Николай Райнов
Куцият бог (Старогръцка приказка)

Богинята Хера и богът Зевс имали много деца, все момичета. Най-после им се родило момче, наречено Хефест.

То било грозно, с черна кожа, цяло обрасло с косми. Ноктите му не били румени, като на другите деца, а черни.

Хубавото лице на богинята пламнало от срам, като видяла рожбата си. Погледнала Хера детето и казала:

— Не се е раждало по-грозно дете от това. С какви очи ще погледна сега боговете и богините на Олимп? Ще ме вдигнат на смях и подбив, та дори и строгият ми съпруг не ще може да ги спре. Трябва да не казвам никому, че имам такова дете. А най-добре ще бъде да го хвърля.

Грабнала Хера рожбата си, затулила й устата с длан, завила я в едно платно и излязла тихо с нея от златния чертог.

Като се показала на прага на двореца, богинята се обвила с черен облак, за да не я види никой, затичала се към края на планината Олимп и — като хвърлила безжалостно сина си, викнала след него:

— Умри, позоре мой! Разбий се о камъните! Нека някой глиган или вълк разкъса тялото ти. Не ща да гледам и кърмя такова страшилище.

Хефест се разплакал. Но плачат му не трогнал желязното сърце на майката. Тя се върнала спокойно в Зевсовите чертози.

Нещастното момченце паднало със страшна сила върху острите камъни на остров Лемнос и си счупило нозете. Но то не умряло, защото било чедо на бог и богиня, а такива деца са безсмъртни.

Хефест продължавал да плаче. Един овчар, който пасял наблизо стадото си, зачул плача му и се затекъл към мястото, отдето се чували жалните звуци. Той взел внимателно Хефест и го занесъл у дома си.

Жената на овчаря в това време разкопавала с остра тояга каменливата почва около къщата и сеела в нея житни зърна. Тогава хората не знаели още да орат. Нямали ни рала, ни мотики, ни лопати.

Като видяла, че мъжът носи нещо, което плаче, домакинята си оставила работата и побързала да го посрещне.

— Какво носиш, мъжо? — го запитала тя.

А той й казал засмян:

— Боговете ни пратиха за утеха детенце. Видях го как падна от небето. То ще замести нашия покоен син, който умря преди седмица и беше тъкмо на неговата възраст.

Жената взела с радост момченцето и го понесла към къщи. А за къща им служела една пещера. Хефест бил сложен в един кози мях, вързан като люлка.

— Хубаво е нашето дете — казал пастирът, като гледал детето и не можел да му се нагледа. — Много хубаво е.

— Да, да, хубаво ни е момчето, само че му са счупени крачката. Ще остане куцо, горкото!

— Я виж, я виж! — казал мъжът. — Усмихна се. Умно дете е.

Хефест порасъл, обичан от новите си родители. Когато станал десет годишен, той поискал да им помага. Но как? Може ли да пасе козите на баща си? Той е куц, а те са бързоноги. Не може ги настигна.

— Трябва да остана да помагам на майка си — рекъл той.

Почнал да шета по къщи и да работи на нивата, заедно със своята майка. Разкопавал земята със заострена тояга, хвърлял в почвата пшеница и я чакал да порасте, а после — когато житото узрее — откъсвал го клас по клас. Тая работа била и много бавна, и много мъчна. Не споряла.

Жално ставало на Хефест, като гледал майка си, прегърбена от работа.

— Трябва да измисля нещо, за да се улесни работата — си казвал той често и се замислял.

На остров Лемнос имало много вулкани (огнедишащи планини). В техните подножия лежала натрупана застинала лава. Хефест забележил в лавата бляскави късове от метали.

Понеже момчето било от божеско^[1] потекло, то било много по-умно от хората. Направило от камъни топилня, прикрепило към нея кожени мехове, покрило червената мед с въглища от огнището, запалило ги и почнало да надува меховете.

Тая работа тръгнала бързо. Скоро медта станала яркочервена, като слънцето на залез, после побледняла, като месечина, и най-сетне станала прозрачна и течна. Хефест оставил меховете и почнал да гледа с голямо любопитство какво ще стане по-нататък с чудния метал.

Медта се разляла, запълнила дупките по земята, после се сгъстила и приела първия си цвят.

