Лорд Дансени
Как Нут практикува изкуството си върху гноловете

Въпреки рекламите на конкурентните фирми, навярно всеки в занаята знае, че никой, който практикува понастоящем, няма позиция, равна на тази на г-н Нут. За онези извън магическия кръг на професията, името му е едва познато; той не се нуждае от реклама, той е ненадминат. По-добър е дори от съвременната конкуренция и, независимо от техните претенции, те самите знаят това. Неговите условия са умерени — толкова и толкова пари при доставка на стоките, толкова и толкова след това в изнудване. Той се съобразява с вашето удобство. Може да се разчита на неговите умения; виждал съм сянка през ветровита нощ да се движи по-шумно от Нут, защото Нут е по професия крадец. Случва се понякога хора да отсядат в селски къщи и след това да изпращат търговец да преговаря за някой гоблен, който са видели там — или някаква мебел, някаква картина. Това е лош вкус: но тези, чиято култура е по-изискана, неизменно изпращат Нут една или две нощи след посещението си. Той има похват с гоблените, едва ли бихте забелязали, че краищата са били изрязани. И често, когато виждам някоя огромна нова къща, пълна със стари мебели и портрети от отминали епохи, казвам си: „Тези гниещи столове, тези обрисувани предци и резбован махагон са продукцията на несравнимия Нут.“

Може да се възрази срещу употребата на думата несравним, да се каже, че в занаята на кражбите името на Слит стои самостоятелно на върха; и аз съм наясно с това; но Слит е класика и е живял преди много време, а и не е знаел нищо за съвременната конкуренция; освен това удивителната природа на неговата кончина вероятно е хвърлила блясък върху Слит, който преувеличава в нашите очи неговите безспорни заслуги.

Не трябва да се смята, че съм някакъв приятел на Нут, напротив, политическата ми наклонност е на страната на Собствеността; а и той не се нуждае от моите думи, защото позицията му е почти уникална в професията, бидейки сред малкото, които не се нуждаят от реклама.

Към момента, в който започва моята история, Нут живееше в просторна къща на площад „Белгрейв“: по свой неповторим начин той се бе сприятелил с домоуправителката. Мястото подхождаше на Нут и, когато някой идваше да го огледа преди покупка, домоуправителката хвалеше къщата с думите, които Нут беше предложил. „Ако не бяха тръбите,“ казваше тя, „това щеше да е най-хубавата къща в Лондон,“ и когато купувачите се захващаха за това изказване и задаваха въпроси за тръбите, тя им отговаряше, че и тръбите са добри, но не толкова добри, колкото къщата. Те не виждаха Нут, когато оглеждаха стаите, но Нут беше там.

Ето че едно пролетно утро, дойде възрастна жена с елегантна черна рокля и червена подплата на шапката, която питаше за г-н Нут; а с нея беше големият ѝ и непохватен син. Г-жа Егинс, домоуправителката, погледна нагоре по улицата и после ги пусна вътре, оставяйки ги да чакат в салона сред тайнствени мебели с покривала. Чакаха дълго докато не се появи мирис на лула, а Нут вече стоеше съвсем близо до тях.

— Божичко — каза възрастната жена с червена подплата на шапката — как ме стреснахте — И после видя по очите му, че това не беше начинът да се говори с г-н Нут.

Най-накрая Нут заговори, а старата жена обясни много нервно, че синът ѝ е способен младеж и вече е практикувал, но желае да се усъвършенства, и тя иска г-н Нут да го научи на занаят.

Първо Нут поиска да види препоръка, и когато му беше показана такава от един бижутер, с когото беше в отлични отношения, резултатът беше, че се съгласи да вземе младия Тонкър (защото това беше фамилията на способния младеж) и да го направи свой чирак. И възрастната жена с червена подплата на шапката се върна в малката си къщурка в провинцията и всяка вечер казваше на стария си съпруг: „Тонкър, трябва да затваряме капаците на прозорците вечер, защото Томи е вече крадец.“

Не ви предлагам подробности за чиракуването на способния младеж; за тези, които са в занаята, тези детайли са известни, а тези, които се занимават с други занаяти, се интересуват само от своите си, докато хората с много свободно време, които нямат никакъв занаят, не биха оценили плавните степени, през които Томи Тонкър първо се научи да преминава по голи дъски, покрити с малки препятствия в тъмнината, без да издава звук, после да се изкачва безшумно по скърцащи стълби, после да отваря врати и най-накрая да се катери.

Достатъчно е да се каже, че работата процъфтяваше, а бляскави доклади за прогреса на Томи Тонкър бяха изпращани от време на време на възрастната жена с червена подплата на шапката в трудоемкия ръкопис на Нут. Той се беше отказал от уроците по писане много отрано, защото изглеждаше, че има някакво предубеждение срещу фалшификацията и затова смяташе писането за загуба на време. И тогава дойде сделката с лорд Касълнорман в неговата резиденция в Съри. Нут избра една съботна нощ, защото се оказа, че точно тази събота се честваше Шабат в семейството на лорд Касълнорман, и до единадесет часа цялата къща беше притихнала. Пет минути преди полунощ Томи Тонкър, инструктиран от г-н Нут, който чакаше отвън, излезе с джоб, пълен с пръстени и копчета за ръкавели. Това не беше твърде пълен джоб, но бижутерите в Париж не можеха да възпроизведат съдържанието му, без да изискат материали специално от Африка, така че лорд Касълнорман трябваше да вземе на заем костни копчета за ръкавели.

