Харт Крейн
Чаплинеска

Приспособяваме се тихо към живота,

доволни и от бледите утехи,

които вятърът довява

и пуска в празните ни джобове.

Но още храним обич към света,

щом спираме пред гладно котенце на прага,

готови да го приютим в протрития ръкав,

да го спасим от улицата — шумна и жестока.

 

Отстъпваме встрани: и до последната неискрена усмивка

се мъчим да отсрочим удара неотвратим;

невинно и учудено се взираме

в безмилостния показалец, който сочи нас.

 

Но тези отстъпления са толкова измама,

колкото и пируетите на всяко гъвкаво стебло.

И да умреш, не е събитие голямо.

От всичко можем да убегнем, но не и от сърцето:

виновни ли сме ние, че сърцето продължава да живее?

 

Играта е такава — кара ни да се усмихваме насила.

И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,

да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха;

и все пак чуваме през веселия шум на нашите стремежи

гласа на котенце, което вика сред пустинята.