Джоана Линдзи
Тайната принцеса (21)

Глава 21

Бяха минали близо два часа, откакто поеха на юг, но никой от Танините спътници не бе споменал за ядене. Продължаваха да се занимават с главозамайващата метаморфоза в нейната външност, а вдигнеше ли очи, виждаше, че поне един от мъжете я зяпа. Дори Стефан. Сякаш още не можеха да повярват, че гримът е скривал толкова хубаво момиче. Серж и Лазар изглеждаха безкрайно радостни от промяната. Васили беше непроницаем и все пак цяла сутрин не направи хаплива забележка. Разбираше, че Стефан е разочарован и не можеше да си го обясни — та нали за красива екзотична танцьорка би взел повече, отколкото за грозна.

Опита се да не мисли, че сега има за тях още по-голяма стойност, защото това означаваше, че ще я пазят още по-добре. Предпочиташе да мисли само за това, че е гладна, а не беше и трудно, защото червата й протестираха шумно. Най-сетне й мина през ума, че тези четирима мъже, въпреки изящното си облекло и изтънчени маниери, нямаха представа как да се преживее в пущинак. Само това липсваше! Да й увиснат на врата.

Таня вече се канеше да им каже, че може да открие нещо за ядене дори тук, но Серж, който беше избързал напред да поразузнае, извика, че е открил нещо. Това „нещо“ се оказа доста голяма къща на плантатор, заобиколена от стопански постройки, осигуряващи пълната независимост на имението. Мъжете имаха късмет, те получиха каквото си пожелаха: топъл, току-що приготвен обяд, припаси за из път и четири яки коня. Можеха да си го позволят — коне и всичко останало имаше в изобилие, а мъжете имаха достатъчно пари. Но Таня разбра, че за нея няма да купят кон. Не можеше да има претенции, пък и беше ясно — отсега няма да я изпускат нито за миг от очи, няма да й позволяват да ходи сама даже до тоалетната. Особено там. Стефан я придружаваше лично до бараката, изпълняваща в имението тази цел. Преди да й отпусне няколко минути самота, влезе вътре, за да се убеди, че няма втори изход. Как ли ще се решава проблемът без барачка наблизо? Може би ще стои до нея и ще я наблюдава? Ще има да чака!

Не се бавиха в плантацията повече от необходимото, защото не знаеха какво може да измисли Таня в присъствието на чужди хора. Сериозно я предупредиха да не върши глупости, без да уточняват евентуалните последици. Ако можеше да се надява, че хората в плантацията ще й помогнат, би пренебрегнала предупреждението, независимо от последиците. Но собственикът беше възрастен мъж, а тежко болната му жена изобщо не излезе при тях. Останалите бяха роби — те можеха да й помогнат, колкото и на самите себе си.

Когато дойде време да тръгват, Таня разбра, че е излишно да пита с кого ще язди един кон. Усещаше на лакътя си ръката на Стефан, която я беше придържала така през цялото време, прекарано в плантацията. Той я заведе право при коня, който си беше избрал, вдигна я на седлото, а после яхна и той огромната рижа кобила. Никак не й хареса, че се озова в скута му. Можеше да опре гръб на ръката му и да седи спокойно, но тогава трябваше да го гледа в лицето. Достатъчно опасно беше, че е толкова близо, да докосва с тялото си неговото и усеща топлината му — всеки допир с този мъж сякаш я опарваше и все пак нямаше нищо по-мъчително от това да го гледа. Можеше, разбира се, да затвори очи, или да си изкълчи врата и да гледа само напред. Докато опитваше и двете възможности, не я оставяше увереността, че той я наблюдава, а това само усложняваше нещата. Не издържа дълго и заяви:

— Стефане, предпочитам да седя с лицето напред.

— По мъжки?

— Да.

— Не.

Тя устоя на погледа на златистите му очи и настоя:

— Защо не сте съгласен?

Той срещна погледа и само за миг и отново вперя очи в пътя. Беше стиснал зъби, присвил устни и демонстрираше пълно пренебрежение. Отговори й все пак:

— Не можете с тази пола.

Наистина, в сравнение с полите, под които се навличат по няколко фусти, нейната беше тясна, но не чак толкова.

— Ще се вижда само мъничко от крака ми, почти нищо, нали ботушите скриват поне две трети от прасците.

