Чарлз Дикенс
Салонният оратор

Една вечер се разхождахме по Оксфърд Стрийт, Холбърн, Чийпсайд, Колман Стрийт, Финсбъри Скуеър и така нататък с намерението да се върнем в западната част по Пентьнвил и Ню Роуд, когато усетихме жажда и решихме да си починем за пет-десет минути. Така че тръгнахме обратно към едно старо, тихо и прилично заведение, което бяхме отминали току-що (намираше се недалеч от Сити Роуд), с цел да се освежим с чаша ел. Заведението нямаше нищо общо с онези ярки дворци с гипсови отливки и лакирани мебели, а беше просто една скромна кръчма от старата школа, с малък стар тезгях и дребен на ръст собственик, който заедно със съпругата и дъщерята — също дребни, се беше разположил удобно зад вече споменатия тезгях — едно малко уютно кътче с весел огън в камината, заградено с висок параван, иззад който се подаде младата дама, щом ние се появихме с намерението да пием чаша ел.

— Ще заповядате ли вътре, сър? — попита тя съблазнително.

— Няма да е лошо да влезете, сър — каза дребният възрастен собственик, като подаде глава от едната страна на паравана, за да ни разгледа.

— Много хубаво ще сторите, ако влезете, сър — каза дребната възрастна дама, като подаде глава от другата страна на паравана.

Хвърлихме бегъл поглед наоколо, с който може би искахме да покажем, че така прехваленото заведение ни е непознато. Дребният стар собственик забеляза това, изскочи бързо иззад малкия тезгях и веднага ни въведе в салона.

Това беше старо, мрачно на вид помещение с дъбова ламперия, висока камина и под, застлан с пясък. Стените бяха украсени с три-четири стари цветни гравюри в черни рамки и всяка от тях представляваше морско сражение с по два военни кораба, които се сражават най-ожесточено един срещу друг, докато един или два други избухват в далечината, а на преден план се виждаше хаос от пречупени мачти и крака в моряшки панталони, стърчащи над водата. От тавана в средата на стаята висяха газова лампа и дръжка на звънец, от двете страни имаше три-четири дълги и тесни маси, зад които бяха наредени нагъсто характерните за този вид заведения излъскани дървени съдове. Еднообразието на посипания с пясък дъсчен под се нарушаваше тук-там с някой и друг плювалник, а две пирамиди от тези полезни артикули украсяваха ъглите на другия край на салона.

На най-отдалечената маса, близо до камината и с лице към вратата, седеше набит мъж на около четиридесет с късо подстригани гъсти черни къдрици, които обграждаха широкото му и високо чело, както и лицето, което беше доста румено, и то не само по причина на водата и чистия въздух. Той пушеше пура, с поглед, вперен в тавана, и имаше онзи самоуверен оракулски вид, който го определяше като тартор в политиката, главен авторитет и първи разказвач на анекдоти в заведението. Очевидно току-що се бе произнесъл по нещо много важно, защото останалите пушеха лулите и пурите си в състояние на някаква сериозна отнесеност, като че ли бяха изцяло погълнати от значението на въпроса, който са разисквали.

От дясната му страна седеше възрастен джентълмен с побеляла коса, а от лявата — дългокос рус мъж с кафяв сюртук, стигащ почти до петите му, който след всяко дръпване от лулата си хвърляше възхитен поглед на румения мъж.

— Направо изключително! — каза светлокосият след петминутно мълчание. Останалите зашепнаха помежду си в знак на съгласие.

— Няма нищо изключително, нищо — каза червендалестият мъж, като внезапно се събуди от съзерцанието си и се обърна към русия още щом той проговори. — Защо трябва да е изключително? Откъде накъде изключително? Докажете, че е изключително!

— Е, като се замисли човек… — каза светлокосият плахо.

— Да се замисли! — възкликна червендалестият. — Но ние сме длъжни да се замисляме. В днешно време ние се намираме на светлия връх на интелектуалните постижения, а не в тъмните дебри на умствената ограниченост. Доказателства искам аз, доказателства, а не твърдения в тези бурни времена. Всеки джентълмен, който ме познава, знае за съдържанието и резултата от моите забележки, когато Обществото за предлагане на представители от предградията разискваше кого да посочи като кандидат за онзи град в Корнуол — забравих как се казва.

„Мистър Сноби — каза мистър Уилсън — е човек, подходящ за представител на общината в Парламента.“

„Докажете го“ — казвам.

„Той е борец за премахване на националните дългове, непоклатим противник на пенсиите, неустрашим защитник на негрите; той е за ограничаване на синекурите и сесиите на Парламента и за увеличаване единствено на избирателите“ — обяснява мистър Уилсън.

„Докажете го!“ — казвам.

„Делата му го доказват“ — казва той.

„Докажете тях“ — казвам аз.

— Но не можа да ги докаже — рече червендалестият, като се огледа победоносно. — И общината не го избра, и ако се придържаме изцяло към този принцип, няма да има ни дългове, ни пенсии, ни синекури, ни негри, нищо. А като се има пред вид, че се намираме на върха на интелектуалните постижения и народното благосъстояние, можем да излезем насреща на другите народи и да вдигнем глава с гордото самочувствие за мъдрост и превъзходство. Това е моят принцип, това винаги е бил моят принцип, и ако бях член на Камарата на общините, още утре щях да ги накарам да се разтреперят.

