Ана Величкова
Имало някога остров Нилса

Шуми океанът, вълни връхлитат брега и пак се отдръпват, временно укротени. Прилив и отлив, отлив и прилив — от началото до края на битието. Недокоснати далечини и бягащи след тях синкави хоризонти. В разтегната дъга се издигат остров след остров с високи брегове. Отдалече приличат на свят, който нищо не иска от настоящето и не пита за бъдещето. Но това идилично спокойствие е само привидно.

Островите живеят, денят и нощта идват с нови очаквания. Рибарски лодки се промъкват между рифовете, а мрежите се препълват от улов. Палмите се превиват от плод, а домовете се огласят от детска гълчава.

Така е сега, а може би и занапред…

Но самотен, сякаш изтласкан от зеления хоровод на островната дъга, сивее остров Нилса, ограден с настръхнал каменен бастион. До него никой не може да се приближи, нито птица да прехвръкне над зъберите. През бойниците дебнат заредените дула на оръдията, в дълбоките пристанища чакат тежковъоръжени бойни кораби.

На острова живее властелинът на океана Дивер, заобиколен от съветници и ласкатели. А Нилса, единственото му владение, е превърнато във военен стан, винаги в бойна готовност. Тук няма градове и села, нито пъстрата смесица от звуци, форми и багри като на другите острови. Не се виждат хора, тръгнали по своите работи или спрели се на любезни приказки. Всичко на Нилса е отмерено и разчертано, подчинено на неизменен ред. Във фермите и плантациите, в двореца и казармите, навсякъде гъмжило от тъмни униформи, които откликват на заповедите със: „Слушам, ин Дивер!“.

Тъй е било, тъй навярно ще бъде и занапред…

Властелинът на Нилса е дребен мъж с голяма, несъразмерна с тялото му глава. Лицето му, грапаво и скулесто, завършва със силно издадена напред мощна челюст. От оределите му белезникави вежди нагоре никне безцветната му коса, къса и твърда като четина. Върви тромаво, при което ръцете му, прекалено дълги и яки, нервно потреперват. На бледото му, с месест нос лице втренчено гледат металносиви очи, които стряскат подчинените му.

И днес Дивер се събуди в лошо настроение. Из обширния, добре поддържан дворец сновяха слугите, гонени от недоволните викове на властелина. Никой не можеше да му угоди. Ръкавите на рубашката му бяха прекалено къси, а крачолите на панталоните — дълги и обратно. Обувките го стискаха на палците или се изхлузваха от краката. Убиваше го мекото легло, а пухкавата възглавница бе твърда като камък. Таванът се спускаше задушаващо нисък или се издигаше недостижимо високо дори и за дългите му ръце. Яденето в устата му придобиваше прекалено сладък или недопустимо солен вкус. И макар че всичко бе приготвено по утвърдените рецепти и беше претеглено до милиграм, слугите тичаха в надпревара по гранитните стълбища и се връщаха, натоварени с отбрани ястия.

А Дивер крещеше, че редът е нарушен и престъпниците ще бъдат наказани, сякаш някой би посмял да премести нещо без позволение.

Пискливият му глас кънтеше из залите, блъскаше се в извивките на коридорите, търкаляше се по стъпалата и оглушаваше разтрепераните слуги.

Властелинът наруга и прогони съветниците си, началниците на охраната и надзирателите на плантациите, които всяка сутрин му рапортуваха и получаваха заповеди за дневната програма. Струваше му се, че те носеха безпорядъка, който го душеше, стискаше, дразнеше, разваляше вкуса и обонянието му, предизвикваше неовладени пристъпи на безсилна ярост и отчаяние.

Опустя дворецът. Из обширните зали, по високите стълбища и кули страхът спусна гъстите си мрежи. Настана трескава тишина.

Разстроен, Дивер се отпусна на резбования си трон, нервно впи в мекото дърво острите си нокти. Главата му натежа и той затвори очи.

Наблизо се разнесе угоднически глас:

— Успокой се, ин Дивер. Скоро всичко ще стане както искаш. Аз ще се погрижа за това.

Властелинът вдигна глава. Пред него стоеше Лисора, тайният му съветник. Той се появяваше само в миговете, когато му бе най-необходим. Дивер с надежда се взря в тъмното му лице с дълъг като на граблива птица нос.

— Аз ще направя така, че да бъдеш доволен, ин Дивер — повтори тихо тайният съветник.

Властелинът стана, приближи се до прозореца, който заемаше цяла стена и имаше изглед към океана.

Оттук добре се виждаха няколко острова. Да бяха само тези! Целият океан, чийто повелител само на думи бе той, правнукът на Железния завоевател, е осеян с острови, неподвластни на волята му. Островитяните бяха прогонили униформите и разрушили реда, установен от дедите му.