Възражението й беше логично и погледът му сякаш се посмекчи.

— И малко не бива — каза й въпреки това. — Бъдете така добра, не забравяйте, че сте принцеса. Свиквайте да се държите благоприлично, както подобава на вашия ранг, а не на кръчмарска… на кръчмарско момиче.

Краткото му запъване и подсказа достатъчно ясно, че думата, която за малко не изтърва, е „курва“. По причина, която не можеше да си обясни, отново го беше вбесила и той пак я обсипваше мислено с обидни епитети. Ех, щом трябваше да ги чуе, поне да си ги заслужи.

— Какво ви подразни този път? — попита тя. — Думата крак, или думата прасец? Аз наистина съм кръчмарско момиче, Стефане, и едва ли са много ругатните, липсващи в моя речник. Да ви изредя ли няколко, срещу които сигурно бихте възразили? Копеле, да речем?

Погледите им водиха близо минута мълчалив двубой. Сега очите му пламтяха, а нейните изпускаха зелени искри. Но, за нейна изненада, само след малко Стефан й отстъпи по всички линии.

— Седнете както обичате. Оголете крака докъдето пожелаете, малка Таня, и произнасяйте каквито думи си искате.

На лицето й се изписа презрение — той започва кавга, а после отстъпва без бой. Но побърза да седне както искаше, преди да е размислил. Щеше да й е много по-спокойно на душата, ако не гледа този дявол в очите. Само така би могла да крои нови планове за бягство…

Докато се навеждаше да дръпне полата си колкото може по-надолу, усети как ръката на Стефан я прегръща през кръста, как той притиска все по-силно бедрата й между своите. Отначало не се уплаши, помисли, че той само проверява има ли опасност тя да падне от коня. Но той не я пусна и когато тя се беше разположила вече уверено в седлото. Миг по-късно ръката му се придвижи нагоре и дланта му легна върху дясната й гърда, притисна я така, че гърбът й да прилепне плътно към неговите гърди. Смехът й заседна в гърлото, когато чу гласа му в ухото си:

— Виж какво, крайно време е да разбереш, че с една жена се държат според това как тя умее да се държи. — Той очевидно нямаше намерение да престане да я обижда.

Таня се изненада, когато проумя, че Стефан й преподава урок, та макар и неприятен. Почувства се толкова унизена, че затвори очи, но само за миг, защото урокът продължи. Пръстите му обгръщаха гърдата, нежно я притискаха, а другата му ръка не преставате да я гали. Беше ясно, че искаше по време на урока Таня да изпита срам, само срам. Но не подозираше, че твърде своеобразната му нежност буди у нея съвсем други чувства.

Опита се да отлепи пръстите му, да отблъсне ръката му. Когато той й го позволи, изрече с горчивина:

— Разбрах ви.

— Не мисля.

Ръката му се върна, загали я по врата, плъзна се пак по гърдите и корема й, после и по крака. Полата беше така силно опъната, че едва усещаше движенията на дланта, но пръстите му успяваха да обгърнат плътно крака й, създавайки впечатление, че полата изобщо я няма, а после бързо изминаваха обратния път.

Таня задърпа ръката му, но тя се връщаше отново и отново към гърдите й. Разбра, че всяка съпротива е напразна.

— Ще се разкрещя — обеща Таня.

— С което ще привлечете заинтригувана публика.

Беше забравила, че не са сами. С кавгата щяха да привлекат вниманието на другите мъже. Ръката му продължаваше да шари.

— Вървете по дяволите — каза Таня. — Добре, ще седна както вие пожелахте.

— Мъдро решение, принцесо.

Не свали ръка от гърдите й, докато тя се обръщаше, за да се озове отново в скута му. Погледна го, безкрайно разочарована и ядосана, че не можа да спечели дори тази незначителна битка.

— Да съм да казвала, че сте изчадие адово, Стефане?

— О, да.

— А че сте копеле?

— И това.

— Знаете, че ви презирам.

— Неизбежно беше.

Тя замълча и се загледа в пътя, по който яздеха, твърдо решила повече да не го поглежда. Последната му реплика още звучеше в главата й. Целия следобед се опитваше да разбере: наистина ли беше неизбежно? Тя самата не беше съвсем сигурна. Но откъде идваше неговата увереност?