Луиз Пени
Светлина в пукнатините (43)

Четиресет и втора глава

Храмът „Свети Тома“ в Трите бора бе притихнал, чуваше се само лекото шумолене на хартия, докато гостите преглеждаха програмата на богослуженията. Влязоха четирима монаси със склонени глави и застанаха в полукръг пред олтара.

След кратка пауза монасите запяха. Гласовете им се сливаха и се събираха. Преплитаха се един в друг. Ставаха едно цяло. Усещането бе сякаш човек слушаше някоя от картините на Клара: с цветовете и вихрите, с играта на светлосенки. Всичко това се въртеше около един спокоен център.

Скромни псалми в скромна църква.

Единствената украса на храма „Свети Тома“ беше стъклописът, на който бяха изобразени вечно младите войници. Прозорецът бе така разположен, че да улавя утринната светлина, най-младата светлина.

Жан Ги Бовоар сведе глава, изпълнен със смирение пред сериозността на този момент. Зад него се отвори врата и всички се изправиха на крака.

Песнопенията заглъхнаха и настъпи миг тишина, а сетне се разнесе друг глас. Бовоар нямаше нужда да поглежда, за да познае чий е гласът.

Габри стоеше пред гостите в църквата, с поглед, насочен към пътеката между редовете дървени пейки, и извисяваше ясния си тенор:

Камбани, бийте! В своето блаженство

недей навсякъде да търсиш съвършенство.

Присъстващите на службата се присъединиха към песента. Бовоар чуваше гласовете на Клара, на Оливие и на Мирна. Даже различи тъничкия, писклив и монотонен глас на Рут. Глас на редови войник. Неуверен, ала несломим.

Само Жан Ги остана безмълвен. Движеше устни, но от тях не излизаше нито звук. С поглед, вперен в пътеката, Бовоар стоеше и чакаше.

Че всичко има си пукнатина такава,

отдето светлината леко преминава.

Първо видя мадам Гамаш, която пристъпваше бавно. А до нея — Ани.

Сияеше в сватбената си рокля. Вървеше към олтара, хванала под ръка майка си.

Тогава Жан Ги Бовоар се разплака. От радост и облекчение. От мъка заради всичко, което се бе случило. Заради цялата болка, която бе причинил. Стоеше под лъчите на утринната светлина, а тя се процеждаше през образите на момчетата, които така и не се бяха прибрали у дома. По бузите му се стичаха сълзи.

Усети как някой го побутва леко и му подава ленена носна кърпичка. Бовоар я прие и се вгледа в дълбоките кафяви очи на своя кум.

— И на вас ще ви е нужна — рече Жан Ги и я подаде на собственика й.

— Имам си друга. — Арман Гамаш извади втора кърпичка от джобчето на гърдите си и я приближи към насълзените си очи.

Двамата мъже стояха рамо до рамо в предната част на препълнената църква, плачеха и гледаха как Ани и майка й вървят към олтара. Днес Ани Гамаш се омъжваше за своята първа и последна голяма любов.

* * *

Вече не ще има самота — изрече свещеникът, докато произнасяше последната благословия за младата двойка.

Идете в своя дом, за да влезете

в дните на единството.

И нека дните ви бъдат добри и дълги на тази земя.

Празненството се състоя на окъпания в слънце селски площад, като започна в късното утро на един от първите юлски дни и продължи до малките часове на нощта. Запален бе голям огън, имаше заря, а на барбекюто всички гости донесоха салати и десерти, пастети и сирена. И прясно изпечен хляб. И бира, и вино, и розова лимонада.

Когато зазвуча първата песен, Арман, облечен с фрак, подаде бастуна си на Клара и закуцука бавно към самия център на кръга, който бяха образували гостите. Към центъра на площада, към центъра на селото. Протегна ръка.

И тя не трепна нито за миг, когато Ани положи дланта си в неговата. Гамаш се наведе и я целуна. Притисна дъщеря си близо до себе си и затанцуваха. Бавно. В сянката на трите огромни дървета.

— Сигурна ли си, че разбираш с какво се захващаш? — попита я баща й.

— А мама разбирала ли е? — отвърна Ани през смях.

— Е, тя е имала късмет. По някаква случайност съм съвършен — рече Гамаш.

— Жалко. Чувала съм, че веднъж счупеното вече е по-здраво — каза дъщеря му. Баща й бавно я водеше в танца насред селския площад, а тя бе склонила глава на силното му рамо. Мястото, което Гамаш пазеше за хората, които обичаше.

Минаваха покрай Габри и Оливие, покрай Мирна и Клара, покрай собствениците на магазините и останалите селяни. Покрай Изабел Лакост и нейното семейство, покрай съпрузите Брюнел, които стояха редом с полицай Никол. Ивет Никол.

