Биография

По-долу е показана статията за Стоян Ватралски от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Стоян Ватралски
български общественик, писател, поет и публицист
Стоян Ватралски през 1900 г.
Стоян Ватралски през 1900 г.
Роден
7 март 1860
Починал
30 август 1935 г. (75 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, България
Националност България
Учил вХарвардски университет
Семейство
БащаКръсто Ватралски
МайкаРужа Ватралска
Стоян Ватралски в Общомедия

Стоян Кръстов Ватралски е български общественик, писател, поет и публицист. Той е първият българин, завършил Харвардския университет.

Произход и образование

Роден е на 7 март 1860 г. в село Вакарел в семейството на Кръсто и Ружа Ватралски. Баща му е беден овчар, а майка му е известна сред съвременниците си с прозвището „Коджа Трена“. Сестра му Севастица впоследствие става съпруга на общинския фелдшер Костадин Георгиев и основава стипендия за талантливи вакарелски ученици. Като дете помага на баща си в пашата на овцете. Завършва начално образование във Вакарелското училище, където му преподава свещеник Захари Николов.[1]

През 1874 г. в град Самоков по решение на Епархийския съвет, председателстван от митрополит Доситей, се открива пансион за деца от селата, които да се подготвят за учители и свещеници в Самоковското класно градско училище. Приети са 12 ученици от селата Вакарел, Костенец, Сестримо, Бобошево и Червен брег (Дупнишко).[2] По предложение на учителя си от Вакарел са изпратени Стоян Ватралски, Тодор Стоилов и Стамо Червенков. След завършване на курса на обучение през 1877 г. тримата се завръщат във Вакарел.[3]

През зимата на 1877 г. по съвет на майка си Ватралски се връща в Самоков. Издържа се, като върши домашна работа за мисионерите от евангелистката мисия, и живее в предоставена му от тях квартира. През тези години приема евангелисткото изповедание, което довежда до разрив в отношенията с баща му и с митрополит Доситей. Заради принадлежността му към протестантите Светият синод не го признава като автор, общественик и публицист и той е обект на остри критики. Този факт, както и контактите му в САЩ и Великобритания и личният му конфликт с Георги Димитров в Самоков,[4] довеждат до пренебрегването му и постепенната му забрава след 1944 г. Продължава образованието си в Американското училище в Самоков, където учи четири години (1878 – 1882). От 1882 до 1884 г. работи в евангелистката мисия в Хасково.

В САЩ

През 1884 г. Ватралски заминава за Америка по покана на американски мисионери, като първоначално се установява вероятно в някой от североизточните щати. По собствените му думи пристига „без никакви пари и почти никакво знание на английски език“. Постъпва в Западната академия в Ню Джърси, където учи английски език. През периода 1886 – 1888 г. завършва Теологическото училище – колеж при университета Хауърд във Вашингтон. През следващите четири години проповядва в различни църкви, изнася лекции за България и пише за различни вестници.[5]

В Харвардския университет

През юни 1892 г. Ватралски пристига в Кеймбридж, Масачузетс, и се записва в Харвардския университет като „специален“ студент. Успоредно с обучението си сътрудничи на редица ежедневници и публикува стихотворения. Заради способността си да рецитира и ораторства, както и заради дългата си брада и силния си акцент, съучениците му го наричат „българския Толстой“. Няколко пъти печели награди за ораторство в Харвард и околните колежи.[5] Малко преди завършването си през юни 1894 г. печели под псевдонима „попа“ анонимен конкурс за бакалавърски химн на Харвард, който се пее и до днес при завършването на бакалавърския клас.[6] С дипломирането си става първият българин, завършил Харвардския университет.

