, други викаха към нас изречения, от които долитаха само гласните, като планинско ехо.

Жената отсреща се вторачи в мен. Отрупаните й с накити ръце нервно мачкаха някаква кърпичка, а междувременно погледът й умоляваше да се обадя най-сетне, да ги избавя от това мълчание, да произнеса въпроса, който всички очакваха като милостиня, но никой не дръзваше да зададе първи.

Ето следващия град. При влизането си в гарата влакът леко забави ход, заради което двама-трима се поддадоха на надеждата, че машинистът ще спре, и наставаха. Да, но влакът продължи, тътнеща вихрушка, покрай пероните, по които се тълпеше тревожно множество, копнеещо сред купищата багажи за заминаваща композиция. Едно момченце се опита да ни догони с пакет вестници и заразмахва един, на чиято първа страница се мъдреше тлъсто черно заглавие. Тогава с неочакван размах дамата срещу мен се подаде от прозореца и сграбчи вестника, но течението от движението на влака го изтръгна. В пръстите й остана само едно парченце. Забелязах, че ръцете й трепереха, докато го разгръщаше. Триъгълно късче. Виждаше се „шапката“ на вестника и две букви от голямото заглавие. ИЯ, това пишеше. Нищо друго. На гърба — обикновени информационни бележки.

Дамата безмълвно вдигна парчето, за да го погледнем всички. Ала ние вече го бяхме видели. И се престорихме, че не забелязваме. Колкото повече се засилваше страхът ни, толкова по-въздържано се държахме. Носехме се бясно към нещо, което завършваше на ИЯ, и то явно беше ужасно, щом цели селища бяха тръгнали да се изнасят. Някакво ново и могъщо обстоятелство бе преобърнало живота на страната, мъже и жени мислеха само как да се спасят, напускаха къщи, работа, сделки, всичко, но не и нашият влак, не, проклетият експрес се движеше с точността на часовник, като доблестен войник, който върви срещу течението на разбитата си войска, само и само да стигне до окопа, вече зает от врага. И от приличие, от някакво жалко човешко уважение, никой от нас не се осмеляваше да реагира. О, колко приличат влаковете на живота!

Оставаха два ча̀са. След два ча̀са, като пристигнехме, щяхме да узнаем общата си орис. Два ча̀са, час и половина, час, започна да се мръква. Видяхме отдалеч светлините на жадувания наш град и тяхното неподвижно сияние, което озаряваше в жълто небето, ни вдъхна кураж. Локомотивът изсвири, колелата изпищяха върху лабиринта от коловози. Гарата, черната извивка на навесите, лампите, знаците — всичко си беше на мястото, както обикновено.

Но — кошмар! — експресът продължи напред и видях, че гарата е пуста, пероните празни и голи, колкото и да се озърташ — нито една човешка фигура. Влакът най-сетне спря. Втурнахме се долу, по перона, към изхода, в трескаво търсене на себеподобни. Стори ми се, че виждам в здрачния десен ъгъл в дъното железничар с фуражка да се изнизва през вратата, видимо ужасѐн. Какво се беше случило? Нима нямаше да заварим жив човек в града? Тогава ни стресна гласът на жена, висок и гръмлив като изстрел. „Помощ! Помощ!“ — завика, а призивът й кънтеше под стъклените сводове с кухия отзвук на завинаги изоставените места.

Мишките

Какво става с моите приятели семейство Корио? Какво се случва в старата им крайградска вила, наречена Доганела? От незапомнени времена всяко лято ме канят за някоя и друга седмица. Тази година за първи път — не. Джовани драсна два реда да се извини. Любопитно писмо, което бегло намеква за някакви затруднения или домашни проблеми, но нищо не обяснява.

Колко безметежни дни съм изкарал у тях, в уединението на горите. От старите спомени днес за първи път изплуват дребни подробности, които навремето са ми се сторили банални или незначителни. И изведнъж разкриват същинския си смисъл.

Например в ума ми се връща следната сцена от едно отдавнашно лято, доста преди войната, когато гостувах у Корио за втори път.

Вече съм се оттеглил в ъгловата стая на втория етаж с изглед към градината — през последвалите години все там спях — и се приготвям да си лягам. Тогава в долния край на вратата се чува лек шум, като дращене. Отивам да отворя. Мъничко мишле се шмугва между краката ми, прекосява стаята и се мушва под скрина. Тича тромаво, много лесно бих могъл да го смачкам. Но то е такова изящно и крехко.

На сутринта между другото го споменавам на Джовани.

— А, да — отговаря той небрежно, — от време на време се появяват мишки вкъщи.

— Съвсем миниатюрно беше… даже не посмях да…

— Аха, ясно. Абе ти не обръщай внимание… — и сменя темата, май не му е приятна.

 

 

На следващата година. Веднъж, малко след полунощ да е било, играем на карти, когато в съседната стая — дневната, по това време с изгасени светлини — нещо остро изщраква. Метален звук, като от пружина.

— Какво е това?

— Аз не чух нищо — измъква се Джовани. — Ти, Елена?

— А, не — вика жена му и леко се изчервява. — Защо?

Казвам:

— Стори ми се, че оттатък, в хола… клопна нещо… — усещам, че им е неудобно. — Добре, аз ли раздавам?

Има-няма десет минути по-късно, пак „щрак“, този път откъм коридора, придружено с тънко писукане, сякаш животинско.

— Абе Джовани — питам, — да не сте сложили капани за мишки?

— Доколкото ми е известно, не сме. Нали, Елена? Да са слагани капани?

Тя:

— Я пък вие! За две-три мишки — капани!

 

 

Минава година. При самото си влизане във вилата, забелязвам две великолепни котки, надарени с извънредна жизненост: тигрова шарка, атлетична мускулатура и копринена козина, с каквато се отличават котките, които се хранят с мишки.

Казвам на Джовани:

— А, решихте се най-сетне. Сигурно се пръскат от ядене. Тук мишки надали липсват.

— Напротив — вика, — само от време на време… Ако трябваше да я карат само на мишки…

— Да, ама гледам, че прекрасно са загладили косъма тези котаци.

— Ами във форма са, пращят от здраве. В кухнята намират всякакви благини.

 

 

След поредната година пристигам във вилата за обичайната си почивка и ей ги котките. С тази разлика, че не приличат на себе си — не само не са бодри и дейни, а вяли, измъчени, изпосталели. Вече не се стрелкат мълниеносно от една стая в друга. Напротив — все се врат в краката на стопаните си, сънливи, лишени от всякаква инициатива. Питам:

— Да не са болни? Какво са оклюмали такива? Да не се свършиха мишките?

— Ти го каза — отвръща с готовност Джовани Корио. — Това са най-глупавите котки, които съм виждал. Отпуснаха се, откакто в къщата вече няма мишки… И помен не остана от тях! — и се разсмива гръмогласно от задоволство.

По-късно Джорджо, по-голямото им момче, ме привиква настрани със заговорнически вид.

— Знаеш ли каква е причината всъщност? Страх.

— Кой го е страх?

А той:

— Котките. Страх ги е. Татко изобщо не иска и да чуе за това, тоя въпрос му е неприятен. Но котките се страхуват. Гаранция.

— От кого се страхуват?

— Добър въпрос! От мишките! За една година от десетина, колкото бяха, гадините станаха сто… И вече не са някогашните мишлета! Приличат на тигри. По-едри са от къртица, с четинеста козина, черни на цвят. С две думи: котките не смеят да ги нападнат.

— А вие нищо ли не предприемате?

— Е, то нещо все ще се направи, но татко не се решава. Не мога да разбера защо, но е по-добре тази тема да не се зачеква, че го хващат нервите…

 

 

На следващата година още от първата нощ чувам див тропот над моята стая, като от препускащи хора. Тъгъдък, тъгъдък. И все пак знам отлично, че отгоре няма никой, там е необитаемото таванско помещение, пълно със стари мебели, ракли и подобни.

— Леле, каква кавалерия — си казвам, — бая ще са едри тези мишки.

Такава дандания е, че едвам заспивам.

На другия ден, на масата, питам:

— Ама никакви мерки ли не взимате срещу мишките? Снощи на тавана беше страшна суматоха.

Лицето на Джовани помръква.

— Мишки ли? За какви мишки говориш? Вкъщи, слава Богу, вече няма.

Старите му родители също подскачат като опарени.

— Какви мишки са те патили? Сънувал си, миличък.

— И все пак — казвам, — нещо наистина вдигаше адска тупурдия и не преувеличавам. На няколко пъти таванът направи се тресеше.

Джовани се умисля.

— Знаеш ли какво може да е било? Не съм ти споменавал досега, защото някои хора се впечатляват от подобни работи… но в къщата има духове. И аз често ги чувам… В някои нощи просто се разбесняват!

Аз се смея.

— Ти сега за някой сополанко ли ме взе! Духове — друг път. Чиста проба мишки си бяха, със сигурност, мишища, плъхове, канализационни плъшоци!… Впрочем къде се дянаха страхотните ви котки?

— Подарихме ги, за твое сведение… Пък ти какво все мишки, та мишки! Няма ли да смениш малко плочата?… В крайна сметка, това е селска къща, нали не очакваш да…

Гледам го изумен: защо толкова се пали? Той, обикновено тъй внимателен и мек. По-късно отново Джорджо, големият син, ме запознава с положението.

— Не се връзвай на татко — казва. — Точно мишките си чул, понякога и ние не можем да спим от тях. Само да ги видиш… изроди, казвам ти; черни като въглен, всяка четинка — като суха съчка… А котките, ако искаш да знаеш, те ги ометоха… веднъж през нощта. Няколко часа след като си бяхме легнали, се събудихме от кошмарно мяучене. В хола всичко беше на вили и могили. Веднага скочихме от креватите, но от котките нищо не беше останало… Фъндъци козина… и тук-таме петна кръв, толкоз.

— Но защо не вземете мерки? Капани? Отрова? Не разбирам как татко ти може да подхожда така с лека ръка…

— Ами, лека! Че него това му е голямата болка. Но и той вече се бои, казва, че е по-добре да не ги предизвикваме, да не стане по-лошо. Според него бездруго полза няма да има, вече били прекалено много… Казва, че единственото решение е да подпалим къщата… И знаеш ли какво още? Толкова е нелепо, като се замислиш. Казва, че най-разумно е да не им се опълчваме явно.

— На кого?

— Ами на тях, на мишките. Казва, че някой ден, когато станат още повече, могат и да си отмъстят… Понякога се питам дали татко не се побърква. Знаеш ли, че една вечер го хванах да хвърля наденица в мазето? Сладка хапка за домашните любимци! Мрази ги, но го е страх. И иска да им се подмаже.

 

 

И така с години. Докато миналото лято очакването ми над моята стая да настане обичайната лудница не се оправда. Най-сетне — тишина. Велик покой, нарушаван само от цвъртенето на щурците в градината.

На заранта по стълбите срещам Джорджо.

— Честито — му викам. — Я кажи, как ги разчистихте най-сетне? Снощи жива мишчица не чух да шавне на тавана.

Джорджо ме гледа с неуверена усмивка. После вика:

— Ела, ела — казва, — ела да видиш.

Води ме в мазето, там, където на пода има изрязан капак.

— Преместиха се долу — ми пошепва. — От няколко месеца всички са се събрали тук, в канализацията. Сега из къщата се навъртат само няколко. Другите са долу… чуй.

Замълча. И през пода се донесе един трудноописуем шум: някакъв кипеж, дълбоко клокочене, глух тътен, като от неспокойна и жива материя, която ферментира. И посред всичко това — гласове, къси пронизителни писъци, свистене, шепот.

— Колко ли са? — потръпнах.

— Кой знае. Може би милиони… Сега гледай, но бързичко.

Пална кибритена клечка, вдигна капака и я хвърли в дупката. За миг зърнах в ямата отдолу френетична гмеж от черни форми, попъплили едни връз други в трескави завихряния. И в противното им стълпотворение личеше една мощ, една пъклена жизненост, която никой вече не можеше да спре. Мишките! Видях и блясък на очички, с хиляди, обърнати нагоре и взрени със злоба. Но Джорджо затвори капака с трясък.

 

 

А сега? Защо Джовани писа, че вече не може да ме покани? Какво се е случило? Изкушавам се да се отбия — само няколко минути, колкото да разбера. Ала признавам, че не ми стига смелост. От различни източници до мен стигнаха странни слухове. Толкова странни, че хората ги повтарят като легенди и им се смеят. Не и аз.

Казват например, че двамата възрастни Корио са мъртви. Че никой вече не излиза от вилата, а провизиите им ги носи човек от селото, който оставя пакета в края на гората. Че във вилата никой не може да влезе и огромни мишки са я завзели и са поробили семейството.

Един селянин, който веднъж се доближил (но не много, защото на прага на къщата стояли дузина от гадините и се държали заплашително), казва, че зърнал госпожа Елена Корио, съпругата на моя приятел, това мило и любвеобилно създание. Била в кухнята, край печката, облечена като дрипла и бъркала съдържанието на някакъв огромен казан, а около нея гроздове от гнусни мишоци я пришпорвали да побърза, лакоми за храна. Изглеждала безкрайно уморена и потисната. Като забелязала човека, който я гледал, направила с ръце някакъв отчаян жест в смисъл: „Оставете. Твърде късно е. За нас вече няма надежда.“

Среща с Айнщайн

Един късен следобед миналия октомври^[23], след цял ден работа, Алберт Айнщайн се разхождаше по улиците на Принстън. Точно този ден бе сам и му се случи нещо извънредно. Внезапно и без специална причина, докато мисълта му се щураше насам-натам, като отвързано от повода си куче, той получи прозрението, което цял живот напразно беше чакал. Ей тъй изведнъж Айнщайн видя около себе си така наречената кривина на пространството и успя да го огледа от всички страни, както вие можете да огледате тази книга.

Най-разпространеното мнение е, че умът ни никога няма да е в състояние да обеме изкривяването на пространството — дължина, ширина, височина плюс едно тайнствено четвърто измерение, чието съществуване е доказано, но непостижимо за човешкия род… като опасала ни отвсякъде крепостна стена, право срещу която лети човекът, възседнал коня на своето ненаситно въображение, и се издига ли, издига, докато накрая не се блъсне челно в нея. Да бяха още на този свят, нито Питагор, нито Платон, нито Данте биха се справили с превалянето й, понеже истината е по-голяма от всички ни.

Намират се и такива обаче, които смятат, че след години старание, справянето е възможно с едно титанично напрягане на мозъка. И че се е случвало тук и там по някой самотен учен — докато светът наоколо е врял и кипял, влаковете и доменните пещи са димели, милиони са измирали на фронта или в дрезгавината на градските паркове влюбени са впивали устни в устни — с героично мисловно усилие, така поне гласи легендата, все пак да съзре (макар и за броени мигове, сякаш се надвесва над бездна, от която тутакси го дръпват назад), да огледа и да вникне в кривината на пространството, неизразимия връх на Творението.

Само дето подобни събития протичали в мълчание и никой не чествал съответния храбрец. Никакви фанфари, интервюта, почетни отличия — триумфът бил абсолютно личен и ученият можел да каже: „Да, прозрях кривината на пространството“, ала не разполагал с документи, снимки или друго, с което да докаже, че говори истината.

Когато обаче настъпи някой от въпросните моменти и през първата тясна амбразура мисълта с бясна засилка прескочи оттатък стената, в забранената нам Вселена, и онова, което допреди малко е било мъртва формула, възникнала и развила се извън нас, се превърне в наш живот: о, тогава ненадейно изчезват триизмерните ни грижи и се чувстваме — в цялото си човешко великолепие — обгърнати, понесени от нещо много подобно на вечност.

Всичко това преживя професор Алберт Айнщайн през една прекрасна октомврийска вечер под кристалното небе, когато тук-там вече грейваха, в надпревара с планетата Венера, глобусите на електрическото осветление, а сърцето, този странен мускул, се радваше на Божията благодат! И въпреки че беше човек мъдър и неизкушен в славата, в този момент се усети отделѐн от стадото — като някой нищ сред нищите, който открива, че джобовете му са пълни със злато. Изпита гордост.

И точно тогава, като за назидание, също толкова мълниеносно, колкото му се беше явила, мистериозната истина изчезна. Едновременно с това Айнщайн забеляза, че се е озовал на непознато място. А именно: вървеше по дълъг булевард, покрай който се нижеха живи плетове, но не се виждаха нито къщи, нито вили, нито бараки. Имаше само една бензоколонка на жълти и черни ивици, над която стърчеше запалена стъклена лампа. А край нея, на дървена табуретка, седеше негър в очакване на клиенти. Носеше работен гащеризон, а на главата — червена бейзболна шапка.

Айнщайн тъкмо го подмина, когато негърът стана, пристъпи към него и рече:

— Господине!

Изправен изглеждаше необичайно висок, по-скоро хубав, отколкото грозен, с африкански черти, внушителен, а в безбрежната синева на вечерта бялата му усмивка сияеше.

— Господине — каза негърът, — имате ли огънче? — и му показа една недопушена цигара.

— Не пуша — отговори Айнщайн и спря не за друго, а от изненада.

Тогава негърът попита:

— А няма ли да ме черпите едно? — беше снажен, млад, див. Айнщайн напразно пребърка джобовете си.

— Ами не знам… не съм взел пари… не съм свикнал да… наистина съжалявам — и понечи да си тръгне.

— Благодаря все пак — рече негърът, — обаче… извинете…

— Какво друго? — поинтересува се Айнщайн.

— Трябвате ми. Тук с цел.

— Аз ви трябвам, така ли? Какво всъщност…?

Негърът отвърна:

— Трябвате ми за нещо тайно. И ще ви кажа какво е само на ухо.

Сега зъбите му се белееха още повече, защото междувременно се бе стъмнило. Наведе се към ухото на събеседника си.

— Аз съм дяволът Иблис — пошепна, — Ангелът на Смъртта съм и се налага да взема душата ти.

Айнщайн отстъпи крачка назад.

— Ти май — гласът му стана строг — си прекалил с чашките.

— Аз съм Ангелът на Смъртта — повтори чернокожият. — Гледай. — Приближи се до живия плет, откъсна една вейка и в миг цветът й се промени, тя се сгърчи, посивя. Негърът духна и всичко — листенца, дръжчици, жилки — се разлетя в ситен прах.

Айнщайн наклони глава.

— Бре. Това било значи… Но точно тук ли, тази вечер… посред улицата?

— Така ми е наредено.

Айнщайн се огледа, но наоколо нямаше жива душа. Булевардът, грейналите лампи и долу, в дъното, на кръстовището, светлините на автомобилите. Погледна и към небето — ясно, с пълния си набор звезди. Вечерницата тъкмо залязваше.

Айнщайн рече:

— Слушай, дай ми месец. Идваш точно когато съм на път да завърша едно отдавнашно дело. Само за месец те моля.

— Това, което се мъчиш да откриеш — каза негърът, — отвъд ще го узнаеш веднага, просто ме последвай.

— Не е същото. Каква полза от узнатото отвъд без усилие? Моята работа е от огромно значение. Трепя се от трийсет години. И ми остава съвсем малко…

Негърът се ухили.

— Месец ли каза?… Хайде, но след месец не опитвай да се измъкнеш. Дори да се завреш в най-дълбоката мина, за нула време ще те открия.

Айнщайн искаше да попита още нещо, но онзи се стопи във въздуха.

Един месец е много време, ако чакаш любимия си, но твърде кратко, ако ти предстои среща с пратеника на смъртта — по-мимолетно от един дъх. Договореният месец изтече и вечерта, когато най-сетне остана сам, Айнщайн се яви на уреченото място. Бензиновата колонка си стоеше където и преди, там беше и табуретката с негъра, само дето сега над работното си облекло той бе навлякъл стар войнишки шинел: вярно, хладно беше.

— Ето ме — докосна го по рамото Айнщайн.

— Е, какво стана с твоето дело? Завърши ли го?

— Не — унило отвърна ученият. — Дай още месец. Ще ми стигне, честно. Този път съм сигурен, че ще успея. Повярвай ми: форсирах работата ден и нощ, но не смогнах навреме. А съм толкова близко.

Негърът; без да се обръща, сви рамене.

— Това сте вие, хората. Вечно недоволни. На колене молите за отсрочка. А после си намирате нов благовиден предлог…

— Но това, над което работя, е мъчно нещо. Никой досега…

— Да, сещам се, сещам се — прекъсна го Ангелът на Смъртта. — Търсиш ключ към Вселената, нали?

Замълчаха. Наоколо — мъгла, почти зимна нощ, неуют, копнеж по дома.

— Сега какво? — попита Айнщайн.

— Хубаво, върви… Но един месец минава, преди да си се усетил.

И действително, мина по-бързо от всякога. Рядко времето е поглъщало тъй лакомо четири последователни седмици. В определената декемврийска вечер леден порив със сухо пращене погна по асфалта последните блуждаещи листа; вятърът разроши бялата грива, която се подаваше изпод кепето на учения. Бензоколонката си беше на мястото, а до нея — негърът, със скиорска шапка на главата, свит, сякаш заспал. Айнщайн отиде до него и внимателно го докосна по рамото.

— Ето ме.

Негърът се гушеше в шинела си и зъзнеше от студ.

— Ти ли си?

— Да, аз съм.

— Значи свърши?

— Да, слава Богу, свърших.

— Наигра ли се? Намери ли онова, което търсеше? Разглоби ли Вселената?

Айнщайн се покашля.

— Да — рече шеговито, — в известен смисъл Вселената сега е в порядък.

— Значи идваш, така ли? Готов ли си за пътешествието?

— Ами разбира се. Нали се бяхме уговорили.

Изневиделица негърът скочи на крака и се изсмя с класическия смях на негрите. После така бодна с левия си показалец Айнщайн в корема, че той почти загуби равновесие.

— Ходи си, ходи си, стари разбойнико… Прибирай се и побързай, да не пипнеш някоя пневмония… Точно ти засега никак не си ми притрябвал.

— Пускаш ли ме?… Тогава за какво беше целият цирк?

— Идеята беше да си свършиш работата. Нищо друго. И успях да те принудя… Ако не бях те пришпорил с малко страх, Господ знае колко още щеше да протакаш.

— Че теб какво те засяга моята работа?

— Мен нищо — засмя се негърът. — Но долу имаме началници, важните демони. Казват, че още първите ти открития са им били от огромна полза… Ти нямаш вина, просто е така. Все едно дали одобряваш, или не, драги професоре, адът ги вкара в широка употреба… Сега разчитаме на новите…

— Глупости! — тросна се Айнщайн. — На света няма нищо по-невинно. Малки формулки, чисти абстракции, безобидни, без корист…

— Браво бе! — викна Иблис и пак го мушна с пръст в корема. — Браво! Един вид, прати ли са ме за оня, дето духа? Според теб са се объркали?… Не, не, ти здравата поработи. Нашите долу сигурно ще са доволни… Ех, де да знаеше!

— Какво да знаех?

Но събеседникът му вече се беше изпарил. Никаква я нямаше и бензоколонката. И табуретката. Само нощта, вятърът и в дъното на улицата, автомобилният поток. В Принстън, Ню Джърси.

Приятелите

Лютиерът Амедео Торти пиеше кафе със съпругата си. Децата им вече си бяха легнали. Двамата мълчаха, както често се случваше. По някое време се обади тя:

— Знаеш ли какво?… Цял ден имам странното чувство… че тази вечер ще се отбие Апакер.

— Такива неща не се говорят дори на шега! — притеснено махна мъжът й. Истината е, че Тони Апакер, цигулар и негов отдавнашен близък приятел, беше починал преди двайсет дни.

— Знам, знам, че е ужасно — каза тя, — но тази мисъл не ме оставя на мира.

— Ех, де да можеше — промълви Торти печално, но без желание да задълбава в темата. И поклати глава.

Пак замълчаха. Часът бе десет без четвърт. Тогава звънецът на входната врата иззвъня. Продължително, настойчиво. Двамата се сепнаха.

— Че кой ще е по това време? — почуди се тя.

В антрето се чуха провлечените стъпки на Инес, после отварянето на вратата и кратък приглушен разговор. Момичето се появи в трапезарията бяло като платно.

— Инес, кой е? — попита госпожата.

Камериерката се обърна към стопанина и заекна:

— Господин Торти, елате за малко оттатък… Няма да повярвате!

— Ама кой е? Кой е? — настоя раздразнено стопанката, при все че отлично знаеше кой беше.

Инес се приведе, сякаш ще съобщава нещо много поверително, и избърбори шепнешком:

— Там… там… Господин Торти, елате вие… върнал се е маестро Апакер!

— Що за глупости! — възмути се от цялата тази загадъчност Торти и рече на жена си: — Отивам да видя… Ти стой тука.

Излезе в тъмния коридор, блъсна се в ръба на някаква мебел и с размах отвори вратата към антрето.

Изправен там, с редовния си леко сконфузен вид, стоеше Апакер. Не съвсем еднакъв с предишния Апакер, а донякъде по-безплътен заради известната неувереност в контурите му. Нима беше станал призрак? Май още не. Може би не се беше освободил напълно от онова, което хората определят като „материя“. Привидение, но с остатъчна консистенция. Беше облечен в сиво, както обикновено, с риза на синьо райе, вратовръзка в червено и индигово и много мека филцова шапка, която нервно въртеше из ръцете си. (Много ясно, ставаше въпрос за призрака на костюм, призрака на вратовръзка и прочее.)

Торти не се впечатляваше лесно. Напротив. Въпреки това сега загуби ума и дума. Не е шега работа вкъщи да те навести твоят най-скъп и стар приятел, когото преди двайсет дни си проводил на гробището.

— Амедео! — проговори бедният Апакер, като да опипа почвата, и се усмихна.

— Ти си тук? Ти си тук? — почти нападателно отвърна Торти, защото от сблъсъка на противоречиви и бурни чувства незнайно защо в него се надигна само прилив на гняв. Не трябваше ли видът на изгубения другар да му донесе огромна утеха? Нима за една такава среща не беше готов охотно да се раздели с всичките си спестявания? Готов беше, разбира се, без да му мигне окото. На тази и всяка друга саможертва. Защо тогава не го обземаше очакваното щастие? Защо вместо него изпитваше тъпо негодувание? Трябваше ли, след толкова скръб, плач и неприятни изживявания, наложени от така нареченото приличие, да започват отначало? В дните на траур целият запас от привързаност към приятеля бе изразходван до последно и сега на разположение не оставаше нищичко.

— Ами да, тук съм — отговори Апакер и замачка още по-усърдно периферията на шапката си. — Обаче ако… нали знаеш… свои сме, няма да се притесняваш да… Може би сега е неудобно…

— Неудобно ли? Ти на това неудобно ли му викаш? — подхвана го Торти, вече в плен на откровен гняв. — Връщаш се от не ща и да знам къде в този вид… и ми приказваш за неудобство? Браво бе! — сетне отчаяно се запита на глас: — Сега какво да правя?

— Виж, Амедео — каза Апакер, — не се сърди… В края на краищата не съм аз виновен, че… Там отвъд — направи неопределен жест — също има неуредици… С две думи: налага се да поостана още около месец… Месец, месец и нещо… а ти знаеш, че моя апартамент го раздигаха и вкараха нови квартиранти.

— Тоест искаш да спиш у нас, така ли?

— Да спя ли? Аз вече не спя… Не става въпрос за преспиване… На мен ми е достатъчно едно кьошенце тук… Няма да преча, не ям, не пия и не… така де, не ползвам тоалетната… Разбираш ли? Просто да не бродя по цяла нощ, нали понякога вали…

— Че теб дъждът мокри ли те?

— Не, естествено, че не ме мокри — и тъничко се изкиска, — просто е ужасно досаден.

— Значи искаш да прекарваш тук нощите?

— Ако позволиш…

— Ако позволя!… Не разбирам… Умна глава, стар приятел… човек, чийто живот е вече целият зад гърба му… а не се сеща. Ами да, като нямаш семейство!

Събеседникът му объркан заотстъпва към вратата.

— О, извинявай, аз си мислех, че… Пък и е само за месец…

— Ама ти наистина отказваш да ме разбереш! — само дето не се засегна Торти. — Аз не за себе си се грижа… Децата!… Децата!… Ти какво си въобразяваш: че е нищо и никакво да те видят тези две невинни душици, дето нямат и десет годинки? Я се виж в какво състояние се намираш. Ще извиняваш за грубостта, но ти си призрак… а там, където са децата ми, аз призрак не пускам, драги…

— Значи не може?

— Значи, драги, че не знам как да ти кажа… — но прекъсна изречението по средата, защото Апакер изневиделица изчезна. Само се чу забързан тропот надолу по стълбите.

 

 

Удари половин час след полунощ, когато маестро Марио Тамбурлани, директор на консерваторията, в чиято сграда живееше, се върна вкъщи след концерт. Тъкмо стигна до вратата на апартамента си и завъртя ключа в ключалката, когато чу зад себе си шепот:

— Маестро! Маестро!

Завъртя се рязко и зърна Апакер.

Тамбурлани се славеше с дипломатичност, с умение да общува, с разсъдливост и със способност да минава между капките: предимства (или недостатъци), които го бяха издигнали много по-нависоко, отколкото беше по силите на скромните му заслуги. В миг прецени ситуацията.

— Друже мой — изрече полугласно с прочувствен, тържествен тон и отвори обятия пред цигуларя, без обаче да скъсява еднометровата дистанция помежду им. — О, друже, друже мой… Непрежалима липса…

— Какво? Моля? — отвърна онзи леко оглушал, тъй като у призраците остротата на сетивата е притъпена. — Прощавай, не чувам както преди…

— О, разбирам, друже… Но и аз не бива да говоря високо. Ада спи вътре, а и…

— Имаш ли нещо против да вляза за малко? От часове съм на крак…

— А, не, не, ти пък, представи си Блиц да те види.

— Моля? Какво каза?

— Блиц, овчарката ми, нали я знаеш?… Ще вдигне шум до възбог… Портиерът ще се събуди… и после кой знае какво…

— Все пак дали ще може за няколко дни…

— Да отседнеш у нас ли? О, скъпи Апакер, иска ли питане!… Как няма да може, за приятел като теб… Но чакай малко, а с кучето какво ще правим?

Въпросът слиса Апакер. Опита да засвири на тънката струнка на Тамбурлани.

— Та ти плачеше, маестро, плачеше преди месец, когато държа речта на гробището, преди да ме заровят в земята… не помниш ли? Аз чувах риданията ти, какво мислиш?

— Ох, мили, мили мой друже, не ми припомняй… такава мъка ме свива ей тука — вдигна ръка към гърдите си. — О, Боже, струва ми се, че Блиц…

И наистина, от вътрешността на жилището се носеше сподавено заплашително ръмжане.

— Чакай, друже, момент да вляза и да успокоя това непоносимо животно… Само за минутка.

Пъргав като змиорка се шмугна вътре, затвори вратата зад гърба си и старателно я залости. Тишина.

Апакер изчака няколко минути. После пошепна:

— Тамбурлани, Тамбурлани.

Оттатък не последва отговор. Внимателно потропа с кокалчета. Но мълчанието беше абсолютно.

 

 

Нощта напредваше. Апакер реши да опита у Джана, момичето с лек нрав и добро сърце, при което беше ходил многократно. Джана живееше в две стаички в един голям блок от крайните квартали. Когато той пристигна, минаваше три часът. За щастие, както често се случва в подобни многолюдни обиталища, вратата на входа беше полуотворена. Апакер едвам се добра до петия етаж. Беше изтощен от скитане.

На площадката без проблем откри нейната врата, нищо че беше тъмно като в рог. Почука дискретно. Наложи му се доста да тропа, преди да долови признаци на живот. Раздаде се съненият й глас:

— Кой е? Кой е по това време?

— Сама ли си? Отвори… аз съм, Тони.

— По това време? — повтори тя без ентусиазъм, но все пак с типичната си безропотна кротост. — Момент… Ей сега идвам.

Неохотно тътрузене на чехли, щракване на лампата, завъртане на ключа в бравата.

— Защо толкова късно? — Джана отвори вратата и тръгна да се връща в леглото, оставила на мъжа досадното задължение да заключи, когато странният вид на Апакер я порази. Спря слисана да го огледа и чак тогава, в мъглата на сънливостта й, изплува ужасният спомен. — Но ти… но ти… но ти… — искаше да каже: „Но ти си мъртъв, сега се сещам!“ Ала не й стигна кураж. Тръгна назад, с протегнати ръце, готови да го отблъснат, ако понечи да я последва. — Но ти… но ти — след което изписка. — Вън… Вън, за Бога! — замоли с ококорени от ужас очи. А той:

— Моля те, Джана… Само малко да си почина.

— Не, не, вън! Как ти хрумна… да ме побъркаш ли си дошъл? Вън! Вън! Какво искаш, да събудя целия блок ли?

И понеже Апакер не даваше вид, че ще мръдне от мястото си, момичето, без да отлепя очи от него, затърси опипом по бюфета зад гърба си. Под пръстите й попадна една шивашка ножица.

— Тръгвам, тръгвам — рече той сащисан, но жената, със смелостта на отчаяните, посегна със смехотворното оръжие към гръдта му и двете остриета, без да срещнат никакво съпротивление, меко потънаха в привидението.

— О, Тони, извинявай, без да искам — изтърси изплашената Джана.

— Не, не… ах, какъв гъдел, стига… какъв гъдел! — и той избухна в истеричен смях, като луд.

Отвън, откъм двора, се чу тракане на кепенци и ядосан глас:

— Какво става бе? Четири сутринта е! Срамота!

Апакер си плю на петите.

 

 

У кого да опита още? У заместника на енорийския свещеник на Свети Каликст, оная църква в периферията? У добрия дон Раймондо, негов бивш съученик, който му беше дал последното причастие на смъртния одър?

— Назад, назад, дяволско видение — посрещна го достойният Божи служител, когато цигуларят му се яви.

— Аз съм, Апакер, не ме ли позна?… Дон Раймондо, разреши ми да се скрия тук при теб. Скоро ще се съмне. Никой не ме иска… Приятелите се отрекоха от мен. Поне ти…

— Не те познавам, човеко — отвърна отчето с печален, превзет глас. — Може да си Лукавия или измама на сетивата ми, не зная. Но ако действително си Апакер, заповядай, влез, това е леглото ми, просни се и си отдъхни…

— Благодаря, благодаря, дон Раймондо, бях сигурен…

— Не бери грижа — благо продължи свещеникът, — не бери грижа за това, че епископът бездруго ме е нарочил… Не се притеснявай, от сърце те моля, че твоето присъствие тук ще ме вкара в сериозни неприятности… Въобще — не ме мисли мене. Ако си пратен тук да ме съсипеш, да бъде Божията воля!… Ама какво правиш? Къде тръгна?

 

 

Затова именно духовете — ако се случи някоя злочеста душа да се задържи по-упорито на тоя свят — не желаят да съжителстват с нас, а се оттеглят в запуснатите къщи, в руините на кулите с история, из затънтените горски параклиси, по самотните скали, които морето връхлита ли, връхлита и бавно подрива с прибоя.

Рециарии^[24]

 

Монсиньор бе сам в полето. Приближи се до един плот и с клечица измъкна от паяжината му голям паяк: млад, стегнат, великолепен, с изящни рисунки в нежен цвят по свода на коремчето. Гадинката висеше на собствената си нишка и така, вдигната във въздуха, се полюшваше насам-натам, без да разбира какво й се случва.

Но друг, още по-впечатляващ паяк се виждаше в близката дупка в плета, по средата на собствената си мрежа. Приличаше на Молох или дори на ламята, древната змия на име Сатана. В яркото сияние на живота той властваше, сит и неподвижен, над това късче от света. Именно там, в неговата паяжина, с опитна цел, монсиньор с премерено движение хвърли първия паяк, който се закачи и залепна.

Човекът не сва̀ри да види. Привидно заспалият допреди миг по-едър паяк мълниеносно се спусна върху пришълеца и ето че крачетата му вече го оплитаха в сребристи марли от слюнка. Борба нямаше. За броени мигове първият паяк бе опакован на вързопче, не можеше да помръдне.

Беше надвечер, полето бе притихнало, слънцето се спускаше както обикновено към планините и блещукаше във финия ажур на паяжината. Умиротворение. В центъра й, както преди малко, грамадното неподвижно насекомо изглеждаше изпаднало в летаргия. По-долу — висящото вързопче с врага. Мъртъв ли беше? От време на време двете му предни крачета потръпваха едва забележимо.

Само дето пленникът изведнъж се освободи. Без видими усилия, без дърпане. Може би след размисъл във вътрешността на клопката той беше разгадал тайната й? Изсули се навън, появи се невредим и без да бърза се запъти по една от центробежните нишки, на които се крепеше мрежата. Бързай, шавай, помисли си монсиньор, да не искаш да те хванат отново? Но паякът нехаеше.

Молох, замръзнал на престола си, присъстваше невъзмутимо. Нима бяха постигнали някакво споразумение? Може по-големият да е казал на другия — ако успееш да се измъкнеш сам, ще те пощадя. Или нещо подобно. Защото остана да стърчи като истукан, направи се, че не разбира, отказа се. А по-малкият вече се отдалечаваше сред листата.

Но монсиньор излезе по-чевръст и успя пак да вдигне от растението паяка беглец, без да го нарани. Поклати го като махало няколко пъти, след което внимателно го подхвърли за втори път в мрежата.

И за втори път грамаданът скокна. В миг връхлетя другия и размаха крака да го усуче. Последва кратко сборичкване. По-малкият лошо залепна в мрежата и не можеше да се обърне, за да се брани лице в лице. При все това все някак се защитаваше, извит назад. Именно в такова изкривено положение бе скоро прикован.

Този път обаче връзките бяха много по-несъвършени отпреди. При първата схватка по-едрият паяк бе изразходвал слюнка, без да я пести, и сега почти нямаше. Наложи се да усуче другия съвсем половинчато, та между „повоите“ останаха широки празноти… Зад гърба на монсиньор шавна нещо малко и черно — може би птичка, отронен лист, смок. Той се обърна рязко, но полето беше съвършено пусто. Паякът победител не се върна веднага на трона си. Този път се засуети много целенасочено около тялото на пленника си и бавно нахапа гърба му, за да го отрови. Другият примирено понесе това и сякаш не страдаше.

Дълго забива зъби в него, после се върна в центъра на паяжината си, като че ли размисли и се върна да хапе още. И така — три пъти подред. На третия от една къса пролука в пашкула затворникът подаде челюсти и улови един от краката на палача си.

Молох изпадна в смут, пусна жертвата си, опита се да се оттегли. Но другият го държеше яростно. Кракът се беше опънал до отказ, още малко и щеше да се прекърши. Но пленникът се омаломощи и охлаби хватката си.

С чувството, че някой го наблюдава изотзад, монсиньор пак се обърна. Но там нямаше нищо освен полето, залеза и един жълт облак, който протягаше дълго ръчище, подобно на предупреждение. Към него може би?

С куцукане големият паяк се покачи обратно на престола си, обзет от недостойно униние. Страх го беше да не са го отровили. Любвеобилно загали крачето, което противникът му бе захапал. Приглаждаше го с другите седем, поднасяше го към устата си и сякаш го облизваше, после го изпружваше за проба, както човек се протяга, след като си е изкълчил става. Приличаше на майка с детенцето си. След няколко минути тревогата му постепенно се уталожи и взе да изпитва сръчността на крайника си по коприната на мрежата, сякаш свиреше на арфа. След това, с отвратително увлечение, си го замилва отново.

Когато най-сетне се утеши напълно, се върна към свирепото си дело с удвоено настървение. Челюстите му се забиха в корема на изтезавания и проникнаха през плътната обвивка като отварачка за консерви. От прорезите изби гъста белезникава течност.

В този момент, докато слънцето гаснеше, огромната ръка на облака, надвиснал над долината, оживя, възпламени се и хвърли отблясък над света. Дори плетът леко засия. И все пак спокойствието наоколо се беше възцарило даже по-властно отпреди, ако не за друго, то поне защото одеве имаше два дебнещи паяка, а сега — само един, неподвижен и съсредоточен, сякаш нищо не се е случило. Вторият вече не беше паяк, а безжизнена, омекнала торбичка и дори протеклата от вътрешността му слуз бе почнала да се съсирва. Но смъртта не настъпваше — макар и стегнати в пашкула, двете му предни крачета още помръдваха на десети от милиметъра.

По близкия път мина двуколка, кончето весело препускаше в тръс и изчезна в северна посока. После монсиньор чу, отвъд реката, една селянка да пее с разтърсваща всеотдайност. Той беше сам. С прецизността на хирург разкъса с клечка нишките и освободи измъченото животинче. Положи го на едно листо.

Там, заради напредващото си вцепенение, създанието остана разкривено, както по време на пленничеството си, сякаш са го извадили от гипсов калъп. В един момент се опита да тръгне, но се катурна на една страна. Осемте му крачка потръпваха ритмично, всички заедно, полекичка, сякаш зовяха — отритнатия, невинния, Божия агнец.

Коленичил на поляната, монсиньор се беше свел над това непоправимо страдание. Господи, какво сторих! Колко малко стигаше — някакъв безобиден експеримент на шега, — за да се съсипе един живот. Така си мислеше той, когато забеляза, че паякът го наблюдава. От безизразните очички нещо остро и парещо се надигаше към човека. Забеляза още, че слънцето е залязло — дървета и плетища стърчаха загадъчно сред къдели от мъгла и чакаха. Кой шаваше зад гърба му? Кой шепнеше името му? Не, всъщност надали имаше някой.

Водородната

Събуди ме телефонът. Дали задето сънят ми бе грубо прекъснат, или заради гробовното мълчание наоколо, но ми се стори, че звънът е по-дълъг от обикновено, някак злонамерен, настървен.

Светнах лампата и по пижама тръгнах да вдигна. Беше студено; видях, че мебелите са дълбоко потънали в нощта (изпитвано и друг път, наситено с предчувствия усещане за мистерия!) и че ставането ми ги хваща с изненада. С две думи — веднага разбрах, че това е една от онези важни, бездънни нощи, които се случват рядко и в които, без светът да се усети, съдбата прави крачка нанякъде.

— Ало, ало — от другата страна се чу познат глас, но в просъницата си не се сещах чий е. — Ти ли си?… Ами… я кажи… Исках да те питам…

Приятел беше явно, но още не включвах кой (ах, този противен навик у хората да не се представят незабавно с името си).

Прекъснах го, преди да му осмисля думите:

— Не можеше ли да звъннеш утре? Знаеш ли колко е часът?

— Часът е 57 и четвърт — рече. И замълча продължително, сякаш е изтърсил твърде много.

Истината е, че в будно състояние никога по-рано не ми се беше случвало да прониквам толкова дълбоко в недрата на нощта, та ме обхвана трескава възбуда.

— Добре де, какво има? Какво се е случило?

— Нищо, нищо — отвърна той леко сконфузен. — Чу се нещо за… Но няма значение, няма значение… Извинявай… — и затвори.

Защо се обаждаше по това време? И кой изобщо беше? Без съмнение приятел, познат, но кой по-точно? Нямах никаква представа.

Тъкмо щях да се върна в леглото, телефонът иззвъня повторно. Дрънчането беше още по-остро и властно. Веднага се сетих, че се обажда друг, не предишният.

— Ало?

— Ти ли си?… А, слава Богу.

Беше жена, нея познах: Луиза, свястно момиче, секретарка на един адвокат, не се бяхме виждали от години. Огромно облекчение било, както стана ясно, да чуе гласа ми. Но защо? А и по какъв случай след толкова дълго затишие се обаждаше посред нощ и тъй припряно?

— Би ли ми казала — попитах нетърпеливо — какво има?

— Ох — глухо отвърна Луиза, — слава Богу!… Присъни ми се нещо, да знаеш… Ужас. Събудих се разтреперана… не можех да не…

— Какво беше? Ти си вторият човек тази нощ… Какво става всъщност?

— Извинявай, извинявай… Нали знаеш, че съм една паника… Хайде, бягай в леглото, не искам да мръзнеш заради мен… чао — и връзката се разпадна.

Останах до апарата със слушалка в ръка, сам в тишината. Въпреки че електрическата лампа ги осветяваше по възможно най-нормалния начин, мебелите изглеждаха особено. Като някой, дето нещо се кани да каже, но се възпира, и нещото остава затворено в него, непостижимо за нас, другите. Това може би беше простичкото следствие от нощта: ние всъщност познаваме едва нищожна част от нея, а остатъкът й е необятен, неизследван, и броените пъти, когато навлизаме в него, всичко ни плаши.

От друга страна обаче, цареше мир и спокойствие: мъртвешкият сън на многолюдните градски кооперации е далеч по-дълбок и безмълвен, отколкото тишината на село. Защо ми се бяха обадили тези двамата? Дали до тях не беше стигнала някоя новина, свързана с мен? Съобщение за нещастие? Или действаха под напора на предчувствия и вещи сънища?

Дивотии. Пъхнах се обратно в завивките и с радост се наместих в още топлото си местенце. Изгасих светлината. Изтегнах се по корем, както обикновено.

И на вратата се позвъни. Протяжно. Два пъти. Звукът ме прониза, плъзна право нагоре по гръбначния стълб. Значи действително нещо се беше случило или предстоеше да ми се случи, сигурно неприятност, щом предполагаше такъв необичаен час — нещо мъчително или отвратително, без съмнение.

Сърцето думкаше в гърдите ми. Пак запалих лампата в стаята, но от предпазливост оставих коридора неосветен: кой знае, току-виж ме зърнат през някоя малка пролука на външната врата.

— Кой е? — опитах се да докарам енергичен тон, но гласът ми потрепера, прегракнал и безсилен. — Кой е? — попитах повторно. Никой не отговори.

Безкрайно предпазливо се приближих до вратата в тъмното, наведох се и залепих око о една миниатюрна дупчица, през която обаче можеше да се надникне вън. Площадката беше празна, не се виждаше движение на сенки. Над стълбите струеше обичайната мъждива, скъперническа, безнадеждна светлина, заради която хората, които се прибират нощем, изведнъж усещат на плещите си цялото бреме на живота.

— Кой е? — попитах за трети път. Никой.

Тогава се чу шум. Не идваше от другата страна на вратата, от площадката между етажите или от стълбите, а от ниското, може би от мазетата. Цялата сграда вибрираше от него. Сякаш тътрузеха нещо ужасно тежко през съвсем тесен проход, с голямо усилие и много пот. Шумът беше точно от влачене, а в него се долавяше и — Боже опази! — проточеното адско пращене, което се чува, когато някоя греда се огъне до счупване или клещите дърпат зъба, за да го изтръгнат из корен.

Не разбирах какво е, но моментално се досетих, че именно заради него ми се бяха обадили по телефона и ми бяха звънели на вратата в тази непрогледна и загадъчна ниша на нощта.

Шумът се повтаряше, на дълги раздиращи тласъци, все по-силно, сякаш се вдигаше нагоре. В същото време долових оживена, но силно сподавена гълчава, която идеше откъм стълбите. Не се стърпях. Много предпазливо издърпах резето и открехнах вратата. Погледнах навън.

Стълбището (виждах два отрязъка от него) беше претъпкано. По пеньоари и пижами, някои даже боси, съседите бяха наизлезли, бяха се накачулили по перилата и напрегнато се взираха надолу. Порази ме смъртната бледост на лицата им и застиналите крайници, сякаш парализирани от ужас.

— Псст, псст — обадих се през процепа, понеже не ми стискаше да се появя само по пижама. Госпожа Арунда от петия етаж (с ролки на главата) се обърна към мен с укоризнена физиономия. — Какво става? — пошепнах (защо ли не говорех на висок глас, след като всички бяха будни?).

— Шшшт — сряза ме тя приглушено. Изглеждаше покрусена, като болен, комуто лекарят е съобщил диагноза „рак“. — Атомната! — и посочи с показалец към приземния етаж.

— Каква „атомна“?

— Пристигна… сега я внасят… За нас, за нас… Елате да видите.

Колкото и да ми беше неловко, излязох на площадката, проврях се между двама типове, които не бях виждал преди, и погледнах надолу. Стори ми се, че различавам нещо черно, подобно на грамаден сандък, около който с лостове и въжета се суетяха няколко човека в сини гащеризони.

— Това там ли? — попитах.

— Там я, къде другаде? — тросна се някакъв дръвник до мен, след което, за да замаже нелюбезността си, добави: — Водоравната, нали се сещате?

Някой се изсмя сухо и безрадостно.

— „Водоравна“, грънци! Водородна бе, водородна. Свине мръсни, от най-ново поколение! Сред милиарди хора на тая земя, точно на нас да ни я пратят, точно на улица Сан Джулиано номер осем!

Когато хората се отърсиха от първоначалното си замаяно вцепенение, олелията стана още по-жива и шарена. Различавах гласове, приглушени женски ридания, ругатни, въздишки. Един мъж на трийсетина години плачеше безутешно и с все сила тропаше с десния си крак по стъпалото:

— Не е честно — хленчеше. — Тук съм случайно!… Аз само минавах!… Нямам нищо общо!… Утре трябваше да замина!…

Воплите му бяха нетърпими.

— А аз утре — прекъсна го грубо някакъв мъж около петдесетте, май адвокатът от осмия етаж — съм канен на аньолоти^[25], ясно ли е? Аньолоти! Ама ще се наложи да мина без тях, точка!

Една жена съвсем се беше шашардисала. Вкопчи се в китката ми и задърпа.

— Погледнете ги, погледнете — нареждаше и сочеше двете дечица зад себе си, — погледнете ги двете ми ангелчета. Е, как е възможно? Няма ли Господ да накаже виновните?

Не знаех какво да отговоря. Беше ми студено.

Отдолу долетя страховит трясък. Сигурно бяха дръпнали сандъка по-рязко. Пак погледнах надолу. Противният предмет сега беше в конуса от светлина на една крушка. Боядисан в тъмносиньо и нашарен с множество надписи и етикети. Хората се надвесваха над парапета с риск да паднат, за да го видят по-добре. Рояк гласове: „…и кога ще избухне? Тази нощ?… Мариооо! Мариооо! Събуди ли Марио?… Джиза, грейката у теб ли е?… Деца, дечица мои!… А ти звънна ли му? Да бе, казвам ти, обади му се! Ще видиш, че все нещо ще му хрумне… Абсурд е, драги господине, само ние да… Кой каза, че сме само ние? Откъде знаете?… Бепе, Бепе, прегърни ме силно, моля те, прегърни ме!…“

И молитви, аве марии, опявания. Някаква женичка държеше в ръка угаснала вощеница.

Но не щеш ли, от долните етажи една вест пробяга нагоре по стълбището. Това стана ясно от развълнувания хор гласове, който се надигна откъм партера. И ако се съди по бодрия вид, който изведнъж доби народът, вестта беше добра.

— Какво? Какво става? — не ги свърташе на едно място тези от горните етажи.

На пресекулки ехото най-сетне се донесе и до нас, на шестия. Имало точно указан адрес с името, разправяха. Какво, с името ли? Да, с името на човека, за когото е предназначена водородната… лично било, ясно ли е? Не за целия вход, не за входа, получателят е един… не била за всички! Направо пощуряха, почнаха да се смеят, да се прегръщат, да се целуват.

После съмнение попари радостта им. Всеки помисли, че е за него, бръмнаха трескави разговори, стълбището се превърна в разбунен кошер. Кое е името? Не се четяло… е как не, чете си се най-хубаво… чужбинска фамилия явно (всички помислихме за доктор Щрац, зъболекаря от полуетажа). Не, не… италианска… Какво? Какво? Започва с Т… А, не, не… С Б, като Бергамо… а после? После? Втората буква? У ли каза? У, като Удине?

Народът се втренчи в мене. Никога не бях виждал човешки лица, изкривени от такова диво щастие. Някой не се сдържа и избухна в смях, който завърши с дълбока кашлица: старият Меркали, търговецът на килими. Тогава разбрах. Сандъкът с ада вътре бе за мен, личен дар, за мен единствен. Другите бяха спасени.

Какво да сторя? Дръпнах се назад, към вратата си. Съседите ме гледаха. Как тържествуващо ме гледаха. Злокобните хрипове на сандъка, който полека-лека изтегляха нагоре по стълбището, се смесиха с неочакван акордеон. Мелодията на La vie en rose^[26].

Човекът, който пожела да оздравее

Около големия лепрозориум^[27] на хълма, на два-три километра от града, се издигаше висока стена, а отгоре й кръстосваха часови. Сред тези пазачи някои бяха високомерни и нетърпими, други обаче проявяваха милост. Затова по здрач прокажените се скупчваха в основата на бастиона и разпитваха по-отзивчивите войници.

— Гаспаре — казваха например, — какво се вижда тази вечер? Иде ли някой по улицата? Каляска, а? И какво представлява? А царският дворец свети ли? Запалени ли са факлите на кулата? Да не се е върнал принцът?

Додяваха с часове, не знаеха умора и въпреки че правилникът не разрешаваше, по-мекосърдечните часови не само отговаряха, но често даже си измисляха несъществуващи гледки — интересни минувачи, празнични илюминации, пожари, дори изригвания на вулкана Ермак, — тъй като знаеха, че всяка новина приятно ще разсее тези хора, обречени никога вече да не излязат оттам. Дори и тежкоболните, и смъртниците участваха в събиранията — доставяха ги на носилки прокажените, които все още се държаха.

Само един странеше от другите, един младеж, постъпил в болницата преди два месеца. Той беше аристократ, рицар, някога голям красавец, доколкото можеше да се догади човек, защото проказата го нападна с рядко настървение и за кратко време обезобрази лика му. Наричаше се Мсеридон.

— Защо не дойдеш с нас? — го питаха на минаване пред колибата му. — Ела да чуем вестите. Довечера май ще има фойерверки и Гаспаре обеща да ни ги опише. Много ще бъде хубаво, ще видиш.

— Приятели — отвръщаше благо и надникваше през прага, а подобното си на лъвска муцуна лице криеше под бяла кърпа, — разбирам, че за вас новините от часовия са утеха. Те са единствената ви връзка с външния свят, с града на живите, нали така?

— Ами да, така е.

— Защото вече сте се примирили, че никога няма да си тръгнете. А аз…

— Ти какво?

— Аз ще се оправя, аз не съм се примирил, аз желая, разбирате ли, копнея да стана какъвто бях по-рано.

Заедно с другите, пред колибата на Мсеридон минаваше и мъдрият дълголетник Джакомо, старейшина на общността. Той беше на поне сто и десет лазарника, а проказата разяждаше месата му от почти век. Бе останал без крайници, по него не се отличаваха ни глава, ни ръце, ни крака. Тялото му приличаше на кол с диаметър три-четири сантиметра, който незнайно как се крепи в равновесие, а на върха му стърчеше кичур бели косми, та в целостта си изглеждаше като мухобойките, с които си служат абисинските благородници. Как вижда, говори и се храни бе загадка, защото лицето му беше съсипано и в покриващия го бял струпей, подобен на брезова кора, не се виждаха отверстия. Но такива са мистериите на прокажените. Що се отнася до придвижването — след като изгуби всичките си стави, сега се оправяше с подскоци на своя единствен крак, и той оформен долу като върха на бастун. Но вместо зловещ, видът му беше симпатичен. Човек, превърнат в зеленчук. А понеже беше много добър и умен, всички го тачеха.

Като чу думите на Мсеридон, старият Джакомо се спря и му рече:

— Мсеридон, клето момче, аз съм тук от почти век и никой от онези, които заварих, или от другите, които постъпиха след мен, никога не си е тръгвал. Такава ни е болестта. Но и тук, ще видиш, има живот. Сред нас ще срещнеш работници, любовници, стихоплетци, шивачи, бръснари. Тук човек може дори да бъде щастлив или най-малкото — да не е много по-нещастен от хората вън. Нашето спасение е смирението. Тежко ни и горко, Мсеридон, ако духът ни се бунтува и не се пригоди, и ламти по някакво невероятно оздравяване. В тези случаи сърцата ни се изпълват с жлъч — и докато нареждал, дядото поклащал красивия си бял плюмаж.

— Но аз — възрази Мсеридон — непременно трябва да оздравея, аз съм богат: ако се качиш на стената, ще видиш двореца ми, има два сребърни купола, които блестят. А край него са конете ми и ме чакат, чакат ме да се върна и хрътките ми, и моите ловци, и нежните млади робини. Разбираш ли, мъдро колче, нужно ми е да се излекувам.

— Ако за излекуването беше достатъчна едната нужда, нещата щяха да са далеч по-прости — каза Джакомо с добродушен смях. — Кой повече, кой по-малко, всички до последния щяха да оздравеят.

— Но аз — заинати се младежът — знам разковниче за оздравяването, а останалите — не.

— О, представям си — отвърна Джакомо. — Все ще се намери някой мошеник, който да предложи на новодошлите на прескъпа цена тайни и чудодейни мазила за изцеряване. И аз паднах в тая клопка като малък.

— Не, никакви мазила не ползвам. Единственото, което прилагам, е молитва.

— Молиш се на Бог да те спаси ли? И затова си сигурен, че ще оздравееш? Но ние всички се молим, какво си мислиш? Няма вечер да не отправим мислите си към Господа. И все пак кой…

— Вярно, всички се молите, но не като мен. Вие по заник-слънце ходите да слушате вестите на часовия, а аз се моля. Вие работите, учите, играете на карти, вие живеете горе-долу както живеят другите хора, а аз се моля през цялото време, като изключим само крайно необходимите моменти за ядене, пиене и сън — моля се безспир. И всъщност дори като ям, се моля, моля се и докато спя. Толкова голямо е доброто ми желание, че напоследък даже сънувам, че съм коленичил и се моля. Вашите молитви са залъгалка. Истинската молитва е тежък труд — до вечерта аз капвам от положеното усилие. А призори, едва събуден, ми е толкова непосилно веднага да възобновя молитвата си, че понякога направо ми се иска да умра. Но в крайна сметка се овладявам и коленича. Ти, Джакомо, си стар и мъдър, би трябвало да ги знаеш тези неща.

В този момент Джакомо се заклати, сякаш с мъка запазва равновесие, и горещи сълзи набраздиха сивкавата му кора.

