Ромен Гари
Корените на небето (37)

XXXVI.

Камионите бавно следваха пътя, което сякаш още повече подчертаваше трудностите пред начинанието, жегата и безбрежността на пейзажа на Бахър ел Газал с неговите бодливи храсти, не по-високи от камънака, със снопчетата суха трева, където облаците прах, вдигани от дебнеща хиена, се превръщаха в събитие. Самият път изглеждаше илюзорен на Вайтари: няколко туфи трева по-малко и това беше цялата разлика.

— Ще бъде чудно, ако завали — изрече той.

— В прогнозата не споменаха за дъжд — отвърна Хабиб. — Но ще се разбере, инш’ Аллах!

Дьо Ври караше от четиринайсет часа. Вайтари гледаше чистия му профил със сякаш смалени черти, брутални в месестата си дребнавост с резки очертания, със слепнали коси и безцветни очи, чиято синкава втренченост не се откъсваше от пътя. Хабиб седеше между двамата с изгаснала пура на уста и гнусната й, застояла миризма само дето не довърши Вайтари. Кабината беше прегряла до такава степен, че вълните пот сами по себе си го облекчаваха. Беше притеснен, изтощен от дългото друсане в камиона и заслепен от светлината в пустинята, от която напълно бе отвикнал, ядосан на самия себе си, че не се е сетил да си вземе слънчеви очила. Всеки път, щом погледнеше Дьо Ври, се питаше как успява да не откъсва часове наред поглед от нажежения път, който буквално трябваше да отгатва сред камънака с прозрачните си, та чак избелели очи. Постепенно, с приближаване на целта, шансовете за успех му се струваха все по-съмнителни. Като гаранция разполагаше единствено с уверенията на Дьо Ври, който претендираше да е специалист по този въпрос, а изглежда действително познаваше района, както и с оптимизма на Хабиб, но за последния оптимизмът бе втора природа. Сега бе вече късничко за колебания. А и ако трябваше отново да избира, навярно пак щеше да постъпи така: това бе единственият начин да си набави значителна сума пари. И дори ако опитът се окажеше материално фиаско, все още съществуваше възможността да се натъкнат на френски отряд: при четирийсетте въоръжени мъже с униформи в камиона, едно комюнике от рода „нашите части атакуваха група бунтовници“ всъщност бе най-доброто, което можеше да се случи. На всяка цена трябваше да се избегне да ги вземат за „разбойници“, пресекли границата със Судан — но той бе тук да изглажда нещата, а радиото в Кайро щеше да свърши останалото. За съжаление, бе отвикнал от подобни физически натоварвания. Двайсет години, като се изключат няколкото предизборни обиколки, беше живял в градовете… и те жестоко му липсваха. А повече от всичко обичаше продължителните разисквания, многолюдните събрания, където можеше да се чуе гласът му, чиято мощ познаваше, както и трибуните — тези тронове на демокрацията. Мъчеше го носталгия по Париж, по ястията на жена му, по атмосферата на политическите събрания, където черното му лице незабавно привличаше вниманието. Може би допусна грешка. Но жребият бе хвърлен. В мига, когато взе решението си, новият световен конфликт изглеждаше толкова близък, че дори не можеше да се каже дали е сбъркал. Просто обстоятелствата го бяха предали. Така или иначе, бяха го изместили и победили на изборите под предлог, че е напуснал партията си две години преди края на мандата, за да се сближи с крайната левица. Значи и дума не можеше да става за нов парламентарен мандат. Оставаше му единствено международната сцена и в момента той бе поел най-краткия път, който можеше да го изведе на нея. Още повече че се отнасяше не толкова за експлоатация на националното самосъзнание на уле, които все още настояваха единствено за своите магьосници и фетиши, колкото на Америка, Индия, Азия… Дори във френския парламент съвсем не бе представлявал демократичните разбирания на племената уле, а схващанията на самите французи за собствените им демократични стремежи. Във всеки случай, станеше ли дума за прогрес, значи ставаше дума за чужбина. Следователно просто трябваше да говори много високо и бляскаво, за да го чуят надалеч. Ставаше дума да достигне направо и без междинни спирки до световните трибуни и международната сцена по примера на палестинските ръководители. Чисто и просто трябваше да прескочи африканския етап и да стигне до върховете на националистическия интернационал, чийто расистки и верски характер съставляваше дълбоката му спойка, а после от тези висини да слезе при африканските маси с целия авторитет, който щеше да му отреди подобно положение. Ако се наложеше да дочака национални въжделения от уле, да не говорим пък за потомците им, това значеше да се откаже от всякаква лична съдба. Сред уле, маса и го не съществуваше думата „нация“ и бариерите между племената си оставаха. Същото беше и с езика: по-голямата част от политическата