П. Г. Удхаус (автор)

Удхаус е роден в Гилдфорд, Съри, като трети син на Хенри Ърнест Удхаус, магистрат, служил в британската колония Хонконг, и съпругата му Елинор Дийн. Семейството Удхаус принадлежи към кадетски клон на рода на графовете Кимбърли, а майка му произхожда от стар аристократичен род.^[1]

Момчето е кръстено в църквата „Свети Никола“ в Гилдфорд^[2] и получава името на своя кръстник, военният Пелам фон Доноп.^[3] В Over Seventy (1957) Удхаус отбелязва с характерната си самоирония, че никога не е харесвал името Пелам Гренвил, а единственият му „дар“ от кръстника – малка сребърна чаша, е изгубил още през 1897 г.^{[4][N 1]} Първото му име скоро е заменено от семейния прякор „Плъм“, под който остава известен сред близки и приятели.^[5]

Майка му отплава с него за Хонконг, където през първите две години от живота си Удхаус е отглеждан от китайска бавачка, заедно с по-големите си братя Филип Певерил Джон (1877–1951) и Ърнест Армин (1879–1936).^{[6][N 2]} Когато Пелам е на две години, тримата братя са върнати в Англия и настанени под грижите на английска бавачка в дом, съседен на този на родителите на Елинор.^[7]

Родителите на тримата братя се завръщат в Хонконг и на практика остават почти непознати за синовете си – обичайна практика сред семействата от британската средна класа, живеещи в колониите.^[8] Липсата на родителски контакт и строгият режим, налаган от някои от настойниците, оставят трайни емоционални следи у много деца с подобен произход, включително писателите Уилям Такъри, Саки, Ръдиард Киплинг и Хю Уолпол.^[9] Удхаус обаче има повече късмет: неговата бавачка Ема Ропър е строга, но не жестока, а и в последвалите училища той като цяло изживява щастливо детство.^[10][11] Биографът Робърт МакКръм предполага, че въпреки това ранната изолация от родителите оставя психологически отпечатък, който кара Удхаус да избягва емоционална ангажираност както в личния си живот, така и в творчеството си.^[12] Франсис Доналдсън отбелязва, че „лишен толкова рано не само от майчина любов, но и от домашен живот и дори от стабилен произход, Удхаус се утешаваше от най-ранна възраст в един свой собствен въображаем свят“.^[13]

През 1886 г. тримата братя са изпратени в училище в Кройдън, където остават три години. След това е установено, че Певерил има слаб гръден кош,^[14] поради което му е препоръчан морски въздух и момчетата са преместени в колежа „Елизабет“ на остров Гърнзи. През 1891 г. Удхаус постъпва в подготвителното училище „Малвърн Хаус“ в Кент, което подготвя учениците за постъпване в Кралския флот. Баща му планира военноморска кариера за него, но зрението му се оказва твърде слабо. Удхаус не е впечатлен от тясната учебна програма и строгата дисциплина на училището; по-късно го пародира в романите си, като Бъртрам Устър си спомня ранните си години в „затвор… с външната маска на подготвително училище“, наречено „Малвърн Хаус“.^[15]

Чейни Корт в Дитъридж, голяма къща от XVII век близо до Бокс в Уилтшър,^[16] е един от домовете, в които Удхаус живее през периодите, когато родителите му пребивават в Хонконг. След смъртта на баба му през 1892 г. той е отглеждан основно от своите лели, сред които е и писателката Мери Батърст Дийн^[17] – прототип на страховитата леля Агата от историите за Бърти Устър^[18][19][20]

През ученическите си години тримата братя прекарват ваканциите си при различни чичовци и лели от двете страни на семейството. В Оксфордския речник на националните биографии Иън Спроут отбелязва, че Удхаус е имал двадесет лели и смята, че те са оказали значително влияние както върху ранния му живот, така и върху зрелото му творчество. Техните едва прикрити литературни „двойници“ се появяват като внушителните и доминиращи лели в историите за Бърти Устър, Замъка Бландингс и други цикли.^[21]

Братята имат и петнадесет чичовци, четирима от които са свещеници. Спроут предполага, че те са вдъхновили галерията от благочестиви, но често греховни духовници – викарии и епископи, които се появяват в творчеството на Удхаус. Той пише за тях с „приятелско непочтение“, но без подигравка, създавайки характерни комични образи, които се превръщат в отличителна част от неговия литературен свят.^[21]

На дванадесетгодишна възраст, през 1894 г., Удхаус постъпва в колежа „Дълуич“, Лондон,^[22] следвайки брат си Армин – събитие, което по собствените му думи е било източник на голяма радост. Биографът Франсис Доналдсън отбелязва, че училището му дава за първи път известна приемственост и стабилен и подреден живот. Удхаус се чувства напълно у дома си там: обича приятелте си, отличава се в крикет, ръгби и бокс и е добър, макар не винаги усърден ученик.^[23] По това време директор на училището е Артър Херман Гилкс, уважаван класицист, който оказва силно влияние върху младия Удхаус.^[24] В изследване на неговото творчество Ричард Ъсбърн твърди, че „само писател, който самият е бил учен и е изучавал задълбочено латински и старогръцки език (особено Тукидид) като момче“, би могъл да поддържа сложните поредици от подчинени изречения, характерни за комичната проза на Удхаус.^{[25][N 3]}

