Рей Бредбъри
Здравей и сбогом

Да, наистина той трябва да тръгва, няма как! Време беше, срокът бе изтекъл и той трябва да замине някъде далеч. Куфарът е стегнат, обувките лъснати, косите пригладени, ушите и вратът старателно измити, оставаше само да се спусне по стълбите, да излезе на улицата и да отиде на онази малка гара, където влакът ще спре само заради него. И тогава градчето Фокс-Хил в щата Илинойс ще се превърне завинаги в минало. А той ще отиде в Айова или Канзас, а може би и по-далеч, чак в Калифорния, той — едно дванадесетгодишно момче, чието кръщелно свидетелство, прибрано в куфара му, гласи, че е роден преди 43 години.

— Уили! — извикаха отдолу.

— Ей сега.

Вдигна куфара. Видя отражението си в огледалото над скрина: златото на юнски глухарчета, руменеца на юлски ябълки, топлата белота на мляко. Ангелски невинно, ясно лице — такова, каквото винаги е било и вероятно завинаги ще остане.

— Време е! — отново извика женски глас.

— Идвам.

Усмихнат и запъхтян, той помъкна куфара надолу. В гостната го чакаха стъкмени и пременени Ан и Стив.

— Ето ме! — извика от прага Уили.

Лицето на Ан стана едно такова — всеки миг ще заплаче.

— Боже мой, Уили, нима наистина ни напускаш?

— Хората вече започнаха да подозират — тихо каза Уили. — Цели три години как живея тук. А почнат ли слуховете, аз вече знам, че ми е време да си отивам.

— Много странна работа — каза Ан. — Нищо не разбирам. Тъй ни в клин, ни в ръкав. Мъчно ще ни е за теб, Уили.

— Ще ви пиша всяка Коледа, честна дума. Но вие не ми пишете, няма нужда.

— Толкова ти се радвахме и бяхме щастливи. — Стив се изправи на стола, думите трудно му се удаваха. — Толкова ни е мъчно, че всичко свърши. Жалко, че трябваше да ни разкажеш всичко за себе си. Ужасно ни е мъчно, че не можеш да останеш.

— Вие сте чудесни хора — рече Уили, — по-добри от всички, с които съм живял.

Той бе висок метър и двадесет, слънчевата светлина падаше върху бузите, не познаващи бръснача.

И тогава Ан се разплака.

— Уили. Уили…

Тя се сви в креслото, явно й се щеше да го прегърне, но вече не смееше, гледаше го смутено, объркано и не знаеше как да се държи сега с него.

— Не ми е лесно да си отида — каза Уили. — Свикнах. И бих се радвал да остана, но не мога. Веднъж опитах, но хората почнаха да подозират нещо нередно. Заприказваха: „Боже мой, какъв ужас! Боже мой, толкова години да играе с нашите невинни деца, а ние нищо и да не подозираме! Боже, като си помислиш какъв ужас!“ Е. и се наложи една нощ да напусна града. Хич не ми е лесно. Сами знаете колко ви обичам и двамата. Чудесни бяха тези три години, благодаря ви!

Тримата се отправиха към вратата.

— А сега накъде, Уили?

— И аз не знам. Където ми видят очите. Ще спра, като видя някой зелен град.

— Ще си дойдеш ли някой ден?

— Да — сериозно отговори той с тънкия си юношески глас. — След двадесет години вече ще ми проличи, че не съм момче. Тогава ще тръгна да навестя всичките си бащи и майки.

Стояха на верандата, обвявани от прохладата на лятното утро и никак не им се щеше да изговорят гласно последните думи на сбогуването. Стив втренчено гледаше в клоните на близкия бряст.

— А при много хора ли си живял досега, Уили? Колко осиновители имаш?

Въпросът, изглежда, нито го засегна, нито натъжи.

— Ами вече пет пъти съм си сменял родителите — двадесет години пътувам така, в пет града съм бил.

— Добре, да не съжаляваме за това — каза Стив. — Макар че само три години ни беше син, това е по-добре от нищо.

— Е, да тръгвам — каза Уили, бързо целуна Ан, вдигна си куфара и излезе на улицата, мина под дърветата, под зелените от клоните слънчеви лъчи и тръгна бързо, без да се оглежда — съвсем, съвсем момче.

 

 

Когато мина през парка, там, на зелената поляна децата играеха бейзбол. Спря в сянката под дъбовете и загледа как бялата топка излита високо в слънчевите лъчи, а сянката й като тъмна птица прелита по тревата и децата я ловят в свитите си като чашка шепи — и толкова е важно, толкова е необходимо да се хване, да не се изпусне това стремително късче лято. Те викаха с пълно гърло. Топката падна на тревата близо до Уили.