— Сега разбрах — казал Хефест радостно. — Много съм доволен, че направих това откритие. Металът може да се излее така, както искам аз. От него ще мога да направя всичко, каквото ми се ще.

Той взел една каменна брадва, с която баща му отивал да реже дърва, и направил от нея калъп от глина, а в него налял разтопена мед. Тъй била изляна първата медна секира на земята.

След това момчето изляло пак от мед наковалня и чук. На другия ден изковало от желязо лопати, мотики и няколко палешници и лемежи. Отсякло дървета и направило рало.

Сега вече полската работа станала много по-лесна. Хефест впрегнал в ралото един бик и разорал за един ден толкова място, колкото преди това не можел да разкопае и за десет дена с острата тояга. А с помощта на лопатите и мотиките Хефест и майка му можели вече да копаят надълбоко земята, за да садят зеленчук и плодни дървета.

Пшеницата порасла нависоко, до човешки ръст. Почнала да изкласява, а после узряла. Тогава Хефест направил сърпове и научил майка си да жъне, да вършее и да мели жито.

Навред по острова се разчуло за сина на пастира, че прави разни оръдия за работа. Хората почнали да идват при него. Момчето правело на едного рало, на другиго — стрели, на трети — секира или нож, а по-способните научило как могат сами да топят и коват метал, за да си правят от него сечива и оръдия.

Скоро след това всички населници на острова, с помощта на брадви, триони, тесли и гвоздеи, наченали да си издигат от дърво високи къщи за живеене и удобни обори за добитъка.

Хората заживели в по-голяма леснотия и удобство. След като овършеят, приберат житото, те се обличали в ленени дрехи, обагрени с ярки цветове, събирали се на угощение и уреждали разни игри за развлечение. Момите пеели и танцували, а силните момци хвърляли тежки кръгове от мед, надбягвали се, стреляли с лък и се борели.

На друга страна се събирали старците. Някои от тях били опитни певци. Те съчинявали и пеели песни, в които се разказвало как в старо време хората живеели без огън, умирали от студ и нямало как да си сварят или опекат нещо за ядене; един син на бог, по име Прометей, ги съжалил, откраднал от небето огън и им го дал; разказвало се и за това, как богът Зевс, ядосан на Прометей, го заковал на една скала и пратил своя орел да му къса дробовете.

Минали години.

И ето, че на тия игри и празненства певците наченали да пеят други песни. В тях се разказвало за славния Хефест, който научил всички лемносци на разни занаяти; от обич към хората, той напуснал острова и отишъл по други земи — да научи хората на изкуства и занаяти.

През един пролетен ден, когато били нацъфтели теменугите и по горите запели птици, от височините на Олимп се спуснала на земята със звънлив смях богинята Афродита. Тя била палава, хубава и хитра.

Тъкмо тогава край града Атина, на една широка поляна, играели хоро момите, излезли да се повеселят. Афродита ги видяла и слязла да ги погледа и да им се порадва.

Колко много се учудила богинята на хубостта, като видяла за пръв път момите — атинянки, облечени разкошно и накичени! На косите им имало коронки от мед и злато, на шиите им висели огърлици, а на ръцете им блестели гривни и пръстени.

Учудила се богинята и завидяла на атинянките.

— Отде ли са взели тия моми такива разкошни накити? — се запитала тя.

Стояла богинята, невидима за момите, на ливадата и чакала да чуе разговора на девойките.

Когато спряло хорото, една мома — най-хубавата от всички — се обадила:

— Дружки, знаете ли какво ще ви кажа?

— Какво? — запитали останалите.

— Вчера отидох в работилницата на майстора Хефест. Той ме много хареса и обеща да ми подари златен пояс, ако се омъжа за него.

— Златен пояс ли? — викнали всички. — Колко си щастлива, че изкусният майстор иска да се ожени за тебе!

Като чула това, богиня Афродита си рекла:

— Тази мома е и така хубава. Ако си препаше златен пояс, ще стане по-хубава и от мене. Не, не! Това няма да допусна да стане. Аз ще взема този пояс. Никак не е редно — смъртна мома да стане по-хубава от богинята на хубостта.

Афродита застанала на два теменужни гълъба, те полетели и тя се понесла с тях към небето.

Там намерила Хелиос, който управлявал слънчевата колесница, и го запитала:

— Мили Хелиосе, ти — като виждаш навсякъде — знаеш ли, къде живее Хефест, майсторът на разкошни изделия?