Шестте години, които Удхаус прекарва в колежа „Дълуич“, са сред най-щастливите в живота му.^[26] Освен че се отличава в спорта, Удхаус е добър певец и с удоволствие участва в училищни концерти. Литературните му интереси намират израз в редактирането на училищното списание The Alleynian.^[27] До края на живота си Удхаус остава дълбоко привързан към училището.^[28]

Удхаус очаква да последва брат си Армин в Оксфордския университет, но финансовото положение на семейството се влошава. Баща му се пенсионира през 1895 г., а пенсията му се изплаща в рупии; колебанията в курса спрямо британския паунд значително намаляват стойността ѝ във Великобритания.^{[29][N 4]}

Вместо университетско образование, през септември 1900 г. Удхаус е назначен на младша позиция в лондонския офис на Хонконгската и Шанхайската банка.^[30] Работата се оказва неподходяща за него – намира я за объркваща и неудобна, а по-късно описва преживяванията си в хумористичен разказ. Още тогава копнее за края на работния ден, когато може да се прибере в наетите си квартири в Челси и да пише.^[31]

В началото се концентрира върху сериозни статии за училищни спортове за сп. Public School. През ноември 1900 г. първият му комичен текст – "Men Who Missed Their Own Weddings" е приет от Tit-Bits.^[32] Новото списание за момчета The Captain му предоставя допълнителни, добре платени възможности. През двете години, които прекарва в банката, Удхаус публикува общо осемдесет статии в девет различни списания – ранно доказателство за неговата продуктивност и литературна дисциплина.^[33]

През 1901 г., с помощта на бившия учител по изкуства от „Дълуич“ Уилям Бийч Томас, Удхаус получава назначение, първоначално временно, а по-късно постоянно, като автор на популярната рубрика „Между другото“ във вестник The Globe. Той заема този пост до 1909 г.^[34] По същото време е публикуван и първият му роман – училищният разказ The Pothunters, който се появява непълен в Public School Magazine в началото на 1902 г., а през септември същата година излиза и като самостоятелно издание.^[35] Удхаус напуска банката именно през този месец, за да се посвети изцяло на писането.^{[36][N 5]}

В периода между публикуването на The Pothunters (1902) и Mike (1909) Удхаус написва осем романа и е съавтор на още два. Критикът Р. Д. Б. Френч отбелязва, че от произведенията му от този ранен период най-стойностна е училищната художествена литература.^[37][38]

Още от детството си Удхаус е очарован от САЩ, които възприема като „страна на романтиката“. До 1904 г. вече е спечелил достатъчно, за да осъществи мечтата си да ги посети.^[39] През април отплава за Ню Йорк, който му прави силно впечатление. В дневника си записва: „В Ню Йорк трупам опит. Струва много гвинеи в бъдеще, но никакви засега.“ Предсказанието се оказва вярно: малко британски писатели по онова време имат непосредствен опит със САЩ, а статиите му за живота в Ню Йорк му носят по-високи от обичайните хонорари.^[40]

През 1904 г. Удхаус започва и работа за театралната сцена. В края на годината либретистът Оуен Хол го кани да напише допълнителен текст за музикалната комедия Sergeant Brue.^{[41][N 6]} обичайна практика е музикалните комедии да се обновяват с нов материал по време на представленията си.^[42] Удхаус обича театъра още от първото си посещение на 13-годишна възраст, когато Patience на Гилбърт и Съливан го „опиянява от екстаз“.^[43] Неговият принос към Sergeant Brue – песента „Put Me in My Little Cell“, написана в стила на Гилбърт и композирана от Фредерик Рос,^[44] е добре приет и поставя началото на тридесетгодишната му кариера като театрален автор.^[45]

Сред ранните му романи Love Among the Chickens (1906) се отличава с появата на първия напълно оригинален комичен герой на Удхаус – Стенли Федърстоунхоу Ъкридж.^[46] Критикът Р. Д. Б. Френч определя Ъкридж като първото истински значимо хумористично творение на автора. Героят – аморален, нескопосан опортюнист, е частично вдъхновен от колегата на Удхаус в The Globe, Хърбърт Уестбрук. Между 1907 и 1913 г. двамата сътрудничат по две книги, два скеча за музикална зала и пиесата Brother Alfred.^[47][49] Удхаус продължава да използва Ъкридж в своите разкази през следващите шест десетилетия.^[50]