Той излезе изпод дърветата с топката, спомняйки си последните три години, вече похарчени до стотинка, и петте години, които ги предхождаха, и така все по-назад, чак до онова време, когато наистина беше на единадесет, дванадесет, четиринадесет години и в ушите му зазвучаха гласовете:

— Какво му е на вашия Уили, госпожо?

— Госпожо, а защо вашият Уили напоследък нещо не расте?

— Уили, ти пушиш ли вече?

Ехото на тези гласове замря в яркото сияние на летния ден. А после — гласът на майката:

— Днес Уили навършва двадесет и една!

И хилядите гласове:

— Ела, като станеш на петнадесет години, момче, тогава може би ще се намери работа за теб.

Втренченият му поглед се премести на бейзболната топка в треперещата му ръка, сякаш това бе не топка, а целият му живот — безкрайната лента на годините, навита и стегната в здрав възел, но той отново и отново се връща към оня ден, когато навърши дванадесет години. Чу стъпки по тревата: децата идваха към него, застанаха в кръг и засенчиха слънцето, пораснаха.

— Накъде си тръгнал, Уили? — и те побутнаха куфара му.

Как са се източили. В последните месеци сякаш слънцето бе махнало с ръка над главите им, беше ги повикало и те се протягаха нагоре към него като горещ, полуразтопен метал, като златен карамел, покорен на властното привличане на небето. Те растат и растат, те са по на тринадесет, четиринадесет години, вече гледат Уили от високо, усмихват му се, но сега леко пренебрежително. Това почна преди четири месеца.

— Хайде да играем! Ние тук срещу вас! А Уили кой отбор ще го вземе?

— А-а, Уили е вече много малък за нас, ние с хлапаци не играем.

И те го прогонват, тях ги привличат слънцето и луната, смяната на годишните времена, пролетният вятър и младите клони, а той си е както преди на дванадесет, топ вече не им е другарче. И нови гласове подхващат стария, страшно познат, вледеняващ душата припев:

— Трябва да давате повече витамини на момчето, Стив.

— Във вашия род, Ан, всички ли са такива дребосъци?

И отново студена ръка стяга сърцето му и вече знаеш, че след толкова чудесни години сред „свои“ отново трябва да изтръгнеш всички корени.

— Уили, ти къде си тръгнал?

Той тръсна глава. Пак е сред момчетата, те тичат наоколо по тревата, засенчват слънцето, навеждат се към него като великани над фонтанче на чешма.

— Отивам да навестя за една седмица мои близки.

— Аха.

Преди една година те нямаше да бъдат толкова равнодушни. А сега само погледнаха любопитно куфара му, може би лекичко му завидяха — да, той ще пътува с влак, ще види разни нови места…

— Да поиграем малко? — предложи Уили.

Съгласиха се неохотно, просто да уважат заминаващия. Той остави куфара и затича; бялата топка излетя към слънцето, устреми се към ослепително белите фигури в далечния край на поляната, пак нагоре и надалеч, животът идваше и отминаваше, тъчеше невидими шарки. Напред-назад! Мистър Робърт Хенлън и мисис Хенлън, Крик Бенд, щата Уисконсин, 1932 година, неговите осиновители, първата година! Напред-назад! Хенри и Елис Болц, Лаймвил, щата Айова, 1935 година! Лети бейзболната топка. Смитовци, Итъновци, Робинсъновци! 1939! 1945! Бездетни семейства — едно, второ, трето! Чукаш на вратите — една, друга.

— Извинете, моля. Казвам се Уили. Дали ще може…

— Искаш ли хляб с масло? Влез, седни. Ти откъде си, момчето ми?

Хляб с масло, чаша студено мляко, усмивки, кимвания, спокоен, небързащ разговор.

— Ти май си отдалеч, момчето ми? Да не си избягал отнякъде?

— Не съм.

— Сираче ли си?

… И още една чаша мляко.

— Винаги толкова ни се е искало да имаме деца. Но никога не сме имали. Кой знае защо. Случва се и това. Какво да се прави. А вече е късно, момчето ми. Не трябва ли вече да се прибираш вкъщи?

— Аз нямам дом.

— Такова малко момче? Че ти си още съвсем мъничък. Мама няма ли да се тревожи?

— Нямам дом и никакви роднини нямам на този свят. Може би… Не може ли… Дали не може да пренощувам у вас?

