Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Так это шутка? Милая моя…, 1850 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Андрей Германов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD(2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- —Добавяне
О, мила, значи, всичко бе шега?
Как малко съм ти вярвал досега!
Ридах над твоето отмерено-сурово
и кратко, сухо писъмце!
Ни с ласка дружеска, ни с откровено слово
ти не зарадва моето сърце!
И питах се: „Кой демон на раздора
е водил насмешливата ръка?“
И шепнех си: „Да бе причина спора,
а то тъй нежна, тежка и така
горчива беше нашата разлъка!“
Аз още помня оня миг тъй скъп
и ти отново ми изпращаш мъка,
съмнения, догадки, тайна скръб.
Кажи: защо? Не от лъжи ли стари,
разпръснати от ревностни клюкари,
обида тежка кипна в твойта гръд?
И изнурена от недъга вечен,
над нежния другар, сега далечен,
ти без пощада викна го на съд?
Или пък то прищявка бе случайна,
или забравен гняв? От тая тайна
неразрешима страдах и горях,
в догадки с ум изплашен аз блуждах,
аз жалък бях в теглото си сурово…
Но — край на всичко! Със едничко слово
на моята душа възвърна ти
и любовта, и прежните мечти,
и ти изпраща тя благословение
като внезапно, прелестно спасение…
Тъй дойката в гората заведе
дете и кляка в храстите високи.
Зове я със тревога туй дете
и мята се в страдания жестоки,
и отмаляло пада на пръстта…
Но изведнъж обажда му се тя…
От радостта забива му сърцето,
забравя всичко с плач и смях детето.
И скача то и бяга презглава,
не й се сърди вече за това…
И до виновницата за страха се затаява —
като че ли от смърт го тя спасява…