Амалия Иглесиас
Завинаги

Вятърът настоява

влачи се по горния перваз на прозореца ми,

развлечено влечуго, въздъх на отсъствие

за нелегалната несигурност на кладата,

гръбначният огън, който ни разорава

и ни отваря в душата лошо време.

 

Сега, когато се боря с клепачите си,

за да набележа трайно кредо,

вълшебство насаме с трескавото ми земно сърце,

вечно вълшебство в три часа на този неудържим сън,

още един стих за твоето съмнение,

още един стих по западния вятър.

 

        Завинаги

        Завинаги

 

разстилам кодовете,

шифрирам и дешифрирам символите насаме,

думата, на която ти ме научи.

Отварям виолетки

        колони

        куполи

        архитрави

        безпрепятствената ми грамота,

                                                                забързания текст,

запалвайки луни и свещи в подножието на статуите

и онази песен, която е моята,

онзи звук, който си ми втълпил.

И този дребен метал, който целувам всеки миг,

този драгоценен жест на стаена нежност,

който да отвее пепелта

                                                и да продължи да бъде пламък завинаги.

 

1985