Дори и слуховете не шепнеха името на Нут. Ако бих казал, че това му бе замаяло главата, има такива, на които това твърдение би причинило болка, защото неговите сътрудници смятат, че проницателна му преценка не се засяга от обстоятелствата. Затова ще кажа, че това стимулира неговия гений да планира това, което никой крадец не бе планирал преди. Това не беше нищо по-дребно от това да ограбят къщата на гноловете. И това този въздържателен човек сподели на Тонкър на по чаша чай. Ако Тонкър не беше почти полудял от гордост покрай последна им сделка и ако не беше заслепен от почитта си към Нут, той щеше… но станалото — станало. Той възрази почтително; каза, че предпочита да не отива; каза, че не е честно; позволи си да спори; но в крайна сметка, през една заплашително ветровита октомврийска сутрин, той и Нут се приближаваха към страховитата гора.

Нут, като претегли малки изумруди срещу парчета обикновен камък, беше определил вероятното тегло на домашните орнаменти, които се смяташе, че гноловете притежават в тясната, висока къща, в която живеят от стари времена. Те решиха да откраднат два изумруда и да ги носят заедно помежду си на едно наметало; но окажеха ли се твърде тежки, трябваше веднага да оставят единия. Нут предупреди младия Тонкър да не бъде алчен и обясни, че изумрудите струваха по-малко и от сиренето, докато не са на безопасно разстояние от страховитата гора.

Всичко беше планирано и сега те вървяха мълчаливо.

Нямаше пътека към злокобния мрак на дърветата, нито човешка, нито от добитък; дори бракониер не беше стъпвал там на лов за елфи повече от сто години. Никой не нахлуваше два пъти в долините на гноловете. И освен нещата, които се случваха там, самите дървета се издигаха предупредително и нямаха здрав вид като тези, които ние сами засаждаме.

Най-близкото село беше на няколко мили разстояние, а гърбовете на всичките му къщи бяха обърнати към гората и нямаше нито един прозорец в тази посока. Селяните не говореха за нея, а пък другаде тя беше непозната.

В тази гора влязоха Нут и Томи Тонкър. Те нямаха огнестрелни оръжия. Тонкър поиска да вземе пистолет, но Нут отговори, че звукът от изстрел „би довел всичко върху ни“ и повече не се спомена за това.

Навлизаха в гората през целия ден, все по-дълбоко и по-дълбоко. Видяха скелета на бракониер от времето на крал Джордж, прикован на една врата към дъбово дърво; понякога мяркаха фея да притичва в далечината; веднъж Тонкър стъпи тежко на твърда, суха съчка, след което и двамата застинаха неподвижни за двайсет минути. И залезът пламна, пълен с предзнаменования, между стволовете на дърветата, и нощта падна, и те пристигнаха под измамната светлина на звездите, както Нут беше предвидил, до тази тясна, висока къща, където гноловете така тайно живееха.

Всичко беше толкова тихо около тази невзрачна къща, че задрямалата смелост на Тонкър се събуди, но за опитния усет на Нут тя изглеждаше твърде тиха; и през цялото време небето бе надвиснало гибелно над тях, така че Нут, както често се случва, когато хората се съмняват, имаше възможност да се страхува от най-лошото. Въпреки това не се отказа от начинанието и изпрати способния младеж с инструментите на занаята си по стълбата до стария зелен прозорец. В момента, в който Тонкър докосна изсъхналите дъски, мълчанието, което, макар и зловещо, беше съвсем нормално, стана противоестествено като допира на жив мъртвец. И Тонкър чу как дъха му се опитва да развали тази тишина, и сърцето му биеше като луди барабани в среднощно нападение, и връзката на един от сандалите му тупна по стълбата, а листата по дърветата бяха безмълвни и нощният вятър беше тих; и Тонкър се молеше мишка или къртица да издадат някакъв звук, но не помръдна нито едно същество, дори Нут не мърдаше. И тогава и на това място, докато още не беше разкрит, способният младеж реши, както трябваше да направи отдавна, да остави тези колосални изумруди там, където бяха, и да няма повече работа с тясната, висока къща на гноловете, а да напусне тази злокобна гора докато е време, да се оттегли от професията веднага и да купи къща на село. После тихо слезе и направи знак на Нут. Но гноловете го бяха наблюдавали през хитри дупки, които бяха направили в стволовете на дърветата, и неземното мълчание отстъпи грациозно на бързите писъци на Тонкър, когато го вдигнаха отзад — писъци, които ставаха все по-бързи и по-бързи, докато станаха несвързани. А къде го отведоха не е добре да се пита и какво направиха с него няма да кажа.

Нут гледаше известно време от ъгъла на къщата с лека изненада на лицето, докато поглаждаше брадичката си, защото номерът с дупките в дърветата беше нов за него; после крадецът се прокрадна ловко през страховитата гора.

— А хванаха ли Нут? — питате ме, нежни читателю.

— О, не, дете мое — (защото такъв въпрос е детински) — Никой никога не хваща Нут.