Ерих Кестнер
Една майка си прави равносметка

Не пише моят син, защо, не знам.

Писмото за Великден бе последно.

За мен си спомнял с радост, казва там,

и ме обичал много, извънредно.

 

Откак бях с него, дните все броя —

година и половина вече става.

Понякога край релсите стоя,

щом за Берлин — той там е — влак минава.

 

Веднъж дори си купих и билет,

насмалко за Берлин да отпътувам!

Но след това отново чаках ред,

билета върнах — где ще пренощувам?

 

Любима имал, даже бил сгоден.

Очаквам снимката й със тревога.

Ще викне ли на сватбата и мен?

Възглавка да им избродирам мога.

 

Не зная тя харесва ли везма…

И люби ли го, както той жадува?

Понякога се чувствам тъй сама.

Нима по-нежен син не съществува?

 

А хубаво живеехме си двама! —

В един дом… И в един и същи град.

Вън свири влакът… Сън за мене няма.

Дали синът ми кашля в този хлад?

 

Остави ми той детските обуща.

Голям е днес и опустя домът.

Седя и мъката не ме напуща.

Защо децата трябва да растат?