— Прав си, прав си — захлипа старецът, — и аз на твоята възраст… и аз се отдадох на молитва и устоях цели седем месеца, язвите ми взеха да зарастват, кожата ми започна да се изглажда… оздравявах… Но по някое време вече не издържах и цялото усилие отиде на вятъра… А сега сам виждаш на какво съм заприличал…

— Значи — каза Мсеридон — не вярваш, че аз…

— Господ да ти помага, друго не мога да кажа. Дано Всевишният ти даде сили — промълви старият и на ситни подскоци се отправи към стените, където вече се тълпяха останалите.

Затворен в колибата си, Мсеридон продължи да се моли и да не откликва на поканите на другите прокажени. Със стиснати зъби и мисъл, съсредоточена в Бог, облян в пот от това напрежение, той противостоеше на болестта си и лека-полека отвратителните налепи започнаха да се накъдрят по краищата, а после и да се отхлупват, да отстъпват място на здравата плът под тях. Междувременно слухът се разнесе и около къщурката му вече постоянно висяха групички от любопитни. Носеше му се славата на светец.

Дали ще победи, или цялото му старание за нищо няма да послужи? Обособиха се два лагера, за и против упорития младеж. Докато, след почти две години отшелничество, един ден Мсеридон не излезе от колибата си. Слънцето най-сетне огря лицето му, по което не личеше и помен от проказата, то вече не приличаше на лъвска муцуна, а сияеше от хубост.

— Изцели се, изцели се! — развика се народът, без да знае дали да плаче от радост, или да се яде от завист.

И действително — Мсеридон се бе изцелил. Но за да напусне лепрозориума, му трябваше специален документ. Отиде при лекаря, който всяка седмица правеше инспекция, съблече се и изчака да го прегледа.

— Момко, ти си голям щастливец — бе отговорът на лекаря, — трябва да призная, че почти си се оправил.

— Почти? Защо? — попита младежът горчиво разочарован.

— Виж, виж тук тази лоша коричка — каза лекарят и за да не го докосва, посочи с показалка петънцето с пепеляв цвят, не по-голямо от въшка, което се мъдреше на малкото пръстче на единия крак на Мсеридон, — първо да се махне и тя, пък тогава ще те пусна да си ходиш.

Мсеридон се прибра в колибата и сам не разбра как смогна да преодолее покрусата си. Убеден, че е вече в безопасност, беше отприщил цялата си енергия, наградата изглеждаше тъй близо. А сега трябваше отново да се върне към мъчението си.

— Дерзай — надъхваше го старият Джакомо, — съвсем мъничко още, по-дългата част от пътя вече си я минал, ще е истинска лудост да се откажеш точно сега.

Грапавината на кутрето беше микроскопична, но не се предаваше. Месец, два непрестанна всеотдайна молитва. И нищо. Трети, четвърти, пети месец. Нищо. На Мсеридон малко му оставаше да захвърли всичко, когато една нощ, като прокара пръсти по болния си крак, както вече час по час правеше машинално, не напипа коричката.

Прокажените го понесоха на ръце. Беше свободен. Пред караулното помещение всички си взеха довиждане. Сетне само старият Джакомо, скок-подскок, го изпрати до външната порта. Провериха книжата му, ключът изскриптя, докато се завърташе в бравата, часовият широко отвори портата.

Светът изплува под слънцето на ранното утро, тъй свежо и пълно с надежда. Горите, зелените ливади, чуруликащите птички. В далечината светлееше градът със снежнобелите си кули, с обточените си с градини тераси, с плющящите знамена, с литналите нависоко хвърчила във формата на дракони и змии, и, невидими в ниското, безчет животи и добри възможности, жени, наслади, разточителства, авантюри, придворни, интриги, власт, оръжия — човешкото царство!

Старият Джакомо наблюдаваше лицето на младежа, зажаднял да го види озарено от радост. И наистина, Мсеридон се усмихна при вида на свободата. Но това трая миг. Внезапно младият благородник пребледня.

— Какво ти има? — попита го дядото, който предположи, че емоцията го е оставила без дъх. А часовият се обади:

— Хайде, хайде, по-живо, младежо, излизай, че трябва веднага да затварям. Какво чакаш, да ти се моля ли?

Ала Мсеридон отстъпи назад и покри с ръце очите си.

— Ужасно е!

— Какво ти има? — повтори Джакомо. — Да не ти прилоша?

— Не мога! — рече Мсеридон. Гледката пред него изведнъж се промени. На мястото на кулите и на куполите сега надлъж и нашир се трупаха противни пепеливи коптори, потънали в нечистотии и мизерия, а вместо гордите знамена, като вредоносни облаци прах над покривите се издигаха тъмни рояци от щръклици.

Старият попита:

— Какво виждаш, Мсеридон? Кажи: да не би да виждаш разложение и мръсотия там, дето всичко изглеждаше славно? Наместо дворци — гнусни съборетини? Така ли е, Мсеридон?

— Да, да, всичко се е изродило. Но защо? Какво се е случило?

— Знаех си — рече старикът, — бях убеден, но не смеех да ти кажа. Това е нашата човешка орис: всичко се плаща прескъпо. Никога ли не си се питал кой ти дава сила да се молиш? Молитвите ти бяха от онези, на които не може да устои дори небесният гняв. Ти спечели, излекува се. А сега си плащаш.

— Плащам ли? Откъде-накъде?

— Теб те крепеше Божията благодат. А благодатта на Всемогъщия е безпощадна. Ти се излекува, но вече не си същият, както някога. От ден на ден, докато благодатта е действала в теб, ти неусетно си изгубвал вкус към живота. Оздравявал си, но нещата, заради които си копнеел да оздравееш, малко по малко са се отдалечавали, ставали са призрачни, като лодчици, плаващи през морето на годините! Знаех си. Ти си мислеше, че побеждаваш, а през цялото време Бог те е надвивал. И ето че завинаги си изгубил желанията си. Богат си, но парите не те вълнуват, млад си, но жените са ти безразлични. Градът ти прилича на бунище. Беше благородник, а стана светец — разбираш ли как всичко се връзва? Наш си най-сетне, Мсеридон! Единственото щастие, което ти остава, е тук, сред нас, прокажените, да се тешим взаимно… Хайде, часови, затваряй, връщаме се.

И часовият дръпна портата към себе си.

24 март 1958 г.

При определени атмосферни, часови и светлинни условия можем да видим и с невъоръжено око трите малки изкуствени спътника, които човекът изпрати от Земята към междупланетните пространства от 1955 до 1958 г. — те си останаха запокитени там, по всяка вероятност завинаги, да се въртят безспир около нас. В някои зимни привечери, когато въздухът е кристално бистър, трите миниатюрни точици блещукат с постоянно и сърдито сияние — две са много близки и почти се докосват, а третата е по-встрани, самотна. Но ако вземем някой мощен бинокъл или далекоглед със силно увеличение, можем да ги наблюдаваме много по-добре, почти като нископрелитащи самолети. (Отпуснат в шезлонга на верандата на вилата си, старият Форест, човекът, който ги замисли и възжела, вече осемдесетгодишен, ги чака ли, чака в своите безсънни астматични нощи. И когато първата от трите изскочи иззад черния ръб на стряхата му, той вдига до окото си малкия телескоп, монтиран на специална еластична стойка и гледа, гледа с часове.)

Ето първия, наречен Хоуп^[28] заради упованието, изпълнило през оня паметен септември целия човешки род и накарало го да забрави мерзостите, в които минават дните му (и все пак не друго, а именно една долна цел, един непризнат ламтеж по власт го запрати с продължително свистене право към зенита, същевременно с което нагоре се вдигнаха лицата на тристата хиляди свидетели, събрани в Уайт Сандс в 4:53 сутринта).

Видян от такава дистанция, Хоуп прилича по форма на къс молив, сребрист на цвят и искрящ в осветената си част, докато другата тъне в мрак. Стои така килнат, че изглежда забучен в нищото — напуснат, забравен и мъртъв. И е необходимо сериозно усилие на въображението, за да се убеди човек, че във вътрешността му още се намират телата на Уилям Б. Бъркингтон, Ърнест Шапиро и Бърнард Морган, с други думи: героите, пионерите, които обикалят непрестанно Земята. А оттогава минаха вече двайсет години!

Съвсем близо е най-големият сателит, втори по ред на изстрелването: размерът му е поне четири пъти колкото на първия; гладък, прекрасен, яйцевиден, в изумително оранжев цвят. Към опашката му стърчи нещо като сноп от еднакви органови тръби: били за ракетите, разправят. Наричат го L. E. — инициалите означават Lois’ Egg, Яйцето на Лоис, в чест на госпожа Лоис Бъргър, любимата съпруга на конструктора, заминала с него и с него останала вечно да кръжи горе (тя, той и техните седмина другари, да не забравяме).

Преместваме телескопа на 24 градуса и ето го третия, Фейт^[29], трети и хронологически. Кръстиха го в името на вярата, крепяща хората в опита им да постигнат онова, в което други са се провалили. Очертанията му са подобни на тези на Хоуп, само че е малко по-голям. Боядисан е на жълти и черни ивици, които се различават ясно и до днес, и тъкмо те, повече от каквото и да било друго, ни връщат сигурността, че той е наше дело, а не блуждаеща отломка от някакъв неизвестен космически катаклизъм. Фейт излетя с петчленен екипаж. Имената им бяха Палмър, Соу, Ласал, Козентино и Томпсън: в пет различни гробища, разпръснати по малкия ни свят, пет празни гроба ги очакват, но те продължават да се въртят, вероятно недокоснати от разложението — дори когато човечеството изчезне от лицето на Земята те все така ще обикалят около нея.

24 март 1958 г. е кошмарната дата на това трето възнасяне. Тя не се празнува като национален празник и годишнините от нея минават под сурдинка, сякаш ни е страх да ги отбележим. Дори в учебниците събитието е само бегло засегнато. И все пак нито Зама, нито Валми, нито Куликово поле, нито Ватерло, нито откриването на Америка, нито френската революция могат да се сравняват с него (единствената възможна съпоставка, ако много държим, е с рождението на Господа наш Исус Христос). Оттогава — о, и аз помня как живеехме някога! — хората се промениха: различни са мислите, работата, желанията, привичките, развлеченията, любовта. Без да признават пред самите себе си от своего рода неудобство, те поеха по друг път. По-добър или по-лош? Безсмислен въпрос — достатъчно е да се огледаме, да се вслушаме в разговорите, да понаблюдаваме постъпките им в тази година Божия 1975-а. (Но старият Форест, прикован към леглото, не знае умора и ако нощта е ясна, съзерцава трите причудливи апарата, сякаш вътрешно още се бунтува срещу случилото се, сякаш го гризе негодувание към съдбовното откритие, което промени живота ни.)

Спомняте ли си? Хоуп беше снабден с мощни радиоапарати. Идеален старт, идеална траектория, пътят му беше контролиран от базата с точност до метър. По някое време обаче всички видяха как се накланя и заема сегашната си нелепа крива позиция — остана да стърчи като свещичка, защипана небрежно на коледната елха. И ни вест, ни кост от екипажа. Мълчанието ги погълна.

Фейт и Яйцето се родиха във взаимна надпревара, когато първоначалното обезсърчение се поразсея. От двата по-бърз излезе Яйцето. Мисълта за тримата мъртви, погребани в космическата пустош, додаде тържественост на церемонията. Изстреляха го през ноември 1957 г., като траекторията му беше изчислена така, че да мине в близост до Хоуп, тази безжизнена небесна развалина. Госпожа Лоис Бъргър бе последната, която се качи в космическия кораб. И преди металната врата да се затвори окончателно, подаде красивата си главица, за да поздрави екзалтираната тълпа. Последва огненото изригване, атомният взрив, зловещият тътен, който никога няма да забравим. И Яйцето в миг се превърна в смаляващо се от секунда на секунда пламъче. Всичко е наред, докладва веднага бордовото радио, минимални вибрации, редовна температура… редовна температура, повтори след известно време. След което дойде загадъчното съобщение: what a sound, какъв звук, обади се радиото, an odd, някаква странна… и тук предаването прекъсна. Последва тишина. И безстрашното яйце увисна над бездната (и сега кръжи ли, кръжи безмълвно над все още живата Земя).

Самоубийственият поход на първата експедиция не бе достатъчен да предотврати третата. Трябва ли да уточняваме как Фейт излетя четири месеца по-късно? И как също глътна началните отсечки от пътя точно по план? Как Томпсън, свързочникът, съобщи по радиото първите новости, но по някое време каза: Dammit but here we’ve got in…!, и край? (Стига да искате, в продажба ще намерите плочи, които възпроизвеждат едно към едно паметното обаждане. Гласът е ясен и спокоен дори там, където възкликва: „По дяволите, та ние се оказахме в…!“, а после се чува пращенето от грамофонната игличка; нищо повече освен ужасяваща тишина.)

Сега, след седемнайсет години, само отделни ентусиасти упорито продължават да се ровят в смисъла на тези предсмъртни известия. А̀ко и първото да изглеждаше неразгадаемо, за вникването във второто бе необходимо по-малко от денонощие, а заедно с него се разкри и енигмата, която Яйцето остави след себе си. Така че днес — като изключим споменатите непоправими ентусиасти, на които им се ще някак да запазят достойнството на човека — никой вече не се съмнява, че трите совалки са били връхлетени от звука, на който нашата клета душа не издържа. An odd music, странна музика, е искал да каже радистът на Яйцето, но точно тогава сърцето му се е пръснало. But here we’ve got in Paradise, та ние се оказахме в рая, е имал предвид непрежалимият Томпсън, когато и у него нещо жизненоважно се е скъсало.

В света за няколко дни настана объркване, после дойдоха ожесточените спорове, безразсъдната ярост, едно дълго и обстоятелствено послание от президента на Съединените щати и накрая, след като станалото бе осмислено — същинска паника, сякаш бе възвестено пришествието на Месията. Що за примитивизъм, възроптаха учените, възмутени от абсурдната хипотеза, да не сме в средновековието! Срамота, включиха се и теолозите, оскърбени от дръзката идея, че небесното царство може да е толкова близо, надвиснало тъй ниско над нас, че ако надигнем глава, едва ли не ще ударим чело в него. В крайна сметка обаче учени и теолози се умълчаха и от известно време насам вече не смеят да вдигат шумотевица.

Но най-лошото е следното: вместо да се зарадват на удивителната близост на Бог, на Всемогъщия и Неговото Царство, вместо да празнуват и да ликуват, хората изгубиха вкус към съществуването си. Вече дори не се сражават, не се мразят и сега въпросът е: къде отиде солта на живота? Всевишният отреди: оттука няма да преминете, тук е домът Мой. И Земята се спаружи до размерите на орехче, печален затвор, от който няма измъкване. Човекът е тъжен. Никога преди не се е взирал в дълбините на вечния простор и не се е реял сред гмежта на небесните тела както сега. Дори Луната, която някога изглеждаше наша, доби отново суровото величие на непристъпните планини. Ефирни редици блажени, най-сетне знаем това, се носят над нас с песнопения (а смятахме, че Данте Алигиери си е измислил всичко от игла до конец!).

Би трябвало да се гордеем: ангелското обиталище се намира в нашата периферия, точно в преддверието на старата зловредна планета Земя, бълха сред бълхите, пръснати из Вселената. Нима това не е доказателство, че сме избрани сред всички създания? Струва ми се обаче, че по някакъв неведом начин всички всъщност се почувствахме засегнати: като уличното помиярче, което се мисли за голяма работа, докато не види отблизо великолепния породист дог; или като сиромаха, комуто се разваля удоволствието от оскъдния залък, ако зърне отрупания със скъпоценности сатрап; или дори като говедаря, който един ден забелязва, че от другата страна на горичката, на хвърлей място от неговата съборетина, царят си е построил палат. Пък и да не забравяме смъртната опасност от божествената музика. Защото горе свирят и пеят. И не съществува обвивка, достатъчно плътна (ако ще да е дебела като Великата китайска стена), която да спре тези ноти, по-красиви, отколкото ни е по силите да понесем.

Оттук и недоволствата на стария Форест в мъчителните му нощи на астма, докато се излежава на откритата си веранда. Оттук и покрусата ни. Защото това е небесната твърд, Царството на вечния триумф, Емпирея, божествените Елисейски полета. Но то е и непреодолимият предел, който се изпречва по пътя ни, а ние сме живи хора! И хайде да си го кажем правичката: един железен или гранитен похлупак нямаше да е по-тежък (по-тежък от рая). Сега сквернословя ли?

Изкушенията на свети Антоний

Когато топлият сезон преваля и след отпътуването на господа летовниците най-хубавите места се обезлюдят (ала ловците стрелят в деретата, а от ветровитите планински клисури, додето кукувицата отправя своя повик, със загадъчните си чували на гръб вече се спускат първите есенни магове), понякога по залез, към пет и половина — шест, се случва огромните облаци да се закълбят в небето и да изложат на съблазън някой клет селски свещеник.

Именно в този час дон Антонио, млад и зелен помощник на енорийския свещеник, води часа на децата по вероучение в оратория^[30], някогашен гимнастически салон за свободното време на работниците. Тук е изправен той, там са чиновете с децата, насядали по тях, а в дъното, чак до самия таван — високият прозорец с източно изложение, през който се вижда спокойният, величав Кол Джана, озарен от захождащото слънце.

— В името на Отца и Сина, и… — казва дон Антонио. — Деца, днес ще ви говоря за греха. Някой знае ли какво е грях? Ти, Виторио, например, дето не мога да те разбера защо все сядаш чак в дъното… Ще ми кажеш ли какво се смята за грях?

— Ами грях… грях еее… когато някой прави пакости.

— Да, браво, наистина е горе-долу така. Но по-правилно е да се каже, че грехът е обида към Бог, нанесена чрез нарушаване на някой Негов закон.

Междувременно исполинските облаци се издигат над Кол Джана със забележителна сценографска вещина. Докато говори, дон Антонио отлично ги вижда през прозореца. Виждат ги също един паяк, кацнал с все паяжината си в ъгъла на въпросния прозорец (където трафикът на мушици е нищожен), както и една замряла на стъклото муха, ревматично натежала поради сезона. В началото облаците се явяват в следната конфигурация: дълъг плосък постамент, от който стърчат няколко издатини, подобни на гигантски памучени фъндъци, а меките им контури се разтварят в низ влакнести завихряния. Какво ли възнамеряват?

— Ако мама например ви заръча да не правите нещо, но вие го направите, мама ще се разсърди… Ако Бог ви заръча да не правите нещо, но вие го направите, Бог също ще се разсърди. Само че нищо няма да ви каже. Бог просто вижда, защото той вижда всичко, включително теб, Батиста, дето вместо да внимаваш в час, кълцаш чина с ножчето си. И тогава Бог си отбелязва, могат да минат сто години и той пак ще помни всичко, сякаш се е случило преди минута.

Случайно вдига очи и вижда лумнал от светлина облак с формата на креват, а над него — балдахин, целият в ресни, завъртулки и плетеници. Ложе на одалиска. Истината е, че на дон Антонио му се спи. Станал е в четири и половина, за да отслужи утринна в една планинска църквица, а после цял ден не си е спрял — бедните, новата камбана, две кръщенета, един болен, сиропиталището, гробищните дела, изповедалнята и прочее, насам-натам от пет часа̀ сутринта, а сега това пухено легло, което сякаш го приканва, него, горкия нищо и никакъв поп.

Не е ли комично? Не е ли странно такова съвпадение: той капнал от умора, а посред небето — готова постеля? Как би било хубаво да се излегне горе, да си затвори очите и да не мисли за нищо повече.

Но пред него са малките неспокойни глави на децата, разпределени две по две по чиновете.

— Като казваме „грях“, още нищо не казваме. Има грехове и грехове. Съществува например един много особен грях, различен от всички останали, който се нарича първороден…

Тогава на преден план излиза втори облак, колосален, приел формата на дворец с колонади, куполи, лоджии, шадравани, а най-отгоре — знамена; вътре сигурно са събрани земните радости, пирове, прислужници, музики, купчини жълтици, благовония, красиви камериерки, вази с цветя, пауни, сребърни тромпети, които го зоват, него, несмелия селски свещеник без пукната пара. („Ех, в този дворец надали живеят зле — мисли си, — на мен никога няма да ми се случи нищо подобно.“)

— Така възникнал първородният грях. Вие, разбира се, може да попитате: ама ние какво сме виновни, че Адам се е изложил? Какво общо имаме? Защо да страдаме вместо него? Но вижте, тук…

Някое от хлапетата, на втория или третия чин, скришом яде хляб или нещо друго хрупкаво. Чува се гризкане като на мишка. Обаче много внимава — щом отчето млъкне, веднага спира да дъвче.

Това нищожно дразнение е достатъчно, за да му прималее на дон Антонио от страхотен глад. И изневиделица пред очите му трети облак се простира хоризонтално, изваян във формата на пуйка — огромнейшо създание, монумент, с който може да се засити град като Милано, — и се върти на въображаем шиш, припичано до златисто от залязващото слънце. Леко встрани — друг облак, пурпурен и щръкнал нагоре, в класическите очертания на бутилка.

— Как се извършва грях ли? — казва. — О, колко начини са изнамерили хората да огорчават Господ! Съгрешава се с действия, както например, когато някой открадне, съгрешава се с най-прости думи, както когато някой сквернослови, съгрешава се и с мислите… Да, понякога е достатъчна една само мисъл…

Що за наглост, тази на облаците. Един от най-големите се е източил нагоре и наподобява митра. Нима намеква за възгордяване, за кариеристка амбиция? Изкусурена до най-малки подробности, тя се белее на синия фон, а от властно очертаните й страни висят златни и свилени ресни. Сетне митрата се издува и от нея изникват десетки цветенца. Получава се същинска папска тиара, в цялото й мистериозно могъщество. За миг горкият селски свещеник я зяпва и без да иска изпитва завист.

Подигравката започва да става по-фина, пълна с подмолни ласкателства. Дон Антонио се разтревожва.

Междувременно Атилио, синът на пекаря, пъха царевично зърно в бъзова тръбичка и я вдига до устните си с намерение да обстреля тила на едно другарче. В същия миг вижда пребледнялото лице на дон Антонио. И така се впечатлява, че веднага си прибра тръбичката.

— … различаваме — говори той — простимата грешка от смъртния грях… Смъртен… Защо смъртен? Нима защото от него се умира? Точно така… Ако не тялото, умира душата…

Не, не, мисли си, надали е случайност, лъжовна прищявка на ветровете. Разбира се, силите на преизподнята няма да се надигнат специално за него, дон Антонио. Но тая работа с тиарата страшно намирисва на заговор. Да не би да е замесен Големият Враг, същият, който отколе се подавал из пясъка и боцкал нозете на пустинниците?

В архипелага от облаци, почти точно в центъра, голям блок от изпарения досега е стоял бездеен. Странно, казва си дон Антонио, всичко останало да е в неспирно движение, а това — не. Посред целия цирк си остава кротък, апатичен, едва ли не в очакване. Та отчето сега притеснено го държи под око.

И грамадният облак действително се размърдва; напомня на пробуждането на питон с коварната си, престорена леност, натежала от черни злини. На цвят е седефенорозов като някои мекотели, с окръглени, набъбнали краища. Какво ли готви? Какви извивки ще приеме? Макар да няма конкретен признак за това, какво ще се получи, дон Антонио, с типичния си за духовниците нюх, вече знае.

Усеща, че се изчервява, свежда очи към пода, където има разпръсната слама, цигарен фас (кой знае как?), ръждясал пирон и малко пръст.

— Но безкрайна, деца мои — казва, — е милостта Божия и Неговата благодат…

Докато произнася това, пресмята приблизително времето, необходимо на облака да добие завършен вид. Дали да го погледне след това? „Не, не, внимавай, дон Антонио, не бъди лековерен, не знаеш какво може да се случи“ — пошушва му досадният глас, който в мигове на малодушие извира от дълбините ни с укор. Но той чува и другия глас, оня снизходителния, сговорчивия, дружеския, който ни подкрепя, когато смелостта ни напусне. Той шепне: „От какво се боиш, твое благовейнство? От някакво невинно облаче? Ако не го погледнеш, не ти е чиста работата — мръсен си, значи, отвътре. Един облак, замисли се, как може да носи вина? Виж, отче, каква красота!“

Тогава за момент се поколебава. Което е достатъчно клепките му да трепнат набързо, да отворят тесен процеп. Видя ли, не видя ли? Някакъв зловреден образ, мерзък и възхитителен, се промъква в мозъка му. Задъхва се от тъмната съблазън. Нима за него са се стекли тези призраци и от небето го предизвикват с безсрамни намеци?

Нима това е голямото изпитание, предопределено за людете Божии? Но защо сред хиляди и хиляди свещеници на разположение да е избран точно той? Сеща се за легендарната Тиваида, дори провижда пред себе си бъдеще на святост и слава. Усеща необходимост да остане сам. Прави малък кръстен знак, за да покаже, че урокът е свършил. Децата се разотиват със сподавена гълчава; накрая всичко утихва.

Сега вече може да побегне, да се скрие в някоя вътрешна стая, откъдето облаците не се виждат. Но от бягство няма смисъл. Равносилно е на капитулация. Вместо това отецът търси Божията помощ. Замолва се през зъби, яростно, като на последни метри в състезание. Кой ще победи? Лъстивата и сладостна облачина или той със своята непорочност? Не спира да се моли. А когато сметва, че е укрепнал достатъчно, събира сили и вдига очи.

Но в небето над Кол Джана със странно разочарование зърва единствено безлични облаци с идиотски изражения, мехури от па̀ра, лиги от мъгла, които се нищят на парцали. Те явно не могат нито да мислят, нито да са лоши, нито да погаждат шеги на млади селски попчета. Със сигурност и той лично не им е притрябвал, за да издевателстват над него. Облаци и туйто. Както впрочем метеорологичната станция вече е оповестила за деня: „Преобладаващо ясно, с разкъсана купеста облачност следобед. Безветрие. Устойчива температура.“ Относно Дявола — нито дума.

Тираничното дете

Малкият Джорджо, макар и в родата да го смятаха за чудо на физическата хубост, добротата и схватливостта, всяваше страх. Таткото, майката, дядото и бабата по бащина линия, както и камериерките Ана и Ида до един живееха в ужас от избухванията му. Само дето никой не би дръзнал да си признае, напротив — надпреварваха се безспир да тръбят, че такова мило, любвеобилно и послушно дете като него нямало на света. Всеки искаше да изпревари другите в това разюздано обожание. И трепереше от мисълта, че може неволно да разплаче малкия: не толкова заради сълзите (в крайна сметка без особено значение), колкото заради упреците на възрастните. И така, под предлог че обичат хлапето, те даваха отдушник на лошите си характери един срещу друг и взаимно се контролираха и шпионираха.

От друга страна, изблиците на Джорджо бяха кошмарни и сами по себе си. С хитростта, свойствена на този тип деца, той умееше да дозира разните си наказателни мерки според техния ефект. Затова предвиждаше употреба на своите оръжия в следния ред: за дребни прегрешения просто ревваше, но с истински хлипове, които още малко и щяха да раздерат гърдите му. В по-тежки случаи, когато акцията трябваше да се удължи до задоволяването на някое неизпълнено желание, се нацупваше и не говореше, не играеше, отказваше да яде — нещо, което за по-малко от ден докарваше цялото семейство до пълна покруса. При още по-сериозни обстоятелства тактиките бяха две. Или се преструваше, че е налегнат от тайнствени болки в костите, понеже с болки в главата или корема рискуваше да си навлече клизма (в самия избор на неразположение проличаваше неговото може би неосъзнато коварство, защото, със или без основание, такова оплакване веднага будеше съмнение за детски паралич). Или което сякаш беше дори по-лошо, започваше да крещи: от гърлото му излизаше, непрекъснат и равен, един безумно остър писък, какъвто ние, възрастните, не сме в състояние да произведем, и просвредляваше черепа. Практически беше невъзможно да се изтърпи. Джорджо почти незабавно печелеше играта, при това с двойна наслада — хем ставаше неговото, хем възрастните се изпокарваха (всеки обвиняваше другите, че са влудили невинното създание).

Към играчките Джорджо никога не бе хранил искрена слабост. Само от суета искаше много и от най-хубавите. Най обичаше да си доведе вкъщи две-три приятелчета и да ги смае. От едно долапче, което държеше заключено, вадеше постепенно и по възходяща линия на скъпоценност своите съкровища. Другарчетата му се гърчеха от завист. А той се забавляваше да ги унижава. „Не, не пипай, че са ти мръсни ръцете… Харесва ли ти, а? Дай тука, дай, че ще го развалиш… Я кажи, на тебе такова подарявали ли са ти?“ (И отлично знаеше, че не са.) През полуотворената врата разнежените родители, баба и дядо му се любуваха: „Колко е сладък — шепнеха. — Същинско мъжленце е вече… Я как се репчи!… Как си държи на играчките само! Как си обича мечето от баба!“ Сякаш да му се свидят играчките представляваше изключително достойнство за едно дете.

Както и да е. Веднъж един познат донесе от Америка прелестна играчка за подарък на Джорджо. Беше млекарски камион, съвършено възпроизведено фургонче за млечни доставки, боядисано в бяло и светлосиньо, с двама развозвачи в униформи, които можеха да се събличат и обличат. Предните вратички се отваряха, колелата бяха с истински гуми, във вътрешността, подредени една върху друга в специални стойки, се мъдреха сума метални каси, всяка от които съдържаше осем микроскопични бутилчици, затворени със станиолени капачки. А от двете страни — две автентични спускащи се ролетки, които се вдигаха с навиване досущ като истинските. Без съмнение това бе най-красивата и специална играчка от всички, които притежаваше Джорджо вероятно и най-скъпата.

Е, един следобед дядото, пенсиониран полковник, който бездруго не знаеше къде да се дене, мина пред долапчето с играчките и закачи неволно, както се случва понякога дръжката на вратичката му. Усети, че се открехва. Джордж я беше заключил, както винаги, но второто крило, в което влизаше езичето на ключалката, от разсеяност не беше застопорено отгоре и отдолу. Затова сега и двете крила се отвориха.

Наредени на четири лавици в идеален ред стояха играчките, все още лъскави и хубави, защото Джорджо почти не ги докосваше. Джорджо беше навън с Ида, родителите му също бяха излезли, баба Елена си плетеше в хола. Ана дремеше в кухнята. Къщата беше спокойна и тиха. Полковникът се озърна като крадец. След това, с отдавна потискано желание, ръцете му се простряха към млекарския камион, който светеше в здрача.

Дядото го сложи на масата, седна и се зае да го разучава. Само дето съществува един мистериозен закон, по който ако някое дете скришом пипне нещо, което е на възрастните, нещото моментално се разваля, и той важи и в обратна посока — едва докосната от възрастен, играчката, която детето с месеци без проблем е подхвърляло с дивашка енергия, се разваля на секундата. В мига, в който дядото, внимателно като часовникар, вдигна една от страничните ролетки, се чу изщракване, една летвичка от боядисана тенекия се изхлузи и оста, на която ролетката трябваше да се навие, висна без опора.

Със сърце в гърлото старият полковник се помъчи да върне нещата по местата им. Но ръцете му трепереха. И му стана пределно ясно, че какъвто беше кьопав в ръцете, бе невъзможно да поправи повреденото. А не ставаше въпрос за някаква невидима авария, която лесно можеше да се прикрие. След измъкването на оста, ролетката вече не се спускаше плавно, а висеше разкривена отстрани.

Безнадеждно объркване обзе оня, който някога, в подножието на Монтело, бе повел леката си кавалерия в отчаяно нападение срещу австрийските картечници. И тръпка пробяга по гръбнака му при звука на един глас, който му се стори като Страшния съд:

— Боже, Антонио, какво си направил? — полковникът се обърна. Замръзнала на прага, жена му Елена го гледаше с разширени зеници. — Счупи ли го? Кажи, счупи ли го?

— Не бе, то не се е… честно… нищо му ня… — изпелтечи старият военен, докато плетеше пръсти в абсурден опит да поправи строшеното.

— Ами сега? Сега какво ще правиш? — тревожно настоя жената.

— Аз само го пипнах, заклевам ти се… сигурно вече е бил счупен… аз нищо не съм направил — направи жалък опит да се оправдае полковникът, но ако се заблуждаваше, че ще намери у съпругата си душевна подкрепа, тази му надежда бързо се изпари, такова беше възмущението на старата.

— Не бях аз, не бях аз, на папагал приличаш!… Сам се е счупил, то се знае!… Поне направи нещо, размърдай се, вместо да висиш там като сопол!… Джорджо всеки момент ще се върне… И кой… — тя се давеше от ярост — … кой ти даде да пипаш долапа с играчките?

Това бе достатъчно полковникът да изгуби ума и дума окончателно. За зла беда беше неделя и никъде нямаше да се намери техник, способен да потегне камиончето. Междувременно госпожа Елена, сякаш за да не съучаства в престъплението, си тръгна. Полковникът се почувства самотен и изоставен в суровия житейски лес. Светлината гаснеше. След малко щеше да се мръкне и Джорджо да се прибере.

От немай-къде дядото изтича в кухнята да потърси канапче. Вдигна покрива на фургончето и с канапа успя да закрепи двата края на ролетката, та тя горе-долу да изглежда спусната. Така, разбира се, не можеше да се вдига, но поне отвън не се забелязваше нищо нередно. Сложи играчката на мястото й, затвори долапчето. Оттегли се в своя малък кабинет. Тъкмо навреме. Три продължителни властни позвънявания оповестиха връщането на тиранина.

Поне бабата да си беше държала устата затворена. Друг път. До вечеря всички, с изключение на малкия, бяха в течение на бедата, включително прислужниците. Дори някое по-наивно дете от Джорджо би се досетило, че във въздуха витае нещо необичайно и подозрително. Два-три пъти полковникът се опита да започне разговор. Но никой не му помагаше.

— Какво има? — попита Джорджо с естествената си безцеремонност. — Да не ви е изпила чайка акъла?

— Ха-ха, как го каза, „чайка“, ха-ха! — откликна дядото в героичен опит да обърне всичко на шега. Но смехът му потъна в мълчанието на другите.

Детето не зададе повече въпроси. С дяволска съобразителност сякаш схвана, че общото неудобство е свързано с него, че цялото семейство по неизвестна причина се чувства виновно и че той ги държи в ръцете си.

Как се досети? Дали го усъмниха боязливите погледи на близките му, които не го оставяха и за миг? Или се намери някой доносник? Работата е там, че като свърши вечерята, Джорджо с двусмислена усмивчица отиде право до долапа с играчките. Отвори широко вратичките, постоя минута в съзерцание, като да знаеше, че така удължава напрежението на виновника. След това направи своя избор, извади от хранилището си камиончето, здраво го стисна под мишница и седна на един диван, откъдето засмян огледа възрастните един по един.

— Какво правиш, Джорджино — глухо рече най-сетне дядото. — Не е ли време да нанкаш?

— Да нанкам? — беше уклончивият отговор на внука, който подсили подигравателната си гримаса.

— Ами тогава защо не си играеш? — дръзна да попита старецът, който сякаш предпочиташе незабавна катастрофа пред удължаването на тази агония.

— Не — отвърна инатливо детето, — не ми се играе.

Така неподвижно изчака близо половин час. След това обяви:

— Аз си лягам — и излезе с камиончето под ръка.

Стана му мания. На целия следващ ден и на по-следващия Джорджо не се откъсна за миг от него. Дори на масата искаше да го държи до себе си, както по-рано не беше правил с никоя играчка. Но не си играеше, не го возеше, нито пък показваше някакво желание да погледне вътре.

Дядото живееше на тръни.

— Джорджо — повтаряше, — защо го разнасяш това камионче, щом няма да си играеш? Какво си се хванал за него? Хайде, ела тука, дай да видим хубавите шишенца! — с две думи, умираше час по-скоро внучето му да открие повредата и да се случи онова, дето има да се случва, защото не смееше спонтанно да си признае стореното. Толкова му тежете бремето на очакването. Ала Джорджо беше непоклатим.

— Не, не ща. Мое ли е камиончето, или не е мое? Тогава ме остави на мира.

Вечер, след като Джорджо си лягаше, възрастните спореха.

— Ами кажи му де! — викаше бащата на дядото. — По-добре е, отколкото да продължава така. Кажи му! Това не е живот заради тоя проклет камион!

— Проклет ли? — протестираше бабата. — Дори на шега не го казвай… най-любимата му играчка. Горкото пиленце!

Таткото не й обръщаше внимание.

— Кажи му бе! — повтаряше изнервен. — Не може да не ти стиска, в две войни си бил все пак, просто не може да не ти стиска!

Не се наложи. На третия ден, когато Джорджо се зададе със своето камионче, дядото не се сдържа:

— Хайде де, Джорджо, защо не го повозиш малко? Защо не си поиграеш? Взе да ме притесняваш с тая бричка постоянно под мишница!

Тогава детето се намуси, сякаш се задаваше някое от неговите избухвания (искрено ли беше, или се преструваше?). Сетне се разкрещя през сълзи:

— Ще си правя каквото си искам с камиончето, каквото си искам! И престанете да ме тормозите. Стига, ясно ли е?… Ако искам, ще го смачкам. С крака ще го стъпча… На̀… на̀, гледай!

С две ръце вдигна играчката и с всичка сила я запрати долу, а после скочи с пети върху нея и я разби. Като остана без покрив, камиончето се разпадна и бутилчиците се разпръснаха по пода.

Тук Джорджо неочаквано замря, спря да се дере, наведе се да огледа една от двете вътрешни стени на количката, хвана крайчеца на скришното канапче, завързано от дядото за ролетката. Свирепо се озърна наоколо, презеленял.

— Кой? — изломоти. — Кой беше? Кой го е пипал? Кой го е счупил?

Дядото, стар боец, се изстъпи напред леко прегърбен.

— О, Джорджино, душице моя — примоли се майката. — Бъди добро дете. Повярвай ми, дядо не нарочно… Прости му. Джордженце мое!

Намеси се и бабата:

— А, не, гълъбче, ти си прав. Я го плесни през ръцете тоя лош дядо, дето ти чупи играчките… На баба горкичкото. Хем му чупят играчките, хем после да си мълчи, милото. Я напляскай лошия дядо!

Внезапно Джорджо се успокои. Огледа бавно тревожните лица наоколо. Усмивката се върна на устните му.

— Нали ви казвам — рече майката. — Нали винаги ви казвам, че е ангелче. Ето, Джорджо прости на дядо си! Вижте какво слънчице!

Но детето ги понаблюдава още малко поред — бащата, майката, дядото, бабата, двете камериерки.

— „Вижте какво слънчице“… „Вижте какво слънчице!“… — изимитира напевно. Срита останките от камиончето, които се тряснаха в стената. После френетично прихна. Щеше да се пръсне от смях. — „Вижте какво слънчице!“ — повтори насмешливо, докато излизаше от стаята. Ужасени, възрастните мълчаха.

Риголето

На военния парад по случай годишнината от независимостта за първи път пред публика манифестира подразделение на атомните сили.

Беше ясен, но сив февруарски ден и равномерна светлина се спускаше над масивните прашасали сгради по булеварда, от които се развяваха знамена. Там, където се намирах, преминаването на внушителните танкове, които предшестваха колоната с оглушителен грохот по каменната настилка, не въодушеви тълпата както обикновено. Малко и вяли ръкопляскания се чуха при появата на великолепните машини, настръхнали от дула, и красавците танкисти, които се подаваха от отвора на куполите с шлемовете си от кожа и стомана. Всички погледи бяха насочени към площада на Народното събрание, откъдето почваше процесията, в очакване на новото й попълнение.

Около три четвърти час продължи изнизването на танковете и накрая главите на зрителите вече кънтяха от тях. Най-сетне последният мастодонт се отдалечи с ужасното си громолене и булевардът опустя. Последва тишина, само по балконите знамената се диплеха на вятъра.

Защо никой не маршируваше? Дори тътенът на танковете отшумя в далечината сред смътни отзвуци от фанфари, а празната улица чакаше ли, чакаше. Да не бяха отменили добавката към парада?

Но ето, от дъното съвсем безшумно се зададе нещо. После второ, трето и много други, дълга редица. Всяко имаше четири гумени колела, но не беше точно нито автомобил, нито камионетка, нито танк, нито каквото и да е друго познато превозно средство. Приличаха по-скоро на странни колички — видът им беше необичаен и изглеждаха някак несъстоятелно.

Понеже стоях на един от първите редове, успях добре да ги разгледам. Имаше такива с вид на тръба, на котел, на полева кухня, на ковчег — това горе-долу им бяха формите. Бяха лишени от сериозни габарити, изразителност и дори от онази външна солидност, която често облагородява и най-неугледните машини. Металните им обшивки изглеждаха като скалъпени надве-натри и помня, че явно чукнатата странична вратичка на една от тях не се затваряше и през цялото време хлопаше с ламаринено дрънчане. Цветът им беше жълтеникав на причудливи зелени рисунки, напомнящи папрат, несъмнено с маскировъчно предназначение. Обслужващите ги седяха по двойки, най-често хлътнали в задната част на возилата, и се виждаха само от кръста нагоре. Униформите, каските и оръжията им бяха обикновени — автоматична пушка от модела, който беше на въоръжение в момента, очевидно носена с декоративна цел (както при конните части, които до неотдавна можеха да се видят въоръжени със саби и копия).

Две неща веднага произведоха огромно впечатление: абсолютната тишина, в която се придвижваха машините, явно тласкани от неведома енергия, и най-вече — външният вид на седящите в тях военни. Те не бяха пращящи от здраве атлетични младежи, като онези в танковете, нямаха слънчев загар, не се усмихваха от наивно самохвалство, нито изглеждаха сковани от строг казармен етикет. Повечето от тях бяха хилави, странни подобия на студенти по философия с високи чела и големи носове, всички със слушалки на радисти, мнозина с предпазни очила. И поведението им не издаваше самочувствие на военни. По лицата им се четеше примирено безпокойство. Онези, които не се занимаваха с маневрите на своята машина, се озъртаха с неуверено, вяло изражение. Единствено водачите на едни плоски фургони с кутиест вид донякъде отговаряха на очакванията: прозрачен щит с фуниевидна форма, широк и отворен отгоре, обгръщаше главите им и ги превръщаше в смущаващо подобие на чудовищни маски.

Помня един гърбушко, вероятно офицер, седеше малко по-нависоко от другите, на втората или третата кола. Без да го е грижа за тълпата, той не спираше да се обръща назад, за да държи под око колоната, сякаш се бои някой да не изостане. „Дерзай, Риголето!“^[31] — извикаха горе от балконите. Мъжът погледна нататък и с насилена усмивка помаха с ръка.

Именно крайната простота на апарата, съчетана със съзнанието за адската разрушителна сила, концентрирана в тези тенекии, бе нещото, което вся смут. Ако механизмите бяха грандиозни, може би нямаше да предизвикат такова мрачно и властно впечатление. Което обяснява почти тревожното очакване на навалицата. Не се чу нито едно изръкопляскване, нито едно приветствие.

Във всеобщата тишина ми се стори, как да кажа, че някакво тихо ритмично скрибуцане се донася откъм мистериозните колички. Приличаше на цвъртежа на прелетни птици, но не беше птичи шум. Отначало съвсем тъничко, сетне все по-доловимо, но в един и същи ритъм.

Наблюдавах гърбавия офицер. Видях, че си смъква радистките слушалки и оживено се съвещава със своя седнал по-ниско другар. И на борда на други колички забелязах признаци на нервност, сякаш се случваше нещо нередно.

Точно тогава шест-седем кучета от околните кооперации залаяха едновременно. Тъй като первазите бяха отрупани със зяпачи и почти всички прозорци стояха широко отворени, животинската врява шумно преля на улицата. Какво им имаше на глупавите животни? Кого викаха на помощ така разпалено? Гърбушкото се размърда нетърпеливо.

В този момент с крайчеца на окото си зърнах нещо тъмно да се стрелва зад гърба ми. Обърнах се и зърнах три-четири плъха да се измъкват изпод капака на една изба на нивото на тротоара и да припват презглава.

Възрастният мъж до мен вдигна ръка с показалец, насочен към небето. И видяхме, че над атомните машини посред пътя право нагоре се издигат странни стълбове от червеникав прах, подобни на фуниите на торнадата, но застинали, отвесни, незавихрени. В рамките на броени секунди те добиха геометрична форма и по-голяма плътност. Трудно е да се опишат: представете си дима във вътрешността на някой висок фабричен комин, само че без комина.

Сега плашещите кули от гъст прах като призраци се възвисяваха на по трийсетина метра над покривите на околните сгради и от върха на едната видяхме към всички останали да се простират мостове от същата мъглява материя с ръждив цвят. Така се оформи скеле от гигантски неподвижни сенки, което продължаваше докъдето око стигаше по линията на конвоя. А затворените вкъщи кучета лаеха ли, лаеха. Какво ставаше? Манифестацията спря, гърбушкото слезе от своето возило и бежешком обходи следващите го коли, крещейки сложни заповеди, които звучаха на чужд език.

Със зле прикривана тревога военните се засуетиха около апаратите си.

Гигантски минарета от мъгла или прах (несъмнено излъчвани от атомните коли) със зловещо прецизни очертания надвиснаха над събраните хора. Капакът на избата блъвна нов талаз плъхове, които лудешки се разбягаха. Как така проклетите сгърчила не се полюшваха на вятъра като знамената?

Макар и неспокойна, тълпата все още мълчеше. Изведнъж отсреща, на третия етаж, се отвори прозорец и в рамката му се появи разрошена млада жена. Спря за миг да огледа прехласната върхарите от необяснима мъгла и въздушните мостове, които ги съединяваха. Зарови ужасена ръце в косите си и от гърлото й излетя отчаян писък:

— Боже! О, Боже!

Какъв глас! Помъчих се да запазя присъствие на духа и се изтеглих назад. С последния си поглед мернах трескавото щуране на военните покрай апаратите, сякаш вече не бяха в състояние да ги овладеят (по-късно узнах, че макар и бледи и непредставителни, те също са били истински войници). С колко ли време разполагах? Отначало тръгнах с енергична крачка, като внимавах да не се набивам на очи, бързо, все по-бързо, докато не се измъкнах от множеството и не поех по една странична улица.

Чувах зад гърба си тътена на тълпата, най-сетне окончателно изплашена, под напора на паниката. На около триста метра по-нататък си събрах душата и се обърнах да погледна: над дивото черно гъмжило от бягащи хора кулите от червеникава сянка сега се поклащаха, а мостовете помежду им бавно се огъваха — човек би рекъл, че с мъчително усилие. Но кошмарното им движение се ускоряваше все повече и повече, докато не стана диво. Тогава мрачен, свиреп вик се надигна сред къщите.

И се случи онова, което всички знаем.

Завистливият музикант

Композиторът Аугусто Горджа, рядко завистлив човек, който се намираше в апогея на славата и на жизнения си възход, се разхождаше една вечер сам из квартала, когато чу от една голяма жилищна кооперация да се донася звук на пиано.

Аугусто Горджа спря. Музиката беше модерна, но различна от онази, която той или неговите колеги правеха — такава никога не беше чувал. Дори не можеше веднага да се каже дали е сериозна, или развлекателна: макар с някаква обща тривиалност да напомняше на поп песните, тя съдържаше и горчиво презрение, и сякаш се подиграваше, при все че на заден фон личеше страстна вяра. Но Горджа бе поразен най-вече от изразните й средства — език, свободен от старите хармонични закони, често креслив и арогантен, който същевременно обаче постигаше възможно най-пълна яснота. Освен това се отличаваше с красив устрем, с младежка лекота, без помен от напрежение. Но скоро пианото млъкна и Горджа напразно продължи да се мотае по улицата с надеждата да подслуша още нещо.

„Кой знае, сигурно е от Щатите — реши той. — Те там в музиката какви ли не дяволски комбинации забъркват.“ И пое към къщи. Но и вечерта, и през целия следващ ден нещо му глождеше душата. Както когато на лов в гората човек се блъсне в скала или в дънер на дърво и в бързината не обърне внимание, но после, през нощта, удареното го заболява, а той не помни къде и кога се е случило. Отне му повече от седмица, преди тази рана да заздравее.

Малко по-нататък, един следобед Горджа се прибра към шест и щом отключи входната врата, чу радиото, пуснато в хола. С вещината на експерт мигновено разпозна звука — този път музиката бе оркестрова, вече не само пиано, и все пак беше същото парче, дочуто оная вечер, същата атлетична и превъзходна акцентуация, същата чудновата ритмическа периодичност с направо наглото надмощие на мотива, който приличаше на галопа на жребец, нетърпелив да стигне до своята крайна цел.

Горджа още не беше затворил вратата зад гърба си, когато музиката спря. И от хола с необичайна припряност се приближиха стъпките на жена му.

— Здравей, скъпи — каза, — не знаех, че ще се върнеш толкова рано.

Защо лицето й бе толкова смутено? Нима имаше нещо за криене?

— Какво става? — попита слисан.

— В какъв смисъл? Какво да става? — Мария веднага се взе в ръце.

— Не знам. Поздрави ме някак си… Я кажи, какво вървеше по радиото?

— Ти ако мислиш, че съм го слушала…

— Тогава защо го изключи в мига, в който влязох?

— Това разпит ли е? — разсмя се тя. — Щом толкова настояваш: изключих го, като станах да те посрещна. Бях го забравила включено, а аз си седях в моята стая.

— Предаваха музика — каза Горджа умислено, — една странна музика… — и се насочи към хола.

— Човече мили, все музика ти е в главата… от сутрин до вечер музика… вечно не е достатъчно. Остави го на мира това радио! — каза тя, като видя, че той се кани пак да го включи.

Горджа се обърна и я изгледа: тя нервничеше, сякаш от нещо се боеше. Напук завъртя копчето, ска̀лата светна, от апарата се чу обичайното пращене, после глас:

— … рая на нашето предаване за камерна музика. Следващият концерт с любезното съдействие на фирма Тремел…

— Сега доволен ли си? — попита Мария с видимо облекчение.

Същия ден, след вечеря, Горджа излезе с приятеля си Джакомели и си купи вестник с програмата на радиото, за да провери какво са излъчвали през деня. „16:45 часа̀ — беше написано — концерт камерна музика с диригент маестро Серджо Анфоси. Композиции от Кунц, Майсен, Рибенц, Роси, Стравински и Хиндемит.“ Не, музиката, която беше чул, със сигурност не беше на Стравински. Имената във вестника бяха по азбучен ред, но последователността на произведенията в самия концерт най-вероятно бе различна. Не и Хиндемит, нито Майсен — Горджа ги познаваше твърде добре. Да не би Рибенц? Не. Макс Рибенц, някогашен негов съкурсник в консерваторията, си беше опитал силите преди десетина години с една мащабна полифонична кантата, честна, но безлична творба по правилата, след което бе спрял да композира и след дълго мълчание едва напоследък беше изплувал отново — успя да пробута в Държавния театър една творба, чиято премиера трябваше да се състои тези дни, и ако се съдеше по отдавнашния прецедент, можеше да се предвиди какво ще представлява. Значи и Рибенц не беше. Оставаха Кунц и Роси. Но кои бяха те? Горджа никога не беше чувал да ги споменават.

— Какво търсиш? — попита го Джакомели, като го видя така съсредоточен.

— Нищо. Днес по радиото чух една музика. Ще ми се да разбера чия е. Странна музика. Но тук не става ясно.

— Какъв тип музика?

— Трудно ми е да ти кажа, това е проблемът. Бих рекъл… ужасно невъзпитана.

— Хайде, хайде, не я мисли — шеговито каза Джакомели, комуто беше известно колко честолюбив е Горджа. — Прекрасно знаеш, че още не се е родил оня композитор, дето ще те измести.

— Напротив — отвърна Горджа, като усети иронията, — само бих се радвал. Надявах се, че някой най-сетне… — (Досадна мисъл се завъртя в ума му.) — Впрочем не е ли утре генералната репетиция на Рибенц?

Джакомели не отговори веднага.

— Не, не — каза сетне с безразличие. — Май са я отложили.

— Ти ще ходиш ли?

— Ами няма, да ти кажа — рече Джакомели. — Ще ми дойде нагорно.

От тази реплика настроението на Горджа се пооправи.

— Горкият Рибенц — възкликна. — Горкият стар Рибенц, аз пък се радвам за него. Поне това признание… Така де, защо не!…

Същата вечер вкъщи Горджа вяло дрънкаше нещо на пианото, когато изведнъж му се счу, че някой оживено приказва от другата страна на затворената врата. Изпълнен с подозрение се приближи да чуе.

Оттатък, в хола, жена му и Джакомели полугласно се съвещаваха. Джакомели каза:

— Но той рано или късно ще научи.

— Колкото по-късно, толкова по-добре — отвърна Мария. — Сега-засега не бива нищо да подозира.

— Не бива, така е… Но вестниците? Не можеш да му попречиш да чете вестници — тук Горджа с размах отвори вратата.

Като крадци, сва̀рени на местопрестъплението, двамата подскочиха на местата си и пребледняха.

— Е? — попита Горджа. — Кой не бива да чете вестници?

— Ами, ами… — отвърна Джакомели — разказвах за един мой братовчед, който го арестуваха за кражба… Та неговият баща, чичо ми, още не знае какво се е случило.

Горджа въздъхна облекчен. Слава Богу. Даже го досрамя за това възгрубичко нахлуване. Как можеше да си трови живота с подозрения! Ала после, докато Джакомели се обясняваше, неопределеното чувство за нещо нередно се върна: а дали тази история с братовчеда изобщо бе истина? Беше ли възможно Джакомели да я измисля в момента? Иначе за какво е цялото шушу-мушу?

Беше нащрек, досущ като болник, от когото лекари и близки крият окончателната присъда — той надушва измамата, но другите са много по-изобретателни от него и така залъгват любопитството му, че ако не да го успокоят напълно, поне да му спестят кошмарната истина.

И вън от къщи му се струваше, че улавя подозрителни симптоми: например как колегите му от време на време многозначително се споглеждат или как иначе нетърпимо бъбриви познати онемяват, когато той се появи, и мънкат смутено, като ги заговори.

Горджа все още пазеше самообладание и се чудеше дали тази негова мнителност не е признак на неврастения — има такива мъже, на които колкото повече остаряват, толкова повече врагове им се привиждат. Че от какво имаше да се страхува той? Беше известен, почитан, икономически независим. Театри и концертни дружества се надпреварваха за неговите композиции. Здравето му бе цветущо. Нищо лошо не беше сторил никому. Тогава? Що за угроза можеше да е надвиснала над главата му?

Да, но здравомислието не му помагаше. На следващия ден след вечеря тревожността го завладя отново. Часът беше почти десет. Както прелистваше вестника, зърна, че новата творба на Рибенц се представя същата вечер.

Какво? Джакомели не каза ли, че генералната репетиция е отложена? Как така никой нищо не му бе споменал и не го беше поканил да вземе участие по някакъв начин? И защо управата на театъра не му беше пратила обичайната покана?

— Мария, Мария — извика с разтуптяно сърце. — Ти знаеше ли, че предпремиерата на Рибенц тече в момента?

Мария дотича притеснена.

— Аз ли, аз ли? Да, но мислех…

— Какво си мислила?… А покана? Как е възможно да не са ми пратили покана?

— О, пратиха, как да не са. Не видя ли плика? Бях ти го сложила на нощното шкафче.

— Но защо не си ми казала?

— Ами не знаех, че те вълнува… Ти нали разправяше, че кракът ти няма да стъпи… „Не на мене тези“ и така нататък… пък и право да си кажа, просто ми излетя от ума…

Горджа не беше на себе си.

— Не разбирам… не разбирам — повтаряше, — а е десет и пет… вече по никой начин няма да стигна навреме… ах, този идиот Джакомели…

Подозрението, което не му даваше мира от известно време, най-сетне кристализира в цялата си яснота: произведението на Рибенц, по причина, за която той нямаше и най-бегла представа, сигурно съдържаше нещо възмутително. Отново погледна вестника, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— О, ама те го предават и по радиото… Непременно искам да го чуя.

Мария се обади покрусено:

— Аугусто, съжалявам, но радиото не работи…

— Не работи ли? И от кога?

— От днес следобеда. В пет понечих да го включа, но вътре нещо прещрака и край, нито звук, сигурно е изгоряла някоя лампа.

— Точно днес ли? Вие всички сте се наговорили, за да…

— Ама кой се е наговарял? — на Мария малко й оставаше да заплаче. — Аз какво съм виновна?

— Добре, излизам. Все ще се намери някое радио някъде…

— Не. Аугусто… вали… а си хремав… късно стана… ще имаш колкото си щеш време да я чуеш тази проклета композиция и по-нататък.

Но Горджа грабна шапката си и изхвърча.

Защура се по улиците, докато не го привлякоха белите светлини на едно кафене. Посетителите бяха малко. Но в дъното, в чаеното салонче, се виждаше скупчена малка групичка. И се донасяше музика. Странно, помисли си Горджа. Такъв интерес към радиото можеше да се види само в неделя, когато предаваха мачове.

После го обзе съмнението: да не би да слушат Рибенцовия концерт? Абсурд. Сред хората, които неподвижно попиваха музиката, имаше някакви типове отвъд всяко подозрение: двама младежи с пуловери например, леко момиче, келнер с бяло сако.

Непонятен порив тласкаше Горджа, сякаш от много дни, дори от месеци и от години е знаел, че ще се окаже там, в това, не друго заведение, точно в този час. И докато се приближаваше и музиката постепенно се избистряше в ритъма и нотите си, сърцето му се сви.

Тази музика бе съвършено нова за него, но в същото време вече се намираше вдълбана в мозъка му, като язва. Странната музика, която беше чул на улицата, а по-късно същата вечер — и у дома си. Но сега звучеше още по-волно и гордо, още по-могъща в необузданата си простота. Не можеха да й устоят дори невежите, монтьорите, женичките, сервитьорите. Пленени и обезоръжени, те стояха със зяпнали уста. Гений! Геният се наричаше Рибенц и приятелите и съпругата му бяха опитали всичко възможно Горджа нищо да не узнае, защото го съжаляваха. Геният, когото човечеството очакваше от най-малко половин век, не беше той, Горджа, а друг, негов връстник, досега неизвестен и презрян. Колко противна му беше тази музика, колко хубаво щеше да я разобличи, да покаже фалша й, да я направи за смях и срам.