И червендалестият мъж, след като удари силно с юмрук по масата, за да додаде тежест на словото си, запуши като комин.

— Да! — каза дългокосият мъж с много тънък и слаб гласец, като се обърна към присъствуващите. — Винаги съм казвал, че сред всички джентълмени, с които имам удоволствието да се срещам в това заведение, няма друг, когото обичам да слушам така, както мистър Роджърс, и който да е по-полезен събеседник.

— Полезен събеседник! — съгласи се мистър Роджърс, защото изглежда, това беше името на румения мъж. — Може да се каже, че съм полезен събеседник, тъй като на всички ви съм донесъл полза в едно или друго отношение, но за словата ми — такива, каквито ги определи мистър Елис — не мога сам да отсъдя. Вие, господа, сте най-добрите съдници в този случай, но ето какво ще ви кажа: когато преди десет години дойдох в енорията и за първи път влязох в това заведение, сигурен съм, че в него нямаше нито един мъж, който да знае, че е роб, а сега всички го знаете и то ви измъчва. Напишете това на гроба ми, и аз ще почивам в мир.

— Е, ако е до написването на гроба ти — каза един дребен зарзаватчия с бузесто лице, — разбира се, че ще ти напишем всичко, за което си платиш, доколкото то се отнася за теб и делата ти, но когато говориш за роби и тям подобни обиди, по-добре си ги задръж за себе си, защото аз например не обичам да ме наричат какъв ли не всяка вечер.

— Ти си роб — каза руменият мъж, — и то най-окаяният от всички.

— Толкова по-зле, ако съм — прекъсна го зарзаватчията, — защото така и не разбрах нищо от двадесетте милиона, дето ги дадоха за освобождението. (Двадесетте милиона, дето ги дадоха за освобождението — през тридесетте години на деветнадесети век излизат закони за освобождаването на робите във всички английски колонии. На бившите робовладелци била изплатена компенсация в размер двадесет милиона лири стерлинги.)

— Доброволен роб — извика червендалестият, като се зачервяваше още повече от красноречието си и противоречията, — който отказва законното право на собствените си деца, който е глух за светия зов на Свободата, която моли и апелира към най-нежните чувства в сърцата ви и сочи безпомощните ви рожби, но напразно.

— Докажи го! — каза зарзаватчията.

— Да го докажа ли? — изсмя се руменият мъж. — Какво! Превиваш се под робството на бездушна и предателска олигархия, пречупен си от властта на жестоки закони, стенеш под тиранията и подтисничеството навсякъде, винаги, във всеки ъгъл. Докажи го! — Червендалестият прекъсна внезапно, усмихна се мелодраматично и скри лицето и възмущението си в халба бира.

— Уви, така е, мистър Роджърс — каза един як комисионер с широка жилетка, който не откъсваше очи от това светило през цялото време, докато то говореше. — Уви, точно така е — повтори той с въздишка, — в това е цялата работа.

— Разбира се, разбира се — намесиха се и други от присъствуващите, които разбираха точно толкова от цялата работа, колкото и самият комисионер.

— По-добре не го закачай, Томи — посъветва той дребния зарзаватчия. — Той може да те купи и продаде, казвам ти. Тия ги разправяй на някой друг, на него не му минават, Томи.

— Какво е човекът? — продължи руменият представител на този род, като дръпна с възмущение шапката си от закачалката на стената. — Какво е англичанинът?

Трябва ли да го тъпче всеки тиранин? Трябва ли да го блъска всеки, който си пожелае? Какво е независимостта? Не е редовна армия. Какво е редовната армия? Не е независимост. Какво е всеобщото благополучие? Не е всемирна мизерия. Свободата не е такса за прозорци, нали?

И руменият мъж се впусна в едно гръмко излияние, в което пробляскваха думи като „подли“, „робски“, „жестоки“, „кръвопролитни“. После нахлупи шапката си и излезе от заведението, като тресна вратата зад гърба си.

— Прекрасен човек! — каза оня с дългия нос.

— Отличен оратор! — добави комисионерът.

— Велика сила! — казаха всички с изключение на зарзаватчията. И като изрекоха това, поклатиха глави замислено и напуснаха един по един, оставяйки ни сами в заведението.

Ако бяхме последвали установената традиция, щяхме незабавно да потънем в размисъл. Старинният вид на помещението, овехтялата ламперия на стените, почернелият от пушека и годините комин щяха да ни върнат най-малко сто години назад и ние щяхме да си мечтаем, докато оловното канче на масата или малкият съд на огъня оживеят и ни разкажат някоя дълга история от минали времена. Но по една или друга причина не бяхме в романтично настроение и макар че доста упорито се опитвахме да вдъхнем живот на обстановката, всичко остана абсолютно неподвижно, неумолимо и безгласно. И тъй като бяхме принудени по този начин да мислим за обикновени неща, мислите ни се върнаха към румения мъж и ораторските му способности.

Тези червендалести мъже са многочислена маса — няма салон, клуб, благотворително дружество или каквото и да било скромно събрание без съответното зачервено лице. Те са празни дърдорковци, които носят само вреда на делото, на което служат, колкото и добро да е то. Така че просто за да ви покажем един екземпляр от тях, та да можете да различавате по него и останалите, взехме този и го описахме тук. Това е и причината за написването на тази скица.