Боян Бойчев
Привикване към делника

Налага се да привиквам към делника,

Към неговия разнороден ритъм,

Към нестройната игра на гласовете.

Крещящата самозабрава на цветовете

Разнася ме, разпръсва, помита…

Животът ми подава билетче

За лунапарк — измамното щастие,

Незабравимите мигове — плащайте,

Получавайте и не искайте ресто!

 

Трудно привиквам към делника,

Трудно е да направя компромис,

Най-страшния компромис — със себе си,

С любовта, с мечтите… Поредното

Лутане между посоките на полюсите.

Търся да реша уравнението на делника

С неразгадаемата формула на битието.

Страхувам се от неизвестното, което

Превръща ме в работохолик-безделник.

 

Как да привикна към делника?

Да се оглеждам в обърнатия образ

На неговите изкривени огледала?

Всеки път ли фаталната кабала

Ще ме връща в бруталната проза?

Сърцето ми — отчаяният непослушник

Ще се успокои ли, от обич лишено?

Душата ми — тази вечна мишена —

Целете се, стреляйте, не пропускайте!

 

Не мога да привикна към делника.

Да, тишината умира в брътвежите му.

Аз предпочитам гибелната музика!

Предпочитам несбъднатите илюзии,

Любовния шепот на надеждите.

Не, не мога. Знам, че не е лесно

Пътуването срещу хълма на заблудите,

Защото пътуването не е лудост,

Щом вътрешният кантар е в равновесие.

 

Не трябва да привикваме към делника.

Нямаме право, не чувате ли?

Привикването е смърт, агония.

Нямаме правото на компромиси,

На бавна екзекуция на чувствата.

Не разбирате ли? Може и да успеем

Да повярваме във вятърните мелници,

Не и да се приспособяваме към делника!

Не! Иначе се самозалъгваме, че живеем!

януари 2000 г.