Ала тя пореше талазите на тишината като победоносна армада и скоро щеше да завладее света.

Някакъв келнер го улови за ръката.

— Извинете, господине, да не ви е лошо?

Защото Горджа се олюляваше.

— Не, не, благодаря — и без нищо да си поръча, излезе отчаян под дъжда. — Боже, Боже, Боже! — зашепна сам на себе си, уверен, че за него това е краят на всяка радост. Дори не можеше, за облекчение, наистина да посвети мъката си на Бог, защото от такива мъки Бог негодува.

Зимна нощ във Филаделфия

В началото на юли 1945 г. планинският водач Габриеле Франческини, излязъл сам във Вал Канали, високо разположена в Доломитите долина край Сан Мартино ди Кастроца, за да разучи нов маршрут по стената на Чима дел Коро, забеляза на стотина метра от основата на канарите нещо бяло да виси от една издатина. Като се вгледа, схвана, че това е парашут и си спомни, че през януари една американска „летяща крепост“ на връщане от Австрия бе паднала по тези места — седем-осем човека от екипажа се приземиха невредими край Гозалдо. Други двама, отнесени от вятъра, бяха забелязани да се спускат зад зъберите около върха Крода Гранде и оттогава — ни вест, ни кост от тях.

Под издатината се виждаха бели въжета, а закачено на тях се полюшваше нещо малко и черно. Чантичка със запаси от първа необходимост? Или трупът на самия авиатор, докаран до това състояние от слънцето, гарваните и бурите? В тази си част стената беше изключително стръмна, но не особено трудна, от „трета степен“, да речем. Скоро Франческини стигна до мястото, установи, че черното нещо са преплетените ремъци, които са държали летеца, както и че са решително прерязани с нож. Смъкна парашута. На една малка тераса по-долу съзря яркочервен предмет — гумена спасителна жилетка с два чудати метални лоста. Раздвижи единия и жилетката със свистене в миг се изпълни с въздух. Върху нея пишеше л-т Ф. П. Мълър, Филаделфия (Пенсилвания). Още малко по-надолу Франческини откри пълнителя на пистолет без нито един патрон, а в зева между скалата и снега, който изпълваше дълбоката пукнатина, фланелен шал във военнозелен цвят. Както и къс щик със счупен връх. От човека нямаше и помен.

(Първи се хвърли Франклин Джи Гогър; той — веднага след него. А останалите? Белият купол над главата му се разтвори, а другите още не скачаха. Гогър беше на има-няма петдесет метра по-надолу. Тътенът на двигателите глъхнеше в ушите, имаше чувството, че се е бухнал в памук.

Забеляза, че колкото по-ниско се спускат, толкова повече вятърът го тласка вън от долината, към снежните планини. Докъдето му стигаше погледът — все те: настръхнали от странни зъбери, нацепени на сенчести каньони, а в дъното им — синкави преспи.

„Гогър, Гогър!“ — извика, но изведнъж между него и другаря му се издигна висока стена и се понесе насреща му. Стръмна скала, жълто-сива. И шеметно го връхлетя. Той протегна ръце, за да смекчи сблъсъка.)

Като слезе от планината, Франческини съобщи в най-близкия американски щаб. Качи се отново горе дванайсет дни по-късно; снегът междувременно доста се беше стопил. Търси дълго и безплодно. Тъкмо понечи да се връща, когато от дясната страна на тясната клисура видя мъртвецът да се подава наполовина над снега. Беше почти непокътнат, само очните му ябълки ги нямаше, а на темето му зееше ужасна рана — кръгъл кратер колкото паница. Младеж на около двайсет и четири, тъмнокос, снажен. Наоколо му вече кръжаха мухи.

(Заби се в скалата, но ударът не бе толкова страшен, колкото си го представяше. Не успя да се хване; тялото му отскочи и пак увисна. Само че неподвижно. Парашутът се беше закачил на някаква издатина. И той се клатушкаше от нея над бездната.

Наоколо — абсурдни канари, силно проядени и ужасно стари — не беше ясно как изобщо пазеха равновесие. Слънцето ги огряваше. Погледна дъното на клисурата (от високо изглеждаше почти плоско), тази бяла, гладка и приветлива писта. Хрумна му, че сигурно е смешен така — окачен като кукла на конци. Точно насреща му едно криво каменно стърчило с очертанията на монах го наблюдаваше безучастно.

Тишината беше нетърпима. Свали каската си с надеждата да чуе човешки звук, макар и отдалеч. Нищо. Нито вопъл, нито изстрел, камбанен звън, камионен рев. Изкрещя с все сила: „Гогър! Гогър!“ „Гогър, Гогъргогър! Гог!… Гог!“ — отвърна ехото, хладно, математически, сякаш казваше: „Само ние сме тук, скалите, няма смисъл да викаш.“)

След като уведоми американския щаб, десетина човека под командването на един лейтенант придружиха Франческини. Несвикнали с планината, те едвам се добраха до мястото. Водачът и офицерът се разбираха на някакво не особено успешно подобие на френски. Сложиха трупа в чувал и се заспускаха по стръмната, пълна със сняг пукнатина. На едно място скален обрив прекъсваше клисурата и по заповед на лейтенанта спряха за малко. Франческини се възползва, за да огледа „своята“ стена за една пътека, която си беше наумил. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна движение. Чувалът с останките се носеше на подскоци надолу по камъните. Франческини се обърна към лейтенанта, но той остана невъзмутим.

(На метър и половина под краката му вървеше къс корниз, тук-таме с по някоя преспичка. Нямаше друг избор, освен да се пробва. Сряза ремъците, които го държаха. Хванат на въжетата се отпусна надолу, докато не напипа твърдината с крака. Стъпи на плоското.

Но под него стената се спускаше почти отвесно. Надникна и не видя къде свършва. Планините! Никога не ги беше разглеждал отблизо — тези бяха чужди, прекалено красиви, целите сбъркани. Как ги мразеше. И все пак, налагаше се да се измъкне от тях. Де да можеше да си ползва въжетата от парашута. Висяха над главата му, как да се покатери да ги улови?

Светлината помръкна рязко — слънцето залязваше — и го изплаши. Студено беше. "Ехоо! " — извика с някаква ярост. „Еоеоеооо!“ — отвърнаха седем-осем пъти планините и от другата страна на долината. Тогава го обзе надежда. Извади револвера си, протегна високо ръка, сякаш така щяха да го чуят по-добре, и изстреля на равни интервали един след друг всичките си патрони. Ехото повтори гърмежите. Тишина.

Никога не беше виждал нещо толкова неподвижно, колкото планините — дори къщите не бяха способни да стоят чак тъй застинали. Летателният му костюм не беше достатъчен, младежът взе да се тупа по ръцете, за да се сгрее. Опита с цигара, не му стана по-добре. Кога ще се размърдат и ще дойдат да го пленят тези немски свини?)

Откриха тялото в подножието на стената. При падането се беше изхлузило от чувала. Прибраха го криво-ляво. С помощта на два колана от панталони Франческини го изтегли дотам, където снегът свършваше. Тук трупът бе положен на носилка. И пак си дадоха почивка.

(Едва когато слънцето угасна и на последния връх и нощта се изсипа на талази в пропастите, летецът осъзна, че е сам. Хората, градовете, огънят, топлите легла, плажовете, момичетата бяха станали нелепи истории от друг свят.

Изяде малкото, с което разполагаше, на едри глътки погълна джина от една манерчица. Не, няма съмнение: на заранта все някой щеше да дойде. Сгуши се на корниза. Опита отново да вика, но сега, когато вече почти нищо не се виждаше, отзвуците го подразниха. Алкохолът, умората, младостта — скоро задряма.)

Лейтенантът помоли Франческини да слезе до мандра Канали: оттам може ли да изпратят муле, а те междувременно щели да продължат полека да смъкват трупа надолу. Франческини тръгна, но след малко чу гласове зад гърба си. Американците — спускаха се тичешком, без носилката.

— Какво стана с мъртвия? — попита Франческини.

— Оставихме го ей там, зад скалата.

— Ама кога ще го приберете?

— Когато олекне — отвърна лейтенантът.

(Пробуди се и пред очите му се ширна Филаделфия. Неговият град, Боже мили!

Не беше съвсем каквато я помнеше, но нямаше начин да греши. Виждаше в нощта фасадите на небостъргачите да проблясват на лунната светлина, а от другата страна черните им ръбове стремително да се спускат към улиците; виждаше белите платна — защо чак толкова бели?; виждаше площадите и паметниците, куполите и рекламите, закрепени на чудати подпори по покривите, на фона на звездното небе. Да, там, долу, зад стената на Дъчин инкорпорейшън, отвъд гъсталака от комини, бе неговият дом! Дали всички спяха?

Защо нямаше дори една запалена лампа? Нито една лампа, нито един осветен прозорец, нито едно кратко припламване на запалка? А улиците бяха толкова безлюдни и по снежнобелите кръстовища не минаваше дори една кола. Ту тук, ту там, високо, като синкави кварцови пластини, искрят остъклените висящи градини на милиардерите. Но и горе всичко тъне в плашещ сън.

Филаделфия е мъртва. Мистериозен катаклизъм й е причинил това — спрени турбини, асансьори, заседнали по средата на пътя си към шеметни железобетонни висини, угаснали котли, стари квакери, застинали с неми телефонни слушалки в ръце. Студът боде с множество жила ботите, подплатени с нещавена кожа. Какъв е този глас, подобен на стаено дихание? Вятърът — влиза почти срамежливо сред колонадите и извлича от тях жален стон. Или е човек? От време на време сякаш се дочуват наслагващи се музики, цигулки и китари от най-отдалечените салони на околните здания. Върховете на покривите са посипани със сребрист прашец. Студът е острие, което го прерязва. А Бог, за когото толкова е чувал да се говори, къде е Бог? Това не е Филаделфия, по дяволите, това е последната гнусна дупка на тая земя.)

Така младши лейтенант Мълър остана сам, изложен на слънцето насред вторачените в него планини. Пастирите, които през лятото се качват дотам с овцете си, му събуха все още запазените кожени боти. След това, тъй като кошмарната воня не се търпеше, изгориха лешта. Американците се отбиха след три месеца, за да приберат костите.

(Съмва се, но каква полза? Нощта така се е просмукала в плътта му, че и хиляда лета не могат да го сгреят, младши лейтенант Мълър се е превърнал в унесен робот. Върховете, отвесните каменни стени, провисналите скални балдахини още спят. Никой няма да дойде. Сега той преценява разстоянието под себе си. Прави всичко като по задължение, не по собствена воля. Събува си авиаторските ботуши, вади късия щик, за да го забива в процепите между скалите и така да се задържа. Избира една широка пукнатина, която се спуска фуниевидно надолу. Може да се вклини в нея. С убийствена неохота опитва да го направи, помага си с ръце. Но тези ръце са като чужди, толкова безчувствени са станали. Завира се във вдлъбнатината. Плъзга се надолу сантиметър по сантиметър. За миг вижда как един изтънял скален крайчец, надвиснал на невъобразима височина, лумва от слънцето.

Колко ли е дълбока пропастта? Под десния му крак онова, на което е отпуснал тежестта си, се отчупва. Чува изтрополяването на камъните, които се сриват надолу. Върхът на щика рови трескаво и без полза. Бавна и неумолима сила го събаря назад. Ето, стената се снижава пред него, сякаш става хоризонтална. Свободен! Смехът му пробягва по три, пет, десет канари, гротескно отеква и скоро угасва. Докато лети от скала на скала, щикът весело дрънчи. После всичко замръзва и притихва както по-рано.)

Сега на това място няма нищо. За да запази все пак някакъв спомен, там, където мъртвият бе оставен да лежи три месеца, стопанинът на хижа Тревизо е маркирал с червена боа няколко камъка в тревата с името Ф. П. Мълър и един кръст. А отдолу погрешка е изписал England. Може би защото Америка и Англия са еднакво отдалечени от тайнствените планини на Вал Канали, на милиарди километри разстояние, та е лесно човек да ги обърка.

Свлачище

Събуди го звънът на телефона. Главният редактор.

— Мятайте се на колата и тръгвайте — му каза. — Във Вале Ортика е станало голямо свлачище… Да, във Вале Ортика, край Горо… Цяло село е затрупано, сигурно има загинали… Впрочем това вие ще кажете. Не губете време. И умната!

За първи път му поверяваха важен репортаж и поетата отговорност го смути. Но като си направи сметка на времето, с което разполагаше, се успокои. Пътят беше около двеста километра, за три часа щеше да стигне. Оставаше му цял следобед да разследва случая и да си напише материала. Просто е като фасул, помисли си, и лесно може да се изяви.

Замина в студената февруарска сутрин. Пътищата бяха почти безлюдни, удобни за бързо каране. Докато се опомни, и очертанията на хълмовете взеха да се приближават, а после — сред воали от омара — видя и снега по върховете.

Междувременно си мислеше за свлачището. Може би ставаше въпрос за истинско бедствие със стотици жертви — тогава щеше да се наложи да пише на две колони в течение на поне два-три последователни дни (мъката на толкова много хора не го натъжи, нищо че по душа не беше лош). Сетне му хрумна неприятната мисъл за конкуренцията, за колегите от другите вестници — представи си, че са вече на мястото, много по-чевръсти и оправни от него, и събират ценни новини. Взе тревожно да оглежда всички коли, които се носеха в неговата посока. Несъмнено отиваха към Горо заради свлачището. Като забележеше кола в края на правата пред себе си, често даваше газ, за да я настигне и да види кой е вътре; всеки път беше убеден, че ще зърне някой колега, но неизменно се оказваха непознати лица, повечето селски хора, разни с вид на арендатори и изкупчици, даже един свещеник. Изглеждаха отегчени и сънени, сякаш не придаваха на ужасното нещастие ни най-малко значение.

По някое време напусна асфалтовия път и зави наляво, в посока към Вале Ортика, по едно тясно и прашно шосе. Макар да беше вече късен предобед, нямаше белези за нищо извънредно — никакви военни части, линейки, камиони с помощи, каквито си беше представял. Всичко тънеше в зимна летаргия, само тук-таме някой селски дом пускаше димна струйка от комина.

Крайпътните камъни съобщаваха: Горо — 20 км, Горо — 19 км, Горо — 18 км, но никъде не се виждаше нито суматоха, нито тревога. Очите на Джовани напразно се взираха в отвесните склонове на планините, за да открият поражението, бялата рана на свлачището.

По пладне пристигна. Горо беше едно от онези странни селища, които се срещат из затънтените долини и сякаш изостават с поне столетие — свъсени и неприветливи, похлупени от невзрачни възвишения без гора през лятото или без сняг през зимата, където от немай-къде карат почивката си не повече от три-четири семейства.

Малкият главен мегдан в момента пустееше. Странно, си каза Джовани, възможно ли е след подобно бедствие всички да са избягали, или да са се заключили вкъщи? Освен, помисли, срутването да е станало в съседно село и всички сега да са там. Бледо слънце огряваше фасадата на хотел. Джовани слезе от колата, отвори стъклената врата и чу оживена гълчава, като от весела компания, събрана около масата.

И наистина — хотелиерът хапваше с многобройното си семейство. Клиенти през този сезон очевидно нямаше. Джовани се извини, представи се като журналист и се осведоми за свлачището.

— Свлачище ли? — попита хотелиерът, народен, сърдечен мъжага. — Тука няма свлачища… Но вие може би сте гладен, заповядайте, заповядайте. Седнете с нас, ако обичате. Трапезарията оттатък не я отопляваме.

Настоя Джовани да се нахрани с тях, а в това време, без да се съобразяват с госта, две петнайсетинагодишни момчета разсмиваха до сълзи сътрапезниците със семейни шеги. Хотелиерът много държеше Джовани да седне, уверяваше го, че трудно ще намери готов обяд другаде в долината през тоя сезон. Обаче той взе да се напряга: би обядвал, разбира се, но първо искаше да види свлачището, как така в Горо нищо не знаеха за него? Главният му беше дал съвсем ясни указания.

Понеже двамата не успяваха да се спогодят, хлапетата около масата започнаха да надават ухо.

— Свлачището ли? — обади се по някое време едно дете на около дванайсет, като схвана за какво става дума. — Ами да, да, по-нагоре е, в Сант’Елмо — развика се, доволно да покаже, че е по-информирано от татко си, — в Сант’Елмо е станало, Дългия вчера разправяше!

— Абе какво му знае на Дългия главата? — отвърна стопанинът. — Я млък. Много знае Дългия. Веднъж само се изсипа земята, когато той още беше малък, ама много по-надолу от Горо. Може би сте видели, господине, на десетина километра оттука, където пътят се…

— Ама честно бе, тате! — не се даваше момчето. — В Сант’Елмо е станало!

Щяха да продължат да спорят, ако Джовани не ги беше прекъснал:

— Добре, отивам до Сант’Елмо да проверя.

Стопанинът и челядта му го изпроводиха на площада и видимо се заинтригуваха от автомобила, скорошен модел, какъвто горе в планината не се бе мярвал друг път.

Някакви си четири километра деляха Горо от Сант’Елмо, но на Джовани му се сториха безкрайни. Пътят се катереше в стръмни и толкова тесни серпантини, че честичко се налагаше да дава заден. Клисурата ставаше все по-усойна и враждебна. Само далечният камбанен звън донякъде успокои Джовани.

Сант’Елмо беше по-малък и от Горо, по-занемарен и окаян. Часът беше едва един без петнайсет, но човек би рекъл, че скоро ще се мръкне — било заради плътната сянка на надвисналите планини, било заради неловкото усещане, което подобна запуснатост буди.

Джовани вече го гризеше безпокойство. Е, къде беше станало това свлачище? Нима главният го беше изстрелял така спешно, без да е сигурен в произшествието? Или е объркал името на мястото? Времето летеше и имаше опасност да не успее да си прати кореспонденцията във вестника.

Спря колата и помоли за упътване едно момче, което явно веднага се сети за какво става въпрос.

— Свлачището ли? Горе — отговори и махна към високото. — За двайсет минути и сте там. — А после, когато Джовани понечи да се върне в автомобила си, предупреди: — Няма да минете с колата, трябва пеша, дотам е само пътечка — и се съгласи да го заведе.

Излязоха от селцето и запъплиха по една разкаляна козя пътека през гребена на билото. Джовани с мъка следваше младежа и не можеше да си поеме дъх да зададе въпрос. Но какво от това? След малко щеше да види свлачището, материалът за вестника беше подсигурен и никой от колегите не го беше изпреварил. (И все пак странно, че наоколо не се виждаше жива душа — това навеждаше на извода, че жертви не е имало и помощ не е търсена. Най-много да е паднала някоя необитавана постройка.)

— Ето тук — каза най-сетне момчето, когато стигнаха до нещо като контрафорс. И посочи с пръст. Пред тях, на отсрещния склон на клисурата, наистина се виждаше гигантско изсипване на червеникава пръст. От върха на улея до дъното на долината, където се бяха струпали най-едрите скални отломки, имаше може би триста метра. Но не беше ясно как там въобще може да е съществувало селище или дори паланка. Освен това му се сториха съмнителни някакви растения, попълзели нагоре по канарите.

— Виждате ли моста, господине? — попита момчето и посочи останките от рухналия градеж на самото дъно на долината в хаоса от червени камънаци.

— Ама никой ли няма? — попита Джовани сащисан, че не вижда жив човек наоколо, колкото и да се оглежда. Пред него — само оголени скалисти ребра, стърчащи зъбери, влажно цъцрене на водни вадички, каменни дуварчета, заградили малки парчета обработена земя, навсякъде безрадостен ръждив цвят… Небето бавно се пълнеше с облаци.

Момчето го изгледа недоумяващо.

— Но откога е това? — настоя Джовани. — От поне няколко дни, нали?

— О, кой знае! — отвърна момчето. — Едни казват триста, други даже четиристотни години. Но и досега от време па време отново се откъртва по някое парче.

— Абе магаре! — ревна Джовани вбесен. — Сливи ли имаше в устата преди малко?

Бяха го завели на свлачище отпреди триста години, геологическата забележителност на Сант’Елмо, вероятно указана в туристическите пътеводители! А парчетиите от зидария на дъното на долината като нищо бяха руини от римски мост! Ама че тъпо недоразумение, а скоро ще се стъмни. Но къде тогава, къде е истинското свлачище?

Спусна се на бегом по козята пътека, следван от хлапето, полуразревано от страх, че ще си изтърве бакшиша. То страшно се разстрои: не разбираше защо се ядосва Джовани, та подтичваше жално след него и се надяваше да го умилостиви.

— Господинът търси свлачище! — казваше на всеки срещнат и правеше знак към Джовани. — Ама аз не знаех, аз мислех, че иска да види развалините на стария мост, а той друго търсел. Да знаеш някъде да е ставало свлачище? — питаше наред мъже и жени.

— Чакай, чакай! — най-сетне откликна на думите му една лелка, която се суетеше пред вратата на дома си. — Чакай да повикам мъж ми!

След малко, с шумно тракане на налъми, на прага се появи мъж към петдесетте, но вече съсухрен, с навъсена физиономия.

— О, да погледат са дошли! — развика се, като зърна Джовани. — Не стига, че всичко е тръгнало да се скапва, а и зяпачи са се навъдили! Ами да, да, заповядайте, погледнете! — крещеше той към журналиста, но беше ясно, че избликът му е насочен повече към ближния като цяло, отколкото към него конкретно.

Сграбчи Джовани за ръката и го помъкна по една пътека, подобна на предишната, затворена между два зида от неодялани камъни. Тъкмо тогава, докато си загърдваше палтото с лявата ръка (ставаше все по-студено), Джовани неволно хвърли поглед към часовника на китката си. Бе пет и четвърт, след малко щеше да падне нощта, а той продължаваше да не знае буквално нищичко за свлачището, дори къде е. Дано поне противният селяк го отведе където трябва!

— Доволен ли сте? Ей ви го на, гледайте си проклетото свлачище — рече по някое време селянинът, спря и с брадичка посочи, с ненавист и презрение, омразното нещо. Пред Джовани се откри нивичка от няколко ара, късче земя, в което нямаше да има съвършено нищо забележително, стига да не беше кацнало на склона на непристъпна планина, ръчно добито, отвоювано с мъка педя по педя и укрепено с дувар. Поне една трета от разчистеното място обаче бе засипана от разкаляна маса пръст и камъни. Явно дъждовете или прекалената за сезона влага, или Господ знае какво бе смъкнало върху нивицата малък участък от планината.

— Гледайте де, сега доволен ли сте? — пенеше се селянинът, всъщност възмутен не от Джовани, за чиито намерения нямаше представа, а от злополуката, която щеше да му коства месеци къртовски труд. И Джовани наистина смаяно се втренчи в свлачището — просто драскотина в планината, дреболия, нищо и никакво. И то не е, си рече отчаяно, станала е грешка. А времето си вървеше и преди да се е свечерило, той трябваше да се обади в редакцията.

Заряза селянина, втурна се обратно към мегданчето, където беше паркирал колата си, и нетърпеливо се обърна към тримата местни пройдохи, които му опипваха гумите:

— Къде ви е свлачището бе? — викаше, сякаш са му виновни. Планините се загръщаха в мрак.

В същия момент един върлинест и нелошо облечен тип се надигна от стъпалото на църковното стълбище, където седеше и пушеше, и тръгна към Джовани.

— На вас кой ви каза? Кой разнася такива работи? — осведоми се безцеремонно. — Кой говори за свлачища?

Питаше с двусмислен тон, с едва ли не заплашителен подтекст, сякаш му е неприятно дори да чува темата да се зачеква. И ненадейно на Джовани му хрумна утешителната мисъл, че сигурно има нещо гнило и престъпно в историята със свлачището. Ето защо всички се бяха наговорили да отклоняват търсенето му, ето защо властите не бяха уведомени и никой не се бе притекъл на мястото. О, де да можеше вместо обикновена хроника за природно бедствие, обречена на редовните клишета, съдбата да му бе отредила да разкрие някой заговор като по романите, още по-интригуващ именно там, горе, в това откъснато от света кътче!

— Свлачище! — додаде типът презрително, преди Джовани да успее да му отговори. — Не бях чувал по-голяма глупост! Ама и вас си ви бива, дето се връзвате! — заключи, загърби го и бавно се отдалечи.

Колкото и да го тресеше въодушевлението, Джовани не посмя да го последва.

— Какво искаше да каже този? — попита после единия от тримата местни, който не изглеждаше чак толкова заспал, колкото другите.

— Е — разсмя се младежът, — хайде пак същото! Ама аз съм гроб! Не ща главоболия! Грам не знам.

— Да не те е страх от оня бе? — заяде се един от двамата му другари. — Той като е мошеник, ти също ли ще си трайкаш, а? Свлачище ли? Разбира се, че има свлачище!

И обясни цялата работа на копнеещия най-сетне да узнае истината Джовани. Върлинестият тип имал два имота за продан, непосредствено оттатък Сант’Елмо, но там земята не държала, рано или късно стените щели да рухнат, даже вече се били напукали, и за да се поправят, щял да е нужен дълъг ремонт и голям харч. Отначало малцина знаели, но се разчуло и вече никой не искал да купува.

Ето защо типът държал да опровергае слуховете.

Това ли беше голямата мистерия? Унила планинска вечер сред ограничени, непонятни същества. Стъмваше се, духаше леден вятър. Хората, неясни сенки, се стапяха един след друг, вратите на къщурките се затваряха със скърцане; по едно време и тримата пройдохи се измориха да разглеждат автомобила и изчезнаха.

Няма смисъл повече да питам, си каза Джовани. Всеки ще ми дава различен отговор, както досега, всеки ще ме води на различно място, от което не става репортаж. (Явно всеки си има свлачище — на един скатът му се смъква в градината, на друг му се сляга торището, трети пък ще се сети за непрестанното ронене на някой престар сипей: всеки със своето си мизерно свлачище, което все не е онова, дето вълнува Джовани; онова, чудовищното, което да изкара на три колони във вестника и може би да се прослави.)

В необятната тишина се чу далечен камбанен звън, сетне всичко замлъкна. Джовани се върна в колата, запали двигателя, пусна фаровете и със свито сърце потегли обратно.

Жалко, си мислеше, кой знае как се стигна дотук. Новината за някакво незначително събитие — примерно нищожното срутване в нивата на избухливия селянин — странно как, по неведоми пътища, бе стигнала до града, след като постепенно се беше изкривявала до пълното си превръщане в трагедия. Подобни истории не бяха рядкост и в крайна сметка представляваха част от нормалния ход на живота. Само дето сега потърпевшият беше Джовани. Вярно, той нямаше вина, но се връщаше с празни ръце, което щеше да направи ужасно впечатление.

— Освен ако… — но се усмихна, като осъзна колко е нелепо. Автомобилът вече беше излязъл измежду къщите на Сант’Елмо и шосето с главозамайващи серпантини пропадаше в черните дълбини на долината. Не се виждаше жива душа. Колата слизаше с лек пукот на чакъл, двата лъча на фаровете опипваха наоколо и от време на време попадаха върху насрещното било, върху ниските облаци, неприветливите канари, мъртвите дерета. Колата се движеше бавно, сякаш задържана от някаква последна надежда.

Сетне двигателят замлъкна, поне така се стори на Джовани, и зад гърба му се чу, халюцинация може би, а може би и не, началото на едно огромно сриване, което сякаш разтърси земята. Сърцето му се изпълни с неизразимо вълнение, удивително подобно на радост.

Само това чакаха

Жега. След дългото пътуване на крак в коридора, Антонио и Ана пристигнаха изтощени в големия град, където трябваше да изкарат нощта. До следващата сутрин нямаше влакове, с които да продължат.

От гарата излязоха на нажежения площад. С едната ръка той носеше общото им куфарче, с другата подкрепяше Ана, която вече едвам се държеше на отеклите си от умора крака. Жега. Най-важното на първо време беше бързо да намерят хотел, в който да си починат.

Хотели в района на гарата имаше предостатъчно. И човек би рекъл, че са всичките празни, със спуснати щори, без дори една кола паркирана пред тях, с безлюдни фоайета. Харесаха си един скромен наглед. Казваше се Стригони.

Във вестибюла нямаше жива душа. Всичко спеше и не помръдваше. После забелязаха на рецепцията портиера, който дремеше, потънал в креслото си.

— Извинете — каза Антонио, без да повишава глас. Човекът с мъка отвори едно око, бавно се изправи и стана черен и много висок.

Преди Антонио да се обади отново, портиерът поклати глава — гледаше двойката, както се гледа враг. Посочи с показалец схемата на хотела върху плота пред себе си и съобщи:

— Всичко е заето. Съжалявам, но празно няма.

Звучеше, сякаш произнася с отегчение заклинание, повтаряно безспир от години.

Ив другите хотели нямаха място. Но и в тях фоайетата пустееха, никой не влизаше и не излизаше, нито се чуваше шум от хора откъм стълбищата. Повечето рецепционисти климаха потни и унили. И те сочеха схемата на стаите, за да докажат, че не им е останало нищо свободно, дори най-сбутаното килерче. И също като първия недоверчиво гледаха двойката.

Блуждаха така близо час по нетърпимо горещите улици и се изморяваха все повече и повече.

Най-накрая, на седмия или осмия рецепционист, който им отказа, Антонио попита дали поне не може да се изкъпят.

— Да се изкъпете? — рече онзи. — Търсите баня, така ли? Ами защо не идете в дневния хотел? Близко е, на две крачки — и ги упъти.

Отидоха. Ана вече само вървеше с изопнато лице и дума не обелваше, знак, че е бясна. Ето я голямата многоцветна табела на входа на дневния хотел и стълбището, което се спускаше към сутерена. И тук сякаш нямаше жива душа.

Но в мига, в който слязоха, загубиха ума и дума. Пред двете гишета с надпис „Баня“ се виеха дълги опашки, а хора, които явно вече си бяха купили билетче, чакаха насядали наоколо и си шушукаха.

Едното гише беше за мъжете, другото — за жените.

— Боже мой, не издържам вече — каза Ана.

А той:

— Спокойно, сега ще се освежим малко. А после, дай Боже, ще намерим и хотел.

И двамата се наредиха на съответните опашки.

Заради топлата па̀ра, която излизаше от коридора с баните, и в сутерена въздухът бе влажен и задушен. Междувременно Антонио забеляза, че седналите ги оглеждат, особено Ана — хвърлят поглед, след това си шушукат, но не злорадо, никой не се усмихваше.

Ана стигна първа. След около половин час на съседната опашка я видя да го изпреварва и постепенно да се приближава към гишето. Когато дойде нейният ред, девойката подаде банкнота от сто лири.

В същия момент Антонио се разсея от полугласното сдърпване между човека пред него и чиновника на гишето. Служителят нямаше дребни, а клиентът — само банкноти от по хиляда.

— Моля, отдръпнете се и пуснете следващите да минат…

Караха се съвсем тихо, сякаш се притесняваха да не ги чуят. Накрая мъжът отстъпи с мърморене и даде път на Антонио.

Едва тогава осъзна, че Ана също спори на съседното гише. Беше почервеняла и нервно ровеше в чантичката си.

— Да не изгуби парите? — попита той.

— Не, но ми искат документи, а не мога да си намеря личната карта!

— Ако обичате, господине — пошепна служителят, за да подкани Антонио. — Едно къпане?… Осемдесет.

— И документ, така ли?

Чиновникът се подсмихна неясно.

— Най-добре… — отговори и кой знае какво имаше предвид.

Антонио извади личната си карта, от която онзи заведе данните в един регистър.

През това време заради Ана опашката на жените се беше запънала и от нея започна да се надига тих ропот. Докато от гишето не долетя неприятен женски глас:

— Госпожице, ако нямате документи, се отместете, моля!…

— Но на мене ми е лошо, имам нужда… — настоя Ана и се помъчи да се усмихне, за да я умилостиви. — Тук има един господин, който ме познава и който има документи…

Служителката я отряза:

— Нямам време за губене… Ако обичате…

Антонио внимателно издърпа за ръката момичето встрани. А то загуби търпение:

— Що за отношение! — извика на касиерката. — Да не сме ви престъпници!

Високият й глас рязко наруши тишината. Всички я погледнаха изненадано, след което зашепнаха още по-оживено.

— И таз добра — каза Антонио. — А сега какво?

— Де да знам? — отвърна Ана и малко й оставаше да се разплаче. — Един душ не може да си вземе човек в този проклет град… Ти поне купи ли си билетче?

— Аз да… Дай да пробваме да влезеш ти вместо мене…

И отидоха при разпоредителката, която късаше билетите на входа на баните и с нисък глас извикваше всеки следващ номер, като му дойдеше редът.

— Моля ви — опита се Антонио да я размекне, — имам билет, но трябва да тръгвам… Не може ли да го ползва госпожицата?

— Да, разбира се — отвърна жената. — Само първо да мине през гише „Рекламации“ и да й го презаверят с документ…

— Вижте — намеси се Ана. — Бъдете така добра… изгубила съм си личната карта… пуснете ме да се изкъпя… лошо ми е… вижте ми глезените на какво станаха…

— Ама не мога, мойто момиче — отговори разпоредителката. — Ако случайно ме хванат, аз ще опера пешкира, повярвайте ми.

— Хайде да си ходим — каза Антонио, който също се изнерви. — Това не е хотел, а казарма.

Сега очите на всички присъстващи вече бяха впити в двойката и когато двамата младежи се отправиха към стълбището, за да се качат обратно вън, шепотът утихна за момент.

— О, хайде да седнем някъде, много ти се моля — изхленчи Ана. — Вече не издържам права… Гледай, градинка!

И наистина, улицата излизаше в началото на един парк, който отдалече изглеждаше почти пуст. Всъщност обаче пейките на сянка бяха заети до последната. Наложи се да седнат на една, частично затулена от голям клон. Веднага щом се настани, Ана си развърза гуменките. Отвсякъде наоколо звънтяха цикади, останалото беше прах и немара.

Сетне, на кръглата площадка на известно разстояние пред себе си, те зърнаха разлатото овално езерце на фонтан със самотна струя в средата. Макар и на припек, това бе единственото претъпкано място от целия парк. Жени, че и сериозни господа, седяха на ръба, повечето с ръце, потопени във водата, за да се разхладят, а във вътрешността на фонтана буйна, креслива сюрия полуголи хлапета си играеха на корабчета. Шляпаха из водата щастливи, пръскаха се, някое току цамбурваше по корем, с дрешките и всичко, без да обръща внимание на виковете на майка си.

Заради меките па̀ри, които се пластяха над града и може би идваха от гниещите оризища наоколо, слънцето междувременно помръкна. Но горещината сякаш се нагнети още повече.

— Виж… Водата! — неочаквано възкликна Ана. — Чакай малко…

Заряза гуменките си и преди дори Антонио да понечи да я спре, усмихната се впусна към фонтана, каза „Извинете“ на седящите на крайчеца му, пъргаво прекрачи и влезе във водата с леко повдигната пола.

— Ах, какво облекчение! — провикна се към Антонио, който веднага я беше последвал с куфарчето и обувките й.

От водата, където търсеха отмора, погледите на хората се вдигнаха изпитателно към красивото момиче. Тутакси сънените неподвижни глави се оживиха и започнаха напрегнати диалози. След това един уверен глас се вдигна над другите:

— Госпожице, излезте, моля, фонтанът е само за децата! — беше жена на около четирийсет години, тип домакиня, с енергична физиономия.

Но Ана беше толкова доволна, че е във водата. Сред детската гълчава изобщо не чу, че на нея говорят.

— Госпожице — повтори жената по-високо. — Забранено е влизането във фонтана. Той е само за децата. — Други жени с кимане одобриха думите й.

Ана се обърна изненадана, все още усмихната.

— За деца или не — отговори, — аз все пак малко ще се освежа, ако нямате нищо против.

Каза го мило, с нотка на церемониалност, която трябвате да прозвучи като закачка. След това тръгна към средата на фонтана, където водата ставаше по-дълбока.

Жена с лисича муцунка високо размаха ръце.

— Фонтанът е на децата — извика. — Ясно ли е? На децата.

Останалите също се обадиха:

— Вън от фонтана! Вън! Той е само за деца!

Дори и малките, които отначало не бяха обърнали внимание, зяпнаха момичето, което цапаше през водата сред тях, и прекъснаха игрите си, сякаш в очакване на нещо.

— Връщайте се! Забранено е! Вън!

Ана почти се беше добрала до струята, където децата бяха най-нагъсто. Водата стигаше до коленете й. При тези крясъци отново се обърна и кой знае как не забеляза, че за броени секунди лицата на жените наоколо са се преобразили: потни, червени, изкривени от злоба, с по една ненавистна бръчка в ъгълчетата на устата. Не забеляза, затова и не се изплаши.

— Уф! — отговори и махна с ръка да покаже нетърпението и досадата си.

Откъм ръба на фонтана Антонио с помирителен тон се опита да избегне спора.

— Ана, Ана, хайде идвай вече. Достатъчно се освежи.

Но тя усети, че Антонио се срамува от нея и е донякъде на страната на жените. В отговор заджапа във водата като момиченце.

— Да, да, ей сега! — не искаше да отстъпи пред тези вещици.

Шльоп. Нещо сиво прелетя над водата и на гърба на Ана цъфна тежко мръсно петно, което протече надолу по синия плат на цветенца. Кой го направи ли? Една от местните, висока и пищна хубавица, ненадейно беше загребала с ръка от дъното и бе извадила шепа тиня. След това я беше метнала.

Гръмнаха смях и викове.

— Вън! Вън от фонтана! Вън! — дочуха се и мъжки гласове.

Хората, допреди малко отнесени и отпуснати, живнаха. Каква радост — да унижат нахалната девойка, която, ако се съдеше по лицето и произношението й, явно беше и другоземка.

— Гадняри! — викна Ана, рязко се обърна и с кърпичка взе да се мъчи да се избърше. Но шегата се хареса. Втора шльопка я застигна по едното рамо, а трета по врата, в деколтето. Настана надпревара.

— Вън! Вън! — крещяха и ликуваха. Голям смях падна, когато голяма мека буца кал се размаза върху ухото на Ана и оплеска лицето й. Слънчевите й очила отхвръкнаха и потънаха във водата. Под обстрела момичето се опитваше да се предпази, задъхваше се и викаше нещо неразбираемо.

Тук Антонио се намеси и си проправи път. Но както се случва в моменти на неовладяна емоция, призивите му прозвучаха несвързано:

— Ако обичате — започна, — престанете! Какво ви е направила, ако обичате… Казвам ви, че… Слушайте… Съветвам ви… Ана, Ана, идвай веднага!

Антонио беше чужд, а тук всички говореха на диалект. Думите му прозвучаха странно, почти смешно. Досами него някакъв се разхили.

— Ако обичаме, а? Ако обичаме? — изимитира го той. Беше млад човек, към трийсетинагодишен, по потник, със сухата тарикатска физиономия на хулиган.

Устните на Антонио се разтрепериха.

— Е, какво? Какво? — попита. Същевременно с крайчеца на окото си мерна, че поредната жена вдига ръка и понечва да хвърли кал. С един скок я сграбчи за китката и я спря, а мръсната кашица се процеди между пръстите й.

— На жени ли бе? На жени ли се репчиш? — обади се младежът с потника. — Ти какво си, на тая приятелчето? — и се доближи. — Не си познал! — рече заплашително и предизвикателно замахна под носа на Антонио. За да го отблъсне, Антонио се опита да го удари с юмрук. Но опитът беше непохватен и само лизна рамото на онзи.

Младежът дори не се олюля. Смееше се, явно искрено развеселен, и заподскача с изнесен напред торс, както правят боксьорите, и замята пестници.

— На̀ ви, ако обичате!

Лявата му ръка се протегна. Съвсем бавно сякаш, без никаква сила. И все пак Антонио, кой знае защо, не успя да се отмести. Отначало почувства леко докосване откъм страната на черния дроб, като шеговито смушкване. Но веднага щом си пое въздух, почувства жестока болка да свива вътрешностите му: дълбока, тъмна, злотворна. Дъхът му секна.

— Ако обичате! Ако обичате! — продължи да го имитира нахиленият му противник. И стрелна другата си ръка. Юмрукът уж едва докачи Антонио. Но след миг той се преви одве и застена. После някъде дълбоко в него се надигна ужасно гадене. Пред очите си виждаше само неразбория от сенки. Заотстъпва към най-близкото дърво, за да се подпре. А като се окопити — бяха минали броени секунди, — край фонтана се случваше нещо ново.

Ана още не се беше измъкнала от центъра. Цялата сплескана в кал, с лице, изкривено в измъчена гримаса, ту се опитваше да се предпази с ръце, ту да плисне вода срещу онези, които я замерваха. Но се движеше тромаво, все едно изведнъж оборена от непреодолима умора. В момента се придържаше в средата на децата, явно убедена, че за да не уцелят тях, майките ще пощадят и нея.

— Антонио, Антонио! — викаше. — Виж на какво ме направиха! Боже, на какво ме направиха! — повтаряше машинално този вик, сякаш не беше способна да каже друго.

— Вън! Вън! Разкарай се! На̀ ти!… Вън!… Омаза ли се, а? Омаза ли се? Вън! Вън!… А ти, Нини, ела тука… Идвайте, деца! — крещяха жените. И децата наистина започнаха да се изнизват, а Ана оставаше все по-сама.

Сега вече, дори Ана да се решеше да излезе, нямаше да е толкова лесно. Дали щяха да я пуснат да мине? Нямаше ли да се настървят още повече? От околните дървета цикадите изведнъж затрещяха яростно и остро, много по-силно отпреди, като че ли през листата минаваше някакъв ужас. Почти в същия миг едно момче на осем-девет години, надъхано от крясъците, тръгна към Ана, вдигнало своята грубо издялана дървена лодчица. Като стигна до нея, без дума да обели, с всичка сила халоса с играчката крака на девойката. Килът, укрепен с тенекиена ивица, се вряза под коляното й със сухо изтракване.

Много неща се случват за минута или две, какво ли не успяват да свършат хората в такъв къс отрязък време, дори да е горещо и тежките изпарения от оризищата да гният над големия град и да правят живота непоносим. От гърлото на момичето се зададе крясък, но навън излезе само дъх без звук, някакво изшиптяване. В болката си тя мълниеносно сграбчи хлапето и го запокити в цял ръст във водата. За миг главата му изчезна под повърхността.

От края на басейна отекна животински рев, кошмарен за слушане.

— Тая ми убива детето! Убива ми детето! Помощ! Помощ!

Кой го беше грижа за летния зной? Току-що си бяха намерили първокласен предлог. Сега нищо не пречеше от дъното на душите да се вдигне тиня: гнусната мътилка от зло, която се наслоява с години и никой не забелязва, че носи в себе си. Трескаво оживление завладя жените. Онази с лисичата муцунка взе да подрипва и да се върти с безсмислено врякане: „Изрод! Изрод! Изрод!“

На двайсет-трийсет метра оттам Антонио още се задъхваше заради болката от едната страна, която отказваше да отшуми. Видя само части от сцената, не проумяваше. Но внезапно забеляза, че народът вече не говори както по-рано. Дотук наоколо се чуваше обичайният за града диалект, който той лесно разбираше. Сега устата необяснимо започнаха да набъбват и да фъфлят и от тях заизлизаха непознати думи с грапаво, безформено звучене. Сякаш откъм далечните подземия на града прокънтя гнусно черно ехо. Нима мерзкият глас на някогашните низини ненадейно бе оживял, натежал от злочинства? Беше се озовал сред чужди, в откъснат и необясним край, свиреп към него.

През това време врявата нарасна и хората запрескачаха парапета на фонтана и нахлуха във водата. Последва кратко стълпотворение, сетне всички излязоха от басейна. Първа се показа Ана, грубо повлечена от две-три жени, които я биеха. Беше цялата оцапана и разчорлена, а лицето й бе добило землист цвят и по него се четеше смъртна уплаха. Плачеше ли? Хлипаше ли? Пищеше ли? Крясъците заглушаваха гласа й, не ставаше ясно. От време на време се спъваше под ударите, но онези я теглеха, държаха ръцете й извити зад гърба. Къде я водеха?

Антонио наблюдаваше потресен. Наоколо — само озверели лица, безжалостни погледи, вперени в него. С разтуптяно сърце се втурна да търси някой пазач. Докато се отдалечаваше, го настигна нов взрив от викове: „В клетката!“ — му се стори, че крещяха. Но може да не беше доразбрал. Какво ли значеше това?

Не бе минал и двеста метра, когато зърна двама общински охранители да наближават, привлечени от суматохата, но без да бързат кой знае колко. Едвам успя да избърбори:

— Бързо, моля ви, убиват едно момиче! Хванаха я, помъкнаха я нанякъде!

Двамата го изгледаха с недоумение, като да не са разбрали, и дори не понечиха да ускорят крачка. Но тълпата от жени, задърпали Ана, се носеше насреща им. Момичето вече беше в дрипи, изглеждаше отъпяло.

— Мамо, мамо! — повтаряше непрекъснато. Блъскаха я напред като добиче.

Веднага след тях идваше друга група, в по-голямата си част от жени, понесли на ръце едно дете. Беше момченцето, което Ана хвърли във водата. Майка му го галеше по краката.

— Тонино, душице — нареждаше. — Съкровище мое! Тесс кънн дет отв ммммммм! — след първите й думи всичко се разпадна в невнятно бръщолевене. Останалите жени кимаха утвърдително, пляскаха с ръце, а някоя току притичваше напред, сякаш няма миг време за губене, и стоварваше юмруци върху Ана, като се опитваше да й причини възможно най-силна болка.

Какво още чакаха охранителите? С неуверени стъпки се отправиха към шествието и започнаха да правят странни жестове с ръце. Един гърбав човечец ги пресрещна.

— Хванахме я! — обясни задъхан. — Искаше ммгъхх нъ дтт гхх мммм ммм!

И неговите думи се размътиха до същото непроницаемо гъргорене. Охранителите пребледняха. Един от тях някак извинително погледна към Антонио. Но покрусеното изражение на младия човек явно го подсети за дълга му. Направи знак на другаря си, да му покаже, че е време. След което хвана за ръката една от жените.

— Момент! Момент! — нареди с неуверен глас.

Жената дори не се извърна. Някаква мрачна, могъща сила я влечеше заедно с другите. Неразгадаемите им фрази се преплитаха. Охранителят я пусна. Краката вдигаха облаци от прах, смесени с парливи зловонни дихания.

Натириха Ана до стария замък, който се издигаше в края на парка. Тук, закачена на подемния мост и държана от нещо като скрипец, висеше малка желязна клетка, използвана някога за позорно излагане на престъпниците. На фона на жълтеникавата стена приличаше на гигантски прилеп.

Тълпата се засуети отдолу и Ана изчезна, след което клетката се полюшна и на резки подскоци се заспуска над сборището. Виковете станаха тържествуващи. След няколко минути дебелите въжета се изопнаха и клетката потегли нагоре с човек вътре: човек в синьо, на колене, разтърсван от ридания, с вкопчени в решетките пръсти. И сто ръце се протягаха нататък, и неясни предмети летяха към тази мишена.

Ала когато се вдигна на около метър над скупчените глави, овехтелият кран проскърца и поддаде, при което дървеното му рамо се извъртя. И въжето, вече от нищо незадържано, се заразвива устремно, така че клетката пропадна оттатък моста, в черния крепостен ров. Със стържене съоръжението блокира, клетката се удари във външната стена и спря на четири метра под нивото на земята. Народът нададе вой, наточен да не се лиши от своето. Зарязаха моста и моментално се сгъчкаха покрай железния парапет, запротягаха вратове, занадничаха долу. Тук-таме някой взе да плюе.

Отгоре се виждаха крехките рамене на Ана да потръпват, главата й бе клюмнала, по сплъстените коси се сипеха пръст, чакъл и мръсотии.

— Гледай я бе, гледай я — бърбореха, — да не би да има крагххх крагххх гуааах! — и вдигнаха на рамене Тонино, който не разбираше какво става и паникьосано се озърташе

Антонио най-сетне успя да се добере до парапета на моста. Оттук вече виждаше клетката.

— Ана! Ана! — извика я посред цялата лудница. — Ана! Ана! Аз съм!

Опита още три пъти, след това някой го хвана за рамото. Петдесетинагодишен господин с безцветен, безрадостен вид. Клатеше глава.

— Не, не — каза, а Антонио почувства, че го залива благодарност, като чу да се обръщат прилично към него. — За Бога, недейте!

Антонио не схвана.

— Какво? Какво? — изпелтечи.

Онзи отново поклати глава и вдигна пръст до устните си, за да го накара да замълчи.

— Недейте, не… по-добре си вървете, голяма жега е тука, много голяма…

— Аз ли? Аз?… — попита разтреперан и видя наоколо да се протягат шест-седем противни глави, за да чуят какво се приказва. Тогава се дръпна от парапета.

Вече наближаваше залез-слънце, без помен от хладина или утеха. Крясъците полека-лека утихваха, свиха се до глухо, мрачно бучене, но множеството покрай парапета на рова не помръдваше. Малко встрани двойки охранители нервно кръстосваха насам-натам. Да не би да чакаха хората да се разотидат? Може би така им беше заповядано от властите, за да се избегнат размирици.

— Боже мой, какво нещастие — шепнеше Антонио и се опитваше пак да стигне до парапета. Успя след няколко минути. Но далеч от клетката. При все това опита да я повика:

— Ана! Ана!

Стресна го плясване по врата. Отново младежът с потника.

— Тука ли си бил бе? И ти ли тука? — рече с язвителна усмивка. — Не се ли бст бст кина гхаааах! — и избълва някакво нечленоразделно бълбукане.

— Тоя й е съучастник, дръжте го! Лич искх искх хеле… ммм… мммм! — завикаха.

— И него! — предложи един.

Отвърнаха:

— И него!

Антонио понечи да се отдалечи. Хванаха го, спряха го. Завързаха китките му и със замах го изхвърлиха оттатък парапета — остана да виси над рова, закачен на едно въже. Така го провлякоха по стената, докато не стигнаха над клетката, там го пуснаха. Стовари се тежко на дъното и затисна с тялото си стъпалото на Ана, която дори не шавна. Над тях гръмна дивашки рев. Дневната светлина намаляваше.

Антонио едвам се развърза, после я прегърна през раменете, почувства под пръстите си лигавия допир на всичко, в което беше овъргаляна. Ана продължаваше да седи с клюмнала глава.

— Мамо, мамо… — повтаряше ли, повтаряше безизразно. Сетне се разкашля, разтресе се цялата. Горе продължаваха да се надвикват.

Вече заситени или донейде отвратени, мнозина се отдалечиха. Бързолетите на здрача цвърчаха около замъка. От една далечна казарма се чу и вечерната тръба. Над прашния град най-сетне се беше спуснала вечерта. Тогава отнякъде неочаквано докрета радостно засмяна старица с обемист вързоп.

— Тонино! Тонино! — извика и посочи завитото, сякаш оповестяваше нещо прекрасно. Множеството се разтвори да й даде път.

Като стигна до парапета, бабата отвори вързопа, от който се подаде едно малко гърне, и го наведе, за да видят всички какво има вътре.

— Тонино, Тонино — повтаряше и показваше съдържанието му.

После се надвеси над парапета, протегна гърнето над клетката, прицели се. Каза:

— Хем и това не заслужава!

Съдържанието се приземи с меко пльосване върху гърба на Ана. Но тя не помръдна, не възрази. Чу се само кашлицата й, дълбока и суха, която не успяваше да пробие.

В тълпата настана миг на нерешителност. След това, докато старата се кикотеше, избухна всеобщ смях.

В последвалата тишина откъм стената на рова, на която се беше подпряла клетката, точно насреща, долетя треперливият зов на щурец. Цър-цър, като че ли се приближаваше.

Полекичка, между решетките, Ана протегна малка разтреперана длан, сякаш молеше за помощ.

Чинията кацна

Надвечер, когато полето лежало полузадрямало и от долчинките се надигали валма мъгла и призиви на самотни жаби, които се обаждали и веднага млъквали (бил оня час, дето покъртва дори ледените сърца с бистрото си небе, с необяснимото безгрижие на света, с аромата на пушек, с прилепите и с кадифените стъпки на призраците из старите къщи), летящата чиния кацнала на покрива на енорийската църква, издигната в най-високата част на градеца.

Неусетно за хората, които вече се били прибрали по домовете си, апаратът се спуснал право надолу от синевата, поколебал се за миг с едва доловимо бръмчене, сетне спрял на покрива безшумно като гълъб. Бил голям, лъскав, солиден, приличал на мастодонтско зърно леща и от нещо подобно на клапи продължил със свистене да изпуска па̀ра. После утихнал и привидно замрял.

Горе в стаята си с изглед към църковния покрив енорийският свещеник дон Пиетро тъкмо четял с тосканска пура в уста. Като чул необичайното бръмчене, станал от креслото и отишъл да надникне през прозореца. И видял невъобразимия предмет: нежен лазурен цвят, диаметър почти десет метра.

Не се изплашил, не извикал, но бил смаян. А кога друг път нещо е успявало да учуди гръмогласния и безстрашен дон Пиетро? Останал на място, захапал пурата, да наблюдава. И щом видял в чинията да се отваря вратичка, просто протегнал ръка — току до него на стената висяло чифтето му.

За точната външност на двете странни същества, излезли от чинията, няма гаранция. Дон Пиетро е хаотична личност. Във всеки преразказ на случката не спря да си противоречи. Единственият несъмнен детайл е следният: били крехки и ниски на ръст, някъде към метър — метър и десет. Но отчето твърди, че се източвали и скъсявали като ластици. Относно облика им също не се разбра кой знае колко: „Приличаха на две шадраванени струи, широки отгоре и тесни в основата — според дон Пиетро, — на духчета, на насекоми, на пушки, на две гигантски кибритени клечки…“ „А имаха ли по две очи като нас?“ „Разбира се, по едно от всяка страна, но малки.“ „А устата? А ръцете? А краката?“ Дон Пиетро се колебаеше: „В едни моменти виждах две крачета, в следващата секунда обаче никакви ги нямаше… Какво да ви кажа? Оставете ме на мира най-после!“

Безмълвен, свещеникът ги изчакал да се насуетят около чинията. Нещо си бърборели полугласно и диалогът им приличал на скрибуцане. После се покатерили на покрива, който е със съвсем лек наклон, и се добрали до кръста над фасадата. Завъртяли се около него, сякаш му вземат мерките. Известно време дон Пиетро стискал чифтето, без да ги закача, но ненадейно размислил.

— Хей! — викнал с гръмкия си глас. — Я слизайте оттам, младежи. Кои сте вие?

Двете същества се обърнали да го погледнат без видима следа от вълнение. Обаче веднага се смъкнали от покрива и се приближили до прозореца на свещеника. И по-високото заговорило.

Дон Пиетро — той лично сподели с нас — се разочаровал: марсианецът (от първия миг, кой знае защо, бил убеден, че чинията идва от Марс, та така и не поискал някой да му потвърди тази подробност) говорел непознат език. Но нима въобще ставало въпрос за език? Звуковете всъщност не били неприятни и се сливали без пауза помежду си. Свещеникът обаче веднага разбрал всичко, сякаш му приказвали на неговото родно наречие. Предаване на мисли? Някакъв универсален и автоматично разбираем език?

— Спокойно, спокойно — рекъл чужденецът, — след малко потегляме. Знаеш ли, от много време вече кръжим около вас и ви наблюдаваме, слушаме вашето радио, проумяхме почти всичко. Като говориш например аз те разбирам. Само едно не сме разгадали досега. И тъкмо заради него кацнахме. За какво са ви тези антени — и посочил към кръста. — Имате ги навсякъде, по кули и по камбанарии, по планински върхове, а тук-таме, оградени със стени, държите цели пълчища от тях, като в развъдници. Можеш ли да ми обясниш, човеко, за какво служат?

— Че това са кръстове! — възкликнал дон Пиетро. И забелязал, че двамата му събеседници имат на главите си по едно кичурче, нещо като фина четчица, висока двайсетина сантиметра. Не, не били коси, а приличали по-скоро на тънички растителни стъбълца, треперливи, изключително живи, конто непрестанно вибрирали. Да не би пък да били къси светлинни лъчи или венчета от електрически дъги?

— Кръс-то-ве — повторил сричка по сричка инопланетянинът. — И за какво служат?

Дон Пиетро отпуснал на пода приклада на чифтето, но така, че да му е под ръка. Сетне се възправил в цял ръст и се опитал да звучи тържествено:

— Служат на душите ни — отвърнал. — Те са символ на нашия спасител Исус Христос, Сина Божи, който загина на кръста за нас.

Неуловимите кичурчета по главите на марсианците изведнъж се развълнували. Знак на любопитство или на емоция? Или това бил начинът им да се смеят?

— И къде, казваш, се е случило това? — поинтересувал се отново по-едричкият със своето писукане, подобно на морзово съобщение, а в тона му сякаш звъннала иронична нотка.

— Тук, на Земята, в Палестина.

— Бог, един вид, е дошъл сред вас, така ли?

Недоверието му подразнило дон Пиетро.

— Дълга история — рекъл. — Може би твърде дълга за умни глави като вас.

На темето на марсианеца леката неописуема корона се люшнала два-три пъти, като от повея на вятър.

— О, но сигурно е прекрасна — рекъл снизходително. — Човеко, наистина бих искал да я чуя.

Дали в сърцето на дон Пиетро не проблеснала надеждата да покръсти обитател на чужда планета? Събитието щяло да е поврат в историята, славата му — вечна.

— Е, щом е само това — отвърнал рязко. — Само че елате насам, хайде, заповядайте в стаята ми.

Последвалата сцена в стаята на енорийския свещеник без съмнение била забележителна: той настанен зад писалището си под светлината на старата лампа, с Библията в ръце, а двамата марсианци — изправени на леглото (дон Пиетро ги поканил да се разположат удобно, настоял да седнат на дюшека, ала те не могли да му угодят — явно не можели да се сгънат, та да не го разочароват, поне се качили на кревата и застинали в стоеж, с кичур по-щръкнал и разбунен от всякога).