— Знам — отвърнал й пламенният Хелиос. — Хефест, синът на великата богиня Хера, живее в своята богата къща, която е издигнал в Атина.

Афродита се усмихнала, поблагодарила на слънчевия колесничар и се спуснала отново към земята. Слязла право в Атина и по дима и ковашкото чукане намерила къщата на майстора. Спряла се тя пред изкусно изкованите врата и рекла умилно:

— Тук ли живее Хефест, големият майстор, чиято слава се носи вредом?

Като надзърнал и видял богинята, леярят останал поразен от хубавото лице и стройния стан на тая непозната хубавица. Сграбчил бързо гъбата, избърсал си потното лице, шията и силните ръце, облякъл си празничната премяна и излязъл да посрещне гостенката.

— Добре дошла, златокоса моме — рекъл й той. — Какво идваш да си поръчаш: златен пръстен ли, или гривна? Обеци ли, или огърлица? — Или може би — корона със скъпоценни камъни?

Хефест въвел богинята в своя чертог, богато украсен от самия него.

— Еее, какво ще ми поръчаш, хубава гостенко? — запитал я той отново.

Афродита се изчервила и промълвила с глас, звучен като звъна на златен звънец:

— О, чудни майсторе, за когото приказват всички! Покажи ми златния пояс, който си изработил.

Хефест снел от полицата едно ковчеже, изковано от сребро, отворил го и внимателно извадил от него пояс, който блестял силно, сякаш хвърля пламъци.

— Ето го — рекъл й той. — Този пояс е не само хубаво изработен, както виждаш, но има и вълшебна сила. Която жена си го сложи, прави я най-хубава от всички. Всеки, който я погледне, обиква я.

Очите на Афродита светнали.

— О, майсторе! — казала тя на Хефест. — Ти си толкова голям художник, че и между боговете няма равен на тебе. Всичко бих дала, само да получа тоя чуден пояс.

— На драго сърце бих ти го подарил — рекъл й Хефест, — но съм го работил с намерение да го дам на онази, която ще остане моя вярна съпруга. На друга нито бих го подарил, нито — продал.

Афродита си казала на ума:

— Тоя ковач е грозен по лице и черен, но силен и изкусен. Защо пък да го не взема? Не бива да изпускам златния пояс.

И без да издаде своите мисли, казала с усмивка на майстора:

— Всяка мома би сметнала за гордост да стане твоя съпруга. Съгласна съм.

Богът на труда и богинята на хубостта се оженили. Те живели щастливо няколко време^[2]. Но Афродита, като всяка жена, горяла от желание да се похвали със сватбения си подарък. Искало й се да учуди боговете и — главно — богините на Олимп.

Един ден тя полетяла към сребристите върхове на свещената планина. Придружавали я три безсмъртни моми, наречени грации: Ефросина, Талия и Аглая. Те били прислужници на своята господарка — богинята; грижели се постоянно тя да бъде весела, приятна и обаятелна.

Като преминала през златистия облак, който крие Олимп от очите на смъртните, Афродита се явила в Зевсовите чертози като чудно видение. В това време всички богове се били събрали в големия чертог на Зевс и се веселели.

Щом видели богинята, чиято хубост блестяла ослепително, всички зяпнали и я загледали. Не можели да си откъснат очите от нея. Богът на войната и отмъщението, гневливият Арес, изтървал меча си от учудване. Аполон, богът на светлината и на изкуствата, престанал да свири на своята лира: ръцете му се отпуснали немощно. Деветте музи, негови помощници, спрели своя танц. Дори и сам Зевс, царят на боговете, се усмихнал умилно на Афродита.

Жена му Хера видяла тая усмивка и — понеже била много ревнива — запитала богинята, но я запитала тъй, че да укори и мъжа си.

— Хубавице — рекла тя, — кажи ми право, отде си взела тоя пояс, който те прави толкова хубава, че и върховният бог се заплесна по тебе?

В чертога се разнесъл веселият смях на Афродита. После тя отвърнала:

— Безсмъртни, този чуден пояс, който ме прави по-хубава от всички вас, ми подари моят мъж — великият Хефест, най-големият художник между смъртни и безсмъртни.

