Стендал
Червено и черно (63)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
АДЪТ НА БЕЗСИЛИЕТО

Когато е изсичал този диамант, несръчният майстор му е отнел няколко от най-ярките искри. В Средновековието — какво казвам, при Ришельо още французинът е имал сили да желае.

Мирабо

Жулиен свари маркиза побеснял: за първи път в живота си може би този велможа се държеше непристойно; той обсипа Жулиен с всички ругатни, които му дойдоха на езика. Нашият герой се смая, докачи се, но признателността му остана непокътната. „Колко хубави планове, отдавна лелеяни в душата, вижда клетият човек да рухват в един миг! Но аз трябва да му отговоря нещо, мълчанието ми само ще засили гнева му.“ Отговорът му хрумна от ролята на Тартюф:

— Аз не съм ангел… Аз ви служих вярно, вие щедро ме възнаграждавахте… Бях признателен, но аз съм на двадесет и две години… В този дом мислите ми разбирахте само вие и това мило същество…

— Изверг! — изкрещя маркизът. — Мило, мило! В деня, когато намерихте, че е мила, трябваше да бягате.

— Аз се опитах; тогава ви молих да замина за Лангедок.

Маркизът сновеше с ярост из стаята и най-сетне, уморен, смазан от скръбта, се тръшна на едно кресло; Жулиен чу как пошепна на себе си:

— А той съвсем не е зъл човек.

— Не; не съм мислил зло за вас — провикна се Жулиен и падна на колене пред него. Но тозчас го досрамя страшно много от тази постъпка и мигом се изправи.

Маркизът беше действително като замаян. Като видя Жулиен на колене, той отново почна да го обсипва с безжалостни ругатни, достойни за файтонджия. Негли новотата на псувните го развличаше.

— Как! Дъщеря ми да се нарича госпожа Сорел! Как! Дъщеря ми няма да бъде дукеса!

Всеки път, когато възникваха ясно в съзнанието му тези две мисли, господин дьо Ла Мол се сгърчваше от болка и преставаше да се владее. Жулиен се уплаши да не го бият.

В минутите на просветление маркизът като че започваше да свиква с постигналото го нещастие и отправяше на Жулиен доста разумни укори.

— Трябваше да избягате, господине — казваше му той. — Ваш дълг е било да бягате… Вие сте най-последният негодник…

Жулиен се приближи до масата и написа:

 

„Отдавна животът ми е станал непоносим, аз му турям край. Моля господин маркиза да приеме заедно с моята безгранична признателност извиненията ми за безпокойството, което моята смърт в неговия дом може да му причини.“

 

— Нека господин маркизът благоволи да хвърли поглед върху това листче… Убийте ме — каза Жулиен — или заповядайте на вашия камердинер да ме убие. Сега е един часът през нощта, аз ще ида да се разхождам в градината до стената в дъното.

— Идете по дяволите — извика маркизът подире му.

„Разбирам — помисли Жулиен. — Той не би имал нищо против, ако спестя на камердинера му труда да свърши с мене… Нека ме убие, чудесно, това е удовлетворение, което му предлагам… Но аз, дявол да го вземе, обичам живота… Аз трябва да живея за моя син.“

Тази мисъл, която за пръв път предстана пред въображението му, го погълна изцяло, след като се поразходи няколко минути, обзет от чувството за опасността.

Тази толкова нова за него грижа го направи предпазлив. „Трябва да се посъветвам с някого как да се държа с този необуздан човек… Той е изгубил всякакъв разум, способен е на всичко. Фуке е твърде далеч, пък и не би разбрал какво става в сърцето на такъв човек като маркиза.

Граф Алтамира… Сигурен ли съм, че ще мълчи до гроб? Не бива моят опит да се посъветвам с някого да доведе до последици и да усложни положението ми. Уви, не ми остава никой освен мрачния абат Пирар… с неговия ум, скован от янсенистките възгледи… Някакъв си нехранимайко йезуит познава по-добре света и би ми бил полезен… Господин Пирар е способен да ме набие, щом му обадя само за моето престъпление.“

Духът на Тартюф дойде на помощ на Жулиен: „Хубаво, ще ида да му се изповядам.“ На това решение той се спря най-сетне, след като се разхожда цели два часа в градината. Той вече не мислеше, че ще го настигне куршум изневиделица; сънят го обори.

На другия ден още заранта Жулиен чукаше на вратата на суровия янсенист, няколко левги далеч от Париж. За свое голямо учудване той откри, че абатът съвсем не е изненадан от неговата изповед.

„Аз трябва може би да обвиня себе си“ — казваше си абатът не толкова ядосан, колкото угрижен.

— Аз почти се досещах за тази любов. Но дружеските ми чувства към вас, нещастни момко, не ми дадоха да предупредя бащата…

— Какво ще направи той? — запита го живо Жулиен.

(Той обичаше в тази минута абата и една свада с него щеше да му бъде извънредно мъчителна.)

— Аз виждам три възможности — продължи Жулиен. — Първо, господин дьо Ла Мол може да заповяда да ме очистят — и той разказа за писмото, оставено на маркиза, в което споменаваше за самоубийство; — второ, може да предостави тази работа на граф Норбер, който ще ме повика на дуел.

— И вие ще приемете? — попита побеснял абатът, като скочи.

— Вие не ме оставяте да довърша. Разбира се, аз никога не бих стрелял срещу сина на моя благодетел.

Трето, той може да ме отдалечи. Ако ми каже: „Идете в Единбург, в Ню Йорк“, аз ще се подчиня. Тогава могат да скрият положението на госпожица дьо Ла Мол; но аз няма да допусна да затрият сина ми.