— Ами, как да ти кажа, момчето ми, просто не знам — казва мъжът. — Никога не сме мислили да вземем вкъщи…

— Днес имаме пиле за вечеря — прекъсва го жената. — Ще стигне за всички ни, има и за гости.

И летят, сменят се годините, гласовете, лицата, хората и винаги в началото едни и същи разговори. Лятна вечер — последната вечер, която прекара у Емили Робинсън, — вечерта, когато й разкри тайната си; тя седи в люлеещия се стол и той чува гласа й:

— Колко дечица съм видяла през живота си. Гледам ги понякога и си мисля — колко жалко, колко тъжно, че всички тези цветчета ще бъдат откъснати, колко жалко, че на всички тези пламъчета им е съдено да угаснат. Колко жалко, не може без това — ето ги, тичат наоколо, ходят на училище, а после порастват, стават едни върлини, грозни, с бръчки, посивели, оплешивели и накрая останат само кожа, кости и задух и всички ще умрат, в гроба ще легнат. Слушам ги сега как се смеят и просто не ми се вярва — нима и те ще вървят по същия път, по който и аз съм минала. А не може иначе! И досега си спомням стиховете на Уърдсуърд: „Внезапно там край езерото, в сянката на дървесата, видях цял хоровод от златни нарциси да пърхат развълнувано сред вятъра“. Такива ми изглеждат децата, макар че те понякога са жестоки, макар да знам, че могат да бъдат и тъпи, и зли, но злобата им още не е проличала на лицата им, в очите няма умора. Те са толкова буйни, с толкова жаден интерес към всичко! А на възрастните това най-много им липсва — девет души от десет вече са изстинали към всичко, станали са равнодушни, никаква свежест, никаква енергия, никакъв живот не е останал в тях. Всеки ден гледам как се втурват от училище децата след часовете. Сякаш някой разхвърля от вратата букети цветя. Какво е това чувство, Уили? Какво е да се чувстваш вечно млад? Винаги да си останеш новичък, свеж като сребърна монета от последната емисия. Ти щастлив ли си? Леко ли ти е на душата или само така изглежда?

 

 

Топката със свистене разсече въздуха, като някакъв огромен белезникав стършел и парна дланта му. Намръщен от болка, той разтри ръката си, а паметта му продължаваше:

— Оправях се както можех. Когато умряха всичките ми близки и разбрах, че никъде няма да ме вземат из работа, опитах да се хвана в цирка, но там ми се подиграха.

— Ти не си джудже, момчето ми — казаха ми, — но и да си джудже — все толкова — изглеждаш просто като момче. Ако трябва да взимаме джудже, то поне трябва да се вижда, че е истинско джудже. Не, момчето ми, няма смисъл да настояваш.

И аз тръгнах да скитам по света и все си мислех: какво съм аз? Момче? И на вид съм момче, и говоря като момче, тъй че по-добре да си остана момче. И да плачеш, и да не плачеш — няма полза. Само че къде да се дяна? Каква работа да си намеря? А после видях веднъж в един ресторант някакъв човек да показва на друг снимки на децата си. А другият само повтаряше: „О, нямам аз деца… де да имах дечица…“ И клати глава. А аз както си седях наблизо с късчето шницел на вилицата, изведнъж застинах! В този миг разбрах с какво ще се занимавам до края на живота си. Да нося радост на самотните хора. Да не знам нито почивка, нито срокове. Вечно да играя. Разбрах, че ще трябва вечно да играя. Е, понякога ще трябва да разнасям вестници, да изтичвам на пазар, може и трева да кося, но истински тежка работа няма да видя. Цялата ми работа ще бъде да радвам майка си и баща ми да се гордее с мен. И аз се обърнах към този човек на стойката, близо до мен. „Много извинявайте…“ — казах аз. И му се усмихнах…

— Но все пак, Уили — каза тогава, преди много години мисис Емили, — не ти ли е мъчно понякога? И не ти ли се иска… разни неща… каквито са нужни на възрастните хора?

— Мълча си и гледам да надвия това — казва Уили. — Аз съм само момче — викам си — и трябва да живея с момчета, да чета същите книги, които те четат, да играя същите игри, на които те играят, а всичко останало ми е отнето веднъж завинаги. Не мога да бъда едновременно и момче, и възрастен. Трябва да съм момче — и толкова. И си играя ролята. Да, понякога ми е било трудно. Понякога се е случвало…

Той млъква.

— Хората, при които си живял, нищо ли не знаеха?