— Слушайте, чорльовци! — казал отецът безцеремонно, отворил книгата и зачел: — … след това Господ Бог взе човека (когото създаде) и го посели в Едемската градина… И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш. И рече Господ Бог…

Вдигнал очи от страницата и видял, че двата кичура са в дива възбуда.

— Всичко наред ли е?

Марсианецът попитал:

— Кажи, кажи, вие обаче все пак го вкусихте, а? Не издържахте? Така стана, нали?

— Да. Вкусили са го, вярно — съгласил се отецът, но гласът му се изпълнил с гняв: — Ама да ви бях видял на тяхно място! Да ви бях видял вас, ако дървото на познанието растеше по вашите краища!

— Естествено, че расте по нашите краища. От милиони години. И е още злак зелено.

— А вие — какво?… Не сте ли му опитвали плодовете?

— Никога — отвърнал пришълецът. — Законът не позволява.

Дон Пиетро се задъхал от унижение. Значи тези двамата били чисти като ангели небесни, не познавали греха, не знаели що е злост, ненавист, лъжа? Заоглеждал се, сякаш в търсене на помощ, и зърнал в сумрака над леглото черното разпятие. Опомнил се.

— Да, оня плод е в основата на всичките ни беди… Но Синът Божи — прокънтял, а нещо го давело в гърлото, — Синът Божи стана човек. И дойде сред нас!

Събеседникът му безизразно стоял насреща. Само черницата на главата му се полюшвала насам-натам като присмехулно пламъче.

— Дойде, викаш, сред вас, на Земята? А вие как го посрещнахте? Направихте го ваш цар?… Или май, ако не греша, ти спомена, че е умрял на кръста… Да не би да сте го убили?

Дон Пиетро отказал да се даде.

— Оттогава са минали почти две хиляди години! Той точно затова е умрял, за да съхрани нас и вечния ни живот.

Притихнал, не знаел какво да добави. А в тъмното кьоше тайнствените перчеми на двамата му гости горели, наистина горели с необичайна светлина. Настанала тишина и тогава отвън се дочула песента на щурците.

— Добре де — попитал марсианецът с търпеливостта на учител, — цялата тази история послужи ли за нещо?

Дон Пиетро мълчал. Само печално махнал с дясната ръка, сякаш да каже: ами това е положението… така сме устроени, грешници сме, жалки грешни твари, които не могат без Божията милост. И паднал на колене, и заровил лице в дланите си.

Колко ли време изминало? Часове, минути? Гласовете на посетителите изтръгнали дон Пиетро от унеса му. Вдигнал очи и ги видял вече на перваза, явно готови да си вървят. На фона на нощното небе двата кичура трептели с пленително изящество.

— Човеко — попитал все същият парламентьор, — какво правиш?

— Какво правя ли? Моля се!… Нима вие не? Не се ли молите?

— Да се молим ли? Защо?

— Дори на Бог ли не се случва да се помолите?

— Ами не! — казало странното създание и кой знае как, неспокойната му корона неочаквано спряла да мърда и клепнала меко и безцветно.

— О, горките — промълвил дон Пиетро, но тъй, че да не го чуят, както се прави в присъствието на тежкоболни. Станал, кръвта запрепускала нагоре-надолу по вените му. Миг по-рано се чувствал долен червей. А сега бил щастлив. „Хе-хе — закискал се вътрешно, — вие си нямате първородния грях с всичките му усложнения. Какви сте ми богобоязливи, благоразумни и неопетнени. И Нечестивия никога не сте срещали. Но я да ви видя как се чувствате, когато падне нощта! Ужасно сами, предполагам, умрели от безсмислие и досада.“ В това време двамината се промушили през вратата на машината си, затворили я и двигателят се задействал с глухо, невероятно хармонично жужене. Лека-полека, като по чудо, чинията се отлепила от покрива, издигнала се като сапунен мехур, завъртяла се около оста си и с шеметна скорост се впуснала нагоре, нагоре към съзвездието Близнаци.

— О — продължавал да боботи свещеникът, — Бог със сигурност предпочита нас! По-добре свине като нас, в крайна сметка, лакоми, гнусни и лъжливи, отколкото разни примерни натегачи, дето не Му и продумват. Че какво Му е удовлетворението на Бог от такива? И какво означава животът, ако ги няма злото, угризението, плача?

От радост грабнал пушката, прицелил се в летящата чиния, която вече приличала на бледа точица сред небосвода, и стрелял. От далечните хълмове му отговорил воят на кучетата.

Откриването на пътя

Отдавна датата 20 юни 1845 г. бе определена за откриването на новия, 80-километров път между столицата и Сан Пиеро, голямо селище с 40 000 жители, разположено на самия предел на кралството в усамотено кътче сред безлюдната пустош. Работата започна при предишния губернатор. Новият, избран едва преди два месеца, не прояви особен интерес към начинанието и под предлог че е неразположен, уреди вместо него на церемонията да се яви граф Карло Мортимер, министър на вътрешните работи.

Тържественият преход се състоя, въпреки че пътят не беше изцяло завършен и в последните си двайсет километра откъм Сан Пиеро представляваше само грубо положена баластра. От една страна, ръководителят на строежа гарантира, че каляските ще могат да стигнат до края. От друга, не изглеждаше уместно да се протака отново толкова отлаганата церемония.

Жителите на Сан Пиеро горяха от ентусиазъм и нетърпение. В началото на юни в столицата пристигнаха дузина пощенски гълъби с уверения за вярност към губернатора и съобщението, че в Сан Пиеро се готвят големи празненства. Така че на 19 юни шествието за откриване на пътя замина нататък. Състоеше се от отряд конни стражи и четири каляски.

В първата се настаниха граф Карло Мортимер, неговият секретар Васко Детуи, инспекторът по общественото благоустройство Винченцо Лагози (баща на същия онзи Лагози, който геройски щеше да падне в битката край Рианте) и строителният предприемач и изпълнител на държавни поръчки Франко Мацароли, който ръководеше изграждането на пътя.

Във втората седяха генерал Анте-Льокуоз със съпругата си, ексцентрична, сърцата дама, и двама правителствени чиновници.

В третата бяха главният церемониалмайстор дон Диего Крампи с благоверната си и едно младо момче за секретар, както и доктор Джероламо Атези, лекар хирург.

Четвъртата бе отредена за прислугата и за провизиите, тъй като по време на прехода снабдяването не се очертаваше лесно.

До селцето Пасо Терне, където представителите на властта пренощуваха, пътуването протече като по мед и масло. На следващия ден трябваше да преодолеят едва трийсетина километра, двайсет от тях обаче, както споменахме, заради неокончателния вид на пътя, щяха да им наложат по-бавно и неудобно придвижване.

Важните особи потеглиха от Пасо Терне в 6 сутринта, за да се възползват от прохладните часове на деня. Всички бяха в приповдигнато настроение, макар и областта, която прекосяваха, да беше особено неприветлива — опърлена от жегата равнина, нашарена с безброй гърбици от червена пръст в причудливи форми, високи от 10 докъм 20 метра. Дърветата бяха рядкост, да не говорим за постройките. Само понякога се мярваха колиби, в които преди време се бяха подслонявали работниците по пътния строеж.

След близо час бърз тръс пътниците се озоваха на мястото, където незавършеният път ставаше неравен, по-неустойчив и по-тесен. Там ги очакваха много работници, които бяха издигнали от дъски грубовата триумфална арка, украсена с вейки и червени парцалчета.

Конете трябваше да продължат съвсем бавно; каляските се залашкаха и заскрибуцаха въпреки солидната си структура. Бе много горещо и в задушната атмосфера се пластяха влажни па̀ри. Пейзажът ставаше все по-неуютен: от всички страни чак до хоризонта се простираха ръждиви земи с оскъдна и измъчена растителност.

Разговорите в каляските замряха, надмогнати от неустоима сънливост. Само граф Мортимер изглеждаше неспокоен и настойчиво наблюдаваше пътя пред себе си, който от метър на метър ставаше все по-непроходим.

По някое време третата каляска се килна и остана на място — едното й колело бе хлътнало в дупка и накрая, от многото опити да го освободят, се строши. Церемониалмайсторът, жена му, секретарят и лекарят трябваше да се разпределят из останалите каляски.

Мъчителното им придвижване траеше вече няколко часа (значи Сан Пиеро надали беше на повече от десет километра), когато и първата каляска спря с поредица от ужасни тръскания. Съненият кочияш не се бе усетил навреме, че баластрената настилка рязко свършва и прелива в каменистия неравен терен, та единият от впрегатните коне лошо падна и купето за малко да се преобърне.

Слязоха и се втрещиха, като установиха, че всяка следа от път свършва там. По-нататък нямаше и най-бегъл помен от строеж. Граф Мортимер с дрезгав от ярост глас нареди да му доведат Мацароли, отговорника по проекта. Но Мацароли не се яви, оказа се необяснимо изчезнал.

В течение няколко минути пътниците стояха парализирани от мистериозен страх. След това Мортимер — Мацароли така и така не се намираше, та нямаше полза да роптаят срещу безочието му — изпрати един от стражите до колибата на стотина метра от тях, плътно прислонена в основата на висока канара. В колибата живееше дядо, когото тутакси доведоха при Мортимер.

Старецът каза, че не знае нищо за пътя и че Сан Пиеро, където не бил стъпвал от над двайсет години, отстоял на два часа енергичен пеши ход — трябвало да се преодолее една невисока скална тераса, която се виждала ей там в дъното, а после да се заобиколи едно блато. Добави, че зоната била почти безлюдна, затова нямало дори пътеки. Положението беше толкова безумно, че всички, включително Мортимер, останаха като попарени. Обстоятелството, че строителните работи са прекъснати така внезапно и по-нататък дори камъче не е пипнато, нямаше никакво приемливо обяснение, па макар и най-откаченото. Както и да е, малко по-късно най-логичното решение се наложи от само себе си: не оставаше друго, освен да се върнат обратно, да тушират доколкото е възможно нечувания скандал и да накажат виновниците.

Само дето, за всеобща изненада, граф Мортимер обяви на висок глас твърдото си намерение да продължи — пеша, защото не умееше да язди. Жителите на Сан Пиеро го чакали — бедни люде се били нагърбили с непосилни разходи, само и само да подготвят достойното му посрещане. Останалите да се връщали, ако искат. Той обаче имал съвсем конкретен дълг за изпълняване.

Напразни излязоха усилията да го разубедят. Бе вече почти пладне, когато официалните особи, които чувстваха морално задължение да следват министъра, възобновиха пътешествието си спешени, предшествани от конните стражи, натоварили остатъка от хранителните им запаси. Само двете дами се върнаха в столицата с каляска.

Над изпръхналата от слънцето и от столетията пустош без сянка и зеленина жегата беше убийствена. Групичката се тътреше изнурително бавно; леките празнични обувки не бяха предназначени за тази груба повърхност и никой не смееше да си съблече задушаващите го одежди, подплатени отвътре и отрупани с отличия отвън. Само Мортимер вървеше невъзмутимо и не даваше и най-малък признак на неудобство.

Шествието се точеше от има-няма половин час, когато началникът на стражата съобщи на министъра, че ездитните коне без видима причина отказват да продължат — предпочитали да им разкъсат плътта с шпорите, отколкото да направят дори една-единствена крачка напред.

Този път Мортимер кипна и за да прекрати излишните приказки, нареди на стражите да се прибират, с изключение на четирима, които остават да придружават групичката представители на властта.

Към два часа̀ следобеда се добраха до една окаяна мандра. Някакъв селянин, кой знае как, беше успял да приведе в питомен вид малък парцел земя и да отглежда кози, чието мляко даде сили на падналите духом прежаднели пътници. Но облекчението им трая кратко, защото стопанинът ги увери, че дори с най-бодър ход не могат да стигнат до Сан Пиеро за по-малко от четири часа.

Необяснимото отрязване на пътя, липсата на пътеки, самотната местност, Сан Пиеро, който сякаш се отдалечаваше все повече и повече, независимо от извървяното разстояние — всичко това хвърли спътниците на Мортимер в дълбоко униние. Те наобиколиха министъра и взеха да го увещават да се откаже. Време било, казваха, да се отърсят от този кошмар. Твърде лесно било да се изгубят в тази пустош — кой щял да им се притече на помощ, ако се запилеели из дяволските земи наоколо? Несъмнено някакво проклятие тегнело над главите им. Затова трябвало да бягат, да се спасяват, без да губят повече време.

Тогава граф Мортимер заяви, че продължава сам. В очите му искреше блясъкът на непоклатимите решения. След като му приготвиха вързоп храна и бутилка вода, той излезе от мандрата и с широки стъпки пое към скалната тераса, от която по думите на първия селянин уж ясно се виждали кулите и камбанариите на Сан Пиеро. Няколко минути никой не гъкна, после двамина се отделиха от групата, за да продължат с министъра: секретарят Васко Детуи и доктор Атези. Надеждата им беше преди да падне мрак да са достигнали целта.

Тримата тръгнаха мълчаливо, с оболели ходила, през ширналите се прегорели земи и камънаци, под безмилостното слънце. Вървяха така два часа, докато не стигнаха до най-високата част на скалната тераса, ала не успяха да зърнат Сан Пиеро. Твърде много изпарения се стелеха в ниското.

Вървяха в индийска нишка, водени от малкия компас, който Мортимер носеше закачен за верижката на часовника си. Превалиха терасата и попаднаха на нови пресъхнали земи и каменни струпвания; слънцето прежуряше безспир.

Напразно излезе нетърпеливото им очакване да видят как от маранята изплуват очертанията на някоя камбанария. Явно бяха описали омагьосан кръг или бяха надценили бързината на прехода си. Така или иначе надали оставаше много.

Малко преди да мръкне, насреща им се зададе старче, възседнало магаренце. Бил тръгнал от своята мандра, която се намирала наблизо, обясни, за да иде да си напазарува туй-онуй в Пасо Терне.

— Много ли е далече оттук Сан Пиеро? — запита го Мортимер.

— Сан Пиеро ли? — отвърна старчето като недоразбрало.

— Ами градчето Сан Пиеро, за Бога, сигурно добре го знаеш, нали?

— Сан Пиеро викаш — отвърна старчето, все едно само̀ си приказва. — О, това име някъде май съм го чувал, господине. Аха, сега като че ли си спомням — додаде след известна пауза, — да, баща ми от време на време разправяше за някакъв град по нашите краища — и очерта с показалец хоризонта, — голям град с това име. Сан Пиеро или май Сан Дедро. Само че аз никога не съм вярвал в такива истории.

Старчето с магаренцето се отдалечи зад гърбовете им. Тримата седнаха на камъните. Никой не дръзваше да заговори първи. Така, в мълчание, посрещнаха падането на нощта.

Най-сетне Мортимер се обади в тъмнината:

— Е, добре, приятели мои, достатъчно се жертвахте за мен. Веднага щом се съмне, вие двамата потегляте обратно. А аз продължавам нататък. Ще пристигна със закъснение, зная, но не желая хората там, жителите на Сан Пиеро, да ме чакат нахалост. Толкова усърдие са вложили, за да ме почетат, горките.

Детуи и Атези после разказаха как на заранта внезапен вятър разпръснал всички изпарения над равнината, но изпод тях не се появили покривите на Сан Пиеро. Глух към молбите им, Мортимер настоял да продължи сам пътешествието си за откриване на пътя към празния хоризонт, през голата пустош, която сякаш се точела безкрай.

Видели го как бавно, но уверено крачи през яловия камънак, докато не изчезнал от погледите им. Само два или три пъти още им се сторило, че забелязват в далечината късо проблясване: искрите на слънцето по копчетата на парадната му униформа.

Чудо на природата

От кревата, където лежеше, Адолфо Лорито, художник декоратор на 52 години, чу ключа да се превърта в бравата на входната врата. Погледна часовника. Един и петнайсет. Жена му Рената се прибираше.

Тя спря на прага на спалнята, докато си сваляше шапчицата с птичи пера, с усмивка, намислена да стои непринудено. На 38, слаба, с тънко кръстче и начупени по рождение устни като на сърдито момиченце — в нея имаше нещо долнопробно и нахално.

Без да вдига глава от възглавницата, той простена укорително:

— Беше ми зле.

— Зле, а? — подметна тя нехайно на път към гардероба.

— Пак бъбречна криза, ужас… Едвам издържах.

— Мина ли ти? — попита жена му без промяна в тона.

— Сега ми помина, но още боли — тук гласът му рязко превключи, стана жлъчен и нападателен. — А ти къде беше? Къде ходиш досега? Знаеш ли, че е почти един и половина?

— Хей, няма нужда да крещиш. Къде ходя ли? На кино, с Франка.

— Кое кино?

— Максимум.

— И какво даваха?

— Ама какво те прихваща днес? Що за разпит — къде съм била, в кое кино, на кой филм. А кой трамвай съм взела няма ли да попиташ? Бях с Франка, казах ти!

— И кой филм гледахте? — той се пресегна през леглото, без да губи страдалческото си изражение, за да вземе от нощното шкафче купчина вестници.

— Ще провериш, така ли? Не ми вярваш значи? Подвеждащи въпроси ще ми задава… Е, хубаво, аз пък нищо няма да ти кажа, да видиш ти.

— Ти знаеш ли каква си ма? Искаш ли да ти кажа каква си? — от жал към себе си Лорито още малко и щеше да зарони сълзи. — Да ти кажа ли, а? Да ти кажа ли? — и продължи, в порива на клокочещата в него ярост, да повтаря все същия глупав въпрос.

— Кажи де, кажи, щом настояваш!

— Ти си една… една… една… — повтори го поне десет пъти, машинално, с някакво мрачно сладострастие от това ровичкане в раната, която чувстваше в гърдите си. — Аз тука всеки момент ще пукна, а ти се влачиш с Бог знае кого! Максимум — друг път! Аз боледувам, а ти се развяваш с твоите сополанковци като някаква… — тук, за да усили ефекта, се постара да се разхлипа и запелтечи: — Ти ме… ти ме… ти ме със… съсипа ме ти… станахме за резил, аз лежа болен, а ти се мъкнеш навън по нощите!

— Уф, че досада, наду ми главата — каза най-сетне тя, след като междувременно скъта шапчицата и костюмчето си в гардероба, и се обърна да го изгледа пребледняла, с лице, изопнато от злоба. — Стига толкова, не смяташ ли?

— А, значи стига? И не ти е неудобно да го кажеш? Да си мълча, така ли? Да се правя на застрелян? А ти да се шляеш до един през нощта и да си гледаш кефа? Да мълча, а?

Тя заговори тихо, бавно, със звучно просъскване на всяко „с“:

— Да знаеш само колко си ми противен, да знаеш какъв си грозен и стар. Виж го ти него художника Лорито, цапача на картини! — наслаждаваше се на това, че всяка дума се забива като свредел в неговите най-чувствителни и болезнени точки. — Виж се бе. Виж се в огледалото, че си свършен, развалина си, зъб не ти е останал, пък и тоя въшкарник на главата!… Артист ли?… А вониш! Не усещаш ли как се е усмърдяла стаята? — с гнуслив смях отвори широко прозореца и се подаде на перваза, сякаш да поеме глътка чист въздух.

От леглото долетя нещо като стон:

— Ще се убия, кълна се, ще се убия, не мога повече…

Жената мълчеше, неподвижно загледана навън, в студената декемврийска нощ.

След малко и той остави жалостивия си тон в изблик на отново лумнал бяс:

— Затвори! Затвори го най-после тоя скапан прозорец, да не искаш да ме довършиш?

Но съпругата му не помръдна. Отстрани се виждаше част от лицето й. То вече не изглеждаше напрегнато и зло, както преди малко, а изневиделица опразнено от живот: на него бе отпечатана нова емоция, която странно го променяше. И някаква струяща незнайно откъде светлина го озаряваше.

„Какво ли си мисли? — се запита той. — Да не би заплахата, че ще се убия, да я стресна?“ Осъзна, че надали е това. Въпреки че може би все още имаше основания да се самозалъгва относно привързаността на жена си, бе явно, че става въпрос за друго. Нещо много по-страховито и могъщо. Но какво?

Тогава тя, все така без да шавне, повика съпруга си.

— Адолфо — каза с тънък, изплашен гласец на дете. — Адолфо, виж — промълви после в неизразим смут, сякаш от устните й се отронваше последен дъх.

Забравил студа — такова любопитство го обзе, — Лорито скочи от леглото, отиде до жена си на прозореца и също се вцепени.

Иззад черното било на покривите отсреща, през двора, нещо огромно и светло бавно се издигаше в небето. По-лека-лека облият му, правилен профил се очертаваше все по-ясно, докато формата не се разкри изцяло: грейнал диск с нечувани размери.

— Боже Господи, Луната! — произнесе мъжът сащисан.

Наистина беше Луната, но не кротката обитателка на нашите нощи, тъй благотворна за любовните омаи; дискретната приятелка, в чието приказно сияние съборетините се превръщат в дворци. А грамадно чудовище, нашарено със сипаница от пропасти. По силата на неизвестен астрономически катаклизъм тя бе добила великански размери и мълчаливо бе надвиснала над света, над който разпръскваше застинал призрачен зрак, подобен на искрежа на бенгалските огньове. Той открояваше най-ситните подробности от нещата — ръбовете, неравностите на стените, корнизите, камъните, космите и бръчките на хората. Но никой не се озърташе да ги види. Всички очи бяха обърнати към небето, неспособни да се откъснат от ужасяващото видение.

Значи вечните закони се бяха сринали, някаква страхотна повреда бе станала в космическите правила и това може би беше краят, може би спътникът се приближаваше с нарастваща скорост и до няколко часа зловещото кълбо щеше се раздуе и да изпълни небето докрай, и светлината му щеше да угасне в конусовидната сянка на Земята, и вече нищо нямаше да се вижда, докато, за нищожна частица от секундата, в мъждивите отблясъци от нощния град не се покажеше един грапав, безкраен скален похлупак, който ни връхлита, но нямаше да има време да се види друго, защото всичко щеше да се провали в небитието, преди ушите да са доловили началния грохот на сблъсъка.

В двора настана тропот на отварящи се прозорци и кепенци, викове, ужасени писъци, по первазите — групи от човешки фигури, нереални в тази светлина.

Лорито чувства пръстите на Рената да се впиват в дясната му ръка до болка.

— Адолфо — шепне тя почти беззвучно. — Адолфо, о, прости ми, Адолфо, имай милост, прости ми!

Хълца и се притиска към него, неудържимо разтреперана. С очи, впити в чудовищната Луна, той прегръща съпругата си, докато тътен, сякаш изригнал от недрата на света — това са хората, милионни крясъци и ропот в хор, — се надига наоколо от обезумелия град.

Стените на Анагор

Във вътрешността на Тибести един местен водач ме попита дали случайно не искам да видя стените на град Анагор — той щял да ме придружи. Погледнах картата, но там Анагор нямаше. Нито се споменаваше някъде в туристическите пътеводители, които са толкова разточителни откъм подробности. Казах:

— Що за град не фигурира в географските карти?

Той отвърна:

— Голям, много богат и могъщ, но на картите не е отбелязан, защото нашето правителство не признава или се прави, че не признава съществуването му. Анагор се справя сам и не се подчинява. Живее независимо и дори кралските велможи нямат достъп до него. Не поддържа търговски отношения с други градове, близки или далечни. Затворен е. Живее от векове в очертанията на масивните си крепостни стени. И обстоятелството, че никой никога не го напуска, вероятно означава, че там се живее щастливо, нали така?

— На картите — настоях аз — не е отбелязан никакъв град с име Анагор, което ме навежда на мисълта, че това е поредната от многото легенди на вашата страна. Вероятно всичко е плод на миражите, родени от отблясъците на пустинята, нищо повече.

— Най-добре да заминем два ча̀са преди съмване — каза местният водач, чието име беше Магалон, сякаш не ме чуваше. — С твоята кола, господине, ще пристигнем до Анагор към пладне. Ще дойда да те взема в три през нощта, господарю мой.

— Град като този, за който разправяш, щеше се вижда на картите ограден с двойно кръгче и изписан с главни букви. А аз не намирам и помен от Анагор, така че той очевидно не съществува. В три ще съм готов, Магалон.

 

 

Със запалени фарове в три заминахме по пътя през пустинята някъде на юг и докато пушех цигара от цигара с надеждата да се сгрея, видях от лявата ми страна хоризонтът да просиява — слънцето бързо се издигна и запрежуря над пустинята, докато всичко не се нажежи и не затрепери, дотам, че оставяше впечатление за езера и блата наоколо, в които отчетливо се отразяват контурите на скалите… само дето в действителност нямаше и ведро вода, а единствено пясък и насветлени от жега камъни.

Но колата с невероятно съпричастие се носеше ли, носеше, така че точно в 11:37 часа̀ седналият до мен Магалон каза:

— Ето, господине — и наистина, съзрях крепостни стени, които се простираха на километри, високи между двайсет и трийсет метра, жълтеникави на цвят, непрекъснати, осеяни тук и там с наблюдателни кули.

Като приближихме, забелязах, че на различни места в самото подножие на стените имаше биваци — опърпани навесчета, средноголеми палатки, пищни шатри на богаташи с развети знамена.

— Кои са тези хора? — попитах.

А Магалон обясни:

— Чакат с надеждата да влязат, затова лагеруват пред вратите.

— А, значи има врати?

— Многобройни и всякакви, големи и малки, над сто може би, но периметърът на града е толкова обширен, че между всеки две има значително разстояние.

— И кога се отварят тези врати?

— Почти никога. Но се разправя, че някои ще се отворят. Довечера или утре, или след три месеца, или след петдесет години, не се знае, точно в това се състои голямата тайна на град Анагор.

Бяхме пристигнали. Спряхме пред една порта, на вид от масивно желязо. Многолюдна тълпа чакаше пред нея. Изпосталели бедуини, дрипльовци, забулени жени, монаси, въоръжени до зъбите бойци, дори някакъв княз с малката си лична свита. От време на време някой трясваше със сопа метала, който прокънтяваше.

— Тропат — обясни водачът, — за да ги чуят жителите на Анагор и да дойдат да ги пуснат. Шири се убеждението, че ако не чукаш, никой никога няма и да ти отвори.

Обзе ме съмнение.

— Сигурно ли е изобщо, че оттатък има хора? Не е ли възможно градът да е загинал?

Магалон се усмихна.

— Когато дойдат тук за първи път, всички си мислят точно това. Аз самият някога подозирах, че вътре вече никой не живее. Но има доказателство за обратното. Понякога при добро осветление привечер над града се виждат пушеци, устремени право към небето, като от десетки кадилници. Знак, че обитателите му са живи и палят огньове, и приготвят храна. А има и още по-красноречиво потвърждение: навремето една от вратите се е отворила.

— Кога?

— Датата, честно казано, не е известна с точност. Едни смятат, че е било преди месец, месец и половина, други обаче твърдят, че се е случило доста по-отдавна, преди две, три, даже четири години, а някои даже са убедени, че случката е от царуването на султан Ам ел-Ергун.

— И кога е царувал Ам ел-Ергун?

— Преди около три века… Но ти си голям късметлия, господарю мой… Виж. Макар че е пладне и въздухът гори, ей ги на̀ пушеците.

Въпреки горещината ненадейно оживление се разля през тъй разноликия лагер. Народът наизлезе от палатките и взе да сочи към двете треперливи спирали, които се издигаха в неподвижния въздух от другата страна на стените. Не разбирах и дума от надвикването на възбудените гласове. Но въодушевлението бе очевидно. Сякаш двете нещастни димни нишки бяха най-чудесното нещо на света и вещаеха на наблюдаващите ги скорошна сполука. Това ми се стори прекалено по следните причини:

— първо, появата на пушеците не означаваше по никакъв начин по-голяма вероятност съответната врата да се отвори, затова и не беше смислен повод за ликуване;

— второ, подобна врява, ако се чуеше от другата страна на стените, както беше възможно, най-много щеше да разубеди жителите на града да отварят, вместо да ги подтикне да го направят;

— трето, пушеците сами по себе си дори не доказваха, че Анагор е обитаван. Защо пък да не ставаше дума за случаен пожар, предизвикан от изпепеляващото слънце? Или — доста по-правдоподобна хипотеза — за огньове, накладени от плячкаджии, проникнали през тайна пролука в стените, за да мародерстват из мъртвия и обезлюден град?

„Много е странно — помислих си, — че освен пушеците, никога никакъв друг признак на живот не се е забелязвал откъм Анагор: нито гласове, нито музика, нито кучешки вой, нито пазачи или зяпачи по стените. Изключително странно е.“ И се обадих:

— Кажи, Магалон, когато вратата, за която спомена, се е отворила, колко души са успели да влязат?

— Само един — отвърна Магалон.

— А другите? Тях отпратили ли са ги?

— Не е имало други. Вратата била от най-малките и пренебрегвани от поклонниците. Въпросния ден никой не чакал пред нея. Привечер пристигнал един пътник и похлопал. Нямал представа, че това е град Анагор и от влизането си не очаквал нищо особено, искал само подслон за през нощта. Не знаел нищичко, озовал се там случайно. И може би именно затова му отворили.

Аз лично чаках почти двайсет и четири години в бивака пред града. Но вратата не се отвори. И сега се връщам в родния си край. Поклонниците от лагера, като видяха, че си стягам багажа, заклатиха глави: „Ееех, приятелю, какъв си се разбързал! — казват. — Прояви поне малко търпение, по дяволите! Искаш твърде много от живота.“

Експрес

— Оня ли влак ще вземеш?

— Оня.

Локомотивът беше страховит под саждивата козирка, приличаше на разярен бик, който рие с копита от нетърпение да замине.

— С него ще пътуваш, така ли? — ме питаха. И наистина, направо плашеше, толкова буен изглеждаше напорът на па̀рата, която със съсък се процеждаше през процепите.

— С него.

— А закъде?

Назовах го. Друг път не го бях произнасял, дори в разговори с приятели, от своего рода свян. Голямото име, най-великото, приказното местоназначение. Не ми достига смелост да го изпиша тук.

Тогава ме погледнаха — кой по един начин, кой по друг: гневно, заради моето безочие; подигравателно, заради моята лудост; съчувствено, заради моята заблуда. Някой се изсмя. С един скок се озовах във вагона. Отворих широко прозореца, потърсих в тълпата познати лица. Никой.

Ами давай в такъв случай, влак, да не губим и минута дори, потегляй, впускай се. Господин машинист, ако обичаш, не се скъпи на въглища, накарай чудовището да диша. Дочуха се няколко бързи изсвистявания, вагоните потръпнаха, колоните на перонния заслон се задвижиха и отначало бавно, една по една се заизнизваха пред мен. После къщи, къщи, фабрики, газометри, навеси, къщи, къщи, комини, веранди, къщи, къщи, дървета, зеленчукови градинки, къщи, тутуф-тутуф, тутуф-тутуф, ливади, ниви, облаци, зареяни из откритото небе! Хайде, машинисте, карай с цялата мощ на па̀рата.

Боже, как се носехме. Представях си, че с такава скорост за нула време ще стигнем на първата гара, а след нея и на номер 2, 3, 4 и накрая на петата, последната, и победа! През стъклата доволно наблюдавах електрическите жици, които се снижаваха, снижаваха, докато изведнъж не се дръпнеха рязко, дрън, обратно в изходно положение заради следващия стълб, а темпото се ускоряваше все повече и повече.

Насреща ми обаче, на седалките от червен плюш, седяха двама господа с лица на хора, обръгнали на влакове, които постоянно си поглеждаха часовниците и с мърморене клатеха глави. Тогава аз, който съм леко притеснителен, криво-ляво събрах смелост и попитах:

— Прощавайте за моята нетактичност, господа, но защо се тюхкате?

— Тюхкаме се — отвърна по-възрастният от двамата, — защото проклетият влак не върви по разписание и ако продължаваме така, ще стигнем с ужасно закъснение.

Не казах нищо, но си помислих: „Хората все недоволстват! Че то най-впечатляващото на този влак са именно мощта и целеустремеността… прилича на тигър! Засилил се е напред както никога никой друг не е успявал, а ей ти ги и в него вечните пътници мърморковци.“ Междувременно полята от двете ни страни хвърчаха с възхитителна скорост, а далечината зад гърба ни набъбваше ли, набъбваше.

И действително, гара номер едно се появи преди очакваното. Погледнах часовника си. Движехме се по разписание, и още как. Тук по план трябваше да се срещна с инженер Мофин по една изключително важна работа. Слязох на бегом, втурнах се, както беше предвидено, към ресторанта на първа класа, където и седеше Мофин, който току-що бе приключил с яденето.

Поздравих го, седнах, но той дори бегло не зачекна нашето дело — говореше за климата и за всякакви други дреболии, сякаш разполагаше с неограничен ресурс за разговор. Цели десет минути (след които до отпътуването ми останаха едва седем) му бяха необходими, за да се реши да извади от кожената папка нужните бумаги. Но забеляза че си поглеждам часовника.

— Да не ви бавя, младежо? — попита ме не без ирония. — На мен, честно казано, не ми харесва да правя сделки под хронометър…

— Много правилно, уважаеми господин инженер — дръзнах, — но влакът ми след малко заминава.

— Е. щом е така — рече и с енергичен жест събра книжата, — щом е така, съжалявам, искрено съжалявам, но евентуално ще разговаряме друг път, когато вие, драги ми, сте малко по-свободен — и се изправи.

— Извинете — смотолевих, — но вината не е моя. Влакът, нали разбирате…

— Няма значение, няма значение — каза с надменна усмивка.

Едвам сварих да се метна на влака, който вече полека потегляше. „Ами какво да се прави — помислих си, — по-нататък ще е, важното е да не си проваля пътуването.“

Летяхме извън града и телеграфните жици танцуваха нагоре-надолу с характерните си епилептични подскоци, виждаха се безкрайни ливади и все по-малко сгради, все по-малко, когато навлязохме в земите на Севера, които се разтварят като ветрило към самотата и мистерията.

Двамата предишни господа вече ги нямаше. В купето ми седеше протестантски пастор с благ вид и кашляше. Поляни, гори и мочурища, а зад нас далечината се издуваше неумолимо като угризение.

По някое време от немай-къде погледнах часовника си. Между две прокашляния същото направи и протестантският пастор и поклати глава. Този път не попитах защо, понеже за съжаление знаех причината. Часът бе 16:35 и вече от петнайсет минути трябваше да сме на гара 2, която още дори не се мярваше на хоризонта.

 

 

На гара 2 трябваше да ме чака Розана. Когато влакът спря, на перона имаше навалица. Ала Розана я нямаше сред нея. Закъснението беше от половин час. Скочих на земята, минах през чакалните и надникнах на предгаровия площад. И там, в дъното му, на голямо разстояние, видях Розана да се отдалечава леко прегърбена.

— Розана, Розана! — извиках с все сила. Но любимата ми вече беше далеч. Не се обърна дори веднъж и сега ми се ще да разбера: ей така, човешки погледнато, можех ли да я догоня, имах ли право да изоставя влака и всичко останало?

Розана изчезна в другия край на площада, а аз, приел поредния отказ, се върнах на експреса и се понесох наново през северните равнини към онова, което хората наричат „съдба“. Какво толкова значеше някаква си любов в края на краищата?

Продължихме с дни; жиците, успоредни на железопътната линия, играеха неврастеничния си танц, но защо трясъкът на колелата вече не звучеше така напористо, както по-рано? Защо на хоризонта дърветата неохотно се провлачваха, вместо да препускат като подплашени изневиделица диви зайци?

На гара номер 3 се въртяха двайсетина човека. Не видях Комитета по тържественото ми посрещане.

Разпитах едно-друго на перона.

— Да е идвал такъв и такъв комитет — попитах, — мъже и жени с оркестър и знамена?

— О, да, тук бяха. При това доста дълго чакаха. После загубиха търпение и си отидоха.

— Кога това?

— Преди около три-четири месеца — ми отговориха. В същия момент се чу протяжно изсвирване, защото влакът потегляше.

Горе главата значи и все напред. Експресът тръгна с цялата си налична мощ, но това не беше някогашният му стремглав галоп. Некачествени въглища? Различен въздух? Студ? Изморен машинист? А далечината зад нас вече беше като бездънна пропаст, в която само да надникнеш, и ти се завива свят.

На гара номер 4, знаех това, щеше да ме чака майка ми. Но когато влакът спря, пероните бяха безлюдни. И валеше сняг.

 

 

Дълго висях на прозореца, озъртах се навсякъде и тъкмо щях огорчен да го вдигна, когато я зърнах: в чакалнята, сгушена на една скамейка, спеше плътно загърната в шала си. Боже мили, колко се беше смалила!

Скочих от влака и се втурнах да я прегърна. Докато я притисках, осъзнах, че е станала почти безплътна: джезвенце крехки кокали. И чувствах как трепери от студа.

— Кажи, отдавна ли ме чакаш?

— Не, не, сине — и щастливо се смееше, — има-няма четири години. — Докато изричаше тези думи, не гледаше мен, а пода наоколо, сякаш нещо търси.

— Какво търсиш, мамо?

— Нищо… Багажът ти къде е? Да не си го оставил отвън, на перона?

— Във влака е — отвърнах.

— Във влака? — и сянка на отчаяние се спусна като було над челото й. — Още не си го свалил, така ли?

— Ами аз… — наистина не знаех как да й кажа.

— Да не би да заминаваш веднага? Няма ли да се отбиеш поне за ден? — замълча смутена и не откъсваше очи от мен. Въздъхнах.

— Добре! Влакът да върви. Ей сега ще изтичам да си взема куфарите. Реших. Оставам тук с теб. Така де, чакала си ме четири години — при тези думи лицето на мама отново се промени. Върнаха се радостта и усмивката й (макар и не толкова лъчезарна, колкото преди малко).

— Не, не, не ходи за куфарите, зле се изразих — примоли се. — Пошегувах се, разбираш ли? Влизам ти в положението. Няма какво да спираш в тази беднотия тука. Не си струва заради мен. Заради мен не бива да губиш дори един час от времето си и е най-разумно да отпътуваш незабавно. Абсолютно. Длъжен си… Аз само едно си мечтаех: да те видя отново. Е, видях те и това ми стига…

Викнах:

— Носач, носач! — (И един носач моментално изникна отнякъде.) — Има три куфара за разтоварване!

— Ама какви куфари — настоя майка. — Сгоден случай като този никога няма да се повтори. Млад си, трябва да изминеш твоя си път. Хайде, веднага се качвай. Върви де, върви — и усмихната с огромно усилие немощно ме забута към вагоните. — Моля те, побързай, затварят вратите.

Не знам как, но с целия си егоизъм се озовах отново в купето, подаден от отворения прозорец, размахал ръце за довиждане. Експресът набра скорост и тя бързо се стопи — безутешна, неподвижна фигурка на пустия перон под падащия сняг. После се превърна в безлика черна точка, миниатюрна мравка в безграничната Вселена, и накрая изчезна в нищото. Сбогом.

 

 

И така, с натрупано закъснение от години сме отново на път. Но накъде? Спуска се мрак, вагоните са ледени, почти никой не остана вътре. Само тук-таме по кьошетата на тъмните купета седят непознати с бледи, напрегнати лица, които страдат от студа, но си мълчат.

Накъде? Колко остава до последната гара? Ще пристигнем ли изобщо? Заслужаваше ли си така презглава да напускам места и любими хора? Къде, къде съм си сложил цигарите? А, ето ги, в джоба на сакото. Естествено, връщане назад няма.

Затова дерзай, господин машинист. Какво ли ти е лицето, как ли се казваш? Не те познавам и никога не съм те виждал. Тежко̀ ти, ако не помогнеш. Дръж се, прекрасни машинисте, хвърляй в огъня и последните въглища, накарай тази стара скърцаща съборетина да лети, умолявам те, изстреляй я с все сила, за да заприлича поне малко на някогашния вихрогон, спомняш ли си? Като стрела през нощта. Само, за Бога, не спирай, не се поддавай на съня. Утре може би ще пристигнем.

Собствен град

От този град, който никой от вас не познава, аз пращам вести, но те все не са достатъчни. Вие навярно знаете или посещавате най-разнообразни места и все пак в града, за който говоря, никога няма да заживее друг освен мен. На това се дължи единствената, но безспорна важност на подаваната от мен информация — този град съществува и източникът за точни данни за него е само един. И никой не може да каже с ръка на сърцето: какво ме е еня мене? Достатъчно е нещо, макар и малко, да съществува и ето че светът е принуден да отчита неговото наличие. Камо ли ако става дума за цял град — голям, огромен, със стари и нови квартали, с безкрайни лабиринти от улици, с паметници и руини, които тънат в нощта на хилядолетията, с филигранно изрязани катедрали и с паркове (надвечер планинските върхове, които се издигат наоколо, простират великански сенки през площадките, където са си играли децата); град, в който всеки камък, всеки прозорец, всяко магазинче означава някакъв спомен, чувство, силен момент!

Естествено, всичко зависи от вещината на описанието. Защото градове от типа на моя по света ги има с хиляди, стотици хиляди, и допускам, че често подобни агломерации имат само един постоянен обитател, както в личния ми случай. С тази разлика, че като цяло подобни градове сякаш не съществуват. Колцина са способни да ни снабдят с удовлетворителни сведения? Малцина. Болшинството дори не предполагат за значимостта на тайните, от които са част, нито им минава през ум да съобщават за тях, или пък пращат пълни с прилагателни дълги писма, след прочита на които често знаем не повече, отколкото преди.

Аз обаче съм от способните. И ще извинявате, ако това ви се струва смешно биене в гърдите. Слабо, съвсем слабичко, но от време на време успявам — с големи усилия, признавам — да изразя, макар неясно и смътно, същината на града, към който съдбата ме е придала. Понякога, след купища мои послания, които дори не се четат до края, едно успява да привлече вниманието. Заради което, движени от любопитство, малки групички туристи идват до портите и ме викат да ги разведа наоколо и да им дам подходящите обяснения.

Но колко рядко се случва да им угодя. Те говорят на един език, аз — на друг. В крайна сметка се разбираме със знаци и с усмивки. Освен това в кварталите от вътрешността, които са най-интересни, не мога да ги заведа, по никой начин. Аз самият не смея да изследвам тези меандри сред дворци, къщи и коптори (където пребивават ангелите или демоните?).

Затова по принцип насочвам любезните си посетители към разглеждането на по-обичайните неща — кметството, катедралата, музея Кропи (така се казва) и прочее, — в които всъщност няма нищо специално. Оттам и тяхното разочарование.

 

 

Рядко в тези надъхани компании се случва да няма по някой бюрократ, някой човек на реда — надзорник, инспектор, администратор, комисар или нещо от сорта, но не по-долу от заместник-комисар. Който например ме пита:

— Бихте ли могли, господине, да ме осветлите относно канализационната мрежа?

— Защо? — отвръщам сконфузен. — Да не мирише?

— Не, не затова, напротив… просто се интересувам от тоя въпрос.

А аз:

— Разбирам, но се боя, че не мога да съм ви от полза. Предполагам, че съществува канализационна система, но никога не съм се захващал да я разуча.

Заместник-комисарят поклаща глава.

— Лоша работа, лоша — мърмори надменно. — Този тип знания трябва да се задълбочават… А я кажете: на колко възлиза годишното потребление на газ на глава от населението?

— Няма потребление — изстрелвам наслуки и окончателно му падам в очите.

— Как така?

— Няма газ, няма потребление. Тук не се ползва.

— О — отговаря ледено и се отказва да любопитства повече.

Освен това редовно присъства и интелектуалната дама в понапреднала възраст, петимна да блесне с историческа ерудиция.

— Нали, прощавайте, основаването му датира от епохата на късната империя?… Каква интересна съвкупност от лизени… съвсем същата може да се види в трабзонските пропилеи… Но вие знаете… нали?

— Ами… аз… всъщност… такова… честно казано…

Тя мигом насочва поглед към стара стена със следи от зазидани арки.

— Ах — възкликва, — прелестно! Наистина забележително. Изключително рядко, не смятате ли, се намира подобно ясно изразена швабска притурка към такъв недвусмислено каролингски фон. Но кажете, господине, от коя година по-точно е този тъй своеобразен монумент?

— Ха — в невежеството си отговарям обтекаемо, — доколкото ми е известно, стената е стара. Съществувала е още по времето на дядо ми, това е сигурно. Но нямам представа точно.

Още по-опасно е момичето, зажадняло за преживявания. Оглежда се и моментално, с мълниеносна скорост, забелязва най-смущаващите подробности.

— А тази улица — пита и сочи зловещия зев между две високи постройки, черни от протеклите по тях нечистотии, в който вероятно гнездят престъпления, — тази живописна улица къде води? Хайде натам, господине, искам да поснимам.

Да, но натам аз не мога да я заведа. Във въпросния зловещ проход, който се спуска в шеметно стълбище към реката, дори и аз не съм влизал и ми се струва, че никога няма да опитам. Страх, ще кажете. Може би.

Междувременно забелязвам, че душното допреди малко слънце — така прежуряше — се е скрило зад дивите хребети, които се издигат край града. Спуска се здрач, уважаеми господа, със съответните последствия, и сенки се разпълзяват откъм реката, където вече някой и друг фенер се полюлява на вятъра. Малко остава до нощта.

В този момент туристите биват обзети от неясно вълнение. Крадешком почват да си поглеждат часовниците, нещо си шепнат, въобще — става ясно, че са се разбързали да си ходят. Моят град, за съжаление, никак не е весел, когато падне мрак. И външните хора се чувстват неловко. Но и аз губя чудната си увереност, и аз чувствам близостта на тъмата да се надига от плетеницата на старите квартали, натоварена с горчива тежест, и на мене ми се иска да си тръгна.

— Късно е, трябва да вървим, колко жалко — казват туристите. — Благодарим за всичко. Безкрайно интересно ни беше.

Нямат търпение да се изнесат.

— Прощавайте, не може ли да дойда с вас?

Заместник-комисарят се преструва, че смята местата по колите, после прави разочарована физиономия.

— Ами не, уви, много ми е мъчно, но няма къде да седнете, бездруго сме натъпкани като сардели; искрено, искрено съжалявам.

— О, почакайте, скъпи приятели — казвам с надеждата да не остана сам, защото не е леко, вярвайте ми, да изкараш цяла нощ (дълга е нощта) без никаква живинка наоколо посред големия град, ако ще да е личният ти такъв, построен със собствена плът и душа, душа и плът, — о, почакайте, не бързайте, нощем улиците тук са по-безопасни, а въздухът е свеж, наситен с ухания, още нищо не сте видели, потърпете, драги мои. За да оцените подобаващо това място, за да го видите в пълния му блясък, трябва да присъствате на здрачаването. По здрач, дами и господа, отблясъкът от поредния облак, който слънцето упорито осветява, се разлива по покривите, по терасите, по куполите, по оберлихтите, по шпиловете на старинните базилики (където са коронясвани монарси), по прозорците на огромните фабрики, по императорските ложета, по върховете на дъбовете, чиито сенки са разхлаждали сънищата на Клоринда^[32]. В това време изпарения и далечни гласове се надигат от дъното на кръстовищата и глъхнещият тътен на машините (докато неподвижният лунен светлик придава на затворническия двор вид на приказка), глъхнещият тътен се превръща във всеобятен благозвучен хор и се слива със сънищата, с мечтите ни. О, почакайте.

Ала честно казано, не е вярно: никак не е препоръчително човек да се окаже сам сред тези страшни сгради след свечеряване. Щом мръкне, въпреки яркото зарево на уличните лампи, от входовете излизат онези, с които е по-добре да не се срещаме: отдавнашни познайници, мили приятели, с които сме живели неразделно от зори до здрач и с които сме си знаели и най-беглите мисли, или девойчета под двайсет, онези, които някога са пристигали сияещи на вечерното ни рандеву. Какво им става? Защо не поздравяват, не се хвърлят на врата ми? Защо ме подминават с едва доловима усмивка? Да не се сърдят? За какво? Нима са забравили всичко?

Не. То е просто от годините! Вече не са същите. С течение на времето — колко време! — и те неусетно са се променили до най-съкровените си недра, до най-недостъпните кътчета на своите мозъци. Отпреди не е останало нищо друго освен кухата форма, името, това е, и презимето. Минават край мен тихи като привидения.

— Здравей, Антонио — казвам, — здравей, Рита, здравей, Гуидобалдо, как сте?

Не чуват, дори не извръщат лицата си, тракането на токове се отдалечава.

 

 

— Миг още, моля ви, приятели, уважаеми господа, Ваши Светлости, Ваши Превъзходителства. Къде сте хукнали тъй скоро? Още нищо не сте видели. След малко ще се запалят светлините и улиците ще заприличат на страници от романи, чиито заглавия не помня. В градината на Адмиралтейството в двайсет и един часа всяка вечер пее един дипломиран славей. Бледи, прекрасни жени ще се облакътят по балюстрадите на крайречните алеи и ще чакат: вероятно вас. На светлината от канделабрите в кралския дворец от XVII век във ваша чест принцът ще даде прием, не чувате ли цигулките, които засвирват?

Но не е вярно. В огромния град, който никой от вас не познава, нито някога ще опознае, в града, направен от собствения ми живот (паркове, палати, сбогувания, газометри, болници, пролети, казарми, портици, Коледи, гари, статуи, любови), Боже, колко съм сам. Стъпките отекват мистериозно между къщите и казват: какво правиш? Какво искаш? Не забелязваш ли, че всичко е безсмислено?

Заминаха. Отблясъците от фаровете им се стопиха в нощта в посока към пустинята. Никой ли не остана? Уви, единствените човешки подобия, които бродят наоколо, предполагам сте забелязали, са само призраци, а нейде из меандрите на долните квартали се трупат планини от кошмарни сенки. Часовникът на някаква кула удря двайсет и три часа.

Не. Слава Богу, не съм съвсем сам. Едно създание ме търси. От плът и кръв. От дъното на булевард Осемнайсети май под зеленикавите лъчи на уличните лампи, чак-чак, ето че се задава.

Куче. Косъмът му е дълъг. Черно е. Има хрисим и умислен вид. Странно прилича на Спартак, пудела, който имах преди петнайсетина години. Същата фигура, еднаква походка, идентично примирено изражение.

Прилича ли? Друг път прилича. Това е самият той, Спартак, живият символ на старите времена, които сега ми се струват щастливи.

И идва право срещу мен, следи ме неотклонно с дълбокия съзерцателен поглед на кучетата, пълен с тревоги и упреци. След малко, представям си, ще се хвърли върху ми с радостно скимтене.

Ала когато вече е на два метра и протягам ръка да го погаля, то се изплъзва, съвършено чуждо, и се отдалечава.

— Спартак! — викам. — Спартак!

Кучето не отговаря, не спира, дори не извръща муцуна. Виждам го, черна овчица, да се смалява, докато ту влиза, ту излиза от ореола на поредната лампа.

— Спартак! — извиквам отново. Нищо. Чак-чак. Сега съвсем изчезна.

Телефонната стачка

Денят на стачката бе ознаменуван от ред неизправности и странности в телефонните услуги. Отделните обаждания например не бяха изолирани и линиите често се преплитаха, така че човек чуваше чуждите диалози и можеше да се намеси в тях.

Вечерта, към десет без петнайсет, се опитах да звънна на един приятел. Но преди дори да завъртя шайбата с последната цифра, апаратът ми се закачи за нечий разговор, в който по-късно се включиха доста други, в изненадващ хоровод. За нула време се озовахме в някаква сбирка на сляпо, в която събеседниците влизаха и излизаха най-непредвидимо и едните не знаехме кои са другите участващи, другите не знаеха нас, заради което всички се изразявахме без обичайните лицемерия и задръжки и твърде скоро настана небивало веселие и всеобща душевна лекота, както сигурно се е случвало в прекрасните и лудешки отколешни карнавали, отзвук от които още се намира в приказките.

 

 

Отначало чух две жени да говорят — чудна работа! — за дрехи.

— Нищо подобно й викам договорката беше ясна вие полата трябваше да сте ми я завършили до четвъртък а сега сме понеделник вечер й викам и полата още не е готова така че знаете ли какво ще направя драга ми госпожо Броджи просто ще ви я оставя тая пола да си я носите вие ако успеете да се намъкнете в нея! — високото нахакано гласче бърбореше в скороговорка, без паузи.

— Хубава работа! — отвърна друг глас, млад, мил и усмихнат, малко провлечен, с акцент нейде от областта Романя. — И какво печелиш така? Сега ще ти върне парите за плата на кукуво лято.

— Ще видим ние ще върне ли няма ли както съм й насъбрала да не ти разправям колко се ядосах сега само остава и да си плащам за това ама ха ти Клара още първия път като идеш при нея непременно да я поставиш на място от сърце те моля не може така да се отнася много те моля впрочем госпожа Коменчини също каза че няма повече да си шие при нея защото нашата си остави ръцете в онова червеното й сакенце с което изглежда като някаква прислужница няма оправия откакто на Броджи й порасна клиентелата й порасна и работата сещаш ли се преди две години като почваше госпожо тук госпожо там не спираше да се мазни какво удоволствие е казваше човек да облича фигурка като вашата истинска радост абе първо големи приказки а после ще ми важничи даже почна другояче да приказва а Клара? Ти забеляза ли? Че вече говори по друг начин? Няма значение сега проблемът е утре за чая у Джулиета нямам жив парцал да си сложа ти как мислиш какво да облека?

— Че у вас, Франкина — кротко й възрази Клара, — човек не може да се размине от дрехи, толкова много си събрала.

— О, ама какво говориш, та това са все вехтории най-новото е от миналата есен онова тайорче сещаш ли се лешниковото спомняш ли си го? А и аз в крайна сметка не…

— Я по-добре кажи аз какво да си сложа? Май ще е най-добре да съм със зелената пола, онази дългата до долу и с черен пуловер, черното е винаги елегантно… Или да сложа новия, онзи сивия, ръчно плетения? Той сякаш е малко по̀ après-midi^[33], не мислиш ли?

В този момент, кой знае откъде, се обади мъж с пресилен провинциален акцент:

— Я къжети правичкатъ, гуспожо. Защо не си сложите онова, лимоненожълтото, с една кичеста зелка на главата?

Тишина. Двете жени онемяха.

— Я къжети правичкатъ, гуспожо — мъжът упорито имитираше романьолския говор. — Нещо ново-вехто от Ферара? А вие, гуспожо Франкина, къжети, мола ва, да не би случайно да си глътнахте изика? Не дай си Боже такваз трагедия.

 

 

От няколко места отговори смях. Явно имаше и други по веригата, които бяха слушали в мълчание, като мен.

Франкина отвърна безцеремонно:

— Не ви знам кой сте, господине, но си личи, че сте грубиян. При това грубиян на квадрат: първо, защото е въпрос на елементарно възпитание да не се подслушват чуждите разговори, и второ, защото…

— Бре, че проповед, хайде, хайде, госпожо… или госпожице, не се сърдете… То пък човек да не се пошегува… Извинявайте! Ако ме знаехте лично, може би нямаше да сте толкова строга!…

— Абе остави го! — каза Клара на приятелката си. — Какво да спориш с простаци? Затвори и пак ще те набера.

— Не, не, почакайте малко — заговори втори мъж, по-любезен и подкупващ, като че ли по-обигран. — Госпожице Клара, момент, може да не се засечем отново!

— Не е голяма беда.

Тук нахлу неразчленима глъчка от нови гласове, горе-долу в следния вид:

— Я стига бе, клюкарки! — женски глас.

— Вие сте клюкарка, щом си врете носа в чуждите работи!

— Аз да си вра носа? Я се засрамете! Аз не…

— Госпожице Клара, госпожице Клара — този път мъж, — кажете си телефонния номер! Бихте ли ми го дали? Аз, да ви кажа, имам голяма слабост към романьолките, признавам си, истинско пристрастие.

— Ще ви дам аз един номер! — жена, може би Франкина. — Вие, собствено, кой сте?

— Марлон Брандо, кой.

— Ха-ха — групов смях. — Леле какъв е духовит.

— Адвокат Бартезаги! Ало, ало! Вие ли сте? — намеси се една жена, която досега не се беше чувала.

— Да, аз съм, вие откъде разбрахте?

— Аз съм Норина, не ме ли познахте? Обаждам ви се, защото днес, преди да си тръгна от кантората, забравих да ви предупредя, че от Торино…

Бартезаги, силно сконфузен:

— Ами госпожице, звъннете ми по-късно, не е сега моментът да си огласяваме личните работи пред целия град!

— Ей, адвокатче — гласът на друг мъж, — а какво е сега, моментът да си правиш срещи с непознати мадами, а? Господин адвокатът Марлон Брандо, дето си пада по романьолките, ха-ха!

— Хайде, престанете вече, ако обичате, не всички имат време за губене в празни приказки, някои от нас трябва спешно да се свържат — жена, шейсетинагодишна.

— Я пък тази — разпозна се гласът на Франкина, — телефонната централа да не ви е бащиния?

— Затворете най-сетне, не се ли изморихте да плямпате? Аз, за ваше сведение, очаквам междуградско обаждане и докато вие…

— О, значи сте ме подслушвали, така ли? И не била клюкарка!

— Затваряй си човката, патко!

Възцари се кратка тишина. Нападката бе яростна и в първия момент Франкина не се сети за подходящ отговор. После победоносно рече:

— Ииих! Като спреш да ме лаеш, тогава!

Последва взрив от смях. Поне дузина души. Сетне нова пауза. Да не се бяха изключили всички едновременно? Или всеки очакваше друг да поеме инициативата? При вслушване, на фона на тишината се долавяше шумолене, трептене, дишане.

Най-накрая с красивия си, безгрижен тон се обади Клара:

— Какво, сами ли останахме?… Значи, Франкина, какво викаш да си облека утре?

Тук се чу гласът на мъж, нов, прекрасен, по младежки открит и властен, който изумяваше с изключителната си жизненост:

— Клара, ако разрешите, аз ще ви кажа. Утре си сложете синята пола от миналата година с теменужената жилетка, която неотдавна носихте на химическо чистене… и черната шапчица клоше, става ли?

— Кой сте вие? — гласът на Клара прозвуча променен, с лека нотка на уплаха. — Няма ли да ми кажете кой сте?

