Майн Рид
Оцеола (31)

ГЛАВА XXXI
ВОЖДОВЕТЕ-ИЗМЕННИЦИ

Скоро след това станах от масата и излязох в двора на укреплението.

Слънцето бе залязло. Имаше нареждане никой да не напуска форта. Реших, че заповедта се отнася само до обикновените войници и излязох вън от ограденото място. Сърцето ми ме теглеше навън. В лагера на индианците бяха жените на вождовете и бойците, техните сестри и деца. Не беше ли и тя там?

Вярвах, че е там, макар очите ми да я бяха търсили напразно целия ден. Бях сигурен, че тя не се намираше сред хората, които се тълпяха около съвета — защото нито едно лице не беше избягнало погледа ми.

Реших да я потърся в лагера на семинолите, да отида сред палатките на микосоките. Там по всяка вероятност щях да намеря Пауел; може би щях да срещна и Маюми.

Не бе опасно да вляза в индианския лагер — даже и най-враждебно настроените вождове още се намираха в приятелски отношения с нас. Без съмнение Пауел ми бе още приятел. Той щеше да ме защити от опасност и обиди.

Копнеех да сграбча ръката на младия боец. Това само по себе си бе достатъчно да ме накара да пожелая да го видя. Копнеех да възстановя приятелското доверие, което ни свързваше в миналото, искаше ми се да поговорим за приятните часове, да си спомним изживените мигове на тиха радост. Вярвах, че суровите задължения на вожда и пълководеца не са направили безчувствено сърцето, което по-рано бе така благо и топло. Без съмнение моят стар приятел бе огорчен от несправедливостта на белите, без съмнение щях да го намеря озлобен срещу нашата раса. Той имаше основание за това и все пак не се страхувах, че може да ме включи в своята обща омраза към белите.

Независимо от това, как щеше да ме посрещне, бях решил да го потърся и отново да му протегна приятелска ръка.

Готвех се да се отправя към индианския лагер, когато главнокомандващият ме повика в квартирата си. Изпълних нареждането с неудоволствие.

Там заварих пълномощника заедно с по-висшите офицери, Рингоулдовци и някои други видни граждани.

Когато влязох, ми стана ясно, че те бяха събрани на съвещание и че току-що бяха приключили разискванията по някакъв план на действие.

— Планът е отличен — отбеляза генерал Клинч, като се обърна към другите. — Но как ще се срещнем с Оматла и Черната кал?^[1] Ако го повикаме, това ще събуди подозрения. Те не могат да влязат във форта, без да ги видят.

— Генерал Клинч — каза старият Рингоулд, най-хитрият дипломат сред присъстващите, — ако вие и генерал Томпсън срещнете приятелски настроените вождове отвън?…

— Точно така — прекъсна го пълномощникът. — И аз мислех същото. Изпратих човек при Оматла да разбере дали може да ни определи тайна среща. Най-добре ще бъде да се видим навън. А ето и пратеникът се връща, чувам стъпките му.

В този миг в стаята влезе човек, в чието лице познах един от преводачите на съвета. Той каза нещо шепнешком на пълномощника и се оттегли.

— Всичко е в ред, джентълмени — се провикна пълномощникът, когато пратеникът излезе. — Ще се срещнем с Оматла след по-малко от час. И Черната кал ще бъде там. За срещата са определили местността, наречена „Вирът“. Намира се на север от форта. Можем да стигнем там, без да минаваме през лагера и няма да рискуваме, че ще ни видят. Да тръгваме ли, генерале?

— Готов съм — отговори Клинч, взе пелерината си и я метна на раменете си. — Но, генерал Томпсън — каза той, като се обърна към пълномощника. — Какво ще кажете за преводачите си. Може ли човек да им довери такава важна тайна?

Пълномощникът като че ли се поколеба.

— Може би е непредпазливо — отговори той най-после сякаш на себе си.

— Няма значение, няма значение — каза Клинч. — Мисля, че и без тях ще минем. Лейтенант Рандолф — продължи той, като се обърна към мене. — Вие свободно говорете езика на семинолите, нали?

— Не свободно, но го говоря.

— Можете ли да превеждате добре?

— Да, така смятам.

— Чудесно! Това е необходимо. Тръгвайте с нас.

Бях раздразнен, че осуетяват плановете ми, но нямаше какво да правя и затова мълчаливо ги последвах. Начело вървеше правителственият пълномощник, до него крачеше генералът, скрит в пелерина и с обикновена фуражка на глава.

Излязохме през портата и свихме на север край оградата. Палатките на индианците се намираха на югозапад. Те бяха пръснати сред дърветата на един голям хомък, който се намираше в тази посока. На север имаше друг хомък. Саваната и рядка борова гора го отделяха от първия. Това бе „Вирът“ — мястото на срещата. То се намираше на около половин миля от форта. В тъмнината можехме лесно да се доберем дотам, без да ни забележат от лагера на семинолите.

След малко пристигнахме. Вождовете бяха дошли преди нас. Те стояха в сянката на дърветата до брега на вира.

Поех задълженията си на преводач. Не бях и предполагал, че те ще бъдат толкова неприятни.

— Попитайте Оматла колко на брой са неговите хора, а също хората на Черната кал и на всички вождове, които са на наша страна.

Зададох въпроса, както ми заповядаха.

— Една трета от всичките семиноли — бе незабавният отговор.

— Кажете им, че на приятелски настроените вождове ще бъдат дадени десет хиляди долара, които да си разделят, както намерят за добре, щом пристигнат на запад. Тези пари не се включват в сумата, определена за цялото племе.

— Добре — едновременно изръмжаха вождовете, след като им преведох предложението.

