Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata(2023)
Обработка и корекция
WizardBGR(2024)

Издание:

Автор: Рей Бредбъри

Заглавие: Здравей и сбогом

Преводач: Нели Константинова

Година на превод: 1974

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1974

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Редактор: Недялка Христова

Художествен редактор: Венелин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Йордан Велчев

Коректор: Атанас Шопов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19800

История

  1. —Добавяне

— Какво би направила, ако знаеше, че това е последната нощ на света?

— Какво бих направила ли? Ти сериозно ли говориш?

— Да. Сериозно.

— Не зная. Не съм мислила.

Той си наля кафе. Зад тях на килима в зелената светлина на ветроупорната лампа двете момиченца играеха на кубчета. Във вечерния въздух се носеше уютният чист аромат на запарено кафе.

— Може би не е зле да си помислим за това — каза той.

— Ти наистина ли сериозно говориш?

Той кимна.

— Война ли ще има?

Той поклати глава.

— Водородна бомба? Или атомна?

— Не.

— Бактериологическа война?

— Нищо от този род — отвърна той, бавно разбърквайки кафето си. — Просто затваряне на книгата, така да се каже.

— Не те разбирам.

— Всъщност и аз не разбирам; просто такова чувство имам. Понякога ме дострашава, друг път изобщо не ме е страх, а ми е спокойно. — Той погледна момиченцата, блестящите им на светлината златисти косици. — Не съм ти казвал досега, но за пръв път ми се случи преди четири нощи.

— Какво?

— Един сън. Сънувах, че всичко ще свърши, някакъв глас го каза; не някакъв познат глас, но във всеки случай глас беше и той каза, че тук, на Земята е дошъл краят на всичко. Не съм се замислял много над това, но на другия ден, като отидох на работа, заварих Стан Уилис да стои загледан през прозореца. Попитах го: какво си се замислил, Стан, и той ми отвръща: сънувах нещо нощес и още не почнал да ми разказва, аз вече знаех за какво е. Можех дори да му го разправя, но той заприказва и аз го изслушах.

— Същият ли беше?

— Същият. Казах на Стан, че и аз съм го сънувал. Той не се изненада. Дори някак се поуспокои. После тръгнахме из службата, но някак си от само себе си, дявол да го вземе. Не сме си казвали: „Хайде да пообиколим.“ Просто тръгнахме най-непреднамерено и навсякъде хората гледаха в бюрата си, ръцете си или през прозорците. Поговорих с някои. Стан също.

— И всички ли го бяха сънували?

— Всички. Един и същ сън, без никаква разлика.

— Ти вярваш ли в това?

— Да. Никога не съм бил по-сигурен.

— И кога ще свърши? Светът, имам предвид.

— За нас — в някой час през нощта, а за другите, когато нощта, обикаляйки земята, стигне до тях. За двадесет и четири часа всичко ще свърши.

Те поседяха, без да докосват кафето. После бавно го изпиха и от време на време се споглеждаха.

— С какво сме го заслужили? — попита тя.

— Не е въпрос на заслужено или незаслужено; просто нищо не излиза. Виждам, че и ти нямаш намерение да спориш. Защо?

— Може би аз имам причина — отвърна тя.

— Същата, която имаха всички в службата ли?

Тя бавно кимна.

— Не исках да ти кажа, но тази нощ и на мен ми се случи. Днес и жените от квартала говореха за това. Те също са го сънували. Мислех, че това просто е съвпадение. — Тя взе вчерашния вестник. — Тук нищо не пишат.

— Всички го знаят, затова няма нужда.

Той се облегна на стола и я погледна.

— Страх ли те е?

— Не. Винаги съм мислила, че ще ме е страх, но сега съм спокойна.

— И къде остава прословутото чувство за самосъхранение?

— Не зная. Когато виждаш, че нещо е логично, ти не се вълнуваш много. Това е логично. Нищо друго не можехме да очакваме при начина, по който живеем.

— Толкова лоши ли сме били?

— Не, но пък и кой знае колко добри не сме били. Може би това ни е грешката — ние не бяхме нищо изключително, просто бяхме самите себе си, докато по-голямата част от света непрекъснато се чуди как да се превърне в какви ли не ужасии.

Момиченцата в хола се смееха.

— Винаги ми се е струвало, че дойде ли час като този, хората с викове ще хукнат по улиците.

— Едва ли. Човек не крещи пред естествените неща.

— Знаеш ли, за нищо друго няма да ми е мъчно, освен за теб и за момиченцата. Никога не съм обичал този град, нито пък работата си или каквото и да било друго. Само вас трите. Може би ще ми е мъчно и за смяната на сезоните, или за чашата ледена вода в зноен ден или просто за подремването. Как можем да седим така и да говорим по този начин?

— Нищо друго не може да се направи.

— Да, наистина; ако имаше какво, щяхме да го сторим. Мисля, че това е първият случай в историята на земята, когато всеки точно знае какво ще прави през нощта.

— Чудно ми е с какво ли ще се занимава всеки един човек през останалите няколко часа на тази нощ.

— Някои ще отидат на кино, други ще послушат радио, ще погледат телевизия, ще поиграят карти, ще сложат децата да спят, после и те самите ще си легнат както винаги.

— Човек просто може да се гордее с това, че всичко си е както винаги.

Поседяха малко мълчаливо, после той си доля кафе.

— Как мислиш, защо именно тази нощ?

— Защото.

— А защо не някоя друга нощ през миналия век или преди пет или десет века?

— Може би защото никога досега не е било 19 октомври 1969 година — никога досега в цялата история, а сега е и толкоз; може би защото тази дата означава нещо повече от която и да е друга дата и защото тази година нещата по целия свят са именно така, а не иначе и тъкмо затова е дошъл краят.

— Тази нощ от двете страни на океана стоят готови за старт бомбардировачи, които никога няма да се приземят.

— Това също е част от причината.

— Е, сега какво ще правим? — попита той и стана. — Да измием съдовете?

Измиха ги и грижливо ги подредиха. В осем и половина сложиха децата да спят, целунаха ги за лека нощ, запалиха малките нощни лампички и оставиха вратата открехната.

— Чудя се дали… — каза мъжът на излизане от спалнята, поспря и погледна назад с лулата в ръка.

— Какво?

— Да затворя ли съвсем вратата или да я оставя открехната, за да влиза светлинка…

— Интересно дали и децата знаят?

— Сигурно не.

Седнаха и прегледаха вестниците, поговориха си, послушаха музика по радиото, после се преместиха до камината и погледаха огъня, после часовникът изби десет и половина, после единадесет, после единадесет и половина. Мислеха си как ли прекарват вечерта останалите хора по света — всеки по своя си начин.

— Е? — обади се той накрая.

Целуна продължително жена си.

— Все пак хубаво ни беше заедно.

— Плаче ли ти се? — попита той.

— Не, струва ми се.

Обиколиха къщата да угасят лампите, после влязоха в спалнята, съблякоха се в студения нощен въздух и отметнаха завивките.

— Чаршафите са толкова чисти и хубави.

— Уморена съм.

— Ние всички сме уморени.

Легнаха си.

— Един момент — каза тя.

Той я чу да става и да отива в кухнята. След малко се върна.

— Забравих да спра кранчето.

Това прозвуча много смешно и той се разсмя.

Тя също се засмя, разбирайки колко смешно е това, което бе сторила. После престанаха да се смеят, хванаха си ръцете и се отпуснаха в прохладното легло с допрени глави.

— Лека нощ — каза той след малко.

— Лека нощ.

Край