му дейност мина да разпространява и насърчава обучението на френски език, премахвайки диалектите, за да подготви пътищата за национална пропаганда и обединение. Това бе единственият начин да се образоват масите и да се пробуди у тях дух на взискателност. Засега единственото изискване на уле, от което успя да се възползва с успех, бе тяхната потребност от месо — изконната потребност от месо на африканеца, а и на човека изобщо. Това бе най-насъщната нужда, по-неотложна от каквато и да било национална структура. В младостта си често бе виждал животни, убити и изядени на място от селяните, а най-лакомите поглъщаха до кило и половина месо наведнъж. От Чад до Кап ненаситността на африканеца за месо, постоянно разпалвана от глада, бе онова, което в континента като цяло бе най-силното и най-сродяващото. То бе неизменна мечта, носталгия, въжделение — физиологичен вик на организма, по-могъщ от сексуалния нагон. Месото! То е едно древно въжделение, напълно реално и общочовешко. Помисли си за Морел и се усмихна горчиво. За белия човек слонът открай време е означавал единствено слонова кост, а за чернокожия — само месо във възможно най-големи количества, което може да си достави с едно удачно мятане на отровното копие. Представата за „красотата“ на слоновете, за „благородството“ на слоновете е понятие на сития човек, на човека от ресторантите, хранещ се два пъти дневно, и на музеите за абстрактно изкуство — схващане на елитарния дух, бягащ от уродливата социална действителност, която е неспособен да погледне в очите, сред възвишените облаци на красотата и опиянен от мъгливите и неясни понятия за „красиво“, „благородно“ и „братско“, просто защото историята му е позволила да заеме само такава, изцяло поетична поза. Буржоазните интелектуалци изискваха от своето упадъчно общество да се обремени със слоновете по единствената причина че с това се надяваха самите те да избягнат разрухата. Чувстваха се анахронични и излишни като тези праисторически животни: просто това бе най-лесният начин да призоват за милост и пощада. Подобен бе и случаят с Морел — типичен случай, и още как. Много по-удобно е да превърнеш слоновете в символ на свободата и човешкото достойнство, отколкото да преведеш същите идеи на политически език и да вложиш реално съдържание в тях. Да, наистина беше удобно: в името на прогреса да настояваш за забрана на лова на слонове, а после с умиление да им се възхищаваш на хоризонта и съвестта ти да е спокойна, че с това си възвърнал достойнството на всички човеци. Да се изплъзваш от действието, но да се криеш зад жеста. Поведение, класическо за западния идеалист, а Морел бе съвършен пример за такъв. Но за африканеца слонът нямаше друга красота, освен теглото на мръвките, а колкото до човешкото достойнство, то се заключаваше най-вече в пълния стомах. Във всеки случай оттам започваше. Когато африканецът си напълни стомаха, може би ще се поинтересува и от естетическата стойност на слона и ще се отдаде на приятни размисли за красотата на природата като цяло. Принцип. Засега природата го съветваше да разпори корема на слона, да впие зъби в него и да яде ли, яде до изнемога, защото не се знае откъде ще дойде следващия къс месо. Но ставаше дума за неща, за които бе изключено да се говори открито. Понастоящем дори марксизмът беше непостижим лукс. Новите националисти искаха да постигнат всичко незабавно, заемайки позициите на упадъчното буржоазно сантименталничене, където „красотата на идеите“ често бе решаващият довод, а не на историческия материализъм, надзърнал в самите недра на буржоазията. Вайтари направи всичко възможно да се присъедини към защитата, „зачитането“ на слоновете и цялата дейност на Морел. Но при все това сантименталността на тълпите от Запада надмина всичко познато дотогава: трябваше да преустанови извъртанията, скриващи от очите на света неговата — на Вайтари — значимост. А и да си набави средствата, необходими да организира солидна организация. В трите камиона разполагаше с двайсет мъже, до един въоръжени и екипирани: не бе платил на никого от тях. Ако акцията не сполучеше, щеше да се озове в безизходно положение. Бе успял да плати единствено, и то благодарение на хартумски трафикант, съгласил се да му отпусне аванс, за униформите в защитен цвят от останките на английската армия — от боклуците й. Бе напълно в ръцете на Хабиб и Дьо Ври. Чудно, как всички велики човешки начинания в историята зависеха в определени периоди от най-обикновени мошеници. Търговци на оръжие, шпиони, агенти провокатори, лица със съмнителни средства — до един бяха замесени отблизо в някои от най-благородните постижения на човека. Това за съжаление не означава, че щом са до вас, успехът ви е гарантиран.