— Щом мъж ти е бил толкова изкусен — рекла Хера, — замоли го да ми направи престол, но толкова хубав, че — като седна на него — да се отличавам от другите богини по старшинство, както ти се отличаваш от тях по хубост.

— Ей сега ще се върна вкъщи — рекла Афродита — и ще предам твоето желание на Хефест. Струва ми се, че той не ще откаже да угоди на Хера, съпругата на могъщия Зевс.

И като се поклонила на всички, Афродита напуснала събранието на боговете.

Но веднага след нея полетял и дивият Арес. Той настигнал хубавицата и почнал да й говори:

— О, златокоса хубавице над хубавиците! Ти си толкова хубава! Биваше ли да се омъжваш за някакъв си ковач или леяр, който виси по цял ден над наковалнята и калъпите? Откак те видях с тоя пояс, мир няма душата ми. Напусни презрения занаятчия: стани моя жена! Аз съм военачалник над военачалниците, както ти си хубавица над хубавиците. Ние сме родени един за друг.

На Афродита станало приятно, като чула тия думи. Макар че се била заклела на Хефест да му бъде вечно вярна, тя почнала да се колебае.

Но под тях се виждал вече градът Атина и високата къща на куция майстор.

Като се изчервила, Афродита прошепнала:

— Сега трябва да се разделим. Що да правя, Аресе, като мъж ми е в къщи и ме чака?

Усмихната, тя се спуснала като стрела в Хефестовата къща. А богът на войната се обвил с черен облак, понесъл се над земята и като буря изчезнал към Олимп.

След като видяла стройния и хубав Арес — бял и румен, Афродита не можела дори да гледа Хефест — черен, космат, куц, загорял. Той й се сторил толкова грозен, че решила да го напусне. Но как да стори това? Тя знаела неговата исполинска сила и се бояла от гнева му.

Хефест бил увлечен от работа, та не забележил промяната. Той не виждал оскърбителните погледи, що му хвърля съпругата. Като си свършил работата, той се обърнал към Афродита и й казал весело:

— Невясто, виж, какъв щит съм направил на юнака Ахил, който се бие с троянците. Харесва ли ти се?

Богинята погледнала огромния щит. На него били изобразени и сушата, и морето, и обсипаното със звезди небе, и слънцето, светещо всред небето, и много случки, които стават по земята.

Афродита не можела да не признае, че щитът е много хубав.

— Чуден художник си ти, Хефесте! — викнала тя възхитено. — Никой от боговете не може да се мери с тебе по изкуство. Днес великата Хера, като видя пояса ми, те похвали пред всички и те замоли да й изковеш престол, на който — като седне — да се отличава от другите богини по старшинство, както аз се отличавам по хубост.

Изведнъж гневен пламък избухнал в очите на Хефест.

— Невясто — рекъл той, — върви си в стаята и си гледай работата, а аз ще нагорещя топилнята и ще се заловя да правя престол на великата Хера, която е и моя майка. Такъв престол ще й направя, на какъвто не е седяла, откак се е родила.

Казал това и хвърлил веднага в топилнята мед, злато и желязо и всички духала насочил към въглищата. След малко почнали да излизат искри от червените метали, като светли звезди, под ударите на чука.

Хефест забравил сън и храна. Няколко дни и нощи работил над престола, докле го свърши. Най-после изправил своята мощна снага и извикал:

— Хей, невясто! Ела да видиш! Готов е престолът на богиня Хера. Само че в тая работа аз толкова се увлякох, че забравих да отнеса на Ахил въоръжението, което ми беше поръчано. Ще трябва да тръгна веднага. Ти не се отделяй от къщи. Нали помниш, че обеща да ми бъдеш вярна? Думата, казана от богиня, не става на две. А аз ще ти донеса много подаръци от Троя. Ахил обеща да ми даде големи съкровища, ако му направя щит, шлем и меч.

Хефест се качил на един кораб и заминал за бойното поле, пред стените на обсадената Троя, да отнесе на юнака Ахил оръжието.

Но тъкмо се отделил корабът от брега и Арес, забравил всякакъв срам, влетял в Хефестовата къща. Като го видяла Афродита, лицето й светнало.

— Видях — рекъл богът на войната, — мъжа ти, че плува към Троя и се хвали в кораба на моряците със своята ковашка работа. Като че ли е направил кой знае какво! Не ти ли се вижда смешен тоя куц занаятчия? Той си мисли, че ако няма на света ковачи и леяри — всичко ще пропадне.

