Иван Вазов
В униние

Et toi, dis donc, toi que voila.

Qu’as tu fait de ta jeunesse?

Verlaine

Години фъркат, живот отива.

Уморен, отдих търси духът.

Тревожно поглед назад се впива —

в минало шумно, в изминат път.

 

Много ли в него следи оставих

от благородни, честни дела?

Що добро нещо ази прибавих

в общата скудост, лен и мъгла?

 

Фърлих ли семе за жътва плодна

в почвата млада, дето минах?

Мисъл пуснах ли там благородна?

Светло и вечно що завещах?

 

Как си послужих с дарът господен?

Почетох ли го с достоен труд?…

Тъжно аз гледам пътя изходен,

сърце ми свива нъравствен студ…

 

Безумно ази изхарчих сили,

на вятър фърлях, нахалост сях,

не пестих младий жар в мойте жили,

запас духовен лудо пилях.

 

В страсти метежни, в борби несвесни

що чудо чувства пръснах, слепец!

Пръсках всеместно цветя чудесни,

но красен, вечен свих ли венец?

 

Не цених доста мойто призванье,

ни в душа тайний пламък свещен;

аз пях, но рядко гордо съзнанье

за дълг високи сгрева ме мен.

 

И мойте песни тъй отлетяха…

Много ли отклик има от тях?

Случайно скудни зърна паднаха

в ровката нива, аз дето пях…

 

Как много пръснах — и посях малко —

от толкоз сили, младост, живот!

О син разсипник, прахосал жалко

в безумни оргий безцен имот!