Обърна се към Хабиб и улови присмехулния му поглед, спрян на кепето, което Вайтари държеше на коленете се. Едно старо светлосиньо кепе на запасен лейтенант от френската армия, което винаги пазеше старателно за авторитет пред племената. Само беше свалил лейтенантските нашивки и ги бе заменил с петте генералски звезди. Но не със златни френски звезди, а с черни, които бе поръчал да му избродират на синия фон. „Генерал без войска, разбира се“, помисли си под този подигравателен поглед. Неговите войски обаче се намираха в Индия, в Азия, в Америка и дори във Франция. Достатъчно беше само да извиси по-силно глас, и можеше да стигне до тях.

— Не ми е необходима армия — каза той. — Идеите нямат нужда от войски: сами си пробиват път. Но ако възникне схватка, трябва да сме с униформи, за да получим право на сериозно комюнике.

Хабиб си помисли, че Вайтари напълно се заблуждаваше за смисъла на възхитения му поглед. Не откъсна очарования си и възхитен поглед от светлосиньото кепе с черни звезди… За пореден път изпита безкрайна благодарност към живота за безценните радости, с които така обилно бе осеял пътя му. Това бе едно напълно френско кепе, а петте звездички, избродирани вместо лейтенантските нашивки, красноречиво казваха, каквото искаха да кажат… и преди всичко — докъде могат да се докарат хората от самотия.

— Много вярно — отвърна Хабиб.

Колкото до него, той енергично отказа да облече униформа, остави само фуражката си на яхтсмен. Винаги бе плавал, ако не под собствен флаг, то поне за своя сметка и не мислеше да спира. Бе авантюрист по рождение, не се обвързваше с никакви каузи и ако се вдъхновеше все пак от някоя, то бе просто за да бъде на висотата на всички прекрасни възможности в живота. А също, в дадения случай, да осигури на младия си и интересен приятел някое и друго спортно развлечение, защото нуждата от тях е разбираема за възрастта му, и същевременно да му даде възможност да уреди личните си сметки с природата.

— Няма да възникне схватка — обади се Дьо Ври. — Познавам онзи край. Единственият военен пост е на границата, двеста километра на север: шест човека са…

— И няма да вали — добави Хабиб. — Може да разчитате на мен. Имам си ба̀рака^[1].