В началото на 1906 г. актьорът и театрален мениджър Сиймур Хикс кани Удхаус да стане редовен текстописец в театър „Олдуич“, като добавя актуални стихове към нови и дългогодишни постановки. Хикс вече е ангажирал младия Джером Керн да пише музиката за подобни песни. Първото сътрудничество между Керн и Удхаус – комичният номер „Mr [Joseph] Chamberlain“ за спектакъла The Beauty of Bath, се превръща в сензация и за кратко е най-популярната песен в Лондон.^[51]

Ранният период на Удхаус като писател завършва през 1908 г. със сериализацията на The Lost Lambs, публикувана като втора част на романа Mike през следващата година.^[52] Произведението започва като традиционна училищна история, но Удхаус въвежда нов и поразително оригинален герой – Псмит,^[53] чието появяване Ивлин Уо и Джордж Оруел определят като вододел в развитието на автора.^[52] Удхаус посочва, че вдъхновението за Псмит идва от хотелиера и импресарио Рупърт Д’Ойли Карт, описвайки го като „единственото нещо в литературната ми кариера, което ми беше поднесено на сребърна чиния, украсена с кресон“.^[54] През 70-те години той уточнява, че братовчед му, който е бил в училище с Карт, му е разказал за неговия монокъл, изисканата му реч и величественото му поведение – елементи, които Удхаус пренася в образа на Псмит.^{[54][N 7]} Псмит се появява в още три романа: Psmith in the City (1910), бурлеска върху банковото дело; Psmith, Journalist (1915), чието действие се развива в Ню Йорк, и Leave It to Psmith (1923), ситуиран в замъка Бландингс. Героят се превръща в един от най-обичаните и характерни персонажи в ранното творчество на Удхаус, бележещ прехода му от училищна литература към по-широкия свят на комичната проза.^[55]

През май 1909 г. Удхаус прави второто си посещение в Ню Йорк, където успява да продаде два разказа на Cosmopolitan и Collier’s за общо 500 долара – значително по-високо възнаграждение от всичко, което е получавал дотогава.^[56] Той напуска The Globe и остава в Ню Йорк близо година. Макар да продава множество разкази, нито едно американско списание не му предлага постоянна ангажираност или гарантиран доход.^[57]

В края на 1910 г. Удхаус се завръща в Англия, отново постъпва на работа в The Globe и започва редовно да пише за The Strand Magazine. Между този момент и избухването на Първата световна война през 1914 г. той често пътува до САЩ.^[58]

Удхаус се намира в Ню Йорк, когато избухва Първата световна война. Поради лошото си зрение е негоден за военна служба и остава в Съединените щати през целия конфликт, откъснат от събитията в Европа и съсредоточен върху литературната и театралната си работа.^[59]

През септември 1914 г. той се жени за Етел Мей Уейман, по рождение Нютън (1885–1984), английска вдовица. Бракът се оказва щастлив и траен. Характерите на двамата силно се различават: Удхаус е срамежлив и непрактичен, докато Етел е общителна, решителна и отлично организирана. Според Иън Спроут тя „пое контрола над живота на Удхаус и се увери, че той има мира и спокойствието, от които се нуждае, за да пише“.^[60] Двойката няма общи деца, но Удхаус се привързва дълбоко към дъщерята на Етел от първия ѝ брак, Леонора (1905–1944), която осиновява законно.^[61][63]

През тези години Удхаус експериментира с различни жанрове. Psmith, Journalist (1915), смесващ комедия със социални коментари за бедняшките квартали и рекетьорските практики, бележи разширяване на тематичния му диапазон.^[64] Същата година The Saturday Evening Post заплаща 3500 долара за сериализацията на Something New, първия роман, чието действие се развива в замъка Бландингс.^[65] Публикувана е с твърди корици в САЩ и Великобритания през същата година (британското издание е преименувано на Something Fresh).^[48] Книгата излиза в САЩ и Великобритания през 1915 г., като британското издание носи заглавието Something Fresh. Това е първият чисто фарсов роман на Удхаус и първият му голям бестселър; въпреки че по-късно пише и по-нежни, леко сантиментални истории, именно фарсът се превръща в неговата отличителна литературна територия.^[66]

По-късно през същата година е публикуван Extricating Young Gussie, първата история за Бърти и Джийвс.^{[N 8]} Тези разкази представят двата типа герои, които Удхаус развива до края на живота си. Историите за замъка Бландингс, ситуирани във величествено английско имение, проследяват опитите на добродушния лорд Емсуърт да избегне безкрайните разсейващи фактори около него – от последователните двойки млади любовници и машинациите на буйния му брат Галахад, през изискванията на властните му сестри и свръхефективните секретарки, до всичко, което може да застраши неговата обожавана свиня, Императрицата на Бландингс.^[67] Историите за Бърти и Джийвс представят приветлив млад човек, който често е спасяван от последствията на глупостта си благодарение на доброжелателната намеса на своя камериер.^[68]

