Еди Маринов
Дъждът

Когато дъждът спря и небето посиня,

Видях момичето със вятър в косите,

То вървеше към мен, устремено,

Държеше в ръцете си един нов свят…

 

„Това е за теб“, каза ми тихичко тя,

„Това са мечтите ти“, добави след малко,

„Оставям ти ги на отговорно пазене“ —

Подхвърли ми кълбото и изчезна в облак дим…

 

Времето течеше, аз носех своя свят,

Той посивяваше малко по-малко с мен,

Ставаше все по-блед и безцветен,

Докато не заваля отново — безутешно…

 

Дъждът беше навсякъде — в очите ми,

В сърцето ми, в главата ми, в обувките ми,

Отмиваше спомените за старите дни,

Отмиваше и спомена за малкото кълбо…

 

Тогава я видях отново — имаше звезди в очите,

Отново носеше нещо — пак малко и закръглено,

Изпитах невероятна тръпка в душата си,

Мечтите ми се връщаха при мен, и то заедно с нея…

 

Тогава тя дойде, засмя се, посегна към гърдите ми,

Видях как вади с гола ръка сърцето ми,

Постави вместо него парче стъкло, пълно с пясък,

И ме каза „Загуби мечтите си, сега си мой“…

 

Опитвах се да изкрещя, опитвах се да се накарам да умра,

Погледнах онова момиче с вятър в косите,

Видях я — детската си обич, блянът, мечтата —

Висока, слаба, с черни й дрехи и коса в ръката…