Чудомир
Доктор Кръстьо Кръстев в Казанлък

През есента на 1888 година при Казанлъшкото педагогическо училище са открива държавно образцово, към него се присъединява градското трикласно и за директор се назначава младият, току-що завършил философия в Лайпциг доктор К. Кръстев. Види се, Министерството на просветата ще да е познавало способностите на младия учен, за да му повери тъй бързо това голямо учебно заведение. И наистина, доктор Кръстев, който изпълнява тая служба само две години, развихря такава енергия, разгъва такава всестранна дейност и дава такъв тласък на училището, че и досега го помнят и приказват.

Той основава „Литературно списание на казанлъшкото учителско дружество“, което по-късно се преименува в „Критика“, пръв въвежда стенографията, държи сказки, устройва заедно с В. Налбуров театрални представления, като веднъж играе даже сам Луиза в „Коварство и любов“, превежда пиеси, преподава хоспитиране, история, литература и пр., и пр.

Значително по-културен от повечето си колеги, познаващ основно педагогическата литература и целите и задачите на образованието въобще, той е бил особено строг към някои от тях, много искал и затова не от всички е бил обичан и не всички са били доволни от него. На това се дължи и неговото преместване в София.

В един рапорт до министерството от 7 април 1889 г. между другото той пише:

„Ако трябва да означа по-точно онова, което липсва на тукашните, а може би и на учениците в повечето български училища, то е изобщо душевното благородство, идеализмът в мислите и делата, които се посаждат чрез благотворното влияние на науката, а още повече от личността на учителя, и правят невъзможно изпадането на ученика в оная атмосфера, в която живее голяма част от нашето общество. Туй се касае за учениците от курсовете и по-възрастните от класовете. Тяхното досегашно възпитание е причината на туй и додето нашето първоначално образование почива на същите основи и се намира, както сега, в ръцете на такива учители, които по неспособност и неподготвеност не могат взе държавна служба — дотогава едва ли е възможно едно всецяло завладяване на ученика от училището.“

В друг рапорт, като се оплаква от слабата дисциплина в училището и от грубото държане на някои преподаватели в класа, доктор К. Кръстев разсъждава така:

„Може би ще ми се отвърне, че в една истинно дисциплинирана войска и с бездарен предводител се опазва редът. Аз ще се съглася с туй, като прибавя, че според моите може би погрешни възгледи дисциплината е именно онова качество, което прави солдатина способен да няма очи за индивидуалността на една личност.

Сляпата покорност у ученика не трябва да съществува и даже с все сили трябва да се преследва. Пък и само един училищен терор, както е владеел той в нашите първоначални училища преди войната и може би владее още по много места из България, ще бъде в състояние да убие в учениците всяка свободна мисъл. Историята на нашето народно образование много ясно доказва какви могат да бъдат резултатите от подобна «дисциплина», която противоречи не само на всяка педагогическа система, но и на идеята на педагогията въобще.“

В трети рапорт, от 7 юли 1889 година, описва ниския уровен на учениците и вини най-вече за това учителите:

„В това се крие може би най-голямата слабост и най-големий враг на учебното дело, но то не може да се премахне дотогава, додето една строга, безпощадна и безмилостна ревизия на учители и директори не разчисти от училището всички незвани, всички, които слепият случай е направил възпитатели на младото поколение, които съсипват учителския авторитет и събарят изграденото от истинските учители.“

„Считам за нужно — пише той в следующия рапорт — да спомена, че най-малко ¾ от нашите класни учители са лишени от специална педагогическа подготовка.“ И предлага такива учители да бъдат поставени под контрола на директора или на по-опитните техни колеги.

Ето няколко извадки от атестации за учители:

„На Т. И. съвършено липсва способност да се изразява правилно, граматически и логически. Неговият отговор е лишен от вразумителност и неговите мисли от свързаност…

Г. К. действително владее езика, но той досущ е лишен от способността да научи учениците си французки.

Г. П. има обичай да казва на ученика: «Разкажи ми миналия урок!» — и да го остави да си свърши без прекъсвания и без запитвания. Този навик ще е останиа от дълговременната му практика в женска гимназия, дето този обичай е много разпространен и образува една от причините за машиналното учение на девиците-ученици.“

Интересна е атестацията за В. Налбуров, един от най-културните наши първи актьори и по-късно един от първите директори на театъра „Основа“ в София:

„Господин В. Костов (Налбуров, б.м.), учител на IV отделение, показва в последно време особено голям, утешителен напредък. Наистина неговото преподаване не е един чист и пълен отпечатък на принципите на специалната методика за отделенията и разглеждано с тоя критериум, то няма да издържи блестяща критика. Но Костовото преподаване съдържа нещо, което с методика, изобщо с теории не се спечелва. Той умее самостоятелно и оригинално да преработва учебния материал и с особено изкуство да събужда интереса в учениците — нещо, което в началото досущ отсъствуваше. Също мога да похваля г. Костова и в дисциплинарно отношение.

Според туй г. К., който е изобщо даровит и благонадежден момък, заслужава да бъде повисен.“

В края на един от последните си рапорти К. Кръстев резюмира заключението си за учителите по следния начин:

… „Между учителите в българските училища има много разпространена нервозност при изпитването. Стар обичай между тях е да се скарат на ученика, ако си не знае урока. Може туй да има добри страни, но то ни най-малко не помага на дисциплината, а вреди извънредно много. Че учителят трябва да е образец, тези фрази се повтарят постоянно, но те ще останат съвършено без последствия дотогава, додето учителят е образец на човешки страсти, додето той показва звярско лице пред ученика.

