Жан дьо Лафонтен
Младата вдовица

Като умре съпруг, без плач не би могло.

Но след шума голям съвзема се душата

и Времето накрай ще отнесе тъгата

                на своето крило.

                Вдовица е неутешима,

                ала различен вид ще има

подир година срок; човек не би познал,

                че същата жена това е.

Отблъсква всички нас едната, буди жал,

а другата блести, самотност не желае.

Отпърво, на сърце поставила ръка,

                неутешима всяка бива,

                но след това не е така

                и тази басня го разкрива —

                разкрива го животът сам.

 

                Веднъж съпруг умирал; там

съпругата била, крещейки с всички сили:

„Почакай; подир теб и аз ще дойда, мили,

духът ми с твоя дух ще отлети сега!“

                Мъжът заминал сам обаче.

Баща й, умен мъж, изчакал да поплаче.

                Изтекли сълзи — цял порой,

                а сетне заговорил той:

„И с твоя плач светът сега един и същ е

за мъртвия — недей да плачеш вече, дъще!

Край теб са живи все — за мъртви не мисли.

                Съвсем не казвам, че веднага

                да се омъжиш се налага —

                във траур още си, нали,

но сетне, щом смириш и ти скръбта си строга,

съпруг красив и млад да ти предложа мога.

                Послушай.“ — „Ще скърбя безспир,

                не искам мъж, а манастир!“

След туй не бързал той въпроса да подеме.

                Минава месец време.

А сетне всеки ден по нещо тя мени —

                прическа, облекло; при суета такава

                и траурът за накит става.

И свитата на любовта —

                забави, танци, смях — допълва хода на нещата,

                и всички пак като преди

                се къпят в бистрите води

от извора на Веселбата.

Познавайки света, бащата чака тих;

                и най-насетне тя веднъж запитва кратко:

                „Къде е младият жених,

                когото обеща ми, татко?“