Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(2011 г.)
Корекция
NomaD(2011 г.)

Издание:

Френска поезия. Сборник

Френска. Първо издание

 

Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов

Рецензент: Симеон Хаджикосев

 

Народна култура — София, 1978

 

Poesie Française

Choix et traduction de Pentcho Simov

Narodna kultura

 

Художествено оформление: Иван Кьосев

 

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Дадена за набор 16. V. 1978 г.

Подписана за печат август 1978 г.

Излязла от печат август 1978 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76

 

Цена 3,62 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“

История

  1. —Добавяне

Към нови брегове понесли свойто бреме,

сред безконечна нощ залутани съвсем,

не бихме ли могли сред океана време

        поне за ден да спрем?

 

О езеро! Едва годината измина,

а ето идвам пак по същите места

и — гледай — сядам сам на камъка застинал,

        където беше тя!

 

Връхлиташе така със рев върху скалите

тъй както днеска ти; и вятърът така

навяваше и хлад, и пяна от вълните

        по нейните крака.

 

Спомни си — вечер бе; вървяхме с нея двама;

земя и небеса отдъхваха във мир

и ритъм на весла далеч ехтеше само

        над звучната ти шир.

 

Но в миг неземен звук разнесе се тогава,

омаяният бряг откликна му едва,

гласът за мене скъп дочух да прозвучава

        със следните слова:

 

„О време, спри за миг, та твоята стихия

в покой да се екове,

за да се насладим сега докрай на тия

        най-свидни часове!

 

Нещастници безброй те призовават тука,

лети за тях — завчас

да минат всички дни на мъка и на скука;

        но забрави за нас!

 

Ала напразно аз минути прося — ето

че времето лети;

прошепвам на нощта: «Поспри!», а по небето

        зора ще заблести.

 

Да любим, от мига да вземем красотата;

човекът е, разбрах,

без пристан в бурите, без бряг са времената —

        текат, и ние с тях!“

 

Нима мигът щастлив, когато до забрава

опива ни любов, ще литне без следа

с такава бързина, с каквато отлетява

        мигът на зла беда?

 

И диря ли дори не би могло да има?

Съвсем ли чезне той? Завинаги ли? Как,

туй време, що на нас го дава и го взима,

        не го ли връща пак?

 

О вечност, минало, бездънни бездни в мрака,

какво направихте със дните ни безчет?

Не се ли връщат те, нима човекът чака

        напразно все ответ?

 

О езеро, скали, вас времето щади ви,

гора, на теб дори възвръща млада мощ!

Бъдете вий поне свидетели красиви,

        помнете тази нощ!

 

Да пазиш спомена и в бури, и в отмора,

прекрасно езеро, и в твоя бряг засмян,

и в черните елхи, в скалите, във простора

        да бъде този блян!

 

В зефира, отшумял и пак възвърнал сила,

в шума, от бряг на бряг повтарян всеки миг,

в звездата от сребро, която те застила

        със своя блед светлик!

 

И твоят въздух лек и всяко клонче даже,

и вятърът, готов листата да смете,

и всичко, що звучи и диша, нека каже:

        „Обичаха се те!“

Край