Онзи мълчеше. Тогава се обади Франкина:

— Клара, Клара, откъде знае този?…

Мъжът отвърна безкрайно сериозно:

— Знам много още.

Клара:

— Глупости! Просто уцелихте наслуки!

Той:

— Уцелил съм наслуки, а? Искате ли друго доказателство?

Клара, колебливо:

— Ами хайде де, давайте.

Той:

— Добре. Вие, госпожице, слушайте внимателно, имате една бенка като мъничко зрънце леща… хъм, хъм… не смея да кажа къде…

Клара, като ужилена:

— Не можете да знаете това!

Той:

— Вярно ли е, или не?

— Не можете да знаете това!

— Вярно ли е?

— Кълна се, че никой никога не я е виждал, кълна се, освен мама!

— Уверихте ли се, че говоря истината?

На Клара малко й оставаше да се разплаче.

— Никой никога не я е виждал, какви са тези отвратителни шеги!

Той, помирително:

— Че аз да не твърдя, че някога съм ти виждал бенката? Само казах, че я имаш.

Гласът на друг мъж:

— Млъкни бе, смешник!

А първият, с готовност:

— Я по-кротко вие, Джорджо Маркоци, син на покойния Енрико, години 32, живущ на улица Кябрера 7, ръст метър и седемдесет, семейно положение женен, от два дни с гърлобол, въпреки който обаче пуши цигара марка Национали еспортационе. Достатъчно ли ви е?… Точно ли е всичко?

Маркоци, притеснено:

— Ама кой сте? Как си позволявате?… Аз… аз…

Мъжът:

— Не се докачайте. Дайте по-добре да се позабавляваме. И за вас се отнася, Клара… Тъй рядко се случва да сме в такава подбрана и мила компания.

Никой не посмя да възрази или да го вземе на подбив. Неясна боязън, усещане за тайнствено присъствие се бе разляло по телефонните жици. Кой беше този човек? Маг? Свръхестествено създание, боравещо с централите наместо стачниците? Дявол? Дух? Но гласът не беше демоничен, напротив, от него бликаше неустоимо обаяние.

— Хайде, хайде, хора, какво се шашнахте? Искате ли да ви попея?

Гласове:

— Да, да.

Той:

— Каква песен предпочитате?

Гласове:

— Стълбичката… не, не, някоя самба… не, Мулен Руж… Изгубих си съня… Яка̀та му беше с цвета на шафрана… Танцът байон, Танцът байон!

Той:

— Е, като не можете да се разберете… На вас, Клара, какво ви се слуша?

— О, на мен ми харесва Уфемия.

Запя. Дали си внушавах, не знам, но никога през живота си не бях чувал подобен глас. Тръпки ме побиха, толкова лъчезарен, свеж, непретенциозен и чист беше. Докато пееше, никой не посмя да шукне. После гръмна взрив от „Да живее!“, „Браво!“ и „Бис!“

— Ама вие знаете ли, че сте бомба! Знаете ли, че сте истински артист!… Вие трябва да идете в радиото, ще направите милиони, казвам ви. Наталино Ото^[34] ряпа да яде! Хайде, хайде, изпейте ни още нещичко!

— При едно условие: да пеете с мен.

Настана чуден празник — хората със слушалка на ухото, разпръснати из отдалечени домове в квартали по всички краища на града, кой на крак в антрето, кой седнал, кой изтегнат на леглото си, свързани с тънички километри жица. И вече го нямаше желанието за заяждане и за присмех от началото, нямаше ги простащината и глупостта. Благодарение на този неразгадаем тип, който не щя да ни каже нито името, нито възрастта си, да не говорим за адреса, петнайсетина човека, които никога не се бяха виждали и вероятно така и нямаше да се видят, докато свят светува, се почувстваха близки. И всеки от мъжете имаше чувството, че говори с млади, прекрасни дами, а жените си въобразиха, че по трасето е пълно с интересни господа с превъзходна външност, несметни богатства и авантюристично минало, в това число удивителният диригент на техния хор, който ги караше да се реят високо над черните покриви на града, понесени на крилете на юношески блян. Пак той — беше почти полунощ — даде знак за финала.

— Хубаво, приятели, стига толкова. Късно е вече. Утре ще ставам рано… Благодаря за хубавата компания.

Гръмнаха протести:

— Не, не, не ни оставяйте така!… Хайде още мъничко, още една песен, молим!

— Честно, трябва да вървя… Извинете ме. Дами и господа, скъпи приятели, лека нощ.

Всички се вкиснаха. Вяло и тъжно прехвърчаха последните сбогувания:

— Ами, като сте рекли, лека ви нощ значи, лека нощ на всички… кой ли беше този… а де, знае ли човек… лека нощ… лека нощ.

Разотидоха се — кой тук, кой там. Самотата на нощта рязко се спусна над къщите. Но аз продължих да се вслушвам. И ето, след няколко минути той, загадката, полугласно заговори отново:

— Аз съм, още съм тук… Клара, чуваш ли ме, Клара?

— Да — каза тя с нежен шепот, — чувам те… Сигурен ли си, че всички останали са затворили?

— Всички с изключение на един — отвърна той добродушно, — един, който слуша през цялото време досега, но така и не се обади.

Това бях аз. С разтуптяно сърце тръснах слушалката върху вилката. Кой беше той? Ангел? Ясновидец? Мефистофел? Или вечният дух на приключението? Въплъщение на неизвестното, което ни очаква зад ъгъла? Или просто надеждата? Древната неопитомена надежда, която се загнездва в най-нелепите и невероятни кътчета, дори в телефонните лабиринти по време на стачка, за да спаси човека от собствената му нищожност?

Оня, дето духа

Траурната процесия на покойния Изидоро Медзароба, преподавател по литература в гимназията (и автор, под псевдонима Дорис Медзаба̀, на няколко комедии на местен диалект, играни със завиден успех от локални актриси любителки), тъкмо потегляше от номер 71 на улица Нютон в посока към енорийската църква — с все колегите, директора, инспектора от министерството, учениците, родителския съвет на училище Джамбатиста Вико със знаме, — когато изведнъж се появи Федерико Пани, бележитият писател. Истински драматичен обрат. Двама-трима господа в черно се отправиха към него.

— Благодарим, благодарим, маестро… о, да знаеше, горкичкият Доро така щеше да се зарадва… Маестро, моля, не бихте ли…? — и един от близките на умрелия изтръгна от ръката на някакъв беден роднина една от дръжките на ковчега и тържествено я предостави на романиста, както се поднася пастичка. Тогава Пани изписа на лицето си благородна скръб, сви пръстите на лявата си ръка в ръкавица от глиганска кожа около дръжката и тръгна. Десницата, отпусната покрай тялото, държеше за периферията черната му филцова шапка хомбург, правена в Англия. „Чудесно — помисли си. — Тъкмо няма да се налага да разговарям с това стадо идиоти.“ Опечалените наоколо още не се бяха подредили в шествие. Всички очи бяха вперени в него. Много бавно Пани огледа тъжните физиономии, наслаждавайки се на малкия си триумф. Всеки път, когато познаеше някого, пускаше в ъгълчето на устата му да се мерне сянката на изключително дискретна и меланхолична усмивка. С тъмносин балтон, сив кашмирен шал, все още гъсти коси, прошарени на слепоочията, висок и снажен, единствено главата леко сведена поради траурните обстоятелства, той се почувства хубавец, в разцвета на силите си, преливащ от енергия. Точно до него се озова групичка от четири студентки, които го зяпаха в захлас. Една от тях, красавица в агнешка шубичка, направо го разкъсваше с очи. С очи и отвърна и той, настойчиво. Видя я, че се изчервява. Душата му възтържествува. „Да не се казвам Федерико — рече си, — ако утре тази не ми се обади по телефона.“

 

 

— Не, виж какво, Джипи — каза на дъщеря си госпожа Летиция Дзагети Брин, — на бала на Социалния няма да ходиш. Съжалявам, но ти, Джипи, няма да ходиш.

— Ама аз вече всичко съм уредила бе, мами! Ще дойдат и Габриела, и Андреина, и Лу, дори Фабриция ще дойде, хем техните обикновено все се опъват.

— Другите да вървят, а ти тази вечер ще си стоиш вкъщи. Всеки да се оправя както смята за добре… Само си помисли: тази година обществото ще е ужасно неподбрано. Ти знаеш ли дори кой ще ходи? Госпожа Бураки с дъщеря си, тази от долу, от бакалията!

— Уф, мина им времето на тези превземки. А и балът е благотворителен, за някакви там деца и така нататък…

— Превземки или не, ти си ми дъщеря и на това събиране не те пускам. Ако целта е благотворителна, нищо не пречи да пратим пари отделно, обаче на вечеринката — никакво ходене. Въпрос на елементарно приличие, да му се не види, умът ми не побира как не го разбираш. Когато човек носи име като нашето — колкото и да е неудобно понякога, — има и определени задължения… Традициите, драга моя, престижът на рода… О, аз знам, че за теб това са глупости. Знам, че ако от теб зависи, за нула време щяхме да паднем на равнището на клошарите… Екзистенциализъм! Екзистенциализъм — трънки!… Я по-добре виж прапрадядо си, ей там, окачен на стената! Какво лице, какъв стил — ето това са били хора като хората!… Така де! Никакъв бал.

 

 

Адвокат Серджо Предиканти, 55 години (специализиран в бракоразводни дела), е при шивача. Втора проба на тъмносин костюм на червено райе, толкова фино, че чак невидимо. Адвокатът е изгубил търпение, лицето му пламти:

— Хайде пак, хайде пак, знаех си аз, че така ще стане… драги ми Марцони, сто пъти ви помолих за внимание! Раменете, раменете, раменете… не виждате ли тук отзад как се набира? Гърбицата не виждате ли? Не виждате ли колко е грозно?

— Не се притеснявайте, господин адвокат… веднага ще оправим това, нищо и никаква дреболия — и шари с кредичката, — ето тук, тук… едно кръцване с ножицата по извивката… едно кръцване и гърбицата ще изчезне.

— Кръцване, та кръцване! Вие, драги Марцони, все така казвате, а после… О, впрочем не забравяйте — на ръкавите по четири копчета. Четири, ако обичате! Най-добре си записвайте… и никакви декоративни илици. Да могат да се разкопчават и четирите, разбрахме ли се? Да не стане като последния път, когато…

 

 

Пиеро Скарабати, селянин, надвечер, на края на торището с вила разтоварва от каручката слама от старите постелки на добитъка. Спира да го види дон Анселмо, енорийският свещеник, който е излязъл да се поразходи. Гледа усмихнат и казва:

— Хей, браво, Пиеро, здравата си се запретнал, а? Славни мускули имаш!

Пиеро прекъсва и се смее.

— Не че нещо, ама си е баш така! Но нима вие, дон Анселмо, не сте ме виждали и друг път? Аз с това се славя, не знаехте ли?

— С кое се славиш?

— Ами с това, което правя сега… Вижте, вижте, петдесет кила ги мятам с едно набождане… Ето така… като спагети… Хоп… хоп… готово!… Видяхте ли? Поне шейсет кила слама с един замах… не е зле, а?… Значи не сте знаели, така ли, дон Анселмо? Ами то друг няма с километри наоколо, друг такъв няма, а и не е имало, дето да умее като мене…

 

 

Професор Гулиелмо Како̀пардо, доцент по административно право в университета, преглежда с един колега коректурите на новото списание Преглед на публичното право.

— Не, не, моля ви се… драги Джаратана, дай и ти едно обективно мнение… Според мен е просто недостойно… Виж, виж списъка на редколегията с нашите две имена, омесени с тези на някакви хлапаци с жълто около устата, дето онзи ден са си защитили дисертацийките… По азбучен ред! Азбучен!… Ние, които имаме по трийсет години преподавателски стаж зад гърба си… Как е възможно? Поне да ни бяха отпечатали имената с малко по-едър шрифт или нещо такова, иди-дойди… Но така… Заклевам се, че нарочно го правят, хитруват колкото могат, ясни са ми тези кариеристчета… О, но аз не за себе си се притеснявам, ти ме знаеш, Джаратана, кажи ми някога хващал ли съм се за дреболии?… От чувство за справедливост, нищо повече, от чувство за справедливост… Още довечера ще им пиша на тези лаладжии и ще откажа участие… ей така, заради доброто име на университета, на висшето учебно заведение, не съм ли прав, Джаратана?

 

 

Неси Змидерле, 59 години (Змидерле и Кунц АД, черни метали), е поръчала леко да й изсветлят косата. Нетърпеливо се разучава в огледалото, докато фризьорът оправя последни детайли по прическата й.

— Повярвайте ми, госпожо, косите ви са изключителни, просто идеални за фризиране!

— И все пак, Флавио, не ви ли се струва, че станаха прекалено светли? Честно да ви кажа, на мен платиненото хич не ми допада.

— Но какво говорите, госпожо? Платинено! Сигурно се шегувате. Та това е русо тип Аркадия, последният писък в нюйоркския клуб Кафе Съсаяти. Абсолютно задължителен оттенък за красива главица а ла Марлон Брандо като вашата, госпожо Змидерле.

— А не мислите ли, Флавио, не мислите ли, че едно хубаво бакърено… едно червено, как да го кажем… в топъл, керемиден цвят, не мислите ли, драги, че ще стои по-младежки?

— Руж брикетаж искате да кажете? О, не… в никакъв случай… за някоя коафюра в стил Жана д’Арк може би… но не задължително… така или иначе не е за вас. Вижте се, вижте се само, госпожо Змидерле! Та вие приличате на някое гарсонче, на някое опасно младо момче от Сен Жермен де Пре…

— Сериозно ли, Флавио?

— О, госпожо!

 

 

В кафенето на спортистите — беше неделя вечер — за миг настъпи тишина. Един кривунделест, сух дребен мъж мина през навалицата, която уважително отстъпи да му стори път. Той стана център на всеобщото внимание.

— Кой е гърбаткото?

— Какво? Не знаеш ли? Бепино Страци, пръв приятел на Атаванти.

Заради близостта си с Мауро Атаванти, нашумелия централен нападател, въпросният Страци се радваше на небивала почит в тези среди. „Неговата“ маса бе заета от четири броя мъжаги с бабаитски, загладен вид (трима от тях носеха светли палта от камилска вълна). При вида на Страци и четиримата, засмени, се изправиха едновременно. Дребосъкът, без дори да благодари, седна. Беше бесен. Двайсетина човека се скупчиха около него, в нетърпеливо очакване да разберат причината. В хора от възклицания и въпроси се открои сипкавият гласец на Страци:

— А, няма да стане тая! Само това оставаше! — (Преди три часа, по време на решаващ мач, Атаванти бе отстранен заради опит за саморазправа със съдията.) — Моля? Че той дори не го докосна! Всички видяха… Ох, ама тука не се диша вече, дръпнете се малко, добри хора… Какво каза Мауро ли?… Разплака се, горкото момче!

Дребосъкът се палеше излишно, опиянен от популярността си. Един келнер потърси пролука, вдигнал поднос над разбунените глави.

— Може ли? Ако обичате! Пуншът на господин Страци! — в стълпотворението мигом се отвори проход.

— О, браво, скъпи Джакомо — съвсем го изби на драма Страци, — добре че си ти да се сетиш за клетия Бепино!

Някой се изсмя.

— Какъв образ!

Сетне пак се чу скриптящият гласец:

— Мауро ми каза… Мауро знае какво… Ако ме беше послушал Мауро… Мауро обеща тържествено, че…

 

 

— А знаеш ли, Йозефа, с кого се запознах на остров Прочида? С графиня Лиза Скуарча. Тя ти е братовчедка, нали?

Красивата Йозефа Скуарча заприлича на змия, настъпена по опашката.

— Лиза Скуарча моя братовчедка?

— Поне я познаваш, нали?

— Може би… някога… но винаги сме предпочитали да се държим на дистанция от тези нещастници.

— Но тя ти е братовчедка, нали?

— Нищо подобно. Освен ако не е от някое много, ама много далечно разклонение на рода… пък и никога не е била графиня.

— Но всички я наричаха „графиньо“, а и съпругът й носи извезана корона върху…

— Ох, моля ти се! Титлата е само наша… Масимо отлично познава родословието на семейството.

— И все пак, мила Йозефа, уверявам те, че…

— Стига, ако обичаш, Лаура, извинявай за прямотата, но не мога да допусна някакви си провинциалисти, ами да, провинциалисти, да се възползват от съвпадението на имената и да се… Лиза Скуарча — графиня! Ха-ха! — и избухна в истеричен смях.

— Прощавай, мила, не мислех, че…

— Не, ти прощавай, май се поувлякох… но тази тема просто ме докарва до…

 

 

Кметът бе отишъл да посети новото оборудване на гражданския регистър. Началник-отделът, господин Клаудио Вичедомини, в бяла престилка, му обясняваше превъзходните качества на наскоро инсталирания електронен каталог. Намираха се пред голямо командно табло, пълно с лостчета и бутони.

— Тази машина — каза Вичедомини — за три секунди изпълнява работата, която преди десет-единайсет служители отмятаха в рамките на шест часа. Ето например, господин кмете, изберете който и да е ден от която и да е година.

— Ами знам ли… 16 юни… 16 юни 1957-а.

— Чудесно. Просто ще натисна няколко копчета. Гледайте сега: едно… две… три…

Дочу се жужене, нещо прещрака в мистериозната вътрешност на машината, след което със свистене голям картонен фиш меко се приземи в един кош.

— Воала̀! — тържествуващо рече Вичедомини. — Ето данните за гражданското състояние от въпросния ден. От едната страна са ражданията, по часове, от другата — смъртните случаи.

Кметът от любезност взе в ръка картончето. Погледът му разсеяно пробяга по мъртвите през стъклата на очилата: Летиция Коци по съпруг Дзагети Брин, Серджо Предиканти, Пиетро Скарабати, Гулиелмо Како̀пардо, Ернеста Алфонси по съпруг Змидерле, Джузепе Страци, Федерико Пани, Елиза Пасалакуа по съпруг Скуарча…

— Пани, Пани — промърмори кметът, докато явно се мъчеше да изрови нещо от паметта си. — Федерико Пани… Това име ми звучи доста познато… хъм.

— Удивително е, нали? — попита Вичедомини.

— Удивително е, вярно — съгласи се кметът.

— А сега оттук, моля, господин кмете. Заповядайте да посетим картотеката… Ако позволите, момент да ви покажа откъде — и се обърна усмихнат към една служителка. — Госпожице Елиде, после да не забравите да угасите^[35].

Със свой аршин

Бенджамин Фарън, журналист, седна на дивана, сложи портативната си пишеща машина на коленете, зареди бял лист на валяка, запали лулата си и доволно написа:

До Директора на Ню Глоуб,

 

Многоуважаеми Господине,

Позволете на един стар и привързан читател на всекидневника, който Вие ръководите с твърда ръка и тънка прозорливост, да изрази скромното си мнение, подтикван изключително от желание да даде своя макар и нищожен принос към делото, тъй целеустремено започнато от Вас. От известно време в Ню Глоуб се появяват статии на различни теми, подписани от някой си Джордж Макнамара. Нямам представа кой е той, нито с какви титли се кичи, та да си позволява да сътрудничи на вестника, който с право има репутацията на най-сериозен и авторитетен в страната ни. Прочее, аз не съм единственият, който смята — защото много хора, включително на високи постове и с богата култура, споделиха с мен сходен възглед по въпроса, — че писания като неговите слабо подхождат на равнището на журналистическото и литературното достойнство, което е най-забележителната и ценена характеристика на Ню Глоуб. Баналността му, постоянният безуспешен напън за хумор, многословието, неточностите… и прочее, и прочее.

Изпълни и лицето, и опакото на листа. Като стигни до края подписа: Ваш доброжелател. Сгъна го, пъхни го в плик, написа адреса, залепи марката, взе шапка и чадър, излезе от къщи и пусна писмото.

След това бавно пое към редакцията на Ню Глоуб, за да се наслади на мекия летен сумрак.

— Добър вечер, господин Фарън — вежливо го поздрави портиерът.

— Добър вечер, Джеръм — добродушно отвърна Фарън.

На първия етаж в коридора срещна Макнамара.

— Привет, пирате! — рече и го тупна по гърба. — Вчерашният ти материал хич не беше лош, да знаеш. Биваше си го.

Младият Макнамара смотолеви едно „благодаря“ и се изчерви.

— Нещо ново тази вечер? — попита Фарън, веднага щом влезе в стаята на репортерите.

— Нищо специално — каза неговият заместник, — откриване на текстилна изложба, малък обир, конфискуване на наркотици.

— Пак ли марихуана?

— Не, този път кока.

— Задържани?

— Няма, омели са се.

— Е, два реда comme-il-faut^[36] няма да навредят! Едно мило конско за господин началника на полицията, да види той!

Накара да му донесат съобщението, ухили се, свали си сакото, седна пред пишещата машина, запали угасналата си лула и почна:

Може комуналните услуги почти ежедневно да ни сюрпризират с неуслужливост — тук Фарън се изкикоти от удоволствие на собствения си сарказъм, — но има една област, в която би било наистина несправедливо да се оплакваме от дефицит: снабдяването с наркотици. То е безотказно, господа. Нашият град може да се похвали, ако изобщо такава хвалба е мислима, с националната палма на първенството в позорната търговия с дрога! Печалната констатация е, че докато съзнателният гражданин след ден на почтен и ползотворен труд заспива на меката възглавка на чистата си съвест, се намират и субекти, които, изпълзели от гнусните вертепи на греха, сеят отрова и развала. Та нима това не е най-низката форма на злочинство? Най-долното предателство спрямо общността от порядъчни люде, което се равнява на нож в гърба? В такъв случай нима е странно, че призоваваме властите към по-ефективен контрол и по-енергични санкции? И прочее, и прочее.

 

 

— Спри! Спри! — извика на шофьора госпожа Франка Амабили (от бизнеса с копринени отпадъци). Разкошното сиво бентли се закова на място с меко полюшване. Дамата пъргаво скочи на земята и емна каруцаря, спрял в края на пътя. — Как не те е срам? Така ли се бие едно нещастно добиче, което едва се държи на крака? Насилник!

— Ми кат не ще да мърда — отговори каруцарят и допълнително сръга мулето в ребрата с дръжката на камшика.

— А, не ще да мърда, така ли? — възкликна жената. — Аз съм от Дружеството за защита на животните. Ти само гледай как ще те размърдаме ние тебе!

— Ама не виждате ли, че се е запънало? — възрази мъжът, за да се оправдае, защото това ненадейно и необяснимо връхлитане не предвещаваше нищо добро.

— Хайде, дай си името — и Франка Амабили извади от чантичката си бележник. Хубавичко щеше да го научи тоя простак как да се държи с животните!

Час по-късно седеше в ресторанта със съпруга си и една приятелка.

— Скаридки за начало? — подсказа мазно сервитьорът. — Или филенце от пушена сьомга?

— Хубава идея, да. За мен сьомга — одобри госпожа Франка. (Рязко изтръгната от ледената вода, в която безгрижно се надпреварваше със своите себеподобни, сьомгата се огледа с невинно удивление и уста, която не спираше да се отваря и затваря. "Леле, тая е над петдесет кила — възторгна се рибарят. — Хайде, Ърнест, помогни ми, че сам няма да се справя. " С диви крясъци хвърлиха жертвата на дъното на лодката си, където дългата риба се замята, докато мъчително се задушаваше и очите й отправяха последна молитва. Сетне летливата мисъл на сьомгата се понесе към някакво скално езеро незнайно къде, под кристалните колонади на ледниците.)

— А за след това? — попита още по-раболепно сервитьорът и вдигна моливчето от тефтера си.

— Аз не съм особено гладна — каза Франка Амабили. — Хайде първо едно консоме, после обикновено шницелче, но да е крехко, моля. (Теленцето, вече ужасено, изви глава назад в търсене на приятелски силует, но наоколо се виждаха само други животни, полудели като него в хаотичния хор от ревове, глухи удари и дрезгави човешки гласове. Едно желязо зверски го халоса по муцуната и му обърна главата отново напред. Опита се да избяга, но нещо го притисна и го задържа. Черна сянка наближаваше. Миришеше на кръв. Измуча. С адска грубост огнен стълб прониза мозъка му.)

— Я чуйте да се посмеете… — поде госпожа Франка. — Такава случка имам от тази сутрин! Сещаш ли се, Джулио, къде е разклонът преди надлеза? Гледам там, един каруцар, дръвник някакъв…

 

 

Една нощ шест-седем мъже с лопати и търнокопи най-сетне успяха да намерят подземния ходник към гробницата на царя, в която проникнаха и откриха съкровища.

Докато я обираха, взломът бе забелязан. И когато, натоварени с накитите от масивно злато, излязоха навън, вече ги чакаше многолюдна тълпа. Дойде палачът. И първите лъчи на слънцето осветиха в розовеещите от кръвта пясъци шест-седем разпръснати глави.

От най-високото на небесата всемогъщият Господ погледна надолу. Видя. Стисна за миг клепачи.

Колко време мина, преди отново да отвори очи? На колко години, векове, хилядолетия отговаря един момент, едно примигване на Всевишния? Нова групичка, също въоръжена с търнокопи и лопати, се мъчеше да отвори входа към тайния ходник. Бе непрогледна нощ, божествената луна меко огряваше безжизнените камъни на пустинята.

Проникнаха, достигнаха до гробницата на владетеля. Тук имаше злато, скъпоценни камъни — несметното съкровище от приказките! Когато излязоха навън с фантастичната си плячка (луната още грееше и осветяваше мъртвата долина, макар и вече посърнала, защото залязваше към мълчаливите скали, от които беше направен хоризонтът), ги чакаше нетърпеливо множество.

В тишината на нощта избухнаха аплодисменти. Няколко младежи си пробиха път до ръководителя на разкопките и го обсипаха с въпроси. Забляскаха фотографски светкавици. През навалицата се понесе оживен шепот.

— No comment^[37] — отвърна високомерно предводителят на осквернителите. — Като му дойде времето, ще докладвам пред Кралския археологически институт.

Озарени от гаснещата луна, репортерите се втурнаха към колите си и през пустинята дадоха газ към града, откъдето да съобщят по телефона на големите столици историческата вест.

Един местен жител пристъпи тържествено към главатаря на плячкаджиите и с поклон му връчи плик. После втори, трети — и те с телеграми, пристигнали отдалеч. Поздравления от разните правителства към археолога. Слава!

 

 

Под портиците мъж с оръфан вид, но със самоуверени маниери, държеше в дясната си ръка крайчето на канап. Другото крайче се губеше през една кръгла дупка във вътрешността на кутия от обувки, сложена на земята. Върху капака на кутията, сякаш за да попречи някой да я надигне отдолу, стоеше 4-5-килограмов камък.

— Хайде, давай, Пиролино — нареждаше мъжът към кутията и леко подръпваше канапчето, — хайде де, покажи се на хората, не бой се! Какво да го правиш? — обърна се извинително към спрелите наблизо минувачи. — Днес се глези! Сърдит е. А вчера даже направи салто мортале… — после отново към кутията: — Хайде, Пиролино, нали не искаш любезните зрители да чакат за едното нищо? Има и две симпатични госпожици, няма ли да ги погледнеш, Пиролино? — Изведнъж подскокна: — Госпожи, господа, видяхте ли, че си показа муцунката за миг? Видяхте го, нали? Кажете вие, госпожице, нали го видяхте?

— Ами не знам — отговори със смях момичето. — Може би. Но не съм сигурна.

— Нене, стига вече, хайде да си ходим — й каза нейната приятелка и я смушка с лакът. — Какво висим тук да си губим времето?

— Защо? — попита Нене. — Според тебе няма да излезе, така ли?

— Кое?

— Ами животинчето!

Мини избухна в смях.

— Ох, нямаш равна. Още ли не разбираш, че в кутията няма нищо? Обикновен шарлатанин. С този трик примамва хората да спрат, а после, в подходящия момент, ще опита да им пробута я лотарийни билети, я нещо друго.

Развеселени, двете красавици продължиха до една артгалерия. Влязоха. Вървеше вернисажът на мексиканския художник Хосе Урубия. По стените висяха двайсетина големи платна с преплетени цветни петна, сред които преобладаваха жълтите и кафявите. Мъж в кадифено сако с чувствителни ноздри и бели коси просвещаваше групата дами около себе си.

— Ето — рече и посочи една картина на множество малки ромбове, преливащи един в друг, — това произведение е типично за зрелия период на Урубия. Собственост е на музея в Бъфало. Тук, както можете да се уверите, експериментът с тоналността се налага с властна необходимост над ритмичното дирене, а то все пак е константа за цялото Урубиево творчество. Да, ще кажете, въздействието на тези поетични модули не е чак толкова, хъм, хъм, проникновено и животрептущо, нали така, колкото в първоначалните му опити. Ала за сметка на това — каква свобода! И със свободата — каква строга, даже бих рекъл безжалостна хроматична диалектика! Но сега, скъпи приятелки, да минем на един вълнуващ образец: Диалог 5… Знаете ли как го дефинира Албърт Пичъл? Манихеизъм, манихеизъм tout court^[38]! Манихеизъм, разбирате ли? Заради двойствеността на противопоставените нагони, които драматизират фундаменталната еднородност на картината, без съмнение родена, изригната във… във… ами да, в пристъп на орфически транс, който само Урубия е способен (както и е сторил впрочем) да овладее посредством геометрично учленяване. Естествено, при това положение не можем да не идентифицираме, сами ще се съгласите, детерминиращия лирически претекст със, как да се изразя, със своего рода метафизична графична неизбежност…

Мини попиваше в захлас всяка негова дума.

— Стига вече, хайде да си ходим! — прошепна Нене на приятелката си и я смушка с лакът. — Нищо не им разбирам на тези картини.

— Много ясно — отвърна Мини, — извинявай за откровеността, ама тебе никаква те няма в изкуството. А за мен те са просто бомба!

Излишни предпазливости

Срещу измами

Лео Буси, търговски пътник на 30 години, влезе в клон номер 7 на Кредито национале, за да осребри чек на стойност 4000 (с думи: четири хиляди) лири.

Там нямаше отделни гишета, а дълъг плот, наредени зад който работеха всички служители.

— Кажете? — попита един от тях учтиво.

— Имам чек за осребряване.

— Заповядайте — каза чиновникът, взе хартийката в ръка и я разгледа обстойно от всички страни. И добави: — Ако обичате, ето там, при колегата.

Колегата беше петдесетинагодишен мъж. Дълго съзерцава чека (въртя го отпред и отзад), кашлюка, хвърля изпитателни погледи над очилата си към лицето на клиента, пак се взира в чека, после в Буси, като да търсеше някакво съответствие помежду им, и накрая попита:

— Имате ли сметка при нас?

— Не — отговори той.

— Лични документи?

Буси подаде паспорта си. Служителят го взе, сложи го на масата си, седна, разлисти документа да го провери и започна да отбелязва на един формуляр име, номер, дата на издаване и така нататък. Но по някое време спря, намести очилата си и измърмори.

— Нещо не е наред ли? — рече Буси с неясното усещане, че го вземат за гангстер.

— Не, не — отвърна онзи с двусмислена усмивчица. И при тези думи с паспорта в ръка, отиде да се допита до началника си, който се намираше в дъното, на едно по-голямо писалище.

Двамата поприказваха съзаклятнически, като от време на време мятаха проницателни погледи към търговския пътник. Най-сетне служителят се върна.

— За първи път ли — попита — идвате в тази банка?

— Да, за първи път. Някакъв проблем ли има?

— Не, не — повтори служителят и поднови усмивчицата си. След това попълни молбата за инкасиране, даде му да я подпише, взе я обратно, отново отвори паспорта, съпостави подписите. В този момент явно пак се разколеба. За втори път отиде да се консултира с началника си. От плота Буси не можеше да чуе какво казват. („Колко разправии за някакви си 4000 лири! — си мислеше междувременно. — Ами ако бяха сто хиляди?“)

По някое време служителят се върна на плота, сякаш разочарован, че няма повече претексти да продължи разследването си.

— Готово, заповядайте на касата.

И с паспорта му връчи номериран талон. На касата, когато му дойде редът, Буси подаде талона. Касиерът, тлъст и важен господин, внимателно опипа чека, разучи придружаващата го бележка, отново огледа Буси и чека, сякаш също в търсене на загадъчна прилика между ценната книга и човека, и накрая перфорира листчето със специален печат с иглички, огледа го още веднъж и го положи в кутия до себе си. След което тържествено, като свещенодействащ жрец, извади банкнотите и ги отброи с онова характерно плющене между пръстите: едно, две, три, четири каймета от по 10 000 (с думи: десет хиляди) лири.

И ги подаде на клиента.

Срещу доносници

Антонио Ланчелоти, висш държавен служител и изключително благоразумен мъж, среща в министерството заместник-инспектора Модика, негов подчинен, но човек, с когото трябва да имаш едно наум, понеже му се носи слава на доносник.

— Драги Модика — заговаря го глуповато, от чиста проба вежливост, — какво се чува напоследък, какво се чува?

— Ех — отвръща Модика и клати глава, — човек по-добре въобще да няма уши, мен ако питате. Тук, в министерството, най-усърдната дейност, която кипи, е одумването!

— И кого одумват? — смее се развеселен Ланчелоти.

— Ами всички наред, многоуважаеми, всички, дори най-почтените и пристойни хора.

— И вас ли, добри ми стари Модика?

— Разбира се, как! Но иди-дойди, че злословят по мой адрес, аз съм последната дупка на кавала. По ваш адрес също се изказват, ако трябва да съм честен.

— По мой адрес ли? — отеква Ланчелоти притеснено. — Че какво приказват за мен?

— О, вие не се впечатлявайте, моля ви се, просто жалки клевети.

— Клевети ли? Но откъде-накъде?

— Наистина ли искате подробности?… Не, не, за какво ви е да се тровите!

Многоуважаемият Ланчелоти е на тръни.

— Хайде, драги Модика, все пак имам право да зная.

Модика, след дълго увещаване, се решава.

— Знаете ли какво се осмеляват да намекват? Знаете ли? Че сте оплювател, че редовно говорите зад гърба на нашия велик вожд, маршал Балтацано, че вие…

— Аз? Аз? Аз, който за Балтацано живота си давам! Аз, който всяка вечер, преди да заспя, си чета по някой откъс от неговите трудове!

Модика го гледа.

— Абе знаете ли какво ще ви кажа? Какво пък толкова!…

— В какъв смисъл „какво толкова“?

— Какво толкова, ако наистина наричате Балтацано тъпак… Така де, хайде с ръка на сърцето, многоуважаеми, да си признаем тук на четири очи — не ви ли прави впечатление, че от известно време насам нашият маршал е… хм, как да се изразя?… Ами, не е вече същият, не че чак се е видиотил, но…

— О, не, в никакъв случай — реагира Ланчелоти и мисли: „Ей го, агент-провокаторът си показва рогата.“ — Напротив! Последните му речи ми се сториха, ако въобще е възможно, даже по-хубави от предишните, по-силни, красноречиви, окрилени.

— Но това негово, да си го кажем право, отрицателно отношение към плановете за мелиорация на министър Хименес, а? А? С него съгласен ли сте?

— Иска ли питане! По този въпрос маршалът — и повишава глас, за да го чуят добре тримата чиновници, които минават наблизо — проявява гениална далновидност и брани същинските интереси на страната! Нашият славен Балтацано е орел, драги Модика, в сравнение с който Хименес прилича на, хайде да не е на врабец, но на нещо от сорта! Маршалът, любезни ми, е най-могъщият политически ум, който е виждал този век.

Тримата чиновници са се приближили и слушат с изключително внимание. После един пристъпва към Модика и му подава вестник. С крайчеца на окото си Ланчелоти мерва тлъсто заглавие.

— Какво е станало? — пита подозрително.

— Нищо, нищо.

— Не, дайте да видя.

През цялата първа страница е изписано: „Решение на Националната хунта.“ А отдолу: „Балтацано пада поради идеологическа несъвместимост — Задържането му под стража осуетява бягство в чужбина — Призив на Хименес, новия министър-председател.“

Ланчелоти чувства как земята под краката му се проваля, олюлява се, едва събира дъх да попита:

— Но вие, вие, Модика, знаехте ли?

— Аз ли? — отвръща онзи със сатанинска усмивка. — Аз ли? За мен, кълна ви се, това е като гръм от ясно небе.

Срещу крадци

Откакто в района станаха три обира, ужасът от бандитите е обсебил заможния Фриц Мартела. Вече на никого не се доверява, нито на роднините си, нито на прислугата, нито на кучетата, при все че пазят както трябва. Къде да скрие жълтиците и семейните скъпоценности? Домът му не е сигурно място. Раклата, която доскоро служеше за сейф, е смехотворна като хранилище. След дълги размисли, една нощ, без никому нищо да каже, той излиза от къщи с ковчежето със съкровището си и лопата, отива в гората край речния бряг, където отваря дълбока дупка. И го зарива вътре.

Обаче после се прибира и размисля: „Ама съм идиот. Как не ми хрумна, че разрохканата земя ще събуди съмнения? Вярно, че там рядко някой се вясва, но ако все пак мине ловец и забележи, че е копано? А ако го загризе любопитство? И вземе да разрови?“

Такива ги мъдри и се върти ли, върти из завивките, и сън не го хваща. В това време, призори, трима убийци търсят подходящо място да погребат тялото на златаря, когото са нападнали и умъртвили на пътя, отиват в гората край речния бряг и не могат да повярват на очите си, като откриват парче земя, където, Бог знае от кого и защо, буците пръст са обърнати съвсем неотдавна. Именно там набързо заравят трупа.

На следващата нощ, разяждан от безпокойство, заможният Мартела нарамва лопата и се връща в гората, за да си прибере ковчежето: смята да му намери по-сигурно скривалище.

Докато копае, чува тропот, обръща се — дузина стражи се задават на светлината на фенери.

— Стой, не мърдай! — му нареждат.

Мартела окаменява на място с лопата в ръце.

— Какво правиш тука по това време? — го пита началникът на отряда.

— Аз ли? Аз нищо… тук има моя… копая понеже… заровил бях една кутия…

— Нима? — ухилва се онзи. — Пък ние търсим един мъртвец, един убит по-точно! Търсим и извършителя.

— Че аз какво общо имам? Дойдох тука, повтарям, за да си прибера нещо мое…

— Добре, чудесно! — възкликва главният стражар. — Ами действай тогава, добри човече, копай, копай. Да те видим какво ще извадиш!

Срещу любовта

Сега, след като той замина и повече няма да се обади, изгуби се, изчезна от радара на живота точно сякаш е умрял, на нея, Ирене, не й остава друго, освен да се въоръжи с целия кураж, който една жена може да си измоли от Господ, и да изскубне всички корени, с които тази злочеста любов се е впила в недрата й. Тя, Ирене, винаги е била силно момиче, няма да се предаде и този път.

Готово. Не е чак толкова кошмарно, колкото си го е представяла; не е и чак толкова дълго. Минаха, не минаха четири месеца и ето я, съвършено свободна. Малко по-слаба, по-бледа, по-прозрачна, но лекичка, с меката томителност на оздравяващ човек, у когото вече трептят смътни нови илюзии. О, каква смелост прояви, какво геройство — съумя да бъде жестока със самата себе си; непримиримо да отблъсква умилкването на спомените, на които можеше така приятно да се отдаде. Да унищожи всичко негово, останало у нея, ако ще да е дори топлийка; да изгори писмата и снимките; да изхвърли дрехите, носени по негово време, по които погледите му току-виж са оставили неосезаема следа; да се отърве от книгите, които и той е чел и чието споделено познаване ги вкарваше в тайно съучастие; да продаде кучето, което се научи да го различава и се впускаше да го посрещне при градинската вратничка; да скъса с общите приятели; дори да се премести в нов дом, защото на полицата на тази камина една вечер той се беше облакътил, защото една сутрин тази врата се беше отворила и иззад нея се беше появил той, защото звънецът на входа продължаваше да издава същия звук, както по времето, когато той пристигаше и във всяка стая й се струваше, че открива някакъв загадъчен негов отпечатък. Освен това: да свикне да мисли за други неща; да се хвърли в съсипващ труд, заради който вечер, когато опасността надвисваше в своя най-коварен вид, я поваляше мъртвешки сън; да завърже нови познанства, да посещава нови среди, да смени и цвета на косата си.

Всичко това тя успя да направи с отчаяна решимост, без да остави неукрепено нито едно ъгълче, нито един процеп, през които споменът да се промъкне. Речено-сторено. Изцери се. Сега е утро и с красивата небесносиня рокля, току-що пратена й от шивачката, Ирене се кани да излезе от къщи. Навън грее слънце. Тя се чувства здрава, млада, цялата пречистена отвътре, свежа, както когато беше на шестнайсет. Направо щастлива? Почти.

Ала от една съседна сграда плисва къса музикална вълна. Някой е включил радиото или е пуснал грамофона и отваря прозореца. После веднага го затваря. Но това е достатъчно. Шест-седем ноти, не повече, мотив от стара мелодия — неговата песен. Хайде, храбра Ирене, не губи ума и дума от нищо и никакво, бягай на работа, не спирай, засмей се! Само че в гърдите й вече е зейнала ужасна празнота, продънила е цяла пропаст. С месеци любовта, това странно проклятие, се е преструвало, че спи, оставяло е Ирене да се самозаблуждава. А сега някаква си дреболия го е развихрила отново.

Вън минават коли, хората живеят, никой не знае за една жена, която, свлечена на пода зад входната си врата, като наказано момиченце, опропастява своята красива нова рокля, потънала в безутешен плач. Той е далеч, той няма да се върне никога повече, всичко е било напразно.

Болният тиранин

В обичайния час, тоест в седем без четвърт вечерта, в така наречения „застроим парцел“ между улица Мароко и улица Касердони шпицът Лео видя да се задава мастифът Тронк, държан за веригата от своя господар, професора.

Звярът както винаги вървеше с щръкнали уши и оглеждаше изпитателно тесния хоризонт на мръсната полянка между къщите. Той беше местният самодържец, тиранинът. И все пак старият, насъбрал обида шпиц моментално забеляза, че това не е предишният Тронк — не и Тронк отпреди месец, нито пък страховитото псе, което видя преди три-четири дена.

Промяната бе нищожна — може би начинът, по който поставяше едната лапа пред другата, или известно помътняване на погледа, някакво леко изгърбване, загубилата лъскавината си козина или най-вероятно сянката — пепеливата сянка, най-лошият признак!, — която се стичаше от очите му към увисналите бърни.

Обаче явно никой, дори професорът, не забелязваше тези едва доловими симптоми. Едва доловими ли? Старият шпиц, който се беше нагледал на какво ли не на този свят, разбра на часа и от откритието си изпита тръпка на подла радост. „Ах, падна ми най-сетне — помисли си. — Падна ли ми?“ Мастифът вече не го плашеше.

 

 

Намираха се в едно от многото празни пространства, отворени от въздушните бомбардировки през отминалата война; в градската периферия сред заводи, депа, бараки, складове. (Но недалеч се извисяваха импозантните здания на големите строителни компании, седемдесет-осемдесет метра над нивото на газовия техник, зает да оправя аварията в тръбите, и на уморения цигулар, който тъкмо скрибуцаше между масите на кафене-бирария Хесперия, ей там под портиците, на ъгъла.) След като стърчащите чуканчета на стените бяха досрутени, че тук е имало къщи, напомняха единствено запазилите се на места участъци, покрити с плочки — спомен за някогашна портиерна или приземна кухня, или дори спалня в пролетарска кооперация (където едно време нощем са трептели надежди и мечти и понякога може би са се раждали деца, където в априлските утрини, въпреки мрака откъм сенчестия двор, се е понасяла невинната развълнувана песен на младо момиче, или вечер, под червеникавата гола крушка, някакви хора са се мразили или са се обичали). Иначе в дупката не беше останало нищо друго и тя незабавно, по силата на трогателната добрина на природата, която така охотно се усмихва, стига само да й дадем шанс, се беше покрила със зеленина — тревица, диви растения, туфички… като в блажените далечни долини, за които се разправят чудеса. Бяха се опитали да се оформят късчета истинска поляна от онези с цветенцата, където човек може да се просне и да си отдъхне с ръце, кръстосани под главата, докато зяпа облаците, които се носят волни и бели над хорските безчинства.

Ала нищо не е по-ненавистно на града от зеленината, растенията, дъха на дърветата и на цветята. Затова с нечовешко настървение там се стовариха купчини от строителни отпадъци, всякаква смет, гнусни нечистотии, зловонни органични гнилочи, редки мазнотии. И късчето природа скоро посърна и се превърна в разтурено бунище, на което листенца и стръкчета все още не се даваха, надигаха стъбла сред мръсотията нагоре към светлината и живота.

Мастифът веднага зърна другото куче и спря да го прецени. Моментално забеляза промяната. Шпицът днес го гледаше по новому, не притеснено, не уважително, не и изплашено, както обикновено. А с подигравателна искрица в очите.

Бе топла лятна вечер. Мек смог се стелеше над града между високите блокове от бетон и стъкло, обитавани от човека, които захождащото слънце озаряваше. Всичко изглеждаше изморено и вяло — дори крещящите американски автомобили в изумруден цвят; дори обикновено тъй оптимистичните витрини на магазините за домашни потреби; дори енергичната засмяна блондинка от рекламния плакат на пастата за зъби Клам (която, ако се ползва ежедневно, е способна да превърне съществуването ни в рай, нали, мистър Макинтош, главен директор на отдел „Реклама и връзки с обществеността“?).

 

 

Професорът видя на гърба на кучето му да се очертава продълговато тъмно петно, знак, че животното се наежва и козината му настръхва.

В същия момент, без по никакъв начин да е бил предизвикан, шпицът мълчаливо се нахвърли да си отмъщава и бързо захапа мастифа за задния десен крак.

Тронк рязко се дръпна от болка, но за части от секундата се поколеба и просто опита да откопчи от себе си врага с тръскане на лапата. Сетне изведнъж си върна обичайното диво настървение. Веригата се изскубна от ръката на професора.

Зад първото куче Лео, друг дребен помияр, негов другар, далечно подобие на гонче, обикновено нерешителен и плах, също скочи да сръфа мастифа. И мигом впи зъби в хълбока на владетеля. В прахта се изви квичаща вихрушка и се замята насам-натам.

— Тронк, тука, Тронк! — завика объркан професорът и заразмахва ръце над лудешкото меле, за да хване веригата на кучето си, но без необходимата решителност, стъписан от яростта на схватката.

Трая кратко. Сами се пуснаха — първо Лео със скимтене отскочи встрани, после и неговият другар се откопчи от Тронк и се дръпна с кървящ врат. Мастифът седна и задиша тежко и страшно учестено с провиснал език, обезсилен от физическото напрягане.

— Тронк, Тронк — замоли се професорът и се опита да го издърпа за нашийника.

Ала невидим за всички, свободен и сам, изотзад се приближаваше Панцер, вълчакът от близкия гараж, бандитът, когото Тронк до този момент бе държал на разстояние единствено с кръвожадния си вид. И той в известен смисъл идваше да си връща. Защото Тронк никога не го бе предизвиквал и наранявал, но самото му присъствие се бе превърнало в трудно за преглъщане всекидневно оскърбление. Твърде много пъти го беше виждал да минава наперено пред входа на гаража и да поглежда вътре със свирепо високомерие, в духа на: „Да се намира някой тука, на който да му се заяжда с мене?“

Професорът се усети твърде късно.

— Ей! — извика. — Приберете си овчарката! Ало, вие в гаража!

С тъмната си щръкнала козина вълчакът имаше страховит вид. И кой знае как, този път редом с него мастифът изглеждаше някак смален.

Тронк едва успя да го зърне с крайчеца на окото си. Оголил зъби, вълчакът се изстреля по права линия и за части от секундата мастифът се озова повален сред парчетата мазилка и боклуците с бясно впития във врата му Панцер.

Професорът знаеше, че е почти абсурдно да разтървеш две такива кучета, вкопчени на живот и смърт. И понеже не можеше да разчита на собствените си сили, хукна да каже и да поиска помощ.

Междувременно шпицът и гончето също набраха смелост и се хвърлиха да довършат тиранина, до чието поражение явно оставаше малко.

 

 

Тронк събра сили за последен опит за съпротива. С яростно извъртане захапа муцуната на вълчака. Но веднага отпусна хватката си. Противникът му, който с резки дърпания се опитваше да се отскубне, успя и отново за врата го помъкна по гръб.

Привлечени от ужасяващото квичене, по прозорците наизлизаха хора. А откъм гаража се чуваха виковете на професора, извън себе си от ставащото.

След това изведнъж настана тишина. На една страна мастифът се надигаше с мъчително усилие, с оплезен език и в очите — със смаяното унижение на император, свален без предупреждение от трона и стъпкан в калта. На друга — вълчакът, шпицът и подобието на гонче се отдръпваха видимо объркани.

Какво ги разпръсна, след като вече бяха вкусили кръвта и победата? Защо се оттегляха? Нима мастифът отново им беше взел страха?

Не и Тронк. А нещо безформено и ново, което се беше зародило вътре в него и сега бавно избиваше на повърхността, като отровна аура.

Тримата бяха надушили, че на Тронк му се е случило нещо и че вече няма причина да се боят. И си бяха помислили, че ще захапят живо куче. Но необичайният мирис на козината му или може би на дъха, отвратителният вкус на кръвта му ги бяха отблъснали. Защото зверовете са по-точни дори от медицинските светила в улавянето и на най-беглия знак за наближаването на проклетото присъствие, на заразата, за която няма лек. Борецът беше белязан, вече не принадлежеше на живота — от неведомите недра на тялото му вече напредваше тлението на клетките.

 

 

Нападателите изчезват. Той сега е сам. Във великолепието на заника, чисти и ясни, подобни на фанфарен звън, от земята се издигат огромните стъклени стени на новите постройки и блестят, вибрират от залязващото слънце като предизвикателство към теменужения фон на нощта, нахлуваща от другата страна. Те провъзгласяват вироглавите надежди на онези, които, макар и съсипани от умората и прахоляка, казват: „Да, утре, утре!“; онези, които са галопът на нашия печален свят, неговите знамена. Но за сатрапа, властелина, титана, великана, царя, мастодонта, циклопа, Самсон вече не съществуват кулите от алуминий и малахит, нито четиримоторният самолет, дето поема за Хайдарабад и с тътен прелита над центъра на града, нито тържествената музика на здрача, която окъпва дори най-мрачните дворове, дори безславните затворнически плацове и задушливите клозети с амонячните им налепи.

Той се е втренчил напрегнато в измъчения оазис пред очите си и го поглъща с поглед. Кръвта, която капе от раната на врата му, се съсирва и спира. Но е студено, адски студено. Освен това пада мъгла, той вече не вижда ясно. Странно — мъгла посред лято. Да вижда. Да вижда поне късче от нещото, което хората обикновено наричат зеленина: зеленината на неговото царство — тревите, тръстиките, проскубаните храсти (дъбравите, безкрайните лесове, горите от дъбове и престари ели).

Професорът се връща и доволно установява, че овчарката и другите двама разбойници се отдалечават с подвити опашки. „Ех, моят Тронк — мисли си с гордост. — Не сте познали!“ Сетне го вижда долу, седнал, на вид притихнал и смирен.

Само преди четири години беше паленце, което добродушно се озърташе навсякъде: всичко тепърва предстоеше, то щеше да покори света.

Покори го. Я го вижте сега, едро и яко животно с бича гръд и паст на варварско ацтекско божество, погледнете го тоя главен инспектор, тоя пълководец, Негово Величество! Студено му е и трепери.

— Тронк! Тронк! — вика го професорът. За първи път кучето не се отзовава. Сърцето му прескача с тътен и то е пребледняло с кошмарната бледност, типична само за кучетата (за които погрешно се смята, че не пребледняват): гледа надолу, към девствения лес, откъдето насреща му се устремяват траурните носорози на нощта.

Проблемът с местата за паркиране

Да притежаваш автомобил несъмнено е голямо удобство. Но не е лесна работа.

В града, където живея, разправят, че едно време да караш кола било простичко. Пешеходците се отдръпвали, велосипедите минавали встрани, улиците били почти празни, само тук-таме се зеленеели купчинките, оставени от конете. Можело да спираш където си щеш, дори по средата на площадите, и единствените затруднения възниквали поради богатия избор. Така разказват старците с тъжни усмивки, натежали от спомени.

Но дали това е истина? Или легенда, фантастична небивалица от онези, които човек си съчинява, когато тъгата се спусне над дома му и му е драго да си представя, че пътят невинаги е бил трънлив както днес, че съществува възможност за покой и безметежни вечери? (Облакътен на перваза, с ведра душа съзерцавам как светът там, долу, се унася в сън след отрудения делник, докато едва доловими песни чезнат в далечината, нали?… Изящната й глава меко тежи на рамото ми… устните полуотворени в захлас от заника и звездите над нас, звездите!) Или претекст, който да ни позволи да се надяваме, че нещо от далечните времена може да се върне и да почнем да се будим, както някога, от лъчите на сутрешното слънце, полазили по крайчеца на бродерията?

Днес обаче, скъпи приятели, животът е сражение. Градът е направен от асфалт и желязо, целият в остри ръбове, които стърчат застрашително и казват: тук не, тук не. Железни трябва да сме и ние, за да го обитаваме, а в тялото си да имаме не нежни, топли вътрешности, а бетонни блокове и неодялан камък с тегло кило и половина на мястото на така нареченото ни сърце (този смехотворен демодиран инструмент).

 

 

Докато ходех на работа пеша или с трамвая, в повечето случаи сутрин можех да се поразтакая. Не и днес, когато се придвижвам с кола. Защото колата някъде трябва да я оставиш, а да намериш свободно място покрай тротоарите в осем часа̀ е почти утопично.

Затова ставам в шест и половина, най-късно седем: мия си зъбите, бръсна се, вземам си душ, гаврътвам чашата чай, юрвам се към службата и моля Бога да ме хване зелената вълна на светофарите.

Ей ни на̀. С жалката припряност на роби моите ближни, мъже и жени, вече са плъпнали по улиците на центъра, закопнели да влязат колкото се може по-рано в ежедневния си затвор. (Седнали зад писалища и машинописни бюрца, леко изгърбени, ех, погледнете ги след малко, с хиляди са, потискащо еднообразие от животи, които обещаваха да са роман, дръзновение, приключение, мечта — помните ли какво се заричахме като деца, надвесени над реките, които течаха под краката ни към океаните?) А дългите прави улици вече са обточени и от двете страни с непрекъснати върволици от паркирани празни автомобили, докъдето стига погледът.

Къде да оставя моя? Колата си купих изгодно на старо преди няколко месеца и още не съм й свикнал, а съществуват поне шестстотин трийсет и четири различни категории паркоместа — лабиринт, в който дори и старите вълци на волана губят ориентация. Всяка стена има своите насочващи табели, така е, но те са със символични размери, за да не се нарушава монументалността, както се казва, на старинните улици. А и кой е в състояние да им разшифрова неуловимите нюанси в цветовете и рисунъка?

Въртя се и търся из страничните улички нещо като за моята бричка, погната от буйния поток камиони и фургони, които с канско бибипкане я призовават да не им се пречка. Къде ли има местенце? Ей там, в дъното, като мираж с езера и водоскоци пред очите на бедуин в Сахара, едната страна на величествен булевард се разкрива съвършено празна. Пълна заблуда. Именно дългите свободни участъци, които би трябвало да ни радват най-много, са най-коварните. Много хубаво не е на хубаво. Човек може да е сигурен, че го чака клопка. Ами да — този отрязък е табу, защото над него се извисява вавилонският палат на данъчното министерство. Да си оставиш там колата е равносилно на искове, изземания, скъпи и сложни дела, а в някои случаи — дори на наказания с отнемане на свободата. И все пак от време на време и там се виждат автомобили, оставени без надзор — малко са, но се случват. Обикновено са явно правени по поръчка, оцелели останки от съмнителни богатства, странно източени и със стръвнишки муцуни. Кои ли са техните собственици или крадци? Крушения в морето на живота, които вече нямат нищо за губене; отчаяни индивиди, които предизвикват закона и залагат вабанк?

 

 

Няма страшно: недалеч от службата, на една малка улица ненадейно съглеждам тясна пролука, в която моята малолитражка може и да се мушне. Правя деликатна маневра на заден покрай единия „борд“ на огромно американско возило в бяло и червено, същинско оскърбление към всяка бедност, на волана със самоуверен атлетичен шофьор, който на пръв поглед сякаш спи, но забелязвам, че през тънките цепки под клепките враждебните му очи следят да не би да докача, да лизна с нещастната си ръждива броня неговата — мощен блиндиран щит от хром, укрепен с лъскави сфери, контрафорси и барбакани, чиято стойност сигурно е достатъчна да изхрани цяло семейство в течение на десетилетие.

В интерес на истината, колата ми оказва цялото възможно съдействие на света, смалява се още повече, издължава се, извива се, затаява дъх, мести се на гуми като на пръсти. След седем опита, мокър от пот заради нервното напрежение, най-сетне успявам да промъкна бракмичката в оскъдното междуредие. Без да се хваля, провеждам операцията като превъзходна демонстрация на часовникарска прецизност. Тогава слизам, затварям триумфално вратата. И се приближава охранител в униформа.

— Вие, ако обичате.

— Какво аз?

Посочва една микроскопична табелка.

— Не знаете ли да четете? „Място, запазено само за служители на Олдрек“.

И действително, на броени метри широко е зейнал внушителният параден вход на централата на голямата фирма.

Презеленял от яд се връщам в колата и с изнурителни предпазни мерки успявам да се изнижа, без да оскверня с недостойния си допир царствеността на американския самолетоносач. Изпод клепките очите на шофьора ме пронизват със стрели на презрение.

Става късно. Отдавна трябваше да съм в службата. Притеснено оглеждам улица след улица в търсене на подслон. Слава Богу: отсреща една дама май се кани да се качи в колата си. Намалявам и чакам да потегли, за да си присвоя мястото. Зад гърба ми веднага гръмва истеричен хор от клаксони. Извръщам се и виждам пламналата мутра на един камионджия, който се е подал навън, навиква ме с обидни епитети и думка с юмрук по вратата си, за да озвучи своя бяс: леле, колко ме мрази.

