Шарл Бодлер
Благословение

И щом по волята на силите върховни

яви се и Поетът на тоя скръбен свят,

към бога милостив с проклятия греховни

изплашената майка юмруци сви от яд:

 

„О, по-добре да бях родила змии в ада,

отколкото да кърмя достойното за смях!

Проклет да е часът на кратката наслада,

когато в свойто лоно възмездие засях.

 

Понеже мен избра, една между жените,

да бъда срам, погнуса за своя клет съпруг

и няма как в пещта да хвърля — сред главните —

като писмо любовно и този урод тук,

 

ще сторя вместо мен гнева ти да изпита

оръдието жалко на твоите злини:

така ще скърша аз издънката превита,

че чумавите клони не ще раззелени!“

 

И с пяна на уста, от злоба заслепена

за целите предвечни и пътя ни към тях,

сама разпали тя в бездънната Геена

една свещена клада за майчиния грях.

 

Но Ангел бди — незрим и с обич непрестанна!

От слънце е пияно нещастното дете

и всеки залък сух за него става манна,

и глътките оскъдни — амброзия са те.

 

То тича с вятъра, то с облака говори

и с песен се опива по кръстния си път;

като на волна птичка сред горските простори

през сълзи му се радва и следва го Духът.

 

Обича всички то, но гледат го с боязън,

или пък настървени от кроткия му нрав,

изпробват свойта злост на клетника белязан —

да зърнат нови мъки по образа болнав.

 

И в хляба пепел, и във виното му храчки

примесват — дар нечестен за чистата уста;

където мине то — избързват с нервни крачки,

каквото да докосне — захвърлят го в прахта.

 

Жена му вдига глас над уличната врява:

„О, щом боготвори ме за дивните черти,

приемам участта с кумир да ме сравнява,

но за това е длъжен и мен да позлати.

 

Ще се опивам от тамян, от нард и миро,

от коленопреклонност, от вино и от плът:

в това сърце, за мен готово да примира,

божествените тръпки ще оскверни смехът.

 

Щом почне този фарс нелеп да ми досажда,

аз ще протегна крехки и силни, зли ръце

и с нокти — ноктите на Харпия! — от жажда

аз път ще си проправя до мъжкото сърце.

 

То, птица тръпнеща от страх, в надежда сетна

ще чака да го сграбча, обляно в топла кръв,

и на любимата си котка да го метна —

дано и тя накрая насити свойта стръв!…“

 

Към Небесата — там съзира трон сияен! —

Поетът чист издига ръцете си с копнеж

и светлият му дух с отблясъка безкраен

от него скрива ада на яростната гмеж:

 

— Благословен бъди за мъките ни, Боже —

за нашите пороци един божествен лек,

най-хубав и най-чист балсам, от който може

пресвята сласт да пламне у силния човек.

 

Аз знам, в редиците на войнството свято

ще сложиш и Поета след земните тегла,

от теб поканен е и той на празненствата

от твоите Престоли, Господства, Начала.

 

Знам, благородството е в болката прикрита

ни този свят, ни адът не ще го окове;

и знам — венецът ми мистичен се изплита

от всичките епохи, от всички светове.

 

Но и богатствата на древната Палмира,

и перлите в морето, най-редкият метал —

макар и твоята ръка да ги събира! —

какво са пред венеца, за който съм мечтал;

 

пречиста светлина, ще бъде той извлечен

от святото горнило на първите лъчи,

да видят всички, че сред блясъка му вечен

огледала невзрачни са смъртните очи!