Тоя ден, очаквайки Арес, Афродита се била пременила в най-хубавите си дрехи и си била сложила скъпоценните накити. Препасала си била и чудния пояс, който я правел много по-хубава, отколкото е обикновено.

Като я гледал Арес, кръвта му кипяла в гърдите, като в котел, сложен на огъня.

— Стани моя съпруга — казал той на хубавицата. — Аз ще те направя щастлива.

— Добре, съгласна съм — рекла Афродита, забравила вече и клетви и обещания.

И както седяла на леглото, простряла ръце към Арес — да го прегърне. Но тъкмо се прегърнали, от потона тозчас се спуснала мрежа от тел и обхванала и двамата.

Богинята се уплашила и извикала, но Арес я успокоил.

— Не бой се! — рекъл й той. — Твоят съпруг е сложил капан за мишки. Ей сега ще скъсам мрежата.

Но тънката тел се впила като бръснач в пръстите на бога, когато се опитал да я скъса. Гневно я дръпнал той, но напразно: тя му прорязала пръстите. Кръв потекла на буйни струи.

А в това време богиня Хера извикала най-младия бог, Хермес, който бил бог на търговията и пратеник на боговете, и му казала:

— Иди, та виж какво стана с престола, що поръчах на Хефест. Ако е готов, донеси го. Ако ли не е, кажи на майстора да побърза.

Хермес си вързал златните сандали, на които имало крилца, та можел да върви и лети по-бързо от всички богове. Затекъл се към Атина и слязъл в Хефестовата къща. Още преди да влезе, до ушите му стигнали страшни викове и писъци. А като влязъл — що да види?

На леглото лежали Афродита и Арес, прегърнати, но омотани от телена мрежа. Куцият Хефест, който се бил вече върнал, удрял Арес с нагорещено желязо.

Като видял Хермес, Арес викнал с все сила:

— О, небесни пратениче! О, добър съветниче! Отърви ме по-скоро от изтезанията, на които ме подлага тоя проклет куц ковач!

Но хитрият Хермес му отвърнал:

— В тая къща не съм господар аз, а изкусният майстор, при когото съм дошъл, пратен по работа. И струва ми се, че той има право да ти гори тялото с червено желязо. Да си си отварял навреме очите, приятелю! Що търсиш при омъжена жена, когато съпругът й не е вкъщи?

— О, мръсен и подъл бог! — викнал Арес и заскърцал със зъби. — Ще ти дам да ме разбереш, само да се измъкна веднъж от тая мрежа!

Но след тия думи той отново се разревал от болки, тъй като ядосаният Хефест почнал пак да му набива в тялото нагорещеното желязо.

А Хермес казал:

— Имаш пълно право, Хефесте, да накажеш по тоя начин Арес. Но престани за малко! Почини си! Цял си се изпотил. Колкото и да мъчиш тогова, не можеш му извади душата, понеже е безсмъртен. Ще ви чуят атиняните, ще дойдат да видят що става тук, па ще разгласят на всички и позора на Арес, и твоя срам на съпруг. Постъпи разумно! Пусни тоя безчестен бог да си върви, а безсрамната Афродита изпъди! Ще си вземеш друга съпруга. Малко ли хубавици има между смъртните моми? Не са се свършили жените на тоя свят!

Тогава Хефест казал:

— Докога ще ме оскърбяват боговете? Майка ми, великата Хера, се отказа от мене, без да съм й сторил зло. Афродита ми измени, след като беше дала клетва за вярност. Арес, който погубва живота на хората по бойните полета, погуби и моята съпружеска чест. Бях, пратениче на боговете, под стените на Троя и видях колко мъже троянци и гърци са избили Арес и богинята Атина, закрилница на града, дето живея сега. Сърцето ми се късаше, като гледах безбройните трупове.

И разпален от гняв, Хефест забил ново нагорещено желязо право в сърцето на Арес. Богът на войната надал ужасен писък. Би казал някой, че при тоя вик душата му се отделя от тялото. Но веднага след това Хефест дръпнал мрежата от посрамените.

— Махнете се оттук и двама! — викнал им той. — Да не са ви видели вече очите ми!

