Александър Пушкин
Зимно утро ^[0]

И студ, и слънце; чудна зима!

А ти все още спиш, любима,

стани, красавице, стани!

С очи на северна царица

срещни полярната зорница

и като нея ти блесни!

 

Нощес виелици вилняха,

мъгли в небето се кълбяха;

и само жълтата луна

като петно сред тях сновеше

и ти помръкнала седеше.

… А днес навън е тишина!

 

Далеч под небесата ясни

блестят килимите прекрасни

на сняг безбрежен и дълбок;

гората само се чернее,

ела през скрежа зеленее,

проблясва под леда поток.

 

А стаята с янтарен блясък

е озарена. С весел трясък

пращи камината — пече.

Приятно е да мислиш легнал…

Но слушай, искаш ли да впрегна

в шейната буйното жребче?

 

И полетели из полето,

да се оставим на жребчето,

на неспокойния му бяг;

и да споходим равнината,

мълчанието на гората

и милия за мене бряг.