Ралф Померой
На ъгъла

Полицаят рязко спира мотоциклета си

и като кожен щъркел се подпира на един крак.

Погледът му обвинява, че се шляя.

Виждам, че очите му шарят като риби

в зелената дълбочина на зелените му очила.

 

Безразличието му е престорено. Аз забелязвам това.

Моето безразличие е престорено. Той забелязва това.

Пръстите му, армирани в ръкавици,

се движат и свиват, сърбят го да извърши нещо.

И сякаш той е мой враг или моята смърт,

стоя и го наблюдавам.

 

Изплювам дъвката си.

Изваждам си нова цигара —

това е моята смелост.

Всичко е почти незабележимо —

как пристъпвам от крак на крак,

как той поскърцва в седлото си.

 

Движението не е голямо, но постоянно.

Слънцето ме обгръща, разделя улицата между нас.

На сянка неговата каска става още по-бяла.

Стоим на арена с бикове преди началото на боя.

Не мога да се оттегля. Аз съм тук.

 

Всичко ме задържа.

Като че ще се разтопя в слънчевия прах.

Панталоните ме изгарят, ризата ми е потна.

 

Очите ми сълзят от цигарата.

Но не смея да я хвърля.

 

Кой го направи мой враг?

Този принц на хладнокръвието, този цар на страха.

Защо вися тук и чакам?

Защо стои тук и ме наблюдава?

 

Аз се превръщам в слънчев лъч —

косата ми се подпалва. Обущата ми са пълни с горещ катран.

Увисвам в светлината.

 

Изведнъж нещо се скъсва

и той се понася, бърз като ястреб;

самодоволен в своята власт; до последния миг наблюдава как наблюдавам.