Дейност сред българската емиграция

Ватралски, заедно със Станислав и Спас Шумкови, е сред създателите на първото емигрантско студентско дружество „България“, учредено по инициатива на братя Балабанови в Ню Йорк през 1890 г. и просъществувало до 1897 г. Освен взаимопомощ, дружеството си поставя за цел да запознава американската общественост с българския национален въпрос. Ватралски участва активно и в българското емигрантско дружество „Левски“. Той е вероятно първият българин в САЩ, който се ориентира към пряко сътрудничество с Върховния македонски комитет. Като студент в Кеймбридж пише още през 1896 г. до София: „Моля проводете ми книги и вестници и пр. Аз ще се старая с тяхната помощ да защитя според силите си нашите интереси пред английския свят.“ В началото на 1900 г. отново търси съдействие с искане за документи, с които да подготви на английски защита на македонската кауза в САЩ, като отбелязва: „Македонският въпрос не може да се разреши без участието на англосаксонския свят“ и „В чисто демократически страни, каквито са англосаксонските, дето публичното мнение седи на трона, апел чрез печата е от извънредна важност.“

На 7 април 1900 г. във в. „Бостън транскрипт“ излиза негова статия под заглавие „Наближаващото въстание в Македония“. В нея той отхвърля твърденията, че засилващото се напрежение в Македония се дължи на външни „агенти“, и посочва като причини политиката на властите и неизпълнените обещания на Великите сили. Отбелязва, че при тези обстоятелства революционерите в Македония се надяват на помощта на България, без да пренебрегват Русия и Англия: „Към България Македония справедливо отправя специални искания. Свързани чрез една религия, един език, от традицията и единните национални желания, македонските българи гледат на Княжеството като на другата – свободна част от тяхното отечество“. В края на статията призовава учени като Джордж Кенън сами да проверят етническата принадлежност на славянското население в Македония: „Тогава те ще се уверят, че македонският говор е диалект на българския език.“ През следващите години името на Ватралски се появява все по-често в американския печат, както и в българските емигрантски издания.[7]

Журналистическа и лекторска дейност

След дипломирането си Ватралски живее в Кеймбридж и изнася лекции за България, включително публични сказки в Бостън върху българските народни обичаи и религии. Канен е да изнася лекции в Нова Англия и в щатите Индиана, Ню Йорк, Охайо, Ню Джърси, Пенсилвания, Кънектикът, Мейн и Ню Хампшър, пътува и до Канада. Работи за East Entertainment Bureau, Ltd. в Бостън и Wade Entertainment Bureau, Inc. в Ню Йорк, чрез които пише за всекидневници като The Boston Transcript, The New York Tribune, The Forum и The Chicago Tribune. През юни 1900 г. заминава обратно за България, като новината за отпътуването му е отразена в тези издания. Преди да отплава, на 16 юни 1900 г. държи реч пред кметството в Ню Лексингтън, щата Охайо, в чест на военния кореспондент Дж. А. Макгахан, който пръв пише в световната преса за Априлското въстание. При посещението на гроба му същия ден Ватралски обещава да съдейства за построяването на паметник.[5]

Обществена дейност в България

След завръщането си в България Ватралски купува къща в Красно село (тогава село извън рамките на София) и през 1907 г. се жени за Василка Ватралска. Основава Българо-американското дружество и е член на борда на Дружеството на английско говорещите жители на София. До края на живота си работи за приятелството между България и САЩ. За българо-американските отношения пише: „На никоя държава, освен може би на Русия, днешна България не дължи за своята свобода и култура, за своите политически учреждения толкова много, колкото тя дължи на Америка. Новата българска история е неделима от историята на американската религиозна мисия и американските училища в Цариград и другаде по Балканския полуостров.“

Преподава в Американския колеж и е лектор в Софийския университет. Поддържа близки контакти с Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, Симеон Радев и Пейо Яворов. Политическата му насоченост е радикална, но не заема политически постове, въпреки че често му ги предлагат. Привърженик е на Стефан Стамболов. Поддържа връзка с Джордж Уошбър и Алберт Лонг и води кореспонденция с братята Чарлз и Ноел Бъкстон. Особено активна дейност развива през годините на Балканската и Първата световна война, когато поставя българския въпрос пред международната общественост чрез кореспонденцията си с английски и американски общественици.[8]

