Иван Вазов
Стихотворение

По случай на патриотическото дело на гр. Пловдив,

което той извърши на 23 септември 1884,

та спаси честта на българската народност.

Град на кипежите и страстите народни,

град на възторги луди и на смисъл здрава,

отклик на всички позиви свободни,

възпявам те, покланям ти се и те слава.

 

Видях те пак. Видях аз оня живий пламък

на твойте чада, дето грял в гърдите,

и туй сърце, втвърдяло като камък,

разнежи се, проля сълзи честити!

 

Гори ти, искро благородна! Ставай

днес вик, а утре лампа сяйна,

а други ден — вулкан и с него осветлявай

духовний мир на нашта родина безкрайна!

 

Защо да се ярим и да роптайме ние?

Народът помни мъките, заветът ни отцовски,

той няма да умре, че всяко сърце бие

с кръвта на Левски, с духът на Раковски.

 

Кога за светлата борба часът настане,

кога за жертвите високи дойде време

(защото бог във свойто състраданье

турил ни е задача, за да не умреме);

 

кога съвсем съзрей поривът благородний

за славен подвиг и съдбини нови

и нужен стане само някой глас свободний

да викне: долу граници, балкани и окови!

 

Ти пак ще бъдеш пръв! От тия стръмни

хълми (дано по-скоро часът стигне),

о, граде, твоят глас най-силно пак ще гръмне

и твойто знаме най-високо ще се вдигне!

 

И тоя глас и знаме ще разбудат екът

в най-тъмните, далечните граници

и теб, о, граде мой, ще ти притури векът

страница славна йощ при славните страници.

 

Напредвай, граде на борби — конвулзии кипящи,

огнище на лучи и на надежди мътни,

в шумът на твойто бурно настояще

гласът на бъдаще велико тътне!

 

Пловдив, 24 септември 1884