Той впи с омраза поглед в далечината:

— Тези жалки острови ми пречат, вече не мога да дишам от тях — скръцна със зъби Дивер. — Те по право ми принадлежат. Но как да ги завладея, как? Ще ми кажеш ли най-сетне? Ти знаеш тайни, недостъпни за другите, можеш да се спуснеш в пластовете на победните времена и да откриеш спасението. Хайде, какво чакаш? Да не би да искаш да се пръсна от яд? Остава ни едно средство и то е в пропастта…

Колкото по-настойчиво говореше, толкова очите му се присвиваха, а лицето му набъбваше и се покриваше с червени петна.

Откакто бе наследил баща си, доживотен властелин на Нилса, Дивер воюваше. Но битките му бяха неуспешни. Не помагаха нито въоръжените с далекобойни оръдия флотилии, нито въздушните ескадрили, натоварени с мощни бомби. А още по-малко — преданите му до смърт, фанатизирани полкове от хиляди дивери…

Омразните острови от ден на ден се засилваха. Те обединиха военните си единици и успешно отблъскваха атаките му. Дивер се страхуваше да не би търпението им да се изчерпи и да преминат от отбрана в настъпление.

— Ние не сме в състояние да ги победим — процеди властелинът. — Затова ще ги унищожим.

— Прав си, ин Дивер — съгласи се тайният съветник.

— Дойде време за окончателна разправа.

— Давам ти срок една нощ и един ден, ни повече, ни по-малко — отсече властелинът. Сега очите му се бяха разширили и изцъклили като на безумец.

С бързи крачки тайният съветник прекоси стълбището и слезе в подземието. Отвори една сливаща се с каменните стени врата и влезе в тясна камера.

Лъхна го мраз. Той седна на хлъзгавия под и притихна. Носът му клюмна надолу и Лисора заприлича на лешояд, с малката си глава, покрита с щръкнала коса.

„Длъжен съм да изпълня заповедта на властелина — мислеше си тайният съветник. — Нилса се е превърнал във взривен погреб. Едно тлеещо фитилче е достатъчно да го възпламени. И това фитилче е все по-трудно възпираният бяс на Дивер, който от дързък наследник на велик завоевател се е превърнал в подивяло от безумните си желания деспотче. Къде остана бойният дух на прадедите, онази мощ, която смазваше остров след остров, браздеше океаните и всяваше страх и подчинение? Но още не е късно. В пластовете на желязното време спи Коконът. Завещан ни от непобедимия завоевател, той ще откликне на моя зов. А аз ще го изведа на повърхността и ще му заповядам: «Унищожавай!». По-силен съм от Дивер, защото моята омраза към всичко, отлъчило се от завещания ред, надвишава границите на едно сърце, създадено от жива плът. И тя ще ми помогне да се спусна до края на пропастта…“

Настана нощ, от тъмна по-тъмна, от тиха по-тиха. Часът на Лисора дойде.

Той започна да изстудява сърцето си в ледника на омразата. От урвите на вековете плъзнаха сковаващи течения. Косата на тайния съветник се изправи, всеки косъм се превърна в ледена игла. Тялото му, изстудено от чудовищната ненавист, натежа и подът се продъни.

Лисора започна да пада надолу, подет от мразовитите течения, които го насочваха. Край него един след друг се мяркаха пластовете на отминалите времена — ту безформени и дълбоко разядени, ту огладени и здрави.

Нейде издълбоко долиташе мощно кънтене, сякаш се срутваха цели планини в кухината на небитието.

Зададе се векът на слабите властелини, прогонени от въстаналите островитяни. И Лисора бе заслепен от ярка светлина.

Омразата в сърцето му още повече се сгъсти и той по-бързо започна да пада надолу. Успокои се едва когато светлината изчезна в пукнатините на по-старите епохи.

С облекчение видя монолитните яки пластове на железния век — векът на Великия завоевател, истинския властелин на океана и островите. Тук мракът и студът бяха неописуеми. Лисора тържествуваше, вече можеше да диша спокойно. За него нямаше по-здравословен въздух от този, наситен с отровния дъх на разложението. Той напрегнато се взираше във всеки отминаващ пласт и колкото по-притъмняваше наоколо, толкова очите му виждаха по-ясно, ставаха по-зорки и по-проницателни.

И стигна самото дъно на пропастта. А там лежеше огромна какавида — толкова диреният Кокон, излюпен в ръждясалите доспехи на железния век. Дори и тайният съветник се стъписа пред нагънатото цилиндрично тяло. И неговото вледенено сърце трепна при вида на гъстите иглести власинки, които се протягаха във всички посоки, сякаш подушваха околния мрак. Те ситно се гърчеха, настръхваха, от острите им върхове прескачаха мълнии и Коконът се обливаше в черновиолетова мъгла.