— Това ще г, не се съмнявайте, първото нещо, което ще си помисли този покварен човек…

В Париж Матилд лудееше от отчаяние. Тя беше се видяла с баща си към седем часа. Той беше й показал писмото на Жулиен и тя трепереше от страх да не би Жулиен да реши, че е благородно за него да тури край на живота си. „И без мое позволение?“ — казваше си тя с болка от гняв.

— Ако той е умрял, ще умра и аз — каза тя на баща си. — Вие ще бъдете виновен за смъртта му… Вие може би ще се радвате на това… Но кълна се в паметта му, аз най-напред ще облека жалейка и ще обявя пред цял свят, че съм вдовицата Сорел, и ще разпратя покани от мое име за погребението, да знаете това… Аз няма да проявя, ще видите, нито малодушие, нито страх.

Нейната любов стигаше до лудост. Сега вече сам господин дьо Ла Мол се обърка.

Той започна да гледа на събитията малко по-трезво. На обеда Матилд не се яви никак. Грамадна тежест падна от сърцето на маркиза, особено бе поласкан той, когато разбра, че тя не е казала нищо на майка си.

Жулиен едва скочи от коня. Матилд прати да го повикат и се хвърли в прегръдките му, кажи-речи, пред очите на своята камериерка. Жулиен не й бе много благодарен за този порив; от дългото си съвещание с абат Пирар той се настрои дипломатично и пресметливо. Пресмятането на възможностите беше охладило въображението му. Матилд със сълзи на очи му съобщи, че е прочела писмото, дето той говори за самоубийство.

— Баща ми може да промени решението си: моля ви, заминете веднага за Вилкие. Възседнете отново коня си, излезте от дома, докато нашите не са станали от трапезата.

И тъй като Жулиен не преставаше да я гледа зачуден и студен, тя избухна в плач.

— Остави ме да водя нашите работи — извика тя в самозабрава, като го стисна в прегръдките си. — Ти знаеш прекрасно, че аз не по своя воля се разделям с тебе. Пиши ми на името на моята камериерка, само адресът да е надписан с чужда ръка, а аз ще ти пиша цели томове. Сбогом! Бягай!

Тази последна дума докачи Жулиен, при все това той се подчини. „Неизбежно тъй се случва — размишляваше той, — че дори и в най-добрите минути тия хора съумяват да ме обидят с нещо.“

Матилд отхвърли твърдо всички благоразумни планове на баща си. Тя не поиска никога да встъпи в споразумение освен на следните условия: тя ще бъде госпожа Сорел и ще живее скромно с мъжа си в Швейцария или при баща си в Париж. Тя не искаше и да чуе за тайно раждане.

— Тъкмо тогава ще започнат да ме клеветят и позорят. Два месеца след женитбата си аз и мъжът ми ще заминем на пътешествие и тогава ще ни бъде лесно да представим, че моят син се е родил в подходящото време.

Посрещнато отначало с припадъци на гняв, това упорство накрай накара маркиза да се поколебае. Веднъж той се разнежи.

— Вземи! — каза той на дъщеря си. — Ето ти едно дарение от десет хиляди франка рента, изпрати го на твоя Жулиен и нека той бързо вземе мерки да не мога да си го прибера назад.

Само за да послуша Матилд, чиято страст да командува познаваше, Жулиен измина излишни четиридесет левги: той беше във Вилкие, дето уреждаше сметките на чифликчиите-наематели; благодеянието на маркиза му даде повод да се върне. Той поиска убежище от абат Пирар, който през време на неговото отсъствие беше станал Най-полезният съюзник на Матилд. Колчем маркизът се посъветваше с него, той му доказваше, че друг изход освен законен брак би бил грях пред бога.

— И за добра чест — добавяше абатът — мирската мъдрост е тук съгласна с религията. Можем ли да разчитаме, че госпожица дьо Ла Мол със своя необуздан характер ще пази и една минута в тайна онова, което сама не иска да крие? Ако не се съгласите сватбата да стане открито, обществото ще се занимава много по-дълго с този странен неравен брак. Трябва да се обяви всичко отведнъж, за да няма действително, нито да остане сянка от тайна.

— Вярно е — каза замислен маркизът. — При нашия живот разговорите за тази женитба след три дни ще се превърнат в празен брътвеж на хора, които нямат какво друго да мислят. Трябва да се възползуваме от някоя голяма мярка на правителството срещу якобинците, за да минем незабелязано.

Двама-трима приятели на господин дьо Ла Мол мислеха също като абат Пирар. Според тях голяма пречка беше, решителният характер на Матилд. Но след всички тези прекрасни разсъждения маркизът в душата си не можеше да свикне никак с мисълта, че трябва да се прости с надеждата да получи столче при двора за дъщеря си.

Неговата памет и неговото въображение бяха изпълнени с всевъзможни лукавства и подправки, възможни още в младините му. Да отстъпи пред необходимостта, да се бои от закона, му се струваше нелепо и унизително за човек с неговото положение. Той се разплащаше сега скъпо за всички омайни блянове за бъдещето на любимата си дъщеря, които хранеше от десет години.

„Кой е могъл да предвиди? — казваше си той. — Девойка с толкова надменен характер, с такъв издигнат ум, по-горда от мене с името, което носи, чиято ръка са ми искали отнапред всички именити хора във Франция.

Трябва да се откажа от всяко благоразумие. Този век обърка всичко! Ние вървим към хаос.“