Жюл Лафорг
Поплак за прастарите носталгии

Вали над мрачните квартали.

Окапали след тежък труд,

вечерят; всеки сит, разплут

ту дълго тъне в мисли вяли,

                                ту в миг се пали.

 

О, свят далечен, груб за нас! —

с фабричен заник, с тежко лято

над плодна угар, от която

се лее сладостен от сласт

                                несекващ глас.

 

Да блъскаш сгорещено тяло

по слога с маков тих пожар

в девойче ветрено, неспряло

от сочна праскова нектар

                                да смуче с жар.

 

Да гледаш златната му грива

как грее в здрача сънно-вял,

устата лепнещо-щастлива

да хапеш див, оплескан цял

                                със сок презрял.

 

Да дишаш после с дъх неравен,

впил поглед в звездния простор,

безцелно, като грохнал фавън,

да слушаш жабешкия хор

                                с овлъгнал взор.

 

И още в тоя луд екстаз,

щом над смълчаните поляни

проблесне лунният топаз,

да махате като пияни

                                с безсилни длани…

 

Вали над мрачните квартали…

Избръснат гладко, сложил фрак,

наместен сред девици вяли

вечеряш и се правиш пак

                                на пръв глупак.