Патриша Корнуел
Хищник (36)

36

Беше много тъмно, луната приличаше на размазана рентгенова снимка, неясен образ, скрит зад облаците. На светлината на уличните лампи кръжаха рояк насекоми. Движението никога не спираше по А1А и нощта беше изпълнена е шумове.

— Какво те тревожи? — попита Скарпета, докато Луси караше. — За пръв път имаме време да сме насаме от… не си спомням кога. Моля те, говори с мен.

— Можех да се обадя на Лекс. Не исках да ти провалям плановете.

— А аз можех да ти кажа да й се обадиш. Не се налагаше точно аз да ти партнирам.

И двете бяха изморени и не им беше до шеги.

— Но ето че сме заедно — каза Луси. — Може би съм използвала тази възможност, за да наваксаме. А можех да се обадя на Лекс — повтори тя, като караше и гледаше право напред.

— Не мога да позная дали ми се подиграваш.

— Не ти се подигравам — отвърна Луси, като й хвърли бегъл поглед. — Съжалявам, че нещата стоят така.

— И би трябвало.

— Много бързо се съгласяваш. А може би не винаги знаеш какъв е животът ми.

— Проблемът е, че искам да знам. А ти постоянно ме отблъскваш.

— Лельо Кей, повярвай ми, едва ли наистина искаш да знаеш. Хрумвало ли ти е някога, че може би ти правя услуга? Че може би е по-добре да ми се радваш такава, каквато ме познаваш, и да оставиш другата част от мен настрана?

— А каква е тази друга част?

— Аз не съм като теб.

— В това, което има значение, си като мен, Луси. И двете сме умни, почтени и трудолюбиви жени. Опитваме се да направим света по-добро място за живеене. Поемаме рискове. Честни сме. Не се предаваме, наистина се опитваме да променим нещата.

— Не съм толкова почтена, колкото си мислиш. Единственото, което правя, е да наранявам хората. Много ме бива в това и ставам все по-добра. И всеки път, когато се случи, ми пука все по-малко. Може би ставам като Базил Дженрет. Може би не е зле Бентън да ме включи като обект в проекта си. Обзалагам се, че мозъкът ми изглежда като този на Базил и на всички останали проклети психопати.

— Не разбирам какво те прихваща — каза Скарпета тихо.

— Мисля, че е кръв — рече Луси, сменяйки темата така внезапно, че чак беше стряскащо. — Смятам, че Базил казва истината. Мисля, че я е убил в склада. Имам усещането, че това, което открихме, ще се окаже кръв.

— Нека изчакаме резултатите от лабораторията.

— Целият под светна. Беше много странно.

— Но защо Базил ще казва това? Защо сега? Защо на Бентън? — рече Скарпета. — Това ме притеснява. Или по-точно, тревожи ме.

— При тези хора винаги има причина. Манипулация.

— Тревожи ме.

— Сигурно се е разприказвал, за да получи нещо в замяна, малко секс например. Как би могъл да си го измисли?

— Може да е знаел за изчезналите хора от коледния магазин. Случаят е описал във вестниците, той е бил полицай в Маями. А може да е чул за него от други полицаи — рече Скарпета.

Колкото повече разговаряха за този случай, толкова по-сериозно се тревожеше, че Базил действително има нещо общо със случая с Флори и Хелън Куинси. Но не можеше да си представи как би могъл да изнасили и да убие майката в склада на магазина. Как е изнесъл окървавения й труп, или и двата окървавени трупа, ако приемем, че е убил и Хелън.

— Знам — каза Луси. — И аз не мога да си го представя. И ако наистина ги е убил, защо просто не ги е оставил там? Може би не е искал да се знае, че са убити, може би е искал хората да ги смятат за изчезнали, че са заминали по своя воля.

— Това предполага някакъв мотив — отвърна Скарпета. — А не компулсивно сексуално убийство.

