Франсоа дьо Малерб
Песен

Ставайте, красавице, елате!

С блясък, с цвят простора тъй богат,

 

че сравнено с красота такава,

все изкуството ще изостава.

 

Лъха дъх на рози разцъфтели,

всички ветрове са занемели;

 

сякаш Слънцето се е явило

за любов, а не като светило.

 

От лъчи със хубост несравнима

шапка празнична като че има,

 

сякаш бърза, украсено с нея,

пак към дъщерята на Пенея^[1].

 

За наслада шепне всяко цвете,

в настроение добро бъдете,

 

грижата, що бръчките дълбае,

оставете — за по-стари тя е.

 

Топло е, но сянка под листака

да ни приюти отдавна чака.

 

Там забравяш аромати други

сред ухаещите теменуги.

 

А край нас, на клонче от чимшира,

над жълтуги, тръни, без да спира,

 

славеят вълшебство, ще покаже,

та да слушат и скалите даже.

 

Може би между цветята ярки

ще съзрем овчари и овчарки,

 

устни слели, да се впускат в кратка

и изпълнена със нежност схватка.

 

Любовта при тях е без принуда,

скача и танцува до полуда,

 

не признава ни една преграда,

от която в градовете страда.

 

Ще изпитам радост най-голяма,

тъй поне веднъж да бъдем двама,

 

щом предишната ми скръб горчива

ви затрогне с примери такива!

 

Най-ненужен идол е честта ви,

тя неискрена наглед ви прави,

 

ала кой обичан, с обич съща,

на обичащия не отвръща?