Към края на 1915 г. настъпва третият важен повратен момент в кариерата на Удхаус: неговият стар партньор в писането на песни Джером Керн го запознава с драматурга Гай Болтън, който става най-близкият му приятел и редовен сътрудник. Болтън и Керн вече имат успешен мюзикъл – Very Good Eddie, поставен в нюйоркския театър „Принцес“. Макар спектакълът да се радва на успех, двамата смятат текстовете на песните за недостатъчно силни и канят Удхаус да се присъедини към екипа за следващата продукция. Резултатът е Miss Springtime (1916), която се играе 227 пъти – отличен резултат за онова време. Триото постига още няколко големи успеха, включително Leave It to Jane (1917), Oh, Boy! (1917–18) и Oh, Lady! Lady!! (1918). Удхаус и Болтън пишат и допълнителни постановки с други композитори, разширявайки репертоара на „Принцес Тиътър“ и утвърждавайки специфичния стил на лек, интелигентен, модерно звучащ мюзикъл.^{[69][N 9]} В тези мюзикъли текстовете на Удхаус получават висока оценка от критиците, както и от колеги текстописци като Айра Гершуин.^[70]

За разлика от своя първоначален модел У. С. Гилбърт, Удхаус предпочита музиката да бъде написана първо, а текстът да се вписва в готовите мелодии.^[71] Биографът Франсис Доналдсън предполага, че именно това е причината текстовете му да бъдат до голяма степен пренебрегвани в по-късните години: те функционират блестящо в контекста на музиката, но не съществуват самостоятелно като стихотворна форма, както е при Гилбърт.^[72] Въпреки това Доналдсън подчертава, че книгите и текстовете за постановките в театър „Принцес“ носят на Удхаус, Болтън и Керн значително състояние и играят ключова роля в развитието на американския мюзикъл.^[73]

В Grove Dictionary of American Music Лари Стемпел отбелязва, че чрез натуралистичните истории и герои и чрез стремежа да интегрират песните в действието на либретото, тези произведения „донесоха ново ниво на интимност, сплотеност и изтънченост в американската музикална комедия“.^[74] Театралният историк Джералд Бордман нарича Удхаус „най-наблюдателния, грамотен и остроумен лирик на своето време“.^[75] Композиторът Ричард Роджърс добавя: „Преди Лари Харт само П. Г. Удхаус е правил истинска атака срещу интелигентността на публиката, слушаща песни.“^[76]

В годините след Първата световна война Удхаус непрекъснато увеличава продажбите си, усъвършенства вече създадените си герои и въвежда нови. Бърти и Джийвс, лорд Емсуърт и неговият кръг, както и Ъкридж се появяват в романи и разкази;^{[N 10]} Псмит прави своята четвърта и последна поява.^{[N 11]} Двама нови разказвачи се утвърждават в творчеството му: Най-възрастният член, който представя цикъла си от разкази за голфа,^[77] и г-н Мълинър, чийто невероятни разкази оживяват в бара на „Риболовната почивка“.^[78] В кратките разкази за Клуба на търтеите се появяват и различни други млади мъже от града.^{[N 12]} Удхаус публикува два сборника с разкази за похожденията на различни клубове Дрон: Young Men in Spats (1936) и Eggs, Beans and Crumpets (1940). Членове на клуба участват и в други сборници, включително A Few Quick Ones (1959) и Plum Pie (1966).^[79]

Семейство Удхаус се завръща в Англия и живее няколко години в Лондон, но писателят продължава да прекосява Атлантика често, прекарвайки значителни периоди в Ню Йорк.^[80] Той остава активен в театъра: през 20-те години сътрудничи по девет музикални комедии, поставени на Бродуей или в Уест Енд, сред които дългогодишните Sally (1920, Ню Йорк), The Cabaret Girl (1922, Лондон) и Rosalie (1928, Ню Йорк). Пише и немузикални пиеси, включително The Play’s the Thing (1926), адаптация по Ференц Молнар, и The Virginian in Trouble (1928), драматизация на неговия роман от 1919 г.^[81]

Макар никога да не е бил естествено общителен човек, през 20-те години Удхаус е по-социален, отколкото в други периоди от живота си. Доналдсън отбелязва, че сред приятелите му тогава са писатели като Алън Милн, Иън Хей, Фредерик Лонсдейл и Едуард Филипс Опенхайм, както и театрални изпълнители като Джордж Гросмит-младши, Хедър Тачър и Дороти Диксън.^[82]

Филмови адаптации по произведения на Удхаус се появяват още през 1915 г., когато A Gentleman of Leisure е заснет по едноименния му роман от 1910 г. Между този момент и 1927 г. са създадени още няколко екранизации, но едва през 1929 г.^{[N 13]} Между този момент и 1927 г. са създадени още няколко екранизации, но едва през 1929 г. Удхаус заминава за Холивуд, където неговият близък приятел и сътрудник Гай Болтън вече работи като високоплатен сценарист за Метро Голдуин Майер. Този доход е особено добре дошъл, тъй като семейството е загубило значителни средства при краха на Уолстрийт през 1929 г.^[83][84]

