Николай Райнов
Кума Лиса и чичо Чакалчо (Приказка на американските негри)

Веднъж чичо Чакалчо и Кума Лиса се срещнали на пътя в една гора.

— Как си, чичо Чакалчо?

— Зле съм, Кума Лисо. От три дена не съм хапнал нищо. А ти как си?

— Ох, недей ме пита! Червата ми са се слепили от глад. Търбухът ме боли, та едвам вървя.

Както си приказвали, ето че по пътя се задал дядо Човек, със свински бут под мишница. Двете животни почнали да си преглъщат лигите, като видели месото.

— Де да можех да си кусна мъничко от тоя тлъст бут! — рекъл тихо чакалът.

— Де да можех пък аз да го преполовя! — казала лисицата. — Като го гледам, свят ми се завива.

Дядо Човек се все повече и повече приближавал, а животните гледали мазния свински бут, цели облещени. Очите им останали в него.

— Знаеш ли що намислих? — рекъл най-после чакалът на лисицата.

— Казвай по-скоро, чичо Чакалчо!

— Аз ще сподиря дядо Човек, а ти ще ме следваш, но отдалече. Искаш ли?

— Не ща. Защо само да се разхождаме след бута и да ни текат лигите?

— Там е работата, че няма само да се разхождаме, аз мисля да отнема бута от дядо Човек.

— Как ще го отнемеш?

— Върви след мене и ще видиш.

Лисицата тръгнала, а чакалът се затекъл, та настигнал човека, изравнил се с него и му казал:

— Добра стига, дядо. Накъде си тръгнал?

— По работа. А ти накъде?

— И аз по работа. Хайде да вървим заедно.

— Да вървим.

Като вървели малко, чакалът започнал да сумти.

— Защо сумтиш такъв? Да не си настинал?

— Не съм, но нещо ми мирише много лошо. Уверявам те, че не мирише на трендафили, нито на зрели праскови.

— А на що мирише?

— На леш. Дори на по-лошо от леш.

Повървели още малко. Чакалът си запушил носа.

— Защо си запушваш носа? Да не би да те боли от чистия въздух?

— Какъв ти чист въздух? Не мога да търпя миризмата на онова, което носиш под мишница. Що е то, дето мирише толкова отвратително?

— Свински бут.

— Отде си го взел? Той е развален. Да не мислиш да тровиш с него кучетата?

— Ба, никак не мисля. Понесъл съм го да го ям. Нима толкова зле мирише?

— Уверявам те. Ти трябва да имаш хрема, та го не усещаш. Просто не може да се търпи.

Човекът се засрамил. А ето че тъкмо тогава една едра зелена муха почнала да се върти около бута и да бръмчи. Чакалът се отстранил край пътя и продължил да върви със запушен нос.

Човекът се спрял.

— Що да направя с тоя бут? — рекъл. — Жал ми е да го хвърля: пари съм дал за него.

Чакалът отвърнал:

— Кой ти каза да го хвърлиш? Трябва само да го изчистиш. Като бях малък, чувах, че гнило месо се изчиствало, като се отъркаля в праха. Ставало като прясно, сякаш ей сега е заклано. Опитай!

— Ами как ще го ям, след като се напраши? Няма ли да се изцапа?

— Аз не съм опитвал. Нали ти казах? Само съм слушал да говорят. Но ми се струва, че ако се изцапа, лесно е да се измие в реката или на извора.

— Добре, но аз нямам въже. С що да вържа месото?

— Ще ти намеря, дядо. Аз съм живял дълго в гората: знам къде има въжета.

И като припнал към гората, чакалът се върнал след малко с цяло кълбо повлеци^[1] и лиани. Но той не забравял през това време да си държи носа все запушен.

— Ето с какво ще вържеш бута, дядо.

— Ами това въже не е ли много дълго?

— Никак не е дълго. Аз ще вържа месото, а ти ще го мъкнеш и ще си вървиш. Вятърът ще го духа, прахът ще го чисти — и то ще се отвърне.

Вързали месото и дядо Човек го помъкнал, а чичо Чакалчо грабнал един клон и тръгнал подир бута — уж да го пази от мухи.

— Аз ще се грижа за твоето месо — рекъл. — Ти си върви спокойно.

И той наистина се погрижил за него. Отвързал го и вместо него вързал един тежък камък. Човекът си вървял и не забележил нищо. Когато Кума Лиса настигнала чичо Чакалчо, тя видяла бута, грабнала го и го отнесла в гората. Още малко повървял дядо Човек, па рекъл да се обърне — да попита чакала, очистило ли се е месото.

Но къде е чичо Чакалчо? Обърнал се човекът насам-нататък: никъде го няма.

В това време чакалът бил вече настигнал лисицата. Те сложили бута на един камък и почнали да се препират агнешко ли е месото, или свинско.

— Свинско ще да е.

А лисицата твърдяла:

— Не. Агнешко изглежда да е.

Решили да го опитат. Кума Лиса хапнала едно късче, затворила си очите, премляснала един-два пъти, сдъвкала месото, пак мляснала с език и казала:

— Чичо Чакалчо, наистина е свинско.

— Аз нали ти казвах, че е свинско? Ти не вярваше.

— Не вярвах, но сега повярвах. Имал си право. Да го скрием за утре. Ще поканим гости и ще го изядем. Утре ми е именния ден.

— Не може тъй — казал чичо Чакалчо. — Дай поне да го накуся. Ти си добре хапна, а на мене не даваш; това не е право.