Форсайт започваше да губи търпение. Не разбираше противенето на Морел да напуснат Куру. Не виждаше какво печелят, оставайки до езерото. Морел можеше да повтаря, колкото си иска, че в района няма военни части, той беше допуснал неблагоразумието да се появи в Гфат — известно и наблюдавано кръстовище на контрабандистки кервани; би било без значение, ако бяха напуснали езерото в разумен срок, но Форсайт беше готов да се обзаложи, че вестта за присъствието им тук не бе потънала в небитието. Рискуваха да ги пипнат като глупаци, точно когато той самият можеше да се върне в Америка и да започне живота си отначало. Резултатите от конференцията в Конго несъмнено се знаеха в Хартум, а и Морел признаваше, че ще трябва да се предадат, преди да решат какво ще правят по-нататък. Форсайт беше убеден, че дори делегатите в Букаву единодушно да вземат необходимите решения, Морел щеше да продължи до края на живота си да се навърта край стадата. И понеже нямаше пукната пара, и той след последния проблясък на мимолетната си слава щеше да се превърне в една от онези африкански отломки — пълно е с тях — за които, щом се мернеха неочаквано в някой бар, хората си разказваха с окайваща усмивка, без дори да снишат глас. „Я виж, ето ти го и Морел. Отдавна го мислех за умрял. Въпреки че, Господ ми е свидетел, много приказки се изприказваха за него… Да, както се казва, и той е имал своя миг на слава.“ И следваше дълъг разказ, който събуждаше у събеседника смътен отглас, а после едно: „Ах! Да, разбира се, спомням си… Човекът, който защитаваше слоновете…“, придружено с повторен, развеселен поглед на интересуващия се, в който се долавяше състрадание… и задоволство, че той самият винаги си е гледал само собствената работа… Форсайт горчиво се усмихна: познаваше всичко това много добре и не искаше да последва Морел в падението. Естествено можеше да ги остави, да замине сам, но от опита си в Корея бе запазил едва ли не болезнена потребност от почтеност. А и Мина. Напразно се опитваше да проумее поведението й, пълното й безразличие към всичко, което й говореше. Тя се усмихваше и толкова. Всъщност почти не се виждаха. Все пак бе странно: и четиримата живееха в отделни колиби, всеки в своето кътче, и извън храненето, което тя приготвяше, изобщо не си говореха. Форсайт, у когото стадното чувство на сънародниците му бе много силно и имаше потребност от компания, накрая се възмути. Четири чудовищни самотности, които отказваха да общуват, взаимно да си помогнат. Дори Идрис и Юсеф страняха: живееха поотделно и почти не си говореха. Морел прекарваше дните си в езерото сред слоновете. Пер Квист се губеше сред блатата, зает несъмнено с преброяването на десетките хиляди птици, за да види дали някоя не липсва. Мина оставаше сама на дюната, седнала досами водата, гледаше слоновете с радостно, едва ли не щастливо изражение, което го дразнеше, но бе принуден да се съобразява с него. И Форсайт за пореден път се озоваваше сам. Навремето щеше да го смята за напълно естествено. Него самия човешките лица, човешкото присъствие не го привличаше кой знае колко. Но сега психологическата връзка между тримата се бе прекъснала. Като че ли упорството на Морел, Пер Квист и Мина надхвърляше човешките граници, непримиримостта им, изискванията им започваха да придобиват нещо безмерно и невъзможно и те щяха напълно да се разтворят в стремежа си към синевата, в битката да достигнат хоризонти, в които вече нямаше нищо земно. Една сутрин се опита да убеди Мина, че вече е невъзможно все така да се скитат из тази no man’s land^[2], иначе са загубени. Завари я да разговаря с двамата каи, дошли като всяка сутрин да донесат рибните кюфтета — само при вида им на него му се повдигаше. Не знаеше какво толкова обсъждат — всеки се изразяваше на език, който другият не разбираше: Мина им говореше на немски, а те й отговаряха на каи, поклащаха сговорчиво глави и изразително ръкомахаха; това траеше по четвърт час всеки ден, а после, видимо много доволни едни от други, те се разотиваха с широки усмивки. Каза й, че няма никакво основание да стои повече тук, че става опасно, че са направили всичко възможно за Морел и неговите слонове и че се кани да замине за Хартум. За негово голямо учудване тя веднага се съгласи.

— Сигурно в Гфат ще намерите някакъв камион. Изглежда минават понякога.

— А вие? — запита той с възмущение.

— Какво аз?

— Няма ли да дойдете?

— Къде искате да дойда?

— С мен…

— И къде искате да дойда с вас, майор Форсайт? Може би ще поискате и да се омъжа за вас?

— Разбира се — заяви той. Положи доста неубедително усилие да влезе в циничния си тон. И веднага добави: — Това е сериозно, както знаете.

Тя му се усмихна много мило.

— Благодаря — отвърна. — Не мога да се омъжа за вас, само защото не зная къде да се дяна… Знаете ли, майор Форсайт, любовта съществува…

— Морел ли? — попита той предпазливо.

Тя поклати глава.

— Не, не е Морел. Морел може би е нещо повече, но не и това… Не, не е Морел… Никой не е… поне в момента.

Извърна глава и се отдалечи. Форсайт я гледаше как върви по дюната към ниския хоризонт, сведен над тръстиките. Замисли се над приказките в Лами, над разказите за трагичната й връзка с руски офицер, който бил разстрелян. „Сигурно е това“, помисли си, докато я гледаше как се отдалечава по дюната, и от все сърце си пожела да бъде разстрелян руски офицер.