Договорът влиза в сила през май 1930 г., но студиото предоставя малко работа на Удхаус, което му оставя достатъчно време да напише един роман и девет разказа.^[85] Дори когато MGM му възлага проект, намесата на множество редакционни комисии и непрекъснатото пренаписване от различни сценаристи означават, че идеите му рядко достигат до екрана. В изследването Wodehouse in Hollywood (2005) Брайън Тейвс заключава, че Three French Girls (1930) е най-близкият до успех филм на Удхаус в MGM. Неговият принос към други проекти е минимален, а голяма част от сценарните разработки, по които работи, така и не са реализирани.^[86]

Договорът на Удхаус с MGM приключва след една година и не е подновен. По молба на студиото той дава интервю за Лос Анджелис Таймс. Хърбърт Уорън Уинд описва Удхаус като „политически наивен [и] фундаментално неземен“,^[87] а интервюто предизвиква сензация: писателят публично повтаря това, което вече е споделял насаме с приятели – критики към неефективността на Холивуд, произволното вземане на решения и прахосването на скъпи таланти. Интервюто е препечатано в Ню Йорк Таймс и предизвиква множество редакционни коментари относно състоянието на филмовата индустрия.^[88] Много писатели смятат, че изявленията на Удхаус допринасят за радикална промяна в студийната система.^[89] Брайън Тейвс обаче определя случая като „буря в чаша вода“, а Франсис Доналдсън отбелязва, че в трудната икономическа обстановка след кризата реформите така или иначе биха били неизбежни.^[90]

Възгледът на Хърбърт Уорън Уинд за наивността на Удхаус не е общоприет. Биографи като Франсис Доналдсън, Робърт МакКръм и Бари Фелпс подчертават, че неговата привидна неземност е само една страна от сложния му характер и че в много отношения той е бил изключително проницателен.^[91] Това личи особено ясно в разказите му от началото на 30-те години, чието действие се развива в Холивуд: в тях Удхаус е безмилостен към студийните собственици, а според Брайън Тейвс тези текстове съдържат най-острата и хаплива сатира в цялото му творчество.^[92]

През 30-те години театралната работа на Удхаус постепенно затихва. Той пише или адаптира четири пиеси за Уест Енд; Leave It to Psmith (1930), създадена в сътрудничество с Иън Хей, е единствената, която се радва на продължителен сценичен успех. Рецензентът на Manchester Guardian я оценява положително, но отбелязва, че „неподражаемите разказвателни коментари и описания на лудориите на героите на г-н Удхаус… са това, което човек пропуска. Те не могат да бъдат вмъкнати в пиеса и са поне половината от забавлението на романите.“^[93]

През 1934 г. Удхаус работи с Болтън върху книгата за Anything Goes на Коул Портър (Портър пише собствените си текстове), но в последния момент техният сценарий е почти изцяло пренаписан по настояване на продуцента, който не го одобрява.^{[N 14]} За лондонската продукция през 1935 г. Удхаус преработва диалозите и пренаписва някои от текстовете на Портър, замествайки британски тематични препратки с оригиналните американски.^[94][95] След този период Удхаус се концентрира върху романи и разкази и достига върховна продуктивност през десетилетието, създавайки средно по две книги годишно и печелейки около 100 000 паунда годишно.^{[96][N 15]} Доходът на Удхаус е над 500 пъти по-голям. Постоянното му придвижване между Великобритания и Съединените щати води до данъчни усложнения: както британската данъчна служба, така и американската Internal Revenue Service се опитват да го обложат като местен жител.^{[N 16]} След продължителни преговори въпросът е уреден, но семейство Удхаус решава да избегне бъдещи неясноти, като се установява във Франция. Те купуват къща близо до Льо Туке, на северното крайбрежие, и преместват там постоянния си дом.^[97]

През 1935 г. Удхаус създава последния от своите редовни главни герои – лорд Икънам, по-известен като чичо Фред, който, по думите на Ричард Ъсбърн, „води танца в четири романа и един разказ… бръмчащо динамо на лошо управление“.^[98] Сред другите му книги от десетилетието се открояват Right Ho, Jeeves, която Франсис Доналдсън определя като най-добрата му творба; Uncle Fred in the Springtime, смятана от писателя Бернард Левин за върховото му постижение; и сборникът Blandings Castle, включващ разказа „Lord Emsworth and the Girl Friend“, който Ръдиард Киплинг нарича „един от най-съвършените разкази, които някога съм чел“.^[99]

Други водещи литературни фигури, които високо ценят Удхаус, включват Алфред Едуард Хаусман, Макс Биърбом и Илер Белок.^[100] В радиоизяви и печатни текстове Белок го нарича „най-добрият писател на нашето време: най-добрият жив писател на английски език… ръководителят на моята професия“.^[101] Удхаус приема тези похвали с известна ирония, смятайки ги за „шега, целяща да привлече вниманието на сериозно настроени автори, които Белок не харесваше“.^{[102][N 17]} Самият Удхаус никога не е бил уверен, че книгите му притежават трайна литературна стойност, въпреки популярността им сред читателите. Както отбелязва Доналдсън, той вероятно е бил искрено озадачен, когато Оксфордският университет му присъжда почетна докторска степен по литература през юни 1939 г.^[103][105] Посещението му в Англия за церемонията се оказва последното му стъпване на родна земя.^[106]

