Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Нели Константинова, 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2023)
- Обработка и корекция
- WizardBGR(2024)
Издание:
Автор: Рей Бредбъри
Заглавие: Здравей и сбогом
Преводач: Нели Константинова
Година на превод: 1974
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1974
Тип: сборник
Националност: американска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Редактор: Недялка Христова
Художествен редактор: Венелин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Художник: Йордан Велчев
Коректор: Атанас Шопов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19800
История
- —Добавяне
— Какво би направила, ако знаеше, че това е последната нощ на света?
— Какво бих направила ли? Ти сериозно ли говориш?
— Да. Сериозно.
— Не зная. Не съм мислила.
Той си наля кафе. Зад тях на килима в зелената светлина на ветроупорната лампа двете момиченца играеха на кубчета. Във вечерния въздух се носеше уютният чист аромат на запарено кафе.
— Може би не е зле да си помислим за това — каза той.
— Ти наистина ли сериозно говориш?
Той кимна.
— Война ли ще има?
Той поклати глава.
— Водородна бомба? Или атомна?
— Не.
— Бактериологическа война?
— Нищо от този род — отвърна той, бавно разбърквайки кафето си. — Просто затваряне на книгата, така да се каже.
— Не те разбирам.
— Всъщност и аз не разбирам; просто такова чувство имам. Понякога ме дострашава, друг път изобщо не ме е страх, а ми е спокойно. — Той погледна момиченцата, блестящите им на светлината златисти косици. — Не съм ти казвал досега, но за пръв път ми се случи преди четири нощи.
— Какво?
— Един сън. Сънувах, че всичко ще свърши, някакъв глас го каза; не някакъв познат глас, но във всеки случай глас беше и той каза, че тук, на Земята е дошъл краят на всичко. Не съм се замислял много над това, но на другия ден, като отидох на работа, заварих Стан Уилис да стои загледан през прозореца. Попитах го: какво си се замислил, Стан, и той ми отвръща: сънувах нещо нощес и още не почнал да ми разказва, аз вече знаех за какво е. Можех дори да му го разправя, но той заприказва и аз го изслушах.
— Същият ли беше?
— Същият. Казах на Стан, че и аз съм го сънувал. Той не се изненада. Дори някак се поуспокои. После тръгнахме из службата, но някак си от само себе си, дявол да го вземе. Не сме си казвали: „Хайде да пообиколим.“ Просто тръгнахме най-непреднамерено и навсякъде хората гледаха в бюрата си, ръцете си или през прозорците. Поговорих с някои. Стан също.
— И всички ли го бяха сънували?
— Всички. Един и същ сън, без никаква разлика.
— Ти вярваш ли в това?
— Да. Никога не съм бил по-сигурен.
— И кога ще свърши? Светът, имам предвид.
— За нас — в някой час през нощта, а за другите, когато нощта, обикаляйки земята, стигне до тях. За двадесет и четири часа всичко ще свърши.
Те поседяха, без да докосват кафето. После бавно го изпиха и от време на време се споглеждаха.
— С какво сме го заслужили? — попита тя.
— Не е въпрос на заслужено или незаслужено; просто нищо не излиза. Виждам, че и ти нямаш намерение да спориш. Защо?
— Може би аз имам причина — отвърна тя.
— Същата, която имаха всички в службата ли?
Тя бавно кимна.
— Не исках да ти кажа, но тази нощ и на мен ми се случи. Днес и жените от квартала говореха за това. Те също са го сънували. Мислех, че това просто е съвпадение. — Тя взе вчерашния вестник. — Тук нищо не пишат.
— Всички го знаят, затова няма нужда.
Той се облегна на стола и я погледна.
— Страх ли те е?
— Не. Винаги съм мислила, че ще ме е страх, но сега съм спокойна.
— И къде остава прословутото чувство за самосъхранение?
— Не зная. Когато виждаш, че нещо е логично, ти не се вълнуваш много. Това е логично. Нищо друго не можехме да очакваме при начина, по който живеем.
— Толкова лоши ли сме били?
— Не, но пък и кой знае колко добри не сме били. Може би това ни е грешката — ние не бяхме нищо изключително, просто бяхме самите себе си, докато по-голямата част от света непрекъснато се чуди как да се превърне в какви ли не ужасии.
Момиченцата в хола се смееха.
— Винаги ми се е струвало, че дойде ли час като този, хората с викове ще хукнат по улиците.
— Едва ли. Човек не крещи пред естествените неща.
— Знаеш ли, за нищо друго няма да ми е мъчно, освен за теб и за момиченцата. Никога не съм обичал този град, нито пък работата си или каквото и да било друго. Само вас трите. Може би ще ми е мъчно и за смяната на сезоните, или за чашата ледена вода в зноен ден или просто за подремването. Как можем да седим така и да говорим по този начин?
— Нищо друго не може да се направи.
— Да, наистина; ако имаше какво, щяхме да го сторим. Мисля, че това е първият случай в историята на земята, когато всеки точно знае какво ще прави през нощта.
— Чудно ми е с какво ли ще се занимава всеки един човек през останалите няколко часа на тази нощ.
— Някои ще отидат на кино, други ще послушат радио, ще погледат телевизия, ще поиграят карти, ще сложат децата да спят, после и те самите ще си легнат както винаги.
— Човек просто може да се гордее с това, че всичко си е както винаги.
Поседяха малко мълчаливо, после той си доля кафе.
— Как мислиш, защо именно тази нощ?
— Защото.
— А защо не някоя друга нощ през миналия век или преди пет или десет века?
— Може би защото никога досега не е било 19 октомври 1969 година — никога досега в цялата история, а сега е и толкоз; може би защото тази дата означава нещо повече от която и да е друга дата и защото тази година нещата по целия свят са именно така, а не иначе и тъкмо затова е дошъл краят.
— Тази нощ от двете страни на океана стоят готови за старт бомбардировачи, които никога няма да се приземят.
— Това също е част от причината.
— Е, сега какво ще правим? — попита той и стана. — Да измием съдовете?
Измиха ги и грижливо ги подредиха. В осем и половина сложиха децата да спят, целунаха ги за лека нощ, запалиха малките нощни лампички и оставиха вратата открехната.
— Чудя се дали… — каза мъжът на излизане от спалнята, поспря и погледна назад с лулата в ръка.
— Какво?
— Да затворя ли съвсем вратата или да я оставя открехната, за да влиза светлинка…
— Интересно дали и децата знаят?
— Сигурно не.
Седнаха и прегледаха вестниците, поговориха си, послушаха музика по радиото, после се преместиха до камината и погледаха огъня, после часовникът изби десет и половина, после единадесет, после единадесет и половина. Мислеха си как ли прекарват вечерта останалите хора по света — всеки по своя си начин.
— Е? — обади се той накрая.
Целуна продължително жена си.
— Все пак хубаво ни беше заедно.
— Плаче ли ти се? — попита той.
— Не, струва ми се.
Обиколиха къщата да угасят лампите, после влязоха в спалнята, съблякоха се в студения нощен въздух и отметнаха завивките.
— Чаршафите са толкова чисти и хубави.
— Уморена съм.
— Ние всички сме уморени.
Легнаха си.
— Един момент — каза тя.
Той я чу да става и да отива в кухнята. След малко се върна.
— Забравих да спра кранчето.
Това прозвуча много смешно и той се разсмя.
Тя също се засмя, разбирайки колко смешно е това, което бе сторила. После престанаха да се смеят, хванаха си ръцете и се отпуснаха в прохладното легло с допрени глави.
— Лека нощ — каза той след малко.
— Лека нощ.