С голяма мъка се вдигнал от леглото Арес и с още по-голяма мъка се довлякъл до планината Олимп. Там изкусният лекар Пеон му изцерил раните завчас, но — колкото и да го питал, отде са тия рани — богът не му казал нищо. Афродита отлетяла като изплашена птица на остров Кипър, дето имало храм, посветен ней. В него се скрила, за да не я разпитват за станалото.

В това време, когато на Олимп богове и богини се веселели, пиели нектар, който ги правел безсмъртни, и яли амброзия, която ги правела млади, пристигнал Хермес и донесъл скъпоценния престол.

Хера заповядала да сложат престола до Зевсовия и седнала на него. А другите богини и някои от боговете почнали да разглеждат със завист хубавите рисунки, с които бил украсен златният престол.

Хермес не се стърпял и разказал със смях на безсмъртните как Арес и Афродита попаднали в Хефестовата мрежа, как богът на войната се извивал и ревял, когато ковачът му набивал в тялото нагорещеното желязо, и как Афродита, легнала до него, треперела от страх и срам.

Като чули тоя разказ, всички богове и богини почнали да се смеят несдържано. А най-много от всички се смеела великата майка Хера. Облият й корем подхвръквал при тоя смях като топка и пълните й рамене се тресели. Дори и Зевс, постоянно строг, не можал да си сдържи смеха.

Дълго се смели олимпийските богове.

Когато слънцето се скрило зад морето и по тъмното небе заплувала като светъл лебед месечината, Зевс се изправил на престола си и казал:

— Любезни богове и богини, денят е отреден за работа, угощение, разговори и смях, а нощта — за почивка. Нека всички се разотидем да спим, за да се обновят силите ни.

Послушни на Зевсовите думи, всички си тръгнали към чертозите. И Хера понечила да стане, но не могла.

— Подай ми ръка, повелителю, да стана! — рекла тя на Зевс. — Не знам дали е от нектара, или от смеха, но съвсем съм отслабнала.

Великият Зевс хванал пълната нежна ръка на жена си и я дръпнал.

Но Хера изпищяла и побледняла от болка. Престолът я дърпал, не й давал да стане, сякаш е залепен за нея.

— Ах, тоя мой син, проклетникът! — викнала тя. — Той е направил това. Яд го е, че скрих от боговете неговото раждане. Но ще видим, той ли ще надвие, или аз.

И като събрала всичките си сили, богинята се дръпнала от престола тъй, че целият Олимп се разтърсил в основата си. Но и това не помогнало. От седалището на престола се подали нагоре дванадесет златни клина, които се впили в тялото на богинята.

Хера надала такъв вик, че всички богове и богини се затекли от чертозите си — да видят що става. Събрали се боговете — мощни и силни — да счупят престола, та да отърват богинята от мъки. Но напразно отишли всичките им усилия.

Челото на Зевс се помрачило от тревожна мисъл.

Той си казал:

— Мигар куцият Хефест е по-силен от всинца ни вкупом? Чудно нещо! И колко неразумно е постъпила Хера! Тя си е мислела, че само в хубаво тяло може да има ум, сила и воля.

— Зевсе! — почнала да се моли съпругата му. — Прати да повикат Хефест! Щом той е направил тоя проклет престол, той ще може и да го разглоби, та да ме освободи.

Зевс отвърнал намръщен:

— Пада ти се. С огъня, който държа в ръката си, аз и сам бих могъл да разруша тоя престол. Но нека повикаме Хефест да ти се посмее малко затова, че ти скри от нас раждането на моя мил син, като го хвърли от Олимп, без да обадиш някому. Ще повикаме Хефест на Олимп и — за да има справедливост — ще му отредим място между безсмъртните. Хермесе, иди го повикай! Нека и той получи оная власт, която му се пада, като на мой син.

Хера се оскърбила от тия думи и се разплакала. А Хермес тръгнал към Атина. Боговете и богините останали да го чакат нетърпеливо.

Късно през нощта стигнал пратеникът на боговете в града Атина. Потърсил Хефест у дома му — нямало го. Тръгнал да го дири по града. Намерил го в една кръчма, че седи с неколцина ковачи и пие вино. Казал му, какво е решението на Зевс.

Но Хефест отговорил:

— Нека сам Зевс разтопи престола със своите светкавици, та да отърве жена си. А аз не ща да живея на Олимп. И на земята ми е добре.

— Тази ли е последната ти дума?

— Тази е.