Гостите се усмихваха и махаха, когато Арман и дъщеря му се завъртаха покрай тях. В другия край на затревения площад Жан Ги и Рен-Мари танцуваха пред погледите на Даниел, Розлин и внучките на семейство Гамаш. Момиченцата милваха Хенри.

— Знаеш колко сме щастливи, нали, Жан Ги? — попита Рен-Мари.

— Наистина ли?

Бовоар все още имаше нужда от уверение.

— Никой не е съвършен — прошепна мадам Гамаш.

— Опитах се да убия съпруга ви — рече Жан Ги.

— Не, опита се да го спасиш, да го спреш. И успя. Задължена съм ти до гроб.

Продължиха да танцуват мълчаливо, потънали в мисли за онзи момент. Когато Жан Ги бе изправен пред избор.

Да продължи да стреля в краката на Гамаш и да не улучва или да вдигне очи и да се прицели в гърба му. С този изстрел можеше да убие човека, когото се опитваше да спаси. Но ако не бе стрелял, сигурна смърт грозеше главния инспектор. Щеше да бъде разкъсан от взрива, когато стигнеше до вратата на училищната сграда. И щеше да загине с мисълта, че се е опитвал да избави Жан Ги.

Ужасен, ужасен избор.

Подобен бе стоял и пред Изабел Лакост.

Тя бе повярвала на инстинкта си и бе свалила оръжието. И с ужас бе наблюдавала как Бовоар стреля и началникът им се строполява.

Единственото, което бе спасило Гамаш, бе присъствието на Жером Брюнел, бившия лекар от спешното отделение. Той бе дотичал от църквата, а останалите бяха позвънили на 911.

Докато танцуваше със своя зет на слънчевия селски площад, Рен-Мари се зачуди как би постъпила. Дали щеше да се осмели да стреля, ако знаеше, че почти със сигурност ще убие мъжа, когото обича?

И въпреки това, ако не стреляше, го обричаше на сигурна гибел.

Как щеше да го преживее, каквото и да се бе случило?

Когато чу разказа, Рен-Мари осъзна, че ако Бовоар се подложеше на лечение на зависимостта си и ако Ани все още го искаше, би се радвала да приеме този мъж в семейството си. А сега го държеше в прегръдките си.

С него Ани беше в безопасност. Рен-Мари го знаеше със сигурност, с каквато малко майки можеха да се похвалят.

— Време ли е? — попита Жан Ги и посочи другата двойка, която се приближаваше към тях с танцови стъпки.

— Oui — кимна Рен-Мари и пусна Бовоар.

След миг Арман Гамаш усети потупване по рамото.

— Може ли? — попита Жан Ги и Гамаш отстъпи встрани с лек поклон.

Бовоар гледаше Ани с такава нежност, че сърцето на Гамаш замря за секунда, изненадано от радостта.

Тогава Жан Ги се обърна и постави ръка на рамото на бившия си началник, докато Рен-Мари затанцува с Ани.

Гостите избухнаха в смях и ръкопляскания. Габри и Оливие първи последваха примера и излязоха на дансинга, а после и всички останали селяни. Дори и Рут, прегърнала Роза, танцуваше с Били Уилямс и двамата си шепнеха на ухо сладки ругатни.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, млади човече? — попита Гамаш, когато усети силната ръка на Жан Ги върху гърба си.

Бовоар се разсмя, после помълча няколко секунди, преди да заговори:

— Искам да ви кажа, че съжалявам.

— Задето ме простреля ли? — попита Гамаш. — Прощавам ти. Само да не се повтаря.

— За това също. Но исках да кажа, че съжалявам, че се оттегляте от Surete.

— Когато старшите служители започнат да се застрелват, време е някой да напусне — рече детективът. — Сигурен съм, че го пише някъде в правилника.

Бовоар се разсмя. Усещаше, че по-възрастният мъж се обляга на него, някак уморен и все още неуверен без бастуна си. Гамаш позволяваше на Жан Ги да поеме тежестта му. Доверяваше му се, че няма да го изпусне.

— Странно ли беше чувството — попита Бовоар, — докато гледахте как мадам Гамаш и Ани вървят по пътеката към олтара?

— Трябва да я наричаш Рен-Мари — прекъсна го Гамаш. — Моля те. Казвал съм ти и преди.

— Ще се постарая.

Трудно му беше да се отърси от дългогодишния навик, както му се бе сторило почти невъзможно вече да се обръща към тъста си с „Арман“. Но с времето, когато се появяха децата, може би щеше да свикне да го нарича и „татко“.