Обиколка във Великобритания през Балканската война

След избухването на Балканската война на 17 септември 1912 г. Ватралски решава да замине за Англия, за да защитава българската кауза пред британското обществено мнение. По думите му: „Понеже владея английски, това е моя отговорност. Каквото и да сторех тук, в България, дори и да положех живота си на бойното поле, аз ще бъда стократно по-полезен на освободителното дело с агитацията си из Великобритания.“

Излага идеята си пред министъра на вътрешните работи Александър Людсканов, който го препраща към министър-председателя Иван Евстратиев Гешов. На 22 септември 1912 г. изпраща писмо с исканията си, но получава отказ чрез председателя на Народното събрание д-р Стоян Данев. Ватралски финансира мисията сам – със съдействието на министъра на финансите получава кредит от Банка за земеделски кредит срещу ипотека на имуществото си – и на 22 октомври 1912 г. заминава за Великобритания. Там гостува на Хенри Гладстон, внук на Уилям Гладстон. Изнася публични лекции в Лондон, Ливърпул, Лийдс, Брадфорд, Дарлингтон, Йорк, Оксфорд и други градове, съпроводени с благотворителни акции – в сметката на „Подпомагателния комитет за болни и пострадали от войната“ в София, оглавяван от царица Елеонора, са набрани над 50 000 британски лири. Публикува статии в „Манчестър Гардиан“, „Дейли Нюз“, „Йоркшир Обзървър“, „Оксфорд Кроникъл“ и други, на теми като „Война и мир в Балканите“, „Балканското положение и английската дипломация“, „Нашата война за мир в Балканите“ и „Ролята на религиозния фактор в пропадането на турската империя“.[9]

Творчество

Писмо от Иван Вазов до Стоян Ватралски

Ватралски пише проза и поезия на различни теми, които могат да се обединят в няколко основни групи:

  • историческа („България и съседните държави“, „Моето в Англия себепосланичество“, „Америка и България“, „Английски и американски държавници“, „Кирил и Методий“, „Балканско държавничество“);
  • нравствено-етична („Първом правда“, „Миротворци“, „Щастие“, „Бистра водица“, „Пъстри сбирки от речи“, „Силата на правдата“, „Против никотина“, „Как се човек обезчовечава“, „Приятелство“) и
  • религиозно-богословска („Битие“, „Евангелски псалми“, „Проповеди на един християнски мирянин“, „Истина ви казвам“, „Бог и войната“, „Исус Христос“, „Царят на правдата“).[10]

Иван Вазов пише за него: „Г-н Ватралски има добре запазена душа, неразвалена от западното течение в литературата... В неговите работи се срещат мисли, чувства и идеи възвишени и чисти. Любов към хубавото, посвещение на дългът, влечение за правдата, обич към отечеството и природата – това са отличителните черти на неговата поетическа личност.“[11] Проф. Иван Шишманов отбелязва: „Навред изпъква енергичната фигура на силния с христовото слово евангелски проповедник, който не напразно е чел библейските пророци и Емерсона. Но има в римите му и истински лиричен акцент.“[12] Произведенията на Ватралски претърпяват второ издание през 1933 – 1934 г. в поредица от 17 тома.

Възгледи

Ватралски дава висока оценка на Стефан Стамболов: „Съден от становището на християнската цивилизация, той действително може да бъде осъден, но и сравнен с противниците си, той изглежда не само велик, но благороден и прям... Той не бе подъл. Той удряше направо и стоеше в дневната светлина като мъж.“

Определя поп Богомил като най-великия българин: „Той единствен между нашето племе, с кваса на своето жизнедавно учение е внесъл ценен принос в световната култура. Поп Богомил беше предтеча на всички велики реформатори, с които цивилизацията днес се гордее.“

Отзовава се положително и за Петър Дънов и Бялото братство: „Учението и мирогледът на Петър Дънов нямат нищо, което да е непримиримо с Христовото учение. Ядката му е Любов, Мъдрост и Истина... Няма съмнение, че в религиозно отношение Дънов е пил дълбоко от мистиката на Изтока..., но той не е забравил отрезвителната струя на Евангелието.“

Последни години

Стоян Ватралски през 1926 г.