Върнал се посланикът на боговете при Зевс и му казал, къде е видял Хефест и какво са приказвали.

Боговете останали като гръмнати. Никой не очаквал такъв отказ. Очите на Зевс светнали от гняв. Всички очаквали върховният бог да обсипе земята и небето със светкавици.

Но ето че станал Дионис, богът на веселбата и на виното.

— Татко вседържителю — рекъл той. — Тая работа не е за Хермес, а за мене. Позволи ми да сляза, та да доведа при вас Хефест. Както се вижда, никой друг, освен мене не би успял да го примами на Олимп.

— Върви! — викнал Зевс и седнал на престола си. — Но ако и ти не го доведеш, знайте всички, че ще го пратя в пъкъла.

Дионис напълнил един малък мях с нектар и тръгнал към Атина. Влязъл в ниската кръчма, дето седял Хефест между пиячите. Престорил се на пиян и със залитане отишъл, та седнал зад ковача.

Хефест бил скръбен и навъсен. Дионис го потупал по рамото и му казал приятелски:

— Стига, майсторе! Защо си съсипваш сърцето от скръб? Хайде да пием. Аз ще те развеселя с шеги и приказки.

— Любезни приятелю, — казал в отговор Хефест — благодаря ти от сърце за вниманието. Но за нещастие виното не може да разтопи оная отрова, която ми пълни сърцето.

— Тъй ти се струва — казал Дионис. — Да не мислиш, че аз говоря за виното, което пиеш в тая кръчма? О, моето вино е съвсем друго! То не прилича на кръчмарското. Пийни само — да видиш!

И той налял в една чаша нектар от меха, който носел. Хефест изпил питието. Виното много му се харесало. Поискал още. Дионис му дал меха и ковачът изпил останалия нектар, па казал:

— О, какво чудно питие! Колко леко ми стана от него! Колко бързо зарастват, приятелю, от твоето вино сърдечните рани! Но моята болка е такава, че трябва да изпия поне още три меха като тоя, за да ми премине.

Дионис му казал с любезна усмивка:

— Майсторе, аз живея наблизо. В моята къща има изба с бъчви, пълни с такова вино. Ако искаш, да отидем у дома.

— Да идем, приятелю. Да тръгнем веднага! — викнал Хефест. — Дано ти ме излекуваш от тежката мъка, що ми е легнала на сърцето.

Хефест станал, а Дионис го хванал под ръка и повел по една пътечка право към Олимп. В тъмнината ковачът не можел да забележи къде го водят. А Дионис му говорил по пътя толкова сладки приказки, че оня и не разбрал, кога са стигнали до върха, дето живеят безсмъртните.

Блеснали Зевсовите чертози.

Хефест викнал:

— Дайте ми по-скоро от онова вино, което лекува раните на сърцето! По-скоро, че душата ми се къса от болка!

И олимпийските богове почнали да пълнят златни чаши и да ги подават една по една на Хефест. Жадно пиел божественият ковач нектара и не се насищал. Най-после се напил и забравил всичко: и скръб, и омраза, и гняв.

Челото му се прояснило. Погледът му се размътил, но на устата му се явила усмивка. Той прегърнал Дионис и почнал да му обещава всичко, каквото оня поиска.

— Една услуга ще ми направиш — казал му богът на веселбата.

И го отвел при Хера, която все още седяла на престола.

— Сине мой — замолила се жално богинята, — забрави, моля те, оскърблението и ме откъсни от тоя престол. Татко ти Зевс реши да те прибере при нас. Прости ми, че толкова време си живял, по моя вина, между смъртните и си се занимавал с тежък занаят.

— О, велика майко — рекъл Хефест, — недей мисли, че съм злобен и отмъстителен. Ей сега ще те отделя от престола. А колкото за хората, между които живях досега, трябва да кажа на всички богове, че смъртните са добри и между тях се живее много добре. Не смъртни, а богове оскърбиха твоя син.

След тия думи той натиснал една пружинка на престола и златните клинове се отделили от снагата на богинята.

Всички богове поблагодарили на Хефест за неговата добрина и оттогава почнали да го почитат като равен.

Бележки

[1] Божески (остар. книж.) — който се отнася до бог или е свързан с бог; божествен, божи. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Няколко време (остар.) — неопределено кратко време, известно време, немного време. — Бел.ел.кор. ↑