В началото на Втората световна война Удхаус и съпругата му остават в дома си в Льо Туке, Франция, където по време на Странната война той работи върху Joy in the Morning.^[107] С настъпването на германските войски близката база на Кралските военновъздушни сили се евакуира; на Удхаус е предложено единственото свободно място в един от изтребителите, но той отказва, тъй като това би означавало да остави съпругата и кучето си.^[108]

На 21 май 1940 г., когато германските сили напредват през Северна Франция, семейство Удхаус решава да отпътува с автомобил към Португалия и оттам да се придвижи със самолет до Съединените щати. Два километра след потеглянето колата им се поврежда и те се връщат, за да вземат назаем автомобил от съсед. Пътищата обаче са блокирани от бежанци, което ги принуждава да се върнат отново у дома.^[109]

Германците окупират Льо Туке на 22 май 1940 г., а Удхаус е задължен да се явява ежедневно пред властите.^[110] След два месеца окупация германците интернират всички мъже – граждани на вражески държави под 60-годишна възраст, и на 21 юли Удхаус е изпратен в бивш затвор в Лоос, предградие на Лил; съпругата му Етел остава в Льо Туке.^[111][112] Интернираните са настанени по четирима в килии, предназначени за един човек.^[113] Във всяка килия има само едно легло, предоставяно на най-възрастния мъж, а Удхаус спи на гранитния под.^[114] Затворниците не остават дълго в Лоос: скоро са транспортирани с вагони за добитък до бивша казарма в Лиеж, Белгия, управлявана като затвор от СС.^[115] След седмица мъжете са преместени в Юи, провинция Лиеж, където са затворени в местната цитадела. Те остават там до септември 1940 г., когато са транспортирани до Тошек в Горна Силезия (днешна Полша).

След падането на Франция семейството и приятелите на Удхаус нямат никаква информация за местонахождението му. През декември 1940 г. репортер на „Асошиейтед Прес“ посещава лагера в Тошек и публикува статия, която привлича внимание към случая и води до натиск върху германските власти да го освободят. В Съединените щати влиятелни личности подписват петиция, представена от сенатор У. Уорън Барбър на германския посланик. Макар германците да отказват освобождаването му, на Удхаус е предоставена пишеща машина, и за да запълни времето, той написва романа Money in the Bank.

По време на престоя си в Тошек Удхаус изпраща пощенски картички до своя литературен агент в САЩ, с молба да бъдат изпращани по пет долара на различни хора в Канада, като споменава имената им. Това са семействата на канадски военнопленници, а известието от Удхаус е първият знак за тях, че синовете им са живи и невредими. Той рискува тежко наказание за подобни съобщения, но успява да избегне германската цензура.^{[116][N 18]}

На 21 юни 1941 г., докато играе крикет, Удхаус е посетен от двама членове на Гестапо. Те му дават десет минути да си събере багажа, след което го отвеждат в хотел „Адлон“ – един от най-луксозните в Берлин. Там той отсяда за своя сметка: хонорарите от германските издания на книгите му са били депозирани в замразена банкова сметка в началото на войната, но Удхаус получава разрешение да тегли от тези средства по време на престоя си в Берлин.^[117] Така той е освободен от интерниране няколко месеца преди шестдесетия си рожден ден – възрастта, на която цивилните интернирани обичайно са били освобождавани от нацистките власти.^[118]

Малко след това Удхаус, по думите на Бари Фелпс, е „хитро привлечен“ да направи пет радиопредавания за Съединените щати чрез германското радио, в сътрудничество с берлинския кореспондент на Си Би Ес.^[119] Предаванията, излъчени на 28 юни, 9, 23 и 30 юли и 6 август, носят заглавието How to Be an Internee Without Previous Training и съдържат хумористични анекдоти за преживяванията му като затворник, включително и леки подигравки към похитителите му.^[120][121] Германското министерство на пропагандата организира излъчването на записите и във Великобритания през август.^[122] В деня след като Удхаус записва последната си програма, Етел се присъединява към него в Берлин, след като е продала по-голямата част от бижутата си, за да финансира пътуването.^[123]

Реакцията във Великобритания на радиопредаванията на Удхаус е силно враждебна. Той е „охулван… като предател, колаборационист, нацистки пропагандист и страхливец“,^[124] въпреки че, както отбелязва Бари Фелпс, много от критикуващите никога не са чували самите предавания.^[125] На първа страница Daily Mirror публикува статия, в която се твърди, че Удхаус „живял луксозно, защото Великобритания се смеела с него, но когато смехът бил извън сърцето на страната му, [той] не бил готов да сподели страданието ѝ. Нямал смелостта… дори да издържи в лагера за интернирани.“^[126] В Камарата на общините външният министър Антъни Идън изразява съжаление за действията му.^[127] Няколко библиотеки премахват романите на Удхаус от рафтовете си.^[124]