— Не. Ако им кажех, всичко щеше да пропадне. Разправях им, че съм избягал от къщи — нека проверяват, да питат полицията. Когато се изясняваше, че не ме търсят и че няма нищо лошо зад мен, те ме осиновяваха. Тъй беше най-добре… докато никой не забележеше. Но минаваха три години или пет години и хората започваха да подозират, или в града пристигнеше някой, който ме е виждал по-рано, или някой от цирка ме познаваше — и край. Рано или късно всичко свършваше.

— А ти щастлив ли си? Добре ли ти е? Приятно ли е да бъдеш дете повече от четиридесет години?

— Казват, че всеки трябва да си изкарва някак хляба. А когато правиш другите щастливи, ти сам ставаш почти щастлив. Това ми е работата и си я върша. А после… след още няколко години ще остарея. Тогава и треската на младостта, и всичките непостигнати неща, и несбъднатите мечти — всичко ще остане зад мен. Може би тогава ще ми стане по-леко и спокойно ще си доиграя ролята.

Той тръсна глава, прогонвайки тези мисли и за последен път метна топката. После изтича към куфара си. Том, Бил, Джейм, Боб, Сам — раздели се с всички, на всеки стисна ръка. Те малко се смутиха.

— В края на краищата ти не заминаваш на края на света, Уили.

— Да, наистина… — Той не помръдваше от мястото си.

— Е, хайде, Уили! Ще се видим след седмица.

— Хайде, довиждане!

И отново той върви нататък със своя куфар и гледа дърветата, зад него остават децата и улицата, където бе живял, а когато завива зад ъгъла, отдалеч се донася свирката на влака и той се затичва.

Последното, което видя и чу, беше бялата топка, отново и отново излитаща в небето над островърхите покриви, назад-напред, назад-напред и звънтяха гласовете, сякаш птици крещяха прощално, отлитайки далеч на юг.

 

 

Ранно утро, слънцето още не е изгряло, мирише на мъгла, на предутринен хлад и на студено желязо — неприветливият мирис на влака; цялото тяло изтръпнало и трескаво от дългата нощ във вагона… Той отваря очи и поглежда през прозореца към пробуждащия се вече град. Запалват се светлинки, чуват се невисоки, приглушени гласове, в хладния сумрак напред-назад, напред-назад се поклаща, размахва се червеният сигнален фенер. Стеле се сънна тишина, в която всички звуци и отзвуци сякаш са облагородени, рядко ясни и отчетливи. През вагона като сянка в тъмния коридор минава кондукторът.

— Сър — тихичко го повика Уили.

Кондукторът спря.

— Кой е този град? — прошепна в тъмното момчето.

— Веливил.

— Голям ли е?

— Десет хиляди жители. Това ли е твоята гара?

— Колко е зелено тук… — С продължителен поглед Уили се взря през прозореца към загърнатия в предутринна прохлада градец. — Колко е хубаво и тихо — каза той.

— Ти знаеш ли къде отиваш, момчето ми? — попита го кондукторът.

— Тук — отвърна Уили и тихо се надигна. Стана бързо и делово почна да си събира вещите в утринната прохлада, която миришеше на желязо.

— Гледай да не направиш някоя глупост, момче — каза кондукторът.

— Няма, сър — отвърна Уили, — няма да правя глупости.

Той мина по тъмния коридор, кондукторът му пренесе куфара и той слезе на платформата, а около него просветваше и се разреждаше мъглата, надигаше се прохладното утро.

Стоеше и гледаше от долу на горе кондуктора и черния железен влак, над който още светеха последните редки звезди. Оглушително запищя локомотивът, кондукторите из целия влак отвърнаха с викове, потръпнаха вагоните, а познатият кондуктор махна на момчето и му се усмихна — на това малко момче с големия куфар, а то извика нещо, но локомотивът отново изрева и заглуши гласа му.

— Какво? — закрещя кондукторът и сложи ръка на ухото си.

— Пожелайте ми късмет! — извика Уили.

— На добър час, синко! — викна кондукторът и усмихнато му махна с ръка. — Наслука, момчето ми!

— Благодаря! — каза Уили под грохота и гърма, под свистенето на парата и тракането на колелата.

Погледа след черния влак, докато той изчезна от очите му. През цялото време стоя неподвижен. Стоя съвсем тихо цели три минути на стария дървен перон — той, дванадесетгодишното момче. И чак тогава се обърна и пред него се разкриха по утринно пустите улици.

Изгряваше слънцето и за да се стопли, той тръгна с бързи крачки — влизаше в новия град.