Николай Райнов
Прилеп и крилато куче (Австралийска приказка)

В старо време нямало прилепи. Имало — между многото видове мишки — една с широки, заострени уши и с триъгълни уста. Тя била много хитра и завистлива. Като гледала крилатото куче как лети по всички посоки, много й се искало да има крила като неговите. Тогава нямало куче без крила. Мишката постоянно мислела как да се снабди с крила, колкото и малки да са те.

Тя си казвала често, като гледала как кучето се издига високо-високо над къщите и над дърветата:

— Няма правда на света. Аз съм от голямо семейство, от знатен род. А кучето от какъв род е? От никакъв. Никой му не знае дедите и прадедите. Пък ето че то хвърчи ли — хвърчи, а аз — аз съм принудена да се тътря по̀земи^[1].

За да се снабди с крила, мишката трябвало да направи нещо. И ето що направила.

Излязла и отишла в гората. Покатерила се на едно дърво, което раждало вкусни червени плодове. Тя знаела, че кучето много ги обича. Дори и в самия този миг то било на дървото и ядяло от плодовете му. Кучето видяло мишката и се уплашило. А тя му се поклонила и го поздравила любезно.

— Добър ден, чужденецо — рекла. — Кога си дошъл по нашите места?

Преди да изслуша тоя поздрав, крилатото куче хвръкнало и кацнало на друго дърво, пак с такива плодове. Мишката слязла. Тя се покатерила на другото дърво. Щом я видяло, кучето понечило да литне, но тя го спряла с любезно движение и му казала:

— Стой, чужденецо! Моля те, недей се плаши от мене! Много ми е драго, че ти се нравят плодовете на дървото ми. Готова съм да ти дам колкото искаш от тях — и то безплатно. Постой да си поговорим малко!

— Не зная за какво можем да говорим ние с тебе — рекло плахо кучето. — Аз не те познавам.

— Личи си — казала мишката. — Ако ме познаваш, щеше да знаеш, че дървото, на което седиш, е мое.

— Тъй ли? — рекло зачудено кучето. — Пръв път чувам, че това дърво е нечие. Аз мислех, че то няма господар.

— Там ти е грешката. То е мое и ти не бива да ядеш от плодовете му, без мое позволение.

— Извини ме, господарке! Друг път няма и да кацам на него. Ще намеря друго дърво.

— Кое? Всички дървета тук са мои. Моя е цялата гора, от край до край.

Кучето се уплашило и отново се приготвило да хвръкне. Мишката го спряла пак.

— Почакай! Не сме си свършили разговора.

— Че какво има още да приказваме? Говори по-скоро: имам работа, а вкъщи ме чакат децата.

— Там е работата, че да беше друг на мое място — щеше без друго да те глоби. Законът не позволява да се ядат чужди плодове. То се казва кражба.

Кучето се уплашило.

— Не разбирам, що искаш да кажеш. Пръв път чувам такива думи.

— Не бой се: аз съм добра и няма да те глобя. Стой си на дървото. И идвай, когато поискаш! Яж от моите плодове: аз ти не браня^[2]!

— Благодаря ти. Ти си добра господарка.

В това време мишката се натъкмила до крилатото куче и почнала да го разглежда отблизо. После го запитала:

— Не те ли е страх да летиш по небето?

— Не — отвърнало кучето. — Защо ще ме е страх?

— Че нали е високо? Ами ако паднеш? Мене ми се завива свяст, само като видя някоя птица, че лети.

Кучето казало с усмивка:

— То е — защото никога не си летяла. Горе не е никак страшно. Па и аз не хвърча много на високо. И — най-сетне — как ще падна, като имам крила?

— Тъй ли? Дай да ти видя крилата.

Поразгледала ги мишката, па рекла:

— Хубави и здрави изглеждат. Но не ми се вярва да може да се лети дълго с тях. Те са от кожа, нямат пера. А тия на птиците са с пера. Те са истински крила.

Кучето се докачило малко.

— Та какво, че моите крила били без пера? Те не са по-лоши от птичите. И с тях се хвърчи добре.

— Тъкмо това не мога да повярвам. Но то може да се провери. Дай ми ги да ги опитам.

— Да ти ги дам. Но разбира се, само за малко, защото аз бързам.

И крилатото куче откачило крилата от гърба си, натъкмило ги на мишката и й разправило как да хвърчи.

— Ще видиш, че е много лесна работа. Но недей летя надалеч, че не мога дълго да те чакам.

— Бъди спокоен! Докле^[3] ме чакаш, наяж се с плодове от моето дърво. А аз ще отлетя ей до онова дърво и ще се върна веднага.

И мишката хвръкнала. Кучето почнало да яде. То изяло много плодове — много повече от друг път. Преяло, очаквайки мишката да се върне и да му предаде обратно крилата. Но тя все не се връщала. И нямала намерение да се върне.

Дълго се озъртало кучето — дано я види. Но никъде не я видяло. Тя отлетяла много надалече.

Кучето почнало да я вика:

— Господарке, мила господарке! Върни се! Дай ми крилата! Върни се, моля ти се! Върни се!

А мишката се не връщала. Тя летяла все по-далече и по-далече.

Тогава кучето се разплакало.

— Едно малко животно ми открадна крилата. Помогнете ми! Едно малко животно отлетя с моите крила.

Но никой не чул плача на кучето. Никой не дошъл да му помогне. Тогава то скочило от дървото и тръгнало да търси мишката.

— „Бау-бау-бау! — Джаф-джаф джаф!“ — викнало то, с което искало да каже! „Крилата-крилата-крилата! — Дайте ги! Дайте ги! Дайте ги!“

Оттогава кучето живее на земята, върви и лае: търси си крилата. А прилепът — мишката с крилата — лети по въздуха, но само нощем, защото се бои, че кучето ще я намери и ще й вземе крилата. Затова прилепът не смее да каца около къщите, дори и през нощта — да не би кучето да го подуши.

Бележки

[1] По̀земи (разг.) — по земята. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Браня (остар. и диал.) — забранявам, преча на някого да извърши нещо. — Бел.ел.кор. ↑

[3] Докле (остар., диал. и поет.) — докато. — Бел.ел.кор. ↑