Холи Блек
Злият крал (25)

24

На следващия ден главата ме боли, отново съм облечена, косата ми е сплетена. Морските създания са ме облекли в моите дрехи — сребърната рокля, която носех на сватбата на Тарин, вече избеляла от солта на водата и разнищена от обитателите на Морските дълбини. Дори ми запасаха Здрач, макар че ножницата е ръждясала, а кожата изглежда така, сякаш нещо я е дъвкало.

После ме водят при Бейлкин, облечен с пъстри дрехи с герба на Морските дълбини. Той ме оглежда от глава до пети и окачва нови перли на ушите ми.

Кралица Орлаг е събрала огромна процесия от свои поданици. Русалки и тритони, ездачи с огромни костенурки и акули, селки в тюленската си форма, всички се носят през водата. Създанията върху костенурките носят дълги червени знамена, които се къдрят след тях.

Настаняват ме на една костенурка, до русалка с два колана с ножове. Тя ме хваща здраво и аз не се съпротивлявам, макар че е трудно да стоя неподвижно. Страхът е ужасно нещо, но комбинацията от страх и надежда е по-ужасна. Лашкам се между двете, сърцето ми бие така бързо, че дишането ми се учестява и вътрешностите ме заболяват.

Когато започваме да се издигаме нагоре, нагоре и нагоре, ме обхваща усещане за нереалност.

Излизаме на повърхността в тясната ивица между Инсуиъл и Инсмиър.

На брега на острова стои Кардан с обшито с кожа наметало, царствен върху своя петнист сив жребец. Обграден е от рицари със златни и зелени брони. От едната му страна е Мадок, на як червеникав кон. От другата е Нихуар. Дърветата са изпълнени със стрелци. Кованото злато на дъбовите листа на короната на Кардан сияе на отслабващата светлина на залеза.

Аз треперя. Имам чувството, че ще се разпадна.

Орлаг заговаря от мястото си в центъра на процесията:

— Кралю на Елфхейм, както се разбрахме, след като ти плати моята цена, аз се погрижих за безопасното завръщане на твоя сенешал. И ти я водя ескортирана от новия посланик на Морските дълбини Бейлкин, от рода Грийнбрайър, син на Елдред, твой брат. Надяваме се, че този избор ще те удовлетвори, тъй като той добре познава обичаите на сушата.

Лицето на Кардан е неразгадаемо. Той не гледа брат си. Поглежда към мен. Цялото му поведение е ледено.

Аз съм дребна, нищожна, безпомощна.

Свеждам поглед, защото, ако не го направя, ще сторя нещо глупаво. Ти плати моята цена — каза му Орлаг. Какво може да е сторил заради завръщането ми? Опитвам се да си припомня заповедите си, да си спомня дали съм го принудила да направи това.

— Ти ми я обеща жива и здрава — казва Кардан.

— И както виждаш, е точно такава — казва Орлаг. — Дъщеря ми Никасия, принцесата на Морските дълбини, ще й помогне да слезе на сушата със собствените си царствени ръце.

— Да й помогне ли? — казва Кардан. — Не трябваше да има нужда от помощ. Държали сте я на мокро и студено твърде дълго.

— Може би вече не я искаш — казва Орлаг. — Може би ще искаш да се договорим за нещо друго, кралю на Елфхейм.

— Ще я взема — казва той, но звучи едновременно сигурен и неохотен. — А брат ми ще бъде ваш посланик. И всичко ще бъде, както се разбрахме.

Кима към двама рицари, които нагазват във водата към мен и ми помагат да сляза, а после и да ходя. Срамувам се от нестабилните си крака, от слабостта си, от нелепостта на това, че съм облечена с неподходящата рокля на Ориана, макар че пиршеството отдавна е отминало.

— Още не сме във война — казва Орлаг. — Но още не сме и в мир. Обмисли добре следващия си ход, кралю на сушата, сега, след като знаеш каква е цената на неподчинението.

Рицарите ме водят на брега, близо до събралите се. Нито Кардан, нито Мадок се обръщат, когато минавам покрай тях. Една карета ни чака на известно разстояние сред дърветата и те ме натоварват вътре.

Един рицар сваля шлема си. Виждала съм я и преди, но не я познавам.

— Генералът нареди да те отведа в дома му — казва тя.

— Не, трябва да отида в двореца.

Тя не ми противоречи, но и не отстъпва.

— Трябва да направя каквото ми е наредил.

И макар да знам, че трябва да се съпротивлявам, че преди щях да го сторя, аз не правя нищо. Оставям я да затвори вратата на каретата. Облягам се в седалката и затварям очи.

Когато се събуждам, конете ритат пръст пред крепостта на Мадок. Рицарят отваря вратата и Гнарбоун ме вдига от каретата така леко, както аз бих вдигнала Оук — сякаш съм от вейки и листа, а не от плът и кръв. Отнася ме в старата ми стая.