Налага се да продължа. Правя пълна обиколка на групата сгради и се озовавам пак на същото място: дамата действително си е тръгнала, но в отворената от нея ниша друг вече вклинва своя автомобил.

Хайде нататък. Тук престоят е разрешен едва за половин час, там — единствено в нечетни дни (а днес е 2 ноември), тук е за членове на Моторматик клуб, там пък се допускат само автомобили с талон категория „Z“ (държавни органи и изпълняващи държавни поръчки фирми). И всеки път, щом се опитам да се направя на разсеян, мигом цъфва някой тип с фуражка с военен фасон, който ме изселва от владенията си. Това са пазителите на паркоместата: мускулести, снажни мустакати мъжаги, които са и удивително неподкупни — при тях бакшишите не вървят.

Ами колкото — толкова. Поне да мина през работата да предупредя. Разсилният винаги е на прага, ще спра за секунда, ще му обясня какво става. Точно докато забавям пред главния вход, погледът ми попада на свободно място до тротоара насреща. Със свито гърло завъртам волана като луд и с риск да бъда пометен от лавината прииждащи автомобили, пресичам улицата и ловко запушвам дупката. Чудо на чудесата.

 

 

В душата ми се възцарява мир. До довечера имам шанса да живея спокойно; нещо повече — от прозореца на кабинета си даже мога да виждам и да държа под око милата си малолитражка. Сега ми изглежда направо хубавка, лъчезарна такава, очевидно и тя се радва, че си е намерила местенце под слънцето. Разбира се, съвпадението е изключително: точно срещу сградата, в която работя, в самия център! Ето защо човек никога не бива да се отчайва в този живот.

Минават два-три часа и през постоянния грохот на трафика ми се струва, че откъм улицата се донася и възбудена глъчка. Обзет от тягостно предчувствие надниквам през прозореца. О, знаех си: не можеше да няма някоя лоша изненада, прекалено лесно се получи. И наистина — изобщо не бях обърнал внимание, че там, където оставям колата си, се спуска ролетка и се слива със стената на къщата. Сега тя е вдигната и отдолу се опитва да излезе едно пикапче. По тая причина трима мъже с гащеризони гърлено боботят ругатни, докато местят колата ми на мощни тласъци. С голи ръце я изскубват от удобното й гнезденце, толкова е лека, и я избутват встрани, за да мине пикапът им. После си тръгват.

Колата ми остава зарязана напреки на улицата и блокира движението. За нула време става задръстване и пристигат двама полицаи — виждам, че вече пишат в тефтерчетата си. Втурвам се нататък, и аз не знам как премествам колата, обяснявам криво-ляво недоразумението на двамата униформени и дори успявам да избегна глобата. Но не мога да остана там. И ето ме отново всмукан във водовъртежа, който кръжи ли, кръжи и не спира, защото няма къде.

Това живот ли е? Хайде значи към периферията, където борбата е не тъй безмилостна, а пространството — по-благосклонно. Там има почти празни улици и булеварди, такива, каквито са били някога в центъра, ако е вярно онова, дето го разправят старите. Но покрайнините на града са отдалечени и бедни. За какво ми е кола, като ще я въдворявам на такова разстояние? А и довечера какво да правя? Довечера ще падне мрак и автомобилите ще грохнат като нас, те също ще изпитат нужда от покрив над главата.

Но големите платени гаражи са претъпкани. Собствениците, допреди няколко години скромни и вежливи люде, с които имахме основания да се смятаме за равни, се превърнаха в изключително влиятелни фигури, до които не можеш да припариш. Пак добре, ако сколасаш да размениш някоя дума с техните счетоводители, секретари и отбор блюдолизци, при все че и те не са услужливите младежи от едно време. Спрели са да се усмихват и изслушват надменно жалните ни просби. „Вие знаете ли — отговарят, — че вече имаме двайсетина заявки за запазено място? В списъка на чакащите са инженер Дзолито, президентът на ФЛАМ, професор Сифонета, граф Ел Мотеро, баронеса Спики…“ Все гръмки имена на милиардери, властници, бележити хирурзи, едри земевладелци и велики певци, споменавани, за да ме впечатлят. Освен това, макар и да не ми го казват директно, вехти раздрънкани „сапунерки“ като моята вече не са добре дошли: накърняват престижа на заведението. Сещате ли се за погнусените гримаси на портиерите, когато някой очукан тип се изтъпани на вратата на грандхотела им?

 

 

Затова поемам надалеч, колкото се може по-далеч оттука, оттатък предградията, през нивя и диви полета, че и по-нататък, натискам гневно газта докрай. Околностите стават все по-обширни и по-внушителни. Ето я степта, ето и началото на саваната, сетне пустинята, където шосето потъва в еднаквия безкрай на пясъците.

Стоп, най-накрая. Озъртам се наоколо, не се виждат нито хора, нито къщи, нито признаци на живот. Сам, най-сетне. И най-сетне тишина. Изключвам двигателя, слизам, хлопвам вратата. Сбогом, казвам й, добра количка беше, две думи няма, и си те обичах. Прости ми, че те изоставям тук, но ако те захвърля на някоя обитавана улица, рано или късно ще ме издирят да ми връчат куп глоби. А ти си стара и грозна, ще прощаваш за откровеността, и вече никой не би те взел такава. Тя не отговаря. Тръгвам пеша и си мисля: „Как ще изкара нощта? Ще я налетят ли хиените? Ще я разкъсат ли?“ Стъмва се. Изгубих цял работен ден. Може би ме чака уволнение; смазан съм от изтощение. Но съм свободен, най-сетне свободен!

Подрипвам, странна лекота е обзела крайниците ми, правя няколко танцови стъпки. Ура! Обръщам се назад, таратайката се вижда в далечината, съвсем дребна, буболечка, заспала в голия скут на пустинята.

Ала какъв е този човек до нея? Висок мъж с мустаци, ако не ме лъжат очите, и фуражка с военен фасон. Маха възмутено и крещи ли, крещи.

А, не, стига! Подскачам, хуквам, галопирам на старите си крака, чувствам се като перце. Виковете на проклетия пазач полека-лека стихват зад гърба ми.

Беше забранено

Откакто забраниха поезията, животът тук със сигурност стана по-прост. Край на душевната неопределеност, на нездравите вълнения, на занасянето в спомени, така вредни за обществения интерес. Производителността — това е единственото, което действително има значение и наистина е непонятно как в течение на хилядолетия човечеството е нехаело за подобна фундаментална истина.

В рамките на позволеното остават, както е известно, някои химни, които подбуждат именно към велики дела за националното благо — химни, минали през ситото на нашата заслужила цензура. Но могат ли те да се нарекат поезия? Не, за щастие. Те укрепват душата на труженика, без да оставят място за порочните разгули на въображението. Бива ли да съществуват сред нас, за да ви дам типичния пример, сърца, засегнати от така наречените любовни терзания? Допустимо ли е в нашия свят, посветен на конкретните дела, духът да се запилява в екзалтации, лишени — всеки ще се съгласи — от каквато и да било практическа пригодност?

Разбира се, без силно правителство рационализация с подобен едромащабен обхват не може да се прокара. Такова именно е правителството, оглавявано от уважаемия господин Нидзарди. Силно и демократично. Демокрацията по никой начин не пречи да се пипа здраво, ако се налага. Да вземем например най-разпаления защитник на закона срещу поезията — Валтер Монтикиари, министър на напредъка. Той всъщност само изрази волята на народа и в този смисъл действа по една, ако може така да се изразим, пределно демократична линия. Населението от години хранеше отявлена нетърпимост спрямо въпросното злотворно състояние на духа. Оставаше просто някой да я дисциплинира с точни рестриктивни мерки. Всичко това — за благото на обществото.

Впрочем малко закони са внасяли толкова неусетна промяна в бита на отделния гражданин. Кой въобще продължаваше да чете поезия? Кой пишеше стихотворения? Изземането от библиотеките, обществени и частни, на незаконосъобразните томове се проведе без никакви затруднения, нещо повече — операцията бе извършена в атмосфера на доволно въодушевление, сякаш гражданите чувстваха, че най-сетне ги освобождават от някакъв неприятен баласт. Да добиваш, да градиш, да буташ все по-нагоре кривите на диаграмите, да усъвършенстваш промишлеността, да развиваш търговията, да търсиш по научни пътища начини за повишаване на националната производителност, да вкараш в общо русло (каква красива дума) все повече енергии за постепенното разгръщане на разните човеко– и стокопотоци, ето това, о, съграждани, е поезия. Техника, изчисление, маркетингова конкретика, тонове, метри, тарифи, ценни книжа, здравословен реализъм в така наречените артистични изяви (само ако въпросните изяви са наистина необходими) — добре са ни дошли!

 

 

Валтер Монтикиари е на 46 години, доста висок и като цяло представителен мъж, чувате ли го как се смее в съседната стая? (Тъкмо му разправят как селяните са натрили носа на стария поет Освалдо Кан. „Но аз не пиша вече — викал нещастникът, — кълна се, че от петнайсет години не съм пипнал стих. Търгувам със зърно и точка.“ „Да, ама навремето си си изписал писалото, свиньо“ — му отговорили и го бухнали, както бил изтупан до последното копченце, с все шапката и бастуна, право в една помийна яма.) Чувате ли как се смее господин министърът? Ах, той е самоуверен, здраво стъпил на земята човек, в това може да не се съмнявате. Един като него струва повече, отколкото сто от онези мижитурки от старо време, които, морно облакътени на някой парапет и опулени към залеза на небето, декламират стиховце на любимите си. Апропо, около министъра всичко е конкретно и положително. И не, той не е някой невежа. По стените на кабинета му висят картините на прочути художници: повечето абстрактни композиции, които укрепват погледа на човека, без да закачат сърцето му. Подбрана е и фонотеката на Монтикиари, живо свидетелство за неопорочимия му вкус, насочен към чистите ценности — както може да се досетите, там няма лиготии от порядъка на Шопен, но пък Хиндемит присъства с цялото си творчество. Що се отнася до библиотеката, ако изключим научните и документалните текстове, не липсват и развлекателни четива за часовете на отдих — естествено, става дума за автори, отдадени на повествователното възпроизвеждане на живота такъв, какъвто е, без добавки или преструвки, и при четенето им, слава Богу, няма опасност да ти се преобърне душата (това непристойно въздействие, което някога, колкото и да е трудно да се повярва, се е смятало не само за приемливо, но и за желано).

Ведър е смехът на министъра, да ти е драго да го слушаш. Такъв смях предполага пълен контрол над положението, оптимизъм, вяра в конструктивните начинания. Но толкова ли е спокоен Монтикиари, колкото показва? Наистина ли е сигурен, че осъдителното явление е напълно изкоренено?

 

 

Веднъж след вечеря той си седи вкъщи и разучава една паметна записка, когато влиза жена му.

— Валтер, да знаеш къде е Джорджина?

— Не, защо?

— Каза, че отива да пише домашни. Но не си е в стаята. Виках я, не отговаря. Търсих я навсякъде, не я намерих.

— Сигурно е в градината.

— И там я няма.

— Може да е излязла с приятелка.

— По това време? Пък и съм сигурна, че не е. Палтото й виси в антрето.

Разтревожени, родителите обръщат цялата къща, но нея я няма. От немай-къде Монтикиари се качва и на тавана.

Тук, под полегатите греди, кротка и загадъчна светлина се стеле над запуснатата неразбория от ненужни или строшени вехтории. Влиза през едно прозорче с формата на полумесец, което гледа към покрива. То е отворено. Въпреки студа, с ръце, впити в перваза, детето е там, неподвижно, в захлас.

Какво ли търси горе самичка? Смътно, неприятно подозрение, което той напразно се опитва да отпъди, обзема министъра. Незабелязано наблюдава дъщеря си, а тя не помръдва и на милиметър: погълната е от гледката навън, а зениците й са разширени, сякаш присъства на чудо.

— Джорджина!

Момиченцето се сепва, обръща се рязко, лицето му пребледнява.

— Какво правиш тук?

Тя мълчи.

— Какво правиш тук? Говори!

— Нищо, слушам.

— Слушаш ли? Какво слушаш?

Джорджина не отговаря, просто избягва и хлипането й заглъхва надолу по стълбите.

Министърът затваря капандурата, но преди да си тръгне, хвърля едно око навън, защото съмнението отново го загризва. Какво е съзерцавала Джорджина? Какво е слушала?

Е, не се вижда нищо друго освен банален пейзаж от пусти покриви, оголели дървета, промишлени складове оттатък шосето. Разнообразява го единствено не особено интересното зрелище на луната (в напреднала първа четвърт), която озарява града с добре известните си светлинни ефекти, тъмни сенки, прозирни облаци и прочее. И не се чува нищо друго освен проскърцването на старата дървесина на тавана, както и един едва доловим звук, като дихание, витаещо над града, който притихва с постепенното намаляване на производителната дейност, дължащо се на късния час. Съвсем обикновени явления, лишени от каквато и да било забележителност. Или да не би…? (На тавана е студено, ледени повеи се въвират между циглите.) Да не би точно горе, по покривите, преобразени от месечината (дори и той не може да отрече преображението, ако трябва да е честен), все още да дебне поезията, тази древна поквара? И макар да са невинни, да прелъстява дори децата, без никой никога да им я е споменавал? И това да се случва навсякъде из града, като в назряващ заговор? Да не би в такъв случай да не са достатъчни законите, наказанията и всеобщият присмех, за да бъде изтребена, проклетницата? И всичко постигнато дотук да е обикновена лъжа, лицемерна демонстрация на грубост, престорен опортюнизъм? Ами той, Монтикиари? Нима дори у него се е загнездило същото неведомо чувство?

Малко по-късно, в хола, госпожа Монтикиари казва:

— Валтер, да не ти е лошо? Прежълтял си.

— Напротив. Чудесно се чувствам. Даже ще взема да мина за малко през министерството.

— Сега ли се сети? Ял-недоял вечерята?

Не е спокоен. Излиза сам, но преди да се качи в колата си, за миг отбелязва рядката яркост на луната и преценява всичките й евентуални последици. Часът е десет и четвърт, градът вече кротува след многото работа. И все пак му се струва, че в момента във въздуха пърха нещо небивало, нещо като фина вибрация на невидими присъствия, скупчени в непрогледните тъмни ъгли; някакво надничане на часови, скрити зад комините на къщите, дънерите на дърветата, изключените бензоколонки; внезапно разпускане, под прикритието на нощта, на размирни желания.

Самият той, Монтикиари, се улавя, че изпитва досадно усещане. От небосвода върху него също мълчаливо се изливат водопади от тази светлина, така несъобразена с правителствените директиви. И му се прищява да изтръска палтото си с ръце, за да го изчисти, да отхвърли неуловимата сребриста паяжина, която сякаш поляга върху му слой след слой.

Опомня се, скача в колата и с облекчение пристига в центъра, където силната изкуствена светлина надделява — така поне изглежда — над блясъка на луната. Влиза в министерството, качва се по стълбището и през дълги коридори, пълни с тишина, се отправя към кабинета си. Всичко е угасено, но през прозорците нахлуват злополучните лъчи. Само под една врата се провижда електрическо осветление. Министърът спира. Това е стаята на безукорния и прецизен професор Каронес, човека-цифра, завеждащ научното звено. Странно. Министърът бавничко открехва вратата.

Каронес е с гръб към него, седи на бюрото си, над което малка лампа хвърля яркия си сноп, и пише с дълги замислени прекъсвания. През тях разсеяно доближава до устните си края на писалката и се извръща, като че за вдъхновение, към остъклената врата на голямата тераса, която — неизбежно — също е обляна в лунен зрак.

За втори път в рамките на една вечер Монтикиари заварва някого да се занимава с нещо необичайно, даже може би нелегално. Ами да, Каронес никога не е оставал да работи до толкова късно.

По килима, по килима, безшумно, министърът се приближава до Каронес, надвесва се над него, надниква иззад раменете му — що за доклад или технически отчет пише? Чете:

О, ням светлик, потайната ти сладост

те вдигна над тъмата на депата,

о, ти, фенер на самодиви,

от мрамор огледало неподвижно.

Вървях не ден, не два да те открия,

а цял живот! И що да видя:

тъй нашето падение си осветила,

чист и небивал пълнолунен мир,

че то сияе като царство на душата…

Ръката на министъра, оръдие на възмездието, се стоварва върху рамото на Каронес.

— И вие ли, професоре? — онзи, парализиран от ужасен страх, измучава нечленоразделно. — И вие ли, професоре?

Ала в това време в съседния кабинет зазвънява телефон, после друг, по-далечен, в дъното на коридора, след тях трети, четвърти. Сетне в заспалата сграда настава необяснимо оживление, сякаш стотици чиновници са останали скрити по шкафовете или зад прашните завеси, в очакване на сигнала: крадливо провличане на стъпки, което прераства в неясна тупурдия наоколо. Различни гласове, провиквания, сухи заповеди, затръшнати врати, свистене, тропот на устремно тичащи крака, далечни тътнежи.

Монтикиари отваря вратата и излиза на терасата. В градината, която опасва министерството, електрическите лампи, кой знае как, са помръкнали. Затова лунната светлина изглежда още по-настойчива и смущаваща. По белите булеварди тичат двама-трима мъже, понесли запалени факли. След тях — младеж на кон с широко червено наметало. Сега на централния балкон на зданието двама военни в парадни униформи заемат позиция един срещу друг с лъскави саби в ръцете. Вдигат сабите към небето. Само дето не са саби, а тромпети. От тях излиза протяжен сребрист тон, великолепен, и описва висока дъга над човешкото множество. На Монтикиари няма нужда специално да му съобщават новината, че да разбере: това е революция и министерството е паднало.

Непобедимият

Един юлски следобед господин Ернесто Манарини, 42-годишен, гимназиален преподавател по физика, който летуваше с жена си и двете си дъщери във фамилната вила във Вал Калига, направи голямо откритие. В просторното таванско помещение той си беше оборудвал лаборатория, където изкарваше по цели дни, а често даже нощи, в провеждане на експерименти. Личната му, съвършено безобидна мания беше, че е роден за изобретател: стар повод за семейни закачки и за неизбежна ирония от страна на колегите, които не го вземаха на сериозно.

Въпросния ден (жегата беше непоносима, къщата — притихнала, а жената и децата — на излет с приятели) той се занимаваше с един апарат собствено изобретение, поредния от многото, които за толкова години бе конструирал, без никога нищо да постигне с тях, когато на приземния етаж се чу адски трясък, като от взрив.

Шашардисаният учител за всеки случай първо спря тока във веригата, която изпробваше, после се втурна долу. Помисли си, че може да е експлодирала газовата бутилка, която ползваха за готвене. Ала бутилката си стоеше непокътната, установи веднага през гъстия дим, изпълнил кухнята. Белята беше станала в един дълъг и тесен вграден бюфет, където Манарини държеше (защото почти никога не я употребяваше) ловната си пушка със съответните муниции. Вратата му бе хвръкнала на парчета, от приклада на пушката беше останало само чуканче, а ръбовете на стената бяха нащърбени. Нямаше съмнение: по някаква необяснима причина бяха избухнали патроните.

За няколко мига Манарини остана без ума и дума. Сетне нададе вик:

— Успях! Успях! Победа! — и се разскача като луд сред отломките и изронената мазилка.

 

 

Евелина, жена му, се върна скоро след това и го завари все още в кухнята да снове напред-назад в плен на небивало вълнение. Тя тъкмо се готвеше да подхване тържествено конско по повод пораженията наоколо, когато той, с оцъклени очи, й направи знак да мълчи и със загадъчен вид я отведе оттатък, да не ги чуят момичетата.

— Слушай, Евелина — й каза, — трябва да ти доверя една тайна. Една толкова ужасна тайна, че не ми стигат силите сам да я пазя. И не е нужно да ми обещаваш, че няма да я споделяш с друг. Щом ти я кажа, сама ще разбереш, че въпросът е на живот и смърт.

— Ернесто, плашиш ме — каза тя, стресната от изражението и тона на мъжа си.

— Не бой се, мила. Работата е там, че направих страхотно откритие. Апарат, който концентрира в нещо като лъч електрическото поле. Този лъч взривява от разстояние експлозивите и предполагам, че може да предизвиква и пожари, но още не мога да твърдя със сигурност. Работя по него повече от десет години и никога не съм ти казвал нищо. Но Бог най-после реши да ме възнагради. Ама защо ме гледаш така? Евелина? Евелина! Не разбираш ли? От днес нататък аз мога да стана господар на света!

— Божичко… и какво смяташ да правиш? — рече тя, сега вече здравата изплашена.

— Не ме гледай така де! — извика Манарини. — Ти не ми вярваш, мислиш, че съм се побъркал. Искаш ли да ти покажа? Чакай.

Изтича горе, в спалнята, и бързо се върна с три пистолетни патрона в ръка.

— Хайде, щом не ми вярваш, иди ги сложи в дъното на градината, под елата, после се дръпни настрани и ще видиш.

Евелина се подчини. Скришом от децата мина през полянката и хвърли патроните под елата. Вдигна очи и видя мъжа си да наднича от таванската стаичка и с енергично ръкомахане да й дава знак да се отдалечи. Тя се върна в къщата и застана да гледа от един прозорец на партера. И си мислеше: „Златен е моят Ернесто. Но понякога наистина изглупява. Как не се сеща, че взривът в кухнята като нищо може да е бил от жегата?“

Пук, пук, пук! Три сухи изтрещявания, от които последните две — почти едновременно. Малко димно облаче под елата, откъртен сух клон и смут, който изведнъж изпълни гърдите й с бясно сърцебиене, ураган от смущаващи мисли, връхлитащи една след друга в неспирно кресчендо. „Ами сега? — взе да се пита жената, обзета от предчувствието, че със спокойното им семейно съществуване е завинаги свършено. — Ами сега? Какво да прави Ернесто? Да разкрие ли тайната си? И на кого? На военните? Не е ли безразсъдно? Ами ако го затворят, за да го изкарат от играта и да му попречат да се свърже с трети лица? Ако просто се отърват от него?“

— Мамо, мамо! — провикна се Паола от всекидневната. — Какво беше това? Чу ли, сякаш се стреляше?

Успя да се овладее и отвърна с равен глас:

— Нищо. Сигурно е ловец. В неделя все стрелят наблизо…

 

 

— Пак ли учителят Манарини? — сопна се началникът на Генералния щаб на адютанта си. — Абе какво иска този досадник бе? Ние сме затънали до гуша, а той…! Сто пъти ви повторих: вие го приемайте, вие си приказвайте с него, вие имайте грижата да го разкарате. Как изобщо е влязъл, бихте ли ми казали?

— Заповядайте, господин генерал. Препоръчително писмо от главния секретар Фантон.

— Фантон? Кой е пък този Фантон?

— Главният секретар на Министерство на образованието.

— Значи в навечерието на войната, когато цяла Европа е пламнала, а врагът е на прага, когато страната е нагоре с краката от паника и всеки момент ни грози катастрофа, трябва да се занимаваме с личните проблеми на учителя Манарини? Сигурно има син, когото иска да отърве от служба, а на бас.

— Бил тук по въпрос от висш национален интерес, точно така се изрази, и настоя да разговаря лично с вас, без свидетели. Отказва да си тръгне, преди да сте се видели, нямало дори минута за губене…

— Дори минута за губене, а — изхили се началникът на Генералния щаб и трясна с юмрук по бюрото. — Пуснете го, хайде, да влиза най-сетне, че да му дам да се разбере!

Манарини влезе. Генералът дори не вдигна поглед от книжата пред себе си.

— Значи вие сте учителят Манарини?

— Да, господине.

— И какво желаете?

Учителят се прокашля, вълнуваше се.

— Господин генерал, за в случай на чуждо нашествие, с пълно съзнание за сериозността на постъпката ми, дойдох да предложа…

— Доброволец ли? Доброволец ли сте дошъл да се запишете? И искате точно с мен да споделите това?

Манарини направи две крачки напред. Какво му даваше такава смелост? Повиши глас:

— Господин генерал, разрешете да се доизкажа! Дойдох да предложа средство за разбиване на неприятеля.

— Вие… какво?

— Преди да започна по същество, си позволявам да ви помоля да ми гарантирате не само пълна секретност, но и моята и на семейството ми неприкосновеност. В замяна на това ви каня, веднага ако искате, да присъствате на един експеримент.

— Къде?

— Не тук, разбира се. Най-добре някъде в открито поле. Шофирате ли?

— Защо?

— Защото аз не умея. А шофьорът не бива да идва с нас. Трябва да сме само ние двамата, това е изричното ми условие. Без свидетели. На карта е заложен животът ми. А сега вече и вашият, господин генерал.

 

 

От кота 9000, при първите проблясъци на кристално бистрата утрин, разузнавателното ято забеляза врага. С километри, докъдето стигаше погледът, по правата линия на шосето бавно се точеше безкрайна колона от верижни машини; в началото й два по два се задаваха страховитите „пробивни“ танкове. А над дивизията, черни на фона на светлината, кръжаха изтребители, поне трийсетина.

Приближаването на трите разузнавателни самолета моментално бе засечено от неприятеля. От защитния чадър мълниеносно се откъснаха десетина самолета, разделиха се в две групи и така маневрираха, че да затворят нашите в менгеме.

На борда на водача на звеното, седнал до пилота, учителят Манарини натисна едно копче. Светна продълговат дисплей. Тогава той хвана дръжката в горния край на нещо като тръба с подвижен лост в центъра и внимателно я помести. Къси синкави проблясъци припламнаха в небето там, където допреди малко бяха летели вражеските изтребители, готови за атака, след което дъжд от черни пушеци се изсипа отвесно към далечната земя.

Още няколко секунди и ето следващата, по-многочислена заря в небето, от което като главни опадаха още изтърбушени димящи самолети. Във въздуха се образува висока решетка от тъмни стълбове, които вятърът разнасяше.

Сетне, без да променят курса си, трите разузнавателни самолета се формираха в нишка и се гмурнаха към колоната от танкове.

От късите светкавици над първите машини стана ясно, че врагът открива противовъздушен огън. Но почти в същия миг съоръженията Манарини, инсталирани в разузнавателните самолети, влязоха в едновременно действие.

Невиждана сцена! Отдалеч изглеждаше, сякаш по цялата дължина на пътя е бил опънат гигантски фитил и единият му край е бил запален, та сега огънят шеметно препуска по него и го поглъща. От военната колона изригнаха пламъци, пръски, фойерверки, огнени шадравани, пурпурни облаци, светкавици и пламтящи сфери и се превърнаха в мрачен, дълъг гигантски облак, който, озарен отвътре от горящия бензин, се кълбеше в конвулсивни завихряния. За малко повече от секунда от цели три танкови дивизии друго не остана освен ивица безжизнен прах.

 

Из сводка номер 14 на Главното командване: „…Три вражески формирования от тежки супербомбардировачи, пристигащи от североизток, първото от ок. 850, второто от ок. 200 и третото от над 1100 машини, бяха изцяло унищожени от нашите специални средства за прихващане непосредствено след като прекосиха граничната линия… В Йонийско море вражеската ескадра, съставена от 2 самолетоносача, 1 линеен кораб, 3 помощни самолетоносача и ескорт от 13 миноносци, която се приближаваше към нашите брегове, бе вдигната във въздуха от противокорабните ни съоръжения: наша плаваща болница спаси над 2200 корабокрушенци…“

Из заглавията във вестниците:

УНИЩОЖЕНИ НОВИ СЕДЕМ ВРАЖЕСКИ ДИВИЗИИ. ОЦЕЛЕЛИТЕ ЧАСТИ НА НАШЕСТВЕНИЧЕСКАТА АРМИЯ ОБЪРНАТИ В БЕЗРЕДНО БЯГСТВО

НАД 8000 НЕПРИЯТЕЛСКИ ЛЕТАТЕЛНИ АПАРАТА И МНОГОБРОЙНИ ЯДРЕНИ РАКЕТИ ОБЕЗВРЕДЕНИ В НЕБЕТО

ПОСЛАНИЕ ОТ ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ДО УЧИТЕЛЯ МАНАРИНИ

ВРАГЪТ МОЛИ ЗА ПРИМИРИЕ

КАК ГЕНИЯТ НА ЕДНА БЕДНА НАЦИЯ РАЗБИ НАЙ-МОГЪЩАТА ВОЙСКА НА СВЕТА

РИМЛЯНИТЕ НОСЯТ НА РЪЦЕ УЧИТЕЛЯ. ГРАНДИОЗНО ЧЕСТВАНЕ НА ПОБЕДАТА: РЕЧТА НА МАНАРИНИ НА КАПИТОЛИЯ^[39]

НОБЕЛОВА НАГРАДА ЗА МИР НА ЕРНЕСТО МАНАРИНИ

ПЛЕБИСЦИТЪТ ИЗДИГА МАНАРИНИ НА НАЙ-ВИСОКИЯ ДЪРЖАВЕН ПОСТ

ПРЕЗИДЕНТЪТ МАНАРИНИ ОТКРИВА 46-ИЯ МИЛАНСКИ ПАНАИР

Любовно писмо

Енрико Роко, 31-годишен, управител на търговска фирма, влюбен, се затвори в кабинета си — мисълта за нея стана толкова неудържима и разтърсваща, че той се престраши. Сега ще й пише, забравил гордост и свян.

„Уважаема госпожице — започна и само при мисълта, че тези знаци, оставени от писалката му върху хартията, ще бъдат видени от нея, сърцето му лудешки се разтупа. — Скъпа Орнела, моя ненагледна, Съкровище, Слънце мое, Огън, който ме гори, Среднощно терзание на душата ми, Усмивке, Цвете мое, Любима…“

Влезе разсилният Ермете.

— Извинете, господин Роко, оттатъка един господин пита за вас. Ето — погледна някакво листче, — казва се Манфредини.

— Манфредини ли? Моля? Не съм го чувал. Пък и нямам време сега, зает съм с нещо много спешно. Да мине пак утре или вдругиден.

— Господин Роко, той май е шивач и е дошъл за проба…

— А… Манфредини! Все едно, кажи му да мине утре.

— Да, господине, но според него вие лично сте го повикали.

— Вярно, вярно… — въздъхна. — Хайде, пусни го, но кажи да побърза, две минутки.

Влезе шивачът Манфредини с костюма. „Проба“ беше силно казано — сакото бе облечено за броени мигове и веднага свалено, — човекът едва свари да драсне два-три пъти с кредата.

— Ще прощавате, но в момента имам изключително спешна работа. Довиждане, Манфредини.

Нетърпеливо се върна на бюрото и пак захвана да пише: „Благословена душо, Нежно създание, къде ли си сега? Какво ли правиш? Мисля те с такава сила, че е невъзможно любовта ми да не стига до теб, макар и да си тъй далече, чак на другия край на града, като на някой остров, запокитен в океана…“ („Колко странно — мислеше си в това време, — как е възможно прагматичен човек като мен, който се занимава с организация на търговията, ни в клин, ни в ръкав да почне да ги пише такива? Да не би да е пристъп на лудост?“)

 

 

Телефонът до него зазвъня. Сякаш някой прокара студеното желязо на трион през гърба му. Задъха се.

— Ало?

— Здрааасти — измяука глезено някаква жена, — ама че глас вадиш, май не те хващам в подходящия момент.

— Кой се обажда? — попита той.

— Ох, ужасен си днеска. Да знаеш, че ако…

— Кой се обажда?

— Чакай поне да ти…

Трясна слушалката и отново се хвана за писалката.

„Чуй ме, Любов моя — написа, — навън мъглата е влажна, студена, просмукана с нафта и зловония, но аз й завиждам, знаеш ли? Знаеш ли, че веднага бих смен…“

Зъъън, телефонът. Подскочи, като ударен от двеста хиляди волта.

— Ало?

— Ама Енрико! — гласът отпреди малко. — Да дойда до града специално заради тебе, а ти…

Олюля се, докато поемаше удара. Това бе Франка, братовчедка му, добро момиче, даже и хубавко, което от няколко месеца му правеше мили очи — кой знае какво си беше наумила. Всеизвестна е способността на жените да си измислят най-фантастични романи. И разбира се, нямаше приличен начин да я прати по дяволите.

Овладя се. Бе готов на всичко, само и само да завърши писмото си. То беше единственият начин да укроти огъня, който го изгаряше отвътре. Докато пишеше на Орнела, имаше чувството, че някак си влиза в живота й. Тя може би щеше да го прочете до края, да се усмихне, да го пусне в чантичката си — може би след няколко часа този лист, който той изпълваше с безумни слова, щеше да се докосва до малките изящни, благоуханни, удивително нейни вещи, до моливчето й за устни, бродираната кърпичка, енигматичните й други джунджурии, заредени с вълнуващи лични тайни.

Откъде се намери точно сега Франка да го разсейва…

— Слушай, Енрико — рече провлеченият глас, — искаш ли да те взема след работа?

— Не, не, съжалявам, имам куп неща да довършвам.

— О, няма нужда от оправдания: щом преча, забрави. Довиждане.

— Боже, каква си мнителна. Нали ти казвам: имам сума работа. Просто ела по-късно.

— Кога по-късно?

— Ела… ела след два часа.

Трясна телефонната слушалка върху вилката — струваше му се, че е изгубил непоправимо много време; писмото трябваше да бъде пратено преди един, иначе щеше да пристигне на местоназначението си едва на следващия ден. Не, не, така или иначе щеше да го прати с бърза поща.

„… веднага бих сменил — написа — мястото си с мъглата, когато се замисля как тя обвива дома ти и се стеле пред стаята ти и как ако имаше очи (защо и мъглата да не е зряща?), би ти се любувала през прозореца. И може би някъде би се намерило някое процепче, някоя мъничка пролука, през която да влезе? Само един полъх, нищо повече, едно недоловимо кадифено дихание, което да те погали? Тъй малко й е нужно на мъглата, тъй малко й е нужно на лю…“

Разсилният Ермете на вратата.

— Извинете…

— Казах ти вече: имам спешна работа, няма ме за никого, кажи, че се връщам довечера.

— Ама…

— Какво „ама“?

— Господин Инверници е долу и ви чака в колата.

По дяволите, Инверници и огледът на склада, дето се беше подпалил, срещата с вещите лица, по дяволите, съвсем му бяха излезли от главата, напълно беше забравил. Нямаше отърване. Безпокойството, което го пареше отвътре, точно под гръдната кост, набъбна до непоносимост.

Дали да не се изкара болен? Абсурд. Да приключи писмото дотам, докъдето е стигнал? Но той имаше още толкова много и толкова важни неща за казване! Умърлушено прибра листа в чекмеджето.

Взе си палтото и тръгна. Единственият изход бе да опита да свърши колкото се може по-скоро. Току-виж успял да се върне за половин час, дай Боже.

Върна се в един без двайсет. В приемната, седнали, зърна трима-четирима чакащи. Задъхан се заключи в кабинета си, настани се зад бюрото, отвори чекмеджето, но писмото го нямаше.

Сърцето му така задумка, че дъхът му почти секна. Кой му беше тършувал из писалището? Или той нещо бъркаше? Изтегли с размах и останалите чекмеджета, едно по едно.

Слава Богу. Грешката бе негова, писмото си стоеше на мястото. Но вече нямаше как да го пусне преди един. Нищо де — и разни мисли (за една толкова проста и банална операция) с грохот нахлуха в главата му, в изтощителни приливи ту на тревога, ту на надежда, — нищо, ако го прати с бърза поща, ще хване последното вечерно разнасяне или… още по-добре: ще заръча на Ермете да го предаде… не, не, по-хубаво да не замесва разсилния в такава деликатна материя. Той лично ще си занесе писмото.

„… тъй малко й е нужно на любовта — написа, — за да преодолее дистанцията и да прескочи дори…“

Зъъън, телефонът, настървено. Без да пуска писалката, вдигна слушалката с лявата ръка.

— Ало?

— Ало, обажда се секретарката на господин Траки.

— Кажете, кажете.

— Във връзка с доставката на кабели и разрешителното за внос…

Нямаше мърдане. Сделката беше огромна, от нея зависеше бъдещето му. Разговорът отне двайсет минути.

„… дори — написа — Великата китайска стена. О, скъпа Орн…“

 

 

Отново разсилният на вратата. Нахвърли му се яростно.

— Ти не загря ли, че в момента не приемам?

— Ама това е инс…

— Никой, никооооооой! — кресна озверял.

— Данъчен инспектор е и казва, че имате уговорка.

Усети как силите го напускат. Да върне инспектора щеше да е лудост, истинско самоубийство, пълен крах. Прие го.

Часът е един и трийсет и пет. Оттатък братовчедката Франка чака вече от три четвърти час. Заедно с инженер Щолц, дошъл специално от Женева. И адвокат Месумечи, по делото на докерите. И медицинската сестра, която идва всеки ден да му бие инжекцията.

„О, скъпа Орнела“ — дращи неистово, като корабокрушенец, върху който се стоварват все по-високи и убийствени вълни. Телефонът.

— Господин Стаци от Министерство на търговията.

Телефонът.

— Секретарят на Конфедерацията на селскостопанските кооперативи…

„О, моя прелестна Орнела — пише, — бих искал да зн…“

Разсилният Ермете на вратата съобщава за господин Б., заместник-префект.

„… да знаеш — пише, — че ко…“

По телефона:

— Началникът на Генералния щаб.

По телефона:

— Частният секретар на Негово Преосвещенство архиепископа…

„… когато те в…“ — пише трескаво с последен дъх.

Звън, звън — телефонът:

— Първият председател на Апелативния съд.

— Ало, ало!

— Върховният съвет, лично сенатор Корморано.

— Ало, ало!

— Първият адютант на Негово Величество Императора…

Пометен, отнесен от талазите.

— Ало, ало! Да, аз съм, благодаря, уважаеми, изключително съм ви задължен!… Веднага, на минутката, да, господин генерал, непременно ще се погрижа, и огромни благодарности… Ало, ало! Разбира се, Ваше Височество, естествено, с безмерна почит — изоставената писалка бавно се изтърколи до ръба, за миг запази равновесие, след което тупна тежко и там си остана да лежи с изкривен писец… — Моля, заповядайте, иска ли питане, влизайте, влизайте, не, ако нямате нищо против, може би е по-добре да се настаните в креслото, по-удобно е, но каква неочаквана чест, именно, о, благодаря, кафе, цигара?…

Колко продължи въртележката? Часове, дни, месеци, хилядолетия? Когато падна мрак, той най-сетне отново остана сам.

Преди да си тръгне от кантората, се опита да внесе малко порядък в планината от бумаги, преписки, проекти и протоколи, която се беше натрупала върху бюрото му. Под внушителната камара откри изписан на ръка лист — хартия за писма, не бланка. Разпозна собствения си почерк.

Любопитно се зачете. „Що за нелепости, що за смехотворни идиотщини. Кога ли съм ги надраскал? — се почуди и напразно се разрови из спомените си, завладян от непознато усещане за тягост и объркване. Прокара ръка по вече прошарените си коси. — Кога съм успял да напиша подобни глупости? И коя беше тази Орнела?“

Среднощна битка на Биеналето във Венеция

След като се установи за вечни времена в Елисейските полета, един ден старият художник Арденте Престинари заяви на своите приятели, че възнамерява да снизходи на Земята, за да посети Венецианското биенале, където, по случай две години от неговата смърт, му беше посветена нарочна зала.

Приятелите се опитаха да го разубедят:

— Остави бе, Ардучо — така го бяха наричали на галено през целия му живот. — Всеки път, когато някой от нас слезе, горчиво се кае. Не го мисли, стой си тука с нас: ти твоите картини си ги знаеш, пък и можеш да си сигурен, че както обикновено са подбрали най-лошите. Освен това, ако заминеш, с кого ще си направим четворката за белот довечера?

— Ей сега се връщам — настоя художникът и устремно се спусна към долния етаж, където живеят живите и си излагат изящните изкуства.

За броени секунди пристигна където трябваше и издири измежду стотиците зали онази с възпоменателната му изложба.

Видяното го удовлетвори: залата бе просторна и разположена в рамките на задължителния маршрут на Биеналето; на едната стена се мъдреше името му със съответните две дати, на раждането и на смъртта, а картините всъщност бяха подбрани по-компетентно, отколкото можеше да очаква. Естествено, сега, като ги огледа с нагласата на покойник — така да се каже sub specie aeternitatis^[40], — на око му се набиха ред недостатъци и грешки, които приживе никога не би забелязал. Прищя му се да хукне, да си вземе боите и бързо, на място, да нанесе поправките, но как? Кой знае къде се бяха дянали художническите му пособия, ако още съществуваха. А и нямаше ли да разбуни духовете?

 

 

Беше делник, късен следобед, с малко посетители. Влезе някакъв рус младеж, несъмнено чужденец, вероятно американец. Озърна се и с безразличие, по-оскърбително от която и да е изречена хула, отмина.

„Говедар такъв! — помисли Престинари. — Заминавай да яхаш кравите из прерията бе, какво си се помъкнал по изложби!“

Ето една млада двойка, сигурно младоженци на сватбено пътешествие. Докато тя правеше кръгче с обичайното апатично и унесено изражение на туристите, той спря заинтригуван пред малка творба от младежките години на маестрото — монмартърска уличка със съдбовния силует на Сакре кьор на заден фон.

„Момчето надали е много светнато — каза си Престинари, — но не му липсва чувствителност. Макар и със скромни размери, това всъщност е едно от най-забележителните ми произведения. Вижда се, че изключителната деликатност на тоновете успя да го хване.“

Деликатност на тоновете — друг път.

— Ела, съкровище — извика съпругата си младежът. — Я виж… Нарочно да го търсиш, няма да намериш такова нещо…

— Какво?

— Е, не си ли спомняш? Преди три дни, на Монмартър. Ресторантът, където ядохме охлюви. Я виж тук. Точно на ъгъла — и посочи картината.

— Вярно, вярно — възкликна тя въодушевено. — Макар че, да ти кажа, на мене охлювите нещо не ми понесоха.

И с глупаво хихикане си тръгнаха.

Ред бе на две дами към петдесетте, в компанията на момченце.

— Престинари — прочете едната на висок глас името. — Да не е роднина на семейство Престинари, които живеят под нас?… Стой мирен, Джандоменико, не пипай! — изнервеното от умора и скука дете се мъчеше да изчопли с нокът бабунка боя, щръкнала от една Жътва.

В това време сърцето на Престинари подскочи, защото на вратата се появи адвокат Матео Долабела, негов стар и скъп другар, усърден посетител на бохемската кръчма, в която Престинари беше един от най-ярките образи. Придружаваше го непознат мъж.

— О, Престинари! — зарадвано възкликна Долабела. — Отделили са му зала, слава Богу. Горкият Ардучо, толкова щеше да се зарадва, ако можеше да дойде, цяла зала само за него, най-сетне, приживе така и не се домогна до нещо подобно… А как страдаше от това! Ти познаваше ли го?

— Не лично — отвърна онзи, — сякаш съм го виждал веднъж… Симпатяга, нали?

— Симпатяга и половина! Очарователен causeur^[41], една от най-интелигентните и духовити личности, които някога съм познавал… Какви остроумия, какви парадокси… Вечерите с него бяха незабравими… може да се каже, че най-доброто от своята творческа същност той влагаше в разговорите с приятели… Е, да, както виждаш, и картините му не са лоши, поне за времето си не бяха, този тип живопис безкрайно овехтя… Божичко, виж зелените, виж лилавите, скомина да те хване. Беше луд по зеленото и по лилавото: колкото и да напльоскаше по платното, все малко му се струваше, горкият Ардучо… и сам виждаш с какъв успех — въздъхна, поклати глава и разгърна каталога.

Престинари се доближи и проточи невидимия си врат да види какво е написано. Мерна половин страница представяне, подписана от Клаудио Лонио, друг негов пръв другар. Със свито сърце прочете набързо няколко изречения: „… личността му се открояваше… пламенни младежки години в Париж от залязващата Бел епок… благодарение на което признание му засвидетелстват… сериозен принос в кипежа от нови идеи и дръзки експерименти… свое място, при това не от последните, в историята на…“

Но Долабела затвори каталога и се отправи към следващата зала.

— Какъв мил човек! — бе последната му реплика.

Дълго след това — пазачите си тръгнаха, мракът се сгъсти, всичко доби изоставен и странно ненужен вид — Престинари остана да съзерцава този свой апогей, подир който никога, никога вече (и той го разбираше прекрасно) нямаше да има негова самостоятелна изложба. Провал! Прави бяха неговите приятели горе в Елисейските полета: сбърка, че се върна. Никога не се беше чувствал тъй покрусен. С какво високомерие, с каква самоувереност някога посрещаше хорското неразбиране, без да му мигне окото; с какъв смях отвръщаше дори на най-ожесточените критики. Но тогава пред себе си имаше бъдеще, неизброим низ от години на разположение, перспектива за един от друг по-красиви шедьоври, които да вземат ума на света. А сега! Историята бе стигнала до края си и вече не му се полагаше да добави дори една-едничка мазка с четката, никога, а при всяко неласкаво мнение го свиваше стипчивата болка от тази неподлежаща на преразглеждане обреченост.

 

 

Но посред унинието изведнъж бурно се надигна някогашният му борбен дух. „Зелените и лилавите, а? И съм седнал тука да се тровя заради магариите на Долабела? Този идиот, този простак, който разбира от изобразително изкуство колкото свиня от кладенчова вода? Знам аз хубавичко кой му е размътил главата. Противниците на фигуративното изкуство, абстракционистите, апостолите на новата вяра! И той се е присламчил към шайката им и се оставя да го баламосват.“

Яростта, която още като жив го обземаше при вида на някои авангардни мацаници, се възроди и изпълни душата му с жлъч.

По вина на тези профани — сигурен беше — истинското изкуство, това, което се корени в славните традиции, сега бе отритнато. Безсъвестността и снобизмът, както често се случва, бяха взели надмощие в играта, бяха надвили почтеността.

„Клоуни, смешници, шарлатани, опортюнисти! — вилнееше наум. — Каква е мръсната ви тайна, та успявате да водите за носа толкова народ и да получавате лъвския пай от големите изложби? Бас държа, че и тази година тук, във Венеция, сте успели да се домогнете до най-доброто. Я да отскоча аз и да видя…“

С такова мърморене напусна своята зала и се плъзна към последните помещения. Бе вече нощ, но пълнолунието струеше през широките капандури и се разливаше в почти магично сияние. Колкото по-нататък отиваше Престинари, толкова по-голяма промяна произтичаше в закачените по стените платна: класическите сюжети — пейзажи, натюрморти, портрети, актове — се деформираха все повече и повече и се раздуваха, издължаваха, пресукваха, забравили доброто старо приличие, докато постепенно не се разпадаха и не губеха окончателно всяка следа от началната си форма.

Ето ги последните поколения: по платната, повечето гигантски, се виждаха преобладаващо заплетени неразбории от петна, пръски, драскулки, воали, завихряния, пъпки, дупки, успоредници и карантиени изсипвания. Тук тържествуваха новите школи, младите и небивало алчни грабители на човешкото простодушие.

— Псст, псст, маестро — обади се някой в загадъчния полуздрач. Престинари се закова на място, готов, както винаги, на спор или на сражение.

— Кой е там? Кой е?

В унисон от три-четири страни му отговори сух залп от грубиянски подигравки. Последваха сподавени смехове, проехтя освиркване и заглъхна в дъното на коридора със залите.

— Знаете ли какви сте вие бе? — избоботи Престинари, широко разкрачен и изпъчил гърди, сякаш ще отблъсква нападение. — Махленски хулиганчета! Некадърници, градобитнина от Академията, луди цапачи за връзване, покажете се да ви видя, ако ви стиска.

Последва тих кикот. Приели предизвикателството, от платната заслизаха и взеха да се тълпят около Престинари най-енигматични изображения: конуси, глобуси, валма, тръби, балони, осколки, бедра, кореми и задници, надарени с особена автономия, гигантски въшки и червеи. И се понесоха в подигравателен хоровод под носа на маестрото.

— Назад, позьори, че като се развъртя! — с незнайно как възвърналата се у него необуздана енергия на двайсетгодишен, Престинари връхлетя тълпата, размахал пестници наляво и надясно. — На̀ ти, така ти се пада, ето и на тебе!… Мехур разплут, гадина недна.

Юмруците млатеха еднородната маса и маестрото ликуващо установи, че лесно ще я разбие. Под ударите му абстрактните видения се разсипваха или се пукаха и разливаха в нещо като блато.

 

 

Погромът беше страшен. Престинари най-сетне спря задъхан сред останките. Някакъв оцелял фрагмент го цапардоса през лицето с размаха на бухалка. Той го сграбчи във въздуха с мощните си ръце и го запокити в ъгъла като изстискан парцал. Победа! Но не щеш ли, пред него се изтъпаниха четири безформени призрака, някак изпълнени със сдържано достойнство. Силуетите им грееха с мека светлина и на маестрото му се стори, че долавя в тях нещо мило и свое, което му напомни отдавна минали години.

Тогава се усети. В гротескните образи пред него, така различни от онова, което бе рисувал през целия си живот все пак пулсираше божественият копнеж по изкуството същият вълшебен мираж, който той бе преследвал с неуморна надежда до сетния си дъх.

Значи между него и тези невъзможни създания има нещо общо? И тук-там сред недобросъвестните хитреци се намират честни и чисти артисти? Току-виж точно те се оказали гениите, титаните, любимците на съдбата? И благодарение на тях някой ден онова, което днес е само безумие, би могло да се превърне в универсална красота?

Бидейки читав човек приживе, Престинари си оставаше такъв: огледа ги стъписан, внезапно развълнуван.

— Хей, вие — рече им бащински, — хайде, бъдете послушни и се връщайте по картините, да не съм ви видял повече. Може и да имате добри намерения, не отричам това, но сте на крив път, деца мои, на много сбъркан път. Проявете човещинка, опитайте се да приемете разбираеми очертания!

— Невъзможно. Всеки със своята орис — пошепна почтително най-едрият от четирите призрака, направен от сложен филигран.

— Но такива, каквито сте, на какво се надявате в днешно време? Кой би ви разбрал? Красиви теории, вятър и мъгла, трудни думички за смайване на наивниците — да, това да. Но ако говорим за резултатите, сами ще се съгласите, че досега…

— Досега може би — отвърна филигранът, — но утре…

И в това „утре“ имаше такова упование, такава огромна и загадъчна сила, че то отекна в сърцето на маестрото.

— Е, Господ да ви пази — промълви. — Утре… утре… Кой знае. По един или по друг начин вие наистина ще го доживеете…

„Каква красива дума е утре“ — помисли си Престинари, комуто вече не беше дадено да я произнася. И за да не видят, че плаче, изтича навън, изтерзана душа, и се понесе през лагуната.

Око за око

Семейство Марторани ходиха на кино в близкия град и се върнаха много късно в своята стара, просторна вила.

Семейството се състоеше от бащата, Клаудио Марторани, земевладелец, съпругата му Ерминия, дъщерята Виктория с мъжа й Джорджо Мироло, застрахователен агент, сина Джандоменико, студент, и старата леля Мателда, леко изфирясала.

По време на краткия път обратно обсъждаха филма — Пурпурният печат, уестърн на Георг Фридер с Лан Бънтъртън, Клариса Хейвън и небезизвестния характерен актьор Майк Мустифа. Продължиха да говорят за него и след като оставиха автомобила в гаража, докато вървяха през градината.

Джандоменико: Абе моля ви се. Човек, който изкарва целия си живот в кроежи за отмъщение, за мен е просто червей, низше същество. Аз не разбирам…

Клаудио: Ти много работи не разбираш… Откак свят светува, за един мъж на място, ако го докачат на чест, отмъщението е естествено задължение.

Джандоменико: Чест! Какво изобщо е тая прехвалена чест?

Виктория: Мисля, че отмъщението е свещено право. Мен например, когато някой има власт и злоупотребява и безчинства, и тъпче по-слабите от него, ме хваща такъв гняв, ама такъв гняв…

Леля Мателда: Кръвта… как беше?… А, да. Кръвта се измива с кръв. Спомням си още, аз бях малка тогава, за делото Сералото, дето нашумя… Значи тоя Сералото, корабостроител от Ливорно… не, не, бъркам… от Ливорно беше братовчед му, онзи, дето го уби… А Сералото — от… от Онеля, това е. Разправяха, че…

Ерминия: Хайде стига вече. Да не искате да висим в градината, докато се съмне, на тоя кучешки студ? Почти един стана. Побързай, Клаудио, отключвай.

Отвориха вратата, светнаха лампите, влязоха в големия вестибюл, от който към горния етаж водеше парадно стълбище, над което бдеше шпалир от статуи и рицарски доспехи.

Тъкмо да се качат, когато Виктория, изостанала в края на групичката, изписка:

— Ужас! Гледайте колко хлебарки.

 

 

В единия ъгъл на мозаечния под се беше проточила тънка гъмжаща черна ивица. Изпод един масивен шкаф изпълзяваха десетки насекоми и в стройна индийска нишка пъплеха към миниатюрна дупка там, където се срещаха под и стена. У гадинките личеше някаква трескава прибързаност. Изненадана от светлината и от връщането на стопаните, процесията ускори темпото.

И шестимата се приближиха.

— Само хлебарки ни липсваха — възропта Виктория — в тая съборетина!

— Вкъщи никога не сме имали хлебарки — поправи я майка й с нетърпящ възражения тон.

— А това какво е? Пеперудки?

— Сигурно са влезли от градината.

Безучастни към тези коментари, насекомите продължаваха шествието си, без да се разпръсват или отклоняват, в неведение за грозящата ги участ.

— Джандоменико — каза бащата, — я изтичай до гаража, там трябва да има флакон с инсектицид.

— Не ми приличат на хлебарки — каза момчето. — Хлебарките се щурат във всички посоки.

— Вярно… Пък и тези цветни ивици по гърба… и клюновете им виж. Никога не съм виждал такива клюнести насекоми.

Виктория: Добре де, направете нещо. Да не искате да напъплят цялата къща!

Леля Мателда: А пък ако стигнат догоре и полазят люлката на Чичино… Устата на бебетата миришат на мляко, а хлебарките са луди по млякото… или май плъховете бяха?…

Ерминия: Ох, Боже, пепел ти на езика… По устичката на горкото ми ангелче, дето си спи като къпано!… Клаудио, Джорджо, Джандоменико, какво чакате да ги убиете?

Клаудио: Сетих се. Знаеш ли как се казват? Хоботници.

Виктория: Моля?

Клаудио: Хоботници, Rhynchota — от гръцки рис, ринос, насекоми с човка!

Ерминия: С човка или без, не ги ща у дома.

Леля Мателда: Само внимавайте, носи нещастие.

Ерминия: Кое?

Леля Мателда: Да се убиват буболечки след полунощ.

Ерминия: Лельо, ама и ти си една пророчица!

Клаудио: Хайде, Джандоменико, бягай да донесеш инсектицида.

Джандоменико: Мене ако питате, бих ги оставил на мира.

Ерминия: Тебе ако питаме, все ще е наопаки!

Джандоменико: Правете каквото си искате, аз отивам да спя.

Виктория: Мъжете както винаги бият отбой. Мене гледайте.

Виктория си свали едното чепиче, наведе се и чукна с все сила веригата от животинки. Чу се „пльок“ като от спукани мехурчета. И от три-четири насекоми останаха само тъмни, неподвижни петънца.

Примерът й бе решаващ. С изключение на Джандоменико, който се качи в стаята си, и леля Мателда, която клатеше глава, останалите също се хвърлиха да трепят: Клаудио с подметките на обувките си, Ерминия с една мухобойка, а Джорджо Мироло — с ръжена.

 

 

Най-настървена от всички беше Виктория.

— Виж ги сега, гадините мръсни, как се разбягаха… Ще ви дам аз на вас едно преселение на народите!… Джорджо, отмести шкафа, под него сигурно им е сборният пункт… Бум! Фрас! На̀ ти! Пукна ли, а!… Гледай го това бе, искаше да се завре под крака на масата, хитрува, разбираш ли! Къш оттам, къш оттам, фрас, готов си! А това ситното… как маха с крачката, опъва ми се…

Едно от най-дребните насекоми, новоизлюпено, би рекъл човек, вместо да избяга като останалите, смело хукна към младата госпожа, напук на смъртоносните й удари. И не само това — като я наближи, успя, незнайно как, в порив на дързост да се изправи на задни крачета и да протегне предните. А от закривената му муцунка долетя стържещ звук, съвсем тъничък, но много възмутен.

— Ти да видиш каква нагла твар. И врещи даже… Ще ти се да ме ухапеш ли бе, гад? Фрас… Хареса ли ти? О, не се предаваш! Влачиш се, нищо че ти изкарах карантийките… На̀ ти още! Фрас, фрас! — и го разплеска.

Точно тогава леля Мателда попита:

— Кой е горе?

— В какъв смисъл?

— Някой разговаря. Не чувате ли?

— Кой ще разговаря? Горе са само Джандоменико и бебето.

— Ама се чуват гласове — настоя леля Мателда.

Всички застинаха, заслушаха се, докато малкото оцелели насекоми се опитваха да се доберат до най-близките скривалища.

Някой наистина говореше в горната част на стълбището. Дълбок, плътен баритонов глас. Със сигурност не беше Джандоменико, нито пък рев на бебе.

— Майко мила, крадци! — простена госпожа Ерминия.

Джорджо Мироло попита тъста си:

— Имаш ли револвер?

— Там, там, в първото чекмедже…

Заедно с баритоновия глас сега се чуваше и втори — тънък, писклив, който му отговаряше.

Без да гькне, семейство Марторани наблюдаваше горния край на стълбището, до който светлините от вестибюла не стигаха.

— Нещо мърда — прошепна госпожа Ерминия.

— Кой там? — опита храбро да се провикне Клаудио, но само грозно изхриптя.

— Я иди запали осветлението на стълбите — каза жена му.

— Ти иди.

 

 

Една, не, две, всъщност три черни сенки заслизаха по стъпалата. Не беше ясно какво са, наподобяваха черни, продълговати чували, клатушкаха се и разговаряха помежду си. И думите вече се различаваха.

— Кажи сега, миличка — произнесе развеселен баритоновият глас с изразен болонски акцент, — значи според теб това са маймунки, така ли?