 

 

— Край Куру ли? — повтори губернаторът. — Ами че то, кажи-речи, не е при мен…

Но все пак бе при него. Винаги при него. По право все на него се падаха всички ядове. Щом някое племе най-неочаквано реши, че и секунда не може да мине без слонски тестиси за магическите си обреди и впоследствие се втурне да троши наред, защото не му позволяват да си отреже достатъчно, непременно се оказваше някое от неговите племена уле, и то не от Чад, където при все това бяха доста многобройни. Щом хората леопарди започнат да смятат, че отдавна не е ставало дума за тях, и за един месец разкъсат с нокти петима селяни, и това трябва да се случи при него. Ако някой мъртвец изчезне загадъчно точно преди да го боядисат в зелено, синьо и жълто — първоначално целта на ритуала е била телата да останат неприкосновени и да се запазят за духове — и после от него намерят само оглозгани кости, това трябва непременно да се случи при него и точно тогава там да се озове на минаване някой журналист и да си пъхне носа, след като подобен случай на канибализъм не е имало от петнайсет години. По принцип, щом дойде някой журналист да си пъха носа в някоя история, обезателно ще е при него. Щом в Африка се развилнее сушата, публикуваните информации неизбежно споменават тукашните плантации и национални паркове, за да дадат показател за размерите на бедствието. А щом някой обезумял мизантроп реши „да предпочете слоновете“, то ще е при него, под носа му, и ще си върши сензационните подвизи в негов административен център. Можеше да иде при Дю Ниарк, който разполагаше с най-гъстите и най-недостъпни гори и щеше да се чувства прекрасно там, при Бардасие, под чийто дебел задник се простираха сто хиляди изключително гостоприемни километра — стига да подминем с мълчание мухата цеце, филариатозата и най-великолепното съсредоточаване на африкански тригоноцефали, или пък при Вандарем, където също ще има всичко за пълно щастие. Но не, той трябва да дойде при него. Впрочем очакваше го още от самото начало. Още като чу да се говори за първите подвизи на Морел в Чад, му стана зле и дори се разтревожи: „Виж ти — беше си казал — този път не е при мен! И как така?“. Очевидно бе станало недоразумение. Морел сигурно си е дал сметка. Щом реши да се изяви в самия център на един град, избра Сионвил, а щом изпита потребност да натупа някого по дупето, за да се поуспокои, спря се на малката Шалю и както вече се разбра, с политическата подкрепа на съпруга й… Така нямаше да продължава безкрайно. Говореше се, че заместникът му вече си бил купил билет за самолета. При все това губернаторът на Уле не би си сменил длъжността и района за нищо на света. Това е то Африка: все изскачаше нещо ново, неочаквано. Водиш я кротко в някаква нова посока, а тя не спира да те изненадва, да вади пред очите ти нещо изумително, нещо напълно безразсъдно и ако все още съществува земя, където човекът можеше да поражда легенди, това е тя. Морел навярно щеше да му струва поста, но не му се сърдеше. Откак му се качи на главата, губернаторът в края на краищата взе да изпитва дори истинска нежност към този луд. Достоен за Африка авантюрист — по мярката на нейните суеверия, приказки и абсурди. След него ще има и други авантюристи — бели, червенокожи, черни, жълти, защото в Африка фантастичното никога нямаше да има край. Но този човек му беше по сърце. Колкото до заместника му… Може би имаше средство да уреди този въпрос. Усмихна се. Губернаторът на Уле бе младеж с весело, енергично лице, и не се даваше лесно да го водят за носа. Обърна се към Борю. Офицерът бе командирован при него от Чад специално за случая — защото в момента всичко ставаше тук — и се бе занимавал с Морел от самото начало. „Това доказва — помисли си губернаторът — вече известни неща: че военните по̀ ги бива от чиновниците.“

— Е, и?

Борю незабавно докосна картата с пръст.