— Аз хапнах едно съвсем мъничко късче — само да видя свинско ли е месото, или агнешко. И ти знаеш сега, че е свинско, и аз знам. Няма защо да го опитваме.

Кума Лиса говорела тъй, защото била намислила през нощта да скрие някъде бута и да го изяде сама. Но тъкмо такова намерение имал и чичо Чакалчо.

— Че е свинско месото, свинско е — рекъл той. Ала ние не знаем дали е от питомна свиня, или от дива. Ти като хапна от него, що ще кажеш, а?

Кума Лиса помислила малко, па рекла:

— Не можах да разбера от едно хапване. Ако хапна още едно късче — още едно съвсем мъничко късче — ще ти кажа веднага.

— Да имаш да вземаш — рекъл чакалът ядосан и то не на шега. — Все ти ли ще да опитваш? Сега е мой ред.

И той отхапнал^[2] толкова едро късче, колкото му била широка устата. Затворил си очите и почнал да го дъвче. Дълго го дъвкал и мляскал. Най-сетне се облизал, помислил малко и рекъл:

— Кума Лисо, това месо е от питомна свиня.

— Тъй ли? Чакай да го опитам и аз тогава.

— Не, не може. Трябва да има справедливост. Ти го опита веднъж — и аз веднъж. Утре ще си хапнем от него пак. За днес ни стига.

Бутът бил пушен и доста солен. На чичо Чакалчо се допило вода.

— Кума Лисо — рекъл. — Постой, моля ти се, да попазиш месото, докле ида до извора да се напия. Но ми обещай, че няма да ядеш от него.

— Обещавам ти, чичо Чакалчо. Няма да се допра до него.

— Закълни ми се, Кума Лисо.

— Кълна ти се, чичо Чакалчо.

Заклела се лисицата. Но кой не знае що е лисича клетва? Тя не трае и ден до пладне. Щом чакалът се изгубил зад храстите, Кума Лиса изяла един доста едър къс от бута. Чакалът се върнал много скоро, защото нямал доверие на своята съдружница.

Той си изтрил устата, погледнал бута и рекъл:

— Струва ми се, Кума Лисо, че месото е намаляло.

— Все ще да е намаляло — отвърнала лисицата. — Нали хапнахме и двама от него? Забрави ли?

— Помня, но ми се струва, че го оставих много по-голямо. Да не си яла от него?

— Как ще ям? Нали ти се заклех?

— Закле ми се, но гладен клетва не знае.

За да отклони разговора, лисицата запитала чакала:

— Къде е изворът, от който ходи да пиеш вода? И на мене се припи.

— Ще минеш пътя. Отвъд има една поляна. Като минеш и нея, ще стигнеш до една пропаст. Над пропастта се издига скалист връх. Като се изкачиш на него, ще видиш извора: той е на самия връх.

Лисицата отишла да търси извора, а чакалът дигнал бута, изровил дълбока дупка и го зарил в нея, па покрил пръстта с листа и клони.

Кума Лиса се лутала дълго да търси извора, за който й говорил чичо Чакалчо, но не могла да го намери. Изкачила се на върха, заобиколила го, слязла долу, потърсила тук, подирила там — никъде нямало извор. Разбрала тя, че чакалът я е измамил. Изморена и ядосана, Кума Лиса се върнала на поляната, дето била оставила чакала.

Още отдалеко тя зачула писъци и викове.

Що е това?

Спряла се лисицата и се вслушала. Толкова били страшни писъците, че тя замръзнала на мястото си. Не знаела що да прави и накъде да върви.

Иззад храстите се чувал гласът на чичо Чакалчо, който пищял и се молел:

— Моля ти се, дядо Човече, пусни ме! Моля ти се, стига ме би: ще ме пребиеш. Не съм виновен аз: лисицата ти грабна месото. Пусни ме!

А в същото време се чували силни удари с тояга.

Лисицата не можела да разбере каква е тази работа. А ето каква била. Чичо Чакалчо откършил един сух клон и като чул, че иде Кума Лиса, почнал да удря с него един дънер, сякаш бие някого. Разбира се, хитрият чакал умеел много майсторски да изпищява след всеки удар, та лисицата помислила, че го е хванал човек и го бие, та ще го съсипе от бой.

— Пат! Кют! — чувало се зад храстите.

— Моля ти се, дядо Човече, пусни ме! Моля ти се, пожали ме! — чувало се след това.

Но тоягата безмилостно повтаряла ударите:

— Прас! Прас!

— Клик! Клак!

— Пан! Пун!

— Бах! Бух!

— Прас! Тряс!

А лисицата, спряна всред поляната, слушала злорадно и винаги, когато се раздаде ударът, казвала:

— Пада ти се. Нека те бият! Ти ми се подигра с оня кладенец, като ме прати за зелен хайвер. Яж сега боя — да знаеш друг път!

След няколко време ударите престанали. Кума Лиса чула, че по тревата се влече нещо тежко. Чичо Чакалчо помъкнал един пън, а ней се сторило, че човекът е помъкнал чакала. Кума Лиса се разтреперила и почнала да се озърта — къде да се скрие.

Тъкмо в това време изтичал чакала и тичайки, викнал:

— Бягай, Кума Лисо, че дядо Човек те търси! Бягай колкото ти крака държат!

Лисицата си плюла на краката и не посмяла вече да се вести по тия места. Чакалът, разбира се, изял свинския бут, без да кани гости за именния ден на лисицата. Той го изял сам, без гости.

Бележки

[1] Повлек (диал.) — увивно или пълзящо растение. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Отхапнал — отхапал. — Бел.ел.кор. ↑