Георги Караславов (автор)

Георги Караславов
български писател
Портретна снимка, 1944 г. Източник: ДА „Архиви“
Роден	12 януари 1904 г. Дебър, Княжество България
Починал	26 януари 1980 г. (76 г.) София, Народна република България
Националност	българин
Учил в	Софийски университет
Литература
Период	1919 – 1980
Жанрове	драма, разказ, повест, роман, пътепис, мемоари
Известни творби	„Татул“ (1938) „Снаха“ (1942) „Танго“ (1946) „Обикновени хора“ (1952 – 1975) „Ленко“ (1957)
Награди	Герой на Народна република България Герой на социалистическия труд Георги Димитров (орден)
Народен представител в: I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   [1][2]
Семейство
Деца	Слав Г. Караславов
Уебсайт	Страница в IMDb
Георги Караславов в Общомедия

Георги Славов Караславов е български писател, белетрист и драматург, академик.

Георги Караславов е роден е на 12 януари 1904 година в село Дебър, днес квартал на Първомай. Семейството му е с бежански произход – баща му от Лозенградско, а майка му от Гюмюрджинско.^[3] Участва в Септемврийското въстание през 1923 г.^{[източник? (Поискан преди 18 дни)]} Завършва Педагогическото училище в Казанлък (1924). През 1922 година става член на Българския комунистически младежки съюз, а през 1924 година – на нелегалната по това време Българска комунистическа партия. През 1924 – 1925 г. учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. Започва да публикува през 1919 г. във вестник „К'во да е“.

През 1925 – 1928 г. следва агрономство в Софийския университет, но е изключен заради организиране на студентска стачка. По това време работи в редакцията на вестник „Ведрина“ (1926 – 1927) на Антон Страшимиров. Първата му книга е „Уличници“ (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. В сборника с разкази „Кавалът плаче“ (1927) са отразени събитията от септември 1923 г..

През 1929 – 1930 година продължава образованието си в Прага, като същевременно работи като строителен работник в предградието Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930). През 1931 година издава романа „Споржилов“, описващ живота на строителните работници в Прага. През следващите години участва в редактирането на вестниците „Поглед“ (1930 – 1934), „Ехо“ (1930 – 1934), „Жупел“ (1931 – 1934) и „Фронт на трудовоборческите писатели в България“. Някои от произведенията му са конфискувани от полицията – сборниците с разкази „Изчадия адови“ (1932) и „На два фронта“ (1934), повестта „Селкор“ (1933).^{[източник? (Поискан преди 18 дни)]} За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор.^{[източник? (Поискан преди 18 дни)]} Член е на Съюза на българските писатели.^[4]

В края на 30-те години пише най-успешните си произведения – социално-битовите романи „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942).^[3] В тях авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява частнособственическата страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха“, публикуван през 1942 г., е окачествен като най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура.^{[източник? (Поискан преди 18 дни)]} Първият вариант на „Снаха“ е написан през пролетта на 1939 година, но през следващите години той прави шест цялостни преработки на текста.^[3] По това време той работи в София като оценител на филми за кината на Иван Байков, но пътува често до Пазарджик, където живеят синът му и съпругата му, учителка в Допълнителното земеделско училище.^[3] В началото на 40-те години живее в стая в ръководения от Тодор Боров Български библиографски институт.^[3] При издаването си „Снаха“ има голям успех в литературните среди, като е отличен с престижната литературна награда „Веселина Дервентска д-р Т. Михайлова“, както и с награда на Българската академия на науките.^[3]

Участник е и като доброволец във Втората световна война. Към 1946 г. работи в сектор „Култура и наука“ с чин полковник.^[5] Главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958 – 1962). Член на ЦК на БКП от 1958 г.

През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен със званието Герой на социалистическия труд (1959 и 1964), и Герой на България през 1974 г., орден „Георги Димитров“ (1959, 1964, 1974) и Димитровска награда (1950, 1959).

Народен представител от I до VII народно събрание от Пловдив и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950 – 1962). Директор е на Народния театър „Иван Вазов“ в София (1947 – 1949), главен редактор (1952 – 1958) на сп. „Септември“, главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958 – 1962).

Писателят постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма – характерни черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците „Свърши се нашата“ (1946), „Нови пътища“ (1959); повестите „Танго“ (1946), „Бащин грях“ (1961) и най-крупната си творба – епопеята „Обикновени хора“ от шест части (1952 – 1975). Тя е панорама на живота на българите от Първата световна война до 60-те години на ХХ век. Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята доминира повествованието за социалните и политически тежнения на обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са максимално концентрирани в едно средно, типично българско село, първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.

Значително място в новата българска драматургия заемат драмите на Караславов – „Габерови“ (1955), „Камък в блатото“ (1959), „Глас народен“ (1962), „Майка на всички“ (1973). Караславов е автор и на мемоари („Срещи и разговори с Никола Вапцаров“, 1961; „Близки и познати“, 1968; „Книга за Смирненски и Вапцаров“, 1971; „Срещи и разговори с Георги Димитров“, 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е повестта „Ленко“, 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи, литературно-критически очерци, статии. В 1976 година издава книгата си „Кавали свирят“.

С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина – издадени са повече от 100 негови книги. Екранизирани са романите „Снаха“ (през 1954 и 1976), „Татул“ (1972), повестите „Танго“ (1969) и „Селкор“ (1974).

Окачествен е приживе за теоретик на българската съвременна култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет и творчество и личности. Допринася през 1956 г. Старият град на Пловдив да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и за съхраняване на възрожденския дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници.

Негов син е Слав Георгиев Караславов, а негов племенник – Слав Христов Караславов.^[6]

• Веселин Игнатов, „Снаха“ – ценности и цялостност, инфлация и разпад“, liternet.bg
• Произведения на Георги Караславов в Моята библиотека
• Георги Караславов Архив на оригинала от 2014-02-21 в Wayback Machine. – 110 години от рождението на писателя акад. Георги Караславов

Нормативен контрол BNE BNF CONOR.BG FAST GND ISNI NLI J9U Koninklijke LCCN LNB NKC NLG Open Library PLWABN IdRef VIAF WorldCat

Портал „Биографии“          Портал „Изкуство“          Портал „Литература“          Портал „История на България“