— Малки, кросни, протифни, проклети шепеци — потвърди самоуверено събеседничката му, чието произношение издаваше чуждестранния й произход.

— С тези носища? — попита той и се захили просташки. — Къде се е чуло и видяло маймуни с подобни стърчилки?

— Хайде, попързай — подкани го женският глас. — Инаше тес гадини ще попегнат…

— Няма да избягат, не бой се, съкровище. Братята ми са по другите стаи. Някои останаха на пост и в градината!

Трак-трак, като шум от патерици по стълбището. Сетне нещо се подаде от сянката и попадна в светлините на вестибюла. Нещо като твърд хобот, дълъг поне метър и половина, лакиран в черно, а около него — размахани продълговати израстъци. Последва гладко, стегнато тяло с размера на ракла, което се олюляваше върху крака от скачени кюнци. До него — второ чудовище, по-крехко. А иззад гърбовете им напираха други, прилив от лъскави брони. Това бяха същите насекоми отпреди малко — хлебарки, хоботници или друг, непознат вид, — които семейство Марторани беше изпомачкало. Ала кошмарно уголемени, пълни с демонична сила.

Ужасени, Марторани взеха да отстъпват. Но зловещ тропот на патерици се донасяше вече и от околните помещения, както и от чакъла в градината.

Джорджо Мироло вдигна разтреперана ръка и насочи пистолета.

— Ст… ст… — просъска тъст му. Искаше да каже: „Стреляй, стреляй!“, но езикът му се заплете.

Просвистя изстрел.

— Ама кажи, любима — обади се първото чудовище, това с болонския акцент, — не са ли адски смешни?

С един скок придружителката му с чуждестранното произношение се промуши покрай него и се нахвърли към Виктория.

— А тас фръцла — изцвърка и я заимитира, — иска да се савре под масата, хитрува, распираш ли!… Посапавляфа се с опуфката прети малко, а? Хареса ти да мачкаш? Че от бесчинствата не те ли хфащаше такъф княф, ама такъф княф!… Ислес, ислес мръсно шифотно, ас та ти покаша!

Сграбчи младата жена за стъпалото, извлече я от скривалището й и стовари с все сила хобота си върху нея. Тежеше поне двеста килограма.

Величието на човека

Вече се беше мръкнало, когато вратата на тъмницата се отвори и надзирателите запокитиха вътре едно дребничко, брадато старче.

Брадата на старчето бе бяла, едва ли не по-голяма от самото него и в тягостния здрач на затвора излъчваше мъждива светлина — нещо, което успя да впечатли заключените вътре злосторници.

В мрака старчето отначало не забеляза, че в тая дупка са събрани и други хора, та попита:

— Има ли някой?

Отговориха му няколко изхилвания и изръмжавания. Сетне последваха, съгласно местния етикет, представянията.

— Марчело Рикардон — рече пресипнал глас, — кражба с взлом.

Втори глас, и той немалко дрезгав:

— Кармело Бедзеда, измамник рецидивист.

После:

— Лучано Марфи, изнасилвач.

— Макс Лаватаро, невинен.

Избухна залп дебелашки смехове. Шегата се хареса толкова много, защото всички знаеха Лаватаро като един от най-прочутите и кръвожадни разбойници. Сетне:

— Енея Еспозито, убийство — и в гласа трепна нотка на гордост.

— Винченцо Мутирони — тонът беше тържествуващ, — отцеубийство. А ти, дърти пършивецо?

— Аз… — отвърна новодошлият — не знам точно. Спряха ме, поискаха ми документите, а аз документи никога не съм имал.

— Скитник значи, пфу! — процеди някой презрително. — А как се казваш?

— Аз… аз съм Моро, кхъм, кхъм… обикновено наричан Велики.

— Моро Велики, виж го ти него — обади се невидим мъж от дъното. — Не ти ли е малко широчко това име? Май ще стигне за десет такива като тебе.

— Именно — каза кротичко старчето. — Но вината не е моя. Лепнаха ми тоя прякор като подигравка и оттогава няма оправия. Хем ми носи и неприятности. Например веднъж… но това е дълга история…

— Хайде, хайде, снасяй — грубо го подкани един от злодеите, — тука време не ни липсва.

Всички одобриха. В непрогледната скука на затвора всяко развлечение беше същински празник.

— Е, добре — заразправя старчето. — Веднъж, както бродех из един град, чието име може би е по-добре да премълча, гледам — висок палат, от който непрестанно влизат и излизат слуги и разнасят какви ли не вкуснотии. Тук се готви угощение, си викам, и се присламчвам да искам милостиня. Едва се приближавам и хоп, някакъв двуметров юначага ме хваща за врата. „Ей го крадеца — почва да вика, — който вчера отмъкна парадния валтрап^[42] на нашия господар. И има наглостта пак да се връща! Ей сега ще ти покажем как играе дървен господ!“ „Аз ли? — отвръщам. — Та аз вчера бях на поне трийсет мили оттук. Как е възможно?“ „С ей тези очи те видях, видях те да се изнизваш с валтрапа на гръб!“ — и ме влачи към двора на палата. Аз се хвърлям на колене: „Вчера бях на най-малко трийсет мили оттука. Пък и ако съм стъпвал друг път във вашия град, да не ме викат Моро Велики.“ „Какво каза?“ — пита бабаитът и ми се пули насреща. „Да не ме викат Моро Велики“ — повтарям аз. А той, както се беше разпенил, изведнъж почва да се превива. „Моро Велики, а? — и се смее. — Елате, елате да я видите тая въшка, дето се кичи с името Моро Велики!“ А после към мен: „Абе ти знаеш ли кой е Моро Велики?“ „Освен себе си — отговарям — другиго не знам.“ „Моро Велики — казва тая ми ти бабанка — е ни повече, ни по-малко нашият славен господар. А ти, дрипльо, дръзваш да му присвояваш името! Е, сега хубавичко се нареди. Но ето го, той иде.“ И действително. Привлечен от гюрултията, господарят на палата лично се спусна на двора. Пребогат търговец, най-заможният човек в града, може би даже на света.

Приближава се, разпитва, гледа, смее се, мисълта, че сиромах като мене носи същото име безумно го развеселява. Нарежда на слугата си да ме пусне, кани ме да заповядам вътре, показва ми всичките претъпкани със съкровища стаи, води ме дори в едно бронирано помещение, където държи купища злато и скъпоценни камъни; храни ме до насита, а после вика: "Това съвпадение, о, стари просяко, който носиш име досущ като моето, е още по-невероятно, отколкото изглежда, защото и на мен, при едно пътешествие в Индия, ми се случи съвсем същото. Бях отишъл на пазара да продавам и мигом, щом видяха прекрасните ми стоки, се стекоха мнозина и заразпитваха кой съм и откъде пристигам. „Казвам се Моро Велики“ — отвърнах. А те се свъсиха: „Моро Велики, така ли? Че що за величие е твоето, нищо и никакво търгашче? Величието на човека е в ума. Има един-едничък Моро Велики и той живее в този град. Той е гордостта на страната ни и ти, мошенико, сега ще трябва да му обясниш твойто самохвалство.“ Хващат ме, връзват ме и ме водят при техния Моро, за чието съществуване не съм и подозирал. Оказа се бележит учен, философ, математик, астроном и астролог, почитан наравно с боговете. За щастие човекът веднага разбра недоразумението, прихна да се смее, накара да ме освободят, а сетне ме покани да разгледам лабораторията му, звездобройната и изумителните инструменти, до последния конструирани лично от него. А накрая рече: "Това съвпадение, о, честити другоземни търговецо, е още по-невероятно, отколкото изглежда, защото и на мен, при едно пътешествие по средиземноморските острови, ми се случи съвсем същото. Бях потеглил нататък към върха на един вулкан, който възнамерявах да изуча, когато дружинка въоръжени мъже, настроени подозрително заради чуждестранните ми дрехи, ме спряха, за да се осведомят кой съм. Едва произнесох името си обаче, ме оковаха във вериги и ме помъкнаха към града. „Моро Велики ли? — рекоха. — Че що за величие е твоето, жалко даскалче? Величието на човека е в героичните му дела. Един-едничък е Моро Велики и той е владетелят на този остров, най-храбрият воин, чиято сабя някога е блясвала под слънцето. И сега ще заповяда да ти отсекат главата.“ И наистина, заведоха ме при своя монарх, мъж със страховита външност. За щастие успях да му обясня станалото и този вдъхващ ужас боец избухна в смях, развеселен от необичайната игра на случая; нареди да ми свалят оковите, подари ми богати одежди, покани ме в царския си дворец и ми показа бляскавите доказателства за своите победи над всички народи от близки и далечни острови. Накрая ми рече: „Това съвпадение, о, изтъкнати радетелю на познанието, който носиш име досущ като моето, е още по-невероятно, отколкото изглежда, защото и на мен, когато отидох да се сражавам в далечната земя на име Европа, ми се случи съвсем същото. Крачехме значи с моята войска през гората, когато насреща ми се изстъпиха едни диви планинци и попитаха: «Кой си ти, дето се задаваш с трясък на оръжия в тишината на нашия лес?» Тук отвърнах: «Аз съм Моро Велики» — и очаквах, че само като чуят името ми, ще загубят ума и дума. Ала те се усмихнаха снизходително и рекоха: «Моро Велики ли? Какъв шегобиец. Що за величие е твоето, славолюбива драко? Величието на човека е в унижението на плътта и в издигането на духа. Един-едничък Моро Велики има на света и сега ще те заведем при него, та и ти да видиш истинското тържество на човека.» И действително, изпроводиха ме до една самотна малка долина, а там в мизерна колибка живееше, намъкнато в дрипи, старче с белоснежна брада, което прекарвало времето си, както ми обясниха, в съзерцание на природата и обожание на Господа. С ръка на сърцето трябва да призная, че никога преди това не бях виждал по-ведро, доволно и сигурно щастливо човешко същество… ала истината е, че за мен вече беше твърде късно, за да поема по нов път.“„“

Това разказал могъщият цар на острова на мъдрия учен, а ученият после го разправил на богатия търговец, пък търговецът го сподели с бедното старче, което се яви в палата му да моли за милостиня. Всички се казвали Моро и до последния, кой по една причина, кой по друга, носели прякора Велики.

Когато старчето свършило разказа си, един от хвърлените в мрачната килия обесници попитал:

— Та значи, ако тиквата ми не е пълна с кълчища, излиза, че проклетото старче от колибата, най-великият Моро от всичките, си всъщност ти самият?

— Е, деца мои — промълвил брадаткото, без нито да потвърди, нито да отрече, — животът е чуден и странен!

Тогава за няколко мига неговите слушатели, главорезите, притихнали, защото някои неща вкарват дори най-големите безобразници в дълбок размисъл.

Забранената дума

От разните завоалирани намеци, многозначителни шеги, внимателни заобикалки и неразбираеми шушукания най-сетне схванах, че в града, в който се преместих преди три месеца, една дума е забранена за използване. Коя ли? Не знам. Нищо чудно да е някое странно, необичайно слово, но няма да се изненадам и ако е най-изтърканият лаф — в този случай за човек с моя занаят могат да последват неприятности.

Повече от любопитство, отколкото от притеснение обаче отидох да разпитам моя приятел Джеронимо, най-умната глава сред всичките ми познати, който живее в този град от двайсетина години и му знае и кътните зъби.

— Така е — с готовност отговори той. — Точно така. Имаме си тука една забранена дума, която всички гледат да заобикалят.

— И коя е тя?

— Как да ти кажа — започна. — Знам, че си порядъчен и че мога да ти вярвам. Освен това храня най-приятелски чувства към теб. И все пак е най-добре да не ти я казвам. Виж, живея в този град повече от двайсет години: да не забравяме, че той ме прие, осигури ми работа, дава ми шанс за приличен живот. А аз? На свой ред лоялно прегърнах правилата му, били те хубави или лоши. Никой не пречеше да си тръгна. Но аз останах. Не искам да се правя на философ, още по-малко искам маймунски да подражавам на Сократ — нали се сещаш, когато му предложили да избяга от затвора… Но наистина ме отблъсква идеята да нарушавам нормите на осиновилия ме град. Ако и да е за подобна дреболия. Макар че Господ знае дали действително е дреболия…

— Но нали имаме поне                        да разговаряме. Тук никой няма да ни чуе. Хайде де, Джеронимо, няма ли да ми я кажеш тая прословута дума? Кой, мислиш, ще те обади? Аз ли?

— Забелязвам — иронично се усмихна Джеронимо, — че гледаш на нещата с манталитета на нашите баби и дядовци. Какво си мислиш, че ме плаши наказанието? Да, едно време са вярвали, че без санкции законът няма да има принудително въздействие. Тогава може да са били прави. Но такъв един възглед е груб, примитивен. Дори без да е съпътствана от наказание, забраната е в състояние да осъществи най-големия си потенциал. Еволюирахме, да знаеш.

— И какво те възпира сега? Съвестта? Съзнанието? Предчувствието за угризение?

— О, съвестта! Горката забравена вехтория. Да, съвестта през вековете е била от неоценима помощ за хората, но и тя трябваше да влезе в крак с времето и сега е превърната в нещо, което я наподобява само смътно; нещо по-просто, по-стандартно, по-кротко, бих казал, далеч не толкова ангажиращо и трагично.

— Не ми е много ясно…

— Няма някакво научно обяснение. Просто казано, на това му се вика конформизъм. Покоят на човека, който се чувства в унисон със заобикалящата го маса. Срещу безпокойството, неуюта, дезориентацията на откъсналия се от нормата.

— И този покой е достатъчен, така ли?

— Предостатъчен. Той е страхотна сила, по-мощна и от ядрената. Естествено, не е едно и също навсякъде. Съществува география на конформизма. В изостаналите страни той е все още в пеленки, в зародиш или се разгръща стихийно, по собствен каприз, без конкретни насоки. Модата е типичният пример. В по-модерните страни обаче тая сила вече е обхванала всички сфери на живота, уседнала е, може да се каже, че витае в самата атмосфера… и е в ръцете на властта.

— А тук при нас как е?

— Никак не е зле, никак. Забраната на думата например беше една много разумна инициатива на властта именно с цел да се сондира степента на конформистко съзряване на народа. Така де, нещо като тест. И резултатът много, ама много надмина всяко очакване. Тази дума вече е табу. Колкото и да обикаляш и да търсиш с лупа, гарантирам ти, че тук, при нас, няма да я намериш дори забутана в някой килер. Хората се нагодиха за отрицателно време. И не беше необходимо да ги заплашват с искове, глоби, затвор.

— Ако е истина това, което казваш, значи нищо не коства всички да бъдат направени честни.

— Разбира се. Но ще са нужни години, десетилетия, може би дори векове. По дяволите — да забраниш една дума е лесна работа, да се откажеш от една дума не предполага кой знае какво усилие. Но сплетните, злословията, пороците, низостите, анонимните писма са сериозно нещо… Хората са си привързани към тях, я пробвай да им намекнеш да ги изоставят. Жертвата е твърде голяма. Пък и поначало спонтанната конформистка вълна, оставена без контрол, се засилва право към злото, към гледането на собственото удоволствие, към компромиса, към подлостта. Трябва да се промени посоката й, което хич не е просто. Но естествено, с течение на времето и то ще стане, можеш да си сигурен, че ще стане.

— И на теб всичко това ти се струва хубаво? Нима от него не произтича пълно уеднаквяване, кошмарна уравниловка?

— Хубаво? Надали може да се нарече точно „хубаво“. Но като цяло е полезно, изключително полезно. Отразява се добре на обществото. Ако се замислиш, ще видиш, че открояващите се характери, типове, личности, довчера толкова обичани, толкова очарователни, всъщност бяха не друго, а първите кълнове на незаконност, на анархия. Нима не бяха именно те слабите точки в социалната тъкан? От друга страна, никога ли не си обръщал внимание, че в най-могъщите народи се забелязва една извънредна, почти смазваща еднородност на човешките типове?

— Добре де, няма ли да ми кажеш думата все пак?

— Мили ми приятелю, само не се засягай. Имай предвид, че не е от недоверие. Ако ти я кажа, ще ми причини неудобство.

— И ти ли? И ти, възвишени човече, се оказа подравнен по нивото на масата?

— Така е, драги — и печално поклати глава. — Трябва да си титан, за да устоиш на натиска на средата.

— А                        ? Най-висшето богатство! Ти някога я обичаше. Бе готов на всичко, само и само да не я загубиш. А сега…

— Всичко, всичко… Плутарховите герои! Друго се иска… Дори най-благородните чувства закърняват и постепенно изчезват, ако никой наоколо вече няма отношение към тях. Колкото и да е тъжно: човек не може да копнее по рая сам.

— Значи отказваш да ми я кажеш? Да не е мръсна? Или приканва към насилие?

— Нищо подобно. Тази дума е чиста, честна и изключително спокойна. И именно тук личи далновидността на законодателя. За гнусните и непристойни думи бездруго съществуваше неизречена забрана, макар и не категорична… благоприличието, доброто възпитание. Експериментът нямаше да има особена стойност.

— Кажи поне съществително ли е? Прилагателно? Глагол? Наречие?

— Но защо настояваш? Ако останеш сред нас, един хубав ден и ти ще установиш коя е забранена, изведнъж, почти неусетно. Така стоят нещата, душо. Ще я прихванеш от въздуха.

— Е, добре, стари ми Джеронимо, голям си твърдоглавец. Нищо. Значи за да си начеша любопитството, ще трябва да ида в библиотеката да прехвърля сборниците с нормативни актове. Защото по въпроса има закон, нали? И той все някъде е отпечатан. И ясно постановява какво точно се забранява!

— Ай-ай, колко си изостанал: още мислиш по старите схеми. Нещо повече, ти си и наивен. Един закон, който, за да забрани определена дума, я употребява, автоматично се превръща в нарушение на самия себе си, в юридическо извращение. Няма смисъл да ходиш в библиотеката.

— Хайде де, Джеронимо, ти се шегуваш с мене! Не може да не е имало някой, който да е предупредил: от днес думата X е забранена. И за целта я е назовал, нали? Иначе хората откъде да знаят?

— Това всъщност е може би най-безпроблемната част в случая. Има три теории: едни твърдят, че забраната е разпространена устно от предрешени агенти на общината. Други се кълнат, че са намерили у дома си, в запечатан плик, указ със забраната, придружен със заповед да се изгори веднага след прочитане. Намират се и интегристи (ти би ги нарекъл песимисти), според които дори не е имало нужда от изрична наредба, до такава степен гражданите са овце: било е достатъчно на властта да й хрумне какво не бива и всички веднага са се усетили, по силата на някаква телепатия.

— Е, надали всички са се превърнали в безгръбначни! Колкото и да са малко, в града все ще са останали независими личности, които мислят със собствените си глави. Опозиционери, дисиденти, бунтовници, бандити — наречи ги както си щеш. И сигурно се случва някой от тях от време на време, ей така, напук на всичко, да произнесе или да напише набедената дума? Тогава какво?

— Нищо, абсолютно нищо. Именно в това се състои смайващият успех на експеримента. Забраната дотолкова се е просмукала в духа на хората, че обуславя и сетивните им възприятия.

— Какво искаш да кажеш?

— Че поради запор от собственото несъзнавано, винаги готов да се включи в случай на опасност, ако някой изрече нежеланата дума, другите дори не я чуват, а ако я срещнат черно на бяло, не я виждат…

— Че какво виждат на нейно място тогава?

— Нищо. Чиста стена, ако е надраскана на стената, бяло петно на хартията, ако е напечатана на лист.

Опитах се да атакувам за последно.

— Джеронимо, моля те, ей така от любопитство питам: днес, тук, докато си говорехме с тебе, не се ли случи да употребя тази мистериозна дума? Това поне можеш да ми го кажеш, нищо не ти струва.

Добрият стар Джеронимо се усмихна и намигна.

— Значи съм я употребил, така ли?

Той пак намигна. После неописуема тъга внезапно озари лицето му.

— А колко пъти? Хайде, не ме карай да те моля, кажи, колко пъти?

— Не знам колко пъти, да ти кажа, честна дума. Дори да си я произнесъл, няма как да я чуя. Обаче по едно време ми се стори — но не помня кога, заклевам ти се, — че се получава пауза, някакъв съвсем кратичък пропуск, сякаш ти нещо каза, но звукът не стигна до мен. Но може и да е било просто неволно разсейване, както редовно се случва в разговор.

— Само веднъж ли?

— О, стига. Не додявай.

— Знаеш ли какво ще направя тогава? Този наш разговор, веднага щом се върна вкъщи, ще го запиша дума по дума. И ще го публикувам.

— И какво ще постигнеш?

— Ако е вярно всичко, което ми разказа, печатарят, който сигурно е съвестен гражданин, няма да види непозволената дума. Тогава възможностите са две: или ще остави празно място в оловния ред и това ще ми разкрие всичко; или ще кара наред, без да оставя празноти, в който случай ще е достатъчно просто да сравня напечатаното с оригинала, от който, разбира се, ще имам копие, и да установя коя дума липсва.

Джеронимо се засмя добродушно.

— Доникъде няма да стигнеш така, друже. Към която и печатница да се обърнеш, конформизмът е такъв, че печатарят автоматично ще знае как да постъпи, за да обезсмисли малката ти маневра. А именно: по изключение ще види написаната от теб дума (ако, разбира се, изобщо я напишеш) и няма да я пропусне при набирането. Бъди спокоен, нашите печатари са добре дресирани и отлично информирани.

— Ама извинявай, какъв е смисълът на всичко това? Няма ли да е по-добре за града да разбера коя е забранената дума, без никой да я е изрекъл или написал?

— Засега по-скоро не. От доводите ти оставам с впечатление, че още не си узрял. Трябва ти инициация. С две думи: още не си постигнал необходимия конформизъм. И не си готов, по общоприетите у нас критерии, да съблюдаваш закона.

— А читателите, като четат този диалог, нищо ли няма да забележат?

— Най-вероятно ще видят дупка в текста. И ще си помислят: каква немарливост, тук са изтървали дума.

Светците

Всеки от светците има крайбрежна къщичка с веранда към океана, а този океан е Бог.

През лятото, когато е горещо, за да се освежат, те се гмурват в прохладните води, а тези води са Бог.

При вестта, че пристига нов светец, веднага се пристъпва към изграждането на поредната къщичка току до останалите. Така те образуват предълъг низ покрай брега на морето. Ако не друго, място поне не липсва.

И свети Ганцилий, когато след канонизирането си пристигна по местоназначение, завари готова своята къщичка, досущ като останалите: с обзавеждане, спално бельо, кухненски прибори, няколко хубави книги и прочее. Имаше даже, закачена на стената, една изящна мухобойка, понеже в околностите се въдеха доста мухи, нищо че не бяха досадни.

Ганцилий не беше някой светец звезда — бе изживял живота си скромно, като обикновен селянин, и чак след смъртта му се бяха намерили хора да се замислят и да осъзнаят благодатта, която бе изпълвала този човек и бе сияла в радиус от поне три-четири метра около него. И енорийският свещеник — не съвсем убедено, ако трябва да сме точни — бе направил първите постъпки за причисляването му към светиите. Оттогава бяха изтекли около двеста години.

Важното е, че в дълбоките недра на църквата крачица по крачица, без бързане, процесът бе протекъл успешно. Епископи и папи умираха един след друг и нови заемаха местата им, а досието на Ганцилий почти самичко се придвижваше от кабинет на кабинет, все по-нагоре и нагоре. Повей от благодатта му бе останал тайнствено прикрепен към вече избледнелите бумаги и нямаше прелат, който да не я усети, докато ги прехвърля. Това обяснява защо делото в крайна сметка не се затри. Най-сетне една заран ликът на селянина, обрамчен в златни лъчи, бе качен нависоко в Свети Петър, докато отдолу Светият отец лично запя псалм за прослава и въздигна Ганцилий до величието на олтарите.

 

 

В неговото село отбелязаха събитието с големи тържества, а един краевед, познавач на местната история, реши, че е открил дома, където Ганцилий е роден, живял и починал, дом, който се превърна в нещо като примитивен музей. Но тъй като никой вече не си го спомняше, а и цялата му рода бе измряла, популярността на новия светия трая броени дни. От незапомнени времена в това село като покровител се почиташе друг светец, Марколиний, и да целунат статуята му, която се славеше като чудотворна, се стичаха поклонници от най-далечни места. Именно досами пищния параклис на свети Марколиний, пълен до отказ с оброчни дарове и кандила, бе издигнато новото светилище на Ганцилий. Но кой изобщо му обръщаше внимание? Кой коленичеше да му се помоли? Той бе една тъй безцветна фигура два века след смъртта си. Нямаше нищо, с което да порази въображението.

Така или иначе Ганцилий въобще не се беше надявал дори на подобни почести. Нанесе се в къщичката, седна на припек на верандата и блажено засъзерцава океана, който дишаше спокойно и могъщо.

Да, но когато се събуди призори на следващия ден, видя един служител в униформа, който пристигна на колело и влезе в съседната къщичка с голям колет, после отиде в къщичката до нея, остави друг колет и така — по цялата редица, докато Ганцилий не го изгуби от поглед. На него обаче нищо не донесе.

След като същото се повтори няколко последователни дни, Ганцилий, обзет от любопитство, даде знак на служителя да се приближи и го попита:

— Извинявай, какво е това, което всяка сутрин носиш на всички мои съседи, но не и на мен?

— Пратките — отвърна служителят и почтително си свали фуражката, — аз съм пощальон.

— Какви пратки? От кого? — на което пощальонът се усмихна и посочи с жест: онези от другата страна, от отвъдното, хората долу, в стария свят.

— Молби ли? — попита свети Ганцилий, който започваше да схваща.

— Ами да, молби, молитви, желания от всякакъв сорт — отвърна пощальонът с привидно безразличие, уж са маловажни дреболии, само и само да не огорчи новия светец.

— И всеки ден ли идват в такива количества?

Пощальонът понечи да каже, че сега всъщност е мъртвият сезон, иначе в пиковите дни стигат до десет, двайсет пъти по толкова. Но си помисли, че на Ганцилий ще му докривее, и се измъкна с едно:

— Е, кога-как — след което намери предлог да се изниже.

 

 

Проблемът е там, че към свети Ганцилий никой никога не се обръщаше. Все едно не съществуваше. Ни писмо, ни бележка, нито дори пощенска картичка. А той, като виждаше сутрин след сутрин всички пликове, адресирани до колегите му, не че завиждаше — не беше способен на грозни чувства, — но униваше и още как, защото го налягаха угризения, че виси там, без нищо да върши, докато другите отхвърлят сума работа. С две думи: започваше да усеща, че яде даром хляба на светците (а хлябът беше специален, малко по-вкусен от оня на обикновените блажени).

Това му притеснение го подтикна веднъж да иде да послухти край една от близките къщички, откъдето се носеше странно тракане.

— Ама моля, драги, заповядай вътре, онова кресло там е доста удобно. Извинявай, трябва да довърша тука нещо и веднага идвам — рече му колегата сърдечно. След това мина в съседната стая, където със смайваща бързина издиктува на един стенограф дузина писма и няколко заявки, които секретарят чевръсто се захвана да преписва на машина. Сетне се върна при Ганцилий. — Еех, драги мой, без малко организация съм заникъде, при всичката тая поща, дето пристига. Ако дойдеш сега оттатък, мога да ти покажа новия си електронен каталог, с перфокарти е — беше безкрайно мил.

Само дето на Ганцилий перфокарти изобщо не му бяха притрябвали и се върна у дома умърлушен. Мислеше си: „Нима е възможно никой да няма нужда от мен? А аз наистина бих могъл да съм полезен. Дали да не направя едно малко чудо, за да привлека вниманието?“

Речено-сторено. Дойде му на ум да раздвижи очите на иконата със своя образ в селската църква. Пред олтара на свети Ганцилий никога не се задържаха хора, но него ден оттам случайно мина Мемо Танча, селският идиот, който видя, че ликът върти очи и се развряка: „Чудо! Чудо!“

Същевременно с мълниеносната скорост, присъща им по силата на техния социален статус, двама-трима светци се явиха при Ганцилий и съвсем добронамерено му обясниха, че е най-добре да спре: не че нещо, но на тоя тип чудеса, поради относителната им фриволност, не се гледало с добро око на по-висша инстанция. Говореха без сянка от зложелателство, но не е изключено да бяха под въздействието на изненадата от новодошлия, ненадейно способен да изпълни, и то във висша степен свободно, чудеса, които на тях самите им костваха адско усилие.

Свети Ганцилий, естествено, спря. И долу, в селото, народът, който се стече при виковете на глупеца, обстойно разгледа иконата, без да види нищо необичайно в нея, след което се разотиде разочарован и за малко дори здравата да опуха Мемо Танча.

Тогава Ганцилий си науми да привлече към себе си вниманието на хората с едно по-малко и поетично чудо. Накара прелестна роза да разцъфне над камъка на стария си гроб, който по повод канонизацията му беше поспретнат, но после отново се оказа безнадеждно запуснат. Капеланът на гробището видя, на секундата отиде при гробаря и го нахока:

— Поне за свети Ганцилий да се беше погрижил! Срамота е, мързеливецо неден! Току-що минах край гроба му и гледам — обрасъл в буренак.

Така гробарят скоро-скоро отскубна розовото храстче.

За да заложи на сигурно, Ганцилий реши да прибегне до най-традиционното от всички чудеса: на първия слепец, който мина край олтара му, върна зрението.

Но и този път не му провървя. Защото на никого и през ум не мина, че чудото е дело на Ганцилий — моментално го приписаха на свети Марколиний, чийто олтар отстоеше на две крачки. Нещо повече, настана такова въодушевление, че вдигнаха на гръб статуята на Марколиний, а тя тежеше поне двеста кила, и я понесоха в шествие по улиците на селото, а камбаните биеха ли, биеха. Олтарът на свети Ганцилий остана по-забравен и по-самотен от всякога.

При това положение Ганцилий си рече: по-добре да се примиря, то се е видяло, че никой не ще да си спомня за мен. И седна на верандата да се наслаждава на океанската гледка, което всъщност си беше голямо облекчение.

Още седеше и съзерцаваше вълните, когато на вратата се потропа. Чук-чук. Отиде да отвори. Не друг, а самият Марколиний — искаше да се оправдае.

Марколиний беше великолепен мъжага, жизнерадостен и голям веселяк.

— Какво да правя, драги ми Ганцилие! Вината не е моя. Дойдох, защото, нали разбираш, не исках да помислиш, че…

— Ти пък — отвърна също със смях Ганцилий, за когото това посещение беше голяма утеха.

— Виждаш ли? — добави Марколиний. — Аз съм такъв дървеняк, а ме обсаждат от зори до здрач. Ти пък си толкова по-свят, а всички те пренебрегват. Търпение трябва, братко, в тоя вълчи свят… — и радушно потупа Ганцилий по гърба.

— Защо не влезеш? След малко ще се стъмни, а почва да захладнява: можем да накладем огъня, а ти да останеш на вечеря.

— С удоволствие, ама с огромно удоволствие — отговори Марколиний.

Влязоха, нацепиха дърва и стъкнаха огън, малко трудно наистина, защото дървесината беше още влажна. Но след като подухаха с духалото, накрая се вдигна хубав силен пламък. Тогава Ганцилий закачи котлето с вода за чорбата и в очакване да заври, двамата седнаха на пейчицата да си погреят коленете и дружелюбно да побъбрят. От комина се проточи тъничка димна нишка и този дим също беше Бог.

Изкуствоведът

В зала номер DCXXII на Биеналето изтъкнатият критик Паоло Малузарди спря слисан. Там се помещаваше самостоятелната изложба на Лео Скуитина — трийсетина картини, на пръв поглед всички еднакви и състоящи се от мрежа перпендикулярни линии тип Мондриан, с тази разлика, че в случая фонът бе с ярки цветове, а в решетестата част, така да се каже, водоравните черти бяха много по-плътни от отвесните и тук-таме се сгъстяваха, което създаваше усещане за пулсация, за присвиване, за спазъм, както когато при трудно храносмилане нещо се запъва в стомаха и боли, след което обаче се разнася по силата на добрата перисталтика.

С крайчеца на очите си критикът се увери, че няма свидетели. Сам-самичък беше. В знойния следобед посетителите бяха малко, а и те вече се разотиваха. Скоро щяха да затворят.

Скуитина? Критикът се разрови в паметта си. Самостоятелна изложба в Рим преди три години, ако се не лъжеше. Но по онова време художникът още рисуваше иначе: човешки фигури, пейзажи, вази и круши, в духа на загнилата традиция. Друго не се сещаше.

 

 

Потърси в каталога. Списъкът на изложените платна бе предшестван от краткото въведение на неизвестния му Ермано Лаис. Хвърли око — обичайните приказки. „Скуитина, Скуитина“ — повтори тихичко. Името му напомняше за нещо скорошно. Но в момента споменът му убягваше. А, да. Преди два дни за него му говори Тамбурини, един дребен гърбушко, който не пропускаше голяма артизложба; маниак, който в сянката на художниците даваше отдушник на собствените си провалени стремежи; досадник и лапацало, от което всички се бояха като дявол от тамян. И все пак безпогрешен (благодарение на дългата си и безкористна практика) в разпознаването, даже в предусещането на онези феномени, на които година-две по-късно илюстрованите журнали посвещаваха — вече с благословията и на официалната критика — цели страници в цвят. Е, та същият този Тамбурини, истинска хрътка в изящните изкуства, преди две вечери на маса в Кафе Флориан надълго и нашироко бе славословил, без присъстващите да му обърнат внимание, именно Скуитина, единственото голямо откритие, твърдеше, на Венецианското биенале, единствената личност, която „се подава над блатото — буквален цитат — на нефигуративния конформизъм“.

Скуитина, Скуитина, странно име. Изкуствоведът прехвърли наум над стоте материала на своите занимаващи се с арткритика колеги, публикувани досега за изложението. Никой не беше отделил на Скуитина повече от два-три реда. Скуитина бе минал незабелязан. Един вид — девствен терен. За него, Малузарди, вече утвърден като критик пионер, това можеше да се окаже отлична възможност.

Вгледа се по-внимателно. Истината беше, че тези голи геометрии не го вълнуваха кой знае колко. Даже никак. Най-откровено не му пукаше за тях. И все пак може би там се криеше нещичко. Кой знае, току-виж съдбата е отредила именно нему завидната отговорност да открие нов велик артист.

Взря се отново в картините. Ако вземе да се изхвърли в полза на Скуитина, запита се, дали няма да се изложи на риск? Възможно ли е някой колега да го обвини в допускането на възмутителен гаф? По никой начин. Тези платна бяха толкова същностни, толкова изчистени, толкова далеч от удовлетворяването на примитивната сетивност, че с възхвалата им един критик би заложил на абсолютно сигурно. И то независимо от възможността — но защо да я изключваме априори? — там, в тях, действително да има гений, орисан да предизвиква обществен отзвук години наред и да пълни с цветни репродукции албум след албум на издателство Скира.

Така окуражен пред перспективата да напише статия, с която да накара колегите си да се гърчат от завист, да се изядат, че са изпуснали такава тлъста плячка, той направи бърз обзор на ситуацията. Какво можеше да се каже за Скуитина? При определени — редки — благоприятни обстоятелства, изкуствоведът успяваше поне да бъде честен със себе си. Та си отговори: „Мога да кажа, че Скуитина е абстракционист. Че неговите картини не се стремят към изобразяването на нищо. Че езикът му е изключително и само геометрична игра на четириъгълни пространства и линии, които ги затварят. Че се надява явният плагиат от Мондриан да му бъде простен заради личния му хитроумен принос: той удебелява водоравните линии и изтънява отвесните, но с различни ширини, и постига любопитен ефект — изглежда, сякаш повърхността на картината не е равна, а на изпъкващи вълни. С две думи — абстракционистка зрителна измама… Леле, страхотно хрумване — рече си изкуствоведът, — явно още не си съвсем взел-дал.“

В същия миг се сепна, все едно, както се е разхождал безгрижно, внезапно е забелязал, че върви по ръба на пропаст. Ако изразеше на хартия идеите си ей така, във вида, в който му бяха дошли наум, какво щеше да се заговори по негов адрес около масите на венецианското Кафе Флориан, по шикозната римска улица Маргута, в Министерството на културата, из заведенията по елегантната Брера в Милано? При мисълта за това се усмихна. Не, не, слава Богу, той си знаеше работата както подобава. За всяко нещо има подходящ език, а в езика, подходящ за художеството, той бе подкован като малцина други. Едничък Полтергайстер му беше горе-долу на нивото. Иначе на предните позиции в изкуствоведския авангард той, Малузарди, беше като че ли най-изявеният, най-будещият страхопочитание.

Час по-късно в хотелската стая, с каталога на Биеналето пред себе си, отворен на страниците със залата на Скуитина, и с бутилка минерална вода, той пушеше цигара от цигара и пишеше:

„… комуто (Скуитина) би било комплицирано до невъзможност да се отрече, макар и доброволно утежнена с неизбежни и твърде очебийни стилистични родства, непреодолимата склонност, да не кажем направо неудържима предразположеност, към формален аскетизъм, който — без да елиминира посланията на диалектическата казуалност — охотно задава една постоянна строга рамка на репрезентативния или по-точно евокативен акт, под формата на властна ритмична организация: своего рода каталог на фино пресети префигурации…“

А как да изрази с поне малко езотерично приличие банално понятие като „зрителна измама“? Ето, така например:

„Ала именно тук става ясно, че Мондриановата механика намира приложение у него единствено като способ за преход от познание на реалността към съзнание за нея, при което тя, реалността, наистина е представена в най-строгата си феноменологична непосредственост, но благодарение на едно регулярно абстрахиране, постепенно се разширява към оперативна подмяна от по-мащабен и труднообозрим порядък…“

Препречете два пъти, поклати глава, зачеркна „неудържима предразположеност“, добави след „задава“ едно „с непривична многопластовост“, препрочете още два пъти, отново поклати глава, вдигна телефонната слушалка, помоли да го свържат с бара, поръча си двойно уиски и се отпусна в креслото, потънал в объркани мисли. Не беше доволен. Кой знае — може би уискито щеше да му набави така желаното вдъхновение.

Набави му го. Моментално. Щом — беше въпросът, който той изведнъж си зададе, — щом от херменевтичната поезия се е зародила едва ли не по необходимост херменевтичната критика, тогава не е ли закономерно от абстрактното изкуство да се зароди абстрактна критика? Почти се разтрепера, докато хаотично осмисляше евентуалните следствия от подобна дръзка идея. Прозрение свише! Пределно просто, но трудно, както всички прости неща. Не случайно друг не се беше сетил преди него. Той щеше да е първопроходецът. На практика само трябваше да прехвърли на белия лист техниката, употребявана до момента в платната. Отначало колебливо, като човек, който изпробва непознат механизъм, после с укрепнало самочувствие, колкото повече думите се трупаха една връз друга, а накрая и с едва овладяна гордост написа: „… и така, докато е в контрапункт на стратегията на чисто свидетелското присъствие, той (Скуитина) намира формулата за спасение от изтъркания подражателен модел реалност-реалност от духа на постулата за почленното събиране. Експлицитен симптом на едно порастване! Сетне неспокойно потапяне в съдбовния миг, от което отделните части се обагрят в ефикасна субстанция, така мощно формулирана и почувствана, че всеки елемент се разгръща съхранил поезията…“ Спря задъхан. Тресеше го. Препрочете стръвно. Не, още не беше както трябва. Инерцията на старите навици го запращаше назад към един вече прекомерно изхабен език. Трябваше да се отърси и от последните окови, за да си спечели действителна свобода. Хвърли се презглава.

 

 

„Художникът — написа, тласкан от неудържимо вдъхновение — из вън във със спременужене пелечи да пропраприм оподоварянето. Въносреда отказия! Недруг би си съспомил губната стинност в хоризадиконна хелибутора. Дибеше, че утроръчно овладял румелептичното качестване на мъдробежа. А гладичният едитут и пешатък равнят у Скуитина на трилизма, стръсени делно с анкомахон. Тамброн-тамброн, коюди бива, жлезно намикади с длъбка осост да количене върху жиклата на ногики и метации, гозибарии, таче пиу се възпара превладиктатично, привно комеризира, за да ориува билия — поска или писка. Истинди който…“

Едва по мръкнало си пое дъх. Чувстваше се изтощен и смазан, като пребит. Но щастлив. Петнайсет ситно изписани страници лежаха разпилени наоколо. Събра ги. Препрочете ги, докато отпиваше на ситни глътки останалото на дъното на чашата уиски. Накрая изигра нещо като импровизиран танц на победата. По дяволите, ей на това му се викаше гениалност.

 

 

Изтегната томително на дивана, Фабриция Смит-Ломбраса, момиче в час с материала, или казано по-елегантно, добре осведомена млада дама, ненаситно четеше изкуствоведската статия. По някое време прихна.

— Слушай, слушай, Диомеда, какъв бисер — каза, обърната към приятелката си, — слушай как Малузарди им разказва играта на горките фигуративни художници… „привно комеризира, за да ориува билия — поска или писка“!

И двете сладко се разкикотиха.

 

 

— Духовит е, няма съмнение — одобри Диомеда. — Ах, обожавам го тоя Малузарди. Голяма работа е!

Хартиената топка

Беше два през нощта и с Франческо случайно — нима случайно? — минахме пред номер 37 на булевард Калцавара, където живее поетът.

Както си е редно и символично, квартирата на прославения творец е на последния етаж на голямата позапусната сграда. Когато се озовахме пред входа, и двамата, без дума да разменим, погледнахме нагоре в очакване. Ето, фасадата на мрачната кооперация бе съвършено тъмна, най-горе обаче, където последният корниз прелива в небесните мъгли, един-единствен прозорец се озаряваше от мъждива светлина. Но как триумфално сияеше на фона на останалите, на фона на човечеството, което животински спеше, в контраст с черния низ от залостени прозорци, неотзивчиви и слепи!

Може и да е романтично клише, но нас ни утеши идеята, че докато други тънат в непрогледен сън там, във високото, на светлината на самотна лампа той пише стихове. Бе тъкмо онзи непостижим, върховен час, най-съкровеното време на нощта, когато се раждат сънищата, и душата, ако е способна, се отърсва от натрупаните мъки, рее се над покривите и над саждите на тоя свят, и търси тайнствени слова, които утре ще помогнат на красотата да прониже сърцата на хората и да ги навее на мисли за велики дела. Възможно ли е изобщо поет да работи, да речем, в десет сутринта, свежо обръснат и след обилна закуска?

Внезапно, както се взирахме с извърнати нагоре лица и объркани мисли се стрелкаха през главите ни, нещо като сянка се раздвижи в очертанията на осветения прозорец и някакъв предмет се спусна в мек полет върху нас. Преди да докосне земята, в отблясъка на близката улична лампа стана ясно, че е хартиена топка. Отскочи от тротоара.

Какво беше — послание до нас двамата или поне призив към непознатия минувач, който първи го открие, като онези, които корабокрушенците от безлюдните острови затварят в бутилка и поверяват на океанските вълни?

Това бе първото, което ни хрумна.

Или пък на поета му е призляло и тъй като няма друг вкъщи, вика за помощ? Или даже бандити са проникнали в стаята му и това е отчаян зов?

Заедно се наведохме да вземем хартията. Аз се оказах по-бърз.

— Какво е? — попита моят приятел, докато я раздиплях под лампата.

Не беше смачкан лист. Не беше зов за помощ. Действителността се оказа по-проста и банална. Или може би по-загадъчна. В ръцете си открих шепа хартиени късчета, по които забелязах откъслеци от думи. Явно след като е свършил с писането, поетът е бил обзет от разочарование или от ярост, съдрал е листа на сто парченца, смачкал ги е на топка и я е запратил на улицата.

— Не го хвърляй — каза веднага Франческо, — може да е някое прекрасно стихотворение. С малко търпение ще наставим отрязъците.

— Ако беше прекрасно, нямаше да се отърве от него, бъди сигурен. Щом така е решил, значи се е разкаял, не го харесва, не го припознава като свое.

— Очевидно нищо не знаеш за него. Най-известните му стихотворения досега са ги спасявали все приятелите, които са му висели над главата. Той е искал да ги унищожи. Вечно е недоволен.

— Освен това е стар, от години вече не пише.

— Пише и още как, просто не публикува, защото сам не може да си угоди.

— Хубаво. Ами ако вместо стихотворение — рекох, — това е просто бележка, писмо до приятел или дори списък с покупки?

— По това време?

— Разбира се. По това време. Предполагам, че поетите и сметките си правят в два през нощта.

Междувременно стиснах ръце, сбих отново хартиените късчета едно в друго и ги пъхнах в джоба на сакото си.

 

 

Въпреки възраженията на Франческо, оттогава не съм отлепял тези фрагменти, не съм ги изглаждал върху някой плот, не съм се мъчил да възстановя страницата и да прочета какво е написано на нея. Хартиената топка, горе-долу в същото състояние, в което я вдигнах от земята, е прибрана в едно чекмедже, откъдето не излиза.

Не е изключено моят приятел да е прав и великият поет просто да се е разкаял за току-що създаденото и заради добре познатия си перфекционизъм да е унищожил стихове, които при други обстоятелства биха станали безсмъртни. Може думите, написани от него онази нощ, да са в божествено съзвучие, да са най-могъщото и чисто нещо, което някога е правено на света.

Но не бива да забравяме и другите вероятни хипотези: че става въпрос за писмо без особена стойност; че това е, както споменах по-горе, най-делнична записка по домашни работи; че листа е изписал и скъсал не поетът, а негов роднина или човек от прислугата (малкото, което зърнах от почерка, не ми позволява да определя чий е); че действително е стихотворение, но несполучливо; или направо, не бива да изключваме и този вариант — че сме се объркали и осветеният прозорец не е бил на поета, а на друг апартамент, в който случай скъсаният ръкопис има стойността на вторична суровина и нищо повече.

И все пак не тези негативни теории ме карат да се въздържам от възстановяване на листа. Напротив. Среднощните обстоятелства около намирането му, убеждението, може би безпочвено, че някакво неведомо предначертание по-често, отколкото си представяме, предопределя нещата от живота, които на пръв поглед уж зависят от сляпата случайност, с две думи — идеята, че своего рода провидение, мъдра съдбовност ни е изпратила там, мен и Франческо, точно във въпросната нощ и във въпросния час, за да спасим едно съкровище, което иначе би се изгубило, — всичко това, с мощното влияние, което упражняват върху въображението аргументите, основаващи се на ирационалното, ме убеди, че в скитащата топка хартия се съдържа огромна тайна. Представях си стихове със свръхчовешка красота, които поетът се е видял принуден да разруши заради горчивата увереност, че никога вече няма да е в състояние да полети тъй високо (знайно е, че веднъж достигнал върха на своята траектория, артистът неизбежно започва да се спуска и е склонен да намрази всичко, което е правил по-рано и което му напомня за едно навеки изгубено щастие).

 

 

При тези си убеждения предпочитам да запазя непокътната ценната изненада, затворена в кълбото от хартия, да я скътам за някакво неясно бъдеще. И както в живота очакването на нещо желано ни дава повече радост, отколкото придобиването му (и най-разумното е не веднага да му се нахвърлиш, а бавно да вкусиш онази дивна разновидност на желанието, при която то е сигурно, че ще бъде удовлетворено, но още не е, иначе казано: очакване без страхове и съмнения — вероятно единствената форма на щастие, дадена на човека), както пролетта, която е обещание, доставя повече удоволствие на хората от лятото, което е дългоочакваният й завършек, така и да предвкусвам с фантазията си разкоша на неизвестното стихотворение се равнява, даже превъзхожда артистичната наслада от прякото му и задълбочено познаване. Някой може да каже, че тази игра на въображението е прекадено свободна, че така се дава път на мистификации и на блъфове. И все пак, ако погледнем назад, ще установим, че най-сладостните и разтърсващи радости никога не са имали по-солидна основа.

Впрочем да не би в това именно да се състои загадката на поезията (един от най-крайните примери за която е хартиената топка)? Може би поезията в крайна сметка няма нужда от отворен и универсално разбираем език или от логическа последователност, нито думите й да образуват членоразделни изречения или да изразяват смислени понятия. И още: може би думите, както в нашия случай, подлежат на разпокъсване и смесване в произволна сплав от срички. Нещо повече: може би, за да се насладиш на очарованието им, да почувстваш тяхната сила, даже е излишно да ги четеш. Значи е достатъчно да ги гледаш, достатъчно е докосването, физическата близост? Може би да. Преди всичко обаче, най-важното е да се вярва, че в определена стихосбирка, на определена страница, в определени стихове, в определени знаци се съдържа шедьовър (виж Тефтера на Леопарди^[43]: „Красивото до голяма степен е красиво, главно защото го смятат за такова“). Аз например, когато отварям чекмеджето и стисвам в ръка хартиената топка, в чиято бъркотия от късчета предполагам, че е скрита първата версия на някое стихотворение, може и да си внушавам, но изневиделица започвам да се чувствам по-доволен, по-жив, по-лек, съзирам сиянието на духовно величие, и от дъното на хоризонта към мен бавно започват да прииждат планините, самотните планини! (А нищо чудно в нея просто да се съдържа черновата на анонимно писмо, което съсипва някой колега.)

Моторната чума

Една септемврийска сутрин в гараж Ириде на улица Мендоса — бях там случайно — влезе сива кола с екзотична марка и необичайна форма, с чужбински табели, каквито не бяхме виждали друг път.

Собственикът, аз, старият главен монтьор Челада, мой близък приятел, и другите служители — всички бяхме в офиса. А през остъклената му стена халето за паркиране се виждаше като на длан.

От колата слезе мъж на около четирийсет, висок, рус, много изискан и леко прегърбен, който угрижено се озърна. Двигателят не беше изгасен, работеше на най-ниски обороти. Въпреки това от него се носеше странен, необичаен шум, сухо скриптене, сякаш цилиндрите стриват чакъл.

Веднага видях как Челада пребледнява.

— Боже мили — промълви. — Чумата! Като в Мексико. Добре си я спомням — после хукна към непознатия, който беше другоземец и дума не разбираше. Но на монтьора му бяха достатъчни няколко жеста, за да се обясни — толкова напираше оня да си тръгне. И другоземецът си тръгна, с все същия ужасен шум.

— Еша си нямаш — каза собственикът на гаража на главния монтьор, когато той се върна в офиса. На всички ни бяха до болка познати небивалиците на Челада, който на младини беше живял в Америка: бяхме ги чували поне сто пъти.

Челада не се засегна.

— Ще видите, ще видите — рече. — Сега ще загрубее.

Това, доколкото ми е известно, беше първото предупреждение за задаващия се бич, колебливото прозвънтяване на камбаните, което предвещава голямото биене на умряло.

Както и да е, минаха цели три седмици, преди да се появи нов симптом. Ставаше дума за някакъв двусмислен циркуляр от общината: за да се избегнели „злоупотреби и нарушения“, от Пътна полиция и от Гражданска защита били сформирани специални бригади — така пишеше, — които да инспектират, включително по частните и обществените паркинги, редовността на публичните и личните моторни превозни средства и при необходимост да разпореждат тяхното „профилактично изземване“, включително на момента, ако се наложи. Под такава мъглява формулировка истинската цел бе невъзможно да се отгатне и хората не обърнаха внимание. Кой би допуснал, че „инспекторите“ са всъщност монати^[44]?

Още два дни трябваха, за да се предаде тревогата. Сетне мълвата, колкото и неправдоподобно да звучеше, плъзна с мълниеносна бързина от единия до другия край на града: настанал е мор по автомобилите.

За признаците и проявите на тайнственото заболяване се носеха какви ли не слухове. Разправяше се, че заразената кола се познавала първо по гъгнивия, като хремав, звук на мотора. След това валовете се подували от уродливи бабуни, повърхностите се покривали с жълти, вонящи струпеи и накрая блокът на двигателя се разкапвал в невъобразима бъркотия от потрошени оси, мотовилки и зъбни колела.

Заразата уж се разнасяше посредством изгорелите газове, затова шофьорите започнаха да избягват улиците с натоварено движение, центърът опустя почти напълно и тишината, толкова желана друг път, се възцари в него като кошмар. О, празнични клаксони, о, гръмливи ауспуси от добрите стари дни!

Заради безразборната близост, която предполагаха, повечето паркинги също бяха изоставени. Който не разполагаше с частен гараж, предпочиташе да остави колата си в по-слабо посещавани места като крайградските поляни. А от другата страна на хиподрума небето поаленя от кладите с автомобили, покосени от напастта и накамарени да изгорят заедно в едно обширно заграждение, което народът наричаше „лазарет“.

Както можеше да се очаква, настанаха най-лоши безчинства: кражби и обири на неохранявани превозни средства; анонимни доноси срещу возила, които си бяха здрави, но за всеки случай, за да не останат съмнения, се конфискуваха и изгаряха; злоупотреби на монатите, натоварени с инспекцията и изземванията; престъпна недобросъвестност у хора, които знаеха, че колите им са увредени, но продължаваха да ги ползват и да пръскат заразата; подозрителни коли, които биваха изпепелявани живи (отдалеч се чуваха отчаяните им викове).

Истината е, че отначало паниката беше по-голяма от щетите. Според изчисленията през първия месец не повече от 5000 автомобила от общо 200 000 за нашата област са били покосени от чумата. Последва някакво затишие, което всъщност подейства зле, защото — заблудени, че епидемията е вече приключила — доста коли се върнаха в движение и така увеличиха възможностите за пренос на болестта.

И ето че чумата се надигна отново с удвоена ярост. Поразените на място автомобили по пътя се превърнаха в най-нормална гледка. Мекото бучене на мотора изведнъж прегракваше и се накъсваше, разсипваше се във френетично метално тракане. Някое и друго потръпване и колата спираше — димящо, прокълнато старо желязо. Още по-ужасна беше агонията на камионите, чиито могъщи вътрешности оказваха отчаяна съпротива. Зловещи хлопоти и гъргорения излизаха от тези великани, докато накрая свистящ вой не възвестеше безславния им край.

 

 

По това време аз бях шофьор на една богата вдовица, маркиза Розана Финаморе, която живееше в компанията на своя племенничка във внушителната стара къща на семейството. Беше ми много добре при нея. Не можех да се похваля с чак царска заплата, но от мен се изискваше почти символично усилие: малко излизания през деня, изключително рядко вечер, плюс поддръжка на колата. Говорим за един голям черен ролс-ройс, вече ветеран, но с несравнимо аристократичен вид. Гордеех се с него. По пътя дори най-мощните спортни коли губеха обичайната си самоувереност при появата на този невъзможно демодиран саркофаг, пулсиращ от синя кръв. А двигателят! Въпреки възрастта си двигателят беше същинско чудо. Въобще, обичах го, като да беше мой.

Затова епидемията и на мен ми взе съня. Вярно, казваха, че автомобилите с голяма кубатура практически не се заразяват. Но как да е сигурен човек? Донякъде и по мое внушение, маркизата се отказа от дневните излизания, по време на които беше по-вероятно да се прихване болестта, и ограничи употребата на колата до броени курсове след вечеря — за концерти, сказки или ходене на гости.

 

 

Една вечер към края на октомври, тъкмо в разгара на чумата, се връщахме у дома както обикновено с ролс-ройса — прибирахме се от срещата на няколко дами, свикнали да се събират на сладки приказки, с които да разведряват меланхоличната атмосфера на онези времена. И тъкмо докато излизахме на площад Бисмарк, долових в хармоничното бръмчене на мотора някакво късо продиране, остро застъргване, което трая част от секундата. Попитах маркизата.

— Аз нищо не съм чула — каза. — Просто са й високи оборотите, Джовани, не се тревожете, нашата таратайка от нищо не се бои.

И все пак, преди да стигнем до къщи, зловещото скрибуцане или давене, или триене, не знам точно как да го нарека, се повтори още два пъти и изпълни със смут душата ми. Като стигнахме, дълго стоях в малкия гараж и наблюдавах на вид спящата благородна машина. Докато, заради неописуемите стонове, които от време на време долитаха изпод капака, въпреки че двигателят беше изключен, не се уверих в най-лошото.

Ами сега? Помислих да се обърна за съвет към стария монтьор Челада, който, настрана мексиканския му опит, твърдеше, че имал и специална рецепта за смес от минеални масла, способна на чудодейни изцеления. Макар и да минаваше полунощ, звъннах в кафенето, където той имаше навика всяка вечер да играе на карти. Там беше.

— Челада — казах му, — ние винаги сме били приятели.

— И още как.

— Винаги сме се разбирали.

— Слава Богу!

— Мога ли да ти се доверя?…

— Иска ли питане?

— Ела тогава. Искам да погледнеш ролс-ройса.

— Пристигам — и преди да затвори слушалката, ми се стори, че го чувам тихо да се изсмива.

Седнах на една скамейка да чакам, докато от недрата на двигателя излизаха все по-чести хрипове. С въображението си броях стъпките на Челада, смятах времето — още малко и трябваше да пристигне. И както следях, цял превърнат в слух, дали монтьорът пристига, изведнъж чух в двора провлачване на крака, но не на един човек. Ужасно подозрение мина през ума ми.

Сетне вратата на гаража се отвори и два омацани кафяви гащеризона, две противни физиономии се показаха и се насочиха към мен — с две думи: двама монати. Зърнах и половината лице на Челада, който зяпаше, скрит зад едното крило на вратата.

— Ах, ти, копеле мръсно… Разкарайте се, гадове! — и трескаво затърсих оръжие: гаечен ключ, метален лост, тояга. Но те вече връхлитаха и аз набързо станах пленник на мускулестите им ръчища.

— Ти ли бе, келеш — взеха грубо да ме навикват, едновременно гневни и подигравателни, — ще риташ срещу общинските инспектори, срещу държавните служители! Срещу онези, дето работят за благото на града! — и ме вързаха на скамейката, а в джоба ми пъхнаха (това вече наистина беше гавра) стандартната квитанция за „профилактично изземване“. Накрая подкараха ролс-ройса, който се отдалечи с болезнен вопъл, но преизпълнен с аристократично достойнство. Сякаш се сбогуваше с мен.

