Иван Давидков
Циганско лято

Напука се от паяжини гланцът на реките летни.

Къпините си сложиха гердан за есенния бал.

Ако потърсиш въглен да запалиш огъня си, ще ти светне

внезапно драсната кибритна клечка — ясен пожълтял.

 

Рътлини си говорят с виолетови от боровинки устни.

До пътя вятър пряспа листопадна е навял —

то сякаш лъв, от клетката на някой цирк изпуснат,

под слънцето на циганското лято се изтяга примижал.

 

Прииждат сенките на хълмове, а мислите ни се отдалечават,

с прощален вик догонва ятото им вейнато листо.

И късните светкавици, невидими кроячи, разкрояват

небето. Колко ли безсънни наши нощи ще облича то?

септември 1989