Щефан Хермлин
Те няма да се видят вече

Кипне ли в гроздето сокът,

С теб ще сме заедно, знай.

И пред вълната висока,

С теб ще сме заедно, знай.

Чезнат ли пагубно дните,

С теб ще сме заедно, знай.

Литнат ли в здрача скорците,

С теб ще сме заедно, знай.

И като дойде часът ни,

С теб ще сме заедно, знай.

Нашите сенки безплътни

Пак ще са заедно, знай.

Пламнеш ли цяла от властни

(Пак ще сме заедно, знай)

Ласки — и злобни, и страстни, —

С теб ще сме заедно, знай.

Щом и скръбта ни е сладка,

С теб ще сме заедно, знай.

Смели в житейската схватка

С теб ще сме заедно, знай.

 

Слънце и хляб, и вино ми дай —

С теб ще сме заедно, знай…

* * *

Но отлетяха годините. И на сърцето по склона пасат,

Черни, конете на часовете. Изпречват се вече дори

Есенни бранища — късните пътници в тях не сноват,

Сянка се спуща от неспасени гори.

 

Тя повява по пътя. И на децата незрими

Затулва очите уплашени край реката стъмена.

Мъртвите само с безстрастния взор на дванадесет зими

Лежат в камънак и чакъл за почивка смирена.

 

В сянката всички оттеглят словата, които

Оратори разни измислиха. А върху щика цветята

Повехнаха. Мъртвите вече отплаваха скрито

На бързия сал, обливан от гривата на водата.

 

В сянката никой не става докрай безтегловен.

Неразпозната — неразпозната и всеизвестна, тя си отива.

Стенем насън, щом в нашите вчерашни рани, отровен,

Днешният ден като пареща киселина се излива.

 

Тази нощ раните няма да се затворят още.

Вдругиден също открити остават.

Вслушвам се в знаците, щом потекат часовете нощем,

Взирам се в знаците, които понякога се изпълняват.

 

1949