— Извинявай, забравих да те питам — рече Луси. — Да те карам у вас, нали?

— По това време — да.

— А какво ще правиш с Бостън?

— Трябва да се заемем със случая Симистър, но не мога сега. Стига ми за тази нощ. Вероятно и Реба се чувства така.

— Тя се съгласи ние да поемем случая, нали?

— Ако и тя е с нас. Ще продължим сутринта. Мислех изобщо да не ходя в Бостън, но няма да е честно спрямо Бентън. И спрямо мен също — добави тя, като не успяваше да сдържи своето разочарование и яд от провалените им планове. — Винаги все същото. Изведнъж на мен ми изникват спешни случаи. Или пък на него му изниква спешен случай. Единственото, което правим, е да работим.

— Какъв е неговият случай?

— Тяло на жена, захвърлено до Уолдън Понд, гола, със странни временни татуировки по тялото, които май са правени след като е убита. Червени отпечатъци на ръце.

Луси стисна здраво волана.

— Какво имаш предвид под „временни татуировки“?

— Нарисувани. Бентън каза, че приличат на боди арт. Качулка на главата, гилзата от пушката пъхната в ректума й, нагласена, унижена, с всички екстри. Не знам много, но съм сигурна, че ще науча.

— Знаят ли коя е?

— Знаят много малко.

— А имало ли е подобни случаи в района? Подобни убийства? Други хора с червени отпечатъци на ръце?

— Можеш да увърташ разговора колкото си искаш, Луси, но няма да се получи. Ти не си същата. Напълняла си, а за да позволиш това да се случи, значи нещо не е наред, изобщо не е наред. Не че изглеждаш зле, съвсем не, но аз те познавам. Имаш уморен и нездрав вид. Чувах за това. Нищо не съм казала, но знам, че нещо не е наред. И го знам от известно време. Искаш ли да ми кажеш какво е?

— Трябва да разбера повече за отпечатъците на ръце.

— Казах ти каквото знам. Защо? — Скарпета не сваляше очи от напрегнатото лице на Луси. — Какво става с теб?

Тя гледаше право напред и като че ли се бореше със себе си как да формулира правилния отговор. Биваше я в това, толкова умна, с такава бърза мисъл, тя можеше да пренарежда информацията до такава степен, че накрая нейната версия да звучи по-правдоподобно от истината, и рядко някой се усъмняваше или задаваше въпроси. Това, което винаги я спасяваше, беше, че нито за миг не забравяше фактите, не вярваше в своите измислици и манипулации, така че да падне в собствения си капан. Луси винаги имаше рационална причина за постъпките си и понякога тя биваше основателна.

— Сигурно си гладна — каза Скарпета тихо и нежно, както говореше навремето, когато Луси беше едно невъзможно дете, което живееше в свой измислен свят, защото реалният й причиняваше толкова много болка.

— Винаги ме храниш, когато си безсилна да направиш нещо друго с мен — каза Луси примирено.

— Навремето вършеше работа. Когато беше малка, можех да те накарам да направиш всичко срещу парче от моята пица.

Луси мълчеше, а лицето й изглеждаше мрачно и непознато на светлината на червения светофар.

— Луси? Ще се усмихнеш ли поне веднъж тази вечер? Или поне ме погледни.

— Върша глупости. Спя със случайни хора. Наранявам чувствата им. Онзи ден в Провинстаун пак го направих. Не искам да се сближавам с никого. Искам да ме оставят на мира. Мисля, че е по-силно от мен. Но този път може би наистина извърших голяма глупост. Защото не внимавах. А може би не ми пука.

— Дори не знаех, че си в Провинстаун — отбеляза Скарпета, без това да прозвучи като упрек.

Тревогата й не беше сексуалната ориентация на Луси.

— Ти беше толкова внимателна — каза Скарпета. — По-внимателна от всеки друг, когото познавам.

— Лельо Кей, болна съм.