— Тази синя точка, която виждате тук и която не е при вас, както се изразявате, а в Судан, е кладенецът на Гфат… Кръстопът на кервани, важност във времената на търговията с роби. Търговията продължава, но стоката е друга… Пътят към Ел Фашер минава доста по̀ на север, но за онези, които имат интерес да избягват наблюдаваните пътища, този кръстопът е безценен… Затова изпратихме там човек. Ще остане, колкото може, защото рано или късно, след напускането на англичаните и намеренията за обединяване… Затова е прекалено взискателен, но си струва… Морел се появил в дюкянчето му преди четири дни. Изникнал ей така, направо от пустинята, с двама негри — като че ли единият е Идрис, но искам да го видя с очите си — Идрис би трябвало отдавна да е мъртъв. Отишъл направо при радиото и пет часа слушал новините. Като всички мегаломани, несъмнено не е могъл да устои на желанието да научи какво се говори за него…

Губернаторът размишляваше. Току-що се бе върнал от срещата в Бразавил, провеждаща се на всеки две години, където се натъкваше само на иронични или съчувствени погледи. Дори дребният Сантекс, този псевдодебелак с име на хартиена носна кърпичка, го потупа по рамото и го запита: „Е, драги, как е вашето протеже?“. Дори колегите му се държаха с него като с тежко болен или чуплив предмет. Сред тях имаше и хора, които продължаваха да твърдят, че слоновете са само мит, а Морел е чужд агент, и ако бе настоял на противното, щеше да настрои мнозинството против себе си. До един бяха съгласни: трябваше много да се пазят да не разрушат тази измислица, защото целият свят вярваше в нея, но повечето бяха убедени, че става дума за прикрит опит — всъщност без никакво реално значение — на панафриканските националисти. И наистина, общественото мнение „пое“, както се изразяваха те, и обществеността вярваше в Морел и неговите слонове. Телеграми и петиции в негова защита пристигаха с хиляди от всички краища на света. За тях Морел бе героят на една кауза, която нямаше нищо общо с нациите и политическите идеологии, на една кауза, която нямаше нищо общо с Африка и ги затрогваше дълбоко, защото всички несъмнено се завръщаха в лоното на една тайна ненавист, но също така и най-вече, защото навярно всички те повече или по-малко смътно мечтаеха един ден да излязат победители от трудностите на човешкото положение. Настояваха за кътче за човечността. И вярваха в него. И самият губернатор вярваше в него. Човекът първоначално се бе появил в Африка преди милиони години — още една твърде характерна история — и беше естествено да се завърне в Африка, за да протестира възможно най-яростно против самия себе си…

— Добре, а после?

— Купил цигари „Голоаз“ и сто пакета грис, предназначени за тукашните керванджии. После си тръгнал към Куру. Нашият човек го проследил до пътя. За това няма никакво съмнение.

— Чад предприе ли нещо?

— Изпратиха една рота мехаристи от Афна. С тях е Шолшер.

— Мехаристи край Куру?

— Зная… Но в радиус от петстотин километра няма други войски… Случи се в лош момент. В момента се проучва план за реорганизацията на наблюдението по суданската граница… Повече от четирийсет години тук бяха англичаните. Работеха не една, а две полиции. И трябваше да имаме предвид единствено крейхите, нахлуващи за слонова кост на юг от племената буга. Сега… има около хиляда и триста километра нови граници за наблюдение.

Полковникът проследи с пръст една от линиите на картата.

— Главното е да му попречим да избяга в Судан. После няма как да не го пипнем… Въпрос на четирийсет и осем часа.

— Охо! — възкликна губернаторът.

Полковникът изглежда се засегна.

— Всъщност няма да крия от вас, че ще се успокоя едва когато всичко свърши — дружелюбно започна губернаторът. — Прекалено известен стана… Може да прекара предварителния си арест в четене на личната си поща. Предполагам, че след процеса ще го обявят за невменяем. Между другото, знаете, че заместникът ми е, така да се каже, определен.

Борю прие подобаващо изражение.

— Сайяг… Питам се какво ли го води тук.

— Голям ловец е — отвърна Борю. — Поне веднъж годишно идва на лов в Африка.

Губернаторът като че ли живо се заинтересува.

— Точен стрелец, а?

— О, световноизвестен… Преди двайсет-трийсет години е бил един от най-известните професионални ловци на слонова кост.