Татерфел ни чака. Тя разплита косата ми и ми сваля роклята, отнася Здрач и ми облича риза. Друга слугиня оставя поднос с горещ чай и чиния с кърваво еленско върху препечен хляб. Сядам на килима и ям, като топя намазания с масло хляб в соковете на месото.

Заспивам там. Когато се събуждам, Тарин ме разтърсва.

Примигвам сънливо и се изправям.

— Будна съм. Колко дълго съм лежала тук?

Тя клати глава.

— Татерфел казва, че си била в безсъзнание цял ден и цяла нощ. Тревожеше се, че имаш някаква човешка болест, затова изпрати мен. Хайде, качи се на леглото.

— Вече си омъжена — припомням си внезапно аз.

И с това идва и споменът за Лок и конниците, за обиците, които трябваше да й подаря. Всичко ми се струва много отдавна, много далечно.

Тя кима и слага длан на челото ми.

— А ти приличаш на призрак, но не мисля, че имаш треска.

— Добре съм — отвръщам, лъжата излиза автоматично от устните ми.

Трябва да стигна до Кардан и да го предупредя за Призрака. Трябва да се видя с Двора на сенките.

— Не бъди така горда — казва тя. В очите й има сълзи. — Ти изчезна в нощта на сватбата ми и аз дори разбрах за това чак на сутринта. Така се изплаших. Когато дойде вест от Морските дълбини, че са те отвлекли, върховният крал и Мадок започнаха да се обвиняват взаимно. Не знаех какво ще стане. Всяка сутрин ходех до морето и гледах във водата с надеждата да те видя. Питах всички русалки дали си добре, но те не ми отговаряха.

Опитвам се да си представя каква паника е изпитала, но не мога.

— Явно са изгладили разногласията си — казвам, като си спомням, че бяха заедно на брега.

— Нещо такова.

Тя прави физиономия и аз опитвам да се усмихна.

Тарин ми помага да легна, като нарежда възглавниците зад мен. Всичко ме боли, чувствам се натъртена, стара и посмъртна от всякога.

— Виви и Оук? — питам. — Те добре ли са?

— Да. Върнаха се у дома с Хедър, която май изкара посещението си във Вълшебната страна без големи перипетии.

— Беше омагьосана.

За миг виждам как на лицето й се изписва гняв, рядка гледка.

— Виви не биваше да го прави — казва тя.

Облекчена съм, че не само аз мисля така.

— Колко време ме нямаше?

— Малко повече от месец — отвръща тя, което ми се струва невъзможно малко време.

Имам чувството, че остарях със сто години в морето.

И не само това, но и вече е изминала половината от годината и един ден, които Кардан ми обеща. Потъвам отново във възглавниците и затварям очи.

— Помогни ми да стана.

Тя клати глава.

— Нека от кухнята ти изпратят още супа.

Не й е трудно да ме убеди. После ми помага да облека дрехите, които някога ми бяха тесни, а сега ми висят. И остава, за да ме нахрани с лъжица.

Когато е готова да тръгне, събира полите си и вади дълъг ловен нож от кания, закачена на жартиера й. В този момент е съвсем очевидно, че сме израснали в един и същи дом.

Слага ножа на завивките до един талисман, който вади от джоба си.

— Ето — казва ми. — Вземи ги. Знам, че ще се чувстваш в по-голяма безопасност с тях. Но трябва да си почиваш. Кажи ми, че няма да направиш нещо прибързано.

— Едва си стоя на краката.

Тя ме поглежда строго.

— Нищо прибързано — обещавам аз.

Прегръща ме, преди да излезе, и аз стискам твърде дълго раменете й, отпивам от човешката й миризма на пот и кожа. Не на океан, не на борови иглички или на кръв, или на цъфтящи през нощта цветя.

Задрямвам с ръка върху ножа. Не съм сигурна кога се будя, но ме сепва шум от спор.

— Каквото и да е наредил великият генерал, аз съм дошла да видя сенешала на върховния крал и няма да търпя повече извинения!

Гласът е женски и ми е някак познат. Ставам от леглото и тръгвам замаяна към коридора, където поглеждам от балкона. Забелязвам Дулкамара от Двора на термитите. Тя вдига глава към мен. На лицето й има прясна рана.

— Моля за извинение — вика с тон, който ясно показва, че изобщо не моли за извинение. — Но трябва да ме приемеш. Всъщност дойдох тук да ти припомня задълженията ти, сред които е и това.

Спомням си за лорд Ройбен и неговата бяла като сол коса, за обещанието, което му дадох, когато подкрепи Кардан преди половин година. Той се закле пред короната и новия върховен крал, но при конкретно условие.

Някой ден ще поискам услуга от твоя крал.

Какво казах аз тогава? Опитах да се пазаря: Нещо със същата стойност. И в нашата власт.

Предполагам, че е изпратил Дулкамара да поиска тази услуга, макар че не знам каква полза може да има от мен, докато съм в това състояние.

— Ориана в салона си ли е? Ако не е, поканете Дулкамара там и аз ще говоря с нея — казвам, като стискам перилата, за да не падна.

Стражите на Мадок са недоволни, но не ми противоречат.