 

 

Когато след половин час неописуеми усилия успях да се освободя, без дори да съобщя за случилото се на моята работодателка, се впуснах в нощта, втурнах се като луд към лазарета, от другата страна на хиподрума, с надеждата да стигна навреме.

Но тъкмо когато пристигнах, Челада излезе с двамата монати от заграждението — изнесе се, все едно не ме е виждал през живота си, стопи се в мрака.

Не успях да го настигна, не успях да проникна вътре, не успях да осуетя унищожението на ролс-ройса. Дълго стоях с око, залепено о една пролука в оградата, и наблюдавах кладата на злочестите автомобили, тъмни силуети, които мъчително се гърчеха сред пламъците. Къде беше моят? Бе невъзможно да се различи в този ад. Само за миг, над дивия рев на огъня, ми се стори, че чувам свидния му глас в протяжен, сърцераздирателен писък, който скоро заглъхна.

Вестта

Маестро Артуро Сарачино, на 37 години, в апогея на своята слава, дирижираше в театър Арджентина Осма симфония на Брамс в ла мажор, опус 137, и току-що беше подхванал последната част, славното алегро апасионато. Караше си той по основното изложение на темата, този своеобразен монолог — неизменен, натраплив и обективно погледнато въздълъг, в течение на който все пак полека-лека се концентрира мощен заряд от вдъхновение, за да избухне на финала, нещо, което за разлика от слушателите, той, Сарачино, и всички от оркестъра знаеха, затова се наслаждаваха, понесени от вълната на цигулките, тази безметежна и измамна прелюдия на чудото, дето след малко щеше да помете и тях, изпълнителите, и целия салон, в удивителен вихър от радост.

Точно тогава Сарачино си даде сметка, че публиката е започнала да оредява. Най-мъчителното преживяване за диригента на оркестър е именно това: по необясними причини да изгуби съпричастието на аудиторията. Незнайно как, но той мигом се усети. В такива моменти самият въздух сякаш опразнява: хилядата, две, три хиляди неведоми нишки, опънати между слушателите и него, от които той черпи живот, сила, храна, се охлабват или скъсват. Докато маестрото не остане гол и сам насред ледена пустиня да мъкне с усилие след себе си една обезверена армия.

Ала от вече поне десет години това ужасяващо премеждие не го беше сполитало. Даже бе забравил какво е чувството и затова сега ударът го застигна още по-болезнено. Този път предателството на публиката дойде толкова ненадейно и еднозначно, че той остана без дъх.

„Невъзможно — рече си, — няма логика да е заради мен. Днес се чувствам в идеална форма, а оркестърът прилича на двайсетгодишен младеж. Трябва да има друго обяснение.“

И наостри до болка слух. Стори му се, че усеща в публиката зад гърба си и отстрани, и горе, да пролазва сподавено оживление. От една ложа вдясно долетя плахо проскърцваме. Със самия крайчец на окото си зърна две-три сенки в партера да се изнизват към изхода.

От галерията някой с властно изшъткване изиска тишина. Но смълчаването трая кратко. Съвсем скоро, като по силата на някакъв неудържим кипеж, раздвижването започна отново, придружено с шумолене на дрехи, шепоти, крадливи стъпки, приглушени притътряния, отместване на столове, отворени и затворени врати.

Какво се случваше? И изневиделица, сякаш в същия момент го четеше напечатано черно на бяло, маестро Сарачино осъзна. По всяка вероятност радиото бе предало някоя вест, която закъснял слушател беше внесъл в залата. Навярно нещо страховито се беше случило нейде по земята и сега се носеше право към Рим. Война? Нашествие? Ядрено нападение? По онова време имаше почва и за най-катастрофалните хипотези. Хиляди трескави и малодушни мисли се запровираха между нотите на Брамс и го връхлетяха.

Ако избухне война, къде да прати семейството си? Да забегне в чужбина? А какво ще стане с току-що построената му вила, в която вложи всичките си спестявания? Да, по отношение на професията си той, Сарачино, е късметлия. С популярност като неговата надали ще умре от глад където и да било по света. Пък и руснаците имат нескрита слабост към творците. (Но в този миг с ужас се сети, че преди две години донякъде се беше изложил пред тях, като подписа заедно с други интелектуалци един антисъветски манифест. Има си хас колегите му да не го наклеветят за това пред окупационните власти.) Не, не, най-добре да забегне. А майка му, вече твърде възрастна? А по-малката му сестра? А кучетата? Чувстваше, че пропада в своя смут като в кладенец.

Впрочем вече нямаше и помен от съмнение, че е пристигнало съобщение за някакво скоропостижно бедствие. С минимума приличие, налаган от концертната традиция, публиката най-възмутително дезертираше. При всяко вдигане на погледа си към ложите Сарачино откриваше все по-многобройни празноти. Един по един се изнасяха. От грижа за собствената си кожа, за парите, за провизиите, за евакуацията — нямаше и минута за губене. Какъв ти там Брамс. „Долни страхливци — помисли си Сарачино, комуто оставаха още поне десет минути симфония, преди да има право да мръдне от пулта си. — Долен страхливец!“ — заклейми и себе си веднага след това, като претегли жалката паника, която бе допуснал да го надмогне.

И наистина, всичко се сриваше, вън и вътре в него. Маховете на палката, вече съвършено машинални, не предаваха нищо на оркестъра, който неизбежно също бе забелязал всеобщия разпад. А след малко идеше решаващият момент в симфонията, избавлението, голямото излитане. „Долен страхливец“ — повтори си Сарачино погнусен. Хората се разотиват, така ли? Не ги е еня за него, за музиката, за Брамс и са хукнали да си спасяват пошлото живуркане? Какво от това?

Внезапно разбра, че спасението, единственият изход, единственото смислено и достойно бягство е — за него, както и за всички останали — да устои на място, да не се остави да го повлекат, да продължи делото си докрай. Силен гняв го обзе при мисълта за онова, което се случваше в полумрака зад гърба му и щеше да се случи и с него. Овладя се, вдигна палката, хвърли на музикантите дързък и весел поглед и като с магия възстанови жизнения поток.

Един характерен низходящ арпеж на кларинет го предупреди, че наближават: задаваше се голямото отлепяне, дивото отърсване, с което Осмата симфония от равнината на посредствеността се впуска нагоре и с бързите напластявания, типични за Брамс, на мощни пориви се издига ли, издига вертикално, докато тържествуващо не се възправи високо-високо, обгърната в облак от сюблимна светлина.

Гмурна се в него с плам, удесеторен от гнева. Тръпка мина през оркестъра и той също се въззе, страховито се олюля за част от секундата, сетне пое в неудържим галоп.

И тогава ропотът, тропотът, шумоленето, тракането, стъпките, щурането утихнаха и от този миг никой нито помръдна, нито гъкна — всички останаха приковани, но вече не от страх, а от срам, докато по сребристите прътове на тромпетите в трапа се развяваха победни знамена.

Броненосецът „Смърт“

Германецът Хуго Регулус, бивш корветен капитан^[45] в последната война, ще публикува идния месец една изключителна книга (Das Ende des Schlachtschiffes König Friedrich II, Gotta Verlag, Hamburg^[46]). Малцината чели ръкописа отначало може би са останали леко озадачени, до такава степен описаните събития граничат с неправдоподобното, да не кажем — с чистата лудост. Ала колкото повече напредва четенето, толкова повече трябва да се признае, че приведената от автора документация изглежда неоспоримо сериозна и убедителна. Впрочем впечатляваща е снимката (една-единствена, но такава, че надали е подправена) на нечуваното чудовище, създадено в пристъп на грандоманско умопомрачение, сетне обречено на неизбежно унижение в своето скитане без помен от слава и от мъжество и най-накрая — точно когато всичко сякаш се срива в най-жалка деградация — призовано към трагичното величие на нова орис, особено героична и амбициозна именно защото се предполага, че никой на този свят никога няма да научи за нея.

Ако разказаното от Регулус е вярно, то пред нас е разкритието на най-смайващата и мрачна тайна от тази световна война. Смайваща е историята сама по себе си, на пръв поглед почти невероятна, която странно се откроява над всички останали военни събития. Още по-смайващ е сговорът за мълчание, с който хиляди мъже са бранили и продължават да бранят тайната, като че да са посветени в нея и същевременно да знаят, че друг не е, им дарява безценно щастие. За необходимостта или изгодата от мълчанието са били в съгласие богати и бедни, властни и безгласни, учени и невежи, висши офицери и безименни работници, до един верни на споразумението помежду си дори когато катастрофата ги е освободила от всякакви задължения, налагани от военната дисциплина. Тези хора, заявява Регулус (и тук, в интерес на истината, възникват някои съмнения), ще продължат да мълчат и утре, след като книгата излезе, а ако някой ги разпознае, ще отричат; ако някой ги разпитва, ще твърдят, че са в пълно неведение. Всички с изключение на един.

 

 

Книгата е разделена на три части. В уводната Регулус разказва от първо лице как е узнал за мистериозната история. Става дума за педантична хроника, която регистрира отделните фази на разследването: началната поява на смътни подозрения у автора, когато той напипва връзката между няколко наглед твърде далечни обстоятелства; продължителните му безуспешни дирения, докато случайността не го отвежда на мястото, откъдето е започнало всичко и където още се търкалят останките от колосален строеж, плод на нечии безумни блянове; свидетелствата (ако могат така да се нарекат смелите обобщения от откъслечни изречения, дочути в черните пристанищни кръчми в часове, когато нощта и умората подкопават съпротивителните сили на човека); и накрая срещата с оцелелия, който бълнува в агонията си, бърбори безспир и в крайна сметка изплюва ужасната тайна!

Втората част представлява изложение (за съжаление осеяно с много пропуски) на онова, което се е случило на кораба от деня на отплаването му на първа мисия до сутринта на трагедията в далечните краища на океана.

В третата, с характер на приложение, Регулус отговаря предварително на съмнения, възражения и критики, които очаква от читателите. Старае се главно да изясни как е възможно начинание с такъв мащаб, ангажирало съдбите на хиляди хора, да остане толкова дълго потулено под похлупак от тишина. Цитира в най-дребни детайли и с направо подозрителна настойчивост „документите“, събрани по въпроса. В края прави опит да изтълкува последния акт от драмата, който, въпреки всичките му усилия, остава обвеян в свръхестественост и за да го приемем, от нас се иска безусловна вяра, подобна на религиозната. Но колкото и да е труден за възприемане така описаният завършек, нима подобна отчаяна авантюра може да има друг, не тъй абсурден финал? Какво е чудното, ако, примамени от чистата лудост, силите на мрака, за които се е разправяло и в стари времена, наистина са наизлезли от южните си бездни, за да отговорят както подобава на предизвикателството?

 

 

Хуго Регулус, син на корабостроител от Любек, е на 35 години при избухването на войната. Той е морски офицер, но през 1936 г., със звание корветен капитан, напуска служба по здравословни причини, а и за да помага на вече възрастния си баща в делата му. Получава призовка в началото на бойните действия и предвид физическото си състояние е в правото си да се освободи. Но от родолюбие пожелава да се върне в армейските редици и е зачислен към Министерството на военния флот, отдел „Личен състав“, където остава до края.

Задачите му никога не са твърде сложни или отговорни. Поддържа картотеката с личните досиета и следи повишенията на подофицерите, разпределенията, отпуските, дисциплинарните им нарушения и прочее. По този косвен начин Регулус през цялото време има представа за пълната и актуална картина на положението в Кригсмарине, военния флот.

По думите му, от лятото на 1942-ра в отдела започват да постъпват заповеди за преместване от нов вид. В тях се посочва изходното място или частта, но за направлението се дава секретна формулировка: „Вариант 9000. Спецмисия. Да се яви в Оперативен кабинет 27.“

Заповеди с надслов „спецмисия“ бездруго пристигат от време на време и би било нетактично, а и съмнително, ако чиновниците от отдел „Личен състав“ почнат да се ровят в подробностите около съответните операции. Но до този момент те са идвали нарядко, на серии от по максимум седем-осем. И е било лесно да се отгатне какво крият: или поверителни задания за нуждите на службата за информация и контрашпионаж, или конкретни акции във вражеска територия, или особено деликатни начинания с подводници, за чиято безопасност се смятат за нужни допълнителни мерки, извън вземаните по правило при останалите военни действия.

Този път обаче определените за спецмисията не са седем, осем или десет. За няколко седмици само броят на подофицерите, преместени в неизвестното местоназначение, възлиза на почти двеста. По-късно темпото на странните прехвърляния се забавя, което обаче не им пречи да се проточат с месеци.

С колегите си Регулус рядко говори по въпроса. Понякога остава с впечатлението, че ту този, ту онзи от собствения му отдел е по-осведомен от него, но предпочита да не задълбава. Сякаш си има работа с някоя от онези тайни, които е истински късмет да не знаеш, защото притеснението да не изтървеш излишна дума, да не допуснеш и най-малката недискретност, се превръща в истински кошмар, толкова голям е залогът. Тогава посветеният почва да отбягва дори приятелите си, не смее да се отпусне, а ако има семейство, посред нощ се буди стреснат в плен на ужаса, че е проговорил насън и жена му го е чула.

 

 

Вариант 9000 се превръща в мистериозна врата, която поглъща стотици мъже, а от другата й страна цари непрогледен мрак. База за нови секретни оръжия? Тренировъчен лагер за целите на дързък план? Експедиционен корпус, който да дебаркира в Англия? Така продължава до февруари 1943 г., когато едно телефонно обаждане запраща нататък и старшина I степен Вили Унтермайер, дясната ръка на Регулус.

Въпросният Унтермайер е много усърден и предан служител, но безкрайно далеч от идеала за боец. Големият му, едва прикриван страх е, че някой ден може да го призоват да си отбива службата на борда и ще се наложи да напусне министерството, където работи цели шест години. Свойствената му старателност и симпатията на началниците са го опазили до този момент. Но ето че надеждите му са попарени, и то по най-лошия начин. За хората от отдел „Личен състав“, които нямат понятие какво крие това название, Вариант 9000 всъщност е синоним на най-сериозна опасност, на отлъчване от човешката общност, на заминаване без шансове за връщане.

Обикновено мълчалив и стеснителен, в навечерието на изпращането си старшина Унтермайер не се сдържа и нервно пита ту един, ту друг от началниците за някакво, макар и най-общо обяснение. Но навсякъде се сблъсква с непробиваеми стени.

Корветен капитан Регулус преживява заминаването му тягостно. И енигмата на Вариант 9000, която досега му е толкова чужда, нахлува, така да се каже, в неговия частен живот. Любопитството, желанието да разбере забраненото за разбиране, този тъй неуставен стремеж, се превръща в ежедневен тормоз. И е достатъчно някой ординарец да достави плик с името му и гриф „секретно“ (а това се случва неколкократно всеки ден), за да му запрепуска сърцето: да не би Вариант 9000 да има нужда и от него?

Но така и никой не потърсва корветен капитан Регулус и месеците минават, и десетки други подофицери потеглят към неизвестното местоназначение. И въпреки че се ослушва и оглежда постоянно, той не успява да улови ни най-малък признак, ни дума, ни намек, ни жест, ни поглед — нищо, което да отнесе някак към смущаващата загадка. Сетне започват бомбардировките, кабинетът му е преместен в укрепена база в периферията на Берлин, след това на войната е сложен край и Регулус съумява, донейде благодарение на разклатеното си здраве, да се отърве от плен и затвор. Но дори и тогава, когато военната машина се разсипва и най-ревностно пазените тайни стават публично достояние, той не смогва да научи нищо за Вариант 9000. И все пак стотици подофицери и вероятно хиляди матроси са били въвлечени в него. Къде са се дянали тогава? Нали, каквото и да се крие зад кулисите на тази тайна, много от тях трябва да са се върнали по домовете си… Как така никой не проговаря? И защо старшина Унтермайер, който от първия ден на отпътуването си всеки месец редовно му е пращал по военна поща картичка с поздрави (без нито текстът, нито клеймото да издават същинското му нахождение), защо, прочее, старшина Унтермайер никакъв го няма?

Така у бившия корветен капитан Регулус се заражда решимостта да разгадае мистерията. С години военната тайна или непреодолимата бариера на фронта са били причина за огромни бели петна в осведомеността по военните дела, ала сега разкритията на участниците в събитията от двете страни полека-лека ги попълват. Най-съкровените подробности за дейността на правителства и главни командвания ежедневно се излагат на показ с почти безсрамна настойчивост. Така панорамата на конфликта постепенно бива наставена с доскоро непознати епизоди. Животът на фюрера, тайните оръжия, генералските комплоти, сондажите за местни примирия и така нататък — всичко постепенно изплува. Всичко, с изключение на Вариант 9000. Това е единствената празнота, която остава непопълнена, а явно не е малка, щом в нея са потънали толкова хора. В гигантския пъзел, в който се подрежда историята на отминалите години, все още липсва едно парче и за запушване на дупката налице е само едно условно, безсмислено название, през което не прозира нищо, дори смътното очертание на някой призрак.

Разбира се, за тази празнота знаят малцина — единствено онези, които, като Регулус, са я надушили в процеса на работата си. Външният свят няма понятие. Дори англичани, американци и руснаци сякаш не са в течение. А малкото колеги, с които на Регулус му се удава случай да се види, като че ли са забравили: „Вариант 9000 ли? — отговарят. — А, да, сега си спомням… Специална мисия, нали?… О, кой знае какво е било… Аз лично нямах представа“ — и изглеждат съвсем искрени.

Но Регулус не се предава лесно (поне така твърди). Напротив — колкото повече време минава, толкова повече се вманиачава по Вариант 9000. Макар и семейството му да се е разорило през войната, на него не му се налага да живее притеснено — намира си прилична служба в едно търговско предприятие в Любек. Работата му е всичко друго, но не и изтощителна, та има достатъчно свобода да се посвети на разследване.

През ноември 1945-а издирва семейството на Унтермайер, чийто адрес е запазил. За целта отива в Кил. Открива бащата и съпругата на подофицера, от когото вести не са се получавали от април същата година. Не, те никога не са били в течение на истинското му местоназначение. Не, след заминаването му на спецмисия така и не се е връщал в домашен отпуск. Не, нямали ни най-малка представа за участта му. Но се надявали да се появи всеки момент. Не, не били чували нито новини, нито предположения, нито слухове относно Вариант 9000. Посещението е съвършено безрезултатно.

 

 

Хуго Регулус признава, че в този момент доста се обезкуражава. По никакъв начин не намалява увереността му, че тук се крие загадка, и то не каква да е, а чудовищна, но просто започва да се съмнява, че ще успее да я разчепка. Не разполага дори с най-нестабилната опора, на която да стъпи; невъзможно му е да формулира дори най-простичкото предположение; накъдето и да се обърне, безсмислено се залутва в нищото.

Тъкмо започва да се чуди дали не е по-добре да се откаже, когато прави първия си пробив. „Откритието“ му всъщност се състои в крайно фантастичното тълкуване на една дописка, публикувана през декември 1945 г. във вестничето, издавано от американското окупационно командване, Stars and Stripes^[47]. Но е като просветление. Дописката гласи следното:

„Екипажът на малък товарен параход от Аржентина, Мария Долорес III, току-що пристигнал от Фолкландските острови в Баия Бланка, разказва, че е видял морски змей «с размерите на планина». Срещнали го малко преди залез-слънце. Гигантът лежал на дрейф на фона на слънцето, като задрямал. Всички моряци от кораба единодушно го описват с «най-малко три-четири глави и много пипала или антени, като тези на насекомите, само че с ужасяващи размери, които се протягаха към небето и бавно се въртяха, сякаш нещо търсят». Гледката била толкова страшна, че Мария Долорес III незабавно променил курса си и се отдалечил с пълна па̀ра. Скоро мракът на нощта погълнал чудовището — вече далеч на хоризонта и все така неподвижно.“

След това, няколко дни по-късно, пристига друга любопитна новина. Пилотът на самолет, излетял от Южна Африка с дестинация Буенос Айрес, съобщава, че е забелязал посред океана (дава и точните координати) малък, наскоро формиран вулканичен остров. При прелитането вулканичната дейност още е в пълната си сила и новото образувание е наполовина скрито от димна пелена, издигнала се на няколкостотин метра над него. Обаче в дадения участък на океана, доколкото е известно, острови няма.

 

 

Ето какво отваря очите на Регулус. Видението на Мария Долорес III той приема за всичко друго, но не и за морски змей — подобни чудовища никога не са съществували. Не само това обаче — в своеобразен пристъп на ясновидство той прави връзка между двете тъй различни вести и си задава въпроса: а не може ли те да са две еднакво абсурдни интерпретации на едно и също явление? Защо да изключваме, че както „морският змей“, така и „вулканичният остров“ са всъщност някой титаничен плавателен съд?

Безспорно това е една не особено солидна изходна точка. Свободни фантазии по две истории, родени вероятно от превъзбудени въображения, преувеличени от вестникарите или направо изсмукани от пръстите. И все пак Регулус вече не успява да се отърве от убеждението, колкото и фантастично да изглежда, че Вариант 9000 е боен кораб с изключителни размери, проектиран конспиративно в таен док, скришом спуснат на вода, оборудван за плаване и така въоръжен, че да се появи с изненада в морето и с броени атаки да разбие на пух и прах вражеските флоти. И може би „антените“, забелязани от моряците на Мария Долорес III, са оръдия с невиждана дължина, всяко с големината на комина на стоманолеярната Ледерер Щалверке, която се издига в покрайнините на Любек. Но нищо чудно и да са нови, поразяващи оръжия (това би обяснило цялата секретност), сипещи снаряди или унищожителни лъчи, досущ като в сънищата на младичките кадети, когато нощем, след изморителен ден в учене и упражнения, заспят на студените си, корави нарове.

Непобедимият кораб, предполага Регулус, не е успял да се включи навреме във войната: точно когато се е оказал готов за битка, по всички земни и морски фронтове сраженията са секнали, за огорчение, зла участ и пълно разорение на любимата велика Германия. Независимо от това той е потеглил на първата си мисия и е стигнал незабелязан до Атлантическия океан в суматохата през дните на всеобщия кипеж, смут и вълнение — войната е свършила и вече не е нужно никой да загива. Затова броненосецът, смело допуска Регулус, се е запилял към по-самотни води — например източно от Аржентина. Но в името на какво? С каква надежда? И с какви ресурси? Откъде нафта за захранването на котлите му, просторни като старинни готически катедрали? Невъзможността да отговори на тези въпроси отново хвърля бившия корветен капитан Регулус в съмнения и той даже е склонен да погледне с насмешка на собствената си лудост.

 

 

Ала вътрешният му демон не само се предава, но и го подтиква да предприеме обход на градовете, в които са се намирали най-големите корабостроителници на Кригсмарине, както и на по-слабо посещаваните крайбрежни зони, където военноморските сили на Райха са разполагали малките си бази.

Облечен невзрачно и с железничарска фуражка на главата, той прекарва вечер след вечер из най-пропадналите кръчми по пристанищата, където пие, пуши, дърдори и задава какви ли не глупави въпроси — например къде да намери неприлични жени на прилични цени, — като от време на време, едва ли не случайно, проявява и любопитство от друг сорт, естествено, би рекъл човек, за средния застаряващ мъж, хлътнал в произволна долнопробна пивница на чужд град и така наквасен с бира, та му се струва, че се рее из въздуха, докато думите се сипят от устата му сякаш от само себе си.

Говори за легендарния броненосец (най-подходящото определение, което му хрумва), все едно неговото съществуване е обществено достояние и обсъждането му не крие риск.

Хората наоколо са работници, хамали, матроси, бакали, шантонерки, които без съмнение знаят пристанището като петте си пръста. Но не изглежда да се досещат какво намеква хер Регулус. От друга страна, не се случва и да проявят нежелание за разговор или раздразнителност, както и явно или завоалирано да го подканят да престане да си вре носа където не му е работа.

Изглежда все едно наистина никой нищо не знае и не е чувал да се приказва за огромен плавателен съд, сглобен тайно, спуснат на вода скришно и така нататък, и така нататък, в името на берящото душа Отечество.

Малко преди съвсем да се откаже да търси, щастието му се усмихва многозначително в най-гнусната бирария на Вилхелмхафен. То е приело телесните очертания на докер или нещо подобно — набит, с прошарени коси, изморен и задрямал пред празната си чаша в кьошето.

Хуго Регулус както обикновено подпитва присъстващите ту за едно, ту за друго и хитро ги отвежда до темата, която му е легнала на душата. Пита този, пита онзи, а те дори не схващат накъде бие — не са и чували за подобна история.

Вечерта постепенно и безполезно се изнизва и по някое време Регулус се оказва сам в заведението, собственикът очевидно се кани да затваря, а навън, в притихващата от минута на минута нощ, се чува болезнено ритмично скриптене, като от ветроходи на кея, когато вълните ги люлеят.

Тогава прошареният докер става да си ходи, но от прага се обръща странно ухилен и казва:

— Това, дето го разправяхте преди малко, господине, съм го чувал и от друг. Един от остров Рюген — и изчезва.

Регулус се втурва след него. Но вън няма жива душа. Оглежда се надясно, оглежда се наляво — никой и нищо под светлината на единствената работеща улична лампа. Сякаш земята го е погълнала.

 

 

Не след дълго — ето го на остров Рюген. Обикаля с триножник и кутия с бои и се преструва на художник. Дава вид, че докато рисува (като дете за удоволствие е правил акварели и лесно може да се въплъти в тази роля), му е драго да си беседва с местните — повечето възрастни хора, деца и тук-таме по някоя жена, — които се събират зад гърба му да позяпат как върви.

— Ааа, сега се сещам, преди време май точно за Рюген ми казаха, че уж през войната тук почнали някакъв огромен строеж…

— Така е, почнаха — обажда се един, — хем тайно. Все едно ние няма да забележим!

От вълнение на бившия корветен капитан му секва дъхът.

— И какво строяха? Кораб ли? Сигурно някой голям, брониран?

Човекът прихва, разсмиват се и другите.

— Кораб, друг път. Цял стадион, стадион за 500 000 зрители, за голямата Олимпиада през 1948 г., с която човечеството щеше да отпразнува триумфа на Хитлер над света!

Вложил е толкова време и старание в търсенето, че разочарованието му присяда.

— Но тогава защо им е трябвало да го строят тайно?

— Кой знае. Може би са искали да подготвят изненада за чудо и приказ и да я сервират ненадейно на уморения след победата народ.

— И вие ли работихте по стадиона?

— О, не, никой от нас, рюгенци, не взеха. Само пришълци; надойдоха хиляди млади хора. А ние се чудехме: защо пращат на строежа цялата тая младеж, от която има такава нужда на фронта?

— А пускаха ли ви да гледате строежа?

— Не, беше опасан с бодлива тел с ток, високо напрежение. Имаше и въоръжена охрана, а зад нея — широка незастроена ивица. После една висока стена и пак бодлива тел. Пазачите на стената имаха заповед да стрелят без предупреждение.

— Какво стана накрая? — пита бившият корветен капитан.

— Накрая всичко събориха. От яд сигурно. Получили са заповед да разрушат съоръженията до последното. Четири дни наред не спряха взривовете, пламъците се виждаха чак дотука, островът се тресеше.

— А сега?

— Сега там няма нищо, само някакви отломки.

— Но къде е това?

И му обясняват как да стигне.

 

 

Най-сетне неуморният Хуго Регулус се намира на мястото, където Хитлер уж е наредил да се издигне най-големият стадион на света за Олимпиадата на германския апотеоз; точно на остров Рюген, що за идея. Но Регулус е познавач и веднага разбира, че тук никога не са работили за стадион и душата му буквално се разтреперва от вълнение при вида на това, което търси от месеци. То е нещо като снишаване на терена, което завършва в морските води, и е осеяно с бурени, потрошени камънаци, парчета зидария и цимент, изкривени железа, срутени стени, но най-много треволяци и пършиви храсти, които милостиво прикриват всичко останало.

Той изчислява дължината на конусовидния улей, почти половин километър, измерва ширината, дълбочината, всичко. Зърва остатъци от релси, кранове, понтони, ламарини, греди, дори потънала в калта гилза от снаряд. А и във въздуха още се долавя характерен мирис, който му е до болка познат — натрапчивата миризма на боен кораб: нафта, боя, нажежена ламарина, дъх на матроси.

Значи това е тайната база на Вариант 9000. Тук е сглобен броненосецът с фантастичните пропорции, в този сух док се е появил на бял свят, оттук е бил спуснат в морето, а сега от него не остава дори спомен, защото всичко това е било извършено под секрет и онези, които са били в течение, упорито мълчат — навярно са дали някаква особено тържествена клетва, от която зависят честта и животът им. Освен ако не са всичките мъртви — хиляди хора, потънали вдън земя. Или вдън море.

Сетне вижда останките от бодливата тел, внушително дългото заграждение, административните сгради, складовете — изглежда, цял град е живял тук е години, без светът да подозира за съществуването му, обезпечено с кой знае какво прикритие, без дори големите шефове в самата Кригсмарине да подозират.

Сега на мястото му се е ширнало каменисто, запуснато поле, откъдето никога никой не минава, с издайническата, вече безсмислена вдлъбнатина по средата и над нея няколко птици, сякаш гарвани, които натрапчиво кръжат и надават жални гракове. Отгоре — сивото застинало небе на Балтика със своята прозирна светлина, която примамва на север, все по̀ на север, а отпред — морето с вечния си ход, суровото, могъщото сиво море е белите гребени, които се надигат и изчезват без причина и в търсене на които погледът се зарейва все по-нататък, чак до недостижимия, съвършено празен хоризонт.

 

 

Така загадката Вариант 9000 става още по-осезаема и обезпокоителна. За Хуго Регулус няма път назад, дори да се противи с все сили — налага се да стигне до дъното на тази история, ако ще това да му коства остатъка от дните. Месец май 1946 година е.

Ала ненадейно мъчната необяснима енигма се разкрива едва ли не самичка. В един хамбургски вестник излиза кратка кореспонденция от Кил, в която се съобщава за опит за самоубийство: в парка е открит окървавен мъж в безпомощно състояние с тежка рана на главата, който все още стиска револвер в дясната си ръка. Името му е Вилхелм Унтермайер, бивш подофицер от военноморските сили, завърнал се наскоро от Южна Америка, където бил интерниран временно. Причините за опита за самоубийство са неизвестни.

Действително това е старшина I степен Вили Унтермайер, работил толкова години под ръководството на Регулус и привлечен навремето във Вариант 9000. В килската болница Регулус го сварва с дебело овързана глава да говори — каканиже без почивка и лекарите напразно го тъпчат с успокоителни. От време на време изпада в дълбок сън, но в мига, в който се събуди, започва да приказва отново и нарежда на пръв поглед неразбираеми брътвежи, та всички са убедени, че бълнува. Раната, твърдят докторите, е тежка, вероятността пациентът да оцелее е нищожна.

Бащата и съпругата на нещастника нямат обяснение за случилото се. Вили се прибрал преди повече от месец, по-мълчалив и затворен от всякога. За преживелиците си разправил малко, почти нищо. Само споменал, че бил включен в екипажа на кораб, който в края на войната се самопотопил, и че той конкретно бил интерниран в Аржентина, където живял без особени сътресения, докато не го репатрирали. Но не обяснил нито какъв кораб, нито къде, кога или при какви условия. Странно е също, че след завръщането си не се обадил на Регулус, към когото преди бил много привързан. Жена му веднъж го попитала: „Как така още не си писал на командир Регулус? Та той дойде чак дотук да те търси, ще се зарадва, като разбере, че си вкъщи.“ „Да, да, ще му пиша“ — отговорил Вили. И нищо не направил.

Дали старшина Унтермайер познава бившия си началник, когато той влиза в болничната му стаичка? Регулус пише, че не може да се твърди с положителност. Въпреки това на въпросите му раненият отговаря винаги адекватно. Въпросите всъщност са малко, защото лекарите забраняват да го разпитва. Болният бездруго говори излишно много, все едно вътре в него къкри някаква кошмарна каша от дълго потискани неща, които търсят излаз; сякаш револверният изстрел е пробил отвор, през който навън избива всичко мъчително, което е назрявало в него от твърде отдавна.

В безкрайните монолози, които спират едва час преди смъртта му, старшина Унтермайер така и нищо не разказва от начало до край. Спомените го връхлитат отвсякъде и в безпорядък, затова след един епизод следва друг, който може да датира от месеци преди първия.

По тази причина в историята, която Регулус съставя от думите му, има липси и разминавания. От друга страна обаче, Регулус смята, че нищо, което излиза от устата на Унтермайер, не е плод на помътнено съзнание. Колкото и да е разпокъсан, разказът във всяка своя точка е обоснован и най-вече — отговаря изчерпателно на основните висящи въпроси покрай Вариант 9000. Както и да се погледне, това е единственото меродавно и пряко свидетелство за едно от най-изумителните събития на нашата епоха.

Тук започва втората част на книгата, най-важната и за жалост — най-кратката. Регулус много правилно не е пожелал да я раздуе, като вложи собствени измислици или като навърже насила откъслечните данни с преходите и пълнежите, които логиката предполага между тях. В предаването на разказа на Унтермайер намесата на Регулус се ограничава в това да разположи фактите според очевидната им хронологична последователност и да придаде синтактична завършеност на всичко, излязло от устата на смъртника в осакатени изречения, диалектни изрази, фъфлене. Остава само да го чуем.

 

 

На дока на остров Рюген, наречен именно Док 9000, в дълбока секретност, на която биха завидели и бледите бюрократи от службите за работа с шифри, с бюджет, който заплашвал да доизцеди кръвчицата на страната до последната й измъчена капка, та участниците в начинанието през цялото време се бояли то да не се окаже пагубна приумица, закътан под гигантски навес, върху който (според сезона) сутрин част от служителите разхвърляли зелени вейки, пожълтели клони или снежни преспи, при пълна забрана за напускане на обекта от страна на военни и работници и под защитата на тържествено положената от всички сътрудници клетва, от юни 1942 до януари 1945 г. бил построен линейният кораб Крал Фридрих II, тайното оръжие на великия Райх, което да разбие обединените флоти на Великобритания и САЩ, както и всички останали, присъединили се към тях за свое нещастие — тежко̀ и горко̀ на матросите им, които нямало да сва̀рят дори да се помолят на всемогъщия Господ за спасението на душите си.

Предвиждало се водоизместването му да е около 120 000 тона и точно толкова излязло. Скоростта била 30 възела. Благодарение на двойната си противоторпедна защита броненосецът можел да понесе до 30 попадения, без изобщо да се поклати. Реактивно задвижване и две помощни витла. Защита на борда до 45 сантиметра на подводната част и до 35 на бронираната палуба. Четири артилерийски кули с дебелина от 203 сантиметра, 36 комплекса от по 75 зенитни оръдия. Главното въоръжение се състояло в дванайсет уникални бойни уреда в групи от по три, които можело да са оръдия, а можело и да не са, старшина Унтермайер ги нарича Vernichtungsgeschütze^[48] и твърди, че били способни за броени секунди да опустошат водната повърхност в радиус от 40 километра. Дължината на линкора била близо 280 метра. Екипажът — 2100 човека. Комините — три.

В болницата, в промеждутък на относително спокойствие, старшина Унтермайер моли съпругата си да му донесе една кожена папка с книжа и оттам вади малка снимка на великана, за да я даде на своя началник Регулус. Тъй като в кадъра няма нищо подходящо за съпоставка, не могат да се преценят реалните размери на кораба (а и говорим за най-обикновена моментна фотография, правена от любител без опит). Като цяло очертанията повтарят тези на строените дотогава масивни модели германски бойни кораби с характерния сърповидно извит нос. Разликата е, че отсъстват обичайните кули за големите оръдия и на тяхно място се виждат дълги поне двайсетина метра прътове или метални тръби със странично въртене и самостоятелно насочване, които може да са оръдия, но може и да не са. Тези оръжия, поне на пръв поглед, не са защитени с броня. Стърчат на височината на палубата и са ориентирани нагоре, под силен наклон (поне на снимката). Регулус изключва възможността да поразяват с ядрена енергия, но без да се наема да им даде техническо описание, доказва също, че надали са и обикновени гранатомети.

Линкорът бил спуснат на вода през октомври 1944 г., но минали няколко месеца, преди да стане готов за отплаване. Не се знае дали в зоната на дока са се провеждали изпитания със стрелба (изобщо — твърде много неща не се знаят за отчаяните му приготовления). Важното е, че враговете изобщо не заподозрели какво се върши в Док 9000, затова никой и не бомбардирал мястото, а минаващите оттам разузнавателни самолети безгрижно продължавали по пътя си.

Дошли февруари, март, април, пробивите в защитната линия на фронта; руснаците напирали към Берлин, но макар и сводките от Генералния щаб вече да не се мъчели да прикриват поражението, хората на борда на Крал Фридрих II живеели спокойно. Като обитателите на някоя солидна гранитна къща, залостени вътре, докато вън бушува буря. Толкова непобедим изглеждал новият огромен броненосец — върховно произведение на германския род.

Но защо не палели огньовете? Какво още чакали? Да видят как зад гърба им се задават първите омацани в кал съветски челни дозори? Берлин всеки момент щял падне, даже сигурно вече бил паднал: една вечер емисиите на Генералния щаб просто спрели.

Тогава работниците и инженерите слезли от броненосеца, въздухът над трите комина затрептял, знак, че котлите са пуснати, в душите се сблъскали противоречиви мисли и надежди, мирът изглеждал неустоимо съблазнителен, макар и загрозен от поражението… ала, от друга страна, било тъжно да захвърлят великолепния съд, без дори да са го изпробвали в бой.

Командирът на кораба, капитан първи ранг Руперт Георг, наредил да свирят с тръбата общ сбор. Бил висок, рус, аристократичен мъж с много светли очи, толкова чувствителен и засрамен от чувствата си, че за да оцелее, си бил изковал стоманена воля.

Часът бил три следобед на 4 юни 1945-а. Когато целият екипаж се събрал на горната задна палуба, командирът заговорил така:

— Офицери, подофицери, матроси, имам да ви съобщя няколко много сериозни неща. Както сигурно сами се сещате, германските сухопътни, морски и въздушни въоръжени сили преустановяват бойните действия. До довечера вероятно ще се подпише примирие. И всички военни на Райха трябва да се подчинят на клаузите в него.

Тук замълчал и със светлите си очи продължително изгледал изправените пред него мъже.

— Само че нашата участ е различна. С указ на върховното командване Крал Фридрих II е освободен от клаузите на всяко евентуално примирие. Този документ е в ръцете ми от доста дни и по-късно ще бъде изложен на показ, така че който пожелае, ще може да го види.

Крал Фридрих II заминава още довечера, за да заеме място в зона, която не мога да ви разкрия. Докато неприятелските войски тъпчат земите на нашия народ от единия до другия им край, ние ще представляваме свободна и независима Германия. Нашата задача вече не е да нападаме врага, макар и да сме готови за отбрана. Целта ни е да се съхраним като последното непокътнато късче от Отечеството.

Мой дълг е да ви предупредя, че ни очакват дни, седмици, месеци и може би години на мъчителна саможертва, а нищо чудно да сме обречени и на смърт. Но на нас, не забравяйте, е поверено последното парченце от поруганото знаме на родната ни страна. Току-виж пак на нас ще се падне и последното, най-тежко сражение. И от него не бива да очакваме друго освен едната чест — с надеждите е вече свършено.

В същото време мой дълг е да ви дам пълна свобода. Изборът е само ваш. Който смята, че играта е приключила и предпочита да се върне в редиците на народа ни, за да сподели съдбата му, има време до довечера да напусне кораба без повече военни задължения. Подобен избор може да се дължи на много сериозни човешки и семейни обстоятелства и не е моя работа да ви съдя.

Който, на свой ред, по собствена воля предпочете да остане на борда, да свиква с мисълта, че нищо хубаво не го чака. Мисията ще е твърде дълга и нито датата, нито начинът, по който ще свърши, не могат да се предвидят. Неволи, самота, пълно откъсване от вашите близки, пълно неведение за личното ви бъдеще — ето на какво можете да разчитате. Достойна ли е свободата за такъв висок залог? Всеки да прецени сам за себе си. Вслушайте се в своя разум. Аз отдавна съм решил.

Докога ще успеем да съхраним това висше благо? Каква е крайната цел, която си поставяме? Ще бъдем ли извикани на решаващ бой? Не знам, но и да знаех, нямаше да съм в правото си да ви кажа.

Затова призовавам онези от вас, които останат на кораба, когато вдигнем котва и потеглим към неизвестността, да хвърлят прощален поглед към родната земя, която напускаме. Нищо чудно да не я видим никога повече.

 

 

Горе-долу това гласяла речта на командир Георг. Сетне присъстващите били разпуснати. Никой не разбирал ясно какво се случва, ала думите на командира отекнали със странна мощ в душите им, така че едва 227 човека пожелали да напуснат.

Светлината на същия ден още не била помръкнала напълно, когато линкорът Крал Фридрих II излязъл изпод огромното си маскировъчно покритие, което го било пазило толкова време, и взел курс към открито море. На земята незабавно загърмели експлозивите, разположени на различни места, за да взривят сухия док, работилниците, административните сгради и всичко останало, та от стореното да не се запазят разпознаваеми следи. И още дълго от борда, все по-далечни, се виждали тези така знаменателни отблясъци. Път назад нямало.

Тук историята прескача голям отрязък — няма и дума по въпроса за това, как корабът е успял да излезе незабелязано от Балтийско море, безнаказано да заобиколи Шотландия и да прекоси Атлантическия океан от север на юг, без да попадне на врага.

В следващия момент откриваме линкора спрял в открито море, източно от залива Сан Матео, завързан за нещо като шамандура, поставена за него край една плитчина незнайно от кого и как. Там почти две хиляди човека започнали абсурден живот, откъснат от света, който дори не допускал, че ги има. Битът на борда бил редовният за всяко пристанище, с тази разлика, че наоколо нямало кейове и видими следи от суша, а само отчайващата пустота на вълните. Сутрин чистене, после занятия от всякакъв сорт, а радарът съвсем рядко засичал приближаването на непознат кораб или самолет. Тогава морското чудовище моментално се скривало в тежка мъгла, произвеждана от специална апаратура, и както плаващите, така и прелитащите оттам отминавали, без да обръщат особено внимание на странния облак по средата на океана. (Унтермайер няма обяснение на факта, че все пак са били забелязани от Мария Долорес III.)

От време на време спускали голям катер, който се насочвал на запад. След няколко часа се връщал с продоволствие. Снабдяването било организирано предварително посредством серия от срещи в открития океан с кораби, идващи от Аржентина. Дали германски или чуждестранни, с какъв камуфлаж — така и не се разбрало. Вместо катера понякога спускали малка цистерна — в тези случаи набавяли нафта, не хранителни продукти.

Междувременно вестите за германския крах следвали една през друга по радиото, а на борда плъзнали недоволни и размирни настроения, въпреки че самият вид на командир Георг бил достатъчен да събуди в свитите сърца чувство на възхита и страхопочитание.

С течение на времето дори строгата дисциплина и усиленият и разнообразен труд по кораба се оказали недостатъчни да удържат брожението. Все по-дръзки спорове се разгаряли вечер в офицерската каюткомпания и тук-таме в уединението на каютите разговорите звучали направо като заговори.

Какво чакали? Какво изобщо можели да очакват? Романтичното увлечение, което ги било подмамило да заминат, отшумяло. Самотата взела да се превръща в кошмар. Бездействието ги влудявало. Какво чакали? Да ги открият, както рано или късно непременно щяло да се случи, и американската авиация да ги смели? Да изгният в това свое нелепо изгнание?

Мълви, сплетни, клевети, подозрения, фантасмагории се разпространявали от уста на уста. Имало хора, които се съмнявали дали командир Георг е с ума си. Разнесъл се слухът за ожесточено скарване между него и помощник-командира Щефан Мурлутер, стабилен, студен, здравомислещ човек. Разправяло се, че Мурлутер е склонен да потопят кораба и да се предадат. По-голямата част от екипажа била на същото мнение.

От друга страна, и Георг имал поддръжници. Главно сред по-младите офицери, мичманите, лейтенантите. Справедливо било, твърдели те, една малобройна аристокрация да изкупи вината за безчестията, с които се опетнила Германия. Те били чистосърдечните, мистиците, аскетите.

Колко месеца се изнизали така? Времето ги смазвало, както се случва на болните, за които еднаквите дни се сливат и миналото губи дълбочина. Дошъл ноември, навлезли и в декември, наближила Коледа, а непревземаемата крепост, родена за унищожение и бой, продължавала да бездейства в дрейф. На Бъдни вечер — гореща лятна нощ там, където се намирали — от палубата над голия безкрай на океана прочувствено се изляла Stille Nacht^[49], без да намери ехо.

Родили се странни легенди. Разправяло се например, че с някой от катерите за тайно снабдяване с провизии на борда била дошла и жена; всъщност не една, а три — живеели в помещенията на подофицерите. Говорело се, че някой си в машинното системно подкокоросва огнярите да се разбунтуват. Според слуховете скоро се очертавала и битка. Но с кого? Нямали представа.

Екипажът, до този момент повече от дисциплиниран, взел да показва чести признаци на изнервяне. Без причина започнали фалшиви тревоги. Вахтените „забелязвали“ несъществуващи кораби или им се привиждал дим. Случвало се ни в клин, ни в ръкав, понякога и посред нощ, трескаво безпокойство да завладее броненосеца: матросите скачали от койките, навличали си дрехите и хуквали към бойните си позиции. Я радарът бил „хванал“ нещо, я в далечината била светнала сигнална ракета, я наблизо била минала подводница — така се чувало, а после неизменно се установявало, че всъщност не е вярно.

Тъкмо тогава, докато всичко било на ръба на окончателната развала, командир Георг се разболял. Лекарят, майор Лео Турба, му поставя диагноза тиф. Новината наляла още масло в пораженските настроения.

След осем дни командир Георг взел да бълнува. Бил убеден, че си е вкъщи в Бремен, викал жена си, заръчвал да му оседлаят коня.

На деветия ден се съвзел, провел дълъг разговор с помощник-командира Мурлутер. Уведомен надлежно за вълненията на борда, заповядал да пуснат котлите с готовност за отплаване на следващия ден.

Това отначало ободрило екипажа, но унинието му се върнало с нова сила, когато корабът насочил нос на юг, за да се отдалечи още повече от Германия.

Накрая обаче се показала земя и при вида й моряците насмалко да полудеят от радост.

И този път надеждите били измамени. Брегът се оказал Огнена земя и гигантският кораб се вмъкнал в един залив с извита форма, където хвърлил котва. Наоколо — възможно най-неуютният и див пейзаж. Обрулени скали, огромни ледници, нито стрък зеленинка, колония пингвини, мраз. Вече никой не наричал плаващата крепост с името й. Всички казвали: линкор Тод^[50].

На 23 януари 1946 г. командир Георг предал Богу дух и по-голямата част от екипажа изпитала облекчение. Управлението преминало към фрегатен капитан^[51] Мурлутер, за когото се знаело, че гледа положително на варианта с капитулацията и самопотапянето.

Траурните почести, отдадени на Георг, били затрогващи. Когато увитият в знамето ковчег се плъзнал и потънал в морето, оркестърът засвирил националния химн. Мнозина не издържали на емоцията и се разридали.

 

 

Минали още десет дни в мрачната безжизненост на патагонския фиорд. Кой знае как фалшивите тревоги станали дори по-чести, отколкото когато броненосецът бил вързан в открития океан — практически всеки ден се криели в изкуствената мъгла, та на кораба не можело да се диша.

Очаквало се всеки момент Мурлутер да даде заповед да поемат на север. И действително, той най-сетне наредил тръбите да свирят общ сбор.

Ала за трети път моряците, които тъкмо си отдъхнали, били жестоко отрезвени. Мурлутер — сякаш със сетната си воля командир Георг му бил предал и лудостта си — съобщил, че е време да се приготвят за последното и най-тежко изпитание. На следващия ден, казал, ще влязат в сражение.

Застрашителен ропот преминал през настръхналата тълпа от опърпани и брадясали мъже. Тогава гласът на Мурлутер зазвучал гръмовно.

— Повтарям — рекъл, — утре по всяка вероятност се очаква сражение. В очите ви чета един-единствен въпрос: срещу кого? Ще ви отговоря: не знам. Името на врага не ми е известно. Нямам представа какво е на цвят знамето му. Но това, трябва да добавя, няма ни най-малко значение. Спомнете си: много от вас наричат този кораб с името Смърт. Линкор Тод! Шега ли си мислехте, че си правите?

Слушайте ме сега много внимателно. Сред вас сигурно има хора, не един и двама, които не се чувстват призвани. На тях ще кажа същото, което командир Георг каза преди, когато напускахме остров Рюген: свободни сте да изберете. Онези, които искат да слезат на сушата, да заповядат, ще се оправим и без тях. На тяхно разположение са толкова катери, колкото са необходими, с достатъчно гориво и хранителни припаси, за да стигнат до най-близката населена суша. Единственото им задължение, и с това компромиси няма да търпя, ще е да запазят мълчание. С възможно най-тежката клетва те трябва да се ангажират на никого и при никакви обстоятелства да не казват нито дума за броненосеца… за Смърт. Аз не съм философ и някои неща не умея да изразя ясно, затова ще ви кажа просто следното: нашата саможертва никога не ще ни отведе до нозете на всемогъщия Бог, ако не се състои тайно. Една недискретна дума от вас, и всичко ще пропадне по най-жалкия начин. Да е навек проклет онзи, който не си удържи езика зад зъбите. И слава на останалите да се борят! Слава на нас, на линкор Тод! Слава на клетото ни далечно Отечество!

Речта се стоварила като камък върху изтерзаните сърца на мъжете. Първата им мисъл била: Мурлутер се е побъркал като Георг. Особено последните изречения, произнесени с мрачна, болезнена страст, показвали опасна екзалтация.

След това новият помощник-командир Хелмут фон Валорита дал заповед „мирно“ и козирувал на Мурлутер пред строения за почест екипаж.

Ала докато вдигал ръка към фуражката, Фон Валорита изтървал монокъла от дясното си око. С чудат звън кръглото стъкълце се чукнало в металната обшивка, но вместо да се строши, отскочило и се търкулнало към края на палубата. Никой не дръзнал да помръдне. В напрегнатото мълчание се чувало само тъпичкото му дрънчане. Очите проследили движението на колелцето, което се въртяло все по-бързо, докато не се завряло под релинга. Вместо да се спре, там подскочило за последно и паднало в морето.

Цопването на монокъла във водата — едно от онези необясними съзвучия, които понякога възникват между нещата — отключило такова остро чувство на самота у тези мъже, заточени на края на света, каквото друг път не били изпитвали. И блуждаещите им погледи с ненавист се отправили към неприветливите планини, скали и ледници, които присъствали безучастно, потънали във вечния си сън.

 

 

Точно осемдесет и шест души помолили да напуснат: от тях двама офицери и 12 подофицери, сред които и Унтермайер.

Много други от кораба били петимни да ги последват и да се върнат сред хората, в родината си, обаче вярвали, че няма нужда от такова прибързано отпътуване. На следващия ден, си мислели, командирът сам ще осъзнае безумието си. Невъзможността да се издържи още много в дивия им пристан ще се окаже по-силна от всяка лудост. И броненосецът най-сетне ще да се предаде.

В присъствието на командира осемдесет и шестте заминаващи положили клетва за мълчание, след това, вече по тъмно, с личните си принадлежности се настанили в катер, който се насочил към излаза от залива и скоро заплавал в открити води. Едва тогава у някои от тях започнало да се надига съжаление, даже угризение от тяхното (такова започнало да им се струва) малодушно бягство. Угризение, което с течение на дните щяло да тормози Унтермайер все повече и повече, до степен да го тласне към самоубийство.

Цяла нощ катерът се движил на изток през тихото море, тъй като се налагало да заобиколи отдалеч коварните подводни рифове и да стигне до протока Лемер.

Утрото дошло с ясно небе и лека мъглица на хоризонта — земята вече едва се различавала. Полека-лека мъжете се престрашили да се вгледат взаимно в лицата си и да се разпознаят под гъстите бради.

— Внимание, непознат обект зад кърмата! — извикал един неочаквано. Притаили дъх. — Та това е линкор Тод! Следва нашия курс… ами да, право към нас… Не, не, завива… но къде, по дяволите, отива?… А сега се отдалечава… Боже, носи се с пълна мощност!

Сцената била изумителна. Устремен с все сила напред, левиатанът изникнал от нощните мъгли, тайнствените му антени били настръхнали, мощният клюнест нос порел водата в две високи пенести крила. Катерът бързо отбил встрани.

Когато броненосецът се озовал почти перпендикулярно на тях, на около половин миля, на мъжете в катера им се сторило, че вятърът довява характерен тръбен сигнал.

— Чу ли тръбата?…

— Да, чух…

— И аз я чувам…

— Те полудели ли са!… Свирят сражение!

Последвал сподавен вик, пълен с безименен ужас:

— Исусе Христе, вижте горе!

 

 

Всички осемдесет и шестима погледнали. И кръвта замръзнала във вените им. В дъното на южния хоризонт, размити в утринната омара, в низ се задавали страховитите очертания на кораби. Истински ли били, или оптическа измама?

Необичайните им форми се издигали в непрогледно черен цвят — в сравнение с тях гигантският броненосец Смърт изглеждал като детска лодчица. Навярно били високи стотици метри, навярно тежали милиони тонове, навярно излизали от ада. Наброили два, три, четири, пет, шест, а след тях, през мъглицата, зърнали и още, безкрайно шествие. Всеки бил с различен силует, със странни мачти, разкривени артилерийски кули, подобни на минарета, които се клатушкали в небето. Най-отгоре, като злокобна траурна грива, плющяла гора от дълги пряпорци. Всичко това, незнайно защо, изглеждало древно.

Кои били те? Нима от най-непристъпните краища на земята идели адмиралите на апокалипсиса с кухи, черни очни орбити като пещери, за да низвергнат човека? Дали ангели, или демони населявали тези зловещи крепости? Това ли бил последният неприятел, за който бил намекнал командирът Георг?

Без съмнение линкор Тод се носел презглава към своята гибел. Видели го да скъсява разстоянието, да увеличава скоростта, сякаш от страх да не изтърве сгодния случай. Междувременно корабите на мрака вече изпълвали целия хоризонт със зловещите си конструкции.

Според старшина Унтермайер сражението траяло не повече от десетина минути. Мъжете в катера го проследили отстрани, безсилни и вцепенени от ужас.

Видели линкор Тод да прицелва дванайсетте дълги шии на Vernichtungsgeschütze възможно най-нагоре, в призрачните силуети. Последвало тройно лумване, тройно изригване на червеникав пушек, който изостанал назад, увиснал над вълните. Цевите блъвнали нещо като три нажежени до бяло копия, които по шеметна траектория се стрелнали нависоко, за да се забият изотгоре в мишената си. Изчезнали над кила на един от черните кораби.

— Право в целта! — викнал някой от катера в абсурден пристъп на надежда. И вярно, в средата на кораба зейнала огнена бездна, веднага след това кулите му се люшнали, закрепили се за миг-два в равновесие, сетне целият корпус се сринал в лудешка бъркотия от отломъци и потънал в морето.

Но когато линкор Тод дал втория залп, врагът стрелял в отговор. Жълтеникави светкавици блеснали едновременно от четири съда на мистериозната армада.

С притаен дъх хората в катера зачакали снарядите да паднат. Докато един не рекъл:

— Как ще паднат! Това са привидения!

Точно в този момент, докато смразяващ кръвта трясък раздирал тишината над океана, откъм носа на линкор Тод от оловното море се издигнали отвесно дузина грамадни стълба от пяна и вода. Устремили се нагоре, ужасно нагоре, все по-нагоре, сякаш никога нямало да спрат. Колко ли се извисили? Шестстотин-седемстотин метра? Всеки от тях поотделно се равнявал на същински катаклизъм. Като изчерпали първоначалния си порив, се сгромолясали, забили се обратно, невъобразима маса, която за минута-две скрила Тод.

Но броненосецът се появил подгизнал от пяна и невредим и веднага дал третия и четвъртия залп — нови шест нажежени копия.

Три от тях, прекалено „къси“, цопнали в морето. Три обаче се врязали в един кораб, подобен на катафалка със седем високи комина. И след секунди горницата му се отхлупила от мощен взрив: страхотната рана с нагърчени овъглени краища изсипала огнените си вътрешности. Морето кипнало с яростно свистене, вдигнал се огромен облак па̀ра и в него се сурнали и изчезнали парчетиите от изтърбушения кораб.

Явно линкор Тод можел да излезе насреща и на адовите войски. Но каква полза от славните му попадения? Втора чудовищна гора от водни стълбове го обградила и го размятала, все едно е лодчица. Що за снаряди били това? Какъв калибър? Големи като вагони? Като къщи? От какви свръхчовешки оръдия?

Сега всички Vernichtungsgeschütze открили огън в едновременен залп. Дванайсет горящи вретена се устремили нагоре, през сгъстилите се над битката облаци, и мълниеносно се върнали долу. Трети черен съд бил изкормен и избухнал във въздуха, внезапен кипарис от пламъци и дим, който изникнал до небесния свод.

Ала той бил последният. Ненадейно, точно изпод линкор Тод избило отвесно водно острие с гладки стени и неописуеми размери. Като невиждан звяр се засилило нагоре и пронизало облаците. За секунда се задържало неподвижно над тях. Сетне потреперило, разсипало се във водопад и се разбило върху сивия гръб на вълните.

После — пустош. Мъжете в катера стърчали като истукани и не вярвали на очите си. Траурните кораби адови се били стопили яко дим, а с тях и водните стълбове, и пламъците, и гърмежите. Бил изчезнал и линкор Тод. Като че всичко станало дотук им се било присънило. По равната шир на водите не се виждало нищо — нито една отломка, нито един труп, нито едно нафтено петно в цветовете на дъгата. Голият океан и толкоз. И само в небето парцали от катранени облаци още напомняли за станалото. В кошмарната тишина, която зейнала в душите им като огромен празен гроб, двигателят на катера пърпорел, ритмично пърпорел.

Допълнителна информация

$id = 9783

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110