Ватралски живее скромно в чифлика си в Красно село, закупен със средства, спестени от престоя и работата му в САЩ. Препитава се с отглеждане на плодове и зеленчуци, копринени буби и ракита. Не приема държавен пост или работа. Макар да остава убеден евангелист, след завръщането си от САЩ не се присъединява към никоя евангелистка църква и не получава издръжка като пастор. Често изтъква селския си произход. При посещението му в САЩ през 1924 г. по случай 30-ата годишнина от дипломирането му в Харвардския университет вестник Boston Globe му посвещава цялата си първа страница, където наред с неговата снимка е поместена и снимка на баща му в традиционно облекло. В интервютата и публичните си сказки често разказва за Вакарел, за учителя си поп Захари и за детството си.

Поддържа кореспонденция с британския министър Ноел Бъкстон, който през 1930 г. изпраща приветствие по случай 70-ия му рожден ден.[13]

Отзиви

В американския и британския печат за Ватралски излизат редица отзиви.[14] Списание Outlook го описва като „християнски благородник, български патриот, първостепенен учен“, а Evening Transcript – като „деятелен международен миротворец“, познат като „Български Толстой“. Според списание The Orient „г-н Ватралски има свой оригинален стил. Той е реален мислител и завършен оратор.“ Вестник Boston Globe пише: „Г-н Ватралски е сам една история... Пише стихове, занимава се с философия, работи за образованието и просвещението на своето Отечество.“ Американският журналист Джон Хънтър Сенджуик отбелязва: „Г-н Ватралски не иска милостиня за своя народ и това трябва добре да се разбере. Той счита за своя длъжност като публицист, да пише и говори това, което мисли, че е право.“

Източници

  1. ↑ Станислав Владимиров – „135 г. светлина над Вакарел“ – София, 1991 г.
  2. ↑ Христо Семерджиев, „Самоков и околността му“, София, 1913.
  3. ↑ Станислав Владимиров, „135 г. светлина над Вакарел“, София, 1991.
  4. ↑ Весела Илиева, „Блудният син, който никога не се завърна“, Медиапул, 23 март 2007 г.
  5. 1 2 3 Доний Донев, „До Харвард и назад сто години по-късно“, „Евангелски вестник“, 28 май 2004 г.
  6. ↑ Ангел Грозданов, Красимира Грозданова, „Тайнственият победител в Харвардския университет бе от Вакарел“, в-к „Свободен народ“, 25 януари 1991 г.
  7. ↑ Георги Генов, „Първи стъпки на македонското освободително движение в Америка“ – Македоно-български преглед „Вардар“.
  8. ↑ Вергилий Кръстев, „Изгревът“ на бялото братство пее и свири, учи и живее“, София, 2008.
  9. ↑ Вергилий Кръстев, „Изгревът“ на бялото братство пее и свири, учи и живее“, София, 2008.
  10. ↑ сп. „Вакарелска камбана“, бр. 1 – 1935 г.
  11. ↑ Иван Вазов, „Събрани съчинения“, т. 20, София, 1957.
  12. ↑ сп. „Вакарелска камбана“, бр. 1 – 1935 г.
  13. ↑ Вергилий Кръстев – „Изгревът“ на бялото братство пее и свири, учи и живее“, София, 2008 г.
  14. ↑ Вергилий Кръстев – „Изгревът“ на бялото братство пее и свири, учи и живее“, София 2008 г

Външни препратки