— Смятат ли Оматла и приятелите му, че утре ще присъстват всички вождове?

— Не! Не всички.

— Кои от тях е най-вероятно да отсъствуват?

— Мико-мико няма да бъде там.

— Така ли? Оматла сигурен ли е в това?

— Сигурен. Палатките на Онопа са вдигнати. Той вече си отиде?

— Къде отиде?

— Обратно в своето селище.

— А хората му?

— Повечето си отидоха с него.

Няколко минути двамата генерали разискваха нещо шепнешком.

Стоях далеч от тях и не можех да чуя какво казват. Сведението, което получиха, беше важно. Изглежда бяха доволни от него.

— Има ли вероятност да отсъстват някои от другите вождове? — попитаха те след кратко мълчание.

— Само тези от племето на Червените пръчки^[2].

— А Хойтл-Мати?

— Не, той е тук. Ще остане.

— Попитайте ги дали смятат, че Оцеола ще присъства на съвета!

От нетърпението, с което очакваха отговора можах да разбера, че това за тях бе най-интересният въпрос. Зададох го направо.

— Какво! — възкликнаха вождовете, сякаш изненадани от такъв въпрос. — Изгряващото слънце! Сигурно ще присъства. Ще стои докрай, за да види как ще се свърши всичко.

— Отлично! — неволно възкликна пълномощникът. После се обърна към генерала и му заговори тихичко. Този път дочух какво си казаха.

— Изглежда, генерале, провидението ни помага. Планът ми сигурно ще успее. Една думичка ще предизвика нахалния негодяй да постъпи непредпазливо или грубо, а може би ще направи и нещо по-лошо. Както и да е, лесно ще намерим повод да го затворим. Щом Онопа е оттеглил хората си, ние ще бъдем достатъчно силни, каквото и да се случи. Враждебно настроените едва ли ще бъдат повече на брой от нашите приятели, така че негодяите не ще имат възможност да се съпротивяват.

— О, от това няма защо да се страхуваме.

— Щом попадне в ръцете ни, ще сломим съпротивата. Останалите лесно ще се поддадат, тъй като без съмнение той е човекът, който сега ги заплашва и им пречи да подпишат.

— Вярно! — отговори Клкшч замислено. — А какво ще каже правителството? Смятате ли, че то ще одобри тази постъпка.

— Ще я одобри. Трябва да я одобри. В последното съобщение президентът предлага почти същото нещо. Ако вие се съгласите да действате, аз ще поема риска.

— В такъв случай поставям се на ваше разположение — отговори главнокомандващият, който явно споделяше схващанията на пълномощника, но не искаше да сподели и отговорностите. — Мое задължение е да изпълнявам волята на правителството. Готов съм да сътруднича с вас.

— Тогава всичко е ясно. Ще постъпим, както сме решили. Попитайте вождовете — продължи Томпсън, като се обърна към мен, — дали утре ще ги е страх да подпишат?

— Не, не от подписването, а от последствията.

— Какви последствия?

— Опасяват се от нападение на враждебната партия. Животът им ще бъде в опасност.

— Какво желаят да направим, за да ги защитим?

— Оматла казва, че ако позволите на него и на другите главни вождове да отидат на посещение при приятелите си в Талахаси, ще бъдат вън от опасност. Те могат да останат там докато се изселят. Обещават да се срещнат с вас в Тампа или на друго място, когато ги повикате.

Двамата генерали се посъветваха още веднъж шепнешком. Трябваше да осъдят неочакваното предложение. Оматла добави:

— Ако не ни позволите да отидем в Талахаси не ще посмеем да отидем по домовете си. Ще трябва да потърсим закрилата на форта.

— Що се отнася до отиването в Талахаси — отговори пълномощникът, — ние ще помислим и утре ще ви отговорим. А дотогава няма защо да се страхувате. Този е военният вожд на белите. Той ще ви защити.

— Да — каза Клинч, като гордо се изпъчи. — Моите бойци са многобройни и силни. Имам много войници във форта, а още много други са на път да дойдат. Няма какво да се страхувате.

— Добре! — отговориха вождовете. — Ако се случат неприятности, ще потърсим вашата закрила. Вие ни я обещахте. Това е добре.

— Попитайте вождовете — каза пълномощникът, комуто хрумна нов въпрос. — Попитайте ги, знаят ли дали Холата Мико ще остане утре за съвета.

— Не можем да ви отговорим сега. Холата Мико не е съобщил намеренията си. Скоро иде ги узнаем. Ако смята да остане, няма да вдигне палатките си до изгрев слънце. Ако е решил да тръгне, ще ги вдигне, преди да залезе луната. Луната е на заник. Скоро ще узнаем дали Холата Мико ще си отиде или ще остане.

— Виждат ли се палатките на вождовете от форта?

— Не, те са скрити сред дърветата.

— Ще успеете ли да ни изпратите съобщение?

— Да, но само тук можем да дойдем. Иначе ще забележат пратеника ни, ако влезе във форта. Ние самите можем да се върнем и да се срещнем с някой от вас.

— Наистина. Така е най-добре — отговори пълномощникът, явно доволен от разрешението на въпроса.

Изминаха няколко минути, през което време двамата генерали отново разговаряха тихо. Вождовете стояха настрана безмълвни и неподвижни като статуи.

Накрая главнокомандващият наруши тишината:

— Лейтенант, останете тук, докато се върнат вождовете. Получете съобщението им и веднага се явете в щаба.

Генералите и вождовете размениха поздрави. Двамата генерали се отправиха по пътеката към форта, а вождовете изчезнаха безшумно в обратна посока. Останах сам.