На 15 юли журналистът Уилям Конър, под псевдонима Касандра, излъчва послепис към новинарската програма, в който остро напада Удхаус. Според Таймс предаването „предизвика буря от оплаквания… от слушатели от цялата страна“.^[128] Биографът Джоузеф Конъли го определя като „неточно, злобно и клеветническо“,^[129] а Бари Фелпс го нарича „вероятно най-осъдителната атака срещу човек, чувана някога по британското радио“.^{[130][N 19]}, докато МакКръм го описва като „зашеметяващо невъздържана, полемика, уникална в аналите на Би Би Си“.^[131] Излъчването е осъществено по пряко указание на министъра на информацията Дъф Купър, който отхвърля силните възражения на Би Би Си срещу решението.^[128]

В британската преса се появяват множество писма както в подкрепа, така и в критика на Удхаус. Страницата с писма на „Дейли Телеграф“ се превръща в арена за нападки, включително едно писмо от А. А. Милн; отговорът на Комптън Макензи в защита на Удхаус не е публикуван, като редакторът се позовава на липса на място.^{[132][N 20]} Повечето защитници на Удхаус, сред тях Сакс Ромер, Дороти Сейърс и Гилбърт Франкау, признават, че той е постъпил глупаво,^[133] но отхвърлят обвиненията в нелоялност. Някои читатели пишат, че пълните факти все още не са известни и че не може да се направи справедлива преценка, докато не станат ясни.^[134] Ръководството на Би Би Си, което смята действията на Удхаус за не повече от необмислени, посочва на Купър, че към този момент няма доказателства дали писателят е действал доброволно или под принуда.^[135]

Когато Удхаус научава за фурора, предизвикан от радиопредаванията му, той се свързва с британското Министерство на външните работи, чрез швейцарското посолство в Берлин, за да обясни действията си и прави опит да се върне у дома през неутрални страни. Германските власти отказват да го освободят.^[136][137] В сборника си с писма Performing Flea (1953) Удхаус пише: „Разбира се, трябваше да имам достатъчно здрав разум, за да видя, че е безумно да използвам немското радио дори за най-безобидни неща, но не го направих. Реакцията в Съединените щати е смесена. Лявото издание PM обвинява Удхаус, че „играе ролята на Джийвс за нацистите“, докато американското Министерство на войната използва интервютата му като пример за ефективна антинацистка пропаганда.^[136]

Семейство Удхаус остава в Германия до септември 1943 г., когато заради засилените съюзнически бомбардировки им е позволено да се преместят в Париж. Те живеят там, когато градът е освободен на 25 август 1944 г.; на следващия ден Удхаус се явява пред американските власти и ги моли да уведомят британското правителство за местонахождението му.^[138] Малко след това е посетен от Малкълм Мъгъридж, току-що пристигнал в Париж като разузнавателен офицер на МИ6.^[139] Мъгъридж бързо изпитва симпатия към писателя и смята обвиненията в предателство за абсурдни, определяйки Удхаус като човек „неподходящ да живее в епоха на идеологически конфликт“.^[140]

На 9 септември Удхаус е посетен от майор Едуард Късен – офицер от MИ5 и бивш адвокат, който официално го разследва в продължение на четири дни. На 28 септември Късен подава доклад, в който заключава, че поведението на Удхаус във връзка с излъчванията „е било неразумно“, но препоръчва да не се предприемат по-нататъшни действия. На 23 ноември директорът на прокуратурата Теобалд Матю решава, че няма доказателства, които да оправдават повдигане на обвинение срещу Удхаус.^{[141][142][143]}

През ноември 1944 г. Дъф Купър е назначен за британски посланик във Франция^[144] и е настанен в хотел „Льо Бристъл“, където по същото време живеят семейство Удхаус. Купър се оплаква на френските власти и двойката е преместена в друг хотел.^[145] Малко след това Удхаус и съпругата му са арестувани от френската полиция и поставени под превантивен арест, макар че не са повдигнати обвинения. Когато Малкълм Мъгъридж успява да ги открие, той незабавно осигурява освобождаването на Етел, а четири дни по-късно убеждава френските власти да обявят Удхаус за болен и да го преместят в близка болница – значително по-комфортна от мястото, където е бил задържан. Докато се намира там, Удхаус работи върху романа Uncle Dynamite.^[146]

Докато все още е задържан от френските власти, името на Удхаус отново е споменато в Камарата на общините през декември 1944 г., когато депутати питат дали Франция може да го репатрира, за да бъде съден. Външният министър Антъни Идън заявява, че „въпросът е разгледан и според дадените съвети няма основания, въз основа на които бихме могли да предприемем действия“.^[147] Два месеца по-късно Джордж Оруел публикува есето In Defence of P. G. Wodehouse, в което подчертава, че „е важно да се осъзнае, че събитията от 1941 г. не осъждат Удхаус за нищо по-лошо от глупост“.^{[148][N 21]} Според Оруел „моралният мироглед на Удхаус е останал този на ученик в държавно училище“, за когото предателството по време на война е най-тежкият грях, а това се усложнява от „пълната му липса, доколкото може да се съди от печатните му произведения, на политическа осъзнатост“.^[149]