Тайният съветник предпазливо направи няколко крачки и усети как мъглата го обви, проникна в клетките му и превърна тялото му в къс твърд метал. Той заприлича на желязна машина, която не знае страх и прегради.

И протегна ръце към Кокона. Щом докосна мъхнатата му обвивка, отекна гръм. Пластовете на победния век се разтърсиха, надигнаха се и пробиха лежащите над тях времена. Докато се опомни, Лисора се намери на военния полигон. Наблизо се извиваше Коконът и гъсеничното му тяло ситно вибрираше. Черните власинки бяха настръхнали и остро пукаха.

Дочули зова на Железния завоевател, в строен ред, с фанфари и барабани маршируваха военните поделения. Най-отпред удряше крак в крак властелинът Дивер, облечен в блестяща парадна униформа.

Слънцето, ослепено от металния блясък, прободено от острите щикове, оглушено от тръбния вой, се затъркаля по сивото небе като дрипава топка.

Войската обгради какавидата и взе за почест. Дивер благосклонно погледна тайния съветник и отсече:

— Ти изпълни заповедта ми. Обявявам те за първи рицар на железния Кокон.

И сръчно забоде на черната му рубашка голям орден, изобразяващ какавида. След това скръсти ръце на гърдите си и извика:

— Потомци на Железния завоевател, предани мои дивери. Настъпи часът за разплата. Там — посочи той океана — са враговете ни. Напред, верни дивери, до победа!

Войската поде вика му:

— Напред-ед-е!

Под гръмовития вой Кокона се обви в черна мъгла и се разпукна. Излетя огромно насекомо с тъмни крила и набъбнал кафеникав корем. С нетърпеливо бръмчене то се издигна и пое към островите. Рожба на стара омраза, насекомото знаеше кои са враговете…

Диверите заеха кулите на бастиона и през бойниците зейнаха оръдейните дула. Корабите в пристанището надуха сирените в бойна тревога.

Властелинът и тайният му съветник застанаха пред обзорния прозорец на приемната зала и започнаха да наблюдават през далекогледите си. Самодоволните им лица изразяваха очакване на бърза и лека победа.

Насекомото летеше към близкия остров и кафявият му корем се изтегляше като хобот. Още малко — ще долети до сушата, а от хобота…

Ненадейно задухаха силни ветрове. Те подхванаха невижданото насекомо и започнаха да го премятат. То встъпи в двубой с въздушната стихия, но слаби за нея бяха крилата му, макар изковани в желязната пропаст. Те ту клюмваха, ту се опитваха широко да загребат въздух.

Ветровете си играеха с него. Запокитваха го до самата вода, сетне отново го издигаха нависоко, завъртваха го и все повече го изтласкваха далече от островите. Уморени от неравната битка, крилата на насекомото клюмнаха, сви се черният му хобот.

— Какво става? Как е възможно! — изпищя потомъкът на Железния завоевател и премалял се облегна на прозоречния перваз. — От островите духат ветрове, какви са тези ветрове, как не сме ги забелязали досега? — вайкаше се властелинът, като подозрително се взираше в тайния съветник.

Лисора хвърли гневен поглед към непристъпните зъбери на бастиона.

— Изолирахме се и забравихме за тях. Те духат винаги преди залез. И всеки капитан, който поведе кораба си срещу им, загива — съкрушено отвърна той.

Крилата на насекомото висяха накъсани. То политаше към вълните, като въртеше безпомощно кръглата си глава с две прозрачни неподвижни очи, или подхванато от въздушния поток, се носеше към Нилса, надавайки пронизителни крясъци.

Един мощен напор го завъртя, издигна го високо и го преметна през стената на бастиона. Насекомото падна на военния полигон. От удара в бетонната настилка коремът му се пръсна и от него изскочиха рояци черни семена.

— Свърши се, край! — изпищя Дивер и падна в несвяст. Той, като всички властелини, беше с деликатни нерви.

Обезумял, Лисора хукна към пристанището. Искаше да избяга по-далеч от обречения остров. Но вече бе късно. Привидно леки, щом паднеха, семената на злото потъваха надълбоко и се забиваха в пластовете на железния век. Там те набъбваха и се нажежаваха, докато ледът се стопи и се превърна в клокочеща пара. И в един миг островът се разцепи и с оглушителен гръм потъна в океана. Заедно с него изчезнаха Дивер и натруфеният му дворец, обширният полигон с новата бойна техника, Лисора и корабите в пристанището, казармите и хилядите дивери, готови за последна атака.

Имаше Нилса, гневен и самотен остров, и вече го няма…