И наистина какво противоречие между теорията и практиката!

Иска се щото училището да бъде светилището, дето ученикът да се възпитава към прекрасна нравственост, т.е. облагородена с хубави, елегантни (не груби) обноски, иска се щото българският ученик да научи в училището всичко, защото в къщата фамилията не му дава нищо. А какво излиза? Съвършено противното. Възможно е даже и този случай, че ученикът да вижда често в училището по-големи грубости, отколкото в къщи…“

Нека се не забравя, че в ония времена, за които пише доктор Кръстев, голяма част от учителите са били действително случайни, без достатъчно образование и подготовка и че средствата за въдворяване тишина и ред не са се различавали много от тия в килийните училища. В спомените си за доктор Кръстев г-н Ник. Филипов например разправя, че един ден, тичайки из коридора, се блъснал силно в него и като го видял, примрял от страх. „Какво ли ще ме прави сега? — помислих си. — Какъв ли бой ще получа? Аз бях сигурен, че ще ям бой, защото в училището биеха.“

И разправя по-нататък за учителя си по математика, който винаги с пръчка влизал в клас и веднъж набил един размирен ученик, като го качил на гърба на негов другар. Но д-р Кръстев не постъпил така. Той го завел в дирекцията, помилвал го, попитал го в кой е клас, кои му са родителите, посъветвал го други път да не тича така лудо и за голяма изненада го освободил.

„Той беше съвсем млад човек — нямаше дори 25 години — пише на друго място Н. Ф. — (в курсовете, може да се каже, имаше ученици по-стари от него), с едва наболи мустаци, с красиво женствено лице, съвсем ниско подстриган, облечен елегантно, с бомбе и очила — пенсне, от единия край на което се спущаше тънко металическо кордонче, закачено о жилетката. Той бе в пълния смисъл на думата естетична натура… При това обноските му бяха особени: те издаваха някакъв аристократизъм и европейска възпитаност.“ (Юбилеен сборник на Казанлъшкото педагогическо училище, 1935, стр. 99)

… „Обикнахме децата — пише в същия сборник друг негов ученик, г. Н. Гайтанджиев. — Любовта към учителското звание се пося дълбоко в сърцата ни. Още тогава разбрахме колко велика и благородна е задачата на учителя. Дължим го на големите майстори-художници, образцовите учители: Д. Андреев, Д. Абаджиев, Ст. Киров и Д. Игнатов. Дължим го и на директора ни, професор д-р Кръстев, който тъй рано (втората година от службата му) ни озари с голямата мисъл: обикнете децата, играйте с тях, всякога между тях и ще станете истински учители!“

В борбата си за обнова на училището д-р Кръстев не забравя и програмата му.

„В програмата на училището (педагогическото) трябва да станат коренни изменения — пише на друго място в рапортите си. — Духът на програмата трябва да се мени. Ако искаме учениците от това училище да бъдат селски учители, то трябва или да се направи по-тесен кръгът на теоретичните познания, или еднакво да се разшири кръгът на практическата страна на програмата.“

Забележете, че тая мисъл е изказана точно преди 54 години.

Борбата си против недъзите в училищното образование, против бездарността, ретроградността, бюрократизма той често принася и вън от училището, където проявява голяма самостоятелност и доблест. За да запази престижа на училището и на поста, който заема, той е водил често остри спорове с шефовете и на други учреждения.

Така например той пише писмо до кмета на града и го моли да се погрижи и поправи улицата край училището, която зимно време се обръщала на блато, а също така да премахне нужника до училището, който обслужвал същевременно и гражданите, защото бил много замърсен и нехигиеничен. Кметът му отказал, защото това според него било работа на училищната власт, като същевременно му направил и някакви бележки. Д-р Кръстев отговаря:

„Учудва ме как си позволявате да ме учите, че съм бил отговорен за онова, което върша. Бъдете съвършено спокоен в това отношение, аз нямам нужда от вашите поучения и ви моля да си ги вземете назад и втори път да не си позволявате подобни неща, а да се обръщате към съдилището, когато мислите, че произволно съм се намесил в интересите на градското кметство.“

А на началника на пощата, който пререждал посетителите и карал училищния слуга да чака, докато дошлите и след него си свършват работата, пише също остро писмо. Началникът му отговаря, че не е вярно това, а обратното — училищната кореспонденция не се носела навреме в пощата.

„… Това е възмутително — отговаря му д-р Кръстев. — Вий си позволявате да говорите за неща, в които абсолютно нямате право да се намисате. Аз вярвам, че вий толкова сте проникнати с уважение към вашите права, щото няма да си позволите да нарушите правата на другите учреждения. Ако действително училищните служители ви донасят не навреме писмата, вий сте в правото си да им посочите правилника за приемането и да ги върнете. И друго нищо. Впрочем още едно нещо можете да сторите: да съобщите горното на моето началство и то ще има грижата да ме вразуми…“

Такъв е бил младият, току-що започнал културната си обществена дейност д-р Кръстев. Такъв си остана и до последния час.

(Из ръкописите на писателя.)