На 15 януари 1945 г. френските власти освобождават Удхаус,^[150] но едва през юни 1946 г. го уведомяват официално, че няма да бъдат повдигнати обвинения и че е свободен да напусне страната.^{[151][N 22]}

След като през юли 1946 г. получават американски визи, семейство Удхаус започва подготовка за завръщане в Ню Йорк. Пътуването се забавя заради настояването на Етел да си набави подходящи нови дрехи и желанието на Удхаус да довърши романа The Mating Season в спокойствието на френската провинция.^[152] През април 1947 г. те отплават за Ню Йорк, където Удхаус е облекчен от топлия прием, оказан му от големия брой журналисти, събрали се да посрещнат пристигането му.^[153] Етел намира удобен мезонет в Горен Ийст Сайд, но Удхаус не се чувства на място. Ню Йорк, който познава отпреди войната, се е променил значително: списанията, които някога плащат щедро за неговите разкази, са в упадък, а останалите проявяват ограничен интерес към него. Някои редактори го разпитват дали би писал за Бродуей, но той не се чувства свързан със следвоенния театрален свят.^{[N 23][154]} Допълнително изпитва финансови затруднения, тъй като значителни суми от доходите му временно са задържани във Великобритания.^[155] За първи път в кариерата си той няма идеи за нов роман^[156] и не завършва нито една до 1951 г.^[157]

Удхаус остава неспокоен, докато той и Етел не напускат Ню Йорк и не се установяват на Лонг Айлънд. Там техни близки приятели – Болтън и съпругата му живеят в процъфтяващото селце Ремзенбург, част от района Саутхамптън, на около 124 km източно от Манхатън. Удхаус често отсяда при тях и през 1952 г. той и Етел купуват къща наблизо. Двамата остават в Ремзенбург до края на живота си.

Между 1952 и 1975 г. Удхаус публикува повече от двадесет романа, две колекции с разкази, силно редактиран сборник с писма, том с мемоари и подборка от статии в списания.^{[N 24]} Той продължава да копнее за възраждане на театралната си кариера. Възраждането на Leave It to Jane (1917), поставено извън Бродуей през 1959 г., се оказва изненадващ хит с 928 представления, но малкото му следвоенни сценични произведения, някои от тях в сътрудничество с Болтън, не оставят значителен отпечатък.^[158]

Въпреки че Етел прави повторно посещение в Англия през 1948 г., за да пазарува и да види семейството и приятелите си, Удхаус никога не напуска Съединените щати след пристигането си през 1947 г.^[159] Едва през 1965 г. британското правителство негласно дава да се разбере, че той може да се завърне без риск от съдебно преследване, но по това време Удхаус се чувства твърде възрастен, за да предприеме пътуването.^[160] Биографите Бени Грийн и Робърт МакКръм смятат, че това дълго отсъствие от Англия е било от полза за творчеството му, позволявайки му да продължи да изобразява идеализирана, въображаема Англия, а не реалността на следвоенните десетилетия.^[161] През годините, прекарани в Лонг Айлънд, Удхаус и Етел често приютяват бездомни животни и даряват значителни средства на местен приют.^{[162][N 25]}

През 1955 г. Удхаус става американски гражданин,^[163] макар че остава британски поданик и следователно все още има право на държавни отличия на Обединеното кралство. От 1967 г. насетне той е разглеждан три пъти за удостояване с рицарско звание, но отличието е блокирано два пъти от британските власти.^{[164][N 26]} През 1974 г. британският министър-председател Харолд Уилсън се намесва лично, за да осигури рицарско звание (KBE) за Удхаус, което е обявено в списъка с почетни отличия за Нова година през януари 1975 г.^[164][165] „Таймс“ коментира, че това признание представлява „официална прошка за неговата недискретност по време на войната… Късно е, но не е твърде късно да се премахне болката от този нещастен инцидент.“^[165]

Месец по-късно Удхаус постъпва в болницата в Саутхамптън, Лонг Айлънд, за лечение на кожно заболяване. Докато е там, получава сърдечен удар и умира на 14 февруари 1975 г., на 93-годишна възраст. Погребан е четири дни по-късно в презвитерианската църква в Ремзенбург. Етел го надживява с повече от девет години; дъщеря им Леонора умира внезапно през 1944 г.^[166]

Първоначално в хронологичен ред по дата на публикуване във Великобритания, дори когато книгата е публикувана първо в САЩ или е публикувана на поредица в списание преди публикуването ѝ като книга.

В хронологичен ред по дата на публикуване във Великобритания, дори когато книгата е публикувана първо в САЩ или е публикувана на поредица в списание преди публикуването ѝ като книга.