— Насам — казва един от слугите.

Дулкамара ме поглежда враждебно и го следва.

Това ми дава време да сляза треперливо по стълбите.

— Баща ти заповяда да не излизаш — казва един от стражите, който още смята, че съм дете в тази къща, а не сенешал на върховния крал, към когото трябва да се обръща по-официално. — Иска да си почиваш.

— Което означава, че не ми е заповядал да не давам аудиенции тук, но само защото не се е сетил за това. — Стражът не ми противоречи, но се мръщи. — Неговите притеснения… и твоите… са взети предвид.

Успявам да стигна до салона на Ориана, без да падна. И ако се държа твърде дълго за дървената дограма на прозорците или за масите, не е голяма работа.

— Донесете ни чай, моля, възможно най-горещ — казвам на един слуга, който ме гледа някак твърде внимателно.

Стягам се, пускам се от стената и влизам в салона, кимам на Дулкамара и сядам в кресло, макар че тя остава права, стиснала ръце зад гърба си.

— Вече виждаме каква е лоялността на твоя върховен крал — казва тя и пристъпва към мен, лицето й е толкова враждебно, че се питам дали смята да се ограничи само с приказки.

Инстинктът ме подтиква да се изправя.

— Какво се е случило?

Тя се смее.

— Много добре знаеш. Твоят крал даде на Морските дълбини позволение да ни нападнат. Случи се преди две нощи, изневиделица. Много от нашите бяха изклани, преди да осъзнаем какво става, и сега ни е забранено да отвърнем.

— Забранено да отвърнете?

Мисля за думите на Орлаг, че не сме във война, но как така сушата не е във война, ако морето вече е нападнало? Като върховен крал Кардан дължи на всичките си поданици силата на войската си — армията на Мадок, — когато са заплашени. Но да им забрани да контраатакуват, е нещо нечувано.

Тя оголва зъби.

— Консортът на лорд Ройбен беше ранена — казва тя. — Тежко.

Зеленокожото чернооко пикси, което говореше като смъртна. Пиксито, с което ужасяващият владетел на Двора на термитите се съобразяваше, с което се смееше.

— Ще оживее ли? — питам тихо.

— Надявай се, смъртна — казва Дулкамара. — Или лорд Ройбен ще унищожи твоето момче крал, въпреки клетвата, която положи.

— Ще ви изпратим рицари — казвам аз. — Нека Елфхейм се реваншира за грешката ни.

Тя се изплюва на пода.

— Ти не разбираш. Твоят върховен крал го направи заради теб. Това бяха условията, които кралица Орлаг постави, за да те върне. Бейлкин избра Двора на термитите като мишена, морето ни атакува и твоят Кардан й позволи. Не беше грешка.

Затварям очи и стискам основата на носа си.

— Не. Не е възможно.

— Бейлкин отдавна ни мрази, дъще на пръстта.

Потрепвам при тази обида, но не я поправям. Тя може да ми крещи колкото си иска. Върховният двор е предал Двора на термитите заради мен.

— Не биваше да се присъединяваме към Върховния двор. Не биваше да се заклеваме във вярност на твоя глупав крал. Дойдох да ти предам това съобщение и още едно. Ти дължиш на лорд Ройбен услуга и най-добре да я изпълниш.

Тревожа се какво може да иска от мен. Опасно е да обещаваш неизвестна услуга, дори за смъртна, която не е принудена да я изпълни.

— И ние си имаме шпиони, сенешале. Те ни казват, че си доста добър убиец. Ето какво искаме: убий принц Бейлкин.

— Не мога да го направя — казвам, твърде изумена, за да обмисля първо думите си. Не съм обидена от оценката й за уменията ми на убиец, но не е особено ласкателно и да искат от мен нещо невъзможно. — Той е посланик на Морските дълбини. Ако го убия, ще започне война.

— Тогава водете война.

И тя излиза от стаята, като ме оставя да седя в салона на Ориана, когато подносът с горещия чай пристига.

 

 

Чаят вече е студен, когато се качвам в стаята си. Там вземам ножа на Тарин и другия, скрит под леглото ми. Пробивам единия джоба на роклята си, за да мога да закрепя нож за бедрото си и да го вадя бързо. В къщата на Мадок има много оръжия — включително моя Здрач, — но ако започна да ги търся и да ги запасвам както трябва, стражите със сигурност ще забележат. Трябва да ги накарам да мислят, че съм се върнала кротко в леглото.

Отивам до огледалото, за да видя дали ножът е добре скрит под роклята ми. За миг не разпознавам момичето, което ме поглежда оттам. Ужасена съм от вида си — кожата ми има нездрав цвят, толкова съм отслабнала, че крайниците ми изглеждат крехки като съчки, лицето ми е изпито.

Извръщам се, не искам да се гледам повече.

После излизам на балкона. Обикновено не ми е трудно да прекрача парапета и да сляза по стената до моравата. Но когато прехвърлям крак, осъзнавам колко гумени са станали крайниците ми. Едва ли ще успея.

Затова правя другото, което ми остава: скачам.