Лицето на губернатора видимо се разведри. Изключително любезно изпрати Борю чак до вратата. Дотогава полковникът не бе виждал по-издръжлив осъден. След като той си тръгна, губернаторът влезе в съседната стая и повика своя началник на кабинета.

— Кажете ми… останаха ли някакви журналисти или всички си заминаха?

— Има още двама-трима. Обядвахме заедно преди малко.

— Добре. Познавате ли Сайяг?

— Срещнах го у вас миналата година. Беше дошъл на лов…

— Вярно, спомням си. И така, ето какво, драги мой, изглежда той ще ме замести. Можете да го кажете на журналистите: вече не е тайна. Кажете, че господинът прекрасно познава Африка… Всяка година редовно идва тук на лов. Постарайте се да ги заинтересувате. Като че ли е най-прочутият ни ловец на слонове във Франция. В списъка си има поне петстотин… Да, може да тръгвате. Обяснете им, че докато заема поста на губернатор, той по-добре от всеки друг ще даде нов тласък на ловния туризъм… Схващате ли замисъла? Кажете им, че с негова помощ можем да изместим Кения като страна на сафаритата… Това е, виждам, че ме разбрахте. Хайде, тръгвайте…

Върна се, седна на бюрото си и се замисли за миг. После избухна в смях.

* * *

Беше най-хубавият час. Не бе горещо и птиците над стадата се обагряха в цветовете на залеза. Хиляди блатни птици — марабу, жабиру — обикаляха край животните по дюните и скалите, а за пеликаните оставаше място, колкото да се засилят преди излитане. Всяка сутрин виждаха червената земя да се появява още малко изпод водата; обикновено сред скалите с туфите трева и тръстика множеството птици бяха като островчета, едва подаващи се от езерото: сега се виждаха до пет метра скали и пръст, простиращи се от едните до другите канари; можеше да пресечеш езерото, без да си намокриш краката. През нощта броят на животните бе нараснал. Новодошлите понякога не се отдалечаваха от водата по четирийсет и осем часа и с дни оставаха в пълна изнемога. Очевидно не ставаше дума само за физическо изтощение, но и за нервна реакция след седмиците, които бяха преживели: Морел знаеше, че слоновете се възстановяват по-бавно от другите животни след вълнение. В статиите, които им беше посветил, Хаас, живял двайсет и пет години сред слоновете от Кения до Чад, твърдеше, че често виждал как някоя майка, чието малко е отвлякъл, след няколко часа буйстване и бясно препускане да го търси, внезапно губела цялата си енергия и лягала неподвижно, а останалите членове на стадото напразно се опитвали да я побутнат с чело, да й помогнат да се изправи. Твърдеше, че успял да се приближи до една от рухналите майки, която събратята й току-що били изоставили, уморени да я увещават, и да я погали по хобота, без да забележи каквато и да било реакция. Да я погали по хобота — точно тези думи бе използвал този забележителен човек. Това не му бе попречило все така да им задига малките и да ги изпраща в плен. В плен. Слонове в плен… Морел усети как кръвта запулсира в главата му и стисна карабината с пълна, дива омраза към всички, които откарват другите в плен. Когато най-после успя да изпрати един куршум в задника на Хаас, почувства, че не е живял напразно. Приближи се до холандеца, за да е наясно той откъде му е дошло. Помощниците му се държаха на почтително разстояние под акациите. „Прочетох статията ви за пленените от вас животни — заяви Морел. — И си казах: ще добавя нещо към авторските му права…“ Кратък изблик на смях разтърси Хаас, но тутакси болка изкриви лицето му. После се привдигна на лакът: „Стиснете ми ръка, ако не ви отвращавам прекалено“, каза той.