— Заведох Ани до олтара на първата й сватба — обясни Арман. — Изглеждаше ми справедливо този път да оставя тази роля на майка й. Аз ще я поема пак за следващата й сватба.

— Горкият — прошепна Бовоар.

Държеше началника в прегръдките си и си мислеше за мига, когато бе дръпнал спусъка и бе видял как силата на изстрела запраща Гамаш отвъд дърветата. Хвърлил бе пистолета и бе побягнал. Бягаше, бягаше и бягаше към проснатия на земята мъж и към червеното петно, което се разливаше върху снега като криле.

— Сърцето ми се разби, когато ви прострелях — прошепна Бовоар и едва се сдържа да не положи глава на рамото на Гамаш.

— Зная — отвърна тихо по-възрастният мъж. — И моето сърце бе разбито, когато те оставих в онази фабрика.

Възцари се мълчание и след още няколко танцови стъпки Гамаш проговори отново:

— Наистина всичко си има пукнатини.

— Да.

* * *

Около полунощ Арман и Рен-Мари седяха на просторната веранда пред къщата на Емили. Виждаха силуетите на Ани и Жан Ги на фона на огромния огън насред селския площад. Звучеше тиха музика и прегърнатите младоженци се поклащаха леко.

Клара и Мирна правеха компания на съпрузите Гамаш на верандата. Даниел, Розлин и внучките спяха на горния етаж на къщата, а Хенри се бе сгушил в краката на Рен-Мари.

Всички мълчаха.

Гамаш бе прекарал в болница няколко месеца, докато се възстанови достатъчно, за да го изпишат. През това време Жан Ги бе постъпил в клиника за лечение на зависимости.

Разбира се, бе проведено разследване на заговора за взривяване на моста. Назначена бе кралска комисия, която трябваше да проучи подозренията за корупция.

Арно, Франкьор и Тесие бяха мъртви. В очакване на съдебния процес Жорж Ренар бе задържан в ПОП заедно с всички останали, които бяха участвали в заговора. Или поне онези, които бяха заловени досега.

Изабел Лакост бе изпълняващ длъжността главен инспектор на отдел „Убийства“ и скоро щеше да бъде назначена за постоянно. Жан Ги премина на половин работен ден, докато все още се възстановяваше от зависимостта си към медикаментите — процес, който щеше да продължи до края на живота му.

Терез Брюнел бе изпълняващ длъжността главен комисар. Предложили бяха тази позиция на Гамаш, но той бе отказал. Можеше да се възстанови физически, но не беше сигурен, че някога ще се излекува в много други отношения. Определено знаеше, че Рен-Мари не е готова за това.

Ред бе на някой друг да поеме щафетата.

Що се отнася до решението какво да правят оттук нататък, то не затрудни съпрузите Гамаш. Купиха къщата на Емили Лонпре на селския площад в Трите бора.

Арман и Рен-Мари Гамаш се завърнаха у дома.

Сега един самотен цигулар свиреше позната нежна мелодия, докато Арман Гамаш държеше жена си за ръка и галеше опакото на дланта й с палец. Чувстваше се добре тук.

Рен-Мари стискаше ръката на съпруга си, гледаше към дъщеря си и зет си, които се полюшваха насред площада, и размишляваше върху разговора с Жан Ги по време на танца им. Той й бе признал колко много ще му липсва Арман. И колко ще липсва на Surete.

— Но всички разбираме решението му да се оттегли — бе побързал да я увери Жан Ги. — Заслужил си е почивката.

Рен-Мари се бе разсмяла и зет й се бе дръпнал леко назад, за да я погледне.

— Какво беше това? — попита я тогава.

— Арман е роден да се занимава с това, което прави цял живот. Може да се оттегли, но не може да се откаже.

— Така ли? — попитал бе Жан Ги с недоверие. — На мен началникът ми изглежда доста уверен в решението си.

— Просто още не го е осъзнал.

— А вие? Ще имате ли нещо против, ако един ден поиска да се върне в Surete? Ако кажете „не“, той ще ви послуша.

Изражението й бе подсказало на младия мъж, че той не беше единственият, изправен пред ужасен избор.

А сега Рен-Мари държеше съпруга си за ръка. Обърна се към него, докато той гледаше как Жан Ги и Ани танцуват.

— За какво си мислиш, mon beau? — попита.

— Вече не ще има самота — рече Гамаш и я погледна в очите.

Идете в своя дом, за да влезете

в дните на единството.

Когато бе върнал Бовоар в прегръдките на Ани по време на първия танц, Арман бе зърнал нещо в очите на Жан Ги. Отвъд щастието, отвъд острия ум, дори отвъд страданието Арман Гамаш бе видял нещо светло. Проблясък. Сияние.

И нека дните ви бъдат добри и дълги на тази земя.