Слонът лежеше на левия си хълбок; по другия още имаше червен прахоляк от пустинята, прекалено ситен поради сушата; две чапли се мотаеха в краката му. Отначало Морел го взе за мъртъв, но като излезе иззад тръстиките, забеляза кратко потрепване на ухото — зачатък на тревожен рефлекс: видя окото му да мръдва и да се спира на него. Докосна прахоляка с пръст: животното нямаше сили дори да се полее с хобот. В плитчината имаше само трийсетина сантиметра вода; на места калната повърхност бълбукаше, пронизвана от къси и дълги изплющявания — като нескончаемо пърпорене: дънните риби напускаха езерото, отскачайки с опашните си перки. За първи път ги чуваше да се придвижват денем; обикновено изчакваха нощта, за да предприемат миграцията си. Запита се къде ли се надяваха да стигнат и защо бяха изчаквали толкова. Можеха да изминат така, подскачайки, десетки километри, но този път това не бе достатъчно. И при все това рядко му се случваше да попадне на мъртва дънна риба. Седна на една скала с карабина на коленете, с миризма на тиня и гниещи растения в ноздрите и със зигзази от насекоми пред очите. Вече беше изненадвал селяните каи да режат тестисите на самотни животни като това. Не мислеше, че ще започнат отново, след наказателната мярка, която им наложи. Колкото до самия него, не му оставаше друго, освен да стои на пост, след като така или иначе бе дошъл само за това. След половин час слонът повдигна глава и се напръска вяло. Морел му намигна.

— Точно така, момчето ми — каза той. — Не бива никога да се отчайваме. Напротив: трябва да сме луди; ами първото влечуго, изпълзяло по корем от водата, за да заживее на сушата без дробове, а все пак се е опитвало да диша — и то ли е било лудо? Нищо, че накрая се е появил човекът. Трябва винаги да опитваме до предела на възможностите си.

Запита се дали само си е мислел, или наистина го е изрекъл и се обърна към Юсеф: вече година бяха заедно и той несъмнено от нищо не се изненадваше.

— Не стой там — каза Морел — има крокодили.

Юношата бавно излезе от тръстиките.

— Юсеф!

— Да, г’сине.

— Когато ти станеш командир, трябва да се грижиш за слоновете…

— Добре, г’сине.

Но той не се интересуваше от стадата. Даже не ги поглеждаше. Морел дори имаше усещането, че ги мрази. При все това се присъедини съвсем непринудено към кампанията му за защита на африканската фауна. В самото начало на борбата един ден излезе от гората, без дума да пророни, и оттогава го следваше навсякъде с автомат в ръка като черен ангел хранител. Понякога на Морел му хрумваха какви ли не мисли за Юсеф. Гледаше го втренчено и внимателно, като сега, с развеселен, дружелюбен поглед. По лицето му нямаше и следа от раболепие, а в очите му се таяха дълбока страст и сериозност, които бе невъзможно да пренебрегнеш. Бяха заедно почти година, ядяха и спяха рамо до рамо и веднъж Морел чу момчето да говори насън. В една ясна нощ в Сахел пристъпи няколко крачки в синята светлина и спря пред Юсеф, който лежеше на хълбок, с лице към земята. Юношата внезапно произнесе няколко думи и така Морел успя да проумее защо се държи за него: само тези няколко секунди бяха достатъчни, за да проумее силите, които си оспорваха душата на Африка, и той без колебание се довери на най-добрата сред тях. Оттогава присъствието на Юсеф всеки миг му напомняше значимостта на залога, той не беше само собственият му живот.

— Омръзна ли ти все подире ми да ходиш?

— Не, г’сине.

— Ти ми мислиш доброто, нали?

По лицето му премина сянка на безпокойство, но той бързо го сподави. Морел вече беше отворил уста да каже най-после на какво бе попаднал, какво беше узнал, но се спря навреме. Нямаше да постигне нищо. Нямаше пряк път. Трябваше да остави юношата сам със собственото му обучение по човещина — да успее или да се провали. Имаше му доверие. Нямаше основание да се провали. Усмихна му се.

— Страхуваш се да не ми се случи нещо ли?

Юношата сведе поглед. По лицето му, където единствено очертанието на ноздрите издаваше кръвта на първите арабски завоеватели, проличаха следи от вътрешна борба.

— Ще бъде с теб навсякъде.

Пер Квист беше казал: върховната доверчивост на Африка. Вайтари го наричаше иначе — патернализъм. Верността на слугата към господаря… Морел се надвеси над слона, докосна неподвижния хобот, усмихна се на окото, загледано в него насред бръчките:

— Да не ти пука, хайде, с всички ще се справим — каза му той. — В кърпа са ни вързани. Бели, черни, сиви, жълти и червенокожи. Ще се справим с тях. Тинята е само до време. Ще се измъкнем оттам. И ще видиш как накрая ще им се появят дробове, за да дишат.